Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на kunchev
Име:
Кирил Кунчев

Възраст:
58

Пол:
мъж

Град:
София

Интереси:
Психология

Статистика
Популярни постинги:
6

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
131

Блог вълни:
0
Последни постинги
 




       Анализ на заявката и сключване на терапевтичен контракт (договор) при

                                    психологическо консултиране и терапия

                                                               (втора част)

Договори с клиенти по неволя

В практиката на консултиране понякога е необходимо да се работи с клиенти, които не са дошли сами, а някой ги е принудил да дойдат. Те могат да бъдат алкохолици, чиито съпруги са ги принудили да се лекувант; наркомани, принудени да бъдат лекувани от родителите си; деца с антисоциално поведение; подрастващи, които не искат да учат; мъже с фобии, принудени да потърсят помощ от съпругите си.

Достата често има случаи на изпращане лица за консултиране от психолог по решението на съда, по решение на МКБППМН (Местна комисия за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни), по искане на отделите „Закрила на детето“ на девиантни тийнейджъри, а понякога в тези консултации участват и цели семейства.

Пример (по Линде):

Американски професор разказва в хода на лекцията си следния случай от практиката (предадени са само детайли).

Веднъж по искане на съда той се заел да работа със семейството на тийнейджърка (Вирджиния). Вирджиния, била хваната в училище в дребни кражби, сбивания и хулиганство. Семейството се състояло от пет души: две възрастни, богати сестри, Вирджиния, изглеждаща като „войствено“ момче, майка й, която била изразена художествено-поетична натура и баща, голям и едър човек, който работел като шофьор на три места, за да изхранва семейството. Преди това те вече били отхвърлили двама други психолози, чиято работа не им харесла.

Бащата на момичето започнал първи да разказва, че той работи усилено, рядко бил вкъщи, а Вирджиния изобщо не го слушала и харчела безразборно пари и дори никога не го гледала. В същото време психологът забелязал, че Вирджиния слуша внимателно баща си и го гледа непрекъснато, но всеки път, когато се объръщал към нея, тя премествала погледа си. Психологът попитал бащата:

-Извинете, когато вие очаквахте третото си дете, вероятно сте имали нагласи за момче?

-Да, вече имахме две дъщери ...

-И Вирджиния знае за това?

-Е, да, не сме го крили.

-А вие на нейната възраст вероятно също бяхте хулиган. Участвали ли сте в сбивания и дребна кражба?

-Честно признавам, имаше такива неща.

Психологът се обърнал към Вирджиния:

-Може би трябва да кажеш истината, в края на краищата.

-Не!

-Е, добре, но тогава би могла да я напишеш.

-Добре.

Тя взела лист хартия, написала изречение и незабавно го зачертала, после отново многократно пишела и отново зачертавала, докато накрая останало едно изречение незачертано. После момичето смачкало листа на топка и я хвърлило към гърдите на психолога и след рикошет тя се спряла на масата пред него. Психологът разгънал, прочел и отновол смачкал листа на топка, след което по същия начин я запратил към бащата със същия рикошет. Последният го разгънал и видял 24 написани и зачертани еднакви изречения, а 25-то било незачертано: „Татко, аз те обичам…“ След това бащата изсумтял и се втурнал  да прегърне дъщеря си. Цялото семейство се присъединило към него.

В този случай било ясно, че Вирджиния искала да угоди на баща си и по тази причина станала такава – „дете-хулиган“. След разобличаването обаче на тази „тайна“, тя вече нямала нужда от тази маска (неадекватното й поведение) и можела най-после да се превърне в  любима и любяща дъщеря.

Тази трогателна история не изчерпва темата – тя само показва, че терапията с клиенти може непременно да бъде успешна, въпреки че най-важното условие, за което се смята, че  осигурява този успех, е желанието на клиента да постигне необходимите промени в себе си. Клиентът, който е дошъл неволно, вярва, че отговорността за промените му е на тези, които го пращат на терапия. За него терапията не е нужна, той по-скоро ще се съпротивява, отколкото да сътрудничи. Ето защо на първо място терапевтът следва да разбере какво тези други искат от клиента и в никакъв случай да не заема тяхната позиция. На второ място, трябва да разкрие какво би искал да промени самия клиент в себе си, за да постигне някои свои цели, например, да се измъкне по-бързо от някаква ситуация или да няма повече „неприятности“.

Пример:

Терапевт: „Е, добре, вашата жена иска да спрете да пиете. Вероятно тя е права, нали разбирате това. Пиянството е изключително вредно и вие можете постепенно да се обездвижите или да умрете от стомашни проблеми. Мисля, че ще се случи точно това. А вие, ако можехте да промените себе си, какво бихте искали?

При работа със затворници въпросът може да бъде формулиран по следния начин: „Възможно ли е да промените нещо в себе си, за да получите по-малък срок наказание?“ или „Възможно ли е да промените нещо в себе си, така че ако сте свободни, да можете да живеете нормално?“, или „Ако не бъде съкратен срокът на присъдата, какво бихте променили в себе си, за да подобрите живота си в затвора?“

Колкото и странно да изглежда, решавайки въпроса за измененията на клиента по неволя, терапевтът способства за постигане на онези цели, които са били поставени от другите, изпратили този клиент на лечение. 

 

Литература

1.Берн Э. Игры, в которые играют люди. Люди, которые играют в игры. Санкт Петербург. Лениздат, 1992.

2.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

3.Бондареюсо А. Ф. Психологическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

4.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Джеймс Д. Джонгвард Д. Рожденные выигрывать. Москва, 1995 .

7.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

8.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

9.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. Самкт Петербург, 2000.

10.Петрушин С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 20 Коментари: 0 Гласове: 0



                Анализ на заявката и сключване на терапевтичен контракт (договор)

                                      при психологическо консултиране и терапия

                                                                     (първа част)

 

Съдържание на материала:

1.Определение за терапевтичен контракт (договор).

2.Причини за сключване на терапевтичен контракт.

3.Особености при работа с договори, които нямат ясна рамка.

4.Типове неприемливи договори.

5.Характеристика на т.нар. „родителски договор“.

6.Ред за действие при разкриване на „родителски договор“.

7.Характеристика на манипулативните, игровите, вечните и скритите договори.

8.Видове допълнителни договори и причини за сключване.

9.Алгоритъм при работа с клиент по неволя.  

 

След определяне целта и съдържанието на заявката на клиента, същата се анализира и уточнява. Следващата задача на консултанта е да приведе заявката до максимално възможната конкретна форма, достъпна за решение или да я промени, като премахне елементи на несъстоятелност и във всички случаи предложи реалистична задача, чието решение би могло да помогне на личностния растеж на клиента и да подобри живота му.

Анализът на заявката трябва да доведе до сключването на терапевтичен договор между клиента и консултанта. Мери и Роберт Гулдинг (Goulding М. М., Goulding R. L.), предлагат по темата сключване на договор концепция.

Договорът винаги насочва усилията към основната задача. Без договор процесът на терапия рискува постоянно да се отклонява в неизвестна посока, защото всеки конкретен въпрос може да предизвика много нови въпроси и асоциации, в резултат на което ще възниква много нова и нова работа, но тя ще остава несистематична и няма да води до конкретни изводи и резултати. По тази причина, контактът с клиента без договор обикновено може да продължи не повече от две сесии, въпреки че има форми на терапия, при които договорът често не се сключва (например при гещалт-терапия, хуманистична терапия, психоанализа).

Обикновено договорът се сключва устно под формата на взаимно изразено съгласие относно основната цел, която трябва да бъде постигната. Срещу писменото сключване на договора има сериозни възражения. Факт е обаче, че има случаи, при които писменият договор може да служи като извинение за поемане на цялата отговорност за изпълнението му от терапевта. В този случай клиентът несъзнателно се оттегля от работа (самоотстранява се) и чака като клиент, кога терапевтът ще изпълни обещанията, фиксирани на хартия. Най-важното значение на договора обаче е, че клиентът се задължава да работи върху себе си, защото без активното и отговорно участие нищо няма да се случи.

Договорът се явява един от способите за създаване на нормален работещ алианс (съюз). При сключването на договора клиентът работи заедно с терапевта, но по съдържание на работата, която следва да бъде извършена практически ангажира себе си.  Освен това договорът понякога е необходимо да бъде променен по време на терапията, ако се окаже, че друга задача се по-значима, а това много по-лесно може да стане в устна форма. Обикновено първият (първите) договор с клиента подлежи на проверка, тъй като той обикновено поражда страх от изразяването на основния въпрос, който засяга някои много интимни и тревожни аспекти на живота му.

В някои случаи трябва да се сключи писмен договор, например когато клиентът има лични качества, които му позволяват да забрави или да подмени основния договор. Формулировката на писмения договор трябва да включва задължения на клиента да се стреми към решаването на поставената задача.

 

Съдържанието на договора се отнася до това, което клиентът конкретно планира да промени в себе си, за да постигне целите си, като се използват термини, които описват конкретни убеждения, емоции, поведение, черти на характера или психосоматични симптоми.

 

В тази формулировка се подчертава, че задачата на психотерапията може да касае само промяната на лицето, което е направило заявката, въпреки че много често клиентът идва само да се оплаче от живота си и да получи подкрепа и одобрение. В него също така се отбелязва, че тези промени са необходими за постигането на поставените от клиента цели, което е важно за оценката на неговата мотивация. Ако промените не са необходими на клиента и той не осъзна тази потребност, никога няма да бъдат постигнати от него, въпреки че по подразбиране изглежда, че клиентът винаги желае това (например, да се избави от неприятни симптоми), на практика нещата не стоят така. Понякога клиентът практически трябва само да се увери, че има всички права да продължи да страда и никой не може да му помогне. Въпреки това, по време на подготовката на договора, той може да разбере, че тези промени са наистина важни и отварят нови и ценни възможности за него. За договора са необходими и конкретни изрази, в които се определят желаните промени, в противен случай винаги остава възможността за недоразумение или неразбиране на себе си и терапевта, както и заместване на въображаеми реални проблеми.

Според яснотата на формулировката на проблема дадена от клиента, договорите се класифицират като прости и неопределени.

В случай на прост и ясен договор, на клиента незабавно се предлага конкретна задача, като същият е наясно защо е необходимо нейното решаване и е очевидна готовността му да сътрудничи при решаването на проблема.

Пример:

Клиент: Работата ми изисква често да летя със самолет, но имам панически страх от самолети. Бих искал да се избавя от този страх.

Терапевт: Разбирам. Ако работите активно, можем да се справим с това доста бързо.

Клиент: Разбира се, това е абсолютно необходимо за мен, в противен случай няма да мога да изпълнявам функциите си.

В случаите на неопределеност на договора, като например: клиентът се затруднява да формулира проблема си; страхува се да изрази истинските си цели; говори много неясно; не разбира защо се нуждае от всичко това и пр., терапевтът трябва да проведе работа за изясняване и формулиране на взаимно приемлив и наистина важен за клиента договор. За тази цел се използват следните инструменти:

-Логически анализ. Терапевтът прибягва към уточняващи въпроси, разкрива и посочва противоречия, конкретизира понятия (операционализира) и въвежда определени термини, предлага на клиента избор от две или повече разбираеми алтернативни задачи и т.н.

-Опростяване на изразите. На клиента се предлага да разкаже всичко на прост език. Например: „Кажете го така, сякаш аз съм китаец, който говори лошо български, а за вас е нужно да ви разбера.“ или  „Разкажете така, както можете.“, „Не ви разбирам добре ...“,  „Сигурни ли сте, че това което искате може да бъде изпълнено?“

-Илюстрация с пример. Терапевтът предлага на клиента, да обясни проблемната ситуация или своето положение, като даде пример.  

-Моделиране. На клиента се предлага да пренесе проблемната ситуация „тук и сега“, като проиграе ролите на всички участници. В хода на този експеримент може да се изясни какви са трудностите и какви промени желае клиента. Понякога в този случай незабавно се намира решение на проблема.

-Определяне на целите. Тук терапевтът трябва да попита клиента, за какво му е необходимо да постигне резултатите, към които се стреми. Това са случаи, при които е очевидно, че клиентът по-скоро е здрав и щастлив, отколкото болен и нещастен, но за успеха на работата е желателно той да има привлекателна перспектива, откриваща се след решаване на проблема, за който би трябвало да полага големи усилия и да работи над себе си.  Например: „Какво ще правите, когато този проблем изчезне от живота ви?“ или: „Какво ще постигнете, когато се отървете от тази фобия (депресия, заекване)?", „Защо трябва да промените това?“

Пример:

Момиче на 22 години, страдащо от затлъстяване. Изпитва силно чувство за вина. Много пъти се опитвала да отслабне, но всеки път е прекъсвала диетата. На въпроса какво ще получи, когато реши проблема си, тя отначало отговорила, че „ще задържи съпруга си“. Това обаче не може да бъде стимул за работа, защото за себе си клиентът не вижда никакви преки реални ползи и положителна цел, която лично на нея й харесва.

Терапевтът отхвърлил тази мотивация и отново поставил същия въпрос. Клиентката отговорила, че в този случай ще може да си купи най-после красиви вещи и да ги носи, без да се чувства неудобно. Тогава терапевтът посъветвал: „Купете красиви вещи сега и ги носете, въпреки смущението.“ Момичето последвало препоръката, а след два месеца загубила теглото си.

 

Неприемливи договори

В някои случаи терапевтът може да се изправи срещу привидно адекватно формулиран, мотивиран, но все още неприемлив договор, предложен от клиента. Ако терапевтът направи грешка и приеме такъв договор, работата със сигурност ще бъде неуспешна до тогава, докато договорът не бъде преразгледан. Терапевтът трябва да внимава да не допусне споразумение с клиента, което да съдържат някаква уловка (капан), която изключва постигане на успеха. Ето някои от по-често срещаните неприемливи договори.

 

Родителски договор

Колко много пъти в живота си човек си казва и обещава на ум: „Аз трябва да спортувам“; „Аз трябва да откажа цигарите“; „Аз трябва да спра да пия алкохол“; „Аз съм длъжен да водя борба с мързела в себе си“; „Аз трябва да не закъснявам за работа“? А колко пъти тези „трябва“ и „длъжен съм“ са се проваляли?  В повечето случаи, човек проваля договора със себе си, когато включва в него думите „длъжен“ и „трябва“. Това са основните признаци за наличие на родителски договор или договор, който не работи.

„Задължението“ обикновено идва от нашата контролиращата част. Всъщност това е  родителския статус на Аз-а, т.е. по съдържание човек сключва договор със своя Вътрешен родител, който трябва стриктно да следи за това, че същият този човек изпълнява изискването на „трябва“ и „длъжен съм“.

Родителският договор е договор, който клиентът трябва да изпълни. Терапевтът може да приеме такъв договор само ако „Детето“ в клиента иска да участва в неговото изпълнение. Всички договори от типа „престани да ядеш, да пиеш, да пушиш, да употребяваш наркотици“ първоначално се явяват „Родителски“ и вероятно няма да бъдат изпълнени до тогава, докато детето отново реши да живее здравословно. В този смисъл „Детето“ трябва да участва в договора от самото начало.

Някои родителски договори са трудни за диагностициране, защото този, който се явява Родител за един, не се явява такъв за друг човек. 

Пример:

Джеф иска да спре да се ядосва – това е детски договор, защото тя използва гняв, за да избегне интимни отношения. Гордън също иска да спре да се ядосва, но с него има сключен родителски договор. Наскоро той за първия път се е оженил, но се ядосва на доведените от жена му синове, които не подреждат своите вещи, издевателстват над неговото куче и се държат с Гордън като с малко момче. Като дете Гордън е слушал родителите си, потискал е гнева си и вместо гняв се  е научил да чувства вина. Сега всеки път, когато не може да потисне раздразнението, причинено от момчетата, той се чувства виновен. Терапевтът не приел неговия договор за потискане на гнева, а му предложил да приеме гнева си и после да се научи да отстоява своите права и желания.

Пример (по Мери Гулдинг):

Ан (клиентка) предлага на Мери (психотерапевт) договор, който не възнамерява да изпълнява. Това може да се види от думите й "Аз трябва" ...

Ан: Моят проблем е в това, че аз трябва да чистя къщата. (Пауза). Трябва да я  поддържам чиста.

Терапевт: Защо? (Въпросът „Защо?“ по принцип в консултативната и терапевтична работа се задава много рядко и само в екстремни случаи, когато е видно, че клиентът наистина може да се изрази, да се саморазкрие).

Ан: Защото е отвратително.

Терапевт: И какво? Когато децата ми бяха малки и аз седях непрекъснато у дома с тях, винаги оставях прахосмукачката до вратата. В случай, че някой позвъни на вратата, аз винаги се появяваях с прахосмукачка в ръцете с –  почиствам.

Ан: (смее се). Е, аз съм длъжна да ...

Терапевт: Разбира се, че трябва. Такъв приятен човек като вас ..  Сигурно ако не сте почистили се чувствате виновна, но в крайна сметка ще го направите нали?

Ан: Вие сте много смешна.

Терапевт: Знам. А от такива смешни хора между другото, не очаквайте да се занимават с някакъво скучно почистване.

Ан: Тъй като не приемате такъв достоен договор, аз просто не знам с какво да се занимавам през цялата седмица.

Терапевт: Но в такъв случай ще загубите платените пари за сесията. Ако не почистите къщата, то поне трябва да почистите психиката си.

Ан: Това няма значение. Ще седя тук щастлива  и няма да се чувствам виновна.

Пример (по Робърт Гулдинг):

Възможен е различен подход към този тип договори. При провеждане на единодневен семинар за психиатри, Боб (психотерапевт) предлага демонстрации за сключване на договори. Един от слушателите доброволно поел ролята на пациент.

Терапевт: Какво искате да промените в себе си днес?

Психиатър (в ролята на пациент): Какво ?!

Забележка: За класическият терапевт думите „промяна днес“ водят много често до пълно изумление. Повечето тренинги обучават терапевтите да работят с пациентите дълго време. Този въпрос обаче е най-важен. Той дава на пациента сигнал, че промяната е възможна, може би точно сега, а не следващата седмица или следващия месец и му показва, че пациентът ще бъде отговорен за собствените си промени. Някои от терапевтите питат: „Над какво искате да работите?“. Гулдинг обаче предлага глагола „промяна“, защото в различна постановки на въпроса пациентът може да избере работа, работа и само работа, но без никакви реални промени в себе си.

