Речникът тълкува думата „затвореност“ като откъснат, отчужден, резервиран, сдържан скрит и отделен. Затвореното дете е „недостъпно“ за другите, изпитващо нужда да се дистанцира от свят, който е твърде болезнен за него.

Възрастните обикновено са доволни от такива деца, защото те причиняват малко безпокойство. Проблемите стават очевидни едва тогава, когато детето започне да проявява прекомерно отдръпване и свитост.

Тези деца могат да говорят само когато е необходимо или изобщо да не говорят. Затворените деца пазят всичко вътре в себе си. По някакъв начин те са се научили да „държат езика си зад зъбите“ (някой веднъж е казал твърде много и те са си научили урока). Те охотно мълчат, пазейки чувствата и преживяванията за себе си. Обикновено се справят добре в училище, изпълняват си задълженията, спазват правилата, не хленчат и не се оплакват, не плачат, не конфликтуват, не се карат и не крещят, но говорят само когато е необходимо. Такова дете може да говори много тихо, почти шепнешком; да стои настрана, страхувайки се да се присъедини към група деца или да опита нещо ново; често е самотно, с малко или никакви приятели; предпочита да играе само, прекарва много време само, люлеейки се или смучейки палците си. Понякога се скита безцелно, зяпа или следва други. То лесно може да бъде сплашено от големи групи деца и възрастни около тях.

Изолираността и затвореността много често са типични за децата от т. нар. училища-интернати и децата, настанени при приемни родители.  Обикновено тези деца или просто не знаят как да играят, или са свикнали да играят сами. Затвореността им е резултат от пренебрегване на потребността на детето да играе. Опитът им в играта е ограничен и те често просто не знаят какво да правят с материалите за игра, познати на другите деца. Така детето предпочита да се мотае.

В друг случай, детето, срещайки се за първи път с разнообразни нови играчки, става леко объркано, суетливо и се втурва от едно занимание към друго. В този случай може да си спечели етикета „хиперактивно“.

Затвореността може да се прояви като вид защита срещу прекалено натрапчив и опекунстващо настроен възрастен. Например, мълчанието е единственото оръжие, което детето може да използва срещу родителските изисквания. Въпреки това, дори ако едно дете не говори, това не означава, че не чува какво се казва. Затворените мълчаливи деца не възприемат мълчанието си като нарушение. Те вярват, че просто нямат какво да кажат.

Дори без да се вземат предвид стереотипите за социално поведение, основани на пола, момичетата по-често се възприемат като срамежливи, резервирани, тихи и затворени. Момчетата са по-склонни към контакти поради по-голямата си агресивност.

Някои препоръки от психолог е възможно да помогнат на родителите да окажат подкрепа на затворените деца.

При много затворени деца подходът трябва да бъде постепенен. Родителите трябва да бъдат много търпеливи и готови да отделят много време, докато се появи първата реакция. Ако детето няма опит в играта, редовните занятия с него ще му помогнат да придобие този опит. Това ще изисква известно време – показване на детето как да използва играчка всеки ден, постепенно запознаване с игрите на други деца. Радостта от играта е най-добрата подкрепа на опита на детето.

Дете от интернат например може да се затвори, като реакция на пренебрегването му от страна на възрастните и преживяването да бъде оставено само. Такова дете се нуждае от време, за да се адаптира и да се научи да търпи постоянното физическо присъствие на възрастен. Ежедневната игра с детето може да е най-доброто решение. Не бива да се насилва да играе. Приятелските отношения (на равни начала), интересните занимания и приятелският разговор без изискване на отговори могат постепенно да изградят чувство на доверие.

Едно затворено дете може да не знае как да се обърне към възрастните, особено към приемните родители. То може да е нервно или дори да се страхува от близостта им. Физическата обич може да помогне за спечелване на доверието на детето. Важно е обаче да се помни, че не всяко дете се нуждае от нея. Някои деца, особено тези, които са преживели различни форми на насилие, може да не толерират физически контакт. По-късно ще са необходими известни усилия, за да се помогне на детето да се довери на другите и да се свърже с връстниците си. Този процес обаче няма да е бърз.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Терминът „незащитен“ се използва широко за описание на деца с голямо разнообразие от форми на поведение. Речникът определя думата като „безпомощен, неспособен да се защити от опасност, тревожен без основателна причина“.

Понякога може да се наблюдава как деца буквално да се вкопчват в родителите си или други хора, а ако някой се опита да ги привлече или отскубне от тях, те се вкопчват още повече. Тези деца физически хващат хората, сякаш за да намалят своята незащитеност и чувството си на неувереност, за да се почувстват по безопасно. Тяхната прилепчивост обикновено е много трудна за понасяне от другите. Връстниците им не харесват компанията им и се стараят да ги избягват.

Дете, което е принудено да се вкопчва в другите има толкова неясно чувство за собствения си Аз, че се чувства добре само ако може да се обедини с някого. То може да съществува само в сливане с друг човек. Усещането за отделеност за него е необичайно и предизвиква страх. Детето не знае къде започва и къде свършва неговото Аз. Интензивната потребност от идентификация води до това, че то не може да прави ясно разграничение между себе си и другите.

Децата, които стигат до крайности в желанието си да угодят на възрастните, изглеждат прекалено послушни и изпитват аналогично чувство на неувереност. Те търсят потвърждение за правилността на действията си чрез това, приемайки правила, които често се налагат от възрастни. Понякога не могат да кажат „не“ на никого, нямат собствени идеи и мнения, обсесивно послушни са и се стремят да се държат добре до такава степен, че се възприемат като скучни и досадни в общуването.

По принцип всички деца търсят одобрение – да бъдат „добри“, да следват указания и да се държат „правилно“, като постигат всичко това в рамките на своите способности. Те също така демонстрират способността да изразяват гняв, протест и несъгласие, да стоят на собствените си крака и да изразяват своята гледна точка, когато не са съгласни с другите. За разлика от тях, незащитеното дете, което се стреми да угоди на другите, изразходва много по-голяма енергия в това преследване. То постоянно насочва енергията си навън, вместо да я изразходва за задоволяване на собствените си потребности.

Върху изразеността на чувството за несигурност на детето оказва влияние преживяването на раздяла с майката (в родилния дом, в семейството, след смърт или при постъпване в детска градина или детска ясла). Децата се нуждаят от период на адаптация, за да съгласуват предишните преживявания с новия свят на самота. Този период на адаптация варира от дете на дете и родителите не винаги са най-добрите поддръжници. Например, ако детето е прекарало повече време с баба или детегледачка, те ще са по-склонни да помогнат. Адаптацията може да бъде особено трудна за деца, които са били незабавно отделени от майка си или друг възрастен за значителен период от време. Въпреки това, дори три- или четиригодишните, които са останали вкъщи с майка си, ще намерят преживяването на предучилищната възраст за трудно: нови възрастни, нови деца, нови очаквания и правила. Детето има ограничена представа за времето и цял ден в детска градина или ясла може да бъде изтощително. Понякога детето искрено се страхува, че родителите му няма да се върнат. А ако наближава време за дрямка, някои деца си мислят, че ще прекарат нощта в детската ясла. При такива нови и неочаквани обстоятелства детето очевидно се нуждае от помощ.

Всъщност може да е тревожно, че децата в предучилищна възраст се адаптират толкова бързо към нови хора и места. Някои деца са преживели толкова много промени, че не реагират добре на новите и се привързват прекалено много към всеки нов възрастен. Тази привързаност обаче е повърхностна, тъй като не се основава на увереност, че възрастният ще бъде там през цялото време. Подобно поведение трябва да е източник на безпокойство за възрастните, а не знак за „добро“ или „лошо“ поведение.

Има много начини, по които един чувствителен възрастен може да помогне на детето да се адаптира към нова среда. Както вече беше отбелязано, разделите са особено трудни за деца, травмирани от многобройни раздели. Следователно, независимо от преживяванията на детето, родителите трябва да обяснят къде отиват, да го уверят, че ще се върнат и да му кажат топло довиждане. Ако е известно, че родителят е отишъл на работа, можете да обсъдите това с детето, като обясните, че майката ще се върне „след чай“ (или по друго време). През първите няколко дни някои деца се чувстват по-сигурни, ако родителят им остави чанта или ръкавица като гаранция, че ще дойде да вземе детето и всички негови вещи. На това се основава и практиката в детските градини, при която новопостъпилото дете престоява ограничено време заедно поне с единия родител и постепенно това съвместно време се увеличава до момента, в който отпадне нуждата от присъствието на възрастния.

Най-надеждният признак за незащитеност на детето е неговата „привързаност“ към възрастен, буквално следвайки го навсякъде.

Работата с деца, които се нуждаят от идентификация, одобрение и положителна оценка, предполага да се позволи свобода на избор.

Можем да започнем с дейности, които включват сензорни упражнения, двигателни упражнения и игри, които ще позволят на детето да опознае своите чувства, своя образ и образ на своето тяло и да ги интегрира. Накрая, то ще придобие умения за вземане на решения, изразяване на собствено мнение, идентифициране на своите нужди, желания, предпочитания и отхвърляния, както и за научаване на вербално изразяване на своите съзнателни потребности, желания и мнения.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Вината е по същество гняв (или негодувание), обърнат против самия себе си. Механизмът, по който се развива вината, е приблизително следният. Детето е смъмрено или наказано за някакво прегрешение. Това предизвиква неговия гняв. Но тъй като детето често няма възможност да изрази гнева си, то го потиска и започва да се чувства виновно за действията си. Ако гневът е изразен директно, чувството за вина обикновено изчезва.

Обидата съпътства всяко чувство за вина. Ако детето не е в състояние да изрази гняв и изпитва вина, то се обижда на възрастния (или може би друго дете), който е свързан с това неприятно чувство. Зад чувството за обида обикновено се крият неизказани претенции. Детето, което изпитва чувство за обида към родителите си за това, че са ги смъмрили, може в същото време неявно да изрази претенции отправени към родителите. Неговото съдържание – да бъдат по-търпеливи към една или друга постъпка на детето.

Децата, особено малките, често се оказват в състояние на объркване по повод на това, кой е виновен за случилото се. Ако постоянно биват смъмряни за нещо, което смятат за неясно, те често поемат вината, порицават себе си и се чувстват „лоши“. Така гневът, вината, обидата и самообвиненията са преплитат, смесват и вкореняват в Аз-образа на детето. При децата, които се чувстват прекалено виновни, вината пронизва целия им живот. Те могат да се чувстват виновни много преди да извършат действие, просто от мисли или желания.

Чувството за вината може да възникне не само след като детето е извършило лошо дело, но дори когато намеренията му не са реализирани. Например, детето е ядосано на родителите си и би искало да им отмъсти, но не го прави. Самата мисъл за отмъщение обаче вече го кара да се чувства виновно.

Опитът да се избегне вината поражда форми на поведение, които външно изглеждат несвързани с човешкия страх да не направи нещо нередно. За да облекчат чувството за вина, те се опитват да направят всичко, което мислят, че другите очакват от тях, но в същото време постоянно се чувстват обидени. Те стават объркани и изпитват неувереност по повод на това, какво точно се очаква от тях, но несъмнено са убедени, че гневът и яростта трябва да бъдат потиснати. Те упорито се опитват да угодят на всички и да се съгласят с всички. Едно дете, например, може да се превърне в малък лицемер. Като действа така, както другите очакват от него, хитрецът се вкопчва в любовта си, замествайки я със себелюбие. В този случай обаче детето престава да разграничава живота си от живота на другите, губейки чувството си за своя Аз и собствена цялост.

Друг начин да се избавим от вината може да се разпознае в някои особености както на деца, така и на възрастни. Ако детето постоянно се безпокои по повод подготовката на домашните за училище, мие често ръцете си, постоянно подрежда стаята си или често докосва или си играе с неща – всичко това са признаци на робска зависимост от навици, които неволно са се развили в условия на дискомфорт и вътрешно напрежение. Значителна част от това напрежение се поражда именно от комплекса за вина.

Когато възпитават детето, родителите често неоправдано бързат да изразят своето одобрение или неодобрение, за да може детето да разбере какво се очаква от него. В същото време, виждайки как родителите се стремят да задоволят основните нужди на детето, то започва да възприема родителя като продължение на себе си. То сякаш присвоява не само името на родителите си, но и ръцете им. В края на краищата, те са тези, които ги люлеят, хранят, мият и ги топлят. Неизбежно мислите на родителя в крайна сметка се превръщат в мисли на детето. И накрая идва момент, в който родителят вече не е необходимо да присъства, за да обяснява на детето кои от намеренията му са добри или лоши. Ето защо много бързо родителските преценки и стереотипи на поведение се превръщат в преценки и стереотипи на поведение на децата.

Когато родителите изразяват гняв, нетърпение и използват в добавка наказание, те на практика казват на детето си, че не го обичат. И дори това да не е напълно вярно или дори напълно погрешно, детето пак ще се придържа към мнението си, защото възприема родителско отношение, което далеч не е приятелско и обичливо.

За едно дете истинската родителска любов е изключително важна и нейното явно или неявно отсъствие оставя дълбок отпечатък върху съзнанието му по две причини:

1.Докато детето зависи от родителите си, то разбира, че тяхната любов е най-голямата гаранция, че ще продължи да удовлетворява всичките си нужди.

2.Тъй като детето се чувства като частица от родителите си, то започва да вижда себе си през очите им. Това означава, че под натиска на родителите може да се чувства зле, недостойно за любовта им и затова да реши, че е много по-лошо, отколкото е смятало преди.

Ако родителите са толкова сурови, че изразяват неодобрението си по-емоционално и по-често от необходимото, детето ще изпитва недостиг на тяхната любов. Чувството, че е обичано, се превръща по-скоро в лукс, отколкото в норма. То започва да се отнася към себе си с по-малко уважение. Неуверено в себе си, без да притежава мъжество, лишено от своите интереси, детето изпитва страх и нужда да се извинява или оправдава предварително пред всички.

Разбира се, невъзможно е да се отгледат деца, без да се изразява одобрение или неодобрение за действията им. По подобен начин е невъзможно да се събуди съвестта на детето, без да се създаде комплекс за вина. Най-доброто нещо, което можете да направите в такъв случай, е да запазите чувство за мярка. Възрастните трябва да се стремят да намалят комплекса за вина по всякакъв начин, вместо да се опитват да постигнат нереалистичната цел, да избавят детето от него напълно.

Ако детето изпитва страх и показва признаци на повишена нервна възбудимост или ако е като цяло несигурно в себе си, както се вижда от смучене на палец и други симптоми на психично напрежение, тогава е напълно възможно то вече да е развило комплекс за вина.

Комплексът за вина може да попречи на детето да се наслаждава пълноценно на живота. В този случай то се нуждае от помощ, за да разбере кое е, какви са неговите нужди и какво иска. То трябва да се научи да вербализира своите желания, мнения и мисли, да прави ясен избор и да поема отговорност за своя избор. Също така трябва да натрупа опит в изразяването на гнева, негодуванието и исканията си. Колкото по-открито едно дете може да изрази гнева си, толкова по-малко вина ще чувства, която ще го отслаби и парализира.

Освен това родителите трябва да положат усилия да смекчат тона на своите упреци. Те трябва да обяснят на детето защо възрастните не одобряват определено поведение. Но това трябва да се прави кратко и спокойно – това е най-добрият подход. Говорете с децата си, обяснявайте им всяко свое решение, постъпка, действие!

Никога не казвайте на детето, че родителите му вече не го обичат или че ще го „изпратят някъде“. Напротив, родителите трябва да дават на децата си истинска безусловна любов и да хвалят добрите им дела възможно най-често. В този случай всяка щедрост е гаранция, че чувството за вина ще бъде сведено до минимум.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Детето с повишена активност трудно стои на едно място. То е суетливо, движи се много, върти се на място и понякога е прекалено приказливо, може да демонстрира дразнещо поведение. Често показва лоша координация или недостатъчен мускулен контрол. Непохватно е, изпуска или чупи неща и разлива мляко. Такова дете трудно се концентрира, лесно се разсейва, често задава много въпроси, но рядко дочаква отговори; изпитва потребност да грабне нещо или да започне да си играе с нещо, но след това може внезапно да промени намеренията си.

Хиперактивността се проявява още на третата или четвъртата година от живота. Такова дете има много ограничен обем на внимание; може да се фокусира върху определени дейности само за няколко мига, преди да премине към други дейности. Като правило за такива деца е присъща висока отвлекаемост на вниманието, реагирайки на всеки звук или движение.

Хиперактивните деца често изпитват обучителни затруднения поради недостатъчно развити способности за умствена съсредоточеност, за възприемане на зрителни, слухови и понякога дори тактилни образи. Моторната несъгласуваност се причинява от лоша координация очи-ръце и се отразява негативно върху способността за лесно и правилно писане. Детето буквално е пресирано от тези обучителни затруднения, което неизбежно води до формиране на ниска самооценка.

Много вторични ефекти допринасят за трудностите на такова дете. Възрастните са нетърпеливи с тях, не им вярват и понякога не могат спокойно да търпят поведението им. Те се опитват да ги успокоят с раздразнение, като по този начин потискат умствената и физическата им активност. Ето защо е съвсем разбираемо, дете, което е лишено от възможността да изрази натрупани и сдържани чувства, да има трудности да остане спокойно, съсредоточено и с концентрирано внимание.

Хиперактивното дете обикновено има малко приятели, защото социалните му умения за общуване са слабо развити. То е унижено от етикетите, които му се лепят и от закачките и прякорите, които получава от други деца. Вследствие на това, то често е агресивно, провокира множество конфликти и спорове, има лош контрол на импулсите и е много импулсивно.

Много стимули от околната среда смущават и дразнят хиперактивното дете. Децата, които проявяват отделни или всички симптоми на хиперактивно поведение, понякога просто избягват болезнените усещания. Тревожните деца често изпитват страх да бъдат принудени да участват в каквато и да е дейност. Те постоянно преминават от една задача на друга, изглеждайки неспособни да се спрат на една или да съсредоточат вниманието си изцяло върху избран обект. Такива деца – страхливи, раздразнителни и тревожни – могат да създадат впечатление за хиперактивност, с всички последствия, произтичащи от този етикет.

Освен това, прекомерната активност може да бъде пряко следствие от нервното напрежение на детето – или по-точно, начин за облекчаване на това напрежение.

Ключът към помощта при хиперактивно и разсеяно дете, е да съсредоточи вниманието на възрастните върху проблема на детето.

Важно е да се отдели определено време за занимания с детето, прекарани заедно в тиха стая с минимални разсейващи фактори. Първоначално това може да бъде само една или две минути. Времето трябва да се увеличи само когато детето може спокойно да понесе това време.

Препоръчително е да се избират играчки и занимания въз основа на интересите и предпочитанията на детето.

По време на заниманията се опитвайте постоянно да привличате вниманието на детето с коментари като „Виж!“ и „Слушай!“.

Игрите, които изискват много физически усилия, могат да помогнат за облекчаване на нервното напрежение. Игрите трябва да бъдат кратки и успешни.

Това обаче е само „първа помощ“. Най-добрият начин да се „облекчи“ хиперактивността на детето е да се опитате да премахнете основните причини. Тук, разбира се, е необходима намесата на професионален психолог.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Страхът е неприятно и мъчително чувство. Обикновено се причинява от наличието на нещо заплашително или отсъствието на нещо, което осигурява сигурност, чувство на смутна тревожност или неминуема опасност. Страхът може да бъде предизвикан от конкретен човек или предмет. Понякога страхът не е свързан с нищо конкретно, а е мним, плод на въображението. Това е безпредметен страх.

