Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2017 22:19 - Спасение (разказ)............................................................
Автор: travell Категория: Регионални   
Прочетен: 5589 Коментари: 4 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

  Отваряйки вратата на хижата, младежите ги лъхна приятна топлина идваща отвътре. Подпирайки приятеля си от двете страни, Джошуа и Алекс прекрачиха прага, а врата зад тях се затвори от само себе си. Виелицата изведнъж остана зад гърба им, сякаш тя бе част от някой друг свят. Свистенето на вятъра все още се чуваше отчетливо, но те вече бяха на сигурно място. Малката хижа представляваше здрава постройка и със сигурност имаше телефон. Джошуа и друг път бе посещавал това място, макар и преди години. Влизайки в символично оформената трапезария ги срещнаха погледите на около десетина човека, повечето от които доста уморени. Навярно се бяха събрали вътре, спасявайки се в последния момент от лошото време.

– Какво се е случило? – попита хижаря изправяйки се, загрижен от външния им вид.

– Приятелят ни падна по един склон – започна да обяснява Джошуа. – Навярно кракът му е счупен. Измина доста време докато го измъкнем и стигнем дотук. А и измръзнахме на всичко отгоре. Трябва да се обадим по телефона за помощ.

– Как се казваш момче? – хижарят опипваше засегнатия крак на младежа. – Никак не е добре положението.

– Райън – едва промълви пострадалото момче и затвори очи.

   Хората насъбрали се около печката веднага направиха място за новодошлите. Раздадоха им топли одеала и чай, а Райън поставиха върху удобен нар.

– Теб съм те виждал и друг път – обърна се хижарят към Джошуа.  – Няма да те лъжа, положението с приятеля ти е сериозно. Кракът е счупен, а той е премръзнал. Не знам дали ще издържи дълго.

– Колко трябва да чакаме за помощ? – питаше укорително Джошуа. – Обади ли се някой въобще?

– Няма как да повикаме помощ. Телефонната линия е прекъсната от бурята, а обхват на мобилна мрежа няма. Радиостанция има на Игълкотидж, но тя е прекалено далече. А не се знае при тези условия, дали и те имат някаква връзка с града. Трябва да изчакаме да разчистят пътя.

   Джошуа не можеше да повярва. Снегът едва ли щеше да спре скоро. Бърз поглед през прозореца показваше, че времето по-скоро ще се влошава допълнително, отколкото да върви към подобрение. Със сетни усилия бяха довлекли Райън до хижата, а се оказваше, че всичко е било напразно. Но и да бяха тръгнали надолу към града, едва ли щяха да стигнат далече. Не и в такова време и в това физическо състояние.

– Искате да кажете, че сме откъснати от света?

– Така се получава на практика – отвърна хижарят. – Времето изненада всички, дори и мен. Прогнозите не бяха за такова рязко влошаване, но понякога планината следва свой си ритъм. Всички подлъгани туристи, които са били наоколо, сега са тук и чакат. Нищо друго не можем да направим.

– Колко дълго? Вие сам казвате, че приятелят ни няма да издържи – намеси се Алекс.

– И аз не знам колко дълго? Ако успеем да съобщим по някакъв начин, че се нуждаем от лекарска помощ, би трябвало веднага да започнат разчистването на пътя, независимо от времето. Иначе може да минат дни.

– Къде най-близо има обхват на мобилна мрежа? – поинтересува се Джошуа.

– На Ръфмидоу има обхват – отвърна хижарят. – Но е на около час път. А в такова време може и три часа да отнеме. Дори и някой да успее да стигне дотам, няма да може да се върне. Ще го затрупат преспите и ще замръзне.

– Аз познавам тази местност – чу се глас зад тях. – Ще мога да стигна дотам!

   Младежите и хижарят извърнаха глави поглеждайки човека, включил се изненадващо в разговора.

– Няма да успееш Майкъл – каза хижарят, очевидно приятел с него. – Разстоянието е дълго за тези условия.