Пациент: Мисля, че вероятно бих искал ...

Терапевт: Мисля ... вероятно ... ще … (терапевтът подчертава думите, изразяващи несигурност).

Пациент: (Смях). Искам да спра да отлагам решения и задачи. (Като пример, той казва, че отлага писането на статия.)

Терапевт: Какво ще кажете за себе си по този повод?

Пациент: Кълна се … Аз се разстройвам и се чувствам виновен.

Забележка:

Нашият опит показва, че същността на въпроса не е в отлагането, а в това как хората се чувстват в тази ситуация. Те се критикуват, обещават да се коригират, измъчва ги мисълта за недовършена работа. Ние предпочитаме първоначално да сключим договор „не се ядосвайте (измъчвайте, безпокойте, затормозявате)“ (това е договор с „Детето“) и едва по-късно да се премине към окончателен договор за края на започналата работа на клиента. В края на краищата, оставайки от страната на Родителя, клиентът може лесно да ни „сложи на рамото си“, сурово да критикува себе си и да почувства своята разрушаваща го вина.

Терапевт: Искаш ли да се отървете от лошите чувства и като начало да престанете да се тормозите?

(Пациент и публиката се смеят.)

Пациент: Да.

Терапевт: Страхотно. Какво ще кажете, всеки път, когато започнете да се обвинявате за своето отлагане, да превключите към сексуални фантазии?

(Психиатърът и публиката отново се смеят.)

Терапевтът предлага на пациента да замени наказанието си със сексуални фантазии, като по този начин му показва, че самият той е отговорен за мислите си и никой не го принуждава да мисли за нещо отвратително като „Колко зле съм!“.

Пациент: Хайде, давайте!

Терапевт: Добре, решихме го. Как е заглавието на статията, която ще пишете?

Пациент: (Той мисли за миг, след това казва наименованието.)

Терапевт: Няма ли да напишете името на лист хартия? (Психиатърът пише). И сега първото изречение? (Психиатърът пише). И моля ви, последното. (Той пише). Страхотно, имате заглавие на статията, първото и последнато от нея. Какво ще кажете за текста на средата?

Пациент: До пролетта ще го направя.

Терапевт: И всеки път, когато започнете да боксувате, ще преминавате към сексуални фантазии?

Той може да напише или да не напише статия. Той ще го напише, ако иска да я напише повече, отколкото да не я пише. Във всеки случай, терапевтът е сигурен, че пациентът е научил да не се поддава на отлагане.

Понякога трудността при сключването на контакт възниква, защото „Детето“ в клиента вижда в терапевта само „Родител“, на когото трябва да се противопостави по всякакъв възможен начин. Каквото и да е договора, веднага щом терапевтът го приеме, клиентът незабавно го преправя в родителски. Гулдинг предлага на терапевтите, които забелязват такова заместване, да бъдат рефлексивни и веднага да дадат на клиента да разбере това и дори да го похвалят за находчивостта, смелостта и силата, показани при съпротивата срещу терапевта.

Пример (по Робърт Гулдинг):

Пат (клиент): Аз съм изпълнен с гняв. В една група (тренинг група) видях хора, които се гневяха на воля, въпреки че терапевтът и всички останали се опитаха да ги накарат да се сдържат. Това вероятно помага много. Трудно ми е да дишам.

Терапевт: Най-напред бих искал да получа повече информация за гнева ви. Дишайте дълбоко.

Клиент: (Без да променя дъха си). Гневът ми е като огнена топка. Толкова се ядосвам на майка ми, че всеки път, когато спирам на вратата, мисля: „Ако тя не ме слуша, ще се движа“.

Терапевт: Не дишате дълбоко.

Клиент: Много ми е тъжно, като мисля за дишането.

Терапевт: Изглеждате така, сякаш че искам да взема нещо от вас? Искате да излеете гнева си, но аз искам да дишате по-дълбоко.

Клиент: Да. (Смее се).

Терапевт: Обзалагам се, че майка ви наистина не може да ви накара да правите каквото и да е. И не дишате дълбоко.

Клиент: Да, тя пиеше с мен. (Смее се).

Терапевтът приел една част от договора, който включвала дълбоко дишане и тази част за клиент веднага станала  родителски договор, достоен за съпротива. Когато клиентът формулира договора, той вероятно трябва да добави думите „Ще успея, дори ако това се харесва на моят терапевт, на моята група и дори на майка ми“.

Родителският договор произхожда от Родителското Его-състояние на клиента. Когато клиентът сключва такъв договор, той поставя пред себе си изисквания, които трябва да изпълни. Разбираемо е, че ако той е длъжен да изпълни нещо, това означава, че няма да го изпълни. По тази причина, встъпвайки в изпълнение на договора, клиентът се превръща в „Дете“, което с помощта на различни хитрости или директен саботаж се противопоставя на изпълнението му.

В този случай терапевтът, който е приел договора, започва да играе ролята на „Родител“ на клиента, който го убеждава, респектира и изисква от клиента изпълнение на собствените му желания. След известно време терапевтът започва да се чувства глупаво и се чуди защо клиентът не иска да постигне това, което изглежда да е негова собствена цел. Оставайки обаче на позицията на „Дете“-то, клиентът може лесно да „постави терапевта на двете остриета“, за да може по-късно сериозно да критикува себе си и да преживее порасналата си вина.

Към родителските договори като правило се отнасят всички договори от типа спиране на употребата на алкохол, пушене, преяждане, приемане на наркотици и др. Към тях се отнасят още договорите, включващи заставяне на себе си за: насилствено учене, писане на дисертация, ставане рано, почистване на къщата и т.н. От позицията на „Родител“, клиентът се заставя и обвинява сам себе си, а от позицията на „Дете“-то – се противопоставя, изпитва отчаяние и вина. Чувството за вина от негова гледна точка  се явява достатъчен дивидент, за да не прави нищо за успеха. Основната мотивация за избягване на успеха е идеята, че в този случай се оказва, че „Родителят“ е прав и „Дете“-то повече оправдава него, отколкото себе си. Като защита служи убеждението на клиента, че не е възможно да се промени нещо – не е по силите на „Дете“-то да направи това.

По тази причина, когато терапевтът открие, че договорът е всъщност родителски, той се договаря с клиента да добави следните думи: „Така или иначе аз ще постигна успех, дори ако това се хареса на моят терапевт, моята група и майка ми (татко).“

Един от най-важните моменти, позволяващи да се реши този проблем, се явява отказът на клиента да изпита вина и да се стреми към победа над „Родителя“.

Пример (по Линде):

Много студенти са се обръщали към мен с една и съща молба, която приблизително има следния вид: „Не мога да заставя себе си да уча за изпити, да напиша курсова работа. Буквално трябва да се хвана за косата и да сложа себе си на масата за да започна да се занимавам, но колкото по-силно се дърпам, толкова по-дълго продължава отказът ми да седна. Накрая най-после сядам да уча, но в 22.00 часа в последния ден. Чета цяла нощ, а на другия  ден с натежала глава полагам изпит и получавам в най-добрия случай тройка. Какво да правя?“

Обикновено на този тип въпроси позволявам на студентите да видят тази част от своята личност, която не желае да се занимава с подготовката на изпита, като изисквам от тях да се обърнат към нея и да й кажат: „За бога! Можеш въобще да не се готвиш за изпита, по-добре си почини, развличай се както желаеш. Аз повече няма да те заставям.“ Фразата следва да се повтори няколко пъти, колкото се може по-искрено. Този подход изглежда неестествен, но се оказва, че във всички с подобен въпрос се появява желание да започнат да учат, т.е. те споделят, че съпротивите им са изчезнали.

Пример (по Линде):

Студентка (Маша, посещаваща групов тренинг) е представила себе си, като лежаща на дивана, слушаща музика със слушалки, отпиваща глътки джин с тоник и пушеща цигара.  Тя заявила, че е много ядосана на тази Маша в себе си, но не можела да я накара да се заеме с подготовка за изпити.

Предложих й мислено да каже на тази своя Маша: „Маша, можеш колкото си искаш да се въргаляш на дивана, да слушаш музика, да пиеш джин с тоник, да пушиш цигари и нищо повече от това не трябва да правиш.“

Отначало тя се съпротивяваше и каза, че не може да направи нищо подобно, но я убедих все пак трябва да погледне на това като на експеримент. Тя ме послуша, като буквално избухна в смях и изненада, а след това сподели: „Маша скочила от дивана, изтръгнала слушалките, захвърлила цигарата, скрила джина с тоник и бързо отишла и седнала на масата за да учи!“

Истината обаче е, че този резултат не се хареса на студентката.  Причините за това нямахме време да обсъдим, но аз можех да предположа, като се съди по индиректните доказателства, че тя просто не искаше да бъде толкова „добра“, тъй като с това би  угодила на майка си.  

В други подобни случаи ние добавихме към работата с Вътрешното дете разработването на вътрешната Родителска част, която не позволява на детето да се глези, а да стане негов приятел. След това детските и родителските части се обединяват в един възрастен, който може когато е необходимо да работи и когато е необходимо, да си почива и да се забавлява. В този случай се постига по-стабилен резултат.

Има случаи, при които клиентът предлага нормален договор, но в хода на работата по неговото изпълнение,  незабелязано той го подменя с родителски договор, като поставя терапевта в позицията на „Родител“ по отношение на себе си. Терапевтът също незабелязано за себе си започва да проявява много голям интерес към постигането на резултат, а клиентът на всички негови предложения отговарят в такъв дух: „Да, това е добре, но ...“, като зад това „но“ следва допълнително обяснение, защо той „не може“ или „няма да направи“ едно или друго нещо.

Ако забележи това, терапевтът задължително трябва да похвали клиента за силата, интелигентността и находчивостта, показани в съпротивата му. Например: „Вие сте страхотен. Сложихте ме на мястото“, „Вие сте просто един герой от съпротивата. Заслужавате медал“,  „Поздравления, вие знаете как да притиснете баща си до стената!“

„Когато казах – продължава Линде – последното изречение на едно момиче, което наистина много се съпротивяваше на моите опити да й помогна за хронично главоболие (последното беше свързано с  баща й, който винаги я наричал „глупава“), тя доволно се закиска и каза: „Да! Никой не може да го постави така, както аз до стената!“ След похвалата и осъзнаването, договорът можеше да бъде допълнен по схемата, описано по-горе.

В някои случаи на очевидна саботаж от страна на клиента (особено когато се работи в група), може да се приложи следния способ: „Сега имате избор: или да си тръгнете с чувство на поражение, или да направите каквото ви моля и да постигнете целта“. Това е особено ефективно за работата в групата, тъй като публичността на това което се случва, не оставя на манипулатора шанс да прехвърли отговорността към терапевта. Този способ не му позволява да постигне главното каквото иска, т.е. да представи терапевтичния неуспех като поражение на терапевта, отъждествявайки го с „Родител“ и да прехвърли вината върху него.

По един или друг начин терапевтът работи за да гарантира, че Вътрешното дете на клиента отново да реши да живее и да бъде здраво, така че клиентът да постигне резултат за себе си, а не защото е дължен на някого (в случая на терапевта).

 

Договори за промяна на другите

При тези договори клиентът вярва, че за да реши проблема си е необходимо не той, а някой друг да се промени: съпругата (съпругата), децата, родителите, всички хора по света. Тези другите няма как да се променят, може би те дори не знаят, че трябва да се променят за да угодят на този клиент.

Всъщност такава формулировка на въпроса помага на клиента да избегне отговорността за своите проблеми, той уверено свързва страданията си с поведението на други хора или обстоятелства и отрича своята автономия. Освен това, той настоява за своята зависимост, той се представя като жертва на други хора, без своя воля и без своя причина.

Например, мъж може сериозно да твърди, че не може да възстанови сексуалната си чувственост, защото всички жени по местоработата му се опитват по някакъв начин го унижат. При такъв случай всички опити на психолога да обсъди причините, поради които клиентът сам потиска чувствеността си, в резултат на определени лични преживявания се свеждат  до обсъждане за поведението на тези жени.

Момиче по време на сесия може да настоява, че не е по силите й да се избави от депресията си, докато всички не я обичат, буквално всички. Подобни твърдения кореспондират с абсурдността на фразата: „Аз съм готов да стана президент. Моля, подгответе народа!“

Двойка съпрузи периодично съвместно идват на терапия, само за да се поправят взаимно, а на психолога е отредена ролята на рефер (съдия) в боксов мач, който трябва да издаде присъда за това, кой е прав и кой трябва да се промени. Например, мъжът иска съпругата, която също присъства на сесията, да се откаже от тютюнопушенето, за да може той да се чувства по-добре. Терапевтът отхвърля този договор и му предлага друг – да се чувства свободен и да се отнася с жена си по-добре, независимо дали съпругата му пуши или не.

Такива предложения за договор трябва да бъдат отхвърляни, като вместо тях следва да се предложи друг, въз основа на който клиентът трябва да постигне своята независимост от другите. Тази формулировка на въпроса се основава на крайъгълния камък на психологията, според който човек избира собствените си чувства и поведенчески реакции, никой не може да го накара да се чувства зле и да се държи неправилно, освен в случаите на пряко насилие, заплахи за живота, грабеж и т.н. Ако човек се чувства емоционално зависим от други хора или обстоятелства, тогава е необходимо да се работи срещу тази зависимост, като му се помагне да спечели независимост и увереност. Ако самият той се подлага на емоционален шантаж и натиск, може да му се помогне, като се да научи да се противопоставя на такива влияния. След това той сам може да реши какво да прави в една или друга ситуация.

Манипулативният договор не може да се промени незабавно. Първо се предлага нормален договор, да речем, да се избави от чувството на завист. Когато обаче терапевтът се опита да помогне на клиента за промяна на мъчителните му чувства, той изтъква тезата, че не може да промени чувствата си, докато не получи нещо, което не е по-лошо от това, което има някой друг. В крайна сметка, тъй като е абсурдно терапевтът да осигури на клиента това което той иска, специалистът попада в капан.

Случаят изглежда парадоксално, сякаш психологът се е наел да разреши проблема на клиента, но същевременно не може да направи нищо, именно тогава клиентът започва да манипулира терапевта, използвайки чувството му за вина. В този случай на клиента трябва да се обясни, че най-вероятно той е потърсил помощ не от правилния специалист, тъй като психологът се занимава с вътрешния свят на човек и той може да постигне промяна на този свят само с помощта на самия клиент и по никакъв друг начин.

 

Игрови договори

Тези договори са получили това име, защото въвличат терапевта в психологическа игра в смисълът посочен от Ерик Бърн. Клиентът иска от терапевта да одобри това, което му причинява болка и го прави нещастен. На външен вид (по форма) договорът преследва благородна цел, но всъщност по съдържание той води не до разрешаване на проблема, а до неговото задълбочаване.

Пример:

Марго: Искам да променя чувствата си, свързани с баща ми. Аз съм пълен провал - неудачница. Например, аз се разделих със съпруга си преди една година и все още не съм казала на баща ми. Той е на 84 г.

Терапевт: Продължи.

М: Страхувам се, че ще бъде такъв удар за него! Той ще бъде толкова разстроен, че ще получи сърдечен удар. Във всички случаи, той е толкова стар и слаб.

Т: Тогава защо да знае?

М: Заради мен.

Т: Обясни…

М: Чувствам се нещастна, защото не му казах.

Т: Как искате да реагира баща ви?

М: Искам и одобрението му и не искам одобрението му.

Т: В такъв случай трябва да се застраховате. Вие му казвате, че сте се разделили със съпруга си и баща ви умира, като не одобрява постъпката. Той вероятно ще ви каже: „Ами, аз така си и мислих, ти отново се оказа пълен провал!“ Вие вероятно ще се почувствате виновна от това.

М: Да, бих се чувствала виновна. И така, какъв е вашият извод? Къде бъркам?

Т: Първа стъпка към баща ви: „Аз искам да се съгласите с мен и да одобрите моя развод със съпруга ми“. (Тя пише стъпките на дъската). Втората стъпка: „Кажете ми защо съм „лоша?“

М: Не, не „лоша“, а „провалена“.

Т: Добре. Втората стъпка: („Кажете ми, защо съм провалена“.) Третата стъпка: „Аз определено ще ви кажа, че сте провалена“. Ето вие отново не сте одобрена. И вие казвате всичко, което мислите за себе си и за него. И получавате порцията от обичайните ви преживявания. Ето това е вашата разплата, т.е. печалба.

М: Която аз не искам.

Т: Единственият начин да спечелите в тази игра е баща ви да се промени? Каква е вероятността за това? Това, че той ще одобри вашия развод?

М: Това е малко. Това е нищожно малко.

Т: Добре. Не приемам договора ви. Да приема този договор означава, да ви помогне да продължите да играете тази игра.

М: В която той страда, а аз страдам още повече. Да. Всъщност, аз не искам това. Вероятно и затова не му казах.

Т: Напредваме успешно.

Даденият пример се базира на теорията на транзакционния анализ на Е. Бърн. Клиентката подготвя капан за себе си, опитвайки се да въвлече в тази дейност й терапевта, но той не се хваща на тази стръв и използва ситуацията, за да разобличи пред клиентката нейната собствена игра, който тя не е измислила точно сега, а я играе от много години в двойка със своя баща.  Сега терапевтът може да предложи на клиентката истински договор за да се избави от хаотична игра като „неудачница“ – договор, който може радикално да промени нейноето самочувствие и да й предложи път за постигане на  успех.  

Пример:

Клиентка с убеждение, че никой няма да я обичам и никога няма да създаде семейство (тя приемала себе си и се преживявала като некрасива), се обърнала с молба към терапевта да я избави по някакъв начин от сексуалните й желания. Тя искала това влечение да престане да я безпокои, да можеше спокойно да живее и да се занимава с обичайните си неща.  Тя полагала много усилия за да потиска сексуалността си, което я довело до дълбока депресия. Психологът не пожелал да приеме и сключи този договор, а предложил на жената да й окаже помощ за да се избави от бащините й предписания, които я определяли като „некрасива“, да престане да потиска сексуалността си, независимо от това, дали това ще и осигури бъдеща любов и семейство. Около година по-късно жената се омъжила.