Въпреки това, независимо от източниците за страха, ключът към разбирането на психологическата природа на страха се крие в човешкото съзнание, а не в конкретните реалности, от които се страхуваме. Смисълът е, че не самите определени явления или неща плашат човек, а по-скоро че той ги възприема с опасение. Много често възрастният човек вижда нещата и оценява степента им на опасност въз основа на своите възприятия за тях или на своя опит. Именно това го различава от детето. Поради липса на опит и знания, то може изобщо да не се страхува от наистина опасни неща и да се страхува от напълно безобидни. Ето защо детските страхове в повечето случаи, могат да бъдат както обосновани, така и въображаеми; както незначителни, така и неизмерими.

Децата изпитват страх по-често, отколкото възрастните осъзнават. Зад всеки случай на открито изразен страх има ситуация на скрит страх. Прието е страхът от каквото и да е, да се възприема като признак на малодушие. Родителите изразходват много енергия, обяснявайки на децата си как да се избавят от страха, но рядко разбират и приемат усещанията на детето за страх. Децата се обучават да потискат страховете си, за да угодят на родителите си или да избегнат объркването им със собствените си преживявания. Например, при анализ на детски рисунки, скритите страхове често изплуват на повърхността.

Страхът може да бъде предизвикан и от самота, непознатост (на човек, предмет или нещо друго), внезапно приближаване, контрастни промени в стимула (тишина срещу шум, светлина срещу тъмнина), височини и болка.

Появата и изчезването на страховете при децата зависи от тяхната възраст. Например, психолозите са установили, че страхът от непознати не може да се развие през първите няколко месеца от живота, просто защото детето все още не е развило способността да различава познати от непознати лица. Тази способност се появява някъде между 6 и 9 месеца. Именно през този възрастов период страхът от непознати достига своя връх. Страхът от животни и тъмнина обикновено се проявява през първата година до 18 месеца, но се наблюдава доста редовно при деца след 3-годишна възраст. Между 1 и 6-годишна възраст страхът от звуци и непознати предмети постепенно намалява. Страхът от животни достига пик на 4-годишна възраст и след това намалява. Освен това с възрастта конкретните страхове се заменят с въображаеми, безпредметни страхове.

Има три типа ситуации, които могат да предизвикат страх у детето или да формират предразположеност към него.

Подражание. Процес, при който детето преживява множество страхове от възрастни (предимно родители) и отношението им към тях. Обикновено възрастният, страхувайки се от кучета, мишки, огън, вода, мълния или изпотяване, несъзнателно „заразява“ детето с тези страхове. Като подражава на поведението на родителя, детето в крайна сметка започва да изпитва същите чувства. Понякога е достатъчно само да види как родителят се тревожи или проявява безпокойство в дадена ситуация.

Подражанието поражда огромен брой детски страхове и по друга причина. Например, когато грижовен родител, предупреждава детето да внимава за да не падне, за да не се нарани, той постоянно „излъчва“ тревожност и безпокойство. Това състояние се предава на детето. В този случай, ако детето постоянно е насърчавано да бъде внимателно, постоянно му се напомня, че може да се нарани, то ще почувства неизбежността на опасността. Дори ако детето не може веднага да определи от какво точно трябва да се страхува, в него се установява постоянно, напрегнато чувство за тревога и предстояща опасност. Това чувство може да се задържи в душата на детето доста дълго време. Или друг пример, майка (баба) непрекъснато е опекунствала над детето, напомняла, предупреждавала, дори наказвала детето си за да не тича, защото ще се изпоти и ще се разболее. И в двата случая когато това дете порасне и стане родител, той/тя вероятно ще „зарази“ своите деца (дори внуци) с детските си страхове. Този механизъм може шеговито да се нарече „кръгов страх в природата“.

По-долу е представен таблица, илюстрираща различните поведенчески модели на родителите, изправени пред проблема с детските страхове.

Модели за социализация на страха

Травма. Това е остро психологическо преживяване на събитие, което оставя дълбок отпечатък в съзнанието на детето. Събития като ухапване от куче, падане от дърво или люлка могат да бъдат травмиращи не само физически, но и психологически. При такива инциденти детето може да развие страхове. Някои остават в паметта за дълго време, докато други бързо се забравят. Всичко зависи от личността на детето, тежестта на ситуацията и реакцията на родителите към инцидента.

Наказание. Тук не говорим за конкретни страхове, а по-скоро за скритите преживявания, които могат да доведат до страх. Когато родителите крещят или удрят дете, за тях е напълно ясно, че са раздразнени и временно са загубили любовта си към него. Детето често е в объркване, несигурно как да обясни „свирепостта“ на родителите си: какво не е наред с поведението им, все пак са правили това хиляди пъти преди и родителите им са били спокойни.

Освен това, ако на едно дете постоянно му се крещи, заплашват го и го наказват, враждебността към родителите му постепенно се натрупва в него и в резултат на това то започва да се чувства виновно. В края на краищата, то ще развие чувство на омраза към хората, които обича. Принудено е да крие враждебността си, но това е много трудно. И започва да се страхува точно от това чувство.

Неспособността на детето да изпълнява заповедите на родителите си също може да причини страх. Когато детето не е в състояние да изпълнява заповедите на родителите си, то негодува срещу прекалено строгите им изисквания. В същото време се страхува да не загуби любовта на близките си, ако останат недоволно от него. Колкото по-голямо е негодуванието, толкова по-голям е страхът. Прекомерните изисквания към децата често създават атмосфера на страх в семейството. Тази ситуация може да възникне в два случая: първо, когато детето се страхува, че родителите му ще го изоставят и ще спрат да го обичат; и второ, когато враждебната реакция на детето към изискванията на родителите му го кара да се чувства все по-недостойно за любовта на близките си и следователно в голяма опасност.

Някои страхове при децата стават обсесивни, нараствайки до степен, че усилията, положени за избягване на предмети, хора или ситуации, които предизвикват страха, пречат на живота им. В този случай е уместно да се говори за фобии.

Разликата между страх и фобия е, че при първия, децата се плашат от нещо, което действително са видели. Ако самоусещането се влоши, страхът може да възникне само от осъзнаването на възможността за неговия източник, така че действията се основават на принципа „за всеки случай“. Детето, което се страхува от кучета и не иска да се разхожда навън, където то е видяло злобно и лаещо куче, предизвикващо страх. Когато това дете не смее да прекрачи прага на къщата, защото „там на двора вчера е имало куче“, е възможно да развива фобия.

Симптомите на страх в поведението на детето включват гризане на нокти, смучене на палец, заекване, тикове, нощно напикаване, нервност по време на хранене, оплакване и хленчене, потайност и изолация.

Преди всичко, психологът трябва да обясни на родителите, че те самите могат, ако не напълно да премахнат, то поне да помогнат на детето да се справи със страховете си. За тази цел родителите трябва да направят следното:

-От съществено значение е да положите всички усилия за подобряване на отношенията с детето. За да постигнете това, възрастните трябва да смекчат изискванията си към децата, да ги наказват по-рядко и да обръщат по-малко внимание на враждебността, която те от време на време проявяват.

-Необходимо е да се стремите да успокоите детето и да възстановите емоционалното му равновесие. „Научните“ обяснения, подигравките и шегите за страха са неуместни и като цяло недопустими.

-Преди всичко, възрастните трябва да уважават страха на детето, дори и да е напълно неоснователен или да се държат така, сякаш няма нищо изненадващо в страха на детето. Детето отчаяно се нуждае всичките му страхове да бъдат признати, приети и уважавани. Само когато те бъдат открито обсъдени, то може да придобие силата да взаимодейства със света около себе си, който понякога го плаши.

-Важно е да се говори с децата за техните страхове; думата „страх“ не бива да бъде табу. Някои страхове възникват от погрешни схващания, докато други се основават на реални ситуации или произтичат от неравностойното положение на детето в семейството или групата от връстници.

-Можете да кажете на детето, че родител или общ приятел е изпитвал същия страх и е успял да го преодолее.

-И накрая, важно е да се предприеме по-спокоен подход: не правете драма от страха на детето или още по-лошо – трагедия и избягвайте да водите дълги разговори за него. По-добре е да намерите хумористичен момент в стресова ситуация, вместо да я осмивате и се опитайте да бъдете възможно най-нежни с детето.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Енурезата (от латинското „Еnures“) – нощно напикаване, е много често срещано състояние сред децата. Опитът показва, че е изключително трудно да се разберат причините му и още по-трудно да се лекува.

Децата обикновено спират да се напикават в гащите на 2,5-3,5 години, а нощното напикаване – на 3,5-4,5 години. Докато детето не достигне тази възраст, е малко вероятно на този проблем да се обръща много внимание. Проблемът възниква, когато детето продължава да се напикава както в гащите, така и в леглото си след естествената възрастова граница. Трябва да се отбележи обаче, че тези насоки са само обща норма и понякога са възможни значителни отклонения.

Уринарната инконтиненция (неволно изтичане на урина) може да бъде причинена от множество фактори, несвързани с физиологията на детето:

-страх от тъмното;

-трудност при достигане до тоалетната;

-детето може просто да не знае, че напикаването в леглото е забранено;

-прекомерно силно преживяване, ярко впечатление или уплаха;

-инфантилизъм, забавено психично развитие или общо недоразвитие на детето;

-твърде ранни или твърде строги опити за приучаване на детето към гърне ;

Важно е да се отбележи, че уринарната инконтиненция почти винаги има психологически причини – резултат от лошо родителство или някаква форма на психическо напрежение (или и двете).

Много често родителите изправени пред този проблем, упрекват и заплашват детето си по много категоричен начин, изисквайки то да спре да се напикава в гащите или леглото. Това отношение може да доведе до страх от уриниране, което е ненормално и може значително да усложни живота както на детето, така и на родителите му. Един от най-често срещаните начини да се скрие този страх е да се демонстрира отвращение към изпражненията. В този случай се развива т. нар. „анален“ характер: детето расте с изострено чувство на неприязън към мръсотия и всякакъв вид безпорядък, като „зацикля“ в чистотата.

Американският психолог Фром смята, че уринарната инконтиненция може да се облекчи, като се следват следните препоръки. Преди всичко, трябва да се подходи към това спокойно и уверено, знаейки, че родителят може да реши този проблем.

-не очаквайте детето ви да спре да се напикава в леглото веднага след като се научи да го прави през деня;

не експериментирайте и не се опитвайте да направите детето си чудо – това може само да му навреди;

-радвайте се на всеки малък успех – след като се научи да се контролира през деня, е по-вероятно да остане сухо през нощта;

-веднъж или два пъти през нощта водене то тоалетната също ще помогне – така детето ще контролира пикочния си мехур по-ефективно и ще получава похвали сутринта;

-безсмислени са забележките, когато леглото е мокро – по-добре мълчете или просто гушкайте детето;

Интересна гледна точка по този въпрос излага друг американски психолог – В. Оукландър. Според него нощното напикаване може да се приеме като пример за това, как детето изразява себе си. Нощното напикаване може да бъде проява на здравословно желание за себеизразяване. Ако детето не е намерило адекватен начин да изрази това, от което се нуждае, то започва да го изразява по други начини. Без такъв начин тези незадоволени потребности биха могли да се проявят в други симптоми като астма или развитие на екзема. Не е случайно, че много деца, които страдат от нощно напикаване, са добродушни, общителни и рядко изразяват гнева си.

Нощното напикаване е свързано с невъзможността да се изразят потиснати чувства по друг начин; никое дете не изпитва съзнателно желание да напикае леглото си.

Важно е родителите да разберат, че нито те, нито детето са виновни за това. Ако детето редовно се напикава или цапа гащите си, е безсмислено родителят да се гневи. Ако това се случи поради нервност или превъзбуда, гневът на възрастния ще причини ненужно напрежение. По-добре е да се покаже на детето, че родителите биха искали това да се случи. Включването на детето (в по-висока възрастност) в прането на бельото или панталоните му също може да помогне. Крясъците или засрамването за това обаче е безполезно и жестоко.

Много малко деца се държат по този начин от „палавост“ или непослушание. Просто, потопени в някаква много вълнуваща дейност, някои деца игнорират телесните си импулси до последния момент, а други са толкова погълнати, че дори не забелязват какво се е случило.

Децата трябва да се водят до тоалетната на редовни интервали, да се насърчават в собствената им инициатива и да се запазва спокойствие.

В. Оукландър предлага родителите – а понякога дори и целите членове на семейството – да споделят своя опит, свързан с тази ситуация. Освен това могат да се опитат да прехвърлят отговорността за определени телесни функции върху самото дете: то е отговорно за нощното напикаване. И накрая, трябва да се помогне на детето да научи по-подходящ начин да изразява това, което иска да изрази.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Психологията на децата през първата година от живота е сложна, недостатъчно изучена и най-важното, почти не е систематизирана по теми. Това вероятно е така, защото изучаването на детската психология започва с установяването на първия вербален контакт с детето, а до това време с детето системно общуват само родителите и близките родственици. Всички останали общуват с детето крайно несистемно. Това не позволява през първата година да се идентифицират ключови психологически аспекти. Лекарите (педиатри) обаче, поради професията си общуват с децата много по-често през първата година, отколкото другите възрастни. Тази позиция им позволява да виждат света през очите и начина на мислене на детето през първата година.

Импринтинг (от английската дума „imprint“ – оставям следа, запечатвам, фиксирам) е образуването на изключително устойчиви следи в психиката след еднократно преживяване. Той представлява форма на много бързо и устойчиво човешко учене в определени ситуации, свързани с тежък невроемоционален стрес. В наличната литература импринтингът се изучава само в детска и подрастваща възраст, когато е възможно да се проследи формирането на сложни условно-рефлекторни връзки и поведенчески реакции. Що се касае до феномена импринтинг при новородени, учените нямат окончателно мнение по въпроса. Макар че като цяло допускат възможност за неговото съществуване, сериозни изследователи се противопоставят на директното пренасяне на методологията и теоретичните концепции на етологията на животните върху хората, като подчертават необходимостта човешката етология да се свърже със социологията, психологията, генетиката и биологията. Мащабни изследвания, потвърждаващи съществуването на феномена импринтинг при новородени, установят неговата сила и продължителността на критичния период, не са провеждани.

Известният етолог и психоаналитик Джон Боулби, в своята работа „Привързаност“, твърди, че процесът на „импринтиране“ в широк смисъл на понятието, е приложим към човешкото поведение в общата му форма. По-частност, той предполага хипотеза, защо бебетата и малките деца са толкова сериозно потресени, когато ги отделят от родителите им. Като продукт на еволюцията, детето изпитва инстинктивна потребност да остане близо до родителя, за когото е развило импринтинг. С други думи, детето е възприемчиво към определени импринти в определени периоди. Нека разгледаме фазите на импринтиране на Боулби, през които преминава нормалното детско развитие, като използваме привързаността към грижещите се за бебета като пример.

Фаза 1 (раждане – 3 месеца) – безразборна реакция към хората

През първите 2–3 месеца от живота, бебетата проявяват различни видове реакции към хората, но като цяло реагират на хората с едни и същи базови способи. Веднага след раждането бебетата обичат да слушат човешки гласове и да гледат човешки лица (Fantz, 1961; Freedman, 1974, стр. 23). За етолози като Боулби, това предпочитание предполага генетична предразположеност към визуален патерн, който ще се превърне в основа за импринтиране на ефективни действия в комуникацията: социално усмивка, бърборене (лепет и гукане) и плач. Първоначално усмивката, бърборенето и плачът са безразборни. Детето проявява тези реакции към всеки човек, оказал се в зрителното му поле. Малко по-късно социалната усмивка, бърборенето и плачът на бебето се превръщат в реакции на много специфичен визуален стимул (Bowlby, 1982; Freedman, 1974).

Фаза 2 (3 до 6 месеца) – фокусиране върху познати хора

С началото на 3-ия месец, поведението на бебетата се променя. Социалните им реакции стават по-избирателни. Между 3 и 6 месеца бебетата постепенно ограничават насочеността на усмивките си до познати хора. Когато видят непознат, те просто се взират. Бебетата също стават по-селективни в бърборенето си; на 4 до 5 месеца те гукат, гърголеят и бърборят само в присъствието на хора, които познават. Освен това, на тази възраст (а може би и много преди това), плачът им се успокоява много по-бързо от предпочитана фигура. Накрая, към 5 месец започват да протягат ръка и да хващат части от тялото, но само на познати хора.

Фаза 3 (6 месеца до 3 години) – интензивна привързаност и активно търсене на близост

Започвайки приблизително от 6 месец, привързаността на бебето към конкретен човек става все по-интензивна и изключителна. Най-забележително е, че бебетата плачат силно, демонстрирайки тревожност от раздяла (separation anxiety), когато майка им напусне стаята. Заслужава да се отбележи и интензивността, с която бебето приветства майка си, след като тя е отсъствала известно време. Новопридобитата изключителна привързаност на бебето към родителя става особено забележима около 7-8-месечна възраст, когато се развива страхът  от непознати (fear of strangers). До 8 месец бебетата обикновено могат да пълзят и следователно могат да започнат активно да следват родител, който се отдалечава.

Разбира се, бебетата често се движат не само към, но и се отдалечават от фигурите на привързаност. Това е особено забележимо, когато те използват грижещият се за него, като сигурна отправна точка (secure base) за изследване на света около тях. Ако майка и нейното 1- до 2-годишно дете отидат в парк или на детска площадка, детето често ще остане близо до нея за известно време, преди да се осмели да изследва. Въпреки това, то периодично се обръща, разменя погледи или усмивки с нея и дори се връща при нея от време на време, преди да се осмели да изследва по-нататък. Детето инициира кратки контакти, „сякаш се опитва да се увери, че тя все още е там“.

Фаза 4 (3 години – край на детството) – партньорско поведение

До 2 или 3-годишна възраст децата са загрижени само за собствената си нужда да бъдат в определена близост до грижещия се; те все още не вземат предвид плановете или целите на възрастния. За 2-годишното дете знанието, че майка му или баща му „отиват при съседите за минутка да поискат мляко“ не означава нищо; детето просто ще иска да тръгне заедно с тях. 3-годишно дете обаче има известно разбиране за подобни планове и може мислено да си представи поведението на родителя в негово отсъствие. Съответно, детето е по-склонно да позволи на родителя да си тръгне, т.е. то започва да се държи по-скоро като партньор във отношенията.

Подрастващите се избавят (не е лесно, труден процес) от родителското си доминиране, но развиват привързаност към лица, заменящи родителите; възрастните се смятат за независими, но търсят близост с близките си по време на криза; докато възрастните хора се оказват все по-зависими от по-младите поколения.

Запечатване при импринтинг:

-процесът е възможен за относително ограничен период от време;

-протича много бързо (в резултат на еднократна среща с обекта на запечатване);

-характеризира се с необратимост;

-протича без храна или друго подкрепление.

Привързаността като импринтинг

Боулби счита, че привързаността се развива аналогично на импринтинга при животните. Импринтингът, според Боулби, е процесът, чрез който живите същества усвояват стимули, които инициират техните социални инстинкти. Този процес може да се наблюдава и при хората, въпреки че се развива много по-бавно. През първите седмици от живота бебетата не могат активно да следват обекти, движейки се от място на място, но насочват социалните си реакции към хората. Те се усмихват, бърборят, прилепват, плачат и т.н. – всичко това помага да се удържат до тях близките хора. В началото бебетата насочват тези реакции към всеки човек. През периода до 6-месечна възраст те постепенно стесняват привързаността си до няколко души и един специален. Те искат този конкретен човек да е близо. На този етап те започват да се страхуват от непознати и след като са се научили да пълзят, следват основната фигура за привързаност, когато се отдалечат. Това развива отпечатък върху конкретен човек; именно този човек инициира следването.

