Гневът, умората и разочарованието, натрупващи се от ежедневните проблеми, могат да ви накарат да кажете неща, които всъщност не мислите. И много често децата са тези, които страдат заради умората, проблемите или гнева на родителите си. В края на краищата, те са беззащитни и ви се доверяват. Това означава, че те стават лесни мишени, когато имате нужда да изпуснете парата и да се успокоите. Същевременно не можете да контролирате последствията от всички думи, които казвате на детето си в това състояние. Ето списък с най-опасните фрази, които никога не бива да казвате на дете, независимо от възрастта му, но особено пагубен е ефекта върху малките деца.

1.Не плачи, случилото се няма голямо значение.

Да, те са просто деца, но това не означава, че те нямат проблеми, грижи, скърби, разочарования или страхове. Децата изпитват емоции точно толкова, колкото и възрастните (ако не и повече). Разликата е, че те не могат да ги изразят напълно или да се успокоят сами, както могат възрастните, а това въобще не е добре за детската психика. Затова никога не омаловажавайте страховете, съмненията, конфликтите или дори драскотините, които се случват в живота на детето ви. Помогнете му да се научи как да реагира правилно на тях и да ги преодолява.

2.Иска ми се да приличаше повече на брат си.

Няма да спечелите нищо, като сравнявате децата си. Това може да предизвика само възмущение сред членовете на семейството и със сигурност ще отключите съперничество между момчетата. От тук не е далеч моментът на разправа за това кого родителите обичат повече. Понякога дума, изречена от родителите в състояние на гняв, става причина за дългосрочна вражда между децата. Обективно никой родител не желае това. Затова се уверете, че не прибягвате до сравнения. Всяко дете е уникално и специално по свой собствен начин.

3.Никога не можеш да направиш нищо както трябва.

Никой не иска да чуе това. Представете си как се чувства малката ви дъщеря, когато ѝ казвате такива думи. Колко ужасно чувство е, когато родителите ти мислят, че не можеш да направиш нищо. И дори това да не е вярно и да сте го казали в разгара на момента, бъдете сигурни, че детето ще го помни дълго време. Ако вашето мъниче е направило нещо нередно,  счупило е играчка или е съсипало тортата, поемете дълбоко въздух и се запитайте кое е по-важно. Отговорът винаги е един и същ –  децата са много по-важни от всичко друго.

4.Караш ме да се изчервявам.

Ако детето ви много често се опитва да привлече вниманието на другите, започва да крещи, да скача, да пее или просто да капризничи, може би просто се нуждае от повече внимание. Не забравяйте – потребността на детето да получава внимание е екзистенциална. Никога не изразявайте публично смущението си – нито пред приятели, познати или непознати, нито дори когато сте насаме. По-добре планирате подобно шоу у дома, което ще накара вашето мъниче да се почувства като звезда. Напълно възможно е детето ви да открие артистични таланти. Има още един плюс – това е добър начин да прекарате време заедно като семейство.

5.Ти си много дебел/грозен/глупав.

Децата вярват на всичко, което им казвате. Родителите са най-надеждният им източник на информация, а също и основните хора, които ги обичат. Подобни негативни твърдения могат само да навредят на самооценката на децата ви. Дори ако детето ви е с наднормено тегло или не е най-добрият ученик в училище, отговорността за това е предимно ваша. Това означава, че не сте успели да научите детето си да се храни правилно и не сте следили наистина напредъка му в училище, а може би дори сте забравили да проверите дали си е написало домашното. Така че сега трябва да се съсредоточите върху силните страни на детето си, а не да фокусирате вниманието му върху вашите собствени несъвършенства. Въпреки че, несъмнено, трябва да коригирате пропуска.

6.Съжалявам, че те родих.

Няма нещо по-лошо, което едно дете може да чуе от родителите си. Никога, при никакви обстоятелства, не казвайте това на детето си. Дори като шега. Колкото и тъжно да е да се осъзнае, не всички деца се раждат в любящи семейства и не всички родители искат детето си. Детето никога не бива да знае, ако сте имали някакви съмнения по този въпрос. То иска да знае, че е желано и обичано, независимо от грешките, които допуска.

7.Писна ми. Не те обичам.

Понякога, без дори да го осъзнаваме, започваме да се шегуваме така с децата си. Например, тригодишната ви дъщеря е разстроена, защото не ѝ давате да хапне втора топка сладолед след обяд. Опитвате се да ѝ обясните няколко пъти, че сладоледът в големи количества е вреден за нея и затова няма да може да получи това, което иска. Тя обаче не реагира на подобни думи. Тя се ядосва, плаче и казва, че не ви обича. В такава ситуация може да ви се стори, че най-лесното нещо, което можете да направите, е да й кажете същото. Но истината е, че това само ще навреди на дъщеря ви, защото ще създаде у нея несъзнаван страх. Каква би била правилната реакция? Трябва да ѝ обясните отново защо не може да получи допълнителна порция десерт и след това да ѝ напомните, че винаги ще я обичате, дори и да ви е ядосана. Тя ще може да разбере от този урок много повече, отколкото можете да си представите.

Ако поставите чувствата и благополучието на децата си на първо място и положите малко усилия върху себе си, можете да избегнете тези вредни фрази, а децата ви ще се чувстват обичани и защитени от всичко, което може да им се случи.

1.През целия живот на детето, докато расте, му разказвайте как не сте искали да го родите, как сте искали да направите аборт, как сте искали момиче, а не момче или обратното.

2.Заставете детето, веднага щом се научи да говори, да помоли баща си/майка си да спре да върши неща, които не ви харесват. Редовно уреждайте разправии с баща му/майка му пред детето, като предварително му показвате, че за всеки случай трябва да бъдат скрити ножовете в къщата (или други опасни предмети). Когато стигнете пиков момент на непоносимост, разведете се с баща му/майка му, принудете детето непрекъснато да иска пари от съпруга/съпругата и същевременно внушавайте колко е непоносим бившият ви партньор.

3. И запомнете, това е много важно: изливайте редовно целия си гняв, който изпитвате към майка си, съпруга си/съпругата си, към живота и съдбата изцяло върху детето си.

4.Изисквайте детето ви да бъде перфектно. Нека достигне най-големите висоти в спорта или науката, или музиката, или рисуването. Настоявайте да постигне такива висоти, които никой друг човек на Земята не е постигал. И вярвайте, че само вашето дете ще постигне нещо, което лично ви кара да се гордеете с него. Нито за миг не забравяйте, че детето е родено, за да може лично вие в крайна сметка да се гордеете с неговите успехи. Винаги и при всякакви обстоятелства бъдете недоволни от него, критикувайте колкото е възможно повече и по-често за всичко, което прави и не прави.

5.Принуждавайте го да прави това, което искате, независимо от неговите желания, нужди, възможности и способности.

6.Внушавайте на детето си, че трябва да бъде само добро. Игнорирайте го, ако се държи лошо. Не разговаряйте с него и се преструвайте, че не съществува.

7.Мислете за смъртта, изпитвайте постоянна тревожност, контролирайте всяка стъпка на детето си, без да го чувате.

Това са само някои от способите, които работят перфектно и често се обсъждат в кабинета на психолозите.

Какви резултати можете да очаквате?

Първият способ ви позволява да отгледате човек, който не живее, а само оплаква живота си и не може да намери никакъв смисъл в него.

Вторият ви гарантира, че ще отгледате човек с биполярно разстройство.

Третият, четвъртият и петият способ са универсални и могат да се използват както самостоятелно, така и заедно с всички останали.

Шестият метод ви позволява да отгледате човек с панически атаки или суицидни мисли.

Седмият ще позволи да формирате човек с тревожно разстройство на личността.

Психиката на детето е неустойчива, незряла, а личността му не е формирана. За да се формира, са необходими условия за развитие, съответстващи на всеки възрастов период.

Основната потребност на детето, която се забравя е претенцията за признание. За него е особено важно да получава внимание, одобрение, любов и поддръжка. Без тези инвестиции от страна на възрастните, в процеса на неговото възпитание възникват нарушения в развитието, включително психични разстройства.

Дете, лишено от тази хранителна среда, израства напълно дезориентирано като възрастен в живота. Чувствата, които непрекъснато ще го съпровождат са: страх, объркване, безнадеждност.

Очевидните проблеми могат да започнат още около 14-годишна възраст, когато възникват трудности с ученето и то не защото тийнейджърът не може да разбере образователния материал или защото например изпада в ступор, в тревожно състояние или в състояние на пълна апатия.  Тогава то няма да може да се справи с контролната работа, да реши теста или просто може да напусне къщата.

Това може да се случи още през първата ви година в университета. И въпреки факта, че младият човек иска да получи професия и образование, той просто спира да учи поради тези условия и не може да посещава учебното заведение. А дори да учи, не може да се реализира. Той никога няма да има деца, защото ще бъде заседнал в мисли за самоубийство или ще търси смисъла на живота. И той ще открие в това състояние единственото разбиране, че животът няма смисъл.

Проективна методика за косвено измерване на системата за самооценка (КИСС)

Описание на методиката

Методиката за косвено измерване на системата за самооценка (КИСС) е импресивна проективна методика, насочен към получаване на общи представи за системата за самооценка на личността. Разработена от Е.Т. Соколова[1] и Е.О. Федотова през 1985 г. като алтернатива на така нар. директни методи за изследване на личността.

Предшественици на методиката

Сред предшествениците на КИСС е необходимо да се спомене тестът за самооценка на Дж. Лигет (Liggett J., 1959), известен още като „Тест на лицето“. Тестовата процедура изисква сравняване по двойки на представени „размити“ фотографии на лица съгласно четири инструкции: изберете „най-добрата“, „най-доминиращата“, „най-нервната“ и „най-подобната на себе си“. По корелацията между две извадки може да се съди за взаимоотношенията на между променливите, например, висока положителна корелация между последния и един от другите (от първите три избора), показва осъзнаването на индивида за себе си като „добър“, „нервен“ или „доминиращ“. Подобна процедура е използвана по-късно в изследвания за нарушения на мисленето при шизофрения (Bannister D., Francella F., 1966). Според класификацията на проективните методи, тестовете от този тип условно се отнасят като методиките за емоционален избор (Semeonoff B., 1976), но включването на психометрична процедура ги отличава от традиционните проективни техники.

Методиката съчетава характеристиките на проективните технологии на емоционалния избор (към методиките от този клас се отнасят и тестовете на Сонди, Лутошкин и др.) и психосемантичния подход.

Теоретични основи

КИСС е създадена върху  базата на синтез от принципите на проективния и психосемантичния подход към диагностиката на личността. По този начин, използването на косвена (проективна) процедура позволява да се избегнат феномените на социална желателност при самопрезентацията, разкрива не напълно вербализирани или несъзнателни аспекти на самооценката, но подобно на всички традиционни проективни методи, тази процедура сама по себе си е способна да диагностицира самооценката само в най-общ вид. Психосемантичните методи позволяват изучаване на самооценката по по-диференциран начин, като се отчита нейната вътрешна структура и връзката ѝ със самосъзнанието на индивида. Различни модификации на методиката на семантичния диференциал, субективното скалиране и техниката на „репертоарните решетки“, въвеждат изследванията на самооценка в контекста на по-широко изучаване на индивидуалното съзнание на личността, нейния когнитивен компонент и емоционално-ценностното отношение към себе си. Благодарение на замяната на процедурата за пряко скалиране на „Аз-а“ с косвена оценка, чрез скалиране на схематични изображения, става достъпна за диагностика истински преживяната самооценка, а не демонстрираната.

При създаването на методиката авторите изхождат от предположенията, че:

-всеки човек има някакво знание за качествата на своята личност, които може да изрази с помощта на скали за самоописание;

-всеки е способен да определи мястото си в дадена скала, спрямо нейните крайни точки или полюси;

-с косвено скалиране, субектът минимално изкривява картината на самоописанието.

Вътрешна структура

Стимулационният материал за техниката се състои от 10 картички със схематични изображения на лица. Устата е изключена от изображенията, тъй като по време на тестване е открито, че линията на устата може да предизвика систематична промяна в субективното възприятие на стимулационния материал. Формата на лицето и позицията на носа също са еднакви на всички снимки – различията са само в позицията на точките на очите и наклонът на веждите. Десетте картички надвишават по обем размера на краткосрочната памет, но не твърде много, за да се изгуби представения материал.

Психометрични характеристики на теста

Конструктивна валидност

Оценката на конструктивната валидност на КИСС се основава на предположението, че КИСС може да възпроизведе реална дейност по самооценка. Доказано е, че сравнението на схематични изображения се явява основна съставляваща от процеса на самооценяване, точно както изборът на скали, по които се извършва ранжиране, отразяващо реалния процес на оценяване на себе си и на другите хора.

