Общи въпроси, които задават хората при нарцистично насилие в семейството

(д-р Шари Стайнс[1])

Работя ежедневно с хора, преживели нарцистично насилие. Някои са израснали с нарцистичен родител. Други са женени за някой, който има нарцистично разстройство на личността. Трети може просто да са в близки отношения с някой, който е емоционален насилник и има нарцистични черти.

Въпреки уникалните си лични обстоятелства, всички тези хора търсят помощ, за да се справят с ефектите от нарцистичната връзка върху живота си и да се излекуват. Обикновено идват на психотерапия, търсейки не само помощ, но и отговори на въпросите си. В тази статия разглеждам осем от най-честите въпроси, които ми задават хора, търсещи помощ за нарцистично и емоционално насилие.

1. Как мога да променя моя родител/партньор/най-добър приятел/съпруг (а)?

Не можете да промените друг човек. Можете да промените само собствените си действия и реакции, но това може да бъде доста трудно! Вместо да се опитвате да заставите някого да се промени, просто позволите на този човек да бъде това, което е. Човек, който не иска да се промени, вероятно няма да се промени. Вашата работа е да се грижите за себе си. Такива са и психологическите закони – седящият в кабинета на психолога може да се възползва от опита на специалиста и да получи помощ, само ако той самият желае това.

2. Как мога да предпазя децата си от нарцисизъм?

Децата са склонни да се влияят от хората около тях. Ако сте загрижени за действията и поведението на вашия съпруг или имате причина да вярвате, че той непрекъснато лъже и се опитва да манипулира децата ви, може да имате работа със синдром на родителско отчуждение. Някои родители с нарцистични черти използват тази сложна форма на скрита манипулация, като инструмент за насърчаване на децата да отхвърлят другия родител. Синдромът на родителско отчуждение е подобен на промиването на мозъка и може да има сериозно въздействие върху отношенията между родители и деца.

Ако вие сте целевият родител (жертва, отхвърлен) в този сценарий, това може да бъде много трудна ситуация. Най-добрият подход за справяне с този вид насилие е да се ограничи влиянието на отчуждаващия родител върху детето. Ако това не е възможно, ето няколко съвета:

1.Научете децата си на умения за критично мислене.

2.Поддържайте безопасни, съпреживяващи, неконтролиращи отношения с децата си.

3.Фокусирайте се върху отношението си с децата си. Постарайте се да бъдете по-хармонични с децата си – прекарвайте време с децата си в тяхна полза.

4.Отпуснете се и се наслаждавайте на себе си, децата и живота си.

5.Бъдете възрастни (а не Дете или Родител), т.е. зрели, разумни и балансирани. Не заемайте унизително положение. Не се поставяйте наравно с децата в семейната система – не играйте играта „Аз съм приятел с моето дете!“.

6.Съхранете силата и авторитета си. Не го предавайте на другия родител.

7.Потърсете помощ от психотерапевт или семеен консултант. Семейната терапия също може да бъде полезна.

3. Какво да правя, когато насилникът търси контакт – пише или звъни?

Ако имате работа с някой, който е емоционален насилник или манипулатор, тогава „отсъствието на контакт“ може да е най-доброто решение. Блокирайте човека на телефона си и в социалните медии. По този начин няма да се притеснявате за получаване на текстови съобщения, обаждания или съобщения. Ако има вероятност да срещнете този човек някъде, може би е добра идея да го избягвате.

Ако трябва да говорите с този човек, поддържайте разговора кратък, прост и по темата. Контролирайте се по време на срещата. Бъдете защитни. Устоявайте на опитите да ви манипулират. Ако е възможно, обмислете включването на трета страна в преговорите. В идеалния случай това трябва да е някой, на когото имате доверие, чието присъствие може да ви помогне да получите емоционална подкрепа и да не се развълнувате или да загубите контрол.

4. Как мога да реагирам на мълчанието на насилника?

Най-доброто нещо, което трябва да направите относно мълчанието на нарцисиста, е да го избягвате. Ако знаете, че някой, на когото държите, е склонен да ви манипулира чрез мълчание, тогава можете просто да не го допуснете, като избягвате човека, който се опитва да го направи. Справянето с някой, който има нарцистични черти, често може да бъде трудно и объркващо. Мълчанието е мощен инструмент за манипулация. Това е вредна тактика за контрол. Хората, които изпитват мълчание от страна на партньор, може да се чувстват така, сякаш трябва да направят всичко, което нарцисистът иска, за да се свържат отново с него емоционално.

Ако не можете да избегнете човека (например, ако сте в брачни отношения), едно от решенията може да бъде да напуснете стаята, ако очевидно сте игнорирани. Вместо това, обградете се със сигурни хора. Най-добрият начин да противодействате на мълчанието е да отделите този човек от ума си и да превключите на отношения с някой друг. Можете също така да си припомните, че мълчанието е форма на емоционално насилие. То не е последица от нещо, което сте „спечелили“ или „заслужили“.

5. Как да бъда родител на детето, когато партньорът ми е с нарцистични черти?

В повечето случаи е изключително трудно да бъдете родители с някой, който има нарцистични черти на личността. Сътрудничеството и приятелството често са невъзможни. Вие трябва да сте родителят, въпреки факта, че другият родител има „проблеми“. Някои хора смятат, че техните деца наистина имат само един родител, тъй като в много случаи хората с нарцисизъм не могат да бъдат здрави родители. Важно е да имате система за подкрепа, особено, ако по някаква причина трябва да продължите да виждате и да родителствате деца заедно с този човек (например съвместно родителство). Психотерапевт или консултант често е ключова част от тази подкрепа.

6. Как мога да се освободя от нарцистични отношения?

Хората с нарцисизъм често предизвикват пристрастяване. Постоянният цикъл на добро-лошо поведение, може да създаде травматична връзка.

„Пристрастяването“ към човек с нарцисизъм всъщност е пристрастяване към мозъчната химия, свързано с очакване и травматично свързване във взаимоотношенията. Когато отношенията са неудовлетворителни, вие можете да останете в постоянно състояние на празнота. Тази празнота се премахва временно при всяка позитивна среща с такъв човек. За да се преодолее това, може да се наложи пълно въздържание. Но това може да бъде много трудно решение за практическа реализация.

Когато една връзка стане удовлетворяваща и добра, в мозъка се освобождават химикали като окситоцин, допамин и ендорфини. Но химическите вещества, които се отделят, когато се опитвате да се откъснете от токсична връзка, като например, кортизола (хормона на стреса), са много различни. Тогава вие може да се почувствате въвлечени в отношенията, т.е. да станете зависими от тези отношения.

Напомнете си, че може да не се чувствате добре за известно време. Може да изпитате чувство на отчуждение и скръб. Но това е временно. Достигането до приятели и семейство, други членове на вашата система за подкрепа, практикуването на самодостатъчност,  психологическа саморегулация, търсенето на помощ от психотерапевт или консултант са все начини, по които можете да се справите с трудна раздяла.

7. Как мога да се възстановя след като съм отгледан от нарцистичен родител?

Децата на нарцистични родители са развити и обучени винаги да преценяват реалността въз основа на външните реакции на родителите си. Те са се научили да използват нарцистичния родител като барометър за това как да действат и да съществуват.

За да настъпи изцеление, трябва да се научите да се фокусирате върху личността си, т.е., да търсите отговорите в себе си, а не от такъв родител, да се научите да вземате решения сами. Този преход от това, което сте научили да правите като дете, обикновено отнема време и практика за овладяване.

Ето няколко съвета, които да ви помогнат с този процес:

-Намерете своя вътрешен глас.

-Научете как да се отделите от родителя или развийте своят „Аз“, за да се справите.

-Работете върху развитието на вътрешния си състрадателен глас. Започнете да се обичате.

-Разработете формули за постоянно повтаряне: „Аз съм достатъчен (а).“ „Не нося отговорност за неговите/нейните чувства.“ „Не съм виновен (а)“.

-Свържете се със сигурни и доверени хора и споделете своите емоции и чувства с тях.

-Намерете добър психотерапевт (който може да ви помогне с всичко по-горе).

-Присъединете се към група за подкрепа. Груповата работа е особено полезна.

8. Как да се възстановя при отчуждението от моето дете?

Родители, които са страдали от родителско отчуждение, могат да се отчуждят от децата си. Може да бъде много болезнено. Вашата емоционална енергия може да бъде изразходвана в опити да накарате детето си да разбере истината и да дойде при вас за помирение. Може да се почувствате безнадеждни или да изпитате мъка, депресия или отчаяние.

Консултантът може да ви подкрепи и да ви помогне да преодолеете тези негативни чувства. Ето някои препоръки:

1.Напомнете си, че вината не е ваша.

2.Живейте най-добрия живот, който можете да живеете.

3.Поддържайте линиите за комуникация отворени за децата.

4.Не позволявайте на детето да ви оскърбява.

5.Слушайте със съчувствие, когато детето говори с вас. Позволете му да изрази чувствата или истината си, в която вярва, но не толерирайте неуважение.

6.Практикувайте психологическа самопомощ. Това може да включва прекарване на време с любимите хора, добър и достатъчно сън, избягване на спомени за тъжни или трагични ситуации и заемете се с любимо хоби.

7.Предлагайте любовта си на другите. С други думи, използвайте емоционалната си енергия по други начини. Не сдържайте това желание.

8.Опитайте се да не губите надежда. Може да ви помогне да живеете всеки ден със сърце, което е отворено и готово за помирение. Никой от нас не знае какво ще донесе утрешният ден.

Възстановяването от ефектите на нарцистично или емоционално насилие може да бъде предизвикателство. Но може да се излекува. Насърчавам ви да потърсите подкрепа по този труден път. Обърнете се към близките си и потърсете помощ от състрадателен съветник. Вие не сте сам!

Литература:

Arabi, S. (2016). Becoming the narcissist’s nightmare. New York, NY: Archer Publishing.

Carnes, P.(1997). The betrayal bond: Breaking free from exploitative relationships. Deerfield Beach, FL: Health Communications, Inc.

Childress, C. A. (2015). An attachment-based model of parental alienation: Foundations. Claremont, CA:  Oaksong Press.

Cori, J. L. (2017). The emotionally absent mother: How to recognize and heal the invisible effects of childhood emotional neglect. New York, NY: The Experiment, LLC.

Източник:

https://www.goodtherapy.org/blog/common-questions-asked-by-people-healing-from-narcissistic-abuse-0507184

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/

Заблуди на жертвите на нарцистичните брачни отношения (д-р Шари Стайнс[1])

Жертвите на насилие остават в насилствени отношения, защото умовете им са ги убедили, че има основателни причини за това. Тези причини са:

1. Фантазно мислене. Това се случва, когато жертвите на насилие живеят в променена реалност, вярвайки, че са в любяща връзка, тъй като си казват, че техният любим човек „има проблеми“, „нищо не означава това, което той/тя казва“, „той/тя наистина ме обича”. Това е форма на рационализация, при която действията на насилника намира „логично“ обяснение, удовлетворяващо жертвата.

2.Самоубеждаване в по-добро бъдеще. Този трик е известен още като „фалшифициране на бъдещето“. Много хора свързват фалшификацията на бъдещето с манипулаторите. Самите жертви на насилие обаче фалшифицират собственото си бъдеще, казвайки си какво ще бъде след „това“, „тогава“, „после“. Въпросът е, че те не фокусират съзнанието си върху това, което се случва тук и сега. Това не е животът в реалността, а по-скоро в едно въображаемо и фантастично утре.

3. „Децата ще страдат, ако си тръгна“ Много жертви на насилие са се убедили, че децата имат нужда родителите им да останат заедно, независимо колко разрушителни са техните отношения. Те не разбират, че разводът не е единственото нещо, което вреди на децата; токсичните взаимоотношения също причиняват дългосрочни вреди на децата.

 4. „Той/тя ме обича; той/тя просто имат проблем” Това е лъжа, в която жертвите на насилие вярват, защото е трудно да приемат, че човекът когото обичат, всъщност в отговор не ги обича. Други твърдения също потвърждават тази идея. „Въпреки че ме псува и хвърля разни неща, знам, че наистина ме обича дълбоко в себе си.“ „Въпреки че тя флиртува с други мъже, знам, че винаги идва в моята къща.“ Любовта е глагол. Когато някой те обича, той/тя не те наранява – поне това се разбира от само себе си. Непреднамерените (случайните) рани съществуват в повечето отношения. Насилствените взаимоотношения имат закономерен, модел на насилие. Да вярваш, че някой те обича, но не го е грижа за чувствата ти, е лъжа, в която жертвите на насилие вярват с лекота.

5. „Мога да се справя с това“ Това е история, която жертвите си разказват, за да сведат до минимум последствията от причинената вреда от тези, които обичат. Ако се убедят, че могат да се справят, те могат да останат в неприемливата ситуация, като се убедят, че е приемлива. Но дори ако човек може да се справи със ситуацията, трябва ли да го направи? Това е форма на самоизмама. Да можеш да понасяш трудна ситуация не означава, че трябва да я понасяш.

6. „Той/тя не може да си помогне“ Това са лъжи, които жертвите си казват, напълно извинявайки всяко лошо поведение, което техният любим човек проявява в отношенията. Те са се убедили, че насилникът не е виновен за лошото си поведение. Нападателите принуждават жертвите си да повярват на тези лъжи. Понякога насилниците обвиняват за лошото си поведение алкохол, психично заболяване или стрес. Нито една от тези причини не е причина за насилие, но жертвите избират да вярват, че това са основателни причини. Това означава, че жертвата може да остане в тези отношения, защото напускането се счита за по-лошо.

 7. „Той/тя може да се промени“ Обикновено жертвите на насилие отправят искане и споделят вярване, че той/тя – техният любим човек може да се промени, ако отиде на психотерапия. Отговорът е „Не“. Насилникът няма да се промени. Единственият човек, който може да се промени, е човекът, който иска промяна, а човекът, който иска промяна, обикновено не е насилникът.

8. „Мога да променя това“ Жертвите или вярват, че ако се променят, в резултат на това и насилникът ще се промени. Или жертвите на насилие вярват, че насилникът е виновен, но ако жертвата може да открие причината за поведението на насилника, тогава той/тя може да промени поведението му/й. Някои жертви на това погрешно схващане вярват, че „той/тя трябва да бъде обичан повече“. Тази представа за жертвата ги убеждава, че просто трябва да изтърпят, докато насилникът се промени. Един от проблемите, ако не и основният проблем, с този тип мислене е, че кара жертвите да не реагират на никакви негативни последици в отношенията, което допълнително увеличава чувството на власт у насилника над фантазиращия партньор, когато той/тя може да направи каквото иска и няма последствия за лошото му/й поведение.

9. „Жертвата си заслужава“ Много жертви на насилие жертват собствената си ценност в името на другия човек и запазването на отношенията. В крайна сметка жертвата на насилие е в лоша позиция и губи себе си в процеса. Вярването, че животът с насилие си струва да се живее е идея, която трябва да бъде критично осмислена.

 10. Злоупотреба с амнезия. Въпреки че жертвите на насилие не лъжат непременно себе си, това са по-скоро последствията от това, което самите жертви казват. Амнезията при насилие е процесът на забравяне на всякакво насилие и припомняне само на „добрите времена“. Това е форма на идеализация и дисоциация. Връзката се идеализира, защото негативната истина не се помни, а жертвата се разграничава от болката от негативните срещи с любимия човек.

Заключение: Насилниците съзнателно правят своя избор и съзнателно причиняват вреда на своите жертви.  Причината да правят това не е защото са безпомощни жертви на собствените си несъзнателни действия. Например, те обиждат или ругаят, защото имат полза от това поведение. Те могат да изпитват силно, садистично, неконтролируемо чувство на удовлетворение от нараняването на другите, оправдавайки го като отмъщение или някаква друга гнусна емоция.

Препоръка: Ако сте в насилствена/нарцистична връзка и бихте искали да се излекувате, то тогава предизвикайте собствените си вярвания за тези отношения. Опитайте се да анализирате моделите си на поведение и погледнете обективно как реагирате. Поемете ангажимент да живеете в истината и спрете да се заблуждавате, като поддържате отношения с някой, който не е добър към вас. Знайте ценността си и живейте според нея.

            Източник: https://pro.psychcentral.com/recovery-expert/2019/11/lies-victims-tell-themselves-when-in-an-abusive-narcissistic-relationship/

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/

Различия в поведението на личността с нарцистично, асоциално и гранично разстройство на личността (д-р Шари Стайнс[1])

Хората често се замислят и задават въпроси за разликите в посивяващото поведение на някой с гранично, нарцистично и асоциално разстройство на личността, принадлежащи към  разстройствата на личността от група B.

Полезно е да се разбере, че разстройствата на личността могат да се променят с течение на времето и че трите вида разстройства на личността могат да съществуват в едно и също лице в различна степен на интензивност. С други думи, разстройствата на личността не са взаимноизключващи се.  

В допълнение към това, всички разстройства на личността съдържат елементи на нарцисизъм; в частност, това са черти на ограничено разбиране и съчувствие.

Трябва да се има предвид също, че без значение на от диагнозата, всеки човек е уникален, независимо от своето психическо и емоционално състояние. По-долу в текста са представени черти, които се основават на гледната точка на тези, които са изследвали хора с разстройства на личността.

 

Противодействие на социопатите (асоциално разстройство на личността) 

 „Сигурна съм, че ако имаше дявол, той би искал много да го съжаляваме.“ - Марта Стаут, „The Sociopath Next Door“.

Социопатите са хора с асоциално разстройство на личността. Съществените характеристики на разстройството на личността са увреждания в междуличностните отношения и самофункционирането, заедно с наличието на патологични личностни черти. По-конкретно, за диагностициране на асоциално разстройство на личността, DSM-5 (Диагностичен и статистически наръчник V-та ревизия) посочва, че трябва да са налице следните критерии:

Нарушения в самостоятелното функциониране:

1.Егоцентрична идентичност.

2.Поставяне на цели въз основа на личната удовлетвореност.

Нарушено междуличностно функциониране:

1.Липса на загриженост за чувствата, нуждите или страданието на другите.

2.Неспособност за формиране на взаимно близки отношения, тъй като експлоатацията на другите е основното средство по отношение на другите хора.

Патологични черти на личността:

1. манипулативен

2. лъжлив

3. безчувствен

4. враждебен

5. безотговорен

6. импулсивен

7. авантюрист

Социопатите имат отделни и много различни личности или „Аз-ове“. Те обикновено са известни като „Д-р Джекил и мистър Хайд". Когато социопат преминава от д-р Джекил към г-н Хайд, именно този процес остава невидим за жертвата, тя остава „сляпа“  как това се случва.

Често жертвите се чудят какво е накарало другия човек да направи „внезапна промяна“ или да премине от добро към лошо. Истината е, че тригерите могат да бъдат 100% вътрешни и може да нямат нищо общо с външни обстоятелства. Разбира се, социопатът ще обвинява другия човек, защото това е, което те винаги правят, но тригерите са вътрешни и нямат нищо общо с външни обстоятелства.

На пръв поглед, когато срещнете социопат, ще си помислите, че е много чаровен, топъл, интересен и заинтересован от вас. Няма да разберете, че той изразява само много повърхностно ниво на емоция и основните му причини за това поведение са скрити мотиви.

Генетична връзка

Проведени са изследвания върху гена на моноаминооксидазата (МАОА) – ген, който кодира фермент, отговорен за катаболизирането на „чувството за добро“ на невротрансмитерите допамин, серотонин и норадреналин (Sohrabi, 2015).

Установено е, че мъжете, които имат версия на гена MAOA-L, имат повишена склонност към извършване на насилие, защото са склонни да бъдат свръхчувствителни и предразположени към „прекалена реакция“. При съчетание на гена MAOA-L с упражнявано насилие в детска възраст, хората с тази комбинация извършват повече престъпления от тези без гена (Sohrabi, 2015).

Лицата с MAOA-L демонстрират значително по-високи нива на агресия в ситуации с високи нива на провокация към агресия. Допълнителни взаимодействия на гена с околната среда са открити в дългосрочно проучване на голям брой деца. Хората от генотип MAOA-L, когато се комбинират с малтретиране в детска възраст, са били идентифицирани като потенциални престъпници.

Доказателствата сочат, че асоциалното разстройство на личността се причинява от биологични, екологични и социални фактори.

Как да се защитим от социопати?

Според Конрад (1999), за да се предпазите от социопат, трябва да „осъзнаете собствения си потенциал и да увеличите максимално силните си страни“. Уверете се, че познавате своите уязвими места и слабости, защото социопатът ще се превърне в „образ на това, което имате“. „Направено за себе си.“ В един момент маската на социопата ще започне да се свлича, но щетите вече ще са нанесени, а жертвите вече ще са ощетени, най-вероятно емоционално и финансово (Konrad, 1999).

