Психодиагностика на деца и подрастващи. Методика „Допълнение на изреченията“

(В. Михал)

Цел: Проективна методика за изследване на личността. Тестът се отнася към методиките за допълнение към други, отчасти към асоциативните методики и е насочен към диагностициране на отношението на детето към родителите, братя, сестри, детски неформални и формални групи, учители, училище, собствените му способности, както и идентифициране на цели, ценности, конфликти, значими преживявания. Последователността от 24 изречения е предложена от В. Михал и е модификация на теста на Сакс (SSCT) за деца.

„Нашият материал“ – пише авторът на проективната методика, „е фокусиран върху определянето на социалната позиция и саморазбирането на детето“.

Дадения тест може да се използва самостоятелно, но авторът на методиката препоръчва да се приложи след провеждане на интервюто „Вълшебен свят“. Всички отговори на детето трябва да се записват дословно. За предпочитане е аудиозапис.

Инструкции

-Искам да ти предложа една игра. Аз ще ти кажа началото на изречението, а ти ще го завършиш. Съгласен (а) ли си? Отлично, да започваме.

-Сега – внимание! Трябва да отговаряш бързо и всеки път да казваш това, което първо ти хрумне. Това трябва да правиш така, че да се получи пълно по смисъл изречение. Преди да започнем играта, нека да тренираме малко. Например, казвам началото на изречение:

-Всяка сутрин...

Забележка: Веднага след отговора похвалете детето, кажете му, че е разбрало всичко правилно, а ако обаче ви се струва, че не е произнесло първо това, което му е хрумнало, напомнете му отново инструкциите. Може да се предложи още един пример:

- Бих дал много, за да...

Ако е необходимо, обяснете правилото отново.

Забележка: Много автори, включително Михал, препоръчват записване на времето за реакция с помощта на хронометър. В същото време това може да внесе ненужна нервност в общуването и да разсее детето. Затова е по-добре е да използвате часовник, поставен на другата си ръка, като го правите незабелязано и докато детето мисли за отговора, отброявайте по 3 секунди и поставете точка в протокола след всеки такъв интервал. Тестът трябва да се провежда индивидуално и само в устна форма.

Съдържание

В представения списък предложенията са групирани по диагностична насоченост към изследване отношението на детето към различни личности и различни проблеми – към майка, баща, братя, сестри, връстници; на училище, учители; погледи за бъдещето и др. Поредният номер преди началото на всяко изречение съответства на мястото му в списъка, предложен за диагностична употреба. Редът може да се променя, но така че изреченията по една и съща тема да са разпределени равномерно, а не да са групирани.

Стимулен материал

1. Мисля, че хората повече ...

2. Детето в семейството ...

3. Ние обичаме мама, а ...

4. При децата се случва, но …

5. Моят брат (сестра) ...

6. Достатъчно съм опитен, за да ...

7. Бащите понякога ...

8. Децата, с които играя ...

9. Какво би казал твоя баща ...

10. Близките ми мислят за мен, че аз...

11. Ако моят брат (сестра) ...

12. Моите приятели често ...

13. Искам да нямам ...

14. Болното дете ...

15. Мисля, че мама най-често ...

16. Ако нямаше училище ...

17. Треперя целият, когато ...

18. Когато мисля за училище, тогава ...

19. Ако всички момчета (момичета) знаеха колко ме е страх...

20. Бих бил много щастлив, ако аз бях ...

21. Аз съм най-слабият ...

23. Моят учител (учителка, учители) ...

24. Винаги мечтая ... 

Ключ

Предложенията в методиката са групирани в следните категории:

а) отношение към майката - 3, 15;

б) отношение към баща -7,9;

в) отношение към братя и сестри - 5, 11;

г) отношение към семейството - 2, 10;

д) отношение към връстниците - 4, 8, 12;

е) отношение към учителите и училището - 23, 16, 18;

ж) отношение към хората като цяло - 1;

з) отношение към собствените способности - 6, 21;

и) негативни преживявания, страхове - 13, 17, 19;

й) отношение към болестта - 14;

к) мечти и планове за бъдещето - 20, 22, 24.

Интерпретация.

Тълкуването се основава на съдържателен анализ на отговорите, честотата на допълнителната част на изречението, времето на отговора, както и твърденията на детето за това доколко предложените фрази съответстват на реалността (според нашите данни децата говорят за това доста често).

Социалната позиция на детето се изследва чрез предложения, насочени към изучаване на отношенията му с връстниците, учителите, родителите и членовете на семейството. Трябва да се отбележи, че случаите, когато всички окончания на фрази в тази група съдържат признаци на напрежение и конфликт, трябва да привлекат специално внимание от страна на практикуващ психолог, тъй като неправилното приспособяване във всички области на междуличностните отношения е симптом за абнормно развитие на личността. Авторът на метода, следвайки Сакс, препоръчва, да се дават балове на отговорите (2 бала – сериозни нарушения, изискващи психотерапия, 1 бал – умерени нарушения).

Саморазбирането на детето се изучава чрез предложения, насочени към изследване на значимите преживявания на детето, оценка на собствените му възможности, както и рефлективна самооценка, която се формира в началото на юношеството. Така отговорът на 12-годишно дете: „Не знам какво мисля за себе си“ на изречението: „Близките ми мислят за мен, че аз...“ показва забавяне във формирането на рефлексивна оценка, но може да бъде и проява на психологическа защита. В този случай изреченията за членове на семейството ще имат неутрална емоционална конотация или ще съдържат признаци за конфликт. Горният пример показва как, първо, един и същ отговор в различен контекст може да означава различни характеристики на личността на детето и второ, как едно изречение може да бъде потвърдено или опровергано въз основа на данни от един и същ тест на недовършени изречения.

За улесняване на интерпретацията, отделни изречения са групирани в следните категории:

а) отношение към майката;

б) отношение към бащата;

в) отношение към братя и сестри;

г) отношение към семейството;

д) отношение към връстниците;

е) отношение към учителите и училището;

ж) отношение към хората като цяло;

з) отношение към собствените способности;

и) негативни преживявания, страхове;

й) отношение към болести;

к) мечти и планове за бъдещето.

Психодиагностика на деца и подрастващи. Интервю „Вълшебен свят“.

Проективна методика

Цел: Изследване на потребностите, значимите преживявания и проблеми на детето. Това е полустандартизирано интервю, в което се очертава обща „логика” (канава) на зададените въпроси.

Първата част от диагностичният комплекс може да се припише на методиката на катарзиса. В интервюто детето е помолено да се идентифицира с всемогъщ вълшебник, който може да прави каквото си поиска в една магическа страна и в нашия реален свят: да се превърне във всяко същество, във всяко животно, да стане малък или възрастен, момчето може да стане момиче и обратно и т.н. С напредването на интервюто идентификацията с всемогъщия вълшебник отслабва и в края на интервюто психологът извежда детето от ролята на вълшебника.

Препоръчва се изследването да се проведе самостоятелно с детето. Отговорите на въпросите на интервюто трябва да се записват дословно. Не се препоръчва открито използването на магнетофон, тъй като това може да създаде напрежение в общуването, да предизвика взаимна скованост, ограничение у детето и да го отвлече от съдържанието на разговора. От своя страна емоционалният контакт с детето по време на интервюто е необходим, за да се премине към следващия етап от диагностичната работа. След всеки отговор детето трябва да бъде попитано защо би направило това или онова нещо, превърнало се в някого и т.н.

Съдържателната интерпретация на отговорите, невербалните прояви, анализът на формалните компоненти на реакциите на детето (дължина и обхват, речник, граматична структура и т.н.) формират диагностичната основа на тази техника.

Тази методика е удобен начин за установяване на контакт с детето, позволявайки му да преживее много моменти, които са значими за него в играта. Това е психотерапевтичният ефект на тази методика.

Текст на методиката

Харесват ли ти приказките? Малките деца винаги обичат приказките. Разбира се, вече не си малък/малка, но мисля, че ще ти хареса тази приказна игра.

1.

Представи си, че имаш вълшебна ракета, която те е пренесла в приказна страна. Там всичко е като в приказка: хората са приказни, ти също. Можеш ли да си представиш това?

а. А сега ми кажи кой би искал да си в тази приказна страна? Защо?

б. Кой още не би искал да бъде в тази приказната страна заедно с теб? Защо? Нека останем тук още малко. Сега си представи, че си вълшебник (фея):

Ти си много силен/силна, с помощта на вълшебства можеш да направиш всичко, което искаш. Можеш да създаваш, да променяш, да премахваш вълшебства, да накараш нещо да изчезне напълно. 

2.

Кажи ми вълшебнико, какво би направил (а)? И за какво? Ти все още си вълшебник (фея). Ти се качваш в ракетата и се връщаш обратно в познатия ни свят. Нека първо да отидем в къщата ти. Представи си, че сега си вкъщи.

3.

Ето, вече си у дома. Като всемогъщ вълшебник, какво би направил? (Допълнителни въпроси: за татко, за мама и т.н.).

След това вълшебникът отива на училище.

Ти имаш силата да направиш нещо, да създадеш, да промениш, да премахнеш, да го направиш по-добро.

4.

Ето, сега вече си в училището. Какво би направил (а)? (Допълнителни въпроси: за учители, съученици?). Защо?

5.

Нека излезем на двора. Представи си, че играеш с момчетата (твоите приятели, момичетата). Като вълшебник с огромна сила какво би направил за тях? Защо?

О, почти те забравих!

6.

а. Какво би направил (а) за себе си? Защо?

б. Какво би променил (а) или унищожил (а)? Защо?

7.

А за мен, вълшебнико, какво би направил (а)? Защо?

Благодаря ти, ти си истински вълшебник!

Като вълшебник ти можеш да приемеш какъвто поискаш образ, да се превърнеш във всеки или във всичко, което поискаш.

8.

а. Кажи ми в какво или в кого би искал да се превърнеш? Защо?

б. В какво или кого никога не би искал да се превърнеш? Защо?

-И още нещо, ти имаш силата да се превърнеш във всяко животно.     

9.

а. Какво животно би искал (а) да станеш? Защо?

б. Какво животно не искаш да бъдеш? Защо? Разбира се, сигурно познаваш много животни – малки и големи. Сега аз ще ти кажа различни животни, а ти ще избереш дали искаш да станеш едно от тях или не и защо. Започваме ли?

10.

а) котка

б) лъв

в) малко козле, еленче

г) змия

д) орел

е) мишка

ж) маймуна

з) тигър

и) заек

й) куче

к) птица (например синигер).

-Браво, отлична работа.

-Ти си вълшебник, имаш огромни възможности, можеш да избереш едно от трите: да станеш малко дете, възрастен или да останеш такъв/такава, какъвто/каквато си.

11.

а. Кажи ми какъв искаш да бъдеш – малък, възрастен или какъвто си? Защо?

б. Защо не искаш да станеш... (ако 1-вата опция не е избрана)?

в. Защо... (ако 2-рата опция не е избрана)?

12.

Би ли искал да станеш момиче (момче)? Защо?

Ти се справи отлично, но всяка игра свършва, както и нашата. Сега отново не си вълшебник, а …………………. (името и фамилията на детето).

13.

Между другото, харесваш ли името си? Не ти ли харесва? Защо? Ами фамилното име? Не ти ли харесва? Защо? Искаш ли да те наричат ​​по различен начин? Защо? А как те наричат, родителите, приятели от класа, момчета (момичетата)?

Много добре, нека си представим (само това вече няма да е приказна игра), че всичките ти желания се сбъдват, всякакви, но само три от тях са най-важните. А сега ги подреди по-важност – а, б, в.

14.

a б в?

Защо а, б, в?

Отлично. А сега помисли за това:

15.

а. От какво най-много се страхуват децата? Защо?

б. Какво доставя най-голяма радост на децата? Защо?

в. Кое им носи най-голяма мъка? Защо?

Много добре! Какво ти хареса най-много в играта?

Интерпретация

Интерпретацията на данните до голяма степен се основава на отговорите на детето на въпросите „За какво“ (за разкриване на причина) и „Защо“ (за разкриване на цел), тъй като в тях децата говорят за своите потребности и значими преживявания. Друга основа за тълкуване е съдържателният анализ на отговорите, който позволява да задълбочим разбирането си за преживяванията на детето и реалната житейска ситуация. Невербалните прояви също дават много информация на практикуващия психолог. Именно от тях може да се прецени дълбочината на преживяванията на детето, субективната значимост на определени проблеми, които то съобщава. И накрая, формалният анализ на твърденията също дава интересни резултати: тяхната дължина, развитие, речник и граматична структура могат да потвърдят или да поставят под съмнение предположенията, които възникват по време на тълкуването на резултатите.

Като цяло, когато се тълкуват резултатите, трябва да се има предвид, че идентификацията на детето с вълшебника е дадена от инструкциите и следователно е съзнателна, в резултат на което твърденията на детето могат да бъдат обект на тенденция към социално одобряеми отговори, т.е. желанието му да се покаже в най-добра светлина (социална желтелност).

СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ

Родителското отчуждение е клинично значимо нарушаване на връзката на детето с родителя. Изразява се в неоправдана враждебност към родителя и отказ за общуване с него и всички хора, свързани с него (например роднини от страна на отхвърления родител).

Синдромът на отчуждението е колосален проблем, защото води не само до травма, но понякога и до инвалидизация на психиката. Има случаи, при които пораснали деца, осъзнавайки, че са станали жертва на манипулация от страна на предпочитания от тях родител и несправедливо са отхвърлили втория си родител, правят суицидни опити. Известни са много случаи, когато отхвърлени родители доброволно са сложили край на живота си, поради невъзможност да издържат на стреса от раздялата. По сила психическата травма, за отхвърления родител синдромът на отчуждение е сравним с физическата смърт на детето.

Същността на явлението е патологичната адаптация на детето към манипулиращ възрастен, който настройва детето срещу втория родител. Неспособно да живее отделно от такъв родител и напълно зависимо от него във всички аспекти на живота, детето се оказва в ситуация на заложник. Оттук и сравнението на синдрома на отчуждение със „Стокхолмския синдром“, когато заложникът започва да оправдава действията на терориста, да му симпатизира и да проявява съчувствие към него. Това е способ за оцеляване – физически и психологически.

Същият механизъм е в основата на синдрома на отчуждение – детето застава на страната на родителя, който го принуждава по различни начини (включително ненасилствени), да изостави втория родител, да го обижда и да го изхвърля от живота си.

Дълбоко в себе си децата искат да могат открито да изразят привързаността си към отхвърления родител, но се страхуват от агресивната реакция на опекуна. Проблемът е, че в определен момент самите деца започват да вярват, че наистина ненавиждат родителя си.

Една от формите на натиск върху детето е емоционалната отстраненост, студенината и отказът да се даде любов, ако детето си позволи да изрази положителна оценка за другия родител. Отчуждението е форма на насилие спрямо детето. Специалистите считат за глобална грешка становището, че отчуждението винаги възниква в резултат на взаимна отговорност на страните за труден конфликтен развод. Най-често причината за отчуждението е именно единият родител, („родител-индуктор“).

Отчуждението от родител може да се разграничи от обикновената враждебност по редица признаци:

1.Аргументите, които детето привежда в полза на отказа си от родителя, не отговарят на силата на неговата враждебност – аргументите винаги изглеждат слаби или абсурдни, но враждебността е реална и всеобхватна.

2.Феноменът „независимо мислещ” – детето твърди, че това е негово лично мнение и никой не го е подтиквал да изостави родителя-жертва.

3.Отказ на детето от положителни спомени за родителя-жертва. Детето заявява, че „нямаше добро“ или „и да е имало добро, то няма никакво значение“.

4.Разпространение на ненавист към всички роднини на отхвърления родител, неговите домашни любимци и приятели.

5.Дихотомно мислене на детето по отношение на родителите: единият родител е напълно добър, вторият е напълно лош. При това, по други въпроси (училище, социален живот) детето може да бъде адекватно критично и да се виждат нюансите.

6.Детето автоматично се застъпва в защита на предпочитания родител във всяка ситуация.

7.Детето не изпитва вина, срам или съжаление, когато обижда и унижава родителя-жертва.

Един от сериозните проблеми при разводите, който още повече усложнява последиците от синдрома възниква в случаите, когато е направена повърхностна и неграмотна психологическа експертиза (заключение), представено в съда. Например, изводи от типа: „Детето има собствено мнение за майка си, не иска да общува с нея“, „Трябва да се позволи на детето да вземе собствено решение в това отношение“, „Ако то не иска да общува, тогава неговото мнение трябва да бъде взето под внимание“. В този случай специалистът не разбира, че има работа с внушено състояние, породено от естествената възрастова внушаемост на детето и неговата зависимост от опекунстващия възрастен. Детето няма достатъчно опит и умения за прогнозиране, за да разбере какво означава за него необоснован отказ от родител. В този случай, на специалиста убягва обстоятелството, че се занимава с обработено мислене на жертва, въпреки че детето активно отстоява своето мнение по този въпрос. Но това не е вярно във всички случаи. Понякога поведението на детето, което се адаптира към отчуждаващо влияние, не е лишено от свободна воля.

В някои случаи специалистите могат да попаднат в състояние на сливане с „родителя-индуктор“ (агресор), когато той води детето на терапия или консултация. И дори, ако психологът види неоснователността на враждебността на детето към другия родител, той си затваря очите за това. Действа като адвокат на своя клиент, а не като професионалист по психично здраве.

Нарушенията на етиката на тази тема се разгръщат и по-нататък, когато отчужденият родител се опитва да поговори с психолога за връзката си с детето или да разбере за психологическото му благополучие, но получава отказ дори за назначаване на консултация под някакъв благовиден предлог. При такива случаи субективизмът на оценката е очевиден, а последиците се превръщат в катастрофа за действителното психическо благополучие на детето и неговия отчужден родител.

Отчуждението от родител е включено в Международната класификация на болестите  (МКБ-11 с код QE 52.00). Формулировката е „клинично значимо нарушение на отношенията с родителя“. Първоначално е приета по-точна и конкретна дефиниция, но под въздействието на Испанското адвокатско лоби и Асоциацията на жените-съдии, в партньорство с войнстващи и мощни феминистки организации – всички противници на синдрома на отчуждението, формулировката в МКБ-11 е променена така, че ако не изчезне, то със сигурност става неясна и обобщена. И сега имаме определение, което вече е редактирано от усилията на противниците на синдрома на отчуждението.

Противниците на синдрома се позовават на следните аргументи:

- Твърди се, че понятието за синдрома на отчуждението се използва главно срещу жени от ненадеждни мъже, следователно „трябва да се преустанови патриархалната порочна практика на война срещу жените“.

- Тъй като децата все по-често при развод оставят с майките си, активното феминистко лоби иска да затвърди тази практика, да не дава възможност на бащите да настояват за бащиното си право и да блокират пренасянето на мъжкото възпитание и мъжкия модел на поведение върху децата. Въпреки това, за жените, които са страдали от отчуждение от бивши съпрузи, това лоби само влошава нещата.

- Твърди се, че понятието отчуждение се използва за прикриване на сексуалното насилие над деца от бащи педофили.

Всъщност корените на подобна политика са много, много дълбоки. Те са свързани с тенденция за премахване на институцията на традиционния брак, за отделяне на детето от модела на възпитание, фокусиран върху съюза мъж + жена и стремеж към феминизация на децата с мъжки пол. Целта на отхвърлянето е да се възпита детето във всяка друга алтернативна парадигма, като то не се допусне да формира, опознае и осъзнае представата за традиционното семейство. Освен това, през последните 10-12 години (например Испания е много напред) активно се лобира за понятието „сексуална свобода“, с което феминистките се опитват да заменят понятието „сексуално насилие“. Мишена на тази стратегическа задача са децата и постигане на коренна промяна на ценностните ориентации при децата, сред които не е традиционното семейство, състоящо се от мъж и жена.

Тест за изследване на родителско отчуждение (Parental Alienation)

Практикуващи специалисти в областта на психическото здраве и защитата на детето, а също и социалните работници се нуждаят от надеждни инструменти за оценка на отчуждението от родителите (Отчуждение от родителите или съкратено РА). По-долу е представен въпросник, който е подходящ за тази цел. Въпросникът съдържа пет критерия. Положителният отговор на всеки от петте фактора показва това, което се случва в семейството.

Фактор 1 – детето проявява съпротива или отказва контакт, т.е. избягва отношения с единия родител.

Фактор 2 – наличие на предшестващи положителни отношения между детето и отхвърления родител.

Фактор 3 – отсъствие на насилствено отношение, пренебрежение или сериозни недостатъци във възпитанието от страна на отхвърления родител.