   Джошуа и Алекс също изпитваха съмнение в способностите на човека. Нужен бе някой здрав и опитен планинар, който да умее да издържи при тези минусови температури и снежната буря. А изражението на лицето на този човек бе такова, сякаш самият той имаше нужда от помощ. Дори и дебелото зимно яке не можеше да прикрие слабата фигура. Ако някой трябваше да тръгне да търси помощ, това може би бе най-неподходящият човек. Поне така мислеха младежите, разменяйки погледи помежду си. Но за жалост други кандидати нямаше.

– Знаеш, че познавам много добре района – каза Майкъл, обръщайки се този път директно към хижаря. – А ще съкратя и пътя.

– Как?

– През езерото!

– И дума да не става Майкъл – клатеше глава хижарят. – Прекалено опасно е.

– Знам какво говоря – човекът вече се подготвяше за излизане. – То сигурно вече е замръзнало почти изцяло и може да се мине напряко през него. Така се спестява повече от километър.

– Дори и така да е, няма да успееш да се върнеш. Следите ти ще се изгубят – настояваше хижарят.

– Нека това бъде моя грижа – отвърна с усмивка Майкъл.

– Идвам и аз – каза Джошуа, неискайки да разчита единствено на смелостта на човека.

– Не, момче! – отвърна му Майкъл. – Ти оставаш тук при приятеля си. Той има повече нужда от теб, отколкото аз.

   Преди Джошуа да успее да протестира, човекът вече бе напуснал общото помещение. Минута след това, няколко лица залепени за стъклата на прозорците изпратиха фигурата му, погълната моментално от снежната пелерина навън.

– Добре поне, че е взел снегоходките! – каза хижарят  след известно време мълчание, отговаряйки на въпросителните погледи насочени към него. – Ако някой може да стигне до Ръфмидоу в такива условия, то това е той!

***

   Още с излизането си от хижата Майкъл усети снежната виелица в цялата и сила. Сякаш някакви невидими ръце искаха да го съборят на земята и завлекат обратно към постройката. Очилата пазеха очите от снега, но видимостта бе малка. Полупрегърбен с приведена глава, по-скоро интуитивно отколкото следвайки някакви ориентири, той си проправяше път напред. Познаваше пътеката добре и смяташе, че ще се справи. Това бе единственият шанс за спасение на момчето. Никой от града нямаше да тръгне да разчиства пътя до тази малка хижа, преди да е спрял снеговалежът. А и опитът му подсказваше, че снегорините почистват първо по-важните артерии и чак накрая по-необичайните и рядко използвани пътища. Никой не можеше да ги упрекне за това. А при подобно време снегопочистващите бригади имаха достатъчно много работа в града и можеха да минат дни,  докато дойде ред на малката хижа. Трябваше на всяка цена да се съобщи в града, че положението е сериозно. Оцеляването на младежа бе най-важното в слуая.

   Въпреки, че бе уверен в силите си и познанията на местността, частица съмнение оставаше. Никога Майкъл не бе изминавал маршрута до Ръфмидоу при такива екстремни условия. А смяташе и да се отклони от официалната маркирана пътека. Само така щеше да спечели време. Ценно време, което можеше да се окаже решаващо.

   Влизайки навътре в гората, Майкъл знаеше, че връщане назад няма. Инстинктивно обърна глава, но освен бялата снежна завеса, която заличаваше следите му, не можа да различи нищо друго. Хижата бе останала далеч назад. Видимостта бе почти непроменена, но вятърът отслабнал. Снегът все още не бе натрупал достатъчно преспи и той напредваше относително бързо. Така измина повече от километър, след което спря. Отвори раницата и изпи няколко глътки топъл чай от термоса. Време бе да се отклони към езерото. Чуваше вятъра да свисти встрани, ориентирайки го за откритото пространство. Нахлузи снегоходките и пое в нужната посока, излизайки от гората.

