В Ъ В Е Д Е Н И Е

            Общуването е генетично заложена потребност, неудовлетворяването на която води до отрицателен ефект върху цялостното развитие на индивида. Чрез нея хората обменят идеи, информация  и чувства, достигат важни за тях цели, обсъждат събития, които са минали, или правят планове за бъдещето.

            Едно от най-съществените постижения на детското познавателно развитие е усвояването на езика. Езикът е една от най-сложните системи от правила, които човек изучава. Като средство за общуване, той е социално-психологическо явление в историята на човечеството.

            Усвояването на езика е процес, който протича през целия живот – започва от първите месеци на живота и продължава и през годините на зрялост. Най-бързо процесите на учене се развиват през ранното детство. До шестгодишна възраст децата усвояват произношението, до известна степен граматиката и повече от 90% от основния речников запас на родния си език. Овладените речеви познания те използват, за да предадат на другите многообразието от собствени потребности, желания, мисли, чувства, идеи и страхове.

            Това е един сложен и динамичен по своята същност процес, който се влияе не само от обучението по български език и литература в началното училище, а съществена роля играе и активното взаимодействие на речевата среда, чрез която детето се довежда до богатство, разнообразие и култура на речево общуване.

            Речта трябва да бъде не само правилна, но и съвършена по съдържание и форма. Възможностите за усъвършенстването в качествено отношение са почти безкрайни. За да се развива съзнателно и планомерно речта, необходимо е да се знае устройството на речевия механизъм и на особеностите на неговата работа.

            За да общува пълноценно, човек трябва да владее редица умения:                          1.Да умее бързо и правилно да се ориентира в условията на общуването;                     2.Да умее правилно да планира своята реч, правилно да избере съдържанието на акта на общуване;

3.Да намери адекватни средства за предаване на това съдържание;                                    4.Да умее да обезпечи обратна връзка.

            Речта на децата се развива особено бурно през периода на обучението в училище. Обръщането на учителя към класа, разясненията, указанията, въпросите – всичко това се изразява чрез речта. Да се развива речта означава:                                                   1.системно и планомерно да се работи над съдържанието на речта и нейната последователност;                                                                                                                                      2.да се обучават учениците в изграждане на изречения, в обмислен обзор на подходящи думи и техните форми;                                                                                                                              3.в грамотно оформяне на мисълта в устната и писмена форма.

            Личният езиков опит на всеки човек е различен от опита на другите. У всеки се създава своеобразен речник и оттенъци в значенията на думите.

            Комуникацията може да се определи като осъществяваща се винаги, когато поведението на едно живо същество или система влияе върху поведението друго същество или система. При общуването си в социалния контекст хората използват различни канали за предаване на информация. Езикът е това, което може би най-силно отличава хората от другите живи същества, но когато говорим, рядко използваме само думите, за да предадем съобщението. Екстралингвистичните компоненти на комуникацията могат да усилят или да нарушат лингвистичния код.

            Понякога в процеса на езиковото овладяване развитието на речта и нейното функциониране се отклоняват от нормата и тогава се появява съответната езикова патология.

            Специфичните езикови нарушения са едни от най-широко разпространените разстройства в детска възраст. Те корелират с развитието на базисните психични процеси, с комуникативните умения, с последващи проблеми в ученето и научаването, с особеностите на емоционалното и поведенческото функциониране. Ранната им диагностика и интервенция са изключително важни за по-късното личностово и социално функциониране в юношеството и зрелостта.

            Езикът е тясно свързан с всички области на развитието. Забавянето или нарушенията в езиковото функциониране може да повлияе на детското когнитивно, социално, емоционално, сензорно или двигателно развитие, както и обратното. Ето защо при децата с езикови разстройства обикновено се установяват и трудности в останалите сфери, някои от които се оказват доста съществени.

            Детето като ценност е обект на научни изследвания в търсене на рационални подходи за диагностика и прогностика с цел подпомагане неговото развитие. Независимо къде се ражда то, неговият живот изгрява с надежди за родители, възпитатели, близки, за цялото общество.

