Гневът най-често се причинява от физически или психологически препятствия, които пречат на човек да удовлетвори потребности или да постигне цел, действие или намерение. Тези препятствия могат да бъдат физически бариери, социални правила и закони или собствени слабости. Но гневът може да бъде предизвикан и от обиди към личното достойнство, ежедневно страдание и прекъсване на „цикъла“ на удоволствие, принуда и наказание.

Състоянието на гняв у човек може да се опише с думите: „Ще експлодирам като триста тона тротил. Зареден съм с невъобразимо зло...“ – кръвта „кипи“, лицето „пламва“, мускулите се напрягат и възниква желанието да се атакува източникът на гнева.

Преживяването на гняв се характеризира с високо ниво на напрежение и импулсивност. Чувството за увереност по време на гняв е значително по-високо, отколкото при всяка друга емоция.

Гневът обикновено се предшества от усещане за пълен провал и несъстоятелност, чувство за предателство, разочарование, негодувание, обида, несправедливост и несъвършенство на света около нас. Често се появяват разрушителни мисли, агресивни и отмъстителни желания.

Понякога това е причината поради която дете, изразяващо гняв се възприема като агресивно. Всъщност, в състояние на гняв то може да счупи чиния или да удари друго дете. Но всъщност, агресивното поведение не е само проява на гняв, то е и отражение на реалната ситуация, в която се е оказало детето.

Американският психолог У. Оукландър отбелязва: „Дете, което проявява разрушително поведение, е водено от чувства на гняв, отхвърляне, незащитеност, тревожност, обида и често е неспособно ясно да възприеме своята идентичност. То също така често имат ниска самооценка. Обикновено не е в състояние, не желае или се страхува да изрази това, което чувства, защото ако го направи, може да загуби силата, която стои в основата на агресивното му поведение. То чувства, че трябва да поддържа същата линия на поведение, тъй като това е пътят към оцеляване.“

Това се случва примерно така. Психиката на детето с неудовлетворена потребност се опитва да използва всички необходими средства, за да постигне равновесие. Детето може просто да освободи енергията на гнева, като я изрази по някакъв начин.

Детето може да прибегне до т. нар. „ретрофлексия“ на гнева, правейки на себе си това, което би искало да направи на другите. Може да си блъска глава в стената, да скуби косата си, да се „души“ с астматични пристъпи, да „изгаря“ стомаха си, докато се появи язва, да напряга мускулите си, докато се появят крампи, главоболие и стомашни спазми.

Детето може да прибегне до т. нар. „дефлексия“ на гнева, т.е. при никакви обстоятелства да не изразява истински чувства. Механизмът е следният: възникналият гняв се задържа и забавя, но енергията му остава и трябва да бъде изразена. Тогава детето го изтласква и изразява агресия. Състоянието му се подобрява леко, но не за дълго. Тъй като моментът на благополучие бързо отминава, то се опитва отново и отново да го възвърне, като непрекъснато повтаря агресивни действия. Някои деца проектират гнева си върху другите, въобразявайки си, че всички останали са им ядосани или че други, а не те самите са ядосани.

Детето може да изрази гняв и физически чрез нощно напикаване или задържане на изхождания.

Възрастните често вярват, че поведенческите проблеми на детето се коренят във вътрешните му импулси, някакъв вид интернализиран подтик към агресия. Работата обаче е там, че проблемите, свързани с обкръжението, а не вътрешните трудности провокират детето. Често то просто няма способността да се справи със среда, която възбужда у него чувства на страх и гняв. То не знае как да се справи или какво да прави с чувствата, които тази враждебна среда предизвиква. Когато дете тормози някого, то го прави, защото не знае какво друго да направи.

Главното е да се разберат емоциите, лежащи в основата на агресията. Като правило, в определена степен трябва да се признае, че именно наличието на гняв в неговото емоционалното състояние е мотивирало детето да действа по този начин. Това може да е желание да причини същата болка, която то изпитва. Може би детето е водено от нуждата да изпита приятно чувство на превъзходство над възрастни или връстници. Понякога децата се държат агресивно, защото не знаят по-мек начин да изразят чувствата си, когато са ядосани.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

Темата за насилието или жестокото отношение става все по-често срещана и предизвиква много дискусии в обществото. Често се срещат с недоумение коментари за това, как жените могат да допускат подобно отношение.

У много хора се създава впечатлението, че жертвите на насилие са просто слабохарактерни същества, лишени от самоуважение и именно поради тази причина търпят насилието от страна на партньорите си. Тези мнения се изразяват от жени, които са абсолютно сигурни, че нищо подобно никога няма да им се случи.

За съжаление, не всичко е толкова просто и ясно, колкото изглежда отвън и всеки, който сега осъжда „тези странни мазохисти“, може да се присъедини към редиците им във всеки един момент. Често силните и уверени жени стават жертви на разрушителни връзки. Причината е, че повечето от тях не осъзнават как се развиват такива отношения. Те твърдо вярват, че насилието може да се разпознае от пръв поглед. Но това далеч не е вярно.

Насилието има много лица. Лесно е да се разбере, че партньорът е жесток когато ви удари. Но побоите далеч не са единственият признак на насилие; всъщност, в повечето случаи дори не се случват побои. И това е основната опасност – дълго време жертвата просто не може да идентифицира случващото се с нея като „жестоко отношение“.

Ставайки жертва на манипулация, тя просто не разбира защо такъв прекрасен, мил и внимателен човек, какъвто е бил партньорът й доскоро, изведнъж започва да проявява раздразнение или недоволство и не може да разберат какво не прави както трябва.

Важно е да се знае, че началото на връзката с насилник обикновено е просто „сбъдната приказка“. Най-накрая сте срещнали „своя“ човек, този, с когото сте толкова щастливи и вече предчувствате благополучието, което ви очаква. Този период може да продължи няколко месеца, понякога дори година. Това е достатъчно, за да развие в жертвата силна емоционална зависимост от партньора си, да му се довери напълно, да се саморазкрие.  Едва тогава, изневиделица, започват да възникват конфликти, провокирани разбира се от жертвата. Отношенията започва да приличат на влакче в увеселителен парк – бурни конфликти и помирения, които се появяват от нищото, редуващи се с периоди на предишно блаженство. За дефиниране модела на тези отношения често хората използват метафората „циганско семейство“.

Това влакче в увеселителен парк създава хормонална зависимост у жертвата, подобна на наркотична зависимост. И колкото по-дълго тя остава в тази среда, толкова по-трудно й е да разпознае, че се случва нещо ненормално. Тя може да се сравни с човек, хванат в прибойна вълна, която се вихри около нея, дърпайки я под водата. Хората се давят в такива вълни, защото губят ориентир и не знаят накъде да плуват към повърхността.

Постепенно тези деструктивни отношения ерозират самооценката на жертвата, унищожават чувството са самоуважение, притъпяват усещането за лично достойнство и самоценност и за нея е все по-трудно да види, че коренът на проблема е в другата страна, а не е в нея. Създадената травматична връзка между жертвата и насилника е много силна и колкото по-дълго продължава тя, толкова по-трудно е да се прекъсне. Освен това, след като насилието започне, то постепенно придобива все по-сериозни форми.

Ето защо е важно да се познават предупредителните знаци (признаците), че човекът, с когото планирате сериозни отношения има склонност на насилие.

Признаци, за които трябва да внимавате в поведението на партньора си:

1.Ярко изразено негативно отношение към бившия партньор

Когато човек встъпи в близки отношения с друг, който преди това е имал вече история на отношения с предишен партньор, е нормално същият да има негативни чувства – все пак е избягал от него не от добро. Но в това на пръв поглед „нормално“ негодувание има скрит един от първите за улавяне признаци. Ако новопоявилият се започне да описва как бившият му се е отнесъл неподходящо с него още от първата среща, ако ви затрупа с „факти и доказателства“, ако ви разказва на широко сърцераздирателни сцени и пр. – считайте това е лош знак, който следва да ви направи бдителни.  Още по-лошо е, ако думите му изразяват открито презрение, злоба, омраза, ненавист към бившия, ако спомене, че бившата му съпруга е отправила срещу него лъжливи обвинения в насилие. Работата е там, че обикновено повечето твърдения за насилие са верни.

Ако вашият любим открито признае, че е проявявал насилие към бившата си спътница, оправдавайки се с различни „убедителни“ причини: нейното поведение, нейните родители, нейните приятели, собствената му незрялост или фактът, че го е направил, докато е бил в нетрезво състояние, то това е сигнал, че определено трябва да стоите далеч от него.

Обърнете внимание дали е склонен да поеме отговорност за провала на предишните си отношения. Ако не, можете да бъдете сигурни, че скоро ще сте обвинени за източник всички проблеми в настоящата ви връзка. Освен това обърне внимание, ако партньорът ви каже, че сте „една на милиони“, напълно различна от другите жени и че сте първият човек, който наистина го разбира истински, то без да го осъзнавате, вие ще започнете ревностно да му доказвате, че наистина сте различна от „другите“ и тогава ще се окажете в капан. В края на краищата, скоро ще го чуете да казва, че сте „като всички останали“.

2. Неуважително отношение към вас

Неуважението е в основата на насилието. Обърнете внимание на това как партньорът ви общува с вас – как се отнася към вашето мнение, оценка, потребност, желание и учтив и отзивчив ли е. Ако вашето мнение е маловажно за него или ако той си позволява грубост, ирония или сарказъм, когато общува с вас – това са ясни признаци на неуважение и обезценяване.

Ако той се държи по този начин въпреки вашите забележки и особено ако защитава устремно това свое поведение, като твърди, че сте прекалено чувствителна и „правите от мравката слон“, това е еднозначен признак, свидетелстващ, че скоро ще станете жертва на насилие.

Тук има един много важен момент, който трябва да се отбележи: неуважението може да се изрази и под формата на идеализация. Мъжът може буквално да ви боготвори, твърдейки, че сте перфектната жена, но опасността е в това, че той не вижда вас, а собствената си фантазия. Веднага щом осъзнае, че не можете да отговорите на въображаемия му образ, отношението му към вас ще се промени драстично към по-лошо.

Следователно, почти няма разлика между мъж, който ви говори високомерно и такъв, който ви идеализира. И двамата не са в състояние да ви видят като истински човек и това не е добре.

3.Настояване за оказване на помощ, която не сте поискали или показна щедрост, която ви поставя в неловко положение

Обикновено този признак се проявява още в началото на контакта и е лесно да бъде забелязан. Подобни действия от страна на любимия ви може да означават, че той се опитва да ви накара да се чувствате задължена. Ако откажете услугите му и той независимо от вашето мнение все пак направи това, което смята за нужно, за да игнорира чувството ви за несигурност в резултат на  вече нарушеното ви лично пространство – това също е отрицателен знак. 

4. Контрол

В началото може да се зарадвате, че приятелят ви е изключително грижовен – той е обмислил предварително всички ваши планове за вечерта или уикенда, подготвил е програма, написал е списък с нещата, които трябва да направите, хората, които трябва да посетите, местата, които трябва да видите и пр. особености, наистина характерни за организираните и отговорни хора. До тук – добре, но ако обаче забележите, че всяка промяна на тези планове по ваше искане бъдат посрещани с протест и недоволство, обвинения и скандали, това е ярък признак, че той няма намерение да ви приеме като равноправен партньор, а просто му е необходима власт над вас.

В началото контролът не е очевиден. Чувате няколко случайни коментара за дрехите, грима или косата ви. По-късно към тези претенции се добавят мимоходом дребни оплаквания за вашите роднини или приятели и съвет да прекарвате по-малко време с тях и повече с него.

По-нататък възлюбеният може да ви подтикне да си намерите друга, по-добре платена или обратно, да напуснете работата си. Така той все по-често започва да се намесва в живота ви, диктувайки кое е най-добро за вас. Този подход за постепенно придобиване на власт винаги е съпроводен с крайно негативни реакции, ако се натъкне на съпротива от ваша страна. Тогава насилникът реагира с раздразнение, прави обидни сравнения, предизвиква скандали и пр. Всички тези реакции са ясни признаци за стремеж да ви постави под контрол.

5. Ревност

Активните прояви на ревност също са ясен знак, че партньорът ви е склонен към насилие. Вашият партньор може да каже: „Прости ми – губя умът си от любов по теб, затова „не бях на себе си“, когато те видях с бившия ти. Просто не мога да понасям да виждам други мъже около теб!“

Той може да ви досажда с обаждания по цял ден, да ви проверява или ако все още не живеете заедно – да настоява да се виждате всеки ден. Истината е, че той наистина има силни чувства към вас, но те не се основават на любов, а по-скоро на собственическо чувство.

Ревността и ревнивото поведение не са едно и също нещо. Мъжът може да ревнува дълбоко в себе си и това е нормално. Ако вашият любим е неуверен в себе си, той може да се чувства тревожен, когато общувате с други мъже. Но ревнивото поведение е нещо съвсем различно. Ако поведението му ви принуждава да се откажете от правото си да избирате с кого да прекарвате времето си, само за да не ревнува той, това означава, че партньорът ви вече е свикнал да бъде контролиращ. Запомнете, не бива да му давате власт да диктува живота ви.

6. Никога не е виновен

Ако при възникване на проблеми мъжът винаги обвинява някого и никога не признава собствените си грешки, това е много ярка характеристика – това е личностна черта, типична за всеки нарцисист. Ако е така, то трябва да очаквате, че вие също сте в списъка с мишени, по които ще стреля.  Няма да мине много време, преди обвиненията му да станат все по-чести по ваш адрес.

Партньорите с тези личности черти хронично не изпълнява обещанията си. Винаги ще намират обяснение защо ви е разстроил или е проявил безотговорност. Нещо повече, напълно е възможно с течение на времето да се опита да живее за ваша сметка.

7. Той е егоцентрик

В началния етап на отношения егоцентризмът на насилника не винаги е очевиден, но има признаци, за които трябва да следите. Бъдете предпазливи, ако той говори твърде много, тези тиради са предимно за него, а в речникът му изобилства местоимението „Аз“. Егоцентризмът обикновено е труден за коригиране. А при хората, склонни към насилие, неговите корени се крият в дълбокото убеждение, че имат право да се държат по този начин.

8. Възможно е да има наркотична или алкохолна зависимост

Бъдете особено предпазливи, ако още в началото на отношенията партньорът ви проявява търпимост и безгрижие към вас или дори ви насърчава, когато решите да споделяте с него алкохол или наркотици.  Ако сте по-предпазливи и не се увличате, тогава вашият вече зависим партньор може да се опита да ви убеди, че вие ​​сте единственият човек, който може да му помогне да се отърве от зависимостите му. Имайте предвид, че това е типично за алкохолиците и наркоманите – винаги са в състояние „Ще спра да пия/да се дрогирам“.

9. Притиска ви, за да ви склони бързо към интимни отношения

Ако партньорът игнорира желанието ви да забавите нещата, преди да преминете към интимност и ви притиска да правите това, това е ярък свидетелство за битността му на експлоататор, а експлоатацията винаги се съпровожда с насилие.

10.Притиска ви, за да приведе отношенията в сериозно русло

Тъй като твърде много мъже избягват сериозни отношения, една жена може да се зарадва, когато новият ѝ партньор веднага започне да говори за създаване на семейство. Бъдете бдителни, ако той започне да говори за съвместното ви бъдеще твърде бързо, без да ви опознае по-добре, това може да означава, че се опитва да „се докопа до вас“ възможно най-бързо. Ако установите този признак, забавете развитието на отношенията. Ако той настоява на своето, без да уважава вашата позиция по въпроса, ще имате проблеми по-късно.

11. Държи се заплашително, когато е ядосан

Заплашителното поведение е признак на емоционално насилие. Физическото насилие също е на крачка разстояние. Всяко от следните действия трябва да ви алармира.

Когато партньорът ви е раздразнен и ядосан, той:

-Налита към вас, протяга (размахва) ръце към лицето ви, блъска ви, пречи ви да си тръгнете, блокира пътя ви или ви задържа.

-Крещи, твърдейки, че иначе просто няма как да чуете какво се опитва да каже.

-Размахва юмруци, вика, извисявайки се над вас или прави каквото и да е друго, което ви плаши.

-Отправя словесни заплахи, като например „Не ме ядосвай“, „Аз ще ти кажа на теб“ или „Не знаеш с кого си имаш работа“ (сред целите на заплаха могат да бъдат включени членове на разширеното семейство, приятели и други лица от вашето обкръжение).

-Ускорява или прави рискови маневри по време на шофиране.

-Удря с юмруци в стената (масата) или рита (блъска) вратата.

-Хвърля и чупи предмети, дори и да не ви ударят.

Колкото по-близки са отношенията ви с мъжа, който ви сплашва, толкова по-трудно ще бъде да ги прекратите. За съжаление, много жени не са наясно с това. Те си мислят: „Да видим какво ще стане след това: ако стане по-лошо, ще го напусна.“ Но да напуснеш някой, който използва подобни методи на принуда е много по-трудно, отколкото може да изглежда. Не чакайте най-лошото, а тръгнете веднага.

12. Двойни стандарти

Бъдете много внимателни с мъжете, които считат, че вашето и неговото поведение трябва да се регулират от различни правила. Това обикновено се проявява в ситуации, при които на него му е позволено да прави нещо, което е забранено на вас – например, да повишава тон, да изразява несъгласие и т.н. Двойните стандарти са отличителна черта на партньорът-насилник.

13. Отношението му към жените е, като към хора „втора ръка“

В ранния етап на отношения вашият възлюбен може да ви убеждава, че се отнася с вас различно отколкото с другите жени, но знайте, че тази разлика няма да е трайна. Попитайте се, защо бихте искали да изградите връзка с мъж, който се отнася с жените като с хора втора ръка?

Стереотипните възгледи за ролята на жените в семейството също увеличават риска от насилие. Ако вашият партньор смята, че трябва да си стоите вкъщи и да не работите или че работата и кариерата му са по-важни от вашите, това може да причини сериозни проблеми. Ако откажете да живеете по неговите правила, напълно е възможно да отключите насилието в него.

14. Държи се различно с вас, когато сте в обкръжението на други хора

Насилниците обичат да устройват шоу, представяйки идилията във вашите отношения, когато сте на публично място. Но отношението им се променя драстично, когато няма никой наоколо.

15. Привлича го уязвимостта

Едно от проявленията на този признак е, когато мъжът е привлечен от жени, значително по-млади от него (типично нарцистична черта). Причината е, че той изпитва удовлетворение и наслада, когато се чувства властен над жените. Той търси приятелка, която ще му се възхищава и за която мнението му е върховен авторитет.

Други насилници обратно – привлечени са от травмирани жени, които наскоро са преживели някаква трагедия. Понякога те започват, като помагат на жена да се раздели с бивш партньор, който я е малтретирал, само за да започнат самите те да я малтретират. Трети се насочват към жени, които са психологически травмирани в детството, имат лошо здраве или наскоро са претърпели някаква загуба, позиционирайки се като спасители. Четвъртата категория включва насилници, които търсят не уязвими и безпомощни жени, а по-скоро силни, уверени и успешни. Тези мъже, когато очароват уверена жена, изпитват удоволствие от тръпката от преследването на голяма плячка (аналогични мотиви движат измамниците). Но най-голямо удоволствие за насилника предстои – той предвкусва насладата от последващото осъзнаване на властта си над нея.

Забележка: Струва си да се отбележи, че нито един от горните признаци, освен сплашването, сам по себе си не дава 100% гаранция, че мъжът е насилник.

Какво може да направи една жена, за да се убеди в това?