Емпирична валидност

Емпиричната валидност на КИСС е тествана върху 50 изследвани лица: 20 психично здрави индивиди и 30 пациенти с невроза. Сравнението на самооценката на здрави хора и хора с невроза показа значителни разлики в параметрите „ниво“ и „устойчивост“ на самооценката (p= 0,001).

Надеждност на методиката

Надеждността на процедурата за ранжиране по отношение на избрания стимулен материал е проверена чрез сравняване на данните, получени с помощта на процедурата за ранжиране по рангове, получени чрез метода на сдвоено сравнение за конкретен субект в рамките на една експериментална серия. Коефициентът на рангова корелация между тези ранжирания е средно 0,8 (граничната стойност за 10 стимула е 0,69). Това означава, че ранжирането се явява достатъчно надеждна процедура за даден набор от изследвани лица. Данните за валидността и надеждността на методиката се потвърждават и от изследване на самооценката на „психическите“ и „физическите“ качества при здрави индивиди и индивиди със суицидно поведение. Ценността и самооценката на физическите качества при суицидни индивиди са значително намалени (различия по χ2 са значими на ниво 0,001). Общото им ниво на самоприемане също е намалено: r=0,72 за нормата и r=0,38 при суицидантите.

Съпоставянето на данните, получени при апробацията на методиката върху различни клинични групи, повдига въпроса какъв е приносът на всяка съставляваща от емоционално-ценностното отношение към себе си в общото ниво на самоприемане на диагностицирания КИСС. В частност, в хода на по-нататъшната работа е необходимо да се провери хипотезата за по-тясна връзка между самоприемането и симпатията, отколкото между самоприемането и самоуважението.

Процедура за провеждане

В качеството на процедура се прилага ранжировка на „лица“ по параметри, зададени от експериментатора. От изследваното лице се иска първо да се запознае с набор от картички (10 фотографии – брой, по-голям от обема на краткосрочната памет, но достатъчно малък, за да не може изследваното лице да се „изгуби в материала“) и да ги подреди в редица по намаляваща „приятност“. След това на изследваното лице се предлага да опише първото и последното изображение. Тези описания се записват от експериментатора. След това, картичките се разбъркват и експериментаторът моли изследваното лице да ги сортира според параметрите „ум“, „доброта“ и др. Някои от тези параметри са стандартни, т.е. те се предлагат на всички изследвани лица („ум“, „здраве“, „доброта“), а другата част се предлага от експериментатора въз основа на качествата, които лицето е посочило при описанието на първата и последната карти. На финала се предлага на изследваното лице да подреди картите по „сходството им със самия себе си“.

Инструкции

1.“Нека проверим въображението ви. Пред вас са десет картички със схематични изображения на лица. Подредете картичките в редица, така че тази, която ви харесва най-много, да е отляво, тази, която ви харесва най-малко, да е отдясно, а картичките между тях да са в низходящ ред по приятност (харесване).

2.Опишете човека, чието лице е изобразено на картичката, която ви е харесала най-много.

3.Сега опишете човека, чието лице е изобразено на картичката, която ви е харесала най-малко.

4.Подредете картичките в редица, така че отляво да е тази с най-умното лице, отдясно да е тази с най-глупавото лице, а между тях картичките да са в низходящ ред на „интелигентността“ на изобразените върху тях лица и т.н.“

Интерпретация

Математически модел за изчисляване на резултатите

В резултат на тестването на изследваното лице по необходимите ранжировки на признаци се получават n серии от числа от 1 до 10. Математическото изчисление на степента на сходство между тях се извършва чрез изчисляване на коефициента на рангова корелация по следния начин:

1. Изчислява се разликата между първото число на едината серия  d1 и първото число на другата серия  d2. Тази разлика се повдига на квадрат  

2.Операцията се повтаря за всички членове за двете серии (в този случай десет). Получените квадрати се сумират.

3.Получената сума се умножава по 6 и се дели на 990 (специален случай на формулата n(nІ - 1) за n=10).

4.Полученото число се изважда от единица.

Резултатът е следната формула:

По този начин се изчислява коефициентът на рангова корелация между:

1.Ранжировка „харесва ми“ и ранжировка „подобно на мен“.

2.Ранжировка „харесва ми“ и всички останали ранжировки.

3.Ранжировка „подобно на мен“ и всички останали ранжировки.

Обобщеният коефициент може да приема стойности от +1 до -1. Колкото е по-висок  коефициентът, толкова е по-висока степента на субективно сходство между ранжираните признаци. При това, +1 говори за пълно съвпадение на редовете, а -1 за тяхната противоположна насоченост.

Интересно е, че редът за номериране на лицата може да бъде напълно произволен, но резултатите не се променят.

Обработка на резултатите

Формулата изчислява коефициента на рангова корелация между:

-ранжировките по „харесва ми“ и ранжировките по останалите параметри („ум“, „доброта“ и др.);

-ранжировките по „подобно на мен“ и ранжировките по останалите параметри;

-ранжировките по „харесва ми“ и ранжировките по „подобно на мен“.

Предполага се, че:

а) първият ред коефициенти ще даде определена скала от ценности за изследваното лице;

б) вторият ред от коефициенти ще предостави скала от реални самооценки според ранжираните параметри;

в) последният коефициент ще характеризира общото ниво на самоприемане.

Всъщност, ако предположим, че едно изследваното лице е подредило картичките: по параметъра „харесва ми“ в следния ред (серия): 12345678910; по параметъра „доброта“ в същия ред: 12345678910, а по параметъра „ум“ в противоположна посока: 10987654321, тогава е естествено да се предположи, че изследваното лице цени добротата в много по-голяма степен от интелигентността.

Нека също да предположим, че втори участник е подредил картичките: по параметъра „харесва ми“ в следния ред: 12345678910; по параметъра „подобно на мен“ – в противоположна посока: 10987654321.

И нека трети участник и по параметър „харесва ми“ и по параметър „подобно на мен“ да е подредил картичките в същия ред.

Тогава може да се предположи, че първото изследвано лице „приема себе си“ в много по-малка степен от второто.

Продължавайки експеримента, нека предположим, че за друго изследвано лице сме получили следните оценки: „подобно на мен“: 12345678910, „ум“: 12345678910 и „доброта“: 10987654321.

Този резултат ни позволява да се предположи, че това изследвано лице оценява себе си по различен начин по параметъра „доброта“, отколкото по параметъра „ум“.

И така, след провеждане на експеримента, се получават резултати, които е удобно да се представят под формата на графика.

Отляво са коефициентите, отразяващи ценността на даден параметър за изследваното лице (т.е. коефициентите на рангова корелация между ранжирането „харесва ми“ и ранжирането за останалите параметри).

Вдясно са коефициентите, отразяващи самооценката на изследваното лице за тези качества (т.е. коефициентите на корелация между ранжирането „подобно на мен“ и ранжирането на останалите параметри).

Хоризонталната линия показва нивото на самоприемане на изследваното лице (т.е. коефициентът на корелация между ранжирането на „харесва ми“ и на „подобно на мен“).

Интерпретация на коефициентите

1.Коефициентът на рангова корелация „харесва ми“ и „подобно на мен“ характеризира общото ниво на самоприемане на изследваното лице.

2.Серията от коефициенти с ранжировка „харесва ми“, оценява степента на ценност на едни или други лични качества.

3.Серията от коефициенти с ранжировка „подобно на мен“, оценява степента на самооценка на едни или други качества на личността.

-Положителен коефициент означава сходство на серията – положителна връзка между класираните признаци (качество „харесва ми“, „подобно на изследваното лице“).

-Отрицателен коефициент означава смислова противоположност на серията – качеството не се харесва, не е приеман за свое и т.н.

-За условна норма може да се приеме коефициент между 0,35 и 0,65.

Практическо значение

Методиката КИСС е предназначен за измерване на системата за самооценка и има редица предимства пред други психодиагностични методи:

1.КИСС измерва не само нивото на личните самооценки, но и позволява да се реконструира цялата система от самооценки на човек, йерархията на ценностите и личните значения зад нея.

2.КИСС позволява да се идентифицира самооценката на индивида не само чрез сравняване на „Аз“-а с групови нормативни стандарти, но и въз основа на субективно значими индивидуални скали за самооценка.

3.В допълнение към частните самооценки, методът КИСС е способен да разкрие глобалното емоционално-ценностно отношение на индивида към своя „Аз“ – нивото на самоприемане.

Очевидно е, че за да се получи най-пълна информация за определена група изследвани лица, методиката може да бъде модифицирана по такъв начин,  че да отразява специфичните цели на изследването на тази група. Например, когато се изучават трудни тийнейджъри, може да се изучи сферата на „социалното Аз“, като се поставят категории като „Аз съм такъв, какъвто ме виждат другите“, „Такъв, какъвто бих искал да бъда“ и т.н.

Когато се изучават диадичните взаимоотношения в съпружески двойки, може да се предложи съпругата да разположи картичките, „заемайки гледната точка на съпруга“, по отношение себе си или дори вместо съпруга си. Това дава възможност за получаване на „рефлексивна оценка на самооценката“, „отразено отношение към себе си“ и др.

Източници

-Михайлова О.Ю. Диагностические возможности методики КИСС в исследованиях деструктивного поведения // Психологические трудности общения: диагностика и коррекция (тезисы докладов). Ростов на Дону, 1990, С.50-53.

-Соколова Е.Т., Федотова Е.О. Апробация методики косвенного измерения системы самооценок (КИСС) // Вестник Московского университета, Сер.IXY. Психология. 1982, № 3, С.77-81.

СТИМУЛЕН МАТЕРИАЛ

Методика за косвено измерване на системата за самооценка / Примерна бланка за отговори







/

[1] Елена Теодоровна Соколова – професор в катедрата по невро- и патопсихология на Московския държавен университет  „М.В. Ломоносов“, доктор на психологическите науки, професор. Главен научен сътрудник в Московския научно-изследователски институт по психиатрия към Министерството на здравеопазването на Русия. Дъщеря на философа Теодор Илич Ойзерман.

Родена на 17 април 1945 г. в селото. Алексеевка, Саратовска област,

Темата на кандидатската ѝ дисертация разработва под ръководството на професор Б. В. Зейгарник: „Влиянието на мотивацията върху възприятието в норма и патология“. Соколова изучава закономерностите и механизмите за влияние на несъзнателната мотивация върху познавателните процеси, разработва концепция и методи за диагностициране на индивидуалния стил на личността, създава оригинални авторски проективни методи за диагностициране на вътрешно-личностни конфликти в сферата на несъзнаваното и изследва етапите и нивата на развитие на самосъзнанието в подрастваща възраст.

От началото на 80-те години. Основните пациенти на Е. Т. Соколова са хора с гранични и психосоматични личностови разстройства, жени, преживели психологическа травма в резултат на сексуално насилие, хора, страдащи от пренапрежение и стрес със симптоми на мигрена, панически атаки и фобии.

По същото време създава и поддържа професионални контакти с чуждестранни колеги-психотерапевти и по-конкретно посредством форми на съвместни семинари-тренинги в рамките на съвременните тенденции в психотерапията и психологическото консултиране (групов анализ, гещалт-терапия, психосинтез).

Изнася лекции в Московския държавен университет по методи за изучаване на несъзнаваното. По тази тема подготвя над 80 дипломни работи и 7 кандидатски дисертации. Общият брой на научните публикации е повече от 50.

Виртуалността винаги ще бъде не само по-ярка от реалността, но и ясно ще разчита на когнитивната карта на вашето съзнание, когато знае върху какво да щракнете там.

Това може да се постигне с определено съответствие между старите и новите модели на света, към които е насочен обектът на въздействие. Дори при ясно отхвърляне на предложеното от гледна точка на политическа позиция, човек може да открие други измерения в другия, друга версия на неговата идентичност, различна от политическата, която лесно ще се съгласи с предложените изменения (вербовка).

В същото време трябва да се помни, че социалното инженерство се основава и на манипулиране на доверието, когато хакерите проникват в компютърните мрежи, като установяват контакти с най-слабата точка на защита на всяка компютърна система – човека.

На практика това виждаме в случая с телефонно изнудване за пари в битова ситуация с помощта на обаждане: „Синът ви е претърпял инцидент“. В този случай премахването на съпротивата на жертвата се постига поради внезапността на негативното събитие. Въпреки че е фиктивно, човек реагира на него сякаш е реално. С други думи, и тук най-важното е да се изгради доверие. Така наречената циганска хипноза е друг вариант на подобно манипулативно влияние. Освен това, все още има тоталитарни секти със собствени методи за вербовка и задържане на членове. И това е друг също толкова важен проблем на въздействието и също проблем за защитата от това въздействие.