 

Вечни договори

Някои клиенти са готови да работят много усилено, за да постигнат целта, която по някаква причина никога не могат да осъществят, но са убедени, че това все някога ще стане. Когато терапевтът им предполага, че сега в момента следва да променят себе си, те намерят различни предлози  да не го правят. Например, „Аз съм живял така от седемнайсет години, а вие искате сега, на минутата да се откажа?“  Какво може да се каже за такъв довод, освен:  „Каква е разликата кога трябва да се случи това?“, „Оковите се отстраняват незабавно или се носят вечно.“ или „Нека го направим като експеримент: ако не ви харесва, винаги можете да се върнете към обичайното, на което сте свикнали.“

Такива клиенти в хода на терапията не разчитат на резултата, те се плашат от него и не са готови за факта, че това ще се случи все някога. Техния секретен план е да останат нещастни до пълното изцеление. Първоначалната им задача те с лекота могат да забравят и да загубят нейното значение.  Дейността за самоанализ и „козметичен ремонт“ става самоцел. Клиентът избягва главното, но е удовлетворен от похвалите на терапевта за неговата упорита работа в процеса.

С такива клиенти е най-целесъобразно да се сключи един-единствен договор –  да престанат да заставят себе си да страдат по повод миналото им.  На тях е необходима помощ за да приемат себе си и да се научат да получават удоволствие от живота.

 

Скрити договори

Терапевтът може неволно да сключи скрит договор с клиента, който да възпрепятства изпълнението на основния договор. Затова се нарича скрит, т.е. неговото осъзнаване не се декларира. Скритият договор се състои в това, че по един или друг начин терапевтът заедно с клиента отричат, че последният разполага със сила и автономия, достатъчни да решат проблема му – този договор превръща клиента в жертва. Това е скрито споразумение, с което се договаря възможност клиентът да може да избегне постигането на посочената цел, а терапевтът няма да му попречи да го направи.

Пример:

Терапевтът разрешава на клиент да избягва тези чувства, които трябва да преживе, когато той не иска да мисли за проблема си, не иска да действа за промяна. Терапевтът се съгласява, че клиентът не може да направи това. Дори съдържанието на отделни въпроси, понякога може да включва разрешение клиентът да избягва отговорност и да не се справя с най-елементарни задачи. Такива въпроси могат да бъсат: „Можете ли да ми разкажете?“, „Това как ви заставя да се чувствате?“, „Кога започна депресията тв?“ – такива думи насърчават липсата на самостоятелност.

Много клиенти, когато става въпрос за необходимостта да направят нещо, използват фразите: „Ще се опитам“, „Ще пробвам“. Всъщност това означава, че клиентът се подготвя да  замени действията с опит, като по този начин да избягва успеха, заменяйки го със саботаж. Ето защо е необходимо терапевтът да реагира незабавно, например: „Да опитате означава – да не го направите“ или иронично „Опитайте, опитайте …“, или директивно „Не трябва да опитвате, просто го направете!“

Следва да се има предвид, че един от любимите „фокуси“ се състои в това, клиентът да казва: „Аз не мога!“, особено когато касае прости действия, които е очевидно, че може да направи, но той не иска по причини, които отново не желае да разбере. Докато клиентът вярва в своето „не мога“, той остава жертва на неизвестни сили. Ако терапевтът се съгласи с него, уморен да се бори с неговата съпротива, той всъщност ще се съгласи, че човек винаги може да се позове на магическите думи „Аз не мога“ и не би напреднал и крачка в терапията.

Пример:

Клиентът твърди, че не може да говори за себе си, той „никога не е можел и изобщо никога не е правил това“. Би било грешка, ако психологът пропусне това изказване (твърдение) без да го  оспори с клиента. В случая много по-добре е да го помоли да изрази тази мисъл по различен начин: „Аз не искам да говоря за себе си“. Ако обаче клиентът отново прояви упоритост с думите „Вижте, не мога да говоря за това“,  то терапевтът попада в глупава позиция: той разбира, че е малко вероятно да се пребори с такъв клиент, но да се оттегли, означава да приеме този абсурд и да сключи скрит договор с клиента.

В този случай директността и искреността са съвсем подходящи: „Очевидно вие считате терапевта за пълен глупак?“, „Ясно е, че вие можете да говорите! Какъв е проблема?“ или „Ако не искате да изпълните дори най-простите искания, тогава е от ясно – по-ясно, че терапията е малко вероятно да се развие“,  или „Аз пък съм длъжен да повтарям това искане, това ми е работата“, или „Защо? Какво ви пречи?“, или „Ако напълно не можете да контролирате себе си, може би е по-добре да потърсите клиника и да приемате лекарства?“

Ако клиентът се съгласи с искането на терапевта и преформулира изявлението си от „Не мога“ в „Аз не искам“ или „Аз няма“, той обикновено започва да осъзнава собствената си тайна (трик, фокус). След това си струва да обсъди защо не иска да направи или каже нещо.

Пример:

Клиентка: Не мога да затворя телефона, когато бившият ми съпруг ми звъни по средата на нощта и започва отново да ме шантажира, че ще се самоубие.

Терапевт. Защо не искате да затворите?

К: Аз? Аз, искам, но не мога ...

Т: Кажете: „Аз не искам да затворя, когато бившият ми съпруг…“

K: Но това е нелепо!

Т: Просто го кажете.

К: Защо трябва да казвам това?

Т: Да осъзнаете какво е вашето чувство, което ви пречи да затворите.

К: Аз и така зная. Не искам да отговарям, ако той все пак го направи.

Т: А вие считате ли, че той е малко дете и вие отговоряте за него?

К: (Пауза.) Всичко, разбирам! Той наистина винаги искаше да бъде малко дете и аз така се държах с него, защото така исках, за да може той най-сетне да стане възрастен мъж.“

Т: Кажете му сега за това.

К: Хей, кучи син, аз искам най-сетне да станеш възрастен и…

(Пауза).

Т: И?.

К: Искаш да се върнеш при мен … Това е невъзможно. Снемам всякаква отговорност от теб, за твоето възпитание и твоята съдба. Прави каквото искаш, аз затварям телефона!

Един много честен аргумент от страна на клиента, обясняващ защо не може да се промени, въпреки да изглежда, че иска това, е че при тези обстоятелства той не може да се чувства различно от това, което преживява и съответно да действа по различен начин. Детето се учи да мисли, че то заставя родителите си да се чувстват по определен начин и е отговорно за тези чувства: „Изплаши ме до смърт“ или „Ти много ме натъжи“, или „Ти ми изкара ума“.  Поради това повечето хора вярват, че са принудени да преживяват едни или други чувства от други хора или обстоятелствата. Всъщност чувствата са енергиен източник за бъдещи действия, така че човек избира сам чувствата си, възнамерявайки да действа по определен начин. От тук следва, че изборът на чувствата има определено много сериозен  смисъл.

Терапевтът може да попита клиент с фобия: „Обърнете внимание на момента, кога точно самолетът ви уплаши.“ Самолетът не може да плаши клиента, самолетът няма такива намерения! В случая клиентът плаши себе си със самолета, избирайки чувства според някакъв свой травматичен опит или детско инфантилно решение.

 

Ако терапевтът признае, че обстоятелствата заставят човек да чувства, то клиентът веднага става жертва и проблема няма решение.

 

Човек може да мисли, че други хора го карат да чувства гняв или вина, унижение, негодувание, страх. Това обаче е вярно само за случаите на пряко физическо въздействие. Дори тогава, когато например отборът загуби мача, не можеш да се каже, че съперниците им са ги накарали да се чувстват унижени или ядосани. Мъжът може да мисли, че жените го карат да чувства ревнност, унижение или страх. Малко вероятно обаче жените да се съгласят с това. Често жените казват същото за мъжете, което също е несправедливо.

 

Човек избира сам своите чувства и обикновено това са онези чувства, които вече са се превърнали в черти на неговия характер.

Пример:

Проведен е експеримент. На групата участници е предложено да си представят: „Всеки един от вас управлява лек автомобил и внезапно предната кола рязко спира и вие катастрофирате в багажника й. Как ще се чувствате?“  Отговорите са били: а) едни са закрещяли ядосано: „Къде гледа този!“; б) други тъжно са констатирали: „Колко ли пари ще струва ремонта“; в) трети са преживели вина: „Отново претърпях провал. Трябваше да предвидя дистанцията!“; г) четвърти са преживели страх: „Ужас! Какво ще обяснявам на контролните органи за тази нелепа катастрофа. Ще ми съставят акт!“; д) пети останали равнодушни: „Е, жалко, но се случва по пътищата, за какво да се притеснявам – ламарини!“, а шести са се обезпокоили: „Дали не пострадаха хората в колата?“

Всеки избера своя реакция, която за него е най-привична. 

Гневните хора ще изберат гняв, тъжните – тъга, виновните – вина, страхливите – страх, спокойните – равнодушие, грижовните – тревога за другите. Типичните реакции се определят от характера на всеки човек и те също съставляват проблемите на личността. Връзката с външните обстоятелства или други хора просто помага на човек да избягне разбирането за самия себе си, позволява му да остане такъв както е, като продължи да се оплаква от проблемите си.

Друг способ на клиента да се измъкне от себе си, е да говори за себе си като за независим субект. Например, „Депресията започна ...“, вместо „Аз бях потиснат и тъжен“. „Гневът ми стига до най-доброто в мен“, вместо "Аз съм ядосан на себе си и затова се преструвам, че не мога да контролирам чувствата и действията си“.

Пример:

Клиентка  установила, че измъчващите я чувства приличат на огромна морска мина, заседнала в гърдите й.  

Терапевтът попитал:

-Какво иска тази „мина“ да направи?

-Тя иска да унищожи най-доброто в мен!

-Защо искате да унищожи най-доброто във вас?

-Аз?!

-Да, да не мислите, че аз съм създал тази „мина“?

-Какъви ужаси разказвате!

-Ужас е това, което вие самата правите…

-Какво ще стане с мен?

- На първо място, трябва да разберете защо имате нужда от това. Вече казахме по-рано, че имате неосъзнато желание да навредите на себе си …

Друг способ на клиента, който му позволява да предложи скрити договор на терапевта, е да говори за проблема в неопределена форма, но така че терапевта да приеме този израз за конкретни намерения. За тази цел се използват думите „може би“, „възможно“, „навярно“ или „вероятно“ („Може би бих искал да стана по-уверен.“)

При подобни случаи не биха имали ефект реакции на психолога от типа: „Прекрасно, ще работим над това, вие да станете по уверен. Изражението ви показва като несигурен човек.“  Би било по-правилно да се реагира с: „Изглежда, че бихте искали и не бихте искали да сте уверени?“ или "Може би?“,  или „Нека разгледаме двете възможности: защо трябва да сте уверени и защо не?“

Подобни реакции могат да се очакват от клиента вече в процес на терапия, когато на предложенията на терапевта той реагира по следния начин: „Вероятно сте прав. Аз, вероятно ще последвам вашия съвет“. Би било измамно, ако при такива случаи психологът реши, че е постигнал успех, защото е видно, че клиентът майсторски е оставил вратичка за себе си, за да отхвърли препоръките и предписанията, когато остане сам със себе си. По-правилно е в случая психологът да попита: „Имам подозрение, че няма да направите това, за което се договорихме, нали?“

Към категорията способи за подвеждане на терапевта и на самият себе си се отнася „пъвата измама“. Тя може да се наблюдава още в самото начало на срещата, когато клиентът обявява някои свои особености или намерения, които правят резултата от терапията малко вероятен. Той говори за това, как между другото е възможно психологът да не го е чул (разбрал), но в клиента вече е създадено усещане, че той „честно“ го е предупредил и сега вече може да следва това, което е казал за себе си.

Пример:

Клиент още в самото начало на сесията споделя с млад терапевт: „Никога не изпълнявам това, което обещавам“, след което бил сключен договор за това, да работят съвместно за отказване от тютюнопушенето. Примерът показва, как клиентът е оставил за себе си вратичка, за да не изпълни обещанията си. По-късно, терапевтът, слушайки аудиозаписа от сесията е бил изумен – „Това не съм го чул!“

Някои клиенти идват на терапия само, за да се уверят за пореден път, че никой не може да им помогне да решат проблемите си. Някои хора го съобщават веднага, други се разкриват по-късно.

Пример:

Клиентка посещава терапевт по повод заекване. Някъде към средата на сесията било видимо, че вече е отегчена. На нея не й харесало много тълкуването, че заекването е свързано със страхове пред доминиращата й майка. Тръгвайки си,  тя изрекла фраза, която разкрила целите й: „Днес като се върна на работа, ще кажа на всички, че съм била при психолог.“ По този начин тя вече била поставила отметка в дневния си план за изпълнена задача и с това получила допълнителен аргумент, за да може на „аргументирано основание“ да запази своя симптом.

Често се срещат случаи, при които клиентът първо заявява, че вече е бил лекуван от много терапевти и никой не е могъл да му помогне, но той чул, че именно този конкретен терапевт е особено компетентен за неговия случай. Този трик на клиента може да изиграе лоша шега на всеки неопитен терапевт.  Такова отношение изисква бдителност и не без основание се налага въпроса: „Изглежда, че вие искате да ме победите.“

Пример (по Н. Линде):

В група за повишаване на квалификацията на психолози-терапевти, обучаващите заемали място  на „горещия стол“ само и само да докажат на водещия, че не може да направи нищо с тях.  Когато тази амбиция станала пределно ясна, водещият (Линде) казал нещо от рода: „Не се съмнявам, че всеки от вас винаги може да ме победи! Вие сте твърде по-силни от мен и аз не мога да направя нищо с вас, ако вие не го искате. Но с тази позиция вие никога няма да разрешите проблемите си. А ако мислите, че можете да ги разрешите без моята помощ, тогава защо сте тук?“

Много често действията на терапевта предизвикват раздразнение при клиента – терапевтът наставлява, наблюдава, указва, изисква. Той въвежда клиента в специфична ситуация, при която последния трябва да поеме задължения, да разказва за „тайните на душата“ си, а това не винаги е приятно.  Терапевтът още в самото начало се явява за клиента родителска фигура, която трябва да бъде поставена в трудна позиция. Тази своеобразна инфантилност на клиента може да се прояви в стремеж, да се накара терапевта да работи вместо него.  Освен това, в процеса на работа терапевтът премахва обичайните способи за адаптация на клиента (това, към което е привикнал при появата на симптома), а в резултат последният остава сам срещу плашещият го проблем. По тази причина и от гледна точка на клиента, терапевтът се явява противник, срещу който трябва да се съпротивява.

В този контекст, целта на терапевта е не само да създаде по възможност чувство за сигурност, да вдъхне увереност в клиента, но и да разкрие истинските мотиви за неговата съпротива.

Пример (по М. Ериксън):

Депресивен клиент е посетил Екриксън и още на първата среща е съобщил, че вече е бил лекуван от десет терапевти и че никой не могъл да му помогне. Той заявил, че Ериксън е последната му надежда и предупредил, че ако и той не помогне, тогава след месец той ще свърши със себе си. М. Ериксън попитал кой го е лекувал, а клиентът назовал десет имена на най-известните практикуващи в Америка. Терапевтът отвърнал: „Такива имена, такива хора и никой не може да ви помогне! Не, не бих могъл и аз да се справя. Вие сте обречен, след един месец ще умрете… и след това добавил: „Единственото, което мога да ви предложа е, че така и така ще се умира, нека поне да преживеем този месец весело.“ Клиентът се съгласил, а в процеса на работа двамата се справили успешно и депресията преминала.

 

Допълнителни договори

Освен основния договор, насочен към решаване на конкретна задача,  често се сключват допълнителни договори, необходими за успешното завършване на основния договор. Един такъв договор вече беше споменат по-горе – на клиента се предлага да каже или да „впише“ в договора, например думите: „Ще успея, дори ако това се хареса на моят терапевт, моята група и моята майка.“

Друг вид допълнителни договори са т. нар. „антисуицидни договори“. Те са абсолютно необходими при работа с клиенти, които извършват опити за самоубийство или имат такива склонности. Повечето депресивни клиенти, клиентите с болезнено чувство за вина и някои други се нуждаят от такъв договор.

Същността на това е, че с клиента се договаря (той твърдо обещава), че няма да се самоубие или да опитва да се самоубие, и няма да навреди на себе си по никакъв друг начин, независимо от обстоятелствата, които биха го подтикнали към това. Такъв договор се сключва с „възрастни“ клиенти, които са в състояние да носят отговорност за поведението си. Терапевтът наблюдава за невербални прояви на съгласие или несъгласие. Клиентът може да обещае и в същото време да поклати глава в знак на отрицание на казаното от него. Такива признаци не трябва да се пренебрегват и ако са налични, следва открито да се обсъждат с клиента.

Понякога клиентът съвсем открито заявява, че не може да обещае, че не може да контролира емоциите и действията си. Ако се колебае, терапевтът може да продължи дискусията с него, докато не получите напълно ясен отговор, но ако отговорът е категорично отрицателен и клиентът отказва да сключи такъв договор, терапевтът трябва да откаже по-нататъшна работа с него и да настоява за лечение в клиниката.

Понякога такова отношение обръща събитията и води до факта, че клиентът дава необходимото обещание. Желателно е обаче да се постигнат по-сериозни уверения: „Тъй като не искахте да се съгласите веднага, аз трябва да съм сигурен, че сега говорите искрено и няма да ме подведете“.

Такъв договор е като предпазен колан за безопасност, но разбира се, в резултат на терапевтичната интервенция самоубийствената тенденция трябва да изчезне.

Пример (по Линде):

Един от клиентите ме увери, че ако такъв договор не бъде сключен, най-вероятно ще се самоубие.

Антисуицидният договор обикновено е за определен период от време. Ако срокът е изтекъл, договорът следва да бъде подновен. Ако пациентът е активно суициден, т.е. съобщава за настойчиво желание да се самоубие и „не дава гаранции“ за дълъг период от време,  то с него обикновено се сключват повече договори за кратъки периоди от време: „Можете да ми обещаете, че няма да направите това в рамките на една седмица, до следващата ни среща“, а на следващата сесия договорът се подновява. Има случаи, при които клиентът свиква с договора, като с „патерица“ (с процедурата) и самия той настоява за сключване на такъв.