Най-добре е да изберете следната стратегия:  

1.При първия признак на неприемливо поведение, дайте ясно да се разбере на мъжа до вас, че няма да му позволите да се държи по този начин и че ще прекратите връзката, ако това се случи отново. По този начин вие обявявате лична граница и правите заявка за самоуважение. Границата следва да бъде съпроводена от мерки (най-често три мерки с възходяща градация, като последната е – освобождавате се от партньора). Иска се силна воля и последователност, както при удържане на границата, така и за прилагане на мерките – не е по силата на всеки и точно тук се провалят мнозина.

2.Ако въпреки предупреждението, партньорът ви отново се държи насилствено, скъсайте с него временно. Не си играйте със заплахи за развод, твърдейки, че това е последното ви предупреждение, а  след това да продължете да общувате с него. Това ще го накара да си помисли, че нямате смелостта да го изпълните.

3.Ако той продължава да се държи по същия начин или премине към друго поведение, което също е с негативен знак, е много да сте вече на една крачка от физическо насилие Можете да се окажете в много трудна ситуация, като продължите връзката и се надявате, че поведението на партньора ви ще се промени в бъдеще.

Важно е също да знаете, че когато насилникът започне да проявява жестокост в отношенията, той е напълно уверен, че вашето поведение трябва да се промени, а не неговото отношение. Точно така работи умът му – той вярва, че действията му са напълно оправдани и дори не може да си представи, че той е проблемът. Той само забелязва, че с течение на времето вече не отговаряте на неговия образ за идеалната жена, винаги готова да му давате и показвате дълбоко уважение.

И така, ако сте забелязали дори няколко от горепосочените признаци в отношенията си, приемете ги сериозно. Не забравяйте, че колкото по-рано прекратите отношенията, толкова по-голям е шансът ви да си тръгнете без сериозни последици. Уважавайте себе си и бъдете твърди в решението да живеете живот, свободен от всякаква форма на насилие!

(Елизабет М. Кристофър, Лари Е. Смит)

Този текст разглежда следните аспекти от работата на треньорите, работещи с хора, чрез прилагане на интерактивното обучение:

-Изисква ли се от всички да участват активно в процеса на интерактивното обучение?

-Как да направим „пасивните“ роли по-активни?

-Кой подготвя сцената за интерактивно обучение?

***

1.Изисква ли се от всички да участват активно в процеса на интерактивното обучение?

Създадено е впечатление, че някои хора са по-мотивирани да учат, ако им е позволено да бъдат наблюдатели, а не активни участници. В литературата за интерактивно обучение обаче често се посочва, че всички обучаващи се трябва да участват, което предполага, че наблюдателите не са участници. Ние, от друга страна, твърдим обратното: тези, които наблюдават дадена дейност, научават много за нейните изходни положения, движещи сили и скрити значения. Например, по време на моделираща игра наблюдателите възприемат играта като цяло и по тази причина могат да я разберат повече от непосредствено играещите, тъй като последните са склонни да интерпретират дейността в по-тясната рамка на личните си впечатления.

За съжаление, обучаващите игри обикновено се провеждат в условия, в които ръководителите са единствените наблюдатели. По тази причина треньорът се оказва единственият, който вижда  действията на играчите отстрани и единственият, който заема изгодна позиция, позволяваща му да разбира как се е развил патерна на конфликт или съгласие. Групата попада в зависимост от видяното на един човек и неговият поглед не влияе на различните впечатления, които другите може да са си формирали.

2.Как да направим „пасивните“ роли по-активни?

Лидерството предполага ръст на мотивацията и зрелост на участниците. Ето защо, треньорът на групата има за цел да преодолее пасивността на обучаемите и да развие способността им да поемат отговорност за своето обучение. Има две ефективни стратегии: 1) въвеждане на упражнения, в които само няколко души са активни играчи, докато останалите действат като аудитория; 2) заснемане играта на видеозапис и след това показване на записа, което превръща „актьорите“ в „публика“ и всеки може да наблюдава поведенческия модел, независимо от обясненията на треньора.

Концепцията, че експериенциалните занятия формират патерн или структура на действие, е важна за разбирането на тяхното функциониране в качеството им на обучаващи стратегии. Една от вашите задачи като треньори е да осигурите средствата, чрез които играчите могат да схванат тази структура. Те осъзнават причинно-следствения процес, който произтича от вашите взаимоотношения с тях и техните взаимоотношения помежду им. Играчите не могат вечно да стоят зад кулисите, както се казва, наблюдавайки процеса отстрани, дори при условие, че някои хора са естествено по-обективни от други. По подобен начин, треньорът, ако не търси постоянна обратна връзка от групата, няма да може постоянно да е наясно с характера, степента и силата на въздействието на своето поведение върху нея.

Да предположим, че трябва да проведете занятие (може би като част от обучението по мениджмънт), за да разгледате въпроси, свързани с лидерството и властта. В предишната глава насоченият стил на ръководство беше илюстриран с играта „Дигикон“. Ако обаче искате да изкорените всяка пасивност у вашите ученици и да ги вдъхновите да мислят самостоятелно, няма нужда да провеждате и обсъждате подобно на „Дигикон“. Целта на вашата интерактивно учебно занятие е да позволи на участниците да видят темата в цялото ѝ многообразие, а не да ги принуждава към предварително определени изводи. „Дигикон“ може да се използва по какъвто и да е начин, стига да разбирате трите основни фактора на всяка обучаващо занятие: цел, структура и група.

Ако искате да приведете „Дигикон“ в съответствие с тези съображения, ето как можете да го направите:

1.Когато представяте играта, съпроводете въведението само с най-кратките обяснения. Запазете сценария прост, а след това позволете множество тълкувания. Някои играчи ще се насладят на елемента на неизвестност и непредсказуемост, докато други ще го намерят за обезпокоителен или дразнещ, но това работи в тяхна полза, тъй като развива в хората различно възприемане на играта.  

2.Разделете играчите на смесени отбори с различна големина – комбинирайте хора от различни отдели, ведомства или организации. Отклонете всякакви протести в тази връзка.  

3.Дайте на „затворниците“ достатъчно възможности да участват в свободна дискусия в килиите си, преди да им дадете инструкции за „програмиране“ на техните „роботи“. Не ограничавайте творчеството на играчите при измислянето на командни думи.

4.Следете внимателно процеса, като същевременно поддържате ненатрапчиво присъствие laissez-faire (отстранено, не се намесвайте) и отбелязвайте всички възникнали разногласия. Идентифицирайте нововъзникващи лидери и хора, които изглеждат необичайно пасивни или агресивни. Когато след играта започне обсъждането, фокусирайте се върху тези хора и им задавайте въпроси за да изразят напълно взаимно изключващите си възгледи. Не забравяйте, че докато Питър (от предишния пример) се нуждаеше от хомогенна група за да постигне целта си, във вашия пример следва да бъде стимулирана разнородността.  Не ви е нужно съгласие, а множество перспективи.

5.Създайте в играта сложни препятствия и преди „роботите“ да бъдат „активирани“, променете техните „блокове памет“. Те ще страдат от смесени чувства: към родния си екип и към новите си лидери. Тези чувства ще създадат амбивалентност, която ще попречи на съгласието по време на обсъждането.

6.Игнорирайте измамите, колкото и крещящи да са и позволете на „роботите“ да се сблъскат един с друг. Намесвайте се в играта възможно най-малко. Позволете на играчите да преструктурират правилата. Те ще бъдат толкова заети с борбата, колкото и с постигането на резултата. Играта трябва да бъде поредица от открития за тях, а не гонка, в която само финалната линия е интересна.

7.Когато обсъждате, се съсредоточете върху въпроси като: „Защо направихте това, а не обратното?“ и „Как постъпихте?“, а не „Как решихте проблема?“. Идентифицирайте реакции от различен тип, оценете ги всички като справедливи и ги свържете с въпросите на лидерството и властта.  Останете обективни и безпристрастни. Това поведение ще възмути някои играчи, тъй като те очакват да им кажете какво е „означала“ играта. Те искат да знаят правилните отговори, вместо самостоятелно да мислят по темата, но целта на неконвергентното или дивергентно занятие е да се сблъскат гледни точки, а не да се постигне консенсус. Веднъж, когато проведохме игра в този стил, двама от тримата „роботи“ по-късно се оплакаха, че се чувстват като безмозъчни марионетки, които са помогнали на некомпетентни кукловоди да постигнат власт (ключът) и не са получили никаква награда в замяна. Третият „робот“ обаче се радваше да работи с лидерите си и беше удовлетворен от установените отношения. Тези противоречиви реакции доведоха до наистина полезна дискусия за разбирането на участниците за лидерството. Всеки имаше възможност да изрази разочарование или удовлетворение, което е изпитал по време на играта и всеки успя да свърже тези чувства с лидерското поведение – упражняването на власт, практикувана от затворниците.

3.Кой подготвя сцената за интерактивно обучение?

Като ръководител на тренинг, вие организирате експериенциалното учебно занятие с конкретни цели. Вие, а не групата, първо подготвяте сцената и след това контролирате действието. Само това поведение само по себе си съществено ще повлияе значително на реакциите на участниците. С други думи, знанията, усвоени от интерактивното поведение в групата в значителна степен са повлияни от стила на ръководство на водещия. Това твърдение може да изглежда опростено, ако вземем предвид само фактът, че интеракциите в групата се променят със смяната на ръководителя и групата играчи, но неговия скрит смисъл е значително по-дълбок.

Може би терминът „фасилитатор“ (facilitator), въведен от Карл Роджърс (1969), за да опише водещия на екип не следва да се прилага към тези, които ръководят упражнения, моделиране, ролеви игри и игри. Терминът „фасилитатор“ е призван да подчертае, че ръководителят на групата не е участник в процеса,  в смисъл, че е отстранен от влиянието върху резултата. Обаче обратното изглежда по-правилно, когато става въпрос за експериенциални учебни занятия, където безучастният организатор се възприема от играчите като носител на истината от последна инстанция. Това означава, че ръководителите на групата не трябва да отхвърлят водещите роли, възложени им от играчите, а по-скоро да ги разкриват, давайки разрешение за игра.

По-долу е даден пример за това как една преподавателка, осъзнавайки своя авторитет, умело го използва с позната група учащи. Занятието било „Новогодишна шапка“ (НШ-NYEH), структурно по-малко конвергентна от „Дигикон“, изисква от участниците да изобразяват както физически здрави хора, така и хора с увреждания. От тях се изисква да направят хартиени шапки, за да участват във фантастичен парад на шапки. Някои играчи, се превърнали в хора с физически увреждания, като им били вързани палците или китките, други са били завързани за столове, четвърти са имали превръзки на очите и т.н.

Играта по принцип има неопределен финал, тъй като на практика няма правила и тя допуска широк спектър от интерпретации. Тук я няма разширената история, която се наблюдава в „Дигикон“, нито криза за преодоляване, няма предварително определен проблем за решаване, нито колективни разсъждения на същността на играта, тъй като играчите произволно установяват критериите за успех всеки път, когато играта се играе.

Историята и действието започват едновременно, играчите са поставени пред ситуация, а не пред проблем. И така, какво правят те? Те правят шапки и ги носят на парад, а съдиите присъждат награди на победителите. В театрален план цялото действие се развива „на сцената“, докато в „Дигикон“, много неща се случват още преди играта да започне. Това прави преживяването на „Новогодишна шапка“ по своята същност по-екзистенциално, тъй като участниците влизат в роли веднага след началото на упражнението. Те нямат минало, а само настояще, докато „Дигикон“ им е предоставил история, в която е трябвало да „живеят“ и да съответстват на нея.

Следователно, дивергентно упражнение като „Новогодишна шапка“  теоретично се превръща в идеална структура за това да не се правят прибързани заключения, а да се изследват алтернативни пътища. Въпреки тази откритост обаче, опитен треньор може значително да стесни възможностите на играчите и като промени структурата на упражнението, да промени съдържанието на заложеното в него комуникативно съобщение.

Ето един пример. Флора, преподавателка по английска литература в гимназията, искала нейните ученици да извлекат от упражнението поуки, които не допускат двусмислено тълкуване. 

Нейният клас се състоял от 23 петнадесетгодишни момичета. Целта на занятието – да се изучи темата за предразсъдъците в пиесата, която били прочели, „Непостоянното сърце“. Пиесата разглеждала имигрантските заселници и дискриминацията, с която те се сблъскват.

Флора провела с този клас „Новогодишна шапка“ за да може по-късно на въпроса „Имаше ли някой „инвалид“ в „Непостоянното сърце“?“ да получи утвърдителен отговор. По време на цялата сесия тя поддържала силно авторитарен стил на ръководство, като съобщавала на съдиите какви следва да бъдат критериите за оценка на шапките. Освен това, тя предоставила на някои играчи значително по-добри материали от други. Ето откъс от нейния доклад за резултатите.

Десетте играчи бяха насядали на дълги маси на повдигната платформа по петима наведнъж, заобиколени от 17 съдии... След това започнах сценария и можеше да се чуе муха, докато им описвах едно завладяващо приключение с правенето на шапки... След това обиколих кръга с въже, на някои връзвах ръцете една за друга, други  завързвах за стол. Завързах очите на едно момиче. Слепотата ѝ я разстрои ужасно; тя беше наистина огорчена... Завързах и двете ръце на друго момиче, правейки я да изглежда като жертва на проказа. Осакатяванията ги оставиха абсолютно ужасени... Трябваше да кажа строго на момичето със завързаните очи: „Ти си сляпа!“... Тя имаше малко листче хартия за шапка и ме попита трагично: „Моля, мога ли да получа още едно листче хартия?“ Отговорих: „Не! Сядай на мястото си!“

Ето как тя описа реакциите на учениците:

Когато ги попитах след играта как се чувстват, те веднага отговориха: „разочаровани“, „раздразнени“, „ядосани“, „ужасени“. И аз казах: „Добре! Хрумнало ли ви е, че хората с увреждания може да се чувстват така през цялото време?“ И започнахме да говорим за хората в „Непостоянното сърце“ – имаше ли някой от тях увреждания? Така свързах играта с пиесата. Имах добър клас и те заключиха: „Да, те бяха с увреждания, защото основното семейство беше съставено от преселници, а това в контекста на пиесата беше увреждане.“

По-късно Флора помолила учениците да напишат есета (една добра форма за обратна връзка), които свързват преживяванията си в „Новогодишна шапка“ с героите в пиесата. Тя отбелязала, че всички есета са добре написани и изразяват сходни идеи, но съчинението, цитирано по-долу, получило най-висока оценка: „Хората с увреждания винаги са дискриминирани, независимо дали са загубили ръка, както в играта или са, както в „Непостоянното сърце“ –  преселници.“ Едва ли е изненадващо, че момичетата на Флора са били „добър клас“ и са „дали правилните отговори“. Със своята сила на ръководител Флора е наложила ограничения на актьорите, които породили фрустрация и гняв. („Това беше необикновено състезание и накрая някои се почувстваха буквално разпнати на кръст“ – споделя преподавателката) След това тя е насочила тези емоции в общо русло, свързвайки ги със страданието на прототипите в пиесата.

Флора е била определено доволна, че формата на оценяване – ученическите есета са ѝ дали обратна връзка по отношение учебния потенциал на „Новогодишна шапка“, който тя оценила като висок. Предвид педагогическите цели в работата с тази група, ние поставяме нейния стил на ръководство и процеса на обсъждане на играта още по-високо.

Спомнете си седемте източника на власт, които бяха на нейно – и на ваше – разположение, те могат да бъдат използвани пестеливо или разточително преди играта, по време на нея и във всеки един момент от обсъждането, когато възникне нужда.

1.Вашата компетентност трябва да е известна: Флора се смяташе за един от най-добрите педагози в училището. Играчите трябва да знаят предварително, че именно вие ще водите групата им за даденото занятие. Ако групата не е склонна да се подчинява, смело им напомнете за вашата компетентност. Например, разкажете случаи от миналия си игров опит и завоювайте авторитет чрез собственото си поведението и търпение.

2.Може да се нуждаете от силата на важни връзки: Флора имаше целия ръководен състав на училището зад себе си. В зависимост от обстоятелствата и вида на групата, задачата ви може да бъде по-лесна, ако бъдете представени от най-старшия служител на компанията или ако споменете, че сте водили обучение, в което е участвал и шефът им.

3.Подобно на Флора, вие притежавате стабилна и богата база от информация. Ако хората искат да придобият допълнителни знания, можете да ги насочите къде могат да ги намерят. Осигурете им достъп до информация (книги, статии, сайтове, автори, изследвания и пр.). Вие сте в състояние да отговаряте на техните въпроси и да споделяте своите прозрения. Свободно споделяйте информация за автори и източници, залегнали в основата на предстоящото обучение.

4.Подобно на Флора, вие притежавате силата на своята личност благодарение на годините посветени на усъвършенстване на преподавателските си умения. Например, бихте могли да се превърнете в един вид безпристрастна авторитетна фигура, чието поведение казва: „Знам за какво говоря: слушай ме и ще научиш нещо ценно!“ Някои хора до толкова развиват този свой образ, че се превръщат в „гуру“ за хиляди, може би милиони хора. В други случаи вие можете да станете опитен учител, чийто авторитет се основава на чувствителната и нежната мъдрост, придобита в продължение на много години. Или може би ще внушите уважение чрез упоритостта на ума си и способността си да запомняте големи количества подробна информация. Като алтернатива, бихте могли да разчитате на способността си да очаровате и радвате учениците си: начинът, по който носите дрехите си, сресвате косата си и жестикулирате; можете да се предложите като пример за подражание и вашите ученици ще си помислят: „Искаме да бъдем такива!“ Или можете да се свържете с учениците, като сте чувствителни към тяхната обратна връзка – както вербална, така и невербална – и да развиете изключително гъвкав стил на преподаване, който може да се адаптира към много стилове на обучение. Може също така да притежавате такова богатство от знания и да запомняте толкова много факти и цифри, че да внушавате респект.

5.Вие имате силата на позицията си – вие сте специално поканени тук да ръководите тази група. Цялата ситуация служи за да гарантира, че думите ви ще достигнат до вашите подопечни. Никога не се страхувайте от мълчанието (речевите паузи) по време на интерактивно обучение. То може да бъде един от най-мощните ви начини да подчертаете дадена точка, да провокирате дискусия (чрез психологическо принуждаване на групата да наруши мълчанието) или да привлечете вниманието към нещо, което е било казано или се е случило. Както отбелязахме по-горе, можете да използвате мълчанието като наказание или награда. Уважителното мълчание, тъй като привлича вниманието на групата, може да бъде знак за вашето уважение към участник, който току-що е казал нещо особено важно.

6.Имате силата да възнаграждавате. Наградите могат да приемат различни форми и размери: приятелска усмивка, поздравление. Но преди всичко, вие имате силата поне за повечето играчи да превърнете в награда опита, който получават от дейността си в играта.

7.Имате силата да наказвате. Тази сила може да бъде доста ограничена. Ако вашите играчи като личности са силни хора, те няма да плачат заради вашето намръщено лице; въпреки това, наказанието е във вашата власт до известна степен. Умишлено мълчание, енергично поклащане на глава, замислен поглед – всичко това, поотделно или заедно, може да показва такава сила, когато е необходимо.