Нека започнем с визия за процеса на вербуване на агенти от професионалисти в тази област. Американският контраразузнавач Дрик формулира следните правила: „Лесно е да водиш хора, когато поставяш техните потребности на първо място, но е практически невъзможно, ако мислиш само за себе си. Ако приемаш целта на друг човек като своя, защо да не те следват? Ако ти не го правиш, защо да го правят те?“

Както виждаме, много неща се решават извън конкретната комуникация, тъй като говорим за сближаване на интереси и цели. Акцентира се върху интересите на масовото съзнание и политическите технологии, както и на рекламата и връзките с обществеността. Всички те заемат позицията на „спасител“ на населението, като професионално отчитат болезнените точки на масовото съзнание, за да изградят такава комуникация.

Можем да видим и насърчаващите моменти, по които разузнавателните агенции формулират правилата си за вербовка на агенти. В миналото например, за набиране на персонал, ЦРУ е използвало модела MICE: Money – пари, Ideology – идеология, Coercion – принуда (или Compromise – компрометиране), Ego – его (или Excitement – хазарт). Тук всички термини са ясни, те са тригери (спусъци, мотиви) за ново поведение.

Отчитането на интересите на обекта за въздействие (кандидатът за вербовка) може да се види и в модела на съвременната вербовка. Днес моделът е RASCLS със следните компоненти, които съответстват на циклите на набиране на персонал: Reciprocation – реципрочност, Authority – авторитет, Scarcity – оскъдност, Consistency – постоянство, Liking – харесване, Social Proof – социално доказателство.

Тези модели на поведение произтичат от шестте принципа на известния изследовател на влиянието Чалдини. Вербовчиците на агенти ги преосмислят, като мотиви за приемане на вербовка по следния начин[1]:

-Реципрочност – създаването на чувство за признателност, например, в случай на вербовка, това е плащане на обяд на първата среща.

-Авторитет – известно е, че престижът е ценен, подчинението на авторитета носи плюсове, а неподчинението – минуси.

-Оскъдност – това, което е налично в по-малки количества, хората ценят повече.

-Постоянство – обществото отхвърля хора, които не са постоянни и предсказуеми в своите действия.

-Харесване – накратко, „Харесваме хора, които ни харесват“.

-Социално доказателство –  това е опората върху социално одобряемото поведение.

Може да има и други мотиви. Например, въз основа на анализ на биографиите на истински шпиони, Стоун въвежда параметър, наречен „недоволство“, който е по-рядко срещан, но според него съществува. Той пише, че недоволните шпиони са били склонни да получават големи суми за работата си, може би за да задоволят някои аспекти на своето недоволство.

Нека обърнем внимание на факта, че всички тези особености едновременно се явяват  характеристики при изграждането на комуникация с кандидатите за вербовка. Те попадат в изкуствено конструирани социални ситуации, които с определена степен на вероятност ги водят към следващото ниво.

Ето още няколко фрази от реалната работа:

- „В контраразузнаването всичко е изградено върху психология и самолюбие. Точно тази идея се опитаха да ми внушат моите куратори от ФБР. Целта беше да се играе със самолюбието на „обекта“ така, че той да направи това, което те искат. Манипулирането и противодействието на манипулациите на руснаците е това, което правех през четирите години, в които бях двоен агент на ФБР, работещ срещу руското военно разузнаване“.

-„Руснаците бавно и много внимателно изграждат взаимоотношения с потенциалния кандидат за вербовка. Съдейки от моя опит, руснаците отказват да водят кореспонденция по телефона или по имейл, те винаги избират срещи лице в лице. Този процес на изграждане на взаимоотношения винаги съдържа три ключови фази, предназначени да сведат до минимум рисковете за руснаците и да увеличат максимално възможностите им в процеса на оценка на потенциален агент.“

Последното изречение се отнася до следващите три етапа: приближаване, където се решава какъв вид контакт да се осъществи; определяне годността на „полезният човек“ за вербовка и накрая, лицето става активен агент и започва да получава реални задачи.

С течение на времето основната мотивация се променя: ако през 40-те години на миналия век тя е била идеологическа, то от 80-те години на миналия век насам се превръща във финансова[2]. Дори онези шпиони, които работеха по идеологически причини, постепенно промениха интересите си към финансови. Това се потвърждава и от други изследвания. Ето какво мисли Пайк, директор на Global Security.org: „Хората обикновено шпионират за комбинация от емоционално удоволствие и възнаграждение. Но каквато и да е причината, в почти всички случаи днес хората държат сметка на парите“. Това отново е стимулиране на комуникацията.

Голям брой текстове излизат под перата на специалисти, когато те напускат екипите си заради работа (вижте например някои от произведенията на Дрик (вижте тук[3]). Това е психологически инструмент за изграждане на доверие, който е необходим навсякъде – от разузнаването до бизнеса.

Ето например заключението от един доста специфичен негов анализ: „Определянето на типа личност и стила на комуникация на дадено лице, а след това и насочването на вербовчикът към тези характеристики, може да помогне за изграждането на взаимоотношения. Служителите на правоохранителните органи, които използват този поведенчески инструмент, изграждат по-силно разбирателство и могат да получат ценна информация при работата по своите случаи“.

В по-общото си разбиране за психологията на шпионажа, ЦРУ акцентира на три фактора: дисфункционалност на личността, кризисно състояние и лесна възможност. Първите са определени отклонения, които човек има. Второто е кризата, в която може да се намира. Третото е, че потенциалният шпионин може да има достъп до други интересни хора (т.нар. агенти-наводчици), не само до класифицирана информация. Тези уязвимости могат да бъдат свързани помежду си.

Наваро очертава[4] общия интерес към информацията: „Шпионажът е може би една от най-древните професии, защото докато има един човек с предимство пред друг, една армия или едно селскостопанско или търговско предимство, няма съмнение, че някой тайно ще се опитва да се сдобие с тази информация или технология. Както един осъден шпионин веднъж ми каза: „Най-ценното нещо на света не е златото или диамантите, а информацията“. В това отношение той е прав. Информацията от всякакъв вид има своята стойност в зависимост от това кой се нуждае от нея и защо“.

Въпреки това, като цяло, има достатъчно изследвания, които свидетелстват, че психологическата мотивация за шпионаж е много сложна. И тогава следва[5] една добра фраза: „Подобно на времето, поведението е предвидимо, но само до известна степен.“

Шпионите разбира се, носят всички недостатъци на човешкото поведение. Следователно, отклоненията в поведението им могат да бъдат разчетени от професионалисти. Много шпиони не са герои, акцентира едно друго изследване[6].

В книгата си „Какво казва всеки“, посветена на секретите на невербалната комуникация, Наваро отделя отделна глава на това как да разпознаем измамата[7]. Той говори за трудността на подобно разпознаване поради голямата практика в заблудата, която всеки има.

Наваро започва работата си в тази област, като публикува бюлетина на ФБР собствения си четирифакторен модел за откриване на лъжата. Тези фактори са разбираеми от имената им: комфорт/дискомфорт, акцентуация, синхронизация, управление на възприятието. Например, относно акцентуирането той казва, че невербално винаги подчертаваме това, което казваме вербално. Лъжците не акцентират толкова на невербалното си действие. Те мислят преди всичко какво да кажат и как да заблудят, но рядко се замислят как точно да представят лъжата.

Наваро например, има интересен анализ на дебатите между Тръмп и Клинтън. Няма конкретни подробности, но са посочени определени правила на комуникативно поведение. Например, той казва за лъжата: „Трудността с лъжата е, че всички ние я практикуваме от много ранна възраст. Като вид, ние умеем с лекота да заблуждаваме другите. Ако търсите например вниманието на своята майка, можете да се преструвате, че сте болни“.

Същите сложни методи за привличане на човек съществуват и във ФСБ (вижте тук[8], тук[9] и тук[10]). Става дума за обучението на особен род агенти: „В страна, в която уж няма секс, е възпитана цяла кохорта от съблазнителки: на бъдещите агенти са демонстрирани порнографски филми, включително такива с всевъзможни девиации. Близо до Казан се намира специална школа, в която постъпват пламенни комсомолки, за да излязат от тук след няколко години като цинични съблазнителки. В това училище обаче са учили не само момичета, но и млади мъже с нестандартна сексуална ориентация“.

Между другото, ФБР провежда изследвания и в друга област – преговорите с терористи за освобождаване на заложници (вижте например тук[11], тук[12], тук[13], тук[14], тук[15], тук[16], тук[17]). Сред някои съвети е и този: „Не се страхувайте от думата „не“.

Моделът на ФБР се състои[18] от пет части:

-активно слушане;

-емпатия;

-рапорт (разбирателство);

-влияние;

-поведенческо изменение.

Тук всички пунктове са разбираеми. По един от тях е известна една добра фраза: „Емпатията е нещо, което чувствате вие. Рапортът е, когато другият почувства същото в замяна.“ И също: „Емпатията е естествен резултат от активното слушане.“ Целият този модел се нарича BCSM – Behavioral Change Stairway Model, т.е. Модел на поетапното поведенческо изменение. Грешките включват: твърде бързо преминаване през етапите и пропускане на някои етапи, за да се ускорят нещата. Но по принцип това е главният механизъм.  

И не само ФБР работи в тази област. Има изследвания[19] и в полицията за склонността към рисковата игра и самоубийствата. Нюйоркската полиция е първата в света, която създава екип от преговарящи. И това е през далечната 1973 г. Техните методи са едновременно близки до обсъдените по-горе и различни от тях (вижте тук[20], тук[21], тук[22]). Между другото, за да попадне служител в тази група, трябва да има най-малко 12 години опит в полицията.

Какви заключения от целия този опит са подходящи за работа не с индивида, както в случая, а с масовото съзнание. Съвършено ясно е, че установяването на доверие е и крайъгълен камък за комуникация с масовата аудитория. Само в този случай можем да се надяваме, че например едно пропагандно послание ще проработи. И в двата случая емоционалните характеристики ще доминират над рационалните. Съществената разлика ще бъде, че при преговорите с терористи, от една страна, има възможност да се чуе другата страна, но от друга страна, трудността е, че тя трябва да бъде преведена на противоположна позиция, която не съществува в такава чиста форма в пропагандата. Преговарящият трябва да бъде добър слушател, а пропагандистът трябва да разчита на социология, за да разбере какво искат да чуят хората в даден регион. Но и двата подхода са на пресечната точка на изкуството и науката.

Интересен паралел с пропагандата може да се открие във факта, че съвременните преговарящи избягват разговори лице в лице, считайки такъв разговор с въоръжен престъпник или психопат за опасен. Те общуват, използвайки технически средства, оставяйки личния контакт само за случаите, когато няма друга възможност.

Съществена разлика между пропагандата и разглежданите направления е, че те нямат толкова ясна поетапна диференциация на своите действия и постигането на конкретни цели на всеки етап. В този план, вербовката и преговорите са „твърди“ комуникации, докато пропагандата е „мека“, което може да се обясни с разликата между личната комуникация в случая на вербовка и преговорите, и масовата комуникация в случая на пропагандата. Освен това, „твърдата“ комуникация е насочена към постигане на конкретен резултат за кратък период от време, което не е така при пропагандата.

Днес дори при военните е налична потребност от провеждане на операции за влияние и прилагане на други методи за мека сила (вижте тук[23] и тук[24]), което на свой ред налага[25] понятието за когнитивна безопасност. Проблемите на информационната война вълнуват дори авиаторите.

Статия в авиационно списание подчертава: „Сложността на информационната война не се крие в теорията, а в практиката. „Победата над сърцето и ума“ изглежда интуитивно очевидна, но се оказва изключително трудна за постигане. Как можеш да убедиш населението, че си прав, когато си непознат, не говориш езика им и не познаваш културата им? Нестандартната война напомня за известния цитат на Сун Дзъ: „Опознай врага си и познавай себе си, и няма да бъдеш победен в сто битки.“ Това със сигурност е разумно наблюдение, но как можеш да „познаеш врага си“ по време на еднократно, кратко разгръщане? Следователно загадката остава как да се използват въздушните сили, като инструмент за постигане на обща политическа цел, без да се елиминира такава причина, като прилагането на излишна сила. „Информационната война представлява особено сложна задача за военновъздушните сили и авиаторите“[26]. В същото време съществува и обратният проблем, когато въздействието е насочено към самия военен персонал чрез социалните мрежи[27]

Днес една или друга версия на работа с разума съществува в почти всяка професия. Присъствието на хора при решаването на всеки проблем има както силни, така и слаби страни. Всичко това обаче се постига с помощта на различни видове комуникации.

[1] Чалдини Р. Б. Психология влияния. Санкт Петербург, 2016

[2] Michalak S. Motives of espionage against ones own country in the light of idiographic studies // Polish Psychological Bulletin. — 2011. Vol. 42. — N 1

[3] https://time.com/98473/top-10-fbi-behavioral-unit-techniques-for-building-rapport-with-anyone/

[4] https://www.psychologytoday.com/us/blog/spycatcher/201007/spies-among-us

[5] https://www.afio.com/publications/CHARNEY_The_Psychology_of_Espionage_DRAFT_2014Aug28.pdf

[6] https://www.thedailybeast.com/inside-the-mind-of-the-spy-agents-struggle-in-the-shadows/

[7]  Navarro J. What every body is saying. — New York, 2008.