Фактор 4 – живеещият с детето родител е проявил няколко от 17-те разпространени форми на поведение, които се наблюдават в случаите на отчуждаване на родител:

1.Обиди и критика към отхвърления родител.

2.Ограничения на контактите на детето с отхвърления родител.

3.Намеса в общуването на детето с отхвърления родител.

4.Ограничения за споменаване на отхвърления родител.

5.Отказ на одобрение, когато детето проявява интерес към отхвърления родител.

6.Отправяне послания към детето, че отхвърления родител не го обича.

7.Предоставяне на детето на възможност да избира между своите родители.

8.Създаване впечатление у детето, че отхвърления родител е опасен.

9.Принуждаване детето да отхвърли отчуждения родител.

10.Доверително общуване с детето по теми, които са за възрастни.

11.Молби към детето да шпионира отхвърления родител.

12.Молби  към детето да пази тайни от отхвърления родител.

13.Споменаване отхвърления родител по име или фамилия, пред детето

14.Обръщение към пастрока с наименованието „мама“ или „татко“.

15.Скриване на медицинска, социална и академична информация за отхвърления родител.

16.Промяна името на детето, за да се избегне асоциация с отхвърления родител.

17.Подриване авторитета на отхвърления родител.

Фактор 5 – осем признака, които се проявяват при отчуждение на детето:

1.Злепоставяща кампания, в хода на която детето повтаря свой списък с критични забележки  по адрес на отхвърления родител пред консултанти, органи за опека, адвокати и в крайна сметка пред съда.

2.Слаби, неубедителни и абсурдни обяснения за отказа на детето от родителя.

3.Отсъствие на двойственост както при „любимия“ родител, така и по отношение на „отхвърления“ родител, т.е. детето счита единия за „добър“, а другия за „лош“.

4.Феномен на самостоятелно мислене, при който детето твърдо заявява, че решението му за отказ от отхвърления родител е само и единствено негово.

5.Отсъствие на чувство за вина за грубо, обидно обръщение към отхвърления родител.

6.Поддрържане на любимия родител при родителски конфликт.

7.Наличие на заимствани сценарии т.е. обвинения по адрес на отхвърления родител, в които са включени фрази и идеи, заимствани от „любимия“ родител.

8.Отказ от общуване с разширеното семейство на отхвърления родител (баба, дядо и др.)

Какво е сепарация от родителите и защо е важно да се премине през това?

В психологията с понятието „сепарация“  се обозначава процесът на отделяне на детето от родителите му, когато то постепенно става самостоятелна и независима личност. При това неговите отношения с родителите се променят, като от йерархични се превръщат в равноправни отношения между възрастни и възрастен.

Всъщност, процесът на отделяне започва с раждането и в идеалния случай завършва до 18-20-годишна възраст. През това време детето трябва да премине от пълна зависимост от майка си до способността да осигурява собственото си съществуване и да управлява собствената си съдба. С всяка следваща година зоната на самостоятелност и отговорност на детето се разширява. То взема все повече решения само, изправя се пред последствията от тях, преминава през кризи, трупа опит и постепенно става независимо в различни аспекти от живота си.

Действията на родителите могат или да помогнат, или да навредят на този процес, така че тяхната подкрепа и разбиране на случващото се е много важно. Приема се, че процесът на сепарация може да протече успешно, ако бащата и майката имат достатъчна степен на автономност, поддържат надеждна връзка с детето, позволяват му открито да изразява чувствата си, насърчават неговите действия, създават безопасно обкръжение, обясняват забраните и т.н.

В този процес самите родители ще трябва да се адаптират към променящата се реалност и да търсят нови начини за взаимодействие с растящото си дете. Те постепенно трябва да променят взаимодействието с него, като от отношения с малко дете, започнат все повече да уважават правото му на собствени възгледи, мнения и желания, да му се доверяват, когато взема решения, дори и да не са съгласни с тях, и в крайна сметка да признаят, че детето знае по-добре какво да прави с живота си, и го освободят да плува свободно.

За младият човек сепарацията има четири компонента: функционален предполага способността да осигуриш съществуването си; емоционален – да вземаш решения въз основа на желанията си; ценностен – да имаш собствена картина за света; конфликтен – да не се чувстваш виновен и да отстояваш гледната си точка в случай на несъгласие с родителите. Завършената сепарация предполага, че всички тези компоненти са изпълнени.

Ако човек има дом, семейство и работа, но не може да откаже нищо на родителите си поради възникващото чувство за вина, той не се е разделил. Друг може напълно да изтрие родителите си от живота си, да не общува с тях, но в душата си да преживява детски обиди и да обвинява родителите за неуспехите си – в този случай сепарацията също не е настъпила.

Етапи на разделяне. През първите месеци от живота си, бебето е напълно зависимо от майката и не може да направи нищо само. Постепенно с времето започва сам да извършва прости действия: сяда, ходи, яде с лъжица, копира възрастни. Родителите трябва да го оставят да изследва света и възможностите си, а не да се опитват да правят всичко вместо него, за да може то да получи възможност да се отдели от майка си.

На тригодишна възраст детето осъзнава, че е отделен човек със собствени желания, които може да не съвпадат с желанията на родителите му. Основните думи на този период са „Не“ и „Аз самият“. Детето проявява своята воля, упорито е, възразява и не се подчинява. Ако на тази възраст се опитате да го принудите към подчинение и „добро поведение“ на всяка цена, можете да смажете тези кълнове на самостоятелност и то ще израсне като пасивен, безволеви човек, който не знае какво иска. Родителите трябва да подкрепят стремежите на детето за самостоятелност и да му позволяват да взема решения, подходящи за възрастта, като например избор на дрехи.

На възраст от 4 до 8 години започва социализацията: детето се научава да изгражда отношения с връстници, има свой собствен социален кръг. Родителите престават да бъдат единствен източник на информация за света. Детето трябва да научи основни умения за самообслужване, чрез труд и умения да организира дейността си – например,  да почиства стаята си, да помага в кухнята.

Между 8 и 12 години детето опознава училището, има съученици, учители и интереси извън дома. На тази възраст се развива волевата сфера на личността: това означава, че детето утвърждава уменията си  да се организира, усвоява нови правила и да прави това, което трябва да се направи. То вече трябва да има определени зони на отговорност: самостоятелно да се подготвя за училище, да има набор от домакински задължения. Това постепенно го подготвя за зряла възраст. Няма нужда да контролирате, напомняте или налагате помощ: детето трябва да има възможност да се учи от опита, да се изправи пред последствията от своя мързел или разсейване, и да направи изводи за бъдещето.

От 12 до 18 години е най-трудният етап от израстването. Детето започва да забелязва недостатъците на родителите си, да ги сравнява с други родители и авторитетът им в очите му търпи корекции. На този фон влиянието на околната среда и връстниците, към които тийнейджърът е ориентиран се увеличава. Възниква „бунт“: децата спират да се подчиняват, започват да протестират срещу ограниченията, контрола, намесата в личния им живот и искат признаване на тяхната зрялост и независимост. Родителите преживяват шок на изненада, сякаш някой е сменил детето им с друго. През този период е важно родителите да бъдат търпеливи, да имат задължително време за общуване и чуване вълненията на тийнейджъра, и най-важното, да са склонни да намират компромиси. Тийнейджърът трябва да получи собствено пространство, където той определя правилата: не можете да влезете в стаята му без разрешение, той решава кога да я почисти. Родителите трябва да се научат да се доверяват на детето си, да му дават възможност да взема собствени решения и да носи отговорност за действията си.

Към 18 години, ако предишните етапи на раздяла са били успешни, някъде по това време зрялото дете е готово за раздяла. Процесът на израстване ще бъде напълно завършен едва на 24-25 години, но човек вече е в състояние да поеме отговорност за живота си.

Защо е необходимо отделяне? Сепарацията позволява на младия човек да стане господар на живота си, да го управлява свободно и да получава удовлетворение от него. Човек става независим и придобива самочувствие. Той може да съсредоточи енергията си върху постигането на истинските си цели, вместо да се опитва да оправдае очакванията на някой друг.

В процеса на сепарация човек се научава да изгражда лични граници. Това умение е необходимо за автономната личност, то позволява изграждането на здрави взаимоотношения в семейството, с приятели и с колеги на работа. В бъдеще човек ще може да уважава личните граници на собствените си деца и да ги подкрепя по време на израстване и сепарация.

В резултат на емоционалната сепарация личността получава свобода на поведение и вземане на решения. Между другото, раздялата с родителите не означава студенина или влошаване на отношенията с тях: напротив, именно след раздялата може да започне нов етап в отношенията между родителите и децата, но вече като независими възрастни, когато отношенията не се изграждат върху дълг или зависимост, а просто от факта, че хората се чувстват добре един с друг.

Кои са най-често срещаните трудности, които изправят пред риск оптималното отделяне на детето от родителите?

Раздялата е двустранен процес, в който участват и децата, и родителите. Задачата на детето е да се отдели, а на родителите е да го освободят. Понякога обаче или децата не искат да се отделят, или родителите съзнателно или несъзнателно възпрепятстват този процес.

От страна на децата възпрепятстващ фактор може да бъде навикът и удобството да живеят с родителите си и да използват техните ресурси, особено ако те насърчават подобно поведение и продължават да го обслужват. В атмосфера на комфорт е трудно да се формира импулс за отделяне. Понякога проблемните взаимоотношения в семейството или различни видове зависимости могат да послужат като пречка: децата сякаш сменят местата с родителите си и поемат отговорността да се грижат за тях. Пречка за сепарация може да бъде безпокойството и страхът на порасналото дете, че няма да се справи само, няма да намери любящ партньор или няма да успее.

Често самите родители всячески забавят за процеса на сепарация. Те са твърде притеснени и свръхпротективни, и не позволяват на детето само да се изправи пред проблемите. Някои възприемат детето като личен проект и се опитват да контролират всяка негова стъпка „по пътя към успеха“. Такова дете е обречено постоянно да „отговаря на очакванията“. Липсата на реализация на родителите също понякога забавя раздялата: най-често това се случва с майки, които нямат постижения извън семейството. Техният свят се съсредоточава около детето – като се грижат за него, те се чувстват необходими. Ако детето се опита да се отдели от майка си, то тя ще загуби смисъла на живота си, ще остане самотна и безполезно за никого. Следователно, такава майка ще се съпротивлява на сепарацията по всякакъв възможен начин, често манипулирайки с чувство за вина.

Има родители, които се страхуват от остаряването: струва им се, че докато детето стане възрастен, те самите вече няма да са млади. Също така емоционалната недостъпност, атмосферата на равнодушие в семейството, както и консервативните ценности, които предполагат властта на родителите дори над възрастните деца и уважението към по-възрастните, които априори „знаят по-добре“, могат да послужат като пречка.

Тези фактори могат да доведат до това, че човек „засяда“ на някакъв етап и не може да завърши сепарирането си.

Какви са опасностите от непълната раздяла? Последствията от непълната раздяла сериозно усложняват живота. Самочувствието на такъв човек е неустойчиво, защото се основава не на собствените му постижения и представи за себе си, а на мнението на някой друг. Младият човек зависи от оценките на другите, постоянно търси одобрение и е склонен към конформизъм. Той не прави това, което трябва или иска, а това, за което ще бъде похвален.

Свръхпротекцията или обратно, диктатът в семейството не позволява на човек да се научи на самостоятелност. Развива се заучена безпомощност: младият човек не е в състояние да взема решения, пасивен е, не е уверен в себе си, съмнява се в силата и способността си да промени нещо.

Такива хора е трудно да се самореализират и да изградят кариера. Те нямат разбиране за своите цели и желания, те могат безкрайно и безплодно да „търсят себе си“. Дори ако такъв човек по указание и с помощта на родителите си получи търсена професия, той няма да има вътрешна мотивация, така че винаги ще губи от колеги, които са мотивирани и знаят точно какво правят и защо.

И накрая, непълната сепарация води до проблеми в личния живот. Намесата на родителите в делата на брачната двойка може да навреди и на най-силните чувства. Липсата на лични граници не позволява да се изградят здрави отношения: човек може да се разтвори в партньора, да започне да живее според неговите интересите и в крайна сметка да загуби себе си. Хората с незавършена сепарация често повтарят родителски сценарии в отношенията, като развод, изневяра или домашно насилие.

По какво може да съдим, че сепарацията не е била завършена?

-Материална зависимост. Говорим не само за пари, но и за безплатно използване на всякакви ресурси и услуги, които струват пари извън дома: живеене в жилищното пространство на родителите, домакински услуги като готвене, пране, чистене, редовна помощ от баба и дядо в грижите за деца. Такава „безплатна“ помощ превръща човек в длъжник и го кара да се чувства задължен. Родителите получават лостове за влияние и натиск, правото да изискват участие във вземането на решения.

-Неспособност да се скъса с миналото и да се приеме настоящето. Човек изпитва неприязън към родителите си и очаква от тях покаяние, извинение и поправяне, или се опитва да докаже, че са сгрешили, като са го подценили. В този случай отношенията със семейството и свързаните с тях преживявания заемат непропорционално голямо място в живота на възрастния.

-Чувство за вина и страх от разочарование. Емоциите и настроението на родителите имат много голяма власт над порасналото дете: дори недоволният глас и укорителният поглед го карат да страда от чувство за вина. Човек толкова се страхува да не разстрои родителите си, да ги обиди с отказ или да не оправдае очакванията, че е готов да пожертва собствените си интереси в тяхна полза. Например, детето отменя плановете за вечерта и се втурва да им помогне да окачат картина; в тежки случаи избира професия, която те одобряват, вместо тази, към която има сърце, или порасналата дъщеря никога не се омъжва защото не може да остави майка си сама.

-Нарушаване на личните граници на детето. Родителите не забелязват, че детето отдавна е пораснало и продължават да се намесват в живота му. Те могат да изискват сметка за поведението и решенията му, да контролират, да дават непоискани съвети, да задават нетактични въпроси за личния живот, да коментират външния вид, теглото, начина на живот – и всичко това се прави, „с най-добри подбуди“ и „с най-добри намерения“.

Препоръки за ефективна сепарация.

Първата стъпка е човек да осъзнае, че незавършеният процес на сепарация прави живота му по-труден. Тогава вероятността да потърси професионална подкрепа е по-голяма. Психологът ще помогне процеса на сепарация да стане по-бърз, възможно най-прост и безболезнен както за сепариращият, така и за родителите му. Има няколко важни препоръки:

1.Финансова независимост: започнете да печелите парите си сами, живейте отделно, спрете да разчитате на помощта на родителите си, тогава можете да установите свои собствени правила в общуването с тях.

2.Работете с оплакванията и приемайте родителите такива, каквито са. Миналото не може да бъде променено, но настоящето и бъдещето може. Родителите са зрели хора, те имат право да живеят както искат. По-добре е да се откажете от опитите да ги промените и вместо това, съсредоточете енергията си върху извършването на положителни промени в собствения си живот.

3.Установете здрави лични граници. Говорете директно, когато нещо не ви харесва, уважавайте не само вашите нужди и ограничения, но и тези на другите. Установете правила за общуване: говорете когато и колкото е удобно лично за вас, посочвайте теми, които няма да обсъждате, ограничете потока от инструкции и ценни съвети.

4.Освободете се от чувството за вина към родителите си и спрете да им угаждате. Вие не сте отговорни за техните чувства и не трябва да се обвинявате, ако те са нещастни. Причината за негативните им емоции са техните собствени прогнози и очаквания, които не е нужно да оправдавате, защото имате свой собствен живот. Те трябва да спрат да ви държат отговорни за емоциите си и да се научат да се справят сами с тях.

5.Определете и осъзнайте вашите житейски ценности и цели в живота, без да гледате на мнението на родителите си. Разработете план как да постигнете това, което искате, започнете да го изпълнявате, бъдете последователни и устойчиви.

Психологическата роля на домашните любимци в семейството,

през фокуса на системния семеен подход 

Животът на съвременното градско семейство във всички икономически развити страни не може да се представи без животни – домашни любимци. Например повече от половината семейства в САЩ и Обединеното кралство (www.pfma/public/petownership_stats.htm) и почти всяко трето семейство в Европа имат домашен любимец.  Последните се срещат по-често при семейства с деца. Около 70% от американските семейства с деца под 18 години имат домашен любимец. (в момента има повече домашни любимци, отколкото деца в американските семейства).  През 2002 г. Съединените щати са притежавали между 55 и 61 милиона домашни кучета и около 76 милиона котки; през 2000 г. всяко осмо домакинство в Германия е притежавало куче, а 4 милиона домакинства в Австралия са притежавали повече от 26 милиона домашни любимци.  Освен в страните, в които семейното отглеждане на животни е традиционно от 60-те и 70-те години на XX -ти век, през последните десет години броят на домашните любимци, предимно кучета и котки, се увеличава драстично в целия свят. Така от 1998 г. до 2002 г. Турция показва 39% увеличение, Бразилия 28% увеличение на броя на домашните любимци, живеещи в семейства, а популацията на домашни любимци в Тайланд почти се е удвоила през този период от време (достигайки 14 милиона през 2002 г.). Китай показа най-голямото числено увеличение на популацията на домашни любимци през този период, „разширявайки се“ до почти 40 милиона домашни любимци. Във всички тези страни разполагаемият доход нараства, процесът на урбанизация се засилва и успоредно с тези процеси се променя отношението към животните – те се признават за „подобни“ на хората.

Редица проучвания подчертават, че въпреки че домашните любимци често присъстват в големи семейства, живеещи в селските райони, значително по-често хората говорят за формирането на „специални“, по-дълбоки, емоционално значими и по-съкровени отношения и съюзи с домашни любимци, както и като привързаност към тях от малки семейства, живеещи в градовете, които са преминали през развод.  Повечето собственици в градовете казват, че смятат животните си за „членове на семейството“ и има достатъчно доказателства, че животните често функционират като социална подкрепа в рамките на семейството, като децата най-често се споменават в това отношение. Много животни спят в стаите и леглата на стопаните си и ги придружават при кратки пътувания и ваканции. Подобно на други членове на семейството, те са получатели на специални лакомства и ценни подаръци. Хората празнуват специални поводи със своите животински спътници, сякаш са част от семейството, например празнуват рождените си дни и провеждат дори церемонии.

В същото време, с малки изключения, описанията на семейните системи в традиционната литература по семейна терапия, остават ограничени до описания на връзките „човек-човек“. Някои автори отбелязват, че използването на определението за домашни любимци като „членове на семейството“ не е просто фигура на речта.

Кайн изследва какво имат предвид хората, когато казват: „Моят домашен любимец е част от семейството.“ Той открива, че домашните любимци, изпълнявайки определени функции в семейството, заемат до голяма степен сходно, но различно място от хората, тъй като в отношенията между собственика и домашните любимци има особености, които може да не съществуват в отношенията с хората. Домашните любимци често позволяват на хората да изразяват дълбоки чувства и предоставят повод и начин да се грижат за други живи същества. Тази възможност става толкова важна за хората, че когато отговарят на въпроси, респондентите често дават предимство на домашните любимци пред хората при вземането на редица решения.

Кайн заявява, че домашните любимци са вградени в мрежата от пресичащи се взаимоотношения, които изграждат семейната система. Той съобщава за честото използване на "триангулация" с домашни любимци в семейни системи в извадка от 60 семейства, притежаващи домашни любимци. Триангулацията възниква, например, когато двама членове на семейството прехвърлят интензивни междуличностни чувства на друг член на семейството. Така един баща може да крещи на куче, когато е ядосан на жена си; майка може да каже нещо на котка, така че дъщеря й да го чуе; или двама домашни любимци могат да започнат да се бият, когато членовете на семейството са в напрегнати отношения. Някои автори смятат, че когато се описват семейните системи, е необходимо да се измести устойчивата „човекоцентрична” парадигма, която признава само вътревидовите контакти като важни, към „биоцентричен” подход, който обхваща други биологични видове и естествения свят.

Атропоморфизмът като задължително условие за изграждане на удовлетворяващи взаимоотношения с домашните любимци

Създаването и поддържането на удовлетворяващи отношения с домашен любимец, включително в структурата на семейните отношения, задължително включва антропоморфизъм. Най-общо казано, антропоморфизмът е приписването на човешки психични свойства и процеси (мислене, мотивация, намерения, емоции, чувства и т.н.) на други същества и неодушевени обекти. Именно антропоморфизмът за повечето хора (както за обикновени любители, така и за някои учени) – е „обяснителната смазка, необходима за диалог“ между хора и животни и „между наблюдаваните видове поведения и очевидно недостъпното вътрешно състояние на животното“. Д. Макфарланд пише, че „въпреки че хората имат способността да различават собствения си вид от другите, те често се нуждаят от специално обучение, за да устоят на изкушението да тълкуват поведението на други видове с понятия от гледна точка на техните нормални (човешки) механизми за разпознаване на поведението“.

