Четирите лъжи на нелюбящата майка[1] (Пег Стрийп)

Писала съм и преди за вербалното насилие и как в рамките на нашата (западна) култура сме склонни да омаловажаваме въздействието на обидните думи на майките (и бащите), но сега бих искала да говоря за този проблем от малко по-различна гледна точка – не толкова за конкретните изречени думи, колкото за това, което следва от тях. Тъй като в нашата култура майката се смята за „нормална“, стига да не нарани физически детето си, нелюбящите майки не носят отговорност за думите си, стига децата им да са нахранени, облечени и да имат покрив над главите си. Но нима детските домове не предоставят това на детето? Следователно тук има нещо повече от изброените потребности, които може и трябва да удовлетвори самата майка.

Какви уроци дава една нелюбяща майка на своята дъщеря за света и за това, как е устроен той?

За начало, нека си припомним колко тийнейджъри сложиха край на живота си преди обществото да обърне сериозно внимание на ролята и въздействието на тормоза, който за съжаление отдавна се счита за неприятно, но „нормално“ явление – сякаш, че всички деца минават през него. Училищата и институциите, занимаващи се с деца също непрекъснато тръбят и се борят с това явление, но резултатите са посредствени – просто и те свикнаха с тази „нормалност“, а „борбата“ им се превърна в рутина.

Митологията около майчинството – вярванията, че любовта на майката е инстинктивна, че всички майки обичат децата си, че любовта на майката винаги е безусловна,  ни пречат да говорим свободно и открито за това, колко деца остават с неудовлетворени емоционални потребности в детството и колко много травми получават.

Ние пренебрегваме емоционалните щети, нанесени на детето от унизителни думи, които го карат да се чувства неадекватно, необичано, незначимо, въпреки че дори науката е доказала, че раните от думите са не само травматични като физическите рани, но следите от тях оставят за много години болезнени спомени. Вербалната агресия буквално променя структурата на развиващия се детски мозък.

Родителите управляват малкия свят, в който дъщерята расте от бебе до детство. Условията и атмосферата на този свят се създават от родителите, именно те решават с кого, как, кога и колко ще общува детето. Дъщерята не само разчита на любовта и подкрепата на майка си. В този малък свят тя попива „истините“ за това как работят взаимоотношенията в големия свят.

Съставих списък с тези така наречени „истини“ и вредата, която причиняват на психиката на дъщерята.

1.Любовта трябва да се заслужи

Дъщерите на нелюбящи майки описват стратегиите, които са използвали, за да изтръгнат любовта от себе си – да получават добри оценки, да вършат допълнителна работа в къщата, да се опитват да не разстройват майка си по никакъв начин, но това никога не е било достатъчно. От това те научават горчив урок за това какво е любовта и как да я получат: тя може да бъде придобита с помощта на някаква магическа формула, която те не могат да открият, любовта никога не се дава просто така и че винаги на тях нещо не им достига, че не са достатъчно добри, за да оправдаят тази любов.

Нещо подобно изпитват и децата, които са израснали с братя или сестри, които са получавали повече майчино внимание. Обикновено такива деца когато станат възрастни не се доверяват на тези, които ги обичат просто така, без никакви условия и вместо това да изпълва живота им с радост, безусловната любов ги кара да изпитват безпокойство и те постоянно живеят в очакване на катастрофа.

2.Съществуват лоши деца (и ти си едно от тях).

Всички деца правят грешки – губят и чупят неща, не спазват правилата, правят нещо нередно, но нелюбящите майки обвиняват и оценяват за всичко не поведението (постъпката) на детето, а неговата същност, т.е. те атакуват личността на детето, често поставяйки му етикет. Вазата е счупена не защото навън е било мокро и се е изплъзнала от ръцете на дъщеря й, а защото дъщеря й е глупава, непохватна и безотговорна. Новият й червен пуловер е изчезнал от рафта в гардероба и това е доказателство за нейната неблагодарност, небрежност и за това, че не заслужава всички тези красиви неща. Всяка грешка се превръща в лична грешка и се възприема като следствие от безполезността на дъщерята. Тези думи автоматично се усвояват и се превръщат във вътрешен критик на дъщерята, в подсъзнателен хор, който постоянно й казва, че е безполезна и не заслужава щастие.

3.Децата трябва да се гледат, а не да се слушат

Това твърдение не само подчертава властта на майката, но също така транслира идеята, че чувствата и мислите на дъщерята не си струва да се приемат сериозно. Това послание често се изразява като „Не ме интересува какво мислиш за това“ или „Това, което чувстваш, всъщност е грешно“. Такива думи много бързо заставят дъщерята да не се доверява на себе си и на възприятието си за случващото се. Много дъщери интуитивно се досещат, че нещо не е наред и се безпокоят, че губят ума си. Те започват да вярват, че това което чуват и чувстват не съществува в действителност. Този тип вътрешен конфликт, роден от противоположното на това, което любящата майка прави, когато се опитва да признае чувствата на детето си, е много деструктивен. И тъй като той автоматично се усвоява от дъщерята, впоследствие се превръща в несъзнателен патерн на мислене за себе си и е много трудно да се промени.

4.Големите момичета не плачат

Срамът е най-мръсното оръжие на нелюбящата майка и за съжаление тя предпочита да го използва често. С унижаването на детето по този начин, майката го заставя  то да се срамува от чувствата и уязвимостта си – това е един  специален вид насилие и дъщерята може да отговори, само ако прекъсне контакта с чувствата си, за да убеди себе си, че не е само голямо момиче, но и добра дъщеря. Момичета, които имат хранителни нарушения или друго саморазрушително поведение, като например самонараняване, при консултации често споделят, че като деца е трябвало да погребват чувствата си „под земята“, за да избегнат тормоза и унижението от майка си, братя или сестри.

Идеята, че някои майки могат да бъдат тирани, противоречи на всички митове за майчинството и майчината любов, но това не означава, че не може да се случи.

[1] Източник: „Детоксикация за дъщери – излекуване от нелюбящите майки и възстановяване на своя живот“ („Daughter detox – recovering from unloving mother and reclaiming your life“, автор Пег Стрийп (Peg Streep))

Защо приписваме неуспехите и постиженията си на външни обстоятелства?

Склонността на човек да приписва отговорност за действията си на себе си или на външни сили се нарича локус на контрол в психологията. По правило локусът е този конструкт, който определя колко адекватно сме готови да оценим нашите действия и техните последствия. Какъв е принципът на работа на този сложен вътрешен механизъм на човешката психика?

Два типа личности

Терминът „локус на контрол“ се появява за първи път в средата на 50-те години, а за негов автор се смята възпитаникът на Бруклинския колеж и Университета в Айова, психологът Джулиан Ротър. Според неговата дефиниция локусът на контрол е качество, което характеризира склонността на човек да възлага отговорността за резултатите от своята дейност на външни сили или собствените си възможности. Освен това, локусът на контрол включва и по-широко приложение, като въз основа на него в поведенческата психология е прието да се характеризират два типа личности – екстернали и интернали. Те зависят от това, на кого човек най-често прехвърля отговорността – на външни обстоятелства (екстернали) или на себе си (интернали).

Екстерналите по правило обясняват резултатите от своята дейност с външни фактори и обстоятелства, докато техните противоположности, т.е. интерналите, възлагат отговорността за резултатите само на себе си. Тази теоретична класификация Ротър постига благодарение на работата на други изследователи – Торщайн Веблен, Макс Вебер, Робърт Мертън и др. Подобно на Ротър, те се интересуват от това как хората се отнасят към собствения си живот и личните си неуспехи – в частност, какво влияе върху решенията им да обвиняват себе си или другите за провал и как точно се формира това влияние.

Според Ротър, локусът на контрол на човека се заражда още в детските години благодарение на родителите, на тяхното отношение към детето и възпитанието му, както и под влиянието на собствения локус на контрол, който изглежда естествен и приемлив за детето. В крайна сметка принципът на поведение на детето се установява окончателно в периода на неговата социализация, когато се формират основните умения за взаимодействие с другите и при изпълнение на различни задължения. По-късно този принцип се превръща в стабилна личностна черта на характера и до голяма степен определя психологическия портрет на възрастния – например склонността му към конформизъм или нонконформизъм. Екстерналите са по-склонни към конформизъм, убедени, че техният живот, действия и последствията от тях са повлияни от света около тях, докато интерналите по-често стават привърженици на нонконформизма – самоуверени, те са убедени в собствената си правота, способността да влияят върху средата около тях и дори я променят.

Локусът на контрол в живота и какво може да се обърка с него

Интерналите и екстерналите се различават по черти на характера. Първите са по-често готови да поемат отговорност за своите действия, по-малко се влияят от мнението на другите и са готови да проявяват повишено усърдие, за да постигнат целите си.  Екстерналите от своя страна често приписват успеха си на късмет или добра комбинация от обстоятелства. Те не са уверени, че могат да променят ситуацията сами и често се чувстват безпомощни, когато се сблъскат с някакъв проблем.

Локусът на контрол, като правило (в норма), за повечето хора е стабилен и се намира между две крайности, но на практика има случаи, когато една от тях става доминираща. Тази ситуация не е съвсем правилна, защото в идеалния случай, локусът на контрол трябва да бъде в златната среда, а всяко залитане в една крайна посока може да доведе до изкривяване възприятието на човек за реалността около него и върху степента на адекватност при оценката на собствената ресурси и способности.

Как външните и вътрешните локуси на контрол се проявяват на практика и как могат да бъдат коригирани?

Популярен е примера на човек, който се е сблъскал с неуспехи в професионалния или личния живот. Интерналът е склонен първо да обвини себе си. Той ще се опитва да направи всичко още по-добре, като е уверен, че ако продължи да полага усилия в тази посока, ще успее да постигне това, което иска. В тази дейност той разчита на себе си, на собствените си сили. Такива хора могат да страдат от перфекционизъм, работохолизъм и трудно да делегират правомощия, тъй като са убедени, че само те могат да направят най-доброто. Този подход може да доведе до психосоматични последици, пристъпи на паника и синдром на хроничната умора. „Какво може да се направи по въпроса? Първата стъпка на интерналът е да спре да контролира всичко. Втората е,  да започне да се грижи за себе си, да задоволява своите потребности и да спре да се самообвинява за всички неуспехи. Това са първите препоръки към хората с вътрешен локус.

Екстреналът, от своя страна, е склонен да обвини другите за всичко, което му се случва: хора, процеси около него, ситуации, събития. Ако нещо не му се получава, може да каже, че не е получил шанс или не е имал късмет, звездите са виновни и т.н. или обратно, успехът в нещо се обяснява с това, че е имал шанс, възможност, а не с това, че се е потрудил и е получил очаквания резултат.  Този ​​подход може да доведе до инфантилност, невъзможност за поемане на отговорност, отлагане, загуба на увереност и др. В този случай човек просто трябва да научи да бъде отговорен за това което се случва, да анализира последствията от действията си, да се научи да контролира живота си и да не разчита на съдбата. За да повярват в себе си и за да променят негативните си самооценъчни убеждения, първата стъпка на екстерналите изисква, да регистрират (документират) всички онези моменти, когато са полагали някакви усилия, били е отговорни и последователни и в резултат са получили очакваната награда.