„Идва момент, когато просто трябва да разберете, че няма смисъл да търсите отговори и най-доброто, което можете да направите, е да продължите напред“ (Конрад, 1999 г.).

Какво трябва и какво не трябва да правите при среща със социопат:

-Не се опитвайте да реформирате и променяте социопат.

-Избягвайте ги.

-Не показвайте слабостите си.

-Не се доверявайте на социопат. Той ще лъже и ще го направи убедително.

-Документирайте всички негативни срещи/конфликти и уведомете другите.

-Защитете себе си. Поставете силна невидима бариера около себе си. Не го пускайте вътре.

-Не показвайте истинските си емоции пред социопат; запазете „покерно лице“  Всякакви емоции ще бъдат използвани срещу вас.

-Ако трябва да поемете инициативата и участвате в разговор, обърнете разговора към него. Попитайте: „Добре ли се чувстваш?“ Опитайте се да си тръгнете възможно най-скоро.

-Не споделяйте лична информация.

-Не споделяйте плановете си със социопат.

-Не се поставяйте в зависимост от социопат. Не ставайте длъжници на социопат.

Как да излезем от създадени отношения със социопат:

„Съвет за запознанства №1: Уверете се, че партньорът ви има съвест!“

Не се заблуждавайте, че един социопат може да се промени. Откажете се напълно от това желание. Най-доброто, което можете да направите, е да се съсредоточите върху решаването на проблема на другия и да направите решението свое. Вашата работа е да промените и спасите себе си. Разберете: Другият човек не е ключът към вашето щастие.

Има много хора, които търсят съдействие на психолози и молят за промяна в поведението на своите партньори. Те се опитват да настанят свой близък човек, който е носител на психопатология, в болнично заведение за лечение.

 Суровата реалност е, че никой терапевт не може да поправи социопат. Но другата половинка, другия партньор, нуждаещ се от помощ, може да бъде „поправен“. Той има цялата сила, от която се нуждае, за да се освободи (от социопата) и да живее добре.

Именно този партньор трябва да е наясно, че социопатът не е източникът на неговото щастие или сигурност. Той може да му/й вярва, но това е фалшива вяра.

Социопатите нямат съвест. Много от тях изглеждат като „нормални“ членове на обществото, които не могат физически да наранят никого. Това не означава, че за човек е безопасно да бъде заедно с него. Ако подозирате, че имате проблеми във вашите отношения, защото партньорът ви е социопат, направете всичко възможно за да избегнете връзката.

Това ще изисква много сила, тъй като е почти сигурно, че този човек ви е промил мозъка. Напълно вероятно е да попаднете в психиатрична болница и ще изпитате форма на Стокхолмски синдром. Поради манипулативната природа на социопата, вашите отношения по-трудно ще бъдат прекъснати от други, по-„нормални“ отношения.

Най-добрият начин да направите това е да нямате „никакъв контакт“ със социопата. Изключете напълно този човек от живота си. Премахнете го/я от всички социални мрежи и средства за комуникация. Ако е възможно, отидете на съд.

Отначало няма да има контакт, но това ще ви спаси живота. Отсъствието на контакт „променя правилата на играта“, когато става въпрос за взаимоотношения със социопати. Манипулацията вече не може да ви навреди, ако спрете да общувате с човека.

Бъди добър към себе си. Не винете себе си. Социопатите могат да манипулират всеки, който си пожелаят. И за това вие не носите вина. Вие се намирате в диапазона „нормалните отношения“, а социопатите не правят така. Това, което повечето хора не знаят е, че другият човек няма нормални навици за общуване, а използва техники за съблазняване и експлоатация. Социопатът използва слабостите на хората, за да придобие контрол над тях. Напомнете си, че да бъде човек слаб е напълно нормалпсихологическо явление и  че емоционалното насилие, което сте преживели, не е по ваша вина.

Изградете своя резервоар от самосъстрадание и любов към себе си. Това са важни съставки за възстановяване от емоционално насилие.

Създайте своята лична сила. Кажете си, че можете да бъдете силни и ще бъдете силни. Личното желание е ключът към възстановяването. Направете всичко възможно, за да разширите възможностите си. Това ще изключи връзката на вашето чувство за безопасност с външния източник. Единственият „външен източник“, който е важен за човек в такава ситуация, е духовният, а той никога не може да бъде наложен на друг човек.

Движете се и градете живота си. Ако откриете, че умът ви се лута към мисли за отговорност или чувство за вина заради отношенията, практикувайте прекратяване на мислите. Не си позволявайте да съжалявате за социопат. Напомняйте си, че социопатите са майстори в причиняване вреда на другите, като в същото време манипулират своите жертви, заставяйки ги да ги съжаляват.

Източник: https://pro.psychcentral.com/recovery-expert/2018/04/whats-the-difference-between-a-narcissist-sociopath-and-borderline/

Литература:

American Psychiatric Association (2012).  DSM-IV and DSM-5 Criteria for the Personality Disorders. Retrieved

Konrad, C. (1999). The Malignant Personality. Retrieved

Putman, C., 20 January, 2008.  The Unburdened Mind. Retrieved

from: https://www.damninteresting.com/the-unburdened-mind/

Sohrabi, S. (2015 Jan 14). The criminal gene: the link between MAOA and aggression (REVIEW). BMC Proceedings. Retrieved

from: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4306065/

[1] Шари Стайнс доктор по психология, MBA, PsyD, CATC-V, е специалист по възстановяване от психотравми, специализиран в разстройства на личността, сложни психотравми и помощ за преодоляване щетите, причинени от пристрастяване, злоупотреба, травма и дисфункционални взаимоотношения. Шари Стайнс е писател, преподавател и консултант в Lifeline Counseling Service в Whittier, Калифорния.

Шари Стайнс за избора на психотерапевт: „Важно е да изберете терапевт, който има съчувствие и състрадание; терапевт, който е в състояние да ви „види“ и да се грижи за вас като личност. Най-ефективната терапия се осъществява в рамките на терапевтичните отношения“. Уебсайт - https://drshariestines.com/
[2] “Кралицата на драмата“ е термин, използван за описание на тип хора (обикновено жени), характеризиращи се с преувеличаване на негативните събития в живота и фокусиране върху „трагедии“.

Как да открием жената-психопат? (д-р Мелиса Бръкли[1])



 

В наши дни, когато чуем думата „психопат“, обикновено се сещаме за мъже. Що се отнася до психопатите, да – в повечето случаи те са мъже. Това важи за измислени герои като Ханибал Лектър и Джим Мориарти, както и за психопати от реалния живот, като Чарлз Менсън и Тед Бънди. Ами жените? Има ли жени психопати? Истината е, че не чуваме много за жените-психопати. Те рядко се претворяват в художествената литература – единствените забележителни изключения, са героят на Глен Клоуз във „Фатално привличане“, Ани Уилкс в „Мизерия“ и Ейми Дън в „Изчезнало момиче“. И те рядко се изследват в научната литература. Но това не означава, че жените психопати не съществуват. Всъщност няколко направени проучвания ни казват, че приблизително 17% от лишените от свобода жени отговарят на критериите за психопати (в сравнение с 30% от лишените от свобода мъже). Какво се случва извън системата на затворите? Какви са шансовете в момента в живота ви да дебне жена психопат?

В интерес на истината, шансовете са доста добри. Приблизително 1 на 100 души отговаря на определението за психопат. Но повечето от тях не са луди убийци. Всъщност повечето психопати избягват да бъдат разкрити. Това може да е вашият лекар, вашият адвокат, вашият шеф, вашият колега или още по-зле – политикът, на който предавате правомощия да управлява държавата или общината ви. Така че шансовете да сте имали поне един психопат в живота си не са чак толкова малки и този човек може да е жена. Но в какво проблемът?

Тъй като рядко обсъждаме жените-психопати или ги виждаме в новините, или във филмите, ние не сме толкова добри в разпознаването им, колкото мъжете-психопати. Това отчасти се дължи на факта, че жените-психопати не изглеждат или не се държат по същия начин като мъжете-психопати. Важно е да се запомни, че психопатията е разстройство на личността. Като такова, то се класифицира като психично заболяване и много такива заболявания се проявяват по различен начин при мъжете и при жените. Например, симптомите, които обикновено свързваме с инфаркт – болка в гърдите, изтръпване на лявата ръка, изпотяване – са симптоми, които са най-чести при мъжете. Когато жените страдат от инфаркт, те обикновено изпитват симптоми като задух и гадене. Стереотипните признаци на психопат, включително жестокост към животните при насилствените психопати и повърхностен чар при „успешните“ ненасилствени психопати, са много по-показателни за мъжката психопатия.

Жените-психопати проявяват различни и често по-малко агресивни симптоми. В резултат на това е по-вероятно жените-психопати да останат незабелязани. Така че, ако се търси жена-психопат, трябва да е известно по какво жените-психопати се различават от мъжете-психопати. Ето две ключови разлики:

 1.Различия в нарцисизма. Всички психопати са склонни към нарцисизъм. Това означава, че те виждат себе си като по-добри от другите. Но как този нарцисизъм се изразява по различен начин при мъжете и жените? Мъжете-нарцисисти са склонни да крещят самохвала от покривите. Те са склонни да се хвалят със своите постижения и превъзходство в социалните медии. Те нямат проблем да ви кажат в очите, че са по-добри от вас. Жените-психопати са различни. Те са по-потайни за своите нарцистични склонности. Те се усмихват и хвалят в лицето, но зад гърба се мислят за по-добри от вас.

2.Различия в проявата на агресия. Мъжете-психопати са склонни да бъдат поведенчески агресивни. Те участват във физическо насилие, жестокост към животни или извършват тежки престъпления. Това помага да се обясни защо процентът на психопатите в мъжките затвори е два пъти по-висок, отколкото в женските затвори. Тъй като мъжете психопати са по-склонни да участват в насилствено поведение, те са по-склонни да бъдат заловени и затворени. Жените-психопати са по-добре подготвени за това, да останат незабелязани. Това е така, защото те са склонни да бъдат агресивни на отношенческо ниво. На работа те разпространяват клюки за вас. Те ще ви объркат до такава степен, че да се усъмните в собствения си здрав разум. Те обсебват волята и ви манипулират да изпълнявате техните заповеди (помислете за героя на Дженифър Джейсън Лий в „Single White Female“). Ако откажете да отидете с тях, те ще отговорят, като заплашат да се самонаранят. Те са майстори в манипулирането на хората, натискането на бутони и дърпането на конците на хората, за да получат това, което искат. В крайна сметка разликата се свежда до следното: мъжете-психопати нанасят удари; жените-психопати манипулират.

Какво трябва да направите, ако подозирате, че в живота ви дебне жена психопат?

Първата стъпка е да ги установите, което е по-трудно, отколкото си мислите. Независимо от това, което филмите ни представят, повечето психопати не са маниаци и необуздани убийци. Напротив, повечето от тях са това, което психолозите наричат ​​„успешни психопати“ – вашият изпълнителен директор, лекар, адвокат, политик или любима знаменитост (всички те са професии с висок процент на психопатия). Добра новина: ако имате психопат в живота си, той или тя едва ли ще ви убие. Но ето лошата новина: те могат да направят живота ви нещастен и да ви навредят по не толкова очевидни начини. Ето защо откриването е ключово. Но преди да започнете да се чувствате параноични, знайте това. Не всяка жена, която клюкарства или заплашва да се самонарани, е психопат. Психопатията е тясно дефинирано разстройство, състоящо се от комбинация от три черти, а не само една (макиавелизъм, липса на съвет и съчувствие, нарцисизъм). Но какво да направите, ако сте идентифицирали психопат в живота си? Истината е, че можете да направите малко, за да промените психопат. Да станеш психопат не е избор, това е нещо, което е заложено в мозъците на хората. Например, когато хората изпитват обезпокоителни образи или неморално поведение, психопатите (както мъже, така и жени) показват намалена активност в амигдалата, частта от нашия мозък, която контролира и обработва емоциите, в сравнение с непсихопатите. Това обяснява защо психопатите не се влияят от страданието на другите; липсата на съчувствие е дълбоко вкоренена в тяхната невронна архитектура. В известен смисъл психопатията е заболяване на емоционалната верига на мозъка, особено частта, която се занимава с междуличностните емоции.

Ако не можете да убедите психопат да промени живота си, какво можете да направите? За съжаление, често единственият начин да победиш психопат в собствената му игра е да напуснеш играта. Не се хващайте на дребните им сплетни. Не се поддавайте на това, когато ви натискат бутоните. Отстоявайте позициите си и не им позволявайте да ви сплашат. И ако всичко друго се провали, направете това, което правят жертвите във всички тези филми за серийни убийци. Бягайте!

[1] Мелиса Бъркли, доктор по философия, е психолог и автор на художествена и нехудожествена литература. Мелиса получава докторска степен по психология от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Като професор по психология тя е провела стотици научни изследвания и работата й е публикувана в The New York Times, Cosmopolitan и Men"s Health. Тя има изяви по радиото и е съавтор на книгата The Science of Motivation. Нейните нехудожествени произведения се появяват в списание Poets & Writers, списание Hinnom и 2017 Women in Horror Annual и е автор на художествените книги „Психологията на Декстър“, „Момичето с драконовата татуировка“ и „Здрач“. Нейният личен блог, The Writer"s Lab, учи авторите как да подобрят своето писане, чрез включване на психологически принципи в работата си. Поради нейния опит в областта на психологията и творческото писане, тя често е търсена от филмови компании, търсещи психологически анализ на своите филми и герои. Уебсайт на Мелиса Бъркли - www.melissaburkley.com

Методика за детско-родителски отношения в тийнейджърска възраст.

„Родителите през очите на детето“

Цел: Установяване пълна и диференцирана картина на отношенията родител-дете от гледна точка на детето в тийнейджърска възраст.

Методиката включва 20 скали обединени в следните групи:

1.Блок-скала, описващ емоционалните отношения родител-дете:

-приемане (демонстрация на родителска любов и внимание);

-емпатия (разбиране чувствата и състоянието на детето);

-емоционална дистанция (качество на емоционалната връзка родител-дете).

2.Блок-скала, описващ особеностите на общуването и взаимодействието:

-сътрудничество (съвместно и равноправно изпълнение на дейности);

-вземане на решения (особености при вземане решение в диада);

-конфликтност (интензивност на конфликтите, победител в конфликтите);

-поощряване на самостоятелност (предаване правомощия и отговорности)

3.Блок-скала, описващ системата за контрол:

-взискателност (количество и качество на декларирани изисквания);

-мониторинг (осведоменост на родителя за постъпките и интересите на детето);

-контрол (особености на системата за контрол от страна на родителя);

-авторитарност (пълнота и непрекъснатост на властта на родителя);

-особености при поощрения и наказания (количество и качество на оказваните оценъчни въздействия);

4.Блок-скала, противоречивост/непротиворечивост на отношенията:

-непоследователност (изменчивост и непостоянство във възпитателните подходи на родителя);

-неувереност (съмнения на родителя във верността на възпитателните му усилия);

5.Допълнителни скали:

 -удовлетворение на потребностите (качество на удовлетворение на материалните потребности, потребностите от внимание и информация);

-неадекватност на представите за образа на детето (степен на изкривяване на представите);

-отношения със съпруга/съпругата (качество на отношенията с другия родител);

-обща удовлетвореност от отношенията (обща оценка на детето за качеството на отношенията);

-скала за ценностни ориентации (тази скала, съдържаща открити въпроси, които помагат на детето да опише положителните и отрицателни ценности, които оказват влияние върху отношенията с родителя);

Бележки:

-При групово провеждане на изследването се препоръчва степените с тяхното описание, да бъдат написани на дъската (1 - никога, ..., 5 - винаги).

-При групово провеждане на изследването, психологът уведомява подрастващите, че тези, които живеят с единия или другия родител, попълват формуляр само за този, с който живеят.

-Психологът трябва да обърне внимание на респондентите, че въпроси от 109 до 116 не засягат личните им пристрастия („Обичам да карам колело“), а отношенията им с родителя („Харесва ми, когато тя ...“ “ Харесвам нейния характер" и т.н.)

-Понякога на тийнейджърите е граматически трудно да изберат отговор. Например, ако на въпроса „Не искам по никакъв начин да се променят нашите отношенията“ и респондентът е съгласен, тогава е трудно да се определи какво да посочи: „винаги“ или „никога“?“ По тази причина се препоръчва, при подобни случаи изследваните лица да прибягват към фразата  „това винаги се случва“ (никога, понякога…)“, поставяйки я пред твърдението. С тази формулировка на въпроса е по-лесно да се разбере граматическата логика на случващото се.

-Попълването на въпросника за двама родители със средно темпо отнема около 45-50 минути. За по-малките тийнейджъри времето се увеличава малко. Ако има ограничение във времето (например по време на училищен час), препоръчително е да се посочи колко е времето за попълване на отделните колони: „За да не бързате в края на часа, сега трябва да попълните за четвърта колона“ или „Сега трябва да преминете към втората бланка.“

-Някои въпросите нямат конкретен характер (например, „Реагира по различен начин на едни и същи събития”). От време на време тийнейджърите са помолени да коментират някакъв въпрос („Например, „Получили сте в училище лоша оценка.“ Ако е в добро настроение, тя ще каже: „Нищо, случва се“ и ако е в лошо настроение, тя ще ругае. Събитието е същото, но тя се държи различно." Преди да приложи методиката, психологът трябва да прегледа въпросите и да обмисли възможните примери и обяснения.

-Всяко изследвано лице получава две бланки за отговори – една за майката и една за бащата. Преди попълването задължително се подчертава за кой родител е бланката.

Инструкции: „Предлагаме ви въпросник, който съдържа описание на различни поведенчески особености на вашите родители. Всяко твърдение е номерирано. Същите номера са и във формуляра за отговор.

Моля, прецените доколко поведението на вашите родители отговаря на дадените описания. За да направите това, маркирайте съответната степен във формуляра за отговор до номерата на въпросите като ваш отговор. Степените са следните:

1 - ако такова поведение никога не се среща при вашия баща (майка);

2 - ако подобно поведение е рядкост при вашия баща (майка);

3 - ако подобно поведение се среща понякога при вашия баща (майка);

4 - ако подобно поведение се среща често при вашия баща (майка);

5 - ако такова поведение винаги се среща при вашия баща (майка).

Във въпроси № 109-116 е необходимо да се попълнят фразите, за които е отделено специално място във формуляра.

Молим ви, оцените тези твърдения първо по отношение на майката, а след това, в друга бланка, по отношение на бащата“.

Въпросник

1. Той (тя) е приветлив (а) и доброжелателен (а) към мен.

2. Разбира какво е настроението ми.

3. Ако той (тя) е в лошо настроение, моето също се разваля.

4. Помага ми, ако го (я) помоля.

5. При спор ме заставя да се съглася с неговите (нейните) доводи.

6. Започва кавги за дреболии.

7. Уважава мнението ми.

8. Поверява ми отговорни задачи.

9. Знае за моите интереси и увлечения.

10. Проверява как съм изпълнил поръчението.

11. Трябва да получа разрешение за всяко мое действие.

12. Благодари ми за помощта.

13. Реагира на едни и същи събития по различен начин, в зависимост от настроението си.

14. Съмнява се в правилността на своите действия и решения.

15. Намира време за мен, ако имам нужда.

16. Отнася се с мен така, сякаш съм по-възрастен или по-млад, отколкото всъщност съм.

17. Обижда се на съпруга си/съпругата си, дори ако проблемът вече е решен.

18. Харесват ми нашите отношения.  

19. Сигурен съм, че той (тя) ме обича.

20. Отгатва желанията ми.

21. Ако той/тя е разстроен (а) за нещо, чувствам, че това се случва с мен.

22. Имаме общи дела и интереси.

23. Не се вслушва в мнението ми, когато спорим.

24. Ядосва се и крещи.

25. Позволява ми сам да решавам как да прекарвам свободното си време.

26. Счита, че съм длъжен (а) да изпълнявам всички негови (нейни) изисквания.

27. Познава приятелите ми.

28. Проверява училищния ми бележник.

29. Иска да се подчинявам във всичко.

30. Умее да изрази своята благодарност.

31. Държи се различно в едни и същи ситуации.

32. Променя гледната си точка, ако аз настоявам за това.

33. Вслушва се в молбите и желанията ми.

34. Държи се така, сякаш изобщо не ме разбира.

35. Прави собствени планове, независимо от плановете на съпруга си/съпругата си.

36. Не искам за нищо на света да се променят отношенията ни по някакъв начин.

37. Харесвам му (й) такъв (такава) какъвто (каквато) съм.

38. Може да ме развесели, когато съм тъжен (а).

39. Моето отношение към даден въпрос зависи от това, как той/тя се отнася към него.