Резюме

В тази глава беше обсъдена идеята, че ролите на наблюдателите не са второстепенни, а по-скоро решаващи в интерактивното обучение. Взаимосвързаните концепции за пасивно и активно обучение винаги ще се припокриват и често наблюдателят е този, който вижда играта в нейната пълнота. Водещият не трябва да е единственият човек, който наблюдава действието отстрани. Поне няколко членове на групата трябва да направят същото, потвърждавайки или отхвърляйки възприятието на водещия за играта. Това е важна част от оценяването на интерактивното обучение и ролите на наблюдателите стават още по-полезни, ако по някакъв начин са интегрирани в общата структура на упражнението. Водещите подготвят сцената за интерактивно обучение. Ефективността на цялата дейност се основава или поне до голяма степен зависи от отношенията, които водещият установява с групата и отношенията между групата и задачата.

д-р Елизабет Кристофър е родена в Източен Кентъки с над десет години клиничен опит в хиропрактиката и рехабилитацията, д-р Кристофър живее с мисията „да се чувства по-добре, да се движи по-добре и да се наслаждава на живота“. Тя внася тази страст и опит в аудиторията, което помага на нейните ученици да бъдат бъдещи лидери в упражненията и здравето. Д-р Кристофър е лицензиран хиропрактик в Кентъки. Тя е и сертифициран специалист по силова и кондиционна подготовка (CSCS), сертифициран личен треньор от Американския колеж по спортна медицина и регистриран учител по йога на 200-то ниво (RYT). Освен това, д-р Кристофър е носител на наградата Blackboard and Anthology Exemplary Course Program Award за 2022 г. за онлайн дизайн на курсове, сертифициран FMS практик на ниво 1, сертифициран специалист по спортна кондиция и сертифициран специалист по фитнес хранене.

Лари Смит – професор по икономика в Университета на Ватерло в Канада, обучава своите студенти да намерят кариерите, които наистина ще обичат. Той е професор по икономика в Университета на Ватерло. Известен разказвач и защитник на младежкото лидерство, бил е ментор на много от своите студенти по управление на стартиращи бизнеси и кариерно развитие. Най-забележителният стартиращ бизнес, който е съветвал в зародиш, е Research in Motion (RIM), производител на BlackBerry.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd/

Често децата, които се държат лошо, непокорно, спонтанно, импулсивно, понякога атакуват други деца без видима провокация, говорят високо, крещят, често прекъсват, дразнят и провокират други деца и се опитват да доминират, се считат за агресивни. Не всичко обаче е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност много деца проявяват агресивно поведение в даден момент. Детството е пълно с разочарования, които изглеждат незначителни за възрастните. Но именно тези разочарования, причинени от лишения и ограничения стават травмиращи за детето. Агресивната реакция може да изглежда като най-удовлетворяващото решение за детето, особено ако то има ограничено себеизразяване или е лишено от други средства за задоволяване на належаща потребност в момента. Най-общо казано, агресията може да възникне в два случая:

а) като последна мярка, когато детето е изчерпало всички други възможности за задоволяване на своите потребности;

б) като „заучено“ поведение, когато детето действа агресивно, следвайки модел (поведението на родители, други значими фигури, литературни или филмови персонажи).

Приемайки тази гледна точка става очевидно, че определена агресивност е неизбежна при едно дете в ранна възраст.

Дори в отчаяните викове на кърмаче е лесно да се разпознаят гняв и възмущение. Причината е проста: на детето не е позволено да прави нещо или му е отказано нещо, а това го дразни. Това се отнася преди всичко до физиологичните нужди, които се проявяват при детето със същата интензивност, както при възрастен. Отнема обаче значително време, преди детето да се научи да задоволява тези нужди самостоятелно – или да отлага или забавя тяхното задоволяване, както правят по-възрастните хора.

От раждането си детето е напълно и безкрайно зависимо от родителите си, особено от майка си. Нещо повече, тази ситуация не се променя в продължение на много години. Дори ако отношението на родителите към децата им е дълбоко грижовно, възрастните по различни причини понякога са принудени да обръщат по-малко внимание на децата си, отколкото би трябвало и да ги принуждават да правят неща, които ги ядосват и разгневяват. Предвид обстоятелствата в нашия живот, никой родител не винаги може да избегне подобно поведение, независимо колко силно възнамерява да го направи. Родителите се стараят с всички сили да помогнат на детето си да се адаптира към света около него, но то все още се чувства претоварено и потиснато.

Неспособността да управлява своите импулси и желания, както и неспособността да ги контролира, усложнява живота на детето. Едновременните чувства на глад и умора, например, неизменно предизвикват гняв и раздразнение.

Детето често страда от ограничения и лишения. Не минава и ден, без някакво желание или потребност да бъдат потиснати. Първоначално плачейки като вик за помощ, то постепенно преминава към отчаян, гневен протест. Така се ражда агресията и оттам произлиза тя.

Агресивната реакция е по същество борба за оцеляване, опит на детето да промени статуквото. Тя произтича като недоволство, протест, гняв или откровено насилие. Всичко това е напълно нормално. В някои случаи агресията със сигурност е за предпочитане пред хленченето, оплакването, покорното подчинение, безплодните фантазии и други прояви на бягство от реалността. Ако гневът и негодуванието на детето се потискат постоянно, те могат да се натрупат и често да се появят едва в зряла възраст, когато истинските причини не могат или трудно могат да бъдат установени, тъй като агресивността вече се е проявила в други модели на поведение, психосоматични симптоми или е станала причина за различни заболявания (например ревматичен артрит, уртикария, акне, псориазис, стомашни язви, епилепсия, мигрена, хипертония).

Едно дете не става агресивно изведнъж. То не може да бъде кротко и добре възпитано, и след минута, да започне да крещи и да се бие с връстниците си. Процесът обикновено е постепенен. До определен момент детето изразява нуждите си по по-кротък начин. Възрастните обаче обикновено игнорират това, докато не се сблъскат с очевидни поведенчески нарушения. Поведението, което възрастните възприемат като агресивно или асоциално, често в действителност е отчаян опит за задоволяване на потребности, постигане на емоционалното благополучие или възстановяване на социални отношения. Детето просто все още не е в състояние да изрази истинските си чувства по друг начин, освен чрез избрания. То прави единственото нещо, което може да си представи, за да продължи борбата си за оцеляване в света около себе си.

В същото време, чрез наблюдение на агресивното дете е възможно да се определи посоката на неговите реакции (кого атакува, при какви обстоятелства и колко често това се случва без провокация). Внимателното наблюдение ще помогне на възрастните да идентифицират тревожни симптоми за предстояща атака от страна на това дете.

Тъй като агресията е причинена от лишения и ограничения, е изключително рядко детето напълно да се освободи от агресивността си. Но дори и подобно нещо да беше възможно, не би следвало да се стремим към това. Защо? Агресията несъмнено има своите положителни и отрицателни, здравословни и нездравословни страни. Тя може да се прояви като предприемчивост и активност или обратно, като непослушание и съпротива. Агресията може да развие инициативен дух или да породи изолация и враждебност; може да направи детето упорито или слабохарактерно. И това са само някои от алтернативите.

Целта не трябва да бъде пълното премахване на агресията от характера на децата, а нейното ограничаване и контролиране, както и насърчаване на онези прояви, които не причиняват вреда на индивида или обществото.

Агресията е многолика. В частност, по своята насоченост може да бъде външна, характеризираща се с открити прояви на агресия, насочена към конкретни лица (директна агресия) или към безлични обстоятелства, предмети или социално обкръжение (изместена, индиректна агресия), както и вътрешна, характеризираща се с изразяване на обвинения или искания, отправени към себе си. По способите за контрол, агресията се разделя на произволна, произтичаща от желание за намеса, за причиняване на вреда, за проява на несправедливо отношение към някого или обида и непроизволна, която представлява ненасочен и бързо отшумяващ изблик на гняв или ярост, когато действието е извън контрола на субекта и се проявява като афективен отговор.

Съществуват и три основни вида агресия:

Физическа агресия

Физическата агресия (нападение) е използването на физическа сила срещу друг човек.

Физическата агресия е доста често срещана при децата. Детето може да се разгневи, да се нахвърли върху околните, да атакува по-малки деца или дори възрастни.

Физическата агресия е проблем, който веднага привлича вниманието на възрастните.

Родителите обикновено са най-притеснени от спорове и битки между децата. Важно е обаче да се има предвид, че желанието за физически сблъсък, както и щипането или ухапването, не винаги е признак на аномалия у детето.

Когато родителите търсят помощ от психолог по повод агресивното поведение на децата си, най-добрият съвет е: колкото по-малко реагират на споровете или кавгите на децата, толкова по-добре ще бъдат те. Това разбира се е изключение в екстремни случаи, когато децата могат сериозно да се наранят едно друго. Много често децата решават проблемите си сами. Обикновено забравят за кавгите си и след известно време играят мирно и приятелски. Но ако родителите се намесят, едното или и двете деца неизбежно ще се почувстват ужасно нещастни – или защото ще бъдат наказани (и тогава и двете ще страдат), или защото са били неразбрани и несправедливо обидени.

Негативният ефект от родителската намеса обаче е съвсем различен: кавгата придобива значението на сериозно събитие. Дете, което е било ударено само леко, започва да крещи, сякаш е изпитвало мъчителна болка. Това дава на „обиденото“ дете извинение да се държи детински. „Нарушителят“ обаче получава възможност да излъже малко. И двете са далеч по-лоши от самата кавга.

Американският психолог К. Лашли[2] смята, че родителите, които са особено нетолерантни към кавгите, обикновено са мотивирани от нещо различно от желанието да запазят братската любов между децата. Тяхното недоволство е причинено предимно от шум и очевидно непослушание, както и от липса на дисциплина. И все пак, колкото по-рано родителите се намесят в кавга, толкова по-силно ще крещят децата следващия път, когато се бият. Най-полезното нещо, което възрастните могат да направят, освен да се преструват, че не чуват или виждат, е да разделят децата, доколкото е възможно (като боксьори на ринг - в различни ъгли). Успокояването им и разбирането за случилото се трябва да се правят едва след като са се успокоили напълно.

По подобен начин не бива да се придава значение на децата, които конфликтуват извън дома (с приятелите си). Ако обаче детето многократно влиза в сблъсъци с приятелите си, тогава  е необходимо психолог заедно с родителите или учителите, да проучи причините за такава прекомерна агресия и след като разработи превантивни мерки да се консултира с възрастните.

Работа с деца преди изблик на агресия

1.Несъмнено, понякога децата трябва да бъдат оставени сами да се разберат. Те са способни сами да разрешат някои спорове и ако възрастните поемат контрол над събитията, това е ценен опит за тях. Децата ще разберат, че могат да се справят без възрастните в качеството им на арбитри.

2.Ако възрастните смятат, че е по-добре да „предотвратят лошо поведение“, те могат да ориентират детето към различен тип поведение. В този случай е добра идея да се предложи на детето любимата му играчка или играчка, която може да рита или хапе без страх.

3.Понякога разсейването на детето с дейност, която му се струва интересна, може да бъде полезна тактика.

4.Ако детето не може да бъде разсеяно и атаката е неизбежна, най-добрият отговор за възрастния е да „изведе от ринга“ детето или да го държи за раменете. Това е особено вярно, ако действията на родителя са подкрепени с рязко „Не!“ и „Не трябва!“. Ако възрастен стои на разстояние, тогава е достатъчен дори само един вик, който да спре детето, което знае от предишен опит, че подобно поведение не е позволено.

Справяне с деца след агресивна атака

Има много случаи, в които агресията не може да бъде спряна. Тогава трябва да се предприемат действия след случилото се, за да се научи детето, че подобно поведение е неприемливо.

1.Острото смъмряне на насилника и благосклонното внимание към жертвата могат много ясно да покажат на детето, че губи при подобни неприятности. Разбира се, много е важно извършителят да получава същото внимание и в нормални времена. Принуждаването на дете да се извинява само по себе си не е полезно. Някои деца бързо научават формулата „Извинявай, извинявай“, за да избегнат рестриктивното внимание на възрастните.

2.Понякога възрастните предпочитат да изпратят агресивно дете в тих ъгъл, за да се „охлади“. Това ефективно подчертава факта на инцидента и изразява по-голямо неодобрение към поведението. Тази техника е полезна и за родителите. Понякога краткото извеждане на детето от стаята може да успокои самия възрастен. Тази мярка обаче губи своята ефективност, ако продължи повече от минута или две. По-малките деца е малко вероятно да разберат връзката между действията си и това да бъдат отстранени. По-добре е здраво да хванете ръцете на детето и гледайки го строго, твърдо да кажете: „Не можеш да удряш!“ или „Не хапи!“ Вниманието, което се обръща на агресивно дете, трябва да бъде ограничено и негативно, а жертвата трябва да бъде третирана с обилно успокоение.

В идеалния случай, при всеки инцидент възрастните трябва да изразяват отношението си и да се опитват да го прекратят възможно най-бързо. Дългите обяснения или обвинения са неефективни. Дори ако детето може да разбере родителя, е малко вероятно то да търпи да слуша дълго време.

3.Когато агресивното поведение води до лишаване от любима играчка или привилегия, най-добре е да не се протака наказанието през целия ден, а да се изпълни възможно най-скоро. Детето бързо ще забрави причината – всичките му мисли ще бъдат насочени към това да не му бъде позволено да се занимава с любимото си занимание, да бъде изпратено в друга стая или да бъде засрамено пред другите като „палаво момче“. Гневът и възмущението му от подобно отношение намаляват шансовете да се научи да се държи различно.

4.Най-малко ефективни са тези реакции, при които възрастните отговарят на агресията с агресия. Първо, те могат да насърчат децата да го правят. Репликата „Иди и отвърни на удара“ е достатъчна, за да може детето да я възприеме като разрешение да удари побойника или с ентусиазъм да отвърне на удара при всяка възможност. Второ, сериозни недостатъци има и заплахата на възрастния: „Ако те ухапя аз, ще разбереш!“ Подобно изказване, отправено към дете на всяка възраст съдържа заплаха за същото агресивно действие, за което детето е упреквано. Този метод обаче има един голям минус. Ако възрастен започне да отвръща на хапането, може да не се получи от първия път. Тогава ще трябва да реши какво да прави след това – да хапе по-силно, да хапе два пъти за всяка хапка или може би да го пляска? Този подход може лесно да излезе извън контрол и е най-добре да се избягва. Той може потенциално да се превърне в опасен отдушник за гнева на възрастните.

При агресията, както и при други проблеми, е важно да се поддържа последователност по отношение на границите на това, което е и не е позволено. Това е част от дългосрочна тактика за насърчаване на детето да изразява силни емоции по други начини. Незабавните действия на възрастните след агресивен изблик ще бъдат по-подходящи и ефективни, ако се обмислят в спокоен момент, тъй като няма време за размисъл, докато събитията се развиват. Особено важно е при опитомяването на детската агресия отговорите на възрастните да бъдат кратки и точни.

Телесно наказание

Телесното наказание никога не е добра дисциплинарна мярка.

Напълно е възможно дете, което е било жестоко ударено с пляскане, никога да не повтори лошото поведение, за което е било наказано. Но знаят ли родителите какво се случва в мислите, чувствата и поведението на детето им? Най-вероятно не, тъй като са фокусирани върху външното поведение на детето. В действителност детето, както всеки възрастен се стреми да избегне не толкова болезнената стимулация, колкото нейния източник. Затова то бързо се научава да се страхува не от забраненото действие, а от родителя. Така трансформацията на поведението на детето се е случила чрез заместване на желанието със страх. Това е най-лошото нещо, което можете да направите за психичното здраве на детето.

Първо, страхът дълбоко променя личността на детето: то става плахо, нерешително, объркано, несигурно в себе си и почти напълно лишено от оптимизъм.

Второ, детето се научава да се страхува от родителите си и започва да изпитва враждебност към тях, а след това и омраза. Ако този конфликт възникне в ранна детска възраст, детето се научава да очаква враждебност от всички, които го обичат и дори възприема омразата като нещо, което върви ръка за ръка с любовта.

Трето, телесното наказание от страна на родителите е модел на агресивно поведение. Агресивните родители са склонни да възпитават агресивни деца. Освен това, детето може да развие поведенчески стереотип: ако някой направи нещо нередно, той трябва да бъде наказан, за предпочитане физически.

Четвърто, телесното наказание често води до обратен резултат от това, което родителите възнамеряват. То просто засилва лошото поведение у децата, без да го променя. Американският психолог Е. Фром пише: „Децата започват да мислят, че си струва може би, да получат шамар по главата само заради удоволствието да дразнят родителите си. Освен това, те очакват наказание и искат то да изчисти съвестта им. Те знаят, че трябва да платят за стореното. И след като платят, те се чувстват отново свободни и започват да повтарят поведението си (съгрешили – покаяли се). Само че сега започват да действат с по-голяма предпазливост, за да не бъдат хванати на местопрестъплението. Накратко, детето едновременно задоволява желанието си да направи нещо непозволено и едновременно с това изчиства съвестта си“.

Като се имат предвид психологическите рискове, свързани с използването на телесно наказание от родителите, психологът може да препоръча следните „неагресивни“ методи на дисциплиниращо въздействие:

1.Търпение. Това изисква търпение, търпение и още търпение.

2.Обяснение. Обяснете на детето защо поведението му е грешно и го направете възможно най-кратко.

3.Разсейване. Опитайте се да предложите на детето нещо по-привлекателно от това, което иска в момента.

4.Изчакване. Не бързайте да наказвате детето. Поведението може да се повтори.

Награди. Най-добре е да хвалите детето за добро поведение. Това ще събуди желанието му да чуе похвала отново.

Шеги. Понякога се препоръчва да се шегувате с наказанието и дори да измислите игра, така че детето да има причина да накаже „небрежния“ родител. От решаващо значение е детето да почувства, че родителите му спазват същите правила на поведение. Това ще направи детето по-малко ядосано, когато бъде наказано за нарушаване на правилата.

Следователно, ако наказанието се използва с дисциплинарна цел, то ще бъде ефективно само в определени случаи. Например, дете под 3-5 години може да е напълно неспособно да разбере целта на наказанието. Пляскането обикновено не се препоръчва. Когато обаче родител накаже дете, като го лиши от привилегия, която някога е имало, той неизбежно ще постигне много по-добри резултати.

Ако обаче психолог се сблъска със ситуация, в която родителите решат да използват наказание, е необходимо да им се напомни, че:

1.Телесното наказание учи детето да не признава родителския авторитет, а да се страхува от него.

2.Поведението на детето ще се основава на непредсказуема основа, а не на разбиране и приемане на морални принципи.

3.Като демонстрира най-лошите си черти на характера пред децата си, самият родител се превръща в образец за лошо поведение.

4.Телесното наказание може само да затвърди, но не и да промени поведението на детето.

Телесното наказание изисква най-малко интелигентност и способности от родителите, отколкото всяка друга форма на дисциплина.

Задачата на възпитанието е да промени желанията на детето, а не само поведението му.

Словесна (вербална) агресия

Агресията не се проявява непременно във физически действия. Вербалната агресия е изразяване на негативни чувства както чрез форма (кавги, викове, крясъци), така и чрез съдържание на вербални отговори (заплахи, ругатни).

Почти всички деца рано или късно започват да използват нецензурни изрази (ругатни), да крещят обиди, да се подиграват с другите или да ругаят (псуват). Това не е причина за безпокойство. Напротив, родителите трябва да са по-загрижени, ако детето никога не изрича ругатни. В този случай може да се заключи, че то просто не чува какво казват другите или може би дори не възприема думите им. Явната липса на спонтанност и непринуденост в поведението на детето трябва да е по-тревожна.