Практически пример за работата с външен локус на контрол

Мениджър на компания посещава психотерапевт с емоционално прегаряне (бърнаут) и психосоматични симптоми под формата на тежка мигрена. Клиентът обяснил как процесите на управление на компанията не вървят и ефективността на екипа страда, въпреки че той прави всичко възможно и дори повече. Ключовите фактори в неговия разказ стават патологичният му перфекционизъм на работа и неспособността да делегира отговорности, поради което върху раменете му пада огромно натоварване (оттам „бърнаут“). По време на срещите се оказва, че клиентът по принцип е склонен към подобно поведение, което се сблъсква с хипертрофиран външен локус на контрол. Неговата свръхотговорност е преминала границите и сега не само не му позволява да изпълнява нормално задълженията си, но и се отразява на психическото и психофизическото му здраве.

Практически случай е свързан с вътрешен локус на контрол

Служител на компания, чиито отговорности включват извършване на снабдяване, посещава психотерапевт. Той споделя, че процесът на снабдяване на компанията е зле организиран, колегите му са безотговорни, а ръководството отказва да оказва съдействие за разрешаване на проблемите. Както и в предишния случай, най-добрият начин за коригиране на доминиращия (дисбалансиран) локус на контрол е психотерапията. По този начин ще има превключване от външния локус на контрол към вътрешния с конкретизация – какво точно в работата на служителя зависи от него и какво той като служител може да направи, за да оптимизира процеса на снабдяване. В крайна сметка човек с външен локус на контрол може да се научи да поема отговорност само по въпроси, които зависят от него.

Как да определите своя собствен локус на контрол – съвети и препоръки.

Самонаблюдението и рефлексията помагат да се разбере дали има дисбаланс в локуса на контрол – склонността преимуществено да обвинявате само себе си за неуспехите или обратно, само тези около вас, може да е сигнал да се замислите за промяна на собственото си отношение към себе си и дейността си.

В основата на дисбалансираният локус на контрол лежат погрешни базови убеждения, в които човек вярва и приема за абсолютни истини. Тези погрешни базови убеждения (допускания) се проявяват посредством т. нар. автоматични мисли, които нахлуват мигновено в главата на човек. Тези мисли (постоянни, устойчиви, шаблонни) имат точно определена формулировка, човек не ги подлага на критика (съмнение), вярва в тях и реагира поведенчески съобразно тях. И докато базовите убеждения принципно не са достъпни за човек (за разкриването им е необходима психологическа помощ), то автоматичните мисли са лесни за идентифициране.

Примерен набор от често срещани автоматични мисли (вярвания).

а) Екстернали (хора с външен локус):

-Струва ми се, че имам малък контрол върху собствения си живот и това, което се случва в него.

-Хората рядко получават това, което заслужават.

-Не трябва да си поставям цели или да правя планове, защото има твърде много неща, които не мога да контролирам.

-Животът е игра на късмета.

-Човек има малко възможности да влияе на събитията, случващи се в света.

б) Интернали (хора с вътрешен локус):

-Ако работя усилено и си поставям конкретни цели, мога да постигна всичко.

-Съдбата или предначертанието в живота на човек не съществуват.

-Късметът не влияе върху резултатите, успехът се влияе само от усилията и работата.

-В крайна сметка всеки си получава заслуженото.

Според авторите на тези препоръки, ако човек е съгласен предимно с повечето твърдения от първата група, тогава той има доминиращ външен локус на контрол, а ако от втората, тогава той има вътрешен. Не бива обаче да се забравя, че локусът на контрол влияе на много аспекти от живота – от това как човек се справя със стреса до желанието му да поеме нови задачи и използва нови възможности.

Заключение

Кардинална промяна в локуса на контрол не е възможна, тъй като в този механизъм участва самата структура на личността. Това е определена насоченост – или към себе си и своите ресурси, или към външни обстоятелства. В рамките на психологическото консултиране и психотерапия обаче може да се постигне балансиране на локуса на контрол.

Източник:

https://www.verywellmind.com/what-is-locus-of-control-2795434

https://www.idrlabs.com/locus-of-control/test.php (диагностика)

Оглушителната жестокост на мълчаливото избягване

В човешкото общуване е изключително важно чувството за съпричастност. За да изпитат щастие от близостта, хората трябва да се чувстват свързани помежду си. Това е важно дори за интровертите, които принципно се наслаждават на независимостта си в по-голяма степен от другите хора.

Според йерархията на потребностите на Маслоу, необходимостта от даване и получаване на признание е базова, точно както нуждата от храна, вода и безопасност. В действителност понякога тази потребност може да бъде толкова силна, че дори нуждата от храна и безопасност да останат на заден план.

Избягването (отхвърлянето) е форма на насилие, то е вид тормоз. Това е често срещана форма на морално издевателство (тормоз), използвана от нарцисистите – те „изключват“ своите жертви, без да говорят с тях за дълги периоди от време. Дни или седмици държат жертвата в постоянно състояние на неопределеност, като през цялото време жертвата се чувства изолирана и отхвърлена и може дори да се разболее физически. Телесните реакции на психическо насилие са реални: главоболие, болки в стомаха и разстройство на храносмилателния тракт.

Когато нарцистичен партньор ви игнорира, избягва и отхвърля, това е по-разрушително и болезнено, отколкото открито вербално унижение. Тъй като този тип злоупотреба е по-труден за разпознаване, по-трудно е да се избегне. Известно е, че на критичните забележки (обиди, унижение и пр.) реагира предната част на главния мозък. Мълчаливото избягване предизвиква същата реакция, известна като „социална болка“ в тази част на мозъка, която е отговорна за реалната физическа болка.

Дълбочината на отчаянието, причинено от мълчаливото избягване, зависи от интензивността на игнорирането. Мозъкът произвежда реакция на болка, която предизвиква у жертвата чувства на самота и отхвърляне. В резултат самооценката се снижава и жертвата започва да мисли, че е недостойна за своя партньор. Това нанася сериозен удар върху самочувствието. Избягващото поведение може дори да причини критични състояния и да предизвика непоправими щети на психиката на жертвата.

Нарцисистът използва мълчаливо избягване като агресивна мярка за контрол и наказание за действията на партньора си. Тази садистична форма за „прекъсване на отношенията“ чрез отхвърляне на жертвата има за цел, да мотивира жертвата да се държи по начин, изгоден за насилника. Това е крайна форма на обезценяване, за да събуди у жертвата чувство на негодност, несъстоятелност, самота, отхвърленост, обезчовечаване и невидимост. Негативните ефекти от тази форма на насилие включват:

Емоционално ниво. Тъй като мълчаливото избягване е форма на социално отхвърляне, то предизвиква спектър от негативни емоции: чувство на фрустрация, силен гняв и накрая покорност и отчаяние.

Психологическо ниво. Ниска самооценка, чувство на загуба и безпокойство, повишен стрес и загуба на контрол.

Поведенческо ниво. Постоянният страх от перспективата за мълчаливо избягване хвърля сянка на несигурност върху живота, жертвата започва да рови в себе си („Правя ли всичко правилно?“, „Правилно ли говоря/постъпвам?“, „Не се ли заблуждавам/греша?“) и се стреми да избегне измененията, които я правят човек, който вече не прилича на себе си.

Примери за мълчаливо избягване

-Вие съобщавате, че партньорът е направил нещо недопустимо спрямо вас (измама, лъжа, предателство, изневяра). Той (насилникът) веднага ви напуска и не го виждате цяла седмица. След това той се връща на вратата ви, сякаш нищо не се е случило.

-И двамата обсъждате важна тема в имейл кореспонденция. Изведнъж той казва: „Чао!“ и нямате вест от него пет дни. Друг вариант е, той да определи час и място за среща, но да не дойде на нея, а впоследствие не обяснява отсъствието си по никакъв начин.

-Вие инициирате разговор за да говорите за това, което ви притеснява, но той по никакъв начин не ви забелязва, а продължава да чете вестника (гледа телевизия, работи на компютъра и пр.).

-Вие задавате въпрос, а той се държи така, сякаш не ви чува, дори ако повторите въпроса втори или трети път.

-Вие и партньорът спорите (карате се). Изведнъж партньорът ви стяга чантата си и заминава за месец, което прави невъзможен физическия контакт, а освен това игнорира всички съобщения, които му изпращате.

Заключение

Ако партньорът ви използва систематично и дълговременно тази форма на емоционално насилие, за да ви накара да изпълните изискванията му, можете да използвате избягването му като възможност да прекъснете контакта – това е на сполучливия за вас ход. Не подкрепяйте тази негова пасивно-агресивната оскърбителна и унижаваща тактика, тъй като това винаги води до нейното усилване и разширяване в други сфери на взаимоотношенията ви, а причината е, че реално насилникът изпитва удовлетворение („невинно удоволствие“) от отрицателния ефект, който постига. В частност, не му изпращайте тъжни сърцераздирателни текстови съобщения, дълги имейли с молба за отговор или многобройни телефонни позвънявания. Ако постъпите по този начин, вие затвърждавате у него убеждението, че е много важен за вас – по-важен отколкото вие самите за себе си. Прекъсването на контакта по време на период на мълчаливо избягване ще ви върне изгубения контрол.

Четирите цели на дезадаптивното („лошото“) поведение на детето

Децата, които наричаме лоши, не са от поощряваните. Те не вярват, че някой ще им обърне внимание, ако правят добри неща. Затова те търсят други пътища да привлекат вниманието на околните, които са често демонстративни и неприемливи.

Известни са четири големи групи дезадаптивното детско поведение, които условно могат да бъдат наречени „цели“, в смисъл, че неприемливото за възрастните поведение води до постигане на нещо за децата. Такива цели имат в поведението си и възрастните, но с годините други неща повлияват върху тях. Въпреки, че четирите цели изглеждат сложни на пръв поглед, всеки родител може да се научи как да ги открива като използва две прости техники. В основата им стои разбирането, че щом поведението обслужва определени цели, то най-добре може да бъде разбрано чрез наблюдаване на неговите последствия.

Първо, наблюдавайте вашата собствена реакция на дезадаптивното поведение на детето. вашите чувства ще ви посочат целите на детето.

Второ, наблюдавайте как отвръща детето на вашите усилия да го коригирате. Отговорът на детето също ще ви даде възможност да разберете по-добре неговото поведение.

Накратко, опитвайте се да следите най-вече резултатите от дезадаптивното поведение, а не се фиксирайте само върху самото лошо поведение.

Кои са четирите цели на дезадаптивното поведение?

ВНИМАНИЕ. Първата цел е вниманието. Стремежът да се обръща и да се получава внимание е почти всеобщ при малките деца. Децата предпочитат да получават внимание по приемливи начини, но ако това не стане, те започват да използват други, не толкова приемливи –  капризничене, мърморене, плач, сърдене, крясъци и др.

Децата, които смятат, че могат да бъдат значими само ако получават внимание, предпочитат негативното внимание пред игнорирането – краен израз на целенасочено лишаване от внимание.

Кои са признаците, по които може да се съди, че мотивите за „лошото“ поведение е получаване на внимание?