Хората без колебание тълкуват поведението на домашните любимци въз основа на собствената си визия за ситуацията, приписвайки на животните свои собствени ценности, мотиви, поведенчески черти и способности. Например, Л. Торкелосон показва, че 98% от собствениците на домашни любимци в Швеция им доверяват лични тайни и подробности от интимния живот. 60% обсъждат проблемите си с тях като съветници или изповедници, 48% ги третират като съдии или морални авторитети. 90% са сигурни, че кучето усеща настроението им и знае отлично дали собственикът е щастлив, болен или тъжен. 60% празнуват рождения ден на домашните любимци, 50% пазят снимката му в портфейла или семейния си албум. Подобни данни са представени за САЩ, Германия, Италия и Австралия.

От домашните любимци кучетата са най-често и най-пълно очовечавани. Например, спонтанно назовани качества на кучетата са преданост, привързаност, интелигентност, ум, благоразумие, уважение и признателност, разумност, чувство за отговорност, благодарност. Например във форума на уебсайта на феновете на домашни любимци „Куче и котка” (www.pesikot.org) има такива постове. Една жена пише за мъжки йоркширски териер: „Горд и нежен, красив и умен, смел и мил, Хенри предизвиква усмивки и възхищение не само сред любителите на кучета, но и сред хората, които нямат животни.“ (Интересно е, че същите думи се използват за рекламиране на кученца от тази порода в уебсайтовете на развъдниците.) Твърди се, че подобни описания на кучета показват, че те съдържат елемент на самоописание от човек, който характеризира домашен любимец.

Вайверс отбелязва, че „почти всички взаимодействия с животни-компаньони включват известна степен на антропоморфизъм и могат по някакъв начин да се тълкуват като заместители на човешките взаимоотношения.“

„Честно казано, не виждам разликата между животни и хора. Всички сме животни. Някой каза: животното е най-добрият човек. Съгласна съм с него” (това е изявление на една жена, която отглежда плъхове) (www.pesikot.org).

Хората са склонни да тълкуват поведението с термини за намерение, дори когато това не е вярно. Например от същия форум на любителите на домашни любимци: „В крайна сметка смисълът на живота на домашното куче е да бъде близо до собственика си и да се чувства необходимо за него.“ „То приема храната с благодарност“ (за кучето).

Както вече беше отбелязано, антропоморфизмът, въпреки приетия статут на фундаментално неправилен, невалиден начин на описание, бидейки по някакъв начин „номиналистична измама – вярата, че назоваването на нещо е обяснение за него“, е не само широко разпространен, но и е почти единственият начин да се опише, обясни и предскаже поведението на животните, предимно ако се отглеждат като домашни любимци. В тази връзка е интересно, че в много случаи отношението към селскостопанските животни, които се използват като източници на храна и суровини, напоследък показва тенденция, обратна на антропоморфизма – хората са склонни да се отнасят към тях като към механични обекти.

Тъй като съвременният градски жител се отчуждава от природата, нуждата му от антропоморфна визия за животните се засилва. Това е ясно видимо в такива явления на съвременната култура като нарастващата популярност на филми за диви и домашни животни - „истинските приятели на човека“, способни да разрешават различни проблеми, в които хората се намират, и да ги спасяват от неприятности (кучето Ласи и делфините Флипър са най-известните). Нарастващата нужда от антропоморфен възглед за животните се отразява в процъфтяващата индустрия на книги за животни за деца и възрастни, които обикновено не се основават на биологични реалности и изобразяват живота на животните чрез цветни илюстрации на животни в „човешки пози“ от гледна точка на "човешки рай". Като глобална тенденция се забелязва, че в книгите за кучета, публикувани ежегодно, съдържанието е претоварено от теми, представени без полемика за „специални взаимоотношения“ на хората с кучетата, за „разбирането“ и „любовта“ на кучетата: кучетата „знаят“, „обичат“, „мислят за“; кучетата са „срамежливи“, „опитват се да  кажат“ нещо, имат „гледна точка“, изпитват „скръб“ и „приятелство“. Книгите за домашни любимци са интересни теми за нови изследвания на тема „защо се антропоморфизираме“.

Нарастващото търсене на антропоморфизация на животните е видно от произведения, в които е показано, че „еволюцията“ на анимационния „неостаряващ“ герой Мики Маус, както и появата на известната играчка плюшено мече, се променят през XX век към все по-ярък израз на инфантилни човешки черти във външния вид на тези герои. Така Гулд в статия с характерното заглавие „Мики Маус среща Конрад Лоренц” показва, че Мики Маус е „неотанизиран” по време на своя 50-годишен живот. По-специално, очите на Мики постепенно стават по-големи (и въпреки че Гулд не споменава това, те придобиват човешка склера), а размерът на главата и черепния свод се увеличава, с други думи, той става по-подобен на дете. В подобно проучване Хайнд и Барден измерват дължината на челото и муцуната на плюшени мечета, пуснати в търговията през XX век. Въз основа на факта, че „оцелелите” мечета Теди днес проявяват характерните юношески черти, предпочитани от хората, авторите правят извод, че по-високото чело и късата муцуна са по-търсени от съвременните купувачи.

Трябва да се отбележи, че една от най-ярките форми на проявление на антропоморфизма от средата на XX-ти век са различните дейности за „защита на животните“. Например, един от най-ярките примери за антропоморфно отношение към животните са служители на множество световни фондации, като SPCA (Общество за предотвратяване на жестокостта към животните) или PETA (Хора за етично отношение към животните) и други. Отбелязва се обаче, че дейностите по „защита“ се изместват все повече по посока на хората, като помагат на активистите на такива общества по-скоро да осъзнаят някои чисто човешки нужди в собствения си смисъл на живот, статус и т.н., тъй като в своите дейности те обръщат малко внимание на истинската биология и нуждите на животните. Интересно е да се отбележи, че като цяло „научното образование” не води до положителни резултати, а неизменно предизвиква отхвърляне и агресия. Самият процес на антропоморфизиране на домашни любимци се явяват ценност за съвременния градски жител, вид защитен механизъм, който е важен, социално насърчаван.

Има 2 серии от фактори, които улесняват антропоморфизацията на животните – физическите признаци и поведенческите стратегии (от прости действия до способи за конструиране на диалог).

Физически фактори, улесняващи антропоморфизма

Има малко и донякъде слабо съпоставима литература за физическите особености, които водят до конструиране на обекти (напр. роботизирани домашни любимци като Kismet и Sony Robotic Dog AIBO), явяващи се резултат от антропоморфизация.

Специфичните характеристики, свързани с усилване склонността на хората към очовечаване, засяга преди всичко физическия облик на субектите, чрез изразени юношески или неонатални черти, характерни за малки деца. Това явление има характер на обща културна тенденция.

Още К. Лоренц и други етолози описват физическите характеристики, които насърчават възрастните да се грижат за децата. Това са така наречените „вродени освобождаващи механизми“, или „релизери“[1], които според хипотезата на етолозите най-вероятно предизвикват „нежност, умиление и желание за грижа“ при възрастни, особено при жените. Следвайки тази хипотеза, хората могат да пренасочат чувствата на привързаност към онези животни, чийто външен вид показва физически признаци на младост, характерни за малките човешки деца: сравнително голяма глава, преобладаване на мозъчната капсула, големи и ниско разположени очи, изпъкнали бузи, къси и дебели крайници, тромави движения. „Привлекателността“ може да бъде допълнително усилена от други физически особености на животните, които предизвикват желание да се гушка, гали, прегръща животното: наличие на козина, пухкавост, мекота на кожата и козината. Дори кучетата могат да се „преобразуват“ – в проучване на взаимодействието на кучета с подобни на кучета-роботи, кучетата „общуват“ като със социални партньори, но само с тези роботи, които имат косми и козина.  Прави впечатление, че в редица изследвания от последните две десетилетия се излагат аргументи, че критериите за човешката селективна работа за животните домашни любимци, същите са се променили – има ясна тенденция на съвременните хора да избират за живот в градските семейства тези породи или онези индивиди, които имат във външния си вид и в поведението си, юношески черти. Усилването у някои породи кучета и котки на младите черти често води до остри противоречия с декларираната от съвременния човек загриженост за тяхното благополучие, тъй като много често се свързва със здравословни проблеми, често фатални, и дори до невъзможност за естествено раждане (например английският булдог е склонен към апнея, сред котките – появата на породи без косми или с къси крака). Отбелязват се следните типични за съвременните домашни кучета физически характеристики и прости движения на засилващи склонността към очовечаването им: големи кръгли очи (особено с ясни ириси), понякога увеличена глава и скъсени крайници в сравнение с тялото, забележима уста, уши и нос ; способност да се повдигат ъглите на устата подобно на усмивка; променливи, гъвкави черти на муцуната; промени в позицията на главата, които са чувствителни към човешките реакции (което прави възможно изразителното използване на лицето или главата); използване на крайници за действия по муцуната.

В антропоморфизацията на животните участват и други фактори: личното запознаване на човек с определен вид животно, непосредствен опит от общуване с него, степен на еволюционно и анатомично родство на биологичния вид с вида Homo sapiens. Например, най-популярните и защитени видове диви животни са „естетически привлекателните“ за хората и имат разпознаваеми характерни черти, хората ценят „големи привлекателни животни с изправена поза“ и „по-вероятно животни, които ходят, тичат или летят, отколкото такива, които пълзят, движат се като влечуги, плъзгат се или живеят под земята”.

Поведенчески стимули за очовечаване

Изброените елементи, свързани с външните, анатомични и морфологични характеристики на животните, които подтикват хората да ги очовечават, съвсем не се изчерпват с външните стимули за очовечаване.

Поведенческите стимули за антропоморфизация могат да надхвърлят всякакви физически характеристики. Още Чарлз Дарвин обръща внимание на факта, че самият човек не може да изрази любов и подчинение с помощта на външни сигнали толкова ясно, колкото кучето, като сведе уши, отпусне устни и маха с опашка, когато срещне любимия си собственик.

Един от важните поведенчески стимули за очовечаване на животните е, че атрибуциите по време на антропоморфизацията са сходни на тези, които възрастните правят по отношение на бебета; това дори се нарича „адултоморфизъм“. Това е преди всичко тълкуването на поведението на бебето като умишлено, като подобно на възрастните. Освен това, такива форми на поведение като: следване на някого, усмивка на някого, държане на някого и докосване, са необходими атрибути на взаимна връзка между човека и фигурата на привързаност (или неин заместител). Тогава желанието да създадем чувство на привързаност към „приятна и привлекателно мъркаща“ котка „може да е биологичен страничен ефект от вроденото ни желание да се грижим за собственото си утешавано гукащо се дете“.

Домашните любимци могат да осигурят обратна връзка в социалните взаимодействия с хората чрез своите изрични, „честни“ и незабавни отговори както на приятни, така и на отблъскващи стимули и действия. Например, лекотата на очовечаване на животните се демонстрират с поведенчески знаци на готовност за отговор (отзивчивост), установяване на зрително внимание, проявяване на изразителни експресивни и телесни реакции, в зависимост от обстоятелствата на движение на тялото.

Изследване, посветено на намирането на особеностите на междувидовото взаимодействие между човек и куче (по време на игра) показва, че хората смятат играта за успешна, ако игровите цикли се състоят от обмен на действия, които са необходими за всеки успешен диалог в хода на общуването между хората. Авторите заключават, че антропоморфизацията е неизбежна, ако поведението на животното следва някои или всички правила на успешната комуникация „човек-човек“, ако има тип „диалог“, който включва опити на заинтересованост, обратна реакция/обратна връзка, поредност на действия в определен ред и темп.

Например, „fetch“ –  типичната игра човек-куче, в която човек хвърля топка за да бъде върната от кучето, протича гладко, ако са налице много от описаните по-горе компоненти: кучето или човекът привлича вниманието на другия (1); човекът обозначава намерение да хвърли топка (2); кучето показва готовност да отговори (3); има взаимна смяна на ролите (4); и кучето се връща на определена от човека дистанция по човешката времева скала (1 и 4). Изводът, който правят авторите е, че за да се създаде ефект на „одушевеност“ или „очовечаване“ на различни обекти, например роботи-животни или анимирани герои, простото наблюдение на поведението на животното и пресъздаването на основните му черти не носи желания резултат. Много по-ефективно е да се придаде на обектите за очовечаване, характерните особености на поведението, които отбелязват успешна невербална комуникация между хората.

Когато говорим за антропоморфизма, е необходимо да се споменат редица изследвания върху поведението на съвременните кучета и котки. В отговор на нуждите на хората от "антропоморфизация" и в съответствие с тенденцията, описана по-горе, в резултат на човешкия подбор, домашните любимци са разработили и установили форми на поведение, чрез които манипулират хората, предизвиквайки реакции, първоначално предназначени да улеснят взаимодействието човек-човек. Кучетата, например, лесно „четат“ емоциите на хората и благодарение на това могат да се озоват на мястото, „където са необходими“. Опитомяването е създало животни, които са необичайно умели не само в тълкуването, но и в произвеждането на сигнали, които хората забелязват. Например, това са специални мимики и посочващи движения при кучетата, с помощта на които те насочват вниманието на стопаните си към предмети или проблеми, които ги интересуват. Котките имат специални звуци, които са предназначени само за хора, но не ги използват за да общуват със себеподобни. Отбелязва се склонност на домашните кучета (за разлика от кучетата за лов и пазачи) да решават проблеми, като привличат своите собственици. Това поведение не се среща нито при дивите кучета, нито при най-близкия роднина на кучето, вълка. Експериментални проучвания показват, че кучетата лесно имитират хора, когато се учат да решават проблеми (например как да заобиколят препятствие, имитирайки не само своите собственици, но и непознати). Обсъжда се възможността за формиране на феномен, който външно е подобен на феномена на привързаност (attachment) при примати, включително хора. Смята се също, че лекотата, с която възрастните домашни любимци формират връзки на привързаност с хората, е резултат от умишлен човешки подбор.

Домашни любимци в структурата на семейните отношения

Нека анализираме феномена на домашните любимци от гледна точка на системния семеен подход, който разглежда семейството като социална система, която функционира според принципи, които са универсални за всички системи в природата. Навлизането на домашните любимци в семейната система се улеснява от антропоморфизма (той обаче също така пречи на все по-голям брой хора да разберат реалното поведение на домашните животни). Според проучванията, антропоморфизацията улеснява механизмите на проекция върху животните в семействата. Описанията на едно и също животно могат да варират в зависимост от семейната ситуация.

Описание на котката Пират, дадено от участник в изследване: „Когато Пиратът беше малък (сега е на 11 години), той беше хрътка, силен, мускулест, напомпан. Предишният беше крехък и отпуснат. Този може всичко. Този е нисък, дебел ,а онзи беше наденица.” Трябва да се каже, че предишната котка беше оставена при родителите на собственика, а те много-много не му обръщаха внимание. Той падна от балкона. След това интервюираният веднага взел Пират и се опитал повече да не го оставя с никого“. Когато се чете този текст, у човек лесно могат да възникнат съмнителни асоциации. Ако не знаете, че се описва котка, кое е първото нещо, което ви идва наум? Всъщност, има доказателства, че Пират  се различава от историята на главния герой: „Котка като котка, постоянно се крие в килера. Изключително отпуснат." Семейството се състои от протагониста, неговата съпруга и син. Когато синът е бил малък, най-хубавото дете е бил котаракът. „Играхме луди, забавни игри.“ След това детето тръгнало на училище и скоро се появили истории за това колко умен е Пиратът. По-късно, когато детето завършило училище, Пиратът, който преди винаги са взимали със себе си, дори на опасни походи, сега го оставили сам на вилата „за собственик“.

Домашните любимци са включени в семейната система като неин елемент и като такъв, те изпълняват редица функции, необходими за поддържане на семейното равновесие (хомеостаза), помагайки на семейната система да премине през етапите на жизнения цикъл.

Клинични наблюдения на семейства с домашни любимци доказват, че те:  

-участват като посредници при отделяне (сепариране) на вече порасналите деца от родителското семейство;

-встъпват като триангулиран член на семейството, помагайки за намаляване на тревожността в съпружеската двойка;

-играят роля на заместващ елемент на системата при промяна на семейната структура.

Домашните любимци, като посредници при сепарация

Стадийте на жизнения цикъл на семейната система са многократно описани в литературата. Преходът на семейната система към всеки следващ стадий от нейното развитие е съпроводен с криза. Една от най-мощните кризи, сравнима по интензивност само с появата на първото дете, е стадия на тийнейджърската криза и кризата на средната възраст сред родителите.

Дете в тийнейджърска възраст трябва да преодолее кризата на своята идентичност. За да направи това, то трябва да отговори на въпросите: „Кой съм аз? Къде отивам? За какво?" Отговорът „Аз съм син (дъщеря) на моите родители” не е достатъчен за успешно израстване. Трябва да си някой друг. Едно дете може да открие и намери нови модели на живот само като излезе извън семейството. Това излизане от родителското семейство се нарича сепарация. Това означава не само и не толкова отделното местоживеене и финансова независимост на младия човек, а неговата емоционална и интелектуална самостоятелност. Ако родителското семейство подкрепя стремежът на тийнейджъра да придобие житейски опит отвън, не му внушава идеята за опасността на света около него, неговата човешка несъстоятелност и слабост и винаги е готово да осигури надеждно убежище, където тийнейджърът може да получи подкрепа, тогава процесите на сепарация протичат лесно и гладко. Много семейства, особено дисфункционалните, трудно освобождават детето си.

В едно дисфункционално семейство често децата поддържат системата в равновесие по специален начин. Като правило това е разнообразие от симптоматични поведения: всички видове дезадаптация, психосоматични заболявания. Всичко това позволява на родителите да прекарват много време с децата си и да не се занимават с брачните си проблеми. В допълнение, детето може да стане посредник между своите конфликтни родители, да ги помири, да защити единия от другия, да утеши и подкрепи „обидения съпруг“ и т.н. Когато тийнейджърът започне да се отделя от родителите си, функциите му „увисват“.  Семейната дисфункция се засилва и равновесният механизъм на системата започва да задържа тийнейджъра в семейството – не желае да го освободи. Има много начини един тийнейджър да бъде обвързан: внушаване на опасността на света около него,  дискредитиране на приятели и дейности, понижаване самочувствието на детето, внушаване и акцентиране на общата му неадекватност. Отделянето протича особено тежко в случаите, когато детето осъзнава неразположението и страданието на родителите, с когото е в съюз. Това ясно се вижда в ситуациите на емоционално незавършен развод. Разводът по взаимно желание е рядко явление. По-често единият партньор се смята за несправедливо обиден и изоставен. В тези случаи обикновено детето споделя чувствата на родителя, с когото живее.  Ако детето живее с изоставен родител, то напълно усеща неговото страдание, както и собственото си безсилие да поправи нещо и да помогне. Тези преживявания, както всички силни чувства, изживени заедно, силно обвързват детето и майката (след развод децата по правило остават с майка си). Освен това, ако в резултат на развод контактът с разделения родител е загубен, тогава детето смята, че и то е било изоставено. Състраданието е смесено с негодувание и гняв. Постоянното и продължително преживяване на подобни емоции травмира детето. Емоционалният разрив с единия родител създава допълнителна енергия за сливане с другия. Травмата от развода прави раздялата трудна. Именно в такава ситуация домашният любимец може да улесни процесите на отделяне на детето от семейната система.

Случай: Дъщеря Р. на 26 години. „Майка ми и баща ми бяха научни работници. Баща ми беше физиолог, убиваше животни, провеждаше експерименти с животни. Експериментираше с котки“. Р. реагира болезнено на това. Когато тя е била на 12 години, родителите й започват много конфликтен развод. Инициатор на развода е била майката на Р. Бащата, който бил категорично против развода, изгонил жена си и детето си от апартамента, не помагал с пари и не плащал издръжка. Р. започнала работа на 15 години. За себе си казва, че по това време е била „психо“. "Мразех баща си, наистина съжалявах майка си." И в момента тя няма комуникация с баща си – настъпил е емоционален срив. Р. вярва, че винаги се е чувствала като котка. Може би такъв разказ не би се формирал, ако бащата „антигерой“ не беше работил с котки. Р. започва да се занимава с животни на 15 години и спасява първата си котка, която живее с нея 5 години. Тази първа котка, Тося, сама се е появила в живота на Р. и тя я отнесла в дома си.  Тя е убедена, че е имала специална връзка с животинчето, че котето някак усещало чувствата й. „Седя си и изведнъж осъзнавам, че нещо се случва с Тося. Излизам навън и виждам как тя бяга от кучето“. След смъртта й,  Р. Е взела коте със същия цвят. Но характерът и интелигентността на новото коте „изобщо не бяха като при Тося“ Р. казва, че е по-лесно да общуваш с животните и по-лесно да ги обичаш, защото ефектът от любовта се вижда веднага, човек лесно може да задоволи нуждите на животните. „Животните не се променят. Дори когато няма храна или топлина, животното е същото към теб. Хората обаче са непредвидими, разнообразни и нуждите им нарастват. Хората се страхуват от хората."