            В сегашно време все повече се обръща внимание на училищните достижения, поради изключителното значение на квалификацията за реализацията на индивида. Освен това в световен мащаб броя на децата, посещаващи училище и проявяващи интерес към собствения си прогрес, все повече нараства.

            Оттук произлиза и необходимостта още в ранна възраст у всяко дете да се развива вкус към езика и взискателност към речта.

             Причина за повишения интерес са и доказателствата, че някои емоционални проблеми са свързани с училищни затруднения.

            Речта е отражение на духовната същност на човека и неговото умение да общува с хората. Колкото човешката личност е по-богата, толкова по-съдържателна и точна е речта.

            Оттук произлиза необходимостта от проучване на езиковото равнище и причините за диагностичната находка с цел прогностиката. Това означава  да се предвиди бъдещото личностно развитие, да се „уловят” неговите тенденции. И естествено да се набележат съответните методи, средства, форми на въздействие, или евентуална специализирана дейност.

Основни понятия - език, реч и говор

            Овладяването на езика и развитието на речта при децата са две динамично изменящи се страни на сложен процес, съдействащ за социализацията на личността. Овладяването на езика и развитието на речта опират до възможността на детето да обогатява своята устна реч, да овладее значението на думите, да свързва думите в различни по вид изречения, да може свързано и граматически правилно да изразява мислите си. Детето овладява езика като единство от лексика, фонетика, граматика.

            В основата на езика или това, което налага съществуването му, е комуникацията. В най-общ смисъл тя представлява обмяна на информация между организмите, осъществяваща се чрез определени сигнали. В този смисъл комуникацията се определя като осъществяваща се винаги, когато поведението на едно живо същество или система влияе върху поведението на друго същество или система.

При общуването си в социалния контекст хората използват различни канали за предаване на тази информация. Езикът е това, което може би най-силно отличава хората от другите живи същества, макар че когато говорим, рядко използваме само думите, за да предадем съобщението. Екстралингвистичните компоненти на комуникацията също могат да усилят или да нарушат лингвистичния код на дадено езиково съобщение.

Като една от формите на комуникацията, езикът се определя като конвенционална (договорена) система от условни символи (знаци), които се комбинират и употребяват, контролирани от правила с цел общуване. С други думи, езикът е сложна, организирана и йерархично построена система, която в същността си представлява не друго, а приемането и осмислянето (декодирането) на знаци, и генерирането и продукцията (кодирането) на същите.

 През 1955 Myklebust дефинира езика като символно поведение, при което думите са символи за изразяване на идеи, чувства и за обозначаване на обекти.

            Според Л.Мавлов, езикът е сложна, йерархично построена система от символи (знаци), изкуствено създадени от човека стимулни обекти, чрез които се означават определени неща. Но, за да бъдат използвани за целта на общуването, е необходимо да съществува конвенция (т.е. договореност, споразумение) за техните конкретни значения. Затова, конвенционалните значения на езиковите символи по правило се формират в пределите на дадени социални общности, чиито членове, от своя страна, трябва да се усвояват чрез обучение.                                                                                 Езиковите символи дават възможност да бъдат означавани не само реални обекти, но и неща, които не могат да се възприемат чрез сетивата – например идеи, чувства, намерения.  С помощта  на езика се преодоляват и времето и пространството. Ето защо, абстрактното мислене с езиковите символи е изключително завоевание на еволюцията. То е оръдие, което позволява на човека да решава логически задачи, да прави разсъждения, умозаключения, да достига до закономерности и изводи, като това се постига по чисто умозрителен път. Тъкмо езиковата система е направила човек господар на природата. Езикът е богат и могъщ инструмент на мисленето.    

 Езикът съществува във всеки от носителите му като индивидуална кодова система. Chomsky (1958) пръв описва тази система, като изучава пораждането на граматичните структури. Той разглежда въпроса как от дълбинните структури на повърхностно равнище се поражда различна езикова реализация. В резултат на своите разсъждения, Chomsky въвежда два основни теоретични конструкта: езикова способност (компетентност) и езикова реализация. Езиковата способност е знанието на индивида за езика, познаването на езиковата система, която включва езиковите единици и правилата за тяхното комбиниране. А езиковата реализация е реалната употреба на езика от индивида в процесите на общуване, кодиране и декодиране на съобщения в различен по вид изказвания.