 -Ако постоянно се дразним, мърморим, увещаваме, напомняме или се караме на детето, то получава желаното от него внимание. И тогава, ако детето временно престане да се държи „лошо“, целта е постигната – получило е необходимото му внимание. В същото време малко по-късно или на другия ден, то по всяка вероятност ще продължи по старому или ще почне да прави нещо друго, също толкова неприемливо за вас със същият мотив – да спечели вниманието ви.

За да помогнем на детето да излезе от този порочен кръг на вечно търсене на внимание, родителите трябва да променят начина на реагиране. Така ще му покажем, че то е по-важно и интересно за нас когато се държи добре, отколкото когато прави бели или капризничи. Това можем да постигнем като използваме тъй нареченото “угасяване” – игнорираме дезадаптивното поведение и обръщаме внимание само на добрите постъпки. Ако е невъзможно да „пропуснем” лошите постъпки, то е добре да обърнем внимание на детето по начин, по който то не очаква. Работата е там, че вниманието не бива да се дава по настояване на детето дори за положителни прояви, защото това може да затвърди разбирането му „Внимание на всяка цена“. Най-добре е родителите да предоставят внимание, когато детето не го очаква. Така акцентът се поставя върху даването, а не върху вземането. И нека не забравяме, че получаването на внимание е напълно нормална човешка потребност.

ВЛАСТ. Децата, които се „борят“ за власт се чувстват значими само когато могат да „командват“ останалите. Те се стремят да направят само това, което им се иска. Те си казват: „Никой не може насила да ме накара да правя нещо” или „Ти по-добре направи това, което аз искам”. Дори когато родителите успяват да се наложат, дори тогава победата отново е само временна. Те могат да спечелят една „битка”, но да изгубят контакта с децата си. За да разберете дали детето ви търси власт, трябва най-напред отново трябва да се обърнете към своите чувства. Доминиращи в случая са чувствата на раздразнение, унижение и усещането за провокация от страна на детето, предизвиквайки у вас желание да се наложите. В този случай опитите да разберете и коригирате детето си рядко са успешни. То ще продължи да ви провокира или временно ще спре, но само за да продължи по-късно с още по-голям хъс. В „борбата за власт” някои деца привидно се съгласяват с родителите си, но после правят каквото си искат – това се нарича „провокативна отстъпчивост”.

 По правило, когато си имаме работа с търсещи власт деца, ние трябва да се стараем да не се поддаваме на чувствата си и да не се „включваме в играта”, за да не затвърдим погрешното убеждение, че властта е нещо много важно и значимо, защото по този начин ще засилим стремежа на децата си към нея. Ако обаче борбата за власт продължи и вие успеете да се наложите със сила, а детето ви усети, че губи, то е много вероятно да прибегне към третия мотив (цел) – отмъщението.

ОТМЪЩЕНИЕ. Децата, които се стремят към отмъщение са сигурни, че никой не ги обича, че са излишни и затова трябва да мразят другите, както и те ги мразят (според техните представи). Те започват да се държат грубо и жестоко с околните, постоянно ги дразнят, нагрубяват и провокират, защото само така се чувстват значими. Родителите на отмъщаващото дете се чувстват дълбоко наранени и засегнати, изпитвайки разбираемото желание да си го върнат „тъпкано“. Но детето отвръща на тяхната контраатака със следващото отмъщение и така кръгът се затваря. За да помогнем на тези деца, трябва да разберем, че тяхното отмъстително поведение произтича от обезсърчаването им, т.е. от това, че не вярват в себе си и се възприемат с етикет „лоши деца“. Тази роля не им харесва, но те не умеят да бъдат други. И не е задължително точно родителите да са виновни за това. Детето може да се чувства обезсърчено в детската градина, училището или сред връстниците си. Но единствено родителите могат да му помогнат, като се стремят да не отвръщат със същото, тъй като те си остават значимите за детето хора. Колкото и трудно да им е, те трябва да подобрят своите отношения с детето, като запазят спокойствие и останат доброжелателни. Същевременно, ако войната на отмъстителност продължи и детето трайно се чувства отхвърлено и неспособно, то за да потърси извинение за своето поведение най-вероятно ще се насочи към четвъртия мотив – проява на неадекватност.

 ПРОЯВА НА НЕАДЕКВАТНОСТ. Децата, които проявяват неадекватност (неумение за справяне с най-обикновени неща) са напълно отчаяни и обезверени, че да могат да се оправят с каквото и да е. Те не са уверени в себе си и се опитват да накарат останалите да не очакват нищо от тях. Така се спасяват от нови разочарования. Този отказ може да бъде пълен или в области, където децата се чувстват най-уязвими. Родителите на тези деца също се чувстват отчаяни и им се иска да „вдигнат ръце“ от детето и неговите проблеми. Това е така, защото детето не реагира на нито един от техните опити да му помогнат или да го променят. За да помогнат на детето си, което проявява неадекватност, родителите трябва да елиминират целия си критицизъм и да се фокусират върху плюсовете и силните страни на детето. Родителите трябва да подкрепят всеки опит за справяне, независимо от това колко незначителен изглежда и дали е успешен или не.

Възпитание на детето в инфантилност, когато родителите не са пораснали

Всички родители си задава въпрос как да избегнат проблеми в отношенията с децата. По тази причина, щом видят две чертички на тест за бременност, бъдещите майки и татковци се втурват да купуват и четат книги за възпитанието. Да си родител днес, на практика означава да имаш висше образование в областта на детската психология и хармоничното развитие.

Въпреки това, намирайки се лице в лице с истинско, живо дете, собствено дете, родителите ще се сблъскат с много проблеми. Чуждите и все още неусвоените знания на други хора, често объркват бъдещите родители,  а правилните алгоритми на действие излитат от главите им в точния момент. Остава им само объркването и неувереността в себе си. Когато е време за вземане на отговорни решения от възрастните, т.е. буквално на всяка стъпка, много млади майки и бащи се чувстват като изгубени момчета и момичета. Ето един парадокс: на пръв поглед изглежда, че раждането на дете дава на човек статус на „възрастен“ и „сериозен“, но се оказва, че когато настъпи този момент и заговорим за възпитание, тогава именно се разкрива цялата лична незрялост.

Теорията за привързаността постулира, че основната задача на родителите е да бъдат надеждна опора за детето, да му осигурят чувство за сигурност и да изградят уважителни отношения с правилна йерархия.

Могат ли психологически незрели родители да осигурят това на едно дете?

В традиционните колективистични общества (такава беше българската култура до началото на нахлуването на индивидуалистичната, характерна за западния свят) проблемът с последователното преминаване през всички етапи на израстване се решава с помощта на различни ритуали на преминаване (т.нар. инициации). Освен това ролите на родителите по отношение на децата и на децата по отношение на родителите са разписани доста ясно. Нещо повече, по-възрастните, по-мъдрите родственици в разширеното семейство винаги са били включени във възпитанието на децата. В наши дни тази особеност на колективизма е до голяма степен загубена, в резултат на това обществото като цяло е станало по-инфантилно.

Оказва се, че много от днешни родители се опитват да възпитават децата си, без самите те да са пораснали. Всъщност оттук идват не малка част от проблемите и тук въобще не говорим за онези социални слоеве, при които специфична особеност са ранните бракове и раждания, когато „деца раждат деца“.

Какво да правите ли? Някой веднага би казал, че отговорът е, да не се създават деца, докато самите възрастни не пораснат. Но в същото време е известно, че процесът за постигане на зрялост е процес, протичащ през целия живот. Освен това, от физиологична гледна точка има определени ограничения за най-благоприятната репродуктивна възраст. Още повече, че излизат все повече изследвания, показващи, че късните раждания крият в себе си рискове за здравето (физическо и ментално) на детето.

Едно обаче може да се каже със сигурност – факт е, че човек не достига върховете на мъдростта, докато не се сдобие и възпита дете. Първата стъпка по пътя към зрелостта е човек да започне да забелязва ситуациите, в които тази незрялост се проявява. И вече след като се потопи в това самонаблюдение и проследи тези ситуации, да се опита да започне да действа от позицията на възрастен.

И така, зрели родители, кои са тези стъпки?

1.Бъдете независими в преценката си.

Това означава да разчитате преди всичко на себе си, когато вземате решения. Ние, родителите, сме толкова зависими от мненията на различни гурута, книги за грижа за децата и реклами, че сме готови безусловно да следваме многобройни съвети, как да отгледаме добро дете (гений, олимпийски шампион), без дори да се замислим, имат ли резонанс в нас тези съвети и дали не противоречат на нашите ценности.

Добре е, когато родителите се интересуват от темата за възпитанието, когато търсят мненията на психолози и педиатри в Интернет, да внимават и да бъдат критични – не бива да се допуска сляпо следване на препоръки, които не са осмислени от всеки родител, дали са подходящи за всяка конкретна ситуация за неговото дете.

2.Признайте, че са възможни различни мнения по един и същи въпрос.

Достатъчно е да участвате в който и да е форум, за да разберете колко много родители са далеч по отношение на грижите за бебета и отглеждането на деца. Пример за това са многобройните разгорещени битки по темата кое е по-добро: кърмене или изкуствено хранене; съвместен сън или отделяне на детето от родителите; кенгуру или количка; домашно или купешко приготвена храна и пр.

Всички родители и всички деца са различни и няма единни рецепти за възпитание и грижи, колкото и тези, които ги продават под формата на книги и семинари да ни убеждават в противното. Ако родителите са намерили подходящо решение на проблемите си с организирането на съня и храненето на бебето и са разбрали, че половин час анимационни филми на ден не могат да навредят на детето им, тогава е по-добре спокойно да се радвате на това и да не налагате своята гледна точка върху другите.

3.Осъзнайте и приемете необходимостта от грижа за по-слабите и безпомощните.

Най-важните страшни истории, т.н. „страшилки“, с които взаимно се плашат съвременните родители, са за това, че детето може да свикне с ръцете, гърдите и леглото на родителите. Толкова се страхуваме, че децата ще зависят от нас, че се стремим да ги научим да бъдат самостоятелни, когато те все още не са готови за това: „Оставете го да се научи да заспива сам, в отделна стая“, „Няма нужда да го държите на ръце, той е твърде голям”, „Не плачи, не си малък“ и т.н.

Да бъдеш възрастен означава да приемеш факта, че от началото и за много дълго време децата ще зависят много от нас. И в това няма зъл умисъл, това не означава, че децата са разглезени или ни манипулират. Това е само показател, че в нашият биологичен вид има много зависими деца и това е в резултат на множество добри еволюционни причини.

Нещо повече, чувството за безопасност, което дава на децата усещането, че могат да разчитат на „своите“ възрастни, полага основа за здрава привързаност, но и за тяхната самостоятелност в бъдеще.

4.Поемете отговорност за своите действия, чувства и т.н.

„Подлудяваш ме!“, „От теб ме боли главата!“. „Ако се беше държал нормално, нямаше да крещя така!“, „Не ме разстройвай!“ Това са познати фрази, които сами сме чували много пъти в детството си и които продължаваме да транслираме към собствените си деца. Детето обаче не трябва и не може да носи отговорност за чувствата на възрастните – това е твърде тежко бреме за него. Възрастните са основно отговорни за изграждането на взаимоотношенията с децата. И това е, което осигурява на детето среда, в която да се чувства сигурно да реализира своя потенциал.