[8] https://kp.ua/life/452101-sovety-byvaloho-razvedchyka-kak-poniat-chto-vas-verbuuit

[9] https://www.sovsekretno.ru/articles/obshchestvo/po-lyubvi-ili-za-dengi/

[10] Черкашин В., Файфер Г. В поисках агента. Записки разведчика. — М., 2008.

[11] https://time.com/38796/6-hostage-negotiation-techniques-that-will-get-you-what-you-want/

[12] https://medium.com/the-mission/this-fbi-hostage-negotiation-tactic-makes-you-a-better-leader-a4afe919c18d

[13] https://online.hbs.edu/blog/post/how-to-talk-like-an-fbi-hostage-negotiator

[14] https://garynoesner.com/wp-content/uploads/2014/12/Negotiator-Magazine-Negotiating-with-Terrorists-pdf.pdf

[15] https://www.linkedin.com/pulse/right-first-time-conflict-intervention-alec-coakley

[16] https://propertydeveloperpodcast.com/2017/07/06/33-former-fbi-hostage-negotiator-shares-tips-on-negotiating-better-deals/

[17] Strentz T. Psychological Aspects of Crisis Negotiation. — Boca Raton etc., 2012

[18] https://www.businessinsider.com/can-you-use-hostage-negotiation-techniques-to-improve-your-life-at-work-and-at-home-2012-1

[19] h https://www.pon.harvard.edu/freemium/crisis-communication-how-to-avoid-being-held-hostage-by-crisis-negotiations/ttps://leb.fbi.gov/articles/featured-articles/problem-gambling-and-suicidal-behavior-a-primer-for-law-enforcement

[20] https://www.pon.harvard.edu/freemium/crisis-communication-how-to-avoid-being-held-hostage-by-crisis-negotiations/

[21] https://bakadesuyo.com/2015/11/hostage-negotiators/

[22] https://hbr.org/2002/10/negotiating-without-a-net-a-conversation-with-the-nypds-dominick-j-misino

[23] https://www.rand.org/pubs/research_briefs/RB9628.html

[24] Larson E.V. a.o. Foundations of Effective Influence Operations A Framework for Enhancing Army Capabilities. — Santa Monica, 2009 и Porsche U.R. a.o. Redefining Information Warfare Boundaries for an Army in a Wireless World Santa Monica, 2013.

[25] https://www.rand.org/pubs/testimonies/CT473.html

[26] Haley J.M. Putting the Right Man in the Loop Intelligence, Surveillance, and Reconnaissance Tactical Controllers // Air & Space Power Journal. — 2017. — Vol. 31. — N 1

[27] Waldvoge D.A. Social Media and the DOD Benefits, Risks, and Mitigation // Air & Space Power Journal. — 2017. — Vol. 31. — N 2

За съжаление, много семейства не знаят от първа ръка какво е тийнейджърска агресия. И ако не обърнат внимание на този проблем навреме и не обуздаят детето, то може да излезе извън контрол. И тогава нито заплахите, нито наказанието, нито насърчението ще помогнат.

Какво е тийнейджърска агресия?

Често родителите не могат да разграничат агресията при тийнейджърите от обикновеното лошо настроение, мързел, апатия. Така например, ако ученик не иска да говори с баща си или майка си, това не означава, че ги мрази или се опитва да им съсипе живота. Може би има някакви проблеми и просто се страхува да говори за тях. Паника трябва да се появи, само ако детето:

-прави опити за причиняване на морална или физическа вреда на жертвата;

-тормози животни, умишлено уврежда или унищожава предмети и живи организми.

Тийнейджърската агресия е деструктивно (насочено към разрушение) поведение на детето, което напълно или частично противоречи на правилата и нормите, установени в обществото. В същото време подрастващият съзнателно се стреми да разруши и нанесе вреди на одушевени и неодушевени предмети, да предизвика срив или психологически дисбаланс.

Едно дете може да изразява чувствата си по различни начини. Това може да бъде или обикновена депресия, или експлозия от емоции. Ако ученикът винаги е спокоен и послушен, подобно поведение трябва да изостри вниманието на родителите. Това състояние свидетелства, че ученикът или натрупва агресия, или просто не е в състояние да отстоява своята гледна точка (мнение, интереси, себе си). И в двата случая това състояние е взривоопасно, изпълнено с последствия.

Как се проявява агресията при тийнейджърите?

Тийнейджърската агресия се проявява по различни начини. Някои обиждат съучениците си, други имат нужда да доказват физическото си превъзходство. Някои се опитват да обидят по-слабите, други реагират грубо дори само на съвети или забележки. Има няколко вида агресия:

Физическа – физическата агресия сред тийнейджърите е може би най-опасната. Основната цел на такова дете е да причини болка и вреда на друг човек.

Вербална – това може да бъде съпротива, критика на действията или поведението на някой друг, нецензурен език, гняв, подигравки, негодувание, омраза. Често учениците реагират с крясъци, ругатни или заплахи към други хора.

Една от разновидностите на агресивно поведение е автоагресията – специфична форма на въздействие, при която човек вреди на собственото си здраве. Това може да бъде неконтролирана употреба на алкохол или наркотици, мисли за самоубийство, странни желания, свързани с опасности и екстремни спортове. Желанието на човек да се нарани често е абстрактно и подсъзнателно, но независимо от това, резултатът може да бъде трагичен.

Автоагресията е често срещана сред тийнейджърите, като именно през пубертета се проявява най-ярко. По-рядко е срещана при деца.

Автоагресията се изразява в следните действия:

-умишлен отказ от ядене и пиене (анорексия невроза);

-причиняване на вреда на себе си и здравето си (различни увреждания (повърхностни и по-дълбоки) на кожата – порязване, натъртване, пробиване, татуиране, нарези, пиърсинг);

-умишлено желание за попадане в инциденти или катастрофи;

-опити за самоубийство;

-злоупотреба с алкохол, никотин и наркотици „за облекчаване на стреса“;

-жертвено поведение (внушаване на близки и други хора на теми като: „Аз ще умра, а ти ще съжаляваш“);

-незначителни девиантни фактори (човек стиска пъпки, докато прокървят, гризе ноктите си, откъсва струпеи от язви и рани, скубе косите си).

Предпоставки, които гарантирано водят до автоагресия:

-физическо наказание (насилие, побоища, заповеди за стоене на зърно в ъгъла и др.);

-заповеди „да си измислиш собствено наказание“ („Ти получи лоша оценка, сега измисли нещо, с което мога да те огранича, за да се замислиш за поведението си“);

-психическо потискане на детето („Ти си по-лош ученик от съученика си Сашо, по-глупав си от дъщерята на моя приятел, твърде дебел си, за да ядеш торта“);

-унижение и подигравки над детето (дори и „добри“);

-игнориране на проблемите на детето, свързани със социалната адаптация и комуникативните умения;

-отсъствие на прояви на нежност и грижа от ваша страна (особено по време на пристъпи);

-оставяне на детето само („Ако не ме последваш веднага, ще си тръгна!“, „Решавай сам проблемите си“);

-активна защита на опонента в улични или училищни конфликти („Ти сам провокира боя! Женя не е виновен за нищо!“).

Причини за появата на агресия у детето

Враждебността, гневът, омразата, ненавистта и подобни чувства не възникват просто от нищото. Ето защо, ако се сблъскате с подобно състояние на нещата, първо трябва да откриете причината.

От това, как се държат родителите, зависи възприятието на света на детето, което все още не напълно оформено във физически и морален план. За съжаление, тийнейджърите не винаги разбират, че възрастните също могат да правят грешки, да лъжат и да губят самообладание. Те реагират много остро на всичко. И дори най-малката забележка може да предизвика истерия. Затова родителите трябва да преосмислят как се държат у дома.

Излишна хиперопека

Когато родителите не позволяват на детето да направи самостоятелно дори една крачка и правят всичко вместо него, тийнейджърът може да се разбунтува. Той иска сам да реши кое е най-добро, къде и с кого да се разходи, какви неща са му необходими. Най-често това се случва, ако родителите не могат да се споразумеят как правилно да възпитават детето.

Липса на внимание

Агресията за тийнейджърите е един от начините да привлекат вниманието към своята личност. Ако например майката е заета да ходи по салони за красота с приятелките си, а бащата прекарва цялото си време на работа, подрастващият се чувства изоставен. И едва след като той агресира спрямо родителите си, тогава започва да разбира, че е истински обичан – получава вниманието им.

Насилие в семейството

Възможно е някой от членовете на семейството да се отнася пренебрежително към останалите, да проявява грубост, да унижава морално или физически. Тук има два варианта, поради които може да се появи агресия при тийнейджъра. Първо – детето се опитва да се защити от човек, който представлява опасност за него. Във втория случай детето копира поведението на насилника.

Второ дете

Често тийнейджърите проявяват агресия към брат или сестра си. Ситуацията става по-напрегната, ако родителите толерират второто дете и по-често ги сравняват. Но дори тийнейджърът да е единствено дете в семейството, той може да ревнува всеки, който постоянно му е даван за пример.

Бедност

Недоимъкът, липсата на пари и незадоволените потребности също могат да бъдат причина за тийнейджърската агресия. В този случай детето ще протестира при положение, че родителите не могат да си позволят скъпи покупки.

Богатство

Обезпечените финансово семейства често се сблъскват с агресия сред тийнейджърите. Тези деца (обикновено „кумир на семейството), растящи в охолство и всепозволеност трудно разбират, защо не могат да крещят (обиждат, ругаят, подиграват и пр.) на другите, ако те са главните. Нещо повече, тази категория подрастващи се отнасят зле не само с родителите и прислугата си, но и с по-малко заможните хора.

Традиции

Забелязали ли сте някога, че в строги семейства, където всички членове следват отдавна установени традиции, децата се бунтуват в тийнейджърските си години? Те не обичат да носят същите дрехи като родителите си, да вършат същата работа, да се забавляват и да релаксират по същия начин. Те по самата си природа са изолирани от обществото. А да бъдеш изгнаник в обществото е най-трудното нещо, с което се сблъсква един малък човек, който е неподготвен за живота на възрастен.

Биологични фактори: когато са виновни хормоните

Обикновено подобни промени в поведението настъпват на 14-16-годишна възраст. В тялото на тийнейджъра започва сериозно преструктуриране и настъпва хормонален бум. Изведнъж родителите разбират, че някой им е сменил детето. И ако не насочат сина или дъщеря си в правилната посока, ако младият човек няма пред себе си съдържателна и смислена цел, той със сигурност ще започне да показва своето ново „Аз“.

Противопоставяне на агресията

Преди всичко родителите трябва да разберат, че със сила не могат да решат нищо. Ще се сблъскат със стена, която детето ще издигне и ще бъде почти невъзможно да я разрушат.

Първо, трябва да се установи какво причинява агресията при детето, след което да се направи опит за установяване на контакт с него. Родителите следва да опитат да разговарят със сина или дъщеря си спокойно, без да повишават тон. Това ще настрои детето в правилната позиция, то ще започне да слуша и е по-малко вероятно да отговаря остро и грубо.

Ако детето се опитва да говори, не бива да се прекъсва. Нека говори. И едва след като потокът на речта (обиди) спре, можете да се започне с разговора. Не бива да се забравя, че подрастващият също има право да изразява възмущение, раздразнение, гняв, недоверие и подобни чувства, точно както възрастните.

Родителите задължително следва да намерят начин за създаване условия, в които детето да се освобождава от негативните емоции. Работещи варианти са спортните тренировки: бокс, лека атлетика, танци, плуване, тенис, футбол. Ако детето е хиперактивно, това е единственият начин да получи известно облекчение.

Грешки във възпитанието или какво родителите не трябва да правят

Отрицателна оценка

Ако родителите нагрубяват детето, ако го определят като глупаво, лошо, зло и т.н., те го унижават. В същото време тийнейджърът възприема думите им като стимул за действие. А ако постоянно е критикуван, младият човек ще започне да прави всичко напук и с една цел, да навреди и отмъсти на родителите си. Само малцина се опитват да се коригират и да докажат, че родителите им грешат.

Осмиване на недостатъците

Ако детето има някакви недостатъци, например очила, наднормено тегло и пр. и родителите акцентират на това, то те ще формират у детето си комплекс за непълноценност, който ще срине самооценката му. В никакъв случай не бива да се назовават открито и пред публика недостатъците на децата.

Сравнение

Никой не обича да бъде сравняван с някой по-умен, по-успешен, по-красив. Това автоматично предизвиква протест в подсъзнанието на тийнейджъра и също подкопава самооценката му.