40. Вслушва се в моите желания и предложения, когато правим нещо заедно.

41. При обсъждане на проблем налага готово решение.

42. Въвлича други членове на семейството в нашия конфликт.

43 Предава ми правомощия и отговорност за това, което правя.

44. Изисква повече, отколкото съм способен (а) да направя.

45. Знае къде прекарвам свободното си време.

46. ​​​​Внимателно следи моите успехи и неуспехи.

47. Прекъсва ме по средата на изречението.

48. Обръща внимание на добрите ми постъпки.

49. Трудно е предварително да се определи как ще постъпи в отговор на едно или друго действие.

50. Дълго отлага вземането на решение, оставяйки събитията да поемат своя ход.

51. Грижи се да имам всичко необходимо.

52. Не разбирам думите и действията му (й).

53. Конфликтува със съпруга си/съпругата за дреболии.

54. Когато порасна, бих искал (а) да имам същите отношения с детето си.

55. Интересувам се от това, което ме вълнува.

56. Умее да ме подкрепи в трудни моменти.

57. Вкъщи се държа различно, в зависимост от това какво е неговото (нейното) настроение.

58. Мога да се обърна към него (нея) за помощ.

59. Отчита моето мнение при вземане на семейни решения.

60. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) винаги се опитва да бъде победител.

61. Ако печеля пари, той (тя) със сигурност ще ми позволи да се разпореждам с тях.

62. Напомня ми за моите отговорности.

63. Знае за какво харча парите си.

64. Оценява моите действия като „лоши“ и „добри“.

65. Изисква отчет къде съм бил (а) и какво съм правил (а).

66. Когато наказва, той може да използва сила.

67. Неговите (нейните) изисквания си противоречат.

68. Предпочита важните решения да се вземат от някой друг.

69. Купува ми нещата, които за които помоля.

70. Приписва ми чувства и мисли, които нямам.

71. Грижи се за съпруга си/съпругата си.

72. Гордея се с отношенията, която имаме.

73. Радва се да ме види.

74. Съчувства ми.

75. Изпитваме сходни чувства.

76. За мен е важно неговото (нейното) мнение по въпроси, които ме интересуват.

77. Съгласен (а) е с мен не само на думи, но и на дела.

78. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) се опитва да намери решение, което да устройва и двамата.

79. Подкрепя стремежът ми да вземам собствени решения.

80. Учи ме как да се държа.

81. Знае в колко часа ще се прибера вкъщи.

82. Иска да знае къде съм бил (а) и какво съм правил (а).

83. Отхвърля моите предложения без обяснение.

84. Счита, че добрите постъпки и така са видими и трябва да се обръща внимание на нарушенията и грешките.

85. Той (тя) е лесен за убеждаване.

86. Консултира се с някого как най-добре да постъпи в дадена ситуация.

87. С желание отговаря на въпросите ми.

88. Не разбира причините за постъпките ми.

89. Притичва се на помощ на съпруга си/съпругата си, дори ако това изисква жертва.

90. Отношенията ни с него (нея) са по-добри, отколкото в повечето семейства на мои връстници.

91. Прощава ми дребни нарушения и грешки.

92. Уважава моите мисли и чувства.

93. Чувствам се неуютно, ако него (нея) го (я) няма за дълго време.

94. Участва в онези неща, които измислям и предлагам.

95. Когато приемаме решения, имаме равни права.

96. Когато разрешаваме конфликт, той (тя) ми отстъпва.

97. Уважава моите решения.

98. Насочва вниманието ми към съществуващите правила.

99. Знае за моите успехи и неуспехи в училище.

100. Ако закъснея, той проверява къде съм.

101. Държи се така, сякаш знае по-добре от мен от какво имам нужда.

102. Наказва ме несправедливо.

103. Неговото (нейното) отношение към мен се влияе от нещата в работата му (и).

104. Страхува се да не ми даде неправилен съвет.

105. Изпълнява обещанията си.

106. Обърква ме с действията или думите си.

107. Вслушва се в мнението на съпруга си/съпругата си в различни ситуации.

108. В бъдеще бих искал да запазя отношенията ни непроменени.

Завършете изречението:

109. Харесвам ми ...

110. Не ми харесва...

111. Бих искал (а) ...

112. Той (тя) би искал (а) да ме види...

113. Той (тя) харесва в мен ...

114. Той (тя) не  харесва в мен...

115. Той/тя се гордее, че аз...

116. Той/тя не може да понася...

Обработка на резултатите

За по-лесна обработка и интерпретация на резултатите е необходимо, да се използва формуляр за отговори, в който отговорите на въпросите от всяка скала са разположени на отделен ред. За да се намери общия резултат за повечето скали, е нужно само да се съберат всички балове по реда.

В четири от скалите (5, 6, 12 и 17) схемата за броене се различава.

-Скала № 5, „Вземане на решение“ (започва с въпрос № 5): в първите три въпроса (№ 5, 23, 41) стойностите се заменят: 1 с 5, 2 с 4, 4 с 2, 5 по 1. Общият бал се изчислява чрез добавяне на новите стойности и стойностите на трите оставащи въпроса.

-Скала № 6, „Конфликт“ (започва с въпрос № 6): общият бал се изчислява чрез добавяне на стойностите на първите три въпроса. Останалите три въпроса описват характера на конфликтите и победителя в конфликта, техните стойности не се вземат предвид в общия брой.

-Скала № 12, „Особености при осигуряване на поощрения и наказания” (започва с въпрос № 12). Тази скала се състои от две подскали: „Поощрения” (въпроси № 12, 30, 48) и „Наказания” (въпроси № 66, 84, 102). Баловете се изчисляват отделно за всяка подскала.

-Скала № 17, „Взаимоотношения с вашия брачен партньор“ (започва с въпрос № 17). Тази скала също се състои от две подскали: „Враждебност” (въпроси № 17, 35, 53) и „Доброжелателност” (въпроси № 71, 89, 107). Баловете се изчисляват отделно за всяка подскала.

-В скалата „Неадекватност на образа на детето“ балът се изчислява сумарно за всички въпроси. Освен това е възможно да се анализират отговорите на отделни въпроси, за да се идентифицират области на неадекватност.

.

Три ключови черти на психопатите (д-р Мелиса Бъркли[1])

Когато кажем думата „психопат“, в съзнанието ни обикновено изникват медийни образи на луди убийци, като тези, които виждаме във филмите „Психо“, „Мълчанието на агнетата“ и „Тексаско клане“ с моторен трион“. Тези филмови образци обаче са далеч от образите на истинските психопати. Първо, повечето психопати не са убийци – това е добра новина. Лошата новина е, че това прави психопатите по-трудни за забелязване в тълпите, отколкото си мислите. (Съвет: той вероятно не е лудият с черното палто, който върви по изоставената улица). Изследванията показват, че малко над 1 % от населението отговаря на критериите за психопатия. Това може да не изглежда много, но означава, че 1 на всеки 100 души, които познавате, е психопат. Може да е вашият съсед, колега, приятел или може би дори любимият ви блогър. Може би някой от тях седи до вас, докато четете това. За да се влошат нещата, този процент се удвоява или дори учетворява, когато говорим за хора на високи позиции, като политици, бизнес ръководители, адвокати и лекари. С всичките тези хора наоколо, как да бъде открит психопата? В крайна сметка, колкото по-бързо можете да идентифицирате психопат сред вас, толкова по-малка е вероятността да станете негова жертва. За щастие, психолозите провеждат изследвания върху психопатичните черти от години и въпреки че теориите се различават, повечето изследователи са склонни да се съгласят, че психопатите в реалния живот проявяват комбинация от три личностни характеристики. Този клъстер се нарича „Тъмната триада“, защото хората, които притежават тези черти, често проявяват злонамерено поведение (извършват престъпления, имат морално укоримо поведение и т.н.).

1.Макиавелизъм. Хората, посветени на макиавелизма, са двулични, хитри и склонни да манипулират другите. Те поставят по-висок приоритет на властта, парите и победата, от колкото другите хора. Те лесно пренебрегват моралните и социалните правила и в резултат на това лъжат и манипулират другите, практически без да преживяват вина. Помислете за Гордън Геко от „Wall Street“ или Франк и Клеър Ъндърууд от „House of Cards“. За хората с високо ниво изразеност на тази черта, манипулирането на другите е желание, подобно на желанието на алкохолика да пие. Понякога тази манипулация се прави за лична изгода (например, за повишаване в кариерата), но друг път се прави просто за забавление или защото не могат да се спрат (като интернет тролене). В зависимост от типа, инструментите за манипулация на тези хора са: измама, експлоатация на чувството за вина, сплашване, престорена слабост или ласкателство. Те редовно използват тези инструменти в опит да изкривят емоциите и поведението на другите. Тъй като такива хора са майстори-манипулатори, те често са очарователни и популярни, поне на повърхностно ниво. Те могат за известно време да проявяват интерес и състрадание към вас, но тази фасада бързо се изтрива и става ясно, че те наистина се грижат само за себе си. Чудесен литературен пример за тази черта е Ейми Дън от „Gone Girl“, която полага много усилия, за да преследва мъжете в живота си, дори ако единственият им грях е да не й обръщат вниманието, което чувства че заслужава. Нейните специални инструменти за манипулация са секс, лъжи, вина, експлоатация, слава и добре написан дневник. Дори читателите са измамени от лъжите на Ейми и едва по средата на книгата я виждаме такава, каквато е в действителност – майстор манипулатор.

 2.Липса на съвест или съчувствие. Хората познават онзи глас в главата си, който им казва да върнат портфейла, който са намерили или да се отнасят с другите така, както искат да се отнасят с тях? Хората с високи нива на психопатия обаче нямат този глас, а ако имат, силата му е слаба, а гласът много тих. В резултат на това им липсват много от социалните емоции, които другите хора приемат за даденост, включително вина, разкаяние, съпричастност и съжаление. Именно тази липса на съвест позволява на психопатите да проявяват поведение, за което другите може тайно да си фантазират, но никога не го правят. Когато някой ни нарани или ни подлуди, може да си помислим: „Искам да го ударя!“ или „Мога да го убия!“, но никога не бихме направили това. Психопатите нямат този педал на спирачка: ако искат да го направят, те наистина могат да го направят.

Това говори за друга личностна черта, свързана с психопатията – нисък контрол на импулсите. Хората с високи нива на психопатия могат бързо да станат жестоки и агресивни. Те могат да имат много случайни сексуални партньори и са много по-склонни от другите да участват в по-рисковано или опасно поведение от другите. Една от техните мантри е „Първо действай, после мисли“.

За пореден път Флин, заедно с Ейми Дън, са създали отлично изображение на тази черта. Ейми е студена и пресметлива – почти влечуго в липсата на състрадание. Изглежда й липсва чувство за правилното и грешното или съпричастност към това, на което подлага другите. Вместо това тя има пресметлива, прагматична природа, независимо дали лъже полицията или се отървава от човешка пречка. Чрез нейните действия и липсата на емоции, читателят най-накрая вижда Ейми като ледената красавица, на която липсва дори намек за топлина или човечност.

3.Нарцисизъм Хората с високи нива на нарцисизъм са егоисти и преувеличават своите качества и постижения. Те отказват да видят в себе всички недостатъци, които може да имат, и вместо това с лекота могат да ги проектират върху другите. Например, нарцисист, който тайно се притеснява, че не е достатъчно умен, ще обвинява другите, че са глупави, за да повиши собствения си авторитет и да задоволи егото си. Нарцисистите обичат комплименти и отправят пищни похвали на всеки, който им се възхищава или ги одобрява. Обратната страна на медала означава, че те са изключително чувствителни към обиди и често отговарят на критиките с бурна ярост и отмъстителност. Те имат това, което психолозите наричат ​​„нестабилно самочувствие“. Това означава, че те се поставят на много висок пиедестал, но не е нужно много, за да ги свалят на земята. Това, което другите биха възприели като градивна критика, нарцисистите гледат като обявяване на война. Тъй като са егоцентрични, те не се разбират добре с другите. Имат проблеми с поддържането на здрави, нормални човешки взаимоотношения, така че са склонни да търсят властови позиции, където могат да имат власт над колегите, вместо да работят заедно с тях. Властта за тях е опият. Този вид авторитет също помага, защото нарцисистите никога не се обвиняват за проблемите си. Винаги някой е виновен. Има много примери за нарцисисти в популярната литература (и историческата), но един, който почти пълно отговаря на това описание по неочевиден и нестереотипен начин, е героят Ани Уилкс от „Страдание“. Ани не изглежда веднага арогантна или самохвалка (въпреки че твърдението й, че е „фен номер едно“ на Пол Шелдън, е намек за нейното повишено чувство за собствено достойнство). Но докато историята се развива, ние чуваме нейните постоянни оплаквания за света и хората в него. Тези тиради показват, че тя наистина се смята за по-висша от всички. Всички останали са „мръсни стари лъжливи птици“ и всеки, който попада в тази категория, не заслужава съчувствие или дори елементарно човешко достойнство. Ани е чудесен пример за това, как да бъде включен нарцисизъм (или някоя от тези три черти) в герой по фин и уникален начин, но все още да е ясно присъстващ.

Важно е да не се забравя, че наличието на високи нива на една от тези черти не означава, че човек е психопат. Хората могат да бъдат поемащи риск или високомерни, и да не проявяват злонамерено поведение. Всъщност някои изследвания показват, че героите от реалния живот имат само някои, а не всички, от тези черти. Комбинацията от тези три обаче е важна: психопатите в реалния свят са съвършена буря от егоизъм, манипулация и липса на съвест.

Источник https://www.psychologytoday.com/us/blog/the-social-thinker/201801/3-key-traits-may-be-red-flags-psychopathy

[1] Мелиса Бъркли, доктор по философия, е психолог и автор на художествена и нехудожествена литература. Мелиса получава докторска степен по психология от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Като професор по психология тя е провела стотици научни изследвания и работата й е публикувана в The New York Times, Cosmopolitan и Men"s Health. Тя има изяви по радиото и е съавтор на книгата The Science of Motivation. Нейните нехудожествени произведения се появяват в списание Poets & Writers, списание Hinnom и 2017 Women in Horror Annual и е автор на художествените книги „Психологията на Декстър“, „Момичето с драконовата татуировка“ и „Здрач“. Нейният личен блог, The Writer"s Lab, учи авторите как да подобрят своето писане, чрез включване на психологически принципи в работата си. Поради нейния опит в областта на психологията и творческото писане, тя често е търсена от филмови компании, търсещи психологически анализ на своите филми и герои. Уебсайт на Мелиса Бъркли - www.melissaburkley.com

Методика за идентифициране на детето със своите родители

 (А.И. Зарова)

Методиката се прилага във вид на беседа с детето, като се задават въпроси.

Инструкция: Ако участваше в играта „Семейство“, в кой от хората от твоето семейство би се превърнал – мама, татко или себе си? (За да се елиминира сугестивното влияние, последните думи във въпроса се разменят, например: „татко, мама или себе си“, „себе си, мама или татко“ и т.н. Детето трябва да избере между себе си и един от родителите).

1.С кого живееш у дома? (Кои хора са около теб вкъщи? – за деца в предучилищна възраст).

2.Кой в семейството според теб,  е главния в семейството или в семейството няма главен?

3.Когато пораснеш, ще започнеш ли да правиш същото нещо, което прави твоя татко (за момичетата – твоята майка) на работа или нещо друго?

4.Когато станеш възрастен и имаш дете-момче (момиче – според пола на детето), ще го възпитаваш по същия начин (играеш, учиш с него – за деца в предучилищна възраст), както твоя татко (майка – за момичета) сега възпитава теб или по различен начин?

5.Ако не си бил вкъщи дълго време, кой родител би искал да видиш първо? (Кой би искал да влезе пръв в стаята? –  за деца в предучилищна възраст).

6.Ако за нещо ти е мъчно или ти се случи беда или нещастие (някое от момчетата те е обидил – за деца в предучилищна възраст), ще разкажеш ли на татко си (мама – за момичетата) за това или не?

7.Ако за нещо ти е мъчно или ти се случи беда или нещастие (някое от момчетата те е обидил – за деца в предучилищна възраст), ще разкажеш ли на твоята майка (мама – за момичетата) за това или не?

8.Страхуваш ли се, че татко ти ще те накаже (майка ти – за момичетата) или не се страхуваш?

9.Страхуваш ли се, че майка ти (баща ти – за момичетата) ще те накаже или не се страхуваш?

Обработка и интерпретация на резултатите

Първите 5 въпроса диагностицират компетентността и престижа на родителите във възприятието на детето, останалите въпроси са насочени към идентифициране на особеностите на емоционалните отношения с родителите.

Когато се обработват и анализират резултатите, е важно да се има предвид следното:

-възрастта на най-изразена идентификация с родител от същия пол е 5-7 години за момчета, 3-8 години за момичета;

-успехът на идентификацията зависи от компетентността и престижа на родителя от същия пол в представите на детето, както и от присъствието в семейството на член на семейството на предците, идентичен с техния пол (дядо за момчета и баба за момичета);

-идентификацията с родител от същия пол в семейството е свързана с емоционално топли отношения с родител от другия пол;

-намаляването на интензивността на идентификацията с родител от същия пол се дължи на формирането на „Аз-концепцията“, т.е. развитието на самосъзнание, чийто показател е изборът на себе си. Избор на себе си преобладава при момчетата от 10-годишна възраст, при момичетата от 9-годишна възраст, отразявайки нарастваща лична автономия – еманципация от родителския авторитет;

Идентификацията с родител от същия пол при момичетата се различава от подобна идентификация при момчетата по следните особености:

а) по-голям възрастов период за идентифициране на момичета;

б) по-голяма интензивност на процеса на идентификация, т.е. момичетата по-често избират ролята на майка, отколкото момчетата избират ролята на баща;

в) по-голяма значимост на идентифицирането от момичетата на емоционално топли и доверителни отношения с техните майки, отколкото тези отношения с техните бащи при момчетата;

г) по-голямата зависимост на идентификацията на момичетата от характера на връзката между родителите – ако са налични конфликти между майка и баща, те ще се отразят негативно върху идентификацията на момичетата с майка им;

д) по-малко влияние на сестрата в семейството върху идентификацията на момичетата с майка им, отколкото на брат върху идентификацията на момчетата с баща им.

Феноменът детецентризъм – съвременен стил за отглеждане на дете

Детецентризмът е силното убеждение на родителите, но най-вече на майката, че детето е в центъра на семейството и акцентът на вниманието трябва да бъде насочен върху него. Самата тя, нейният съпруг и обкръжаващите ги хора остават на втори план и всички действия са насочени към това, да направят живота на детето по-добър и комфортен. В поведението на майката се наблюдава жертвоготовност в полза на детето и агресия към тези, които не признават този модел.

Детецентризмът не е просто възглед за случващото се, това е единственото правилно поведение според майката. При това, тя най-често не знае как ще се развие всичко това за нея, за нейния съпруг и самото дете.

Малък ръководител

Желанието за комфорт е заложено в нас еволюционно. Ако човек не се стреми да направи живота си по-добър, по-прост и по-удобен, развитието никога нямаше да ни изпревари. Но психолозите са наясно, че всеки растеж е възможен само при определени условия, а именно с опит и ресурси.

Просто казано, за да изобретите най-модерния самолет, трябва да разберете какви са всички предишни модели. Какви са техните предимства и недостатъци, какво може да се подобри, за да стане по-добър. Без това знание ще преоткриваме колелото отново и отново.

Когато родителите се опитват да следват исканията на детето си, те забравят да вземат предвид липсата на опит. Детето, като всички нас, иска да направи живота си по-комфортен и удобен, но изобщо не разбира какво е необходимо за това. Като настоява за играчка в детския магазин и проявява здравословна настойчивост с елементи на манипулация, детето се основава единствено на своите нужди, игнорирайки структурата на икономиката и същността на произхода на парите.

Всяко негово искане е в противоречие със световния ред и поради тази причина в повечето случаи няма да доведе до подобрение, а напротив ще предизвика редица неприятности. В крайна сметка, когато се опитва да събори тенджера от газова печка, той наивно вярва, че ще намери нещо интересно или, в краен случай, ще завладее друга играчка под формата на същата тенджера.

Два начина за отглеждане на дете

Родителите имат на разположение два способа за отглеждане на деца. Първият се основава на вербални ограничения и награди, когато на всяка крачка на детето се повтарят „така трябва“, „така не трябва“, „така може“, „ето така не може”. Естествено, в случай на отказ да се слушат инструкциите на възрастните, на свой ред идват санкциите и наказанията, включително използване на физическа сила.

В резултат на това, детето е принудено да се адаптира и формира навик „да се чувства удобно“. За да получи това, което иска, трябва да отговаря на очакванията на възрастните и в същото време това го предпазва от проблеми. Детето не вижда причинно-следствена връзка в действията си, а основното е да прави това, което изисква значим възрастен – възпитател, учител, началник, родител.

