Състояния на скръб, за които не се говори и защо е важно да ги наричаме скръб

В ежедневието думата „скръб“ най-често се разбира изключително като ответна реакция на смъртта. Тази тясна интерпретация обаче ни пречи да видим пълния спектър на нашият житейски опит, който създава и провокира състоянието на скръб. Още повече, че от терапевтична гледна точка, силните отрицателни емоции следва да бъдат определени, назовани и отработени от индивида – в противен случай, те биват изтласкани в несъзнаваното и остават там, като продължават да „живеят“, проявяващи се под различни форми при кризисни ситуации във вид на емоционални травми. Има  четири форми (състояния) на скръб, които много често хората игнорират, не могат да определят, да назоват като скръб и през които да преминат (преживеят) успешно. Тези състояния разширяват представата ни за преживяванията на скръб при загуба.

1.Загуба на идентичност (загуба на роля или загуба на чувство за принадлежност) – към тази форма се отнасят такива състояния, като например:

-човек, преминал през развод, чувства загубата на статусът си на „съпруг“/“съпруга“;

-жена, която е преминала през рак на гърдата, преживяваща загуба на женственост след двойна мастектомия;

-родители на вече пораснали и напуснали семейството деца, преживяващи синдром на „празното гнездо” и усещане за загуба ролята си на родители в прекия смисъл;

-човек, който е загубил, сменил принудително работата си или се е пенсионирал, преживяващ загуба на идентичността си;

-човек, който е напуснал религиозна или друга емоционално въздействаща му група, преживяващ чувство на загуба на принадлежност към общността.

Всеки път, когато човек загуби първичната си идентичност, той скърби за загубата на част от себе си. Хората скърбят за това кои и какви са били и в крайна сметка за да се справят ще бъдат принудени да създадат нова история за живота си, която включва тази загуба. В някои случаи изглежда, сякаш че самоличността е открадната, както в случая с човек, който преминава през развод или в примера с рак на гърдата. За тези хора скръбта се утежнява допълнително от чувството за загуба на контрол над ситуацията. Други сами правят избор да променят самоличността си, както в случай на напускане на работа или напускане на религиозна група. И въпреки че това може да звучи и в по-прост вариант, такива хора могат да преминат през скръбта с двойствени преживявания – в крайна сметка те сами са избрали да оставят това, което ще им липсва. Те разбира се, може да се чувстват много по-малко задължени да скърбят за загубата на своята идентичност, защото все пак сами са взели това решение.

2.Загуба на сигурност (загуба на чувство за физическо, емоционално и психическо благополучие) – към тази форма се отнасят такива състояния, като например:

-преживели физическо, емоционално или сексуално насилие, които се опитват да си възвърнат безопасността на ежедневния живот;

-семейства, изпитващи финансови и жилищни проблеми, чувстващи се на ръба на оцеляването, незащитени и нестабилни;

-деца на разведени родители, скърбящи за загубата на „непокътнатото” семейство (въпреки че може да не го формулират така дори пред себе си);

-членове на общността, които са преживели насилие в общността и се чувстват предадени, дестабилизирани и несигурни;

-лице, което научава за изневярата на партньора си, може вече да не се чувства в емоционална безопасност в тези отношения.

На базово ниво от нас се очаква да се чувстваме в безопасност в нашите домове, общности и в нашите взаимоотношения. Загубата на чувство за сигурност, независимо дали физически или емоционално, може да превърне целия свят на човек в несигурно място. Симптомите за загуба на сигурност могат да включват хипертревожност, дори при отсъствие на явна заплаха или обратно – нечувствителност към това, което се случва наоколо. За много хора, особено тези, страдащи от посттравматично стресово разстройство, емоционалната студенина и хипертревожността могат да се редуват. За хората, които са преживели психична травма, насилие и/или нестабилност, е много трудно да възстановят чувството за вътрешна сигурност, дори когато всичко около тях вече се е стабилизирало.

3.Загуба на автономност (загуба на способност да се управлява живота и извършват определени дейности) – към тази форма се отнасят такива състояния, като например:

-лице с дегенеративно заболяване, което скърби за загубата на физически и/или умствени способности;

-възрастен човек, който вече не е в състояние да се грижи за себе си и който скърби за упадъка си (това може да бъде придружено и от загуба на чувство за идентичност, като значим член на обществото/семейството);

-лице, преживяващо финансова криза, което губи чувството си за независимост и се оказва в ситуация, в която трябва да разчита на другите.

Този тип скръб пронизва самата сърцевина на потребността на човек да управлява тялото и живота си. Загубата на автономия провокира скръб от загубата на чувство за контрол и човек се потапя в борбата за запазване на своя Аз. В случай на заболяване или ограничени възможности, загубата на автономия се отразява на всяка стъпка. Намалените способности заставят човек да скърби от загубата на независимост и независимо функциониране. Човек, претърпял сериозни финансови загуби, може също да изпитва чувство на загуба, изразяваща се в това, че възможностите му са значително стеснени, както и да живее с чувство за пълен провал и отчаяние. Такива хора са изправени пред задачата да оплакват своите загуби и да преосмислят за себе си кои са сега, изправени пред лицето на тези ограничения.

4.Загуба на мечти и очаквания (изправяне с лице пред несбъднати надежди) – към тази форма се отнасят такива състояния, като например:

-лице или двойка, изправени пред безплодие;

-студент (ученик)-отличник, който се опитва да намери своето място в „реалния свят”;

-човек, чиято кариера изобщо не съответства на очакванията му;

-лице, чиято общност (група) изведнъж започва да поддържа политически идеи, с които той не е съгласен.

Този вид скръб се характеризира с дълбоко чувство на дезориентация. Много от нас живеят с чувството, че знаят как работи този свят и че имаме повече или по-малко представа какво ни очаква в бъдеще. Когато житейските събития разбият нашите очаквания, човек може да изпита дълбока скръб и чувство за несправедливост. Човек или двойка, които се борят да заченат и ученик (студент), който се опитва да намери своето място в света, могат да изпитат чувство за тотален провал, което само увеличава скръбта. Те могат да започнат да се фиксират и напълно за зациклят в сравнения на своя живот и своята съдба с другите. Неочакваните политически промени могат да доведат до загуба на познатата реалност и усещане за абсолютно неразбиране на това как работи светът.

Заключение

За да се справи човек с такава силна отрицателна емоция каквато е скръбта, е нужно на първо място да върне думата „скръб“ на полагащото й се място и да говори за нея. Загуба на идентичност, сигурност, автономност и надежда – всички тези загуби могат да доведат до чувство на скръб. Скръбта и траурът като образи могат да помогнат на всеки от нас да премине през моментите или периодите на хаос, само посредством деликатността, която другите могат да предоставят на скърбящия. Скърбящият получава съчувствие и има право на гняв, тъга, вцепенение, дезориентация и нелинейно изцеление с неговите „връщания назад“ (регрес). Думата скръб деликатно характеризира вътрешната реалност на чувствата, като деликатно разрешава (легитимира) и конкретизира нашите вътрешни преживявания на траурния процес за другите хора.

Погрешно е да се счита, че докато мнозина преживяват неуспехите и трагедиите в живота със скръб и траур, други да смятат, че нямат право да споменават това състояние. Напротив, като всяка силна емоция и скръбта трябва да се преживее и емоционално да се преработи (да се осъзнае).

Така че всеки човек следва да получи разрешение. Можете да скърбите, защото вашата загуба е действителна.

За метафората на „взривоопасните минни полета“ в отношенията

Преживените, но непреработени в миналото емоции, винаги остават в структурата на личността под формата на консервирани емоционални мини, маркиращи детските травми.

За да се илюстрират колизиите, конфликтите и деструктивността в отношенията между двама души, намиращи се в близка връзка, например, съпружеска двойка, може успешно да се приложи метафората за личността, която носи в себе си „минни полета“, заложени в миналото.  Под мини следва да се разбират емоционалните травми с различна степен на тежест, които неминуемо присъстват на „личната територия” на всеки човек. На първо място, става дума за онези болезнени травми, които се създават най-често в условия на близки отношения още в най-ранна възраст със значими за детето хора – това са родителите.

Този вид травма неизбежно възниква в отношенията между родител и дете. Дори и на най-внимателните и любящи родители им е трудно да не „объркат“ някъде отношенията с децата си. Твърде много потребности са „обвързани“ с родителските фигури, а е твърде малка емоционалната дистанция между родителя и детето, за да не бъде повлияно то от родителското въздействие.  В такива ситуации между тях възникнат много силни емоции (безпокойство, гняв, ярост, срам, страх). При това не всички силни емоции могат да бъдат преживени и преработени от детето. Част от тях, скрито от самите родители, а и от малкият наследник остават в структурата на личността му под формата на консервирани емоционални мини, които маркират детските травми.

Първоначално възникнали в близките отношения (дете-родител), тези травми най-често се актуализират впоследствие също в близки, но вече възрастни отношения (партньор-партньор) в семейната двойка. Двама души, които встъпват в такива отношения се сближават емоционално и физически и неизбежно влизат в съприкосновение със своите личните полета, като се натъкват както на своите, така и на емоционалните мини на другия.

В резултат на такова „нахлуване“ се актуализират силни емоции и възниква емоционален взрив. Емоционалната експлозия разрушава контакта и отхвърля партньорите на емоционално безопасна дистанция. Впоследствие за да се сближат отново един с друг, на тях им е нужно време и усилия. Необходимо е да се „лекуват раните“ и да се възстанови доверието в партньора, причинил душевната болка.

Оказва се, че всеки следващ път това става все по-трудно да се направи. Възстановяването на доверието не е лесно. В класическата съпружеска двойка партньорите по правило не познават добре територията на своето минно поле и нямат представа за тази на партньора си. В резултат на това, постоянно натъквайки се на емоционални мини, хората интуитивно избират безопасна дистанция, жертвайки близостта и интимността в отношенията.

По какви прояви може да се определи, че е била активирана емоционална "мина"?

За това ще свидетелства такава емоционална реакция, която не съответства на силата на стимула, който я причинява и която води до временно прекъсване на контакта между партньорите. Критерият е именно това разминаване между стимул и реакция. Незначителен по сила стимул може да провокира мощна емоционална реакция при другия. Стимул-детонатор може да бъде всякаква интервенция на партньора – дума, забележка, оценка, интонация, мимика, жест, поза.

В зависимост от силата на емоционалната реакция се срещат различни видове „мини“, но всеки път,  активирайки своята емоционална „мина“, най-често човек е изправен пред преживявания на отхвърляне, обезценяване и сравнение.

Леките „мини“ са тези, които предизвикват чувства като обида и гняв. Такива мини не отхвърлят далеч засегнатия партньор и ситуацията на емоционално отчуждение може да не продължи дълго –  от няколко минути до няколко часа.

Тежките „мини“ поразяват чувствата на засегнатия партньор по-сериозно, предизвиквайки чувства на ярост, гняв, омраза. При тази ситуация емоционалната дистанция е много по-голяма, а емоционалната студенина може да продължи дни и месеци.

При много тежките „мини“ човек буквално се анестезира и губи всякаква чувствителност. В това минно поле са заровени много силни, трудно поносими чувства – срам, силен страх, отвращение. Поради тяхната токсичност и непоносимост за човек, те са заровени дълбоко и са добре маскирани. В този случай човек изглежда емоционално нечувствителен и дисоцииран.

Обща особеност на всички мини е тяхната многократна употреба. Мината експлодира толкова пъти, колкото пъти бъде настъпена и това продължава до тогова,  докато един ден не бъде обезвредена. Именно психотерапевтите са тези професионалните „сапьори“, които имат знанията и уменията да обезвреждат „емоционалните мини“.

Все пак, има някои неща, които всеки човек, който е възприел това разбиране за емоционалните травми, можете да направи в отношенията си, без да прибягва до професионална помощ.

Намирайки се в емоционално близки отношения, хората започват да пресичат минните си полета, като неизбежно стъпват върху „мините“ на своя партньор. Колкото и внимателни и прецизни да са те, това неминуемо се случва.

И тук възниква въпросът, какво е важно да се направи, за да се намали взаимното нараняване?

-Осъзнайте, че всеки човек има емоционални мини, включително вие и вашият партньор.

-Отнасяйте се с уважение към „мините“ на партньора си, не му се карайте за тях, не се опитвайте да го критикувате, поучавате или „лекувате“. За това има професионални "сапьори" – психотерапевтите.

-Разговаряйте, споделяйте, договаряйте се.

Всеки човек има своя собствена карта на минното поле. Някои от неговите „мини“ са му добре известни, той може да се досети за други, но има и такива, за които самият той не знае. Последните може да ги открие едва в момента, в който избухнат. А те избухват винаги, когато хората се намират в близки отношения. Важното тук е, човек да познава добре своята карта с минни полета. За да направите това, трябва да изследвате силните си чувства и ситуациите, в които възникват тези чувства. Не е случаен класическият въпрос на всеки консултант или психотерапевт: „Разкажете за последния случай, когато преживяхте това!“. Ето как можете да начертаете своя собствена карта на „минните полета“:

-Опознайте картата с минните полета на вашия партньор. За да направите това, трябва да сте внимателни към неговите емоционални реакции и да създадете доверителни отношения, в които партньорът сам да ви разкрие това, което знае за картата на своето минно поле. Помнете, че в този процес човек винаги пристъпва неуверено и с безпокойство, че другият може да използва знанието за уязвимите му места и да му причини болка.

-След като се запознаете с картата на минното поле на вашия партньор, трябва да се опитате в общуването да избягвате използването на тези тригери, които могат да действат като детонатори за неговите емоционални мини – онези червени бутони, които не бива да натискате.  Това изисква много висока чувствителност към другия, търпение, разбиране, внимание и прецизност.

-От своя страна другият партньор също трябва да използва подобни тактики спрямо вас.

При такива условия двойката има шанс да направи действително своите отношения благополучни и конструктивни.

Разбира се, може да не правите нищо. Да не се самонаблюдавате и ангажирате със самоизследване, да не се интересувате от другите, да не преговаряте. В същото време всеки път, когато стъпите на емоционалната мина на другия, ще се изненадвате, критикувате, лекувате, назидавате, но самият не бихте научили нищо за да избягвате тези кризи. За съжаление много съпружески двойки постъпват по този начин, но това е пътят към емоционална студенина и загуба на близост.

Синове с примка на шията

През последните десетилетия светът започна да говори по-открито за насилието срещу жени и деца. Създават се цели социални програми за защита на жертвите на насилие. Жените, преживели физическо или сексуално насилие, вече не крият лицата си, а стават лидери на тези движения.

Обществото се учи да им съчувства и да ги подкрепя. Учи се да не е толерантно към насилниците, а да ги спира, дори и да изглежда грубо. Хората все още не са напълно готови да разберат мотивите им, но това може да не е необходимо. Има неща на този свят, на които просто трябва да се каже кратко и ясно – „Не!“

При работа с жертви на насилие се оказва, че много от тях  се чувстват виновни за случилото се. Те считат, че тяхната провокация е причина за насилието.

Вярно е, че поведението на жертвата привлича насилника. Но има „златно правило“ при случаите на всяко насилие: „Насилникът винаги е виновен за насилието“.

Никаква провокация не може да оправдае факта, че един индивид, който не успява да контролира импулсите си, е нарушил грубо и безцеремонно границите на друг, който е по-слаб от него.

Ето защо психологическата работата  с хора, които са станали обект на насилие или още по-лошо – сексуално експлоатирани и насилвани като деца, е изключително трудна. Очевидно е, че тези рани никога не заздравяват напълно.

В този текст обаче, вниманието е насочено към мъжете, които са преживели насилие.  Става дума за емоционалното насилие на майките срещу своите синове. „Майка ми е нещо свещено“. Зад тази фраза може да се крие наистина красив образ на силна и любяща майка, но тогава мъжът няма да говори за светостта на жената. Той просто ще бъде добър съпруг и баща.

Друг вариант на тази история е как истинско чудовище в женска форма се крие зад свещен образ. Хората понякога се питат дали има женска версия на Синята брада? Да, има.

Има много мъже, които дори възрастни все още са във властта на своите майки. На врата им виси дебело въже, наречено вина, а другият край на ласото се намира в малките и упорити ръце на майките им.

При тези мъже всеки порив към свобода се посреща с остро отмъщение и те постепенно са се научили да бъдат предсказуеми, последователни и много надеждни.

Тази надеждност в никакъв случай не е следствие от съзнателен избор, тя е жизнена необходимост, за да не се задушат напълно и да не увиснат на това въже, предавайки душата си на своята майка. Да, те твърдо вярват, че душата им принадлежи на нея – тя ги е родила, което означава, че тя е пълен собственик и на душата, и на тялото им.