Използвайки пример с институционализираната депривация в детски домове, Боулби посочва, че поради отсъствие на импринтинг на привързаност и любов през съответния период (до 8-9 месеца), се формират импринти на „отчуждение“, често с необратими последици за цял живот – неспособността на много деца, отгледани в детски домове, да установят дълбоки връзки на привързаност по-късно в живота си. Боулби нарича тези индивидуми „личности, лишени от любов“; такива индивидуми използват хората само за свой собствен интерес и се оказват неспособни да формират любящи, продължителни взаимоотношения с друг човек (Боулби, 1953). Възможно е тези хора в своето детство да са били лишени от възможността да изработят импринтинг върху която и да е човешка фигура – да установят отношения на любов с друг човек. Тъй като не са развили способност за близки връзки в течение на нормален ранен период, техните взаимоотношения остават повърхностни в зряла възраст.

Докосвайки се до ограничената по обем и недостатъчна по обхват теория, нека преминем към практиката на „живото“ наблюдение в живота. Засягането на темата за импринтинга и привързаността не е случайно, тъй като тези малко проучени фактори са от решаващо значение в ежедневната практика на педиатрите, които практикуват методи за физическа рехабилитация на деца през първата година от живота им (масаж, терапевтични упражнения, остеопатия). Счита се, че елементите на импринтинга присъстват през цялата първа година от живота на детето, като постепенно прерастват в логически схеми, които позволяват адаптиране в средата на възрастните и диференциране на „свои“ от „чужди“ възрастни. Когато работи с дете, специалистът първо установява психологическа връзка с него, особено ако то е във второто полугодие. Именно тук се появяват различните страни на импринтинга.

1.Формиране на негативен стереотип за чужд човек.

През първите три месеца от живота си, както вече беше отбелязано, детето има безразборна реакция към непознати и най-често отговаря с комплекс от оживление в отговор на нежно отношение. На тази възраст детето все още не мисли в логически схеми и се ориентира от образа на човека, който се появява пред него. Този образ се възприема от първите минути на директен контакт. Резултатът се явява положителното приемане на чужд човек (в повечето случаи) и ответна реакция под формата на комплекс на оживяване (усмивка, позитивни звуци, повишена двигателна активност). В някои случаи (много по-рядко) се наблюдава отхвърляне на образа на чуждия човек. Най-често това се случва поради прекалено агресивно (от гледна точка на детето) поведение на възрастния (активни емоции, ярка козметика, контрастни цветове на дрехите, активни, но чужди миризми).  Вярно е, че много рядко, но се случва „абсолютно неприемане“ или „абсолютен негативизъм“ към чужд човек („който не е свой – е чужд“). Неприемането е съпроводено с рязко негативна емоция под формата на плач, често с развитието на „следова реакция“ (не може да се успокои дълго време, дори след като ефектът на дразнителят е приключил). Когато дразнителят се появи отново (след ден или няколко) в зрителното поле на детето, отново се появява негативна реакция под формата на плач. Няма доказателства, че формирането на импринтинг в такава ситуация е необратимо.

Негативен образ може да бъде изтрит от паметта на детето и заменен с позитивeн. За да се постигне това, трябва да се промени структурата на образа: да се сменят дрехите, ако е възможно, прическата, да се смени стаята (да се преместите в друга) и повърхността за работа. С други думи, ако в съзнанието на детето се е формирал негативен стереотип, то участници в този стереотип могат да се явяват и главен дразнител (непознат възрастен), обкръжаваща обстановка и дори еднотипното начало на работата с детето (например, ако винаги започвате работа с детето, като отпускате краката). При повторно излагане детето на обстановка, която преди известно време (ден, два или три) е предизвикала негативна реакция, често дори не е нужна появата на дразнителя (непознат човек), за да предизвика плач. Например, достатъчно е детето, което лежи по гръб, просто да види над себе си полилея, който вижда за първи път и да се разплаче.

2. Формиране на негативен стереотип за конкретна обстановка.

Често може да чуете тази история от родители: „Ето, от три седмици не можем да изкъпем детето си както трябва; то крещи като лудо“. Ако се „заровят“ в търсене на причината, родителите могат да открият, че  преди три седмици, по време на къпане, са възникнали неприятни моменти за детето, например: гореща или студена вода е попаднала върху лицето на бебето или родителите случайно са изпуснали детето във водата и то е било потопено, или са го потопили в твърде гореща/студена вода и т.н. От този момент нататък детето е „разлюбило“ водата, тъй като се е формирал негативен образ за мястото, чийто основен компонент е водата. Родителите обикновено не могат да обяснят това явление, тъй като проблемът трябва да се разглежда от гледна точка на детето, а не от гледна точка на родителя (възрастния). За да се научи детето  отново да „обича“ къпането, трябва да се направи нещо просто – да се промените образа. Например, ако преди потапянето във водата детето е било съблечено в банята, сега това може да се направи в стаята и след това вече съблечено да се отнесе в банята. Ако детето е било потопено във водата от дясната страна на ваната (една конфигурация на тавана), сега можете да бъде потопено от лявата страна (различна конфигурация на тавана). Като цяло може да бъде потопено по корем, а не по гръб или да бъде потопено, докато е увито в одеяло. Ако мама обикновено ги потапя във водата, сега това може да направи татко. Има много възможности за промяна на стереотипния образ; просто трябва да се предприеме нетрадиционен подход към ситуацията.

3. Кръстосано формиране на негативен стереотип за действие в конкретна обстановка

Всички специалисти, които работят с деца, знаят, че най-трудните дни от курса на обучение са първите два или три, защото именно през тези дни детето развива (или не развива) негативен стереотип за конкретно физическо натоварване. В първия ден дори позитивно настроеното дете възприема натоварването като игра, но с увеличаването на активността или въвеждането на неприятни упражнения, детето може да започне да реагира негативно.

 Негативността може да се натрупва постепенно, достигайки максимум до средата на курса. Това натрупване на негативност може да се дължи на елементи на психологическа незрялост, която е съпроводена с бърза изтощаемост на положителните емоции и преход към отрицателни. Това важи за децата през първата половина на първата година. Решението е постепенно да се приучи детето към физическо натоварване, като постепенно се въвеждат „агресивни“ упражнения, изискващи разход на енергия. Резултатът е постепенна адаптация на детето към физическо натоварване. Най-важното е, че след завършване на курса родителите не престават (до известна степен) да натоварват детето и да избягват повторното му потапяне в „оранжерни“ условия.

Ако говорим за деца през втората половина на първата година, то негативен стереотип за действие може да се развие поради просто ограничаване на свободата. Искаме детето да остане на едно място поне половин час, но нормалното дете може да задържи една позиция 2-3 минути, преди да се „отегчи“ и да „се опита да избяга“, тъй като вече се е научило да се преобръща и да пълзи. Именно тук задържането на детето може да доведе до негативизъм, съпроводен с емоции от различен тип. Решението на този проблем е правилното разработване на план за работа (така че детето да възприема действията като игра възможно най-дълго) и осигуряването на адекватно участие от страна на единия родител (включването му в разсейващата игра).

В случая представлява особен интерес негативният момент в работата с дете е, когато то започне да хленчи, а родителят (обикновено майката) просто седи и мълчали, като не се досеща да разсее детето (по умен начин, не с „какво не е наред?“) или тихо да изчезне от погледа му, тъй като детето естествено ще „дотича“ до нея. В тази ситуация често е полезно да се работи с детето индивидуално, без присъствието на родителите. Важно е да се разбере, че физическото натоварване (особено за необучено дете) почти винаги е съпроводено с елемент на негативизъм. Затова е толкова важно да се провеждат занятията в подобна психологическа среда (например: дете-инструктор-мама (татко)). Но това не винаги работи – има дни (празници/уикенди), когато се добавят „зрители“ (дядо/баба и т.н.). В тези дни детето е по-нервно, не само заради „нарушения“ дневен режим, но и заради присъствието на хора, които не са част от „тримата“. Защо? Да кажем, че бащата/бабата рядко виждат детето и най-вече обичат да го носят на ръце. Виждайки ги, детето губи контрол и се опитва да отиде при някой, който създава по-психологически комфортни условия (и това не винаги е майката). Ето защо трябва да се знае: „Господа, работата с дете не е театър; това е сложна психологическа ситуация. Моля, разберете правилно това... и не се намесвайте.“

4. Формиране на негативен отговор на конкретна двигателна схема

В основата на формирането на негативите реакции лежат две схеми на движение: пълзене и ходене.

1) Пълзенето в партер на четири крака (по земята) предизвиква негативна реакция у детето поради липсата на готовност за формиране на тази схема и недостатъчно на мускулно напрежение, необходимо за стоене в партер. Това може да доведе до неприятни усещания в мускулите и формиране на негативен стереотип.

2) Ходене. Негативен стереотип за ходене се среща по-рядко и обикновено е свързан с някакъв вид травма (падане) на детето. Това е съпроводено с негативни емоции и се закрепва в стереотип. Често това води до връщане към предишна двигателна схема (пълзене, движение на колене). Детето просто се страхува да ходи, но след известно време стереотипът изчезва.

Очерци за психологията на детето през първата година от живота (част втора) – психология на основните схеми за движение на децата през първата година

Изключително трудно е да се каже на каква възраст у детето се появяват мотивирани, т.е. съзнателни действия. Албрехт Пайпер пише: „Ние отказваме да съдим съдържанието на съзнанието на бебето; то е недостъпно за изследване; невъзможно е да се определи точно кога се появява съзнанието у растящото дете. В крайна сметка единственият начин да се открие това е самонаблюдението, а то не съществува през първата година от живота.“ Всичко това е вярно. И все пак е трудно да си представим, че през цялата първа година детето живее като същество, чиято активност се проявява единствено в модел на стимул-реакция. Въпросът за времето на появата на мотивираните действия може да се свърже с въпроса за появата на първите произволни (волеви) движения при кърмачетата, въпреки че много неща остават неясни по този въпрос. Смята се, че първите произволни хватателни движения при кърмачетата се появяват между 4, 5 до 7-месечна възраст. Произволните движения са пряко свързани с волята, преднамереността и следователно, с мотивите. За да се премине от теория към практика, е добре да се разгледа развитието на мотивацията на двигателните схеми, използвайки два примера.

1.Преобръщане от гръб към корем (верижен тоничен рефлекс)

Развитието на този рефлекс се състои от два етапа:

а) Реакция на изправяне на шийните прешлени

В резултат на този рефлекс детето към 3-4 месец от живота може да се обърне от легнало положение в позиция настрани. Този рефлекс е изразен още при раждането, когато тялото на детето следва завъртането на главата, т.е. завъртането на главата настрани кара торса да се завърти в същата посока, но не едновременно – първо се завърта гръдната област, след това тазовата област. Отсъствието или потискането на този рефлекс може да причини продължително раждане и хипоксия на плода. Осъществяването на тази реакция зависи до голяма степен от тонуса на шийните мускули или по-точно от преобладаването на тонуса в задните шийни мускули над тонуса в предните мускули (т.нар. хиперекстензия на задните шийни мускули).

Обикновено има няколко причини. Основните от тях са: напрежението на твърдата мозъчна обвивка (ТМО), било то посттравматично (появява се веднага след раждането) или вторично (появява се известно време след раждането и е свързано с натрупването на цереброспинална течност). Много родители с гордост съобщават, че детето им е започнало да се обръща от гръб по корем на 2-2,5 месеца, добавяйки обаче, че детето се извива така, че „главата му достига до дупето“. Такова завъртане, с ясно изразен компонент на „дорална торзия“, не говори за добро физическо здраве, а по-скоро проблем, който пречи на детето да отпусне мускулите на врата и да легне по гръб. С други думи, на тази възраст завъртането не е съзнателно, а по-скоро рефлекторна необходимост да се намери удобно положение за врата, торса и таза.

б) Рефлекс за изправяне на торса

Този рефлекс става ясно изразен към 4-5-тия месец от живота и видоизменя примитивната шийна изправяща реакция, водеща до завъртане въртене на торса между раменете и таза. През втората половина на годината завъртанията вече се осъществяват с усукване на таза. Детето завърта първо главата, след това раменния пояс и накрая таза около оста на тялото. Въртенето в пределите на оста на тялото позволява на детето да се обръща от гръб към корем, от корем към гръб, да седи, да се изправя на четири крака и да заема изправено положение. На тази възраст въртенето се извършва по-съзнателно, с цел достигане до обект, който интересува детето, т.е.  на тази възраст вече има значение мотивацията за движение. И ако по някаква причина интересът (мотивацията) на детето е намален (или липсва), тогава дори при адекватна мускулна сила и тонус, развитието на двигателната схема ще се забави. Пример: а) развитие на схема на завъртане при дете с увредено зрение или сляпо дете; б) наличието на ригиден мускулен тонус в тази възраст в големите стави на детето (раменно-тазобедрени), който затруднява движението (остра или хронична хипоксия на плода или обща незрялост).

2. Модел на пълзене

Значението на пълзенето на четири крака е трудно да се прецени. Именно в това положение у детето се формират навици да се поддържа с прави ръце, укрепва мускулите на гърба си и развива способността да движи крайниците си последователно. В резултат на това се осъществява активна подготовка за стоене и ходене. Някои може да възразят, че има деца, които са се научили да ходят, без да могат да пълзят. Това е наистина така, но децата, които по някаква причина са пропуснали схема на пълзене, пренасят ортопедичните и неврологичните проблеми от първата година в следващите години.

Някои от задачите, свързани с пълзенето са изброени по-горе. Тук може да се добави  влиянието на правилната схема на пълзене върху динамиката на вътречерепното налягане, степента на напрежение в твърдата мозъчна обвивка, правилното развитие на раменните и тазобедрените стави поради подобрено кръвоснабдяване на самите ставни тъкани, механичното разтягане на ставната капсула и правилното формиране на гръбначните извивки. В крайна сметка природата все пак надделява: такива бебета се учат да пълзят самостоятелно, вече могат да ходят (макар и за много кратък период, недостатъчен за постигане на резултати).

Освен това, според последните изследвания на детски психолози, децата, които „прескачат“ етапа на четири крака, могат да изпитат забавяне в развитието на речта и фината моторика. Родителите често оправдават отказа си да позволят на детето си да пълзи по пода, като се позовават на студени подове, тесни помещения или наличието на домашни любимци. Но пълзенето на четири крака е твърде важен етап от развитието на детето, за да бъде пренебрегван. Японският лечител Ниши по този повод заявява: „Ако не сте пълзели като бебе, ще трябва да пълзите до края на живота си...“ Развитието на правилна схема на пълзене е възможно, когато са налице няколко фактора:

А) Съответствие между мускулния тонус и сила на мускулите в даден момент и възрастта, на която се формира схемата на пълзене, т.е., ако детето е достигнало 7-8 месеца, това не означава, че мускулният му тонус съответства на възможността за развиване на този навик.

Б) Наличие на мотивация у детето за постигане на определена цел, т.е., ако и мускулният тонус и силата на мускулите съответстват на схемата, но няма мотивация за движение (двигателна инертност), тогава родителите обикновено казват: „... детето ни е лениво.“ Това се случва, но много рядко. Когато пункт А съвпадне с пункт Б, това е идеалният вариант. Когато пункт Б е налице, но пункт А изостава, се появяват различни изкривени схеми на движение на детето в пространството:

а) търкалящи се движения (възникват, когато детето има висок тонус на дългите мускули на гърба, предните мускули на бедрата, слаби ръце, слаби и сковани задни мускули на врата);

б) движение по корем (възниква, когато детето има слаби ръце, сковани седалищни и лумбосакрални мускули и тазобедрени стави, които не са развити за позиция на пода);

в) движение в партер назад (възниква, когато ръцете са сковани и има частично блокиране в раменните стави при движение отзад напред);

г) движение в седнало положение (възниква, когато детето, което не знае как да се изправи в позиция партер, е поставено в седнало положение твърде рано. Когато мотивацията за движение узрее, някои деца преминават от седнало положение на дупето си в позиция партер и развиват правилния модел на пълзене, а други започват да подскачат по дупе като зайци (защото е по-лесно).

Има една крилата фраза, родена от живота: „Колкото по-трудно е за едно дете да пълзи, толкова повече се нуждае от това.“ Защо е така? Гледайки пълзящо дете, хората не се замислят за механизма на това пълзене или за процесите в тъканите, органите и органните системи, които протичат в резултат на правилното пълзене на четири крака (в партер). За да разберем тези процеси, поне повърхностно, нека разделим модела на пълзене на фази. Първата фаза е стоенето в партер. За да се постигне това, детето трябва равномерно да разпредели телесното си тегло между опорните си предни ръце и задните си крака (подкрепени от коленете). В същото време да държи главата си в умерено изпънато положение. За да направи това, то трябва да има достатъчно силни ръце, силни и меки задни мускули на врата (меки, тъй като твърдите няма да му позволят да повдигне и поддържа главата си, а колкото по-високо е повдигната главата, толкова по-лесно е да пълзи на четири крака), меки предни мускули на бедрата и меки (но не слаби) дълги мускули на гърба. Без един от тях стоенето на пода е невъзможно. Втората фаза е люлеене на пода. Това изисква наличието на първа фаза, както и адекватна разтегливост на мускулите на гърба и предната част на бедрата по време на различните фази на люлеенето (в противен случай детето ще се гмурне напред или ще рита с краката назад) и адекватна координация на торса в пространството (в противен случай то или ще се гмурне напред-назад, или ще пада наляво-надясно).  Координацията на торса в тази позиция е възможна при относително симетричен мускулен тонус във врата и гърба от дясната и лявата страна, и с адекватна церебрална функция (функцията на пространствения баланс). Третата фаза е самото транслационно движение напред по пода. Най-често движението се извършва „кръстосано“, т.е. „дясна ръка, ляв крак“. За да се постигне това, е необходимо наличието на първа и втора фаза, както и самата мотивация, т.е. субективното желание за постигане на целта (стимул). При правилно движение в позиция на пода се нормализират различни степени на напрежение в мускулите на врата, гърба и таза, както и напрежението на твърдата мозъчна обвивка (механизмът не е напълно изяснен). Следователно, венозният отток и артериалният приток в черепните съдови басейни се нормализират, както и циркулацията на цереброспиналната течност. Много невролози отбелязват, че дори ако значителното натрупване на течност под мозъчните обвивки не се лекува с медикаменти, през втората половина на годината настъпва постепенно нормализиране на невросонографските измервания. Да, това е вярно, но едва след развитието на правилна схема на пълзене в позиция на партер.

Ако го разделим по този начин, липсата на който и да е компонент във всяка от фазите пречи на развитието на правилна схема или води детето към развитие на дефектна схема. Сега е разбираемо, че справянето с всички тези фази решава проблеми на неврологията и психоневрологията при децата, създавайки правилната мотивация за движение и постигане на цели.

Автор: Титов И.Н., лекар-педиатър висша категория, специалист по детски масаж.