Чувствата са ни дадени от природата, за да можем да разберем колко сме доволни или неудовлетворени от това, което ни се случва. Позицията на възрастният в този случай е да обозначи чувствата си по екологичен начин – в тричленно Аз-изявление, изглеждащо така: „Когато ти крещиш, аз се дразня, защото за мен това означава...“

И тук вече има простор за варианти, тъй като за всеки родител това може да означава различни неща: за един е неуважение, за друг е признак на загуба на авторитет, а третият просто е притеснен от неспособността да разбере какво е нужно на детето. Именно по този начин можем да узнаем какво е важно за нас в отношенията.

5.Разберете, че „постиженията“ на детето не са равни на техните реални постижения.

Спомнете си как в детството сте обичали да се хвалите един на друг: „Баща ми ще победи твоя!“, „Моят баща печели повече!“ – сякаш тези изявления добавят сила и хладнокръвие. Тези заявления наистина са подходящи само за децата, за които е характерно да не отделят постиженията на баща си от своите собствени – да не забравяме, че те търсят начин да се идентифицират с авторитетния възрастен. Грешка е обаче един родител да „измерва“ себе си със своето дете, но често се случва точно това: „О, на тази възраст нашият се обръщаше с всичка сила”, „Нашето момиченце на годинка произнасяше вече цели изречения, а на три говореше на китайски”, „Ние вече ходим уверено, а вие още ли сте в проходилка?“ Ние вече танцуваме и пеем."

Понякога се стига до абсурд. Например, на детските площадки може да чуете как родителите насърчават децата си: „Виж, Петьо вече се катери толкова високо, опитай и ти“ или „А да видим на бягане кой ще е по-бърз?“ Какво се крие зад това желание на родителите да се състезават с постиженията на децата си, ако не собствената им неувереност за това, че самите те имат с какво да се похвалят. Не е нужно да се обсъждат случаи за маниакалната упоритост, с която родителите понякога принуждават децата си да участват в детски състезания или да се появяват в телевизионни реклами, за да угодят на собствената си суета. Това са все добре известни примери за тъжната съдба на много деца-звезди, чиито родители са били прекалено увлечени по идеята собствените им деца да ги прославят и да ги направят известни.

Добре е, когато родителите отделят време и средства за развитието на детето си. Чудесно е, ако детето развива талантите си в това, което обаче наистина харесва. Напълно естествено е родителите да искат да се гордеят с детето си и да видят, че усилията, които полагат се отплащат.  

6.Старайте се да се въздържате от категорични изказвания.

Зрелостта обикновено означава възможно най-рядко използването на думите: „винаги“, „никога“, „всички“, „никой“. Има родители, които често заплашват своите деца: „Никога повече няма да те заведа в парка/няма да ти купя сладолед, ако се държиш така“, „Винаги си хвърляш играчките наоколо“, „Да беше чул по-възрастните поне веднъж.”  А в най-крайния случай дори: „Никога няма да ти простя, вече не си мой син / дъщеря.“

Отлично знаем, че ще се държим, ще купуваме и ще простим, просто в разгара на чувствата нямаме достатъчно коректност, за да изразим недоволството си по различен и адекватен начин. Оказва се, че не само отблъскваме детето с тези нереалистични заплахи, но и го учим да основава чувствата си на манипулация и страх.

7.Дайте приоритет на вътрешните ценности пред външните.

Първо, става дума за това, че днес за мнозина да си родител означава да купуват купища ненужни и дори вредни за детето неща, с надеждата да се почувстват като правилните майки и татковци. Ако това не беше така, рекламите не биха могли толкова лесно да ни манипулират, уверявайки ни, че само тази високотехнологична проходилка или това супер трансформируемо креватче е точно това, което е необходимо за хармоничното развитие на едно дете.

Второ, много често родителите са запалени по идеята да регулират поведението на детето си с покупки и подаръци: „Ако завършиш срока добре, ще ти купя нов смартфон“, „Ако почистиш стаята си, ще играеш на компютъра." Всичко това възпитава у детето ориентация към външни ценности (външна мотивация)  и стимули, към консумация, като в един момент родителите недоумяват: „Ето, той има всичко, какво друго му трябва?“

Това, от което децата ни се нуждаят обаче, е да ги научим да се вслушват в себе си, да разпознават потребностите си, да виждат, че разкриването на своя потенциал и ползата, която могат да донесат на другите, на обществото, на страната си е много по-важно от всичко, което може да се купи с пари.

Заключение

Раждането на дете не ни прави автоматично възрастни, но е най-добрата причина да се научим да бъдем възрастни. Именно в отношенията към собствените си деца ние порастваме най-бързо, ако си го позволим. На този етап е много по-изгодно да се инвестира не в играчки, които съвременните деца вече имат в изобилие, а в собственото им развитие, за да станем за детето същия надежден възрастен, от когото то иска да вземе пример. Първата стъпка за да постигнем това е да признаем, че има проблем и да започнем да проследяваме къде в отношенията си с децата ние самите се държим като деца.

Формиране на насилник или как един човек става тиранин, манипулатор и агресор

Насилници ли са хората по рождение или израстват насилници заради родителите си?

Да предположим, че насилник е създал дете, което в бъдеще също е станало насилник. Значи ли, че това се е предало от гените? Не. Ключова роля играе фактът, че насилник е участвал във възпитанието на детето, както и че е имало насилник в семейството. Ако детето беше отгледано не от родител-насилник, а от някой друг, с по-здравословни взаимоотношения, тогава детето нямаше да израсне насилник.

Например баща-насилник обижда, унижава и контролира съпругата си. Синът расте до такъв баща, който редовно чува и вижда всичко това. Във визията на сина за света се формира разбирането, че подобно поведение към бъдещата му съпруга е нормално, тя трябва да се страхува и да се подчинява.

Родителите нарцисисти често възпитават насилници

Важно е да се знае, че не само при родители насилници детето може да стане насилник, но и при родители нарцисисти. Те поставят пред детето огромни претенции, то се обича не заради това което е, а заради неговите успехи, постижения, оценки. Дъщерята е получила 5, съобщава това на майка си, а тя й вдига скандал, че не е получила отлична оценка. Освен това добавя, че е глупава и да сяда да чете, а не да мисли за разходка с приятели. Детето е под психологически натиск, натрупва се чувство за безполезност и несъстоятелност, натрупва се агресия, която в бъдеще намира изход под формата на изригване спрямо другите, с унижение и емоционални изблици.

Родители с твърд авторитарен стил на възпитание.

Има семейства, в които родителите потискат децата си – това е по-лесно и по-удобно. Те карат децата да замълчат, когато казват „не” („Не искам да нося този пуловер”/„Няма да чета приказката”) и им предписват физически наказания, крясъци, сплашване или ги насилват със заповеден  тон. Когато детето предложи „Мамо, играй с мен“, то бива игнорирано и среща студено отношение, защото мама е заета, тя няма време за игра (възпитание). На детето не му е позволено да се бунтува и да изразява себе си в детството, емоциите му се потискат, чувствата му се обезценяват и затова то ще се бунтува и ще освободи цялата натрупана отрицателна енергия в бъдеще, в зряла възраст, когато има физическа сила, интелект и ресурси.

Родители със пропускливо-снизходителен стил на възпитание.

Освен тиранията съществува и другата крайност – всепозволеността. В този случай, обратно на потискането, родителите позволяват на детето всичко, няма правила. Ако детето в общуването си използва цинични думи, родителите ще заявят: „Какво пък, всички възрастни псуват“. Ако детето влачите бездомна котка за опашката, наранява я, връзва консервна кутия на лапата й, то родителите ще отговорят само с едно: „Когато порасне, ще разбере, той е дете“. Те не биха наложили каквото и да е наказание или не биха искали някакво обяснение. Ако на едно дете не му се обясни кое е лошо и кое е добро, кое е възможно и кое не, няма да има разбиране в този план и в бъдеще ще премине от котки към връстници, учители, партньори и други хора.

Родители с уговарящ стил на възпитание.

Насилствена личност може да се формира поради насилие от връстници, алкохолизъм и наркомания (невронните връзки се разрушават, което води до психични разстройства), психопатия, шизофрения и други разстройства.

Най-често насилствената личност се формира именно поради отношенията в семейството. Интересувайте се защо децата се държат по този начин, а не по друг начин и какво може да направите по въпроса. Обичайте ги заради това, което са, а не защото са перфектни и получават отлични оценки. Разказвайте им какво и как работи животът. Формирайте им ценности, а те сами ще определят жизнеутвърждаващи житейски цели.

 

Обща характеристика на комплементарния брак

Когато мъжът търси жена, той търси своята майка. Когато една жена търси си мъж, тя търси за себе си своята майка.

Този текст се отнася за комплементарния брак, в който отношенията се изграждат на принципа на допълване под формата на Родител-Дете. Комплементарен (fr. complementaire – допълвам) – допълнителен, допълващ. В този случай се има предвид функционална комплементарност, т.е., единият партньор е в такива отношения, че изпълнява за другия партньор родителски функции.

Комплементарните бракове могат да имат различни варианти: Баща-Дъщеря, Майка-Син, Майка-Дъщеря, но във всички случаи имаме работа с позицията Родител-Дете.

Такива бракове са изпълнени със страсти, нивото на интензивност на емоциите в тях е много по-високо, отколкото в други бракове, а отношенията още от първата среща започват и бързо придобиват фатален оттенък. Емоционалните връзки между партньорите са прекомерни и по сила на привързаност могат да се конкурират с кръвно-родствените отношения.  

Да се прекъсне такава връзка се оказва или невъзможно или ако това се случи, е доста трудно, а понякога и трагично. Да живееш в такива отношения е тежко, но е невъзможно без тях.

Брачният партньор се възприема като „кръст“, който трябва да се носи.

Отношението един към друг в такава двойка рядко остава в „средния регистър“. Най-често партньорите се люлеят от полюса „Не мога да живея без теб“ към полюса „Мразя те“.

Какво прави тази отношения толкова емоционално зависими? Защо възникват? Какви са специфични черти на комплементарните бракове?

1.Причините за появата на комплементарните бракове се крият в структурата на личността на партньорите. Това са като правило личности, зависими от отношенията, с неудовлетворени потребности от безусловна родителска обич и привързаност.

Брачните партньори разиграват в брачните отношения детско-родителски сценарии,  опитвайки се да удовлетворят своите неудовлетворени детски потребности и по този начин да прекратят отношенията със значимите фигури в детството – родителите.

В резултат брачният им партньор попада под мощна родителска проекция и образът му се натоварва с несвойствени за него функции.

Пример. Клиентът С., описвайки отношенията си с брачната си половинка казва, че чувства, че тя се отнася към него като към баща: „тя е като малко момиченце – капризна, егоистична, ненаситна в своите претенции и желания...” .