Получила неограничена власт над момчето, което е родила, една жена рискува да изнесе върху него цялото си недоволство и гняв, свързани с мъжете. Сега синът й ще отговаря за всички грехове и той ще оправдае всичките й надежди. Сега тя определено ще го възпита в любов, но основното е уважението към жената.

Тя определено ще го накара да я уважава, защото е толкова благородна кауза да отгледаш истински мъж. А що се отнася за собствения съпруг, то тя е убедена, че определено не може да се вярва на този инфантилен слабак, който се смята за негов баща.

Тя е негова майка и баща, защото тя е тази, която поиска той да се роди. Тя издържа всички трудности на бременността и раждането, печелеше пари, докато този неудачник, баща му мързелуваше.

Всичко в името на това чудо, което е предопределено да стане най-добрият мъж в живота й! Тя ще защити чудото си, сина си, защото в него, като в яйце има игла, в края на която е нейният живот. Нейният бъдещ живот, нейната старост.

„Той трябва да направи бъдещия ми живот щастлив, защото мъжът е този, който прави живота на жената щастлив. Той ще задоволява желанията ми и ще ме предпазва от опасности. Съпругът ми не можа да се справи с това, търсенето на друг е невъзможна задача, а този малкият мога да го научите на всичко“. И майката определено ще се справи с тази задача. Всичко е в нейните ръце.

Синът й я гледа с очите си, очаквайки любовта, която тя непременно ще му даде. Не просто така разбира се, а защото той ще направи правилно това, което тя очаква и изисква от него. Това е правилното възпитание, насърчаващо правилните действия. А любовта на този свят не се дава просто така. На нея поне определено не са я дали просто така.

  И той рано узнава за чувството на гордост и удовлетворение, когато застава като малък мъж до майка си. С жена, чиято значимост е равна на вселената. Той няма да оцелее без нейната любов и ако това означава да стане възрастен, да зачита желанията й, да остави настрана чувствата си, да изтърпи дискомфорт – на всичко това той е съгласен. Това не е толкова висока цена в сравнение с живота, който му е дала.

Животът продължава и цената расте, но никой не го предупреждава за това. Напротив, все повече хора около него имат нужда от подкрепа, която той бърза да им осигури. Защото именно в тези моменти гърбът му се изправя и цялото му същество се смирява от чувство на гордост и сила. Това е моментът на истината. Или тази отдаденост, или смъртта.

Така животът на „изнасиленият“ мъж продължава, докато един ден мануалният терапевт го уведомява, че „като че ли е напипал на гърба му нещо като черупка“, която притиска гръбначния му стълб и ще е добре да отиде на психолог, за да разбере каква тежест носи на раменете си. Нима не е мъжка работа да се носят тежки неща?

Просто трябва да си починете малко или още по-добре да напомпа мускулите си, за да не го боли гърба. Вярно, сърцето му също започва да се шегува, но това са глупости. Просто трябва да си починете малко, няколко дни и всичко ще мине.

Повечето от тези момчета не доживяват до 50 години. Ресурсът се изчерпва. Понякога, в моменти на отчаяние, те ще се уловят, че от чувствата към майка им е останала само тиха ненавист, избухваща в неконтролируеми мисли или емоции.

Веднага след това ще се появяват чувство на вина и гняв към себе си. Има толкова много нещастни хора, които се нуждаят от подкрепа: деца, жени, стари хора. Има ли право на съжаление? А е толкова позорно, когато хората те съжаляват.

Той ще умре бързо, за да не натоварва другите. Понякога преди майка си. И определено по-рано от очакваното. Много хора на погребението му искрено ще съжаляват, че един добър човек си отиде.

На никого не би му хрумнало, че този човек всъщност не е имал собствен живот. Той така й не узнава своите желания, а и никога не се е научил да се радва. Единствената му радост е била, когато е правил добро на другите. Това е смърт в резултат на изтощение от постоянното, непрестанно насилие на вътрешната майка, която е била точно копие на истинската му майка...

Ролята на бащата в семейството

„Детето има нужда от баща“ – едва ли има жена, която да не е усещала натиска на тази фраза. Някои се опитват да следват този принцип – правят всичко възможно да поддържа нещастен брак, така че детето да расте „нормално“. Други със същото усърдие се бунтуват срещу този принцип и раждат деца „за себе си“.

Защо едно дете има нужда от баща, какви проблеми има риск да възникнат при отглеждането на деца с и без баща, и как тези рискове могат да бъдат намалени?

Специалисти, работещи в различни направления на психологическата наука, описват по различни начини какви функции изпълнява бащата при отглеждането на детето. Ако техните позиции бъдат сведени до едно цяло и донякъде бъдат опростени, ще се получи следното:

За развитието на детето е важно майката да има собствен живот – други дейности, важни хора и радости в живота, освен него.

За детето е важно да види как хората общуват във взаимоотношенията – как са структурирани взаимодействията между съпруг и съпруга, майка и баща при отглеждането му и т.н.

За детето е важно (както з момчето, така и за момичето) да наблюдава как се държи мъжът в ролята си на съпруг и баща, за да формира бъдеща представа за себе си или за партньора си.

Ако няма баща, детето трудно формира идеала за мъж и себе си, както и усвояването на модели на поведение в семейството. Същите трудности възникват когато бащата е наличен, но не може да помогне на детето да създаде достоен образ на мъж (дисфункционален, периферен баща). Животът изобилства с истории за това, как главата на семейството унижава членовете на домакинството, крещи им или дори вдига ръка, но едно нещо пречи на майката да се разведе – убеждението, че детето не трябва да живее без баща. Към тези майки е полезно да бъде поставен въпроса: „Искате ли синът ви да подражава на вашия съпруг?“ или „Искате ли дъщеря ви да търси съпруг по образец и подобие на този баща?“ Малко вероятно е един баща, само с присъствието си да възпита дете, което по нищо не прилича на него.

Какво можеш да се направи?

Ако бракът оцелява с чести конфликти или родителите са в ситуация след развод, но бащата участва във възпитанието на детето, ще бъде полезно да се вземат предвид следните правила:

-Детето не бива да става свидетел на конфликтите. То не трябва да бъде въвличано в отношенията между родителите. Ако има дискусионни въпроси, най-добре е да се намери време и място за обсъждане на проблемите далеч от детето.

-В същото време, родителите не бива да крият или маскират напрежението между тях, особено когато детето е по-голямо. То все пак ще разбере, че нещо не е наред между мама и татко или ще разбере фалша, или ще започне да смята постоянните кавги за норма на взаимоотношения. По-добре е да се обясни на детето, че понякога мама и татко имат разногласия, понякога татко и мама се сърдят един на друг и т.н., в зависимост от възрастта.

-Родителите трябва да се въздържат от негативни оценки един спрямо друг пред детето. Пагубни са последиците, когато единият родител говори лошо за другия родител на детето си – това може силно да навреди на самооценката му и да предизвика недоверие и у двамата родители. Препоръчително е да се обясни, че татко наистина е обидил мама, че мама вече не иска да вижда татко, но за самото дете татко винаги ще остане татко.

-Отрицателни са последиците при опити да се „купува“ любовта на детето с подаръци и глезотии. Ако и двамата родители, въпреки конфликтите си, участват в живота на детето, много е важно да се разработи повече или по-малко за координирана и последователна стратегия при възпитанието, следвана от двамата родители.

Ако в живота на детето няма баща по една или друга причина:

-Много е важно за здравословното развитие на едно дете майка му да има свой живот. Ако майката се посвети изцяло на детето, твърде често тя започва да живее живота на самото дете: обикновено се превръща в свръхпротектираща, контролираща, притискаща детето. С този стил на възпитание тя най-често ще ограничава правото на детето да прави свои избори, да се учи на самостоятелност и отговорност.  По-късно тази майка ще избира неговата кариера, приятелите и дори увлеченията му. Проблемът за детето идва по-късно, когато то, вече като възрастен ще имитира поведението на властната си майка.

-За едно дете са важни различни примери за мъже, от които то би могло да създаде идеален образ (за подражание или избор на партньор): роднини, учители, треньори и др.

-Ще бъде полезно за развитието на детето, ако майката, след раздялата със съпруга си, получи възможност за работа с психолог, за да се справи с емоциите на негодувание или мъка, и развие умения за самоконтрол, като с това предпази от пренос на негативни чувства върху самото дете.

 

Хомосексуалност и психични проблеми (Нийл Е. Уайтхед[1])

Американската психиатрична асоциация, въпреки силните протести (вж. Socarides, 1995), премахна хомосексуалността от своя диагностичен наръчник за психични нарушения. В решението си APA са се ръководили от силният стремеж да намали ефекта от социалния натиск. Въпреки това, един от резултатите от това решение беше, че гей активистите започнаха да използват авторитета на психиатрията, за да твърдят, че хомосексуалистите като група са толкова здрави, колкото хетеросексуалните. Това определено не способства публикуването на изследвания, които предполагат хипотеза, че хомосексуалността все пак е свързана с психични проблеми.

В своя обзор на литературата Gonsiorek (1982) доказва, че няма данни, които да илюстрират психични различия между гейовете и хетеросексуалните и че дори и да има, това трябва да се разглежда като резултат от социална стигматизация. Освен това Рос (1988) в кроскултурно изследване стига до извод, че психиката на повечето гей мъже е в нормалните граници. Други изследвания обаче намекват за съществуването на различия в психиатрията между хомосексуалните и хетеросексуалните. Едно проучване на Riess (1980), използващо MMPI (Minnesota Multidimensional Personality Inventory), добре известна и много валидна методика, установява, че хомосексуалистите проявяват изразена „лична и емоционална свръхчувствителност“.

През 1991 г. абсолютното равенство на хомо и хетеросексуалността беше защитено в статията „Емпирична основа за отказ от модела на психичните разстройства“ („The Empirical Basis for the Demise of the Mental Illness Model“) (Gonsiorek, 1991). Но до 1992 г. хомосексуалността беше включена в световния психиатричен справочник на останалите страни – Международната класификация на болестите – Тhe International Classification of Diseases (King and Bartlett, 1999). Изглежда, че останалият свят се е съмнявал в решението на APA от 1973 г. още около две десетилетия.

Но дали хомосексуалността наистина е израз на здраве, колкото хетеросексуалността? За да отговорим на този въпрос, се нуждаем от репрезентативни проби, които изследват психичното здраве на хомосексуалистите и се различават от изследванията на Евелин Хукър (нейните изследвания изключват всички тревожни и нетипични в полов план моменти). За щастие, такива представителни проучвания станаха достъпни.

Ново изследване разкрива по-високи нива на патология. Едно важно и коректно проведено проучване показа, че сред хомосексуалистите опитите за суицид са 6 пъти по-високи от средното (Remafedi et al., 1998).

След това, неотдавна, в Архивите на Общата Психиатрия (Archives of General Psychiatry) – солидно и уважавано издание, се появиха три изследвания с обширни коментари (Fergusson et al., 1999, Herrell et al., 1999, Sandfort et al., 2001, and e.g. Bailey, 1999). Ж. Майкл Бейли написа коментар върху горните изследвания. Трябва да се отбележи, че именно Бейли е извършил широко разпространените в пресата изследвания на еднояйчни близнаци, които гей активистите са използвали в подкрепа на теорията за генетичната предопределеност.

Бейли казва: „Тези изследвания предоставят може би най-добрите публикувани данни за връзката между хомосексуалността и психопатологията, и всички стигат до неутешителния извод, че хомосексуалистите са изложени на значително по-висок риск от някои форми на емоционални проблеми, включително суицид, обща депресия, тревожни разстройства, разстройства в поведението и никотинова зависимост... Силната страна на новите изследвания е степента на контрол“.

Първото проучване изследва близнаци, които са служили във Виетнам (Herell et al., 1999). Изследователите стигат до извод, че средно хомосексуалните мъже са 5,1 пъти по-склонни да проявяват суицидно поведение и мисли, отколкото хетеросексуалните мъже. Това отчасти се обяснява с депресията и зависимостта от психоактивни вещества, което може да има, но може и да няма  отношение към хомосексуалността (когато тези два фактора бяха изключени, измерванията спадат до 2,5 – но все още значително над нормата). Авторите смятат, че на склонността към суицид влияе независим фактор, вероятно непосредствено свързан с хомосексуалността.

Второто проучване (Fergusson et al., 1999) проследява голяма група хора от ранна детска възраст до 20-25 години. Метод, който се явява особено надежден и свободен от повечето недобросъвестни намеси. Това изследване установява значително по-високи прояви на депресия, тревожни разстройства, поведенчески разстройства, зависимост от психоактивни вещества и суицидни мисли при тези, които са проявявали хомосексуална активност.

Третото проучване е проведено в Холандия (Sandfort et al., 2001). При него отново са открити проблеми с психичното здраве. Трябва обаче да се отбележи, че при ХИВ инфектираните не е установен по-голям брой психични заболявания, въпреки че те би трябвало да бъдат по-тревожни и депресирани. Трета група изследователи стигат до заключението, че ХИВ не е причина за психични проблеми – по-скоро това е социално отхвърляне, дори в Холандия, където алтернативният начин на живот е по-приет, отколкото в други страни. Резултатите от това проучване не вдъхват доверие.

Коментарите за тези проучвания повдигат интересни въпроси.

1.Вече е съвсем очевидно, че психичните проблеми наистина са свързани с хомосексуалността. Това е силен довод в подкрепа на онези, които се противопоставят на решението на APA от 1973 г. Въпреки това, съществуващите изследвания не отговарят на въпроса дали хомосексуалността сама по себе си е патология.

2.Изследванията показват, че само малка част от неклинична извадка от хомосексуалисти имат някакъв диагностициран психичен проблем (поне според настоящите диагностични критерии), докато по-голямата част от хомосексуалистите не страдат от психични заболявания.

В Нова Зеландия, например, лесбийките са два пъти по-склонни да потърсят помощ от терапевт, отколкото хетеросексуалните жени, но само 35% (максимум 50%) от тях го правят някога през живота си (Anon, 1995, Saphira and Glover, 2000, Welch et al., 2000), и това е сходно с аналогичните показатели  в САЩ.

В повечето случаи опитите за самоубийство са провокирани от разрив в отношенията. Сега можем да се запитаме: какво мотивира опитите за самоубийство – дали това е стилът на живот на един гей мъж или раните, нанесени от обществото? Нито едно от заключенията не изглежда достатъчно ясно. Все пак Сагир и Робинс (Still, Saghir and Robins, 1978) изследват опитите за самоубийство сред хомосексуалисти и стигат до заключението, че 2/3 от всички опити са причинени от разпадане на връзката, а не от социален натиск.

Белл и Вайнберг (Bell и Weinberg, 1981) също стигат до заключението, че основната причина за опитите за самоубийство е разпадането на връзката. На второ място според тях е невъзможността да приемат самите себе си. Тъй като в сравнение с хетеросексуалните, при хомосексуалните се наблюдава по-голям брой партньори и раздели, и тъй повечето дългосрочни гей отношения рядко са моногамни, не е изненадващо, че има пропорционално повече опити за самоубийство. Средният брой партньори сред хомосексуалистите е 4 пъти по-голям от този на хетеросексуалните (Whitehead and Whitehead, 1999, изчислено от Laumann et al, 1994).

А опитите за самоубийство сред хомосексуалистите е 3 пъти повече. Има ли закономерност между тези два показателя?

Друг фактор са моментите на принуда и зависимост (Pincu, 1989), които могат да доведат до усещане, че животът е извън контрол (Seligman, 1975). Някои (оценките варират, но може би 50% от младите хора днес) не вземат предпазни мерки срещу ХИВ-СПИН (Valleroy et al., 2001) и имат сериозни проблеми със сексуална зависимост, и зависимостта от психоактивни вещества. Това очевидно също повишава склонността към самоубийство.

Ефект на социална стигматизация

Води ли общественият натиск до възникване на психични проблеми? Много по-малко, отколкото мнозина биха си помислили. Авторите на холандското изследване са били доста изненадани когато откриват толкова голям брой психични болести сред хомосексуалистите в страна, където търпимостта към хомосексуалността е много по-висока, отколкото в други страни.

Друг добър пример за сравнение е Нова Зеландия, където толерантността към хомосексуалността е по-висока, отколкото в САЩ. Законодателството предоставя на движението специални граждански права, те непрекъснато се разширяват и не срещат съпротива никъде в страната. Въпреки високото ниво на обществена търпимост, опитите за суицид остава на същото ниво като в САЩ.

В едно кроскултурно сравнение на психичното здраве в Холандия, Дания и САЩ, Рос (1988) не успява да открие значителни разлики между страните. С други думи, по-високите нива на обществено неприемане в Съединените щати не се отразяват в мащаба на психиатричните проблеми.