Може да се подпише договор за цялото време  на лечението, но това създава желание някои пациенти да прекъснат сесиите, като по този начин се отърват от договора и да извършват суицид. Може да се договарят  няколко години напред, да речем, до 40 години, но отново няма гаранции, че ще може да се поднови договора навреме. Силата на договора е, че когато изтече времето, клиентът автоматично се чувства свободен да изпълни предишното си желание. Това може да предизвика опит за самоубийство.

Следователно, трябва да се гарантира, че в края на лечението клиентът следва да признае, че сега няма суицидни намерения и няма да предприема нищо в тази насока. Добре е терапевтът да се увери, че още в началото на лечението клиентът не се подготвя да извърши опит, но ако съобщи за скрити тенденции за самоубийство, можете да се попита: „Но вие няма да направите това, нали?“  На този въпрос много от клиентите реагират недвусмислено: „Не. Безусловно – не, разбира се.  Аз съм вярващ човек, това е невъзможно за мен“  или „Не. Разбирам, че това е акт на страхливост. Освен това имам голяма отговорност за другите.“ Подобно изявление означава пълно съгласие с антисуицидния договор, а за срока на неговата валидност терапевта не трябва да се безпокои. Същевременно обаче трябва да се договори, че клиентът няма да навреди на себе си по никакъв друг начин, независимо от обстоятелствата, които е вероятно да го принудят.

Ако се провежда работа в помощ на клиент със зависимост  (тютюнопушене, алкохолизъм или наркомания), тогава задължително трябва да бъде сключен договор (срещу тютюнопушенето, алкохола или наркотика), че клиентът няма да пуши, пие или взема наркотици поне седмица преди началото на лечението и след това, по време на цялото лечение.

Клиентът обаче се изкушава да напусне лечението под предлог, че „аз вече ... се напих на следващия ден“. В това отношение по-правилно е да се договаря всеки път, че клиентът няма да пуши, пие или взема наркотици през целия период и за времето между днешната и следващата сесия, и това трябва да се прави всеки път. Лечението на подобни зависимости е много сложна и трудна задача, която има много нюанси, така че психологът трябва да е преминал допълнително обучение и да е запознат със съответната литература.

Съществува дори възможност при необходимост да се сключи антипсихозен договор, при работа с психотична личност. Както вече бе подчертано, психологът не трябва да приема за лечение психично болните, но е възможно да ги консултира по психологически въпроси. Обикновено това са отделни случайни и еднократни консултации на такива клиенти, чиято диагноза не е известна предварително. Психолозите смятат, че психотичната личност може да контролира своята психоза и на това основание може да бъде склочен антипсихозен договор, но ако клиентът откаже, то задължително следва да се насочи към клиника.

Пример (по Линде):

В своята практика не веднъж съм установявал, че „психотикът“ сам създава своята психоза в нужното за него време и в нужните обстоятелства, а това означава, че той я контролира.  Например, консултирах млад мъж, който вече беше посещавал клиника. Диагнозата обаче беше под въпрос. По време на сеанса, при зададен към него „неприятен“ въпрос,  клиентът изпадна в психоза.  Той ококори очи, а лицето му придоби идиотско изражение на невменяем.  До този момент той отговаряше логично, дори умно, шегуваше се.  Тогава аз казах: „Не се надявайте, че ще можете да ме заблудите. Аз прекрасно зная, че вие ме разбирате.“ В този момент очите му отрезвяха, а лицето му придоби обичайното изражение, като той произнесе с удивление: „А аз мислех да продължа до края на сесията в този дух“.

 

Следва продължение - втора част.

image

Категория: Други
Прочетен: 17 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Създаване и проверка на психотерапевтична хипотеза

                                 (психологическо консултиране и психотерапия)

 

Съдържание на материала

1.Определение за психотерапевтична хипотеза.

2.Основните моменти, които трябва да се отразят в добре оформената хипотеза.

3.Проверка на психотерапевтична хипотеза.

4.Необходими знания и способности на терапевта за създаване на хипотеза.

 

Основата на всяко терапевтично действие е хипотезата, която в хода на работата се превръща в уверено знание. Хипотезата е разумно предположение на консултанта (терапевта) за механизмите или психологическата причина, която генерира даден проблем на клиента.

В литературата рядко се среща практическа информация за това как се създава терапевтична хипотеза. Това се дължи на факта, че е почти невъзможно да се опише творческият процес, с който терапевтът стига до своите предположения. В допълнение, хипотезата се създава на езика на една или друга теория и по тази причина хипотезите са различни и процесът на тяхното създаване не е еднакъв в различните психологични школи. Ще се опитаме обаче да запълним празнината доколкото е възможно.

Формулиране на хипотеза

Много рядко се случва хипотезата да се роди в готов вид. Отначало има не много определена форма, след което се проверява и уточнява. „Уликите“ (доказателствата) се събират, като парчета от мозайка от най-различни източници. За да се събере необходимата информация, се използват различни методи, които правят възможно извличането на необходимите данни от несъзнаваното. Независимо от това, трябва да се помни, че част от информацията може да бъде научена чрез преки въпроси, свързани с житейската история на клиента. Една част от информацията за него може да бъде умишлено скрита от самия клиент, друга да бъде изкривена (изопачена), а трета – просто неизвестна за самия него. Част от данните се извличат от наблюдението на неговото невербално поведение, а друга част се „открива“ въз основа на сравнение на фактите, изложени от клиента. Определени сведения за семейството на клиента и неговата история се придобиват от трети лица, като най-често те са родственици.  

Една добре формулирана хипотеза съдържа отговор на следните основни въпроси:

-Какво нереализирано (фрустрирано) желание или влечение на клиента поражда изследвания проблем.  

-Каква е същността на бариерата (преградата), която не позволява да се достигне желаното.

-Какви условия в миналото на клиента са способствали за възникването на този конфликт.

Пример:

Клиентка изпитва страх от вода. Едно въображаемо постепенно потапяне във водата разкрива, че страхът възниква, когато водата достигне до гърлото й. На момичето й се струва, че водата може да я удуши. На въпроса дали някой я е душил преди, клиентката отговаря утвърдително: „Бях нападната от мъж в тъмното, през нощта при разходка в парка и той се опитваше да ме удуши. Успях да се спася само защото в този момент край нас минаха хора. Тогава мъжът се изплаши и избяга“. Допълнително се изяснява, че жената изпитва страх и от тъмни, прихлупени и сенчести места дори в градския парк.

Хипотезата е очевидна: фрустрирана е потребността от безопасност, преграда за чувството за сигурност се явява миналия негативен опит на клиента, когато тя не могла да се защити и е преживяла безпомощност и страх. Страхът се актуализира в ситуации, които асоциативно предизвикват спомени за травматичното събитие (докосване на водата до гърлото, тъмни алеи). Самите спомени не възникват в съзнанието очевидно поради изтласкване (репресия). Емоциите се проявяват, без да се осъзнава връзката им с основната ситуация.

По този случай проверката на хипотезата е била извършена чрез реконструкция на миналия опит. Предложено й е да си представи, че е силна, непобедима и е разрешено да направи всичко, което иска с обектът, предизвикал този страх. Тя „властвала“ над него до тогова, докато не получила пълно удовлетворение, а той (в нейното въображение) не издържал и избягал. От този момент, той не предизвиквал повече страх за момичето. Изчезнал и страхът от водата. 

В този доста елементарен за анализ случай може да се забележи, че се появяват нови аспекти на хипотезата. Например, анализът извежда идеята за това, как миналият опит поражда страхове и  защо клиентът помни само емоциите, а не помни травматичната ситуация.

Хипотезата може да включва много допълнителни идеи, които обясняват:

-Как вътрешният психологически конфликт генерира симптоми?

-Защо клиентът не осъзнава какви са психичните феномени?

-По какъв начин вътрешният проблем засяга (влияе) върху живота на клиента?

-Какви форми на адаптация (компенсации) клиентът прилага, за да избегне сблъсък с проблема си?

-По какъв начин проблемът се свързва с характера на клиента или с особеностите на родителското му семейство и пр.?

Пример:

Ако се отговори на последните три въпроса по предишния пример, може да се предположи, че при клиентката има нарушение на отношенията с мъжете; че тя не само не влиза във водата, но развива псевдотеория, която възниква в главата й; че има затворен характер, поради което тя на никого не е разказала за нападението; че в някои ситуации тя показва комплекс от безпомощност и т.н. Тези предположения са лесни за проверка, чрез поставяне допълнителни въпроси на клиентката, но те могат да бъдат и излишни, тъй като основната причина все още не е ясна.

Даденият пример обаче, не разкрива как е създадена хипотезата: създава се впечатление, че тя веднага се установява от терапевта, което не е така. Ето защо трябва да се разкрие не само каква идеална форма следва да има хипотезата, а и как тя се създава и проверява.

1.На първо място, в основата на създаването на хипотезата стои някаква психотерапевтична теория. Такава теория може да бъде психоанализата, теорията на Адлер, транзакционният анализ на Е. Бърн, гещалт-терапията, логотерапията на В. Франкл, когнитивната терапия и др. Обикновено терапевтът спонтанно се придържа към една от тези концепции и създава хипотеза в рамките на използваните в нея понятия. Той обаче може да използва и друга теория, която е най-подходяща за обяснение на този случай, т.е., говорим за еклектичен подход, който в съвременната терапия изглежда най-оправдан.

2.Търсенето на адекватна хипотеза се улеснява от познанието на т. нар.  „частни модели“. Това са готови теоретични конструкции, които обясняват появата на определени симптоми. Терапевтът се опитва да използва тези известни модели, като избира онзи от тях, който е най-подходящ, като го уточнява с помощта на контролни въпроси.

3.Терапевтът се подпомага от знанията и опита от различни терапевтични случаи. Новите случаи често имат нещо общо с онези, които вече са били срещани в практиката му или тези, за които е прочел в литературата, или тези, които той е наблюдавал в работата на други специалисти, например чрез обучение в група.

4.От особена важност е неговата собствена клиентска практика, т. е. натрупания и осъзнат личен опит, когато самият той е бил клиент в процеса на обучение и тренинги (leaning therapy). Много от проблемите той решава по аналогия на своите, прилагайки арсенала от средства, използвани от обучаващите го специалисти.

5.Гещалт-терапевтите се шегуват, че „клиентът винаги носи проблема на терапевта. Ето защо психотерапията е лечение на самия терапев, а лечението на клиента е страничен продукт“. В тази шега има повече истина, отколкото хумор. Терапевтът винаги моделира проблема на клиента върху себе си – ако той може да го реши за себе си, той ще го реши за клиента; ако той изпитва същите чувства или мисли каквито изпитва клиента в дадена ситуация, то преживяванията на клиента биха могли да се приемат за правдоподобни.

6.Терапевтът е подпомогнат от широка ерудиция, познаване на философията и религията, голям жизнен опит, познания за различни жизнени колизии и човешки характери. Той се ръководи от интуиция, способност за емпатия, използва усещанията си за емоционален резонанс към текущото състояние на клиента, способността да се поставя на мястото му, концентрира вниманието към детайлите, притежава способност за креативно мислене, медитация и инсайт.

7.Терапевтът трябва да притежава качествена проницателност и забележителен интелект. Работата му на етапа на създаване на хипотезата е подобна на работата на следовател. Той трябва да тренира професионалното си психологическо мислене.

8.Най-важното нещо е може би владеенето на определен метод за търсене. В психоанализата това е метода на свободни асоциации или метод за анализиране на сънищата; в терапията на А. Адлер – анализът на ранните спомени; в емоционално-образната терапия – работата с изобразяване на емоционални състояния; в когнитивната терапия – регистрация и анализ на автоматични мисли и т.н.

Пример (по Линде):

В моята работа основният източник на „доказателства“ са изображенията (образите), създадени от клиента, когато той е помолен да си представи какви са неговите чувства или състояние. Например, младо момиче се оплаква от болки в цялата лява половина на тялото си. Предложено й е да създаде мислен образ на вероятната причина, т.е., на източникът, който поражда тази болка. Изненадващо тя съобщава, че визуализира баща си, който я вика в ухото, но тя не иска да го слуша.

Причината за нейния психосоматичен симптом е абсолютно разбираема, въпреки че в последствие терапевтът може да зададе много въпроси, които да изяснят връзката с бащата, то най-вероятно тези данни ще ни отведат в далечното детство. За да коригира състоянието й, терапевтът предложил на момичето да се обърне и каже да мисления образ на бащата: „Говори, говори по-силно, аз искам да те чувам по-добре!“ С удивление момичето потвърдило, че „бащата“ се е успокоил, а болката, която тя чувствала е отшумяла.

Какъвто и метод да се използва, терапевта винаги събира цялата информация за проявите на проблема сега и за историята на живота на клиента, като се опитва да ги отнесе към едно цяло от гледна точка на възможните причинно-следствени връзки. Ако няма достатъчно яснота в картината, която създава за себе си, той задава допълнителни въпроси, за да запълни тези пропуски. Всички техники като свободни асоциации или създаване на образи и т.н.  служат само като способ за поставяне на правилните въпроси. Задачата е да се получат отговори на горепосочените ключови точки от хипотезата, които трябва да бъдат разкрити. Ето защо терапевтът:

1.Търси в психичния свят на клиента основния мотив, който създава проблема и конфликтуващите с него сили.

2.Търси източници на мотива и конфликтуващите сили в миналия опит на клиента.

3.Създава представа за истинските цели за търсената специализирана помощ от терапевта.

4.Формира представа за това, каква форма на адаптация към жизнените проблеми е създал клиента и какви изгоди извлича от това.  

5.Разкрива значението на всеки симптом от гледна точка на неговото място в структурата на цялостния проблем;

6.Проследява връзката между характера на клиента и структурата на проблема.

 

Проверка на хипотезата

След като хипотезата придобие пълна форма, тя може (но не винаги трябва да бъде направено) да бъде представена на клиента. Потвърждаването на хипотезата от клиента е силен аргумент в негова полза. Въпреки това, терапевтът може да намери потвърждението на своята хипотеза по други начини. Това е особено важно за случаите, когато хипотезата е в състояние да отчужди клиента или да предизвика силна съпротива в него. Терапевтът може да докажете хипотезата, като даде нови и нови аргументи или не я съобщи веднага. Той може постепенно да накара клиента да осъзнае причините за своите трудности, така че самият той да ги изрече (назове) – подход, чийто резултати са особено убедителни.

Терапевтът може да прогнозира („изчисли“) последствията, които проблемът има в различни области от живота на клиента, като му зададе въпроси за проверка, за да се увери, че той е прав. Например, ако подозира, че даден клиент страда от натрапливи мисли, може да го попита, дали той извършва някои безсмислени ритуали за да предпази някого от нещастие, или не потиска ли той своите сексуалните мисли.

Пример (по Линде):

Един ден ми позвъни жена по повод истеричното поведение на подрастващата й дъщеря. Още в разговора по телефона й казах: „Но Вие не обичате дъщеря си вероятно, защото нейното поведение много прилича на поведението на баща й, с когото сте разведени“. Тази психологическа диагноза поставих по някои малки признаци: по това как тя говореше за дъщеря си и по факта, че нито веднъж не спомена за бащата на детето.

За проверка на хипотези при работата с образи може да послужи някакъв мислов експеримент, когато клиентът по някакъв начин влияе на образа, а резултатът от влиянието, което терапевтът контролира, служи като отговор на въпроса за правилността на хипотезата.

Пример (по Линде):

По време на групова сесия момиче се оплаква от остри конфликтни отношения с баща си, причината за които не можела да разбере. Хипотезата се състояла в това, че бащата се държи с нея по някаква причина като диктатор, но не споделя за това с дъщеря си. Терапевтът предложил на клиентката да си представи образ за чувствата, които изпитва във връзка с този конфликт. Момичето споделя визуализиран образ – заявява, че си представя купчина тор, към която изпитва непоносимост. Психологът приложил универсалния парадоксален метод на работа с мръсотия, като  предложил на клиентката да намаже ръцете си в тор и да си поиграе с него. За изненада на момичето, купчината тор се превърнала в купа свежо, ухаещо сено, на което седял младият й баща и се усмихвал.

Терапевтът попитал: „Какво бихте искали да кажете сега на баща си?“ Тя се изчервила и след това изрекла с усилие: „Татко, обичам те много.“ Промяната на образа довела до промяна в хипотезата: терапевтът разбрал, че момичето обича баща си, но е изтласкала тези чувства, очевидно поради несъзнаван страх от инцест. Страхът от собствената й любов към баща си, а може би и страхът на бащата от любовта към дъщеря му е пораждала конфликта им. Признанието на дъщерята е било толкова емоционално занчимо за нея, че след това за около един месец тя прекъснала участието си в тренинг-програмата.

Критерий за правотата на терапевта може да бъде успешното решение на проблема на основа на дадената хипотеза, което на практика може да се яви и основен маркер за нейното окончателно потвърждаване. Следва да се има предвид, че непостигането на решение не означава погрешна хипотеза. Правилната психологическа диагноза проправя пътя към успеха, но все още не гарантира този успех.

Принципите и способите за решаване на психологическите проблеми не са достатъчно описани в литературата, като причината за това е, че тъй те се определят от принадлежността на психотерапевтите към една или друга терапевтична школа.  Въпреки това, в рамките на една и съща школа, те не могат да бъдат превърнати в шаблонни действия, които водят до постигането на желания резултат.

Започвайки с психоанализата, за основна цел на терапията се приема разширяване самопознанието на клиента с помощта на внимателна и детайлна преработка на темата, докато не се появи пълно разбиране, а благодарение на него и изцеление.

В литературата за консултиране обикновено се отделя място на процедурите за консултиране, а след това се разказва мащабно за различните терапевтични школи, без да се обяснява как те могат да помогнат при решаването на конкретни задачи. Тези книги дават представа за уникалността на всеки подход, но те не могат да бъдат използвани като ръководство за действие. Още по-неразбираемо е как да се комбинират различни техники от различните школи в тяхната дейност.

Ако терапевтът работи в рамките на психоанализата, тогава (както вече беше споменато) главната задача на консултирането е осъзнаването от клиента на събитията, на своите чувствата и желанията, на адаптациите, довели до формирането на проблема (Клиентът винаги формира някакви форми за адаптация, напр. компенсации!).  За това се анализират свободните асоциации, събитията от детството, съновиденията, съпротивите и т.н. След това на клиента се представят интерпретации, които водят до открития (инсайт) в областта на самопознанието и от там към нови прозрения.   Клиентът разбира все по-добре и по-добре как определени колизии в детството са обословили многобройни събития в живота му и т.н. Всичко това рано или късно, трябва да доведе до постигане на  решение.

