Първокласникът не иска да отиде на училище

„Боли ме стомахът“, „Не съм се наспал“ – такива оплаквания (симптоми) от първокласник могат да прикрият нежеланието му да посещава училище. По-често обаче децата дори не го крият, а директно заявяват: „Не искам да ходя на училище!“ Опитвайки се да разберат каква е причината за такова неочаквано изказване, родителите често стигат до задънена улица – детето или мълчи или обясненията му изглеждат като някакви извинения. Нека разгледаме най-популярните причини за отказ от училище, както и как да се помогне на детето.

Нежелание да се ходи на училище: кой е виновен и какво да се направи?

Има много причини, поради които детето категорично отказва да ходи на училище. Някои проблеми се решават сами от родителите, други – съвместно с класния ръководител, а в някои случаи е необходима помощта на квалифициран училищен психолог. Ето най-популярните причини за нежеланието на детето да посещава занятия.

1.Адаптационен период

Не при всички първокласници адаптацията към училище протича гладко – за някои свикването с новия ритъм на живот, училищния режим и детския колектив е много тежко. Не е изненадващо, че детето започва да отказва да посещава училище.

Нормалният период на адаптация на детето към училище може да отнеме от няколко седмици до шест месеца – това зависи от индивидуалните особености на детето, нивото на сложност на училищната програма и подобни фактори. Но средно адаптацията отнема 2-3 месеца, след което нивото на тревожност при детето намалява. То свиква с новия статус на ученик, научава училищните норми на поведение, включва се в колектива и намира нови приятели.

По време на адаптацията детето може да е хленчещо и раздразнително, да се оплаква от умора и главоболие, да яде без апетит и да спи лошо. Могат да възникнат и трудности от психологически характер, например страх от училище, негативно отношение към ученето, отхвърляне на учителя. Всеки случай е различен и най-добре е да се разглежда индивидуално, но не бива да се пренебрегват общите препоръки на педагогическите специалисти, които ще помогнат на детето да оцелее в периода на адаптация.

Родителите трябва да сведат до минимум емоционалността на собствените си реакции към капризите на детето и да тушират болезненото възприемане на училищната сфера по всякакъв начин. Трябва търпеливо да изчакате успеха, защото обсебването от училищните проблеми само затваря порочния кръг на безпокойството. Ето защо си струва по-малко да критикувате детето и повече да го хвалите – за конкретни дела, за подобряване собствените му резултати (вчера направи четири грешки в домашните си, а днес са само две!). И най-важното, при никакви обстоятелства не сравнявайте детето си с други деца.

2.Липса на учебна мотивация

Нежеланието на детето да посещава занятия може да се обясни с липсата на мотивационна готовност. Не е случайно, че много учители дори поставят мотивацията на първо място в понятието „готовност за училище“. Ситуация, когато детето няма мотивация да учи, т.е.  не вижда образованието като цел, често възниква, когато успехите му в училище остават незабелязани. Родителите могат да помогнат на детето да се справи, ако променят родителската си стратегия, като обърнат повече внимание на заслугите (старание, отделеното време, опитите, постоянството) на детето в учебен аспект.

3.Преумора

Водени от най-добри намерения, родителите често записват детето си в различни секции и клубове наведнъж: в понеделник и вторник то ходи на допълнителни часове по английски език, в сряда и петък на музикално училище, в събота на скално катерене, а в неделя – посещава музея с родителите си. Не е изненадващо, че след няколко седмици такава „заетост“ детето категорично отказва да ходи на училище – активира се вид самозащита от тежкото натоварване. Рецептата в този случай е проста: откажете се от част от допълнителните дейности и дайте на детето повече време за себе си. „Да не правиш нищо“ не е загуба на време, защото точно в тези моменти децата развиват вътрешна мотивация, опитват се да разберат и намерят себе си.

4.Конфликт с учителя

Една от най-честите причини, поради които детето отказва да посещава училище, е дискомфортът, който изпитва в класната стая и в училище като цяло. Това се случва, ако детето не „пасва“ на учителя, например, то е флегматик, който трябва дълго да се рови в учебната задача, а учителят е холерик и излага материала с бързи темпове.  В такива случаи родителите трябва да разберат ситуацията и внимателно да проучат причините от класния ръководител, защото именно неговата задача е да увлече детето в занятието и да представи интересен материал. Ролята на родителите е да възпитават уважение към учителите и да научат детето на необходимата дисциплина.

5.Разочарование в училище

Разочарованието на детето от училището най-често се дължи на неадекватни очаквания. Например, родителите мотивирали детето си да учи, като са му казвали колко е забавно и интересно училището. Но всъщност детето вижда само едно – ще трябва да работи упорито в клас. Ето защо родителите трябва да бъдат честни с детето си и предварително да го подготвят за факта, че то ходи на училище предимно за нови знания, а не за игри и забавления.

В тази ситуация образователната система, по която се осъществява обучението в първи клас е много важна. Най-продуктивна е система, която отчита особеностите на всяко дете, така че то да се чувства комфортно в учебния процес. В резултат на това детето наистина се интересува от учене още от първите дни в училище.

6.Проблеми със съучениците

Ако детето постоянно е жертва на агресия (тормоз) в училище или често има конфликти със съученици, рано или късно то ще започне да възприема училището като място, където е неприятно да бъде. А когато трябва да се насилва за да ходи на училище, самооценката страда и академичната успеваемост намалява.

Например, представете си, че в местоработата ви постоянно шепнат за вас зад гърба ви и когато се приближите, колегите ви се отдалечават. Или може би още по-лошо – личните ви вещи изчезват. Не е много приятно, съгласни ли сте? Така че детето може да се чувства зле в клас и в резултат на това да не иска да учи.  За да разрешите по някакъв начин такава неприятна училищна ситуация, се опитайте да разберете причините за конфликта, говорете повече с класния ръководител и училищния психолог.

Как да се води разговор с детето?

Това, което родителите определено не трябва да правят, е да повишават тон на детето си, да му се карат за лошо поведение и неуспеваемост, да го обиждат, сравняват с други и да поставят ултиматуми. Дори и да няма проблеми по време на адаптацията, първокласникът се нуждае повече от всякога от спокойни и адекватни родители. Затова се опитайте да сдържате собствените си емоционални импулси, за да не влошите стресовата ситуация.

Много родители се интересуват от въпроса как правилно да разберат от детето си защо не иска да ходи на училище. Отговорът е прост: изслушайте детето, правете го искрено, без да го прекъсвате. В открит доверителен разговор се опитайте да разберете причините за нежеланието и да разберете трудностите, пред които е изправен малкият ученик. В такъв разговор няма място за критика и морализаторство, защото съчувствието, приемането и подкрепата за едно дете в трудни моменти са изключително нужни.

Независимо от възрастта на детето, близките хора не трябва да отхвърлят оплакванията му и да казват: „Всичко това са глупости, когато пораснеш, ще разбереш“. Такава оценка може да създаде пропаст в отношенията. Родителите не бива да се присмиват на трудностите, с които се сблъсква детето, а да го изслушват внимателно, да обръщат случилото се на шега (ако е подходящо) и да облекчава тежестта на ситуацията. Ако детето е извършило нарушение и го е признало, няма нужда да бъде наказвано, по-добре е да се обсъди как да избегне подобни произшествия в бъдеще.

Полезни съвети за родители

1.Опитайте се да разберете и приемете безпокойството и страховете на детето – то има пълното право и трябва да да изрази своето емоционално състояние и своите мисли. За да направите това, не бързайте да давате оценка и да споделяте своето мнение, а го изслушайте без да го прекъсвате. Автобиографичното или оценъчното изслушване, по време на което сякаш „тествате“ всичко казано върху себе си и след това давате готово решение на проблема, няма да доведе до нищо добро – детето ще остане нечуто.

2.Ежедневно искрено се интересувайте от училищния живот на вашето дете, от неговите чувства и мисли. Намерете поне 10-15 мин. само за този разговор, без да се занимавате с нищо друго. Разберете какви предмети, учители, съученици харесва и защо. Научете детето си да разбира, различава, назовава и правилно да изразява емоциите си.

3.Ако училищните проблеми ви се струват сериозни, не бързайте да се обаждате на директора на училището или да се разправяте грубо с родителя на съученик, който обижда детето ви. Разберете подробностите с хладна глава, анализирайте последствията от вашата намеса в ситуацията. Консултирайте се с вашия класен ръководител и разберете неговата визия за проблема. Вземете съвместно решение. Важно е да направите всичко, за да не влошите проблема.

4.Научете детето да намира положителното във всяка ситуация, дори и неприятна, било то лошо представяне, конфликт със съученици или неразбирателство с учител.

5.Бъдете пример за детето си; не се страхувайте да споделяте с него свои преживявания и опит в решаването на проблеми. По-добре е да го направите в минало време: „Първоначално се страхувах, но след това успях“. Разбира се, това трябва да е история с добър край – все пак едно малко дете в трудна психологическа ситуация има нужда от положителни ориентири.

Превенция на дезадаптацията при първокласниците

Как да разпознаем училищната дезадаптация, как да се справим с нея и какво да направим, за да може ученето да носи само радост?

Привикването на първокласник към училище не е лесен процес. От едно уютно, безгрижно детство, детето попада в съвсем различна училищна среда, където го очакват нови права и отговорности, нов колектив, непознат учител, непознати предмети, различно ежедневие. Не е изненадващо, че не всички първокласници успяват лесно и бързо да се адаптират към новия живот и да избегнат нарушенията при адаптацията си в новата среда.

Приема се, че първокласниците трябва да преодолеят този период, т.е. да се адаптират към новата среда, в за около 2-2,5 месеца, в краен случай – в рамките на първия учебен срок.

Училищната дезадаптация е доста често срещано явление сред учениците в началното училище. В особено тежки случаи детето изпитва силен дискомфорт, когато посещава училище, а негативните емоции буквално блокират когнитивната му дейност и забавят развитието му. Следователно проблемът с дезадаптацията на по-малките ученици не може да бъде пренебрегнат!

Как да го разпознаем, как да се справим с него и какво да направим, за да гарантираме, че ученето носи само радост и не причинява неудобства?

Какво е училищна дезадаптация?

Има много дефиниции на дезадаптацията, една от тях казва, че това е набор от признаци, показващи несъответствие между социално-психологичния и психофизиологичния статус на детето и изискванията на учебната ситуация в училище, чието овладяване по редица причини става трудно или в краен случай невъзможно.

Училищната дезадаптация се състои от три компонента: когнитивен, емоционален и поведенчески.

Когнитивният компонент на училищната адаптация предполага, че детето, което постъпва в първи клас разбира, че вече е ученик и че изискванията към него са се променили. Показател за успешна адаптация на когнитивно ниво е осъзнаването на правата и отговорностите на детето като ученик и наличието на адекватни представи за какво е училището. Съответно проявите на училищна дезадаптация са неспособността да се адаптира към предметната страна на образователната дейност („Не мога да овладея предмета, защото не ми харесва, не разбирам защо ми е необходим“ и т.н.) и несъответствие в темповете на учебната дейност на ученика и учителите или програмите за обучение.

Емоционалният компонент на училищната адаптация включва самооценката и нивото на претенции. Добър показател се счита наличието на адекватна самооценка и високо ниво на претенции („Аз съм добър и мога да постигна много“). В този сегмент форми на дезадаптация са:

  -невъзможност да управлява поведението си („Правя каквото си искам, нямам нужда от нищо, дойдох на училище да играя“);

  -наличие на училищни фобии („Страхувам се да отида до дъската, не мога да отговоря в ситуация, в която ме гледат“).

Поведенческият компонент на училищната адаптация включва поведението на ученика в училище, взаимодействието му с други хора, познаването на правилата, по които да се държи в дадена ситуация. Форми на училищна дезадаптация могат да бъдат: желанието да се нарушат правилата на училищния живот, да се извършват разрушителни действия и да се организира един вид „бунт срещу системата“: („Не искам да се държа, както ми казват“). В такива случай корекцията не може да се осъществи без помощта на психолог – в края на краищата трябва да се разбере какво точно у детето предизвиква такава реакция на протест.

Причини за училищна дезадаптация на учениците от началното училище

Може да има няколко причини за училищна дезадаптация. Те често са взаимосвързани и едната следва от другата. Те могат да бъдат разделени на три големи групи.

Причини, които се крият в детето. Най-важни се явяват отсъствието на училищна зрялост, при която функционалните възможности на детето не отговарят на поставените от училището изисквания и здравословните проблеми – честите боледувания не позволяват на ученика да усвоява добре училищната програма.

Причини, които се крият в семейството. Ако мама и татко реагират твърде емоционално на неуспехите на техния наследник в училище, това се отразява зле на самооценката (увереността) му и формира безпокойство и тревожност – ученикът се страхува да не сгреши, страхува се да не разочарова родителите си и в резултат на това развива негативна реакция към всичко свързано с училището.

Причини, които се крият в училищната среда. Ролята на първия учител за успеха на образованието на детето е много важна. Дори обикновеното несъответствие в темпото на учене („конфликт на темпо“, при който учителят дава знания бързо, но детето е бавно) може да доведе до проблем. Системата за училищно образование следва да отчита тези особености на децата, като методиката поставя специален акцент върху индивидуалния подход към всеки ученик. Изграждането на такава система осигурява персонално темпо и усвояване на материала при запазване качеството на получените знания. За индивидуална превенция на училищната дезадаптация всеки ученик се нуждае от правилно подбрана програма за обучение.

Как да не пропуснете първите признаци на дезадаптация?

Родителите, които са наблюдателни и внимателни към своя първокласник, определено ще констатират, ако при детето се наблюдават:

-нежелание и боязън да ходи на училище;

-чести отсъствия от училище, поради заболявания;

-загуба на апетит, загуба на тегло;

-нарушения на съня: безсъние или сънливост;

-постоянна разсеяност, отвлеченост (забравя неща в училище, учебници у дома);

-губи навиците си за самостоятелност и самообслужване;

-самоизолираност, мълчаливост; липса на приятели;

-повърхностност, загуба на концентрация на вниманието, незаинтересованост към училищния живот; 

-страх да помоли учителя за помощ;

-често капризничи;

-заекване, „мигане“ на очите, кашлица (така се появяват натрапчивите тикове).

Всички тези маркери са признаци за дезадаптация. За решаване на проблема са нужни обединените усилия на училищния психолог, невролог (в по-редки случаи), класния ръководител и самите родители.

Предотвратяване на дезадаптацията (превенция)

Превенцията на училищната дезадаптация следва да започне още преди детето да постъпи в първи клас. В крайна сметка е по-лесно да се предотврати възможен проблем, отколкото да се реши по време на учебния процес.

Превенция в рамките на предучилищния период:

  -Разказвайте на детето за училище. Обсъждайте бъдещото обучение, отговаряйте на въпросите му, обяснявайте как трябва да се държи вече като ученик в конкретна училищна ситуация.

  -По възможност запознайте детето с физическата среда, където ще учи. Просто е – заведете го до училището, покажете, обиколете, обяснете къде и какво се намира. Така при постъпване в първи клас детето ще попадне в позната среда.