Има още три други момента, които не са намерили място сред статиите на Архива, които е полезно да се има предвид. Първите две включват диагнози от DSM (Диагностичен и статистически справочник за психични разстройства).

Промискуитет и антисоциална личност

Един безразборен в своите връзки човек, било то хомосексуален или хетеросексуален, е по-вероятно да бъде антиобществена личност. Заявлението на Ротело, открито обявил себе си за гей, казва само по себе си всичко: „аспектът на незаконността, т.е. греховността, се счита от мнозина за един от най-големите атрибути на гей сексуалната култура“ (Rotello, 1997).

Елис и други (Ellis et al., 1995) изследвали пациенти в гинекологично-урологична клиника. Оказало се, че 38% от хомосексуалистите, посещаващи клиниката, имат нарушения в социалното поведение, както и 28% от хетеросексуалните. И двата показателя са доста над 2% от нарушенията на социалното поведение от общата маса население, което на свой ред може да се сравни с 50% от намиращите се в местата за лишаване от свобода (Matthew, 1997).

Възможно е наблюдаваните повишени нива на разстройства на поведението в Нова Зеландия да предвещава откриването на антисоциални личности. Терапевтите, разбира се, не виждат често антисоциални личности, тъй като е малко вероятно последните често да търсят помощ. Второ, по-рано беше отбелязано, че 43% от подборка с булимия (с епизоди на преяждане с или без последващо повръщане) са хомосексуални или бисексуални (Carlat et al., 1997), ниво, което приблизително с 15 пъти превъзхожда тази група от населението. Това означава, че хомосексуалистите са непропорционално засегнати от това заболяване. Това може да се дължи на интензивната загриженост за своя външния вид и физическата форма, което е често срещано сред хомосексуалните мъже.

 Идеология на сексуалното освобождение

Може да се твърди, че стилът на живот на хомосексуалния мъж сам по себе си, в своята крайна форма, се явява психично нарушение. Спомнете си Ротело, гей защитник, който твърди, че „аспектът на незаконността, т.е. греховността, се разглежда от мнозина за един от най-големите атрибути на сексуалната гей култура“. За мнозина еротичното влечение към своя пол се превръща в основна ценност на съществуването и нищо друго – нито здравето, нито самият живот – не трябва да възпрепятстват реализацията на този стил на живот. Хомосексуалният промискуитет ускорява ХИВ/СПИН кризата на Запад, но дори тази трагедия не трябва да ограничава сексуалната всепозволеност.

Отново според Ротело идеята за отговорността за опазване на другите от ХИВ е напълно чужда на много групи, които се опитват да противодействат на разпространението на СПИН. Разпространява се само идеята „Защити се“, а защитата на другите не е предвидена в повечето официални рекламни кампании за презервативи (интересно изключение е Франция през 80-те години). Казано направо, последователното хомосексуално поведение представлява едновременно потенциална заплаха от смърт както за другите, така и за самия човек.

Безусловно, тези, които рискуват живота на хората в името на сексуалната свобода, трябва да бъдат признати за психично болни. А това без съмнение е един от най-сериозните рискове, разпространени сред значителна част от обществото. Не мога да намеря сходно ниво с подобни размери на риск за живота в нито едно друго общество.

И накрая, в заключение, ако попитаме: „Явява ли се психичната болест вътрешно присъщо състояние на хомосексуалистите?“, отговорът трябва да бъде: „За да се оцени наистина  правдиво това, ще са необходими бъдещи независими от идеология изследвания“.

Литература

1.Anon. (1995): Lesbians use more mental health care. The Dominion (NZ) Nov 1, 14.

2.Bailey, J.M. (1999): Commentary: Homosexuality and mental illness. Arch. Gen. Psychiatry. 56, 876-880.

3.Bell, A.P.; Weinberg, M.S. (1978): Homosexualities. A Study Of Diversity Among Men And Women. Simon and Schuster, New York.

4.Carlat, D.J.; Camargo, C.A.; Herzog, D.B. (1997): Eating disorders in males: a report on 135 patients. Am. J. Psychiatry 154, 1127-1132.

5.Ellis, D; Collis, I; King, M (1995): Personality disorder and sexual risk taking among homosexually active and heterosexually active men attending a genito-urinary medicine clinic. J. Psychosom. Res. 39, 901-910.

6.Fergusson, D.M.; Horwood, L.J.; Beautrais, A.L. (1999): Is sexual orientation related to mental health problems and suicidality in young people? Arch. Gen. Psychiat. 56, 876- 880.

7.Gonsiorek, J.C. (1982): Results of psychological testing on homosexual populations. In: Homosexuality. Social, Psychological and Biological Issues. (Eds: Paul, W.; Weinrich, J.D.; Gonsiorek, J.C.; Hotvedt, M.E.) Sage, Beverly Hills, California, 71-80.

8.Gonsiorek, J.C. (1991): The empirical basis for the demise of the illness model of homosexuality. In: Homosexuality: Research Implications for Public Policy. (Eds: Gonsiorek,J.; Weinrich, J.D.) Sage, 115-136.

9.Herrell, R.; Goldberg, J.; True,W.R.; Ramakrishnan, V.; Lyons, M.; Eisen,S.; Tsuang, M.T. (1999): Sexual orientation and suicidality: a co-twin control study in adult men. Arch. Gen. Psychiatry 56, 867-874.

10.Kalichman, S.C.; Dwyer, M.; Henderson, M.C.; Hoffman, L. (1992): Psychological and sexual functioning among outpatient sexual offenders against children: A Minnesota Multiphasic Personality Inventory (MMPI) cluster analytic study. J. Psychopath. Behav. Assess. 14, 259-276.

11.King, M.; Bartlett, A. (1999): British psychiatry and homosexuality. Brit. J. Psychiatry. 175, 106-113.

12.Laumann, E.O.; Gagnon, J.H.; Michael, R.T.; Michaels, S. (1994). The Social Organization of Sexuality. University of Chicago Press, Chicago.

13.Matthews, R. (1997): Game theory backs crackdown on petty crime. New Scientist 156(2078), 18.

14. Pincu, L. (1989): Sexual compulsivity in gay men: controversy and treatment. J. Couns. Dev. 68(1), 63-66.

15.Remafedi, G.; French, S.; Story, M.; Resnick, M.D.; Blum, R. (1998): The relationship between suicide risk and sexual orientation: Results of a population-based study. Am. J. Publ. Health 88, 57-60.

16.Riess, B. (1980): Psychological tests in homosexuality. In: Homosexual Behavior: A Modern Appraisal. (Ed: Macmor,J.) Basic Books, New York, 298-311.

17.Ross, M.W. (1988): Homosexuality and mental health: a cross-cultural review. J. Homosex. 15(1/2), 131-152.

18.Rotello, G. (1997): Sexual Ecology. AIDS and the Destiny of Gay Men. Dutton, Harmondsworth, Middlesex, UK.

19.Saghir, M.T.; Robins, E. (1973): Male and Female Homosexuality, A Comprehensive Investigation. Williams and Wilkins, Baltimore Maryland. 335 pages.

20.Sandfort, T.G.M.; de Graaf, R.; Bijl, R.V.; Schnabel (2001): Same-sex sexual behavior and psychiatric disorders. Arch. Gen. Psychiatry. 58, 85-91.

21.Saphira, M.; Glover, M. (2000): New Zealand lesbian health survey. J. Gay Lesb. Med. Assn. 4, 49-56.

22.Seligman, M.E.P. (1975): Helplessness - On Depression, Development And Death. Freeman, London.

23.Socarides, C.W. (1995): Homosexuality: A Freedom Too Far. Adam Margrave Books, Phoenix, Arizona.

24.Valleroy, L. A.; Secura, G.; Mackellor, D.; Behel,S. (2001): High HIV and risk behavior prevalence among 23- to 29- year-old men who have sex with men in 6 U.S. Cities. Poster 211 at 8th Conference on Retroviruses and Opportunistic

25.Infections, Chicago, Feb. 2001. 64.58.70.224/2001/posters/211.pdf.

26.Welch, S.; Collings,S.C.D.; Howden-Chapman,P. (2000): Lesbians in New Zealand: Their mental health and satisfaction with mental health services. Aust. N.Z.J. Psychiatry 34, 256-263.

27.Whitehead, N.E.; Whitehead, B.K. (1999): My Genes Made Me Do It! Huntington House, Lafayette, Louisiana.

[1] Нийл Е. Уайтхед, Ph.D. n., автор на „My Genes Made Me Do It“

Затвореното (изолираното) дете-първокласник

„Единственият разкош, който познавам, е разкошът на човешкото общуване“, казва френският писател Антоан дьо Сент-Екзюпери, „бащата“ на Малкия принц. Ако малкият човек общува неохотно и трудно, не обича и не знае как да се сприятелява и води уединен живот, той определено се нуждае от помощ. В крайна сметка, нежеланието за изграждане на връзки и придобиване на контакти може значително да усложни живота на детето в бъдеще – когато ще трябва да взаимодейства с колектив в училището, университета или работното място. Освен това децата без умения за общуване са по-склонни от общителните си връстници да бъдат подложени на стрес, тъй като всяка неочаквана ситуация ги изважда от релси. Нека да видим как родителите могат да изпълнят важната задача, да помогнат на своето „тихо“ и „плахо“ дете да се отвори и да стане по-дружелюбно и общително.

Понякога родителите бъркат затвореността със срамежливостта. Разбираемо е, защото и затворените, и срамежливите деца реагират на много неща по сходен начин: на непознати, на промени в обичайното си ежедневие, на всичко ново, с което се сблъскват.

Но има и разлика. Скромното, срамежливо дете се стреми да общува. Вярно е, че може начинът, по който го прави да се окаже погрешен и това да го обезпокои, но то се нужда от компания. Всичко е различно с едно затворено дете, което се опитва да се изолира от останалия свят. То просто не изпитва потребност да общува, защото не разбира, защо да го прави, като и така му е добре – в своята изолация то се чувства комфортно. Следователно действията на родителите трябва да бъдат различни. Срамежливото дете трябва да бъде научено да общува, а затвореното да бъде мотивирано и стимулирано, привиквайки към детската колектив.

И така, как можете да се разпознае, когато едно дете не се стреми към другите?

Реч. Детето или не говори изобщо, или говори малко и тихо.

Комуникационни умения. Всяка детска група предизвиква за него върхово напрежение и стрес. Няма значение дали сте отишли ​​на разходка до детската площадка или сте завели детето на детска градина, дори след дълго време то ще се притеснява от това място, от децата, които го заобикалят, и ще стои настрана.

Лично мнение. Затвореното дете може да е там, може да присъства в групата, но никой не знае за него – то или мълчи или винаги се съгласява с другите.

Приятели. В живота на затвореното дете те са много рядко явление.

Увлечения (хоби). Типично за затвореното дете е желанието да притежава домашен любимец, но забележете – то ще поиска игуана, хамстер или рибки, вместо кученце.

Обучение. То има затруднения с предмети, които изискват умения за устно разказване и взаимодействие с други деца (например, физкултура или литература).

Настроение. Промените в настроението могат да бъдат внезапни, като сълзите винаги са на очите на такова дете.

Адаптация към училище. Протича по-тежко, отколкото при по-общителните връстници.

Здраве. Много често симптомите показват някакво заболяване, но лекарите, въз основа на резултатите от прегледите, вдигат рамене и казват, че детето боледува на „нервна почва“ Психосоматични болки в корема, главоболие, затруднено дишане, скованост на движенията,  са все признаци за затвореност и самоизолация.

Защо детето е затворено и отчуждено?

Няма нужда да се търсят генетични корени в затвореността. Някои бързат да констатират: „Татко му беше също толкова необщителен“ или „Майка му също винаги е била срамежливо момиче“. Затвореността е придобита черта на характера. И се формира като защитен механизъм пред опасностите на външния свят. Така малкият човек се опитва да защити вътрешния си свят от външни опасности.

Какви са тези опасности? Затвореността и изолацията като правило, възникват под влияние на външни фактори. Характерът на затвореността се влияе от особеностите на възпитанието (твърде строго, например), общата обстановка както в семейството, така и в детската градина или училището и от преживените конфликти.

Понякога причините за изолацията се търсят в много ранна детска възраст. Има хипотеза, че децата, които са били разделени от майка си за известно време след раждането и които са били лишени от общуване с нея в първите дни от живота си, показват в зряла възраст по-често стремеж към изолация. Те растат затворени и стеснителни. Но по-достоверен факт е, че според психолозите, детето проявява изолация като черта на характера едва след първата година.

Причината за затвореността може да бъде болест, психологическа травма, особености на темперамента, акцентуации или възпитанието. Последното заслужава специално внимание. Поведението на детето може да бъде повлияно както от прекалено строго възпитание, така и от извънредно „влюбване“, при което на него се отказва дори да посещава детска градина. В същото време, ако родителите не обръщат достатъчно внимание на детето, рядко общуват с него, почти никога не го питат как е минал денят му и какви са неговите успехи, то се затваря в себе си. Затворени могат да бъдат и деца, които по някаква причина не са попадали по-дълго време в детски колектив, например, често боледуващите деца.

Как да помогнете на детето си да преодолее затвореността и самоизолацията?

Малко е вероятно родителят сам, без консултация със специалист, да се справи с този проблем, така че има смисъл да посети детски психолог. Ето какви съвети най-често получават родителите, ако детето е затворено.

-Извеждане на детето на многолюдни места. За да свикне с компанията на връстници, е необходимо да се отдели много време за общуване. Парк, детска градина, детска площадка – всички тези места са подходящи. Главното е да не се настоява детето да „отиде да играе с други деца“. Препоръчва се да се остави да гледа, да свикне и да се заинтересува. Ако родителите не „стоят над главата“ му и не му оказват натиск, то бавно ще започне да изгражда собствени социални връзки.

-Прегръщане. Тактилният контакт е много важен за затворените деца в предучилищна възраст. Гушкайте детето по-често, дръжте го за ръка – това винаги успокоява.

-Провокиране на общуване. Ненатрапчиво, внимателно – например, помолете го да предаде пари за билет на кондуктора или да разбере колко струват любимите му сладкиши. Ако откаже, няма нужда да настоявате, опитайте отново друг път.

-Изразявате емоции и чувства с думи. Ако детето седи с отсъстващ поглед, не забравяйте да попитате какво се е случило. Докато четете приказка, обсъдете какви емоции изпитва този или онзи герой, като се съсредоточите върху положителните емоции. Предложете да познае как се чувства човекът, който седи срещу вас във вагона на метрото. Обсъждайте възможно най-често какво се случва около вас.

-Избиране на правилните приказки. Важно е те да не са описателни и да има много диалог между героите.

-Отборни игри. Можете да използвате всеки подходящ повод за участие; важно е детето бавно да свикне да общува в компанията.

-Посещения и приемане на гости. Детето не само ще се научи да общува с други хора. Виждайки общителността на родителите си, то ще се убеди от техния личен пример, че общуването е интересно, полезно и забавно!

Възрастови особености на 6-7 годишното дете

На какви възрастови особености трябва да обърнат внимание родителите на бъдещите първокласници?

Децата на възраст 6-7 години са на прага на интересен етап от живота. Те имат възможност да научат за света, околната среда, изкуството и творчеството. Най-важното обаче е, че те постепенно се подготвят за следващото важно събитие – обучението в училище.

Развитие на детето в предучилищна възраст

До 6-годишна възраст детето се подчинява на чувствата, което обяснява честите промени в настроенията. Поради възрастовите особености до 7-годишна възраст се наблюдава ускорен растеж на умственото развитие. Детето се учи да обяснява това, от което има нужда, без да прибягва до излишна емоционалност. В предучилищна възраст то започва да се самоопределя като личност, има мнение, което може да аргументира.

Сега вече може да избере игра за дълго време и да я играе от няколко дни до няколко седмици. Детето не само запълва свободното си време с тези дейности, но и придобива първите си трудови умения, развива въображението и мисленето си.

Личностното развитие включва два основни фактора: разбиране за това как работи светът около него и своето място в този свят. Детето вече може да отговори на въпросите: какво е то, с какво се различава от другите хора, какво е било, какво би искало да бъде.

Детето активно формира концепцията за самосъзнание, развива полова идентичност и се научава да разбира към кой пол принадлежи. Момичетата формират мек, отстъпчив стил на поведение, докато момчетата, обратно – активен стил, който им дава възможност да опознават  външния свят. Играта при децата на тази възраст се определя на полов принцип. Момичетата избират „майки и дъщери“, „училище“, „магазин“, момчетата избират коли и войници вместо плюшени играчки.