Ако терапевтът предпочита хуманистичната терапия на К.Роджърс, той ще разбере и приеме клиента, без да му интерпретира каквото и да било, докато той не приеме напълно самия себе си и самостоятелно не достигне до инсайт. Основната цел е пробуждане на собствените сили за самокорекция и развитие,  а решението на проблема е резултат от този процес.

Ако терапевтът прилага технологията на НЛП или ериксонова хипноза, той най-вероятно ще води клиента до някакво готово решение, използвайки технологията за приспособяване към клиента, преоформяне, въвеждане в транс, адаптиране към бъдещето, метафорични разкази и пр.

В съответствие с когнитивно-поведенческия подход, терапевтът ще реорганизира мисленето и поведението на клиента, научавайки го да регистрира автоматичните си мисли, да открива грешки в тях, да създава правилните мисли, да прилага методи за десенсибилизиране на тревожността, ще го учи на подходящите умения за поведение и т.н.

Някои области на терапията поставят акцент върху осъзнаване и разбиране, други  - върху трансформацията, обучението и развитието. Въпреки това обаче, истинското решение на проблема винаги ще бъде освобождаването на клиента от емоционалната му фиксация. В крайна сметка, всички методи на психотерапия са насочени към решаването на този проблем.

В рамките на психологическото консултиране е необходимо да се  съчетаят задачи за осъзнаване и изменение (промяна), при това, задачите за изменение трябва да бъдат приоритетни, а осъзнаването и разбирането – спомагателни. Такова успешно съчетание може да се постигне резултатно в рамките на емоционално образната терапия, но всеки консултант има право на свой избор.  Той може да избира различни техники от различни школи, които позволяват да се реши една или друга задача в конкретен случай. Следва да се има предвид, че независимо към коя школа принадлежат техниките, прилагани от терапевта, тяхната ефективност зависи от това, дали специалистта има практически опит за тяхното използване. Дори най-простите методи на работа, като релаксация и отреагиране, следва да се прилагат само след преминато практическо обучение.

 

Литература

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.БондаренкоА. Ф. Психолorическая помощь: Теория и практика. Киев, 1997.

3.Васьковекая С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Гулдинг м., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

6.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

7.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

8.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. СанктПетербург., 2000.

9. Петрушин С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

image

Категория: Други
Прочетен: 34 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                           Типове заявки (искания) на клиента при психологическо

                                                   консултиране и психотерапия

 

Съдържание на материала:

1.Определение.

2.Съдържание на заявката в рамките на общуването.

3.Манипулативна заявка.  

4.Типове конструктивни заявки.  

5.Варинати на информативни заявки. 

6.Характеристика на заявките за самопознание, саморазвитие и трансформация.  

7.Варианти на заявки за снемане на симптома.

 

Заявка се нарича открито изразено искане (оплакване; жалба, запитване), съдържащо словесна формулировка на трудностите на клиента, за разрешаването на които той очаква помощ от психолога.

Определянето на целта и смисълът на заявката се явява една от първите задачи на психолога-консултант.

Една от предложените класификации, срещани при  психологическо консултиране, разделя заявките на два основни типа: неконструктивни и конструктивни.

Към неконструктивните се отнасят:

а) нереалистични заявки (или пределно обобщени заявки);

б) неопределени заявки;

в) манипулативни заявки.

Конструктивните запитвания се различават по това, че клиентът знае, поне грубо какво иска и какви са намеренията му да реши проблема. Към тях се отнасят следните заявки:

а) за искане на информация;

б) за самоусъвършенстване;

в) за саморазвитие;

г) за трансформация;

д) за отстраняване на симптом.

 

Неконструктивни заявки

Нереалистични заявки – Такива заявки (искания с крайното обобщение), чийто съдържание и цели очевидно не могат да бъдат постигнати. Обикновено фиксират някакво  идеално състояние като цел. Клиентът използва думи като „винаги“ или „никога“, например: „Искам винаги да съм в състояние…“, „Не искам никога да се гневя отново на съпруга / съпругата си“, „Как да накарам детето да ме слуша винаги?“, „Помогнете завинаги да се избавя от сексуалните си желания, не мога повече"“, „Как да не се ангажираме никога повече с …“

Хората с подобни искания са ориентирани към идеализирани потребности (тази особеност се нарича перфекционизъм) за себе си, за хората и за света. Всъщност, техните желания служат само като средство за защита срещу реални проблеми, чиито решения избягват. На тях трябва да се помогне да преформулират исканията (претенциите, целите) си и обикновено е нужно да им бъдат показани несъзнаваните от тях проблеми: „Вероятно е трудно за вас да спасите нещо по някаква причина“, „Изглежда, че постоянно се ядосвате на съпруга / съпругата си?“, „Всъщност, вие твърде много искате да задоволите вашите сексуални желания“.

Необходимо е да се обясни на клиента какво е перфекционизмът, защо възниква, как може да се свърже с родителското възпитание, с комплексът за малоценност или с желание да се скрият зад него някои болезнени въпроси. Трябва да му се предложи, че първо е необходимо да се избави от завишените и нереалистични изисквания към себе си, а след това да се поставят и други задачи. Може да му се отговори с хумор на желанието никога повече да не допуска грешки: „Вашият проблем вече е решен! Знам отговора… (Пауза.) Просто не трябва никога да правите нищо!“ При такива случай следва да се изчака клиентът да направи по-конкретно предложение (искане).   

 

Неопределени заявки – При тях клиентът не може да определи конкретно какво иска. Например, той разказва една дълга история (понякога много истории), без да прави заключения и без да формулира желанията си или той формулира проблема абсолютно абстрактно и абсурдно, като: „Искам да принадлежа на себе си.“ или просто показва гняв и възмущение за други хора, или говори за нещо, което за него е емоционално значимо, но не казва какво би искал да получи от терапевта. Например „Основният ми проблем е, че нямам баща.“ (дълго пауза.) или „Аз се влюбих в едно младо момиче, какво да правя?“

Такива клиенти или не разбират себе си какво искат или просто искат да говорят, или се надяват на инициативата на терапевта, чакат съвет от приятел, искат да бъдат съжалявани, или се страхуват от терапевта и искат да го объркат с много подробности и т.н. При такива случаи трябва да се поставят насочващи въпроси и максимално да се конкретизира заявката. Може да се попита „Какво мога да направя за вас?“ или: „Казахте много, нека да поставим всичко това в някакъв порядък?“

 

Манипулативни заявки – Такава заявка съдържа в себе си искане за промяна не на клиента, а на трето лице или лица, т.е. за промяната на друг без негово съгласие. Например, клиентът може да попита как да въздейства върху приятел, съпруг или баща, за да спре да пие или да приема наркотици.

Скандалната неграмотност на подобни оплаквания е шокираща. С подобни искания се обръщат дори много интелигентни и образовани хора. На такива лица е необходимо да се обясни, че дори самият алкохолик или зависимият от наркотици да поискат помощ от психолога, то на такива хора е много трудно да им се помогне, шансовете за успех са малки, а да се даде магическа рецепта е доста трудно. Известно е, че много съпруги и майки се обръщат към гадатели-лечители и екстрасенси за задочно лечение на техните съпрузи и деца или за любовна магия, но психологията не се занимава с това.

Пример:

Учителка потърсила консултация, във връзка с 70-годишния си баща алкохолик.  Психологът попитал:

-Той иска ли да бъде лекуван?

-Какво говорите, той дори не иска да чуе за това, той въобще не се смята за алкохолик!

-Как мога да му помогна?

-Но аз чух, че имате методи ...

-Методи има, но няма предмет, към който да могат да бъдат приложени.

-Как може да бъде повлиян, за да иска да бъде лекуван?

-Само да обясня ... Мога да работя с вас, за да не се притеснявате повече за него и да го оставяте в 70-те си години да бъде отговорен за собствения си живот.

Тази клиентка си тръгнала с голямо разочарование.

В случай на манипулативна заявка, психологът трябва да обясни, че не можем да реши проблемите на трети лица задочно, особено ако те не го искат. Такова искане трябва да бъде прехвърлено в руслото на работата със самия клиент, с неговите проблеми, които могат да бъдат свързани с трети лица.

Има изключения от правилото, когато става дума за близки хора, поведението на които определя отношението на клиента към тях. Въпреки тези изключения, заявката винаги следва да бъде прехвърлена в „полето“ на клиента, към неговото поведение и чувства, ако той е готов за нужните промени. Такива обрати са особено оправдани, когато родителят се обръща към психолога за проблемите на детето му или съпругата, за проблемите на съпруга й.  Като правило, проблемите на децата се определят от проблемите на техните родители, така че е по-правилно да се работи с тях, а не с детето (отново има изключения). Освен това не всички родители са готови за такава работа.

Манипулиращо е искането на клиент да се контролират отношенията на друг (други), на неговото мнение, неговите желания, поведение или емоции. Всичко това е неприемливо.

Специален случай се явява желанието на клиента да манипулира самия психолог. Това искане обикновено не се обявява на глас, психологът не може да го открие веднага, но колкото по-скоро открие това тайно намерение на клиента, толкова по-добре. Някои клиенти идват на консултацията само за да „победят“ терапевта или да докажат, че не може да направи нищо с тях, или да накарат терапевта да изпита и покаже съжаление  (съчувствие) към тях, или да поеме отговорност за проблемите на клиента и в крайна сметка да му вмени вина.  Има и такива случаи, при които клиентът се гневи на психолога, поставя се над него и го „разглежда под лупа“, осъжда или налага собствени решения. Такива клиенти имат предварително формирани негативни нагласи за неуспех.

 

Конструктивни заявки

Заявки за информация – При тези заявки клиентът просто иска да получи психологическа информация за някои важни за него въпроси. Подобни искания се срещат доста често поради очевидната липса на психологическа грамотност, липсата на популярни познания по много важни теми или разпространението на редица погрешни схващания. Тийнейджърите и младите хора, родителите, разтревожени от поведението на децата си, както и тези, които се страхуват да отидат при психиатър, но биха искали да разберат естеството на някои от техните симптоми, могат да напраят такива заявки с подобни мотиви.

Обикновено се срещат две форми на такива заявки: 

-заявка за границите на нормата или причините за симптома;

-заявка за възможности за психологическа промяна и нейната прогноза.

В първия случай клиентите се интересуват от това колко сериозен е проблема за техните деца, роднини или за самите тях. Освен това, много родители се вълнуват за готовността на децата им за училище. Във втория случай клиентите са загрижени за възможността за корекция и прогнозата за събитията, ако се работи или не се работи за корекция на поведение или емоционално състояние, каква ще е продължителността на работата и т.н.

Примери:

-„Нормално ли е детето ми да прекарва осем часа на ден на компютъра и нищо друго да го интересува?“

-„Струва ми се, че ще се побъркам. След като съпругът ми ме напусна, мислите ми се объркаха, не мога да се съсредоточа върху работата, през цялото време плача.“

-„Имам в главата си натрапливи мисли, от какво могат да бъдат?“,

-„Възможно ли е аз да лекувам човек с алкохолизъм с чисто психологически методи и как да го направя?“

-„Ужасно съм ревнива, мога ли въобще да се избавя от това?“

-„Колко сесии са необходими за да се излекува заекването?"

Пример:

Жена на средна възраст потърсила психологическа помощ. Тя много смутено попитала:

-Знаете ли, често имам еротични сънища. Най-ужасното нещо е, че това не се случва със съпруга ми и те са особено интересни и ярки. Изпитвам особено силни чувства.

-Първо, всички хора от време на време имат еротични съновидения, някои жени се срамуват от това, мъжете обикновено – не. Прочетете сексологичната литература по този въпрос. На второ място, очевидно, не сте доволни от сексуалния си живот със съпруга си. Природата не може да бъде измамена и не можете да компенсира недостатъка на чувства чрез сънища. Може би…

-Не, не, за любовник не може да става и дума!

-Тогава, може би, някак трябва да образовате съпругът си?

-Аз вече се опитах, той е такъв сух човек, а бих искал нещо по-емоционално.

-Ако не можете да помогнете, тогава трябва да издържите еротични сънища, тялото ви не може да се излъже ...

Тогава лицето й изразило голямо облекчение, тя се изчервила, но била много благодарна, защото вътрешната й болка била изчезнала.

Последната забележка на психолога имала за цел да премахне от жената вината за „незаконните“ й сънища.

Понякога на фона на искането за информация има по-дълбоки проблеми и е необходимо да се осигури терапевтична помощ. Понякога сериозните проблеми могат да бъдат решени с помощта на просто психологическо обучение и препоръки за запознаване със съответната литература (библиотеротерапия). В много случаи е необходима психодиагностика, например, когато се пита за готовността на детето за училище или се иска информация за собствения му характер.

Заявки за самопознание –  Тази заявка има много общо с искането за информация, но изисква по-задълбочено проучване. Срещат се по-често при младите хора, които се интересуват от психология и / или искат да разберат по-добре самите себе си. Обикновено тези искания се срещат в три основни формата:

а) за определяне на способностите или избора на професия;

б) за структурирането на Аз-концепцията;

в) за помощ при самоприемане и самоосъзнаване.

В първия случай на първо място е необходима психодиагностика, понякога е по-добре  да се ориентира клиента към специалист в областта на професионалното ориентиране. Въпреки това може да се наложи просто интервю и разумен съвет, а след това и терапевтична работа.

Пример:

Майка потърсила помощ за сина си, който от нейната гледна точка трябвало да отиде в хуманитарен ВУЗ. Според нея той не знаел какво иска, а трябвало да му се повлияе. Ясно било, че тази майка е с авторитарен характер. Освен това, самата тя на същите години, на каквито сега бил синът й, била принудена от своите родители да се обучава в технически ВУЗ, а тя имала желание да се занимава с музика.  Тогава тя била много обидена на родителите си, които изпратили по-голямата й сестра да учи музика. Още при формулиране на заявката, психологът заподозрял манипулативност в искането, но  се съгласил да се срещне с момчето.

На срещата се изяснило, че момчето няма никакво колебание и е решен да влезе в института, който желае, дори точно в определен факултет. Оказало се, че той е говорил с майка си доста неопределено (уклончиво),  за да избегне спорове с нея, познавайки характера й. Виждайки твърдото му намерение и ясна представа за бъдещата професия, психологът го подкрепил и не го обезкуражил, макар че той очевидно очаквал обратното, а именно, че майката предварително е подготвила психолога да удържа нейната позиция.

По-късно майка позвънила по телефона, а психологът категорично и дори рязко я посъветвал да остави сина си на спокойствие.

-Навремето за вашето бъдеще са решили родителите ви, нали?  Бяхте ли доволна от този избор? Искате ли той да ви помни по-късно, как сте разрушили живота му? Нека по-добре той сам да отговаря за собствените си решения.“

Вторият вариант на искането включва изследване на личността. Клиентът се интересува от това, кой и какъв е той всъщност, какъв е характерът му. В подтекста на заявката, често е скрито намерението да се провери „Аз добър човек ли съм“. Тъй като има много диагностични методи, е необходимо да се разбере кои са мотивите, които карат клиента да поддържа убеждение, че в животът му не е така или да се съмнява в някакво твърдение.

Пример:

Мъж на средна възраст се е обърнал с искане да получи „портрет“. Психологът съвсем естествено се заинтересувал: „Защо, какво не е наред с вас, а може би се нуждаете от терапия?“ Оказало се, че той е затворен човек, че има много трудности при общуването, но не знаел дали той е „виновен“ или другите хора. Той твърдо държал да получи „портрет“.  Тогава психологът реших да провери, дали не става дума за акцентуация на характера. Приложени били тест на Шмишек за акцентуации и методика за контрол „Нарисувай човек“ на Маховер. Резултатите от първия тест показали пределно развита дистимна акцентуация, а фигурата на човек напълно потвърдила тази хипотеза – изобразявала натиснат надолу, буквално смачкан „човек в калъф“.

Психологът обяснил на клиента какъв е неговият характер, а той отвърнал, че сега осъзнал, че трудностите произтичат от него самия и попита дали могат да бъдат отстранени. Терапевтът обяснил, че поправката на характера е сериозна и продължителна работа и го пренасочил към друг психолог, тъй като на клиента било много трудно да пътува за сесии.

В третия случай клиентът иска да разбере по-добре себе си,  да разреши някакъв свой вътрешен конфликт. В основата на такива искания може да стои чувство за вина, родителски директиви „Ти не си такъв!“ или други основни причини. По тази причина тук е необходима сериозна терапевтична работа.

Пример:

В първоначалната си заявка студент поставил въпроса за неувереност в себе си. С напредването на работата обаче станало ясно, че проблемът бил в това, че той не приемал самия себе си. В душата му живеели двама души: един „слаб“, нежен и мил, а другият бил „фашист“, силен и агресивен, който нападал първия. Оказало се, че в детството баща му често казвал: „Този свят не е за слабаци!“ От тогава клиентът мечтаел да стане силен и да заеме някакво водещо място в живота, но в решаващи моменти по някаква причина той винаги чувствал неопределена страшна несигурност – толкова силна, че му причинявала болки в сърцето, появявали се сълзи в очите му, а в стомаха му се образувало някакво болезнено чувство, сякаш този „фашист“ го е пробол с щик. Той ненавиждал „слабака“ в себе си, а  това го правило още по-слаб.

За формирането на този проблем способствало още нещо.  В тийнейджърските си години той два пъти бил пребиван от връстници, които му причинили дори сътресение на мозъка. Сега се страхувал от други мъже – гледайки всеки мъж той постоянно мислел дали и как може да го победи в битка.

Психологът отделил доста време за да примири „Фашистът“ и „Слабакът“, така че и двамата в крайна смета признали, че се нуждаят един от друг и биха могли да бъдат приятели и да си помагат, а не да се бият. Процесът започнал с разпределение на влиянието на двата персонажа, което в началото било в съотношение 90% към 10% в полза на „Фашистът“ и бил доведен до баланс 50% на 50%. Работата включвала много допълнителни подробности, но избраната стратегия била правилна – организиране приемането и сътрудничеството на двата типа личности (личността на бащата и тази на сина).