Децата са склонни да слушат какво говорят другите. Вероятно никое семейство или училище, дори най-доброто, не би могло да предотврати това. Възрастните често дори не забелязват как се държат. Не е необичайно родителите сами да учат децата си на определени изрази. Нещо повече, би било просто несправедливо да се мисли, че децата са „по-невъзпитани“ от другите и че самите родители не правят нищо, за да ги направят „невъзпитани“. Съвсем очевидно е, че децата научават определен речник от своите другари и директно от възрастните около тях, а след това спокойно си го предават едно на друго.

Децата обикновено започват да използват ругатни веднага щом влязат в детска градина или училище, а понякога дори по-рано. А фактът, че тези думи шокират възрастните и привличат вниманието им, се оказва идеалното извинение децата да ги повтарят. Те искат да дразнят и подиграват родителите си, защото самите те често са били принудени да търпят това от тяхната „тирания“. Сега обаче просто са открили ново оръжие на агресия.

Децата псуват по различни причини. И разбира се, причината трябва да се вземе предвид, когато се определя най-подходящият метод за спиране на това.

Някои деца ругаят напълно невинно. Те не знаят значението на думите и нямат намерение да шокират никого. В такива случаи най-ефективният начин е просто да им кажете, че думата е груба или обидна и че е най-добре да не я използват.

Без да разбират значението на думата, децата често знаят, че е забранена. Детето я използва за ефект, за да разстрои възрастни или да дразни някого. Игнорирането на ругатните на детето и обръщането на внимание към тях в други моменти е ефективен метод, който може да помогне. Детето ще се разочарова от ругатните, ако не види желания ефект.

Въпреки това, простото игнориране може да не спре обиждащия. Понякога е необходимо да се порицае детето, особено ако то знае кои думи са ругатни и кои не. В този случай едно остро, неодобрително „Стига!“ е по-ефективно от дълга морализираща тирада. Това е много по-полезно от изразяването на разочарование или шок. Най-добре е също така да се въздържате от привличане на вниманието на други възрастни към псуващия. Коментари като „Слушай какво говори!“, направени в присъствието на дете, му осигуряват публика и внимание. Последното е по-вероятно да насърчи, вместо да предотврати псувните.

Децата, както и възрастните имат нужда да изразяват емоциите си. Затова е полезно да им се предоставят алтернативи на нецензурните изрази – думи, които могат да се кажат с чувство, когато са наранени или разстроени, думи за отговор на закачки и думи за засилване на изразяването. Те включват думи на възрастни, като „Мамка му“, „По дяволите“, „Проклятие“ и други подобни. Поведението на децата, които псуват безразсъдно, най-вероятно имитиращи това, което са чули, може постепенно да се промени. Например, възрастен може да повтори изречение на детето, замествайки думата. Ако детето каже: „Виж това проскубано куче!“, възрастният може да отговори: „Да, това е нелицеприятно куче!“. Ако го кажете с малко преувеличение, детето ще почувства, че новата дума е по-изразителна от ругатня.

Ако обидните думи на детето са насочени към възрастни, обръщайте им възможно най-малко внимание. Малко вероятно е да се разстроите от словесни атаки и е най-добре да се опитате да не ги приемате лично. Най-добре е просто да игнорирате дете, което е свикнало да обижда хората. Ако други деца също се научат да игнорират приятеля си, който е груб, тогава агресорът може да реши, че не си струва да продължава.

Понякога възрастните могат да превърнат обидите на детето в комична свада, като отговорят с глупава забележка, сякаш опитвайки да прикрият казаното от него. Дали този комичен подход ще проработи зависи от това как детето се е изразило. На тези, които редовно казват обидни неща, особено с ядосан тон, трябва твърдо да се каже: „Харесвам те, Таня, но не ми харесва това, което казваш“. В дългосрочен план можете да се опитате да задоволите нуждата на детето да се чувства силно и важно или да си отмъсти за собствените си наранени чувства (ако възрастните смятат, че такива чувства стоят зад вербалната агресия). С течение на времето детето ще открие, че може да бъде харесвано въпреки всичко, което казва и че е способно да упражнява авторитет и да играе специална роля в група деца, без да прибягва до оскърбления.

След като научат ругатни, момчетата и момичетата първоначално се държат еднакво, въпреки че първите са по-склонни да използват обидни думи. Децата, които използват този език по-рано от другите, често имат по-сложни проблеми, скрити зад подобни изрази. Те могат например да лъжат или да използват други, дори по-агресивни методи, за да си „отмъстят“ за своите нещастия.

Като цяло, родителите трябва да се опитват да предотвратяват у децата желанието да се карат на някого или на нещо на този свят.

Въпреки че по принцип не си струва да се отдава твърде голямо значение на ругатните, е възможно по някакъв начин да се повлияе на детето или да се предприемат превантивни мерки. Пълното предотвратяване на ругатните е невъзможно по простата причина, че децата ни не живеят под стъклен буркан. Според американския психолог Е. Фром, е възможно да им се повлияе, като препоръчва следното на родителите:

1.Не се карайте на детето си, както мнозина често се правят и не го заплашвайте, че вие ще постъпите с него по същия начин.

2.Опитайте се да го насърчите да бъде възможно най-открито с вас. Това ще му позволи да се изразява по-директно във ваше присъствие и тогава ще каже наученото на вас, а не пред други.

Обезкуражаването на детето ви е най-добрият начин да му се повлияе. Когато започне да използва ругатни, подхождайте спокойно, нежно и любезно. Нежният подход веднага притъпява острието на оръжие, което иначе би могло да стане заплашително.

Обяснете на детето си, че ругатните са също толкова неподходящи, колкото оригването на масата или неизвиняването, когато е уместно. Но обяснете това накратко и без да го наказвате.

Ако все пак изрече ругатня пред други хора, извинете се накратко и веднага сменете темата.

Косвена (индиректна) агресия

Този тип поведение включва както агресия, насочена непряко към друг човек – злонамерени клюки, шеги – така и агресия, която не е насочена към никого – изблици на ярост, които се проявяват в крещене, тропане с крака, удряне с юмруци по масата, блъскане по/на врати и др. Тези изблици се характеризират с липса на насоченост и безпорядък.

Механизмът на косвената агресия е свързан с феномена на „пренасяне“. Например, дете, чиято майка отказва да му даде шоколадов блокче рита играчката. То не смее да излее толкова открито гнева си върху майката и „пренася“ гнева и агресията върху друг, по-безобиден обект. Но по-често децата открито изразяват гнева към родителите си и след това дълго време страдат от действията им. Детето не може да надделее над родителите си, главно защото те са възрастни, ползват се с истински авторитет и са по-способни да постигнат своето.

Нещо повече, ако детето вече е било възпитано с уважение и послушание, тогава то ще е силно разстроено от агресивното си поведение. Развива чувство за вина и страх от загуба на любовта и грижите на родителите си. Този страх от своя страна, може да подхрани и агресията. Развива се порочен кръг: детето се чувства потиснато не само от родителите си, но и от собствените си чувства за вина и страх. И агресията му вече ще бъде насочена към всякакви други предмети.

При някои деца агресията приема формата на разрушително отношение към вещи. Те късат книги, разливат храна от торбички или хвърлят играчки. Тя може дори да ескалира до опасно поведение, като например палене на пожари. Агресията и враждебността могат да съвпадат, като детето хвърля играчки по други деца или възрастни. Много от признаците на агресия, обсъдени по-горе, важат и за деца, чиито чувства се изразяват чрез разрушително поведение.

Детският гняв или недоволство, проявени в деструктивно поведение могат да ескалират в голяма драма. Важно е възрастните да останат възможно най-спокойни и да не реагират на гнева с гняв. Това е особено трудно, когато столове и играчки летят по главите им! Ако поведението е мотивирано от потребност от внимание или драматични събития, тогава признаците на страх у другите могат само да агресират такива деца.

Първо, важно е да се определи дали детето наистина чупи играчка, докато играе, просто защото абсолютно иска да я счупи. Помислете колко често правят това, каква е емоционалната интензивност на поведението. Например, ако детето чупи играчка всеки ден, тогава това наистина трябва да се тълкува като желание да я счупи, дори ако виновникът изглежда напълно невинен. Когато детето е ядосано или разочаровано, желанието да счупи става още по-изразено. Това може да се случи, когато детето е уморено от постоянните забрани на родителите си. То къса парцалената си кукла само защото не може да направи същото с мама и татко.

Друга причина за желанието да чупи, разваля и унищожава е завистта, която произтича от желанието за самоутвърждаване. Едното дете завижда на друго, защото второто може да построи много по-високи кули от части на конструктора. Първото, чувствайки се неспособно да построи подобно нещо, се ядосва не на детето, а на кулата, утешавайки се като я разрушава. Това е неговият начин да се самоутвърди. Подобно желание често е насочено към играчките.

Има деца, които имат такова чувство за собственост, че предпочитат да счупят играчка, отколкото да я дадат на някой друг. Това поведение означава само едно: „Не искам да я деля с никого: или е моя, или ничия.“

Освен случайното счупване, във всички ситуации, в които желанието за унищожение или разваляне е свързано с гняв, завист или егоизъм, то се корени в съмнение в себе си и враждебност към другите. Това заключение може да подскаже на възрастните най-надеждния начин за предотвратяване на подобна реакция, а в някои случаи дори за пълно елиминиране на това явление. Най-надеждната тактика, която един психолог може да препоръча на родителите, е следната:

-не заменяйте счупените играчки на детето с нови, а оставете счупените им части наоколо, така че последствията от поведението му да са ясно видими;

-давайте на децата играчки, които могат да се разглобяват и сглобяват отново, за да задоволят любопитството си;

-избирайте много издръжливи играчки за деца, които няма да се счупят.

Макар че тези психологически съвети са полезни в някои отношения, е много трудно да се свържат с емоционалните причини за желанието на детето да унищожава. Затова е по-добре да се обърне внимание на проблема като цяло, а не на конкретните случаи. Психологът трябва още веднъж да напомни на родителите за най-важното: колкото по-малко правят, толкова по-добре. Това не означава, че не трябва да правят нищо. Детето може да сбърка съучастието на възрастен с мълчаливо одобрение. Затова, като превантивна мярка родителите трябва да бъдат посъветвани да направят най-необходимото:

-Да изразят недоволството и раздразнението си възможно най-внимателно и спокойно. Ако детето иска да счупи нещо или дори счупи нещо в чужда къща, където възрастни и деца са на гости, трябва да се извиним на домакините пред детето, да му обясним защо както родителите, така и всички останали не одобряват действията му, да му предложим някакво друго занимание и ако е необходимо, да го оттеглим от сцената, като го заведем у дома.

-Би било грешка да се принуждава дете да се подчинява, по простата причина, че подобна тактика може само да подхрани желанието му да разрушава повече. Осъзнаването, че дори най-балансираните възрастни не винаги са били чудеса на добродетелта, когато са били деца, може да помогне на възрастните да заемат правилната позиция.

-Помагането на детето да се адаптира към средата си и към възрастните вероятно ще намали желанието му да разрушава и чупи.

-По-голямата ангажираност в живота им – от гледна точка на детето, а не на родителя – ще му помогне да се чувства обичано и ценено. Колкото по-уверено в себе си става едно дете, толкова по-малко вероятно е да изпитва гняв и завист и толкова по-малко егоистично ще бъде.

-Много е полезно непрекъснато да му предлагате да почисти бъркотията, която е направило. Най-често те отказват, но в крайна сметка на детето може да се отговори с думите: „Ти си достатъчно голям и силен, за да направиш бъркотия, така че съм сигурен, че ще ми помогнеш да почистя.“ Ако почистването е определено като наказание или детето е принудено да помага, това е малко вероятно да промени разрушителното поведение; акцентът трябва да бъде на увереност на възрастния, че „голямото“ момче трябва да е отговорно за собствените си задължения. Ако детето помогне с почистването, то разбира се, трябва да чуе искрено „благодаря“ и никакви допълнителни напомняния – за него инцидентът е приключил.

-Ако възрастният намали тона на мъмрене, когато детето го ядоса, той ще даде добър пример.

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.

[2] Карл Спенсър Лашли (Karl Spencer Lashley) (1890 – 1958) – американски психолог, привърженик на бихейвиоризма. Учи при Дж. Уотсън в университета „Джонс Хопкинс“. През 1914 г. защитава докторска дисертация по философия в университета „Хопкинс“. Работил е като психологичен физиолог в университетите на Минесота, Чикаго и Харвард, както и в лабораторията за биологични примати в Йъркс. Изучава промените в психичната регулация на поведението на животните след отстраняване на различни части от мозъка. Първоначално изхожда от предположението за еквивалентността на различните области. Така в книгата „Мозъчни механизми и интелигентност“ („Brain Mechanisms and Intelligence“, 1929) формулира два принципа: 1) колкото по-незасегната е частта от мозъчната кора, толкова по-добър е процесът на обучение; 2) една част от кората е еквивалентна на друга. Отхвърляйки принципа за локализация на рефлекторните действия (включително условните рефлекси), Лашли се противопоставя на учението на И. П. Павлов. По-късно той изоставя крайната си позиция и принципа за еквипотенциалност (еквивалентност) на всякакви части на мозъка при развитието на умения и решаването на интелектуални проблеми. Започва да използва лабиринт, за да изучава обучението при плъхове. Основните идеи са публикувани в трудовете му: „In search of the engram“ / „Psychological Mechanisms in Animal Behavior“, N.Y., 1950; “Нe problem of serial order in behavior“ / Jeffress L.A. (ed.), „Cerebrals Mechanism in Behavior“, N.Y., 1951 и др.

Признаци за откраднат живот

1.Постоянно чувство за вина и страх от разочарование. Емоциите и настроението на родителите оказват огромно влияние върху тяхното вече пораснало дете: недоволният глас и упрекващият поглед например, го се потапят в изключително неприятни емоции. Човек толкова се страхува да не разстрои родителите си, да не ги обиди, като каже „не“ или да не отговори на очакванията им, че е готов да пожертва своите желания и интереси. Например: пораснало дете има планове за вечерта да се срещне с приятели, но родителите изведнъж неочаквано се нуждаят от помощ, тогава детето изоставя всичко, което прави и се втурва да помогне; или избира професията, одобрена от родителите, а не тази, към която желае душата му; или дъщерята никога не се жени, за да не оставя мама/татко сами.

2.Нарушаване на личните граници. Родителите ви не разбират, че детето им вече е пораснало и продължават да се месят в живота ви със своите съвети и контрол, задават нетактични въпроси, изискват, упрекват за всяко действие, коментират външния ви вид, теглото, облеклото и начина ви на живот. Разбира се те правят това от „най-добри подбуди“, „с добри намерения“, „всичко за ваше добро“.

3.Финансова зависимост. Родителите продължават финансово да ви осигуряват и подкрепят, като правят това целенасочено, не само с мисъл за „оцеляването“ ви, а по-скоро да гарантират вашата зависимост и подчинен статус спрямо тях.

4.Чувство на срам. Това чувство възниква, когато усетите, че поведението ви по никакъв начин не е включено и не отговаря на стереотипните семейните поведенчески модели. Постоянното повтаряне в главата ви на думите на родителите, които ви критикуват, като това чувство започва да блокира всички импулси и желание да правите каквото искате.

5.Чувство на обида. Проявява се в контакт с други хора, които не съответстват на вашите очакванията, формирани в семейна система. Вие често се връщате в спомените си към детските преживявания на самоунижение, желаейки да получите от родителите си извинение, разкаяние, прошка. Желаете да докажете нещо на родителите си, така че продължавате да опитвате във всички области (на работа, личния живот и т.н.)

6.Години наред „търсите себе си”, не можете да разберете какво точно искате да вършите в живота си, правите избори под влияние на родителските нагласи, не можете да разберете кои от тях са подходящи за вас и кои не.

7.За вас е важно одобрението на хората около вас, ако забележите дори нотка критика на другите спрямо вас, тогава се отказвате и не можете да направите нищо – изпитвате липса на самоувереност и отсъствие на опит да бъдете самостоятелен.

8.Повтаряте сценария на родителите си, въпреки че много пъти сте се заричали, че ще направите всичко по различен начин.

9.Не сте в състояние на устроите и управлявате личния си живот – липсва ви самостоятелност.

10.Изисквате постоянно внимание към себе си, ако не ви се дава в необходимото количество, вие се обиждате и го смятате за предателство. Искате светът да се върти около вас и не виждате други сценарии.

11.Трудно ви е да вземате самостоятелни решения, защото се страхувате да не направите грешка и след това да чуете от родителите си, че е трябвало да ги слушате, а не да казвате, че знаете по-добре.

12.Все още живеете с родителите си. Зад обективни причини винаги се крият вътрешни мотиви – страх от невъзможност да се справите или чувство за вина, че ги изоставяте.

Сепарацията (отделянето от родителите) е важна за хората, за да можем да разграничим себе си, чувствата и желанията си от другите, за да разберем какво принадлежи на нас и какво на мама/татко или партньора. Сепарацията е важна на всички етапи от живота ни, тя ни позволява да опознаем себе си и да се обичаме такива, каквито сме. Успешната сепарация се отразява на всички нива:

-емоционално: знаете, че вашите чувства и емоции могат да не съвпадат с тези на родителите ви; вече не се чувстват виновни или негодуващи, когато си спомняте детството си; не се нуждаете от одобрение;

-функционално: в състояние сте да се грижите за себе си финансово и физически, вече не сте зависими от родителите си;

-ценностно:  формирали сте собствена визия за света и тя се различава от тази на родителите, вече не е нужно и нямате желание да се доказвате за нещо;

-конфликтно: изразяването на вашето мнение вече не предизвиква ужас или страх; не се страхувате, че мнението на родителите ви, че може да не съвпада с вашето; те може да не са съгласни, но вие сега спокойно приемате техните оплаквания и оставате на своето мнение.

Как да се осъществи нормален процес на сепарация?

Това може да се направи на всяка възраст. Основното нещо, което трябва да разберете тук е, че това винаги е двупосочен процес. В началото на вашето пътуване родителите ви ще се опитат по всякакъв начин да ви задържат или манипулират, но само вие решавате как да реагирате на това. Дали да го направите или не. Ако сте осъзнали, че все още не сте се сепарирали от родителите си, то значи, че вие сте направили първата успешна крачка. Готови сте да предприемете действия и да промените живота си към по-добро.

Ето няколко важни стъпки, през които трябва да преминете:

1.Приемете родителите си такива, каквито са. Постарайте се да се откажете от опитите да ги промените. Вашите родители са възрастни и вече имат оформени личности – могат да живеят както искат. Невъзможно е да промените миналото и е безсмислено постоянно да искате да го правите. По-добре е да насочите ресурсите си към настоящето и да се опитате да го промените към по-добро.

2.Станете финансово независими: преместете се и живейте отделно, започнете да печелите пари сами, спрете постоянно да разчитате на родителите си за помощ и започнете да разчитате само на себе си. Това ще помогне за изграждането на ясни граници между вас.

3.Научете се да изграждате и удържате здрави лични граници. Спрете да се страхувате да говорите открито, когато нещо не ви харесва, научете се да уважавате своите потребности и не забравяйте за тези на другите хора. Имате право да говорите какво искате и да мълчите когато искате, само вие знаете как да живеете.

4.Преборете се със страха от отговорност. Започнете да приемате и носите отговорност за своите избори и решения. Стартирайте с малко и надграждайте, с всяка стъпка ще разберете, че сте способни да вземате независими решения. Напишете списък (абсолютно честен) за какво все още зависите от родителите си и какво трябва да направите за да преустановите тази зависимост.