Развитие на емоционално-волевата среда

На възраст 6-7 години у детето се формират морално-етични категории. То започва да разбира как трябва да се държи и как да не се държи, как да постъпва добре и как зле.

На предучилищна възраст то не просто играе, а разпределя роли и следва сценарии. Започва да разбира, че има правила и изисква да ги спазва от себе си и от другите хора. Научава се да прави заключение: ти си „добър“, ако действаш според правилата, и „лош“, ако ги нарушаваш.

Особено важно за тази възраст е детето да общува с връстници. В тези отношения то се придържа към определени принципи, които гарантират безопасността и благополучието му. Когато правилата се нарушават, детето не се чувства защитено и реагира негативно на нарушението. Специфична особеност е, че на възраст 6-7 години в емоционалната сфера се наблюдава загуба на спонтанност и наивност в поведението. Детето започва да изгражда в поведението си веригата „искам - осъзнавам - правя“, това съответства на свързаните с възрастта промени в тялото.

В живота на детето се въвежда интелектуален компонент, което показва, че се появява волева регулация. И след осъзнаването на „какво искам“ и „как ще го постигна“, се появява следващият етап – „аз го правя“.

Развитие на психичните процеси

В предучилищна възраст започва да се развива произволното (волево) внимание и произволната слухова и зрителна памет. Детето вече съзнателно насочва и поддържа вниманието и паметта върху различни обекти. Вече не е яркото изображение е това, което привлича вниманието, а детето е в състояние самостоятелно да полага усилия за запомняне или да отделя фигурата от фона.

Въображението се развива бързо, речта става по-сложна, превръща се в ефективно средство за взаимодействие и регулатор на поведението. Детето говори в сложни граматични структури, изреченията стават по-разпространени и по-сложни. То може да включи в своята реч не само какво иска, но да предполага събитията, които очаква.

Логично мислене

Логическото мислене се развива много активно на възраст 6-7 години. За децата на тази възраст е характерно да разбират закономерности и да могат да допълват редица от предмети. Детето може да отдели четвърти излишен предмет и да продължи редицата от числа в рамките на десет. Мисленето се формира постепенно: детето се научава да отделя основни свойства и признаци на предмети, може да сравнява, обобщава и класифицира. През този период децата харесват интелектуални настолни игри, където могат да покажат умствените си способности.

Реч и социално развитие

Децата могат да съставят разказ по картина или по дадена тема. Речта е практически сформирана, речниковият запас е повече от 3000 думи. Детето общува на различни теми и умее да води монолог и диалог.

До първи клас детето обикновено трябва да познава обкръжението си, близки приятели и роднини, да разбира кои са те за него, да знае имената им и да помни истории, свързани с тях. Взаимодействието с връстници заема значителна част от денят им.

Физиологично развитие

За децата в предучилищна възраст са характерни физиологични промени, които са обусловени от израстването им. Височината се увеличава, като достига средно 120–125 см, а теглото, според СЗО, 21–25 кг. Детето пораства, но нервните процеси все още не са съзрели напълно, поради което капризите и прекалената обидчивост са обичайни.

Развиват се дихателната и сърдечно-съдовата система. На тази възраст за хармоничното развитие на детето са необходими спорт и игри на открито. Забелязали ли сте, че детето ви е затворено, отказва да общува с приятели, оплаква се от лош сън и апетит? Не пренебрегвайте това. Разбира се, тези симптоми не винаги са индикатор за заболяване, но превантивното посещение при лекар, психолог или логопед ще ви помогне да не пропуснете сериозни проблеми със здравето.

Ежедневни умения

Шест-седемгодишните деца вече могат да се обличат сами, да се обуват, знаят как да закопчават копчета, ципове и да връзват връзките на обувките. В състояние са да спазват ежедневни ритуали, например последователност от действия, когато се подготвят за детска градина, излизат на разходка или се приготвят за лягане. На бъдещият първокласник вече може да бъде поверена проста домакинска работа: поливане на цветя, почистване на бюрото, събиране на играчки. Тъй като по това време детето расте активно, е необходимо да се обърне внимание на неговия дневен режим, хранене и сън.

Съвети за родителите:

-Създайте оптимален режим за вашето дете, който да бъде съобразен с училищното време. Това ще му помогне по-късно, когато стане първокласник.  

-Определете психологическата готовност на детето за обучение.

-Изберете училище. Когато избирате училище, не забравяйте да проверите по каква учебна програма ще бъде водено обучението в началното училище. Изберете програма, която отчита индивидуалността на всеки ученик. Добре е програмата да предвижда по-дълъг период на адаптация в I клас, което помага на детето постепенно да свикне с обучението и да избегне стреса както за децата, така и за родителите. Първокласникът да получава необходимите знания в удобно за него темпо, всички задачи да са обяснени подробно, така че ученикът да няма проблеми с изпълнението им.

-Научете се да говорите с детето си като с равен. Ако стане тъжно или се страхува, подкрепете го.

-Повече хвалете и по-малко критикувайте. Научете се да обяснявате и да се договаряте с вашето дете в предучилищна възраст, без да повишавате тон. Това ще помогне за формирането на правилна самооценка, която значително допринася за обучението и успеха в живота като цяло.

Чести грешки на родителите на първокласници, при общуване с учителите

Първата година в училище крие много неизвестни не само за първокласниците, но и за техните родители. Променено ежедневие, нова среда и разбира се, първият учител. В този текст са представени някои „лоши съвети“, които ще помогнат на родителите да общуват ефективно  класните ръководители.  Ето какво определено не трябва да правите.

Състезаване с учителите за авторитет

На първо място, струва си да се осъзнае, че детето ще прекара значителна част от деня с учители в началното училище, които трябва да станат истински авторитет за момчетата и момичетата. На родителите често им е трудно да приемат, че вече не само те оценяват поведението на детето, дават съвети и поставят определени изисквания. Новата ситуация, създадена от новият статус на детето е такава, че родителите и учителите са принудени да действат съвместно.  Учителите се стремят да дадат на учениците всичко необходимо, но този процес може да стане доста проблематичен, ако родителите позволят на детето си да пренебрегва препоръките на учителя.

Оценяване публично професионализма на учителя

Преди да обсъдите компетентността и методите на работа на учителя с други членове на семейството и приятели, трябва да се уверите, че детето не чува вашите коментари. Като поставяте под въпрос професионализма на учителя, вие давате повод на ученика да последва примера ви. Родителите често имат определена идеална представа за учителя, училището и учебния процес като цяло, която се е формирала много преди постъпване на детето в първи клас. Но дори ако по някаква причина идеалът изглежда не е постигнат, детето не трябва да знае за това.

Обсъждане на училищните въпроси с учителя пред детето

Всички разбираме, че в съвременния ритъм на живот може да бъде трудно да се намери време за обсъждане на текущи неща. В опит да общуват ефективно, родителите са склонни да започнат да обединяват няколко неща. Например, да обсъждат лоша оценка и други училищни проблеми с учителя, когато вземат детето си от час. Това прикрива няколко негативни аспекта наведнъж, тъй като ученикът може да тълкува разговора по свой начин. Например, той ще реши, че мама или татко не са съгласни с решението на учителя и ще го оспори, което означава, че може да направи същото, защото родителите винаги са прави. В този случай авторитетът на учителя може да пострада.

Обвиняване на класния ръководител за неуспехите на ученика

Успехът на детето в обучението е резултат от взаимодействието между учители и родители. Преди да обвинявате класния ръководител за нещо, трябва да помислите как можете да му помогнете в тази ситуация. Просто сравнете двете опции за започване на разговор: „Защо Иван все още пише и чете лошо?“ със „Забелязах, че Иван все още се бори с четенето и писането, как мислите, че можем да му помогнем?“ След кой от тях ще искате да обсъдите проблема и въобще да водите разговор? Не забравяйте, че да се помогне на детето да постигне високи академични постижения е не само работа на учителя, но и до голяма степен отговорност на родителите.

Всеки ученик в класа е част от колектива. Учителят отчита индивидуалните особености на детето и при необходимост коригира подхода си. Но не е нужно да отделя който и да е ученик от останалите.

Натрупване на недоволство и претенции

Причините за конфликтите между учител и родител могат да се крият в различни неща. Случва се родителите да обвиняват учителя в несправедливо оценяване на работата, толериране на любимци или невъзможност за намиране на подход към ученика. Учителят от своя страна може да постави акцент върху дефицитите във възпитанието на детето в семейството. Тези неотложни въпроси когато възникнат, не винаги се обсъждат.

Натрупаното недоволство и претенции несъмнено се отразяват на конструктивното общуване. Този проблем е общ за всички форми на човешки взаимоотношения. В училищните конфликти между родители и учители обаче има една важна особеност – основната жертва ще бъде трета страна – ученикът.

Само ако учителите и родителите станат съюзници в образователния процес, те ще бъдат на страната на детето. Настройването на способите за взаимодействате не е толкова трудно. Важно е ясно да се осъзнае, че основата на успеха е съвместната дейност, в която всеки участник следва своята роля и изпълнява своите задължения.

Правила за етикет на родителите

Не се безпокойте предварително. С развитието на средствата за свръзка, към класическите трудности в отношенията между родители и учители се добавя и прекомерната достъпност. Всеки родител разполага с личния телефонен номер на учителя, чат и други възможности да свръзка с него чрез социалните мрежи. Но не бива да се избързва с писмените съобщения или телефонните разговори с класния ръководител при възникнали въпроси. Обсъждането на грешки в класната работа без тетрадка под ръка е много трудно. И въпросът „Трябва ли да си смените обувките за предстоящата разходка в музея“, изобщо не налага вниманието на учителя.

За работата – работното време.

Да си учител е призвание, но преди всичко това е работа. Само не забравяйте, че в класа има много ученици, а учителят има личен живот. Всички текущи въпроси могат да бъдат обсъдени на родителска среща, а спешните – най-малко в работно време. Подобна е ситуацията и със случайните срещи на обществени места.

За съжаление родителите често забравят, че учителят е и човек: жена, майка, съпруга. „А бихте ли му обяснили задачите след часовете?,  „Аз ще закъснея, нека поседи след часовете малко с вас“ – такива искания за съжаление, не са рядкост.

Бъдете тактични към детето си. Погрешно е да задавате въпроси от типа: „Как е моят Васил?“ на обща родителска среща. Неетично е учителят да говори за всяко дете пред целия клас –  някои от родителите ще се усмихват или дори злорадстват, а други ще се изчервят, изгаряйки от срам. Затова е по-логично да си организирате индивидуална среща с учителя и там да разберете всичко.

Пригответе се за срещата. Не забравяйте, че освен да преподават, учителите имат и не малко административна работа – буквално са затрупани от документация. Следователно, срещата с учител в училище трябва да се третира като всяко друго бизнес събитие – организирайте посещението предварително, подгответе въпроси и осигурете убедителни аргументи за разговора.

Психологическа готовност на детето за училище

Много родители се чудят как да определят психологическата зрялост на детето и да са сигурни, че на 6, 7 или 8 години то наистина е готово да учи. Какви са показателите за психологическата готовност на детето за училище, които прогнозират успешната му адаптация?

Същност на психологическата готовност за училище?

Психологическата готовност на детето за училище или училищната зрялост е сложен показател, който позволява да се прогнозира колко успешно ще учи първокласника. Ключовата дума в определението е „успешно“, тъй като ценността на началното училище е не само в това, детето да придобие нови знания и умения, но и в това, че след няколко години да не загуби интерес към обучението и да придобие увереност в себе си. Ето защо, когато говорим за критерии за готовност, за основно може да се счита способността на детето да учи успешно в избраното училище. И кое е интересното в случая – фактът, че успешното обучение не е гарантирано от способността на детето да пише, брои или чете. Интелектуалното развитие е важно, но то е само един от компонентите на училищната зрялост.

Компоненти на психологическата готовност за училище

Разглеждайки училищната зрялост като сложно понятие, психолозите разграничават три компоненти: лична готовност на детето за училище, волева готовност и интелектуална готовност. Първокласниците се сблъскват с различни проблеми. Например, някои деца могат да изостанат в социален план – те могат да изпитват трудности при спазване правилата на занятията, да имат неспокойно поведение. Други в интелектуалната сфера не могат да удържат вниманието си или не разбират основни понятия.

В този случай много зависи от учителя – ако той намери подход към детето, тогава ситуацията постепенно се балансира. Също толкова важно е по каква програма се преподава в началното училище. Ако програмата отчита индивидуалните характеристики на всеки ученик и прави учебния процес не само образователен, но и интересен, тогава от първите дни в училище се създава солидна основа за бъдещият образователен успех на детето.

Компоненти на училищната зрялост.

-Личната готовност на детето за училище предполага преди всичко самостоятелност, способност за самоорганизация и влечение за знания. Статутът на ученик е нов за детето, това означава нови правила и задължения. Първокласникът трябва да се научи да спазва училищния график, да идва навреме в час и да се държи адекватно в клас. Той усъвършенства уменията си за общуване с връстниците, научава се да се отнася към тях, като с партньори и да изгражда взаимоотношения. Личната готовност включва и емоционална готовност –  важно е първокласникът да има положително отношение към себе си, съучениците и учителите, и да проявява емпатия.

-Волевата готовност за училище се изразява в способността на детето да се владее, да прави не това, което иска в момента, а това, което се изисква. За дете, което тръгва в първи клас, е важно нивото на т. нар. произволно (волево) поведение – съзнателно контролирано поведение с определена цел. С други думи, детето трябва да се съобразява с дисциплинарни правила, да слуша учителя, да изпълнява задачи, да може да работи по правилата и по образец.

-Интелектуалната готовност за училище се нарича още интелектуална зрялост. Развитото внимание, памет и мислене са важни за бъдещия първокласник. Трябва да се развие и фонематичен слух, тоест способността да се чуват и различават всички звуци на речта. Именно благодарение на развития фонематичен слух, детето да може да различи „мечка“ от „мишка“, „дом“ от „том“, правилно да конструира фрази и изречения, да се справя с род и число на частите на речта, а също и да пише грамотно. Развитият фонематичен слух е необходим за успешното усвояване на училищната програма.

Каква роля играе самооценката?

Един от показателите за лична готовност е отношението към себе си. Изключително важно е бъдещият първокласник да има адекватна самооценка, за да избегне проблеми с училищното обучение. Адекватната самооценка означава, детето да познава и признава както силните, така и слабите си страни, като дефицитите и недостатъците не го карат да се възприема за по-лош или негоден.

От самооценката на детето зависи много: успехът в обучението, общуването с връстници, отношението му към света и себе си. Самооценката на детето в първи клас често е завишена. Нормално е, когато едно дете започне да учи в училище, в собствените си очи то пораства до невиждани висоти. Има обаче деца, които се поставят на последните стъпала на „стълбата”. Обикновено такива деца са обект на твърде високи изисквания в семейството или често биват сравнявани с по-успели деца. Ако едно дете има ниска самооценка, е полезно да бъде оценявано положително и да бъде насърчавано дори за малки успехи – със сигурност всеки родител може да намери нещо, което детето наистина прави добре.

Какво следва да умее детето в предучилищна възраст?

Вниманието, паметта и мисленето до голяма степен са отговорни за успешното обучение на първокласника. Благодарение на развитата произволност на психичните функции, ученикът осъзнава необходимостта да се подчинява на правилата, опитва се да изпълнява предявените му изисквания, да слуша внимателно и решава задачи. Ето петнадесет умения, които свидетелстват за нужното ниво на развитие на вниманието, паметта и мисленето на бъдещия първокласник:

1. Детето е в състояние да изпълни задача от началото до края, без да се разсейва.

2. Открива 10 разлики между картинки.

3. Отделя еднакви обекти от редица подобни.

4. Намира подходящ фрагмент от картинки.

5. Преминава през лабиринти от линии, без да сочи с пръст, а наум.

6. За 30 секунди запомня до 9 предмета (разположени на маса или нарисувани).

7. От поредица от 10 дадени му думи, повторени 4 пъти, то запомня и повтаря поне пет.

8. Запомня и повтаря по памет фрази, произнесени два пъти.

9. Запомня серия от 6 цифри.

10. Може да запомни картинка и по памет да отговаря на въпроси по нея.

11. Лесно да подбира логически двойки предмети.

12. Открива закономерности в логическите вериги (причинно-следствени връзки).

13. Определя последователността на събития.

14. Подрежда картина на 15 части.

15. Умее да обобщава.

Готов или неготов за училище?

Какво да направите, ако детето не отговаря на редица показатели за училищна зрялост?

Ако детето не е готово за училище, по-добре е да се изчака една година. Родителите могат да научат детето да чете и пише, но ще им бъде трудно да го научат да издържи четири часа неподвижно, слушайки внимателно учителя.