В случая, емоционалният разрив с бащата и невъзможността да се помогне на майката са били отреагирани в общуването с котката Тося. Можело е тя да бъде спасена от смъртта и чрез нея, да се развият топли отношения. По този начин Тося помага на Р. да преодолее травмата от развода на родителите си и да се отдели от семейството си. Сега Р. е омъжена, има дъщеря и живее отделно от майка си. Между другото, сега в семейството има много различни домашни любимци – котка, хамстер, птици. Няма уникален домашен любимец. Очевидно това е признак, че системата вече не се нуждае от проекция върху един домашен любимец, а  отношението към самият  домашен любимец е станало по-функционално.

Домашният любимец, като триангулиран член на семейството

Случай: С., 35 години. „Баща ми се разведе с майка ми, когато бях на 5,5 години. Той нямаше право да ме напусне. Отказах да общувам с него. От тогава не съм го виждала нито веднъж“. Травмата от развода е очевидна.

„От дете мечтаех за животни, но майка ми не искаше. В VIII клас се отказах от покупката на кожено палто в полза на купуването на куче. Мама предложи да избера –  кожено палто или куче, аз избрах кучето. Те обаче не купиха кучето. В IX клас реших да си взема котка, но майка ми категорично отказа. На 15-годишна възраст, най-накрая си взех куче, което живя 13 години. Ходих навсякъде с него, например на екскурзии. Почти веднага след смъртта му си взех второ - женско. Имах чувство за вина, че съм била доста груба с първото си куче. Второто беше послушно и меко по характер, но чувството ми за вина спрямо първото остана. Все още се чувствах виновна към него. Изминаха 7 години от смъртта на първото куче. Това преживяване, според мен повлия на начина, по който се  отнасях с второто куче, което стана разглезено и разпуснато“.

Случаят показва как емоционалния разрив с бащата е бил компенсиран чрез изграждане на привързаност към животни, които са били компаньони. Животните не са чакали С. у дома, а са я придружавали навсякъде. Трябва да се каже, че травмата от развода е повлияла на брачното поведение на С.  По-късно близките диадните отношения на С. са свързани със страх от възпроизвеждане на ситуацията от развода на майка й. Тя взима второ женско куче, преди тя и настоящият й съпруг да решат да заживеят заедно. В този случай кучето е поело част от емоционалната привързаност и създало един вид емоционална застраховка: в случай, че не е възможно да се спаси бракът, тогава съюзът с кучето ще бъде неразривен. Трябва да се каже, че в този брак няма деца.

Принципно, наличието на триангулиран семеен член, винаги позволява намаляване на тревожността в брачната диада. Диадните отношения са най-близките, нестабилни и напрегнати в семейството. Според теорията за семейните системи на Мъри Боуен, „триъгълникът” (система от трима души) е „молекулата” на всяка емоционална система, било то семейство или по-голяма социална система. Триъгълникът е минимална система от стабилни отношения. Системата, състояща се от двама души е нестабилна и в ситуация на стрес има тенденция да образува триъгълник. И така, С. си е взела куче, след като тя и съпругът й решават да живеят заедно и по-точно, когато С. отива да живее в дома  на съпруга си заедно със свекърва си. Съпругът й обаче е против – по това време той има възрастно мъжко ловно куче. Поддържането на две кучета от различен пол в къщата е много трудно. След като обаче довежда своето женско куче С. първо балансира структурата – две „момчета“ срещу две „момичета“, а по-късно, когато двойката се премества да живее отделно, мъжкото куче остава с майката на съпруга й,

При новата ситуация обаче започнали да възникват определени трудности при отглеждането на кучето.

„Кучето стана доста нелюбезно. Не можем да поканим никакви гости. Предимно гости от страна на съпруга ми. Гостите му не бяха готови да се срещнат с такова куче. Имаше гости, които бяхме принудени да ухажваме, а те седят на един стол и не могат да мръднат. Моите гости бяха по-подготвени. Те можеха да седят на стол без да мърдат, а ако тя лае, не се плашеха, не обръщаха внимание“.

Психолог: „След като имате двустаен апартамент, защо не го заключите?“

С.: „Заключвах я, тя крещи и се хвърля към вратата. А аз съм мекушава – прощавам й. Когато ме няма, казват, че е перфектна, не вярвам. Очевидно е, че съм я разглезила – съпругът ми не я харесва. Глезливостта й е в това, че хапе и прави каквото си иска. Невъзможно е да се справим с агресията, а намордник при агресия – ще хленчи, а това ме изнервя.”

Психолог: „Къде спи кучето?“

С.: „На дивана с мен. Тя знае, че не трябва, затова тихо си проправя път между мен и отстрани. Съпругът ми я търпи, но щом стане, тя веднага скача на мястото му. Затова съпругът покрива своята част със специално одеяло и си тръгва. Свекърва ми наивно й уши специална постелка, за да не спи кучето на леглото с нас. Но можеш ли наистина да я принудиш да спи там?

Ясно се вижда, че кучето е триангулиран член на семейството, в коалиция със собственика си срещу съпруга и всичко свързано с него – неговите гости, неговото куче. („Когато живеехме заедно с моето куче, те се заяждаха с мен, защото кучката малтретираше ловното куче на съпруга ми в мое присъствие.“)

От гледна точка на брачната дисфункция е разбираемо, че част от безпокойството и напрежението, които съществуват в семейната двойка, се поглъщат от кучето. Например, кучето изразява агресия към съпруга, вместо към съпругата. Косвено изразената агресия, от една страна, все още присъства в триъгълника, а от друга страна, не води до открит конфликт между съпруга и съпругата. Така протичат емоционалните процеси в триъгълника – те намаляват тревожността в системата.

Домашните любимци, като заместващи елементи на системата

Най-честата и неспецифична функция на домашния любимец в семейната система е структурното заместване. В семейната система често се случват структурни замествания.

Има много примери за замествания. Бабата замества майката, изпълнявайки нейните функции, когато прекарва с внука си или част от деня, или част от годината, или няколко години (обикновено преди училище). Една дъщеря може да бъде функционална съпруга на баща си, ако мама и татко живеят разделени и дъщерята живее с баща си. Тогава дъщерята пере, чисти, готви и се грижи за външния вид на баща си вместо майка си. Млада жена ражда извънбрачно дете. Нейните родители и баби и дядовци участват в отглеждането му. Мама учи и урежда личния си живот. Баба и дядо не й пречат – те се грижат за внучето си. Докато внукът го няма, семейството преживява непрекъснати конфликти между всеки с всички. Когато се ражда бебето, всичко утихва. Това е банална история за хомеостатичната роля на заместващ елемент. В този случай семейната система е структурирана по такъв начин, че родителските функции преобладават над брачните. За да поддържа равновесието, семейната система се нуждае от детето по всяко време, така че родителите да не изпадат в брачни взаимодействия, които са конфликтни и разочароващи. Когато дъщерята пораства и започна да се отделя, напрежението и безпокойството в семейната система отбелязват ръст: бракът става опасно неизбежен. По-късно се появява бебето и напрежението спадна. Бебето става заместник, неговите баба и дядо стават негови функционални родители, а майка му успява да живее свободен живот. Домашните любимци могат да играят приблизително същата роля в семейството. Тук е важен факторът време. Заместващо животно често се появява, след като значим елемент напусне семейната система.

В едно семейство кучета се появиха, след като синът им се ожени и се изнесе. „Размениха сина си за кучета“, казвали близки на семейството.

В друго семейство жена остава сама с две деца (момчета на 9 и 6 години), освен това в семейството все имало куче. Съпругът заминал да работи в Германия.

„Обзе ме меланхолия и депресия, дори започнах да развивам екзема. Като видях черното коте до магазина, изпитах нужда да го взема (поради депресията ми). Лекувах се много! Помня всичко много добре. Котето ми даваше нещо. Денят ми приключваше, след като момчетата си лягаха, а аз вземах котето на ръце. Прекарах всички вечери с котето, тя седеше и не се свиваше (знаеше как да седи) и се разхождахме из целия апартамент, гледайки се в огледалото. Освен това се чувстваше като хазяйка“. Интересното е, че в това семейство е съществувало друг домашен любимец – куче, но то не е изпълнявало заместваща функция именно защото е било в семейството преди напускането на съпруга.

В друго семейство котката е служила като заместител на дете – син на съпруга от първия му брак. Котката винаги е участвала във всички пътувания на семейството, отношението към нея се е променило, когато синът от първия му брак пораснал.

Има случаи на замествания, когато домашният любимец първоначално е взет за изпълнение на конкретна функция. Разведеният мъж И. живее с майка си от около 40 години. Държи женски питбул. Тя е изключително агресивна към други кучета, така че разходката с нея се превръща в трудно начинание – той се разхождал с нея предимно през нощта. Освен това, тя не била обучена да използва тоалетна навън, правела „локви и големи неща“ в апартамента. Мъжът активно се запознавал с жени в интернет, излизал с тях, заявявайки сериозни намерения и искал да се ожени. Последният роман, обсъждан в психотерапевтични сесии продължил близо две години. И. споделя, че е много влюбен и иска да се премести при нея. Било ясно, че е невъзможно да се съберат в къщата на И.: майка му е там, а апартаментът е малък. Жената имала голям апартамент и изглеждало че там ще бъде по-добре. Единственото условие е да няма куче. Тогава И. отказал да остави кучето на майка си. Така съюзът с любимата не се превръща в брак. В същото време И. продължил своите виртуални романи у дома. По този начин кучето изпълнява ролята на „законна съпруга“ и дава благородно извинение за невъзможността на мъжа да се ожени.

Заключение

Няма съмнение, че домашните любимци са интегрирани в семейната система като неин елемент. Както всеки елемент от системата, домашните любимци са подчинени на законите на нейното функциониране, по-специално поддържат семейната хомеостаза и могат да повлияят на преминаването през етапите от семейния жизнен цикъл. Това влияние може да бъде функционално или дисфункционално. По този начин домашните любимци встъпват като посредник (агент) при отделянето на юношите от родителите си и играят функционална роля. Домашните любимци встъпват и като триангулиран член на семейството, който може да попречи на развитието на отношенията и конструктивното разрешаване на конфликти в семейна двойка. Обтегнатите отношения в двойката се стабилизират чрез триангулиран домашен любимец и семейството не преминава към следващия етап от своя жизнен цикъл. Например, той няма дете или не „пуска“ порасналите си дъщеря и син. Същото се случва и с функцията за заместване. Любимецът, който помага да се преживее депресия, играе функционална роля, а любимецът, който предотвратява сключването на брачен съюз, играе дисфункционална роля.

Остава открит въпросът защо някои семейства включват домашния любимец като част от семейството, а други живеят без такъв. Интересно е, че във всички интервюта, които проведохме, винаги имаше „послания от предците“ – нашите протагонисти споменаваха роднини, които или са имали специална връзка с животните, или са отглеждали специални животни. Например легендарна силна баба, която е преживяла трудни години и е съхранила семейството си „винаги миришела много силно на котки“; или мъжете, които са заемали високи държавни позиции, „винаги са били ловци и винаги са имали ловджийски кучета“. Понякога предците на протагонистите са действали като „отрицателни фигури“ в своето „неправилно“ отношение към животните. Например баба, глава на семейството, „се отнасяла към животните като към украшение, изоставила кучето си, когато се разболяло и остаряло на вилата си“ или баща, който „погубвал животни, експериментирайки с тях“.  

Има разбира се и семейства, в които домашните любимци са се превърнали в традиция, или семейства, които са се грижели за домашни любимци, напук на своите „предци“. Стратегия на поведение, която се основава на поведението на предците, независимо как е формулирана - „като тях“ или „не като тях“ – е един от многото признаци на дисфункционално семейство. Може би включването на животно в семейната структура като домашен любимец е типично за дисфункциониращи семейства.

Процедура за клиничната част на изследване

Провежда се интервю с респондент, който се смята за собственик на домашен любимец – куче или котка.

За беседата се използва примерен списък с въпроси, разделени в два блока. Първият блок от въпроси се отнася до самия домашен любимец и настоящия живот на семейството. Вторият блок от въпроси е за миналото на семейството и историята на връзките на различни членове на семейството с домашни любимци.

1 блок

1.Опишете вашия домашен любимец: Три от основните му качества. Как се чувства в семейството?

2.Опишете историята на появата му в семейството.

3.Кой и как от членовете на семейството се отнася към домашния любимец?

4.Какви събития се случиха в семейството непосредствено преди появата на домашния любимец?

5.Промени ли се и какво се промени в начина на живот на семейството и в самочувствието на хората, след появата на домашния любимец в семейството?

6.Какви трудности „донесе със себе си“ домашният любимец?

7.Кой и как от членовете се справя с тези трудности?

8.Какво ново се появи в семейството? Какви хубави неща се случиха в семейството?

9.Променил ли се характера на взаимодействие между членовете на семейството?

10.Според вас, каква функция изпълнява домашният любимец в семейството? Защо е в семейството?

11.Ако нямаше домашен любимец, какво щеше да се случи в семейството. Кой би изпълнявал неговата функция?

12.Вашият домашен любимец кастриран ли е? Защо?

13.Къде спи вашият домашен любимец?

14.Ако в семейството има други домашни любимци, какви са взаимоотношенията им?

15.Планирате ли други домашни любимци в семейството? Какви и защо?

2 блок

1.Имали ли сте по-рано вие или членовете на вашето семейство домашни любимци? Ако да, опишете кой е имал и каква е историята на живота му. Кой беше основният му собственик?

2.Посочете три основни качества на предишни домашни любимци.

3.Посочете причините за смъртта на предишни домашни любимци. Как се справихте с трудностите на загубата?

Обработка на данните

Заедно с респондента, по време на процеса на интервю, се съставя генограма (до поколението на баба и дядо, понякога прабаба и прадядо, ако самите респонденти желаят да говорят за тях). В генограмата се нанасят като допълнение към членовете на семейството, онези домашни любимци, които се считат за „членове на семейството“.

Превод

[1] Релизер  (на английски releaser - освободител, избавител) –  термин, предложен от етолога К. Лоренц за обозначаване на стимули (например части на тялото, пози и движения, миризми, звуци), демонстрирани от един индивид и предизвикващи определени поведенчески реакции в друг индивид, особено от същия тип.  Релизерът  е частен случай на пусков стимул. Например, при хранене на пилета в сребриста чайка, релизер за реакция на патетата се явява червеното петно в края на жълтата мандибула на родителя; пилето извършва кълвателно движение на това петно, което от своя страна служи като задействащ сигнал за родителя да повръща погълнатата риба. По-късно това понятие е било разширено до случаи на междувидова комуникация. Понятието релизер понякога включва сигнали за емоционална експресия при хората (например плач, усмивка и т.н.) и дори социално нормативни знакови елементи, като облеклото и тялото.

Стратегия на поведение при конфликтни ситуации

„Нито един конфликт не е разрешен с насилие. Можете да спечелите или да загубите, но рано или късно все пак ще трябва да се договорите.“

 „Мъдрият човек винаги ще намери начин да не започва война."[1]

Исороку Ямомото[2]

„Животът е процес на разрешаване на безкраен брой конфликти. Човек не може да ги избегне. Той може само да реши дали да участва в разработването на решения или да остави това на другите."

Бенцион Вул[3]

I. Шестнадесет правила[4]

1.Оставете партньора си да „изпусне парата“.

Ако той е раздразнен и агресивен, тогава трябва да му помогнете да намали вътрешното напрежение. Докато това не се случи, е трудно или невъзможно да се постигне съгласие с него.

По време на неговата „експлозия“ трябва да се държите спокойно, уверено, но не арогантно. Той е страдащ човек, независимо кой е. Ако човек е агресивен, това означава, че е изпълнен с негативни емоции. В добро настроение хората не се нападат един друг.

Най-добрата техника в тези моменти е да си представите, че около вас има черупка (аура), през която не минават стрелите на агресията. Изолирани сте, сякаш в защитен пашкул. С малко въображение тази техника работи успешно, но изисква тренировки.

2.Изисквайте той спокойно да обоснове твърденията си.

Кажете, че ще вземете предвид само факти и обективни доказателства – хората са склонни да бъркат факти и емоции. Не забравяйте, че има хора с ниско ниво на диференциация между емоции и мисли.  Затова отхвърлете емоциите с въпроси: „Това, което казвате, свързано ли е с факти, мнение, догадки?“

3.Потушавайте агресията с неочаквани техники.

Например, поверително попитайте конфликтния партньор за съвет. Задайте неочакван въпрос, за нещо съвсем различно, но значимо за него. Припомнете му нещо, което ви е свързвало в миналото и е било много приятно. Направете комплимент („Ти си още по-красива, когато си ядосана... Гневът ти е много по-малко, отколкото очаквах, толкова си спокойна в трудна ситуация, истинско хладнокръвие...“). Изразете съчувствие: например, че той (тя) е загубил твърде много.

Основното е, че вашите молби, спомени, комплименти превключват съзнанието на ядосания партньор от отрицателни емоции към положителни.

4.Не му давайте негативни оценки, а говорете за своите чувства.

Когато говорите за себе си, за своите чувства, вие завоювате инициативата.  Другият не е господар на вашите чувства. Не казвайте: „Ти ме мамиш“, по-добре звучи: „Чувствам се измамен“. Не казвайте „Вие сте груб човек“, а вместо това кажете „Много съм разстроен от начина, по който говорите с мен“.

5.Поискайте да формулирате желания краен резултат и проблем като верига от препятствия.

Проблемът е нещо, което трябва да бъде разрешено. Отношението към човека е фонът или условията, в които трябва да се вземат решения. Враждебното отношение към клиент или партньор може да ви накара да не желаете да вземате решения. А точно това не трябва да правите! Не позволявайте на емоциите да ви контролират! Определете проблема съвместно и се съсредоточете върху него.

6.Предложете на клиента да изрази своите съображения по разрешаването на проблема и своите варианти за решения.

Не търсете виновни и не ровете в конфликтната ситуация, търсете изход от нея. Не се спирайте на първия приемлив вариант, а създайте набор от варианти. След това изберете най-доброто от този списък.

Когато търсите решения, не забравяйте да търсите взаимно приемливи решения. Вие и клиентът трябва да сте взаимно доволни. И двамата трябва да станете победители, а не победител и губещ.

Ако не можете да се споразумеете за нещо, тогава потърсете обективна мярка за съгласие (правила, закон, факти, съществуващи разпоредби, инструкции и т.н.).

7.Във всеки случай позволете на партньора си да „съхрани лицето си“.

Не си позволявайте да се разпуснете и отговаряйте на агресията с агресия. Не накърнявайте достойнството му. Той няма да прости това, дори и да се поддаде на натиск. Не засягайте личността му. Давайте оценка само и единствено на неговите действия и постъпки. Можете да кажете: „Вече два пъти не успяхте да изпълните обещанието си“, но не можете да кажете: „Ти си ненадежден човек“.

8.Отразявайте като ехо значението на неговите твърдения и претенции.

Струва ви се, че всичко е ясно и все пак попитайте: „Правилно ли ви разбрах?“, „Искате да кажете, че …“, „Правилно ли съм разбрал, че …“ „Нека обобщя, за да се уверя дали съм ви разбрал правилно или не.“ Тази тактика на рекапитулации елиминира недоразуменията и също така показва, че обръщате внимание на човека, а това също намалява неговата агресивност.

9.Задръжте на ръба на ножа в „равна“ позиция.

Повечето хора, когато им крещят или ги обвиняват, в отговор отвръщат със същото  или се опитват да се изолират и замлъкват за да потушат гнева на другия. И двете позиции (горе – „родител“ или отдолу – „дете“) са неефективни.

Дръжте се здраво на „ръба“ на спокойната увереност (позиция на равни - „възрастен“). Така ще предпазите партньора от агресия и ще помогнете и на двамата да не „загубите лицето си“.

10.Не се страхувайте да се извините, ако се чувствате виновен.

Така обезоръжавате противника и второ, печели уважението му. В крайна сметка само уверени и зрели личности са способни да се извинят.

11.Няма нужда да доказвате нищо.