5.Осъзнайте вашите желания и цели в живота, какво искате вие, а не вашите родители. Вземете лист хартия и запишете всичките си цели, помислете как можете да ги постигнете и се опитайте да не се отклонявате от него, дори ако има огромен натиск от родителите ви.

6.И последният етап, но може би най-важният – винаги можете да се свържете с психолог, тъй като процесът на сепарация не е най-приятният и е доста труден. Специалистът ще ви помогне да го облекчите и ускорите, така че да е по-безболезнен както за вас, така и за родителите ви.

 Казано с прости думи, сепарацията е процесът, при който детето се отделя от родителите си (психически и физически) и постепенно става самостоятелна и независима личност.

В процеса на отделяне детето достига ново ниво в йерархията на отношенията с родителите, от подчинена позиция до равноправна връзка между възрастен и възрастен.

На каква възраст започва отделянето? Практически сепарацията започва от момента на раждането. Докато детето расте, то се отделя от родителите си, в идеалния случай, ако сепарацията е преминала през всички етапи, тогава до 18-20-годишна възраст трябва да се осъществи (завършена).

Ако детето не премине през сепарация и остане в детска позиция, тогава изглежда, че всичко в живота ще дойде при нас от само себе си, без наше участие - точно както е било преди. Често за това са виновни самите родители, защото ги е страх да пуснат децата си и продължат да хранят, обличат и дават пари. И в случая не говорим за физическа раздяла един от друг – можем да живеем на хиляда километра, но пак да зависим от родителите си.

Сепарацията (отделянето от родителските фигури) е много важен етап от живота и условие за порастване и зрялост. Не може да се счита за възрастен и самостоятелен човек този, който на 30-годишна възраст преди да вземе решение следи и очаква мнението на родителите (често на майката) си. За съжаление този процес на отделяне не винаги е успешен.

Майката в живота на всеки човек, независимо от отношенията с нея, е най-важният човек, особено в ранното детство. Когато храни, обгрижва, ласкае и гали детето, тя задоволява базовите му потребности, а психиката му се развива в комфортни условия.

Обратно, когато тя не обръща достатъчно внимание на детето, не идва и присъства навреме, или изоставя детето за дълго време, тя фрустрира потребностите му понякога до степен на психологическа травма. В такива случаи майката става още по-важен обект, тъй като при детето се образува вътрешна празнота, която впоследствие то непрекъснато ще се стреми да запълни, но не винаги по успешни начини.

Има и един трети вариант на отношение във връзката майка-дете, който е и стил на възпитание. Той се разпознава по това, че грижата на майката е извън нормата, когато тя просто пърха около детето като чайка, улавя всеки негов дъх, всяка сълза и буквално го стиска в обятията на своята любов. В този случай майката изпълва цялото пространство вътре в детето. Специално за този случай психолозите използват следната фраза: „Мама живя своя живот, а сега ще живее в твоя!“ В тази фраза освен ирония, има не малко горчивина и копнеж по истинска любов, а не от хиперопека, която е подменила тази любов.

В същото време сепарацията – отделянето на детето от родителските фигури е необходимо условие за израстване, за зрялост и готовност за самостоятелен живот.  Човек, който на 30, 40, 50 години все още чувства психологическа връзка с родителите си (най-често с майка си), живеещ с оглед на тяхното мнение, не може да се счита за възрастен и самостоятелен.

Какви са последствията от извънредната грижа (хиперопека)?

1.Хиперопеката обхваща цялото вътрешно пространство на детето. Обикновено в норма то има свои собствени желания и потребности, като с възрастта тези потребности все повече нарастват. Хиперпротективната майка обаче „знае по-добре“ от какво се нуждае детето. В резултат желанията му се обезценяват и постепенно то спира да иска каквото и да било. Често психолозите имат работа с клиенти, които не знаят какво искат, а събуждането на желания в зряла възраст е много трудна задача.

2.Хиперопеката пречи на развитието на социални навици – в края на краищата мама решава всички проблеми – от регистрацията в поликлиниката до ходенето на клубове и секции. Тя е пълноправен пълномощник – води разговори с треньора, справя се лично с вербалната агресия на съученик, посещавайки училището и т.н. Майката е навсякъде, където пред детето се появи дори най-малко препятствие, за да му отвори пътя и да го защити. И тази хиперопека, започнала в детските години няма да спре дори когато детето е вече възрастен мъж или жена.

3.Хиперопеката постепенно формира у детето стратегия за избягване. Защо да се напряга и да решава някои проблеми, ако с тях успешно може да се справи майката (бащата, бабата и пр.), а животът не е само комфорт и удобство, а и трудности. Нещо повече, с напредване на възрастта тежестта на тези трудности при решаване на задачи става все по-сериозна и по-сериозна. Ако детето в детството е избрало стратегия да избягва трудности, да се примирява с посредствени резултати, да заобикаля ситуации, които биха го изправили пред самостоятелно решения, то може с помощта на майка си да реши да не общува с други деца. По-късно като възрастен ще реши да откаже планински поход с приятели, защото е трудно, ако има извънредна ситуация на работа, тогава тялото му бързо ще организира настинка и пр.  

4.Хиперопеката подхранва тревожността, потиска инициативността, насърчава безотговорността, а в най-лошия случай отключва чувство на безпомощност, безсилие, неувереност, което в крайна сметка може да доведе до депресия. В същото време е важно да се разбере, че част от тази базова тревожност не е собствено чувство на детето, а е внесено във вътрешното му пространство от неговата тревожна, суетлива, неспокойна майка.

5.Хиперопеката подрива доверието. Когато всяко решение на детето се оспорва като глупаво, определя се за неподходящо или рисковано, когато всяко действие се проверява за ефективност или конструктивност, когато детето не среща доверие – тогава се ражда недоверието.

Защо родителите (най-често майките) проявяват хиперопека?

Най-честата причина за това са собствени неразрешени психологически проблеми и комплекси на родителите. Ето един примерен списък:

-ниска самооценка;

-тревожност, страхове;

-склонност към перфекционизъм, стремеж към идеали;

-собствена нереализираност в живота;

-хронично чувство за вина;

-фиксираност в дълъг списък от собствени провали;

-стремеж да докаже нещо на собствените си родители (баби и дядовци);

-високи нереалистични претенции.

Трябва да се отбележи, че самите родители-опекуни може да не се притесняват от упражняването на хиперпротекция, тъй като именно тя им създава усещане за собствена важност, значимост и реализираност.

Справяне с хиперпротекцията

Едно от решенията на този проблем е родителството да започне най-малко 2 години преди раждането на първото дете. За какво е нужно това време? Преди всичко бъдещите родители да осъзнаят, преработят и да се освободят от много от собствените си комплекси. Тази стратегия е радикална, но за съжаление малко хора я използват.

По-често родителите се учат, когато вече имат деца и тогава проблемът трябва да бъде решен от две страни: от родителите и от децата, чрез:

-консултиране на родителите;

-индивидуална психотерапия за родителите;

-семейна психотерапия;

-игрова терапия с детето.

Освен това колкото по-голямо е детето, толкова по-сложни стават задачите на психотерапията и толкова повече време отнема постигането на успех.

Практическият консултативен опит показва, че при възрастни клиенти, които са били хиперпротектирани, майката е била готова да живее само и единствено заради и чрез детето си. В такива случай на специалистите се налага да работят с нагласите и базовите убежденията на клиента, да извършват корекция на границите, да формират умения да се казва „Не!“ и като цяло се работи в сферата на отговорността за собствения живот, а понякога дори за смисъла на този живот.

 

развитието на подрастващите

Методиката е предназначена за идентифициране на причините за отклонения в поведението и развитието на подрастващите. На педагога се предлага да попълни въпросника „Основни причини за отклонения в поведението и развитието“, в който са изброени възможните причини за формиране на педагогическа занемареност на ученика. Респондентът, попълващ таблицата, отбелязва установените причини; ако има други, които не са отразени в списъка, същите се вписват в раздела „Други причини“.

1.Влияние на семейството

1.Родителите са склонни към алкохолизъм.

2.Небрежно отношение към възпитанието на детето.

3.Нездравословен морален климат в семейството.

4.Детето напълно не се подчинява на родителите си.

5.Родителите са с криминално минало.

6.Култ към физическата сила в семейството.

7.Алкохолизъм.

8.Култ към парите, материализма, кариеризма, арогантността и високомерието в семейството.

9.Култ към детето в семейството, всепозволеност. Липса на наказания, задоволяване на всички искания, отсъствие на самокритика.

10.Нищожна опека (незаинтересованост).

11.Прекомерни изисквания на възрастните.

12.Физически наказания, насилие, недоверие.

13.Потискане на всички видове активност, стремежи, инициативи.

14.Липса на постоянни трудови поръчения.

15.Отсъствие на навици за самообслужване.

16.Липса на участие в колективния труд на семейството.

17.Не знае какъв е семейния бюджет и трудовите доходи на членовете.

18.Липса на съвместно четене или обсъждане на книги в семейството.

19.Отсъствие на близки отношения между деца и родители.

20.Липса на колективни пътувания на кино, театър или сред природата.

21.Отсъствие на чувство за отговорност към семейството.

2.Влияние на средата

Причини

1.Приятелство с тийнейджъри от групи, които са с отрицателна обществена насоченост.

2.Влияние на възрастни с антиобществени склонности.

3.Безконтролно, неподходящо гледане на филми, ИНТЕРНЕТ.

4.Чести посещения на дискотеки, видеотеки и гледане на филми на ужасите, насилие и еротика.

5.Прекомерено увлечение към детективска литература.

6.Други причини (добавете още).

3.Пропуски във възпитателната работа на училището

Причини

1.Отсъствие на системна връзка между училището и семейството.

2.Непознаване на индивидуалните и възрастови особености на ученика.

3.Липса на данни за нивото на педагогическа занемареност на ученика.

4.Непознаване на потенциалните възможности на ученика.

5.Неправилно изграждане на взаимоотношения между ученика и колектива.

6.Липса на доверителни отношения между учителите и ученика.

7.Недостатъци в индивидуалната работа с ученика.

8.Неумение за организиране на успешна учебна и обществено-трудова дейност на ученика.

9.Отсъствие на индивидуална работа за събуждане познавателния интерес на ученика.

10.Лошо организирана работа за преодоляване на пропуските в знанията на ученика.

11.Друго (добавете още).

4.Пропуски в работа на обществеността

Причини

1.Формализъм в работата на институциите за подкрепа на семейството и училището.

2.Доминиране на вербални форми на въздействие.

3.Дефицит или липса на необходимата материална база, адекватни материални ресурси и клубове по местоживеене.

4.Липса на квалифицирани кадри в клубовете по местоживеене.

5.Отсъствие на системна работата на държавните и обществени възпитателни институции.

6.Отсъствие на форми за въвличане на педагогически занемарените ученици в спортни и други клубове, секции и пр.  

7.Епизодична работа на обществени организации (НПО, организиращи обучения, без да прилагат контрол за устойчивост на резултатите).

8.Липса на интересни дейности, които могат да увлекат тийнейджърите.

9.Доминиране на наказателната функция на служителите от общинските Комисии за работа с малолетни и непълнолетни.

10.Преобладаване на контролна работа за сметка на възпитателната работа в общинските Комисии за работа с малолетни и непълнолетни.

11.Други причини (добавете още).

Анализът на всички материали позволява да се направят изводи за причините за педагогическата занемареност.

Резултатите от изследването на личността на детето се записват в Картата за оценка. Тя съдържа няколко раздела: общи сведения, семейно възпитание, учене, дисциплина, обществено-трудова дейност, оценъчно отношение към колектива, асоциални отклонения, причини за отклонения, личностни черти, заключение, педагогически препоръки.

(Елизабет М. Кристофър, Лари Е. Смит)

Този текст разглежда следните аспекти от работата на треньорите, работещи с хора, чрез прилагане на интерактивното обучение:

-Действия при недостатъчно разбиране важността на интерактивното обучение.

-Обучение за възрастни чрез экспериенциални упражнения.

-Мотивация на възрастни за обучение. 

-Отговорност на ръководителя за интерактивното обучение.

***

1.Действия при недостатъчно разбиране важността на интерактивното обучение.

Ако някои от вас са практикували метода на интерактивният тренинг в условията на някаква организационна структура, то вероятно ще бъдете изненадани от приведеното по-долу описание на различията във възприятието за експериенциалното обучение при различни хора.

Наш колега (жена) беше назначен за ръководител на тренинг в голяма корпорация. Водена от стремеж да направи впечатление, тя предложила на ръководството на корпорацията да организира моделираща (подражателна) игра по време на семинар за старши мениджъри с цел, демонстрация на умения за ръководство. Управляващият висш мениджър погледнал студения въздух над очилата си и отговорил удобно, настанявайки се във внушителния с размерите си директорски стол: „Моите мениджъри са тук не за да играят игри!“ Той всъщност изразил широко разпространеното схващане, че игрите в тренинговите програми са само загуба на време и пари.

Всъщност, този висш мениджър, не е отчел фактът, че за повишаване на производителността е необходимо нещо повече от способността за усвояване на информация, факти и цифри.  Обучението и решаването на проблеми са част от непрестанен, продължаващ през целия живот процес на ревизия и промени в нагласите, ценностите и убежденията, който се осъществява чрез постоянно взаимодействие на новата информация и тази, която вече е известна. Игрите, разиграването на роли, моделирането и други подобни интерактивни упражнения осигуряват нещо като „базов лагер“, от който човек може да започва експедиции към „нови светове“. Тези действия са известната територия – техните параметри са зададени. Това са роли и правила, начало, край и ясно очертаване на последиците. Именно на този фундамент комфортно се построява обучението. Те прекрасно се вписват в програмите за тренинг, защото, както е казал великият педагог Джон Дюи (John Dewey), процесът на изследване на „новите светове“ не бива да бъде болезнен. Никой не открива нови светове, без да напусне стария.

2.Обучение за възрастни чрез экспериенциални упражнения.

Има основания за разделяне на мотивите за промяна (включително мотивацията за обучение) на три големи групи:

-Желание за постигане и запазване на власт – някакъв начин да се контролира ситуацията, себе си и другите хора, докато се „разбърква“ живота.

-Потребност за постоянно приспособяване на личните отношения към променящите се обстоятелства.

-Предизвикателство, отправено към интелектуални проблеми.

С други думи, обучението се отъждествява с категорията „разрешаване на проблеми“ и се определя като съответстващо на промените, които настъпват при обучаемите – касаещи власт, хора и решаване на проблеми.

И това не се отнася само за интерактивните методи за учене. Всеки, който е играл интерактивни игри – състезания или тенис, карти или шаради, „Змия и стълби“ или билярд, футбол, баскетбол или табла – навсякъде и във всички можем да открием една и съща мотивация.  Всички те предполагат решаването на някакъв проблем и подкрепа на съотборник в определена група с цел, да се постигне победа над противника и да се спечели играта. 

Хората усещат тези мотивации в различна степен и пропорции: някои ценят повече в игрите социалното взаимодействие, отколкото победата в играта, докато други са готови да излъжат най-добрия си приятел в името на победата. Някои играят, за да спасят фигура, докато трети развиват логическо мислене, като размишляват върху шахматната дъска. Повечето игри предизвикват пълен спектър от чувства, свързани с власт, хора и решаване на проблеми, именно поради тази причина практически всички обичат игрите в една или друга форма.

Игрите са форма на интерактивно обучение. Те подкрепят и развиват мотивиращия компонент, присъщ на обучението като цяло – дори в най-абстрактните неща като математиката. Много фактори влияят върху изучаването на математика от учениците: личността на учителя, методът на преподаване (с акцент върху когнитивните, емоционалните или практическите аспекти на обучението) и собственият стил на учене на ученика. Например, някои хора реагират по-добре на математически правила, представени в лекция и написани на дъската, защото ценят организирани, последователни доказателства, чиято логика одобряват и разбират. Други са недоволни от тази стратегия на обучение, тъй като трябва да свържат абстрактните знания с емпиричните знания. Наша приятелка винаги се оплакваше, че „не разбира нищо от математика“, докато не ѝ посочихме, че няма проблем да балансира чекова книжка, да изчислява лихвените проценти по ипотеките, да сравнява цените на две различни кутии кафе в супермаркета, за да избере по-евтината, или да изчислява времето, което ще ѝ отнеме да стигне до магазина, ако спре за чай с леля Джесика по пътя.

„Но това не е математика!“, възкликна нашата приятелка. „Това е просто живота!“ И наистина е така. Всъщност, играейки и моделирайки, някои хора научават повече за математиката по емпиричен път (чрез опит), отколкото от лекции или книги. Истината обаче е, че съществуват класификации, които показват, че определени видове обучения не са емоционални. Нашият преподавателски опит, обхващащ и двете страни обаче показва, че е невъзможно дори да пристъпим към контрол върху собственото и чуждото обучение, докато не установим неговата емоционална или чувствена съставляваща – мотивацията за обучение.

3.Мотивиране на възрастни за обучение

През годините сме получавали множество заявки за създаване и оценка на образователни игри както за възрастни, така и за млади хора. В процеса на работа стигнахме до заключението, че младите хора, макар и да се наслаждават на тези игри, не винаги извличат от тях толкова, колкото по-възрастните. Възможно е това обстоятелство да е свързано повече с поведението на водещия на сесията, отколкото със самия метод на интерактивно обучение. В същото време много учители в началното училище и тези, които работят с млади хора, намират методите на експериенциалното обучение за високоефективни. Това може да означава, че тези от нас, свикнали да работят с възрастни, не трябва да променят методите си на преподаване, когато работят с млади хора, а по-скоро да представят материала по малко по-различен начин. Доказателства за това са представени по-долу.

Обучението с интерактивните методи има непряк характер. Първо, членовете на групата общуват помежду си и с водещия на сесията. След това те са помолени да разсъждават върху своя опит – както собствен, така и този на другите и то в глобален контекст. Някои педагози твърдят, че децата са по-малко способни на този процес от възрастните. Например, Малкълм Ноулс (1977) смята, че методите на обучение, основани на емпирични моменти са по-подходящи за възрастни, отколкото за деца, защото първите имат много по-широки знания и опит, върху които да базират своите отговори.

Ние обаче имаме известни съмнения относно тези аргументи, тъй като цикълът на експериенциалното обучение започва в ранна детска възраст (и дори по-рано, според някои изследователи). Много преди децата да могат да говорят, те са способни да осмислят своите преживявания и да ги абстрахират, за да експериментират активно с нови поведения. Един прост пример е как бебетата, знаейки, че предмет с форма на бутилка или чаша означава „питие“, започват да крещят, когато видят нещо подобно, но когато им бъде отказано, те съответно променят поведението си. Когато децата започнат училище, житейският им опит може в някои отношения да е по-дълбок от този на техните учители – напълно е възможно да са преминали през по-сурова школа за оцеляване от всичко, което образователната институция може да им предложи.

Въпреки това изглежда, че децата и тийнейджърите изпитват известни трудности с метафоричното мислене: речта им е съотнесена и свързана с опита, придобит в класната стая и с реалния живот. Това отчасти се обяснява с факта, че повечето образователни институции учат, че игрите са забавни, докато ученето е обратното. Освен това много млади хора, отличаващи се с лоша концентрация на вниманието, неконтролируема агресия или слаба мотивация, може да не успеят да разпознаят учебния потенциал в интерактивните процеси като игри и моделиране.

4. Отговорност на ръководителя за интерактивното обучение.