Ако все пак родителите решат да изпратят детето си на училище, дори ако за психологическата му готовност остава много да се желае, психолозите съветват да се придържат към две важни правила. Първо, да осигуряват на детето си време за почивка. След занятия – задължително! И второто правило е, да се провеждат допълнителни занятия за развитие на познавателната сфера. Най-добре е тези обучения да се предложат във вид на игра и да се провеждат само когато детето е в добро настроение.

Родителите трябва да познават темперамента на своето дете-първокласник

Фактът, че децата не се раждат еднакви, не изисква доказателство. Наблюдавайки и сравнявайки ги на детската площадка или на детско парти, родителите виждат, че някои реагират бързо и активно решават проблемите; други са спокойни, те трябва да помислят внимателно и да претеглят плюсовете и минусите; трети са сприхави и с бърз ум; четвърти не обичат повишено внимание, те са плахи и предпазливи. Древногръцките лекари и учени Хипократ и Гален са първите, които описват разликите между хората в зависимост от техните реакции и ги наричат ​​„темперамент“. От тогава използваме древногръцките наименования на типовете темперамент – сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. Тези характеристики са вродени, генетично предопределени и непроменени през целия живот на човека, тъй като типът на темперамента на детето се определя от психофизиологията – особеностите на функционирането на неговата нервна система, силата, стабилността и гъвкавостта на процесите на възбуждане и задържане. които протичат в мозъка. Темпераментът оставя своя отпечатък върху формирането на характера и личността на човека.

Как да определим темперамента на детето?

Има много различни тестове за определяне на типа темперамент при децата. Можете обаче да разберете влиянието на темперамента, като внимателно наблюдавате типичните реакции на детето в играта, общуването и рутинните моменти.

Сангвиникът е активен и любознателен, двигателно сръчен и подвижен. Лесно се адаптира към нови ситуации. В общуването e жив и емоционален, придружава речта с богата мимика и изразителни жестове. Заспива и се събужда лесно.

Флегматикът външно е много спокоен и разумен. Прави всичко бавно, трудно превключва от една задача към друга. Речта е спокойна, неемоционална, премерена. Мимиките и жестовете са обрани и неизразителни. Бързо заспива и спи дълбоко, сутрин се събужда трудно и известно време ходи сънлив.

Холерикът е спонтанно, емоционално дете, жадно за нови преживявания. Речта е много бърза, „развълнувана“, придружена от активни жестове. Бързо се въодушевява от нови неща, особено що се отнася до шеги и забавления. За холерика е много трудно да приеме правилата, те ограничават неговата бурна емоционална реакция. Трудно си ляга, но се събужда лесно сутрин. В ситуация на психологически стрес той става избухлив, емоционален и непредсказуем.

Меланхоликът е чувствително и уязвимо, склонно към лошо настроение дете. Бързо се изморява. Той е нерешителен, защото се страхува да не сгреши. В нова среда се губи и не обича нови, особено ярки впечатления. Речта е тиха, интонационно изразителна, движенията са несигурни и леко ограничени. Отнема много време за лягане, безпокои се преди сън.

Темпераментът на детето влияе върху скоростта на реакцията му, темпото на дейност, активността и издръжливостта, а също така до голяма степен определя способността на тялото да се приспособява към новите условия. Повече от всякога тези моменти са важни в периода на адаптация към училищното обучение и при формирането на учебната дейност на първокласника. Индивидуалните особености определят успеха на детето в някои области и трудностите в други. Следователно, знаейки какъв тип темперамент има вашето дете, вие ще го разберете по-добре и ще можете по-ефективно да му помогнете в трудните житейски моменти, както и да намалите психологическото натоварване по време на периода на адаптация.

Сангвиник-първокласник

Силните страни на такова дете са неговите добри способности за обучение, общителност, емоционална позитивност и инициативност.

Слабите страни са известна лекота и повърхностност на възприятието и вниманието. Всичко му се отдава с леснина, сангвиникът не е привикнал да се труди, затова не е достатъчно концентриран, търпелив, задълбочен и старателен. Този тип не е много приспособен за монотонни занятия – бързо губи интерес и не обръща внимание на качеството при изпълнение на задачата. Лекотата, с която той се запознава и става център на всеобщо внимание, може да се превърне в лекомислие и непостоянство в приятелството.

Съвети за родителите

-Очаквайте високи успехи в занятия и дейности, които будят любопитството на детето и са структурирана така, че малкият ученик да се интересува от учене.

-Насърчавайте детето да изпълнява задачите си до край, да работи търпеливо и дълго време. Следете за качеството на крайния резултат.  

-Подкрепяйте и развивайте дълбоките искрени приятелства на вашето дете.

Флегматик-първокласник

Силните страни на флегматика са целенасочеността и упорството за постигането на целта. Обучението е трудно за него, но усвоява знанията задълбочено и трайно. Той има уникална способност за монотонна работа, която може да изпълнява неуморно във всякакви, дори и най-трудни условия, например в шумна класна стая. Надеждността и верността са качества, които са много важни в приятелските отношения.

Слабите страни са мудността и трудното вработване. Такова дете е бавно в поведението, в усвояването на материала и във формирането на навици – понякога се създава впечатление за изоставане в развитието, което не отговаря на истината. Флегматикът се нуждае от повече време, за да се приспособи към определен план за действие и не е в състояние веднага да превключи към друга дейност. Тази особеност се отразява на социалната адаптация на първокласника – отнема повече време, особено ако детето се чувства неуспешно.

Съвети за родителите

-Ако осигурявате на детето-флегматик достатъчно време да изпълни дадена задача, без да го притискате, то ще се справи добре и с най-сложните задачи, което несъмнено ще повиши успеха му. Говорете за това с учителя, включете училищния психолог в разговора. Вашето дете, както никое друго, се нуждае от индивидуалния подход.

-Развивайте любопитството му, подкрепяйте всеки интерес, проявен от детето, оценявайте инициативата му, насърчавайте всяка конструктивна активност.

-Научете го как правилно да разпределя времето си, за да се справи с темпото на работа в клас. Отбелязвайте и награждавайте бързината при изпълнение на всяка задача.

-Помогнете на детето си да избере приятел сред съучениците си, подкрепяйте отношенията им.

Холерик-първокласник

Силните страни са огромната енергия, яркостта на неговата индивидуалност и творческите способности.

Слабите страни са слаб контрол на емоциите и избухливостта, понякога стигаща до агресия. Нетърпението, безпокойствието и импулсивността също усложняват живота на холеричното дете. Не е лесно за групата връстници и учителя да установят отношения с него. За спонтанните и импулсивни деца е трудно да се справят с изискванията на училищния живот: трудно им е да седят неподвижно на бюрото си, забравят да вдигнат ръка, ако знаят правилния отговор, често се разсейват от най-малкия шум (все пак това, което се случва в класната стая е много по-интересно от това, което се случва на дъската). Импулсивността води до неустойчива адаптация към училище – желанието му да учи е нестабилно и зависи от неговото самочувствие и настроение.

Съвети за родителите

-Насочете кипящата енергия към обществено полезно русло: дайте му задачи за „възрастни“, включете го в извънкласна дейност.

-Правилата, които представяте трябва да бъдат единни, твърди, безспорни и стриктно поддържани от всички участници във възпитателния процес – родители, други членове на семейството и др. Така детето по-лесно ще сдържа и контролира поведението си.

-Възпитавайте сдържаност и търпеливост. Научете го да усеща момента, в който импулсът се появява и му помогнете да го забави в самото начало. Напомнете му да мисли, преди да действа (особено в училище). Изключително важно е да се развие речта на детето. Често агресивното поведение се проявява, когато детето импулсивно не може да обясни мислите си и веднага пристъпва към действие.

Меланхолик-първокласник

Силните страни са добрите способности за учене, при условие, че обучението се организира в спокойна и безопасна атмосфера. Неконфликтният характер на меланхолика и спокойното приемане на правилата ще осигурят прекрасно поведение на детето в колектива.

Слабите страни са умората, зависимост от средата, висок риск да развие тревожност, страхове и психосоматични заболявания. Плахите и срамежливи деца не понасят шума, лошото поведение на другите деца, не могат да работят в трудни условия. Такива деца лесно развиват стабилна негативна реакция: те са болезнено раними, незначителна забележка, направена от учител, може да доведе до социално-психологическа дезадаптация на детето, придружена от стабилна училищна тревожност. За успешна адаптация към училищната среда е необходимо детето да почувства безопасността на средата и да бъде убедено в нейната стабилност, и предсказуемост.

Съвети за родителите

-Такива деца се нуждаят от постоянно енергийно “подхранване” – те трябва да бъдат подкрепяни и одобрявани по всякакъв начин.

-Осигурете стабилност в режима на детето. То не трябва да се претоварва с допълнителни занятия, а се нуждае от почивка след учебния ден.

Общи препоръки

1.Детето трябва да се оценява въз основа на силните му страни; в тези области, където то може максимално да изрази себе си и своята индивидуалност. Това е „зона на успех“, която поддържа позитивната самооценка на ученика.

2.Необходимо е да се работи със слабите страни на детето. Нагласата на родителя „Детето ми е индивидуалност и аз го приемам каквото е“, е прекрасна позиция, но недостатъчна. Светът около нас може да не приеме човек, който не може да се справи с раздразнението или е твърде бавен. Характеристиките на темперамента на детето са само основата, върху която трябва да се работи, оформяйки характера и личността на детето. Полагайки усилия (понякога значителни) за подобряване на постиженията в онези области, които са трудни за вашето дете, вие ще го научите да преодолява самия себе си и ще го насочите по пътя към развитието на цялостна и хармонична личност.

Развитие на желание за обучение у първокласника

Естественото любопитство ни е заложено от природата. Въпреки това, без външна подкрепа, той бързо изчезва. Ето защо е толкова важно да се създаде и поддържа среда, в която детето да придобива новите знания естествено и лесно. Как да развием у детето мотивация за успех в училище? Как да стимулираме интереса към ученето, когато ефектът от новостта изчезне и уроците се превърнат в рутина?

Към каквото и да се стремим в живота, го правим благодарение на наличието на мотивация. Тя може да бъде отрицателна или положителна. Например, страхът от реакцията на родителите при лоша оценка е резултат от негативна мотивация. Този тип мотивация пречи на здравословното развитие на личността и влияе негативно върху психиката на детето. Положителната мотивация, напротив, винаги е градивна и се основава на някакъв положителен стимул. Ще бъде по-лесно да се формира правилната учебна мотивация на първокласника, ако се вземат предвид най-разпространените грешки на родителите.

Грешка 1. Детето вече знае да чете, пише и смята, но това не означава, че е готово за училище.

Интелектуалната готовност не означава психологическа и физическа готовност. Така че не бързайте да изпращате детето си на училище по-рано. В края на краищата, то все още трябва да се научи как да управлява вниманието си, да се ориентира във времето и пространството, да обува собствените си обувки, да се справя с връзките и много повече.

Грешка 2. Липса на контакт с връстници.

Ако детето не е посещавало детска градина, осигурете му комфортна среда за адаптация – занимания в клубове, отборни игри и др. Помогнете му да се научи да живее в група и да следва общите правила.

Грешка 3. Трудна психологическа ситуация в семейството.

Дете, което често се сблъсква с отрицателните емоции на близките, изразходва огромен ресурс за преживявания. То може напълно да остане без сили,  за да се вълнува за успеха си в училище. Стремете се да дадете на детето си чувство на подкрепа и спокойствие. Обяснете му, че възрастните могат да се справят със своите проблеми и че детето не е виновно за тях.

Грешка 4. Липса на ясен дневен режим.

Ясно структурираният дневен режим пряко допринася не само за успешното обучение, но и за нормалното физическо развитие на детето. Необичайно високото натоварване, недостатъчният сън и липсата на ясно редуване на психическо напрежение с физическа активност и почивка са пряк път към преумора.

Грешка 5. Деструктивни методи на възпитание.  

Деспотизмът и хиперопеката на родителите са също толкова опасни за детето, колкото и прекомерната либералност. И двете водят до неадекватно самооценка. Отнасяйте се с уважение към детето си, научете го да уважава другите и не изпадайте в крайности. Също така е много важно да се гарантира, че от една страна родителите и от друга – бабите и дядовците,  се придържат към една линия на възпитание.

Грешка 6: Проектиране върху детето на своите страхове и очаквания.

Съвсем естествено е родителят да се тревожи за бъдещето на детето си. Тези страхове обаче често нямат нищо общо с детето. Приемете опита си с мъдро спокойствие и дайте възможност на детето за собствени търсения и открития!

Грешка 7. Сравнение с другите

Създаването на конкуренция чрез сравнение с други деца е пряк път към тревожни състояния и неувереност в себе си, които са разрушителни за самооценката. Всеки човек е талантлив по свой начин и никой не е съвършен. Една и съща задача може да бъде дадена на различни деца по различни начини. Положителната мотивация способства и насърчава детето да се сравнява със себе си – следете динамиката на неговия успех в училище и оценявайте резултатите заедно.

Как да се усили мотивацията?

На първо място, опитайте се да намерите източника на ниска мотивация – това може да са грешки от възпитателен характер или липса на умения за учене. Този навик до голяма степен се изгражда на базата на начина на живот на родителите. Поощрявайте интересите на детето, организирайте тематични културни излети, разказвайте му за това, което ви интересува, допълвайте информацията, която детето ви е получило в училище и по-често си доставяйте взаимно радост да научавате нещо ново! Спомнете си положителни преживявания от училищните си години и му разкажете как да използва тези знания в своето ежедневие.

В първи клас уменията за учене тепърва се формират и няма нищо лошо в началото да изпълнявате задачите заедно. Вместо да предлагате на детето си готов отговор, помогнете на ученика да разсъждава сам. Обяснявайте неясното, отговаряйте търпеливо на въпросите. Хвалете детето си по-често, дори ако понякога изглежда невнимателно и несъобразително.

Правилната похвала е важна за затвърждаване на успеха в училище! Хвалете детето си не за неговите способности, а за неговите усилия, постоянство и старание, т.е. подробно проследявайте пътя и акцентирайте на цената за постигане на успеха. Подчертайте важността на знанията, а не на оценките.

Развийте навици за самоконтрол, като вземете предвид индивидуалните особености на детето. Определете заедно кога е по-добре да работите заедно върху учебния материал, кога да отидете на разходка, какво да правите в свободното си време. Освен ученето, е добре детето да има и други задължения у дома (не забравяйте, че трудът е най-важният организиращ фактор), както и неприкосновено право на свободното време.

Помогнете на ученика да формира адекватна самооценка, да види границите на способностите си, докато изпълнява училищните задачи и в същото време да вярва в собствените си сили.

Поддържайте тясно сътрудничество с учителя. Проявете максимално уважение и добронамереност и се въздържайте от критика. Попитайте учителя за мнението му относно факторите, които ще помогнат на детето ви да успее академично. Дори ако учителят не ви устройва напълно, този подход ще даде много по-добър ефект от оплакванията и критиките, отправени по негов адрес.

Всяка нова дейност в началото на обучението изглежда дълга, досадна и страшна. Но след като бъде усвоена, се чудим защо другите не използват толкова прости и полезни навици. Заедно с детето си припомнете подобен пример от неговия опит, например, припомнете колко трудно му е било да се научи да балансира на двуколесен велосипед и колко лесно го прави сега. Същото важи и за усвояването на училищната програма. Просто трябва да го искате и всичко ще се получи!

Училищна зрялост и нива на училищна готовност

Какво е училищна готовност?

Готовността за училище (терминът „училищна зрялост“ е синоним) предполага, че детето вече е в състояние да се справи с натоварването в училище, без да навреди на физическото си състояние и психично здраве. Тази концепция съчетава психологически, педагогически и физически компоненти.

Много често родителите се фокусират именно върху предметната (педагогическата) готовност и учат бъдещия първокласник на четене, писане и смятане, забравяйки, че е много по-добре това да се остави в ръцете на специалистите, които работят по изпитани методи и притежават необходимата квалификация за да направят учебния процес ефективен и удобен за първокласника. Още повече, че в днешното училище обучението е структурирано по такъв начин, че да отчита индивидуалните особености на всяко дете и степента на неговата готовност за училище – всички деца в първи клас са много различни, но процесът на обучение да бъде удобен за всички.

Такива компоненти на училищната зрялост, като физиологичната и психологическата готовност на детето за промяна на статуса и средата, за успешното усвояване на голямо количество нови знания, за новата му позиция като ученик, са особено важни за успешното обучение на детето в училище.

Защо е важна психологическата готовност на детето за обучение?