  -Провеждайте занятия за развитие на паметта, мисленето, вниманието на вашето дете чрез игри, наръчници, четене на книги и просто в ежедневието. Насърчавайте детето да преразказва.

  -Играйте сценични игри, свързани с училище, например, създайте училищна обстановка – класна стая, учител, съученици, пристигане на училище, поздравяване, почистване на класната стая, общуване с учителя и съучениците, водете диалози, разигравайте различни ситуации, които могат да възникнат за самото дете, като използвате кукли (играчки).

  -Споделяйте интересни, радостни и забавни спомени от училище, първия ви учител и любимите ви предмети. Това ще формира положителен образ на училището и учителя, и ще предотврати училищните страхове.

Когато детето вече е тръгнало на училище, опитайте се да сте „в крак“ с училищните му дела.

-Проявявайте интерес и участие в случващото се в училище, в класната стая, на двора, в столовата и задавайте въпроси.

-Въздържайте се от критики по адрес на училището и учителите.

-Не сравнявайте вашия малък ученик с неговите съученици.

-Бъдете последователни в исканията си: ако смятате, че детето трябва да учи самостоятелно, не бързайте да му помагате.

-Бъдете търпеливи – детето няма да успее във всичко веднага.

-Не се карайте за грешки: както знаете, човек се учи от грешките и трябва да се отнасяте към тях спокойно и конструктивно; детето не трябва да се страхува от грешки.

-Давайте възможност да си почива и възстановява, чрез разходки и игри.  Това са важни дейности за първокласника, които ще помогнат да се избегнат здравословни проблеми. Никога не преуморявайте детето.

-Правете почивки от домашните занимания на всеки 10-15 минути. Физическите упражнения са препоръчителни (заменяйте умствена с физическа активност).  

-Ограничете компютърните игри, гледането на телевизия и други дейности, които изискват голямо зрително напрежение.

-Изслушвайте детето! Не го принуждавайте да бъде приятел с хора, които не харесва. Насърчавайте неговата самостоятелност, както в действията, така и в преценките.

-Въведете и спазвайте стриктен дневен режим.

Подкрепата за дете, което страда от училищна дезадаптация, е насочена към възстановяване на положително отношение към училищния живот, към ученето, към хората, които го заобикалят в училище и участват в образователния процес. Всичко, което трябва да направите, е да върнете радостта в живота на детето и училището ще се превърне в място, където то ще се чувства комфортно, интересно и полезно.

Упражнения за подготовка на първокласници за училище

Когато дойде време да се мисли за предучилищна подготовка, родителите на първо място си представят работа с детето за усвояване на четенето и писането. Всичко обаче си има своето време: предметни знания за дете, на което му предстои да постъпи в училище, не се от първостепенна нужда. По-скоро то има потребност да формира желание да учи, стремеж да узнава нови неща, да има нагласа и очакване, че процесът на учене може да бъде вълнуващ и да носи радост. Добре е бъдещият първокласник да има развита моторика, внимание, памет, логическо мислене, съответстващи на възрастта му. Огромният свят от вълнуващи игри е най-доброто средство, което ще помогне за развитието и усъвършенстването на всичко това.

Играта е най-познатото и приятно занимание за 6-7 годишно дете. Уменията, които ще придобие, играейки образователни игри, ще улеснят обучението му в училище. За тази цел родителите могат да използват интересни развиващи задачи, които да включат в ежедневните игри с детето много преди постъпване в училище.

Упражнения за развитие на моториката (двигателните умения)

Не е трудно да помогнете на детето да развие двигателни умения в ежедневието, в обичайния и познат живот. Оставете го да закопчае собствените си копчета, да завърже обувките си и да вдене конец в иглата. Координираните движения на пръстите и способността да се използват тези движения са необходими на всяка стъпка. Бъдещият почерк зависи от степента на развитие на фините двигателни умения на децата в предучилищна възраст. Речевият център в нашия мозък се намира близо до моторния (двигателния) център. И когато моторният център се стимулира, заедно с него се развива и неговият „съсед“ – речевият център. Тази връзка между двигателните умения на ръцете и развитието на речта може и трябва да се използва при подготовката на детето за училище.

Бъдещ скулптор

Моделирането перфектно развива фината моторика и събужда въображението. За да направите фигурите да изглеждат като истински, можете да гледате няколко видео урока за скулптуриране (има много от тях в YouTube). Можете да извайвате не само от пластилин. Отличен вариант е солено тесто. Ако желаете, след това фигурите от него могат дори да се пекат във фурната: те ще станат твърди и могат да бъдат боядисани с бои (акрил, гваш).

Приготвянето на материала за моделиране е просто: смесете 1 чаша брашно, 0,5 чаша фина сол, 1 чаша вода и няколко супени лъжици слънчогледово масло. Поставете на огъня и загрейте малко – това ще направи масата по-еластична. Оставете да изстине преди да се започне работа. Това тесто за игра, увито в стреч фолио, може да се съхранява в хладилник за около 5 дни.

Бъдещ вратар

Вземете голям лист хартия (лист от флипчарт и начертайте върху него с ярък маркер няколко линии – прави, виещи се, зигзагообразни. Поставете хартията на пода и я закрепете със скоч. Подайте на детето малка топка (количка, човече) и го помолете да я търкаля по начертаните линии. Колкото по-малка е топката, толкова по-трудно е упражнението.

Игри за развитие на вниманието

Способността да се фокусира върху конкретни обекти и явления е едно от условията за успешно обучение на детето. От зрителното внимание (способността да концентрира погледа си върху един ред) зависи по-късно скоростта на четене на детето. А игрите, насочени към развитие на слухово внимание, ще научат детето не само да слуша, но и да чува.

От зрителното внимание зависи скоростта на четене и способността за разбиране на съдържанието на прочетения текст.

Запомни и покажи

За играта можете да използвате карти и малки играчки. Подредете ги на масата и дайте на детето си възможност да запомни последователността. След това малкият участник в играта се обръща, а вие тихо премахвате или пренареждате една от играчките (картите). След това детето се обръща и от него се иска да посочи какво се е променило.

Жива геометрия

На листове хартия с редове в произволен ред нарисувайте геометрични фигури, които детето познава – кръг, квадрат, правоъгълник, триъгълник. Дайте на детето си няколко листа хартия и го помолете да погледне какво е нарисувано върху тях и да назове фигурите. След това дайте инструкция, например: задраскай всеки кръг с вертикална линия, всеки квадрат с хоризонтална линия. Има и други варианти за инструкция: нарисувай върху всеки квадрат и поставете две точки вътре в кръга или нарисувай малък триъгълник и т.н.

Важно е в играта да се появят поне две геометрични фигури. Тези задачи развиват логическото мислене и учат детето да превключва вниманието от един обект към друг. Постепенно задачите могат да бъдат усложнени чрез увеличаване на броя на фигурите до три или четири.

Коректор

Тази игра предполага, че детето познава поне някои букви. Дайте му старо списание с едър шрифт и маркер. Нека намери и задраска определена буква в текста (например буквата О). С течение на времето играта може да се усложни, например: да задраска буквата О и огражда буквата М. Важно е да се следи, че детето се движи по линиите (редовете) без да пропуска букви или редове.

Открий разликите

Задачата е да се намерят определен брой различия между две, на пръв поглед еднакви картинки. Тази игра е обичана от всички деца и перфектно развива зрителното внимание. Можете да потърсите „находки“ в Интернет и да ги отпечатате, или можете да закупите колекция с интересни примери за занимания.

Хвани!

Правилата са прости: ако хвърлите топката и кажете: „Хвани я!”, детето трябва да я хване, ако хвърлите топката мълчаливо, тогава трябва да бъде отбита. А ако искате да усложните нещата, тогава вместо отбиване на топката включете инструкцията „Не я хващай!“ – в този случай е необходима още по-голяма концентрация на вниманието за да се изпълни правилно задачата.

Игри за развитие на пространствени представи

За да не бърка детето ляво и дясно, редовете в тетрадката му не се „разхождат“ и преброяването на броя на квадратчетата под надписа „Домашна работа“ да не създава трудности в бъдеще, е важно да се правят упражнения за развитие на пространствените представи.

„Войници играчки“

Тази игра може да се играе у дома и навън, докато се разхождате. По заповед на „командира” – възрастен, „войникът” изпълнява различни упражнения: обръща се наляво и надясно, вдига лявата или дясната си ръка, докосва посоченото ухо, око и др.

Поща

Разделете лист хартия на 4 квадрата и помолете детето да нарисува прост символ (триъгълник, кръг, цвете), на указан от вас „адрес“. Например: „Начертай червен кръг в горния ляв ъгъл на долния десен квадрат.“ Започнете с най-простите „адреси“ и постепенно усложнявайте задачата.

Не забравяйте по същия начин да упражнявате предлозите (в (във), на, от, до, с (със), за, над, под, пред, след, зад, към, през, при, край, върху, срещу, между и други.

Формирането на пространствени представи е от голямо значение: то учи на умения за ориентиране върху листа от тетрадка, подготвя детето за по-сложни техники за рисуване и моделиране, развива логическо мислене.

Познайте кой

За тази игра съберете всички големи любими играчки на детето – кукла, плюшено мече, куче, заек и др. (накарайте го то да ги посочи/донесе). Детето седи в центъра, около него са поставени играчките. Възрастният си пожелава една играчка, детето трябва да я познае, като използва подсказване, например: „Тази играчка седи зад теб (отляво/вдясно)“.

Обратно

Целта на тази игра с топка е да се назове противоположното понятие. Например, възрастен хвърля топката към детето с думите „Над прозореца“. Детето трябва да хване и „хвърли“ обратно топката с антонима „Под прозореца“. И след това по същия начин: голям - малък, далеч - близо, пред училището - зад училището, високо - ниско и т.н.

Ученето чрез игри е лесно и приятно. Такива дейности за развитие ще формират уменията и способностите, необходими на бъдещия първокласник, ще могат да развият мотивацията му за учене, ще запазят естественото му любопитство и желание за нови знания, и ще го научат да се радва и да се изненадва от резултатите от ежедневните му открития.

Училищна готовност – важни правила, които трябва да имат предвид родителите

Етапа на подготовка на детето за училище е особено важен, тъй като именно тогава се поставя основата за успешното му обучение.

На какво трябва да обърнете специално внимание, когато подготвяте детето за училище? Как да определите готовността му да учи и какви препоръки от психолозите да следвате?

Променете отношението си

Първото нещо, което родителите на бъдещия първокласник трябва да разберат е, че детето вече не е вчерашното им бебе. Психологическата готовност предполага шест или седемгодишно дете да се стреми към нова, по-отговорна роля – ролята на ученик. Съответно и отношението  „ние сме в без пет минути до първокласник“, ще трябва да бъде леко „оптимизирано“. Какво означава това?

Около година преди постъпване в училище родителите най-вероятно ще започнат да осъзнават, че заповедите и увещанията са загубили своята ефективност,  като сега аргументите и убежденията са започнали да работят много по-ефективно в общуването с детето.

Слушайте детето

Сега за детето става особено важно желанието на родителите да го чуват и разбират, да проявяват внимателното отношение към неговите мнения и преценки. Бъдещият ученик се нуждае на първо място от атмосфера на любов и уважение, защото само така той ще расте спокойно и ще се развива пълноценно. Логично е родителите да се интересуват от увлеченията на детето си в предучилищна възраст, да започнат да разбират индивидуалните му особености и да бъдат последователни по въпросите на възпитанието.

Бъдещият ученик се нуждае от атмосфера на любов и уважение, само така той ще расте спокойно и ще се развива пълноценно.

Поддържайте във всичко умереност

Въпреки факта, че постоянството и способността да се концентрира вниманието за повече от 30 минути, се считат за един от основните критерии за готовност за училище, не трябва веднага да поставяте детето си на бюро за половин час. Със сигурност в началото пределите на неговата издръжливост ще са много по-малки. Ето защо е по-добре да започнете занятията с 10 минути на ден, като всеки път увеличавате продължителността им с няколко минути.

Предлагайте алтернативни дейности

Не забравяйте да редувате часовете с почивка, игра или промяна на дейността. Прекалено „академичното“ представяне на материала може да предизвика загуба на интерес и отхвърляне у детето.

Поддържайте приятелството

Когато подготвяте дете за училище, си струва да обърнете внимание на подобряването на отношенията му с връстниците. Способността да общувате с други деца, желанието да играе групови игри, способността да споделяте успехи и неуспехи, победи и загуби с приятели – всичко това е много полезно за адаптацията му в общообразователно училище.

Най-честите заблуди на родителите

„Той ще научи това в училище!“ Да, разбира се, в първи клас детето ще се учи да пише, чете и смята. И няма нужда да се занимавате с предметна подготовка за училище. Но отиването в другата крайност и пълното пренебрегване на подготовката също не е от полза. За да може детето да се чувства уверено в първите дни на училище, струва си да се обърне внимание на организационните въпроси и самия процес на обучение. В крайна сметка за детето голяма част от случващите се дейности и събития в училищния живот ще предизвикват изумление и учудване. Например простата задача на учителя „Отворете тетрадката и напишете (нарисувайте)“, може сериозно да озадачи някои вчерашни деца в предучилищна възраст не на шега. Те наистина ще отворят тетрадката, но например в средата и ще започват да пишат в центъра на листа. Но ако на детето е било обяснено предварително, дори на етапа на подготовка за училище, какво е тетрадка и как да работи правилно в нея, досадните недоразумения биха могли да бъдат избегнати. Има много такива малки неща, понякога неочевидни за родителите в предучилищната подготовка. Грижата за детето в подготвителния етап ще помогне да се запази интерес към ученето, ще даде стимул да се учи с увлечение и ще помогне да се възприемат положително училището, учителите и процеса като цяло.

„Училището не е място за шеги!“ Представяйки учебните години като нов, важен и интересен етап, някои родители са твърде сериозни и се фокусират върху трудностите, които очакват първокласника. Всичко това може да изплаши детето. Когато говорите за това, което го очаква в първи клас, по-добре е да подчертаете не трудностите („Училището не е детската градина“), а положителните, светли страни на училищния живот. Много е важно детето да се чувства подкрепено и в безопасност; това ще направи адаптацията в първи клас по-плавна и лесна.

„Трябва да бъдеш пълен отличник!“ Оценките също не са повод за сплашване, още повече че не се поставят в първи клас. Затова вместо твърдения като „Чети повече, иначе ще получаваш само лоши оценки!“, „Ще се наказваме за лоши оценки“, е по-добре да обърнете внимание на детето върху самия учебен процес: „Ще имаш различни уроци.“, „Ще научиш много интересни неща”, „С течение на времето ще имаш нови приятели.” Много е важно да поддържате вярата на детето в собствените му сили, да го усещате, че е спокойно и уверено прекрачва прага на класната стая.