   Езерото го посрещна, както и предполагаше замръзнало, а вятърът се опитваше да го повали за пореден път. Едва сега Майкъл се замисли, дали не направи грешка тръгвайки през езерото и напускайки закътаната главна пътека, която го заобикаляше. Това заобикаляне обаче бе прекалено дълго и щеше да отнеме поне час. Ширината на езерото бе малко повече от стотина метра. Стотина метра, които му се сториха цял километър при този ураганен вятър.

   Но той успя. Противно на очакванията, почти не чувстваше умора. Дишаше тежко, краката му се движеха по-бавно от всякога, но той и не очакваше друго. Откритата заледена повърхност на езерото остана зад гърба му и вече се намираше отново в гората. Сега трябваше само да намери отново пътеката. Спря за момент, отпи отново чай от термоса и започна да размишлява. Накъде трябваше да поеме? Снежната пелерина не бе вече толкова гъста, но за сметка на това вече бе почти пълен мрак. Извади от раницата фенера и освети наоколо. Знаеше, че трябва да поеме надясно, но искаше да намери пътеката. Дори и заснежена, по нея щеше да напредва много по-бързо, отколкото ако се лута между дърветата.

   Дърветата! Разбира се, че трябваше да гледа дърветата. Не се надяваше да намери на някое от тях официалната маркировка. Тя бе поставена през твърде големи разстояния.  След кратък оглед лъчът на фенера намери това, което той търсеше. Неофициалната маркировка. На едно дърво, отстоящо на около десетина метра от мястото му в момента. Майкъл приближи, за да огледа и разчете по-добре надписа.

    „Анди+Елиза=сърце“. По-добра и по-ясна маркировка нямаше как да намери. Явно вече бе на пътеката, или в най-лошия случай много близо до нея. Не знаеше кои са Анди и Елиза, но се надяваше любовта им да е вечна. В никакъв случай не одобряваше дълбаенето с ножче по кората на дърветата, но понякога и най-абсурдната проява се оказва полезна след време. Вече без колебание пое вдясно. „Да живее любовта!“ – каза си той усмихнат, въпреки че на него в този живот досега именно това чувство някак му изневери. Не бе срещнал такава жена, чието име би искал да издълбае в кората на някое дърво. А търсеше, надяваше се толкова дълго...

   Посоката се оказа вярна. Видя и други издълбани дървета с някои неразчитаеми надписи и знаци, оставени от минаващи преди години, а вече няколко дървета по-надолу и официалната маркировка. Преди да започне стръмния участък спря отново и извади мобилния телефон от вътрешния джоб. Все още нямаше обхват. Прибра уреда отново вътре, за да не изтощава излишно батерията в този студ.

   Ръфмидоу, местността намираща се няколко стотин метра по-надолу го очакваше. Предстоеше му да премери сили с последния и същевременно най-опасен участък от маршрута. Трябваше да стигне дотам на всяка цена. Хижарят бе прав както винаги. Дори да искаше, нямаше да успее да се върне обратно. Това бе повече от сигурно. Не и в това физическо състояние. Въпреки сковаващият студ обаче, вътрешно чувстваше една приятна топлина. Топлина, която не бе чувствал от години. Преди години...

    Но щеше ли тогава да предприеме такова изпитание? Може би не трябваше да мисли за това, какво и как бе всичко в живота му преди години. Целта бе близо. Само още няколко стотин метра, само още няколко минути.

***

   Късно вечерта на втория ден от престоя на младежите в болницата, в стаята влезе хижарят. Изглеждаше посърнал и състарен. Джошуа и Райън обърнаха глави поглеждайки го въпросително. Алекс стоеше до прозореца с чаша отдавна изстинало кафе. Новините не бяха никак добри. Както се очакваше, тялото на Майкъл било намерено в снега на Ръфмидоу. Много от спасителите се чудели, как въобще е успял да стигне чак дотам. На самите тях им било необходимо почти два пъти повече време по пътеката от хижата.