Вторият начин е личен пример, за предпочитане с обяснения. Когато родителят споделя опита си и показва резултата, като в същото време говори защо е необходимо да се направи това. „Ето, сега влизаме в магазина, избираме продукта, който ни трябва, след това отиваме до касата, плащаме го и сега той е наш. Ако не бяхме платили, щяха да ни хванат за кражба и да ни накажат“.

Тази концепция се подкрепя от психолози, които са доказали ефективни модели на обучение за деца. Първо детето трябва да види, след това да го направи с помощта на възрастен, след това да направи същото само, но под наблюдението на възрастен и едва тогава може да направи нещо без чужда помощ.

Наблюдаването на натрупан опит (на възрастния) и съвместното изпълнение на задачи е в основата на обучението. Такива деца са по-склонни да постигнат успех, да станат независими и самодостатъчни, а действията им са ефективни, защото винаги се основават на опит. Първо на родителя, после на себе си.

Освен това, в случая се изключват комплексите, свързани със зависимостта от други хора – няма нужда да търси някой, който да каже как трябва. И не на последно място, отваря се времево пространство и възможност да се потърси някой, който ще покаже резултата и ще сподели методи за постигането му.

Защо детецентризмът е опасен?

Детецентризмът не се вписва в нито един от горните модели. Той се основа на признаването на детето като основно и на желанието да му се даде в ръцете пулта за управление на живота на родителя, т.е. като цяло родителят прави това, което иска детето. Майката смята, че то знае точно от какво има нужда.

Проблемът е там, че  децата нямат опит и не разбират устройството на света и не са в състояние да се съобразят с моралните стандарти, правила и закони – ето защо децата се държат егоистично. Освен това, този егоизъм е насочен не само към други хора, връстници и възрастни, но по-късно към приятели в училището, а когато порасне и към бъдещия партньор в отношенията. Така то се потапя и застава в центъра на един свят, който се върти около него и то заживява с убеждението, че така е и така ще бъде.

Съвсем ясно е, че това поведение ще доведе детето до отхвърлянето му от обществото и до неспособността му да се превърне в детайл от този голям механизъм.  При това, очакванията на детето егоцентрик ще бъдат винаги завишени, което всеки път ще завършва с негодувание и огорчения. То приема, че всепозволеността е единствената възможна проява на любов на другите към него, без да отчита, че  в живота на възрастните никой няма да позволи да бъде използван без адекватна възвръщаемост и в крайна сметка такава личност се превръща в жертвен агнец. 

Детецентризъм във взаимоотношенията

Майчиният инстинкт е базов за психиката на всяка жена, без да се броят отклоненията. Любовта към собственото дете винаги е безусловна и не изисква допълнителни мотиви. Детето на всяка майка е по-близко, по-скъпо и по-важно от всички останали. От психологическа гледна точка това е норма.

Проблемите започват в момента, в който мисленето на майката придобива деструктивни черти. Детето й се възприема като основна ценност не само за нея, но и за всички останали. Тя започва да мисли, че хората около нея трябва да признаят важността на децата й и да ги превърнат в приоритет.

Оттук и всички тези истории, когато една жена смята за възможно да заобиколи цялата опашка без да пита и да пазарува по-бързо от другите, просто защото е с дете. Или позволява на своя малък принц да се държи както иска, игнорирайки недоволството на другите. „Търпете, дете е!“

Но най-лошото е, когато една жена, след като роди деца, престане да бъде жена за своя мъж. Неговите нужди престават да я интересуват, целият й живот, всички ресурси и действия са насочени към детето. В такава ситуация съпругът се оказва в ситуация, в която вече няма партньор, а само майката на децата си.

В зоната на взаимната отговорност всичко се пренасочва към малкия човек, а грижата един към друг изчезва. Всички ключови фактори на здрави отношения са скрити пред очите ни. Вниманието, разбирането, подкрепата и грижата изчезват, мъжът остава без нищо. Това, за което се е оженил, вече не съществува и бракът се разпада по шевовете.

Освен изброеното, с натоварването на детето с нова ценностна роля и с промяната на мястото му в семейната йерархия, се налага преразпределение на ресурсите в посока тяхното увеличаване в полза на наследника.  Ако това не се случи, ще възникне недостиг на други места и основата на социалната единица ще се срути.

Детето трябва да получи толкова време, колкото е необходимо, за да почувства безопасна зависимост. Нито повече, нито по-малко. Ако то причинява вреда на някого, това вече е проблем. Така в брака детецентризмът се изразява в липсата на внимание на родителите един към друг.

Самотните майки с деца често или напълно се отказват от отношения, за да се посветят изцяло на детето си или активно търсят баща за него. В резултат на това мъжът не я възприема като жена, не се чувства важен и не вижда смисъл от подобна комуникация. А детето получава още една доза всепозволеност и засилва егоизма си.

Психологическата практика познава много случаи, когато децата забраняват на майките си да се срещат с мъже или смятат за възможно те да изберат партньор за нея. Този не ми харесва, този не го искам, този не ни отива, този трябва да бъде отпратен. Важно е да знае, че любовта не е ограничен ресурс и тя се различава в зависимост от обекта на тази любов.

Детецентризъм – мода или отговорност?

Днес много хора твърдят, че през миналия век родителите са отделяли по-малко време за отглеждането на децата, тъй като трудните условия на живот са отнемали много от времето им. Споровете на тази тема в социалните мрежи понякога са сериозни, а тезите противоречиви.

За разлика от онова време, съвременните родители обикновено се наричат „детецентрици“ или родители, „ориентирани към детето“: страстта към ранното развитие, интензивната подготовка за училище и желанието да се отглеждат млади гении почти от люлката, са станали традиционни. Откъде идват корените на феномена „детецентризъм“, какви са неговите предимства и рискове.

Детецентризъм е възпитателна концепция, според която интересите на семейството са съсредоточени изключително върху детето. Този феномен е най-характерен за еднодетни и непълни семейства, както и за родители, които са създали деца в късна възраст. Детецентризмът е осъзнаване от родителите на по-голяма отговорност за възпитанието и разбира се – модата. А модата във всяка област от нашия живот е социален натиск, т.е. хората са принудени да следват самоцелно някакъв наложен отвън трейд, за да бъдат обществено приети и включени на честотата на моментния мейнстрийм. 

В момента феноменът детецентризъм е широко разпространен в целия свят. Той предполага фокусиране върху децата и признаване на техните права и нужди в обществото.

Детецентризмът води: за децата, до увеличаване на правата и намаляване отговорностите, а за родителите – намаляване на правата и увеличаване на отговорностите.  Тази концепция подчертава детето като централен фокус във всички аспекти на живота и обществото, включително политика, икономика, култура и образование.

Детецентризмът предполага приоритет на правата и интересите на децата и желанието да се създадат условия, отразяващи статуса им на активни и равноправни участници в обществото. Това също така означава защита на децата от насилие, малтретиране и експлоатация и осигуряване на равен достъп до образование, здравеопазване и други възможности за реализиране на техния потенциал.

Явлението детецентризъм може да се обясни с няколко фактора

Днес виждаме съвсем различен подход към семейните отношения и родителството. В миналото родителите често са се придържали към напълно авторитарен стил на родителство, при който от децата се е очаквало да се подчиняват и да изпълняват заповедите на родителите си без възражения.

В миналото отглеждането на децата се основава на три стълба; основното, което се е изисквало от родителите е, детето да бъде нахранено, облечено и да бъде в безопасност. Подходът към възпитанието се е основавал на страх, вина и наказание. Страхът от физическо наказание за децата се е смятал за добър мотиватор за да не правят грешни неща; на детето не е било позволено да прави грешки. Използването на този стил на възпитание крие опасност да увреди умственото и емоционалното развитие на детето, да предизвика у него чувство за малоценност, страх от родителите, страх от грешки, понижаване на самооценката и нарушаване на доверието в хората около него.

В онова време, за да коригират поведението на детето си, някои родители често са използвали тактиката на сравнение със „съседа" или други деца. Този метод с лекота създава у децата чувство на неадекватност и конкуренция – състояние, което не е благоприятно за здравословно развитие и формиране на положителна самооценка. Използването на думата „трябва“ създава усещане за принуда у детето, лишава го от свобода на избор и самостоятелност, а това води до загуба на мотивация и пасивно поведение. Потискането на изразяването на емоции, включително плача, крие рискове за нормалното психологическо развитие на детето. Емоциите са естествен израз на човешкия опит и децата изпитват естествена потребност да ги изразят без страх от наказание или осъждане.

В днешно време обаче преобладава тенденцията децата да се третират като ценностна категория, която трябва да бъде защитавана и уважавана. Това е свързано със социалното, педагогическото, икономическото, хуманистичното, екзистенциалното развитие на обществото. Днес все повече се признава значението и се възприема като задължение, на децата да се осигурят оптимални условия за тяхното развитие, безопасност, здраве и образование. Това се дължи на осъзнаването на важността да се инвестира в детството, за да се  формира здраво и успешно бъдещо общество.

Съвременните родители са изправени пред факта, че често изпитват чувство на вина, страх и срам, когато нуждите на децата им не са задоволени; те се стремят да дадат на децата си всичко възможно и да им осигурят по-добър живот. Те искат децата им да бъдат щастливи и успешни и чувството, че са се провалили или не могат да посрещнат нуждите им, може да ги накара да се чувстват виновни. Те често се сравняват с други родители, когато ги видят да решават успешно проблемите на децата си и това засилва съмненията им относно годността  им на родители.

Освен това динамиката на живота води до по-голям натиск върху родителите. Те често се чувстват стресирани, опитвайки се да балансират собствения си живот с изискванията на децата си. Много от тях се страхуват от негативни последствия, ако не успеят да отговорят на нуждите на децата си, например загуба на тяхното доверие или любов.

Разпространението на детецентризма се свързва и с развитието на съвременната медийна култура. Рекламата и развлекателната индустрия активно създават образи на деца, които непрекъснато консумират определени стоки или услуги. Социалните мрежи са пълни с публикации за възпитанието и развитието на децата. В резултат на това родителите, под въздействието на тези образи, се опитват да предоставят на децата си всичко, което виждат на телевизионния екран или в интернет.

С променящите се социални ценности и норми съвременното общество все повече признава правата и потребностите на децата. Счита се, че детето има собствени права, а не просто е подчинено на родителите си. То непрекъснато се изкачва по йерархичната стълбица, като не са малко случаите, когато застава на върха.

Промените в областта на образованието и психологията играят значителна роля. Откритията и изследванията в областта на детското развитие и психика дадоха на родителите повече информация кои методи и подходи за родителство са най-ефективни и полезни за развитието на детето. Учените днес твърдят, че авторитарният стил на родителство може да навреди на умственото и емоционалното състояние на детето, докато по-емпатийният авторитетен стил допринася за неговото развитие.

Като цяло комбинацията от тези фактори води до детецентризъм, при който се дава приоритет на правата и нуждите на децата при отглеждането и взаимодействието с тях, а родителите се тласкат към периферията.

Училището, обществото, учителите и възпитателите поставят много изисквания към родителя; цялата отговорност за грешките и успехите на децата лежи на плещите на родителите.

Родителите следва да бъдат особено внимателни към развитието, здравето и образованието на детето, да учат с него у дома, да помагат с домашните, да следят напредъка и успеха му в училище, да участват в родителски срещи и събития, свързани с образованието. От тях се изисква да участват в живота на училището, да бъдат активни в него и да подкрепят дейността му, както и да изпълняват задълженията си в съответствие с правилата на училището и социалните норми.

В резултат на това много родители се опитват да бъдат по-близки, „по-приятелски“ с децата си и по-съзнателни възпитатели, които обръщат повече внимание на емоционалното, когнитивното и психологическото развитие на децата си. Опитът им да бъдат перфектни под погледа на обществеността оказва огромен натиск върху родителите, което често може да доведе до родителско прегаряне.

Този дисбаланс на внимание и усилия може да доведе до чувство на безсилие, негодност, неудовлетвореност, умора и отчуждение, които в крайна сметка отключват емоционално и физическо изтощение. Родителите може да се чувстват стресирани от постоянните изисквания към децата си, постоянните очаквания и роли, които са принудени да играят.

Въз основа на това, настъпва дисбаланс на властта и вниманието в семейството с негативни последици. Родителите често нямат достатъчно време и енергия за задоволяване на собствените си нужди, желания и себереализация. Те поставят интересите на децата си пред своите и често пренебрегват грижата за себе си; те могат да се почувстват впримчени в ролята на „просто родител“, което усилва чувството за загуба на собствената им идентичност. Освен това, прекомерното задоволяване на всички желания на детето може да доведе до неговия егоцентризъм, социален инфантилизъм и ниска способност за самостоятелност и решаване на проблеми.

Като цяло съвременната тенденция да се третират децата като ценностна категория е положителна стъпка в развитието на обществото, но прекалените опити да бъдеш „професионалист“ в процеса на развитие и отглеждане на детето си, отказвайки да задоволиш собствените си нужди, води до състояние на емоционално, психическо и физическо изтощение. Затова е важно родителите да намерят баланса между задоволяването на нуждите на детето и грижата за себе си. Родителите трябва да помнят, че собствените им нужди са важни и също трябва да бъдат удовлетворявани.

Комбинирането на феномена на детецентризъм и желанието на родителите да отгледат детето си щастливо и здраво може да се постигне чрез комбинация от следните подходи:

-Отделете време за себе си: Намерете поне малко време всеки ден, за да се погрижите за себе си, да се поглезите или просто да се отпуснете.

-Хранене и физическа активност: Опитайте се да се храните здравословно и отделяйте време за упражнения, дори ако това са само 30 минути на ден.

-Подкрепа от другите: Поискайте помощ от роднини и приятели, за да освободите време за себе си.

-Редовни посещения при специалисти: Не забравяйте за здравето си и посещавайте редовно лекари и други специалисти.

-Обърнете внимание на емоциите си: Не забравяйте за емоциите и чувствата си, опитайте се да намерите начини да се отпуснете и да се успокоите.

-Не забравяйте за вашите хобита и страсти: Отделете време за вашите увлечения и хобита, които ви носят радост и удовлетворение.

Относно децата:

-Поставете ясни граници и правила: Детецентризмът включва отчитане на интересите и нуждите на детето, но това не означава пълна липса на правила и граници. Важно е да се установят ясни и разбираеми правила, които ще помогнат на детето да се развива и да се чувства безопасно.

-Изслушвайте и уважавайте мнението на детето: Вземете под внимание мнението и желанията на детето, позволете му да има избор и вземайте решения в разумни граници. Важно е да се намери баланс между автономността на детето и родителската грижа.

-Изградете здравословни навици: Отгледайте детето си в здравословна и активна среда. Включете го във физически и спортни дейности, предлагайте здравословна и балансирана храна, създайте условия за достатъчно почивка и сън.

-Последователно развивайте емоционални умения: Научете да разпознавате, разбирате и управлявате емоциите си. Помогнете на детето си да развие емоционална интелигентност.

-Поддържайте здрави взаимоотношения: Създайте атмосфера на любов, подкрепа и взаимно разбирателство в семейството. Прекарвайте време с детето си, общувайте, слушайте и проявявайте разбиране към неговите чувства и емоции.

-Обърнете внимание на развитието на личността на детето: Помогнете му да разгърне потенциала си, подкрепете неговите хобита и интереси. Създайте условия за развитие на самостоятелност и себеизразяване.

-Практикувайте баланс между самостоятелност и подкрепа: Позволете на детето си да преживява, учи и изследва света самостоятелно, но също така осигурете необходимата подкрепа и ръководство.

Помнете основното правило на борда на самолета: първо сложете кислородната маска на себе си, а след това помогнете на детето. Така и в настоящата ситуация, първо трябва да си осигурим спокойствие и емоционален баланс, а след това да се грижим за децата си.

Психодиагностика на деца и подрастващи.

Въпросник „Стилове на родителско поведение“ (С. Степанов)

Има много теории за отглеждането на деца, създадени предимно от тези, които нямат деца. Тези, които отглеждат собствените си деца, обикновено не теоретизират за това, а се държат според интуицията, житейския опит и създалите се обстоятелства. Накратко – както се случи. А как всъщност се случва?

С помощта на този елементарен тест всеки може да оцени собствената си стратегия за семейно възпитание. От четирите варианта за отговор се иска да се избере този, който най-много се приближава до общуването с детето.

Въпросник

1.Какво, според вас, определя в най-голяма степен характера на човек – наследствеността или възпитанието?

А. Основно възпитанието.

Б. Комбинация от вродени наклонности и условия на средата.

В. Главно от вродените наклонности.

Г. Нито едното, нито другото, а житейският опит.

2.Как ви се струва предположението, че децата се възпитават от примера на своите родителите?

А. Това е игра на думи, софистика, която няма много връзка с реалността.

Б. Абсолютно съм съгласен (а) с това.

В. Готов съм да се съглася с това, при условие, че не трябва да забравяме традиционната роля на родителите като възпитатели на децата си.

Г. Трудно ми е да отговоря, не съм мислил (а) за това.

3.Кое от съжденията за възпитанието намирате за най-удачно?

A. Ако нямате какво друго да кажете на детето си, кажете му да отиде да се измие.

Б. Целта на възпитанието е да научим децата да се справят без нас.

В. Децата не се нуждаят от поучения, а от примери.

Г. Научете детето си на послушание, тогава можете да научи и всичко останало.

4.Смятате ли, че родителите трябва да просвещават децата си по въпросите на пола?

А. Никой не ме е учил на това и тях самият живот ще ги научи.

Б. Смятам, че родителите трябва да задоволяват интереса на децата си по тези въпроси в достъпна форма.

В. Когато децата пораснат достатъчно, ще е необходимо да започнем разговор за това, а в училищна възраст основното е да се грижим да ги предпазим от прояви на неморалност.

Г. Разбира се, първо родителите трябва да направят това.

5.Трябва ли родителите да дават на детето си пари за джобни разходи?

А. Ако той (тя) поиска, можете да му (й) се даде.

Б. Най-добре е редовно да се отделя определена сума за конкретни цели и да се контролират разходите.

В. Препоръчително е да се даде някаква сума за определен период от време (за седмица, за месец), така че детето да се научи да планира разходите си.

Г. Когато е възможно, понякога може да му се даде някаква сума.

6.Какво ще направите, ако разберете, че детето ви е било обидено от съученик?

А. Ще се разстроя, ще се опитам да утеша детето.

Б. Ще отида да уредя нещата с родителите на нарушителя.

В. Децата сами  най-добре ще уредят своите взаимоотношенията, особено след като техните оплаквания са краткотрайни.

Г. Ще посъветвам детето как най-добре да се държи в подобни ситуации.

7.Как реагирате на нецензурен език на детето?

А. Ще се опитам да го накарам да разбере, че в нашето семейство, а и сред почтените хора това не е прието.

Б. Нецензурният език трябва да бъде пресечен в зародиш! Тук е необходимо наказание и отсега нататък детето трябва да бъде предпазено от общуване с невъзпитани връстници.

В. Всички знаем тези думи. Няма нужда да придаваме значение на това, стига да не надхвърля разумните граници.

Г. Детето има право да изразява чувствата си, дори по начин, който не ни харесва.

8.Детето ви иска да прекара почивни дни във вилата на приятел, където група връстници ще се съберат в отсъствието на родителите си. Бихте ли го пуснали?

А. В никакъв случай. Такива събирания не носят никаква полза. Ако децата искат да се отпуснат и да се забавляват, нека го правят под наблюдението на по-възрастните.

Б. Може би, ако познавам неговите/нейните другари и зная, че са достойни и надеждни деца.

В. Считате, че детето ви е доста разумен човек, за да вземе собствено решение. Въпреки че, разбира се, в негово отсъствие ще бъда малко обезпокоени.

Г. Не виждам причина да го забранявам.

9. Как ще реагирате, ако разберете, че детето Ви е излъгало?

А. Ще се опитам да го накарам да признае и ще го засрамя.

Б. Ако причината не е много сериозна, няма да придавам значение.

В. Ще се разстроя.

Г. Ще се опитам да разбера какво го е подтикнало да излъже.

10. Смятате ли, че давате добър пример на детето си?

А. Абсолютно.

Б. Старая се.

В. Надявам се.

Г. Не знам.

Обработка на резултатите

Резултатите се нанасят директно във формализирана бланка (виж приложението), която е ключ към теста. Колкото по-голям е преобладаващият тип отговор (бал), толкова по-изразен е даден родителски стил във вашето семейство.

Вътрешносемейните отношения много често служат като модел за подражание на детето и развитието на неговата личност до голяма степен зависи от това как родителите възприемат детето и как се държат с него.