2.Тези бракове са „претоварени“ поради двойните позиции, с които е обременен  партньорът. Следователно функциите, които партньорът носи, стават два пъти по-големи, както и очакванията. Диапазонът на очакванията към него далеч надхвърля списъка с реални партньори.

Партньорът в такъв брак се чувства повече от партньор. От такъв партньор те очакват (и изискват) безусловна любов, безусловно приемане и в същото време всичко това без никаква благодарност, като нещо естествено, подразбиращо се. Те не забелязват любовта и подкрепата – които се оказват незначителни в сравнение с претенциите.

Пример. Клиентка К. в контакт създава впечатление на обидено момиче. Тя се оплаква, че има много претенции към съпруга си. Самата тя осъзнава, че изисква много от него, а нейна приятелка също й казва: „Е, какво още искаш от него? Ти просто имаш нормален мъж."

На въпроса в какви отношения е с баща си, тя отговаря „В никакви“. Клиентката живее в разширено семейство с баща си и майка си. Връзката с бащата е дистантна, лишена от всякакви емоции. Самата клиентка ги описва по следния начин: „Баща ми е като чужд за мен човек, живеещ на същата територия“.

3.Светът се възприема от такива хора като че ли им е длъжен, имат много очаквания и претенции към него и в резултат на това разочарования и негодувание. Същото е отношението им към Другия.

От една страна те идеализират партньора си, от друга искат да получат от него повече, отколкото той може да даде. В резултат на това у него се появява мисълта: „Аз съм повече от партньор за теб, не искам това повече... вече ми писна...“.

Потребностите в ранна детска възраст, които не са задоволени от родителите, по-късно се проектират върху други значими фигури. В комплементарният брак партньорът става такава фигура.

При терапевтичен контакт терапевтът има усещането, че пред него стои малко дете – капризно, взискателно, неудовлетворено, докачливо, гладно. Клиентите в живота и терапията обикновено заемат външна позиция – не поемат отговорност, очакват чудеса, съвети, помощ от другите, вкл. от терапевта.

4.В структурата на личността на тези хора ясно се забелязва инфантилност, емоционална незрялост и егоцентризъм. Те са биологично възрастни, но в своята психологическа възраст остават деца.

5.Такива клиенти са „празни“ поради структурен дефект в тяхната Его-идентичност. Техните „психически резервоари“ се оказват непълни, те постоянно изпитват липса на любов, а вътрешното им дете остава вечно гладно. В това отношение те самите не са в състояние да „дават“ любов. И това не е изненадващо, ако вие сами не сте получили, тогава не можете да дадете нищо на друг.

6.Сексуалните потребности в такива отношения като правило се оказват неудовлетворени и често заменени. Сексът в такива бракове се превръща в брачно задължение. Според един от основните закони за задоволяване на потребностите, две потребности не могат да присъстват едновременно във фокуса на съзнанието.

По-важната потребност се оказва актуална, а останалите остават на заден план. За такъв клиент нуждата от безусловна любов се оказва по-важна от сексуалната потребност, защото безусловна любов е генетично по-ранна и следователно по-важна.

7.Друг немаловажен момент е присъствието в подобни взаимоотношения на символичен (психологически) инцест. Партньорът несъзнателно се възприема, наред с други неща, като родителска фигура и тогава сексуалната потребност се блокира.

Пример. Клиентката К., потърсила консултация по повод изневярата на съпруга си споделя, че няма сексуално желание към него, както и той към нея. Тя не ревнува съпруга си, не се интересува от действителното му сексуално предателство и доминиращият фокус на нейните преживявания остава възможността той да я напусне. Тя просто иска внимание и грижа от съпруга си.

Понякога в сексуалните отношения с партньор се появява различна полярност – сексът става много повече от просто секс.

Пример. Клиентката П. споделя, че у нея не настъпва сексуална възбуда, ако отношенията с партньора й не са пропити със страст, ревност, емоционален стрес, огромно чувство за собственост и страх от изоставяне.

8.Използване в отношенията в случай на конфликт на думите „Тръгваш си или не си тръгваш?“ Това са думи, които описват детско-родителски, а не партньорски отношения. Можете да „изоставите“ детето, но с партньора можете да се разделите.

9.В този род отношения партньорът остава основната фигура дори след раждането на дете. Детето винаги се възприема като приложение към брачния партньор и винаги остава на втори план. И това не е изненадващо, тъй като е невъзможно да бъдеш родител, докато самият ти си „дете“.

10.Незавършените отношения с родителска фигура в партньорство се оказват невъзможни за завършване. Партньорът, дори и с цялото желание, не може да бъде родител и да задоволи очакванията, които се проектират върху него.

В случаите, когато такива бракове се разпаднат, бившите партньори отново създават комплементарни бракове и отношенията с новия партньор се изграждат по вече познатия им сценарий.

11.При терапевтичен контакт с такъв клиент специалистът изпитва две силни чувства – съжаление и гняв.

Освен това, ако гневът лежи на повърхността и лесно се разпознава от терапевта, то съжалението се появява в резултат на неговите емпатийни усилия. Зад лежащото на повърхността взискателно, натрапчиво поведение на клиента, в дълбините се вижда едно малко, недоволно дете, жадно за любов, внимание, грижа и участие.

Психологически портрет на партньорите

Нека да разгледаме какви психологически характеристики са характерни за партньорите в комплементарните бракове.

Доминиращи потребности

Във всички описания на клиенти от комплементарните бракове червената нишка минава през потребността от приемане и безусловна любов от партньора. Това е потребността на детето към своя родител. Ако родителят е в състояние да я удовлетвори, тогава детето формира надеждна привързаност и като следствие на тази потребност уверено започва да изследва света около себе си.

В противен случай не се формира надеждна привързаност и потребността на детето от приемане и безусловна любов е неудовлетворена. Така в по-късна възрастност такъв човек ще се опита да задоволи тези нужди в контакт с партньора си, „вкопчвайки се“ в него и предявявайки му изисквания, които са извън способността му да изпълнява функции, които не са специфични за него.

Върху партньора ще бъде проектиран образа на „идеалния партньор“, със съпровождащите го към него очаквания. Така в партньора ще бъде виждан родителя с съответстващите му родителски функции. Неизпълнението на тези функции ще породи претенции и негодувание.

Пример. Клиентка С. описва образа на идеалния партньор: „Силен, смел, надежден, грижовен, приемащ, прощаващ недостатъците й.“

Всъщност, тя не рисува образа на партньор, а по-скоро образа на баща. Бащата е този, който може да бъде както силен, така и безусловно приемащ дъщеря си или във всеки случай, да й позволява и прощава много. Партньорството при възрастните предполагат „условна любов“, като същевременно се поддържа баланса „вземам-давам“.

Това не означава, че в партньорските отношения няма място за горните потребности. Разбира се, че има. Друг е въпросът, че те няма да са главните тук. Водещи потребности в партньорствата ще са потребностите от близост и любов между мъжа и жената.

За комплементарните бракове интимността служи като един от начините за удовлетворяване на потребностите от безусловна любов. Партньорът е принуден да се съгласи с такава „възрастна“ форма на любов с надеждата да се „храни“ с детска любов чрез това.

Идеализация

По силата на различни житейски обстоятелства, съзависимият партньор не е получил опит на разочарование от реалността, т. нар. „ваксинация срещу реалността“. Причините за това може да са различни. В посочения вече пример бащата на клиентката С. загива трагично, когато тя  е на 5-годишна възраст. Образът на баща и следователно на мъж (а бащата е първият мъж за всяка дъщерята) остава идеален, „консервиран“ за нея.

Ако тази трагедия не се бе случила, клиентката щеше да бъде принудена (неведнъж) в следващите отношения с баща си да се разочарова от него, да го свали от пиедестала (само юношеството дава богати възможности за това).

С времето образът на бащата губи своята идеализация и става по-приземен, реален и адекватен. Момичето ще има шанс да деидеализира баща си, да срещне истински баща – жив земен човек с неговите слабости, преживявания, страхове, разочарования, което ще отвори пред нея възможността за реална среща с други мъже.

В този случай идеалният образ на бащата остава недостижим връх за евентуалните й партньори – представата винаги е по-шарена от реалността!

Една форма на идеализация е романтизмът, присъщ на зависимите партньори. Тъй като в реалния живот е почти невъзможно да се срещне партньор, който да отговаря на идеалната представа, такъв образ се намира във филми, книги или е измислен. Понякога този образ е събирателен – не всички филмови герои са в състояние да въплъщават всички необходими въображаеми качества!

Пример. Клиентка Е. описва желаните отношения с партньора си по следния начин: „Това ще бъде силен, уверен, надежден, грижовен мъж. Искам да ми се възхищава като цвете, да се грижи за мен, да ме ухажва. И аз ще го радвам с присъствието си, ще му позволя да ми се възхищава“.

Инфантилизъм

Във възприятието на терапевта, независимо от възрастта на съзависимия клиент, се създава впечатлението, че пред него стои малко момиче/момче. Маниерът на говорене, жестове, мимики, погледи, претенции – всички тези компоненти на качеството на контакта създават определени родителски контратрансферни реакции към клиента.

Инфантилизмът (от латински infantilis - детски) се определя като незрялост в развитието, запазване във физическия облик или поведение на черти, присъщи на предишни възрастови етапи.

Психичният инфантилизъм е психологическата незрялост на човек, изразяваща се в забавяне формирането на личността, при което поведението на човек не отговаря на възрастовите изисквания за него.

Изоставането се проявява преди всичко в развитието на емоционално-волевата сфера и запазването на детските личностни черти.

Един от най-важните фактори за развитието на психичния инфантилизъм са родителите на човек, които прекалено много се грижат и защитават детето си и в резултат на това не му позволяват да се сблъска с реалността, удължавайки детството му.

Пример. Клиентка С. след смъртта на баща си е възпитавана от майката. Последната според нея, се е отказала от личния си живот и се е посветила изцяло на дъщеря си – не й е отказвала нищо, защитавала я е от всички несгоди на живота. В резултат на това С. е с изразени инфантилни черти на личността – бягство от отговорност, нежелание да приеме ролята и функцията на възрастен, прекомерни очаквания към партньора.

Основният критерий за инфантилност може да се нарече неспособността и нежеланието да се поеме отговорност за собствения живот, да не говорим за живота на близките. Инфантилните хора избират партньори, които биха се грижили безалтернативно за тях.

При контакт с такъв човек имаш чувството, че не можеш да разчиташ на него в критичен момент! В брака такива хора създават семейства, раждат деца, а след това прехвърлят отговорността на партньорите си.

Егоцентризъм

Егоцентризмът (от латинското Ego – „аз“, centrum – „център на кръга“) е неспособността или неумението на индивида да приеме гледната точка на някой друг и възприемането на собствената му гледна точка като единствената съществуваща. Терминът е въведен в психологията от Жан Пиаже, за да опише особеностите на мисленето, характерни за деца на възраст под 8-10 години.

Обикновено егоцентризмът е свойствен за децата, които с развитието си придобиват способността да се „децентрират“ и да възприемат света от други гледни точки. Поради различни причини тази особеност на мисленето, в различна степен на тежест, може да се запази и в зряла възраст.