Изясняване на отношенията в семейството

Една от често срещаните грешки в семейството е, когато родителите изясняват отношенията си пред детето – това не бива да се допуска. В противен случай то ще се научи също да бъде грубо и неуважително към по-слабия в семейството, копирайки навиците и начина на общуване на агресора.

Ако родителите се придържат към описаните правила, то със сигурност ще предотвратят появата на агресия при тийнейджърите. Не трябва да забравят нито за миг, че когато взимат решения е важно да се поставят на мястото на детето. Само чрез смяна на местата може да се установи контакт с децата.

Синдром на крадливата майка.

Често може да чуете оплакванията на майки, които разказват как бабите се състезават с тях в отглеждането на детето, оспорват и нарушават решенията им, а понякога когато майката се чувства неудобно и не го иска, буквално отнемат детето. Това поведение на другата жена популярно е наречено „синдром на крадливата майка“.

Какво е „синдром на крадливата майка“?

„Синдромът на крадливата майка“ се разбира като намеса в отношенията между рождената майка и детето й, от страна на други членове на семейството (най-често собствената майка или майката на съпруга - свекървата), които се опитват да заемат мястото на рождената майка, да я изместят емоционално, физически или да я обезценят. Това е злоупотреба с уязвимото състояние на майката веднага след раждането, което с течение на времето може да се усили и увековечи. Тази друга жена се опитва да си присвои повече права при участието в живота на детето. Този тип жени вярват и са убедени, че знаят и могат повече от реалната майка.

В ролята на „крадлива майка“ най-често се оказват най-възрастните жени в семейството – бабите на децата, но има случаи, при които „крадецът“ е леля или по-голяма сестра.

Каква е причината за това явление?

Най-често това се случва в традиционните семейства, където всички зависят един от друг, границите между членовете са размити и има сливане. В такива семейства жените се намират под силата и натиска на мъжете, но желанието им за власт не е по-малко – те също искат да управляват и командват, и организират скрит матриархат. Властта на жените се разпространява и обхваща домакинството и управлението на живота на членовете на семейството, в частност, грижите по отглеждането и възпитанието на децата.

Какво определя потребността на жените да отглеждат всички деца?

В основата е желанието за спасяване сплотеността и единността на семейната система. Жената се стреми да изземе всичко в свои ръце в тази сфера на системата, защото „тя знае по-добре“. В действителност тя не може да издържи на безпокойството, причинено от неотменно настъпващите промени – в края на краищата, когато синът или дъщерята създават собствено семейство, те се отделят от по-голямото, от родителското и започват да имат свой собствен живот, своя система за грижи и възпитание на децата. „Главната майка“ обаче вярва, че семейството трябва да е заедно, семейството трябва да е сплотено, единно и сега тя се опитва да постигне това чрез власт и контрол.

Крайна форма на „кражба“ на дете, която се наблюдава в редица култури, вкл. у нас, са случаите, при които ако жената на единия брат не може да роди, другата й дава едно от децата си. И най-често „главната майка“ е тази, която разпорежда, че трябва да се направи това. Това е крайна проява на "кражба" – физическо отнемане на детето от рождената майка с цел, запазване на семейството и укрепване на системата.

Как науката обяснява „синдрома на крадящата майка“?

Това не е научен термин, но има научна основа за явлението.

В теорията за семейните системи на Мъри Боуен съществува концепция за диференциация: колкото по-малко са слети емоциите и интелектът на човек, толкова по-висока е диференциацията. На другия полюс е сливането. Нивото на сливане/диференциация влияе върху емоционалните процеси, нивото на близост/дистанция и нивото на тревожност в семейната система.

Хората, които могат да разграничат (диференцират) чувствата от постъпките си, са способни да създават и удържат граници. В семействата, намиращи се в сливане, доминират емоциите – страх и тревожност, а членовете на семейството действат в посока обединение. Това е място, където няма граници и индивидуализация на личностите. Всички ние принадлежим един на друг, ти принадлежиш на мен, аз принадлежа на теб.

Това често води до инцестуозност[1]. Например, когато свекърва кърми внука си, това е форма на инцест. Важно е да се разбере, че инцестът няма сексуализиран подтекст, той има подтекст на власт – чрез прекалената близост до физическото, където границите на индивида се заличават, тази жена се превръща в „главната самка“, която буквално се опитва да изхрани всички деца на семейството.

Ако използваме циркулярния модел на Дейвид Олсън, семействата варират в нивата си на гъвкавост и сплотеност. Такива семейства, в които има „Майки-крадци“, се характеризират с висока гъвкавост и висока сплотеност – това също води до заличаване на граници и проникване в територията на другия.

От гледна точка на двете теории, „крадливата майка” не е странна жена, изпаднала отнякъде, а модел на семейна система с определени характеристики – силно сливане, изолация. Дисфункционалните взаимоотношения водят до такива „изстрели“. Понякога това „изстрелване“ приема формата на реален инцест. Зависи от това, кой какво се опитва да доминира, кой чрез какво задоволява нуждата си от власт и успокоява тревожността си.

 Какви жени стават„крадливи майки“?

Жени с отнет живот, с липса на разбиране кои са те всъщност, жертвоготовни. Те вярват, че ако една жена „е положила целия си живот пред олтара на семейството“, всички са й длъжни. Най-често това са угнетени жени. В родителското си семейство такива момичета са били потиснати и изтласкани на заден план – незачетени, никой не се е съобразявал с тях, а в собственото й семейство съпругът й се е отнасял с нея като с обект.

Чрез „кражбата“ на чуждо дете, сега жената се приспособява – тя се спасява там, където се чувства владетел. Опасността се крие в това, че е трудно да се вразуми такава жена – тя обикновено е сигурна, че действа с най-добри намерения и не вижда проблем или вреда в действията си.

Какви са ефектите от подобно вмешателство?

В миналите времена, когато хората са живели икономически по-различно, подобно устройство е било полезно. Когато всички са отивали на полето да работят или когато жените са умирали при раждане, една или повече жени е трябвало да отглеждат всички деца.

Това е историята на млечните братя и сестри. Сега е трудно да си представим, че за да се установи млечно родство, някой специално ще даде детето си за хранене на друга жена. В миналото, за да затвърдят тази връзка е била избирана млечна майка и са били уверени, че ако нещо се случи, детето ще има гарантирана допълнителна подкрепа.

Сега хората се опитват да създават собствени клетки, има тенденция към индивидуализация. Ако отглеждам децата си, държа да ги възпитавам така, както аз искам, има много различни методи и начини, за които мога да науча и да избера нещо. За съвременните хора опитът на по-старото поколение най-често е това, което ги дърпа назад. За леснина те махат с ръка и заявяват, че „всичко от миналото е назадничево“.

В наши дни изглежда, че в това няма нищо полезно. Освен ако майката не е изоставила детето – например има тежка зависимост, родила е детето и го е изоставила. В този случай то все пак ще има семейство.

Какво точно не е наред с „кражбата“ на детето?

„Кражбата“ на детето е много фрустрираща за майката. Пред нея се появява въпросът: „Коя съм аз тук?“ Напрежението й нараства, когато й отнемат отговорността за детето, правото да го възпитава и удоволствието от общуването с него.

Поради конфликта между възрастните настъпва подмяна в йерархията. Бабата или дядото могат да направят детето съюзник срещу родителите (появява се вертикална коалиция, която винаги е деструктивна) и като го придърпат на тяхна страна (особено бабата), да започнат състезание с майката. В тази суматоха детето не разбира кой командва, на кого може да разчита, на кого може да се довери, кой носи отговорност за него. Това води до голямо объркване в съзнанието на детето, тъй като то не усеща наличието на ясни граници. Ако майката и бабата нямат ясни роли, тогава детето не ги различава, но и не разбира своята роля. Сякаш се превръща в обект, който се дели.

 Как да разграничим къде свършва здравословното участие на другите членове във възпитанието на детето и къде започва „кражбата“?

Невъзможно е да се даде универсален критерий за всички семейства. Но ако една майка интуитивно усеща, че се случва нещо неразбираемо, че детето е отведено, отнесено някъде, без да й кажат или попита нищо, тя трябва да обърне внимание на това. Разбира се, всичко започва с леки покушения срещу границите на майката и подриване на майчиния авторитет.

Какво трябва да направи майката в този случай?

Най-добре е да очертае кръга на нейната отговорност за детето, как преживява майчинството си, как се чувства в контакт с детето. С какво да бъде облечен за разходка, в колко часа да ляга и става, какво е ял и пр. – всичко това трябва да се определя от майката.  

Важно е тези решения да бъдат чути, разбрани и подкрепени от другите членове на семейството. Когато майката каже на детето: „Време е да ядем“, бабата е длъжна да каже: „Слушай мама, мама каза, време е за ядене“.

Основната връзка на детето в семейството е с майка му. Ако има нужда от помощ от други роднини, тя ще поиска. Ако обаче започнат да я пресират, да обезценяват нея и усилията й, това вече прилича на „синдрома на крадливата майка“.

 Кой друг може да бъде в ролята на „крадец“?

Понякога в тази роля може да се окаже самата майка, ако не позволява на бащата да възпитава детето. Например, семейството излиза на разходка с дъщерите си. В парка те откриват спортна площадка с лост. Бащата насърчава децата, които са ентусиазирани и се захващат с набирания. Точно в този момент  майката „излиза на сцената“ и крещи: „Момичетата не трябва да се занимават с набирания на лост!“ Или в други случаи: „Ти не знаеш как да се грижиш за децата, остави ме аз да се справя сама“ или „Не е мъжка работа да сменят памперси“. Чрез такива инструменти майката изолира детето от бащата – „краде“ го.

Има разбира се и „бащи-крадци“.  Например, жена в късна възрастност е родила. Тъй като била нелегално в страната, детето е било записано на бащата. А бащата, въз основа на собствения си семеен опит е развил невротична фантазия, че жена му иска да отнеме детето от него – и той сам прави това: отнема детето от майката, саботира я, като я изпраща на работа и подрива изпълнението на майчинските й функции. Той казва на жена си: „Ние се справяме добре без теб, имахме нормална разходка, сложих го да спи“. И когато майката моли да и позволят да види как расте детето, да участва във възпитанието му, не й се позволяват.

Някои майки се притесняват, че не могат да разграничат кога проявяват неадекватна ревност и кога детето им всъщност е „откраднато“.

Ревността е еволюционно чувство. Сигнализира, че има заплаха от загуба на ресурси. Ревността е вид маркер, че се случва нещо нередно.

Ако говорим за майка с дете, то това е сигнал, че майката е лишена от права и отговорност за детето, както и от удоволствието от контакта с него. Тя губи своя принос, своя ресурс. И на това място майката има право да ревнува: ревността показва, че нещо се случва.

Противоположният полюс е невротичната ревност. Важно е да се поддържа баланс между крайностите. Когато една майка напълно смачка детето под себе си, участието на другите в неговото възпитание става нищожно – това е прекомерно. За да се разграничи едното от другото, е важно да се очертае кръгът от нейните отговорности. И още, важно е да осъзнае, че сега, когато някои отнема детето, дали се нарушава моето право над детето, моята граница?

Когато една майка се нуждае и се чувства комфортно с помощта на някой друг, когато майката е в съюз с други роднини, това е норма. Но дори и в такива ситуации може да възникне ревност. Например, майка моли свой роднина да гледа детето й, а тя отива на козметик, но там продължава да ревнува: „Ето, те са с детето ми, хранят го, правят нещо с него“. В този момент обаче, тя като че ли не взема предвид факта, че точно сега също получава нещо; сега за нея е важно да разчита на други роднини.

Целесъобразно е майките да тестват състоянието си на ревност: Как се чувствам сега? Това ревност ли е? Лишавам ли се от нещо сега? Точно сега губя ли някакъв ресурс? Или може би просто се притеснявам как детето ми се справя без мен или му е скучно? Всичко от изброеното е тревожност, която понякога може да наподобява ревност.

Какво друго, освен да очертае кръга на отговорността, трябва да направи една майка?

Важна е нейната активна позиция. Не трябва веднага да влиза в конфронтация. Може да използва ресурсът на бабата. Освен това, детето има право на отношения с баба си – и това също е норма.

Понякога може директно да попита: „Моля, подкрепете моя авторитет пред детето, когато определям правилата. Това е важно. Помогнете ми да се уверя, че то знае кого трябва да слуша“. „Крадливите майки“ понякога дори не разбират, че са подвели рождената майка. Струва им се, че са добри и толкова мили, че „са се сприятелили с внука си“.