В рамките на три сесии тази цел била постигната: младият мъж придобил вътрешна увереност, дори променил стойката на тялото си, сега походката му била уверена, както при  решителен и уважаван мъж. Клиентът споделил, че с останалото той ще се справи сам. При среща след три месеца той потвърдил, че всичко е наред, въпреки че сълзите понякога се появявали, но това било дреболия. Психологът все пак казал, че ако е необходимо, той винаги може да го посети.

Заявки за саморавитие  – този тип заявка възниква главно в следните форми:

а) за развитието на когнитивни способности (памет, внимание, мислене и т.н.);

б) за развитието на комуникационните умения (общуване);

в) за развитието на умения за саморегулиране (релаксации, управление на емоциите и др.).

В първият случай е по-добре клиентът да се насочи  (включи) към група за тренинг на съответните способности (развитието на уменията за скоростно четене; за развитие на способности за изобретения; да бъде препоръчана подходяща литература за самообразование и самообучение). Във всички случаи трябва да се разбере защо клиентът  има такава необходимост, не скрива ли с това свое искане други проблеми, причинени от нарушение на когнитивните функции, или има наивно намерение да постигне успех в други области, където тази способност наистина е необходима, или при комплекс за непълноценност.

Вторият вариант на заявката се решава чрез специални тренинги с различно ниво и насоченост. Съществуват тренинги за междуличностно общуване; тренинги за уверено поведение; тренинги за делово общуване; тренинги за водене на преговори и др. Необходимо е също така да се установи истинската мотивация на клиента, може би не става въпрос за липсата на навици за общуване, а за някакъв комплекс, който не може да бъде преодолян чрез тренинги.

Третият вариант е най-добре да бъде решен чрез групи за телесна терапия, йога, релаксация, свободно дишане, автогенно обучение и др. Също така понякога е необходимо да се дават на клиентите прости съвети относно саморегулирането, например, ако страдат от безсъние.

Заявки за трансформация – това са случаи, при клиентът иска да направи сериозни промени в своята личност или състояние. Съществуват четири основни форми на тази заявка:

а) за личен растеж (може да бъде отнесена към предишната форма на заявка);

б) екзистенциална;

в) за промяна на жизнения сценарий;

г) за постигане на личностна цялост.

Личностен ръст (развитие) – това е такава промяна в личността, при която се постига нейното развитие, преход към ново интелектуално и емоционално ниво. Това е качествен преход, когато проблемите на предишния етап стават прости, лесно решавани, възприемат се като „детски“. Човек придобива по-широк кръг възгледи, по-голяма гъвкавост и способност да разбира другите хора, започва да възприема живота си стратегически, вместо да реагира на ситуацията, развивайки своята философия на живота.

В случаите на такава заявка се препоръчват т. нар. „групи за личен растеж“. Насочеността  на тези групи е многообразна: те могат да бъдат групи за срещи (роджериански групи), групи от екзистенциален тип, гещалт-групи, групи по психодрама, групи за психосинтез или арт-терапия и др. Винаги обаче трябва да се помни, че всяка терапия и решаване на проблеми преместват личността напред, по тази причина е необходимо да се изясни каква цел преследва клиента в стремежа си към личностен растеж. Това ще помогне за правилното му ориентиране и може би ще му предложи индивидуална работа.

 

Екзистенциални заявки – те предполагат искания от типа: Как да намеря смисъла на живота?,  Как да постигна самореализация?, Как да живеем тук и сега?

Проблемът за смисъла на живота или неговото отсъствие безспорно се отнася към категорията на личностното израстване. Тази тема е най-ярко представена в книгите на В. Франкл, но такива случаи се срещат в практиката на всеки консултант.

Пример:

В процеса на работа със студентка резултатите от сесиите били успешни, но въпреки това, тя продължавала да повтаря, че все още не вижда смисъла в живота си, а без него никакъв успехът няма стойност. На една от сесиите психологът предложил тя да си представи смисъла на живота на известно разстояние от себе си, т.е. в бъдеще. Тя отговорила, че няма такъв. Консултантът отвърнал: „Как можете да знаете това, като не можете да си го представите?

Тя се съгласила и си представила абстрактен образ, който обаче не можело да достигне. Психологът я помолил да каже на „смисъла“, че тя повече няма да го гони от живота си.

Предложението на психолога се основавало на убеждение, че клиентката сама се отказвала от смисъла на живота, който всъщност винаги присъствал в нашия живот, дори и да не го съзнаваме. Тя била изненадана от такова предложение, но изпълнила искането и тогава изведнъж започнла да се смее. Тя просто била щастлива и казала, че сега чувства живота си пълен със смисъл, а очите й сияели.

В този момент жената попитала с упрек:

-Защо вие по-рано не ми казахте тази проста, и лесна фраза?

-Съжалявам, току-що се досетих.

Постигнатия успех бил голяма стъпка в личното й развитие, защото личният растеж не е толкова интелектуална работа, колкото прогресивна самопромяна.

Проблемът с промяната на жизнения сценарий може да се демонстрира с изразите: „Искам да стана различен“, „Искам да се избавя от тежестта на миналото и да започна на ново“,  „Защо в моят живот се повтарят едни и същи грешки?“, „Струва ми се, че най-пълно съм я закъсал“.

Тази тема най-пълно е разгледана в теорията на транзакционния анализ на на Е. Бърн и теорията за сила на живот на А. Адлер. Най-често причината за неудовлетворителния сценарий се явяват решенията в детството, прилагани по модела на родителските предписания.  

Пример:

Млада жена (30г.) с успешен бизнеса и личен живот се обърнала с въпрос: „Защо имам усещане за близък край на живота ми?“ Тя имала още съвсем малко неща за уреждане – да уреди личния живот за майка си, а след това бил краят…

Когато заедно с нея психологът анализирал тази ситуация, тя си спомнила, че когато е била в първи клас, майка й казала: „Ако получиш три за правопис, по-добре е да не се прибираш вкъщи!“ Майката повтаряла непрекъснато тази заплаха и освен това изисквала абсолютно подчинение. Момичето трябвало да разбира какво се иска от нея само по очите на майка си. Един ден седнала и престояла дълго, чак до вечерта на една пейка в парка и тогава се замисли как ще живее. В този ден тя твърдо решила, че ще изпълнява всички изисквания, които този свят й поставя, ще удържи победа и след това ще настъпи краят… Това решение се превърнало в нейния жизнен сценарий.

Тя наистина изпълнила решението си: тя се учила добре, била отлична спортистка, станала бизнесмен, спечелила много пари, имала добър съпруг и син. Тя почти напълно уредила живота на майка си (въпреки факта, че при общуването с майка си винаги изпадала в истерия), сега останало съвсем малко…

Когато разбрала всичко това, тя възкликнала: „А аз мисля, какъв ще е краят, защо въобще ще е край?" След това не и било трудно да направи следващата стъпка и да разбере, че краят е отменен.

Заявки за постигане на личностна цялост изразяват се в първично усещане за вътрешна противоречивост, отсъствие на автентичност на живота: „В мен сякаш има двама души, единият  вътре е истински, но воюва с другия“ или „Искам да намеря вътрешен мир, да стана себе си.“ Тази тема частично съвпада с темата за самопознанието. Зад тези заявки може да се крият: проблем с личностната идентичност; конфликт между желанията на индивида и изискванията на обществото; последици от родителски предписания:  „Не бъди себе си“, а една от формите на тези предписания на родителите („Колко е жалко, че си момиче, а не  момче“),  може да доведе до нарушения на полова идентичност.

Пример:

Млада жена с тежки депресивни епизоди. Учи в университет, но не комуникира с никого. Докосвайки тялото си тя го възприемала много болезнено, а до 23-та си годи все още нямала сексуално преживяване. Имала опити за самоубийство. Не разбирала дали е жена или мъж и имала мисли, дали да не промени пола си.

За детството си е научила,  че баща й е искал момче, затова се е опитвала да бъде не само момче, а най-доброто момче. Всичко било добро до петгодишна възраст, когато се родил брат й. Бащата предпочитал момчето, а за нея не оставало внимание. Тогава тя не знаела какво да стори -  не можела да бъде момче, а да се върне в ролята си на момиче вече било късно и не искала.

Тя израснала с чувство за ненавист към момчетата и не позволила на никого да се отнася с нея като с момиче. В училище носела тежки ботуши, с които ритала краката на момчетата. Тя непрекъснато бела напрегната, с никого не разговаряла, в нея имало натрупан огромен гняв.

Историята на работата с нея била изпълнена с драматични истории и интересни открития, но тук е пресъздаден само един епизод.

Анализирайки нейната рисунка на човек, психологът разбрал, че тя иска да докаже на някой нещо, макар че в началото не осъзнавала какво точно. На една от сесиите тя попитала:

 -Чувствам, че вие не сте ми казали всичко.

-Вие искате да докажете, че сте истински мъж. Ясно е пред кого и за кого искате да направите това, но вие го обичате като жена и затова сте се старала толкова много. Така че вашата природа е женска и ви съветвам да се върнете към женствеността.

-Искате да кажете, че 17 години труд трябва да изхвърля на боклука?

-А вие се надявате, че ако положите още няколко години усилия ще получите резултат, така ли?

-Как може да се направи това? Знаете ли, че толкова много години се боря срещу женствеността си, а сега да се оставя?

След няколко сесии тя споделила за решението си да не потиска повече своята женственост.  Скоро след това започна да харесва мъжете, отначало това предизвикало шок, но по-късно й харесало.

Заявки за отстраняване на симптом – Това е най-често срещаната форма на заявка, когато клиентът иска да се избави от неприятните за него последици от психологически проблем. Дали той иска действително да постигне тази цел, това вече е друг въпрос. Симптомите, от които се оплакват клиентите са много, но могат да бъдат комбинирани в следните основни групи:

-оплаквания за емоционални нарушения (разстройства);

-психосоматични нарушения (разстройства);

-комуникативни проблеми;

-когнитивни нарушения;

-нарушения на характера.

Основната задача на психолога е да намери психологическия смисъл на един или друг симптом, т.е. на психологическия проблем, който стои зад симптома (често след симптома) и чрез него се изразява. След това е необходимо да се намерят средства за решаване на проблема и да се помогне на клиента да ги използва.

Заявките за емоционални разстройства са водещи по отношение на броя на оплакванията. Това са депресия, фобии, тревоги, състояния след стрес, емоционални зависимости, чувство за вина или срам, духовна болка, скръб, тъга, разочарование, неконтролиран гняв, обсебващи мисли и действия.

Пример:

Касае работа с фобия при емоционално-образна терапия. Млада жена се оплаква, че страда от напълно неразбираем страх от бръмбари, достигащ до паника. Образът на страхът по някаква причина се свързвал с игли, с които тя пробождала бръмбарите. Клиентката споделила, че „те и казвали“,  че е „лошо момиче, щом измъчва бръмбарите“. Психологът попитал дали някойнякога й е казавал тези думи в детството й. Тя си припомнила, че когато била оставяна през ваканциите на село при баба й, много често заедно с другите деца хващала бръмбарите великденче (известни още като „Божа кравичка“) и ги препарирали, като ги намушквали на карфици – така постъпвали всички деца тогава. Баба й обаче, когато я виждала да прави това,  винаги й се карала и казвала:  „Те ще ти отмъстят за тази жестокост“. Впоследствие тя спряла да ги лови, но по-късно се появил страхът.

Терапевътът й предложил да затвори очи, да създаде представа за образа на баба си, на която мислено да каже, че е добро момиче и не иска да причини зло на никого; да и каже още, че е постъпвала като другите; че това е било само игра и това е естествено поведение за детето. Когато направила визуализацията, клиентката „видяла“, че  баба й простила стореното преди години и „иглите престанали да я заплашват с пробождане“.

Страхът обаче не изчезнал напълно, сега той придобил образа на огромна „пеперуда“ с остри зъби, с които можела да я ухапе. Терапевтът попитал какво би искала да направи с този нов страх. Тя отговорила, че се чувства виновна пред нея и би поискала прошка. Така и направила, а „пеперудата" станала малка и отлетяла – страхът й изчезнал напълно, което било проверено в мисления експеримент.

Психосоматичните нарушения са извънредно разнообразни: главоболие, някои заболявания, засягащи дишането (например, хроничен ринит, астма), редица сърдечносъдови заболявания (коронарна болест на сърцето, сърдечна аритмия и др.), затлъстяване, анорексия нервоза, булимия, стомашни язви, запек, диария, някои разстройства на щитовидната жлеза, невродерматит, псориазис, някои гинекологични заболявания, ревматоиден артрит, предменструален синдром, сексуална дисфункция и др. Някои автори разширяват този списък до такава степен, че в него могат да бъдат включени почти всички болести до рак. В крайна сметка, ако болестта не реагира на традиционното медицинско лечение, има основание да се подозира нейната психологическа природата.

Пример:

На групова сесия студентка съобщила, че някъде от осми клас започнала да страда от постоянно главоболие. На сесията тя била заедно със своя приятелка. Момичето си представяло, че мозъка й е оцветен в черен цвят.  Тя споделила, че по съвет на приятелката й се опитвала да създава във въображението си други оцветявания, но това не дало резултат. Дори в момента на сесията усещала болки.  

Психологът й предложил да опише как точно я боли главата й. Тя заявила, че сякаш нещо подпира главата й отвътре, нещо като скала, която иска да се освободи и да се раздели на две половини. Това изображение носело важна информация за психолога, защото обикновено образът на скалата символизира образа на родителя, който притиска детето с авторитета си.

Без да обяснява нищо на момичето, психологът предложил да си представи нещо, което изтласква двете половини на скалата. Оказало се, че това „нещо“ бело малко слънце, което съответства на образа на детето. Психологът помоли да даде възможно най-много енергия на „слънцето“ (енергиен прием). Тя направла това и постепенно двете части на „скалата“ се разделили, а слънцето станало ярко. Очите на момичето също блеснали и с изненада потвърдила, че болката е напълно изчезнала.

Едва тогава психологът направил открито предположението си и се оказало, че от осми клас родителите й наистина започнали да я притискат, ограничават и контролират във всико. Тя разказала, че това е вярно и се случило точно след смъртта на баща й, когато майка й и баба й променили отношението си към нея.  Участието на двете жени дало обяснение защо в представите си момичето възпроизвежда образа на скалата, разделене на две половини.

Комуникативни проблеми – това не е просто отсъствие на навици за общуване, защото те се основават на по-дълбоки причини и техните проявления са по-фундаментални. Крайна форма на такива прояви е аутизмът, когато човек е напълно затворен в себе си и не отговаря на опитите да се разговаря с него. Комуникативните трудности могат да бъдат в резултат на социална фобия, фобия на речта, чувство на срам или вина, чувство на непълноценност или отхвърляне. Те могат да бъдат резултат от някои характеристики на характера (например избухливост или дистимност), а понякога и последиците от сериозно психическо заболяване. Ето защо при първоначалната заявка е необходимо да се разграничат истинските причини за оплакването, да се открие „подводната част на айсберга“.

Към тази категория може да се отнесат също срамежливост, неспособност за разбиране и изразяване на чувства (алекситимия) и заекване, както и други разнообразни форми на комуникативни разстройства.

Пример:

Млад мъж страдал от заекване от тригодишна възраст. В момента на оплакването той е бил на 23г. Клиентът е поискал да преодолее този проблем, като е изтъкнал трудностите и пречките, които му създавал дефектът в качеството му на мениджър на фирма – било напълно естествено, че заекването усложнявало преговорите му с партньори и общуването с колеги. Анализът показал, че психологическата причина за заекването е желанието му постоянно да следи речта си. Сложно организиран и до голяма степен автоматизиран процес на генериране на реч, който той започвал да поправя в движение. Той също така се опитвал да каже колкото се може повече думи  за по-кратко време, при което напълно естествено настъпвало объркване.

С помощта на различни упражнения психологът решил да преодолее налагания от клиента прекомерния контрол и му помогнал да забавя скоростта на речта. Ако той следвал препоръките, речта му щяла да се подобри, но клиентът не можел да приеме логиката, че човек не трябва да се контролира и не трябва да бърза. Това противоречало на начина, по който го е учил баща му. Въпреки това, в рамките на около десет сесии, на психологът се отдало да постигне пълно съгласие с клиента и заекването практически престанало да го безпокои.

Когнитивни нарушения – те могат да засегнат всеки психичен процес, отговорен за познанието на света. Това са нарушения на паметта, вниманието, мисленето и възприятието. Ако говорим за наличие на делир (бред) и халюцинации, то едва ли те могат да бъде предмет на психологическо консултиране. Тези клиенти трябва да бъдат насочени към съответните специалисти (психиатри). Освен при тези извънредни случаи, често при конкретния клиент се наблюдават сравнително „невинни“, но  доста неприятни проблеми. Например, едни или други видове амнезия, лъжливи спомени, забавено мислене, разсейване на вниманието, дезориентация на съзнанието и т.н.

Пример:

Жена на средна възраст, посещаваща групови сесии се оплаква, че не може да си спомни какво казва шефът й по време на работа. Тя дори не чува това, което той казва, и по-точно – тя чува първата фраза, а след това сякаш „заспива“. „Аз дори вашите думи в началото ги чувах, а след това изглежда заспивам, въпреки че ми е интересно“. Това свойство на вниманието (и паметта) определено й създавали огромните трудности в работата и при обучението по време на терапията.

След анализ на ситуацията, психологът  открил, че това явление е обусловено от факта, че тя е имала много агресивна, назидаваща и контролираща майка, срещу която е изградила пасивна психологическа защита в детска възраст, научавайки се „да не чува това, което й говорят“. Постепенно тази защита се била превърнала в постоянно качество при възприемане на речта на някой друг. За да се избави от този недостатък, психологът приложил техника, чрез която клиентката многократно е  трябвало във въображението си да даде активен отпор на майката, след което способността й да възприема речта на някой друг, дори изразена от висшестояща позицията постепенно се възстановила.

Нарушения на характератова са нарушения, за които психологическата практика сочи, че клиентите рядко се оплакват от собствения си характер, но нарушения на характера се срещат в една или друга форма много често. Те предопределят многочислени психологически проблеми, пред които е изправена личността. Клиентът може да се оплаче от неговата избухливост, несигурност, унилост, хазартност, непоносимост или безпокойство. Нарушенията на характера могат да засегнат една или друга черта, но по-често силно изразените характеристики, могат да се обединят под един знаменател.