Особено големи щети в това отношение продължава да нанася възприетото в западната култура схващане „поставяне на детето в центъра“ на отношенията. Днес това схващане е проникнало дълбоко в институциите, занимаващи се с деца. Не е случайно, че училищните специалисти продължават да се противопоставят на всякакви егоцентрични, индивидуалистични, враждебни нагласи, които са източник на агресия.

Егоцентризмът (Аз-центризмът) във взаимоотношенията се проявява в концентрацията на индивида върху себе си и относителната нечувствителност към другите, поглъщане в себе си и оценка на всичко през призмата на своята личност.

При егоцентричното възприятие на света индивидът смята себе си за център на всичко и не е способен да види какво се случва, както и да види себе си през очите на другите хора, от друга позиция.

Човек с такава ориентация може да изпита трудности в неразбирането на преживяванията на другите хора, липса на емоционална отзивчивост и неспособност да вземе предвид гледните точки на другите хора. Такъв човек често възприема другите хора функционално (хора-функции).

Пример. Клиентката С. решава дали да се раздели или не с младия си мъж? Претегляйки плюсовете и минусите, тя не говори за него като човек и за чувствата си към него, а описва партньора си като набор от функции, като изброява неговите „технически“ характеристики – образован, професионален статут, обещаващ, интелигентен  и стига до заключението, че такъв мъж няма да „се залежи“ на пазара, момичетата няма да откажат от такова нещо.

Нагласа за вземане

Партньорите в комплементарните бракове имат подчертана „устна нагласа“. След като  родителските фигури хронично не са задоволявали базовите им потребности от безусловна любов и приемане, те се надяват да бъдат приемат при новите отношения с човека до тях, като започват да „изсмукват“ партньорите си.

Те гледат на партньора си като на обект, който трябва да дава. Балансът „вземам-давам” в такива отношения обективно е силно нарушен. Макар и субективно, поради детската си ненаситност,  любовта винаги е недостатъчна за съзависимия. Те очакват от партньора си да изпълнява родителските функции с пълна отдаденост.

Пример. Клиент Д., 30-годишен мъж, съобщава за трудностите при влизане в отношения с противоположния пол. Не се чувства мъж, оплаква се от неувереност и ниска самооценка. Все още живее в семейството на родителите си.

Отношенията с бащата  (алкохолик) са дистантни и студени, а връзката с майката е контразависима. Според неговите описания бащата е слабохарактерен, клиентът изпитва презрение и отвращение към него. Майката е контролираща, емоционално студена, но натрапчива, нарушаваща неговите граници.

Основното чувство към майката е гняв, но на заден план има много страх. Напоследък клиентът все по-често изпитва нужда от брачни отношения и иска да създаде собствено семейство. При обсъждане отношението му с потенциални кандидати за брак, психологът обръща внимание на думите, които клиентът казва по отношение на такива момичета: „Те искат само едно нещо от мен – да намерят мъж и да имам дете.“

Какво толкова не харесва на клиента в такива напълно естествени намерения? Той се страхува, че не той, а евентуално детето ще отнеме потенциалната му съпруга. Тук може ясно  да се забележи желанието на клиента да бъде дете за партньора си, да получава безусловна любов от него и да не поема мъжки партньорски функции – да осигурява финансово семейството, да бъде силен, надежден, защитаващ.

Въпреки получения не особено симпатичен портрет на съзависимия партньор, към такива хора не трябва да се подхожда от оценъчни, моралистични позиции и да се обвиняват в инфантилно, егоцентрично поведение.

Техните черти на личността не са се формирали по тяхна вина, те самите са жертви на определени житейски обстоятелства и взаимоотношения, и се държат по този начин, защото не могат да постъпят иначе, а освен това често не го осъзнават.

Прогноза

Както беше посочено по-горе, в този вид отношения партньорите се опитват да завършат за себе си други незавършени отношения – тези с родителите си. Партньорът обаче, дори и при цялото желание, не е в състояние да изпълнява родителски функции – безусловно да обича и приема другия.

Следователно, с помощта на партньор, човек не може да завърши своите незавършени отношения с родителите си. Такъв клиент безкрайно пъти ще влиза в отношения, опитвайки отново и отново, но без успех. Единственият изход в такава ситуация е терапията.

Терапевтични цели:

-Избавете се от илюзиите.

-Приемете реалността такава, каквато е.

-Преодолейте егоцентричната позиция.

-Научете се да разчитате на себе си.

-Забележете, когато ви дават нещо в партньорската връзка, отчетете го (регистрирайте го).

-Научете се да сте благодарни за това, което ви е дадено.

-Научете се да давате в отношенията.

-Осъзнайте кой сте във връзката в даден момент, разграничете детска, съпружеската и родителска позиция.

-Пораснете.

 Накратко за терапевтичните стратегии и методи

-Първоначално терапевтът трябва да окаже солидна подкрепа. Подкрепата е необходима както за клиента, за да развие отношения на доверие с терапевта, така и за „насищане“ на клиента с безоценъчен опит на приемане.

-След като представата на клиента за терапевта стане достатъчно положителна и подкрепяща, е необходимо постепенно да се премине към интерпретации на поведението му, за да може клиентът да разбере неговия „принос“ към този вид отношения.

-В терапията ще трябва да се работи много с ранните детско-родителски отношения. Клиентът ще трябва да осъзнае и преживее чувствата си към родителя, който не е успял да удовлетвори неговите потребности в ранно детство. Най-често ще се говори за обида, гняв, ярост, които първоначално може да са скрити под маската на безразличие, незаинтересованост и емоционална отстраненост от родителя.

-Паралелно с това е необходимо да се работи на границата на контакта терапевт-клиент, за да може клиентът да осъзнае и приеме своите родителски проекции към терапевта, а в последствие и да осъзнае проекциите си към своя партньор.

-Отделно е необходимо да се работи върху разграничаването в клиента на дифузната позиция „Баща-съпруг“, „Майка-съпруга“, както и върху открояването и разпознаването в актуалния му опит на взаимоотношения с партньора във всяка от тези позиции поотделно.

Следните методи на работа биха били подходящи:

-Работи се на границата на контакта терапевт-клиент, така че последният да осъзнае своите проекции по отношение на терапевта.

-„Празен стол“ – позволява организиране на среща между клиента и родителска фигура с цел, отработване на първоначално силни застинали чувства (тяхното осъзнаване и отреагиране).

-Монодрама – позволява преживяване позицията на друг човек и създаване в бъдеще на възможност за поява у клиента на диалогична позиция, която ще му позволи да преодолее своя егоцентризъм.

Развитие самооценката на детето в предучилищна възраст

Развитието на самооценката на детето в  предучилищна възраст зависи не толкова от филмите, които е „гледало“ или училището със съучениците, които му „влияят лошо“. На тази възраст много по-голямо влияние върху формирането на самооценката има отношението на родителите към него. В частност, от ключово значение е степента на удовлетвореност на потребностите на детето от внимание.

Какво означава това?

Ако детето в тази възраст не получава позитивно общуване с родителите си, тогава се то със сигурност ще се опитва насила да грабне поне малко от тяхното внимание, а за тази цел дори отрицателното внимание е подходящо. В случая, въобще не е необходимо родителите да изоставят професионалния и личния си живот, за да намерят време в суматохата на ежедневието си за пълноценно общуване със собственото си дете, за да се научат да го разбират и да изградят правилни отношения с него.

Когато родителите са наясно с корена на проблема, а именно дефицита от внимание, е много по-лесно да премахнат този проблем. Това може да се постигне като отделят всеки ден десет минути, които изцяло ще принадлежат на детето. Това е време, в което детето само определя правилата на играта и измисля какво ще правите. Родителят приема условията (ако това са приемливи условия, разбира се), съгласява се с игрите, подкрепя детето, хвали и отразява действията му. Този метод ви позволява да развиете творческите способности на децата, да развиете лидерските им качества, да укрепите самочувствието в етапа на предучилищната възраст и да подобрите семейните отношения.

За да приложите този метод е необходимо да следвате следния порядък:

1.Детето избира действията – вие го следвате

Оставете детето си да избере сферата на вашата обща дейност. Това може да бъде активна игра на открито, оцветяване, ръкоделие или сюжетна игра на пазаруване. Не забравяйте, че гледането на телевизия с детето ви не се брои! Оставете детето да определя свои собствени правила, а вие го оставете да води и приема детските „закони“ (в разумни граници, разбира се).

2.Опишете действията и споделете реакциите

Когато участвате в тази детска игра, не бъдете пасивен партньор, следейки „задълженията“ си по часовник. Насладете се на общуването, бъдете емоционални, интересувайте се от случващото се в момента. Хвалете резултатите на детето си („Какъв голям самосвал сглоби! Страхотно!“) и демонстрирайте постиженията си („Аз също сглобих самосвал, но в крайна сметка се получи малък“). Детето вижда, че родителят участва в общата дейност, сравнява резултатите и се интересува от случващото се.

Когато играете, не се опитвайте да надиграете детето си! Отделеното време е запазено за развитието на творческите способности, а не за разбирането, че „мама и татко правят всичко по-добре от мен, тогава аз няма да направя нищо“. Пред вас стои малко дете, отдайте му се и го оставете да бъде по-добро от вас – не сглобявайте замък от конструктора, когато детето едва сглобява маса.

3.Говорете и отразявайте

Говорете с детето си, докато играете. Ако дейността ви е спокойна, например детето реши, че заедно ще рисувате картина, оцветявайки квадрати с номера, тогава съпътстващият разговор е най-добрият избор. Ако избраната игра е активна, опитайте се да отразявате речта на детето и ако е необходимо, да я коригирате. Обикновено на възраст 5-7 години детето вече използва думите правилно и корекцията е необходима само ако се въведат нови думи. Ако обаче детето страда от забавено развитие на речта, заеква или изпитва подобни проблеми, тогава определено е необходимо да произнасяте всичките си действия, да коригирате и да отразявате неговата реч. И не забравяйте да празнувате успехите и да хвалите детето си, това ще укрепи самооценката му.

Прилагането на методът за отразяване на речта  изисква когато чуете неправилната употреба на дума, да имитирате интонацията (но в никакъв случай да не дразните детето!) и да произнесете изречението така, както трябва да звучи правилно. Например, ако детето все още не може да произнесе „р“ и фразата му звучи като „Но тази цифла все още не е обгладена! Дай ми хубав флумастел!“, повторете фразата, като правилно и ясно произнасяте желания звук: „Да, тази цифРа все още не е обгРадена. Моля, ето един чеРвен флумастеР.“

4.Забравете за указанията, скучния тон и въпросите

Вашата цел е да позволите на детето да организира семейното време, то да бъде водещо и да бъде активно. Забравете за вечните указания и правила от ваша страна и се съгласете с предложенията му (отново в разумни граници). Опитайте се да избегнете изобилието от въпроси, и не „притискайте“ детето. Това е неговото време и то ще реши какво иска да сподели с родителите си. Не превръщайте десетте минути в полицейски разпит.