Експертите идентифицират четири основни типа семейно възпитание, които се основават на два критерия: нивото на емоционално приемане на детето от възрастните и нивото на контрол от тяхна страна. Трябва да се има предвид, че стиловете на родителство най-често са смесени, тъй като човек е гъвкаво същество, поведението му е невъзможно да се впише в рамките на някаква концепция. Във всяко семейство обаче има основен стил на родителство, чиито черти са по-силно изразени от останалите.

Ако нито една категория по теста не преобладава сред отговорите, тогава вероятно говорим за противоречив родителски стил, при който няма ясни принципи, а поведението на родителите е продиктувано от моментното настроение.  

Авторитетен стил. Родителите осъзнават своята важна роля в развитието на личността на детето и признават правото му на саморазвитие. Те са наясно какви изисквания трябва да бъдат диктувани и какво да се обсъжда. Готови са да преразглеждат позициите си в разумни граници.

Родителите са авторитет за детето – то взема пример от тях. В такива семейства цари демокрация – при решаването на важни въпроси се вземат предвид мненията на всички негови членове. Родителите определят правила за детето, като отчитат нуждите и интересите му, винаги приемат чувствата и емоциите на детето си и са готови да му осигурят автономия при решаването на онези проблеми, на които то вече е способно. Една от основните характеристики на такова семейство е гъвкавостта: родителите променят системата от правила и норми в зависимост от възрастта на детето. Нивото на контрол от страна на възрастните обаче е високо, няма физическа и вербална агресия.

Дете, възпитано в семейство, което използва авторитетен стил на родителство, ще се отличава с висока самооценка, целеустременост, силна воля и отговорност. Такива деца са уверени в себе си и своите способности, знаят към какво се стремят (наясно са със своите житейски цели), имат устойчиви ценностни ориентации, натрупват бързо житейски опит, могат да извличат поуки от грешките си и най-често са приятелски настроени. Те са готови да се съобразяват със социалните норми, умеят да спазват граници, имат високо ниво на самоконтрол и саморегулация и съответно рискът от девиантно поведение в такива семейства е доста нисък.

Авторитарен стил. Родителите имат конкретен модел и твърда представа как трябва да расте детето и полагат всички усилия, за да постигнат това. В своите изисквания и претенции те са доста категорични и неотстъпчиви. Детето не винаги се чувства уютно под контрола на родителите.

Този родителски стил се отличава със строги методи на възпитание: „Както казах, така ще бъде“ – родителите определят правилата и не са готови да ги променят, детето в семейството няма право на глас и е принудено да се подчинява. Родителите строго контролират детето, не приемат, а понякога дори отхвърлят неговите чувства и преживявания. Те обичат детето и се стремят да му дадат най-доброто – всичко, освен обич и разбиране.

В резултат на такова възпитание детето ще расте пасивно, винаги ще се фокусира върху авторитетни личности и няма да може да поема инициатива. В семейства, които използват авторитарен стил на родителство, всякакви прояви на лидерство се потискат. Такива деца са изложени на риск от развитие на зависимо поведение.

Либерален стил. Родителите ценят високо детето си и смятат слабостите му за извинителни – склонни са да ги омаловажават или игнорират, винаги имат оправдание. Лесно общуват с него, имат му доверие и не са склонни към забрани и ограничения. Съществен риск може да възникне в случаите, при които родителите възлагат отговорности или предоставят правомощия на детето, за които то не е подготвено, не е съзряло.

Този стил на родителство е близо до анархията. При него детето може всичко – то расте в атмосфера на голяма всепозволеност, на границата със свободия. Родителите се отнасят топло към детето си и приемат неговите емоции, напълно му се доверяват, освобождавайки се от отговорност за резултата. Степента на контрол е ниска – родителите не са способни да изискват и организират, без реално да помогнат и подкрепят детето.

Децата растат тревожни и нервни, защото нямат ясни правила и норми – не знаят кое е правилно. Склонни са към неподчинение, агресивност, импулсивност, консуматорско поведение. Проблемите в детската градина и училището често възникват поради необходимостта от спазване на правилата.

Тези деца са много склонни да попаднат под влиянието на асоциални групи.

Индиферентен (безразличен) стил. Майката и бащата са дезертирали от родителските си роли и отговорности – в момента и по принцип те имат много други грижи. Детето основно само трябва да решава проблемите си.

Това е най-неблагоприятния стил на родителство, при който липсва приемане на чувствата и емоциите на детето и контрол. Родителите са емоционално студени към детето, не забелязват неговите интереси и не се занимават с него, като същевременно са много придирчиви – изискват да се поддържа ред и да се спазват изискванията.

Децата от тези семейства са най-податливи да развият девиантно поведение, включително извършване на престъпления. Трудно е да се предвиди точно как ще израсне едно дете в такова семейство – то може да бъде много агресивно и импулсивно или може би тревожно и неуверено в себе си.

Обобщение

 Струва си да се разбере, че формирането на личността на детето се влияе от много фактори и дори в семейства с неблагоприятна среда може да расте доста хармонична личност, но въпреки това изследванията показват, че стилът на родителство има значително влияние върху развитието на детето .

Препоръки

Анализът на стиловете на родителство показва, че авторитетният стил е най-благоприятен за формирането на хармонична личност. Най-важното при използването му е поставянето на граници в ранна детска възраст и предоставяне правомощия (отговорности и права), които са адекватни на възрастта на детето.

Либералният стил може да изглежда привлекателен за онези родители, които се грижат за свободата и независимостта на детето, но в действителност не носи желания резултат.

Индиферентният и авторитарни стилове трябва да се избягват.

Познаването на разнообразието от стилове на родителство предполага тяхното ефективно и навременно използване. Във всеки случай децата имат нужда от топлина, емоционално общуване, разбиране и приемане.

Обичайте децата си, бъдете внимателни към тях и поддържайте баланс между строгост и доброта.

.

Психодиагностика на деца и подрастващи. Методика „Допълнение на изреченията“

(В. Михал)

Цел: Проективна методика за изследване на личността. Тестът се отнася към методиките за допълнение към други, отчасти към асоциативните методики и е насочен към диагностициране на отношението на детето към родителите, братя, сестри, детски неформални и формални групи, учители, училище, собствените му способности, както и идентифициране на цели, ценности, конфликти, значими преживявания. Последователността от 24 изречения е предложена от В. Михал и е модификация на теста на Сакс (SSCT) за деца.

„Нашият материал“ – пише авторът на проективната методика, „е фокусиран върху определянето на социалната позиция и саморазбирането на детето“.

Дадения тест може да се използва самостоятелно, но авторът на методиката препоръчва да се приложи след провеждане на интервюто „Вълшебен свят“. Всички отговори на детето трябва да се записват дословно. За предпочитане е аудиозапис.

Инструкции

-Искам да ти предложа една игра. Аз ще ти кажа началото на изречението, а ти ще го завършиш. Съгласен (а) ли си? Отлично, да започваме.

-Сега – внимание! Трябва да отговаряш бързо и всеки път да казваш това, което първо ти хрумне. Това трябва да правиш така, че да се получи пълно по смисъл изречение. Преди да започнем играта, нека да тренираме малко. Например, казвам началото на изречение:

-Всяка сутрин...

Забележка: Веднага след отговора похвалете детето, кажете му, че е разбрало всичко правилно, а ако обаче ви се струва, че не е произнесло първо това, което му е хрумнало, напомнете му отново инструкциите. Може да се предложи още един пример:

- Бих дал много, за да...

Ако е необходимо, обяснете правилото отново.

Забележка: Много автори, включително Михал, препоръчват записване на времето за реакция с помощта на хронометър. В същото време това може да внесе ненужна нервност в общуването и да разсее детето. Затова е по-добре е да използвате часовник, поставен на другата си ръка, като го правите незабелязано и докато детето мисли за отговора, отброявайте по 3 секунди и поставете точка в протокола след всеки такъв интервал. Тестът трябва да се провежда индивидуално и само в устна форма.

Съдържание

В представения списък предложенията са групирани по диагностична насоченост към изследване отношението на детето към различни личности и различни проблеми – към майка, баща, братя, сестри, връстници; на училище, учители; погледи за бъдещето и др. Поредният номер преди началото на всяко изречение съответства на мястото му в списъка, предложен за диагностична употреба. Редът може да се променя, но така че изреченията по една и съща тема да са разпределени равномерно, а не да са групирани.

Стимулен материал

1. Мисля, че хората повече ...

2. Детето в семейството ...

3. Ние обичаме мама, а ...

4. При децата се случва, но …

5. Моят брат (сестра) ...

6. Достатъчно съм опитен, за да ...

7. Бащите понякога ...

8. Децата, с които играя ...

9. Какво би казал твоя баща ...

10. Близките ми мислят за мен, че аз...

11. Ако моят брат (сестра) ...

12. Моите приятели често ...

13. Искам да нямам ...

14. Болното дете ...

15. Мисля, че мама най-често ...

16. Ако нямаше училище ...

17. Треперя целият, когато ...

18. Когато мисля за училище, тогава ...

19. Ако всички момчета (момичета) знаеха колко ме е страх...

20. Бих бил много щастлив, ако аз бях ...

21. Аз съм най-слабият ...

23. Моят учител (учителка, учители) ...

24. Винаги мечтая ... 

Ключ

Предложенията в методиката са групирани в следните категории:

а) отношение към майката - 3, 15;

б) отношение към баща -7,9;

в) отношение към братя и сестри - 5, 11;

г) отношение към семейството - 2, 10;

д) отношение към връстниците - 4, 8, 12;

е) отношение към учителите и училището - 23, 16, 18;

ж) отношение към хората като цяло - 1;

з) отношение към собствените способности - 6, 21;

и) негативни преживявания, страхове - 13, 17, 19;

й) отношение към болестта - 14;

к) мечти и планове за бъдещето - 20, 22, 24.

Интерпретация.

Тълкуването се основава на съдържателен анализ на отговорите, честотата на допълнителната част на изречението, времето на отговора, както и твърденията на детето за това доколко предложените фрази съответстват на реалността (според нашите данни децата говорят за това доста често).

Социалната позиция на детето се изследва чрез предложения, насочени към изучаване на отношенията му с връстниците, учителите, родителите и членовете на семейството. Трябва да се отбележи, че случаите, когато всички окончания на фрази в тази група съдържат признаци на напрежение и конфликт, трябва да привлекат специално внимание от страна на практикуващ психолог, тъй като неправилното приспособяване във всички области на междуличностните отношения е симптом за абнормно развитие на личността. Авторът на метода, следвайки Сакс, препоръчва, да се дават балове на отговорите (2 бала – сериозни нарушения, изискващи психотерапия, 1 бал – умерени нарушения).

Саморазбирането на детето се изучава чрез предложения, насочени към изследване на значимите преживявания на детето, оценка на собствените му възможности, както и рефлективна самооценка, която се формира в началото на юношеството. Така отговорът на 12-годишно дете: „Не знам какво мисля за себе си“ на изречението: „Близките ми мислят за мен, че аз...“ показва забавяне във формирането на рефлексивна оценка, но може да бъде и проява на психологическа защита. В този случай изреченията за членове на семейството ще имат неутрална емоционална конотация или ще съдържат признаци за конфликт. Горният пример показва как, първо, един и същ отговор в различен контекст може да означава различни характеристики на личността на детето и второ, как едно изречение може да бъде потвърдено или опровергано въз основа на данни от един и същ тест на недовършени изречения.

За улесняване на интерпретацията, отделни изречения са групирани в следните категории:

а) отношение към майката;

б) отношение към бащата;

в) отношение към братя и сестри;

г) отношение към семейството;

д) отношение към връстниците;

е) отношение към учителите и училището;

ж) отношение към хората като цяло;

з) отношение към собствените способности;

и) негативни преживявания, страхове;

й) отношение към болести;

к) мечти и планове за бъдещето.

Психодиагностика на деца и подрастващи. Интервю „Вълшебен свят“.

Проективна методика

Цел: Изследване на потребностите, значимите преживявания и проблеми на детето. Това е полустандартизирано интервю, в което се очертава обща „логика” (канава) на зададените въпроси.

Първата част от диагностичният комплекс може да се припише на методиката на катарзиса. В интервюто детето е помолено да се идентифицира с всемогъщ вълшебник, който може да прави каквото си поиска в една магическа страна и в нашия реален свят: да се превърне във всяко същество, във всяко животно, да стане малък или възрастен, момчето може да стане момиче и обратно и т.н. С напредването на интервюто идентификацията с всемогъщия вълшебник отслабва и в края на интервюто психологът извежда детето от ролята на вълшебника.

Препоръчва се изследването да се проведе самостоятелно с детето. Отговорите на въпросите на интервюто трябва да се записват дословно. Не се препоръчва открито използването на магнетофон, тъй като това може да създаде напрежение в общуването, да предизвика взаимна скованост, ограничение у детето и да го отвлече от съдържанието на разговора. От своя страна емоционалният контакт с детето по време на интервюто е необходим, за да се премине към следващия етап от диагностичната работа. След всеки отговор детето трябва да бъде попитано защо би направило това или онова нещо, превърнало се в някого и т.н.

Съдържателната интерпретация на отговорите, невербалните прояви, анализът на формалните компоненти на реакциите на детето (дължина и обхват, речник, граматична структура и т.н.) формират диагностичната основа на тази техника.

Тази методика е удобен начин за установяване на контакт с детето, позволявайки му да преживее много моменти, които са значими за него в играта. Това е психотерапевтичният ефект на тази методика.

Текст на методиката

Харесват ли ти приказките? Малките деца винаги обичат приказките. Разбира се, вече не си малък/малка, но мисля, че ще ти хареса тази приказна игра.

1.

Представи си, че имаш вълшебна ракета, която те е пренесла в приказна страна. Там всичко е като в приказка: хората са приказни, ти също. Можеш ли да си представиш това?

а. А сега ми кажи кой би искал да си в тази приказна страна? Защо?

б. Кой още не би искал да бъде в тази приказната страна заедно с теб? Защо? Нека останем тук още малко. Сега си представи, че си вълшебник (фея):

Ти си много силен/силна, с помощта на вълшебства можеш да направиш всичко, което искаш. Можеш да създаваш, да променяш, да премахваш вълшебства, да накараш нещо да изчезне напълно. 

2.

Кажи ми вълшебнико, какво би направил (а)? И за какво? Ти все още си вълшебник (фея). Ти се качваш в ракетата и се връщаш обратно в познатия ни свят. Нека първо да отидем в къщата ти. Представи си, че сега си вкъщи.

3.

Ето, вече си у дома. Като всемогъщ вълшебник, какво би направил? (Допълнителни въпроси: за татко, за мама и т.н.).

След това вълшебникът отива на училище.

Ти имаш силата да направиш нещо, да създадеш, да промениш, да премахнеш, да го направиш по-добро.

4.

Ето, сега вече си в училището. Какво би направил (а)? (Допълнителни въпроси: за учители, съученици?). Защо?

5.

Нека излезем на двора. Представи си, че играеш с момчетата (твоите приятели, момичетата). Като вълшебник с огромна сила какво би направил за тях? Защо?

О, почти те забравих!

6.

а. Какво би направил (а) за себе си? Защо?

б. Какво би променил (а) или унищожил (а)? Защо?

7.

А за мен, вълшебнико, какво би направил (а)? Защо?

Благодаря ти, ти си истински вълшебник!

Като вълшебник ти можеш да приемеш какъвто поискаш образ, да се превърнеш във всеки или във всичко, което поискаш.

8.

а. Кажи ми в какво или в кого би искал да се превърнеш? Защо?

б. В какво или кого никога не би искал да се превърнеш? Защо?

-И още нещо, ти имаш силата да се превърнеш във всяко животно.     

9.

а. Какво животно би искал (а) да станеш? Защо?

б. Какво животно не искаш да бъдеш? Защо? Разбира се, сигурно познаваш много животни – малки и големи. Сега аз ще ти кажа различни животни, а ти ще избереш дали искаш да станеш едно от тях или не и защо. Започваме ли?

10.

а) котка

б) лъв

в) малко козле, еленче

г) змия

д) орел

е) мишка

ж) маймуна

з) тигър

и) заек

й) куче

к) птица (например синигер).

-Браво, отлична работа.

-Ти си вълшебник, имаш огромни възможности, можеш да избереш едно от трите: да станеш малко дете, възрастен или да останеш такъв/такава, какъвто/каквато си.

11.

а. Кажи ми какъв искаш да бъдеш – малък, възрастен или какъвто си? Защо?

б. Защо не искаш да станеш... (ако 1-вата опция не е избрана)?

в. Защо... (ако 2-рата опция не е избрана)?

12.

Би ли искал да станеш момиче (момче)? Защо?

Ти се справи отлично, но всяка игра свършва, както и нашата. Сега отново не си вълшебник, а …………………. (името и фамилията на детето).

13.

Между другото, харесваш ли името си? Не ти ли харесва? Защо? Ами фамилното име? Не ти ли харесва? Защо? Искаш ли да те наричат ​​по различен начин? Защо? А как те наричат, родителите, приятели от класа, момчета (момичетата)?

Много добре, нека си представим (само това вече няма да е приказна игра), че всичките ти желания се сбъдват, всякакви, но само три от тях са най-важните. А сега ги подреди по-важност – а, б, в.

14.

a б в?

Защо а, б, в?

Отлично. А сега помисли за това:

15.

а. От какво най-много се страхуват децата? Защо?

б. Какво доставя най-голяма радост на децата? Защо?

в. Кое им носи най-голяма мъка? Защо?

Много добре! Какво ти хареса най-много в играта?

Интерпретация

Интерпретацията на данните до голяма степен се основава на отговорите на детето на въпросите „За какво“ (за разкриване на причина) и „Защо“ (за разкриване на цел), тъй като в тях децата говорят за своите потребности и значими преживявания. Друга основа за тълкуване е съдържателният анализ на отговорите, който позволява да задълбочим разбирането си за преживяванията на детето и реалната житейска ситуация. Невербалните прояви също дават много информация на практикуващия психолог. Именно от тях може да се прецени дълбочината на преживяванията на детето, субективната значимост на определени проблеми, които то съобщава. И накрая, формалният анализ на твърденията също дава интересни резултати: тяхната дължина, развитие, речник и граматична структура могат да потвърдят или да поставят под съмнение предположенията, които възникват по време на тълкуването на резултатите.

Като цяло, когато се тълкуват резултатите, трябва да се има предвид, че идентификацията на детето с вълшебника е дадена от инструкциите и следователно е съзнателна, в резултат на което твърденията на детето могат да бъдат обект на тенденция към социално одобряеми отговори, т.е. желанието му да се покаже в най-добра светлина (социална желтелност).

СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ

Родителското отчуждение е клинично значимо нарушаване на връзката на детето с родителя. Изразява се в неоправдана враждебност към родителя и отказ за общуване с него и всички хора, свързани с него (например роднини от страна на отхвърления родител).

Синдромът на отчуждението е колосален проблем, защото води не само до травма, но понякога и до инвалидизация на психиката. Има случаи, при които пораснали деца, осъзнавайки, че са станали жертва на манипулация от страна на предпочитания от тях родител и несправедливо са отхвърлили втория си родител, правят суицидни опити. Известни са много случаи, когато отхвърлени родители доброволно са сложили край на живота си, поради невъзможност да издържат на стреса от раздялата. По сила психическата травма, за отхвърления родител синдромът на отчуждение е сравним с физическата смърт на детето.

Същността на явлението е патологичната адаптация на детето към манипулиращ възрастен, който настройва детето срещу втория родител. Неспособно да живее отделно от такъв родител и напълно зависимо от него във всички аспекти на живота, детето се оказва в ситуация на заложник. Оттук и сравнението на синдрома на отчуждение със „Стокхолмския синдром“, когато заложникът започва да оправдава действията на терориста, да му симпатизира и да проявява съчувствие към него. Това е способ за оцеляване – физически и психологически.

Същият механизъм е в основата на синдрома на отчуждение – детето застава на страната на родителя, който го принуждава по различни начини (включително ненасилствени), да изостави втория родител, да го обижда и да го изхвърля от живота си.

Дълбоко в себе си децата искат да могат открито да изразят привързаността си към отхвърления родител, но се страхуват от агресивната реакция на опекуна. Проблемът е, че в определен момент самите деца започват да вярват, че наистина ненавиждат родителя си.

Една от формите на натиск върху детето е емоционалната отстраненост, студенината и отказът да се даде любов, ако детето си позволи да изрази положителна оценка за другия родител. Отчуждението е форма на насилие спрямо детето. Специалистите считат за глобална грешка становището, че отчуждението винаги възниква в резултат на взаимна отговорност на страните за труден конфликтен развод. Най-често причината за отчуждението е именно единият родител, („родител-индуктор“).