Случва се, дори много образовани родителите на дете, което може да чете, пише и смята, да се окаже напълно неподготвено за обучение. Защото училищната зрялост предполага психиката на детето да е „съзряла” – да е достигнала ниво на развитие, което му помага да участва в процеса на училищното обучение пълноценно. Не е тайна, че детето усвоява по-добре определени умения и знания на различни възрастови етапи. Опитът да се научи детето да решава сложни аритметични уравнения в предучилищна възраст е безполезно и вредно занимание. В крайна сметка мозъкът на детето, неговите кортикални и регулаторни функции все още не са узрели за овладяване на това или онова умение.

Докато детето достигне училищна възраст, то трябва да е развило:

-Лична и мотивационна готовност. Това предполага, че детето иска да ходи на училище не за да играе, а за да учи; че има нужда да разшири кръга на своето общуване и да включи в него бъдещи съученици и учители; че е формирало адекватна самооценка, която може да се преведе като „умея да направя това, а това не умея, но не ставам по-лош от това, че все още не умея“.

-Интелектуална готовност за училище означава, че детето в предучилищна възраст има развита памет, въображение, образно и пространствено мислене; развита реч; определен запас от знания за обкръжаващия свят и формирани умения.

-Емоционално-волевата готовност е появата на воля и регулиране, способността да се подчинява на правилата, да изпълнява изисквания, да се съобразява с нормите и да се контролира самостоятелно, без помощта на възрастен.

Нива на училищна готовност

Има 4 степени на училищна готовност от максимална до минимална.

Високо ниво на училищна готовност

Кога можем да кажем, че детето е напълно готово да постъпи в първи клас? Когато детето в предучилищна възраст има: добро физическо развитие, то е активно и бодро, не страда от хронични заболявания; ръката на детето е добре подготвена за писане; има развит фонематичен слух; в общуването детето демонстрира широк кръгозор; речниковият му запас е най-малко 3000 думи и то активно ги използва; разбира какво е преносното значение на думата. Притежава определен запас педагогически умения – опитва се да чете, смята, познава числата и броенето. Това не е задължително за постъпване в училище, но подобно заинтересовано поведение също показва психологическата готовност на детето за обучение. Друг много важен момент е умението да регулирате поведението си, т.е. да разбирате правилата, да ги спазва и понякога дори да прави това, което всъщност не иска, но е наясно, че трябва да го направи. Ако в допълнение към всичко това детето устойчиво се стреми да тръгне на училище, но не заради нови запознанства и нови игри, а именно заради придобиването на нови знания – всичко това показва високо ниво на готовност на детето в предучилищна възраст за учене. Чака го първи клас!

Дори децата с висока степен на училищна готовност в първи клас са изправени пред период на училищна адаптация, която продължава 2-3 месеца или до края на първия срок.  При високо ниво на готовност, адаптацията ще мине много по-спокойно, отколкото при децата с ниска училищна зрялост.

Средно ниво на училищна готовност

Показателите за оценка зрелостта за училище са почти същите, но в този случай детето има леки затруднения (те могат да бъдат определени като локални). Ръката е готова да пише, но фината моторика се нуждае от подобрение. Слухът на детето е отличен, знае стихове и приказки, а речниковият му запас е доста голям. Много важен критерий е способността на детето, след като е чуло разказ или приказка от възрастен, да може да води диалог за прочетеното и да отговаря на въпросите на мама или татко. То също така познава цифрите и някои букви доста добре, регулира поведението си произволно (волево) и е доста способно да решава учебни задачи. Но за да постигне успех, все още се нуждае от незначителната помощ на възрастни – без външна стимулация обучението е скучно за него.

Нивото на училищна готовност е под средното

Най-важната отличителна особеност е, че желанието на такова дете да учи в училище е много неустойчиво: днес то иска да играе, утре е нетърпеливо да получи нови знания. То няма много развита реч и това веднага се забелязва в общуването. В случая речта е важна не само в разговорите: една от функциите на речта е регулаторна. Детето трябва да умее само да се „уговаря“ да изпълнява задачи – например, „Не, няма да отида на разходка, докато не завърша този ред с красив почерк.“ По тази причина неразвитата реч засяга както логиката, така и волята на детето. Често може да се забележи, че когато изпълнява задачи, той се „обърква в инструкциите“: не умее да разкрива очевидни сходства или различия в понятията и не винаги е в състояние да обобщи предмети по ключови признаци.  В този случай физическото развитие обикновено е добро или удовлетворително. Когато нивото на училищна готовност на детето е под средното, възрастните трябва не само да помагат, но и буквално да „седят над душата“, насочвайки детето стъпка по стъпка в извършването на действията му. Възрастните трябва да са наясно, че при това ниво на готовност за учене, за детето ще бъде трудно. Ако е възможно, по-добре е да се отложи момента на влизане в училище с една година.

Ниско ниво на училищна готовност

При добро или удовлетворително физическо развитие, дете, което демонстрира това ниво на готовност, има тесен кръгозор и ограничен речников запас. То може да преразкаже прочетена приказка или разказ само с активната помощ на възрастен и не може без насочващи въпроси. Ръката не е готова да пише. Без помощта на възрастен не може да се справи със задачите, съобразени с възрастта му, а мотивацията му за учене е слаба. Логично е такова дете да остане в предучилищна възраст една година.

Винаги трябва да помним, че има много обективни причини, които могат да забавят училищната зрялост и да затруднят приобщаването на детето за овладяване на училищните навици. Ако това се определя от известна незрялост на кортикалните и регулаторните структури на главния мозък, тогава е по-добре да се даде на детето още една година, за да може да настигне връстниците си. По-добре е тази година да бъде посветена не толкова на обучението, колкото за развитие на социализацията. За здравето на детето ще бъде по-добре, ако е малко под нивото на знанията, но да е физически здраво, с нормален неврологичен статус, с изразена емоционална зрялост, с ярко изразено желание да ходи на училище и да учи това, което за сега още не знае. В края на краищата обучителните трудности са преодолими, но трудната социална адаптация в първи клас може да се отрази зле на всички последващи образователни успехи на детето.

Проективна рисунъчна методика „Господар на своята съдба“

На изследваното лице се предоставя формализирана бланка – шаблон на недовършена стая.

Инструкция: Предоставяме Ви формализирана бланка, на която е изобразена недовършена в оборудването си стая. На графиката са изобразени само елементите: стени, таван, под, прозорец и врата. От Вас се иска, да завършите тази рисунка, като измислите и нарисувате интериора, мебелите, тапетите, оформлението и т.н. по ваш вкус, така че стаята в крайна сметка да придобие жилищен вид. Не е важна красотата на рисунката. Без значения са уменията Ви на художник. Важното е да изобразите всички елементи, за които се сетите с цел, наистина стаята да прилича на място за живеене.

Интерпретация

Обърнете внимание на прозореца и вратата на рисунката. Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че те са нарисувани в нарушение на перспективата. Може да сте забелязали или да не сте забелязали това, но важното е, дали респондентът е забелязал това и опитал ли е да коригира това нарушение на перспективата? Ако е така, тогава този опит показва желание за контрол на всичко в обкръжението. Подчертан стремеж да върши всичко сам, защото се страхува, че другите няма да свършат работата толкова добре и отговорно, ако не бъдат наблюдавани. Това са хора с високи претенции към себе си и другите – такива, каквито са работохолиците и перфекционистите. Хората от този тип са уверени в собствените си сили, умения и знания, а поставянето на всичко под контрол им носи спокойствие и усилва увереността за постигане на целта. Като служители (работници) са изключително продуктивни, но високите им изисквания когато са ръководители могат да ги въвлекат в конфликти – перфектни за частния бизнес и навличащи си проблеми в държавните институции.

Ако не е поправено нищо, а прозореца и вратата са оставени както са били, това говори за личност, която се носи „по водата“ – доста търпелив човек с примиренчески нагласи, неуверен, боязлив, който приема хората и житейските обстоятелства такива, каквито са, без да се опитва да ги променя.

В случай, че респондентът е добавил прозорци към картината, това го определя като екстроверт с висока потребност от общуване. Ако има много прозорци или те са големи и заемат по-голямата част от стената, тогава изследваното лице отдава голямо значение на мнението на хората около него и обществото. Това е човек, който силно се влияе от оценките на другите за себе си, има лабилна самооценка и е търсещ външна подкрепа.

Подът символизира жизнената основа и предоставя сведения доколко респондентът стои здраво и уверено на земята или не толкова, т.е. определя влиянието на рационалния „Аз“ – при ясни житейски ценностни ориентири и цели, убеждения и принципи и емоционалния „Аз“ – при житейска незрялост и недостатъчно интегриран „Аз“.  Ако подът е старателно боядисан, поставени са плочки, паркет, килим и т.н., това свидетелства за  стремеж към самостоятелност, висока потребност от разумен и задълбочен подход при всяка практическа дейност и начинание във взаимоотношенията.

Допълнителни елементи от мебели, украсяващ дизайн, съдове и др. свидетелства за творчески нагласи и способността на човек да „кове“ сам своята съдба, увереност в успеха, оптимистичен поглед към живота, стремеж да бъдат използвани всякакви възможности.

Тапетите символизират обкръжението.  Ако тапетът е боядисан в един цвят, тогава е важно да се обърне внимание дали е тъмен или светъл, респ. тъжен или радостен. Мрачните тонове могат да свидетелстват за потиснато настроение. Ако цветът е приятен, слънчев и жизнерадостен, това говори за добър период от живота и усещате прилив на духовна сила. Липсата на каквато и да е промяна на стените (поставяне на тапети, витражи, оцветяване и пр.) показват усещане за несигурност и незащитеност, които най-вероятно подтикват респондента към изграждане на твърди психологически граници и дистантност по отношение на обкръжаващия свят. Такива хора обикновено трудно казват „Не!“ и липсата на това умение често работи срещу техните интереси. 

Ако внимателно е нарисуван един (или повече) украсяващ малък детайли на стена, това означава, че респондентът е прецизен човек, точен, внимателен, подреден и отговорен. Ако има нарисуван голям просторен детайл, това показва нагласи на бунтар и лидер по природа, свидетелства още за упоритост и

Експериментите на Де Грееф (Дмитрий Олшански[1])

Материалът представя откъс от книгата на Д. Олшански, „Нова педагогическа психология“ (2002)

В началото на XX век френският изследовател Де Грееф открива „симптом” при някои деца, който получава неговото име. „Симптомът на Де Грееф” се изразява в това, че някои деца се смятат за по-умни от възрастните, по-умни от учителите, по-умни от родителите. Оказа се, че такава безкритичност е свързана преди всичко със задръжки в социалното развитие на детето. Забавеното развитие на речта и известно изоставане в развитието на мисленето довеждат до забавяне формирането на социалното самокритично „Аз“ – този огледален „двойник“, който коригира емоционалния, незрял в обществено отношение „Аз“ на детето.

По-късно интерпретацията търпи разширение, тъй като се установява, че подобни случаи могат да се появят и при обикновени, нормални деца, без никакви задръжки и отклонения. Стига се до извод, че възниква т. нар. „бариера на неадекватността“, която се проявява предимно в упоритост: възрастният изисква нещо и това изискване се превръща в бариера, която детето не може да преодолее. В случая понятието „неадекватност“ следва да се разбира като несъответстващ. Следователно възниква бариера, когато поведението на детето не отговаря на изискванията на възрастния. Това е съпроводено с емоционални изблици: отначало упорито мълчаливо нежелание, след това истерия, плач, писъци. „Афектът на неадекватността“ се превръща в бунт на емоционалния „Аз“ на детето срещу твърде грубите, насилствени опити да бъде притиснато в твърда нова рамка. Явната социална незрялост се презентира, чрез пълното отсъствие на „социален контролер“ в съзнанието на детето.

Емоционален и рационален Аз – двата компонента на самоуважението

По-нататъшни изследвания откриват, че всяко дете има тези два „Аз-а“: емоционално (индивидуално) и рационално (социално). Това не е раздвоение на личността, а просто трудност в развитието. Детето ще порасне и неговият „Аз“ ще придобие целостта, която имаме всички ние възрастните. Нашият единствен „Аз“ (цялостен, интегриран Аз) има само два различни аспекта, две измерения. Те се проявяват в самолюбие (психолозите употребяват по-малко обидния термин „самоуважение“) и в самооценка.

Самолюбието е емоционалният аспект на нашето „Аз“, „степента на приемане (което е по-често) или не приемане (много по-рядко) на себе си като цяло“. Представлява обобщено отношение към себе си и то обикновено е с положителен характер. Това е напълно  нормално и естествено – трудно е да се живее мразейки или презирайки себе си. Друго нещо е изкривеното самоуважение. Например, твърде високото му ниво, което на обикновен ежедневен език наричаме „самолюбие“ („себелюбие“).

Самоуважението не зависи много от конкретни успехи или неуспехи – с него е свързана самооценката. Този друг аспект на нашият възрастен „Аз” е рационален и социално нормиран, и зависи от конкретни ситуации и оценките, които другите хора ни „дават” за поведението ни в тези ситуации.  Увеличението на заплатата, повишаването на ранга, предложението за заемане на по-висока длъжност и пр. са добри поводи за автоматично повишаване на самооценката. Направили са ви забележка, измамили са ви в магазина, изиграли са ви с преференции – това са поводи за намаляване на самооценката. Тя всъщност се променя като вид „социален ветропоказател“ на нашето самосъзнание. Самоуважението обаче е по-дълбоко, не е толкова лесно да се отмести. Човек, който е получил забележка, изглежда принципен борец за истината и не започва да се уважава по-малко. Нормалният човек не се надува, когато получава бонус десет пъти повече от колегата си.

Самооценката и самоуважението са два различни психични конструкти.

Това различие се корени в детството. Това е възрастното състояние на тези два „Аз”-а на детето, които понякога „неадекватно” влизат в конфликт помежду си. „Кой кого ще победи: Слонът – кита или китът – слона?”. Наивността на този детски въпрос е сродна по наивност с въпроса кое „Аз” ще надделее: рационално или емоционално. Никое – те ще намерят компромис и ще се разбират добре един с друг. В крайна сметка те имат различни функции.

В специални експерименти е установено, че емоционалният „Аз“ определя общата линия на поведение, а рационалното „коригира“ поведението в съответствие с изискванията и целите на конкретна ситуация, като взема предвид „възгледите“ на обкръжаващите хора. Това е „корекция за вятъра“. Без нея е невъзможно да бъдем добре адаптирани към нашия сложен свят. Прекаленото приспособяване обаче е опасно – така всички могат да се превърнат в еднакви роботи, социални функционери. Нужни са както индивидуалност, така и емоционалност. Имаме нужда и от уникалността, и от неповторимостта на всеки човек. Без това е немислимо човешката общност. Това означава, че се нуждаем и от двете – единственият въпрос е за пропорциите на рационалното и емоционалното в нашите деца.

Тези експерименти отделят два полярни типа деца. Те се различават по поведение и по  настроение твърде много, като в основата лежи различната организация на „Аз“-а.

„Аз“ – ЧРЕЗ ДРУГИТЕ (детето-конформист)

На тези деца ние веднага дадохме названието „адекватни“. Тяхното „съответствие“ беше установено експериментално. Децата са бяха помолени да оценят себе си по десет различни качества – да си „поставят оценка“ според степента на изразеност на дадено качество. Трябваше  да „намерят своето място“ на линията, на която сякаш са разположени „всички хора на света“: най-отгоре са хората с най-доброто, максимално изразяване на това качество, а най-отдолу – с минималното, най-лошото.

Децата оценяваха: внимание, памет, интелигентност, реч и др. След това същите качества на същото дете бяха оценени от възрастни: родители, баби и дядовци, учители в детска градина, начални учители. Тяхната средна оценка приехме за „обективна“ – предположихме, че възрастните оценяват по-честно тежестта и изразеността на тези качества в действителното поведение на детето. След това оценките бяха сравнени една с друга.

И тук именно се появиха „адекватните“ деца: техните самооценки практически съвпадаха с оценките на възрастните. На пръв поглед – добре! Но, така ли е всъщност? Неслучайно обаче думата „адекватен“ е в кавички. При по-внимателно разглеждане се оказа, че този тип деца се отличават с крайна несигурност, недостатъчна самостоятелност и страх от собственото си мнение.

Повишената чувствителност към мнението на възрастните и ориентацията към тях, е в основата на този тип поведение. От една страна това е добре, но от друга страна, „Аз” – чрез другите” понякога означава незрялост и липсата на това „Аз” при такива деца.

Тези деца показаха значително по-изразена срамежливост и плачливост в сравнение с други деца. Момчетата от този тип се характеризираха с необичайно миролюбие, а момичета – повишена сантименталност и мечтателство, като и за двата пола са често срещани нерешителността и неувереността в себе си.