5.Игнорирайте негативното поведение

Ако детето вече използва лошо поведение, за да привлича внимание, игнорирането му ще помогне да се справите със ситуацията. Важно е обаче да разберете в каква ситуация ще бъде полезно да използвате игнорирането. Например, ако детето започне да се цапа с боя, тогава дори напускането на стаята няма да коригира ситуацията – да се намаже с боя ще бъде забавно дори без вас. Но в случай на умишлено увреждане на вещи или в ситуация, в която детето започва да хленчи и да моли за нещо, игнорирането му ще даде плод. Ако детето се държи по този начин, отговорете (например, детето иска да му се купи кола, хленчи и не иска да играе – откажете да купите това, което иска, като аргументирате отговора си) и напуснете стаята. Детето няма да хленчи само, тъй като това ще загуби всякакъв смисъл и ще загуби вашето внимание. Целта „да привлече вниманието по какъвто и да е начин“ ще бъде загубена и детето ще се замисли за валидността на своята „отрицателна тактика“.

6.Никаква критика!

Родителите постоянно учат децата си на нещо, правят коментари, коригират поведението, което значително влияе върху формирането на самооценката на предучилищна възраст. След като сте отделили желаните 10 минути за общуване, забравете напълно за критиката за това кратко време! Премахнете правилата, обозначенията и заповедите. Дори дълбоко в себе си да мислите, че драконът, нарисуван от вашето дете, прилича повече на куче, не трябва да му казвате за това. Критиката убива самооценката, желанието за творчество и опорочава общуването. Не забравяйте, че това е вашето време за свързване, а не урок по изкуство! Ако в бъдеще искате да избегнете появата на кучета-дракони в бележника си, тогава отделете допълнително време, за да научите детето си да рисува или го запишете в арт клуб (където все пак може да се окаже, че този артистичен експеримент е истински шедьовър ). Същите тези десет минути са отделени от вас за общуване, укрепване на самооценката и възможност за творчество.

За да се научи детето да взема самостоятелни решения, да се развива творчески и да повишава самооценката, е важно да прекарате правилно разпределените десет минути. Позволете на вашето дете да избира действия и да ви увлича с тях, оставете го да води и твори. Отделете време, за да помогнете и посъветвате, открийте за детето колко е важно да реализира собствените си идеи, дори и със съпътстващите ги грешки. Атмосферата на доверие и творчество не само ще спомогне за развитието на горепосочените качества у детето, но и ще подобри отношенията между родителите и децата. Детето вече няма да иска да привлича вниманието на мама и татко с лошо поведение, а когато избирате занимание с детето, вече няма да поглеждате часовника, подчертавайки важните 10 минути.

„Мамо, сам съм!“

Как да помогнете на детето си да расте самостоятелно (Еми Маккриди^[1])

Глава VII. Проблеми с възнаграждението. Раздели 4-7

7.4.Избягвайте етикиране.

7.5.Избавете се от навика да хвалите.

7.6.Метод „Правилно поощрение“.

7.7.Съвети и трикове.

7.4.Избягвайте етикиране

Проблемът с похвалите се изостря значително от етикетите, които даваме на децата си. Всеки от нас в нашето семейство има умен човек, забавен човек или естествен спортист. Често искаме да направим това, за да помогнем на детето да повярва в собствените си способности, да го насърчим да продължи в определена дейност или дори да вдъхновим други деца в семейството да се опитат да постигнат същото ниво. Въпреки това, в тази практика има недостатък. Въпреки че Джоселин може наистина да се спъва на всяка крачка, докато Джена вкарва голове всеки мач, етикетите няма да помогнат. Постоянно чувайки да наричат сестра й ​​„звезда“, Джоселин само ще се тревожи повече за нейната тромавост и най-вероятно ще загуби желание някога да се опита в спорта. А Джена ще загуби мотивация да тренира повече и да развива възможностите си, тъй като вече е естествен спортист. Освен това, ако започне да прави грешки и гафове в играта, това ще я накара да се усъмни в таланта си и в искреността на похвалите, които винаги са били толкова щедро засипвани върху нея, но няма да я насърчи да тренира повече в свободното си време.

Подобни неща се случват постоянно в детския спорт. Ето как се случва това.

Джена е естествен спортист. Като дете прохожда рано, обича гимнастиката и се занимава с футбол на 4-годишна възраст. Благодарение на това тя се оказа по-силна, по-бърза и по-ловка от своите съотборници и много скоро се превърна в „звезда“. Давай Джена! Треньорите имат специално отношение към нея, така че дори понякога й позволяват да нарушава съществуващите правила. Например, тя винаги се озовава в стартовия състав, дори и да закъснее за тренировка, а треньорът обикновено си затваря очите за факта, че тя отказва да даде топката на други играчи – в крайна сметка тя носи точки на отбора. В средното училище Джена започва сериозно да мечтае за бъдеще в женския футбол и родителите й вече очакват с нетърпение тя да получи университетска стипендия.

И тук започват проблемите. Естествените способности на Джена, обусловени от простия факт на по-ранно развитие, вече не изглеждат толкова изключителни. Нейните съотборници и съперници постепенно я настигат и тя изведнъж се оказва, че вече не превъзхожда всички останали, а е сред равни и не може да разбере какво се случва. Защо спря да бъде "звезда"? Свикнала да измерва успеха си с отбелязаните голове на таблото, Джена вярва, че все още заслужава всички привилегии на най-добрия играч и трябва да измисля извинения за неуспехите си: „Слънцето беше в очите ми!“, „Друго момиче не ми подаваше през цялото време!“

Родителите на Джена, не по-малко разглезени от нея, са също толкова изненадани. Те досаждат на треньора с въпроса защо дъщеря им сега прекарва по-малко време на терена? На Джена никога преди не й се е налагало да полага много усилия в тренировките и сега също няма решителността и желанието да го прави. Разочарована, тя губи интерес към футбола: ако вече не може да бъде „звезда“, както е била десет години подред, тогава няма смисъл да продължава да играе.

Сега Джена и семейството й трябва да се изправят пред факта, че след десет години звездна слава те имат един средностатистически футболист. Децата винаги са изненадани от това как техните съотборници ги настигат и се сравняват с техните способности, но е по-лесно да се справят с някой, който първоначално не е бил етикетиран като „звезда“.

И проблемът не се ограничава само до спорта: всяка естествена способност може да се появи и изчезне на всяка възраст. Ето защо е толкова важно да не поставяме етикети на децата, за да не се окажат внезапно „ничии“, ако обстоятелствата се променят. Избягвайте етикетите и децата ви ще бъдат само по-щастливи от това.

7.5.Избавете се от навика да хвалите.

Всички хвалим децата си от време на време. А материалните награди са толкова често срещани в нашето общество, че е невъзможно напълно да ги избегнем. Успокойте се – ако децата получават от време на време похвали и награди, нищо лошо няма да се случи. Това е като бонбон: малко няма да навреди. Ако кажете „Добро хвърляне“, то няма да съсипе живота на детето, но ще помогне, ако ограничите раздаването на похвали и награди у дома. И когато ги замените с „Правилното поощрение“, нито вие, нито вашите деца ще скучаете. Ето какво трябва да направите.

Първо, кажете на децата си, че растат и стават много по-независими. Те трябва да знаят, че са достатъчно възрастни, за да се държат правилно и да изпълняват задълженията си, без да получават никакви награди. Започнете с една област и обяснете на децата си какво означава това: те вече няма да получават пари за поредната „шестица“, стикери за това, че са се облекли сами или бонбони за почистване на стаята си. Те трябва да разберат, че награда може да бъде спечелена, като направят нещо наистина специално, но не и като направят нещо, което всеки от тях обикновено трябва да прави. Напомнете им, че подобни промени са нормална част от израстването.

Не обръщайте внимание на капризите и се придържайте към избраната линия – никакви награди.

В началото ще бъде трудно: децата ви няма да харесат новата система и през първите няколко седмици ще бъдат разочаровани, че не получават наградите, които смятат, че заслужават. Но затова трябва стриктно да се придържате към новите правила. С течение на времето децата ще свикнат с тях, особено ако им дадете достатъчно положително „Правилно подкрепление“ за вътрешна мотивация. Комбинирайте го с други положителни методи и много скоро вашите деца ще бъдат толкова доволни от себе си, че (почти) ще спрат да гледат назад.

Не забравяйте да включите в плана си други членове на семейството и тези, които се грижат за децата ви. Ако дядото продължи да им дава пари за това, че им помага да плевят градината, новата система ще бъде провалена. Но ако дядо все още упорито отстоява позицията си, опитайте се да обясните на децата, че има различни правила в неговата къща и вашата.

Ако искате да направите нещо хубаво за вашите деца, просто не го свързвайте с добро поведение. Децата ви ще бъдат също толкова щастливи, ако кажете: „Кой иска да отиде в парка?“, както ако сте казали: „Ще отидем в парка, защото не се карахте помежду си тази сутрин!“ Същото важи и за сладоледа след футболен мач: сервирайте го, за да отпразнувате забавна игра, а не защото детето ви е отбелязало гол. Ако благодарение на това, че дъщеря ви е нарязала всички зеленчуци за вечеря, сега имате време да изпечете кифлички, кажете й колко полезна е била работата й, но подбирайте думите разумно. Например: „Изглежда, че благодарение на твоята помощ имаме допълнително време. Да направим шоколадови кифлички?"

Ако в момента използвате награди, за да научите детето си на ново сложно умение (като ходене на гърне), помислете дали да го спрете и да замените наградите с похвала: „Леле, ти сам отиде на гърне!“ Колко си голям!” И не си мислете, че само обещанието за нова играчка може да накара дъщеря ви да спре да си смуче палеца: вие ще бъдете приятно изненадани от това, което тя може да направи сама, и тя ще бъде също толкова изненадана.

Сега, след като разгледахме потенциалните капани на похвалите и наградите, време е да преминем към по-интересните неща. Ето един прост метод, който ще излекува децата ви от глезене и ще им помогне да изявят най-добрите си черти.

7.6.Метод „Правилно поощрение“

Без награди и похвали, как можете да покажете одобрение на дете, което наистина се справя добре, така че желаното поведение да продължи и в бъдеще? Отговорът е да използвате метода „Правилно поощрение“. Този метод се противопоставя на „лошото“ поведение, като засилва точно противоположните типове поведение.

Той ще ви помогне да намерите правилните думи, за да съобщите на децата си, че тяхната готовност да работят усилено, със страст, доброта и други положителни черти не остават незабелязани. Като се фокусирате върху положителните усилия и качества, вие ще развиете вътрешна мотивация у децата и ще им помогнете да видят връзката между усилията и естествените награди (например между упражняването на свободни удари у дома и вкарването на победния гол в мач). Те научават, че да си звездата на отбора или най-добрият ученик в училище не означава, че можеш да спреш да опитваш. Вместо това те ще разберат, че положителното поведение води до положителни резултати и ще бъдат по-добре подготвени да повторят правилното поведение. Това отношение ще им донесе много повече полза в живота, отколкото всеки пластмасов динозавър, който давате като награда за нещо.