Следователно, речта е езикът в действие, т.е. начинът, по който той като нормативна система се конкретизира в поведението на всеки отделен човек. Ето защо най-общо може да се каже, че ако езикът представлява определена абстрактна система, наричана езикова компетентност, то речта е конкретната система, или реализацията на тази компетентност, която е свързана с процеса на инструменталното произвеждане на физически, материални сигнали, които трябва да бъдат перцептивно преработени.

Съществуват два вида езикова реализация или два вида реч: устна и писмена. Чрез устната реч, наричана още говор или артикулаторна реч, ние произвеждаме вербални сигнали (фонеми) и възприемаме такива от другите, докато чрез писмената реч, под формата на четене и писане продуцираме и възприемаме писмени знаци (графеми). За да се осъществяват обаче тези процеси, са необходими допълнителни гнозисни познания за идентификацията, класификацията и диференциацията на говорните звукове и съответните им букви, т.е. фонемен и графемен гнозис, както и изградена способност за праксисно произвеждане на речевите сигнали, т.е. артикулаторен праксис и праксис за писане. 

Говорът прадствлява материална реализация на лингвистичния код, която включва процесите на респирация, фонация, артикулация и резонация, за осъществяването на правилната продукция на говорните звукове (Nicolosi Ei Al(1989).   Говоренето отличава хората от всички останали живи същества. Определят се две основни звена на процеса говорене : съставяне на думи от звукове и съставяне на съобщения от думи. Развитието на говора при децата се извършва поетапно. Говорът е сложен и дълъг процес, който се реализира в психофизиологичното развитие на децата.     Според А. Георгиева, за разлика от езика, говорът е едно от средствата за изразяването му, той е перцепция и продукция на фонеми на смислови вериги от фонеми за предаване на езика. Неяснотата по тези понятия, както и недоброто им диференциране, често води до нееднаквото им приложение.                          

   Лингвистиката описва езиковата система, като сложен комплекс от три основни компоненти със съдържателно обособени пет обширни области на езиково функциониране. Bloom иLahey(1978) определят базисните компоненти на езиковата система : форма, съдържание и употреба. Езиковата форма включва областите фонология, морфология о синтаксис. Фонологията е онази част от езиковата система, която определя функционирането на говорните звукове в речта. Морфологията е свързана с формите на думите и тяхното изменение. Синтасксисът от своя страна определя организацията на думите в изречения. Езиковото съдържание включва семантиката като компонент, който управлява значението на думите и техните комбинации( Bernstein,1985). Прагматиката е свързана с езиковата употреба в смисъл на това, доколко езикът се използва правилно в процеса на комуникация в зависимост от ситуацията и партньора за общуване. За да функционира правилно, езикът не трябва да се различава по съдържание, форма и употреба от очаквания и асоциирн с възрастта и социокултурната среда на индивида.

След като са овладяни основните аспекти на езика и техните правила са структурирани в мозъка, те дават възможност на индивида да ги използва в две насоки:              - способността да се генерират (пораждат) собствени изречения т.е. езиково кодиране на възникнали идеи, мисли или намерения                                                                              - способноста да се разбира, чрез възприетите чужди изречения, закодирания смисъл на идеите и мислите на други хора т.е. езиково декодиране.  

Езиковото кодиране изисква мотивационен импулс за вербално изразяване на възникналата идея, след което да се извърши изграждане на граматичната структура на изречението и селекция на подходящи семантични единици, чрез които да се изразят по най-точен начин замислените понятия и отношенията между тях. За междуличностното общуване е необходимо езиковите кодове да бъдат трансформирани в материални физически сигнали, които се възприемат чрез сетивен канал. Това става посредством сложни заучени двигателни програми, с които се произвеждат речевите звукове.

Теории за усвояването на езика

            Езиковото развитие е термин, който изяснява формирането на езикова способност за родния език и овладяването на умения за езикова реализация.