Във всякакви конфликтни ситуации никой никога не може да докаже нищо на никого, дори със сила. Това е провалена кауза – не го правете! Негативните емоционални въздействия блокират способността за разбиране, обмисляне и съгласие с „врага“. Работата на мисълта спира. Ако човек не мисли, рационалната част на мозъка се изключва и няма нужда да се опитва да доказва каквото и да било. Това е безполезно, празно упражнение.

12.Бъдете първият, който ще замълчи.

Ако се случи така, че сте провокирани, загубили сте контрол над себе си и не сте забелязали как сте въвлечени в конфликта, опитайте се да направите единственото нещо – да замълчите. Не изисквайте от „врага”: „Млъкни!.. Престани!”, а го направете вие! Това е най-лесното нещо за постигане – зависи само от вас.

Мълчанието ви позволява да излезете от кавгата и да я спрете. Всеки конфликт обикновено включва две страни и ако едната изчезне, с кого трябва да се карате?

Ако никой от участниците не е склонен да млъкне, тогава и двамата много бързо са обхванати от отрицателна емоционална възбуда. Напрежението бързо нараства. В такъв „диалог“ взаимните реакции на участниците само наливат масло в огъня. За да потушите това вълнение, трябва да премахнете това, което го подхранва.

Мълчанието не трябва да е обидно за вашия партньор. Ако е обагрено с подигравка, злорадство или предизвикателство, може да действа като червено на бик. За да спре скандалът, трябва мълчаливо да игнорирате самия факт на кавгата и негативната възбуда на партньора ви, сякаш нищо от това не се е случило.

13.Не характеризирайте състоянието на опонента си.

Избягвайте по всякакъв възможен начин да изразявате устно отрицателното емоционално състояние на партньора си: „Защо си нервен, защо си ядосан?... Защо се гневиш?“ Такива „успокояващи“ думи само укрепват и засилват развитието на конфликта.

14.На излизане не затръшвайте вратата.

Кавгата може да бъде спряна, ако спокойно и без думи напуснете стаята. Но ако затръшнете вратата или кажете нещо обидно, преди да си тръгнете, можете да предизвикате ефекта на ужасна, разрушителна сила. Известни са трагични случаи, предизвикани именно от обидната дума „към края“.

15.Говорете, когато партньорът ви се „охлади“.

Ако сте замълчали и вашият партньор смята отказа да се карате като капитулация, по-добре е да не опровергавате това. Задръжте на пауза, докато се „охлади“. Позицията на човека, който отказва да се кара, трябва напълно да изключва всичко, което е обидно или оскърбително за партньора. Победителят не е този, който оставя след себе си последната ударна атака, а този, който успее да спре конфликта в началото и не му позволи да се разшири.

16.Независимо от резултата от разрешаването на противоречието, постарайте се да не разрушите отношенията.

Покажете своето уважение и привързаност към другия и изразете съгласие относно възникналите трудности. Ако съхраните отношенията и позволите на клиента да „спаси лицето си“, няма да го загубите като бъдещ клиент или партньор. Намирането на нов, надежден, неконфликтен човек също не е лесна задача в конкурентна среда.

II. Единадесет табута в конфликтна ситуация

Забранено е да:

1. Оценявате критично партньора си.

2. Приписвате му лоши намерения.

3. Показвате признаци на превъзходство.

4. Обвинявате и приписвате отговорност само на партньора си.

5. Игнорирате интересите му.

6. Гледате на всичко само от вашата позиция.

7. Омаловажавате заслугите и приноса на партньора.

8. Преувеличавате своите заслуги.

9. Дразнете се, викате, крещите, нападате.

10. Засягате „чувствителни точки“ и уязвимите места за партньора си.

11. Засипвате с много претенциите партньора си.

III. Десет типични грешки на конфликтен човек:

1.Отстоява своята гледна точка и не мисли как да реши проблема.

2.Държи се ригидно, не е способен да промени тактиката или да превключи към нещо друго.

3.Нетърпелив към несъгласието, не може да премине на друга позиция или да направи компромис.

4.Мисли стереотипно, стреми се да вкара решението в рамките на съществуващите норми, традиции и правила.

5.Отвлича се от основната цел по други, второстепенни цели, отдалечава се от основния проблем.

6.Вижда само един път на решение или една алтернатива, а не набор от варианти.

7.Работи само в предметната област, не може рефлективно да анализира и да премине към взаимодействие.

8.Създава пречки пред свободния творчески дебат, генерирането на идеи, критикува ненужно, всява страх и др.

9.Ненужно се съгласява с мненията на другия, ако той отстъпва, приспособявайки се или избягва разрешаването на проблема.

10.Страхува се от риск.

Какви са начините за предотвратяване на конфликти на междуличностно ниво на общуване?

Психологически елиминирането на причините за конфликта е тясно свързано с въздействието върху мотивацията на участниците и включва изтъкване на контрамотиви, които биха елиминирали първоначалните агресивни намерения на противоположната страна.

Вземете например семейството, особено брачните отношения. Има много препоръки за предотвратяване и разрешаване на семейни кавги и конфликти. Ето някои от тях.

1.Ако смятате, че сте „узрели“ за конфликт, тогава предупредете съпруга (та) си, например, така: „Съжалявам, но днес бях нервен, много съм уморен и не съм готов да говорим по тази тема. Какво ще кажете след час? Ще отида малко на разходка. Трябва ли да купя нещо от магазина?"

2.Стремете се да усещате, когато вашият съпруг (а) е в състояние на умора, нервност и своевременно „разтоварвайте“ негативните си емоции, кажете си мили думи, утешавайте, дайте възможност да излеете натрупаното недоволство и да се възмущавате заедно. Ласка, целувка, нежност изключват предстояща кавга.

3.Още преди недоволството да е прераснало в сблъсък, се опитайте да намерите и отстраните основната му причина. Това изисква в подходящия момент нежно и тактично да си кажете всичко, което предизвиква безпокойство и неудовлетвореност.

4.Не изваждайте „на открито“ своите конфликти и противоречия пред външни лица. Насаме, а не публично, анализирайте поведението си, разберете кой е прав и кой крив.

5.Не позволявайте на вашите родители, вашите собствени деца или дори непознати да се намесват в конфликта. Не разказвайте истории или факти, които дискредитират вашия собствен съпруг или съпруга, не се оплаквайте от техните недостатъци.

6.Помнете, че умният човек не е този, който е прав, а този, който разбира кога да спре във възникващ спор, за да предотврати разрастването му, „да не стане твърде личен“. Тогава конфликтът ще стане „отношенчески и личностен“, а не „предметен и рационален“.

7.Когато разрешавате спор, не използвайте „волеви аргументи“ (силови) като: „Така искам!“, „Както казах, така ще бъде!“, „Ако не отстъпиш, ще бъде по-лошо."

8.Говорете само за самото несъгласие, само за самия предмет на спора. Опитайте се да не обобщавате или да си спомняте предишни грешки („Ти винаги си бил...“, „Ти никога досега …“), както се казва „Не започвайте от сватбата“.

9.Избягвайте да правите контраатака на забележка („А ти самият...“, „Ами виж се ти …“, „Ти ли ще ме поучаваш, ти, който …“).

10.Не използвайте груби и цинични фрази дори в разгара на кавгата. Мислете не за „удрянето“ по-силно, а за убедителността на аргументите, защото грубостта предизвиква аналогичен отговор.

11.За да предотвратите прерастването на спора в конфликт, така че учтивостта да не отстъпи място на злонамерени обвинения, представете си, че спорът се чува от непознат, чието мнение цените (например вашият шеф, колега, познат). Вероятно ще говорите с по-нисък тон. В края на краищата, в присъствието на друг човек е малко вероятно да си позволите да загубите главата си от вълнение, да викате или да обидите някого.

12.Ако по време на кавга сте разбрали, че наистина сте сгрешили, най-правилно би било да спрете и открито да признаете вината си. Самокритиката винаги буди уважение! (Другият съпруг от своя страна не трябва да търси „безусловно предаване“, а да бъде доволен от постигнатото и да покаже, че конфликтът е изчерпан).

13.Ако осъзнавате безсмислието на кавгата и искате да я спрете, но човекът, с когото спорите, все още е в плен на агресия и отговаря на приятелска стъпка с нова атака, не трябва да се отклонявате от вашата „мирна линия“. Спокойният, приятелски тон ще даде възможност на партньора да се охлади и да дойде на себе си. Ако той не е съгласен с помирението, спрете разговора, не отговаряйте на атаките му (но не превръщайте тази техника в играта „мълчанка“). 

14.Ако спорът е стигнал толкова далеч, че заплашва със семейна катастрофа, опитайте се да преодолеете себе си и да признаете вината си, подчинете се на другата страна, дори ако сте сигурни, че сте прави. (По-късно, след като се успокоите, вашият партньор ще оцени вашата щедрост, истината ще триумфира.)

Завършване и разрешаване (изход) от конфликт

Ако е невъзможно да се предотврати конфликт и пресече навлизането му в зряла фаза, тогава възниква задачата за неговото разрешаване и успешно завършване. Завършването и разрешаването на конфликта са разнородни понятия: първото е по-широко от второто. Под завършване на един конфликт се разбира всеки край, прекратяване по каквато и да е причина. Разрешаването на конфликта е едно или друго положително действие (решение) на самите участници или трета страна, прекратяващо конфронтацията с мирни или силови средства.

Вече беше отбелязано, че конфликтът се основава на противоречия между интересите на спорещите. Следователно премахването на тези противоречия е най-ефективният начин за разрешаване на конфликта.

Основните начини за отстраняване на противоречията, лежащи в основата на конфликта са следните:

-отстраняване обекта на конфликта;

-разделяне на обекта на конфликта между страните;

-установяване на последователност или други правила за взаимно използване на обекта;

-компенсация на една от страните за прехвърляне на обекта на другата страна;

-разделяне на страните в конфликта;

-прехвърляне на отношенията между страните в друга равнина, което предполага идентифициране на техния нов общ интерес.

Има определени правила и техники за разрешаване на конфликти – например, в случай на делови конфликт, можете да се използват следните методи за разрешаването му:

1.Трябва да разберете ситуацията и да отговорите на следните въпроси:

а) колко голям е делът на субективните фактори в конфликта, какви са източниците на яростното ожесточение на едната или и на двете страни?

б) какви са целите на другата страна, които са възпрепятствани и кои са препятствията?

в) какъв вид лични бариери отключват и поддържат конфликта или възпрепятстват решението му – личен темперамент, импулсивност, слаб емоционален контрол, неадекватна самооценка „нервност“ или други?

г) кое е по-важно за случая – възможните последици от конфликта или самият проблем, поради който е възникнал сблъсъкът?

2.Първи направете крачка към нормализиране на отношенията, още повече че в конфликта най-често са виновни и двете страни (въпреки че някой е инициатор). Открито поемете част от вината (особено, ако в спора има висок дял на емоции) и предложите спокойно да намерите решение, приемливо и за двете страни.

3.Понякога трябва директно да кажете на човек, че той се намесва в нещо много важно за обща кауза или дори за вас лично („От вас зависи работата, на която посветих 10 години от живота си!“).

4.Използвайте мнението на трето, незаинтересовано и авторитетно лице, което трябва да вземе предвид деловата, а не емоционалната страна на конфликта.                   

Така, за да обобщим, можем да направим редица изводи, както следва.

1.Конфликтите възникват в случай на изостряне на противоречията между противодействащи страни, които преследват различни потребности и интереси с различни мотиви за дейност.

2.Основните причини за конфликтите са социално-икономически, социално-психологически и социално-демографски причини.

3.Причините за конфликтите се коренят и в такива субективни фактори като характерите на хората, културни особености, техните настроения и вкусове.

4.Развитието на конфликта е съпроводено с промяна в поведението на неговите участници.

5.Основните модели на поведение при конфликт и съответните им типове субекти са: деструктивен, конформистки и конструктивен тип.

6.Най-рационалното отношение към конфликта би било предотвратяването му в ранен стадий на развитие.

[1] https://dzen.ru/a/ZPjiSLf4FUB9cFRy

[2] Исороку Ямамото – https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%82%D0%BE,_%D0%98%D1%81%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%BA%D1%83

[3] Бенцион Моисеевич Вул – https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%83%D0%BB,_%D0%91%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD_%D0%9C%D0%BE%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Материалът е подходящ за оформяне в диплянка (буклет) и може да се приспособи за тренинг занятие.

Социално-психологически климат в колектива (СПК)

Социалната група е „обединение на индивиди, взаимодействащи помежду си в рамките на приетите норми за постигане на групови цели“. От тук произхожда понятието колектив, като група от хора, които са свързани помежду си чрез съвместна дейност, което предполага наличието на общи цели и организация. Ако колективът е формализиран за постигане на определени производствени цели, тогава той се превръща в трудов колектив. Ако целите са разбираеми и ясни за всички членове на колектива, тогава най-общо той има положителен социално-психологически климат.

Психологическият климат е емоционалното оцветяване на психологическите връзки на членовете на колектива, възникващи въз основа на тяхната симпатия, съвпадение на характери, интереси и наклонности. Социално-психологически климат се състои от три компонента (В. М. Шепел):

-социален климат – осъзнаването на общите цели и задачи на организацията;

-морален климат – приети морални ценности на организацията;

-психологическият климат – неформалните взаимоотношения, които се развиват между служителите.

Подходи за разбиране на социално-психологическия климат.

1.Първи подход – разглежда климата като социално-психологическо явление, като общото състояние на групата – отражение в съзнанието на хората на явления, свързани с техните взаимоотношения, условия на труд и методи за неговото стимулиране. (Л. П. Буева, Е. С. Кузмин, Н. Н. Обозов, К. К. Платонов, А. К. Уледов).

2.Втори подход – вниманието се поставя върху основната характеристика на социално-психологическия климат, а именно емоционалното и психологическо настроение; климатът се разбира като благосъстоянието на определена група хора. (А. А. Русалинова, А. Н. Лутошкин).

3.Трети подход – социално-психологическия климат се определя, чрез оценка на взаимоотношенията между хората, които са в пряк контакт помежду си; с развитието на климата се формира концепция за междуличностни отношения, които определят социалното и психическото здраве на всеки член на групата. (В. М. Шепел, В. А. Покровски, Б. Д. Паригин).

4.Четвърти подход – оценява климата като социална и емоционална съпоставимост на членовете на групата, тяхната нравствено-емоционална цялост, сплотеност, наличието на общи съждения, традиции и обичаи. (В. В. Косолапов, А. Н. Щербань, Л. Н. Коган).

Представителите на всички горепосочени подходи са фокусирани върху емоционалния компонент на социално-психологическия климат. И всички посочват важността на сплотеността на екипа. За да се разберем състоянието на социално-психологическия климат на трудовия колектив, е необходимо същият да бъде проучен. Изобилието и сложността на социално-психологическите явления се обяснява и с факта, че има огромен брой начини за тяхното изучаване. В същото време те могат да бъдат систематизирани в зависимост от определени класове социално-психологически явления, които се изучават с тяхна помощ. Основните методи, които се използват за диагностициране на специфични характеристики на социално-психологическия климат, са разделени на три категории:

-Методи, насочени към получаване на данни за „външните“ характеристики на социално-психологическия климат (в основата стоят техники за наблюдение);

-Методи, които гарантират получаването на данни за „вътрешните“ характеристики на климата (интервюта, социометрия, референтометрия и др.)

-Методи, които косвено, чрез числени (статистически) характеристики, предават информация за социално-психологическия климат (анализ на документи и експертен анализ от страна на ръководителя).

 Най-важните признаци на благоприятен психологически климат:

-доверие;

-високи изисквания на членовете на групата един към друг;

-доброжелателна и делова критика;

-свободно изразяване на собствено мнение при обсъждане на въпроси, засягащи целия екип;

-отсъствие на натиск от страна на ръководителите върху подчинените и признаване на правото им да вземат решения, които са значими за групата;

-достатъчна осведоменост на членовете на колектива относно неговите задачи и състоянието на тяхното изпълнение;

-удовлетворение от принадлежността към колектива;

-висока степен на емоционална включеност и взаимопомощ в ситуации, които предизвикват състояние на фрустрация у някой от членовете на екипа;

-поемане на отговорност за състоянието на нещата в групата от всеки неин член.

 Основни показатели на психологическия климат:

-удовлетвореност на служителите от организацията, характера и съдържанието на труда;

-удовлетвореност от взаимоотношенията с колеги и ръководители;

-удовлетворение от стила на ръководство;

-удовлетвореност от нивото на конфликтност в отношенията;

-удовлетвореност от професионалната подготовка на персонала;

-ниво на прилагане на специални мерки:

-научно обоснован подбор, обучение и периодична атестация на ръководния персонал;

-окомплектоване на първичните екипи, като се вземе предвид факторът на психологическата съвместимост;

-прилагане на социално-психологически методи, които допринасят за развитието на ефективно взаимно разбиране и умения за взаимодействие между членовете на колектива.

Фактори, влияещи върху психологическия климат на колектива:

-стил на ръководство;

-особености на дейността;

-система на взаимоотношения по вертикала;

-система на взаимоотношения по хоризонтала;

-съвместимост.

Методи за изследване на психологическия климат:

-методи на изследване (анкетиране, интервю, беседа);

-цветови тест за отношения;

-цветова методика на Люшер (групов портрет);

-социометрия (Морено);

-експресна методика за определяне социално-психологическия климат в трудовия колектив на   (Михалюк, Шалто);                     

-индекс за групова сплотеност (Сишор);                      

-Методика САН – „Самочувствие, активност, настроение“

Изследване на СПК:

-Кратко описание на състоянието на организацията

-Обща характеристика на персонала

-Цели на изследването, параметри за оценка и методи на изследване

Структура на формалните и неформалните взаимодействия (ръководител)

-Съгласуваност на действията и областите на отговорност

-Авторитет на ръководителите (групови мениджъри)

-Лидерски качества и стил на управление

-Разбиране и приемане на стратегическите насоки на ръководството и готовност за самостоятелно поставяне на цели

-Познаване и приемане на целите на компанията от ръководителите на средно ниво

-Ориентация към генерирането на нови идеи, разработването на нестандартни решения

Социално-психологически климат в отделите (звена, групи)

-Междуличностни отношения и групова сплотеност

-Организация на взаимодействието в групите (отдели, звена)

-Преобладаваща мотивация

-Източници и причини за конфликти

-Недостатъчна мотивация и „взаимна отговорност“

-Отношения с други групи (отдели)

-Конфликтност и особености на поведение в проблемни ситуации

Особености на корпоративната култура

-ценностно-нормативна структура

-основни ценности, споделяни от служителите на организацията

-корпоративни традиции

-корпоративни правила (отношения с клиенти)

Особености на организационната структура

-формална и неформална организационна структура

-норми и правила (писани и неписани) на вътрешно взаимодействие

-традиции и правила на „вътрешния правилник” (поведение на работното място)

Особености на комуникационната структура

-структура на формалните и неформални информационни потоци

-качество на комуникацията: загуба и трансформация на информация

-насоченост на действия по „вътрешен PR”

Особености на структурата на социално-психологическите отношения

-структура на взаимни симпатии, избори, предпочитания

-система от роли в организацията (конструктивна, деструктивна и др.)

-вътрешна позиционност и конфликтност

-взаимоотношения с ръководителите на организацията (авторитетност)

Характеристики на структурата на външната идентификация (фирмен стил)

-имидж на организацията, насочен към клиента

-имидж, което се възпроизвежда в реална комуникация с клиента

Как да поддържаме здравословен психологически климат на работното място

Когато в приятелски и сплотен екип, поради различни причини, започне раздор в отношенията между служителите, опитайте следните стъпки:

1.Обмислете и огледайте от всички страни създалата се ситуация. Претеглете „приноса“ на всяка конфликтуваща страна за формирането на нездравословен климат, като същевременно бъдете самокритични. Не взимайте страна!

2.Поканете опонента си на откровен разговор. Запомнете: откровено не означава необуздано, преливащо в обикновена кавга; такъв „разговор“ няма да бъде полезен. За предпочитане е да общувате в неформална обстановка, например по време на работен обяд. Обсъдете проблема спокойно, не прехвърляйте цялата отговорност за моментните трудности на колегата си, но и не позволявайте да ви тъпчат.

3.Изразете своите желания (но не претенции) спокойно и по същество, тогава ще бъдете разбрани правилно. Не забравяйте да изслушвате и другата страна – умението да слушате се цени от събеседника.

4.Имайте нагласа за да направите компромиси, но не забравяйте, че те трябва да се основават на чувство за здрав разум. Подгответе се! Ако смятате, че ще ви бъде трудно да следвате предложението на другата страна, помолете ги да преразгледат казаното от тях. Не отказвайте директно, задръжте на пауза – може би вашата сдържаност и ненатрапчиво уважение към думите на вашия събеседник в крайна сметка ще ви помогнат да постигнете желания резултат.