Източник: https://vita-tver.ru/o-tsentre/articles/ocherki-psihologii-detey-pervogo-goda-zhizni.html

Скръбта може да се определи като емоционална реакция на събитие, при което човек пада  духом, чувства се самотен, изпитва самосъжаление и се стреми към уединение.

Усещането за скръб обикновено възниква, когато страданието се превърне в доминиращо състояние на човек към раздяла или загуба. Психологическите причини за скръбта са свързани със силна емоционална привързаност към хора, предмети и идеи. Раздялата или загубата на обект на привързаност означава загуба на източник на радост, удоволствие и вълнение. Това от своя страна означава загуба на любов, увереност и чувство за благополучие. Така чувството за лишаване от нещо ценно и обичано, към което човек е имал силна емоционална привързаност се превръща в скръб.

Продължителната скръб може да бъде съпроводена от цял ​​набор от други емоции. Например, смъртта на любим човек може да предизвика гняв (плановете не могат да бъдат реализирани; желанията, свързани с този човек, не могат да бъдат удовлетворени), страх (тревожност за собствения живот и съдба), вина (съжаление, че не е имало по-добри отношения с починалия; осъзнаването, че не е направено всичко необходимо за изгубения човек) и срам (мисли, че другите съдят човека, че не е обърнал достатъчно внимание на починалия или не се е грижил достатъчно за здравето му).

Скръбта притежава значително адаптивно значение за човек. Тя му позволява да превъзмогне себе си и да свикне със загубата. Не е случайно, че човешката история свято съхранява толкова внимателно традициите и ритуалите на скръбта. Всички те, независимо от културните особености, включват три фази: а) признаване на скръбта (осъзнаване на загубата), б) преживяване на съпътстващите скръбта емоции (отреагиране на тъгата чрез плач, гняв чрез агресия, вината и срама чрез прошка на себе си и на другите) и в) преобразуване на живота (окончателната раздяла, сбогуване със загубения предмет или вещ и намиране на „заместител“ за него). Чрез скръбта човек има възможност, първо, да отдаде почит на загубения близък човек или предмет, второ, да възстанови личната си автономност (чрез мотивацията да намери нов предмет, който да замести загубения), и накрая, трето, да разшири собствената си комуникативна сфера (от една страна, предизвиквайки съчувствие и подкрепа от другите, а от друга, демонстрирайки им, че е грижовен и любящ човек).

Детската скръб е предмет на специална разговор. Децата често скърбят по причини, които са просто неразбираеми за възрастните. Това може да бъде изгубена дрънкулка, счупена играчка или скъсана опаковка от бонбон. С внимателно отношение от страна на възрастния, на детето може да се помогне да се справи с тази „трагедия“, като се намери еквивалентен заместител. Съвсем различно е обаче, когато детето безвъзвратно е загубило родител.

Общуването и отношенията с детето, преживяло смъртта на родител, трябва да бъдат много внимателни и максимално коректни.

Децата, както и възрастните, се нуждаят от разбиране на реалността за смъртта и този процес е постепенен. Затова е важно да се говори за случилото се, толкова често, колкото е необходимо. Независимо дали смъртта е настъпила внезапно или не, информацията, която детето получава и разговорите, които води, са от решаващо значение за това как то се справя с нещастието. За да не се наруши доверието във възрастните, детето трябва да получи точна информация за случилото се възможно най-бързо.

Като позволи на детето да задава въпроси и да отговаря на тях, ако има отговор и да се осмели да се каже „Не знам“, ако няма отговор, възрастният може да му помогне да разбере по-добре какво се е случило. Може да е трудно да се отговаря на директните въпроси на детето, но даването на честни отговори е от решаващо значение. Ето защо е важно да се избягват метафори като „покойникът спи“ или „той/тя си е отишъл“. Ако детето е достатъчно зряло за да зададе въпрос, то е достатъчно зряло, за да получи директен отговор. Също така няма смисъл да се чака до погребението, за да се каже какво се е случило: детето може да разбере погрешно някои от изречените думи и да се уплаши още повече.

След смъртен случай, децата много болезнено понасят всякакви раздели. При тях може да се усили безпокойството, че възрастният, който в момента се грижи за тях, също може да изчезне. Децата изпитват силна нужда от близост, особено непосредствено след смъртта. Затова е най-добре да се избягват ненужни раздели.

Децата изпитват силна потребност да си спомнят за починалия, като същевременно се опитват да осмислят случилото се. Те могат да изразят това по различни начини.

В определени моменти те могат да прекарат часове в разглеждане на снимки на починалия, да вземат някои от вещите му, да ги носят със себе си или да спят с тях.

Те могат също така да имат желание да посетят местата, които са прекарали с починалия  или гроба му. Ако има възможност, възрастният може да направи това с детето си. Посещението на мястото на произшествието също може да помогне на детето да разбере по-добре как е настъпила смъртта. Понякога едва тогава то започва да разбира какво се е случило.

Децата имат свои собствени начини за справяне със силните чувства. Например, те често имитират погребална процесия – погребват животни и насекоми, което им помага да разберат какво се е случило с починалия; могат също така да рисуват гробове с кръстове или други неща, свързани с починалия.

Това е нормален начин да изразят чувствата си. В същото време те започват по-добре да разбират значението на събитието. Затова е важно възрастните да не прекъсват детето, когато играе или рисува. Ако детето е станало свидетел на драматична смърт, то може да повтаря една и съща игра многократно.

Ако поведението на детето се промени значително или ако силните емоции продължават толкова дълго, че стават обезпокоителни, тогава трябва да се потърси професионална помощ.

Като „спасителен пояс“, шведските психолози У. Фориндер и Л. Полфелд предлагат някои съвети, които могат да помогнат на възрастните да се справят с детската скръб. Разбира се, всеки съвет е добър, но е най-добре, ако е съобразен с индивидуалната ситуация и психическото състояние на детето.

Говорете открито и честно.

Незабавно разкажете за смъртния случай и дайте конкретна информация за случилото се.

Кажете че починалият никога няма да се върне.

Разкажете за погребението и церемонията по сбогуване.

Избягвайте неясноти.

Не говорете за „пътуване“ или „сън“.

Избягвайте абстрактни обяснения.

Давайте подходящи за възрастта обяснения.

Помогнете на детето си да разбере.

Отделете време да говорите с него за трудностите.

Отговаряйте на въпросите на детето, дори ако то ги повтаря отново и отново.

Превъртете събитията няколко пъти.

Слушайте мислите и разбирането на детето за случилото се.

Позволете на детето да рисува и играе, за да изрази чувствата си.

Позволете на по-голямо дете да пише за случилото се – от дневник или стихотворение до съчинение за училище може да помогне.

Направете загубата реално осезаема.

Позволете на детето да види починалия.

Позволете на детето да присъства на погребението.

Не крийте мислите и чувствата си от детето.

Мислете често за починалия, направете фотоалбум, гледайте снимки и видеоклипове.

Вземете детето със себе си на гробището.

Тъгата и меланхолията са естествени реакции, дори при децата. Покажете, че подобни чувства са позволени.

Не се отклонявайте от установения порядък.

Опитайте се да не отделяте детето от родителите му. Дори кратко отсъствие от дома може да причини тревожност.

Опитайте се да поддържате установената рутина у дома.

Съгласете се, че детето се нуждае от вашата близост и защита.

Не отлагайте връщането на детето на училище или в детска градина.

Притъпете безпокойството на детето, че то или родителите му скоро ще умрат.

Говорете с детето за страховете му.

Уверете детето, че подобни смъртни случаи са много редки.

Приглушете чувството на тъга на детето.

Проведете сериозен разговор с детето, ако то показва чувство на вина.

Уверете детето, че нищо, което е мислило или направило, не е довело до смъртта.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Гневът най-често се причинява от физически или психологически препятствия, които пречат на човек да удовлетвори потребности или да постигне цел, действие или намерение. Тези препятствия могат да бъдат физически бариери, социални правила и закони или собствени слабости. Но гневът може да бъде предизвикан и от обиди към личното достойнство, ежедневно страдание и прекъсване на „цикъла“ на удоволствие, принуда и наказание.

Състоянието на гняв у човек може да се опише с думите: „Ще експлодирам като триста тона тротил. Зареден съм с невъобразимо зло...“ – кръвта „кипи“, лицето „пламва“, мускулите се напрягат и възниква желанието да се атакува източникът на гнева.

Преживяването на гняв се характеризира с високо ниво на напрежение и импулсивност. Чувството за увереност по време на гняв е значително по-високо, отколкото при всяка друга емоция.

Гневът обикновено се предшества от усещане за пълен провал и несъстоятелност, чувство за предателство, разочарование, негодувание, обида, несправедливост и несъвършенство на света около нас. Често се появяват разрушителни мисли, агресивни и отмъстителни желания.

Понякога това е причината поради която дете, изразяващо гняв се възприема като агресивно. Всъщност, в състояние на гняв то може да счупи чиния или да удари друго дете. Но всъщност, агресивното поведение не е само проява на гняв, то е и отражение на реалната ситуация, в която се е оказало детето.

Американският психолог У. Оукландър отбелязва: „Дете, което проявява разрушително поведение, е водено от чувства на гняв, отхвърляне, незащитеност, тревожност, обида и често е неспособно ясно да възприеме своята идентичност. То също така често имат ниска самооценка. Обикновено не е в състояние, не желае или се страхува да изрази това, което чувства, защото ако го направи, може да загуби силата, която стои в основата на агресивното му поведение. То чувства, че трябва да поддържа същата линия на поведение, тъй като това е пътят към оцеляване.“

Това се случва примерно така. Психиката на детето с неудовлетворена потребност се опитва да използва всички необходими средства, за да постигне равновесие. Детето може просто да освободи енергията на гнева, като я изрази по някакъв начин.

Детето може да прибегне до т. нар. „ретрофлексия“ на гнева, правейки на себе си това, което би искало да направи на другите. Може да си блъска глава в стената, да скуби косата си, да се „души“ с астматични пристъпи, да „изгаря“ стомаха си, докато се появи язва, да напряга мускулите си, докато се появят крампи, главоболие и стомашни спазми.

Детето може да прибегне до т. нар. „дефлексия“ на гнева, т.е. при никакви обстоятелства да не изразява истински чувства. Механизмът е следният: възникналият гняв се задържа и забавя, но енергията му остава и трябва да бъде изразена. Тогава детето го изтласква и изразява агресия. Състоянието му се подобрява леко, но не за дълго. Тъй като моментът на благополучие бързо отминава, то се опитва отново и отново да го възвърне, като непрекъснато повтаря агресивни действия. Някои деца проектират гнева си върху другите, въобразявайки си, че всички останали са им ядосани или че други, а не те самите са ядосани.

Детето може да изрази гняв и физически чрез нощно напикаване или задържане на изхождания.

Възрастните често вярват, че поведенческите проблеми на детето се коренят във вътрешните му импулси, някакъв вид интернализиран подтик към агресия. Работата обаче е там, че проблемите, свързани с обкръжението, а не вътрешните трудности провокират детето. Често то просто няма способността да се справи със среда, която възбужда у него чувства на страх и гняв. То не знае как да се справи или какво да прави с чувствата, които тази враждебна среда предизвиква. Когато дете тормози някого, то го прави, защото не знае какво друго да направи.

Главното е да се разберат емоциите, лежащи в основата на агресията. Като правило, в определена степен трябва да се признае, че именно наличието на гняв в неговото емоционалното състояние е мотивирало детето да действа по този начин. Това може да е желание да причини същата болка, която то изпитва. Може би детето е водено от нуждата да изпита приятно чувство на превъзходство над възрастни или връстници. Понякога децата се държат агресивно, защото не знаят по-мек начин да изразят чувствата си, когато са ядосани.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Темата за насилието или жестокото отношение става все по-често срещана и предизвиква много дискусии в обществото. Често се срещат с недоумение коментари за това, как жените могат да допускат подобно отношение.

У много хора се създава впечатлението, че жертвите на насилие са просто слабохарактерни същества, лишени от самоуважение и именно поради тази причина търпят насилието от страна на партньорите си. Тези мнения се изразяват от жени, които са абсолютно сигурни, че нищо подобно никога няма да им се случи.

За съжаление, не всичко е толкова просто и ясно, колкото изглежда отвън и всеки, който сега осъжда „тези странни мазохисти“, може да се присъедини към редиците им във всеки един момент. Често силните и уверени жени стават жертви на разрушителни връзки. Причината е, че повечето от тях не осъзнават как се развиват такива отношения. Те твърдо вярват, че насилието може да се разпознае от пръв поглед. Но това далеч не е вярно.

Насилието има много лица. Лесно е да се разбере, че партньорът е жесток когато ви удари. Но побоите далеч не са единственият признак на насилие; всъщност, в повечето случаи дори не се случват побои. И това е основната опасност – дълго време жертвата просто не може да идентифицира случващото се с нея като „жестоко отношение“.

Ставайки жертва на манипулация, тя просто не разбира защо такъв прекрасен, мил и внимателен човек, какъвто е бил партньорът й доскоро, изведнъж започва да проявява раздразнение или недоволство и не може да разберат какво не прави както трябва.

Важно е да се знае, че началото на връзката с насилник обикновено е просто „сбъдната приказка“. Най-накрая сте срещнали „своя“ човек, този, с когото сте толкова щастливи и вече предчувствате благополучието, което ви очаква. Този период може да продължи няколко месеца, понякога дори година. Това е достатъчно, за да развие в жертвата силна емоционална зависимост от партньора си, да му се довери напълно, да се саморазкрие.  Едва тогава, изневиделица, започват да възникват конфликти, провокирани разбира се от жертвата. Отношенията започва да приличат на влакче в увеселителен парк – бурни конфликти и помирения, които се появяват от нищото, редуващи се с периоди на предишно блаженство. За дефиниране модела на тези отношения често хората използват метафората „циганско семейство“.

Това влакче в увеселителен парк създава хормонална зависимост у жертвата, подобна на наркотична зависимост. И колкото по-дълго тя остава в тази среда, толкова по-трудно й е да разпознае, че се случва нещо ненормално. Тя може да се сравни с човек, хванат в прибойна вълна, която се вихри около нея, дърпайки я под водата. Хората се давят в такива вълни, защото губят ориентир и не знаят накъде да плуват към повърхността.

Постепенно тези деструктивни отношения ерозират самооценката на жертвата, унищожават чувството са самоуважение, притъпяват усещането за лично достойнство и самоценност и за нея е все по-трудно да види, че коренът на проблема е в другата страна, а не е в нея. Създадената травматична връзка между жертвата и насилника е много силна и колкото по-дълго продължава тя, толкова по-трудно е да се прекъсне. Освен това, след като насилието започне, то постепенно придобива все по-сериозни форми.

Ето защо е важно да се познават предупредителните знаци (признаците), че човекът, с когото планирате сериозни отношения има склонност на насилие.

Признаци, за които трябва да внимавате в поведението на партньора си:

1.Ярко изразено негативно отношение към бившия партньор

Когато човек встъпи в близки отношения с друг, който преди това е имал вече история на отношения с предишен партньор, е нормално същият да има негативни чувства – все пак е избягал от него не от добро. Но в това на пръв поглед „нормално“ негодувание има скрит един от първите за улавяне признаци. Ако новопоявилият се започне да описва как бившият му се е отнесъл неподходящо с него още от първата среща, ако ви затрупа с „факти и доказателства“, ако ви разказва на широко сърцераздирателни сцени и пр. – считайте това е лош знак, който следва да ви направи бдителни.  Още по-лошо е, ако думите му изразяват открито презрение, злоба, омраза, ненавист към бившия, ако спомене, че бившата му съпруга е отправила срещу него лъжливи обвинения в насилие. Работата е там, че обикновено повечето твърдения за насилие са верни.

Ако вашият любим открито признае, че е проявявал насилие към бившата си спътница, оправдавайки се с различни „убедителни“ причини: нейното поведение, нейните родители, нейните приятели, собствената му незрялост или фактът, че го е направил, докато е бил в нетрезво състояние, то това е сигнал, че определено трябва да стоите далеч от него.

Обърнете внимание дали е склонен да поеме отговорност за провала на предишните си отношения. Ако не, можете да бъдете сигурни, че скоро ще сте обвинени за източник всички проблеми в настоящата ви връзка. Освен това обърне внимание, ако партньорът ви каже, че сте „една на милиони“, напълно различна от другите жени и че сте първият човек, който наистина го разбира истински, то без да го осъзнавате, вие ще започнете ревностно да му доказвате, че наистина сте различна от „другите“ и тогава ще се окажете в капан. В края на краищата, скоро ще го чуете да казва, че сте „като всички останали“.

2. Неуважително отношение към вас

Неуважението е в основата на насилието. Обърнете внимание на това как партньорът ви общува с вас – как се отнася към вашето мнение, оценка, потребност, желание и учтив и отзивчив ли е. Ако вашето мнение е маловажно за него или ако той си позволява грубост, ирония или сарказъм, когато общува с вас – това са ясни признаци на неуважение и обезценяване.

Ако той се държи по този начин въпреки вашите забележки и особено ако защитава устремно това свое поведение, като твърди, че сте прекалено чувствителна и „правите от мравката слон“, това е еднозначен признак, свидетелстващ, че скоро ще станете жертва на насилие.

Тук има един много важен момент, който трябва да се отбележи: неуважението може да се изрази и под формата на идеализация. Мъжът може буквално да ви боготвори, твърдейки, че сте перфектната жена, но опасността е в това, че той не вижда вас, а собствената си фантазия. Веднага щом осъзнае, че не можете да отговорите на въображаемия му образ, отношението му към вас ще се промени драстично към по-лошо.

Следователно, почти няма разлика между мъж, който ви говори високомерно и такъв, който ви идеализира. И двамата не са в състояние да ви видят като истински човек и това не е добре.

3.Настояване за оказване на помощ, която не сте поискали или показна щедрост, която ви поставя в неловко положение

Обикновено този признак се проявява още в началото на контакта и е лесно да бъде забелязан. Подобни действия от страна на любимия ви може да означават, че той се опитва да ви накара да се чувствате задължена. Ако откажете услугите му и той независимо от вашето мнение все пак направи това, което смята за нужно, за да игнорира чувството ви за несигурност в резултат на  вече нарушеното ви лично пространство – това също е отрицателен знак. 

4. Контрол

В началото може да се зарадвате, че приятелят ви е изключително грижовен – той е обмислил предварително всички ваши планове за вечерта или уикенда, подготвил е програма, написал е списък с нещата, които трябва да направите, хората, които трябва да посетите, местата, които трябва да видите и пр. особености, наистина характерни за организираните и отговорни хора. До тук – добре, но ако обаче забележите, че всяка промяна на тези планове по ваше искане бъдат посрещани с протест и недоволство, обвинения и скандали, това е ярък признак, че той няма намерение да ви приеме като равноправен партньор, а просто му е необходима власт над вас.

В началото контролът не е очевиден. Чувате няколко случайни коментара за дрехите, грима или косата ви. По-късно към тези претенции се добавят мимоходом дребни оплаквания за вашите роднини или приятели и съвет да прекарвате по-малко време с тях и повече с него.

По-нататък възлюбеният може да ви подтикне да си намерите друга, по-добре платена или обратно, да напуснете работата си. Така той все по-често започва да се намесва в живота ви, диктувайки кое е най-добро за вас. Този подход за постепенно придобиване на власт винаги е съпроводен с крайно негативни реакции, ако се натъкне на съпротива от ваша страна. Тогава насилникът реагира с раздразнение, прави обидни сравнения, предизвиква скандали и пр. Всички тези реакции са ясни признаци за стремеж да ви постави под контрол.