„Повече от три десетилетия изследвания показват, че ключът към успеха в училище и в живота е с акцент върху усилията, а не върху интелигентността или способностите.“

Карол Дуек, автор на Новата психология на успеха. Мисли и печели"[6]

Как да приложите

„Правилното поощрение“ е прекрасен инструмент, който можете да използвате винаги, когато почувствате желание да кажете: „Толкова се гордея с теб!“ или „Браво!“ Той също така служи като отличен заместител на материалните награди, тъй като думите на одобрение всъщност са по-сладки за децата от бонбоните (поне на подсъзнателно ниво). Когато искате да отбележите доброто поведение на детето си, възнаградете го по правилния начин.

Например, когато видите, че дъщеря ви е завършила домашното си по математика бързо и без грешки, може да искате да й кажете: „Какво добро момиче! Каква умница си“ Но първото нещо, което трябва да направите, е да си прехапете езика. След това помислете какъв положителен аспект от нейното поведение би си струвал да отбележите. Вашата цел е да посочите конкретни поведения, които бихте искали да продължите да виждате в бъдеще. Ако видите, че тя се опитва да се предпази от разсейване, за да се съсредоточи върху работата, кажете: „Ти си направи домашното толкова бързо! Просто имаш супер внимание!“ Тя ще се усмихне гордо, доволна, че сте забелязали и е по-вероятно да направи същото утре. Ако просто кажете: "Какво умно момиче!" – тя може да си помисли, че няма смисъл да се старае, след като вече е умна.

Ето още един пример: вашият деветгодишен син е помогнал на шестгодишното съседско момче да извади хвърчило, което е било оплело в клоните. В този случай можете да кажете: „Бен те уважава толкова много – мисля, че е наистина благодарен, че се намеси и му помогна!“ Детето ще бъде много по-гордо от постъпката си, отколкото ако просто му кажете: „Браво!“

Понякога може да е трудно да дадете „Правилната поощрение“, без случайно да го замените с похвала. Ето някои полезни съвети и практически правила, които ще ви насочат веднага на правилния път.

-Коментирайте поведението, довело до определен резултат, а не детето като цяло. Вместо "Браво!" кажете: „Очевидно е колко много обичаш костенурката си – почистваш клетката й всяка седмица без напомняния!“

-Коментирайте поведението, вместо да раздавате етикети. Не казвайте: „Колко си умен! По-добре е да кажете: „Очевидно си учил допълнително, затова си получил шестица.“

-Говорете за това, което виждате със собствените си очи. Ако помолите децата да почистят стаята за игри и те са се справили чудесно, кажете: „Книгите са рафта, играчките в чекмеджетата, подът е чист – задачата е изпълнена!“

-Подчертайте положителни качества като постоянство, работа в екип, доброта и старание. Когато синът ви спечели тенис, не изхвърляйте общи фрази като „Ти си най-добрият!“ Вместо това кажете: „Твоят удар се подобри много, откакто се научи да замахваш!“

-Не се фокусирайте върху себе си. Вместо да казвате „Толкова се гордея с теб!“, опитайте „Ти трябва да си толкова горд със себе си!“ Не забравяйте, че имате право да се гордеете с децата си, но по-важно е те да се гордеят със себе си – това им помага да засилят вътрешната си мотивация.

-Не се фокусирайте върху крайния резултат – петица на тест, отбелязани голове, голямо соло участие в пролетен концерт. Вместо това свържете резултата с поведението, довело до него: „Ти работи упорито и заслужи да бъдеш соло!“

-В някои случаи е по-добре да не коментирате, а да зададете въпрос. Ако попитате: „Как успя да подредиш всичко в гардероба со толкова спретнато?“ – дъщеря ви ще се радва да ви обясни своята техника.

-По същия начин, ако искате да похвалите нещо, което детето ви е направило или чувствате, че то търси вашето одобрение – по-добре е да попитате за собственото му мнение: „Какво мислиш за твоето творение?“ За него ще бъде по-полезно да изрази мислите си, отколкото да изслуша вашите, а вашият въпрос ще му покаже, че ви е грижа за работата му.

-Бъдете конкретни относно чертата на характера, която демонстрирате. „Много си мил“ не е толкова полезно, колкото „Беше много щедър да споделиш тортата с брат си, след като той падна“ или „Беше много смело да се извиш на г-жа Хокинс, че случайно хвърли вода върху нейната кола."

-Едно просто „благодаря“ като „Подходящо поощрение“ може да направи чудеса, като помогне на детето да се почувства ценено. Вместо просто да кажете „Браво!“ на дете, което е разтоварило съдомиялната машина, без да го питате, е по-добре да кажете: „Благодаря ти много, сега няма да се налага да правя това!“

-„Обичам те” са прекрасни думи за създаване на вътрешна мотивация у детето, която никога няма да загуби своята значимост.

„Дългосрочната ценност на одобрението не трябва да се бърка с незабавното удоволствие от похвала.“

Кели Бартлет, автор на „Какво да кажа на децата“.

Децата ще бъдат доволни, че забелязвате доброто им поведение и вероятно ще продължат да го демонстрират в бъдеще. Този метод също ще помогне за развитието на тяхната вътрешна мотивация и желание да работят упорито, за да постигнат възможно най-добрия резултат.

Но какво ще стане, ако вашите деца наистина имат някаква вродена способност, която им позволява да се справят с училище и спорт без особени затруднения? Техните таланти могат да бъдат издигнати на следващото ниво, ако самите деца го искат – насърчете ги да решават по-сложни проблеми, да учат по-задълбочено в област на интерес или да помогнат на други хора, които са по-малко щастливи от тях. Ако детето ви се справя добре на тест по математика, без дори да е погледнало учебника, просто кажете: „Изглежда, че харесваш математиката!“ – вземете книга с напреднали проблеми от библиотеката и я поставете на някое стратегическо място, например на масата преди закуска. Или можете да поканите детето си да се присъедини към клуб по математика, да се научи да играе шах или да обучава по-малки ученици. Освен това напомнете на децата, че естествените способности не са извинение за мързел. Дори ако математиката е лесна за детето, нещата може да не са толкова гладки с езика. По-добре е да не се възхищавате на отличните оценки по геометрия, получени без никакви усилия, а да се съсредоточите върху усилията и напредъка в областта на езика и литературата. Не забравяйте, че трудно спечеленото „петица“ не е по-малко, а по-скоро по-голяма причина за насърчение, отколкото лесната „шестица“.

7.7.Съвети и трикове

За разлика от наградите и похвалите, „Правилното поощрение“ може да се използва толкова често, колкото желаете и да гледате как децата ви сияят от гордост, когато признаете усилията им.

Изобщо не е необходимо да се ограничавате строго до „Правилно поощрение““. Няма нищо лошо в това да крещиш: „Ооо, ти си готин!“ – когато синът ви вкара победния гол в хокеен мач. Основното нещо е след играта, когато всички са се успокоили, не забравяйте да насърчите желанието му да тренира.

Можете да използвате „Правилното поощрение“ както в случай на победи, така и в случай на неуспехи – няма значение дали детето ви е получило главната роля в пиесата, за която е мечтало, или само е станало „селянин номер 36“. Просто наблегнете на правилното поведение, което то може да повтори: „Ти очевидно влагаш сърцето и душата си в представянето си. Ако идваш на репетиции с такова настроение, това със сигурност ще помогне на цялата трупа!“

Терминът „Правилно поощрение“ може да ви обърка в началото. Дайте си време да свикнете – фокусирайте се върху определен тип поведение всеки път. С достатъчно практика ще можете да правите това с лекота.

Избягвайте думата „идеал“, защото нищо идеално не съществува в природата.

Да, но...

— „Никога не мога да измисля какво да кажа“. Дори ако не винаги можете да измислите добра фраза за поощрение и използвате метода само половината от случаите, децата ви пак ще се възползват от него. С течение на времето „Правилното поощрение“ ще става все по-естествено за вас и много скоро вече няма да ви се налага мъчително да намирате точните думи. Във всеки случай можете просто да кажете на детето си „Благодаря!“ за изпълнение на определени задължения или припомнете колко усърдно е работил (ако това е вярно), за да отбележите някакви постижения.

„С моя син работя по метода „Правилно поощрение“, но често виждам, че той все още не използва максимално способностите си. Може би моето поощрение води до факта, че той не смята за необходимо да полага повече усилия? Децата се разстройват, ако признаваме само добре свършената работа. Те ни възприемат като съдници и може да си помислят, че никога няма да успеят да спечелят нашето одобрение, ако запазим „Правилно поощрение“ само за онези случаи, когато очакванията ни са напълно оправдани. След известно време децата може напълно да спрат да опитват. Експертът по образование на родителите Вивиан Браулт прави това сравнение: „Това е все едно да кажеш на розовите храсти: „Няма да ви одобря, докато не получа най-добрите цветя, на които сте способни.“ Трябва да насърчавате всяко движение в правилната посока и всяка стъпка към напредък. Всяко „Правилно поощрение“, дори и на пръв поглед незначително, с течение на времето ще доведе до факта, че детето ви ще се опитва да показва най-добрите си качества все по-често.

Бъдете внимателни: внимавайте за „добавки“!

Нищо не отнема значението на положителна фраза като „Работихте усилено и постигнахте страхотен резултат!“ толкова, колкото да добавите към него: „Защо не се стараете винаги така?“ В теорията на положителната дисциплина това се нарича „ремарке“ – тези допълнителни думи, които прикачвате към красив, подкрепящ коментар. Често родителите правят това с образователна цел; искате да отбележите важен момент според вас, но внимавайте - такова „ремарке“ може напълно да унищожи положителния ефект на „Правилното поощрение“ и дори да го влошите. Това може да не е лесно, но след като сте дали одобрението на детето си, оставете нещата така. С времето ще се научи на правилното поведение без излишни коментари. Освен това, като използвате „ремарке“, вие поставяте децата в отбранителна позиция, като ги разсейвате от положително поведение и предизвиквате чувства на гняв, вина или разочарование.

Адекватна подмяна

Примери за други фрази за „Правилно поощрение“

-„Ти положи толкова много усилия в почистването на стаята! И виж какъв прекрасен резултат!“

-„Виж, справяш се много по-добре!“

-„Имам ти пълно доверие!“

-„Наистина ми е приятно да прекарвам време с теб!“

-„Това е, което аз наричам постоянство (смелост, доброта)!“

-„Благодаря ти, че постави чиниите си в машината. Нашето семейство е истински екип!“

-„Наистина си пораснала! Спомням си, как те обличах и сега се справяш страхотно сама!“

-„Хубаво е, че отдели достатъчно време на домашните си – сега можеш сам да видиш резултата.“

-„Благодаря ти, че ми помогна да подредя масата – това означава много за мен.“

-„Можеш ли да ме научиш как да правя това?“

-„Даде всичко от себе си през цялата игра!“

-„Постъпи като истински атлет, когато помогна на противника си да стане след падане.“

-„Винаги си толкова мил (внимателен, отзивчив)!“

-„Вероятно си доволен, че...“

-„Каква добра идея! Благодаря за съвета!“

[1] Еми Маккриди (Amy McCready) е основател компанията Positive Parenting Solutions, която помога на родители по целия свят за отглеждане на деца и решаване на психологически проблеми, които възникват в семействата. Програми с участието на Ейми се показват по CNN, CBS This Morning, Fox Friends, MSNBC и abcNEWS. Тя е майка на двама тийнейджъри.