Отчуждението от родител може да се разграничи от обикновената враждебност по редица признаци:

1.Аргументите, които детето привежда в полза на отказа си от родителя, не отговарят на силата на неговата враждебност – аргументите винаги изглеждат слаби или абсурдни, но враждебността е реална и всеобхватна.

2.Феноменът „независимо мислещ” – детето твърди, че това е негово лично мнение и никой не го е подтиквал да изостави родителя-жертва.

3.Отказ на детето от положителни спомени за родителя-жертва. Детето заявява, че „нямаше добро“ или „и да е имало добро, то няма никакво значение“.

4.Разпространение на ненавист към всички роднини на отхвърления родител, неговите домашни любимци и приятели.

5.Дихотомно мислене на детето по отношение на родителите: единият родител е напълно добър, вторият е напълно лош. При това, по други въпроси (училище, социален живот) детето може да бъде адекватно критично и да се виждат нюансите.

6.Детето автоматично се застъпва в защита на предпочитания родител във всяка ситуация.

7.Детето не изпитва вина, срам или съжаление, когато обижда и унижава родителя-жертва.

Един от сериозните проблеми при разводите, който още повече усложнява последиците от синдрома възниква в случаите, когато е направена повърхностна и неграмотна психологическа експертиза (заключение), представено в съда. Например, изводи от типа: „Детето има собствено мнение за майка си, не иска да общува с нея“, „Трябва да се позволи на детето да вземе собствено решение в това отношение“, „Ако то не иска да общува, тогава неговото мнение трябва да бъде взето под внимание“. В този случай специалистът не разбира, че има работа с внушено състояние, породено от естествената възрастова внушаемост на детето и неговата зависимост от опекунстващия възрастен. Детето няма достатъчно опит и умения за прогнозиране, за да разбере какво означава за него необоснован отказ от родител. В този случай, на специалиста убягва обстоятелството, че се занимава с обработено мислене на жертва, въпреки че детето активно отстоява своето мнение по този въпрос. Но това не е вярно във всички случаи. Понякога поведението на детето, което се адаптира към отчуждаващо влияние, не е лишено от свободна воля.

В някои случаи специалистите могат да попаднат в състояние на сливане с „родителя-индуктор“ (агресор), когато той води детето на терапия или консултация. И дори, ако психологът види неоснователността на враждебността на детето към другия родител, той си затваря очите за това. Действа като адвокат на своя клиент, а не като професионалист по психично здраве.

Нарушенията на етиката на тази тема се разгръщат и по-нататък, когато отчужденият родител се опитва да поговори с психолога за връзката си с детето или да разбере за психологическото му благополучие, но получава отказ дори за назначаване на консултация под някакъв благовиден предлог. При такива случаи субективизмът на оценката е очевиден, а последиците се превръщат в катастрофа за действителното психическо благополучие на детето и неговия отчужден родител.

Отчуждението от родител е включено в Международната класификация на болестите  (МКБ-11 с код QE 52.00). Формулировката е „клинично значимо нарушение на отношенията с родителя“. Първоначално е приета по-точна и конкретна дефиниция, но под въздействието на Испанското адвокатско лоби и Асоциацията на жените-съдии, в партньорство с войнстващи и мощни феминистки организации – всички противници на синдрома на отчуждението, формулировката в МКБ-11 е променена така, че ако не изчезне, то със сигурност става неясна и обобщена. И сега имаме определение, което вече е редактирано от усилията на противниците на синдрома на отчуждението.

Противниците на синдрома се позовават на следните аргументи:

- Твърди се, че понятието за синдрома на отчуждението се използва главно срещу жени от ненадеждни мъже, следователно „трябва да се преустанови патриархалната порочна практика на война срещу жените“.

- Тъй като децата все по-често при развод оставят с майките си, активното феминистко лоби иска да затвърди тази практика, да не дава възможност на бащите да настояват за бащиното си право и да блокират пренасянето на мъжкото възпитание и мъжкия модел на поведение върху децата. Въпреки това, за жените, които са страдали от отчуждение от бивши съпрузи, това лоби само влошава нещата.

- Твърди се, че понятието отчуждение се използва за прикриване на сексуалното насилие над деца от бащи педофили.

Всъщност корените на подобна политика са много, много дълбоки. Те са свързани с тенденция за премахване на институцията на традиционния брак, за отделяне на детето от модела на възпитание, фокусиран върху съюза мъж + жена и стремеж към феминизация на децата с мъжки пол. Целта на отхвърлянето е да се възпита детето във всяка друга алтернативна парадигма, като то не се допусне да формира, опознае и осъзнае представата за традиционното семейство. Освен това, през последните 10-12 години (например Испания е много напред) активно се лобира за понятието „сексуална свобода“, с което феминистките се опитват да заменят понятието „сексуално насилие“. Мишена на тази стратегическа задача са децата и постигане на коренна промяна на ценностните ориентации при децата, сред които не е традиционното семейство, състоящо се от мъж и жена.

Тест за изследване на родителско отчуждение (Parental Alienation)

Практикуващи специалисти в областта на психическото здраве и защитата на детето, а също и социалните работници се нуждаят от надеждни инструменти за оценка на отчуждението от родителите (Отчуждение от родителите или съкратено РА). По-долу е представен въпросник, който е подходящ за тази цел. Въпросникът съдържа пет критерия. Положителният отговор на всеки от петте фактора показва това, което се случва в семейството.

Фактор 1 – детето проявява съпротива или отказва контакт, т.е. избягва отношения с единия родител.

Фактор 2 – наличие на предшестващи положителни отношения между детето и отхвърления родител.

Фактор 3 – отсъствие на насилствено отношение, пренебрежение или сериозни недостатъци във възпитанието от страна на отхвърления родител.

Фактор 4 – живеещият с детето родител е проявил няколко от 17-те разпространени форми на поведение, които се наблюдават в случаите на отчуждаване на родител:

1.Обиди и критика към отхвърления родител.

2.Ограничения на контактите на детето с отхвърления родител.

3.Намеса в общуването на детето с отхвърления родител.

4.Ограничения за споменаване на отхвърления родител.

5.Отказ на одобрение, когато детето проявява интерес към отхвърления родител.

6.Отправяне послания към детето, че отхвърления родител не го обича.

7.Предоставяне на детето на възможност да избира между своите родители.

8.Създаване впечатление у детето, че отхвърления родител е опасен.

9.Принуждаване детето да отхвърли отчуждения родител.

10.Доверително общуване с детето по теми, които са за възрастни.

11.Молби към детето да шпионира отхвърления родител.

12.Молби  към детето да пази тайни от отхвърления родител.

13.Споменаване отхвърления родител по име или фамилия, пред детето

14.Обръщение към пастрока с наименованието „мама“ или „татко“.

15.Скриване на медицинска, социална и академична информация за отхвърления родител.

16.Промяна името на детето, за да се избегне асоциация с отхвърления родител.

17.Подриване авторитета на отхвърления родител.

Фактор 5 – осем признака, които се проявяват при отчуждение на детето:

1.Злепоставяща кампания, в хода на която детето повтаря свой списък с критични забележки  по адрес на отхвърления родител пред консултанти, органи за опека, адвокати и в крайна сметка пред съда.

2.Слаби, неубедителни и абсурдни обяснения за отказа на детето от родителя.

3.Отсъствие на двойственост както при „любимия“ родител, така и по отношение на „отхвърления“ родител, т.е. детето счита единия за „добър“, а другия за „лош“.

4.Феномен на самостоятелно мислене, при който детето твърдо заявява, че решението му за отказ от отхвърления родител е само и единствено негово.

5.Отсъствие на чувство за вина за грубо, обидно обръщение към отхвърления родител.

6.Поддрържане на любимия родител при родителски конфликт.

7.Наличие на заимствани сценарии т.е. обвинения по адрес на отхвърления родител, в които са включени фрази и идеи, заимствани от „любимия“ родител.

8.Отказ от общуване с разширеното семейство на отхвърления родител (баба, дядо и др.)

Какво е сепарация от родителите и защо е важно да се премине през това?

В психологията с понятието „сепарация“  се обозначава процесът на отделяне на детето от родителите му, когато то постепенно става самостоятелна и независима личност. При това неговите отношения с родителите се променят, като от йерархични се превръщат в равноправни отношения между възрастни и възрастен.

Всъщност, процесът на отделяне започва с раждането и в идеалния случай завършва до 18-20-годишна възраст. През това време детето трябва да премине от пълна зависимост от майка си до способността да осигурява собственото си съществуване и да управлява собствената си съдба. С всяка следваща година зоната на самостоятелност и отговорност на детето се разширява. То взема все повече решения само, изправя се пред последствията от тях, преминава през кризи, трупа опит и постепенно става независимо в различни аспекти от живота си.

Действията на родителите могат или да помогнат, или да навредят на този процес, така че тяхната подкрепа и разбиране на случващото се е много важно. Приема се, че процесът на сепарация може да протече успешно, ако бащата и майката имат достатъчна степен на автономност, поддържат надеждна връзка с детето, позволяват му открито да изразява чувствата си, насърчават неговите действия, създават безопасно обкръжение, обясняват забраните и т.н.

В този процес самите родители ще трябва да се адаптират към променящата се реалност и да търсят нови начини за взаимодействие с растящото си дете. Те постепенно трябва да променят взаимодействието с него, като от отношения с малко дете, започнат все повече да уважават правото му на собствени възгледи, мнения и желания, да му се доверяват, когато взема решения, дори и да не са съгласни с тях, и в крайна сметка да признаят, че детето знае по-добре какво да прави с живота си, и го освободят да плува свободно.

За младият човек сепарацията има четири компонента: функционален предполага способността да осигуриш съществуването си; емоционален – да вземаш решения въз основа на желанията си; ценностен – да имаш собствена картина за света; конфликтен – да не се чувстваш виновен и да отстояваш гледната си точка в случай на несъгласие с родителите. Завършената сепарация предполага, че всички тези компоненти са изпълнени.

Ако човек има дом, семейство и работа, но не може да откаже нищо на родителите си поради възникващото чувство за вина, той не се е разделил. Друг може напълно да изтрие родителите си от живота си, да не общува с тях, но в душата си да преживява детски обиди и да обвинява родителите за неуспехите си – в този случай сепарацията също не е настъпила.

Етапи на разделяне. През първите месеци от живота си, бебето е напълно зависимо от майката и не може да направи нищо само. Постепенно с времето започва сам да извършва прости действия: сяда, ходи, яде с лъжица, копира възрастни. Родителите трябва да го оставят да изследва света и възможностите си, а не да се опитват да правят всичко вместо него, за да може то да получи възможност да се отдели от майка си.

На тригодишна възраст детето осъзнава, че е отделен човек със собствени желания, които може да не съвпадат с желанията на родителите му. Основните думи на този период са „Не“ и „Аз самият“. Детето проявява своята воля, упорито е, възразява и не се подчинява. Ако на тази възраст се опитате да го принудите към подчинение и „добро поведение“ на всяка цена, можете да смажете тези кълнове на самостоятелност и то ще израсне като пасивен, безволеви човек, който не знае какво иска. Родителите трябва да подкрепят стремежите на детето за самостоятелност и да му позволяват да взема решения, подходящи за възрастта, като например избор на дрехи.

На възраст от 4 до 8 години започва социализацията: детето се научава да изгражда отношения с връстници, има свой собствен социален кръг. Родителите престават да бъдат единствен източник на информация за света. Детето трябва да научи основни умения за самообслужване, чрез труд и умения да организира дейността си – например,  да почиства стаята си, да помага в кухнята.

Между 8 и 12 години детето опознава училището, има съученици, учители и интереси извън дома. На тази възраст се развива волевата сфера на личността: това означава, че детето утвърждава уменията си  да се организира, усвоява нови правила и да прави това, което трябва да се направи. То вече трябва да има определени зони на отговорност: самостоятелно да се подготвя за училище, да има набор от домакински задължения. Това постепенно го подготвя за зряла възраст. Няма нужда да контролирате, напомняте или налагате помощ: детето трябва да има възможност да се учи от опита, да се изправи пред последствията от своя мързел или разсейване, и да направи изводи за бъдещето.

От 12 до 18 години е най-трудният етап от израстването. Детето започва да забелязва недостатъците на родителите си, да ги сравнява с други родители и авторитетът им в очите му търпи корекции. На този фон влиянието на околната среда и връстниците, към които тийнейджърът е ориентиран се увеличава. Възниква „бунт“: децата спират да се подчиняват, започват да протестират срещу ограниченията, контрола, намесата в личния им живот и искат признаване на тяхната зрялост и независимост. Родителите преживяват шок на изненада, сякаш някой е сменил детето им с друго. През този период е важно родителите да бъдат търпеливи, да имат задължително време за общуване и чуване вълненията на тийнейджъра, и най-важното, да са склонни да намират компромиси. Тийнейджърът трябва да получи собствено пространство, където той определя правилата: не можете да влезете в стаята му без разрешение, той решава кога да я почисти. Родителите трябва да се научат да се доверяват на детето си, да му дават възможност да взема собствени решения и да носи отговорност за действията си.

Към 18 години, ако предишните етапи на раздяла са били успешни, някъде по това време зрялото дете е готово за раздяла. Процесът на израстване ще бъде напълно завършен едва на 24-25 години, но човек вече е в състояние да поеме отговорност за живота си.

Защо е необходимо отделяне? Сепарацията позволява на младия човек да стане господар на живота си, да го управлява свободно и да получава удовлетворение от него. Човек става независим и придобива самочувствие. Той може да съсредоточи енергията си върху постигането на истинските си цели, вместо да се опитва да оправдае очакванията на някой друг.

В процеса на сепарация човек се научава да изгражда лични граници. Това умение е необходимо за автономната личност, то позволява изграждането на здрави взаимоотношения в семейството, с приятели и с колеги на работа. В бъдеще човек ще може да уважава личните граници на собствените си деца и да ги подкрепя по време на израстване и сепарация.

В резултат на емоционалната сепарация личността получава свобода на поведение и вземане на решения. Между другото, раздялата с родителите не означава студенина или влошаване на отношенията с тях: напротив, именно след раздялата може да започне нов етап в отношенията между родителите и децата, но вече като независими възрастни, когато отношенията не се изграждат върху дълг или зависимост, а просто от факта, че хората се чувстват добре един с друг.

Кои са най-често срещаните трудности, които изправят пред риск оптималното отделяне на детето от родителите?

Раздялата е двустранен процес, в който участват и децата, и родителите. Задачата на детето е да се отдели, а на родителите е да го освободят. Понякога обаче или децата не искат да се отделят, или родителите съзнателно или несъзнателно възпрепятстват този процес.

От страна на децата възпрепятстващ фактор може да бъде навикът и удобството да живеят с родителите си и да използват техните ресурси, особено ако те насърчават подобно поведение и продължават да го обслужват. В атмосфера на комфорт е трудно да се формира импулс за отделяне. Понякога проблемните взаимоотношения в семейството или различни видове зависимости могат да послужат като пречка: децата сякаш сменят местата с родителите си и поемат отговорността да се грижат за тях. Пречка за сепарация може да бъде безпокойството и страхът на порасналото дете, че няма да се справи само, няма да намери любящ партньор или няма да успее.

Често самите родители всячески забавят за процеса на сепарация. Те са твърде притеснени и свръхпротективни, и не позволяват на детето само да се изправи пред проблемите. Някои възприемат детето като личен проект и се опитват да контролират всяка негова стъпка „по пътя към успеха“. Такова дете е обречено постоянно да „отговаря на очакванията“. Липсата на реализация на родителите също понякога забавя раздялата: най-често това се случва с майки, които нямат постижения извън семейството. Техният свят се съсредоточава около детето – като се грижат за него, те се чувстват необходими. Ако детето се опита да се отдели от майка си, то тя ще загуби смисъла на живота си, ще остане самотна и безполезно за никого. Следователно, такава майка ще се съпротивлява на сепарацията по всякакъв възможен начин, често манипулирайки с чувство за вина.

Има родители, които се страхуват от остаряването: струва им се, че докато детето стане възрастен, те самите вече няма да са млади. Също така емоционалната недостъпност, атмосферата на равнодушие в семейството, както и консервативните ценности, които предполагат властта на родителите дори над възрастните деца и уважението към по-възрастните, които априори „знаят по-добре“, могат да послужат като пречка.

Тези фактори могат да доведат до това, че човек „засяда“ на някакъв етап и не може да завърши сепарирането си.

Какви са опасностите от непълната раздяла? Последствията от непълната раздяла сериозно усложняват живота. Самочувствието на такъв човек е неустойчиво, защото се основава не на собствените му постижения и представи за себе си, а на мнението на някой друг. Младият човек зависи от оценките на другите, постоянно търси одобрение и е склонен към конформизъм. Той не прави това, което трябва или иска, а това, за което ще бъде похвален.

Свръхпротекцията или обратно, диктатът в семейството не позволява на човек да се научи на самостоятелност. Развива се заучена безпомощност: младият човек не е в състояние да взема решения, пасивен е, не е уверен в себе си, съмнява се в силата и способността си да промени нещо.

Такива хора е трудно да се самореализират и да изградят кариера. Те нямат разбиране за своите цели и желания, те могат безкрайно и безплодно да „търсят себе си“. Дори ако такъв човек по указание и с помощта на родителите си получи търсена професия, той няма да има вътрешна мотивация, така че винаги ще губи от колеги, които са мотивирани и знаят точно какво правят и защо.

И накрая, непълната сепарация води до проблеми в личния живот. Намесата на родителите в делата на брачната двойка може да навреди и на най-силните чувства. Липсата на лични граници не позволява да се изградят здрави отношения: човек може да се разтвори в партньора, да започне да живее според неговите интересите и в крайна сметка да загуби себе си. Хората с незавършена сепарация често повтарят родителски сценарии в отношенията, като развод, изневяра или домашно насилие.

По какво може да съдим, че сепарацията не е била завършена?

-Материална зависимост. Говорим не само за пари, но и за безплатно използване на всякакви ресурси и услуги, които струват пари извън дома: живеене в жилищното пространство на родителите, домакински услуги като готвене, пране, чистене, редовна помощ от баба и дядо в грижите за деца. Такава „безплатна“ помощ превръща човек в длъжник и го кара да се чувства задължен. Родителите получават лостове за влияние и натиск, правото да изискват участие във вземането на решения.

-Неспособност да се скъса с миналото и да се приеме настоящето. Човек изпитва неприязън към родителите си и очаква от тях покаяние, извинение и поправяне, или се опитва да докаже, че са сгрешили, като са го подценили. В този случай отношенията със семейството и свързаните с тях преживявания заемат непропорционално голямо място в живота на възрастния.

-Чувство за вина и страх от разочарование. Емоциите и настроението на родителите имат много голяма власт над порасналото дете: дори недоволният глас и укорителният поглед го карат да страда от чувство за вина. Човек толкова се страхува да не разстрои родителите си, да ги обиди с отказ или да не оправдае очакванията, че е готов да пожертва собствените си интереси в тяхна полза. Например, детето отменя плановете за вечерта и се втурва да им помогне да окачат картина; в тежки случаи избира професия, която те одобряват, вместо тази, към която има сърце, или порасналата дъщеря никога не се омъжва защото не може да остави майка си сама.

-Нарушаване на личните граници на детето. Родителите не забелязват, че детето отдавна е пораснало и продължават да се намесват в живота му. Те могат да изискват сметка за поведението и решенията му, да контролират, да дават непоискани съвети, да задават нетактични въпроси за личния живот, да коментират външния вид, теглото, начина на живот – и всичко това се прави, „с най-добри подбуди“ и „с най-добри намерения“.

Препоръки за ефективна сепарация.

Първата стъпка е човек да осъзнае, че незавършеният процес на сепарация прави живота му по-труден. Тогава вероятността да потърси професионална подкрепа е по-голяма. Психологът ще помогне процеса на сепарация да стане по-бърз, възможно най-прост и безболезнен както за сепариращият, така и за родителите му. Има няколко важни препоръки:

1.Финансова независимост: започнете да печелите парите си сами, живейте отделно, спрете да разчитате на помощта на родителите си, тогава можете да установите свои собствени правила в общуването с тях.

2.Работете с оплакванията и приемайте родителите такива, каквито са. Миналото не може да бъде променено, но настоящето и бъдещето може. Родителите са зрели хора, те имат право да живеят както искат. По-добре е да се откажете от опитите да ги промените и вместо това, съсредоточете енергията си върху извършването на положителни промени в собствения си живот.

3.Установете здрави лични граници. Говорете директно, когато нещо не ви харесва, уважавайте не само вашите нужди и ограничения, но и тези на другите. Установете правила за общуване: говорете когато и колкото е удобно лично за вас, посочвайте теми, които няма да обсъждате, ограничете потока от инструкции и ценни съвети.