Препоръки на психолозите към родителите

За да учи успешно, детето трябва да може да се концентрира, да има добра памет, развито логическо мислене и добро въображение. И всички тези качества се развиват в играта, в движението. Не бива да забравяме, че за децата под седемгодишна възраст водеща дейност остава играта. Ето защо е възможно и необходимо в подготовката на детето за училище да се включат игри и забавни упражнения за развитие на фината моторика и речта.

Важно е да се продължи развитието на уменията за самостоятелност на детето – те са не по-малко важни от познаването на букви и цифри. Бъдещият ученик трябва да може да се грижи за себе си: да среше косата си, да се облича, да връзва връзките на обувките си, да потърси съвет от възрастни и пр. На детето е необходимо да се поставят прости задачи вкъщи, такива, които биха били интересни за изпълнение. С такива дейности детето неусетно ще бъде мотивирано да учи, защото основният стимул за придобиване на нови знания, умения и способности е именно интересът.

Паметка за родителите за всеки ден

Ето някои практически съвети как да се справите с детето си, докато се подготвя за училище.

Започнете да следвате строг дневен режим. Обучението в училище означава всеки ден детето да се събужда по едно и също време. Ето защо е по-добре, ако няколко месеца преди училище детето започне да свиква да си ляга навреме (не по-късно от 21-22 часа) и да става навреме (в 7-8 сутринта).

Провеждайте занимания в игрова форма. Не забравяйте, че основната ви цел е да създадете у детето интерес към придобиване на нови знания, да го научите да не се страхува да прави грешки и да намира общ език със съучениците си. Затова не е добре по цял ден да се „стои над книгите“ – ходете повече, играйте, общувайте! Например, за да тренирате паметта му, пребройте птиците, докато вървите или обърнете внимание на цветовете на колите. У дома, след разходка, попитайте детето колко бели коли е видяло и кои птици са му направили силно впечатление.

Разговаряйте, разговаряйте, разговаряйте. Най-лесният начин да развиете речта е да говорите повече с детето си. И не непременно с „обратна връзка“ – просто описвайте вашите действия, какво правите и в каква последователност. Няма значение дали печете торта, засаждате цветя или сервирате закуска. Простите ситуации ще помогнат за развитието на речта на детето, ще попълнят неговия речник и ще го научат да изгражда причинно-следствени връзки. За да развиете положително отношение към училището у детето си, често разказвайте забавни истории от училищния живот.

Друга добра традиция е сутрин да говорите за плановете си за деня, а вечер да обобщавате и да си припомняте как сте прекарали деня. Не забравяйте, че имате много причини да говорите с детето си, да разкажете повече за себе си, за света и за него.

Какво е готовност на детето за училище?

Вашето дете е на 5–6 години и му остават малко до постъпване в училище. Това е време, когато за много майки идва моментът да се запитат дали детето е готово за училище.

На какво трябва да обърнете внимание? Какво е „готовност за училище“? Какви са критериите за оценка на училищната готовност? Нека отговорим на тези въпроси.

Родителите на деца в предучилищна възраст знаят, че мисълта „скоро ще тръгнем на училище“ се появява в съзнанието на родителите много преди детето да навърши 6-7 години. И със сигурност, гледайки своя петгодишен син или дъщеря, всеки родител знае, че училището е точно зад ъгъла и е време за подготовка.

Видове училищна готовност

Много родители осъзнават, че готовността включва нещо повече от способността на детето да чете и брои. Тук следва да се подчертае, че тези умения не са спешно необходими. В стремежа си да оценят дали детето им притежава интелектуалната готовност за училище, много родители подценяват или забравят за социалната и психологическата готовност. Струва си да се помни и за физиологията на децата, която е не по-малко важна и заедно с други видове готовност за училище формира мотивацията за успешно обучение.

Когато говорим за готовност за училище, трябва да се имат предвид следните видове:  социална, психологическа, интелектуална и физическа готовност.

Социална или лична готовност за училище

Детето развива умения за успешно възприемане на нови форми на общуване, както и възприятие на самото себе си в променящите се условия – училищната среда и съответно новото отношение към тази среда. На 5-7 години детето вече започва да осъзнава колко добре неговите възможности и желания отговарят на очакванията му, да заеме определена позиция сред хората около него. Едно пораснало дете в предучилищна възраст вече разбира, че не е достатъчен само стремежът му да е „по-възрастен“, за да заеме значима позиция в живота. Децата започват да виждат необходимостта от извършване на действия, които да бъдат значими не само за тях, но и за хората около тях. Всички тези качества на порасналото дете в предучилищна възраст ще бъдат много полезни, когато навлезе в училищния живот.

Психологическа готовност за училище

Когато се говори за психологическа готовност, се има предвид зрелостта на психиката на детето, тъй като му предстои да се справя с училищните натоварвания. Тази готовност ще стане основа за успешно обучение в новите условия на училищна среда.

Психологическата готовност включва и мотивационна готовност, т.е. наличието на учебна мотивация, която свидетелства за психологическата зрялост на първокласника.

Интелектуална готовност за училище

Този тип готовност за училище включва знания за обкръжаващия свят, познаване основите на математиката и разбиране на причинно-следствените връзки, от които детето може да изведе най-простите закономерности. Бъдещият първокласник трябва да има развито желание за узнаване на нови неща и вече трябва да има развита способност за образни представи, да не говорим за достатъчно ниво на памет, развита реч, мислене и въображение.

Физическа готовност за училище

Несъмнено доброто физическо здраве е желателно за всеки бъдещ първокласник. Определено ниво на зрялост на тялото, неговите системи и органи ще повлияе пряко на представянето на детето и следователно на способността му за обучение. Освен това при определяне на физическата готовност списъкът с критерии включва необходимото ниво на развитие на двигателните умения и качества, особено на фината двигателна координация.

Критерии за оценка на училищната готовност

Познавайки видовете готовност на детето за училище, родителите са изправени пред въпроса за тяхната оценка и критериите, въз основа на които се прави заключение за готовността на детето за училище.

Един от най-известните инструменти е ориентационният тест на Керн-Йерасек. Тестването ще покаже на специалиста доколко дете притежава развито мислене, навици за слушане, както и за изпълнение на задача, за която не само е разказано подробно, но е даден и образец за изпълнението й. Тестът ще разкрие и нивото на общо умствено развитие на бъдещия първокласник.

Тестът се състои от 4 части: проективна методика „Рисуване на човек” (мъжка фигура), копиране на изречение, написано с ръкописни букви, задача за рисуване на точки и въпросник (например: назови разликата между стари и млади хора; изброй видове транспорт; отговори на въпроса защо човек трябва да спортува).

Не по-малко популярен тест е „Лабиринт“. Способността на детето за навигация в лабиринт разкрива (и тренира) нивото на нагледно-схематичното мислене, както и устойчивостта на психологически стрес.

При оценката на степента на готовност за училище се разграничават високо, средно, под средното и ниско ниво.

За да разберете към какво трябва да се стремите в развитието на детето,  се използват фиксирани критерии за високо ниво на обучение: добро физическо развитие, ръката трябва да е готова за писане, отличен фонематичен слух, широк кръгозор, богат словесен запас, способност за четене на думи, разбиране на преносен смисъл, разбиране на числата, способност да управлява своето поведение, мотивация за познавателна дейност.

Обратно, при ниско ниво на подготовка се говори за добро или удовлетворително физическо развитие и в същото време – тесен кръгозор, липса на готовност на ръката за писане, минимален словесен запас и дефицити на способност за преразказ на текст без помощ на възрастен. Един от важните критерии е и липсата на желание за учене.

Един от ефективните начини за проверка е чрез интерактивни тестове, които дават оценка за възрастта, например отделно се оценяват дете на 4–5 години, 5–6 години и 6–7 години. Връщайки се към този тест година по-късно, родителите сами ще могат да оценят динамиката на развитието на детето си.

Какво да направите, ако детето не е готово за училище?

Има ситуации, когато след тестване и консултация със специалисти на родителите се казва, че детето им не е достатъчно готово за училище или изобщо не е готово за първи клас. Какво може да се  направи в такива случаи?

Преди всичко не се паникьосвайте. Компетентни психолози, лекари и учители винаги ще дадат необходимите съвети и препоръки.

Разбира се, по-добре е да се погрижите за развитието на детето си предварително и да започнете да оценявате готовността му за училище на 5-6 години, така че, ако е необходимо, да има време да коригирате процеса на психологическо и физическо съзряване на детето.

Между другото, няма нужда да бързате да изпратите детето си на училище на шест години. Може би след една година той ще узрее както физически, така и психологически, и същите тестове ще дадат съвсем различен резултат, който ще зарадва учители и родители.

Насилието в партньорските отношения[1]

Съвременният свят далеч не е идеален. И всеки ден се сблъскваме с различни прояви на междуличностни отношения. Сред тях е най-мрачният и разрушителен вариант – насилствените отношения, които оставят дълбоки рани и травматизират онези, които са въвлечени в тях.

Определение за насилствени отношения

Насилствените отношения са форма на междуличностни отношения, при която единият партньор систематично контролира, унижава и насилва другия – емоционално, физически, икономически или сексуално. Насилствените взаимоотношения могат да приемат много форми и степени, но общата им характеристика е умишленото използване на власт и контрол за потискане и подчинение на друг човек.

Значимост на темата

Обсъждането на темата за насилието в партньорските отношения става все по-важна задача в обществото. Въпреки че този въпрос често се пренебрегва, разговорите по него са необходими и ценни. Важно е да се разбере, че насилствените взаимоотношения могат да засегнат всички: млади и стари, мъже и жени, независимо от раса, религия или социален статус.

Насилствените отношения могат да имат сериозни последици както за физическото, така и за психическото здраве на жертвите. Те могат да унищожат самооценката, да причинят тревожност и депресия и да имат дългосрочни последици върху живота на засегнатите.

Видове насилствени взаимоотношения

Насилствените взаимоотношения включват множество форми на насилие и контрол. Разбирането на различните прояви на насилие е ключ към разпознаването и противодействието им.

Физическо насилие

Физическото насилие е може би най-очевидната форма на насилствени взаимоотношения. Включва физическо увреждане, в т.ч. удряне, задушаване, телесна повреда и други форми на насилие. Физическото насилие често е придружено със заплахи, което го прави особено страшно и опасно за жертвите.

Емоционално и психологическо насилие

Емоционалното и психологическото насилие е по-малко видимо, но не по-малко разрушително. Включва унижение, заплахи, постоянна критика, унищожаване на самооценката и изолация от приятели и семейство. Жертвите на емоционално и психологическо насилие могат да страдат от тревожност, депресия и чувство на безпомощност.

Икономическо насилие

Икономическото насилие се проявява като използване на финансова принуда за контролиране и ограничаване на действията на жертвата. Включва ограничаване на достъпа до пари, насилствено ограничаване на трудовата дейност или финансово потискане. Жертвите на икономическа злоупотреба може да останат в насилствени отношения поради финансова зависимост.

Сексуално насилие

Насилствени сексуални действия без съгласието на жертвата са изнасилване и други форми на сексуално насилие. Жертвите на сексуално насилие могат да преживеят не само физическо увреждане, но и сериозна психологическа травма.

Цифрово насилие

Цифровото насилие е сравнително нова, но все по-често срещана форма на насилствени отношения, която включва използването на технология за унижаване, заплашване, тормоз и контрол. Например онлайн преследване, споделяне на лични снимки или информация, и други форми на цифрово насилие, които нанасят вреди на жертвата в реалния живот.

Разбирането на разнообразието от форми на насилствени взаимоотношения е първата стъпка към тяхното разпознаване и предотвратяване. По-долу в текста са разгледани признаците и последствията от насилствените отношения, както и начините за предотвратяване и подпомагане на хората попаднали в този капан.

Разпознаване на насилствените взаимоотношения

Разпознаването на насилствените отношения е ключова стъпка към предотвратяването и прекратяването им. Често жертвите на насилие се оказват в сложна ситуация, в която им е трудно да разберат и да признаят насилието, което преживяват.

Предупредителни признаци

Преди да станат твърде устойчиви, насилствените отношения често се проявяват посредством редица предупредителни сигнали. Тези признаци могат да варират в зависимост от вида на насилието и включват:

-Изолация: насилникът се опитва да изолира жертвата от приятелите и семейството му, за да упражни повече контрол и го лиши от външна подкрепа (много характерен белег за млади дисфункционални семейства).

-Свръхконтрол: жертвата е назидавана непрекъснато, като й се казва какво да прави и как да се държи.

-Заплахи и насилие: насилникът заплашва или упражнява физическо насилие, за да потиска жертвата.

-Емоционално потискане: насилникът постоянно критикува и унижава жертвата,  за да снижи самооценката, самоуважението и чувството й за собствено достойнство.

-Целенасочен тормоз: в случай на сексуално или цифрово насилие може да има умишлено нарушаване на границите на жертвата.

Цикъл на насилие: фази и характеристики

Насилствените отношения се описват като цикъл от насилие, който включва три основни фази:

1.Фаза на напрежение: в тази фаза напрежението се натрупва и конфликтите нарастват; насилникът може да стане по-агресивен, но физическото насилие не се проявява открито.

2.Фазата на акта на насилие: в тази фаза се случва акт на насилие, било то физическо, емоционално или сексуално – това е най-високата точка на напрежение в цикъла.

3.Фаза на помирение или „меден месец“: след акт на насилие, партньорът-насилник може да покаже съжаление и да обещае да се промени; тази фаза е илюзия за мир и мнима заявка за регулиране на отношенията, но скоро цикълът започва наново.

Защо жертвите остават в насилствени връзки?

Един от най-трудните въпроси при насилствените взаимоотношения е защо жертвите остават в тях, въпреки насилието и унижението. Няколко фактора могат да повлияят на това:

-Страх: жертвите може да се опасяват от последствията от напускането или да мислят, че насилникът ще изпълни заплахите си.

-Изолация: изолацията от подкрепящи социални връзки може да затрудни търсенето на подкрепа.

-Емоционална привързаност: жертвите могат да изпитват емоционална привързаност и съжаление, което затруднява вземането на решение да напуснат.

-Надежда за промяна: жертвите може да повярват на обещанията от партньора-насилник, че ще се промени.

-Финансова зависимост: икономическото насилие може да направи бягството финансово  трудно или невъзможно.

Разбирането на тези аспекти помага да се разбере по-добре защо жертвите на насилствени взаимоотношения остават в тях и защо е толкова важно да им се осигури подкрепа и ресурси, за да напуснат тази травматизирана среда.

Психологически аспекти на насилствените взаимоотношения

Насилствените взаимоотношения не само унищожават физическото и емоционалното благополучие на жертвите, но също така оставят дълбоки психологически белези както върху жертвите, така и върху партньорите-насилници.

Как насилствените взаимоотношения влияят на жертвата и какви психологически стратегии използват насилниците?

Въздействието на насилствените отношения върху жертвата

Насилствените отношения имат дълбоко въздействие върху жертвата, както физически, така и психологически. Ето някои психологически аспекти, които жертвите могат да изпитат:

-Ниска самооценка: насилниците често унижават и критикуват жертвата, което може да доведе до ниска самооценка и чувство за загуба на самоуважение.