5. Ревност

Активните прояви на ревност също са ясен знак, че партньорът ви е склонен към насилие. Вашият партньор може да каже: „Прости ми – губя умът си от любов по теб, затова „не бях на себе си“, когато те видях с бившия ти. Просто не мога да понасям да виждам други мъже около теб!“

Той може да ви досажда с обаждания по цял ден, да ви проверява или ако все още не живеете заедно – да настоява да се виждате всеки ден. Истината е, че той наистина има силни чувства към вас, но те не се основават на любов, а по-скоро на собственическо чувство.

Ревността и ревнивото поведение не са едно и също нещо. Мъжът може да ревнува дълбоко в себе си и това е нормално. Ако вашият любим е неуверен в себе си, той може да се чувства тревожен, когато общувате с други мъже. Но ревнивото поведение е нещо съвсем различно. Ако поведението му ви принуждава да се откажете от правото си да избирате с кого да прекарвате времето си, само за да не ревнува той, това означава, че партньорът ви вече е свикнал да бъде контролиращ. Запомнете, не бива да му давате власт да диктува живота ви.

6. Никога не е виновен

Ако при възникване на проблеми мъжът винаги обвинява някого и никога не признава собствените си грешки, това е много ярка характеристика – това е личностна черта, типична за всеки нарцисист. Ако е така, то трябва да очаквате, че вие също сте в списъка с мишени, по които ще стреля.  Няма да мине много време, преди обвиненията му да станат все по-чести по ваш адрес.

Партньорите с тези личности черти хронично не изпълнява обещанията си. Винаги ще намират обяснение защо ви е разстроил или е проявил безотговорност. Нещо повече, напълно е възможно с течение на времето да се опита да живее за ваша сметка.

7. Той е егоцентрик

В началния етап на отношения егоцентризмът на насилника не винаги е очевиден, но има признаци, за които трябва да следите. Бъдете предпазливи, ако той говори твърде много, тези тиради са предимно за него, а в речникът му изобилства местоимението „Аз“. Егоцентризмът обикновено е труден за коригиране. А при хората, склонни към насилие, неговите корени се крият в дълбокото убеждение, че имат право да се държат по този начин.

8. Възможно е да има наркотична или алкохолна зависимост

Бъдете особено предпазливи, ако още в началото на отношенията партньорът ви проявява търпимост и безгрижие към вас или дори ви насърчава, когато решите да споделяте с него алкохол или наркотици.  Ако сте по-предпазливи и не се увличате, тогава вашият вече зависим партньор може да се опита да ви убеди, че вие ​​сте единственият човек, който може да му помогне да се отърве от зависимостите му. Имайте предвид, че това е типично за алкохолиците и наркоманите – винаги са в състояние „Ще спра да пия/да се дрогирам“.

9. Притиска ви, за да ви склони бързо към интимни отношения

Ако партньорът игнорира желанието ви да забавите нещата, преди да преминете към интимност и ви притиска да правите това, това е ярък свидетелство за битността му на експлоататор, а експлоатацията винаги се съпровожда с насилие.

10.Притиска ви, за да приведе отношенията в сериозно русло

Тъй като твърде много мъже избягват сериозни отношения, една жена може да се зарадва, когато новият ѝ партньор веднага започне да говори за създаване на семейство. Бъдете бдителни, ако той започне да говори за съвместното ви бъдеще твърде бързо, без да ви опознае по-добре, това може да означава, че се опитва да „се докопа до вас“ възможно най-бързо. Ако установите този признак, забавете развитието на отношенията. Ако той настоява на своето, без да уважава вашата позиция по въпроса, ще имате проблеми по-късно.

11. Държи се заплашително, когато е ядосан

Заплашителното поведение е признак на емоционално насилие. Физическото насилие също е на крачка разстояние. Всяко от следните действия трябва да ви алармира.

Когато партньорът ви е раздразнен и ядосан, той:

-Налита към вас, протяга (размахва) ръце към лицето ви, блъска ви, пречи ви да си тръгнете, блокира пътя ви или ви задържа.

-Крещи, твърдейки, че иначе просто няма как да чуете какво се опитва да каже.

-Размахва юмруци, вика, извисявайки се над вас или прави каквото и да е друго, което ви плаши.

-Отправя словесни заплахи, като например „Не ме ядосвай“, „Аз ще ти кажа на теб“ или „Не знаеш с кого си имаш работа“ (сред целите на заплаха могат да бъдат включени членове на разширеното семейство, приятели и други лица от вашето обкръжение).

-Ускорява или прави рискови маневри по време на шофиране.

-Удря с юмруци в стената (масата) или рита (блъска) вратата.

-Хвърля и чупи предмети, дори и да не ви ударят.

Колкото по-близки са отношенията ви с мъжа, който ви сплашва, толкова по-трудно ще бъде да ги прекратите. За съжаление, много жени не са наясно с това. Те си мислят: „Да видим какво ще стане след това: ако стане по-лошо, ще го напусна.“ Но да напуснеш някой, който използва подобни методи на принуда е много по-трудно, отколкото може да изглежда. Не чакайте най-лошото, а тръгнете веднага.

12. Двойни стандарти

Бъдете много внимателни с мъжете, които считат, че вашето и неговото поведение трябва да се регулират от различни правила. Това обикновено се проявява в ситуации, при които на него му е позволено да прави нещо, което е забранено на вас – например, да повишава тон, да изразява несъгласие и т.н. Двойните стандарти са отличителна черта на партньорът-насилник.

13. Отношението му към жените е, като към хора „втора ръка“

В ранния етап на отношения вашият възлюбен може да ви убеждава, че се отнася с вас различно отколкото с другите жени, но знайте, че тази разлика няма да е трайна. Попитайте се, защо бихте искали да изградите връзка с мъж, който се отнася с жените като с хора втора ръка?

Стереотипните възгледи за ролята на жените в семейството също увеличават риска от насилие. Ако вашият партньор смята, че трябва да си стоите вкъщи и да не работите или че работата и кариерата му са по-важни от вашите, това може да причини сериозни проблеми. Ако откажете да живеете по неговите правила, напълно е възможно да отключите насилието в него.

14. Държи се различно с вас, когато сте в обкръжението на други хора

Насилниците обичат да устройват шоу, представяйки идилията във вашите отношения, когато сте на публично място. Но отношението им се променя драстично, когато няма никой наоколо.

15. Привлича го уязвимостта

Едно от проявленията на този признак е, когато мъжът е привлечен от жени, значително по-млади от него (типично нарцистична черта). Причината е, че той изпитва удовлетворение и наслада, когато се чувства властен над жените. Той търси приятелка, която ще му се възхищава и за която мнението му е върховен авторитет.

Други насилници обратно – привлечени са от травмирани жени, които наскоро са преживели някаква трагедия. Понякога те започват, като помагат на жена да се раздели с бивш партньор, който я е малтретирал, само за да започнат самите те да я малтретират. Трети се насочват към жени, които са психологически травмирани в детството, имат лошо здраве или наскоро са претърпели някаква загуба, позиционирайки се като спасители. Четвъртата категория включва насилници, които търсят не уязвими и безпомощни жени, а по-скоро силни, уверени и успешни. Тези мъже, когато очароват уверена жена, изпитват удоволствие от тръпката от преследването на голяма плячка (аналогични мотиви движат измамниците). Но най-голямо удоволствие за насилника предстои – той предвкусва насладата от последващото осъзнаване на властта си над нея.

Забележка: Струва си да се отбележи, че нито един от горните признаци, освен сплашването, сам по себе си не дава 100% гаранция, че мъжът е насилник.

Какво може да направи една жена, за да се убеди в това?

Най-добре е да изберете следната стратегия:  

1.При първия признак на неприемливо поведение, дайте ясно да се разбере на мъжа до вас, че няма да му позволите да се държи по този начин и че ще прекратите връзката, ако това се случи отново. По този начин вие обявявате лична граница и правите заявка за самоуважение. Границата следва да бъде съпроводена от мерки (най-често три мерки с възходяща градация, като последната е – освобождавате се от партньора). Иска се силна воля и последователност, както при удържане на границата, така и за прилагане на мерките – не е по силата на всеки и точно тук се провалят мнозина.

2.Ако въпреки предупреждението, партньорът ви отново се държи насилствено, скъсайте с него временно. Не си играйте със заплахи за развод, твърдейки, че това е последното ви предупреждение, а  след това да продължете да общувате с него. Това ще го накара да си помисли, че нямате смелостта да го изпълните.

3.Ако той продължава да се държи по същия начин или премине към друго поведение, което също е с негативен знак, е много да сте вече на една крачка от физическо насилие Можете да се окажете в много трудна ситуация, като продължите връзката и се надявате, че поведението на партньора ви ще се промени в бъдеще.

Важно е също да знаете, че когато насилникът започне да проявява жестокост в отношенията, той е напълно уверен, че вашето поведение трябва да се промени, а не неговото отношение. Точно така работи умът му – той вярва, че действията му са напълно оправдани и дори не може да си представи, че той е проблемът. Той само забелязва, че с течение на времето вече не отговаряте на неговия образ за идеалната жена, винаги готова да му давате и показвате дълбоко уважение.

И така, ако сте забелязали дори няколко от горепосочените признаци в отношенията си, приемете ги сериозно. Не забравяйте, че колкото по-рано прекратите отношенията, толкова по-голям е шансът ви да си тръгнете без сериозни последици. Уважавайте себе си и бъдете твърди в решението да живеете живот, свободен от всякаква форма на насилие!

(Елизабет М. Кристофър, Лари Е. Смит)

Този текст разглежда следните аспекти от работата на треньорите, работещи с хора, чрез прилагане на интерактивното обучение:

-Изисква ли се от всички да участват активно в процеса на интерактивното обучение?

-Как да направим „пасивните“ роли по-активни?

-Кой подготвя сцената за интерактивно обучение?

***

1.Изисква ли се от всички да участват активно в процеса на интерактивното обучение?

Създадено е впечатление, че някои хора са по-мотивирани да учат, ако им е позволено да бъдат наблюдатели, а не активни участници. В литературата за интерактивно обучение обаче често се посочва, че всички обучаващи се трябва да участват, което предполага, че наблюдателите не са участници. Ние, от друга страна, твърдим обратното: тези, които наблюдават дадена дейност, научават много за нейните изходни положения, движещи сили и скрити значения. Например, по време на моделираща игра наблюдателите възприемат играта като цяло и по тази причина могат да я разберат повече от непосредствено играещите, тъй като последните са склонни да интерпретират дейността в по-тясната рамка на личните си впечатления.

За съжаление, обучаващите игри обикновено се провеждат в условия, в които ръководителите са единствените наблюдатели. По тази причина треньорът се оказва единственият, който вижда  действията на играчите отстрани и единственият, който заема изгодна позиция, позволяваща му да разбира как се е развил патерна на конфликт или съгласие. Групата попада в зависимост от видяното на един човек и неговият поглед не влияе на различните впечатления, които другите може да са си формирали.

2.Как да направим „пасивните“ роли по-активни?

Лидерството предполага ръст на мотивацията и зрелост на участниците. Ето защо, треньорът на групата има за цел да преодолее пасивността на обучаемите и да развие способността им да поемат отговорност за своето обучение. Има две ефективни стратегии: 1) въвеждане на упражнения, в които само няколко души са активни играчи, докато останалите действат като аудитория; 2) заснемане играта на видеозапис и след това показване на записа, което превръща „актьорите“ в „публика“ и всеки може да наблюдава поведенческия модел, независимо от обясненията на треньора.

Концепцията, че експериенциалните занятия формират патерн или структура на действие, е важна за разбирането на тяхното функциониране в качеството им на обучаващи стратегии. Една от вашите задачи като треньори е да осигурите средствата, чрез които играчите могат да схванат тази структура. Те осъзнават причинно-следствения процес, който произтича от вашите взаимоотношения с тях и техните взаимоотношения помежду им. Играчите не могат вечно да стоят зад кулисите, както се казва, наблюдавайки процеса отстрани, дори при условие, че някои хора са естествено по-обективни от други. По подобен начин, треньорът, ако не търси постоянна обратна връзка от групата, няма да може постоянно да е наясно с характера, степента и силата на въздействието на своето поведение върху нея.

Да предположим, че трябва да проведете занятие (може би като част от обучението по мениджмънт), за да разгледате въпроси, свързани с лидерството и властта. В предишната глава насоченият стил на ръководство беше илюстриран с играта „Дигикон“. Ако обаче искате да изкорените всяка пасивност у вашите ученици и да ги вдъхновите да мислят самостоятелно, няма нужда да провеждате и обсъждате подобно на „Дигикон“. Целта на вашата интерактивно учебно занятие е да позволи на участниците да видят темата в цялото ѝ многообразие, а не да ги принуждава към предварително определени изводи. „Дигикон“ може да се използва по какъвто и да е начин, стига да разбирате трите основни фактора на всяка обучаващо занятие: цел, структура и група.

Ако искате да приведете „Дигикон“ в съответствие с тези съображения, ето как можете да го направите:

1.Когато представяте играта, съпроводете въведението само с най-кратките обяснения. Запазете сценария прост, а след това позволете множество тълкувания. Някои играчи ще се насладят на елемента на неизвестност и непредсказуемост, докато други ще го намерят за обезпокоителен или дразнещ, но това работи в тяхна полза, тъй като развива в хората различно възприемане на играта.  

2.Разделете играчите на смесени отбори с различна големина – комбинирайте хора от различни отдели, ведомства или организации. Отклонете всякакви протести в тази връзка.  

3.Дайте на „затворниците“ достатъчно възможности да участват в свободна дискусия в килиите си, преди да им дадете инструкции за „програмиране“ на техните „роботи“. Не ограничавайте творчеството на играчите при измислянето на командни думи.

4.Следете внимателно процеса, като същевременно поддържате ненатрапчиво присъствие laissez-faire (отстранено, не се намесвайте) и отбелязвайте всички възникнали разногласия. Идентифицирайте нововъзникващи лидери и хора, които изглеждат необичайно пасивни или агресивни. Когато след играта започне обсъждането, фокусирайте се върху тези хора и им задавайте въпроси за да изразят напълно взаимно изключващите си възгледи. Не забравяйте, че докато Питър (от предишния пример) се нуждаеше от хомогенна група за да постигне целта си, във вашия пример следва да бъде стимулирана разнородността.  Не ви е нужно съгласие, а множество перспективи.

5.Създайте в играта сложни препятствия и преди „роботите“ да бъдат „активирани“, променете техните „блокове памет“. Те ще страдат от смесени чувства: към родния си екип и към новите си лидери. Тези чувства ще създадат амбивалентност, която ще попречи на съгласието по време на обсъждането.

6.Игнорирайте измамите, колкото и крещящи да са и позволете на „роботите“ да се сблъскат един с друг. Намесвайте се в играта възможно най-малко. Позволете на играчите да преструктурират правилата. Те ще бъдат толкова заети с борбата, колкото и с постигането на резултата. Играта трябва да бъде поредица от открития за тях, а не гонка, в която само финалната линия е интересна.

7.Когато обсъждате, се съсредоточете върху въпроси като: „Защо направихте това, а не обратното?“ и „Как постъпихте?“, а не „Как решихте проблема?“. Идентифицирайте реакции от различен тип, оценете ги всички като справедливи и ги свържете с въпросите на лидерството и властта.  Останете обективни и безпристрастни. Това поведение ще възмути някои играчи, тъй като те очакват да им кажете какво е „означала“ играта. Те искат да знаят правилните отговори, вместо самостоятелно да мислят по темата, но целта на неконвергентното или дивергентно занятие е да се сблъскат гледни точки, а не да се постигне консенсус. Веднъж, когато проведохме игра в този стил, двама от тримата „роботи“ по-късно се оплакаха, че се чувстват като безмозъчни марионетки, които са помогнали на некомпетентни кукловоди да постигнат власт (ключът) и не са получили никаква награда в замяна. Третият „робот“ обаче се радваше да работи с лидерите си и беше удовлетворен от установените отношения. Тези противоречиви реакции доведоха до наистина полезна дискусия за разбирането на участниците за лидерството. Всеки имаше възможност да изрази разочарование или удовлетворение, което е изпитал по време на играта и всеки успя да свърже тези чувства с лидерското поведение – упражняването на власт, практикувана от затворниците.

3.Кой подготвя сцената за интерактивно обучение?

Като ръководител на тренинг, вие организирате експериенциалното учебно занятие с конкретни цели. Вие, а не групата, първо подготвяте сцената и след това контролирате действието. Само това поведение само по себе си съществено ще повлияе значително на реакциите на участниците. С други думи, знанията, усвоени от интерактивното поведение в групата в значителна степен са повлияни от стила на ръководство на водещия. Това твърдение може да изглежда опростено, ако вземем предвид само фактът, че интеракциите в групата се променят със смяната на ръководителя и групата играчи, но неговия скрит смисъл е значително по-дълбок.

Може би терминът „фасилитатор“ (facilitator), въведен от Карл Роджърс (1969), за да опише водещия на екип не следва да се прилага към тези, които ръководят упражнения, моделиране, ролеви игри и игри. Терминът „фасилитатор“ е призван да подчертае, че ръководителят на групата не е участник в процеса,  в смисъл, че е отстранен от влиянието върху резултата. Обаче обратното изглежда по-правилно, когато става въпрос за експериенциални учебни занятия, където безучастният организатор се възприема от играчите като носител на истината от последна инстанция. Това означава, че ръководителите на групата не трябва да отхвърлят водещите роли, възложени им от играчите, а по-скоро да ги разкриват, давайки разрешение за игра.

По-долу е даден пример за това как една преподавателка, осъзнавайки своя авторитет, умело го използва с позната група учащи. Занятието било „Новогодишна шапка“ (НШ-NYEH), структурно по-малко конвергентна от „Дигикон“, изисква от участниците да изобразяват както физически здрави хора, така и хора с увреждания. От тях се изисква да направят хартиени шапки, за да участват във фантастичен парад на шапки. Някои играчи, се превърнали в хора с физически увреждания, като им били вързани палците или китките, други са били завързани за столове, четвърти са имали превръзки на очите и т.н.

Играта по принцип има неопределен финал, тъй като на практика няма правила и тя допуска широк спектър от интерпретации. Тук я няма разширената история, която се наблюдава в „Дигикон“, нито криза за преодоляване, няма предварително определен проблем за решаване, нито колективни разсъждения на същността на играта, тъй като играчите произволно установяват критериите за успех всеки път, когато играта се играе.

Историята и действието започват едновременно, играчите са поставени пред ситуация, а не пред проблем. И така, какво правят те? Те правят шапки и ги носят на парад, а съдиите присъждат награди на победителите. В театрален план цялото действие се развива „на сцената“, докато в „Дигикон“, много неща се случват още преди играта да започне. Това прави преживяването на „Новогодишна шапка“ по своята същност по-екзистенциално, тъй като участниците влизат в роли веднага след началото на упражнението. Те нямат минало, а само настояще, докато „Дигикон“ им е предоставил история, в която е трябвало да „живеят“ и да съответстват на нея.

Следователно, дивергентно упражнение като „Новогодишна шапка“  теоретично се превръща в идеална структура за това да не се правят прибързани заключения, а да се изследват алтернативни пътища. Въпреки тази откритост обаче, опитен треньор може значително да стесни възможностите на играчите и като промени структурата на упражнението, да промени съдържанието на заложеното в него комуникативно съобщение.