4.Освободете се от чувството за вина към родителите си и спрете да им угаждате. Вие не сте отговорни за техните чувства и не трябва да се обвинявате, ако те са нещастни. Причината за негативните им емоции са техните собствени прогнози и очаквания, които не е нужно да оправдавате, защото имате свой собствен живот. Те трябва да спрат да ви държат отговорни за емоциите си и да се научат да се справят сами с тях.

5.Определете и осъзнайте вашите житейски ценности и цели в живота, без да гледате на мнението на родителите си. Разработете план как да постигнете това, което искате, започнете да го изпълнявате, бъдете последователни и устойчиви.

Психологическата роля на домашните любимци в семейството,

през фокуса на системния семеен подход 

Животът на съвременното градско семейство във всички икономически развити страни не може да се представи без животни – домашни любимци. Например повече от половината семейства в САЩ и Обединеното кралство (www.pfma/public/petownership_stats.htm) и почти всяко трето семейство в Европа имат домашен любимец.  Последните се срещат по-често при семейства с деца. Около 70% от американските семейства с деца под 18 години имат домашен любимец. (в момента има повече домашни любимци, отколкото деца в американските семейства).  През 2002 г. Съединените щати са притежавали между 55 и 61 милиона домашни кучета и около 76 милиона котки; през 2000 г. всяко осмо домакинство в Германия е притежавало куче, а 4 милиона домакинства в Австралия са притежавали повече от 26 милиона домашни любимци.  Освен в страните, в които семейното отглеждане на животни е традиционно от 60-те и 70-те години на XX -ти век, през последните десет години броят на домашните любимци, предимно кучета и котки, се увеличава драстично в целия свят. Така от 1998 г. до 2002 г. Турция показва 39% увеличение, Бразилия 28% увеличение на броя на домашните любимци, живеещи в семейства, а популацията на домашни любимци в Тайланд почти се е удвоила през този период от време (достигайки 14 милиона през 2002 г.). Китай показа най-голямото числено увеличение на популацията на домашни любимци през този период, „разширявайки се“ до почти 40 милиона домашни любимци. Във всички тези страни разполагаемият доход нараства, процесът на урбанизация се засилва и успоредно с тези процеси се променя отношението към животните – те се признават за „подобни“ на хората.

Редица проучвания подчертават, че въпреки че домашните любимци често присъстват в големи семейства, живеещи в селските райони, значително по-често хората говорят за формирането на „специални“, по-дълбоки, емоционално значими и по-съкровени отношения и съюзи с домашни любимци, както и като привързаност към тях от малки семейства, живеещи в градовете, които са преминали през развод.  Повечето собственици в градовете казват, че смятат животните си за „членове на семейството“ и има достатъчно доказателства, че животните често функционират като социална подкрепа в рамките на семейството, като децата най-често се споменават в това отношение. Много животни спят в стаите и леглата на стопаните си и ги придружават при кратки пътувания и ваканции. Подобно на други членове на семейството, те са получатели на специални лакомства и ценни подаръци. Хората празнуват специални поводи със своите животински спътници, сякаш са част от семейството, например празнуват рождените си дни и провеждат дори церемонии.

В същото време, с малки изключения, описанията на семейните системи в традиционната литература по семейна терапия, остават ограничени до описания на връзките „човек-човек“. Някои автори отбелязват, че използването на определението за домашни любимци като „членове на семейството“ не е просто фигура на речта.

Кайн изследва какво имат предвид хората, когато казват: „Моят домашен любимец е част от семейството.“ Той открива, че домашните любимци, изпълнявайки определени функции в семейството, заемат до голяма степен сходно, но различно място от хората, тъй като в отношенията между собственика и домашните любимци има особености, които може да не съществуват в отношенията с хората. Домашните любимци често позволяват на хората да изразяват дълбоки чувства и предоставят повод и начин да се грижат за други живи същества. Тази възможност става толкова важна за хората, че когато отговарят на въпроси, респондентите често дават предимство на домашните любимци пред хората при вземането на редица решения.

Кайн заявява, че домашните любимци са вградени в мрежата от пресичащи се взаимоотношения, които изграждат семейната система. Той съобщава за честото използване на "триангулация" с домашни любимци в семейни системи в извадка от 60 семейства, притежаващи домашни любимци. Триангулацията възниква, например, когато двама членове на семейството прехвърлят интензивни междуличностни чувства на друг член на семейството. Така един баща може да крещи на куче, когато е ядосан на жена си; майка може да каже нещо на котка, така че дъщеря й да го чуе; или двама домашни любимци могат да започнат да се бият, когато членовете на семейството са в напрегнати отношения. Някои автори смятат, че когато се описват семейните системи, е необходимо да се измести устойчивата „човекоцентрична” парадигма, която признава само вътревидовите контакти като важни, към „биоцентричен” подход, който обхваща други биологични видове и естествения свят.

Атропоморфизмът като задължително условие за изграждане на удовлетворяващи взаимоотношения с домашните любимци

Създаването и поддържането на удовлетворяващи отношения с домашен любимец, включително в структурата на семейните отношения, задължително включва антропоморфизъм. Най-общо казано, антропоморфизмът е приписването на човешки психични свойства и процеси (мислене, мотивация, намерения, емоции, чувства и т.н.) на други същества и неодушевени обекти. Именно антропоморфизмът за повечето хора (както за обикновени любители, така и за някои учени) – е „обяснителната смазка, необходима за диалог“ между хора и животни и „между наблюдаваните видове поведения и очевидно недостъпното вътрешно състояние на животното“. Д. Макфарланд пише, че „въпреки че хората имат способността да различават собствения си вид от другите, те често се нуждаят от специално обучение, за да устоят на изкушението да тълкуват поведението на други видове с понятия от гледна точка на техните нормални (човешки) механизми за разпознаване на поведението“.

Хората без колебание тълкуват поведението на домашните любимци въз основа на собствената си визия за ситуацията, приписвайки на животните свои собствени ценности, мотиви, поведенчески черти и способности. Например, Л. Торкелосон показва, че 98% от собствениците на домашни любимци в Швеция им доверяват лични тайни и подробности от интимния живот. 60% обсъждат проблемите си с тях като съветници или изповедници, 48% ги третират като съдии или морални авторитети. 90% са сигурни, че кучето усеща настроението им и знае отлично дали собственикът е щастлив, болен или тъжен. 60% празнуват рождения ден на домашните любимци, 50% пазят снимката му в портфейла или семейния си албум. Подобни данни са представени за САЩ, Германия, Италия и Австралия.

От домашните любимци кучетата са най-често и най-пълно очовечавани. Например, спонтанно назовани качества на кучетата са преданост, привързаност, интелигентност, ум, благоразумие, уважение и признателност, разумност, чувство за отговорност, благодарност. Например във форума на уебсайта на феновете на домашни любимци „Куче и котка” (www.pesikot.org) има такива постове. Една жена пише за мъжки йоркширски териер: „Горд и нежен, красив и умен, смел и мил, Хенри предизвиква усмивки и възхищение не само сред любителите на кучета, но и сред хората, които нямат животни.“ (Интересно е, че същите думи се използват за рекламиране на кученца от тази порода в уебсайтовете на развъдниците.) Твърди се, че подобни описания на кучета показват, че те съдържат елемент на самоописание от човек, който характеризира домашен любимец.

Вайверс отбелязва, че „почти всички взаимодействия с животни-компаньони включват известна степен на антропоморфизъм и могат по някакъв начин да се тълкуват като заместители на човешките взаимоотношения.“

„Честно казано, не виждам разликата между животни и хора. Всички сме животни. Някой каза: животното е най-добрият човек. Съгласна съм с него” (това е изявление на една жена, която отглежда плъхове) (www.pesikot.org).

Хората са склонни да тълкуват поведението с термини за намерение, дори когато това не е вярно. Например от същия форум на любителите на домашни любимци: „В крайна сметка смисълът на живота на домашното куче е да бъде близо до собственика си и да се чувства необходимо за него.“ „То приема храната с благодарност“ (за кучето).

Както вече беше отбелязано, антропоморфизмът, въпреки приетия статут на фундаментално неправилен, невалиден начин на описание, бидейки по някакъв начин „номиналистична измама – вярата, че назоваването на нещо е обяснение за него“, е не само широко разпространен, но и е почти единственият начин да се опише, обясни и предскаже поведението на животните, предимно ако се отглеждат като домашни любимци. В тази връзка е интересно, че в много случаи отношението към селскостопанските животни, които се използват като източници на храна и суровини, напоследък показва тенденция, обратна на антропоморфизма – хората са склонни да се отнасят към тях като към механични обекти.

Тъй като съвременният градски жител се отчуждава от природата, нуждата му от антропоморфна визия за животните се засилва. Това е ясно видимо в такива явления на съвременната култура като нарастващата популярност на филми за диви и домашни животни - „истинските приятели на човека“, способни да разрешават различни проблеми, в които хората се намират, и да ги спасяват от неприятности (кучето Ласи и делфините Флипър са най-известните). Нарастващата нужда от антропоморфен възглед за животните се отразява в процъфтяващата индустрия на книги за животни за деца и възрастни, които обикновено не се основават на биологични реалности и изобразяват живота на животните чрез цветни илюстрации на животни в „човешки пози“ от гледна точка на "човешки рай". Като глобална тенденция се забелязва, че в книгите за кучета, публикувани ежегодно, съдържанието е претоварено от теми, представени без полемика за „специални взаимоотношения“ на хората с кучетата, за „разбирането“ и „любовта“ на кучетата: кучетата „знаят“, „обичат“, „мислят за“; кучетата са „срамежливи“, „опитват се да  кажат“ нещо, имат „гледна точка“, изпитват „скръб“ и „приятелство“. Книгите за домашни любимци са интересни теми за нови изследвания на тема „защо се антропоморфизираме“.

Нарастващото търсене на антропоморфизация на животните е видно от произведения, в които е показано, че „еволюцията“ на анимационния „неостаряващ“ герой Мики Маус, както и появата на известната играчка плюшено мече, се променят през XX век към все по-ярък израз на инфантилни човешки черти във външния вид на тези герои. Така Гулд в статия с характерното заглавие „Мики Маус среща Конрад Лоренц” показва, че Мики Маус е „неотанизиран” по време на своя 50-годишен живот. По-специално, очите на Мики постепенно стават по-големи (и въпреки че Гулд не споменава това, те придобиват човешка склера), а размерът на главата и черепния свод се увеличава, с други думи, той става по-подобен на дете. В подобно проучване Хайнд и Барден измерват дължината на челото и муцуната на плюшени мечета, пуснати в търговията през XX век. Въз основа на факта, че „оцелелите” мечета Теди днес проявяват характерните юношески черти, предпочитани от хората, авторите правят извод, че по-високото чело и късата муцуна са по-търсени от съвременните купувачи.

Трябва да се отбележи, че една от най-ярките форми на проявление на антропоморфизма от средата на XX-ти век са различните дейности за „защита на животните“. Например, един от най-ярките примери за антропоморфно отношение към животните са служители на множество световни фондации, като SPCA (Общество за предотвратяване на жестокостта към животните) или PETA (Хора за етично отношение към животните) и други. Отбелязва се обаче, че дейностите по „защита“ се изместват все повече по посока на хората, като помагат на активистите на такива общества по-скоро да осъзнаят някои чисто човешки нужди в собствения си смисъл на живот, статус и т.н., тъй като в своите дейности те обръщат малко внимание на истинската биология и нуждите на животните. Интересно е да се отбележи, че като цяло „научното образование” не води до положителни резултати, а неизменно предизвиква отхвърляне и агресия. Самият процес на антропоморфизиране на домашни любимци се явяват ценност за съвременния градски жител, вид защитен механизъм, който е важен, социално насърчаван.

Има 2 серии от фактори, които улесняват антропоморфизацията на животните – физическите признаци и поведенческите стратегии (от прости действия до способи за конструиране на диалог).

Физически фактори, улесняващи антропоморфизма

Има малко и донякъде слабо съпоставима литература за физическите особености, които водят до конструиране на обекти (напр. роботизирани домашни любимци като Kismet и Sony Robotic Dog AIBO), явяващи се резултат от антропоморфизация.

Специфичните характеристики, свързани с усилване склонността на хората към очовечаване, засяга преди всичко физическия облик на субектите, чрез изразени юношески или неонатални черти, характерни за малки деца. Това явление има характер на обща културна тенденция.

Още К. Лоренц и други етолози описват физическите характеристики, които насърчават възрастните да се грижат за децата. Това са така наречените „вродени освобождаващи механизми“, или „релизери“[1], които според хипотезата на етолозите най-вероятно предизвикват „нежност, умиление и желание за грижа“ при възрастни, особено при жените. Следвайки тази хипотеза, хората могат да пренасочат чувствата на привързаност към онези животни, чийто външен вид показва физически признаци на младост, характерни за малките човешки деца: сравнително голяма глава, преобладаване на мозъчната капсула, големи и ниско разположени очи, изпъкнали бузи, къси и дебели крайници, тромави движения. „Привлекателността“ може да бъде допълнително усилена от други физически особености на животните, които предизвикват желание да се гушка, гали, прегръща животното: наличие на козина, пухкавост, мекота на кожата и козината. Дори кучетата могат да се „преобразуват“ – в проучване на взаимодействието на кучета с подобни на кучета-роботи, кучетата „общуват“ като със социални партньори, но само с тези роботи, които имат косми и козина.  Прави впечатление, че в редица изследвания от последните две десетилетия се излагат аргументи, че критериите за човешката селективна работа за животните домашни любимци, същите са се променили – има ясна тенденция на съвременните хора да избират за живот в градските семейства тези породи или онези индивиди, които имат във външния си вид и в поведението си, юношески черти. Усилването у някои породи кучета и котки на младите черти често води до остри противоречия с декларираната от съвременния човек загриженост за тяхното благополучие, тъй като много често се свързва със здравословни проблеми, често фатални, и дори до невъзможност за естествено раждане (например английският булдог е склонен към апнея, сред котките – появата на породи без косми или с къси крака). Отбелязват се следните типични за съвременните домашни кучета физически характеристики и прости движения на засилващи склонността към очовечаването им: големи кръгли очи (особено с ясни ириси), понякога увеличена глава и скъсени крайници в сравнение с тялото, забележима уста, уши и нос ; способност да се повдигат ъглите на устата подобно на усмивка; променливи, гъвкави черти на муцуната; промени в позицията на главата, които са чувствителни към човешките реакции (което прави възможно изразителното използване на лицето или главата); използване на крайници за действия по муцуната.

В антропоморфизацията на животните участват и други фактори: личното запознаване на човек с определен вид животно, непосредствен опит от общуване с него, степен на еволюционно и анатомично родство на биологичния вид с вида Homo sapiens. Например, най-популярните и защитени видове диви животни са „естетически привлекателните“ за хората и имат разпознаваеми характерни черти, хората ценят „големи привлекателни животни с изправена поза“ и „по-вероятно животни, които ходят, тичат или летят, отколкото такива, които пълзят, движат се като влечуги, плъзгат се или живеят под земята”.

Поведенчески стимули за очовечаване

Изброените елементи, свързани с външните, анатомични и морфологични характеристики на животните, които подтикват хората да ги очовечават, съвсем не се изчерпват с външните стимули за очовечаване.

Поведенческите стимули за антропоморфизация могат да надхвърлят всякакви физически характеристики. Още Чарлз Дарвин обръща внимание на факта, че самият човек не може да изрази любов и подчинение с помощта на външни сигнали толкова ясно, колкото кучето, като сведе уши, отпусне устни и маха с опашка, когато срещне любимия си собственик.

Един от важните поведенчески стимули за очовечаване на животните е, че атрибуциите по време на антропоморфизацията са сходни на тези, които възрастните правят по отношение на бебета; това дори се нарича „адултоморфизъм“. Това е преди всичко тълкуването на поведението на бебето като умишлено, като подобно на възрастните. Освен това, такива форми на поведение като: следване на някого, усмивка на някого, държане на някого и докосване, са необходими атрибути на взаимна връзка между човека и фигурата на привързаност (или неин заместител). Тогава желанието да създадем чувство на привързаност към „приятна и привлекателно мъркаща“ котка „може да е биологичен страничен ефект от вроденото ни желание да се грижим за собственото си утешавано гукащо се дете“.

Домашните любимци могат да осигурят обратна връзка в социалните взаимодействия с хората чрез своите изрични, „честни“ и незабавни отговори както на приятни, така и на отблъскващи стимули и действия. Например, лекотата на очовечаване на животните се демонстрират с поведенчески знаци на готовност за отговор (отзивчивост), установяване на зрително внимание, проявяване на изразителни експресивни и телесни реакции, в зависимост от обстоятелствата на движение на тялото.

Изследване, посветено на намирането на особеностите на междувидовото взаимодействие между човек и куче (по време на игра) показва, че хората смятат играта за успешна, ако игровите цикли се състоят от обмен на действия, които са необходими за всеки успешен диалог в хода на общуването между хората. Авторите заключават, че антропоморфизацията е неизбежна, ако поведението на животното следва някои или всички правила на успешната комуникация „човек-човек“, ако има тип „диалог“, който включва опити на заинтересованост, обратна реакция/обратна връзка, поредност на действия в определен ред и темп.

Например, „fetch“ –  типичната игра човек-куче, в която човек хвърля топка за да бъде върната от кучето, протича гладко, ако са налице много от описаните по-горе компоненти: кучето или човекът привлича вниманието на другия (1); човекът обозначава намерение да хвърли топка (2); кучето показва готовност да отговори (3); има взаимна смяна на ролите (4); и кучето се връща на определена от човека дистанция по човешката времева скала (1 и 4). Изводът, който правят авторите е, че за да се създаде ефект на „одушевеност“ или „очовечаване“ на различни обекти, например роботи-животни или анимирани герои, простото наблюдение на поведението на животното и пресъздаването на основните му черти не носи желания резултат. Много по-ефективно е да се придаде на обектите за очовечаване, характерните особености на поведението, които отбелязват успешна невербална комуникация между хората.

Когато говорим за антропоморфизма, е необходимо да се споменат редица изследвания върху поведението на съвременните кучета и котки. В отговор на нуждите на хората от "антропоморфизация" и в съответствие с тенденцията, описана по-горе, в резултат на човешкия подбор, домашните любимци са разработили и установили форми на поведение, чрез които манипулират хората, предизвиквайки реакции, първоначално предназначени да улеснят взаимодействието човек-човек. Кучетата, например, лесно „четат“ емоциите на хората и благодарение на това могат да се озоват на мястото, „където са необходими“. Опитомяването е създало животни, които са необичайно умели не само в тълкуването, но и в произвеждането на сигнали, които хората забелязват. Например, това са специални мимики и посочващи движения при кучетата, с помощта на които те насочват вниманието на стопаните си към предмети или проблеми, които ги интересуват. Котките имат специални звуци, които са предназначени само за хора, но не ги използват за да общуват със себеподобни. Отбелязва се склонност на домашните кучета (за разлика от кучетата за лов и пазачи) да решават проблеми, като привличат своите собственици. Това поведение не се среща нито при дивите кучета, нито при най-близкия роднина на кучето, вълка. Експериментални проучвания показват, че кучетата лесно имитират хора, когато се учат да решават проблеми (например как да заобиколят препятствие, имитирайки не само своите собственици, но и непознати). Обсъжда се възможността за формиране на феномен, който външно е подобен на феномена на привързаност (attachment) при примати, включително хора. Смята се също, че лекотата, с която възрастните домашни любимци формират връзки на привързаност с хората, е резултат от умишлен човешки подбор.

Домашни любимци в структурата на семейните отношения

Нека анализираме феномена на домашните любимци от гледна точка на системния семеен подход, който разглежда семейството като социална система, която функционира според принципи, които са универсални за всички системи в природата. Навлизането на домашните любимци в семейната система се улеснява от антропоморфизма (той обаче също така пречи на все по-голям брой хора да разберат реалното поведение на домашните животни). Според проучванията, антропоморфизацията улеснява механизмите на проекция върху животните в семействата. Описанията на едно и също животно могат да варират в зависимост от семейната ситуация.

Описание на котката Пират, дадено от участник в изследване: „Когато Пиратът беше малък (сега е на 11 години), той беше хрътка, силен, мускулест, напомпан. Предишният беше крехък и отпуснат. Този може всичко. Този е нисък, дебел ,а онзи беше наденица.” Трябва да се каже, че предишната котка беше оставена при родителите на собственика, а те много-много не му обръщаха внимание. Той падна от балкона. След това интервюираният веднага взел Пират и се опитал повече да не го оставя с никого“. Когато се чете този текст, у човек лесно могат да възникнат съмнителни асоциации. Ако не знаете, че се описва котка, кое е първото нещо, което ви идва наум? Всъщност, има доказателства, че Пират  се различава от историята на главния герой: „Котка като котка, постоянно се крие в килера. Изключително отпуснат." Семейството се състои от протагониста, неговата съпруга и син. Когато синът е бил малък, най-хубавото дете е бил котаракът. „Играхме луди, забавни игри.“ След това детето тръгнало на училище и скоро се появили истории за това колко умен е Пиратът. По-късно, когато детето завършило училище, Пиратът, който преди винаги са взимали със себе си, дори на опасни походи, сега го оставили сам на вилата „за собственик“.