Като водещ на сесия, вие трябва да поддържате ефективен баланс между властта, хората и задачата, но често се случва така, че стилът на ръководство може да стане небалансиран поради конфликт между личността на ръководителя и други психологически или логистични фактори. Например, дейностно-ориентираните водещи може да предпочетат да се задълбочат в даден проблем и да не го делегират на по-квалифицирани помощници, дори ако последните подхождат към задачата с по-голяма зрялост и мотивация. Някои водещи намират за трудно или невъзможно да оставят играчите сами с играта, дори когато това би било в най-добрия интерес на участниците. В други случаи те се ангажират толкова много с дейностите на групата, че пренебрегват липсата на подходящи умения у играчите и ги тласкат към емоционални преживявания, с които не са в състояние да се справят.

От друга страна, дейностно-ориентираните водещи могат да издават инструкции и да очакват те да бъдат следвани, без да се вземат предвид настроенията или мотивацията на играчите. Водещите, които се стремят да властват, ще упражняват доминиращо влияние върху обсъжданията, дори ако играчите притежават по-големи познания за реалния контекст на играта. Упражняването на власт е ключов фактор в целия процес на обучение – имайки това предвид, водещите могат да подкопаят или подсилят структурата на занятията и както показва следващият пример, лично да повлияят върху разбирането на играчите за „истинското значение“ на упражнението.

Занятието се нарича „Дигикон“. То пресъздава затворническа обстановка, като екипи от играчи представляват групи затворници, заключени в различни килии. Единствената им надежда да получат ключа и да избягат, е да издават заповеди на играчите-„роботи“ на кодиран език.

Сценарият на „Дигикон“ е издържан в повествователен стил: водещият въвежда в обстановката вербално, разказвайки история за затвор и бягство, роботи и техните датчици (сензори). По този начин, още преди началото на играта, треньорът обяснява същността на играта на участниците, като по този начин предопределя обучителните послания, които трябва да извлекат от нея. Освен това, предварително се определят ролята на всеки играч и съответното поведение, в резултат играчите се стремят да ограничат своите интерпретации в рамките на дадените параметри.

„Дигикон“ изисква участниците да работят в малки екипи, а дейността включва правила, които трябва стриктно да се спазват. Тези фактори засилват контрола на ръководителя върху групата. Строгата логическа последователност от събития също е под контрола на ръководителя. Упражнението има състезателен характер и ориентирано към решаване на задачи. Фокусът на действията и реакциите на играчите се стеснява, когато „роботите“ се приближават до завършване на задачата. Играчите са по-заинтересовани от победата, отколкото от изследването на своите, евентуално противоречиви чувства по повод характера на упражнението. Отчасти забавният характер на „Дигикон“ възпира играчите да го възприемат като метод на обучение. Те са по-склонни да бъдат възприемчиви към последващите заключения на треньора по повод ефективността на представеното лидерство и екипно поведение.

Преди всичко играчите възприемат положително предположенията, които могат да бъдат направени от треньора за това, кое е ефективно и какво не е ефективно в лидерството и екипното поведение. Всички тези характеристики на структурата на „Дигикон“ насърчават конвергенцията, т.е. стигането до заключението от занятието и до усещането, че реалните проблеми са били правилно разрешени.

Учебните упражнения с такава затворена структура са особено подходящи за предаване на относително недвусмислена и специфична информация – като например съдържанието на конкретна теория, например теорията на Фидлер за интеракциите ръководител-задача-изпълнител (Fiedler and Chemers, 1974). Затворените структури са по-малко ефективни, ако целта е критично обсъждане на значително различаващи се гледни точки.

Друг важен фактор при обучението чрез интерактивен материал е композицията на групата участници. Структурният фокус върху конвергенцията ще бъде коригиран от отделни участници, които поддържат противоположни възгледи и са мотивирани да поставят под въпрос очевидните послания, съдържащи се в упражнението. Ако тези хора се отличават с висок прагматизъм или са емпирично настроени (напр. статистически работници, математици, компютърни специалисти), обучението чрез метафори като моделиране и ролеви игри може да се окаже за тях непривично и те може да отреагират на него по-критично, отколкото на лекция или демонстрация.

Инструктор на име Питър, занимаващ се с тренинги на преподаватели, ръководил „Дигикон“ на конференция за развитие на персонала, посетена от учители от целия щат. Питър искал да демонстрира предимствата на дискусията в малки групи, като полезна алтернатива на традиционния урок в класната стая с черна дъска. Тъй като много от участниците в конференцията принадлежали към консервативната част на преподавателските среди, той искал да улесни за себе си задачата, като спечели тези „корави орехи“ на „своя страна“ от самото начало. Затова той направил някои изменения в оригиналния сценарий на „Дигикон“, които значително увеличили конвергенцията на структурата му. Когато впоследствие го помолихме да обоснове тези корекции, той не можа да каже нищо друго, освен да признае, че усещал „правилността“ на своите действия.  От професионалния си опит той знаеше, че структурата на интерактивното учебно упражнение влияе върху съдържанието, което цели да предаде. Ето какво е направил той:

1.Забранил всички разговори, с изключение на командите, давани на паметните устройства на роботите чрез жестове. Това увеличило броя на комуникационните бариери между „затворниците“ и „роботите“. Усилията на играчите да преодолеят тези бариери ги превърнали в изключително сплотена група, което играело в полза на Питър при обсъждането, по време на което той искал да чуе от участниците признаване на факта, че дейностите в малки групи могат да бъдат много продуктивни.

2.Разрешил на всеки „робот“ да остане в „собствената“ си килия със „затворниците“, вместо да се редуват по азбучен ред. Това е довело до по-тясно „привързване“ на „роботите“ към своите командири и значително е повишило морала на отбора.

3.Въвел е допълнителни роли – „затворнически надзиратели“ – за да затегне правилата. По-конкретно, той инструктирал тези актьори да крачат из стаята по време на „играта“, като гарантират, че никой не напуска килията си и че „роботите“ не говорят. Това ефективно увеличило контрола му над групата.

4.Той описва играта като насочена към решаване на проблеми, в която сътрудничеството между членовете на екипа е ключът към победата.

Въпреки че играта, особено към края, е била изключително вълнуваща и завладяваща за участниците, стратегията на Питър е довела до достатъчно строг контрол върху дейността, за да постави стихията в служба на поставените целите. По време на дискусията той бързо отговарял на всички коментари на играчите, което също му е помогнало да реши поставените задачи. Питър започнал с въпроса: „Хареса ли ви играта?“ – това винаги е първия въпрос от онези, които помагат за изграждането на съгласие. В отговор играчите изразили колко много са се забавлявали, хвалейки играта за създаването на динамична група и „въвеждане в [конференцията]“.

Питър е поискал да подкрепят казаното с примери, на което един от „роботите“ (момиче) отговорила, че работата с екипа за създаване на „блока памет“ я е накарала да се почувства част от общността. С напредването на играта за нея станало изключително важно „да не ги разочарова“, но това също я заставило да изпитва „тревожност и фрустрираност“ поради неадекватността на плановете на съотборниците си, въпреки тяхното старание.

Играч от другата група е съобщил за съпричастност към комуникационните предизвикателства в „програмата“ на жената (робот), както и за тежката работа, която тя и нейните „командири“ са положили за да ги преодолеят. Той е допълнил, че именно това съчувствие е било решаващ фактор за неговото намерение да освободи тези „затворници“, след като самият той бъде освободен. Питър предположил, че по същество тези преподаватели говорят за аудитория (класна стая), в която, независимо от възможната мотивация на високо индивидуалистичните ученици, те се нуждаят от ефективна подкрепа от своите съученици. Това предложение е било посрещнато с общо съгласие и друг играч веднага е добавил: „Нашата добра воля като преподаватели не е достатъчна – учениците трябва да се научат какво да правят и как да го правят!“

След това Питър изоставил темата и продължил с въпроси за комуникационните бариери. Някои участници отбелязали, че първоначално им е било много трудно да се придържат към забраната за говорене и използване на истински думи, но в крайна сметка „почти интуитивно“ са прибягнали до езика на тялото, когато са развивали „речник“ за комуникация с „роботите“. Питър доразвил тази тема, докато дискусията не се превърнала в поредица от изказвания на играчите за важността на доверието и откритостта в комуникацията, необходимостта от усилена работа за изграждане на взаимоотношения с другите и важността на придобиването на добри комуникационни умения за постигане на тези цели.

След това Питър предположил, че печелившият отбор е демонстрирал най-ефективните комуникационни умения. Той помоли членовете си да опишат процеса на разделение на труда си в екипа: как един от тях е встъпил като лидер и е организирал останалите, така че един е отговарял за съставянето и изразяването на командни думи чрез жестове, друг ги е записвал, трети е наблюдавал паметта на „робота“, а самият „лидер“ е управлявал „робота“ по време на играта. След като установил, за удовлетворение на всички, че печелившата стратегия е подходящото разделение на труда под ръководството на знаещ и доверен лидер, Питър попитал дали същото може да се приложи към студентската аудитория – общият отговор е бил „да“.

По-нататък Питър помоли печелившия отбор да коментира своето „планиране“, приемайки априори, че ефективното планиране се приема за още един ключов фактор за победата. Разбира се, той би могъл със същия успех да твърди обратното: че печелившата стратегия се крие в творческата импровизация и спонтанната гъвкавост, тъй като печелившият отбор приема, че е в клетка, а не в заключена стая. При тези условия отпада необходимостта да се командва „робота“ да „отключи вратата“ – той просто трябва да промуши ключа през решетките и да го предаде на своя „командир“. Това опростява както процеса по съставяне на неговия „речник“, така и самата задача и я прави по-лесна за изпълнение от другите „роботи“. Екипът, който е съставил най-сложния речник, е действал най-бавно. Този аспект на разсъжденията обаче не е бил част от анализа на Питър, който има за цел да демонстрира, че ефективната екипна работа на учениците изисква внимателно разработен план за занятието. Когато един от преподавателите все пак обърнал внимание, че екипът със старателно подготвения план все пак губи, Питър отбелязал, че импровизацията, въпреки потенциала за провал чрез прекалено планиране, остава рисковано начинание, докато инструкторът не опознае групата достатъчно добре. Играчите са били склонни да се съгласят, тъй като Питър е представил играта от самото начало като упражнение по планиране и при обсъждането умишлено е изхождал от дадените обстоятелства.

По време на тази дискусия, която е продължила приблизително 45 минути, Петър успял да обобщи наученото от играта по различни начини и да го разшири до реална работа в класната стая. Той не е имал проблем да постигне съгласие с групата. Дискусията е била оживена и ентусиазирана, а преподавателите очевидно са усетили, че са получили нова и ценна перспектива за съвместната работа с учениците.

Резюме

Въпреки че ценността на традиционните методи за обучение (като лекции и демонстрации) остава висока, зрелите студенти понякога са заинтересовани да учат чрез обучение с интерактивни методи, като многократно се основават на собствения им житейски опит. Някои поведения, като например лидерство, могат да бъдат по-ефективно преподавани чрез дискусии в малки групи, разгръщане на роли, игри и моделиране. Въпреки това тези, които провеждат такива занятия, са отговорни за съзнателното упражняване на своите лидерската правомощия: те трябва да модифицират своя стил на ръководство в съответствие с учебните нужди на групата.

д-р Елизабет Кристофър е родена в Източен Кентъки с над десет години клиничен опит в хиропрактиката и рехабилитацията, д-р Кристофър живее с мисията „да се чувства по-добре, да се движи по-добре и да се наслаждава на живота“. Тя внася тази страст и опит в аудиторията, което помага на нейните ученици да бъдат бъдещи лидери в упражненията и здравето. Д-р Кристофър е лицензиран хиропрактик в Кентъки. Тя е и сертифициран специалист по силова и кондиционна подготовка (CSCS), сертифициран личен треньор от Американския колеж по спортна медицина и регистриран учител по йога на 200-то ниво (RYT). Освен това, д-р Кристофър е носител на наградата Blackboard and Anthology Exemplary Course Program Award за 2022 г. за онлайн дизайн на курсове, сертифициран FMS практик на ниво 1, сертифициран специалист по спортна кондиция и сертифициран специалист по фитнес хранене.

Лари Смит – професор по икономика в Университета на Ватерло в Канада, обучава своите студенти да намерят кариерите, които наистина ще обичат. Той е професор по икономика в Университета на Ватерло. Известен разказвач и защитник на младежкото лидерство, бил е ментор на много от своите студенти по управление на стартиращи бизнеси и кариерно развитие. Най-забележителният стартиращ бизнес, който е съветвал в зародиш, е Research in Motion (RIM), производител на BlackBerry.

Забележка:

Експериенциалните упражнения в психотерапията са техники, насочени към пряко преживяване на емоции и придобиване на нови опит чрез въображение, ролеви игри и телесни практики за промяна на дълбоко вкоренени нагласи и патерни на поведение. Те помагат за „преживяване“ на травмата, например чрез „рескриптинг“ (пренаписване – изменение на травматични спомени), а също така изследват различни вътрешни „режими“ (както в схема-терапията) чрез ролеви игри, където участниците изпробват различни роли, за да разберат тяхното влияние.

-Цел на еспериенциалните упражнения – не просто да се разбере проблемът, а да се почувства и преживее в безопасна среда, така че мозъкът да възприеме новото преживяване като реално.

Основни техники:

-Рескриптинг (пренаписване): Пресъздаване на травматично събитие във въображението, променяйки резултата му, за да се даде на вътрешното дете това, което му е липсвало.

-Ролева игра: Разиграване на сценарии за разбиране и преживяване на различни режими (напр. Уязвимо дете или Критик).

-Работа с въображението: Използване на образи за активиране на емоции.

-Телесни практики: Техники, които работят с тялото за освобождаване на емоции.

-EMDR: Десенсибилизация и преработка чрез движение на очите (EMDR), насочена към преработка на дисфункционални спомени.

Къде се прилага:

-Схема терапия: За работа с ранни неадаптивни схеми чрез преживяване на емоции.

-Когнитивно-поведенческа терапия (КПТ): Допълва когнитивни (логически списъци с „за/против“) и поведенчески техники.

-Екзистенциална терапия: За осмисляне на ценности и отговорности.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

/

Психологическото заключение има своя собствена структура, което означава, че е написано по определени правила. Тези правила са се развили чрез обширна практика и улесняват структурирането на съдържанието и разбирането му. Тази форма е подобна на структурата на патопсихологичното заключение.

I. Всяко психологическото заключение има заглавие – например, „Заключение от психологическото изследване на пълно име... пол, възраст... години, образование...“

По желание и ако е необходима паспортизация,  в „шапката“ могат да бъдат включени допълнителни характеристики.

II. В първият абзац на заключението обикновено, но не е задължително се посочват причините за искането на клиента или мотивите за насочването му за изследване. Например, в учебните заключения това обикновено изглежда така: „Изследването е проведено по инициатива (или искане) на експериментатора.“ Този абзац включва и оплакванията, (ако има такива) на изследваното лице (клиента, пациента), свързани с целите и съдържанието на изследването.

III. Вторият и третият параграф на заключението са посветени на описание на отношението на участника към изследването и контакта. Тези данни са от изключителна важност, тъй като определят нивото на валидност и достоверност на резултатите от изследването. Те са особено ценни в контекста на изследванията на личността, тъй като често включват проективни методики и въпросници, които изискват откритост и сътрудничество от страна на изследвания. Клиничният метод на психодиагностика изисква строго индивидуално изследване. Това изследване започва от момента, в който изследваният (пациент, клиент) престъпи прага на вашия кабинет. Близкият контакт, установен между участника и психолога по време на всички процедури, позволява значително да се повиши разбирането на важни психологически особености на изследвания, а също да осигури прецизен контрол върху степента достоверност и валидност на резултатите от изследването. Ако с изследваното лице не бъде установи свободен, открит контакт и изследваният не е заинтересованост от сътрудничество,  остава съмнение за валидността и надеждността на резултатите. Тази особеност психологът задължително следва да посочи в заключението.

Забележка: Освен познанията за психодиагностичните процедури, клиничният психолог трябва да притежава умения за анализ на съвместната дейност.

Характеристики на отношението към изследването

Най-краткият начин да се опишат характеристиките на отношението към изследването е: „адекватно“, „неадекватно“, „формално“. Квалификацията на отношението към изследването е важна част от клиничното изследване на личността, тъй като от тези характеристики пряко зависят валидността и достоверността на резултатите.  

Мотивацията за експертизата е важен елемент от клиничното изследване. Той е единственият „лост“, с помощта на който можете да манипулирате поведението на изследваното лице.

Признаци за адекватно отношение към изследването

1.Степен на формиране мотивация за експертиза. Признаци за формирана мотивация за експертиза са:

а) адекватност на емоционалните реакции на успех и неуспех;

б) адекватност на реакциите на коригиращите коментари на експериментатора;

в) интерес към резултатите от изследването. Последното се проявява в следното:

-открити въпроси по повод успеха/неуспеха на изпълнението на задачите;

-уточняване на неясни аспекти от инструкциите;

-точност и старание при изпълнение на задачите.

2.Липса на признаци на предразполагащо поведение (вижте по-долу).

3.Липса на признаци на психична патология, възпрепятстващи формирането на мотивация за експертиза.

Признаци за неадекватно отношение към изследването

1.Липса на мотивация за експертиза. Анализират се същите признаци, както в случая с формирана мотивация (виж по-горе), но с обратен знак.

Наличие на признаци на предразполагащо поведение. Под предразполагащото поведение се разбира симулация, агравация и дисимулация.

Симулацията е умишлено представяне на оплаквания за психологически проблеми и трудности, които изследваното лице няма, с цел въвеждане на психолога в заблуждение и последващо извличане на изгода.  

Агравация е умишлено преувеличаване сериозността на психологическите проблеми и затруднения на изследваното лице, с цел подвеждане на психолога в заблуждение и последващо извличане на изгода. 

 Дисимулация е умишлено отричане или омаловажаване значимостта на психологическите проблеми и затруднения, изпитвани от изследваното лице, с цел подвеждане на психолога и впоследствие получаване на някаква изгода.

2.Наличие на признаци на психична патология, които възпрепятстват формирането на мотивация за експертиза. Примерите включват патология на емоционално-мотивационната сфера при някои форми на шизофрения, патология на фронталните лобове на мозъка, алкохолизъм и др.

Признаци на формално отношение към изследването

Признаците са същите като тези при неадекватно отношение към изследването, но формалното отношение се различава по това, че се наблюдава в ситуация на принуда към изследването. В ситуация на принуда подобно поведение следва да се признае за адекватен отговор на нарушен суверенитет на личността.

Характеристики на контакта с изследваното лице

Накратко, контактът може да се характеризира с четири термина: свободен, затруднен, нарушен или формален.

1.Свободният контакт се отличава със следното: лесно се установява и се поддържа по време на цялото изследване. Изследваният отговаря искрено на зададените въпроси. Емоционалните реакции са оживени и адекватни. Изследваният е емоционално синтонен[1].

2.Затрудненията на контакта възникват поради различни причини, включително непсихологически. Например, увреждане на слуха или зрението, или наличие на заекване. Контактът е затруднен в случаи на нисък интелект, както и при аутистичен или подрастващ негативизъм.  

3.Нарушението на контакта води до невъзможност за установяване или поддържане на продуктивен контакт и в крайна сметка до недостъпност на изследваното лице до диагностичните процедури.