            Научният интерес към проблема води началото си от 19 – 20 век, когато започва изучаването на езика. Интереса е предимно към това, как малките деца го усвояват, защото той има огромно значение за обучението в училище.

            През втората половина на миналия век онтогенетичната психолингвистика значително разширява знанията си за начина, по който децата овладяват езиковата система, като вниманието е насочено върху връзката на лингвистичната онтогенеза с перцептивното и когнитивното развитие на децата.

Теории :

1.Усвояване на езика по пътя на оперантното обуславяне

            Според Скинър, езикът се научава чрез оперантното обуславяне – елементарна форма на учене, при която реакциите се формират чрез подкрепление. Говороподобните звуци могат да се оформят в думи, а думите – в изречения чрез подкрепление от страна на родителите.

            Изследванията обаче показват, че родителите са по-склонни да реагират на съдържанието на изказването на детето, отколкото на начина, по който е направено.

2.Усвояване на езика по пътя на имитацията

            Становището, че децата научават езика чрез имитиране речта на възрастните, също не се радва на широка популярност. Със сигурност децата са способни да учат чрез наблюдаване ( и слушане) на другите, но проблемът е, че не всички деца имитират(Snow,1981).

3.Усвояване на езика като биологична предразположеност

            Наум Чомски приема, че децата са биологично готови, или „предразположени” да учат лесно който и да е език. Той защитава тезата за наличието на „средство за придобиване на езика” (language acguisition device – LAD), за което се предполага, че

лежи в основата на този процес. Научаването на езика е вродено свойство на психиката (Chomsky, 1972).

4.Езикът като социално взаимодействие

            Повечето психолози смятат, че хората са биологично предразположени да използват езика, но детайлите му се усвояват по пътя на междуличностното общуване и децата активно участват в този процес. Вместо да бъдат директно обучавани от възрастните,те се научават да говорят правилно, като слушат речта им, и след това самостоятелно стигат до правилата на езика (Tagatz,1976).

            Според Ю.Стоянова, континуентното развитие предполага, че езикът се овладява чрез заучаване и „началните единици в езика на детето са граматични”.

            Обратно на тази интерпретация, В. Попова смята, че първоначалните лингвистични единици са семантични, процесът на развитие е различен от заучаването и преминаването от стадий в стадий предполага реорганизация. Реорганизацията е мотивирана от натрупването на нови данни, извлечени от езиковото и неезиковото обкръжение. Детето преосмисля и проверява правилата, които са налице в собствената му компетентност и формулира нови правила на по-високо равнище на абстракция. „Това корелира със схващането в съвременната когнитивна теория, че базата знания е отворена и самоконтролираща се и самоорганизираща се система”.

            Слобин показва, че независимо от езика, на който децата проговарят, те като че ли следват определени правила. У детето съществува способност за анализ на езика, което му позволява да овладее неговата структура. Той свързва езиковото овладяване с едновременното участие на лингвистични и когнитивни механизми, които формират вътрешни структури за преработка и съотнасяне на получената информация и подпомагат резлизирането на изказвания.

            Ю.Стоянова смята, че език не може да се овладее без подходящи входни данни – звукови последователности под формата на изказвания на даден език плюс паралелна информация. Проблемът за входните данни е тясно преплетен с проучването на специфичната комуникация между деца и възрастни при овладяването на езика. Тази реч на възрастните към децата е не само „доставчик” на входни езикови данни, но и като социолингвистичен вариант на езика – опростен код с ясни функции : адаптивна, афективна и обучаваща.

            Жан Пиаже твърди, че овладяването на езика зависи от когнитивното развитие. Аргументът, който Пиаже привежда, е че сензомоторния интелект се появява значително по-рано от езика. Усвояването на езика се предшества от такива когнитивни постижения като съхраняване перманентността на обекта, категориално разчленяване на света, откриване на закономерности.....

            Първите изказвания на децата почти винаги са свързани с това, което разбират. Те разговарят за неща, които са привлекли тяхното внимание и са свързани със сензомоторни схеми. Разсъжденията на детето зависят непосредствено от неговия когнитивен опит.