Важно е майката да допринесе със своя полюс, да има свой ресурс. Не е нужно да се кара на бабата, когато тя казва: „О, какво казва там мама, не слушай мама.“ Майката е в състояние да коригира съобщението със спокоен и уверен тон, като например каже: „Не, сега трябва да слушате мама, мама е отговорната тук. Мама каза да ядем в два часа, което означава, че обядът ще бъде в два часа, всички слушаме мама и ти ще слушаш, баба, също слуша мама. Вие двамата какво, ще слушате мама, нали“. Важно е майката да е уверена в своето майчинско право и отговорност, да интернализира тези чувства.

За да коригира нагласите, майката трябва да се обръща към детето, а не към баба му, като по този начин показва на детето, че майката има право да коригира тези съобщения. За детето това, което казва майката, все още ще бъде от първостепенно значение. Трябва внимателно да изгради граница, в която бабата няма да има причина да казва на всички: „Но на мен не ми е позволено да виждам детето““

В трудни ситуации може да се прибегне към конфронтация, като например, когато бабата кърми бебето. При инцест, както винаги при насилието, което се извършва „подполно“, е важно тайната да стане явна, да се каже на всички какво се случва. Например, може да се обяви на някаква семейна среща: „Видях баба да прави това и това, това не трябва да се случва, имайте това предвид, няма да го позволя. Вече няма да оставате сама с детето“ или „Не разбирам – защо правите това? Всичко е безсмислено“. Важно е майката да каже: видях всичко, разбрах всичко, не правете това повече, забранено е.

Друг вариант е майката да се дистанцира. Това може да бъде труден избор. Ако се отдалечи, например от свекърва си, тогава ще трябва да откажете нейната помощ. Тук трябва да е наясно, дали може да си позволи бавачка за известно време или да се опре на помощта на съпруга си. Понякога това е ход, необходим за разделяне и поставяне на граници. Колкото по-далеч, толкова по-добре.

[1] Авторът на термина, Пол-Клод Ракамие казва: „Инцестуозността не е нещо далечно, то е по-близо, отколкото си мислим! Инцестуозността е специална атмосфера. Този инцест не е фактически, а е „разтворен във въздуха“.

Още в ранното си детство едно момиче научава за първи път коя е тя, оглеждайки се в огледалото, което за нея е лицето на майка й. Тя разбира, че е обичана и чувството, че е достойна за любов и внимание, че е видяна и чута, й дава сила да расте и да стане независима личност.

Дъщерята на нелюбящата майка –  емоционално отчуждената или непостоянната, или твърде критичната и строга, много рано получава от живота други уроци. Тя не знае, тя не е уверена какво ще се случи в следващия момент, каква ще бъде майка й утре – добра или лоша; тя иска и търси майчината любов, но се страхува от това, каква реакция ще последва всеки път и поради това не знае как да заслужи тази любов. Амбивалентната привързаност към такава майка учи девойката, че отношенията между хората по принцип са непостоянни, ненадеждни и на тях не трябва да се има доверие; избягващата привързаност установява в душата на детето ужасен конфликт между неговите детски потребности от любов и защита и емоционалното и физическо насилие, които получава.

Особено важното е, че потребността на дъщерята от майчина любов не изчезва дори и след като тя осъзнава, че получаването й е невъзможно. Тази потребност продължава да живее в детето, заедно с ужасното осъзнаване на факта, че единственият човек – майка й, трябва да я обича безусловно, просто защото я има на този свят, но тя не прави това. Понякога процесът за справяне с това угнетяващо чувство жената води през целия си живот.

Дъщерите, които израстват със знанието, че не са обичани, получават емоционални травми, които до голяма степен определят бъдещите им взаимоотношения и влияят като цяло върху изграждането на живота им. Най-тъжното е, че понякога те не осъзнават причината и вярват, че самите те са виновни за всички проблеми.

1.Недостатъчна увереност в себе си. 

Необичаните дъщери на нелюбящите майки не знаят, че те са достойни за внимание, в спомените им няма останало усещане, че въобще са били обичани.  Момичето можеше да порасне, привиквайки ден след ден с факта, че не е чута,  че е пренебрегвана или още по-лошо, че тя е наблюдавана, следена и критикувана за всяка своя стъпка. 

Дори ако момичето притежава открити таланти и постижения, те не и създават нужното чувство за увереност. Дори тя да притежава благ и сговорчив характер, в главата й непрекъснато звучи гласа на майката, който тя възприема сега като свой собствен – тя е лоша дъщеря, неблагодарна, всичко което прави е недобро.

Мнозина жени вече в зряла възраст, казват, че все още имат усещането, че те „мамят хората” и техните таланти и характер са изпълнени с недостатъци.

2.Недостатъчно доверие към хората.  

„Винаги ми се е струвало странно, защо някой иска да бъде приятел с мен и съм се питала дали има някаква полза от това.“ Такива мисли възникват и се преживяват като общо усещане за ненадеждност на света („светът е опасно място; хората за лукави и не правят нищо без да имат полза от това“), което се преживява от едно момиче, чиято майка в детството е била непостоянна в любовта си – ту я приближавала до себе си – ту я отблъсквала.

Такова момиче вече като зряла личност ще иска постоянно потвърждение, че чувствата и отношението на другите е постоянно, че може да им има доверие, че утре няма да бъде отхвърлена.  „Наистина ли ме обичаш?, „Защо мълчи‘? Няма ли да ме изоставиш?“

В същото време, самите момичета възпроизвеждат във всичките си отношения единствено този тип привързаност, която са имали в детството си. И в зряла възраст, те жадуват за емоционални бури, за извисявания и падения, за разриви и сладостно примиряване и приемане. За тях истинската любов е мания, всепоглъщаща страст, магьосническа сила, ревност и сълзи. Спокойните отношения на доверие им изглеждат или нереалистични (те просто не могат да повярват, че това се случва) или скучни.

3.Трудности при отстояване на личните граници.  

Много от тези, които израстват в среда на хладно безразличие или постоянни критики и непредсказуемост, разказват, че постоянно са изпитвали потребност от майчина ласка, но същевременно споделят, че не са знаели как точно да я получат. Това което днес е предизвикало благосклонна усмивка, утре може да бъде отхвърлено с раздразнение.

Вече като възрастни, те продължават да търсят начин да отстъпват, да се съгласяват, да успокояват, умилостивяват и непрекъснато да се сдобряват със своите партньори или приятели, за да избегнат на всяка цена повторението на майчината студенина. Те не могат да почувстват границата между „студено и горещо“ – търсейки взаимопроникващи отношения те или се приближават прекалено близо, така че партньорът е принуден да се оттегли под техния натиск или обратно – страхуват се  да се приближат до човека, за да не го отблъснат.

Освен трудностите при установяване на конструктивни здрави граници с противоположния пол, при дъщерите на нелюбящите майки често възникват проблеми и с приятелските отношения. „Как да разбера, че тя ми е истинска приятелка?“, „Тя ми е приятелка, не мога да й откажа“.

В романтичните отношения такива девойки проявяват избягваща привързаност: те отбягват близост, тъй като стремейки се към такава те стават особено раними и зависими. За тях е характерно „да „хвърлят“ страхливи погледи, прикривайки се за гърба на другите или „шпионирайки“ с любопитство, криейки се зад книга“. Тяхната крайна проява на отбранителна позиция е веднага да реагират с „не“ на всяко предложение, искане и молба, идващо от момче или мъж. Те преживяват твърде голям страх, че отношенията им с другия ще им донесат също толкова болезнено страдание , каквото са изпитвали в детството си, когато са търсели и искали майчината любов, но не са я получили.

4.Ниска самооценка, неспособност да признае своите достойнства.  

Ето разказ на една необичана дъщеря, споделен по време на терапия: „ Когато бях малка, основно ме възпитаваха в дух да се боря и преодолявам своите недостатъци, а за моите достойнства почти не ми говореха, за да не се възгордея. Сега където и да започна работа, навсякъде ми казват, че не съм достатъчно инициативна и не се стремя към развитие и по-високи постижения“.

Много клиенти разказват, че за тях е било истинска изненада, че са успели въобще да постигнат нещо в живота си. Много от тях до последно са отлагали (или отлагат) моментите за създаване на нови запознанства, за вземане на нови решения и всичко това поради увековечен страх да не се провалят, да не преживеят отново разочарование. В такива случаи неуспехите за тях се явяват пълно отхвърляне, припомняйки им отчаянието, което са преживявали в детството, когато са били отхвърляни от собствената им майка.

Само в зряла възраст нелюбимата дъщеря успява да повярва в това, че има нормална външност, че притежава множество положителни страни и достойнство, които я извисяват над другите, че не са верни думите; „Кой ще те хареса и кой ще те вземе теб?“. 

Ето какво споделя клиентка по време на консултация: „Случайно се натъкнах на старата си снимка, когато вече имах собствени деца  и видях на нея симпатично и очарователно момиче, нито тънко и нито дебело. Сякаш го гледах с чужди очи, дори веднага не осъзнах, че това съм аз в „ботушите“ на майка ми.

 5.“Бягството“ – защитна реакция и житейска стратегия.  

Знаете ли какво се случва, когато настъпи времето тези момичета да търсят своята любов? Вместо „Искам да бъда обичана“,  момичето което е преживяло в детството си майчината неприязън сега чувства страх някъде дълбоко в себе си: „Не искам отново да бъда наранена“. За нея светът е изпълнен с потенциално опасни мъже, сред които тя с неизвестни за нея начини трябва да намери своя.

6.Извънредна чувствителност („тънка кожа“).

Понякога съвсем невинна  шега или сравнение може да ги накара тези момичета да избухнат в сълзи, защото тези думи, толкова леки за останалите, падат като непоносима тежест в душата им и предизвикват цял слой от спомени. „Когато реагирам прекалено остро на определени думи, аз винаги си казвам и зная, че това е характерно за мен. Другият може би въобще не иска да ме засегне“.  Тези необичани в своето детство момичета трудно овладяват своите емоции, защото те нямаха опит за безусловното им приемане като ценност, опит който позволява на хората да стоят твърдо на краката си.

7. Търсене на майчините отношения във контактите си с мъжете.  

Човек се привързва към това което му е познато, това което е било съставна част от детството му, независимо какво е било то. „Едва години по-късно разбрах, че съпругът ми ме третира по същия начин като майка ми, а аз сама си го избрах. Дори първите думи, които той ми каза, когато се срещнахме бяха: „Вие сама ли решихте да си сложите този шал? Свалете го, моля!“ Тогава тези негови думи ми  изглеждаха доста забавно и оригинално.

Защо хората вече като възрастни осъзнават и започват да разказват свободно за това? Разбира се не за да изпаднат в отчаяние, захвърляйки „картите“, които съдбата им е отредила, а за да осъзнаят как и по каква причина правят определени избори, постъпват по определен начин, възприемат определени оценъчни критерии и общуват с другите. Много е трудно за едно дете да расте без любов, но когато човек успее сам или с помощта на специалистите да открие причините за своите неуспехи като възрастен, той почти е успял да се справи и да промени себе си.

 

Ролята на родителите при формиране самооценката на детето

(училище за родители)

В психологическия речник самооценката се определя като „оценка на индивида за себе си, своите способности, качества и място сред другите хора“. Самооценката или по-точно нейното формиране, се залага изключително в семейството от най-ранна възраст на детето.

Отношението на детето към себе си зависи от това, как се развиват отношенията му с родителите и какво място заема то в тези отношения. Честите неоправдани похвали, подчертаващи мними или реални достойнства на детето, водят до това, детето да развие завишено ниво на претенции. Ако родителите не се доверяват на проявите на самостоятелност и възможностите на детето, и категорично потискат всяко негово несъгласие с тяхното мнение, това може да доведе до постоянно чувство за слабост и непълноценност.

При децата самооценката зависи от мненията на значимите възрастни и преди всичко от оценката на техните родители.

Адекватната самооценка поддържа достойнството на човек и му дава нравствено удовлетворение. С формирането и укрепването на самооценката нараства способността за отстояване и защита на собствената позиция в живота.

Достатъчно високата самооценка се проявява във факта, че човек се ръководи от своите принципи, независимо от мнението на другите за него. Ако самооценката не е твърде завишена, тя може да има положителен ефект върху самочувствието, тъй като създава устойчивост на критика. В този случай човек знае собствената си цена и мненията на другите нямат за него решаващо значение. При завишена самооценка човек уверено се заема с работа, която надвишава реалните му възможности

Занижената самооценка се проявява в повишена тревожност, постоянен страх от отрицателни мнения за себе си, неувереност, повишена ранимост, което подтиква човек да ограничава контактите с други хора. Занижената самооценка разрушава надеждите за добро отношение към него и успеха, а реалните си постижения и положителната оценка на другите той възприема като временни и случайни. За личността със занижена самооценка  много проблеми изглеждат неразрешими. Тези хора са много уязвими, настроението им е подложено на чести колебания, реагират по-остро на критика, смях и порицание. Те са и по-зависими. Подценяването на собствената полезност намалява социалната активност, понижава инициативността. Такива хора в работата си избягват съревнованието защото, след като си поставят цел, не се надяват на успех. Възрастните със занижена самооценка постоянно изпитват страх преди всяко начинание и не са уверени дали да започнат нещо ново. Ниската самооценка при децата може да доведе до поведенчески проблеми още в юношеска възраст.