-Тревожност и депресия: постоянното напрежение и страх може да предизвика тревожност и депресия в жертвата.

-Посттравматичен стрес: дълговременното въздействие на насилие може да доведе до посттравматично стресово разстройство (ПТСР), при което жертвата преживява спомени и страхове, свързани с упражнени насилствени действия.

-Изолация и самота: жертвите на насилствените отношения може да се чувстват изолирани и самотни, тъй като насилственият партньор може да ограничи контакта им с външния свят.

Психологически стратегии на насилника

Насилниците могат да използват различни психологически стратегии, за да контролират и потискат жертвите. Някои от тях са:

-Газлайтинг: Насилниците могат да изкривят реалността и да убедят (обвинят) жертвата в несъстоятелност (неадекватност), че е „загубила разсъдък“ или „погрешно е запомнила (разбира)  събития“.

-Изолация: ограничаването на контакта на жертвата с външния свят я прави по-уязвима и зависима.

-Манипулация: насилниците могат да използват манипулация, за да получат това, което искат, често чрез обещания за „поправяне“ и „промяна“.

-Използване на натиск и страх: заплахите и насилието могат да създадат страх у жертвата и да потиснат способността й да напусне отношенията.

Предотвратяване на насилствени взаимоотношения

Разбирането на насилствените взаимоотношения и активното участие в тяхното предотвратяване е ключов аспект от създаването на здрави и безопасна среда.

Какви стъпки и стратегии могат да се приложат за предотвратяване на насилствени взаимоотношения?

Информиране

Информацията е фундаментален инструмент за предотвратяване на насилствени взаимоотношения. Колкото повече хората са наясно с признаците на насилствените отношения и техните последици, толкова по-вероятно е да ги разпознаят и да се намесят. Информацията по тази тема включва:

-Познаване на признаците – разпознаване признаците на насилието, включително физическо, емоционално, икономическо и сексуално.

-Уважение към границите – поддържане отчетливи, устойчиви, здрави граници и придържане към съгласие във всички взаимоотношения.

-Начини за помощ – подкрепа и информиране как да се помогне на жертвите и къде да намери професионална помощ.

Подкрепа и помощ на жертвите

Подкрепата на жертвите на насилствени взаимоотношения играе важна роля за тяхното възстановяване от травматична ситуация. Приятелите, семейството и професионалистите могат да осигурят ценна помощ. Важни стъпки в тази посока са:

-Доверието и диалогът с жертвата на насилие може да бъде първата стъпка към нейното освобождаване.

-Предлагане на помощ, подкрепа и достъп до ресурси, включително приюти, горещи линии и организации, които помагат на жертви на насилствени взаимоотношения.

-Създаване на безопасна среда – подпомагане на жертвата да разработи и реализира план за безопасност, за да избяга от рисковата ситуация.

Подкрепа за насилниците

Подкрепата за насилниците също е важна, за да се предотврати повторната поява на насилие. И включва:

-Терапия и консултиране: помага на насилниците да разберат и контролират своите агресивни тенденции.

-Програми за управление на гнева: обучение в стратегии за управление на гнева и разрешаване на конфликти без насилие.

Предотвратяването на насилствени взаимоотношения е дългосрочен и колективен процес, който изисква участието на общността като цяло. Образованието, осведомеността, подкрепата за жертвите и помощта за насилниците са ключови компоненти на този процес, който спомага за създаването на безопасни и здрави взаимоотношения за всички

Как да се помогне на жертвите на насилствени отношения?

Помощта и подкрепата за жертвите на насилствени взаимоотношения е от решаващо значение и приятелите, и семейството могат да играят важна роля в подпомагането на хората за да се възстановят от травматичните ситуации.

Съвети за поддръжка от страна на приятели и семейство:

1.Слушайте без осъждане.

2.Подкрепа на решението. Помогнете на жертвата да разбере, че има право на свой избор и контрол над живота си. Подкрепете решенията, които взема по отношение на нейния насилник.

3.Създайте безопасна среда. Ако жертвата реши да напусне насилника, помогнете й да създаде безопасно място за себе си и децата й.

4.Пазете поверителност. Не разкривайте плановете на жертвата или местонахождението й без нейно разрешение.

5.Потърсете професионална помощ. Подкрепата от приятелите и семейството е важна, но жертвата може също да се нуждае от професионална помощ.

Търсене на професионална помощ

Когато се сблъскате с насилствени отношения, е важно да се помни, че професионалната помощ може да бъде ключът към безопасността и изцелението.

Каква е ролята на психолозите, психотерапевтите и консултантите в подкрепата на жертвите на насилствени взаимоотношения и къде може да се намери професионална помощ?

Ролята на психолозите, психотерапевтите и консултантите

Специалистите играят важна роля в подпомагането на жертвите на насилствени взаимоотношения. Ето как те могат да помогнат:

-Оценка и подкрепа: психолозите и психотерапевтите са специализирани в оценката на психологическото състояние на жертвите и в предоставянето емоционална подкрепа.

-Терапия: чрез различни терапевтични техники психолозите помагат на жертвите да преодолеят травматичните ефекти от насилствените взаимоотношения, като работят върху тяхната самооценка и психологическо възстановяване.

-Управление на стреса и тревожността: психолозите и психотерапевтите помагат на жертвите да намерят начини да управляват стреса и тревожността, които могат да бъдат резултат от насилието.

-Съвети за вземане на решения: професионалистите помагат на жертвите да разработят стратегии за вземане на решения, включително решение да напуснат насилника.

Независимо кой източник на помощ изберете, е важно да запомните, че е налична професионална подкрепа и че помощта може да доведе до изцеление и възстановяване от травмите на насилствените отношения.

Напускане на насилствена връзка

Напускането на насилствена връзка може да бъде труден и плашещ процес, но е възможен.

Какви стъпки могат да предприемат жертвите, за да напуснат насилствена връзка и каква е значимостта на процеса по създаване  план за безопасност?

Основни стъпки за жертвата, когато се стреми да се освободи

-Осъзнаване и потвърждение. Първата стъпка към освобождаването ви от насилствена връзка е да признаете, че се случва насилие и да приемете, че е неприемливо. Това може да е трудно, но е важно.

-Говорете с доверен човек. Споделете ситуацията си с приятел, семейството или професионалист, за да получите подкрепа и съвет.

-Разработете план. Създайте план за безопасно освобождаване от насилствените отношения.

-Свържете се с професионалисти. Потърсете помощ от специалисти (психолози, психотерапевти или организации), които са специализирани в подпомагането на жертви на насилие. Те могат да осигурят емоционална подкрепа и ресурси.

-Запазете доказателства. Ако е безопасно да го направите, запазете доказателства за насилственото поведение, като съобщения, снимки и записи. Това може да бъде полезен материал за защита на вашите права.

Насилствените отношения са тема, която изисква внимание. Разбирането, превенцията и помощта са ключови за борбата с този проблем и създаването на безопасни и здрави взаимоотношения за всички.

Един от основните инструменти в борбата с насилието е разпространението на информация. Споделете тази статия с приятели, семейство и колеги. Научете себе си и другите да разпознават признаците на домашното насилие. Говорете с другите за проблема и участвайте в образователни програми и дейности, насочени към противодействие на насилието. Обучавайте децата и младежите на умения за уважение, съгласие и управление на конфликти.

[1] Структурата на текста (обем и съдържание) позволява да бъде използван за изготвяне на информационна брошура (дипляка, паметка) и разпространение.

Тактилен глад

Всеизвестен факт е, че децата се чувстват по-добре и са по-спокойни, когато са прегръщани, гушкани или просто докосвани (държани на ръце, водени за ръка, галени по главата, масажирани по гърба, гъделичкани и пр.).

За възрастните обаче светът на докосването изглежда ограничен до сексуални отношения. Всяко желание за докосване веднага се еротизира в интерпретацията. През последните десетилетия се наложи една негативна тенденция. Преди мъжете по-често се прегръщаха и потупваха по раменете, разтърсваха предмишницата, здрависваха се с двете ръце, докосваха коленете и притискаха дланите си, дори разрошваха косите си. Жените много по-често изразяваха привързаност при оказване на взаимна помощ, когато оформят външния си вид: помагаха си при разресване на косата (спомнете си сплитането на плитки), масажиране на раменете, по-често се целуваха по бузите (днес този жест е запазен, но хората се преструват, че се целуват) и се галеха по лицата.

Днес всеки човек, който се стреми към физически контакт с хора от същия пол, по подразбиране е заподозрян в хомоеротизъм: всичко, което потенциално може да съдържа секс, в масовото съзнание непременно го съдържа. Хората много рядко се докосват един друг извън контекста на сексуални отношения или физическа агресия. При това вторият също много често е еротизиран.

Възможно ли тези различия при децата и възрастните да се дължат на принципиално различни потребности? Защо първоначално тези нужди са били приблизително еднакви и по каква причина хората е трябвало да се докосват толкова често? Вярно ли е твърдението, че само преди няколко десетилетия майките са прегръщали и целували децата си по-често, отколкото сега?

Ако проследите някакво обсъждане по темата в социалните мрежи, можете да чуете изненадващи мнения. Например, жена споделя, че е „преживявала неустоимо и прекомерно сексуално влечение, докато не се включила в клуб за класически танци (за двойки). Скоро тя открила, че не само тя изпитва това влечение. Оказало се, че както тя, така и други членове на клуба просто изпитвали нужда от докосвания, но мислите им били тясно свързани със секса.

Откровения от този тип могат да бъдат намерени не само във връзка с танците, но и сред онези, които са си взели куче или котка. Например, по време на психологическа консултация млад мъж споделя, че „сякаш се е научил да общува с котката си, тъй като разговорите и докосването й, му помагали в ситуации, при които, наблюдавайки привлекателно момиче, не мисли само за секс, а и за това, колко приятно би било да се срещне с нея по принцип и дори да разбере, че тя иска той да покаже съчувствие“.

Що се отнася до тенденцията за снижаване влечението за тактилен контакт между майка и дете, то е възможно непрекъснатата им връзка да е сред факторите, които намаляват това желание на младите майки, наред с по-неприятните, като депресия, преумора или недоспиване.

Фройд прави голямо откритие, като обявява животинската природа на човека и колко важен е сексът за нас, а неговите поклонници отиват по-нататък, като стигат до „велико“ заключение, свеждайки всички животински импулси  на човека до секс. Тъй като е много важно за социалните животни (живеещите в група) постоянно да се докосват, за да поддържат връзки в глутницата (прайд, стадо), да се уверят, че все още са социално признати и не са изключени. При хората (към този механизъм се отнася например  „ръкостискането“) нашето „животинско“ начало изисква докосване без продължение, докосване заради докосването.

Тази потребност обикновено се нарича тактилен глад, класифициран като вид сензорен глад (желанието да се получава информация за света по различни начини) и към него  внимателно се прилага наименованието окситоцинов глад – желанието да получиш именно подкрепящият социалните връзки хормон на доверието, който се активизира при чести докосвания в рамките на „своето стадо“, ако разбира се не е свързано с агресия (опипването в тълпата в час пик се отнася именно до агресията – нарушаване на личните граници без лично съгласие).

Окситоцинът е хормон, секретиран от хипофизната жлеза и е известен като „хормонът на гушкането“ или „хормонът на любовта“, защото се освобождава, когато хората се прегръщат или докосват. Това е хормонът, който има най-силна връзка с интимността, както физическата, така и психическата.

Окситоцинът е много интересен хормон. Той не само дава усещане за доверие, близост, нежност и поддържа увереността на човек в себе си, но също така намалява тревожността и снижава усещането за болка (затова децата се чувстват много по-добре, ако бъдат прегръщани, галени или поне държани за ръка по време на заболяване). Той помага на човек да бъде по-внимателен, прецизен и деликатен спрямо настроенията на другите хора. Липсата на окситоцин, според някои теории, води до висок риск от развитие на депресия, повишени нива на тревожност и агресия.

Процесът за произвеждане на окситоцин при физическо докосване с други хора е изключително важен за индивида. Проблемът обаче възниква в резултат на изкривената интерпретация на самото докосване, което субективно погрешно се еротизира. В резултат възникват социални ограничения (стереотипи), които от своя страна водят до намаляване на тактилния контакт. Хората обаче не са в състояние да удовлетворят тази потребност по друг начин и асоциирайки докосването само и единствено със сексуални нагласи, буквално попадат в капана на неудържимото масово желание за сексуални отношения. Тази особеност наред с други фактори, като разпространението на порнографията и масовите митове за секса, превръщат тактилния контакт в базова потребност.

Особеностите на действието на окситоцина ни показват, че без тактилни контакти човек може да се разболее, но без секс като такъв – не. В този контекст именно тактилният контакт трябва да се възприема като базова потребност, заедно с нуждата от сън, храна и вода.

Когато разглеждаме тактилния контакт в качеството на базова потребност, следва да се има предвид, че той има и социално-културна аргументация. При народите с колективистична култура (особено африканските, арабските народи и страните от Далечния изток – Китай, Индия, Пакистан и др., както и тези с ислямско вероизповедание), се наблюдава много по-голяма честота на докосването и здрав смисъл при интерпретация на смисъла. За разлика от тях, народите с индивидуалистична култура (САЩ, Великобритания, Австралия, Канада, Скандинавските страни, а към тях за съжаление вече се отнасят и страните от Източна Европа), силно са ограничили тактилния контакт, а при наличие на такава близост интерпретацията се еротизира.

За съжаление у нас културата на контакт също вече е загубена и все повече хора изпитат неудобство и стрес, когато се опитват да се включат в тактилни взаимодействия дори с роднини. Това е една от причините (освен модата) за появата на своеобразно пристрастяване по отглеждането на домашни любимци – факт, превърнал се в мания, особено при хората, живеещи сами или живеещи с чувство за самота.

 

Грешки, които родителите правят във възпитанието, а впоследствие се оплакват, че децата не могат да направят крачка без тях

Отглеждането на успешен, щастлив и здрав човек, включително психически, е целта на всеки родител. Всеки подхожда към отглеждането на детето си по свой начин: някои се придържат към определени методи и експертни съвети, други се опитват да слушат собствената си интуиция, трети се опират на опита на по-възрастното поколение. Във всеки случай родителите винаги се стремят да направят най-доброто. Очакванията обаче не винаги съвпадат с реалността и в най-примерните на пръв поглед семейства растат инфантилни деца.

1.Родителите се стремят да дадат най-доброто на децата си.

Не е тайна, че много родители смятат за правилно да дадат на децата си най-доброто, а в днешното консуматорско време – най-скъпото. Например най-голямото парче пица, най-сочната ябълка, последният бонбон, последният модел маратонки, личен автомобил на 18-20 годишна възраст и пр. Много хора купуват скъпи електронни джаджи за децата си, а самите те използват стари телефони, въпреки че те печелят парите.

Често децата, свикнали да получават най-доброто при поискване и формирали консуматорски нагласи,  израстват инфантилни личности. И тогава родителите се озадачават как се е случило това, след като са се старали толкова много.