Има схващане, че страданието на затворените хора идва от това, че не познават мненията, които са се формирали за тях, но веднага щом това мнение бъде ясно изразено – каквото и да е то, страданието престава.

В проведеното изследване това становище беше подложено на проверка и се е оказа, че  дори след като научават мнението на другите, децата не престанали да страдат.

Някои деца дори са проявили тревожно-мнителни черти: те бяха особено загрижени да не направят нещо „не както трябва“. Това състояние беше още повече утежнено от влиянието на появил се страх от наказание. Понякога се е наблюдаваше повишена концентрация върху своите лошите навици и загриженост за взаимоотношенията с връстниците и с възрастните. Болезнено за тази възраст се оказва самонаблюдението, което понякога се допълваше от склонност към самобичуване, от вид „дъвчене“ на определени проблеми до потиснатост от осъзнаването на някои от своите недостатъците. Повишената тревожност и склонността към невротични реакции допълва списъка с техните личностни черти.

И така, нека отново да подчертаем – става въпрос за здрави деца, а не за такива със задръжки в развитието си. Това са здрави, но за съжаление твърде „адекватни” деца. Техният емоционален „Аз“ се е намираше под силния гнет на рационалния „Аз“.

Ролята на оценката на възрастните за формиране самооценката на детето

В прекрасния телевизионен филм „Аз и другите“[1], който според мен трябва да се показва на всички родители поне веднъж годишно, е представена следната сцена.

На група деца в предучилищна възраст се предлага купичка овесена каша, която да опитат. Кашата е поръсена плътно със захар и само единия край е поръсен със сол. Няколко деца, опитвайки поръсените със захар краища, оценяват кашата: „Сладко!“, „Много сладко“. След това на едно от момичетата се дава да вкуси от очевидно пресоления ръб. Тя опитва, прави гримаса, но мигновено заменя гримасата с усмивка и отговаря: „Сладко!” Тогава й казват: „Е, ако е сладко, опитай пак!“ И следва ужасна гледка: детето се задавя с неядлива, пресолена каша, но всеки път се усмихва и отговаря: "Сладко!" И в отговор на подобна оценка му се предлагат още и още лъжици от тази каша...

Ето, това е дете-конформист, при това щастлив конформист, чиито „радости“ са приятни само защото се „наслаждават заедно“. Бедното момиче се е радвало! Не, тя не се е радвала на вкуса на кашата, а защото е оценявала кашата по същия начин, както всички останали.

В същият филм има продължение. По-големи ученици са помолени да дадат оценка за цвета на две пирамиди, дали са бели или черни. Заговорническата група уверено твърдяла, че и двете пирамиди са бели. Чувайки тази оценка на мнозинството, изследваното лице – двайсетгодишен конформист, без да знае за експеримента, след като се поколебава малко, се присъединява: „Да, и двете са бели.“

Вероятно във всяко дете има и трябва да има известна доза конформизъм. Изучавайки автобиографиите на деца на възраст от 7 до 18 години, Н. Амадишвили установила, че самосъзнанието започва с осъзнаване на своето поведение и на факта на съответствие на тази оценка с изискванията на възрастните.

Още по-точна е формулировката на Б.Г. Ананев: оценката на себе си и на своите действия първоначално е прост израз на оценка, получена от други хора – тези, които „ръководят развитието“  на детето.

Към същата позиция се придържа и В.А. Горбачова, която показва, че при децата самочувствието възниква от онези специфични форми на детска дейност, чиито продукти се оценяват от възрастните.

Л.И. Божович, анализирайки процеса на формиране на самосъзнание и самооценка при детето, убедително заявява: самооценката при малко дете се формира в процеса на негова специфична дейност и в резултат на оценката на тази дейност от възрастни.

Има много авторитети, но всички те подчертават: всичко е добро в умерени количества. „Адекватността“ на описаните по-горе деца надмина всякаква мярка. Не знам за вас, но аз се страхувам. Страшно е за нас, родителите. Страшно е, че потискайки емоционалното „Аз“ на детето, ние по този начин формираме бъдещи конформисти. Преувеличение ли е? Разбира се, не без това. По-добре е обаче да мислим за това сега, докато има време, докато децата ни са малки и все още може да се коригира нещо. За вас и мен е по-добре да се пренастроим навреме, отколкото насила да пренастройваме нашите деца.

Ето какъв се оказа този, на пръв поглед прекрасен и проспериращ „адекватен” тип, радващ родители, възпитатели и учители.

А сега, нека да разгледаме другия полюс – неговата противоположност.

ДРУГИТЕ – ЧРЕЗ „Аз”

Самооценките на тези деца се различават, понякога доста рязко от оценките на възрастните. На пръв поглед това напомня за прословутия „Симптом на де Грееф“ и ние нарекохме този тип „неадекватен“. Кавичките обаче и тук не са случайни. Нека погледнем психологията на тези деца.

Колкото и да е странно, „неадекватността“ на тези деца имаше творчески характер. Много от тях се отличаваха с наличието на гъвкав ум, изобретателност, оригинални преценки, понякога дори остроумие и широта на интересите. Това бяха деца-мечтатели и изобретатели, разказвачи и романтици. Те живееха в свой собствен, детски, емоционален свят. Инициатори и изобретатели на нови игри и забавления, те притежаваха способности да оцветяват с многобройни ярки краски обикновения си живот и този на другите.

Да, тези деца не бяха лесни за родители, възпитатели и учители. Понякога се отличаваха със своята странност, а понякога просто с непредсказуемостта на действията си. Те имаха много конфликти както с връстници, така и с връстници. Момчетата, от гледна точка на възрастните, бяха твърде агресивни. Момичетата, от същата гледна точка, започваха рано да „мислят твърде много за себе си“, „да се закачат“ и т.н. Много от тях бяха „хващани” в „лъжи”, бъркайки лъжите с естествената детска фантазия и измишльотина.

Понякога някои от тях бяха активно „превъзпитавани“ и след това бяха развили черти като изолация, мрачност, депресия и объркване. С тези методи възрастните ги бяха „доближавали“ до „адекватния“ тип, а те бяха принудени да се „адаптират“ към стереотипите на възрастните. Разбира се, тези деца доколкото са могли, са оказвали съпротива, а индивидуалността им е устояла на несръчните опити да бъдат превърнати в личности.

Това бяха родени лидери, които не се страхуваха да поемат отговорност, които имаха собствено мнение, свои преценки и собствени оценки.

Разбира се, имали са конфликти, но има конфликти и... конфликти. В този случай е уместно да напомним, че всеки лидер влиза в конфликт с определени членове на групата – в крайна сметка той трябва да измисли нещо ново, за да постигне целите на групата. Групата очаква нещо ново от лидера, но в същото време не винаги е готова да приеме това ново нещо. Креативността е незаменимо качество на всеки лидер, но не винаги се приема от група, която понякога е свикнала да живее по старомодния начин. Може да се каже с увереност, че „неадекватните“ деца, бяха един вид революционери в света на децата.

Тяхното поведение се основаваше на ориентация към себе си, към своят емоционален „Аз“, към самооценката си. Те не приспособиха своето „Аз“ към изискванията на възрастните. Напротив, те противопоставиха на тях своят „Аз“. Те имаха собствено мнение за самите възрастни. И то беше ужасно! В крайна сметка толкова много говорим за това, че най-доброто родителство е сътрудничеството с детето, че е време да му признаем правото му да ни оценява. Искаме да се видим в неговите очи точно такива, както на нас ни харесва – добри, умни, справедливи. Много често казваме: „Децата са нашето огледало“, „Чрез устата на детето говори истината“, понякога ние сами огъваме това огледало, за да получим образа на себе си, който ни подхожда.

„Неадекватните“ деца имаха определена схема на свое поведение: „Другите – чрез „аз“. С други думи, нашият голям свят на възрастни съществуваше за тях само като филтриран през собствения им емоционален свят. Това ли е нещото, от което да се ужасяваме?

„Аз“ И ДРУГИТЕ

Мисля, че няма нужда да се ужасявате, но от друга страна, нека не бързаме да се радваме. В края на краищата, точно този тип „неадекватни“ деца снабдява детските педагогически стаи. Това не са само потенциални творци, новатори и „революционери“. Те със същия шанс могат да бъдат хулигани и дори престъпници. Отклонението от каноните, от стереотипите, от нормите на нашия живот на възрастни може да има двояко естество. Той може да бъде прогресивен, градивен, наистина творчески или напротив, може да бъде деструктивен, разрушителен, псевдотворчески.

Възпитателната работа, разбира се, е сложна, но едно е ясно: не можеш да мериш всичко и всеки според собствения си аршин. Не трябва да правите децата „принудително адекватни“ – така или иначе нищо добро няма да излезе от това. Не трябва да се презастраховате, когато видите някаква проява на самостоятелност на детето. Нужна е гъвкавост. Нужно е умело съчетаване на дисциплина и самостоятелност, строгост и доброта, ограничения и снизходителност. Необходимо е не противопоставянето на „Аз” и „другите” и не подмяна на детския „Аз“ с абстрактни „други”. Нужна е тяхната хармония, тяхното взаимното развитие, а ако искате, живот един в друг.

Дете и възрастен... Дете и детски колектив... Как трябва да се развиват? Като цяло е ясно, че това трябва да бъде взаимно развитие, обогатяващо както възрастния, така и детето, както колектива, така и личността. Но какво всъщност трябва да се направи с това или онова конкретно дете, конкретен възрастен и конкретен колектив? Аз лично не винаги знам това. А вие?

В този случай нека не режем от рамото. Да научи едно дете да живее сред хората, да се научи да вижда и себе си, и другите едновременно е страшно трудна задача. Най-простият начин е да премахнем това детско „Аз“ и да поставим на негово място същото „изкривено огледало“, което ще ни радва през целия ни живот: ние ще бъдем вечно млади, вечно прекрасни в него. Мисля обаче, че и на нас, и на детето ще му омръзне. В крайна сметка ще изчезне главното – ще изчезне развитието. Да се повторим в нашите деца, разбира се, е добре, но това не е достатъчно. Би било необходимо да се повтори на ново ниво, като се вземат предвид промените.

„Аз“ и другите – как трябва да се съчетаят в едно дете? Не знам конкретни рецепти, но мога да споделя старата си мечта. Брали ли сте някога гъби? Ако – да, то знаете колко е трудно. И основната трудност е в нуждата непрекъснато да превключвате погледа си и да имате време да оглеждате околността, докато се навеждате над една или друга.

Но ето един парадокс: ако се оглеждате постоянно настрани, то няма да забележите какво се случва под краката ви. В преследване на по-широк обзор ще пропуснете гъбата, която е точно пред вас. Оказва се, че трябва да можете да наблюдавате както една конкретна гъба, така и околността едновременно. Трудността на този въпрос се крие във физиологията на зрението. Окото е принудено да „скача“ (психолозите казват „сканиране“), сякаш постоянно променя прицелът си. Сякаш насочвате пистолет към далечна или близка цел – знаете колко е уморително.

Не искам да правя аналогии, но проблемът „Аз“ и другите има подобни трудности при решаването му. Трябва едновременно да държите другите хора в полезрението си и никога да не забравяте своето мнение. Трябва да можете да бъдете и „адекватни“, и „неадекватни“ едновременно. Именно в такава сложна диалектика се осъществява формирането на нашия интегрален възрастен „Аз“. Ето, през такива трудности, плюсове и крайности преминава  детството.

Крайностите, както знаем, обикновено не са продуктивни. Те не могат да характеризират мнозинството. И в нашите експерименти не всички деца могат да бъдат класифицирани като „адекватен“ или „неадекватен“ тип. Наистина мнозинството се оказаха по средата. Нямаше причина тези деца да бъдат класифицирани като принадлежащи към единия или другия полюс.

Хармония? Идилия? Мислите ли, че авторът ненужно заблуждава читателите, драматизирайки отделни нетипични примери, а в същото време за мнозинството всичко е наред? Честно казано, „Аз“ бих искал с удоволствие да се присъединя към тези изводи и да се заема с нещо друго. Но, не става, не се получава. И това не се получава от четвърт век, защото отсъствието на крайни черти в мнозинството все още не е свидетелство за неговото благополучие. Фактът, че мнозинството се оказа между полюсите, не говори за целостта на „Аз-а”, а за неговата двойственост, неговата нестабилност и междинност.

Проблемът се заключава в това, че децата от „междинната“ група при най-малката промяна в ситуацията или под някакво външно влияние започват да се държат или като „адекватен“, или като „неадекватен“ тип. И тези способи на поведение се променят често. Днес са били „адекватни“, но утре (след минута, след час) може да се окажат „неадекватни“. И обратно.

Този факт говори за непрекъснат вътрешен конфликт между емоционалното и рационалното „Аз“, за незрялостта на личността в периода от 4-5 до 7-8, а понякога и повече години.

В известен смисъл на „адекватните“ и „неадекватните“ им е по-лесно от мнозинството. Те намират по-лесно своите способи на поведение, откриват своя „смисъл“ в живота, съпоставят себе си и другите и правят подходящи изводи. Може да са едностранчиви, но са стабилни. Пред мнозинството все още имаше труден път за да станат „Аз“.

Нека обобщим някои междинни резултати. „Феноменът на огледалото“ поставя пред детето проблема за самопознанието. Веднага се появяват два варианта за решаването му. Първият е да се превърне в „огледало” и да отразява това и само това, което възрастните „влагат” в детето. Пасивен и съмнително продуктивен начин за развитие на личността. Отначало този послушен конформист ще угоди на родителите си, но след това те ще видят, че той не е станал истинска личност – индивидуалността му е изчезнала някъде. А била ли е там? Дадоха ли й време да се разкрие?

Вторият начин – отказ от превръщане в пасивно „огледало“ и опит за активно влизане в самото „огледало“. Противопоставяне на своето индивидуалното „Аз“ на всякакви посегателства от страна на възрастни. По-трудно, но по-интересно. Естествено, за детето. Това обещава някои огорчения в детството и вероятно, значителни проблеми в бъдеще. Възможно е, но разбира се не е напълно задължително. Може би, напротив, бъдещето подготвя личността за щастието да бъде родител, Създател, истинска личност. Рискован път. Но с шансове за голям успех.

Източник: Самооценка детей младшего школьного возраста: методика, рекомендации / И. В. Сычевич. - Могилев: МГУ. А.А. Кулешова, 2007. – 40 с.

[2] „Аз и другите“ – научно-популярен филм от 1971 г., заснет във филмовото студио „Киевнаучфильм“ (СССР) от режисьора Феликс Соболев. Филмът се състои от поредица от социално-психологически експерименти. Най-известният експеримент е върху внушаемостта или конформизма, проведен с деца в предучилищна възраст. Сериалът разглежда теми, свързани с въпросите:  Колко независими сме в нашите преценки? и Как другите хора ни влияят? В същото време се приема, че да бъде като всички останали е естественото желание на детето. То често се поддава на внушения и представя чуждото мнение за свое. Но за възрастен това е загуба на личност, приспособенчество, конформизъм, който оформя психологията на роб.

[1] Ольшанский Дмитрий Вадимович (1953-2003) — известен социален психолог, политолог, публицист. Доктор на политическите науки и кандидат на психологическите науки, академик на Международната академия по информатизация. Автор на повече от 1000 публикации, около 20 книги и брошури, издадени в Русия и чужбина. Олшански е един от основателите на руската школа в политическата психология. Той има голям принос в изучаването на теорията за политическото лидерство, политическите елити, масовото съзнание и избирателното поведение. Участва активно в научна и преподавателска дейност в Московския държавен университет, MGIMO, Института за чужди езици, ръководи лабораторията по психология на политическата личност в Руската академия на образованието. През 1985-1987 г. Олшански работи като политически съветник на афганистанския президент Наджибула, участва в разработването на политиката за „национално помирение“ и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. След това работи като политически съветник в Ангола и Полша. От 1990 г. консултант на избирателни компании в СССР и Русия, както и в редица други страни. От 1992 г. Дмитрий Олшански е член на Висшия консултативен съвет при президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев. От 1993 г. ръководи Центъра за стратегически анализи и прогнози, който е специализиран в изучаването на политически, икономически и социални проблеми на обществото и разработването на възможни решения за тях.

Проективна рисунъчна методика „Дом“

Работата с методиката е изключително елементарна. Респондентът получава лист хартия и му се предлага да нарисува къща. При инструкцията психологът задължително информира, че в случая качеството на изображението не е от значение. Главното е да изобрази всички детайли, за които се сеща на рисунката.