5.След като постигнете споразумение, стриктно го спазвайте.

6.Не се занимавайте с изнудване по време на разговора (например, включвайки други служители, шефове в този въпрос или превеждайки всичко на езика на парите): най-вероятно няма да постигнете това, което искате. Освен това неволно ще подтикнете своя колега да използва подобни методи.

7.Обмислете добре аргументите и доводите си.

8.В края на разговора, независимо как ще завърши, не забравяйте да анализирате съдържанието му. Направете изводи. Коригирайте по-нататъшното си поведение, освен ако, разбира се, това не ви заплашва със загуба на самочувствие.

9.Ако разговорът не върви добре, опитайте отново след няколко дни. Ако е необходимо, направете това трети или четвърти път, не се страхувайте да загубите лицето си в очите на колегите си. Такава упоритост трябва още веднъж да покаже вашата загриженост за състоянието на нещата в колектива, нищо повече.

Влиянието на семейната история върху личната история на детето

Механизми за „защита от прекомерна близост“ в семейните отношения

За справяне с напрежението, което възниква в процеса на общуване между брачните партньори в резултат на сливането между тях, са необходими някакви механизми, които да помогнат на двойката да нормализира дистанцията. Обикновено партньорите взимат тези механизми за дистанциране от своите родителски семейства.

Традиционно се разграничават четири механизма на „защита от прекомерна близост“:

-емоционално дистанциране;

-съпружески конфликт;

-прехвърляне на проблемите върху децата;

-заболяване или дисфункция на един от съпрузите.

1.Емоционална дистанция

Често след интензивен емоционален контакт хората могат да изпитат чувство на дискомфорт и желание леко да увеличат емоционалната дистанция. Подобно желание може да възникне и при прекомерно позитивно сливане, като например непреодолимо желание за работа след добре прекарана съвместна ваканция и когато има отрицателен емоционален заряд. Във всички тези случаи имаме работа с увеличаване на емоционалната дистанция. Освен това дистанцията може да е реална или да е резултат от вътрешни операции. В първия случай, например, един от съпрузите може да прекарва много време извън дома по един или друг предлог или съпрузите прекарват много време в компанията на други хора. С други думи, избягват се ситуации, благоприятстващи интензивен контакт. Във втория случай дистанцията се създава с по-фини средства, насочени към намаляване на емоционалното реагиране. Примери за такива средства са хроничната раздразнителност, хобитата и „каменното“ изражение на лицето. Интересен е феномена, че човек може, като се оттегли от емоционален контакт с другия, като мисли много за този друг, да води вътрешни диалози и спорове.

Обикновено партньорите се дистанцират автоматично, без да го осъзнават. Дистанцирането е по същество „клапан“ за освобождаване на напрежението. Въпреки че се случва автоматично, дистанцирането обикновено води до по-голяма психологическа дистанция, отколкото биха искали партньорите. И тук настъпва моментът, когато дистанцирането се заменя със сближаване. Във всеки случай несъзнателно се избягва дискомфортът, който се усеща поради прекомерната интимност. В същото време партньорът се възприема като източник на собствените емоционални реакции и дискомфорт.

2.Съпружески конфликт

Неговата функция е да управлява напрежението и да поддържа баланса в семейството. В ситуации, когато напрежението в семейството нараства и партньорите реагират прекалено емоционално един на друг, мислите им често се концентрират върху „упоритостта, безразличието, неразумността“ на другия. В такава ситуация може да избухне конфликт по незначителен проблем и бързо да достигне висока интензивност. Същевременно често може да се припомнят стари обиди. При ситуация на съпружески конфликт партньорите са съсредоточени изцяло един върху друг, сякаш останалия свят не съществува. Грешките и пропуските на партньора се следят много внимателно. Разбира се, никой не разбира собствената си роля в повтаряща се ситуация. В най-добрия случай собствената му роля може да бъде призната, но се оценява като необходима и принудителна самоотбрана. Ако интензитетът на конфликта е висок, той може да излезе извън контрол и да стане неуправляем. В този пиков момент автоматично възниква тенденция за привличане на трети страни (или организации, например полиция или служби за кризисна намеса).

За семействата е често срещан т. нар. „двуфазен режим“: конфликт – последващо дистанциране. По време на фазата на дистанциране всеки партньор може да изчака другия да се „препъне“ – да направи нещо „грешно“. Често се случва конфликтите да се редуват с периоди на топла близост: близост - напрежение - дистанциране - конфликт.

Степента му може да варира от лека до тежка и зависи от нивото на сливане на двойката, както и от интензивността на тревожността.

Колкото и да е странно, колкото повече напрежението се канализира в съпружеския конфликт, толкова по-малка е вероятността да навреди на развитието на детето. Същевременно, ако се установи, че родителят започне да се тревожи за въздействието на съпружеските разногласия върху детето, тогава вече е налице участието на последното в процеса на партньорски отношения.

3.Прехвърляне на проблема върху детето

3.Прехвърляне на проблема върху детето

Децата са изключително чувствителни към настроенията на родителите си. Вероятно всеки родител се е сблъсквал със ситуация, напомняща подготовката преди пътуване, описана в „Трима в лодката, без да се брои кучето“ от Джером К. Джером[1]: „Монтморенси  (фокстериер), разбира се, беше в центъра на събитията. Цялото честолюбие на Монтморенси се заключаваше в това, да попада колкото се може по-често под краката на някой и да си навлича проклятия. Ако успее да влезе на място, където присъствието му е особено нежелано, и да побърка всички, да вбеси хората и да ги накара да хвърлят нещо по главата му, тогава той чувстваше, че денят не е изживян напразно. Да гарантира, че някой ще се препъне в него и след това ще го почете до дупка за добре дошъл, е най-висшата цел и смисъл на живота му; и когато успее в това, самонадеяността му преминава всякакви граници. Той седна върху нещата ни точно в момента, в който трябваше да ги приберем, и беше с непоклатимото убеждение, че Харис и Джордж, към каквото и да посегнаха, имат нужда от неговия студен и мокър нос. Той пъхна лапата си в конфитюра, бори се с чаените лъжички, престори се, че бърка лимоните с плъхове и, качвайки се в кошницата, уби трима от тях, преди Харис да го удари с тиган. Харис каза, че аз примамвам кучето да прави това, но това не беше вярно. Това куче нямаше нужда да бъде мотивирано. Към такива неща го тласка първородният грях, вродена склонност към порока, която е поел с майчиното си мляко...”

Човек се умилява и размеква, когато чете тези редове, защото поведението на Монтморанси ни напомня за поведението на нашето любимо дете в ситуация, когато в къщата има вълнение преди важно събитие. Усещайки родителското напрежение, самото дете изпитва безпокойство, което след това се опитва да облекчи чрез прекалено активно поведение. Често причината за нарушеното детско поведение е именно напрежението, което съществува между родителите.

Тази ситуация е по-лесна за описание, отколкото за обяснение. Нека си представим бъдеща майка, която е много притеснена за изхода на бременността си. Причината за нейната тревожност в този случай може да бъде всичко: ситуация в семейството, предишно травматично събитие или небрежна дума от лекар... Въпросът е, че жената изпитва тревожност и без да осъзнава истинската причина, тя я приписва към сегашното си състояние, т.е. тя се тревожи за нероденото си дете. В резултат на това тя ще интерпретира всички усещания, които обикновено съпътстват бременността, като доказателство за проблеми с нероденото дете.  „Ужасно! Той не се движи много. Сигурно нещо не му е наред...” „Кошмар! Той натиска толкова силно. Сигурно там му е зле...”, и т.н., и т.н. Тъй като психологическото състояние на бъдещата майка играе много важна роля в процеса на бременност и раждане, не е изненадващо, че една жена възприема както самата бременност, така и процеса на раждане твърде остро. Субективно надценявайки обективни трудности, тя е много притеснена за детето, себе си и т.н. Новороденото бебе е до голяма степен настроено към сетивните усещания. Казано по-просто, когато една разтревожена майка вземе бебе в ръцете си, състоянието на майката буквално се предава на детето чрез нейните ръце. Вероятно всеки родител е забелязал, че когато къпят много малко дете, то не се чувства еднакво в ръцете на различни хора. Истината е, че детето се чувства физически по-комфортно в уверени, спокойни, „нетревожни“ ръце. Така, реагирайки на „тревожните“ ръце на майката, детето започва да сигнализира за чувството си на дискомфорт. И за това то разполага с един инструмент – плачът. Майката веднага приписва неговия плач на собственото си безпокойство, интерпретирайки го като проблеми на детето. Тя започва да се тревожи още повече за детето, а то от своя страна, усещайки нейното безпокойство, става още по-неспокойно.

Всичко описано по-горе е вярно, дори когато майката не осъзнава постоянното си безпокойство. Какво би могло да се случи, ако за нея това вече е станало познат фон на живота. За по-голяма яснота ето една аналогия. Всеки знае, че може да се „адаптира“ към миризми. Дори непоносимо силната миризма престава да се усеща с течение на времето, въпреки че в действителност не е станала по-слаба. За да избегне претоварването, психиката премахна „ненужното“ усещане. Нещо подобно се случва при постоянна тревожност. Тя става фон на психичния живот. Тъй като нищо не може да се промени, психиката, защитавайки се от претоварване, премахва тези преживявания от областта на съзнанието, въпреки че самите преживявания не изчезват. Те просто се усещат по-слабо. А за онези от тях, които пробиват в съзнанието, винаги има рационално обяснение: „Притеснявам се, защото детето непрекъснато плаче“. Във всеки случай детето играе своята роля: то се държи по такъв начин, че да оправдае загрижеността на майката или друг поведенчески стереотип към него. Тук обаче е възможно и влиянието на случайността – например неочаквано заболяване на дете или родител. В резултат след известно време се оказваме с майка, която не може да си намери място от притеснение и наистина много неспокойно дете.

Родителят обаче не може да се счита за виновник, а детето за жертва, тъй като този процес изобщо не е започнал с този родител – той може да бъде проследен няколко поколения назад. Спокойно може да се каже, че и бабата, и прабабата са проявили подобно поведение в това семейство. Въпреки че тук са възможни изключения: важна е семейната ситуация, в която се появява детето. Важно е да се знае какво е предшествало раждането му. Например, в семейство, в което раждането на бебе е предшествано от смъртни случаи на деца, е естествено да възникнат опасения за здравето на новороденото.

Ролята на бащата е не по-малко важна от ролята на майката: участието на детето в родителските отношения пряко зависи от напрежението в техните отношения. Възможностите за бащинско поведение могат да варират. Той може да смята за обективни проблемите на майката с детето или може би, например, смята детето за слабо или разглезено, и се опитва да компенсира нещо. Тогава бащата може да бъде суров и груб, опитвайки се да „втвърди“ детето. В резултат на това майката и детето ще станат още по-близки. Като цяло, колкото повече е напрежението в родителските отношения, толкова по-голямо е единството между майката и детето. Родителската тревожност винаги играе инициираща роля в този процес. Нещо повече, всички участници в такава симбиоза са с нарушена способност да функционират и дори да оцеляват самостоятелно в света. От една страна може да настъпи инвалидизация на детето. От друга страна, родителите могат да бъдат толкова „увлечени“ от родителските роли, че напълно да забравят, че са и съпрузи. Трудностите често започват по време на пубертета на детето. Водещата потребност на детето в този период е да изгради собствена идентичност, да си отговори на въпроса: кой съм аз, какъв съм, накъде отивам. За да направи това, подрастващият определя конкретни граници: какъв определено не искам да бъда и какъв живот изобщо не искам, както и какви са моите идеали и накъде се стремя. Детето се опитва да изгради собствена ценностна система, границите на своята отговорност и възможности. По това време семейството трябва да реши най-важната задача: да подготви детето за раздяла, за самостоятелен живот. Ако в едно семейство детето расте толкова чувствително към родителската загриженост, тогава способността му да функционира самостоятелно страда значително. В този случай е почти невъзможно родителите да си позволят отделянето му от родителското семейство. От една страна, такива деца имат доста висок статус в семейството и имат особено значение (феноменът „детецентризъм“). От друга страна, тяхното психологическо развитие е възпрепятствано и те може да не чувстват собствените си ресурси, за да спечелят борбата за „връщане на мястото си под слънцето“. Тази перспектива може дори да ги изплаши. В този случай неуспехите на детето значително ще намалят напрежението в семейството. Те също така отвличат времето и енергията на родителите и им пречат да решат други семейни проблеми. Ако едно дете, въпреки това, упорито се движи към успеха, тогава има много начини да го принудите да се отклони от този път. Смята се, че дезадаптивното и ексцентрично поведение на младия човек има защитен характер. Веднага щом родителското семейство се сблъска с факта, че детето е готово за раздяла, то става нестабилно и дезорганизирано, а вътрешносемейното напрежение нараства. Това се отразява във факта, че конфликтите зачестяват и благосъстоянието на членовете на семейството се влошава. Млад мъж, който е изключително чувствителен към вътрешносемейно напрежение, чувства, че семейството му е застрашено от разпад или в най-добрия случай от промяна в структурата и обичайните начини на взаимодействие. За да запази нещата същите, той развива ексцентрично и неадаптивно поведение. В допълнение към специфичните поведенчески разстройства могат да се развият соматични и психични заболявания.

Забележка: Връзката между негативните поведенческите реакции на детето извън семейството, например в училищната среда и налични проблеми (конфликти) в отношенията между майката и бащата, много рядко се прави от учители и възпитатели. Последните обикновено твърдят, че се „борят“ с негативните прояви на ученика, но тяхната „епична битка“ започва и приключва със симптома (например, някаква агресивна проява или отчуждение) – по-далече педагозите не отиват. Много редки са случаите, при които учителите разполагат с време и знания за дълговременна работа с конкретен ученик. За тях случаят е приключил „тук и сега“, веднага след като се намесят и прекратят „лошото“ поведение, било с бележка, било с наказание или по друг начин. По-далече е в състояние да отиде единствено специалистът (училищен психолог) и на практика, отделяйки достатъчно време за работа с ученика, да разкрие първопричината и да заключи, че „лошото“ поведение е симптом не за липсата на възпитание, а на възникнал в тогавашния момент конфликт между родителите.

4.Дисфункция на съпруга

Този емоционален процес е свързан с адаптирането на съпрузите един към друг. Обикновено в брака и двете страни постоянно правят компромиси, за да избегнат конфликта. Но в някои случаи компромисът може да приеме много груби форми. Например, единият партньор може да е бил обучен в родното си семейство, единият от родителите да взема решения по отношение на другите; във второто – обратно, всеки е вземал решение за себе си.

При усвоени подобни ролеви патерни, най-вероятно в брака всеки един от партньорите ще се чувства добре само в тези позиции, а това означава, че единият ще бъде свръхфункционален, а другият недостатъчно функционален. Този вид тенденция може да бъде свързана и с двамата партньори. Например, единият партньор е доминиращ, а другият е приспособяващ. Ако и двамата се опитват да станат доминиращи, конфликтът е неизбежен. Когато и двамата се адаптират, настъпва парализа на вземането на решения. В семейства, в които единият от партньорите „носи” всичко върху себе си, а другият е с леки увреждания (без значение физически или социални), съпрузите успешно се допълват. Стремежът за доминираща или приспособяваща позиция се определя от функцията, която човек е заемал в родителското семейство.

Докато нивата на напрежение са ниски, дисфункцията при единия съпруг може да не стане очевидна. Въпреки това, в ситуации на продължителен стрес, недостатъчното функциониране може да разкрие физическа, емоционална или социална дисфункция. Тази дисфункция от своя страна може да доведе до нови роли или позиции за други членове на семейството, като в крайна сметка служи за възстановяване на семейния баланс. Ролите на болногледачи и помощници с дисфункционален член на семейството облекчават междуличностното напрежение. Това разпределение е чисто функционално: често може да се наблюдава как, ако „силната“ страна се провали, „слабата“ страна действа доста ефективно.

Заключение

Описаните четири механизма имат една и съща цел, да абсорбират съществуващото напрежение в семейството. За целта могат да бъдат включени и четирите или само един от тях. За всички механизми е валидна зависимостта: симптомите ще бъдат по-малко интензивни, когато нивата на тревожност са ниски и по-интензивни, когато нивата на тревожност са високи.

[1]  Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), 1889    https://chitanka.info/text/20788-trima-dushi-v-edna-lodka/13#textstart.

Влиянието на семейната история върху личната история на детето.

Мъри Боуен и концепцията за диференциацията.

В този текст са представени бележки на д-р Мъри Боуен (американски психиатър) по темата за ролята на диференциацията между емоционалната и рационалната същност на човек, като обвързва този феномен със семейната система, като среда, в която човек се учи да диференцира. Хората не се раждат с тази способност. Тя се формира впоследствие така, както у човек се възпитават навици.

Боуен твърди, че „колкото по-голяма е диференциацията, толкова по-добре функционират хората. Те са по-гъвкави, справят се по-добре със стреса и са свободни от различни проблеми“.

Накратко, диференциацията е умението на човек да прави разлика между своите чувства и мисли. Обикновено един добре диференциран човек, може да направи разлика между „това, което мисля“ и „това, което чувствам“. Трудността при усвояване на това умение идва от там, че емоциите и чувствата трудно се подлагат на управление, те са древен и енергийно много силен психичен конструкт, който взема превес във въздействието си върху мисленето.

Когато човек е в състояние, в което тревожността (по принцип всяка силна емоция) се увеличава (това може да бъде например в кризисна ситуация), емоционалната и интелектуалната система се сливат, губейки способността си да функционират автономно. Именно в тези ситуации човек не в състояние да мисли ясно и тогава действията му са импулсивни. И вместо да „мисли за утре“ (последствия, планове, стратегически цели), човек извършва необмислени действия, водени от силен първичен импулс.

От друга страна, има хора, чиито емоции и интелект са толкова слети, че животът им е подчинен предимно на емоционалната система. Тези личности може да имат мощен интелект, но колкото и висок да е техният интелект, той винаги ще бъде повлиян от емоциите, които в крайна сметка ще го подчинят. Те може да са отлични учени, но в междуличностните отношения, в личния им живот поведението им е изцяло контролирано от емоциите. Тъй като трудно се справят с емоциите си, те са по-малко гъвкави и адаптивни, по-емоционално зависими от всички и всичко, лесно изпадат в дисфункция и трудно се възстановяват. В нормална ситуация е невъзможно да се определи какво ниво на диференциация има конкретен човек. За да попаднат мисловните процеси под властта на емоциите, е необходима стресова ситуация. Само тогава, по реакцията на човек, по поведението му в стресова ситуация, може да се разбере доколко емоциите му влияят върху способността да вземе информирано решение и самият той може ли да функционира оптимално.

Понякога очевидната разлика в диференциацията между емоции и интелигентност се бърка с разлики в стиловете на справяне с емоциите. Например, човек може да изглежда оттеглен, затворен, изолиран и да не позволява изразяване на чувства; освен това изразяването на чувства според него може да е израз на слабост и недостойно поведение. Дори в речта си такива хора често се обръщат към неясни авторитети: „според правилата“, „научно е доказано“, „известно е от незапомнени времена“ и след това изваждат необходимата информация от контекста. Такива признаци свидетелстват, че човекът се чувства безпомощен, когато става въпрос за емоции. Той се страхува, че ако позволи на чувствата да се проявят, те могат да го „залеят“ и той вече няма да може да се справи със състоянието си. Другият краен вариант е открит изблик на всякакви чувства. И при този вариант човек отново не може да се справи с емоциите си и по-скоро те го контролират, отколкото той тях. Такива хора са открито емоционално зависими от друг, много чувствителни, влияят се от настроението, проявите и позицията на другия, без да ги разграничават от собствените си.

Боуен въвежда концепцията за скала на диференциацията на „Аз-а”.

Тази скала има чисто умозрителен и илюстративен характер, и е опит да се класифицират на една ос всички нива на човешкото функциониране от най-ниското до най-високото потенциално ниво. Скалата не корелира пряко с интелекта или социалния, икономически, или друг статус. Скалата за оценка на нивото на диференциация започва от най-ниското ниво на недиференциация, съответстващо на 0 и завършва с най-високото теоретично възможно ниво, съответстващо на 100 по скалата. Начинът на живот, мисленето и емоционалните модели на хората на различни нива на скалата са толкова различни, че съпрузите и близките приятели обикновено избират сходно ниво на диференциация.