Такива нарушения в психологията се наричат акцентуации на характера, когато една или друга черта се оказва силно изразена и определя неадекватни емоционални и поведенчески реакции. Например, личност с хипертимно акцентуиране страда от безспокойство, такъв човек често не е в състояние да доведе започнатото до края, той винаги трябва да избяга някъде, той има склонност постоянно да променя мястото си на пребиваване или работа, може да се включи в авантюристично начинание. Лице с дистимна акцентуация постоянно има понижено настроение, затворен е, не умее да общува, наподобява човек в калъф или статуя. При извънредно развитие на една или друга патологична черта на характера,  може да се говори не за акцентуиране, а за психопатия – в съвременната терминология за разстройство на личноста. Тези случаи по-скоро се намират в компетенциите на лекарите (психиатри), отколкото на психолога, но въпреки това той може да консултира такива клиенти, без да си поставя за цел лечение.

В хода на консултациите можете да се диагностицира определена характерна черта, като се дадат на клиента подходящи обяснения, да се даде съвет как да се намери позитивно приложение на тази особеност на характера или постепенно да се компенсира. В някои случаи консултирането може да бъде под формата на дългосрочна психотерапия.

Консултантът винаги трябва да помни, че зад фасадата на много симптоми и проблеми има устойчиви черти на характера, без корекцията на които основната задача не може да бъде решена.

Литература:

1.Блазер А., Хайм Э., Рингер Х, Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

2.Блюм Г. Психоаналитические теории личности. Москва, 1996.

3.Васьковская С. В., Горностай П. П. Психологическое консультирование. Киев, 1996.

4.Волков П. Психологический лечебник: Разнообразие человеческих миров. Москва, 2004.

5.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

6.Кочюнас Р. Основы психологического консультирования. Москва, 1999.

7.Крегер О., Тьюсон Дж. Типы людей. Москва, 1995.

8.Линде Н. Д. Основы современной психотерапии. Москва, 2002.

9.Лосева В. К, Луньков А. И. Решая проблему. Москва, 1995.

10.Пезешкиан Н. Психосоматика и позитивная психотерапия. Москва, 1996.

11.Рудестам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

12.Столин В. В. Самосознание личности. Москва, 1993.

13.Франкл В. Основы логотерапии. Психотерапия и религия. СанктПетербург, 2000.

14.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

image

Категория: Други
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове: 1
 


                                                              Инструментариум на психолога

                                                              (психологическо консултиране)

 

Съдържание на материала

1. Основни класове методи, прилагани при консултирането.

2.Задачи на аналитичните методи.

3.Предназначение на обучаващите методи. 

4.Съдържание на развиващите методи. 

5.Същност на моделиращите методи.

6.Начини за използване на подбуждащите методи. 

7.Цели на трансформиращите методи. 

8.Психологически инструменти  (поА.Блезър). 

9.Класификация на терапевтичните школи (по К.В.Ягнюк).

 

Беседата между психолог и клиент е изключително професионален, въпреки че отвън може да изглежда като лесен и непринуден разговор или просто внимателно слушане. Професионалното в тази беседа се явява факта, че терапевтът, въоръжен с много знания в областта на теорията и практиката на психологията, извършва интензивна интелектуална и емоционална работа, като прилага способи и техники при общуването с клиента.

Разбира се, никоя техника няма да замени жизненото човешко разбиране, мъдрост и открито сърце, но въпреки това, познаването на тези техники обогатява способностите на психолога в неговата работа. Психотерапията е натрупала огромен набор от такива техники, те са буквално стотиции, но не е важно тяхното количество,  а майсторското им прилагане. Основното е психологът да може да ги приложи в нужния момент и място, като отчита особеностите на личността на клиента.

Всички методи могат да бъдат обединени в шест основни класа (редица методи се отнасят едновременно към няколко класа).

1.Аналитични методи.

Те са предназначени да разкрият истинските причини за трудностите, за чийто разрешение клиентът търси помоща на психолога. Често терапевтичната сесия се сравнява с изповед. Въпреки това, разликата може да се изрази в афоризма: по време на изповед свещеникът казва на хората това, което се предполага, че хората знаят, а в хода на психотерапията, клиентът разказва за себе си това, което все още не знае. 

Терапията в много отношения е процес на самопознание и едва след това процес на самокорекция, въпреки че понякога е възможно корекция без самопознание. Във всеки случай психологът трябва да разбере, ако не цялата личност на клиента (което едва ли е възможно), то поне всички компоненти на психологическия конфликт. По тази причина е необходимо психологът  умело да извърши търсене на всички елементи от психологическата „мозайка“, докато от нея не се открои ясна и убедителна картина.  

Към тази категория се отнасят следните методи:

-свободни асоциации и анализиране на сънищата (З.Фройд);

-насочени асоциации и активно въображение (К.Г.Юнг);

-анализ на проективни рисунки и методи на арт-терапията;

-анализ на семейни фотографии;

-анализ на симптомите;

-анализ на ранни спомени (А.Адлер);

Пример (по Линде):

Жена на около тридесет години по време на консултация горещо попитала: „Можете ли да ми помогнете да разтълкувам своя сън? Измъчвана съм от едно и също съновидение в продължение на два месеца. Сякаш не мога да изляза от някоя стая, пречат ми различни хора, а в стаята има екзекуция на някакъв мъж. Главата му е отрязана и аз виждам тази ужасна кървава шия“. Тонът, с който бил зададен въпроса показвал, че става дума за нещо особено важно и сериозно. Психологът споделил своето предположение – най-вероятно в живота на жената се е случил някакъв инцидент с мъж, а тя се опитва да излезе от тази ситуация, но не може. Вероятно това може да е нейния съпруг. Тогава тя погледнала надолу и признала, че много иска да се разведе, но тя не можела да го стори, защото има малка дъщеря на година и два месеца.  Тя добавила, че по някаква причина това желание започнало да се проявява в нея все повече и повече след раждането на дъщеря си, като тя започнала да ненавижда съпруга си и сега тези чувства вече били станали непоносими.

За съпруга си разказала, че от него лошо не е видяла – до раждането на детето всичко било наред, те се обичали много. Коя може да бъде причината да се случи това? Тогава психологът заявил, че раждането на едно дете, особено на едно момиче, актуализира майчините чувства, свързани със собственото й детство.

-Да, баща ми е напуснал семейството, когато съм била на година и половина ...

-Може би във вас живее несъзнавана идея, че когато детето навърши година и половина, то няма да има пълно семейство?

-Господи, с моя първи съпруг се разведох, когато синът ми беше на 1 година и 4 месеца!

-Това потвърждава моята версия.

-Но защо аз го мразя все повече и повече?

-Трябва да имате солидна емоционална причина за това.

-Боже мой, каква ужасна съпруга съм! (хваща главата си).

-Не обвинявайте себе си, трябва да решите тази ситуация.

Терапевтът поканил клиентката да проведат отделна сесия, но тя не дошла. Впоследствие Линде споделя: „Надявам се тази информация да е била достатъчна, за да спаси семейството си. Съжалявам, че нямах време да й обясня, че наказанието на съпруга й в съня, се явява реализация на нейната несъзнавана ненавист към собствения й баща, който я изоставил. В този пример е ясно, че дори един кратък анализ може да помогне на човек да вземе правилните решения за целия си живот.

 

2. Методи за моделиране.

Това са методи, които могат да възпроизведат проблемната ситуация тук и сега, за да я анализират и да се намери решение. Психологът се възползва от способността на клиента да си представи определена ситуация (събитие), която според него е значима и по някакъв начин е свързана с диагностичната или терапевтична цел. Ако тези събития са свързани с особено силна емоционална травма, то е препоръчително да се използват някои помощни средства като например, тройна визуално-кинестезтична дисоциация от арсенала на НЛП (невролингвистично програмиране).

Има много способи за моделиране на проблемна ситуация, всеки от които има своите предимства. При гещалт-терапията се използва методът „празен стол“ за моделиране на взаимоотношенията или части от личността;  методът за привличане на клиента от една позиция към друга до изясняване на избора (използван при работа в група); метода гещалт-експеримент и др. Методът „ролева игра“ позволява да се моделират по съдържание всякакви проблемни ситуации. Той е използван за пръв път в психодрамата, но се прилага в най-различни терапии и в разнообразни форми (групова форма на работа). Тук може да се включи и метода на „живите скулптури“ на Вирджиния Сатир, метода на „семейните разстановки“ на Хелингер, методите на емоционално-образната терапия, метода на метафорите и пр.

Пример (по Линде):

Жена на 34г. споделя, че от три месеца има страшно главоболие и никакво лекарство не й помага. Психологът й предлага терапия. След като получил съгласието й:

-Вероятно преди три месеца сте преживели някакъв стрес?

-Да - отвърнала тя.

-Вероятно е свързано с млад мъж?

-Да, с един млад мъж.

-Може би тогава е по-добре да се разделите ?

-Не, това вече го опитахме. Ние не можем един без друг и не можем един с друг.  Ние, сме като два овена, които блъскат челата си…

-Това е добре. Нека тази чанта с дълга дръжка символизира нещо, заради което си заслужава да „блъскате челата си“. Нека да я поставим сега по-далече от вас. Вашата задача е да я получите. Но първо, опишете и ми докажете, че тя наистина е важна за вас.

-О, това е като опиум, като източник на енергия, това е моята свобода. Аз съм журналист, трябва да пътувам, да бъда на много места,  а той ми казва: „Стой с мен, не трябва да пътуваш“.

-И как се чувствате ?

-Глупаво (тя отпуснала главата си.)

-Виждам. Сега си представете, че аз съм този млад мъж и вашата задача е да си вземете чантата. (Психологът поставил ръцете на клиентката зад  гърба й, след това  натиснал леко надолу главата й, като непрекъснато повтарял: „Не смей да си вземеш чанта, стой тук с мен, не си свободна!“)

-Как се чувствате сега?

-Унижена. Това е точно както с него ...

-Е, тогава намерете изход от тази безизходица ...

(Напрягайки мускулите на врата си, жената започнала да се съпротивлява на натиска. Постепенно психологът отпуснал ръката си.)

-Така по-леко ли е?

-По-леко е. Но не е това. Бих искал ръката да стои на врата ми, но да не ме натиска.

-Е, опитайте се да постигнете този резултат сама. (Психологът повторил въздействието.)

Тя помислила известно време, после вдигала ръката си и започнала да гали ръката на психолога, която притискала главата й. Психологът отново отпуснал натиска, тя изправила глава, ръката му обаче останала на врата на клиентката, но вече без да притиска.

-Но вие не си взехте чантата …

-Просто не мога да мисля за това, когато главата ми е притисната.

-Опитайте отново. (Психологът отново притиснал главата й, като повтарял: „Намерете изход!“)

След като си помислила, тя вдигнала едната си ръка и започнала да милва тази на психолога, а с другата ръка бавно издръпвала чантата. Главата й се изправила, очите й започнали да блестят.

-Благодаря ви, разбрах всичко.

-А не ви ли боли главата?

-(изненадано) Главата ли? Не, не ме боли… само едно леко усещане за допир.

-Но всъщност той не се е променил. (намек за младия мъж).

-Не можете да го промените - отговорила тя,  но аз мога да се приспособя.

В този момент психологът бил наясно, че клиентката вече е намерила решението от което се нуждаела, а най-важното било, че главоболието, от което се оплаквала през последните три месеца изчезнало.

 

3. Методи за обучение.

Клиентът често трябва да бъде научен на нещо, за да може да се справи с задачите, пред които е изправен. Тези методи са особено ярко представени в поведенческата психотерапия, където клиентът се обучава на съвършено конкретни навици на поведение. В когнитивната терапия се търсят грешките в мисленето на клиента и се научава да мисли правилно. В психотерапията на А. Адлер клиентът се обучава на кооперативни чувства и начини за сътрудничество с други хора. В логотерапията на В. Франкл клиентът се научава да открива смисъла на живота си. Обучението може да бъде пряко или косвено, понякога е необходимо открито да се разобличават заблудите на клиента и да се предоставят конкретни знания, друг път обучението се осъществява чрез притчи и анекдоти, примери и съвети.

Пример (по Ериксън):

Един бизнесмен при инцидент претърпял фрактура на ръката и постъпил в клиника, където изпаднал в състояние на дълбока депресия. Той не правел нищо, с никого не говорел,  а само се опитвал да движи ръцете си напред-назад.  Обикновената терапия не успяла да му помогне. При срещата си с Ериксън, психологът попитал: „Във вашия живот имало ли е много възходи и падения … Вие можете ли да си движите ръцете нагоре и надолу? Клиентът за момент се озадачил и започнал методически отново опитите с ръцете.

Тогава М. Ериксон препоръчал на лекаря, който отговарял за трудотерапията, да поставят в ръцете на пациента по лист шкурка, а между тях парче дъска, така че болният да е в състояние да обработва повърхността. Болният се съгласил с поставената му задача и полирал в продължение на около седмица дървото, докато то станало съвършенно гладко.  След като приключил с тази задача, която била погълнала изцяло вниманието му и изтласкала потиснатото настроение, той решил да продължи, като изработи шахматна дъска и фигури. Когато направил всичко планирано, изведнъж усетил, че изпитва неподозирано чувство на удовлетворение от себе си, осъзнал, че има неща, с които може да се гордее. Биснесменът бил изписан от клиниката и след около шест месеца той възстановил бизнеса си.

Оказало се,  че с помощта на примера с шлайфането на дъската, М. Ериксон косвено обяснил на пациента, че неуспехите и паденията могат да шлифоват характера на човек и ако той е упорит и подходи творчески към ситуацията, той може да постигне успех.

 

4. Методи за развитие.

Предишният пример може да се интерпретира като случай на личностно развитие на клиента. Понякога е трудно да се отдели обучението от развитието. Когато обаче говорим за методи за развитие, обикновено се имат предвид тренинги за личностен растеж, знания за изкуството (например арт-терапия), медитация, духовно и религиозно обучение (йога, православна терапия и др.). За децата решаващият фактор при тяхната терапия може да бъде заетост в спорта, техниката, танца, театъра и други форми. Методите за развитие могат да бъдат включени като част от работата в традиционния процес на разговорната (наративна) терапия, когато се обсъждат някои философски проблеми на живота, например, въпросът за смисъла на живота.

Решаването на локални проблеми може да доведе до мощно развитие на личноста. Препятствието, което задържа енергията му изчезва и преминава към процеса на самореализация. Терапията на характера също води до личностно израстване.

Пример (по Линде):

В моята практика има един случай на терапия, продължила две години. Изходна точка при работата с клиентка бело сериозно личностно разстройство, в частност изразяващо се  с депресия, безсъние, мисли за самоубийство, потисната женственост,  самонараняване с бръснач (не за самоубийство, а за „успокоение“). В края на двугодишната терапия клиентката споделила: „Разбира се, че аз имам много проблеми, но аз си спомням каква бях – това беше ужасно!  Аз не искам повече да бъда такава.“ Било ясно, че формулирането на това послание, отправено към самата себе си, било продукт на личностното израстване, когато човек получава възможност да осъзнае и открие своите минали ограничения и недостатъци в нова светлина.

 

5. Методи за мотивация (подбуждане).

Въпреки че клиентът се явява на сесията с определено намерение – да се отърве от болезнените проблеми, в същото време той не иска да се отърве от тях или би искал „да се избави като с вълшебство“, но да работи за изясняване на своите чувства и своите недостатъци също не желае. Поради това, терапевтът прибягва до различни техники, опитвайки се да намери позитивна мотивация, която да стимулира клиента към откровен самоанализ и да го подтикне да работи върху себе си.

Важно е той не само да иска да се отърве от неприятните последици от своя проблем, но и да има специален интерес да получи нещо ценно за себе си. Независимо колко цинично изглежда, практиката показва, че парите са най-убедителната мотивация. Ако клиентът разбира, че неговият проблем „му пречи да спечели пари, то той ще положи много усилия за изцелението си и много бързо ще постигне успех“.  Мощна мотивация може да бъде желанието да има семейство, да получи одобрението на някого, да се чувстваш обичан, достоен, да постигне престиж и т.н. „Болестта“ също много често има силна мотивация, тъй като тя поддържа болезнените процеси в клиента. Необходимо е само тази мотивация да се осъзнае, т.е. да се намери мотивация за здраве.

 Авторитетът на терапевта, положителния трансфер, доверието, внимателното слушане - всичко това може да стимулира работата. Отчаянието, укорите на съвестта, страхът от бъдещето, отговорността за другите хора, са обикновено добър стимул само в началния етап. Похвалата и подкрепата могат да стимулират несигурните хора, но те трябва да бъдат разумно дозирани, в противен случай те могат да станат „наркотик“, в името на който клиентът идва на сесии. Може да се постави клиента лице в лице с проблема си, за да направи пробив, но при недостатък на мотивационна енергия, той ще е склонен на пасивност пред трудностите.

Изборът на стимулиране има  решаващо значение. Този избор се прави, като се вземат предвид обстоятелствата и характерът на клиента. В специални случаи терапевтите могат да прибягват до мощни средства за защита, например, да се подиграят на клиента, да му се присмеят или да убеждават да не решава проблема си, да го предизвикат към проява на гняв и решителност. Ето един невероятен случай.

Пример (по Ериксън):

Парализиран след прекаран инсулт пациент е бил доведен при Милтън Ериксон. Той бил горд германец, който свикнал винаги да се чувства като господар, да се разпорежда и да командва. Пациентът бил прекарал една година на леглото, не можел да ходи и да говори, и очевидно страдал от безпомощността си, от факта, че медицинските сестри изваждали всеки ден подлогата под него. Пациентът бил доведен от синовете на Ериксън, които с трудност  буквално го довлекли на ръце до кабинета на психолога на втория етаж. Терапевтът се обърнал към съпругата му, като заявил, че тя няма да разбере действията му, но не трябва да се намесва.

След това Ериксън започнал: „Вие сте арогантен и надменен германец! Искахте да завладеете целия свят, а собствената ви страна доведохте до пълен крах! Вие сте по-лоши от последния престъпник евреин! Вие сте годни само за тор на полето!“ Той продължил в същия дух да обижда германеца. По някое време съпругата му се опитала да скочи от дивана и да защити съпруга си, но Ериксън с яростен поглед я приковал на място.