Ето един пример. Флора, преподавателка по английска литература в гимназията, искала нейните ученици да извлекат от упражнението поуки, които не допускат двусмислено тълкуване. 

Нейният клас се състоял от 23 петнадесетгодишни момичета. Целта на занятието – да се изучи темата за предразсъдъците в пиесата, която били прочели, „Непостоянното сърце“. Пиесата разглеждала имигрантските заселници и дискриминацията, с която те се сблъскват.

Флора провела с този клас „Новогодишна шапка“ за да може по-късно на въпроса „Имаше ли някой „инвалид“ в „Непостоянното сърце“?“ да получи утвърдителен отговор. По време на цялата сесия тя поддържала силно авторитарен стил на ръководство, като съобщавала на съдиите какви следва да бъдат критериите за оценка на шапките. Освен това, тя предоставила на някои играчи значително по-добри материали от други. Ето откъс от нейния доклад за резултатите.

Десетте играчи бяха насядали на дълги маси на повдигната платформа по петима наведнъж, заобиколени от 17 съдии... След това започнах сценария и можеше да се чуе муха, докато им описвах едно завладяващо приключение с правенето на шапки... След това обиколих кръга с въже, на някои връзвах ръцете една за друга, други  завързвах за стол. Завързах очите на едно момиче. Слепотата ѝ я разстрои ужасно; тя беше наистина огорчена... Завързах и двете ръце на друго момиче, правейки я да изглежда като жертва на проказа. Осакатяванията ги оставиха абсолютно ужасени... Трябваше да кажа строго на момичето със завързаните очи: „Ти си сляпа!“... Тя имаше малко листче хартия за шапка и ме попита трагично: „Моля, мога ли да получа още едно листче хартия?“ Отговорих: „Не! Сядай на мястото си!“

Ето как тя описа реакциите на учениците:

Когато ги попитах след играта как се чувстват, те веднага отговориха: „разочаровани“, „раздразнени“, „ядосани“, „ужасени“. И аз казах: „Добре! Хрумнало ли ви е, че хората с увреждания може да се чувстват така през цялото време?“ И започнахме да говорим за хората в „Непостоянното сърце“ – имаше ли някой от тях увреждания? Така свързах играта с пиесата. Имах добър клас и те заключиха: „Да, те бяха с увреждания, защото основното семейство беше съставено от преселници, а това в контекста на пиесата беше увреждане.“

По-късно Флора помолила учениците да напишат есета (една добра форма за обратна връзка), които свързват преживяванията си в „Новогодишна шапка“ с героите в пиесата. Тя отбелязала, че всички есета са добре написани и изразяват сходни идеи, но съчинението, цитирано по-долу, получило най-висока оценка: „Хората с увреждания винаги са дискриминирани, независимо дали са загубили ръка, както в играта или са, както в „Непостоянното сърце“ –  преселници.“ Едва ли е изненадващо, че момичетата на Флора са били „добър клас“ и са „дали правилните отговори“. Със своята сила на ръководител Флора е наложила ограничения на актьорите, които породили фрустрация и гняв. („Това беше необикновено състезание и накрая някои се почувстваха буквално разпнати на кръст“ – споделя преподавателката) След това тя е насочила тези емоции в общо русло, свързвайки ги със страданието на прототипите в пиесата.

Флора е била определено доволна, че формата на оценяване – ученическите есета са ѝ дали обратна връзка по отношение учебния потенциал на „Новогодишна шапка“, който тя оценила като висок. Предвид педагогическите цели в работата с тази група, ние поставяме нейния стил на ръководство и процеса на обсъждане на играта още по-високо.

Спомнете си седемте източника на власт, които бяха на нейно – и на ваше – разположение, те могат да бъдат използвани пестеливо или разточително преди играта, по време на нея и във всеки един момент от обсъждането, когато възникне нужда.

1.Вашата компетентност трябва да е известна: Флора се смяташе за един от най-добрите педагози в училището. Играчите трябва да знаят предварително, че именно вие ще водите групата им за даденото занятие. Ако групата не е склонна да се подчинява, смело им напомнете за вашата компетентност. Например, разкажете случаи от миналия си игров опит и завоювайте авторитет чрез собственото си поведението и търпение.

2.Може да се нуждаете от силата на важни връзки: Флора имаше целия ръководен състав на училището зад себе си. В зависимост от обстоятелствата и вида на групата, задачата ви може да бъде по-лесна, ако бъдете представени от най-старшия служител на компанията или ако споменете, че сте водили обучение, в което е участвал и шефът им.

3.Подобно на Флора, вие притежавате стабилна и богата база от информация. Ако хората искат да придобият допълнителни знания, можете да ги насочите къде могат да ги намерят. Осигурете им достъп до информация (книги, статии, сайтове, автори, изследвания и пр.). Вие сте в състояние да отговаряте на техните въпроси и да споделяте своите прозрения. Свободно споделяйте информация за автори и източници, залегнали в основата на предстоящото обучение.

4.Подобно на Флора, вие притежавате силата на своята личност благодарение на годините посветени на усъвършенстване на преподавателските си умения. Например, бихте могли да се превърнете в един вид безпристрастна авторитетна фигура, чието поведение казва: „Знам за какво говоря: слушай ме и ще научиш нещо ценно!“ Някои хора до толкова развиват този свой образ, че се превръщат в „гуру“ за хиляди, може би милиони хора. В други случаи вие можете да станете опитен учител, чийто авторитет се основава на чувствителната и нежната мъдрост, придобита в продължение на много години. Или може би ще внушите уважение чрез упоритостта на ума си и способността си да запомняте големи количества подробна информация. Като алтернатива, бихте могли да разчитате на способността си да очаровате и радвате учениците си: начинът, по който носите дрехите си, сресвате косата си и жестикулирате; можете да се предложите като пример за подражание и вашите ученици ще си помислят: „Искаме да бъдем такива!“ Или можете да се свържете с учениците, като сте чувствителни към тяхната обратна връзка – както вербална, така и невербална – и да развиете изключително гъвкав стил на преподаване, който може да се адаптира към много стилове на обучение. Може също така да притежавате такова богатство от знания и да запомняте толкова много факти и цифри, че да внушавате респект.

5.Вие имате силата на позицията си – вие сте специално поканени тук да ръководите тази група. Цялата ситуация служи за да гарантира, че думите ви ще достигнат до вашите подопечни. Никога не се страхувайте от мълчанието (речевите паузи) по време на интерактивно обучение. То може да бъде един от най-мощните ви начини да подчертаете дадена точка, да провокирате дискусия (чрез психологическо принуждаване на групата да наруши мълчанието) или да привлечете вниманието към нещо, което е било казано или се е случило. Както отбелязахме по-горе, можете да използвате мълчанието като наказание или награда. Уважителното мълчание, тъй като привлича вниманието на групата, може да бъде знак за вашето уважение към участник, който току-що е казал нещо особено важно.

6.Имате силата да възнаграждавате. Наградите могат да приемат различни форми и размери: приятелска усмивка, поздравление. Но преди всичко, вие имате силата поне за повечето играчи да превърнете в награда опита, който получават от дейността си в играта.

7.Имате силата да наказвате. Тази сила може да бъде доста ограничена. Ако вашите играчи като личности са силни хора, те няма да плачат заради вашето намръщено лице; въпреки това, наказанието е във вашата власт до известна степен. Умишлено мълчание, енергично поклащане на глава, замислен поглед – всичко това, поотделно или заедно, може да показва такава сила, когато е необходимо.

Резюме

В тази глава беше обсъдена идеята, че ролите на наблюдателите не са второстепенни, а по-скоро решаващи в интерактивното обучение. Взаимосвързаните концепции за пасивно и активно обучение винаги ще се припокриват и често наблюдателят е този, който вижда играта в нейната пълнота. Водещият не трябва да е единственият човек, който наблюдава действието отстрани. Поне няколко членове на групата трябва да направят същото, потвърждавайки или отхвърляйки възприятието на водещия за играта. Това е важна част от оценяването на интерактивното обучение и ролите на наблюдателите стават още по-полезни, ако по някакъв начин са интегрирани в общата структура на упражнението. Водещите подготвят сцената за интерактивно обучение. Ефективността на цялата дейност се основава или поне до голяма степен зависи от отношенията, които водещият установява с групата и отношенията между групата и задачата.

д-р Елизабет Кристофър е родена в Източен Кентъки с над десет години клиничен опит в хиропрактиката и рехабилитацията, д-р Кристофър живее с мисията „да се чувства по-добре, да се движи по-добре и да се наслаждава на живота“. Тя внася тази страст и опит в аудиторията, което помага на нейните ученици да бъдат бъдещи лидери в упражненията и здравето. Д-р Кристофър е лицензиран хиропрактик в Кентъки. Тя е и сертифициран специалист по силова и кондиционна подготовка (CSCS), сертифициран личен треньор от Американския колеж по спортна медицина и регистриран учител по йога на 200-то ниво (RYT). Освен това, д-р Кристофър е носител на наградата Blackboard and Anthology Exemplary Course Program Award за 2022 г. за онлайн дизайн на курсове, сертифициран FMS практик на ниво 1, сертифициран специалист по спортна кондиция и сертифициран специалист по фитнес хранене.

Лари Смит – професор по икономика в Университета на Ватерло в Канада, обучава своите студенти да намерят кариерите, които наистина ще обичат. Той е професор по икономика в Университета на Ватерло. Известен разказвач и защитник на младежкото лидерство, бил е ментор на много от своите студенти по управление на стартиращи бизнеси и кариерно развитие. Най-забележителният стартиращ бизнес, който е съветвал в зародиш, е Research in Motion (RIM), производител на BlackBerry.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd/

Често децата, които се държат лошо, непокорно, спонтанно, импулсивно, понякога атакуват други деца без видима провокация, говорят високо, крещят, често прекъсват, дразнят и провокират други деца и се опитват да доминират, се считат за агресивни. Не всичко обаче е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност много деца проявяват агресивно поведение в даден момент. Детството е пълно с разочарования, които изглеждат незначителни за възрастните. Но именно тези разочарования, причинени от лишения и ограничения стават травмиращи за детето. Агресивната реакция може да изглежда като най-удовлетворяващото решение за детето, особено ако то има ограничено себеизразяване или е лишено от други средства за задоволяване на належаща потребност в момента. Най-общо казано, агресията може да възникне в два случая:

а) като последна мярка, когато детето е изчерпало всички други възможности за задоволяване на своите потребности;

б) като „заучено“ поведение, когато детето действа агресивно, следвайки модел (поведението на родители, други значими фигури, литературни или филмови персонажи).

Приемайки тази гледна точка става очевидно, че определена агресивност е неизбежна при едно дете в ранна възраст.

Дори в отчаяните викове на кърмаче е лесно да се разпознаят гняв и възмущение. Причината е проста: на детето не е позволено да прави нещо или му е отказано нещо, а това го дразни. Това се отнася преди всичко до физиологичните нужди, които се проявяват при детето със същата интензивност, както при възрастен. Отнема обаче значително време, преди детето да се научи да задоволява тези нужди самостоятелно – или да отлага или забавя тяхното задоволяване, както правят по-възрастните хора.

От раждането си детето е напълно и безкрайно зависимо от родителите си, особено от майка си. Нещо повече, тази ситуация не се променя в продължение на много години. Дори ако отношението на родителите към децата им е дълбоко грижовно, възрастните по различни причини понякога са принудени да обръщат по-малко внимание на децата си, отколкото би трябвало и да ги принуждават да правят неща, които ги ядосват и разгневяват. Предвид обстоятелствата в нашия живот, никой родител не винаги може да избегне подобно поведение, независимо колко силно възнамерява да го направи. Родителите се стараят с всички сили да помогнат на детето си да се адаптира към света около него, но то все още се чувства претоварено и потиснато.

Неспособността да управлява своите импулси и желания, както и неспособността да ги контролира, усложнява живота на детето. Едновременните чувства на глад и умора, например, неизменно предизвикват гняв и раздразнение.

Детето често страда от ограничения и лишения. Не минава и ден, без някакво желание или потребност да бъдат потиснати. Първоначално плачейки като вик за помощ, то постепенно преминава към отчаян, гневен протест. Така се ражда агресията и оттам произлиза тя.

Агресивната реакция е по същество борба за оцеляване, опит на детето да промени статуквото. Тя произтича като недоволство, протест, гняв или откровено насилие. Всичко това е напълно нормално. В някои случаи агресията със сигурност е за предпочитане пред хленченето, оплакването, покорното подчинение, безплодните фантазии и други прояви на бягство от реалността. Ако гневът и негодуванието на детето се потискат постоянно, те могат да се натрупат и често да се появят едва в зряла възраст, когато истинските причини не могат или трудно могат да бъдат установени, тъй като агресивността вече се е проявила в други модели на поведение, психосоматични симптоми или е станала причина за различни заболявания (например ревматичен артрит, уртикария, акне, псориазис, стомашни язви, епилепсия, мигрена, хипертония).

Едно дете не става агресивно изведнъж. То не може да бъде кротко и добре възпитано, и след минута, да започне да крещи и да се бие с връстниците си. Процесът обикновено е постепенен. До определен момент детето изразява нуждите си по по-кротък начин. Възрастните обаче обикновено игнорират това, докато не се сблъскат с очевидни поведенчески нарушения. Поведението, което възрастните възприемат като агресивно или асоциално, често в действителност е отчаян опит за задоволяване на потребности, постигане на емоционалното благополучие или възстановяване на социални отношения. Детето просто все още не е в състояние да изрази истинските си чувства по друг начин, освен чрез избрания. То прави единственото нещо, което може да си представи, за да продължи борбата си за оцеляване в света около себе си.

В същото време, чрез наблюдение на агресивното дете е възможно да се определи посоката на неговите реакции (кого атакува, при какви обстоятелства и колко често това се случва без провокация). Внимателното наблюдение ще помогне на възрастните да идентифицират тревожни симптоми за предстояща атака от страна на това дете.

Тъй като агресията е причинена от лишения и ограничения, е изключително рядко детето напълно да се освободи от агресивността си. Но дори и подобно нещо да беше възможно, не би следвало да се стремим към това. Защо? Агресията несъмнено има своите положителни и отрицателни, здравословни и нездравословни страни. Тя може да се прояви като предприемчивост и активност или обратно, като непослушание и съпротива. Агресията може да развие инициативен дух или да породи изолация и враждебност; може да направи детето упорито или слабохарактерно. И това са само някои от алтернативите.

Целта не трябва да бъде пълното премахване на агресията от характера на децата, а нейното ограничаване и контролиране, както и насърчаване на онези прояви, които не причиняват вреда на индивида или обществото.

Агресията е многолика. В частност, по своята насоченост може да бъде външна, характеризираща се с открити прояви на агресия, насочена към конкретни лица (директна агресия) или към безлични обстоятелства, предмети или социално обкръжение (изместена, индиректна агресия), както и вътрешна, характеризираща се с изразяване на обвинения или искания, отправени към себе си. По способите за контрол, агресията се разделя на произволна, произтичаща от желание за намеса, за причиняване на вреда, за проява на несправедливо отношение към някого или обида и непроизволна, която представлява ненасочен и бързо отшумяващ изблик на гняв или ярост, когато действието е извън контрола на субекта и се проявява като афективен отговор.

Съществуват и три основни вида агресия:

Физическа агресия

Физическата агресия (нападение) е използването на физическа сила срещу друг човек.

Физическата агресия е доста често срещана при децата. Детето може да се разгневи, да се нахвърли върху околните, да атакува по-малки деца или дори възрастни.

Физическата агресия е проблем, който веднага привлича вниманието на възрастните.

Родителите обикновено са най-притеснени от спорове и битки между децата. Важно е обаче да се има предвид, че желанието за физически сблъсък, както и щипането или ухапването, не винаги е признак на аномалия у детето.

Когато родителите търсят помощ от психолог по повод агресивното поведение на децата си, най-добрият съвет е: колкото по-малко реагират на споровете или кавгите на децата, толкова по-добре ще бъдат те. Това разбира се е изключение в екстремни случаи, когато децата могат сериозно да се наранят едно друго. Много често децата решават проблемите си сами. Обикновено забравят за кавгите си и след известно време играят мирно и приятелски. Но ако родителите се намесят, едното или и двете деца неизбежно ще се почувстват ужасно нещастни – или защото ще бъдат наказани (и тогава и двете ще страдат), или защото са били неразбрани и несправедливо обидени.

Негативният ефект от родителската намеса обаче е съвсем различен: кавгата придобива значението на сериозно събитие. Дете, което е било ударено само леко, започва да крещи, сякаш е изпитвало мъчителна болка. Това дава на „обиденото“ дете извинение да се държи детински. „Нарушителят“ обаче получава възможност да излъже малко. И двете са далеч по-лоши от самата кавга.

Американският психолог К. Лашли[2] смята, че родителите, които са особено нетолерантни към кавгите, обикновено са мотивирани от нещо различно от желанието да запазят братската любов между децата. Тяхното недоволство е причинено предимно от шум и очевидно непослушание, както и от липса на дисциплина. И все пак, колкото по-рано родителите се намесят в кавга, толкова по-силно ще крещят децата следващия път, когато се бият. Най-полезното нещо, което възрастните могат да направят, освен да се преструват, че не чуват или виждат, е да разделят децата, доколкото е възможно (като боксьори на ринг - в различни ъгли). Успокояването им и разбирането за случилото се трябва да се правят едва след като са се успокоили напълно.

По подобен начин не бива да се придава значение на децата, които конфликтуват извън дома (с приятелите си). Ако обаче детето многократно влиза в сблъсъци с приятелите си, тогава  е необходимо психолог заедно с родителите или учителите, да проучи причините за такава прекомерна агресия и след като разработи превантивни мерки да се консултира с възрастните.

Работа с деца преди изблик на агресия

1.Несъмнено, понякога децата трябва да бъдат оставени сами да се разберат. Те са способни сами да разрешат някои спорове и ако възрастните поемат контрол над събитията, това е ценен опит за тях. Децата ще разберат, че могат да се справят без възрастните в качеството им на арбитри.

2.Ако възрастните смятат, че е по-добре да „предотвратят лошо поведение“, те могат да ориентират детето към различен тип поведение. В този случай е добра идея да се предложи на детето любимата му играчка или играчка, която може да рита или хапе без страх.

3.Понякога разсейването на детето с дейност, която му се струва интересна, може да бъде полезна тактика.

4.Ако детето не може да бъде разсеяно и атаката е неизбежна, най-добрият отговор за възрастния е да „изведе от ринга“ детето или да го държи за раменете. Това е особено вярно, ако действията на родителя са подкрепени с рязко „Не!“ и „Не трябва!“. Ако възрастен стои на разстояние, тогава е достатъчен дори само един вик, който да спре детето, което знае от предишен опит, че подобно поведение не е позволено.

Справяне с деца след агресивна атака

Има много случаи, в които агресията не може да бъде спряна. Тогава трябва да се предприемат действия след случилото се, за да се научи детето, че подобно поведение е неприемливо.

1.Острото смъмряне на насилника и благосклонното внимание към жертвата могат много ясно да покажат на детето, че губи при подобни неприятности. Разбира се, много е важно извършителят да получава същото внимание и в нормални времена. Принуждаването на дете да се извинява само по себе си не е полезно. Някои деца бързо научават формулата „Извинявай, извинявай“, за да избегнат рестриктивното внимание на възрастните.