Последици от ниската самооценка

1.Намалява се ефективността в учебната дейност. Оценките и качеството на работата зависят от това, колко уверен или неуверен се чувства тийнейджърът. Ако той е постоянно недоволен от себе си, постоянно се самообвинява и обезценява, тогава е напълно естествено, той да няма достатъчно сили или енергия, за да реши задачите, които възникват пред него.

2.Съвременните психолози са стигнали до заключението, че човек не може да обича друг, ако няма здравословно чувство за любов към себе си. Ако тийнейджърът се съмнява в собствената си значимост, може ли да уважава другите?

3.Ниската самооценка влияе и върху избора на приятели. Колкото и да е странно, но обикновено изборът пада върху хора, които ще го критикуват и осъждат. Защо? Защото човек с ниска самооценка вижда себе си точно така: неспособен на нищо, безполезен за никого.

4.Самоомразата също пречи на човек да слуша другите хора: индивидът с ниска самооценка е зает изцяло със собствените си проблеми.

5.Тийнейджърите с ниска самооценка се опитват да не си поставят трудни и високи цели. Те обикновено се ограничават до решаване на ежедневни проблеми, тъй като са твърде критични към себе си. Носят се по течението, а амбициите стоят далеч от тях.

6.Но най-опасните последици от ниската самооценка са маските, които помагат на тийнейджъра да се скрие от външния свят:

-Първата маски е „шутовщината“ – младият човек играе ролята на палячо и на шут, и като осмива себе си, всъщност изпреварва обкръжението си, което според него ще направи същото – ще му се присмее. Неговата неувереност е скрита под „облеклото“ му на шут. Учителите с лекота разпознават „шутовете“ в класната стая, когато разиграват своите представления, предизвиквайки само съжаление.

-Втората маска включва сарказъм, грубост, високомерие, наглост, агресия, които му служат като „щит“. Безпокойството, неувереността и тревожността му са толкова високи, че е достатъчно някой да го погледне „някак си неправилно“ и тийнейджърът избухва, атакува с юмруци и често сам провокира кавги.

-Третата маска – отдръпване и самовглъбяване. Сравнявайки се с връстниците си, тийнейджърът с ниска самооценка често стига до заключението, че никой не се интересува от него. Резултатът може да бъде самоизолиране, затваряне в себе си, отдръпване и самовглъбяване. Но подобно заключение може да доведе и до напълно противоположен резултат: страхувайки се от осъждане от други хора, тийнейджърът започва да се приспособява към околните, „стъпвайки на гърлото на собствената си песен“: настъпва обезценяване – не изразява мнението си, не цени собствените си потребности, интереси, убеждения.

-Повечето тийнейджъри са принудени да бъдат в подобно състояние: социалната среда формира вкусовете на съвременните младежи, техните пристрастия, влечения, интереси, ценности.

-Четвъртата маска – бягство чрез зависимост. Най-опасният резултат от ниската самооценка може да бъде наркотичната зависимост. След като е опитал наркотици, тийнейджърът става по-уверен в собствената си значимост и си създава „фалшиви“ приятели. В света на наркотиците няма проблеми и следователно няма нужда да се търсят начини за решаването им.

Повишаването на самооценката и увереността на детето е резултат от ежедневната работа на родителите.

За да повишите самооценката на детето:

-Хвалете детето дори за най-малките постижения. Направете го искрено и емоционално. Прекарвайте повече време с него, не пестете от обич.

-Не се карайте на детето си за всяка лоша постъпка.

-Категорично неприемливо е да „лепите“ етикети на детето си, като: „Мързелив“, „Глупав“, „Бавен“.

-Никога не сравнявайте детето си с други деца. Може да сравнявате само настоящите му и миналите му успехи. Напомняйте му, че е станал много по-добър в това.

-Необходимо е да се поставят постижими изисквания (цели) пред детето, за да не губи вяра в собствените си способности.

-Необходимо е детето да се включва в дейности, при които целта непременно ще бъде постигната. Тогава задачата може да бъде малко по-трудна.

-Не порицавайте детето си в присъствието на други; избягвайте използването на команден тон.

-Не забравяйте да използвате думите „благодаря“ и „моля“, когато говорите с детето си.

-Включвайте детето си по-често във вашите „възрастни“ занимания. Нека разбере, че сте готови да му поверите важна задача (делегирайте права) и сте уверени, че той може да се справи с нея. Така се учи на самостоятелност и формира увереност в своите сили.

-Отчитайте и търсете мнението на детето по семейни въпроси. Нека детето ви се чувства нужно и важно във вашето семейство.

Говорейки за начините за повишаване на самооценката, е невъзможно да не споменем, че недостатъчно завишената самооценката може да бъде и източник на много проблеми в общуването и поведението на детето. Децата, които имат необосновано висока самооценката, трудно се разбират с връстниците си, често провокират конфликти и преживяват изключително тежко неуспехите. Те често са зависими от общественото мнение и се нуждаят от постоянно потвърждение на всеобщото възхищение и любов към тях от околните. Очевидно е, че тази тенденция води до значителни трудности както в детството, така и с напредването на възрастта на детето.

Ето защо е важно да се култивира у детето уважение към индивидуалността на другите хора, внимание към потребностите и интересите на другите и да се обърне внимание на детето върху факта, че може да се заблуждава, да греши и да бъде по-малко успешно в някои отношения от другите. Важно е да се подчертае идеята, че разликите между хората не означават, че някои са по-добри от други – всеки човек е ценен и прекрасен по свой собствен начин.

За да формирате адекватна самооценка у детето:

-Научете детето си да оценява другите хора (започнете с герои от приказки или истории).

-Обсъждайте с детето си неговите добри и лоши постъпки.

-Давайте оценка само конкретно на лошото поведение на детето, не критикувайте генерално личността му.

-Обръщайте внимание на успехите и постиженията на другите хора (но не прекалявайте!)

-Следете, дали детето изпълнява и довършва всички задачи (няма нужда да се възхищавате на „полуфабрикати“; хвалете детето си и го насърчавайте да довършва започнатото).

-Обяснете на детето си, че всеки човек има различни чувства и че е необходимо да се научи да уважава тези чувства. Покажете със собствения си пример, че приемате всички чувства, които детето ви може да изпитва. Отворете вътрешния си свят, не се страхувайте да покажете емоциите и чувствата си – споделяйте ги.

-Освободете детето от прекомерни опека и контрол. Дайте му възможност да прави свои собствени грешки и да ги преживява, за да може впоследствие да оценява постъпките си и да научи на какво е способно. Няма нужда да правите вместо него това, което то лесно може да направи само.

-Не забравяйте, че в ситуации, в които е трудно да се намери взаимно разбирателство, просто трябва да се опитате да погледнете на всичко през неговите очи, като си спомните разликата във вашия житейски опит.

Само родителите могат да направят детето си самоуверено, жизнерадостно, отворено към света и емоционално устойчиво. Хората с адекватна самооценка се стремят към успех и могат да признаят грешките си, без да омаловажават силните си страни. Адекватната самооценка е пътят към достойно ниво на живот!

Как и защо се формира една или друга самооценка?

В детството социалният кръг на детето е изключително тесен и родителите основно влияят върху самооценката на детето. Ако родителите обичат, уважават и ценят неговите успехи, тогава то естествено развива позитивна самооценка.

Ако едно дете в семейството се сблъсква с пренебрежение и враждебност и ако се намира в зависимо, подчинено положение, тогава в бъдеще то няма да избегне проблеми, свързани с негативна самооценка.

В семейства, в които децата развиват висока самооценка има ясни взаимоотношения, властта е ясно дефинирана, а отговорностите са разпределени. В такива семейства детето се учи успешно да решава проблемите, които възникват в ежедневието, тъй като се чувства уверено в своите сили. То е подкрепяно и одобрявано през цялото време. В такива семейства хората се отнасят един към друг приятелски и искрено.

Родителите умишлено понижават самооценката на детето си, когато се опитват да го поставят в зависимо положение. В такова семейство родителите изискват послушание от детето, учат го да се приспособява и да не конфликтува с другите. Родителите се страхуват да разчитат на детето си, подценяват възможностите му, предпазват го от трудности и контролират действията му. В резултат на това детето става неуравновесено, не се доверява на другите, не вярва в собствените си сили и му липсва усещане, че е значимо и ценно.

В случай, че има реални недостатъци – например наднормено тегло, очила или лошо представяне в училище – изгасете светлините. Където има ниска самооценката, винаги има и различни комплекси. Има ли нещо по-лошо за една развиващата се личност от комплекс за непълноценност? Следователно, основната задача на родителите е да повишат самооценката на детето си, като по този начин предпазят крехката му психика от ненужни сътресения.

Как да разберете дали самооценката е занижена?

За съжаление, родителите не винаги разбират, че самооценката на сина или дъщеря им е ниска – много често тийнейджърите старателно крият всичките си преживявания. Но за да помогнете на детето, първо трябва да разберете дали самият проблем съществува. На внимателните родители дори не е нужно да им се казва нищо – те сами ще се досетят, но за да улесним нещата, ви предлагаме поредица от въпроси, които ще помогнат да изясните ситуацията. Колкото повече въпроси получат отговор „да“, толкова по-сериозен е проблемът при подрастващия.

1.Без желание ли общува с връстници, изпитва ли страх да не бъде осмиван?

2.Тревожен ли е, безпокои ли се за нещо и често ли се поддава на паника?

3.Отказва ли да опита (да се заеме) нещо ново, защото се опасява от провал?

4.Ако успее да направи нещо добре, мисли ли, че е случайно?

5.Зависим ли е от мнението на другите? Води ли се по другите?

6.Има ли пример за подражание сред връстниците си, следва ли го?

7.Избягва ли да е център на внимание по време на семейни празници?

8.Отказва ли да участва в училищни дейности?

9.Предпочита ли да прекарва вечерите в стаята си пред разходка с приятели?

10.Никога или много рядко и без желание споделя ли с вас своите успехи, мисли, тревоги и преживявания?

Разбира се, един или два положителни отговора може да са съвпадение, така че е твърде рано да се вдига тревога – просто наблюдавайте детето си. Но ако има три или повече положителни отговора, тийнейджърът се нуждае от помощ на възрастни. Освен това, ако родителите не реагират навреме и не коригират ситуацията, ще е необходима професионална помощ от детски психолог.

Какво никога не бива да правите?

Много често възрастните, след като открият ниска самооценка, се опитват да намерят отговори на два добре познати въпроса: кой е виновен и какво да се прави? И рядко на някого му хрумва, че родителите са основно виновни за това състояние на детето. Необмислена дума, необосновано наказание, невинна на пръв поглед шега – всичко това може да стане начало на сериозни проблеми.

Затова внимателно проучете какво никога не бива да правите и го запомнете добре. Има много голяма вероятност тези нежелани елементи на „възпитание“ да са присъщи и на вас в една или друга степен. И така:

Не критикувайте личността на детето

Критиката разбира се, е необходима, но само конструктивната критиката. Никога не атакувайте детето лично, дори ако то ви е разгневило много. Например, ако тийнейджърът за пореден път се „ослушва“ и не предприема исканото от вас почистване на стаята,  забравете за изказвания тип „Ти си непоносим!“, с което атакувате личността. Заменете това твърдение с друго: „Поведението ти стана непоносимо“ – оценявайте постъпката, реакцията, действието. С други думи, критиката трябва да е насочена към нежеланите действия на тийнейджъра, но не и към неговата личност!

Не пестете от похвали

За съжаление, всички ние бързаме да наказваме, особено когато става въпрос за дете. Въобще, не е толкова лесно да се получи похвала от родителите. Много е жалко, ако не хвалите редовно детето си, защото тогава самооценката му едва ли ще бъде достатъчно високо. Разбира се, да хвалиш някого, че си мие чинията всеки път, е прекалено. Но ако поне веднъж седмично посочвате какъв помощник имате, детето ви определено ще го оцени.

Не се фокусирайте върху недостатъците на външния си вид

В подрастващата възраст отношението към външния вид е особено важно. Родителите трябва да бъдат много тактични, когато става въпрос за външния вид на тийнейджъра си. Въздържайте се от критика или хумористични коментари, дори и да има причина. Най-много което можете да сторите, е да направите тактична забележка или още по-добре, да дадете някакъв съвет.

Не сравнявайте детето си

Много голяма грешка, която родителите често правят, е да сравняват детето си с неговите връстници. Особено ако това сравнение далеч не е в полза на детето. Например, пагубно е, ако на дете, което е донесло още една тройка, да получи за пример съученика си, който получава само отлични оценки.