– Дори и не успях да му благодаря – каза тихо Райън с наведена глава. – Човекът рискува живота си за мен. За моето спасение... Аз трябваше да съм на неговото място.

– Тогава щеше да има двама напуснали този свят.

   Младежите се спогледаха, неразбиращи думите на хижаря.

– Това, което ще ви кажа – започна хижарят след кратка пауза – няма да направи Майкъл по-малко герой, но може би ще разберете какво имах предвид. Ще започна от там, че Майкъл бе болен. Да, тежко болен! – допълни хижарят, виждайки изписаното учудване по лицата на младежите. – Малцина знаеха това, само най-близките му роднини и аз. Други негови познати вероятно са се досещали, но не са имали смелостта да го заговорят на тази тема. Самият той се затвори в себе си и не контактуваше с много хора. От години се луташе по какви ли не лечебни заведения, но лек нямаше. Изпита на гърба си всякакви методи, изтърпя какви ли не болки и мъки. При последното посещение лекарите му давали само още месец живот. Посъветвали го през този месец да прави единствено това, което обича. А той обичаше планината. Спря терапията и дойде при мен в хижата. Злополуката с Райън очевидно бе като послание за него. Сякаш той е очаквал това. Някой да има нужда от него в този последен месец, който му остава. Някой на когото той, обреченият да помогне. Просто се чувстваше призван да тръгне към Ръфмидоу и да се обади за помощ. Навярно е знаел, че няма да успее да се върне. Но той не е и искал. Не е искал да продължава с мъките още един месец. Обаждайки се на спешния телефон е отказал да назове своето местоположение. Настоявал е да се пратят спасителни екипи само към хижата, не и към него.

   Хижарят замълча за момент. Извади носна кърпа от джоба на панталоните и забърса очите си. Младежите го наблюдаваха мълчаливо. Навярно имаха редица въпроси, но някак си не успяваха да ги изрекат гласно. В техните очи отдавна Майкъл бе нещо повече от герой. Някаква медицинска сестра влезе точно в този момент да провери състоянието на Райън, но виждайки изражението на лицата им и атмосферата в стаята предпочете да ги остави и да направи по късно визитацията.

– Аз също знаех, че няма да се върне – продължи хижарят. – Никой не би успял! Но и да исках да го спра, нямаше да мога. Той бе такъв човек. Доколкото го познавах, навярно последните часове са били най-щастливите в живота му. Не е изпитвал никаква болка, никаква мъка, а може би единствено удовлетворение. Чувството да знаеш, че участваш в спасяването на човек, а всъщност да вървиш към собственото си спасение...






Тагове:   спасение,


Гласувай:
14



1. pvdaskalov - * ! *
12.01.2017 17:03
Сюжет, брониран с желязна логика. Стегнат стил, нищо излишно. Езикова палитра - достатъчно пъстра за фабулата. Изложение без превземки, без прекалени акценти. Повествованието тече плавно, завладяващо, а финалът, макар и трагичен, е някакси успокояващ.
Какво да ти кажа повече, Дани. Пускай го за някой конкурс и с наградата си ела на гости в скованата от студ Родина. Стрелям напосоки. Извинявай.
Няма да ти броя рзказите, но май вече имаш за един сборник.
Искрено ти се радвам!
П и е р
цитирай
2. donchevav - "Чувството да знаеш, че уч...
12.01.2017 19:17
"Чувството да знаеш, че участваш в спасяването на човек, а всъщност да вървиш към собственото си спасение..".
Прочетох на един дъх! Споделям мнението на Пиер - чудесен разказ! Поздравления!
цитирай
3. rosiela - ПОЗДРАВИ!
12.01.2017 22:16
Много силен разказ!
цитирай
4. zemela - Почитания, пътешественико! Нищо ...
25.01.2017 12:35
Почитания, пътешественико! Нищо друго не мога да кажа сега...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: travell
Категория: Регионални
Прочетен: 628702
Постинги: 122
Коментари: 775
Гласове: 2360
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031