2.Родителите предоставят на децата много власт.

Като убеждаваме децата да ядат здравословна храна, но за тази цел им предлагаме „подкуп“ под формата на сладкиши, ние сякаш ги молим за услуга – разбираемо е, че това не вдъхва уважение към родителите. Като определяме строги правила – например „бонбони само през уикендите“ – ние, напротив, показваме своя авторитет.

За да го научите на самостоятелност, е полезно да дадете на детето право на избор (какъв цвят да бъде пролетно яке, къде да прекара рождения си ден), но не и по въпроси, от които зависи неговото благополучие или здраве. Не бива да се страхувате да изглеждате взискателни, когато става въпрос за хранене, режим и други важни неща: малките деца не могат сами да вземат правилните решения и според изследванията е по-вероятно да страдат от тревожност и различни зависимости в зряла възраст, и е по-малко вероятно да си намерят работа, ако не са контролирани. Не предоставяйте на детето повече власт, отколкото може да понесе – то няма опит и не знае какво да прави с нея!

3.Родителите премахват всички препятствия по пътя на детето.

Родителите, които премахват всички препятствия по пътя на детето си, на практика му пречат да порасне. Децата имат полза от това да се изправят пред проблеми и разочарования и да се научат да ги преодоляват сами. За да помогнете на детето си да порасне, можете да споделите собствения си опит за преодоляване на провала и да слушате по-често как детето вижда проблема, и какво наистина иска.

4.Родителите освобождават децата от домашни задължения.

Децата, които вършат домакинска работа, се научават сами да се грижат за себе си, да управляват времето си и да отлагат удоволствията. Всички тези умения ще им бъдат полезни в зряла възраст и ще ги направят по-щастливи и успешни хора.

В същото време е най-добре децата да се приучават към домакинските задължения от много ранна възраст – ако това започне още от 3-4 години, тогава те ще ги овладеят, преди да разберат, че това е работа. Проучванията показват, че децата, които са работили от ранна възраст, са по-склонни да имат щастливи отношения със семейството, приятелите и близките си като възрастни. Ето защо, дори 2-годишно дете може да бъде научено да оправя леглото си или да събира играчките си – дори ако това създава повече проблеми на родителите, отколкото си струва.

5.Родителите се потапят в домакински задължения, вместо да работят.

Работещите майки дават добър пример на дъщерите си и е по-вероятно те да получат ръководни позиции като възрастни и да печелят повече. Майките, които се отказват от ролята на домакини, имат положително влияние върху синовете си. Като правило, когато пораснат, те се държат по-зряло в отношенията: по-често се грижат за децата и не се свенят от домакинската работа.

6.Родителите се страхуват да пуснат детето в реката на живота в зряла възраст.

Специалистите отбелязват, че една от най-важните причини за инфантилизацията е непълната сепарация от родителите. Под сепарация се разбира процеса на отделяне от родителското семейство, придобиване на чувството за собствен „Аз“, усещане за независимост и свобода на избор.

Докато много родители в чужбина са готови да изпратят детето си в зряла възраст след навършване на зряла възраст, случаят тук често не е такъв. Те се страхуват да оставят децата си да живеят в общежитие или в апартамент под наем. Родителите се стремят да се грижат за вече порасналото си потомство, контролирайки всички аспекти на живота им: от храненето до взаимоотношенията.

7.Родителите не учат децата как да боравят с парите и децата не ги ценят.

От 4-5 годишна възраст на децата може да се дават малки суми джобни пари, за да се научат да ги разпределят, като сумата се определя според семейния бюджет и нуждите на детето, а не от това колко пари получават техните приятели. Вземете касичка или дайте на детето банкова карта и превеждайте (или давайте) същата сума в уговорени дни – веднъж седмично, на всеки 2 седмици или месец. Ако синът или дъщеря ви са похарчили цялата сума, не добавяйте пари до уговорената дата. Научете също детето си да пазарува със списък и избягвайте импулсивните покупки: ако то няма търпение да купи нова играчка с парите, които получава, предложете да отложи това решение поне за един ден. Много ценно умение е да формирате у детето способност да отлага желанията си, да контролира импулсивните си влечения.

8.Родителите поощряват неорганизираността на детето.

Ако порасналото дете постоянно има проблеми, защото забравя или се сеща за важни неща в последния момент, или отлага работата до последния момент, а в такива случаи вие му помагате, то считайте, че насърчавате неговата неорганизираност. Проявете разбиране и съчувствие, но му позволете то само да реши проблема си или да се изправи пред реалните последствия от своята небрежност, а на следващия ден обсъдете с него какво може да направи, за да предотврати подобни ситуации за да не се случват отново в бъдеще.

Можете да дадете на детето си дневник и да предложите да записва всички предстоящи задачи и събития в него.

9.Родителите се срамуват от пакостите на своите деца.

Вместо да насаждате вина у децата, по-добре е да възприемате грешките им като допълнителна възможност да ги научите на нещо ново. Обяснете на детето защо поведението му не ви устройва и как може да коригира поведението си пред този, който например е обидил: да се извини, да сподели играчката си.

10.Родителите не одобряват самостоятелните решения на детето.

Много от нас са се сблъсквали с неодобрението на възрастните – независимо дали става дума за нова прическа, избор на приятели, купуване на дрехи и т.н. Оказва се, че неодобрението е една от причините за инфантилизацията. Родителите инфантилизират децата си, когато критикуват решения, взети без тяхно участие. Без да искат, те учат децата да търсят одобрението на възрастните за всяко свое действие. Това създава и укрепва убеждението на детето, че не може да взема самостоятелни решения.

Детето във всеки от нас

Да започнем с факта, че вътрешното дете е истинско. Не буквално, не физически, а образно, метафорично реално. То е като част от цялата психологическа или феноменологична реалност, и то е изключително силно. Всъщност, както Фройд за първи път сочи, повечето психични разстройства и деструктивни поведенчески модели са повече или по-малко свързани с тази несъзнавана част от нас.

Всички сме били деца някога и все още имаме това дете в себе си. Повечето възрастни обаче изобщо не осъзнават това. Именно тази липса на съзнателна връзка с нашето вътрешно дете е това, което причинява толкова много проблеми в междуличностните отношения, както и поведенчески емоционални трудности.

Факт е, че повечето възрастни не са наистина възрастни. Всички остаряваме, но от психологическа гледна точка това не е наистина зряла възраст. Истинската зрялост зависи от приемането, разпознаването и поемането на отговорност за отглеждането и любовта на своето вътрешно дете. За много възрастни това никога не се случва. Вместо това, вътрешното им дете е отхвърлено и изоставено, игнорирано е, а вътрешните му нужди са пренебрегнати.

Докато порастваме, родителите и обществото непрекъснато са ни казвали „трябва да пораснеш“, „остави детските неща настрана“, „не се дръж като дете“. Били сме научени, че за да станем възрастни, нашето вътрешно дете, представляващо нашата детска способност за простота, искрен интерес и удивление, радост, чувствителност и игривост – трябва да бъде потиснато, заключено в килера или дори убито. От една страна вътрешното дете обединява и засилва положителните качества на децата, но от друга то държи натрупаната ни детска травма, болка, страхове и гняв. Когато вече сме възрастни, ние сме убедени, че успешно сме надраснали, изхвърлили и изоставили това дете, а заедно с него и неговия емоционален багаж далеч назад. Но това е далеч от истината.

Всъщност тези т. нар. „възрастни“ неволно се намират под постоянно влияние или скрито са контролирани от това несъзнавано вътрешно дете. За мнозина не възрастният Аз ръководи живота им, а емоционално нараненото вътрешно дете, което живее в тялото на възрастен. Например, представете си едно обидено, ядосано и уплашено малко момче или момиче, което взема решения като възрастен. Момче или момиче, изпратени в света на възрастните, за да вършат работата на мъж или жена, или десетгодишно дете, което се опитва да установи контакт и създаде отношения с възрастен. Може ли едно дете да има зрели отношения? Кариера? Самостоятелен живот? Точно това обаче в една или друга степен се случва на всички нас всеки ден. И тогава се чудим защо отношенията ни се провалят. Задаваме си въпроса „Защо се чувстваме толкова малки и изгубени, защо изпитваме толкова много тревожност, страх, несигурност и самота?“. А сега нека помислим. „Как точно ще се чувства едно дете в света на възрастните, където трябва постоянно да оцелява и да се защитава, без подходящ родителски надзор, защита, структура или подкрепа?“

Това объркващо състояние на нещата често се наблюдава сред тези, които се обръщат към психотерапевти и психолози. Но как да решим този проблем?

Първо, човек трябва да осъзнае своето вътрешно дете. Ако то остане в несъзнавания ни свят, това ще му позволява от време на време да превземе личността ни и да подчини волята на възрастния. Тогава изходът е, човек трябва да се научи да приема вътрешното си дете сериозно и съзнателно да общува с това малко момиченце или момченце вътре: слушайте как се чувства и от какво има нужда от нас тук и сега. Често незадоволените първични нужди на това вечно вътрешно дете – от любов, приемане, защита, грижа, разбиране, остават толкова актуални днес, колкото са били, когато сме били деца. Като псевдо-възрастни, ние напразно се опитваме да накараме другите да задоволят тези нужди в нас. Такива опити са обречени на провал.

Възрастната част от нас трябва да се научи да се отнася към своето вътрешно дете по същия начин, по който добрият родител се отнася към детето си, осигурявайки любов, пълно приемане и граници. Всичко това, заедно с подкрепата, образованието и дисциплината са основни елементи от живота на всяко дете.

Само ако инициираме и поддържаме постоянен диалог между вътрешното дете и зрелия възрастен, може да се постигне помирение между тях. Само тогава могат да бъдат създадени нови взаимноизгодни, кооперативни, симбиотични взаимоотношения, в които понякога противоречивите нужди както на възрастния Аз, така и на вътрешното дете могат да бъдат творчески удовлетворени.

Нежното рамо на женската подкрепа е изключително необходимо на мъжете

Женската подкрепа е преди всичко това, което се усеща от мъжете като източник на топлина, обич и увереност, т.е. изразява се в убеждението, че тя вярва в него, обича го и е готова да му помогне както физически, така и психологически. Когато наблизо има някой, който казва: „Гордея се с теб и дори да ти е трудно, винаги ще бъда на твоя страна“, животът става по-лесен и по-радостен. На мъжът му растат крила и проблемите изглеждат по-малки, а ситуацията става по-стабилна и преодолима.

Трудности при приемане

Подкрепата се ражда във взаимоотношенията и олицетворява грижата, съчувствието и съществуването на едно особено важно за жената вътрешно желание, нейното момче да се справя добре. Този факт звучи естествено, но повдига един въпрос: Защо някои мъже се съпротивляват толкова яростно, когато някой се опитва да ги подкрепи?

Има няколко отговора. Например, ако той вярва в твърдението, че „истинският мъж не трябва да показва слабостта си пред своята дама“, това означава, че в дадения случай за никаква подкрепа не може да става дума.  Често зад такова безкомпромисно мнение се крие страхът от загуба на авторитет и мъжественост в очите на любимия човек, както и отсъствие на разбиране какво може да се получи от една жена, която може да му даде сила в момента.

Опитът показва, че един млад мъж получава най-висока степен на разбиране от момиче, което е влюбено в него. Много често благодарение на невидимата емоционална връзка, която възниква в двойката, жената чувства, че партньорът е вътрешно притеснен, дори преди да го каже на глас и започва да разпитва. Но ако мъжът е имал негативен опит в миналото, тогава той се дразни и възприема повишеното внимание към себе си като нещо ненужно, досадно, трудно, от което иска бързо да се отърве, за да не се окаже внезапно виновен.

Какви биха били мислите, преживяванията и поведението на този тип мъж?

Той е убеден, че най-добрата подкрепа е, когато жената до него не му причинява допълнително емоционално натоварване – не се държи така, сякаш винаги е недоволна, не се намесва в решаването на проблеми, не дава безспир съвети, които не се отнасят до неговите дела, не се обижда демонстративно и не се държи пасивно-агресивно, сякаш е вечно недоволна старица. В такива случаи всичко, което се отнася до женската подкрепа, получава отговор „не“. За този тип мъже е характерно разбирането, че е много по-лесно да се справи сам със ситуацията, отколкото да преминава през негативни асоциации, свързани с участието на неговата спътница в решаването на проблемите.

Нужна ли е женската подкрепа?

Мъжкото мнение, че е по-лесно сами да преживяват проблемите си, е доста често срещано. То предполага отхвърляне на всякакво договаряне, търсене на компромиси или обяснение за решенията си с партньора.

Този подход обаче крие много рискове – мъжът поема цялата отговорност върху себе си, а резултатът може да не се хареса от партньора. Тогава неминуемо мъжът ще се почувства неудовлетворен поради отсъствието на подкрепа.

Оказва се, че женската подкрепа все пак е нужна. Ако можете да го забележите и приемете, тогава определено е така – нужна е. Когато човек разчита само на себе си, той използва само възможностите за вътрешна самоподдръжка, основана на разбиране за неговия характер, способности и постижения, както и на уменията да разпознава чувствата си. Колкото по-добре човек разбира себе си, толкова по-стабилен се чувства – всъщност, това е една от причините хората да търсят психологическа помощ.

Истината е, че опората на другаря до себе си представлява онази външна подкрепа, в основата на която лежи желанието за разбиране, научаване, споделяне на преживявания и проява на съчувствие. И наред с всичко това, намиране на правилните думи, за да може мъжът да съхрани вярата в себе си.

Тук обаче има един рисков момент, свързан с неравномерното разпределение на емоционалните ресурси в двойката, когато жената дава приоритет на доброто за мъжа и забравя за себе си. От това няма нужда! Не е трудно човек да си представи ситуация, при която съпругът е горд като паун и изглежда щастлив като слон, а съпругата му крие ръцете си с изтъркан маникюр и се опитва да вдигне главата си по-високо, така че никой да не забележи небоядисаните корени на косата или скрива върховете на старите си обувки.

При такива двойки подкрепата се разпределя в ущърб на един от партньорите, което означава, че привличането мъж-жена скоро ще бъде заменено от усещането, че съпругата играе ролята на майка. Мъжете обикновено се дразнят от това и започват да се вглеждат в други млади дами с интерес. Ето защо, докато се грижи за партньора си, жената никога не трябва да забравя за себе си.

Какъв вид подкрепа трябва да има?

Много момичета разбират, че дори ако един мъж изглежда голям и силен отвън, като кафява мечка, отвътре той може да бъде мил и чувствителен. Това не му пречи да постигне успех в кариерата си – нещо повече, точно до своето момиче той може да се отпусне и да се остави да бъде приет такъв, какъвто е: например малко уморен, отпуснат, лежерен, обичащ нежността и домашния уют.