Скалата е разделена на четири области. В диапазона от 0 до 25% емоциите напълно доминират мисловните процеси. Съзнателните нагласи присъстват главно под формата на масови стереотипи на заобикалящото общество; човек практически няма индивидуален психичен живот. При стрес, който може да бъде причинен дори от малки промени в околната среда, такъв човек попада изцяло под властта на емоциите.

При хора със степен на диференциация от 25 до 50% емоциите също играят доминираща роля, но те са по-адаптивни, тъй като се определят не само от „твърдите параметри на околната среда“, но и от реакциите на обкръжението. В този диапазон присъства целенасочено поведение, но то се определя от търсене на одобрение от другите (Какво ще кажат другите?“)

В диапазона 50-75% хората попадат под властта на емоциите си само в резултат на силен стрес. Тяхното чувство за „Аз“ е достатъчно развито, а интелектуалните им функции са добре оформени, така че в повечето случаи те запазват способността да разделят емоциите и мисловните процеси. М. Боуен смята, че ниво на диференциация над 75% е доста рядко при хората. Тези редки индивиди, които са диференцирани с повече от 75%, лесно правят разлика между процеса на мислене и емоциите.

Личност с висок резултат по скалата реагира по-малко на похвала или критика и има по-реалистична оценка на собственото си „Аз“; същевременно при личности с ниски показатели, тази оценка се оказва значително по-висока или значително по-ниска от реалната. Много форми на житейски опит могат да повишат или понижат функционалното ниво на „Аз-а“, но малко могат да променят основното ниво на диференциация, придобито от човек в родителското семейство.

Какво определя базовото ниво на диференциация?

Почти всяка майка знае, че плачът на новородено бебе няма да е по-различен в ситуация, в която на детето е студено, гладно, боли го или изпитва друг вид дискомфорт от друг вид. Работата е там, че новороденото все още няма способността да различава собствените си чувства. Със своя плач то дава да се разбере за общия дискомфорт. Дете, което не може да разграничи не само собствените си усещания, но и вътрешните и външните си процеси, и което също все още няма памет, ще почувства например глада, като почти „разпадащ се свят“, „вселенска катастрофа“. Едва по-късно майката започва да забелязва, че в различни ситуации бебето плаче по различен начин. Това именно е сигнал, че бебето започва да различава собствените си чувства. И това е началото на диференциацията. Впоследствие майката вече може да определи чрез плач какъв дискомфорт изпитва детето в момента: дали е гладно, дали му е студено, дали нещо го боли или може би просто му е скучно. След това пред детето предстои дълъг път до второто си психологическо раждане. Психологическото раждане започва тогава, когато детето почувства сили да бъде независимо от майката и разчита на вътрешната си сила.

С други думи, то се заявява и не очаква някой да контролира поведението му. Човек прави избор, става отговорен за себе си и за последствията от действията си. Детето развива чувство за собственото си „Аз“, което му дава възможност да поема отговорност за действията си, да изгражда контакти с други хора, да взаимодейства ефективно с тях, да се отнася адекватно към авторитета на другите, да споделя чувствата си, да ги изразява, да сдържа агресивните импулси и ефективно да се справя със страха и тревожността.

Ако тази задача не е напълно решена, тогава детето става психологически зависимо от другите и няма свой собствен ясно усетен „Аз“. След като напредне във възрастта си, такъв човек няма да чувства в себе си вътрешни ресурси, за да се справя с трудностите. В бъдеще, за да се справи с преживяванията и да се чувства „добре“, той ще се нуждае от подкрепата на нещо външно. В резултат на това цялата енергия на такива хора се изразходва в търсене на любов, одобрение и поддържане на отношенията в хармония. По тази причина те са напълно ориентирани към отношенията и към това какво ще си помислят другите.  Самооценката им пряко зависи от другите. През целия си живот те ще се стремят да спечелят приятели и одобрение. Ако не намерят одобрение, те се затварят в себе си или се борят срещу системата от взаимоотношения, в която не са били обичани. По правило такива хора са зависими от родителите си, след което търсят същата система от взаимоотношения, в която могат да черпят достатъчно сила, за да функционират.

По този начин се оказва, че основното ниво на диференциация на личността се определя от предишните поколения и родителите, с които човекът е израснал. Детето не знае как да се справи със силните си чувства и се опитва да се справи с тях по образ и подобие на това как родителите са се справяли със същите чувства. Например, родител, уморен от „капризите“ на дете на година и половина, изкарва раздразнението си върху него. В този момент той „преподава урок“ на детето за това „как да се справи с раздразнението си“. Може да се предположи, че това е урокът, който ще бъде научен. Това напълно обяснява оплакванията: „Защо взема всички най-лоши неща от мен!?“ Да, защото децата по правило „копират“ как се държим, а не как искаме да се държим. Или например, по някаква причина детето е разстроено и не може да се справи с чувствата си. Ако му повтаряте със завидна последователност: „Дръж се! Бъди силен! Не показвайте чувствата си!”, тогава е напълно възможно да възпитате човек, който не е в състояние да сподели пълнотата на емоционалната интимност с другите, който се страхува да покаже чувствата си.

По този начин недиференциацията на ниво индивид ще се прояви в ниска устойчивост на стрес, неадекватна самооценка, зависимост от одобрението на други хора, от техните мнения и взаимоотношения с тях. В същото време интелигентността, когато се прилага към неща, които не засягат човек, неговата личност, взаимоотношения и т.н., може да е добре развита, но когато се прилага към отношенията, в личния им живот цари хаос. Способността да се разделя интелектуалното и емоционалното е относителна. След като тревожността достигне определено ниво, започват да се появяват автоматични реакции на емоционалната система, независимо от когнитивната активност.

Дори силно диференцирана личност с достатъчно високо ниво на тревожност изпитва трудности в мислителния контрол на поведението. От друга страна, човек с ниско базисно ниво на диференциация може да загуби когнитивно функциониране дори при лека тревожност. Трябва да се отбележи, че колкото по-висока е тревожността, толкова повече поведението става автоматично или инстинктивно.

Как всичко това е свързано със семейството?

Човек, чиито емоции силно влияят върху способността за вземане на информирано решение, има способността да се „заразява“ от емоциите на други хора – особено близки и значими. В такива семейства съпрузите „телепатично“ четат чувствата си един на друг. Ако единият е в беда и е завладян от чувствата си, то другият автоматично се потапя в чувствата на партньора си. Преживяванията на скръбта и радостта на другия човек се приемат като свои собствени чувства, тъй като е невъзможно в този момент вторият партньор да раздели къде са неговите чувства и къде са чувствата на партньора. Именно тази симбиоза се приема за специална форма на близост в двойката. Пример е любовта – всеки се опитва да бъде това, което другият иска да види и на свой ред изисква подобни промени от партньора си. „Ще бъда такъв, какъвто искаш да бъда: ще изглеждам така, както искаш, ще мисля, чувствам и ще правя каквото поискаш.“ Сливане до степен на загуба на себе си, заличаване на границите на собствената личност. Такова сливане е подобно на изчезването на личността като такава (подобно на смъртта). Това неизбежно увеличава тревожността. В резултат на това се изисква нещо, което да отслаби такова интензивно сливане. Има хора, които могат да се чувстват „добре“ само ако са „във връзка“ с някого. Те много остро усещат собствената си самота. Страхът от самотата е почти непоносим за тях. Така такива хора прекарват целия си живот в търсене на идеални близки отношения. Когато намерят такъв партньор, те се сливат, практически се разтварят в него. Възниква тревожност, свързана със страха от изчезване, следователно е необходимо да се реагира с дистанциране и отчуждение, което след това стимулира следващия цикъл на търсене на интимност или депресия и отчуждение, или търсене на нови системи на взаимоотношения.

По този начин недиференциацията на семейно ниво ще се прояви в свръхблизост или отчуждение между членовете на семейството, зависимостта на емоционалното състояние на всеки член от семейството от емоционалното състояние на другия и слабата способност за адаптиране към промените.

Хората встъпват в брак, избирайки партньор с приблизително еднаква способност да реагира на ниво емоции или разум. В същото време единият съпруг може да изглежда по-импулсивен, докато другият може да изглежда по-сдържан в изразяването на чувствата си – става дума за различие в стиловете за справяне с емоциите. Например, една много импулсивна, „съпруга, водена от чувства“ и рационален, „държащ всичко под контрол“ съпруг е вероятно да имат сходни нива на диференциация. При благоприятна ситуация партньорите могат да се чувстват удобно един с друг. Рано или късно обаче възниква напрежение между партньорите. Източникът на това напрежение може да бъде или външна ситуация (стрес) или прекалено голяма, или твърде малка дистанция между съпрузите. В този момент, за да намали ​​напрежението, на сцената излиза нещо трето или някой трети, чиято цел е да разреди ​​ситуацията. При това третият може да бъде не само отделна личност, но и предмети, проблеми, хоби, работа, групи хора, домашни любимци, религиозна дейност и т.н. Например, жена, която седи у дома „с дете“, която е натрупала голям брой претенции към съпруга си и работещ съпруг, изпитващ ответно раздразнение, могат да изпитат „непреодолимо желание“ да гледат филмова касета вечер, да играят компютърни игри или просто четат и изобщо да не общуват помежду си. В тази ситуация книгата, компютърът и телевизорът само ще помогнат за безконфликтното канализиране на натрупаното напрежение. Какво се случва с детето в такава ситуация. Аналогично на горния пример, в ролята на трети може да встъпи детето в семейството, което е призовано да „обезвреди” ситуацията. Следва да се има предвид, че в подобни ситуации детето е много по-чувствително към родителското състояние, отколкото ние забелязваме. Усещайки напрежението между родителите си, то започва да се държи така, че вниманието им неизбежно се насочва към него. Освен това, то дава възможност на родителите да получат емоционално освобождаване, без да навреди на отношенията им. Наистина, много по-безопасно за семейните отношения е родителите да се ядосват на детето заради лошото му поведение, отколкото на партньора заради натрупани обиди. Аналог на този вариант е, съпругата да е обидена от свекърва, която има „лошо влияние“ върху мъжът й, но най-често срещаният вариант е с въвличането на детето. Много детски проблеми – страхове, психосоматични заболявания, трудности в ученето, поведението и др., са проява на участието на детето в протичащия между родителите процес. То (детето) е един стабилен канал за изразяване на емоции и тема за безопасни родителски разговори.

Съпрузите влизат в брак с нива на диференциация, наследени от техните родителски семейства. Ухажването, бракът и раждането на деца до голяма степен се управляват от емоционално-инстинктивни сили. Повечето съпрузи отбелязват най-висока степен на близост и откритост на отношения по време на периода на ухажване. Това е времето, в което съпрузите буквално са погълнати в отношенията си. От една страна се създава нещо ново, което не е съществувало преди – усещане за себе си като двойка, от друга страна съпрузите не престават да бъдат индивидуални личности. От това, как бъдещите съпрузи се срещат, ухажват и планират брак, може да се съди за тяхната диференциация.

Опитът показва, че хората избират партньори, които имат сходно ниво на диференциация. Колкото по-ниски са техните нива на диференциация, толкова по-интензивно (бурно) е емоционалното сливане в брака. За справяне с напрежението, което възниква в резултат на сливането, са необходими някакви механизми, които да помогнат на двойката. Обикновено партньорите взимат тези механизми от своите родителски семейства. Традиционно се разграничават четири механизма на „защита от прекомерна близост“:

-емоционално дистанциране;

-съпружески конфликт;

-прехвърляне на проблемите върху децата;

-заболяване или дисфункция на един от съпрузите.

.

Влиянието на семейната история върху личната история на детето

Трансгенерационен пренос

До какво водят нашите постъпки в миналото? Как това, което правим днес, ще се отрази на нашето утре? Как миналото влияе на бъдещето? Възможно ли е да преработим миналото, като по този начин променим бъдещето?  

Героят от разказа на Рей Бредбъри „Звук от гръм“ отива с машина на времето в миналото на сафари, за да лови динозаври. По съдбовна случайност той нарушава инструкциите и връщайки се в своята 2055 година, открива напълно различен свят около себе си. Всичко се е променило: от политическата система до химическия състав на въздуха. А причината за всичко това е малка пеперуда, случайно смачкана в далечното минало. Смъртта на едно малко същество, на принципа на верижната реакция, може да наруши баланса и да предизвика промени, водещи до глобални последици.

Кой в детството не замръзва от ужас, докато чете "Баскервилското куче" на Артър Конан Дойл. Самата мисъл за ужасно проклятие, преследващо цялото семейство Баскервил, принуждаващо всички потомци на злополучния сър Хюго да плащат за злодеянията му, кара кръвта да спре във вените. Нали затова тази история е толкова завладяваща, защото всеки от нас има свой „призрак на куче“, което ни преследва от дълбините на вековете. Както е писано в Библията: „Родителите ядоха зелено грозде, а зъбите на децата изтръпнаха“.

Илюзията, че можете да живеете „тук и сега“, създавайки свое лично бъдеще, освободено от гнета на миналото, е много привлекателна за съвременните хора. Понякога е трудно за човек, принадлежащ към съвременната култура, да види и осъзнае как отношенията в семейството му през много предишни поколения влияят на настоящия му живот, на възприятието му за съвременната ситуация и всъщност „контролират“ поведението му днес. Все по-широко разпространяващият се култ към независимостта, себереализацията и свободата от всякакви допирни точки с миналото води до илюзията, че човек може да прекъсне връзките с онова време, да забрави миналото и да започне живота „сякаш от нулата“.

Въпреки това, дори без да го осъзнаваме, всички ние, до известна степен, подобно на героите в многотомния роман „В търсене на изгубеното време” на Марсел Пруст, живеем в сложно преплитане на минало и настояще. „Никой никога не е успял да бъде напълно себе си; но към това се стремят всички: единият в тъмнината, другият в полумрака, всеки по своему...” пише Херман Хес. Това твърдение, обосноваващо  и доказващо ролята на „семейното наследство“, на „зестрата“, която се предава през поколенията на индивидуално ниво, е точно толкова валидна и за съдбата на един народ. С други думи, всеки опит за създаването на съвременен сорт човек (народ), направил скок  нагоре по социалната стълбица и „скъсал“ със семейството си (отрекъл се от миналото си, като индивид и общност), е толкова свободен от този товар, колкото човек, който продължава да живее в семейство и изпитва всичките му „прелести“, в т.ч.  емоционална и финансова зависимост от родителите си.

Въпросът как миналото присъства в нашето настояще винаги е интересувал психологическата наука. З. Фройд пише в своя труд „Тотем и табу“: „...чувството  сякаш е предавано от поколение на поколение във връзка с една или друга грешка, която хората в повечето случай не държат в съзнанието си или която помнят най-малко…“

Според К. Юнг „колективното несъзнавано”, предавано в обществото от поколение на поколение, акумулира човешкия опит. През 1960-1970-те години бяха публикувани голям брой трудове, посветени на изследването на проблема за трансгенерационното предаване. Ф. Долто, Н. Абрахам, И. Бошормени-Наги, откриват как неразрешени конфликти, тайни, „неизказани неща“, митове, преждевременна смърт, избор на професия и т.н. се предават от поколение на поколение, като източниците на повторение не се осъзнават – те дори не се рационализират.

Въпросите за междупоколенческия пренос занимава отдавна психологическата наука. Как обаче работи самият му механизъм? Как се извършва този пренос? Някои изследователи смятат, че още в утробата на майката, от седмия месец на бременността, детето започва да сънува и вероятно тези сънища му се предават от майката, като по този начин детето има (или може да има) достъп до нейната несъзнавана сфера. Аналогични предположения на ниво интуиция са направени от Ф. Долто, според когото несъзнаваното на майката и детето са свързани и детето знае, предполага и чувства неща, свързани с неговото семейство в продължение на няколко поколения.

Н. Абрахам и М. Терек излагат хипотезата за „крипта” и „призрак” като доказателство за наличието на „мъртвец”, погребан в друг. „Призракът е образувание на несъзнаваното, което никога не е било съзнателно и е резултат от предаване от несъзнаваното на родителя към несъзнаваното на детето. Самият механизъм на това предаване все още е неясен“. Потомците на носителя на „криптата“ вероятно ще бъдат преследвани от „празнините“, оставени в нас от тайните на други хора, принадлежащи към предишните поколения на нашето семейство. Например, един от нашите предци е претърпял смърт, която е трудно да се приеме, или нещо се е случило в семейството, което е накарало хората да се срамуват от това – нещо, което „не е било наред“ (например, инцест, предателство, болест, загуба, престъпление, насилствен аборт, осиновяване на дете и др.). И тогава, в онези някогашни събития нашите предци са постъпили по такъв начин, че с мълчанието си са се опитали да защитят себе си и своите потомци от някаква невидима опасност. С постъпката си те са избягвали болката от загубата или  са имали изпепеляваща вина, или може би са се срамували от нещо. Предците някъде в миналото са заключили и пазели в своите души като в „крипта” призрака на семейна тайна (табу). Именно този призрак излиза от време на време и действа след едно или две поколения, чрез недоизказаност, изпепеляващо мълчание и затаяване. Когато тази въздържаност от назоваване се появи в следващото поколение, тя вече е патогенна, тъй като поддържа у детето различни род незнание. Всъщност ограничението от назоваване и незнанието създават празнота в детето, която то запълва със своите фантазии, страхове и тревоги. Това невежество обаче е нищо в сравнение с непреодолимата тревожност на родителите за това, което крият. И тази тревожност на родителите, предадена на детето и осъзната от него, оказва патологично влияние върху формирането на неговата личност. Травмата („криптата“), която се предава на синовете и дъщерите е много по-голяма от тази, която са получили родителите.

Ако тази тежест на „криптата“  („семейни истории“) успее да напусне несъзнаваното и чрез пренос си пробие път към съзнаваното, тогава имаме работа с приемственостни с лоялност към семейните традиции, но в много по-голяма степен този трансфер е несъзнателен процес.  Обикновено и най-често към съзнанието се трансферира онова, което са мислили и обсъждали (било е изречено, наречено, назовано) бабите, дядовците, родителите и децата – това са семейни навици, ритуали, обреди, правила, някои митове, стил на живот. За разлика от това, което ни става достъпно (осъзнато, разбираемо), предците не са назовавали онова, което не им е било дадено да назоват. Те не говорят за несъзнаваното пренесено между поколенията, то е тайно, неизказано, мълчаливо, скрито, понякога е забранено дори да се мисли за това. Всичко това влиза в живота на потомците, въпреки че те не мислят за това, не го „смилат“. И именно в този случай се появяват травми, соматични или психосоматични заболявания (Ф. Долто каза, че „всичко, което е премълчано в първото поколение, второто носи в тялото си“), които често изчезват, когато за тях се мисли, говори, оповестява, споделя, оплаква, т.е.,  ако те бъдат „преработени“. За междупоколенческия трансфер е особено важно да се разбере скритата (невидима) лоялност към семейството, която е ценност. Тази лоялност  към предците е ключова, но е станала несъзнавана и невидима. Смисълът на преноса се заключвая именно в това - да я направи видима, да се осъзнае какво кара човек да функционира по този начин, какво го движи и в случай на необходимост, тази лоялност да се постави в нова рамка, за да може човек да получи свобода да живее живота си.

И така, кои са онези механизми, които водят до факта, че миналото на нашето семейство активно присъства в настоящето?

Еволюция на емоциите и ума

Да наблюдава и изучава себе си винаги е била една от най-трудните задачи за човек. Много по-лесно е да бъде обективен относно онези аспекти на Вселената, които са най-малко включени в човешкия живот. По-лесно е човек да обясни раждането на звездите, отколкото да разбере природата на човешките чувства. Способността да се преценява, винаги ще бъде повлияна от субективността и винаги ще има някакъв вид изкривяване. Невероятно трудно е човек да наблюдава себе си, своите мисли, чувства и поведение, без автоматично да реагира.

Почти всеки може да си спомни епизоди от живота си, когато, поддавайки се на емоции, е действал по някакъв неадекватен, нерационален, неоптимален начин. Естествено, решенията, взети по балансиран и рационален начин, ще се различават от решенията, взети в състояние, когато човек е обзет от някакво чувство. И няма значение какви са чувствата: силен гняв или необуздана радост, остро безпокойство или дълбока скръб... Важно е, че решението, взето в това състояние, най-вероятно няма да бъде оптимално.

Факт е, че в процеса на еволюция нашите емоции са останали примитивни, а способността да мислим се появява в процеса на еволюцията не толкова отдавна. Създателят на теорията за семейните системи Мъри Боуен вярва, че всеки човек има две системи на функциониране: интелектуална и емоционална.

Емоционалната система включва всички автоматични или инстинктивни реакции на човек към всеки аспект на околната среда. Човешките автоматични реакции са подобни на тези, които регулират инстинктивното поведение на други живи същества.