2.Понякога възрастните предпочитат да изпратят агресивно дете в тих ъгъл, за да се „охлади“. Това ефективно подчертава факта на инцидента и изразява по-голямо неодобрение към поведението. Тази техника е полезна и за родителите. Понякога краткото извеждане на детето от стаята може да успокои самия възрастен. Тази мярка обаче губи своята ефективност, ако продължи повече от минута или две. По-малките деца е малко вероятно да разберат връзката между действията си и това да бъдат отстранени. По-добре е здраво да хванете ръцете на детето и гледайки го строго, твърдо да кажете: „Не можеш да удряш!“ или „Не хапи!“ Вниманието, което се обръща на агресивно дете, трябва да бъде ограничено и негативно, а жертвата трябва да бъде третирана с обилно успокоение.

В идеалния случай, при всеки инцидент възрастните трябва да изразяват отношението си и да се опитват да го прекратят възможно най-бързо. Дългите обяснения или обвинения са неефективни. Дори ако детето може да разбере родителя, е малко вероятно то да търпи да слуша дълго време.

3.Когато агресивното поведение води до лишаване от любима играчка или привилегия, най-добре е да не се протака наказанието през целия ден, а да се изпълни възможно най-скоро. Детето бързо ще забрави причината – всичките му мисли ще бъдат насочени към това да не му бъде позволено да се занимава с любимото си занимание, да бъде изпратено в друга стая или да бъде засрамено пред другите като „палаво момче“. Гневът и възмущението му от подобно отношение намаляват шансовете да се научи да се държи различно.

4.Най-малко ефективни са тези реакции, при които възрастните отговарят на агресията с агресия. Първо, те могат да насърчат децата да го правят. Репликата „Иди и отвърни на удара“ е достатъчна, за да може детето да я възприеме като разрешение да удари побойника или с ентусиазъм да отвърне на удара при всяка възможност. Второ, сериозни недостатъци има и заплахата на възрастния: „Ако те ухапя аз, ще разбереш!“ Подобно изказване, отправено към дете на всяка възраст съдържа заплаха за същото агресивно действие, за което детето е упреквано. Този метод обаче има един голям минус. Ако възрастен започне да отвръща на хапането, може да не се получи от първия път. Тогава ще трябва да реши какво да прави след това – да хапе по-силно, да хапе два пъти за всяка хапка или може би да го пляска? Този подход може лесно да излезе извън контрол и е най-добре да се избягва. Той може потенциално да се превърне в опасен отдушник за гнева на възрастните.

При агресията, както и при други проблеми, е важно да се поддържа последователност по отношение на границите на това, което е и не е позволено. Това е част от дългосрочна тактика за насърчаване на детето да изразява силни емоции по други начини. Незабавните действия на възрастните след агресивен изблик ще бъдат по-подходящи и ефективни, ако се обмислят в спокоен момент, тъй като няма време за размисъл, докато събитията се развиват. Особено важно е при опитомяването на детската агресия отговорите на възрастните да бъдат кратки и точни.

Телесно наказание

Телесното наказание никога не е добра дисциплинарна мярка.

Напълно е възможно дете, което е било жестоко ударено с пляскане, никога да не повтори лошото поведение, за което е било наказано. Но знаят ли родителите какво се случва в мислите, чувствата и поведението на детето им? Най-вероятно не, тъй като са фокусирани върху външното поведение на детето. В действителност детето, както всеки възрастен се стреми да избегне не толкова болезнената стимулация, колкото нейния източник. Затова то бързо се научава да се страхува не от забраненото действие, а от родителя. Така трансформацията на поведението на детето се е случила чрез заместване на желанието със страх. Това е най-лошото нещо, което можете да направите за психичното здраве на детето.

Първо, страхът дълбоко променя личността на детето: то става плахо, нерешително, объркано, несигурно в себе си и почти напълно лишено от оптимизъм.

Второ, детето се научава да се страхува от родителите си и започва да изпитва враждебност към тях, а след това и омраза. Ако този конфликт възникне в ранна детска възраст, детето се научава да очаква враждебност от всички, които го обичат и дори възприема омразата като нещо, което върви ръка за ръка с любовта.

Трето, телесното наказание от страна на родителите е модел на агресивно поведение. Агресивните родители са склонни да възпитават агресивни деца. Освен това, детето може да развие поведенчески стереотип: ако някой направи нещо нередно, той трябва да бъде наказан, за предпочитане физически.

Четвърто, телесното наказание често води до обратен резултат от това, което родителите възнамеряват. То просто засилва лошото поведение у децата, без да го променя. Американският психолог Е. Фром пише: „Децата започват да мислят, че си струва може би, да получат шамар по главата само заради удоволствието да дразнят родителите си. Освен това, те очакват наказание и искат то да изчисти съвестта им. Те знаят, че трябва да платят за стореното. И след като платят, те се чувстват отново свободни и започват да повтарят поведението си (съгрешили – покаяли се). Само че сега започват да действат с по-голяма предпазливост, за да не бъдат хванати на местопрестъплението. Накратко, детето едновременно задоволява желанието си да направи нещо непозволено и едновременно с това изчиства съвестта си“.

Като се имат предвид психологическите рискове, свързани с използването на телесно наказание от родителите, психологът може да препоръча следните „неагресивни“ методи на дисциплиниращо въздействие:

1.Търпение. Това изисква търпение, търпение и още търпение.

2.Обяснение. Обяснете на детето защо поведението му е грешно и го направете възможно най-кратко.

3.Разсейване. Опитайте се да предложите на детето нещо по-привлекателно от това, което иска в момента.

4.Изчакване. Не бързайте да наказвате детето. Поведението може да се повтори.

Награди. Най-добре е да хвалите детето за добро поведение. Това ще събуди желанието му да чуе похвала отново.

Шеги. Понякога се препоръчва да се шегувате с наказанието и дори да измислите игра, така че детето да има причина да накаже „небрежния“ родител. От решаващо значение е детето да почувства, че родителите му спазват същите правила на поведение. Това ще направи детето по-малко ядосано, когато бъде наказано за нарушаване на правилата.

Следователно, ако наказанието се използва с дисциплинарна цел, то ще бъде ефективно само в определени случаи. Например, дете под 3-5 години може да е напълно неспособно да разбере целта на наказанието. Пляскането обикновено не се препоръчва. Когато обаче родител накаже дете, като го лиши от привилегия, която някога е имало, той неизбежно ще постигне много по-добри резултати.

Ако обаче психолог се сблъска със ситуация, в която родителите решат да използват наказание, е необходимо да им се напомни, че:

1.Телесното наказание учи детето да не признава родителския авторитет, а да се страхува от него.

2.Поведението на детето ще се основава на непредсказуема основа, а не на разбиране и приемане на морални принципи.

3.Като демонстрира най-лошите си черти на характера пред децата си, самият родител се превръща в образец за лошо поведение.

4.Телесното наказание може само да затвърди, но не и да промени поведението на детето.

Телесното наказание изисква най-малко интелигентност и способности от родителите, отколкото всяка друга форма на дисциплина.

Задачата на възпитанието е да промени желанията на детето, а не само поведението му.

Словесна (вербална) агресия

Агресията не се проявява непременно във физически действия. Вербалната агресия е изразяване на негативни чувства както чрез форма (кавги, викове, крясъци), така и чрез съдържание на вербални отговори (заплахи, ругатни).

Почти всички деца рано или късно започват да използват нецензурни изрази (ругатни), да крещят обиди, да се подиграват с другите или да ругаят (псуват). Това не е причина за безпокойство. Напротив, родителите трябва да са по-загрижени, ако детето никога не изрича ругатни. В този случай може да се заключи, че то просто не чува какво казват другите или може би дори не възприема думите им. Явната липса на спонтанност и непринуденост в поведението на детето трябва да е по-тревожна.

Децата са склонни да слушат какво говорят другите. Вероятно никое семейство или училище, дори най-доброто, не би могло да предотврати това. Възрастните често дори не забелязват как се държат. Не е необичайно родителите сами да учат децата си на определени изрази. Нещо повече, би било просто несправедливо да се мисли, че децата са „по-невъзпитани“ от другите и че самите родители не правят нищо, за да ги направят „невъзпитани“. Съвсем очевидно е, че децата научават определен речник от своите другари и директно от възрастните около тях, а след това спокойно си го предават едно на друго.

Децата обикновено започват да използват ругатни веднага щом влязат в детска градина или училище, а понякога дори по-рано. А фактът, че тези думи шокират възрастните и привличат вниманието им, се оказва идеалното извинение децата да ги повтарят. Те искат да дразнят и подиграват родителите си, защото самите те често са били принудени да търпят това от тяхната „тирания“. Сега обаче просто са открили ново оръжие на агресия.

Децата псуват по различни причини. И разбира се, причината трябва да се вземе предвид, когато се определя най-подходящият метод за спиране на това.

Някои деца ругаят напълно невинно. Те не знаят значението на думите и нямат намерение да шокират никого. В такива случаи най-ефективният начин е просто да им кажете, че думата е груба или обидна и че е най-добре да не я използват.

Без да разбират значението на думата, децата често знаят, че е забранена. Детето я използва за ефект, за да разстрои възрастни или да дразни някого. Игнорирането на ругатните на детето и обръщането на внимание към тях в други моменти е ефективен метод, който може да помогне. Детето ще се разочарова от ругатните, ако не види желания ефект.

Въпреки това, простото игнориране може да не спре обиждащия. Понякога е необходимо да се порицае детето, особено ако то знае кои думи са ругатни и кои не. В този случай едно остро, неодобрително „Стига!“ е по-ефективно от дълга морализираща тирада. Това е много по-полезно от изразяването на разочарование или шок. Най-добре е също така да се въздържате от привличане на вниманието на други възрастни към псуващия. Коментари като „Слушай какво говори!“, направени в присъствието на дете, му осигуряват публика и внимание. Последното е по-вероятно да насърчи, вместо да предотврати псувните.

Децата, както и възрастните имат нужда да изразяват емоциите си. Затова е полезно да им се предоставят алтернативи на нецензурните изрази – думи, които могат да се кажат с чувство, когато са наранени или разстроени, думи за отговор на закачки и думи за засилване на изразяването. Те включват думи на възрастни, като „Мамка му“, „По дяволите“, „Проклятие“ и други подобни. Поведението на децата, които псуват безразсъдно, най-вероятно имитиращи това, което са чули, може постепенно да се промени. Например, възрастен може да повтори изречение на детето, замествайки думата. Ако детето каже: „Виж това проскубано куче!“, възрастният може да отговори: „Да, това е нелицеприятно куче!“. Ако го кажете с малко преувеличение, детето ще почувства, че новата дума е по-изразителна от ругатня.

Ако обидните думи на детето са насочени към възрастни, обръщайте им възможно най-малко внимание. Малко вероятно е да се разстроите от словесни атаки и е най-добре да се опитате да не ги приемате лично. Най-добре е просто да игнорирате дете, което е свикнало да обижда хората. Ако други деца също се научат да игнорират приятеля си, който е груб, тогава агресорът може да реши, че не си струва да продължава.

Понякога възрастните могат да превърнат обидите на детето в комична свада, като отговорят с глупава забележка, сякаш опитвайки да прикрият казаното от него. Дали този комичен подход ще проработи зависи от това как детето се е изразило. На тези, които редовно казват обидни неща, особено с ядосан тон, трябва твърдо да се каже: „Харесвам те, Таня, но не ми харесва това, което казваш“. В дългосрочен план можете да се опитате да задоволите нуждата на детето да се чувства силно и важно или да си отмъсти за собствените си наранени чувства (ако възрастните смятат, че такива чувства стоят зад вербалната агресия). С течение на времето детето ще открие, че може да бъде харесвано въпреки всичко, което казва и че е способно да упражнява авторитет и да играе специална роля в група деца, без да прибягва до оскърбления.

След като научат ругатни, момчетата и момичетата първоначално се държат еднакво, въпреки че първите са по-склонни да използват обидни думи. Децата, които използват този език по-рано от другите, често имат по-сложни проблеми, скрити зад подобни изрази. Те могат например да лъжат или да използват други, дори по-агресивни методи, за да си „отмъстят“ за своите нещастия.

Като цяло, родителите трябва да се опитват да предотвратяват у децата желанието да се карат на някого или на нещо на този свят.

Въпреки че по принцип не си струва да се отдава твърде голямо значение на ругатните, е възможно по някакъв начин да се повлияе на детето или да се предприемат превантивни мерки. Пълното предотвратяване на ругатните е невъзможно по простата причина, че децата ни не живеят под стъклен буркан. Според американския психолог Е. Фром, е възможно да им се повлияе, като препоръчва следното на родителите:

1.Не се карайте на детето си, както мнозина често се правят и не го заплашвайте, че вие ще постъпите с него по същия начин.

2.Опитайте се да го насърчите да бъде възможно най-открито с вас. Това ще му позволи да се изразява по-директно във ваше присъствие и тогава ще каже наученото на вас, а не пред други.

Обезкуражаването на детето ви е най-добрият начин да му се повлияе. Когато започне да използва ругатни, подхождайте спокойно, нежно и любезно. Нежният подход веднага притъпява острието на оръжие, което иначе би могло да стане заплашително.

Обяснете на детето си, че ругатните са също толкова неподходящи, колкото оригването на масата или неизвиняването, когато е уместно. Но обяснете това накратко и без да го наказвате.

Ако все пак изрече ругатня пред други хора, извинете се накратко и веднага сменете темата.

Косвена (индиректна) агресия

Този тип поведение включва както агресия, насочена непряко към друг човек – злонамерени клюки, шеги – така и агресия, която не е насочена към никого – изблици на ярост, които се проявяват в крещене, тропане с крака, удряне с юмруци по масата, блъскане по/на врати и др. Тези изблици се характеризират с липса на насоченост и безпорядък.

Механизмът на косвената агресия е свързан с феномена на „пренасяне“. Например, дете, чиято майка отказва да му даде шоколадов блокче рита играчката. То не смее да излее толкова открито гнева си върху майката и „пренася“ гнева и агресията върху друг, по-безобиден обект. Но по-често децата открито изразяват гнева към родителите си и след това дълго време страдат от действията им. Детето не може да надделее над родителите си, главно защото те са възрастни, ползват се с истински авторитет и са по-способни да постигнат своето.

Нещо повече, ако детето вече е било възпитано с уважение и послушание, тогава то ще е силно разстроено от агресивното си поведение. Развива чувство за вина и страх от загуба на любовта и грижите на родителите си. Този страх от своя страна, може да подхрани и агресията. Развива се порочен кръг: детето се чувства потиснато не само от родителите си, но и от собствените си чувства за вина и страх. И агресията му вече ще бъде насочена към всякакви други предмети.

При някои деца агресията приема формата на разрушително отношение към вещи. Те късат книги, разливат храна от торбички или хвърлят играчки. Тя може дори да ескалира до опасно поведение, като например палене на пожари. Агресията и враждебността могат да съвпадат, като детето хвърля играчки по други деца или възрастни. Много от признаците на агресия, обсъдени по-горе, важат и за деца, чиито чувства се изразяват чрез разрушително поведение.

Детският гняв или недоволство, проявени в деструктивно поведение могат да ескалират в голяма драма. Важно е възрастните да останат възможно най-спокойни и да не реагират на гнева с гняв. Това е особено трудно, когато столове и играчки летят по главите им! Ако поведението е мотивирано от потребност от внимание или драматични събития, тогава признаците на страх у другите могат само да агресират такива деца.

Първо, важно е да се определи дали детето наистина чупи играчка, докато играе, просто защото абсолютно иска да я счупи. Помислете колко често правят това, каква е емоционалната интензивност на поведението. Например, ако детето чупи играчка всеки ден, тогава това наистина трябва да се тълкува като желание да я счупи, дори ако виновникът изглежда напълно невинен. Когато детето е ядосано или разочаровано, желанието да счупи става още по-изразено. Това може да се случи, когато детето е уморено от постоянните забрани на родителите си. То къса парцалената си кукла само защото не може да направи същото с мама и татко.

Друга причина за желанието да чупи, разваля и унищожава е завистта, която произтича от желанието за самоутвърждаване. Едното дете завижда на друго, защото второто може да построи много по-високи кули от части на конструктора. Първото, чувствайки се неспособно да построи подобно нещо, се ядосва не на детето, а на кулата, утешавайки се като я разрушава. Това е неговият начин да се самоутвърди. Подобно желание често е насочено към играчките.

Има деца, които имат такова чувство за собственост, че предпочитат да счупят играчка, отколкото да я дадат на някой друг. Това поведение означава само едно: „Не искам да я деля с никого: или е моя, или ничия.“

Освен случайното счупване, във всички ситуации, в които желанието за унищожение или разваляне е свързано с гняв, завист или егоизъм, то се корени в съмнение в себе си и враждебност към другите. Това заключение може да подскаже на възрастните най-надеждния начин за предотвратяване на подобна реакция, а в някои случаи дори за пълно елиминиране на това явление. Най-надеждната тактика, която един психолог може да препоръча на родителите, е следната:

-не заменяйте счупените играчки на детето с нови, а оставете счупените им части наоколо, така че последствията от поведението му да са ясно видими;

-давайте на децата играчки, които могат да се разглобяват и сглобяват отново, за да задоволят любопитството си;

-избирайте много издръжливи играчки за деца, които няма да се счупят.

Макар че тези психологически съвети са полезни в някои отношения, е много трудно да се свържат с емоционалните причини за желанието на детето да унищожава. Затова е по-добре да се обърне внимание на проблема като цяло, а не на конкретните случаи. Психологът трябва още веднъж да напомни на родителите за най-важното: колкото по-малко правят, толкова по-добре. Това не означава, че не трябва да правят нищо. Детето може да сбърка съучастието на възрастен с мълчаливо одобрение. Затова, като превантивна мярка родителите трябва да бъдат посъветвани да направят най-необходимото:

-Да изразят недоволството и раздразнението си възможно най-внимателно и спокойно. Ако детето иска да счупи нещо или дори счупи нещо в чужда къща, където възрастни и деца са на гости, трябва да се извиним на домакините пред детето, да му обясним защо както родителите, така и всички останали не одобряват действията му, да му предложим някакво друго занимание и ако е необходимо, да го оттеглим от сцената, като го заведем у дома.

-Би било грешка да се принуждава дете да се подчинява, по простата причина, че подобна тактика може само да подхрани желанието му да разрушава повече. Осъзнаването, че дори най-балансираните възрастни не винаги са били чудеса на добродетелта, когато са били деца, може да помогне на възрастните да заемат правилната позиция.

-Помагането на детето да се адаптира към средата си и към възрастните вероятно ще намали желанието му да разрушава и чупи.

-По-голямата ангажираност в живота им – от гледна точка на детето, а не на родителя – ще му помогне да се чувства обичано и ценено. Колкото по-уверено в себе си става едно дете, толкова по-малко вероятно е да изпитва гняв и завист и толкова по-малко егоистично ще бъде.

-Много е полезно непрекъснато да му предлагате да почисти бъркотията, която е направило. Най-често те отказват, но в крайна сметка на детето може да се отговори с думите: „Ти си достатъчно голям и силен, за да направиш бъркотия, така че съм сигурен, че ще ми помогнеш да почистя.“ Ако почистването е определено като наказание или детето е принудено да помага, това е малко вероятно да промени разрушителното поведение; акцентът трябва да бъде на увереност на възрастния, че „голямото“ момче трябва да е отговорно за собствените си задължения. Ако детето помогне с почистването, то разбира се, трябва да чуе искрено „благодаря“ и никакви допълнителни напомняния – за него инцидентът е приключил.