Не са редки случаите, при които жената проявява грижа, като приготвя вкусна храна, грижи се за ежедневието а от своя страна мъжът приемат това за даденост, пренебрегвайки факта, че светът се е променил и по-младото поколение вече е по-склонно да поръчва храна и услуги за почистване, отколкото да инвестира време и енергия в това. Тези моменти трябва да бъдат изговорени, защото жената се старае, а мъжът дори не осъзнава, че тя го прави за него, а не защото „една жена трябва“.

Най-добрият вариант е да бъдат обсъждани всички варианти за подкрепа между съпрузите: каква подкрепа би била подходяща в един или друг момент, от какво точно партньорите имат нужда. В крайна сметка понякога можете да мълчите един до друг, а понякога имате нужда от разговор и обсъждане на мисли, които можете да споделите само с някой, на когото имате доверие. Способността да разговаряте помежду си е умение, което отнема години, за да се тренира, и след като хората разберат ползите от обсъждането и споделянето, то се превръща в любима форма за подкрепа.

В разговора можете да развиете мислите си, да чуете другата гледна точка, поднесена с приятелски тон. Можете да се вдъхновите и да придобиете яснота и разбиране, че вашите мисли, догадки, предположения имат смисъл. Можете също така да чуете критика и да помислите за правилността на идеите, и да ги разработите задълбочено. Понякога здравият скептицизъм помага да се забави темпото и да избегнете грешки, които са били невидими за човек. Всичко това се ражда в диалога. Не е случайно, че психолозите, толкова усърдно учат клиентите си как да поддържат диалога и ги насърчават той да се води вътре в двойката.

Разбира се, възможно е един мъж да живее без женска подкрепа, но винаги ще се чувства малко грубо, ще преживява дискомфорт – сякаш спи на легло без матрак. Много мъже го правят и с годините стават все по-сурови и емоционално отдалечени от половинките си. Ако мъжът е чувствителен и допуска съпругата близо до себе си, позволявайки й да се облегне на него, то той в замяна ще получи подкрепа, усещането за живот ще стане много по-меко и приятно, а отношенията в двойката ще се преживяват като приятна, уютна аура, в която има всичко необходимо за комфорт.

 

Искам да стана невидим – преживяване на силен срам

В днешния свят успехът често зависи от способността човек да бъде видян или да бъде видим, от способността му да устои на вниманието на другите, на непрекъснатия контрол и свързания със тази видимост срам, който идва с това.

Силният срам пречи на всеки човек да прояви себе си – собствените преживявания стават маловажни, а самият човек започва да се чувства незначителен и недостоен. Срамът потиска интереса, възбудата, радостта и удоволствието. Освен това, става трудно да се задоволява потребността от получаване признанието на другите и да се споделят продуктите на творчеството – на това, което човек може.

Това може да се преживее като болезнена разголеност, желание да изчезнеш, да се слееш с фона, физически да се свиеш до миниатюрни размери, да не привличаш внимание. В същото време се появява предателското усещане за зачервяване на бузите (възможно е и тежка бледност), задържането на дъха, напрежението в тялото, мислите, които „всеки ще забележи сега“ и със сигурност ще познае какво искате да скриете, да забравите, като лош сън. Всеки вижда, всеки осъжда, всеки се присмива. Тотално усещане на самота и малоценност.

Емоциите не възникват просто така, без да има причина. Чувството за срам се явява спирачка за прекомерността и неуместността, то поставя граница до къде човек може да стигне в своята възбуда, включително сексуалната. Това преживяване има за цел да наложи контрол, който да удържа човек в границите на нормите за приличие, приети и изповядвани в общността, към която принадлежи. Погледнат от тази позиция, срамът има позитивна регулираща функция, но когато стане дума за силен и неудържим срам, тогава говорим за много неудобства и понякога срамът прави непоносим живота на човек.

Срамът и трудностите в отношенията

Когато човек изпадне в драматично преживяване на силен, неудържим срам, на него му е трудно да гледа другите, да забелязва присъствието на който и да било. Тогава той изпитва силно чувство на самота и изолация. В същото време състоянието му може въобще да не бъде забелязано от обкръжението му.  В резултат на това субективно преживяване се губи връзката с хора, които може въобще да не разбират какво се случва.

Ако срамът не бъде осъзнат, тогава човек не може да разбере своята самота и в резултат на това е трудно да се приближи до нея. И точно това е капанът на срама, тъй като човекът, който се срамува, има огромен дефицит на поддръжка от другите и е невъзможно да отиде при тези други. Колкото повече човек се срамува, толкова повече, по силата на самия този факт, зависи от собственото си разбиране за това как го виждат другите, както и от тези, които го виждат.

В обществото се поддържа илюзията за контрол върху това, което другите могат да забележат в даден човек – например, илюзията, че „ако мълчиш, ще минеш за умен“. Когато не приемаме определени качества в себе си, често ни се иска да ги скрием от някого. Животът се превръща в игра, в измама. Това неприемане на определени качества не възниква просто така. Например, в някои семейства се приема за голяма ценност съвместността, последвана от Сливането. В такива общности не се приемат всякакви индивидуални прояви, които разкриват различия между членовете на семейството – качества, стремежи и възгледи за живота. Всякакви различия между членовете се осъждат. Дете, израснало в такова семейство, се срамува да покаже истинската си същност. Последствията могат да бъдат чувство за загуба и вътрешна празнота, а съзидателността, като израз на себе си е много трудно да се прояви.

Възможно е при попадане в такава ситуация детето да започне постоянно да се сравнява с другите не в своя полза, тогава, изпитвайки силен срам и опитвайки се да го избегне, то започва да избягва всякакви намеци за конкуренция, болезнено преживявайки мисълта, че някой е по-добър от него.

Отхвърлянето, насилието и сравнението, високите очаквания към детето формират и поддържат преживяването на срам.

Перфекционизъм, контрол и всемогъщество

В съвременния свят е удивително как новите технологии (пластична хирургия, напреднала медицина, всякакви методи за корекция на фигурата, различни начини за работа върху себе си за постигане на успех и т.н.) подхранват нашите илюзии. Човек започва да вярва, че неговият идеал за себе си може да бъде реализиран. Наличието на ограничения не се признава.

В резултат, зад срама човек може да открие илюзията за всемогъщество, илюзията, че може да контролира външния си вид и целия си живот. Това помага да се избегне страхът от болката, безсилието, безпомощността и уязвимостта. Разбирането, че аз не съм „малък“ и недостоен и грандиозните и нереалистични очаквания към себе си, могат да донесе облекчение и избавление от страха.

Срамът може да бъде подхранван и от перфекционизъм, но не от всеки перфекционизъм. Няма нищо лошо в това човек да се стреми към най-доброто и да го използва за личностно израстване. Но има форми на перфекционизъм, при които е невъзможно да се постигнат изискванията на идеала. За този перфекционизъм е свойствено непрекъснато сравняване с много по-успешни хора. Това е гарантирана загуба за конкуренцията. Освен това, за този перфекционизъм е типично разчитането на външни критерии за успех или обратно, високи изисквания към себе си, съмнения в доброто качество на това, което човек прави, зависимост от мнението на другите, от тяхното одобрение. Именно това поддържа срам пред другите или в себе си поради несъответствията.

Стремежът на човек да бъде перфектен силно затруднява възможностите му да потърси помощ, включително и от психолог. Това се приема за срамно и унизително. В резултат, човек не може да получи подкрепата от другите, която му е толкова необходима за да преодолее срама.

Представите за себе си, за Аз-образът

Всичко е относително. Няма стопроцентово знание кое например е красиво и кое не. Важно е вътрешното отношение. Едно и също качество може да се възприема като достойнство и като недостатък.

Представата за себе си (Аз-образът) се формира от вътрешните преживявания и от опитът в общуване  с другите. Тя не е постоянна и зависи от това какъв и кой е еталонът, стандартът, идеалът.

Съществува обаче една реална опасност – човек непрекъснато да се опитва толкова много да живее според стандартите и очакванията на другите, че да забрави кой е. Появява се тревожност, че човек изобщо не съществува, че е само маска за другите.

Как да си помогнете, ако срамът помрачава живота ви?

Не е възможно и не си струва да се отървете напълно от срама. Важно е да намалите непоносимостта, да снижите интензивността на преживяването и да намерите максимално количество способи да се поддържате.

Какво може да се направи?

1.Направете своя избор. Опитайте се да сведете до минимум или да игнорирате тези дейности, които включват появяване пред публика или които изискват от вас да се изразявате пред другите, когато не желаете да правите това.

Може би това наистина не е вашият избор, не вашата потребност точно сега, а е свързано с външни фактори – изискванията на родителите, на работодателя, очакванията на близките, идеята за важността за представяне пред света и пр. Или може би сте видели как го правят другите и сте искали да се състезавате, но не от желание или удоволствие от процеса. В този случай е по-добре да спрете. Така може да има много по-малко срам в живота ви.

2.Преодоляване на самотата.

Всеки изпитва срам! Важно е да намерите външна подкрепа и да споделите срама си. Трудно е, но се опитайте да погледнете в очите на другия. Верни ли са вашите страхове или са фантазии относно мненията на другите? Обърнете се към човек, който няма да съди, а ще изслуша, дори когато отидете при него да се оплачете за стотен път.

Намерете свой кръг от хора, които ще ви позволят да изпитате чувство за принадлежност към група. Такава общност ще ви позволи да преживеете лоялност и приемане на тази група без страх от отхвърляне. Добре е, когато едно семейство стане такава група, но групата на приятелите, групи за подкрепа (включително онлайн) и терапевтични групи също могат да бъдат подходящи.

Опитайте се да спрете да доказвате нещо на някого отново и отново, на тези, които така или иначе няма да ви признаят. Интересното е, че най-често това не са близки приятели, не са любящите и безусловно приемащите роднини, а хора, които не са способни да приемат другите. Това разбира се, може да е травматично преживяване с взискателен родител или социален кръг, който ви е отхвърлил.

3.Признайте срама си.

Една от важните стъпки е да разпознаете наличието на срам в себе си. Да, срам ме е! На човек е присъщо както чувството на срам, така и потребността да изрази това чувство, за да съхрани своята автентичност. Независимо от целите и стремежите, ако човек не може да бъде себе си, той е наистина е обречен.

4.Опознайте себе си!

Непознаването на себе си може да създаде постоянно усещане за несъответствие на ситуацията. Кой и какъв съм аз? Важно е да погледнете на това от две страни:

а) Приемане на своите ограничения и дефицити

Вие сте човек, който иска да бъде по-добър! Така че нека това ви помага да вървите напред, да се развивате, а не да пречи, забавя или влошава качеството ви на живот. Признайте си какви качества не приемате в себе си?

От какво искате да се отървете? Защо това е неудобно за вас и предизвика срам, и помислете:

Как това качество ви помага в живота? Как може да бъде полезно? Вижте, разберете и признайте вашите реални ограничения и възможности, отделете реалността от фантазиите за себе си. От особена важност е наред с разбирането за процесите на преживяване на срам, значението на способността да се преживяват тъга, мъка, скръб.

Може да е трудно, но резултатите си заслужават. Понякога това е задача на дългосрочна работа върху себе си. В същото време опитът за приемане от друг човек (родител, наставник, любящ партньор, психолог и т.н.) е особено важен.

Друг съществен момент е, преди всичко да осъзнаете, да приемете и да сте убедени, че в моментите на преживяване на срам сте действали по начина, който е бил най-добър за вас в този момент – направили сте всичко каквото можа при тези обстоятелства.

б) Разпознаване на вашите силни страни

Не забравяйте да приемете и противоположната страна – вашите силни страни. Това може да бъде опит, интелигентност, ерудиция, знания, умения и други качества. При недостиг на знания за себе си е трудно да разберете своите граници. Свържете се с хора, които честно ще ви говорят за това, без да имат полза за себе си. Никой не е отменил рефлексията, самоизследването и самонаблюдението.

5.Фокусирайте се върху процеса.

Ако трябва да направите нещо публично, но срамът ви пречи, опитайте се да се съсредоточите върху процеса, а не върху това как изглеждате в очите на другите. Поставете акцент върху своя интерес, върху задачата и т.н. Преминете от позицията на оценяващ наблюдател към участник в процеса. Особено ценна помощ може да ви окаже ефектът от вашето въздействие върху хората по време на публично говорене, ако сред публиката имате подготвен „ваш агент“, който ви подкрепя, който можете да наблюдавате и да се ръководите от реакциите му.

6. Подкрепете се.

Един от ефективните способи за това, е по-често да си припомняте моментите, когато сте имали успех и сте се чувствали в най-добрата си форма. Ако е трудно да си спомните, тогава целенасочено може да организирате такова преживяване за себе си – всеки човек притежава способности да прави някои неща много добре.

7. Открийте фигурата на този, който засрамва.

Кой е този, който ви засрамва? Намерете фигурата. Какво чувствате към този човек? Искате ли да продължите да се отнасяте към себе си по същия начин, по който той се е отнесъл към вас в този момент? Или е време да се освободите от него. Разсърдете се и мислено му кажете, че с вас така не може да се постъпва.  

8.Срам от поколение на поколение.

Ако установите, че във вашето семейство в продължение на няколко поколения членовете му са изпитвали по традиция силен срам, тогава има вероятност това преживяване да е предадено по „наследство“ на вас. Вашето изследване, независимо или със специалист, на семейната история може да хвърли светлина върху тази хипотеза. Ами ако зад това стои класов срам, семейна трагедия или нещо друго? Говорете с близките си, с по-старите поколения за това, как са живели, за важни семейни събития. Това знание може да ви помогне да разберете какво се случва с вас.

Въпреки всички недостатъци, произтичащи от преживяването на срам, в някои ситуации все пак можете да се опрете на него, да се възползвате от него. Например, именно срамът помага да забележите къде да спрете действията, които могат да доведат до изключване от значима за вас група. Преживяването на срама ни позволява да разбираме и да съчувстваме на другите, които са изправени пред същата трудност. И накрая, срамът мотивира промяната, като прави човек чувствителен и внимателен в отношенията със значимите други.

„Лошото“ поведение на детето и защо то се държи точно така?

Всички родители на бъдещи ученици мечтаят за послушно, спокойно и организирано дете. Това е особено важно в навечерието на първи клас, когато умението за дисциплинирано поведение в клас води до отлично усвояване на учебния материал, добри отношения с учителя и съучениците и като цяло до по-лесна адаптация на детето към новия статут на ученик. Но детето не винаги оправдава очакванията на родителите. За да не се чувствате разочаровани, струва си да разберете, че причините за т. нар. „лошо“ поведение са много разнообразни и не винаги зависят от детето.

Какво ни „казва“ непослушанието и какво може да се направи по въпроса?

Може да има много причини за поведението на детето, когато се държи неадекватно, ето няколко основни.

Възрастови характеристики

Развитието на децата не става постепенно, а скокообразно. Един от тези етапи на развитие е възрастта до 7 години. Обикновено на тази възраст детето или вече ходи в първи клас, или му предстои да тръгне на училище. И съвпадението на промяната в социалния статус с психоемоционалните особености на детето в даден кризисен период, може да даде неочакван резултат за родителите. Кризата винаги предизвиква стрес. Детето в предучилищна възраст се превръща в ученик, но не винаги е психологически готово за това. Оттук се появяват капризи, проблеми с дисциплината, неспазване на правилата, приети в обществото, грубост и други подобни черти.