Домашните любимци са включени в семейната система като неин елемент и като такъв, те изпълняват редица функции, необходими за поддържане на семейното равновесие (хомеостаза), помагайки на семейната система да премине през етапите на жизнения цикъл.

Клинични наблюдения на семейства с домашни любимци доказват, че те:  

-участват като посредници при отделяне (сепариране) на вече порасналите деца от родителското семейство;

-встъпват като триангулиран член на семейството, помагайки за намаляване на тревожността в съпружеската двойка;

-играят роля на заместващ елемент на системата при промяна на семейната структура.

Домашните любимци, като посредници при сепарация

Стадийте на жизнения цикъл на семейната система са многократно описани в литературата. Преходът на семейната система към всеки следващ стадий от нейното развитие е съпроводен с криза. Една от най-мощните кризи, сравнима по интензивност само с появата на първото дете, е стадия на тийнейджърската криза и кризата на средната възраст сред родителите.

Дете в тийнейджърска възраст трябва да преодолее кризата на своята идентичност. За да направи това, то трябва да отговори на въпросите: „Кой съм аз? Къде отивам? За какво?" Отговорът „Аз съм син (дъщеря) на моите родители” не е достатъчен за успешно израстване. Трябва да си някой друг. Едно дете може да открие и намери нови модели на живот само като излезе извън семейството. Това излизане от родителското семейство се нарича сепарация. Това означава не само и не толкова отделното местоживеене и финансова независимост на младия човек, а неговата емоционална и интелектуална самостоятелност. Ако родителското семейство подкрепя стремежът на тийнейджъра да придобие житейски опит отвън, не му внушава идеята за опасността на света около него, неговата човешка несъстоятелност и слабост и винаги е готово да осигури надеждно убежище, където тийнейджърът може да получи подкрепа, тогава процесите на сепарация протичат лесно и гладко. Много семейства, особено дисфункционалните, трудно освобождават детето си.

В едно дисфункционално семейство често децата поддържат системата в равновесие по специален начин. Като правило това е разнообразие от симптоматични поведения: всички видове дезадаптация, психосоматични заболявания. Всичко това позволява на родителите да прекарват много време с децата си и да не се занимават с брачните си проблеми. В допълнение, детето може да стане посредник между своите конфликтни родители, да ги помири, да защити единия от другия, да утеши и подкрепи „обидения съпруг“ и т.н. Когато тийнейджърът започне да се отделя от родителите си, функциите му „увисват“.  Семейната дисфункция се засилва и равновесният механизъм на системата започва да задържа тийнейджъра в семейството – не желае да го освободи. Има много начини един тийнейджър да бъде обвързан: внушаване на опасността на света около него,  дискредитиране на приятели и дейности, понижаване самочувствието на детето, внушаване и акцентиране на общата му неадекватност. Отделянето протича особено тежко в случаите, когато детето осъзнава неразположението и страданието на родителите, с когото е в съюз. Това ясно се вижда в ситуациите на емоционално незавършен развод. Разводът по взаимно желание е рядко явление. По-често единият партньор се смята за несправедливо обиден и изоставен. В тези случаи обикновено детето споделя чувствата на родителя, с когото живее.  Ако детето живее с изоставен родител, то напълно усеща неговото страдание, както и собственото си безсилие да поправи нещо и да помогне. Тези преживявания, както всички силни чувства, изживени заедно, силно обвързват детето и майката (след развод децата по правило остават с майка си). Освен това, ако в резултат на развод контактът с разделения родител е загубен, тогава детето смята, че и то е било изоставено. Състраданието е смесено с негодувание и гняв. Постоянното и продължително преживяване на подобни емоции травмира детето. Емоционалният разрив с единия родител създава допълнителна енергия за сливане с другия. Травмата от развода прави раздялата трудна. Именно в такава ситуация домашният любимец може да улесни процесите на отделяне на детето от семейната система.

Случай: Дъщеря Р. на 26 години. „Майка ми и баща ми бяха научни работници. Баща ми беше физиолог, убиваше животни, провеждаше експерименти с животни. Експериментираше с котки“. Р. реагира болезнено на това. Когато тя е била на 12 години, родителите й започват много конфликтен развод. Инициатор на развода е била майката на Р. Бащата, който бил категорично против развода, изгонил жена си и детето си от апартамента, не помагал с пари и не плащал издръжка. Р. започнала работа на 15 години. За себе си казва, че по това време е била „психо“. "Мразех баща си, наистина съжалявах майка си." И в момента тя няма комуникация с баща си – настъпил е емоционален срив. Р. вярва, че винаги се е чувствала като котка. Може би такъв разказ не би се формирал, ако бащата „антигерой“ не беше работил с котки. Р. започва да се занимава с животни на 15 години и спасява първата си котка, която живее с нея 5 години. Тази първа котка, Тося, сама се е появила в живота на Р. и тя я отнесла в дома си.  Тя е убедена, че е имала специална връзка с животинчето, че котето някак усещало чувствата й. „Седя си и изведнъж осъзнавам, че нещо се случва с Тося. Излизам навън и виждам как тя бяга от кучето“. След смъртта й,  Р. Е взела коте със същия цвят. Но характерът и интелигентността на новото коте „изобщо не бяха като при Тося“ Р. казва, че е по-лесно да общуваш с животните и по-лесно да ги обичаш, защото ефектът от любовта се вижда веднага, човек лесно може да задоволи нуждите на животните. „Животните не се променят. Дори когато няма храна или топлина, животното е същото към теб. Хората обаче са непредвидими, разнообразни и нуждите им нарастват. Хората се страхуват от хората."

В случая, емоционалният разрив с бащата и невъзможността да се помогне на майката са били отреагирани в общуването с котката Тося. Можело е тя да бъде спасена от смъртта и чрез нея, да се развият топли отношения. По този начин Тося помага на Р. да преодолее травмата от развода на родителите си и да се отдели от семейството си. Сега Р. е омъжена, има дъщеря и живее отделно от майка си. Между другото, сега в семейството има много различни домашни любимци – котка, хамстер, птици. Няма уникален домашен любимец. Очевидно това е признак, че системата вече не се нуждае от проекция върху един домашен любимец, а  отношението към самият  домашен любимец е станало по-функционално.

Домашният любимец, като триангулиран член на семейството

Случай: С., 35 години. „Баща ми се разведе с майка ми, когато бях на 5,5 години. Той нямаше право да ме напусне. Отказах да общувам с него. От тогава не съм го виждала нито веднъж“. Травмата от развода е очевидна.

„От дете мечтаех за животни, но майка ми не искаше. В VIII клас се отказах от покупката на кожено палто в полза на купуването на куче. Мама предложи да избера –  кожено палто или куче, аз избрах кучето. Те обаче не купиха кучето. В IX клас реших да си взема котка, но майка ми категорично отказа. На 15-годишна възраст, най-накрая си взех куче, което живя 13 години. Ходих навсякъде с него, например на екскурзии. Почти веднага след смъртта му си взех второ - женско. Имах чувство за вина, че съм била доста груба с първото си куче. Второто беше послушно и меко по характер, но чувството ми за вина спрямо първото остана. Все още се чувствах виновна към него. Изминаха 7 години от смъртта на първото куче. Това преживяване, според мен повлия на начина, по който се  отнасях с второто куче, което стана разглезено и разпуснато“.

Случаят показва как емоционалния разрив с бащата е бил компенсиран чрез изграждане на привързаност към животни, които са били компаньони. Животните не са чакали С. у дома, а са я придружавали навсякъде. Трябва да се каже, че травмата от развода е повлияла на брачното поведение на С.  По-късно близките диадните отношения на С. са свързани със страх от възпроизвеждане на ситуацията от развода на майка й. Тя взима второ женско куче, преди тя и настоящият й съпруг да решат да заживеят заедно. В този случай кучето е поело част от емоционалната привързаност и създало един вид емоционална застраховка: в случай, че не е възможно да се спаси бракът, тогава съюзът с кучето ще бъде неразривен. Трябва да се каже, че в този брак няма деца.

Принципно, наличието на триангулиран семеен член, винаги позволява намаляване на тревожността в брачната диада. Диадните отношения са най-близките, нестабилни и напрегнати в семейството. Според теорията за семейните системи на Мъри Боуен, „триъгълникът” (система от трима души) е „молекулата” на всяка емоционална система, било то семейство или по-голяма социална система. Триъгълникът е минимална система от стабилни отношения. Системата, състояща се от двама души е нестабилна и в ситуация на стрес има тенденция да образува триъгълник. И така, С. си е взела куче, след като тя и съпругът й решават да живеят заедно и по-точно, когато С. отива да живее в дома  на съпруга си заедно със свекърва си. Съпругът й обаче е против – по това време той има възрастно мъжко ловно куче. Поддържането на две кучета от различен пол в къщата е много трудно. След като обаче довежда своето женско куче С. първо балансира структурата – две „момчета“ срещу две „момичета“, а по-късно, когато двойката се премества да живее отделно, мъжкото куче остава с майката на съпруга й,

При новата ситуация обаче започнали да възникват определени трудности при отглеждането на кучето.

„Кучето стана доста нелюбезно. Не можем да поканим никакви гости. Предимно гости от страна на съпруга ми. Гостите му не бяха готови да се срещнат с такова куче. Имаше гости, които бяхме принудени да ухажваме, а те седят на един стол и не могат да мръднат. Моите гости бяха по-подготвени. Те можеха да седят на стол без да мърдат, а ако тя лае, не се плашеха, не обръщаха внимание“.

Психолог: „След като имате двустаен апартамент, защо не го заключите?“

С.: „Заключвах я, тя крещи и се хвърля към вратата. А аз съм мекушава – прощавам й. Когато ме няма, казват, че е перфектна, не вярвам. Очевидно е, че съм я разглезила – съпругът ми не я харесва. Глезливостта й е в това, че хапе и прави каквото си иска. Невъзможно е да се справим с агресията, а намордник при агресия – ще хленчи, а това ме изнервя.”

Психолог: „Къде спи кучето?“

С.: „На дивана с мен. Тя знае, че не трябва, затова тихо си проправя път между мен и отстрани. Съпругът ми я търпи, но щом стане, тя веднага скача на мястото му. Затова съпругът покрива своята част със специално одеяло и си тръгва. Свекърва ми наивно й уши специална постелка, за да не спи кучето на леглото с нас. Но можеш ли наистина да я принудиш да спи там?

Ясно се вижда, че кучето е триангулиран член на семейството, в коалиция със собственика си срещу съпруга и всичко свързано с него – неговите гости, неговото куче. („Когато живеехме заедно с моето куче, те се заяждаха с мен, защото кучката малтретираше ловното куче на съпруга ми в мое присъствие.“)

От гледна точка на брачната дисфункция е разбираемо, че част от безпокойството и напрежението, които съществуват в семейната двойка, се поглъщат от кучето. Например, кучето изразява агресия към съпруга, вместо към съпругата. Косвено изразената агресия, от една страна, все още присъства в триъгълника, а от друга страна, не води до открит конфликт между съпруга и съпругата. Така протичат емоционалните процеси в триъгълника – те намаляват тревожността в системата.

Домашните любимци, като заместващи елементи на системата

Най-честата и неспецифична функция на домашния любимец в семейната система е структурното заместване. В семейната система често се случват структурни замествания.

Има много примери за замествания. Бабата замества майката, изпълнявайки нейните функции, когато прекарва с внука си или част от деня, или част от годината, или няколко години (обикновено преди училище). Една дъщеря може да бъде функционална съпруга на баща си, ако мама и татко живеят разделени и дъщерята живее с баща си. Тогава дъщерята пере, чисти, готви и се грижи за външния вид на баща си вместо майка си. Млада жена ражда извънбрачно дете. Нейните родители и баби и дядовци участват в отглеждането му. Мама учи и урежда личния си живот. Баба и дядо не й пречат – те се грижат за внучето си. Докато внукът го няма, семейството преживява непрекъснати конфликти между всеки с всички. Когато се ражда бебето, всичко утихва. Това е банална история за хомеостатичната роля на заместващ елемент. В този случай семейната система е структурирана по такъв начин, че родителските функции преобладават над брачните. За да поддържа равновесието, семейната система се нуждае от детето по всяко време, така че родителите да не изпадат в брачни взаимодействия, които са конфликтни и разочароващи. Когато дъщерята пораства и започна да се отделя, напрежението и безпокойството в семейната система отбелязват ръст: бракът става опасно неизбежен. По-късно се появява бебето и напрежението спадна. Бебето става заместник, неговите баба и дядо стават негови функционални родители, а майка му успява да живее свободен живот. Домашните любимци могат да играят приблизително същата роля в семейството. Тук е важен факторът време. Заместващо животно често се появява, след като значим елемент напусне семейната система.

В едно семейство кучета се появиха, след като синът им се ожени и се изнесе. „Размениха сина си за кучета“, казвали близки на семейството.

В друго семейство жена остава сама с две деца (момчета на 9 и 6 години), освен това в семейството все имало куче. Съпругът заминал да работи в Германия.

„Обзе ме меланхолия и депресия, дори започнах да развивам екзема. Като видях черното коте до магазина, изпитах нужда да го взема (поради депресията ми). Лекувах се много! Помня всичко много добре. Котето ми даваше нещо. Денят ми приключваше, след като момчетата си лягаха, а аз вземах котето на ръце. Прекарах всички вечери с котето, тя седеше и не се свиваше (знаеше как да седи) и се разхождахме из целия апартамент, гледайки се в огледалото. Освен това се чувстваше като хазяйка“. Интересното е, че в това семейство е съществувало друг домашен любимец – куче, но то не е изпълнявало заместваща функция именно защото е било в семейството преди напускането на съпруга.

В друго семейство котката е служила като заместител на дете – син на съпруга от първия му брак. Котката винаги е участвала във всички пътувания на семейството, отношението към нея се е променило, когато синът от първия му брак пораснал.

Има случаи на замествания, когато домашният любимец първоначално е взет за изпълнение на конкретна функция. Разведеният мъж И. живее с майка си от около 40 години. Държи женски питбул. Тя е изключително агресивна към други кучета, така че разходката с нея се превръща в трудно начинание – той се разхождал с нея предимно през нощта. Освен това, тя не била обучена да използва тоалетна навън, правела „локви и големи неща“ в апартамента. Мъжът активно се запознавал с жени в интернет, излизал с тях, заявявайки сериозни намерения и искал да се ожени. Последният роман, обсъждан в психотерапевтични сесии продължил близо две години. И. споделя, че е много влюбен и иска да се премести при нея. Било ясно, че е невъзможно да се съберат в къщата на И.: майка му е там, а апартаментът е малък. Жената имала голям апартамент и изглеждало че там ще бъде по-добре. Единственото условие е да няма куче. Тогава И. отказал да остави кучето на майка си. Така съюзът с любимата не се превръща в брак. В същото време И. продължил своите виртуални романи у дома. По този начин кучето изпълнява ролята на „законна съпруга“ и дава благородно извинение за невъзможността на мъжа да се ожени.

Заключение

Няма съмнение, че домашните любимци са интегрирани в семейната система като неин елемент. Както всеки елемент от системата, домашните любимци са подчинени на законите на нейното функциониране, по-специално поддържат семейната хомеостаза и могат да повлияят на преминаването през етапите от семейния жизнен цикъл. Това влияние може да бъде функционално или дисфункционално. По този начин домашните любимци встъпват като посредник (агент) при отделянето на юношите от родителите си и играят функционална роля. Домашните любимци встъпват и като триангулиран член на семейството, който може да попречи на развитието на отношенията и конструктивното разрешаване на конфликти в семейна двойка. Обтегнатите отношения в двойката се стабилизират чрез триангулиран домашен любимец и семейството не преминава към следващия етап от своя жизнен цикъл. Например, той няма дете или не „пуска“ порасналите си дъщеря и син. Същото се случва и с функцията за заместване. Любимецът, който помага да се преживее депресия, играе функционална роля, а любимецът, който предотвратява сключването на брачен съюз, играе дисфункционална роля.

Остава открит въпросът защо някои семейства включват домашния любимец като част от семейството, а други живеят без такъв. Интересно е, че във всички интервюта, които проведохме, винаги имаше „послания от предците“ – нашите протагонисти споменаваха роднини, които или са имали специална връзка с животните, или са отглеждали специални животни. Например легендарна силна баба, която е преживяла трудни години и е съхранила семейството си „винаги миришела много силно на котки“; или мъжете, които са заемали високи държавни позиции, „винаги са били ловци и винаги са имали ловджийски кучета“. Понякога предците на протагонистите са действали като „отрицателни фигури“ в своето „неправилно“ отношение към животните. Например баба, глава на семейството, „се отнасяла към животните като към украшение, изоставила кучето си, когато се разболяло и остаряло на вилата си“ или баща, който „погубвал животни, експериментирайки с тях“.  

Има разбира се и семейства, в които домашните любимци са се превърнали в традиция, или семейства, които са се грижели за домашни любимци, напук на своите „предци“. Стратегия на поведение, която се основава на поведението на предците, независимо как е формулирана - „като тях“ или „не като тях“ – е един от многото признаци на дисфункционално семейство. Може би включването на животно в семейната структура като домашен любимец е типично за дисфункциониращи семейства.

Процедура за клиничната част на изследване

Провежда се интервю с респондент, който се смята за собственик на домашен любимец – куче или котка.

За беседата се използва примерен списък с въпроси, разделени в два блока. Първият блок от въпроси се отнася до самия домашен любимец и настоящия живот на семейството. Вторият блок от въпроси е за миналото на семейството и историята на връзките на различни членове на семейството с домашни любимци.

1 блок

1.Опишете вашия домашен любимец: Три от основните му качества. Как се чувства в семейството?

2.Опишете историята на появата му в семейството.

3.Кой и как от членовете на семейството се отнася към домашния любимец?

4.Какви събития се случиха в семейството непосредствено преди появата на домашния любимец?

5.Промени ли се и какво се промени в начина на живот на семейството и в самочувствието на хората, след появата на домашния любимец в семейството?

6.Какви трудности „донесе със себе си“ домашният любимец?

7.Кой и как от членовете се справя с тези трудности?

8.Какво ново се появи в семейството? Какви хубави неща се случиха в семейството?

9.Променил ли се характера на взаимодействие между членовете на семейството?

10.Според вас, каква функция изпълнява домашният любимец в семейството? Защо е в семейството?

11.Ако нямаше домашен любимец, какво щеше да се случи в семейството. Кой би изпълнявал неговата функция?

12.Вашият домашен любимец кастриран ли е? Защо?

13.Къде спи вашият домашен любимец?

14.Ако в семейството има други домашни любимци, какви са взаимоотношенията им?

15.Планирате ли други домашни любимци в семейството? Какви и защо?

2 блок

1.Имали ли сте по-рано вие или членовете на вашето семейство домашни любимци? Ако да, опишете кой е имал и каква е историята на живота му. Кой беше основният му собственик?

2.Посочете три основни качества на предишни домашни любимци.

3.Посочете причините за смъртта на предишни домашни любимци. Как се справихте с трудностите на загубата?

Обработка на данните

Заедно с респондента, по време на процеса на интервю, се съставя генограма (до поколението на баба и дядо, понякога прабаба и прадядо, ако самите респонденти желаят да говорят за тях). В генограмата се нанасят като допълнение към членовете на семейството, онези домашни любимци, които се считат за „членове на семейството“.

Превод

[1] Релизер  (на английски releaser - освободител, избавител) –  термин, предложен от етолога К. Лоренц за обозначаване на стимули (например части на тялото, пози и движения, миризми, звуци), демонстрирани от един индивид и предизвикващи определени поведенчески реакции в друг индивид, особено от същия тип.  Релизерът  е частен случай на пусков стимул. Например, при хранене на пилета в сребриста чайка, релизер за реакция на патетата се явява червеното петно в края на жълтата мандибула на родителя; пилето извършва кълвателно движение на това петно, което от своя страна служи като задействащ сигнал за родителя да повръща погълнатата риба. По-късно това понятие е било разширено до случаи на междувидова комуникация. Понятието релизер понякога включва сигнали за емоционална експресия при хората (например плач, усмивка и т.н.) и дори социално нормативни знакови елементи, като облеклото и тялото.