Рисунката – това е вид автопортрет, чиито детайли имат лично значение. От нея може да се съди за афективната сфера на личността, за потребностите, нивото на психосексуално развитие и др. Самият дом може да се счита за символ на респондента, дори ако е нарисуван реално съществуващ дом. В допълнение, това може да бъде символичен израз на чувствата, които човек изпитва към майка си, както и да отразява характера на взаимоотношенията на човека със семейството или междуличностната му среда. Освен това, рисунката може да отразява степента на емоционален комфорт, който човек изпитва в междуличностното си обкръжение. Следва да се има предвид, че в този случай говорим за проява на субективното виждане на човек по отношение на указаните характеристики.

Рисунката следва да има поне една врата (ако е нарисувана едната страна на къщата), един прозорец, една стена, покрив, комин или някакъв вид приспособление за изпускане на дим. Изключение правят рисунките, в които къщата е представена като тропическо жилище. По правило къщата се изобразява или последователно отдолу нагоре от основата до покрива, или в обратна посока от покрива до основата. Нарушаването на последователността на рисуване (рисуване на сегменти, детайл по детайл, без да се съпоставят тези детайли един с друг) или фиксация върху рисуването на конкретен детайл (нап. врата или прозорец), който се превръща в основен детайл на къщата, показва несигурността на изследваното лице или неговото отвращение към междуличностни контакти, както и тенденция за отказ от действителността.  

При интерпретацията следва да се обърне внимание на:

1. Схематичност на изображението.

2. Детайлизираност на изображението.

3. Метафоричност на изображението.

4. Градска къща.

5. Селска къща.

6. Заимстване на идеята от литературен или приказен сюжет.

7. Наличие на прозорци и техния брой.

8. Наличие на врати.

9. Комин с дим.

10. Капаци на прозорците.

11. Размер на прозореца.

12. Общи размери на къщата.

13. Наличие на предна градина.

14. Наличието на завеси (щори) на прозорците.

15. Наличие на веранда.

16. Наличие на растения (количество).

17. Брой животни.

18. Наличие на пейзажно изображение (облаци, слънце, планини и др. фон).

19. Наличие на щриховки по скалата на интензивност.

20. Дебелина на линиите по скалата за интензивност.

21. Вратата е отворена.

22. Вратата е затворена.

Размер на къщата

Една много малка къща отразява чувство на неадекватност, отхвърляне на дома, огнището, домашния живот, тенденция за отдръпване или чувство за незначителност. Огромна къща рисуват хора, които изпитват чувство на фрустрация, поради ограниченията, наложени от непосредствената им среда (също компенсаторна защита). Експозицията на рисунка, представена сякаш от „птичи поглед“ (поглед отгоре), показва непризнаване на чувството за „преклонение пред огнището“, враждебност към установените традиции, обичаи, възгледи, желание да се издигне над домакинската работа, т.е. оттегляне от домашните дейности, а може би и наличието на някои депресивни тенденции. Къща, извисяваща се над изследваното лице (погледната отдолу нагоре), отразява чувствата за отхвърляне, откъснатост, липса на признание, чувство на безпомощност и преживявания за ограниченост на контактите с околната среда. Освен това, такова изображение се среща сред хора, които са недоволни от домашната обстановка и изпитват нужда от топлина и емоционално приемане. Къща в далечината обикновено се изобразява от хора, които преживяват ситуация на конфликт в домашната сфера, чувстват се отхвърлени и проявяват недостъпност в отношенията с близките. Къща на преден план (в близък план) се среща в рисунки на хора, които са отворени, достъпни, проявяващи чувство за топлина и гостоприемство.

Типове къщи

В рисунките може да има изображения на различни видове къщи, като хижа, многоетажна сграда, дворец, храм, палатка, вила, юрта, тропическо жилище и др. Тези различни видове къщи отразяват проекцията на „Аз-а“ на човек и указват характера на неговите междуличностни контакти. При интерпретацията е много важно рисунката да се „прочете“ цялостно, да се вземат предвид всички нейни детайли (взаимнообвързани), както и да се изясни символичното значение на този тип къща за конкретния респондент. Освен това, важно е да се вземе предвид състоянието на къщата, изобразена на снимката: къщата може да е стара, разпадаща се, разклатена, плашеща, зловеща, весела и т.н., нейният характер изразява отношението на личността към себе си.

Някои функции:

Градска къща – многоетажна сграда с типична градска структура („кутия“). Най-вероятно за респондентът са свойствени следните особености: сухота, изолация, склонност да се фокусира върху собствените си проблеми, които няма да сподели с другите.

-Замък – нещо средновековно, помпозно, с кули, колони и т.н. Говори, че в субектът живее дете-мечтател, което му разрешава да бъдете лекомислен, да мечтае, да твори, използвайки живото си въображение. Гласът на Детето често заглушава вътрешния глас на „Възрастния“, който забелязва изискванията на реалността, и на „Родителя“, който само понякога безнадеждно му напомня за неговите отговорности.

-Просторна селска къща. (вила, хижа) Ако субектът не е брачно обвързан, тогава най-вероятно тази рисунка говори за необходимостта от създаване на семейство и отглеждане на деца, но ако е женен и вече има деца, то символът се тълкува, като потребност от разширяване на жилищното пространство. В същото време непревземаемата желязна ограда около къщата подчертава нуждата от сигурност, която хронично не е удовлетворена или изолация, и нежелание за общуване с повечето други. Наличието на плет (жив или изкуствен) – обратно, показва доверие в другите. Колкото по-ниска е оградата или плетът спрямо височината на къщата, толкова по-висока е склонността на този човек да общува.

-Малка ниска къща – тенденцията постоянно да се мисли за миналото.

-Прозрачна, „стъклена“ кутия – символизира преживявания за показ пред другите, за да бъде забелязан, но чрез/посредством своя дом и натрупаното в него. Тази демонстрация обаче е ограничена само до визуален контакт и ако респондентът реши.

-Къщата е стара, руши се – понякога субектът може да изрази отношение към себе си по този начин.

-Стая. Асоциации могат да възникнат във връзка с: 1) с живеещия в стаята; 2) с междуличностните отношения в стаята; 3) с предназначението на тази стая (реална или приписана на нея). Асоциациите могат да имат положителна или отрицателна емоционална окраска.

-Стая, която не се побира на листа – това е нежеланието на субекта да изобрази определени стаи поради неприятни асоциации с тях или с техния обитател.

-Стая: ако субектът избере най-близката стая – подозрителност.

-Баня – изпълнява санитарна функция. Ако начинът, по който е изобразена банята, е значителен (акцент), то най-вероятно точно тази функция е нарушена или може да бъде нарушена.

-Комин – нарисуван наклонен спрямо покрива, е норма за дете, но показва значителна агресия, ако се открие при възрастни.

-Водосточни тръби – повишена защита и обикновено подозрителност.

-Водопроводи тръби (или олуци) – усилени защитни нагласи (и обикновено повишена мнителност).

-Само план (схема) на къща – понякога къщата не се изобразява, а се рисува само нейният план (схема), което показва сериозен конфликт в област, която е значима за даден човек.

-Само покрив и ограда – ако вместо къща са изобразени само покрив и ограда (навес), покриваща фасадата, това показва ограничение на контактите на човек с реалността и разрушителни тенденции по отношение на Его-то.

-Прозрачна къща (която позволява да се види нейната вътрешност) – често се рисува от хора, които имат желание да се демонстрират пред околната среда, излагайки се пред всички.

Детайли, съдържащи се в рисунката на дома

Стени

Стените обикновено се считат за граници на индивида, така че характера на тяхното изобразяване свидетелства за характера на взаимоотношенията на човек с околната среда. Ето защо при тълкуването е много важно да се обърне внимание на дебелината на стените, естеството на материалите, от които са изградени стените и дължината им (хоризонтална и вертикална). Тези характеристики показват усещанията на човек по отношение на неговата адаптация към обкръжението си: способност да съхранява контрол при въздействие и дори натиск на околната среда, способност да контролира собствените си враждебни тенденции, приспособяемост към постигнати договорености, споразумения, норми и правила, способност да представя себе си в благоприятна светлина в междуличностните контакти. Колкото по-фундаментални са стените, толкова по-изразена е границата между вътрешния и външния свят и толкова по-малко достъпен е човек за въздействие отвън.

Прозорци

Прозорците символизират способността на човек да установява контакти с други хора (макар и по-малко непосредствени и директни, което обикновено показват вратите). Прозорците обикновено се възприемат като знак за откритост, достъпност и способност за самоизразяване. Липсата на прозорци може да показва чувство на потиснатост, известна подозрителност, враждебност, отчуждение, в случаи на опасения от прекомерен контрол от другите, а понякога хора, които са преживели насилие срещу тях напълно избягват да рисуват прозорци (но в този случай, рисунката може да открие допълнителни характеристики, показващи това).  Многото прозорци на фигурата показват демонстрирана готовност за контакти и наличност при взаимодействия. Прозорци, разположени на последния етаж на къща, когато няма такива на приземния етаж, по правило се рисуват от хора, които изпитват желание да живеят нереалистичен, фантазиран живот, т.е. има пропаст между фантазията и реалността. Прозорци, разположени на долния етаж на къщата, когато няма такива на горния етаж, се рисуват от хора, които се отказват от въображение и са ориентирани към реалността, която не винаги ги удовлетворява. Големите отворени прозорци показват активна готовност за контакт с обкръжението, както и някои ексхибиционистични тенденции. Отворените прозорци без стъкло обикновено се разглеждат като символичен израз на прекомерна откритост.  Наличието на завеси (пердета) на прозорците е нормално и обичайно. Важна е степента на затвореност от завесата. В случаите, когато прозорците са прекалено драпирани, има някаква конкретна причина за такова затваряне, която трябва да се установи. Това е символичен израз на ограничена достъпност, както и желание да се контролира откритата проява на чувствата. Прозорци, покрити с капаци, отразяват склонност към отчуждение и силни защитни реакции. Прозорците с отворени щори показват възможността за корекция в междуличностните отношения. Необичайната форма на прозорците (триъгълна) или подчертаният дизайн на стъклото на прозореца (витражи) показва загриженост за сексуални проблеми.

Врата

Вратата символизира способността на човек да осъществява преки, непосредствени контакти с другите,  което манифестира степента на откритост и достъпност. Липсата на врати се среща в рисунки на хора, изпитващи големи затруднения в общуването с другите и показват недостъпност и недосегаемост. Голяма врата (порта, портал) показва прекомерната зависимост от други хора, както и стремеж да изненада със своята социална достъпност и комуникабилност. Малката врата обикновено се изобразява от хора, които изпитват нерешителност в социални ситуации, имат желание да ограничат обхвата на контактите, не желаят да допуснат другите до своето „Аз“ и изпитват чувство на неадекватност или несъответствие в социалната среда. Отворената врата символизира желанието да се демонстрира достъпност в междуличностните взаимодействия, както и силната нужда на човек да получава топлина и сърдечност от други хора. Затворената врата (заключена с катинар, с тежки панти, ключалка), отразява отбранителни тенденции, потайност, враждебност, мнителност и неувереност. Врата, разположена над основата на къщата, без стъпала за влизане, най-често се изобразява от затворени хора, които трудно установяват контакти. Врата със стъпала за влизане се изобразява от хора, които страстно желаят свободно сърдечно общуване, но изпитват известни трудности при установяването на такива контакти и понякога показват недостъпност.  Страничната врата символизира желанието на човек за уединение, избирателност в контактите с околната среда и известна непристъпност. Ако човек има защитни тенденции спрямо друг, както и враждебност или притворност, на рисунката обикновено се появяват огромни ключалки, тежки резета, големи панти на вратите и т.н.

Покрив

Покривът е символичен образ на сферата на фантазията на човека. Липсата на покрив (ако е разрушен или издухан от вятъра) доста често се изобразява от хора, изпитващи чувство на подчинение под влиянието на чужди, външни сили. Много голям покрив се изобразява от хора, които търсят удовлетворение, чрез бягство във фантазиите си. Къща, изобразена само като покрив, може да се намери в рисунки на хора, които показват не само слаб контакт с реалността, но и изпитват някои деструктивни тенденции в личността си. Акцентуирането (смело нарисуван) върху покрива обикновено се среща при хора, които са фиксирани върху фантазиите като източници на удоволствие и изпитват безпокойство по време на междуличностни взаимодействия. Покрив, като проста линия (прав покрив), свързваща две стени, обикновено се изобразява в случаи на емоционална потиснатост и недоразвито въображение.

Комин

Коминът може да се разглежда като символ на топлина в интимните отношения, като знак за емоционална зрялост и равновесие, а също и като фалически символ. Липсата на комин показва усещане за дистанцираност или смразяващо чувство по отношение на родителския дом, липса на психологическа топлина, а също и евентуално конфликт, свързан с представител от мъжки пол, нарушения на половите роли или опасения и страхове, свързани с сексуалната сфера.  Много комини в една рисунка могат да отразяват прекомерно безпокойство, както и прекомерен интерес във връзка със сексуалната сфера. Много голям комин се изобразява от хора, изпитващи сексуална загриженост, желание да демонстрират мъжка сила (потентност) или имат склонност към демонстративни тенденции или ексхибиционизъм. Комин, който е почти невидим, скрит,  отразява нежеланието да си има работа с емоционални влияния от другите, забрана за удоволствие (комплекс на кастрация). Тънка струя дим, издигаща се над комина, е доста често срещана, но в случаите, когато е изобразено голямо количество гъст дим, това може да показва значително вътрешно напрежение и потребност от освобождаване на излишното налягане (сякаш за изпускане на пара).

Допълнителни детайли

Пътеки

Добре очертаните пътеки или подходи, водещи директно до вратата, означават отвореност към другите и достъпност. По правило хората, които ги рисуват, проявяват такт в общуването и имат добър самоконтрол в контактите с другите. Много дълги пътища се чертаят от хора, които се стремят към контакти или са склонни към избирателни контакти, а също така се нуждаят от допълнително време, за да свикнат с партньора си за общуване. Пътека, която се стеснява пред входа на къщата, показва скрито желание да се ограничат контактите, да бъде сам, въпреки че външно човекът демонстрира дружелюбие и повишена готовност за контакти. Пътища (пътеки), които заобикалят къщата, но не водят до вратата, могат да се считат за вид бариера или защита. Докато липсата на пътеки в някои случаи може да отразява трудности в междуличностните отношения и наличието на някаква тенденция да бъде недостижим за другите. Пътека, обрамчена от храсти, обикновено се рисува от хора, които се стремят да се контролират в социални ситуации, изпитват безпокойство и потребност да изглеждат като образци – проявяват социална желателност.

-Храсти, дървета, цветя. Тези допълнителни детайли обикновено се срещат в рисунките на хора, които изпитват необходимост от структуриране на обкръжението си поради чувство на несигурност, поради неудовлетворена потребност от усещане за безопасност и стремеж за прекомерен контрол върху ситуацията на междуличностно взаимодействие. Храстите или дърветата често се разглеждат като символични изображения на значими хора. Така че, ако дърветата скриват („маскират“) къщата, това може да означава силна нужда на човек от зависимост или силно господство от родител или значим друг. Ако дърветата и храстите плътно заобикалят къщата, това отразява стремеж да се обгради със защитни бариери. Степента, в която дърветата или храстите са близо до къщата, може символично да отразява степента на близост или психологическа дистанция.

-Ограда около къщата. Оградата е конструкция, която предпазва дома от нежелано проникване и обикновено се възприема като символ на необходимостта от емоционална защита.

-Цветя (на прозорци, цветни лехи) – те са символ на превъзходство, обещание или залог, гаранция. Това е образ на обаянието, привлекателността с обещания, които всъщност не са изпълнени. По-прецизната интерпретация се основава на отчитане на местоположението на цветята.

-Градина – това е място, в което човек си почива, наслаждава се и получава удоволствие. Изобразяване на рисунката на градина около къщата, може да се разглежда като стремеж на човек да украси живота си, да „затвори очи“ за трудностите на реалния живот, да получи повече удоволствие, да създаде по-благоприятно впечатление сред другите хора по отношение на неговия собствен живот и на него самия.

-Фонтан в близост до къща може да символизира нуждата на човек да демонстрира своята жизнена енергия, еротичност, потребност да се чувства по-млад, продуктивен и плодотворен.

-Храсти, произволно разпръснати в пространството или от двете страни на пътеката, показват незначително безпокойство в реалността и съзнателно желание да я контролира.

-Времето (какво време е изобразено) – отразява преживяванията на субекта като цяло, свързани с околната среда. Най-вероятно колкото по-лошо, по-неприятно е изобразено времето, толкова по-вероятно е респондентът да възприема околната среда като враждебна и ограничаваща.

Примери на рисунки



/

/