Какво да се направи? Може ли да се предположи, че едно 7-годишно дете ще се държи „лошо“ само от желание да дразни родителите си? Разбира се, че не! Напротив, можем да кажем, че подобно протестно поведение е норма за дадената възраст, предвидимо е и обичайно. Ако родителите разберат това и проявят търпение, ще могат да запазят спокойствие. Но това, което определено не трябва да правите, е да се ядосвате и да се карате на детето. Обратно, точно сега то има нужда от специални грижи и подкрепа, а задачата на родителите е да му ги осигурят.

Съвети за родителите

Бъдете информирани. Когато разполагате с информация за предстоящите ранни кризи, свързани с възрастта на детето, ще бъдете поне малко подготвени за факта, че едно малко ангелче може буквално да се превърне в палав бунтовник за една нощ. Ако подобно поведение все пак е изненада, то е най-добре да се консултирате с училищен или детски психолог, да прочетете книги по детска психология, да разберете надеждна информация за това как възникват такива периоди в живота на детето и каква реакция може да очаквате от него. Всичко това ще ви помогне да реагирате на случващото се с наистина спартанско спокойствие.

Запазете търпение. Кризата на 7-та година не продължава вечно – най-много няколко месеца. И е много важно да бъдете търпеливи: всичко минава и това ще мине. Поне за малко – до следващата, вече тийнейджърската криза.

Не губете контрол. Когато детето загуби контрол над себе си, а родителят загуби главата си, никой от участниците в ситуацията не може да се справи с това. За да се успокоите и придобиете способността да действате „с хладна глава“, приемете факта, че детето просто не може да се държи по различен начин. А функциите на капитана на вашия кораб естествено ще паднат на мама и татко – мъдри възрастни, способни да се справят с всеки проблем.

Променете отношението си. Вие самите (и всички около вас) продължавате да казвате на детето си, че „вече е възрастен“. Сега той самият вярва в това и с поведението си изисква подходящо отношение към себе си. Той развива своя собствена позиция, мнение за това или онова събитие, всъщност преустройва своя вътрешен свят, превръщайки се от малко дете в предучилищна възраст в възрастен ученик. Разбира се, то все още не е напълно възрастен. Въпреки това се опитайте да разширите границите на свободата му, дайте му повече самостоятелност, покровителствайте и забранявайте по-малко, помогнете му да разбере себе си – тогава кризата ще премине по-бързо и по-лесно.

Поведение, подсилено от родителя

„Лошото“ поведение не винаги съвпада с възрастовата криза от седмата година. Можете да го наблюдавате още на 5 и 6 години. Най-честият пример са капризите в магазина, когато детето иска да получи нещо за себе си, а родителят се съпротивлява с всички сили. Ако не устои на исканията, то след това обикновено се оказва, че вече е трудно да устои на капризите, хленченето, обидите и понякога гневните избухвания на детето. Когато детето нервничи, налага се и в същото време подават злополучната играчка, тогава родителят без да съзнава насърчава и засилва нежеланото поведение.

Какво да се направи? Бъдете последователни във възпитанието. След като детето разбере от личен опит, че „лошото“ поведение може да му донесе награда под формата на родителско внимание, нови дрехи и подобни бонуси, ще бъде трудно да го превъзпитате. Затова е много важно:

-предварително договаряйте, споразумявайте се за желаното поведение на детето на обществени места („Да, ще отидем до магазина, но ще купим храна, а не играчки“);

-спазвайте тези споразумения, независимо какво прави детето – ярката емоционална реакция на родителя към капризите също укрепва поведението.

Съвети за родителите

Дръжте се добре. Ако кажете на детето си, че викането е лошо, но редовно повишавате тон към него, детето ще се ръководи от вашите действия, а не от правилните думи. Това означава, че то ще се държи неправилно.

Бъдете последователни. Вчера майката в отговор на капризите на детето е била строга и ограничаваща, а днес за същото поведение се смее като на невинна шега. Това поведение „обърква“ ориентирите на детето. Когато детето се държи неадекватно, такова поведение винаги трябва да предизвиква неодобрение. Само тогава капризите, грубостта и проявите на агресия ще загубят своята легитимност в очите на детето.

Бъдете кратки. Понякога краткото и ясно „не“ е по-добро от дългите обяснения. И няма нужда да се отдавате на осъждане от поредицата „Колко пъти трябва да ти кажа!“

Опитвам се да го направя правилно

Понякога лошото поведение е кодиран език, с който детето се опитва да каже на възрастните: „Чувствам се зле!“. Това е начин детето да се оплаче. Добре е, ако една майка може да чете детето си като отворена книга и познава неговите особености.

Едни деца могат да започнат да капризничат, когато се  разболеят. Други стават агресивни, ако изпитват глад. Трети стават напълно непоносими, ​​когато са уморени и искат да спят. Причината за „лошото“ поведение може да бъде скука, неспособност да се справи с измъчващи го проблеми или страх.

Какво да се направи? Наблюдавайте поведението на детето си, вгледайте се по-отблизо и се опитайте да разберете причините, които го мотивират в такива „извънредни“ ситуации. Понякога детето е твърде малко, за да може да изрази проблема. Всичко това идва с възрастта. Ето защо, ако говорим за дете в предучилищна възраст и първокласник, родителите трябва да потърсят причината и да я отстранят.

Съвети за родителите

Спазвайте дневен режим. Ако детето свикне да яде, спи и се разхожда (играе) навън по едно и също време, е по-малко вероятно да се обезпокоява от скука, раздразнителност и гняв.

Удовлетворявайте потребностите. Помислете какво е причинило нежеланото поведение и се погрижете за причината: дайте храна, течности, сложете в леглото.

Предотвратете проблеми. Когато ви предстои дълъг път с вашето дете? Планирайте как ще го храните по пътя, къде може да си почива, как ще го разсейвате и забавлявате.

Методика за диагностика на детето от раждането до 3 години

(Г.В.Пантюхина, К.Л.Печора[1], Е.Л.Фрухт)_първа част

Особеност на детската ранна възраст са много бързия темп на развитие, неравномерността и скокообразността в процесите на растеж на организма. Това обуславя диференциране на възрастови периоди и идентифициране във всеки възрастов период на линии на развитие, които се формират за първи път, като бързо и съществено влияят върху последващото развитие на детето.

През 1-вата година от живота на детето контрол се извършва ежемесечно; през 2-рата година – веднъж на тримесечие; през 3-тата година – веднъж на шест месеца; след 3-тата години веднъж годишно, в дните близо до рождения ден на детето.

Всяко дете се тества по показатели, съответстващи на биологичната му възраст. Ако развитието на детето не съответства на възрастта му, се използват показатели от предишен или по-голям възрастов период.

Нивото на развитие на децата, възпитавани в семейство и в предучилищна институция, се диагностицира с помощта на същите методи (през първата година от живота те могат да бъдат допълнени с метода беседа и наблюдение). При тестване развитието на децата, намиращи се в клинични условия, се изключват следните показатели: социални връзки с други деца през 1-вата година от живота и развитие на конструктивни и изобразителни дейности през 3-тата година от живота.

В неонаталния период се определя степента на зрялост и формирането на първите зрителни и слухови реакции. През 1-вата година от живота, от края на неонаталния период до 5-6 месец,  се проверява развитието на зрителните и слуховите ориентировъчни реакции, положителни емоции и общуване на децата помежду си, движения на ръцете, общи движения (глава, крака, тяло), проверяват се подготвителни етапи на активна реч и умения по време на хранене. На възрастта от 6 до 12 месеца се контролира развитието на общите движения, разбиране и активна реч, действия с предмети, навици за режимни процеси (хранене, тоалетна), общуване на децата помежду си, сензорно развитие (на 9 и 12 месеца).

Най-значими през 1-вата половина на първата година са зрителните и слухови ориентировъчни реакции, положителните емоции и движенията на ръцете (от 4 месеца). Значението на движението на ръцете е особено голямо през втората половина на първата година (след 7 месец). В същата възраст важна роля в развитието на функциите има разбирането на речта. Най-информативните, отразяващи не само развитието на детето, но и неговото състояние, и нивото на възпитателна работа с него, са показателите, които могат да бъдат класифицирани като социални (етапи на развитие на активната реч, първи форми на общуване на децата помежду си, навици в процесите). Ако развитието на другите се забави, те също се формират със закъснение. На всеки етап от развитието между функционално сходните показатели се установява двупосочна връзка, т.е. два показателя определят взаимното си развитие и са взаимно свързани.

В предучилищна институция за диагностика във всяка група деца, от 1-вата година от живота, трябва да има набор от материали, аналогични на тези, използвани в самостоятелните дейности и методики за тестване за всеки показател (тестове). В същото време може да се проверява развитието на детето, като се използват не повече от 2-3 показателя. В един период на бодърстване може да се определи нивото на развитие на група от 3-4 деца.

През втората година от живота се диагностицира по-нататъшното развитие на разбирането и активната реч, сензорното развитие, развитието на играта и действията с предмети, движенията и навиците.

Развитието на активната реч е най-информативният показател през 2-3-та година от живота. Закъснението в развитието на активната реч обикновено е сигнал за някои неблагоприятни условия на възпитание и изисква специално внимание от страна на възпитателите.

Най-значими през 2-та година от живота се явяват показателите за развитието на движенията, действията с предмети и разбирането на речта.

През 1-вата половина на 3-тата година от живота се проверява развитието на активната реч, по-нататъшното развитие на играта, движенията, навиците, конструктивните дейности, сензорното развитие; през 2-рата половина на 3-тата година – развитието на активна реч, играта, изобразителни и конструктивни дейности, движения, навици, сензорно развитие. Всички тези показатели придобиват еднаква значимост през 3-тата година от живота.

За нормално развитие през 1-вата година от живота се приема формирането на умения в рамките на 15 дни от възрастта – прието е за норма. На 2-ра година от живота – в рамките на 3 месеца; на 3-та година от живота – в рамките на една 6 месеца. Формирането на умения по-рано от установената норма на 1 епикризния период (срок), свидетелства за ускорено или ранно развитие; напредването с 2 или повече епикризни период, показва ускорено (високо) развитие. Овладяването на умения със закъснение от 1 епикризен период говори за забавен темп на развитие. След като се установи причината за изоставането, в този случай е достатъчно да се приложат допълнителни възпитателни и обучителни въздействия.

Когато има изоставане в развитието с 2 епикризни периоди, е необходима консултация с педиатър, медицински специалисти и допълнителни възпитателни интервенции. Закъснение от 3 или повече епикризни периоди говори за наличие на гранично състояние или патология. Причината за дълбоко изоставане в нервно-психическото развитие може да бъде продължително заболяване на детето, неблагоприятни условия на живот, педагогическа занемареност или скрита патология на централната нервна система. Деца, които изостават в развитието си с 3 и повече епикризни периоди, се нуждаят от консултация и лечение от лекари специалисти.

К.Л. Печора разработва метод за количествена оценка на нервно-психическото развитие на децата, оценяващ дълбочината и диапазона на изостаналост.

За целта са определени 5 групи за развитие. В условията на детските ясли и градини преобладават децата с 1, 2 и 3 група на развитие, децата от 4-та група са незначителен брой, 5-та група на развитие се наблюдава при деца, отглеждани в семейства и домове.

I група

1.Деца с нормално развитие.

2.Деца с напреднало развитие.

II група

1.Деца със забавено развитие с 1 епикризен период.

2.Деца с нехармонично развитие (някои от показателите са по-високи с 1-2 и повече епикризни периоди, някои са под нормата с 1 епикризен период).

III група

1.Деца със забавено развитие от 2 епикризни периоди.

2.Деца с дисхармонично развитие (някои показатели са по-ниски с 1, а някои с 2 епикризни периоди; развитието по някои показатели може да е над норма).

IV група

1.Деца със забавено развитие от 3 епикризни периоди.

2.Деца с дисхармонично развитие (някои показатели са по-ниски с 1-2, някои с 3 епикризни периоди, някои показатели може да са по-високи от нормата).

V група

1.Деца със забавено развитие от 4-5 епикризни периодИ.

2.Деца с дисхармонично развитие (някои показатели са под нормата с 1-3, някои – с 4-5 епикризни периоди, а някои показатели може да са над нормата).

При изоставане в развитието повече от 5 епикризни периоди, групата на развитие не се определя, а се прави следното заключение – „развитие по-ниско от група 5”.

При оценка на развитието на новородените не се определя групата на развитие. При оценка развитието на дете на 1 месец, при изоставане в развитието епикризният период се приема за 10 дни, така че закъснението може да бъде 1-2 епикризни периоди или се отбелязва, че у детето се наблюдава отсъствие на умения.

Във всяка група от 2-ра до 5-та се разграничават 3 степени на развитие, отразяващи броя на изпълнените от детето задачи и хармоничността на развитие.

В предучилищна институция данните за развитието, получени в резултат на диагностиката или наблюдението, се въвеждат в индивидуална „Карта на нервно-психическото развитие и поведение“ на всяко дете. Картата показва на каква възраст отговаря развитието на детето за всеки показател. Поведението се проверява и оценява по всички параметри и също се записва в картата.

В графа „Заключение“ се посочва групата на развитие, както и наличието или отсъствието на отклонения в поведението на детето.

Поведението може да бъде със или без отклонения. В колоната „Назначение” се посочват задачите за възпитание за следващия възрастов период: дневен режим, корекция на развитието и поведението.

[1] Ксения Люциановна Печора – кандидат на педагогическите науки, доцент в катедрата по педагогика и методи на предучилищното образование, професор в катедрата по извънболнична педиатрия на Руската медицинска академия за следдипломно образование, автор на книги за развитието на деца в ранна възраст, един от най-опитните специалисти в работата с деца в ранна възраст в Русия.

Световна „изложба на синове“ и безусловната родителска любов

Инвестираната от любящите родители в детето безусловна любов, се превръща за него във фундамент, върху който се развиват здравословна самооценка и любов към себе си.

Колко елементарно и достъпно е за всеки човек... Ето един диалог между майка и 6-годишния й син.

– Мамо, обичаш ли ме?

– Разбира се, синко!

– Силно ли ме обичаш?

– Силно, много силно!

– А ако имаше изложба на всички малки момчета в света, ти кое ще избереш за себе си?

– Разбира се, че теб сине, ти си най-добрият син на света!

Този прост диалог между майка и син, отваря широко вратата на темата, за  ролята на безусловната родителска любов в живота на всеки човек.

Много е важно едно дете да има поне един човек в живота си, който да го обича в  най-ранната му възраст именно като дете. Да го обича просто за това, че го има, такова каквото е.

Да обичаш безусловно е просто и сложно.