4.Формалният контакт обикновено се наблюдава във връзка с формално отношение към изследването. Например, характеристиката на формален контакт може да бъде формулирана така: „Изследваният не участва активно в контакт, държи се предпазливо и избягва открити отговори на въпроси (вариант: често отказва да отговаря на поставени въпроси). Поддържа дистанция, опитва се да контролира емоционалните си реакции и е обременен от ситуацията на изследване.“

IV. След описанието на отношението към изследването и контакта, следва основната част на заключението. Обикновено психологът има максимална свобода при избора на „композиция“ тук. Изисква се само посочване на използваните психодиагностични методи при изследването.

При повечето изследвания психологът използва повече от една методика. Това усложнява структурата на заключението и изисква психологът да може да комбинира резултатите от няколко методики. В такава ситуация начинаещите специалисти и студентите са силно изкушени да опишат резултатите от всеки метод поотделно, т.е. да напишат две заключения под една „шапка“. Това е погрешно решение и трябва да се избягва на всяка цена! Четящият заключението трябва да получи цялостна представа за личността на изследваното лице. Обединението на различни данни е задача на психолога, а не на читателя.

При планиране на изследването и избора на психодиагностичен инструментариум, специалистът обикновено взема предвид „припокриването“ на характеристиките, разкрити от всяка методика. Този подход помага за повишаване на валидността и достоверността на изводите, тъй като резултатите от различните методики след това се потвърждават взаимно. „Припокриването“ на характеристиките позволява да се интегрират резултатите в едно цяло. Например, съществуват множество такива припокривания между резултатите от методиката за изучаване на самооценката на Дембо-Рубинщайн и изследването на нивото на претенции. И двете характеризират нивото на самооценката, нивото на своите възможности, различни аспекти на реалистичността на „Аз-концепцията“, устойчивостта на самооценката и процесите на целеполагане.

Естествено, освен припокриванията, всяка методика има свои уникални характеристики, които също трябва да се вземат предвид при съставяне на заключението.

V. Заключението завършва с резюме. Резюмето е изложено в отделен абзац и започва с уводните думи: „И така...“ или „Следователно...“

, или „В контекста…“ Това е кратко и сбито обобщение на резултатите от изследването. Резюмето има няколко задачи:

-да обобщи изводите от проведения анализ от основната част на заключението;

-да подчертае най-важните моменти и резултати от изследването;

-да направи последен опит да разясни на неспециалиста, четящ заключението какъв е основния му смисъл.

Ако пред психолога са били поставени специални въпроси, на които да се отговори в резултат на изследването, те също се включват в резюмето.

Важно правило: в резюмето са недопустими разсъждения или анализ, а само изложение на вече получените резултати. С други думи, то не може да съдържа нищо ново, което не е присъствало в основната част на заключението.

При писане на резюме обикновено се използват три стилистични похвата, които помагат за сбито синтезиране на няколко идеи в едно изречение.

Първият стилистичен похват използва метафората фигура-фон и изглежда по следния начин: „По този начин, на фона на еди-кой си/какво си, на преден план в изследването изпъква …..“ „Фонът“ трябва да бъдат личностни черти, които по един или друг начин са повлияли на повечето резултати от изследването. Това може да бъде настроение, обща неустойчивост на самооценката и целеполагането или важна особеност от отношението към изследването и т.н. В крайна сметка психологът решава какво да използва като „фон“ и какво като „фигура“, тъй като основното тук е да се обединят резултатите и да се подчертае главното.

Вторият стилистичен похват се използва тогава, когато резултатите изключват използването на първия похват. Този похват служи за подчертаване на главното. Изглежда приблизително така: „И така, на преден план в изследването се очертаха като основни елементи ….“

Третият стилистичен похват се използва за допълване и комбиниране на предишните: „По този начин изследването разкри съчетание от това и това.“

За пояснение на тези общи положения, по-долу са предоставени примери за заключения, обединяващи резултатите от изследване на самооценка с методиката на Дембо-Рубинщайн и изследването за ниво на претенции с методиката на Хоуп.

Образци заключения по резултатите от изследване на самооценката и нивото на претенции

Пример 1

Заключение от изследване на личността: трите имена, възраст – 45 години, пол – женски, образование – висше.

Изследването е проведено по искане на експериментатора.

Изследваното лице демонстрира адекватно отношение към изследването. Отговаря на въпросите искрено, показва адекватни емоционални реакции към успех/неуспех, интересува се от оценката на постиженията си и не са установени признаци на предразполагащо поведение.

По време на изследването е установен свободен, продуктивен контакт, който се поддържа през цялото време на изследването. Изследваната свободно и открито споделя своите виждания по повод предложените за оценка качества и състояния, без да крие чувствата си.

Резултатите от изследването с методиките на Дембо-Рубинщайн и Хоуп разкриват неустойчива понижена самооценка. Може да се предположи, че изследваното лице компенсира относително ниската си самооценка по скала „проницателност“ с нереалистично висока самооценка по скала „самопознание“. По време на беседата тя признава, че „няма разбиране за хората, което често ѝ е причинявало болка, защото не е знаела, че трябва да се защити“, но също така счита, че „не може да научи нищо ново за себе си“. Изследваната  има доста оптимистичен поглед върху живота, за което свидетелстват преките и до известна степен косвените оценки за нивото ѝ на оптимизъм.

Нивото на претенции на изследваното лице е средно, с тенденция да бъде занижено, неадекватно и близко до нереалистично. Тактиките ѝ за целеполагане са неустойчиви и отразяват ригидна мотивация за постижения. Емоционалните ѝ реакции към успех и неуспех не винаги съответстват на поведенческите. Когато преживява успех, изследваното лице проявява смутен смях; когато преживява неуспех, изпитва бурна емоционална реакция, обвинявайки експериментатора: „Прочетохте ми задачата неправилно!“ и критикувайки задачите: „Те (имена на държави, цветя и т.н.)!“ въобще не са толкова много!“ Изследваното лице избягва да избира задачи със средна сложност, обяснявайки, че „е по-добре за нея да спечели висок бал с един много труден въпрос, отколкото с няколко по-лесни“. Включването на защитния механизъм рационализация, позволява на изследваната да повиши сложността на задачата при силно, изразено емоционално преживяване на неуспеха, което води до неадекватна реакция при неуспех. Това показва незрялост на процеса на целеполагане. „Аз-концепцията“ е забележимо изкривена от защитните механизми.

Така на фона на обща неустойчивост и понижена самооценка, и ниво на претенции, на преден план изпъква характерно съчетание от признаци на незрялост на процесите на целеполагане с ригидна мотивация за постижения.

Пример 2

Заключение от изследване на личността: трите имена, 1975 г., пол – мъжки, образование – висше техническо.

Отношението към изследването е адекватно: формирана е мотивация за експертиза, проявява лична заинтересованост към резултатите от изследването, емоционалните реакции към успех/неуспех са адекватни; липсват признаци на предразполагащо поведение, отговаря на въпросите искрено.

Контактът е свободен и се поддържа през цялото изследване.

Самооценката на изследваното лице е неустойчива и забележимо понижена, особено по скали като „физическо здраве“, „твърдост на характера“ и „целеустременост“. По време на беседата изследваният посочва, че някои от проблемите му (физическо здраве) са неразрешими. Идеалната самооценка е понижена по скалите „душевно равновесие“, „твърдост на характера“, „адаптация“, „оптимизъм“ и „физическо здраве“. Няколко други скали също показват леко понижение, предимно там, където текущото състояние е оценено като средно или под средното. Като цяло, по тези скали за сметка снижаване нивото на идеалната самооценка, се постига компенсаторно повишаване на удовлетвореността от себе си.  Компенсаторно е повишена самооценката по скалите „интелект“ и „адаптация“. Това се потвърждава от резултатите от методиката на Хоуп, където нивото на претенции е доста високо, тактиките за целеполагане са ригидни при смесен профил; повечето реакции към неуспех са неадекватни. Няколко признака на методиката на Хоуп показват незрялост в процесите на целеполагане, което съвпада с данните от самооценката, където идеалната самооценка по скалата „ум“ се намира на единия полюс. Може да се предположи, че постигането на успех в интелектуалната сфера компенсира ниската самооценка в други области. Доминиращият мотив, както е демонстрирано от изследването на нивата на претенции, се явява постигането на успех, което е съчетано със неудовлетвореност от себе си по скалата „целеустременост“.

В двете използвани методики присъстват признаци на емоционална неустойчивост, като реакцията към неуспеха е по-изразена, отколкото към успеха, който изследваното лице приема за даденост. Наред с това, изследваният е склонен към самокритика и ниска удовлетвореност от себе си, което се потвърждава както от косвени индикатори за удовлетвореността от себе си, така и от директна оценка по едноименната скалата. Нивото на оптимизъм по косвени признаци и при директна оценка е достатъчно високо. Съгласуваността между косвените и преките индикатори за самооценката е доста висока, което свидетелства за искреност на отговорите и сравнително добро ниво на рефлексия.

В този контекст, на фона на нестабилно ниската самооценка и неудовлетвореност от себе си, се наблюдава компенсаторно завишени претенции в областта на интелекта.  Общата незрялост на процесите на целеполагане и отношението към ценностите се съчетава с ригидни тактики на целеполагане, доминиращи мотиви за постигане на успех и високо ниво на оптимизъм.

[1] „Емоционално синтонен“ означава състояние, в което човек е в хармония и съгласие със собствените си емоции, мисли и поведение, като те се възприемат като естествени и приети, а не като нещо чуждо или тревожно.

„НОВОГОДИШНА ШАПКА“ 

Цел: Да се ​​изследват стереотипите в отношението на обществото към хората с увреждания от гледна точка на конкуренцията и властта.

Размер на групата: 8 или повече души, с налични места за сядане.

Време: приблизително час и половина.

Условия: Подгответе материали за всеки играч, за да направи хартиена шапка; качеството на материалите зависи от бюджета. Главни се явяват:

-парчета цветна гофрирана хартия;

-ножици;

-ролка целофаново тиксо, телбод и торбичка с карфици (поне една, при по-големи групи – повече), къси парчета въже (мека тъкан) за връзване на части от тялото; дълго въже – 10 м. за връзване на групи хора;

-в зависимост от бюджета: пакети с балони (ненапомпани), панделки, дантела, пера, брошки и пр. за декориране на шапките.

Подгответе материали за връзване на връзки и превръзки за очи. Те трябва да са достатъчно меки, за да не наранят играчите, но и достатъчно здрави, за да се завържат. Най-добрият вариант е да използвате нови пелени, сгънати по диагонал. Те са достатъчно големи, за да завържат както ръцете, така и очите.

Процедура/Инструкции:

1.Обяснете сценария: група инвалиди и здрави хора се събират, за да направят хартиени шапки за участие в необикновен парад на новогодишните шапки.

Обяснете сценария толкова подробно, колкото ви подсказва въображението, като наблегнете на социалното значение на парада и важността всеки да има красива шапка (например, възможно някой да иска да впечатли шефа си – работата на човек може да зависи от това).

2.Съотношението на „здравите“ към „инвалидите“ трябва да бъде приблизително 1:5. Играчите с увреждания трябва да са наистина нетрудоспособни. За тази цел, завържете пръстите, китките и целите ръце на играчите, а за някои поставете ръката им зад гърба и я обездвижете, или завържете ръката на играч за стол и завържете очите на един или повече играчи.

3.Другите персонажи са съдиите. Ако има много малко участници, вероятно ще има само един „съдия“, но трима е по-добре, тъй като това генерира повече спорове между тях по повод критериите за съдийско оценяване. След като „съдиите“ бъдат избрани, те се оттеглят, за да разработят критериите за оценяване. Изборът на съдии е особено важен, тъй като именно те са носителите на власт и символизират действието/бездействието на институциите спрямо хората с увреждания.

4.Докато „съдиите“ обсъждат ролите си, разположете „шапкарите“ на една голяма маса или на няколко отделни маси, като се уверите, че четирима от петима играчи във всяка група са „с увреждания“. Материалите, които се дават на „шапкарите“, се осигуряват от тях самите или се вземат от обща кутия за събиране, осигурена от водещия. Ако материалите, които сте подготвили за „шапкарите“, са осигурени от вас, инструктирайте играчите да ги разделят; наблюдавайте разделянето на материалите – по-късно можете да коментирате как е станало това – кой е спечелил и кой е пострадал дори повече от очакваното.

5.Внимателно следете времето, отделено за изработване на шапки, като дадете на играчите не повече от 15 минути, но обикновено десет са достатъчни.

6.След това обявете началото на „парадът на шапките“: състезателите един след друг дефилират пред „съдиите“, носейки шапките си. На този етап обърнете внимание на детайлите: как например се справят „слепите“ играчи или трудноподвижните хора? Някой предложи ли им помощ по време на парада? Ако да, какво се случи? Ако не, защо не? Обърнете внимание как се справиха хората, вързани за столовете си – тези, които практически са приведени в безпомощно състояние?

По отношение на съдиите – осигурете им достатъчно власт да се разпореждат, както и време да обсъждат (спорят) при вземане на решение. И още, окончателната „присъда“ за най-хубава шапка следва да се обяви след парада, като се направи класация за първо, второ и трето място.

7.Накрая съдиите огласяват съдебното решение и играта приключва. Ако на съдиите им отнеме много време, за да вземат решение, което често се случва – тогава позволете на „слепите“ играчи да свалят превръзките от очите си, за да видят шапките си и да се почувстват отново като пълноправни участници в действието. Имайте предвид обаче, че в реалния живот хората често развиват такъв плам в своето „безпристрастно“ отношение към хората с увреждания, че умножават трудностите им – например, може да ги заставят да чакат дълго време в изключително неудобни условия (пози).

Анализ: Споделен опит: по време на една от игрите на „Новогодишна шапка“, жена с „тежко увреждане“ и „здрав“ мъж се сработиха толкова добре, изработвайки шапките си (тя вършеше физическата работа, той предлагаше съвети за дизайн), че партньорството им се превърна в двойно изпълнение – те създадоха шапки за булка и младоженец. Това контрастираше с поведението на млада жена с леко „нараняване“, която беше взела под крилото си възрастен „сляп мъж“. Нейното отношение беше толкова майчинско, че „слепият мъж“ се държеше като дете и посред парада гръмогласно заяви, че трябва да отиде до тоалетната. Трета жена отхвърляше всякаква помощ, дори когато шапката ѝ се разпадна точно преди шоуто и тя трябваше бавно, „превъзмогвайки болката“, да я майстори отново. В същото време „здрав“ мъж не предложи никаква помощ, но е вярно и друго – никой от никого не потърси помощ. Същият „здрав“ мъж работеше през цялото време сам, направи шапка и след това обяви, че ще участва в парада „просто за забавление“, а не като състезател.

Всички тези действия впоследствие след играта, при обсъждането предизвикаха разгорещена дискусия. Един от участниците например остро критикува независимото поведение на „инвалидизираната“ жена, която настояваше сама да си направи шапката. Той каза: „Ако връзването на връзките на обувките ви отнема половин час, разумно е да позволите на някой друг да ви помогне, спестявайки време, за да измайсторите по-добър капан за мишки.“

Всички бяха възмутени от снизходителното отношение на „здравия“ мъж, който отказа шапката му да бъде оценявана наравно с останалите. Това го изненада, тъй като искрено вярваше, че действията му са правилни и справедливи.

Една „дълбоко инвалидизирана“ жена (тя изобщо не използваше едната си ръка, а на другата палецът ѝ беше обездвижен) открито се ядоса на съдиите, които се бяха впуснали в спор по повод тежестта на уврежданията на хората-инвалиди и съответно от тази позиция преценяваха шапките им. Тази жена-инвалид се нахвърли с думите: „Как смеете вие здрави хора, да седите и да спорите кое е „по-лошо“ – слепота или глухота?“ Това разстрои един от съдиите толкова много, че той ни прокле, че сме го „принудили“ да съди. Той каза, че в живота си винаги се е опитвал да не съди никого и не е искал да бъде съдия в играта, но сега се чувства измамен, тъй като е бил принуден да проявява оскърбително и високомерно поведение спрямо другите. В края на тази игрова сесия цялата група в продължение на два часа се впусна в обсъждане, а когато участниците отидоха на обяд (това беше редовен курс), дебатът все още продължаваше.

Заключение: Като общо правило, си струва да се помни, че в игрите с висока степен на  експериенциална имитация^[1], обсъждането отнема два пъти повече време от самата игра. Колкото повече инструкции дадете на съдиите, толкова по-конкретна ще бъде оценката на шапките и определени приоритети на играта ще излязат на преден план. С други думи, още в началото на играта, когато изцяло имате властта, можете да запазите структурата ѝ отворена или, обратно, да ограничите свободата на играчите с конкретни условия. Вашето решение ще зависи от това, какво искате да научат играчите до края на играта, което не са знаели преди.

Ако например работите с група мениджъри, ангажирани в рекламната сфера и искате те да разберат по-добре търговските ограничения, в условия на които те работят и които ограничават техните лидерски правомощия, тогава в „Новогодишна шапка“ можете да предоставите на „съдиите“ списък с критерии, които отчитат пазарната пригодност на шапките и не дават преференциално третиране на „шапкари с увреждания“.

От друга страна, когато работите с група социални работници, бихте могли да ги накарате да изпитат върху себе си социалната дискриминация, с която се сблъскват хората с увреждания. В този случай бихте могли да дадете на някои шапкари по-ярки материали от други, след което да направите „цветността“ един от критериите за оценяване и след играта да попитате играчите с увреждания за техните чувства. Друга стратегия, която бихте могли да използвате, е да дадете на „слепите“ шапкари детски ножици с тъпи върхове. След това, когато анализирате цялото упражнение, може да забележите, че мерките, които обществото предприема за да предпази хората с увреждания от наранявания, понякога изострят техните увреждания.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

[1] Експериенциална симулация (или имитация на преживяване) е създаването на симулации, които позволяват на обучаемите да преживеят или почувстват специфично преживяване, вместо просто да го наблюдават, където ключът е „какво е“ да преживееш нещо (напр. натискане на бутон, преживяване на криза, овладяване на навик). Това не е просто модел, а потапящо преживяване, предназначено да предизвика емоционални и сетивни реакции, подобни на реалните.

„КОЙ Е ЛИДЕР?“

Цел: Да се ​​насърчи дискусия за това как външният вид на хората влияе върху поведението им и поведението на другите към тях.

Размер на групата: 3 души до количество доколкото имате време.

Време: Около 20 минути или повече за по-голяма група.

Място: Класна стая, семинарна зала или конферентна зала. Тази игра може да се проведе по два начина.

1.Осигурете разнообразни предмети за „тоалет“: селекция от шапки, бижута, шалове, вратовръзки, бастуни, чадъри, очила, брошки, огърлици и всякакви други предмети.

2.Ако не можете или не искате да събирате тези предмети, изрежете цветни картинки от стари списания, изобразяващи мъже и жени с различни лица и фигури, в различни облекла и в различна обстановка. Съберете колкото се може повече от тези картинки.

Процедура/инструкции

1.Разделете класа на групи от 3-5 души.

2.Раздайте лични вещи, ако има такива, на всеки участник на една от групите.. След това извадете участниците извън тренировъчната зала – изпратете ги със задача  за няколко минути да се дегизират на силни или слаби, богати или бедни, важни или смешни, достойни или нищожни – каквото си поискат.

3.Докато едната група се преоблича, проведете обсъждане на тема „Дрехите създават мъжете и жените“ – с особен акцент върху символите на власт и сила; и обратно.

4.След около 5 минути поканете отново в залата новооблечената група. Помолете ги да направят „модно ревю“ за останалите участници.