-Ако възрастният намали тона на мъмрене, когато детето го ядоса, той ще даде добър пример.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

[2] Карл Спенсър Лашли (Karl Spencer Lashley) (1890 – 1958) – американски психолог, привърженик на бихейвиоризма. Учи при Дж. Уотсън в университета „Джонс Хопкинс“. През 1914 г. защитава докторска дисертация по философия в университета „Хопкинс“. Работил е като психологичен физиолог в университетите на Минесота, Чикаго и Харвард, както и в лабораторията за биологични примати в Йъркс. Изучава промените в психичната регулация на поведението на животните след отстраняване на различни части от мозъка. Първоначално изхожда от предположението за еквивалентността на различните области. Така в книгата „Мозъчни механизми и интелигентност“ („Brain Mechanisms and Intelligence“, 1929) формулира два принципа: 1) колкото по-незасегната е частта от мозъчната кора, толкова по-добър е процесът на обучение; 2) една част от кората е еквивалентна на друга. Отхвърляйки принципа за локализация на рефлекторните действия (включително условните рефлекси), Лашли се противопоставя на учението на И. П. Павлов. По-късно той изоставя крайната си позиция и принципа за еквипотенциалност (еквивалентност) на всякакви части на мозъка при развитието на умения и решаването на интелектуални проблеми. Започва да използва лабиринт, за да изучава обучението при плъхове. Основните идеи са публикувани в трудовете му: „In search of the engram“ / „Psychological Mechanisms in Animal Behavior“, N.Y., 1950; “Нe problem of serial order in behavior“ / Jeffress L.A. (ed.), „Cerebrals Mechanism in Behavior“, N.Y., 1951 и др.

Признаци за откраднат живот

1.Постоянно чувство за вина и страх от разочарование. Емоциите и настроението на родителите оказват огромно влияние върху тяхното вече пораснало дете: недоволният глас и упрекващият поглед например, го се потапят в изключително неприятни емоции. Човек толкова се страхува да не разстрои родителите си, да не ги обиди, като каже „не“ или да не отговори на очакванията им, че е готов да пожертва своите желания и интереси. Например: пораснало дете има планове за вечерта да се срещне с приятели, но родителите изведнъж неочаквано се нуждаят от помощ, тогава детето изоставя всичко, което прави и се втурва да помогне; или избира професията, одобрена от родителите, а не тази, към която желае душата му; или дъщерята никога не се жени, за да не оставя мама/татко сами.

2.Нарушаване на личните граници. Родителите ви не разбират, че детето им вече е пораснало и продължават да се месят в живота ви със своите съвети и контрол, задават нетактични въпроси, изискват, упрекват за всяко действие, коментират външния ви вид, теглото, облеклото и начина ви на живот. Разбира се те правят това от „най-добри подбуди“, „с добри намерения“, „всичко за ваше добро“.

3.Финансова зависимост. Родителите продължават финансово да ви осигуряват и подкрепят, като правят това целенасочено, не само с мисъл за „оцеляването“ ви, а по-скоро да гарантират вашата зависимост и подчинен статус спрямо тях.

4.Чувство на срам. Това чувство възниква, когато усетите, че поведението ви по никакъв начин не е включено и не отговаря на стереотипните семейните поведенчески модели. Постоянното повтаряне в главата ви на думите на родителите, които ви критикуват, като това чувство започва да блокира всички импулси и желание да правите каквото искате.

5.Чувство на обида. Проявява се в контакт с други хора, които не съответстват на вашите очакванията, формирани в семейна система. Вие често се връщате в спомените си към детските преживявания на самоунижение, желаейки да получите от родителите си извинение, разкаяние, прошка. Желаете да докажете нещо на родителите си, така че продължавате да опитвате във всички области (на работа, личния живот и т.н.)

6.Години наред „търсите себе си”, не можете да разберете какво точно искате да вършите в живота си, правите избори под влияние на родителските нагласи, не можете да разберете кои от тях са подходящи за вас и кои не.

7.За вас е важно одобрението на хората около вас, ако забележите дори нотка критика на другите спрямо вас, тогава се отказвате и не можете да направите нищо – изпитвате липса на самоувереност и отсъствие на опит да бъдете самостоятелен.

8.Повтаряте сценария на родителите си, въпреки че много пъти сте се заричали, че ще направите всичко по различен начин.

9.Не сте в състояние на устроите и управлявате личния си живот – липсва ви самостоятелност.

10.Изисквате постоянно внимание към себе си, ако не ви се дава в необходимото количество, вие се обиждате и го смятате за предателство. Искате светът да се върти около вас и не виждате други сценарии.

11.Трудно ви е да вземате самостоятелни решения, защото се страхувате да не направите грешка и след това да чуете от родителите си, че е трябвало да ги слушате, а не да казвате, че знаете по-добре.

12.Все още живеете с родителите си. Зад обективни причини винаги се крият вътрешни мотиви – страх от невъзможност да се справите или чувство за вина, че ги изоставяте.

Сепарацията (отделянето от родителите) е важна за хората, за да можем да разграничим себе си, чувствата и желанията си от другите, за да разберем какво принадлежи на нас и какво на мама/татко или партньора. Сепарацията е важна на всички етапи от живота ни, тя ни позволява да опознаем себе си и да се обичаме такива, каквито сме. Успешната сепарация се отразява на всички нива:

-емоционално: знаете, че вашите чувства и емоции могат да не съвпадат с тези на родителите ви; вече не се чувстват виновни или негодуващи, когато си спомняте детството си; не се нуждаете от одобрение;

-функционално: в състояние сте да се грижите за себе си финансово и физически, вече не сте зависими от родителите си;

-ценностно:  формирали сте собствена визия за света и тя се различава от тази на родителите, вече не е нужно и нямате желание да се доказвате за нещо;

-конфликтно: изразяването на вашето мнение вече не предизвиква ужас или страх; не се страхувате, че мнението на родителите ви, че може да не съвпада с вашето; те може да не са съгласни, но вие сега спокойно приемате техните оплаквания и оставате на своето мнение.

Как да се осъществи нормален процес на сепарация?

Това може да се направи на всяка възраст. Основното нещо, което трябва да разберете тук е, че това винаги е двупосочен процес. В началото на вашето пътуване родителите ви ще се опитат по всякакъв начин да ви задържат или манипулират, но само вие решавате как да реагирате на това. Дали да го направите или не. Ако сте осъзнали, че все още не сте се сепарирали от родителите си, то значи, че вие сте направили първата успешна крачка. Готови сте да предприемете действия и да промените живота си към по-добро.

Ето няколко важни стъпки, през които трябва да преминете:

1.Приемете родителите си такива, каквито са. Постарайте се да се откажете от опитите да ги промените. Вашите родители са възрастни и вече имат оформени личности – могат да живеят както искат. Невъзможно е да промените миналото и е безсмислено постоянно да искате да го правите. По-добре е да насочите ресурсите си към настоящето и да се опитате да го промените към по-добро.

2.Станете финансово независими: преместете се и живейте отделно, започнете да печелите пари сами, спрете постоянно да разчитате на родителите си за помощ и започнете да разчитате само на себе си. Това ще помогне за изграждането на ясни граници между вас.

3.Научете се да изграждате и удържате здрави лични граници. Спрете да се страхувате да говорите открито, когато нещо не ви харесва, научете се да уважавате своите потребности и не забравяйте за тези на другите хора. Имате право да говорите какво искате и да мълчите когато искате, само вие знаете как да живеете.

4.Преборете се със страха от отговорност. Започнете да приемате и носите отговорност за своите избори и решения. Стартирайте с малко и надграждайте, с всяка стъпка ще разберете, че сте способни да вземате независими решения. Напишете списък (абсолютно честен) за какво все още зависите от родителите си и какво трябва да направите за да преустановите тази зависимост.

5.Осъзнайте вашите желания и цели в живота, какво искате вие, а не вашите родители. Вземете лист хартия и запишете всичките си цели, помислете как можете да ги постигнете и се опитайте да не се отклонявате от него, дори ако има огромен натиск от родителите ви.

6.И последният етап, но може би най-важният – винаги можете да се свържете с психолог, тъй като процесът на сепарация не е най-приятният и е доста труден. Специалистът ще ви помогне да го облекчите и ускорите, така че да е по-безболезнен както за вас, така и за родителите ви.

 Казано с прости думи, сепарацията е процесът, при който детето се отделя от родителите си (психически и физически) и постепенно става самостоятелна и независима личност.

В процеса на отделяне детето достига ново ниво в йерархията на отношенията с родителите, от подчинена позиция до равноправна връзка между възрастен и възрастен.

На каква възраст започва отделянето? Практически сепарацията започва от момента на раждането. Докато детето расте, то се отделя от родителите си, в идеалния случай, ако сепарацията е преминала през всички етапи, тогава до 18-20-годишна възраст трябва да се осъществи (завършена).

Ако детето не премине през сепарация и остане в детска позиция, тогава изглежда, че всичко в живота ще дойде при нас от само себе си, без наше участие - точно както е било преди. Често за това са виновни самите родители, защото ги е страх да пуснат децата си и продължат да хранят, обличат и дават пари. И в случая не говорим за физическа раздяла един от друг – можем да живеем на хиляда километра, но пак да зависим от родителите си.

Сепарацията (отделянето от родителските фигури) е много важен етап от живота и условие за порастване и зрялост. Не може да се счита за възрастен и самостоятелен човек този, който на 30-годишна възраст преди да вземе решение следи и очаква мнението на родителите (често на майката) си. За съжаление този процес на отделяне не винаги е успешен.

Майката в живота на всеки човек, независимо от отношенията с нея, е най-важният човек, особено в ранното детство. Когато храни, обгрижва, ласкае и гали детето, тя задоволява базовите му потребности, а психиката му се развива в комфортни условия.

Обратно, когато тя не обръща достатъчно внимание на детето, не идва и присъства навреме, или изоставя детето за дълго време, тя фрустрира потребностите му понякога до степен на психологическа травма. В такива случаи майката става още по-важен обект, тъй като при детето се образува вътрешна празнота, която впоследствие то непрекъснато ще се стреми да запълни, но не винаги по успешни начини.

Има и един трети вариант на отношение във връзката майка-дете, който е и стил на възпитание. Той се разпознава по това, че грижата на майката е извън нормата, когато тя просто пърха около детето като чайка, улавя всеки негов дъх, всяка сълза и буквално го стиска в обятията на своята любов. В този случай майката изпълва цялото пространство вътре в детето. Специално за този случай психолозите използват следната фраза: „Мама живя своя живот, а сега ще живее в твоя!“ В тази фраза освен ирония, има не малко горчивина и копнеж по истинска любов, а не от хиперопека, която е подменила тази любов.

В същото време сепарацията – отделянето на детето от родителските фигури е необходимо условие за израстване, за зрялост и готовност за самостоятелен живот.  Човек, който на 30, 40, 50 години все още чувства психологическа връзка с родителите си (най-често с майка си), живеещ с оглед на тяхното мнение, не може да се счита за възрастен и самостоятелен.

Какви са последствията от извънредната грижа (хиперопека)?

1.Хиперопеката обхваща цялото вътрешно пространство на детето. Обикновено в норма то има свои собствени желания и потребности, като с възрастта тези потребности все повече нарастват. Хиперпротективната майка обаче „знае по-добре“ от какво се нуждае детето. В резултат желанията му се обезценяват и постепенно то спира да иска каквото и да било. Често психолозите имат работа с клиенти, които не знаят какво искат, а събуждането на желания в зряла възраст е много трудна задача.

2.Хиперопеката пречи на развитието на социални навици – в края на краищата мама решава всички проблеми – от регистрацията в поликлиниката до ходенето на клубове и секции. Тя е пълноправен пълномощник – води разговори с треньора, справя се лично с вербалната агресия на съученик, посещавайки училището и т.н. Майката е навсякъде, където пред детето се появи дори най-малко препятствие, за да му отвори пътя и да го защити. И тази хиперопека, започнала в детските години няма да спре дори когато детето е вече възрастен мъж или жена.

3.Хиперопеката постепенно формира у детето стратегия за избягване. Защо да се напряга и да решава някои проблеми, ако с тях успешно може да се справи майката (бащата, бабата и пр.), а животът не е само комфорт и удобство, а и трудности. Нещо повече, с напредване на възрастта тежестта на тези трудности при решаване на задачи става все по-сериозна и по-сериозна. Ако детето в детството е избрало стратегия да избягва трудности, да се примирява с посредствени резултати, да заобикаля ситуации, които биха го изправили пред самостоятелно решения, то може с помощта на майка си да реши да не общува с други деца. По-късно като възрастен ще реши да откаже планински поход с приятели, защото е трудно, ако има извънредна ситуация на работа, тогава тялото му бързо ще организира настинка и пр.  

4.Хиперопеката подхранва тревожността, потиска инициативността, насърчава безотговорността, а в най-лошия случай отключва чувство на безпомощност, безсилие, неувереност, което в крайна сметка може да доведе до депресия. В същото време е важно да се разбере, че част от тази базова тревожност не е собствено чувство на детето, а е внесено във вътрешното му пространство от неговата тревожна, суетлива, неспокойна майка.

5.Хиперопеката подрива доверието. Когато всяко решение на детето се оспорва като глупаво, определя се за неподходящо или рисковано, когато всяко действие се проверява за ефективност или конструктивност, когато детето не среща доверие – тогава се ражда недоверието.

Защо родителите (най-често майките) проявяват хиперопека?

Най-честата причина за това са собствени неразрешени психологически проблеми и комплекси на родителите. Ето един примерен списък:

-ниска самооценка;

-тревожност, страхове;

-склонност към перфекционизъм, стремеж към идеали;

-собствена нереализираност в живота;

-хронично чувство за вина;

-фиксираност в дълъг списък от собствени провали;

-стремеж да докаже нещо на собствените си родители (баби и дядовци);

-високи нереалистични претенции.

Трябва да се отбележи, че самите родители-опекуни може да не се притесняват от упражняването на хиперпротекция, тъй като именно тя им създава усещане за собствена важност, значимост и реализираност.

Справяне с хиперпротекцията

Едно от решенията на този проблем е родителството да започне най-малко 2 години преди раждането на първото дете. За какво е нужно това време? Преди всичко бъдещите родители да осъзнаят, преработят и да се освободят от много от собствените си комплекси. Тази стратегия е радикална, но за съжаление малко хора я използват.

По-често родителите се учат, когато вече имат деца и тогава проблемът трябва да бъде решен от две страни: от родителите и от децата, чрез:

-консултиране на родителите;

-индивидуална психотерапия за родителите;

-семейна психотерапия;

-игрова терапия с детето.

Освен това колкото по-голямо е детето, толкова по-сложни стават задачите на психотерапията и толкова повече време отнема постигането на успех.

Практическият консултативен опит показва, че при възрастни клиенти, които са били хиперпротектирани, майката е била готова да живее само и единствено заради и чрез детето си. В такива случай на специалистите се налага да работят с нагласите и базовите убежденията на клиента, да извършват корекция на границите, да формират умения да се казва „Не!“ и като цяло се работи в сферата на отговорността за собствения живот, а понякога дори за смисъла на този живот.

 

развитието на подрастващите

Методиката е предназначена за идентифициране на причините за отклонения в поведението и развитието на подрастващите. На педагога се предлага да попълни въпросника „Основни причини за отклонения в поведението и развитието“, в който са изброени възможните причини за формиране на педагогическа занемареност на ученика. Респондентът, попълващ таблицата, отбелязва установените причини; ако има други, които не са отразени в списъка, същите се вписват в раздела „Други причини“.

1.Влияние на семейството

1.Родителите са склонни към алкохолизъм.

2.Небрежно отношение към възпитанието на детето.

3.Нездравословен морален климат в семейството.

4.Детето напълно не се подчинява на родителите си.

5.Родителите са с криминално минало.

6.Култ към физическата сила в семейството.

7.Алкохолизъм.

8.Култ към парите, материализма, кариеризма, арогантността и високомерието в семейството.

9.Култ към детето в семейството, всепозволеност. Липса на наказания, задоволяване на всички искания, отсъствие на самокритика.

10.Нищожна опека (незаинтересованост).

11.Прекомерни изисквания на възрастните.

12.Физически наказания, насилие, недоверие.

13.Потискане на всички видове активност, стремежи, инициативи.

14.Липса на постоянни трудови поръчения.

15.Отсъствие на навици за самообслужване.

16.Липса на участие в колективния труд на семейството.

17.Не знае какъв е семейния бюджет и трудовите доходи на членовете.

18.Липса на съвместно четене или обсъждане на книги в семейството.

19.Отсъствие на близки отношения между деца и родители.

20.Липса на колективни пътувания на кино, театър или сред природата.

21.Отсъствие на чувство за отговорност към семейството.

2.Влияние на средата

Причини

1.Приятелство с тийнейджъри от групи, които са с отрицателна обществена насоченост.

2.Влияние на възрастни с антиобществени склонности.

3.Безконтролно, неподходящо гледане на филми, ИНТЕРНЕТ.

4.Чести посещения на дискотеки, видеотеки и гледане на филми на ужасите, насилие и еротика.

5.Прекомерено увлечение към детективска литература.

6.Други причини (добавете още).

3.Пропуски във възпитателната работа на училището

Причини

1.Отсъствие на системна връзка между училището и семейството.

2.Непознаване на индивидуалните и възрастови особености на ученика.

3.Липса на данни за нивото на педагогическа занемареност на ученика.

4.Непознаване на потенциалните възможности на ученика.

5.Неправилно изграждане на взаимоотношения между ученика и колектива.

6.Липса на доверителни отношения между учителите и ученика.

7.Недостатъци в индивидуалната работа с ученика.

8.Неумение за организиране на успешна учебна и обществено-трудова дейност на ученика.

9.Отсъствие на индивидуална работа за събуждане познавателния интерес на ученика.

10.Лошо организирана работа за преодоляване на пропуските в знанията на ученика.

11.Друго (добавете още).

4.Пропуски в работа на обществеността

Причини

1.Формализъм в работата на институциите за подкрепа на семейството и училището.

2.Доминиране на вербални форми на въздействие.

3.Дефицит или липса на необходимата материална база, адекватни материални ресурси и клубове по местоживеене.

4.Липса на квалифицирани кадри в клубовете по местоживеене.

5.Отсъствие на системна работата на държавните и обществени възпитателни институции.

6.Отсъствие на форми за въвличане на педагогически занемарените ученици в спортни и други клубове, секции и пр.  

7.Епизодична работа на обществени организации (НПО, организиращи обучения, без да прилагат контрол за устойчивост на резултатите).

8.Липса на интересни дейности, които могат да увлекат тийнейджърите.

9.Доминиране на наказателната функция на служителите от общинските Комисии за работа с малолетни и непълнолетни.

10.Преобладаване на контролна работа за сметка на възпитателната работа в общинските Комисии за работа с малолетни и непълнолетни.

11.Други причини (добавете още).

Анализът на всички материали позволява да се направят изводи за причините за педагогическата занемареност.

Резултатите от изследването на личността на детето се записват в Картата за оценка. Тя съдържа няколко раздела: общи сведения, семейно възпитание, учене, дисциплина, обществено-трудова дейност, оценъчно отношение към колектива, асоциални отклонения, причини за отклонения, личностни черти, заключение, педагогически препоръки.