За тези, които могат да го направят, това е просто. Обичаш някого, без да очакваш нищо от него. Самият факт, че го имаш, те изпълва с безгранично щастие и радост. Харесваш очите му, смеха му, интонацията на гласа му... Усещаш как сърцето ти се изпълва с нежност и любов само при мисълта за него. Просто другият изглежда съвършено и прекрасно.

За тези, които не могат да направят това, е много трудно. Струва ти се, че другият човек постоянно те дразни, нещо не ти подхожда, искаш да промениш нещо в него – да промахнеш, да го преправиш, да го довършиш ... защото, според теб не е достатъчно ... умен, красив, талантлив …

Обобщавайки характеристиките на тези два типа родители, можем да кажем следното: първият винаги ще намери нещо, на което да се възхити, а вторият винаги ще намери нещо, за което да се оплаче.

Човек, който се окаже изпълнен с безусловна любов когато е бил дете, е просто късметлия. Безусловната любов, вложена от любящия родител в детето, се превръща за него в основата, върху която са добре положени здрава самооценка и любов към себе си (самоуважението и чувството за личностно достойнство). Хората, които са получили заряд от безусловна любов, са способни да обичат себе си и да дават любов на другите. Те правят това естествено и лесно: „опцията“ за безусловна любов присъства в „базовата конфигурация на тяхната личност“ и функционира добре през целия живот.

Тези хора, които не са имали късмет да бъдат подхранени от този вид любов в детството си, я търсят цял ​​живот. Те я търсят навсякъде и от всички. И, разбира се, на първо място, те я очакват от своите партньори в живота – съпрузите от съпругите си, съпругите от съпрузите си. Така се появяват т. нар. „комплементарни се бракове“.

При комплементарният брак връзката между двамата възрастни е изградена на принципа на допълване във формата „родител-дете“. Такива съюзи се създават с надеждата всеки да получи безусловна любов, приемане и признание, които по различни причини не е било възможно да получат от родителите си в детството. Може да има различни вариации: баща-дъщеря/син, майка-син/дъщеря и други. Комплементарните отношения са особено устойчиви и партньорите не се избират случайно, а „по образ и подобие“. Така че мъжът избира жена, която донякъде напомня на майка му, а жената често търси партньор, който прилича на майка й.

В такъв брак съпрузите несъзнателно отиграват детско-родителски сценарий, с надеждата за компенсиране на неудовлетворените детски потребности, като по този начин целят прекратяване на отношенията със значимите обекти от детството – родителите. С други думи, партньорът попада под родителската проекция и неговият първообраз се оказва натоварен с чужди функции – това е своеобразна несъзнавана илюзия. За съжаление обаче, партньорът при цялото си желание, никога не може да бъде идеалния родител и да отговори на всички очаквания, проектирани към него.

В комплементарният брак обикновено е нереално да се възстанови дефицитът на любов от детството.

Първо, защото тези хора, от които се очаква да задоволят потребността от такава любов сами „куцат със същия крак“. Второ, партньорските отношения по дефиниция не са детско-родителски отношения – в тях се задоволяват предимно други потребности. Трето, трудно е да дадеш на друг това, което нямаш. Можем да дадем само това, което самите ние имаме в изобилие. Това е логиката на живота – първо получаваме нещо, а после го раздаваме. Но това е само едната страна на медала.

От другата страна на медала се оказва, че самото отдаване на любов не е лесен процес.  Така кръгът се затваря – не можете да давате безусловна любов на другите и не можете да я получавате от другите. Това води до невъзможност да приемете и обичате себе си. Резултатът е ниска самооценка с постоянна нужда да „ръфате“ самия себе си, да търсите нови недостатъци в себе си и невъзможност да забележите поне нещо добро в себе си. Така реалният  родител, неспособен да дари любов, става „вътрешен родител“.

В основата на безусловната любов лежи неосъждането (безоценъчното отношение). Като правило, за много хора безоценъчното възприятие е недостъпно. Нашето съзнание по подразбиране е ориентирано към оценката и сравняването. Оценката поражда срам, а където има срам, винаги има трудности в представянето пред другите. Не е лесно да покажеш нещо, ако очакваш срамна реакция, оценка и сравнение от обкръжението. За много възрастни хора това се превръща в истински и често неразрешим проблем.

Неосъждането не трябва да се бърка с неутралност, безразличие или забрана за всякакви емоционални реакции, включително положителни. Неосъждането не означава, че не можете да се възхищавате. Да се ​​отнасяте към някого неосъждащо означава да не го сравнявате с някой друг. И още, да успеете да видите неговата другост, да видите в него онова уникално и неподражаемо, което е в конкретния човек. Да го забележете и искрено да му се възхитете. Не всеки човек е способен на такова отношение към другия.

За щастие, е налична възможност да се попълни дефицита от детството чрез психотерапия – в условия на специално организирано пространство на терапевтични отношения, където това става възможно.

Неосъдителното отношение към Другия е едно от най-важните професионални и личностни качества на хуманистично ориентирания психотерапевт. Това е нещо, без което е невъзможно изграждането на терапевтична връзка, без което е невъзможен истинският контакт между терапевт и клиент. В терапията условията на неосъждащо възприемане и безусловно приемане на клиента се постигат по два начина: бъдещите психотерапевти се обучават специално за това, развивайки и задълбочавайки емпатийните си способности, и чрез лична терапия (личен опит), която е задължително изискване в професионалното обучение.

Изграждайки професионален човешки контакт с клиента, психотерапевтът пресъздава такава подхранваща за него връзка, в която става възможно да се преодолее дефицитът на детско-родителските отношения и да се промени живота му, като се допусне любовта в него.

Трябва ли да учим децата да бъдат благодарни и да казват „вълшебни думи“?

Можете да научите детето си да казва „благодаря“ и да му казвате кога да го направи, но това не означава, че детето изпитва благодарност. Думите на признателност, изразени без искрено чувство за благодарност, обикновено имат за цел да поддържат приличие – това се харесва на възрастните и родителят на такова дете прави благоприятно впечатление.

Трудността е в това, че родителят може да научи детето да изрича правилните думи, но обикновено това не е достатъчно – тази схема не работи, когато „правилните“ хора не гледат за да аплодират и когато тези думи не подкрепят дълбоко никого. Когато учим децата да казват думи, зад които няма съответни чувства, ние ги мотивираме да изразяват и приемат сурогати на истинските чувства и ги тласкаме към повърхностни (мними) взаимоотношения. Още повече, че емоционалната отзивчивост, загрижеността и емпатията движат развитието, и доближават човек до социална и емоционална зрялост.

За да възпитат деца, способни да проявяват емпатия, да са съпричастни, внимателни и грижовни, е необходимо родителите да направи така, че техните думи на грижа да са тясно свързани със съответните чувства за грижовност. Как може да постигнете това?

На първо място, родителят трябва да осъзнае, че благодарността не може да бъде научена директно, а по-скоро обратното – опосредствано, като родителят насърчи детето да я изрази в конкретна ситуация на преживяване, когато то почувства, че се грижат за него. Може да се започне например с това – в конкретна ситуация, при която действително полагате грижи за детето, му помогнете да открие и назове собствените си чувства и след това го помолете да опише как точно сте се грижили за него.

Децата под 5 години често са импулсивни, емоциите им бързо се заменят една с друга. Те не осъзнават как емоциите управляват поведението им. Ако се помогне на детето да види всяко чувство по отделно, ще му бъде по-лесно да разпознае, осъзнае и назове грижата, която се крие зад конкретни действия.

За да се постигне тази цел, родителят трябва да формира у детето желание да се грижи за другите. Способността да се грижиш за другите е инстинктивна и се активира, когато самото дете се чувства обгрижено – този процес е двустранен. Когато едно дете е обгрижвано, собственото му желание да се грижи за другите расте. Проявите на загриженост не изискват награда – те са пълноценни сами по себе си.

Хроничното отсъствие на грижа в поведението на детето към другите, не може да бъде коригирано просто като се изисква от него да казва грижовни думи или да извършва грижовни действия. Дефицитът на грижи в поведението на детето е състояние на абнорма, затова е необходимо да се обърне основно внимание на това и да се действа за смекчаване на защитните сили, които пречат на изразяването на емоции.

Например, ако по-голямата дъщеря винаги споделя със сестра си сладките и бонбоните, с които я угощават в училище по празниците, то тя ще изтича при сестра си и ще й подаде полуизядени бисквитки или тортички. Ако попитате такова дете защо прави това, то най-вероятно ще обясни нещо от рода на: „Защото не й дават такива сладкиши, но аз знам колко много ги обича и искам тя също да ги опита“. Ако отношенията са изградени по този начин, то със сигурност няма да се наложи да се напомня на по-малката сестра да каже „благодаря“. По-скоро тя би реагирала спонтанно и много искрено, като изрази радост, дори желание да прегърне сестра си, а такава реакция ясно свидетелства, че тя приема вниманието и грижите, и благодари за тях.

Когато става въпрос за подаръци и празници, както и ежедневни събития, в които споделяме нещо с другите, има няколко начина, по които можете да подхранвате желанието на детето си да се грижи. Когато едно дете силно изпитва такова желание, именно това желание неволно го тласка да изрази благодарност.

Ето няколко начини, които подпомагат научаването да се изразява благодарност:

1.Обяснете истинското значение на подаръците.

Изчакайте да се появи случай, когато е прието да раздавате подаръци и обяснете на детето какво е тяхното значение. Много често децата се интересуват какво точно представлява този подарък и дали ще им хареса. Подаръкът е материален символ на грижата за човек. И в случая значение има самата грижа, а не подареното нещо. Проблемът е, че днес живеем в една материална, базирана на натрупване консуматорска култура, в която акцентът винаги е върху „какво получи като подарък?“ Ако искаме да култивираме грижа у децата, тогава акцентът трябва да бъде върху „кой ти го даде и защо“. Това е един от начините да научим децата да дават подаръци от цялото си сърце и да разбират, когато самите те получават подаръци от сърце.

2.Не питайте децата си: „Какво да ти подаря?“

Не питайте децата си какво искат да получат за рождения си ден, Коледа или друг празник, а просто изпълнете желанията им според списъка. Трябва да погледнем по-дълбоко. Предполага се, че когато даваме подарък на някого, по подразбиране е необходимо да се познава този човек достатъчно добре, за да се дари с нещо обмислено, което се явява ценност точно за него.

Дори ако трябва да ходите зад гърба на човека за идеи за подарък, пак ви е грижа, защото сте отделили време да научите повече за него. Много често обаче, правейки подаръци, забравяме колко важен е елементът на изненадата. Когато ни се даде това, което сме помолили, ние всъщност се грижим за себе си. Когато сме изненадани, е по-вероятно да се почувстваме обгрижени на по-дълбоко ниво.

Ако направим крачка назад и се замислим какво означава да „получиш грижа“ и какво всъщност представлява благодарността, става ясно, че благодарността не идва от простото задоволяване на молбите на децата за подаръци. Невъзможно е да поканим децата да разчитат на нас, ако нямаме идея как да се грижим за тях в специалните моменти на живота.

3.Най-хубавите подаръци са направените от нас самите.

Домашно направеният подарък е нещо специално и показва, че човекът е важен за нас. Защо? Защото, когато правим подарък на някой друг, ние мислим за него, отделяме време да направим нещо със собствените си ръце и създаваме нещо уникално само за него. Когато едно дете подготвя подарък за някого, то е фокусирано върху отношенията си с този човек и чувствата, които изпитва към него. Саморъчно направените подаръци са по-близки до сърцето от закупените. Това помага на детето да измести фокусът от натрупването на материални блага в посока към щедростта, която стои в основата на дарението и като следствие от това, в основата на благодарността. За всеки човек най-ценните подаръци са тези, които са направени специално за него. Ето защо е препоръчително още от най-ранна възраст детето да се насърчава към този род дарения – рисунки, апликации, фигурки, картички със специални текстове и пр. В този контекст се вписва и личния пример, когато в семейството е създадена традиция, всеки един член да изрази с топли думи своето лично поздравление по повод семейни празници (годишнини и рождени дни).

4.Насърчавайте детето си да казва „благодаря“, вместо да изисквате да показва приличие.

Можете да режисирате поведението на детето си в ситуации, в които изразяването на благодарност е важно или очаквано от обкръжаващите го, но не бива да бъде принуждавано да го прави против волята си. Желателно е в такива ситуации да напомняте на детето, че може да стори нещо хубаво за другия – например, да му направи подарък, като му помогне или се погрижи за него. Формирането на навик изисква постоянство, ето защо повтаряйте и напомняйте, че когато се чувстваме обгрижени от друг човек, можем и е нужно в замяна да му благодарим – като благодарим с думи, ръкуваме се или изразяваме чувствата си по други подходящи за ситуацията начини.

Има смисъл да попитате детето си: „В сърцето си имаш ли благодарност? Ако – да, сега е подходящият момент да кажеш „благодаря“, вместо да му заповядвате „Кажи благодаря!“. Друг добър начин да култивирате благодарност у детето си, е да предложите да направите картичка или да напишете писмо на някого, на когото се чувства благодарен. Не забравяйте, че децата се нуждаят от помощ и обяснение за това, как в обществото е прието да изразяваш своята благодарност.

5.Демонстрирайте семейни ценности в собствения си живот.

Много е важно да предаде на децата идеята, че даването е по-добро от получаването. Можете да говорите за това на семейна вечеря, можете да говорите за членове на други семейства, които живеят по този принцип и да дадете примери за действия, в които се проявява тяхната щедрост. Когато децата вижсат, че щедростта е важна семейна ценност, те разбират, че грижата за другите е неразделна част от семейния живот, която се подкрепя и цени.

Не е достатъчно обаче просто да говорите за важността на щедростта и благодарността – трябва да предприемете действия. Трябва да покажете на детето тези ценности в собствения си живот и не да го правите за показност. Разбира се, много силно въздействие има личния пример – онази тиха проява на щедрост на родителя, с която дарява финансови или материални средства, време и труд в полза на местната общност, а не на конкретно лице. Ако родителите проявяват постоянство в своята щедрост към общността, те без да вербализират правеното от тях,  ясно демонстрират, че за семейната общност е важна грижата за другите, а не нещата, които хората трупат или към които се привързват като заместители на любовта.

Когато формираме способности у детето да проявява грижовност към другите и развиваме навици да изразява искрена благодарност, е от значение да обясним същността на думата „почтеност“.  Почтеността означава, че нашите действия и думи съответстват на нашите мисли и чувства. Децата трябва да бъдат насочвани, за да станат почтени. Почтеността е тази, която им позволява да израснат в собствените си очи и да бъдат социално, и емоционално отговорни възрастни в утрешния ден.

Фалшивите прояви на грижа са евтини заместители на истинската грижа и оскърбяват дълбоките взаимоотношения, които ни изпълват с живот и енергия. Желанието да проявяват грижовност, което съществува в нашите деца, трябва да бъде подхранвано. Трябва да им се покаже истинския смисъл на даването на подаръци и радостта, която подаръците носят взаимно на хората, както на дарения, така и на дарителя, ако са подарени с внимание и загриженост.