5.Отворете дискусията с впечатлението, което тези измислени герои са направили върху публиката. Например, участничка в една от нашите сесии носеше бомбе, перлена огърлица около врата си и колан; тя държеше и сгънат чадър. По-възрастните членове на публиката викаха „Чарли Чаплин“, „Джуди Гарланд“ и „Марлене Дитрих“. По-младите хора казваха „Бизнес“. Това ни даде исторически преглед към социалните нагласи към мъжкия стил в дамското облекло: някога това е показвало професионална ангажираност на жената, а в по-близки времена подчертава нейния статус на мениджър.

6. Ако нямате костюми, дайте на всяка група комплект цветни картинки и ги помолете да намерят лица, облекла, обстановка и различни аксесоари, които символизират сила, лидерство, стрес, конфликт и т.н. След това помолете членовете на групата да обосноват своя избор.

Анализ: Как външният вид влияе върху нашите впечатления за класа, статус, богатство и власт? Спомням си сесия с група, която прекара почти час в разговори за облеклото като начин за легитимиране и демонстриране на могъществото на носещия го. Участниците си показваха един на друг предмети, които обикновено носят (например много скъпи часовници със сложни механизми) като символи на статус.

Мъжете, по-специално, посочваха и други неща като символи на властта, включително коли, къщи и красиви жени. По-късно разширихме тази идея, за да изследваме определени женски символи на властта – например скъпи бижута, кожи и парфюми – и относителното значение на тези символи за, да речем, „бизнес“ жени (в копчета и панделки). Обсъдихме и как трябва да се обличат днешните жени мениджъри, за да отстояват правото си на лидерство.

Заключение: Бъдете внимателни: тази дейност понякога може да предизвика неочаквани и дори тревожни реакции от участниците. 

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

„СТАТУС“

Цел: Да се ​​демонстрира как представите за сила и власт влияят върху поведението.

Размер на групата: Всякакъв размер, започвайки от 5 души, стига да има достатъчно място за всички да се подредят (опашката може да е виеща се, ако е необходимо).

Време: Около 20 минути.

Място: Това е друго упражнение, в което играчите се движат из стаята – този път, за да създадат един вид жива база данни, получена в резултат на проучвания на общественото мнение. Следователно, стаята трябва да има сравнително малко мебели. Ще ви трябват стикери (лепящи листчета), които могат да се поставят на челата на участниците.

Процедура/инструкции

1.Раздайте стикери и маркери на един или повече доброволци (в зависимост от броя на участниците).

2.Помолете участниците да измислят хипотетични професии (занимания, дейности) за себе си – няма значение какви са те. Всяка дейност ще бъде написана на отделно лепящо листче.

3.Разпределете тези стикери на случаен принцип между играчите и ги помолете да ходят в кръг, като се представят взаимно за своите дейности.

4.Помолете всички да се подредят в средата на стаята според статуса си, като начело е човекът с най-престижната работа. Редът на подреждане е по избор на играчите.

5.Обявете, че всеки има 10 минути (или 15, или дори повече, ако групата е голяма и шумна). След това се оттеглете напълно от дейността; адресирайте всички въпроси към групата. Подчертайте, че критериите за определяне на определен „статус“ са маловажни. Може да се наложи да ги побутнете леко, като начертаете линия или посочите в кой край на стаята трябва да е главата на редицата и в кой на опашката, но най-вероятно ще се окажете с разнородна група от неравностойни хора, някои от които продължават да спорят кой трябва да застане пред кого.

6.Внимателно ги укротете („Вие сте медицинска сестра. Мислите ли, че статусът ви е по-висок от този на продавача? Е, ако е така, тогава застанете отпред!“).

Анализ: Обсъдете получената йерархия. Как и защо са стигнали до нея? Косвено искате да знаете дали отношението на играча към определена професия автоматично определя позицията, която съответният специалист трябва да заема в състава. Повлияли ли са професиите на играчите на собственото им поведение и на поведението на другите към тях?

Например, професията педиатър се счита за престижна и високоплатена. Трудно ли беше за играч с етикет „Педиатър“ да се озове начело на опашката или някъде наблизо? Очаквал ли е този играч да срещне някакви проблеми? От друга страна, играчът с етикет „Боклукчия“ озова ли се на края на опашката? Ако е така, оспорил ли е играчът това или го е приел за нормално? Ами професии като „Учител“ и „Социален работник“? Къде се озоваха те?

Някой предложи ли е критерии за определяне на статуса, без да обвързва професията с мислене за пари?

Заключение: Според нашия опит, терминът „Статут“ е най-показателен когато се използва с групи от различни национални култури, политически фигури, играчи, които в реалния живот принадлежат към малцинства в неравностойно положение и групи от много високопоставени администратори (въпреки че опитът да се етикетират челата на висшите администратори сам по себе си се превръща в игра на статус). Различните групи създават много различни списъци и играта постоянно изглежда генерира интересни – понякога разгорещени – дебати за лични ценности, които противоречат на общественото мнение, както и за статус, пари и власт.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

„ИЛИ – ИЛИ“

Цел: Да се ​​помогне на участниците да разберат по-добре какво влияе върху решенията на хората и ги мотивира да действат по начина, по който го правят. Това е важно за разбирането защо лидерите водят, а подчинените се подчиняват.

Размер на групата: В идеалния случай около 15 души, но можете да играете „Или/или“ с 5-6 души, 50 или дори повече. Ако има много хора, ще трябва или да преместите мебелите, или да използвате по-отворено пространство – коридор, фоайе, вестибюл или дори училищна площадка.

Време: Около 20 минути.

Място: Това упражнение може да се направи в края на всяка статична дейност, при която участниците прекарват известно време на бюра или маси.

Процедура/инструкции

1.Помолете всички да се подредят в средата на стаята.

2.Кажете им, че ще им зададете няколко въпроса, на които ще отговорят, като направят три крачки наляво или надясно или като останат там, където са. Първата серия въпроси е:

-„Вчера ли сте? (Ако е така, преместете се наляво)“;

-„Днес ли сте? (Ако е така, останете на място“);

-„Утре ли сте?“ (Ако е така, преместете се надясно)".

Повторете въпросите няколко пъти, ако е необходимо. Обърнете внимание, че молите играчите да се отъждествят с тези думи в пълния им смисъл, който те им приписват.

3.Възможно в началото е да има известно объркване, при което няколко души ще се преместят наляво или надясно. Изчакайте разбъркването да спре; след това помолете тези, които са взели видимо решение, да обяснят защо са избрали определена дума. Например, те биха могли да се нарекат „Вчера“ заради любовта си към миналото – стари навици, сгради и т.н.; или „Утре“, защото са млади и бъдещето принадлежи на тях. След като другите играчи чуят тези твърдения и разберат какво се изисква от тях, някои може да напуснат центъра и да се преместят наляво или надясно. Други ще останат в „Днес“. Попитайте отново защо хората „гласуваха с краката си“ по начина, по който го направиха. Можете да измислите колкото искате ситуации „или-или“, но ето още няколко варианта:

-Вие сте: текстови редактор? златна писалка? или обикновен молив?

-Вие сте: табела с надпис „Отворено за посетители“? „Влизането е забранено“? Или „Скоро ще се върна“?

-Вие сте: планина? долина? или равнина?

-Вие сте: земя? море? или небе?

-Вие сте: град? село? или жилищен район?

-Вие сте: да? не? или може би?

Анализ: Нашето любимо „Или-или“ е: „Вие сте; „фолксваген? ролс-ройс?“ или някаква друга марка кола?“ Причините, които хората посочват, за да се идентифицират с една от горепосочените марки или друг автомобил, включително SUV или дори танк, разкриват много за самите тях. Те казват неща като: „Аз съм „фолксваген“, защото съм надежден, икономичен и безопасен“ или „Просто ми харесва идеята да съм „ролс-ройс“ – той е мощен, шикозен и много по-добър от всичко друго“ или „Аз съм „джип“, защото ми напомня за поход в планината“.

Заключение: Насърчете участниците да се питат взаимно за избора си. Обясненията винаги са ангажиращи; слушателите ги намират за съдържателни. Целият процес трябва да повиши самоосъзнаването и разбирането на собствените и чуждите мотиви.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

„ИГРАТА НА РОДЖЪР“

Наричаме това упражнение „Играта на Роджър“, защото мъж на име Роджър ни разказа за него за първи път.

Цел: Демонстриране на способността на лидерите да накарат хората да се държат по начин, по който иначе не биха се държали при предложените обстоятелства.

Размер на групата: минимум 8-10 души; в идеалния случай около 15-20; максимум около 30. Играта на Роджър работи най-добре в класна стая, където няма твърде много хора и има достатъчно място за всички да се редуват на дъската.

Време: около 20 минути.

Място: Класна стая с черна или бяла дъска; ще ви трябват химикалки или пастели с различни цветове. Това упражнение изисква паричен фонд. В идеалния случай той трябва да се формира от дарения от участниците. Ако по някаква причина това не е така, донесете достатъчно дребни пари, за да дадете (не да дадете назаем) на всеки участник минималната сума, необходима за създаване на фонда.

Процедура/инструкции

1.Обявете, че играта е посветена на победа и загуба.

2.Вземете 5, 10 или 20 пенса от всеки играч, за да създадете награден фонд. В зависимост от социално-икономическия статус на играчите, можете да извлечете между 50 пенса и един паунд от всеки играч. Обикновено, колкото повече пари има във фонда, толкова по-мотивирани са играчите. Ако работите с мултикултурна група, някои участници може да имат консервативни възгледи за хазарта. При такива обстоятелства може да е по-добре да замените парите с нещо друго – например, опаковани бонбони.

3.Начертайте мрежа от 36 квадрата (6 x 6) на дъската.

4.Определете двама души от класа за капитани на отбори. Най-видими резултати ще бъдат постигнати, ако изберете участници, които вече са били признати за своята склонност към съперничество и темперамент, така че е най-добре да играете „Играта на Роджър“, когато сте опознали добре играчите. За да повдигнете морала, използвайте думите „член на отбора“ и „капитан“.

5.Помолете капитаните да изберат своите отбори, като се редуват да избират по един човек от цялата група, докато всички бъдат избрани.

6.Хвърлете монета, за да решите кой ще избере пръв. Ако остане един човек, той става съдия. Ако не остане никой, вие ще бъдете съдията. Дръжте се така, сякаш приемате цялата тази подготовка много сериозно.

7.След като отборите бъдат избрани, дайте на всеки капитан парче тебешир (маркер) с различен цвят.

8.Кажете на всички, че играта е разновидност на „кръстчета и нули“. Във версията на Роджър, членовете на отбора се редуват да поставят или нула, или кръстче на дъската. Ще има общо 18 хода; задачата на всеки отбор е да завърши колкото се може повече хоризонтални или вертикални редове от кръстчета или нули. Повторете това колкото пъти желаете, но целта на играта посочете само веднъж.

9.Обявете, че за всеки завършен ред, печелившият отбор получава 20 пенса (или 50, или 10 бонбона, или каквото и да е). Поканете капитаните да инструктират отборите си и им дайте няколко минути, за да обсъдят стратегията. Може да искат да си шепнат, за да не може противниковият отбор да чуе.

10.Подредете двата отбора пред дъската, като капитаните са отпред. Уверете се, че всеки капитан има тебешир (маркер). Започнете играта, като всички играчи сверяват секундната стрелка на часовниците си : „Готови... старт... СТАРТ!“

След като играта започне, всеки член на отбора има 15 секунди, за да се приближи до дъската, да отбележи X или O, да подаде тебешира на съотборник и да се премести в края на редицата. По този начин всеки отбор се редува да поставя маркировки дъската, докато всички ходове се изчерпят.

11.Ако някой се движи твърде бавно, започнете да броите секундите на глас. Поддържайте постоянно темпо и нагнетявайте напрежение и го усилвате.

Анализ: Играли сме тази игра стотици пъти с голямо разнообразие от учебни групи и в нея неизменно присъства дух на съперничество. Във всеки отбор минимум един играч умишлено ще пречи на другия отбор да завърши ред. Правило е съотборниците устно да насърчават саботьорите. Играта обикновено завършва наравно или някой прави грешка от вълнение и напрежение, която позволява на другия отбор да завърши реда. Ако това се случи, ние незабавно присъждаме награда на победителя. След това демонстрираме, че всеки отбор може теоретично да завърши максималния брой редове – всеки по три, което би донесло и на двата отбора заслужена награда; това обаче е възможно само чрез сътрудничество. И така, какво означават думите „спечели“ и „загуби“? Дали победата включва неизбежна загуба, при която победата непременно означава загуба на някой друг? Всяко съмнение в това ще бъде пълна изненада, дори шок, за някои играчи: „Разбира се!“ Те ще заявят: „Трябва да победиш конкурентите си!“ или може би нещо като: „Трябва да победиш противниците си!“

Може да изразите предположение, че победата е по-лесна с нечия помощ; или че другите ще ви помогнат да спечелите, ако видят, че биха могли да извлекат някаква полза за себе си.

Може да поискате да разкриете стратегията, която сте използвали, за да ги „настроите“ за „Играта на Роджър“, като обясните, че сте:

-избрали сте за капитани умишлено играчи, които в по-голяма степен от останалите са настроени към съревнование и противоборство;

-представили сте играта като състезание, като по този начин сте предопределили отношението на играчите към нея;

-определили сте времеви ограничения, така че играчите да нямат възможност да спрат и да обмислят алтернативни начини на игра;

-мотивирали сте играчите да се състезават, като сте определили награди при победа;

-провели сте дейността по линеен, логичен и последователен начин, прикривайки вградени предположения.

Предвид тези влияния, може да се каже, че тактиките на участниците са се основавали на повече от просто обективни критерии. Техните възприятия са били значително повлияни от начина, по който е било представено упражнението.

Заключение: Ако срещнете група, която отказва да „играе вашата игра“ и екипите избират сътрудничество пред конкуренция (въпреки че това рядко се е случвало в нашия опит), обсъдете вашия лидерски провал с тях. Техните отговори могат да разкрият много за вашия лидерски стил.

Източник: Leadership training. Elizabeth M. Christopher/Larry E. Smith. Kogan Page Ltd

„Сигналистически въпросник“ (Хекс)

Тази методика за експресна диагностика ви позволява да определите вашия поведенчески тип личност чрез самооценка, оценка от друг и оценка от група.

Въпросникът включва 38 твърдения, всяко от които предполага поведението на човек в конкретна ситуация.

Инструкции: Предлагаме ви списък с твърдения. Запознайте се внимателно с всяко едно от тях. Ако твърдението е вярно, получавате 2 бала; ако твърдението е само частично вярно, получавате 1 бал; ако твърдението е невярно, получавате 0 бал. На отделна регистрационна бланка отбележете вашите отговори.

Забележка: методиката позволява да се определи поведенческия тип личност и посредством оценка на друго лице или група, към която принадлежи изследвания.

Въпросник:

1. Неспособен да запази спокойствие, ако е игнориран; стреми се да привлече внимание.

2. Проявява малък интерес към вътрешния си свят, емоциите, чувствата или преживяванията.

3. Обръща внимание на вътрешния си свят, води мисловен дневник.

4. Обича светски начин на живот и придава значение на условните форми на вежливост.

5. Говори малко и рядко се смее.

6. Много приказлив, способен да намери изход от всяка ситуация и да извлече полза от всяко начинание.

7. Цялото му поведение се ръководи от принципи, спазва графици и правила.

8. Живее безгрижно, старае се да извлече максимума от живота.

9. Работи усърдно, упорито преследвайки далечни цели.

10. Живее без грижи за миналото или бъдещето.

11. Често и надълго размишлява върху минали събития, питайки се как би могъл да постъпи различно.

12. Сърдечен, щедър, душата на компанията и весел човек.

13. Става раздразнителен, когато му противоречат.

14. Иска да изглежда най-добре, обвинява другите в необективност.

15. Държи се с достойнство, но упреква другите за формалност, помпозност и церемониалност.

16. Лесно намира общ език с другите и се адаптира лесно към нови ситуации.

17. Методичен ум, предпочита ред, схеми, графици и регулярност.

18. Търси промяна, забавление и вълнение.

19. Обича уединението, страхува се от контакт и страда от неразбиране от другите.

20. Щастлив, че е жив, оптимист, вярва, че всичко ще се нареди.

21. Тревожен, нерешителен, плах, не е уверен в себе си, в своите сили.

22. Бързо взема решения и педантично изпълнява замисленото.

23. Притежава вроден авторитет, тип водач, ръководител.

24. Упрекват го, че поема твърде много задачи и не довършва започнатото.

25. Много е взискателен към себе си и към другите.

26. Упрекват го, че не винаги се грижи за себе си – немарлив и мързелив.

27. Благоразумен, бдителен, предпазлив, прозорлив с независим характер, малко податлив на външно влияние.

28. Има много мек характер, внушаем, позволява на другите да го водят.

29. Упрекват го, че е инатлив и лесно се обижда.

30. Умишлено циничен, язвителни, ироничен.

31. Чувства, че привлечен от велики дела и трудни начинания.

32. Проявява интерес към необичайното, странното и мистичното.

33. Придържа се към редовен начин на живот и своите навици, не взема прибързани решения.

34.Упрекват го за непостоянство, известна агресивност, раздразнителност и враждебност.

35. Много е търпелив и упорит в работата си.

36. Търси удобство и спокойствие навсякъде.

37. Склонен е към излишество, крайности и безразсъдство.

38. Създава впечатление на безразличен, равнодушен и не проявяващ интерес към хората, събитията или нещата около себе си.

Обработка на резултатите.

В таблицата са представени номерата на твърденията, отнасящи се към съответните поведенчески типове личност. Данните, получени от изследването, се въвеждат в таблицата и общият резултат се сумира по колони.

 Интерпретация на резултатите

1. Страстно-емоционален тип.

Борбен тип, „блести“ с красноречие, емоционално привлекателен, с висок авторитет в групата. Насочва групата към амбициозни задачи и далечни цели. Авторитетът се основава на адекватно ниво на претенции към себе си и другите.

2. Щедро-холеричен тип.

Жизнерадостна личност – душа на компанията, веселяк, стреми се да спечели любовта и вниманието на другите, поддържа добри отношения с всички, но има подчертана и открита антипатия към недоброжелателите.

3. Сантиментално-чувствителен тип.

Интроспективен, много уязвим, раним, чувствителен към всякакви прояви на внимание. Обикновено поддържа постоянен социален кръг за общуване, избягва нови познанства и компания. Стремеше се към уединение.

4. Нервен тип.

Типичен демонстратор, човек на настроението, търсеща натура, склонен да проявява лош нрав, когато се сблъска с провал или е привлечен от религия, мистицизъм и др.

5. Флегматичен тип.

Педант, прецизен, често е работохолик. В обществения живот, е човек с принципи, а в ежедневието, умен, практичен, хитър, находчив, пресметлив. Надежден в работата, той поема основната тежест на работното натоварване.

6. Реалистично-сангвиничен тип.

Внимателен, тих, спокоен, отстъпчив. Адаптира се грациозно към нови условия, хора и събития. Намира смисъл и привлекателна страна във всичко и е опортюнистичен във възгледите си. Привлича вниманието към себе си, но не и към вътрешното си „Аз“. В случаи на неуспех, той се реалистично се надсмива над себе си и проявява цинизъм.

7. Апатичен (равнодушен) тип.

Отшелник, търсещ спокоен и тих живот. Упорит, агресивен, пресметлив в бизнеса, преструващ се на безразличие в случай на неуспех.

8. Аморфен тип.

Тип пеперуда, не се оплаква, податлив на внушение. Винаги иска повече, отколкото може сам, стремейки се да се вкопчи в някого.

/