Интелектуалната система е функция на мозъчната кора, която се появява на последния етап от човешкото развитие и е основната му разлика от всички по-ниски форми на живот. Кортексът позволява да мислим, разсъждаваме, отразяваме и регулираме живота в определени области. Интелектуалната или когнитивна система на човек му дава възможност да наблюдава функционирането и реакциите на емоционалната система. И тази способност ще бъде различна за различните хора. С други думи, хората се различават по способността си да правят разлика между чувства (по-субективно нещо) и мисли (по-обективно нещо). Тази способност няма нищо общо с човешкия интелект. Може да имате много висок коефициент на интелигентност и пак да ви е трудно да правите разлика между чувства и мисли. Почти всеки човек се е сблъсквал със ситуация, в която е реагирал автоматично, без да се замисля защо го е направил по този начин, а не по друг начин. Като цяло емоционалната система регулира живота ни много повече, отколкото си признаваме.

Психологически типове, стратегии и методика за разрешаване на конфликти

1.Бъдете наясно относно проблемите, които са в центъра на конфликта.

2.Опитайте се да вместите тези въпроси в типологичната структура, като в идеалния случай ги съпоставете с буквеното обозначение на личностните типове.

3.Проучете най-вероятната причина за конфликта и също я съпоставете с буквеното обозначение на личностните типове.

4.Помолете всяка страна да заеме позицията на другата страна.

5.Търсете компромиси и споразумения, които могат да придвижат конфликта към разрешаване.

Обикновено участниците в конфликтна ситуация са изправени пред необходимостта да изберат една от трите принципиални възможности за своите действия в създалата се обстановка.

-пътят на „борбата“ – постигане на това, което искат с всички налични средства;

-избягване на конфликта;

-водене на преговори с цел намиране на приемливо решение на възникналия проблем.

Модели на поведение в конфликт и психотипове.

1.Деструктивният тип се характеризира с постоянна готовност за започване на конфликт, не е склонен към компромис и е решен да потисне напълно противника. В ежедневието е егоист, подбудител на кавги и скандали; в институцията – негодник; в тълпата – инициатор на безредици и разрушителни действия; на междудържавно ниво такива субекти продуцират конфликтни действия.

2.Конформистки тип – пасивни, предпочитат да се предадат или откажат, отколкото да продължат да се борят. Този тип е опасен, защото обективно насърчава или по-скоро провокира и улеснява агресивните стремежи на другите. Може обаче да играе и положителна роля, ако противоречията между субектите са от тривиален характер и тогава компромисът е най-добрият начин за предотвратяване и разрешаване на конфликта.

3.Конструктивният тип се стреми да разреши конфликта, да намери решение, приемливо и за двете страни, и търси варианти за удовлетворяване на взаимните интереси.

За описание на стратегията на конфликтното взаимодействие на практика често се използва двумерният модел на К. Томас. За основа тук се ползва степента на ориентация на участниците в ситуацията към собствените интереси и интересите на партньора.

Стратегии

1.Настойчивост (принуда). Всеки, който се придържа към тази стратегия, се опитва на всяка цена да принуди хората да приемат неговата гледна точка, той не се интересува от мненията и интересите на другите. В същото време той или пренебрегва „цената“ в отношенията си с партньора, която ще бъде платена в резултат на неговите действия, или просто не мисли за това. Общоприето е, че колкото по-дългосрочни взаимоотношения свързват участниците във взаимодействието (като например в семейство или организация), толкова по-подходящо е да се грижим не само за непосредствената печалба, но и за запазването на отношенията. Този стил е свързан с агресивно поведение за въздействие спрямо другите, като се използва власт, основана на принуда и зависимост.

Този стил може да бъде ефективен, ако се използва в крайно екстремална ситуация, която заплашва съществуването на организацията или й пречи да постигне целите си. Понякога ръководителят отстоява интересите на работата, интересите на организацията, а понякога самоцелно, просто да покаже упоритост. Значителен недостатък на тази стратегия е потискането на инициативата на подчинените и възможността за многократни избухвания на конфликти поради влошаване на взаимоотношенията.

2.Бягство (укриване). При тази стратегия човек се стреми да избяга от конфликта. Такова поведение може да е подходящо, ако предметът на несъгласие не представлява особена ценност за човек, ако ситуацията може да се разреши сама (това се случва рядко, но се случва), ако в момента няма условия за продуктивно разрешаване на конфликта, но след известно време ще се появят. Тази стратегия е ефективна и в случай на нереалистични конфликти.

3.Приспособявне (отстъпчивост) – този стил предполага отказ на човек от собствените си интереси, готовността да ги пожертва за другия, да ги удовлетвори частично. Тази стратегия може да се счита за рационална, когато предметът на несъгласие има по-малка ценност за човек от отношенията с противоположната страна. Това е ситуация на очевидна „тактическа загуба“, при която „стратегическата печалба“ не е гарантирана, тъй като разменната монета са отношенията, а те както знаем са изменчиви.  Ако тази стратегия стане доминираща за един ръководител, той най-вероятно няма да може ефективно да управлява своите подчинени.

4.Компромис. Този стил се характеризира с приемане на гледната точка на другата страна, но само до известна степен. Търсенето на приемливо решение се осъществява чрез взаимни отстъпки.

Способността за компромис в управленски ситуации е високо ценена, тъй като намалява недоброжелателността и позволява конфликтите да бъдат разрешени относително бързо. Работата при този стил е там, че след известно време могат да се появят и дисфункционалните последици от компромисно решение, например недоволство от „половинчатите решения“. Освен това конфликтът в леко модифицирана форма може да възникне отново, тъй като проблемът, който го е породил, не е напълно разрешен.

5.Сътрудничество (решаване на проблеми). Този стил се основава на убеждението сред страните в конфликта, че разнообразието в мненията са неизбежен резултат от факта, че умните хора, имат свои собствени идеи за това, кое е правилно и кое е грешно. В такава ситуация участниците взаимно признават правото на собствено мнение и са готови да го разберат, което им дава възможност да анализират причините за разногласията и да намерят приемливо за всички решение. Този, който разчита на сътрудничество, не се опитва да постигне целта си за сметка на другите, а търси решение на проблема. Накратко, отношението към сътрудничеството обикновено се формулира по следния начин: „Ти не си против мен, а ние заедно сме срещу проблема“.

В зависимост от ситуацията, като се вземат предвид индивидуалните психологически характеристики на участниците в конфликта, ръководителят трябва да прилага различни междуличностни стилове за разрешаване на конфликти, но стратегията за сътрудничество трябва да бъде основната, тъй като именно тя най-често прави конфликтният функционален.

Общи препоръки за управление на конфликти

1.Трябва да знаете как се развива конфликтът. Обикновено преминава през няколко етапа (фиг. 2):

- възникване на разногласия;

- нарастване на напрежението в отношенията;

- осъзнаване на ситуацията като конфликтна от поне един от нейните участници;

- собствено конфликтно взаимодействие, използването на различни междуличностни стилове на разрешаване на конфликти, придружени от повишаване или намаляване на емоционалното напрежение;

- разрешаване (изход) на конфликта.

При рационално поведение на участниците, конфликтът, преминавайки през всички етапи на своето развитие, може да остане функционален. Разрешаването на конфликт в пълния смисъл на думата е отстраняването на проблема, който е довел до конфликтната ситуация и възстановяването на нормалните отношения между хората.

Ако ръководителят „влезе и управлява конфликта“ още в началната фаза, той се разрешава на 92%; ако е във фазата на нарастване -  46%, на пиковия етап – по-малко от 5%, на етапа на спад – около 20%, на вторичния етап на растеж – по-малко от 7%, на вторичния пиков етап – по-малко от 2 %.

2.Разберете скритите и очевидни причини за конфликта, определете какво наистина е предмет на разногласия и претенции. Понякога самите участници не могат или не смеят да формулират ясно основната причина за конфликта.

3.Определете проблема като категория цели, а не като решения и анализирайте не само различните позиции, но и стоящите зад тях интереси.

4. Правете разграничение между декларираните позиции на участниците и техните интереси.  Концентрирайте се върху интересите, а не върху позициите. Нашата позиция е това, което декларираме, а това, за което настояваме е нашият модел на решение. Нашите интереси са това, което ни подтиква да вземем това решение. Интересите са нашите желания и грижи. Именно те са ключът към решаването на проблема.

5.Правете разграничение между личността на участниците в конфликта и същността на възникващите проблеми. Поставете се на мястото на вашия опонент (и). „Вашият проблем не е по вина на другите“, казват известните американски експерти по управление на конфликти Р. Фишър и У. Юри. Бъдете твърди към проблема и меки към хората.

6.Отнасяйте се справедливо и безпристрастно към инициатора на конфликта. Не забравяйте, че зад недоволството и претенциите, като правило има доста значителен проблем, който тежи на човек, създава му безпокойство и неудобство.

7.Не разширявайте предмета на конфликта, опитайте се да намалите броя на претенциите. Не е възможно веднага да се разберат всички проблеми.

8.Придържайте се към правилото за „емоционална издръжливост“. Осъзнавайте и контролирайте чувствата си. Помислете за емоционалното състояние и индивидуалните характеристики на страните в конфликта. Това предотвратява прерастването на реалистични конфликти в нереалистични.

За разрешаване на конфликти е необходимо да се има предвид, че конфликтът е пакет, съдържащ две съставки: конфликтна ситуация + инцидент.

Конфликтната ситуация са натрупани противоречия, които съдържат истинската причина за конфликта.

Инцидентът е набор от обстоятелства, които са повод за конфликт.

Конфликтната ситуация и инцидентът са независими един от друг и не са следствие или в противоречие един на друг. Следователно разрешаването на конфликт означава:

а) премахване на конфликтната ситуация и б) изчерпване на инцидента.

Ясно е, че първото е по-трудно за изпълнение, но по-важно.

В реалния живот въпросът често се ограничава само до изчерпването на инцидента (например, те се извиняват един на друг за злополучни обидни думи), но конфликтната ситуация продължава и вероятността от нови конфликти се увеличава.

В някои случаи е възможно да се премахне или неутрализира конкретна ситуация чрез специални преговори с лицето, което е „замесено“ с вас в тази конфликтна ситуация, но вие сами трябва да станете инициатор на разрешаването на конфликта.

Методика на преговорите се състои от четири стъпки:

1) организирайте среща с лицето, с което сте в конфликт;

2) организира място за срещи;

3) среща;

4) споразумение.

Ето пример за организиране на среща: „Бих искал да се срещнем и да поговорим за проблем, който ме вълнува, и бих желал да ми помогнете да разреша този проблем. Съгласен ли сте? В кое време би било удобно за разговор? За мен е удобно утре в 15.00 часа. Съгласни ли сте да отделим половин час утре в 15.00 часа? Бих искал да поговорим така, че никой да не ни безпокои, насаме и никой да не ни разсейва поне половин час. Бих искал да се договорим, че и двамата няма да прекъсваме срещата, докато и двамата не стигнем до заключението, че разговорът трябва да бъде прекратен. Съгласен ли сте? Мога ли да считам, че уговорихме времето, мястото и условията на срещата?“

По време на срещата не трябва да прекъсвате общуването при никакви обстоятелства (дори при обиди), като се стремите да постигнете взаимно разбиране на законните интереси на вас и вашия събеседник, да постигнете съгласие с него за разумен вариант, за справедливо решение, отчитащо интересите на вашия събеседник и вашите собствени интереси. Всички правила за водене на „принципиални преговори“ и сътрудничество следва да се приложат за разрешаване на конфликта.

Изход от конфликта. Кой е най-добрият начин да постигнете това?

Движете се към целите си ясно и съзнателно.

Целите на конфликта не винаги са обозначени или уточнени, но винаги са поне подразбиращи се. Понякога не се реализират – ако не ги постигнем, ние сме много разстроени, вместо щастливи. Целите обикновено са конкретни и броят им е безкраен. Всъщност има само три основни цели, които трябва да бъдат постигнати в конфликтни ситуации:

-Разрешаване на конфликта, т.е. търсене на решение, което да устройва и двете страни и да облекчи вътрешното напрежение.

-Запазване на достойнството ви, за да не се срамувате по-късно от поведението си или да се смущавате, или да не допуснете чувството, че сте се държали грозно.

-Продължаване на връзката с партньора. В крайна сметка не искате да го превърнете във ваш заклет „враг“.

Много често конфликтуващите несъзнателно се стремят към напълно противоположни цели, без да мислят за интересите на противника, без да се интересуват от своето „лице“ и не желаят да имат нищо общо със своя „неприятел“ в бъдеще.

По какво се различава човек, способен да предотвратява и разрешава конфликти (нека го наречем „мъдър“) от някой, който е неспособен (нека го наречем „незрял“)?

Първият признак на „мъдро“ поведение е „отвореността“ на ума. Човек с „отворен” ум е решен да разбере причини и аргументи, за които сам не би се досетил. Той е, така да се каже, „отворен” да възприема това, което самият той не вижда поради позицията си. Той позволява многоалтернативен подход и разбира, че е по-добре да имаш избор.

Включете се последен в конфликта.

Този, който успее да удържи и се включи последен в конфликта:

-той не ограничава възприятието си и се фокусира не само върху „тук и сега“, но и гледа напред, предвиждайки и анализирайки последствията.

-той не се ограничава само да анализира миналото (не търси причините за този конфликт и неговите виновници), а търси изход, т.е. той е насочен към бъдещето - какво да прави?

-той допуска противоречията и се отнася към тях спокойно; вижда, че всяка позиция или предложение в конфликт носи както ползи, така и загуби.

Вторият признак на „мъдрост“ е положителното отношение към опонента.

Как обикновено се държат хората при конфликт по отношение на другите? Това е сблъсък на интереси и ценности. Конфликт винаги възниква, когато се накърняват интереси или ни се струва, че са накърнени. И този, който прави това, е враг.

-Какво виждаме у врага? Най-лошата част от неговата личност.

-Как се отнасяме към враговете си? С подозрение, предпазливост.

„Мъдрият“ човек, за разлика от „незрелият“, дори в конфликт се опитва да види „приятеля“ и най-добрата част от неговата личност. И това е рационално. С кого е по-лесно да се преговаря: с враг или с приятел?

Приятелят не е агресивен, държи на взаимното разбирателство, иска да преговаря, открит е и не ви подозира в нечестни намерения и т.н.

Преди да убедите човек в нещо или да преговаряте с него, когато има противоречиви интереси, наредете си да го „обичате“. Помислете за неговите добродетели, за неговото благородство, за всички добри прояви на неговата личност. И с това настроение общувайте с него. За целта, добре е преди самата среща да поразсъждавате върху списък с неговите добродетели. Това е уместна умствена настройка, чрез самовнушение.

Третият признак на „мъдър“ човек е рационалното мислене.

Какво доминира в един „незрял“ човек в процеса на конфликт? Разум или емоции? Безусловно – емоции.

До къде води това?

-до афект, когато съзнанието просто се изключва и човек не носи отговорност за действията си;

-до заразяване на професионалните дейности с личното отношение към опонента;

-до „закотвяне“ на пристан – изясняване на отношенията с противника;

-до напълно унищожаване на отношенията, ако конфликтът не бъде разрешен.

При „мъдрия“ човек разумът контролира емоциите. И той се води не от стихиите и поривите на емоциите, а от дипломацията и трезвите мисли. Той умее да отделя в своите взаимоотношения емоциите от самия проблем и не ги смесва.

Той решава две самостоятелни задачи. Единната е да се намери решение на конфликта. Втората е да рационализира отношенията с опонента си. Главното е да се намери решение. Важно е да съхрани добрите отношения, дори ако не се намери решение на конфликта, тъй като при запазени добри отношения, все пак остава възможността да се върне към намирането на решение по-късно.

Четвъртият знак за „зрялост“ е сътрудничеството.

Типично поведение (според статистиката, то представлява 77% от всички случаи) в конфликт е желанието за едностранни печалби, ориентация към стандартна победа, където има победител и губещ.

Оттук идва желанието за натиск и самоутвърждаване, за налагане на своите интереси, пренебрегвайки интересите на отсрещната страна. Изключени са уважението към личността на партньора, равенството с него, приемането и зачитането на неговите интереси и цели. Няма ориентация към победа, където и двамата да станат победители. Резултатът е задънена улица в отношенията.

Само ориентацията към равенство и сътрудничество дава изход от конфликта.

Петият знак на „мъдростта".

Незрелият човек е нетолерантен към хората и техните особености. Той се дразни от техните емоции, неразбиране, различна позиция или отправна точка, различни ценности.

„Мъдрият“ винаги е търпелив. Той признава правото на хората да бъдат такива, каквито са и правото им да мислят така, както мислят. Дори опонентите да проявяват деструктивно поведение, „мъдрият” възприема това като нещастие на човека, а не като негова вина.

.

Методика за оценка на нивото на психологическия климат на колектива

(А.Н.Лутошкин)

Цел – изследване степента на благосклонност или неблагосклонност на колектива.

Социално-психологическият климат е преобладаващото и относително стабилно психическо настроение на колектива, което намира разнообразни форми на проявление във всичките му жизнени дейности. Социално-психологическият климат е важен показател за нивото на развитие на колектива.

В предложената задача нивото на благоприятен психичен климат се определя чрез анкетния метод. Методиката е ценна с това, че позволява да се определи количествено (изучим) не само степента на благосклонност, но и да се установят онези свойства на колектива, които го обединяват (+), и тези, които го разделят (–).

Нивото на социално-психологическия климат в екипа се оценява с помощта на полярни профили: 3 2 1 0 -1 -2 -3.

Обработката на получените данни се извършва на два етапа.

Първият етап: необходимо е да се сумират всички абсолютни стойности, първо (+), след това (-) на оценките, дадени от всяко изследвано лице. След това се намира разликата , като се изважда по-малката от по-голямата стойност. Резултатът е бал с положителен или отрицателен знак. Така се обработват отговорите на всяко изследвано лице.

Втори етап: всички балове, получени след обработка на отговорите на всяко изследвано лице, трябва да бъдат събрани и разделени на броя на респондентите. След това получения резултат се сравнява с „ключа“ на методиката:

 Това изчисление може да се направи за всяко свойство:

а) запишете и след това сумирайте оценките, дадени на дадено свойство от всеки участник в изследването;

б) разделете получената цифра на броя на участниците. Когато се изчисляват индексите за всяко свойство, се изгражда класирана поредица от тези числа в низходящ ред на тяхната стойност. По този начин се установяват свойства, които допринасят както за единството на екипа (положително), така и за неговата разединеност (свойства с отрицателен знак).

Представената методика диагностицира нивото на формиране на група като колектив и позволява (с многократно изследване) да се проследи динамиката на нейното развитие (тези свойства, които са включени във въпросника).

Инструкции: Моля, преценете как изброените свойства на психологическия климат се проявяват във вашия колектив. Предлагаме ви въпросник с 13 твърдения. Всяко твърдение представя конкретно свойство на колектива в два противоречиви варианта. В лявата колонка свойството има позитивна конотация, а в дясна  - същото свойство, но с негативна конотация.

След като се запознаете с двата варианта, определете до каква степен даденото свойство се отнася за вашия колектив. За тази цел използвайте предложената в средната колонка скала „3  2  1  0  -1 -2 -3“, като имате предвид характеристиката на показателите:

+3 – свойството, посочено вляво, винаги се проявява в тази група;

+2 – свойството се проявява в повечето случаи в тази група;

+1 – свойството се появява доста често в тази група;

0 – нито това вляво, нито противоположното (посочено вдясно) свойство не се проявяват достатъчно ясно или и двете се проявяват в еднаква степен;

– 1 – противоположното свойство (посочено вдясно) се появява доста често;

– 2 – свойството се проявява в повечето случаи;

– 3 – свойството винаги се появява.Ако прецените, че свойството се проявява с позитивна конотация, тогава използвайте скалата „3 2 1“.

Ако прецените, че свойството се проявява с негативна конотация, тогава използвайте скалата „-1 -2 -3“.

Ако се двоумите, не може да прецените или и двата типа конотация се проявяват в еднаква степен, обградете „0“

Въпросник:

 Обработка на резултатите:

За да се представи общата картина на психологическия климат на колектива, е необходимо да се сумират всички положителни и отрицателни балове.

Ако сумата е равна на нула или има отрицателна стойност, то имаме изразен неблагоприятен психологически климат от гледна точка на индивида.

Ако сумата е повече от 25, тогава психологическият климат е благоприятен.

Ако сумата е по-малко от 25, климатът е неустойчиво благоприятен.

Средната групова оценка на психологическия климат се изчислява по формулата:

Ср.= ∑С / N, където N е броят на членовете на групата.

.