Германът бил пурпурен, очите му блестели, той започнал да се опитва да стане, но не можел да каже нищо или да направи нищо. След около един час обиди Ериксон заявил: „Още не съм ви казал всичко, всичко онова, което мисля за вас господине. Утре в същото време ще дойдете отново при мен. Аз ще ви дам нови оскърбления, а вие ще слушате!“ Тогава парализираният изведнъж извикал: „Не, не, не!“ – той се изправил на „парализираните“ си крака и изведнъж тръгнал към вратата. Там бил поет от синовете на Ериксон, които   му помогнали да се спусне по стълбите и да влезе в колата. На съпругата, Ериксон се извинил и заявил, че сега може да продължи работата с пациента в друг стил.  

 

6. Методи за трансформиране.

 Ясно е, че по време на терапията е необходимо да се постигнат необходимите промени в характера, емоционалното състояние, мисленето, поведението или психосоматичните симптоми. Следователно, всички методи в крайна сметка са насочени към постигане на трансформация в една или друга сфера, но е възможно да се дефинира отделен клас техники, които са пряко предназначени за тези цели.

Това включва телесната терапия или терапия за възстановяване, която позволява непосредствена промяна на психологическото състояние; метода на парадоксалните интенции на В. Франкл, който е особено ефективен при работа с фобии или натрапливи мисли; методите на НЛП или емоционално-образната терапия, които са насочени основно за трансформация, а не за осъзнаване и много други.

Пример (по Линде):

По време на един от  груповите сеанси, една жена, обикновено много активна,  сега очевидно не можела да се включи в работата. Тя седяла на стола, хванала с ръце главата си, а лицето  и било сиво.

 

Линде я попитал какво се случва с нея. „Не ми обръщайте внимание. Винаги го имам преди рождения си ден“ - отвърнала тя.  „А моят рожден ден наближава. Ето вижте“ - тя свила ръце и запретнала блузата си. „Всеки път когато съм в това състояние имам такива розови петна по ръцете.“

Терапевтът й предложил да седне в центъра на кръга и да опише състоянието си. „Трудно ми е да дишам, имам усещане, че костите на черепа ми са един върху друг, главата ми е като смачкана, изглежда, че ще загубя съзнание“ – отговорила тя. Линде предположил, че усещанията наподобяват картина на дете, задържано в родилния канал. „Какво в този момент ви се иска?“ – попитал той. „Иска ми се някой да ме дръпне за главата“ – казала жената. Така и направили. Няколко пъти поред, много нежно и бавно, няколко члена на групата един след друг, започнали да я дърпат, помагайки й да премине въображаемия родилен канал. Тя се движела, дърпала, съпротивявала, докато в един момент не настъпило усещане за бягство, за освобождаване. След всяко издърпване тя се чувствала по-добре, но кулминацията настъпила едва след петия път, когато неочаквано направила напред около четири крачки и въздъхнала дълбоко и с очевидно облекчение, ръцете й увиснали свободно и блаженно затворила очи, полагайки главата си на рамото на партньора. 

Участниците покрили жената  с одеяло и зачакали момента, в който тя ще отвори очи, за да види в очите на останалите само нежност и любов. След около две минути тя наистина отворила очите си, а цветът на лицето станал обикновен.  Всички членове на групата се приближли до нея и докоснли тялото й, за да почувства, че тя е приета в този свят. Още половин час жената лежала под одеялото в центъра на кръга, а останалите обсъждали ситуацията.

Изминала една седмица. На следващата сесия тази жена сияела. Тя споделила, че рожденния й ден преминал без никакви екцесии, чувствала се прекрасно, дори петната от тялото й почти изчезнали. Най-интересното в разказа й обаче била констатацията, че се били подобрили отношенията с майка й. Преди това тя дори не можела да разбере защо връзката им е била толкова напрегната, тя просто я ненавиждала, а сега  се отнасяла с нея съвсем спокойно.

В дадения случай е използван методът на физическа имитация на раждането и за неговото провеждане са необходими помощници и опитен терапевт за контрол. С прилагането на техниката била извършена трансформация на „задържането“ в родовия канал и свързаните с това негативни емоции и усещания.

Редица терапевтични методи, например методът за отреагиране или методът на релаксация, е трудно да се припишат само към един от изброените класове, някои от тях се отнасят директно до няколко класа.

Независимо, че обхватът от възможните методи е изключително широк, по-голямата част от психолозите-консултанти, независимо от основнота си теоретична школа, използват доста тесен основен (базов) набор от способи. Например, А. Блазър посочва десет основни способа, които терапевтите прилагат най-често. Това са може би най-важните техники, въпреки че техният списък може да бъде значително разширен.

-Когнитивно разбиране. Това са интервенции на психотерапевта, които водят до обяснение на мисленето на клиента, анализ на когнитивните структури и развитие на възгледите.

„Струва ми се, че сега мислите не за това, за което говорите, а за нещо друго?“ или „Какви мисли нахлуват в главата ви в моменти на депресия?“.

 

-Разбиране на емоциите. Това е обяснение, анализ, разяснение и изразяаване на чувства, обсъждане на качествата и нюансите на чувствата.

„Можете ли да кажете по-точно, какви чувства преживяхте тогава, гняв или … „Вие току-що говорихте за вашите най-добри чувства към този човек, но сега сте ядосан ...“

 

-Преживяване на емоциите. Терапевтът не анализира чувствата, а се старае да насърчи клиента да ги изпита, да го открие за себе си.  

„Нека да покажем това чувство.“ или „Защо криете сълзите си, този, който не си позволява да пророни сълзи, винаги ще плаче.“

 

-Обучение. Благоприятстване на желателни или възпрепятстване на нежелателни способи на поведение с използване на модели, твърдения, хипотези, разяснения или дидактически изказвания.

„Вие се справихте много добре. Сам забелязахте, че сега отношенията ви се подобриха.“ или  „Отново повтаряте едни и същи грешки. Ако не промените действията си, то ще постигнете същото.“

 

-Поддръжка. Всички действия на терапевта, които изразяват подкрепа, приемане на клиента, грижа за него, означаващи разбиране.

„Това, което разказвате е просто ужасно, предизвиква голямо съчувствие“ или „Разбирам, че това не е лесно да го преживеете, но каквото и да се случи, можете да се справите.“

 

-Активизация. Психотерапевтично въздействие, способстващо една или друга активност на клиента.

„Помислете, как бихте отговорили на този въпрос?“ или: „Какво би посъветвал твоя приятел, ако беше в подобна ситуация?“ или „Как бихте постъпили по друг начин?“

 

-Конфронтация. Психотерапевтично въздействие, имащо за цел да покаже на пациента неговото предишно или настоящо поведение, което той избягва да осъзнае.

„Забелязвате ли, че когато става дума за тези чувства, винаги отклонявате темата?“ или „Вие настоявате за своята безпомощност, но го правите много агресивно!“

 

-Отговорност. Психотерапевтично въздействие, чиято цел е да подтикне клиента да поеме отговорност за собственото си състояние, мисли, чувства и поведение, както и за други хора, които зависят от него.

„Кой, освен вас, може да реши този проблем?“ или „Разбирате, че не само съдбата ви зависи от вашите действия, но и съдбата на вашите близки!“

 

-Предаване на информация. Ориентация на клиента по отношение на процеса на терапия или просвещаване в областта на психологията.

„Мисля, че можем да се справим с този проблем в рамките на около дузина сесии, но половината успех зависи от вас. Ще получите домашни задачи, които са необходими.“ или „Няма нищо срамно, да се грижите за себе си. Ако се научите да се грижите за себе си, можете да дадете повече на другите.“ или „Послеродовата депресия при жените понякога се свързва с факта, че при раждането на дете се актуализират проблемите на собственото детство.“

 

-Преживяване на тялото. Психотерапевтичен ефект, който привлича вниманието на клиента върху телесните му усещания, които предизвиква едни или други движения, преживявания, мисли.

„Дишайте дълбоко и спокойно, седнете на стола и се отпуснете.“ или „Какво чувствате в тялото си, когато усетите пристъп?“

 Към този арсенал може да добавят: моделиране на критичната ситуация във въображението; диалог с въображаем партньор; техники с ролеви игри в групата работа;  рисуване; биоенергетични упражнения; използването на притчи и анекдоти; обучение в прилагането на правилното поведение и т.н.

Друга класификация на „общите техники“ (т.е. техниките, използвани от повечето консултанти, независимо от основната им теоретична школа, към която принадлежат), е създадена от Константин Владимирович Ягнюк, за първи път публикувана в статия под заглавие „Анатомия терапевтического воздействия: типология техник“ в списание „Практической психологии и психоанализа“.

-Поощрение – това е минималното средство за поддържане на изложената от клиента лична история, чрез потвърждаване на това, което той е казал, като осигурява плавно протичане на беседата.  Поощренията включват изявления, които показват, че терапевтът потвърждава и разбира думите на клиента.

-Повторение – това е почти буквално възпроизвеждане на казаното от клиента или избирателен акцент върху определени елементи от неговото съобщение. Повторението на казаното създава в клиента усещане, че консултантът се стреми да разбере и да почувства какво е било изразено от него. Освен това, повторението фокусира вниманието върху посланието на клиента, като му позволява да осъзнае допълнителни значения и да изрази неразкритите неща.

-Въпрос – това е покана да се каже нещо, средство за събиране на интересуващата информация, уточняване или изследване опита на клиента. В литературата за психологическото консултиране често се открояват затворени и отворени въпроси.

Затворен въпрос – това е изясняването или уточняване на конкретни факти, споменати от клиента или предполагани от консултанта. Затвореният въпрос е въпрос, който предполага кратък отговор или потвърждение на предположението на консултанта. Най-често на такива въпроси се отговаря „да“ или „не“.

Omкрит въпрос – това е възможност да се съсредоточи вниманието на клиента върху определен аспект от неговия опит, да се определи посока за определена част от разговора, но в тази посока клиентът получава пълна свобода. Този въпрос насърчава събеседника да изрази своята гледна точка, собствената си визия за ситуацията. Често тези въпроси започват с думите „Защо?“, „Как?“ и „Какво?“ и служат за събиране на информация. Отворените въпроси изискват подробен отговор от клиента, на тях е трудно да се отговори с „да“ или „не“.

Кратък вопрос – най-икономичния начин да се повлияе върху разказаната от клиента история, е да промени посоката на разговора или да се поиска уточняване или изясняване. Това са кратки изречения в контекста на изказването или отделни думи с въпросителна интонация. В много случаи краткият въпрос е най-доброто средство за установяване на думи (фрази), които по някакъв начин са разбираеми от общия контекст на разговора. Реплики от типа „И какво?“, „А защо?“, „С каква цел?“, с лекота се вписват към разказа на клиента и го насочват в нужното направление.

С помощта на добре изградена верига от въпроси, консултантът може да разбере как клиентът вижда проблемната ситуация, да събере факти, да изясни емоционалното отношение на клиента към тях и по този начин да го подтикне към осъзнаване източника на проблема.

-Изясняване/разясняване – връщане същността на когнитивното съдържание на изказването на клиента, по правило в по-кратка и в по-ясна форма. Разяснението е да се провери дали психологът е разбрал правилно това което е съобщил клиента, т.е. сверяване на възприятията на двамата. Целта на изясняването е и по-ясното разбиране на собствения свят на клиента, както и взаимодействието му с външния свят.

-Конфронтация – реакция, при която възниква противопоставяне със защитните маневри или ирационални представи на клиента, които най-често той не осъзнава или не подлага на промяна.  Конфронтацията е процес, при който психологът концентрира вниманието на клиента върху това, което той избягва, това е идентифицирането и демонстрирането на противоречия или несъответствия между различните елементи на неговия психичен опит.

-Интерпретация – процесът на даване на допълнително значение или ново обяснение на различните вътрешни преживявания или външни събития на клиента, или свързването на различни идеи, емоционални реакции и действия, изграждане на определена причинно-следствена връзка между психичните явления.  Интерпретацията е и обвързване на различни елементи от опита на клиента.

-Сумиране/обобщаване – изявление, при което в кратка фраза се събират основните идеи на разказа на клиента, установява определена последователност от теми или се обобщават резултати, постигнати по време на определен сегмент от беседата, целия разговор или дори поредица от срещи.

-Отразяване на чувства – отразяване и словесно обозначаване на вербално или невербално изразени от клиента емоции (преживявания от миналото, настоящето или бъдещето) с цел, да се облегчи тяхното разбиране и осмисляне. Отразяването на чувствата поощрява прякото изразяване на чувства, помага на клиента да влезе в по-пълен контакт с това, което казва и чувства в момента.

Най-често срещаната грешка при използването на тази техника е твърде честото използване на стереотипната уводна фраза „Как се чувствате?“  За да не се допусне това, психологът може да прибегне към назоваване на конкретни чувства, например, „Мисля, че сте бил гневен (раздразнителен, обиден); „С други думи, вие се чувствате …“, „Изглежда, че сте се чувствал …“, „Ако правилно съм ви разбрал, вие сте преживели …“, „Разказът ви създава впечатление, че сте се почувствали …“.

Друга често срещана грешка е очакването на психолога, клиентът сам да преустанови процеса по изразяване на чувства. Когато вече веднъж са били изразени определени чувствата, терапевтът може да прекъсне разказа на клиента и да го насочи към изясняване на други по-важни нюанси, например, тежестта на чувствата, значимостта на чувствата за клиента, отразяването на чувствата сред обкръжението и пр., както и да разшири спектъра от чувства, за които клиентът не съобщава или не осъзнава.

Друга стереотипна грешка е неадекватното отразяване на изразените от клиента преживявания (подценяване или надценяване на тяхната интензивност).

Освен прякото отразяване на чувствата, които следват фразата на клиента, може да се използва така нареченото пълно отразяване, което включва афективното съдържание на цял отрязък или дори на целия разговор, а не само на последната фраза.

-Информиране – предоставяне на информация под формата на обяснения, излагане на факти или мнения, самостоятелно или в отговор на въпроси от страна на клиента.

-Съвет (препоръка) – изразяване на собствено мнение по разказаното съдържание от клиента, предложение към клиента да направи нещо или да не прави нещо, обикновено извън терапевтичната ситуация.

-Убеждение техниката на убеждаването се пресича с внушението. Внушението е индуциране от терапевата (личност в авторитетна позиция) на идеи, емоции, действия, т.е. различни психични процеси при пациента (личност в зависимо положение), без да се взема предвид рационалната оценка на последната.  

Да се направи ясно разграничение между внушението и убеждението не е лесно. Вероятно може да се отбележи, че убеждението за разлика от внушението, обикновено  предполага отчитане на позицията, мненията и идеите на клиента, които консултантът се опитва да преодолее чрез лично влияние, спорове и различни манипулации.

-Парадоксална реакция – създаване на необичайна перспектива, призоваваща и насочена към алтернатива, често към пряка противоположност на очевидното и рационално възприятие на клиента за ситуацията или на начина, по който да се отговори на нея. Парадоксът и хуморът често се използват в психотерапията.

-Обратна връзка – описание на поведението на клиента, което му помага да научи как го възприемат другите, как реагират на поведението му. Обратната връзка също е начин да се помогне на клиента да помисли за коригиране на поведението си.

Критерии за полезна обратна връзка са:

а) Описателност и безоценъчност. Описанието на поведението на клиента му дава свободата да избира как да реагира. Избягвайки оценките, психологът намалява нуждата на клиента да се защитава.

б) Предоставяне на точна и конкретна информация за едни или други аспекти от поведението на клиента. Обратната връзка активизира процеси за изследването им.  

в) Съсредоточаването върху този аспект на поведението, с който клиентът може/трябва да се справи или да направи нещо. Посочването на недостатъците, които са извън контрола на клиента обикновено го фрустрират;

г) Своевременност. Обратната връзка е най-полезна, когато се изразява незабавно, следвайки конкретна реакция от страна на клиента.

-Саморазкриване – споделяне с клиента на собствен опит, предоставяне на информация за себе си, за събитията и собствения си живот или директно изразяване на чувства или желания, възникващи идеи или фантазии във взаимоотношенията с клиента.

-Директива – способ за въвличане на клиента в процеса на изследване или промяна на собствените му чувства, знания или поведение по време на сесиите или извършване на определени задачи в интервала между тях.

В заключение следва да се подчертае, че всички средства, използвани от консултанта преследват една цел – да помогнат на клиента да разреши адекватно проблема си. Поради това те са насочени към анализиране на проблема и неговата корекция, главно чрез осъзнаване от страна на клиента на неговите истински причини. В това се изразява и експертността на консултанта, който е носител на огромен обем теоретични знания и на способности да открие генезиса на прблема.

 

Литература

1.Адлер А. Практика и теория индивидуальной психологии. Москва, 1995.

2.Баскаков В. Свободное тело. Москва, 2001.

3.Блазер А., Хаим Э., Рингер Х., Томмен М. Проблемно-ориентированная психотерапия. Москва, 1998.

4.Гордон Д. Психотерапевтические метафоры. Подольск, 1994.

5.Гринсон Р. Р. Практика и техника психоанализа. Новочеркасск, 1994.

6.Джонсон Р. Сновидения и фантазии. Москва, 1996.

7.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

8.Линде Н. Д. Основы современной психотерапии. Москва, 2002.

9.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

10.Лоуэн А. Биоэнергетика. СанктПетербург, 1998.

11.Минухин С., Фишман Ч. Техники семейной терапии. Москва, 1998.

12.Пеmрушuн С. В. Мастерская психологического консультирования. Москва, 2003.

13.Рудесмам К. Групповая психотерапия. Москва, 1990.

14.Сидоренко Е. Терапия и тренинг по Альфреду Адлеру. СанктПетербург, 2000.

15.Таланов В. Л., Малкuна-Пых И. Г. Справочник практического психолога. СанктПетербург, 2005.

16.Франкл В. Человек в поисках смысла. Москва, 1990.

17.Хеллuнгер Б. Порядки любви. Москва, 2003.

18.Шерман Р, Фредман Н. Структурированные техники семейной и супружеской терапии. Москва, 1997.

image

Категория: Други
Прочетен: 81 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1233697
Постинги: 1466
Коментари: 116
Гласове: 1088
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728