            Речевият онтогенезис се формира под влияние на речта на околните и в голяма степен зависи от речевата практика, от условията на възпитанието и обучението , характера на речевата среда.

            Развитието на речта при малките деца обикновено следва определена последователност. Това, което варира, е скоростта, с която всяко дете преминава през различните етапи.  Условията за нормално езиково развитие са:

1.Интактна човешка мозъчна кора;

2.Нормален слух;

3.Нормален интелект;

4.Адекватна социална среда;

5.Социално обучение по време на сензитивния период – 2-5 години;

6.Добре развита моторика (Боянова,В.)

Характеристика на езиковата компетентност в начална училищна възраст

            Начална училищна възраст обхваща възрастта от 6-7 г. до 10-11 г. Още в началото на периода развитието на мозъка претърпява сериозни промени. В някои области на мозъка се изграждат нови нервни пътища, докато в други се елиминират неизползваните синапсни връзки. Това става в резултат на развитие на по-специализирани функции(Nelson,2000). Фронталния лоб на мозъчната кора се развива по-бързо между 5 и 8 годишна възраст. Тази област се асоциира със съзнателните и мисловни процеси, използващи езика (Janowsky&Carper,1996). Изграждането на синаптични връзки и миелинизацията в предната част на мозъчната кора става с много голяма скорост в началото на периода. Тези промени съвпадат с появата на висшите когнитивни процеси, които се асоциират с предната част на мозъчната кора – работна памет, плануване и контрол(Johnson,1998).

            Според Леонтиев, най-важната му особеност е съзнателното усвояване на отделните компоненти на речевата функция : звуков анализ, граматически правила, синтаксис. Появява се писмената форма на вербална комуникация, която се основава на по-висш тип психофизиологични механизми.На основата на новите възможности за прекодиране и трансформиране на звуковите речеви символи в зрителни т.е. графеми, се стига до много по-широко осъзнато използване на езиковите способности в цялостното развитие на подрастващите.

            В началното училище има огромни възможности у учащите се да се развива грамотна, логически построена и образна реч.

            Според  Боянова, речта става основният способ за опознаване на света и в този процес главен механизъм на познанието става езикът. Главното, което езикът дава на детето, е възможността да поражда и разбира многообразни речеви изказвания. Развиват се индивидуалните особености за комуникация и общуване. Счита се, че тъкмо в начална училищна възраст детето вече е овладяло всички компоненти на езика – семантика, граматика и т.н. и може да оперира свободно с езиковите единици. Все още обаче има трудности при употребата на някои езикови конструкти. Има деца, които са със сравнително добри обучителни възможности и въпреки това изпитват известни затруднения при семантичното декодиране на много важни думи. Този процес се засилва поради два основни фактора : широко навлизане в говоримия български език на чужди думи, предимно английски, и увеличаване на семействата с билингвистична среда поради смесени бракове.

            В начална училищна възраст продължава развитието на лексико-семантичната страна на езика т.е. не толкова увеличаване обема на речника, колкото в качественото усъвършенстване на неговата система. Продължава процесът на развитието на обобщаващата функция на думите, усвояването на метафоричното и идиоматичното богатство на езика – в активна употреба влизат все повече фразеологизми, метафори, образни изрази. С разширяването на социалния опит на оформящата се личност на детето се извършва формиране на асоциативни връзки в езиковото му съзнание, които, от една страна, все повече отразяват езиковата картина на заобикалящия го свят, а от друга, придобива характер на индивидуален речник.

            В начална училищна възраст започва процесът на ограмотяване, който е важен процес в развитието и включва овладяване на процесите четене, писане и аритметика.

            Изследвания показват, че усвояването на грамотността, а след това на четенето и писането е много сложен процес.

            Танкова смята, че за да се овладее този процес е необходимо:

1.Добре да се различават звуковете в чутите думи( или в техните части – сричките)

2.Умението да се съотнесе чутия звук от речта към определен звук, напечатан в книгата, или умението да се изобрази самостоятелно този знак върху листа

3.Ученикът трябва да се научи не само да възприема всяка буква и по асоциация да възпроизведе съответния на този знак „чист звук”, а трябва да види съчетанието на една буква с друга и в съответствие с това да измени произношението на необходимия звук

4.Всички букви в думата трябва да произнасят слято, като цял звуков комплекс   

5.Думата трябва да бъде разбрана, т.е. получилата се комбинация от звукове трябва да бъде разбрана като обозначение на някакъв познат на детето предмет, действие или признак

         Следователно, усвояването на грамотността е трудна работа за седемгодишния ученик, тя се основава върху тънкия и точен слуховозрителен – артикулационен анализ и синтез, върху съчетаването на звуковата форма на думата с нейното знаечение.

            Извънучебната работа също открива богати възможности за усъвършенстване на устната и писмена реч на детето.

            След втори клас децата обикновено много четат сами, пишат писма и т.н. В развитието на речта се отделят три направления:

            1.Работа над думата(лексикално равнище)

            2.Работа над словосъчетанието и изречението(синтактично равнище)

            3.Работа над свързаната реч (равнище на текста)

            Тези три линии се развиват паралелно и обхващат цялостното ранно езиково обучение.

            Организирането на лексическата работа в началното училище се провежда в системата, която се разгръща в следната еапност:

            Първи етап – свързан с въвеждане на понятието „дума”. Главното е малкия ученик да отдели думата от предмета, който тя означава. Да я осъзнае като единица на речта и да я превърне в самостоятелен предмет на своята дейност. Целесъобразно е малкия  ученик да достигне до същността на думата по пътя на собственото изследване.

            Втори етап – осигурява запознаване с думата като лексическа единица. Осъзнаването на обозначаващата функция на думата би могло да се осъществи по пътя на противопоставянето на значещи и незначещи звукови комплекси.

            Трети етап – има за задачата да се приучат учениците да откриват значението на непознатите думи. Важно е у ученика да се изгради установка при среща с непознатата дума и да се стреми да открие значението й.

            Четвърти етап – има задачата да въведе детето в лексическата система на езика. Учениците на практическа основа се запознават с явленията многозначност, омонимия, синонимия и антонимия.

            Съществен компонент в развитието на речта на лексикално равнище е и стилистичната работа. Думите освен основно значение имат и допълнителен смислов оттенък. Стилистичният оттенък може да характеризира сферата на общуване на : неутрална лексика, книжовна лексика и разговорна лексика.

            Развитието на речта на синтактично равнище се осъществява двупланово :           в плана на конструктивния синтаксис и в плана на комуникативния синтаксис.

            В конструктивен аспект, изречението се изучава само за себе си, като самостоятелно построение. Разглежда се без да се излиза извън рамките на конкретната единица.

            В комуникативен аспект, изречението се разглежда в неговата взаимовръзка с околните изречения, т.е. с онези лингвистични среди, в които функционира.

            Свързана реч – реч, която удовлетворява потребност от изказване, представлява тема и идея, единно цяло, организирано по законите на логиката и прагматиката, притежава самостоятелност, завършеност и се разчленява на свързани части.

            Люблинска прави следните изводи :

            1.Развитието на речта у детето се извършва като процес на овладяване на родния език, на богатството на неговия речник и граматическите му форми, необходими на всеки човек да разбере другите хора и за умението да изрази своите мисли, желания и преживявания.

            2.Речта се развива в процеса на всекидневно общуване на детето с възрастните и връстниците му.Успехът в развитието на речта се осигурява не само от богатата и правилна реч на възрастния, но и от растящите потребности на детето. Потребност от общуване, желанието му да се научи, да се разбере новото, чудното, стрмежът да бъде разбрано да съобщи на друг нещо, необходимостта да въздейства върху друг, за да предизвика от негова страна желаното ответно действие – това са онези мотиви, които подтикват малкото дете активно да овладява езика.

            3.Речта се развива в две взаимно свързани форми :

            *като разбиране речта на събеседника

            *като собствена разговорна реч

            При това равнището на развитието на разбираната реч изпреварва равнището на развитието на разговорната реч. Върху основата на гласната реч при проблемна ситуация се формира вътрешната реч.

 &