Как можете да помогнете на детето си?

След като вече сте установили дали детето има ниска самооценка и сте наясно какво не бива да правите за да не влошите ситуацията, следващата стъпка е да се заемете с повишаване и укрепване на самооценката.  Всъщност, това не е чак толкова трудна задача, поне за родителите. Много често мама и татко се оплакват, че порасналото им дете е станало много дистанцирано и затворено в себе си, не общува, не споделя. Възрастните започват да усещат, че губят предишния си авторитет. В действителност обаче това не е така! Детето все още зависи много от вашето мнение, така че всичко е във вашите ръце.

Следете външния вид на детето

Безупречният външен вид на тийнейджъра е много важен въпрос, който родителите трябва да държат под контрол. Навременното подстригване, за момичетата – маникюр, модерни дрехи – да, всичко това изисква много разходи, но не си струва да се пести от това. Децата са жестоки същества, особено в тази възраст. Следователно, спестените пари за дънки или пуловер може да са цената за спокойствието на вашия син и дъщеря. Това не означава, че трябва да се отдадете на абсолютно всяка прищявка и да купувате неща от най-новата колекция на световноизвестни модни дизайнери – всичко трябва да е разумно, обосновано и с мярка. Не забравяйте за съвременната болест, която разяжда личността на младите хора – консуматорските нагласи!

Между другото, като говорим за стил на обличане, не забравяйте да се вслушате в детето си. Вашите представи за тийнейджърската мода може да са много различни от реалността. Оставете тийнейджъра сам да прави избори за нещата. В краен случай може само леко да коригирате този избор – внимателно и ненатрапчиво. Ако направите всичко както трябва, самооценката на детето ви ще се повиши за нула време – толкова значимо е влиянието на стилът на обличане върху самочувствието. Повярвайте, само след 2-3 години той (тя) няма да искат да се обличат така, както сега.

Помогнете на детето да постигне нещо

Помогнете на детето да намери причина за гордост, защото тя вероятно съществува, но тийнейджърът просто не я вижда и преживява. Ако синът ви се интересува от свирене на китара, купете му добър инструмент и му осигурете личен учител. Ако дъщеря ви се интересува от фотография, дайте ѝ добър фотоапарат и подкрепете начинанията ѝ. Много тийнейджъри пишат поезия – публикувайте стихосбирка! Може да е само в 10 екземпляра, но ще бъде там! Ако дъщеря ви обича ли да готви, предложете ѝ да покани приятелите си и да си направят парти. Във всяко дете има искра, основното е да я видите. Ако успеете, много скоро детето ще спечели признание сред връстниците си, а няма по-добър инструмент за повишаване на самооценката от това.  

Научете детето да казва „Не!“

Много хора дори не осъзнават, че самооценката може да се повиши с няколко точки едновременно, ако се научат да казват „Не!“. Това важи и за тийнейджъра – ако не може да откаже на никого нищо, ще се чувства винаги воден за носа, което не допринася за високо мнение за себе си.

Между другото, редица изследвания, в т.ч. сред възрастни доказват, че повечето хора с ниска самооценка не знаят как да казват „Не!“. Те вярват, че като помагат на другите, стават по-значими за тях. В действителност и за съжаление, това не е така – хората просто безсрамно използват такива „приятели “, но те не печелят повече уважение. Освен това, много скоро другите започват да приемат тази помощ за даденост и просто стават нагли. В резултат на това самооценката на тийнейджъра пада още по-ниско, защото след всяка негова помощ той формира очаквания, които другите не покриват. Затова е особено важно родителите да научат децата си да се самоуважават и да отказват, ако бъдат експлоатирани.

Материалната страна на въпроса

Човек не живее само с хляб. Всички от детството ни учат, че материалното богатство далеч не е най-важното нещо в живота. Съвременната реалност обаче диктува свои собствени правила. Вече казахме по-горе, че не можете да спестите от гардероба на детето си. Въпреки това, освен дрехи, обувки и електронни джаджи (например, мобилен телефон, плейър, компютър), едно съвременно дете има и други потребности.

Първо, тези неща са наистина необходими за нормалния живот на един тийнейджър и второ, това е и въпрос на престиж – дете, което няма всичко това, най-вероятно ще бъде много бързо разпънато на кръст от връстниците си. Повярвайте ми, за никакво самооценка в този случай не може да става дума.

Уважавайте детето си!

Всички горепосочени методи за повишаване на самооценката със сигурност са ефективни. Но всички те ще бъдат напълно безполезни, ако самите вие ​​не уважавате детето си.

Скъпи майки и татковци! Преди всичко, разберете едно много важно нещо: вашето дете от вчера вече е напълно пораснал човек днес (макар и все още незрял). Той (тя) е възрастна личност без опит, но със собствени желания, мнения и потенциал, дори и все още да не е напълно реализиран.

И трябва да уважавате този човек, да го приемате сериозно и да имате предвид мнението му. При никакви обстоятелства не бива да си позволявате да унижавате детето си. Нещо повече, важно е да му дадете да разбере, че го смятате за равно на себе си. На семейните съвети винаги питайте и вземайте предвид мнението на детето, периодично се интересувайте за мнението му по един или друг въпрос. И най-важното, правете това, което детето ви предлага от време на време – дори ако това не винаги е правилното нещо. Основното е, че детето ще види потвърждение за своята значимост.

Ако следвате всички препоръки, определено ще можете да повишите самооценката на детето си. Разбира се, това няма да стане за един ден, но търпението и упоритата работа ще преодолеят всичко. Ако след два или три месеца не забележите подобрение в ситуацията, трябва да се свържете с детски психолог. Това не означава, че трябва да водите детето си на срещата под конвой – много често е достатъчно родителите да поговорят с психолога, който знае точно как да коригира самооценката на тийнейджъра.

Ако искате детето ви да се превърне в ярка личност, да разбере какво иска, да бъде професионално успешно и щастливо в личния си живот, следвайте тези препоръки:

-Позволете на детето да взема самостоятелно решения и го подкрепяйте в това. Само чрез проверка на правилността на взетото от него решение и коригиране на грешките, човек може да се научи да бъде отговорен и самостоятелен.

-Признавайте правото му да има собствено мнение и го уважавайте, когато го защитава, дори това да води до спор и несъгласие с вас. Това не означава да подривате авторитета си, но по този начин той (тя) ще може да уважава мнението си и мнението на другите, и ще се научи да търси компромиси.

-Хвалете детето за успехите му. Малките, но уверени стъпки ще доведат до постижения по-бързо от огромните скокове.

-Подкрепяйте детето в упоритостта му да опитва отново и отново, да прави нещо чрез грешки, ако не успее от първия път.

-Не го мъмрете за грешките му и в никакъв случай не обезценявайте усилията му, ако не успее в нещо веднага.

-Прегръщайте детето си по-често и му казвайте колко е важно и хубаво, че е в живота ви, колко са ценни за вас добрите, приятелски отношения с него и как искате да постигнете взаимно разбирателство с него.

Как да повишите самооценката на ученика?

Важно е детето да чувства подкрепа преди всичко от най-близките си хора – родителите. Именно възрастните могат да променят мнението на детето за себе си. И така, ето няколко съвета:

1.Опитайте се по-често да хвалите и насърчавате детето за най-малките постижения, а също така демонстрирайте любовта и гордостта си към него.

2.Намерете дейност, в която детето ще бъде успешно – бродиране, рисуване, чужд език, спорт и др.

3.Бъдете защита, подкрепа и опора за детето си. Старайте се винаги да бъдете на негова страна. Знаейки, че има надежден „тил“, детето ще се чувства по-уверено.

4.Разширете социалния кръг на детето си, запознайте го с децата на ваши познати и приятели.

5.Запишете го в спортна секция или клуб: общите интереси, борбата за първенство и отборният дух спомагат за повишаване на самооценката на по-малките ученици.

6.Научете детето си да казва „Не!“

И най-важното е, че когато се стараете да повишите самооценката на детето в начална училищна възраст, трябва да бъдете добър пример за подражание.

Хората-жертви в триъгълника на Карпман

Позицията на жертвата е позицията на човек, който страда поради действията на други хора, държавата и външни обстоятелства.

Такива хора са невероятно търпеливи, обикновено без външни прояви на агресия и често имат импулс да започнат да ги спасяват, да им дават инструкции какво да правят или просто да вземат и да започнат да правят нещо за тях.

Тези хора обикновено са съжалявани, изглеждат сякаш страдат, но в същото време това страдание често е съпроводено със смирение. Обикновено ситуацията, в която се оказва жертвата, се тълкува приблизително така: добър, праведен човек е станал жертва на коварни хора или обстоятелства.

Особеността на тези хора е, че те изглеждат безпомощни в много отношения и не могат да се защитят.

Но какво всъщност стои зад тази история?

Всъщност има три много важни проявления при хора, които изглеждат като жертви:

1.Те ​​не поемат отговорност за живота си, като постоянно намират източник на разрушение във външната среда. Например, съпругът е тиранин, правителството/опозицията са чудовища, времената са други, шефът е глупак.

2.Всъщност в тях има много агресия, изключително много, но тя обикновено не се разпознава и най-важното, в повечето случаи се проявява пасивно.

Пасивно означава да не се защитаваш директно, да не изразяваш директно своето „искам“ или „не искам“, а да манипулираш – да провокираш другите към чувствата или действията, от които манипулаторът се нуждае. С други думи, човек не съобщава директно какво иска, а прави нещо така, че другите да правят това, от което манипулаторът се нуждае, без директно искане.

Любимата проява на агресия от позицията на жертвата е обвинението. Няма значение дали е изразено директно или не, факт е, че ако човек формира чувство за вина, той често се отказва от територията си, а след това прави това, което е нужно на жертвата.

3.Това са хора, които често поставят върху себе си в т. нар „бяла мантия“, т.е., хора, които се опитват да правят всичко „по правилния начин“. Това дава усещане за собствена доброта и усещане, че е изпълнена част от сделка, сключена в даден момент с някого, обикновено с родителските фигури в детството.

Сделката изглежда примерно така: „Направих всичко както трябва, значи трябва да очаквам в замяна  необходимото ми отношение“.

Историята, която проследява жертвеността, е толкова популярна, че могат да се намерят хиляди примери. Достатъчно е да се погледате отстрани или да се взрете в огледалото и ще видите, че самите вие доста често сте забелязвали себе си, като жертва.

Ето няколко силно опростени, ярки примера как това може да се прояви.

Майка разговаря със сина си.

-Той: Реших да кандидатствам в кулинарен техникум, не ми харесва идеята да уча в юридически факултет.

-Тя (с ръка на сърцето си): Как? Какво е това? Това означава ли…, че с баща ти сме вложили толкова много усилия в теб, похарчили сме толкова пари за преподаватели, отказали сме си толкова много неща, за да не повтаряш грешките ни и всичко това, за да станеш някакъв ученик в професионално училище, така ли? ...О, това е…, не мога…, боли ме сърцето!

…

-Жена се оплаква на приятелката си: Съпругът ми е истинско изпитание! Това е моят кармичен дълг! Виж другите хора – ти например, имаш добър съпруг и Люси има страхотен човек до себе си,  наскоро Ваня й направи подарък! А моят – прибира се късно и пиян, с червило на ризата си! Не ми е давал пари вече втори месец, харчи всичко за собствени развлечения. А аз... Аз по цял ден само за него се старая – чистя апартамента и готвя постоянно... А той дори забрави за рождения ми ден, копелето!

В първия случай майката транслира посланието: „Направих толкова много, за да бъда добра майка, че сега очаквам ти да бъдеш добър син за мен. Добър син означава, че ще правиш това, което ми е нужно. И ако не го направиш така, както искам, тогава ще те обвинявам за всичко, което преживявам и за влошеното ми здраве“.

В тази ситуация има само обективно отношение към сина, т.е., синът не се възприема като отделна личност със собствени избори (субект), решения и чувства. В тази ситуация майката не транслира уважение. Тя се опитва да окаже натиск върху сина си, всъщност, това е много мощна проява на агресия, така че момчето да се подчини на волята ѝ. И тя се опитва да направи това от позицията на жертва.

Във втория случай жената се оплаква на приятелката от съпруга си. Тя го описва като ужасен човек, а себе си като добра и услужлива домакиня. В тази формулировка звучи сделката, която очевидно е сключила.

Много е вероятно тя да е заключила тази сделка едностранно: „Аз ще живея, покривайки изискванията за добра съпруга (тези изисквания може да са й вменени от баба й или майка й, или да са взети от списание), а в замяна ти трябва да бъдеш добър съпруг за мен“.

В същото време съпругът може напълно да не осъзнава, че е участник в някаква сделка или дори според неговия мироглед, бракът дори може да включва блекджек и романтични връзки вън от дома.

Според сценария, приятелката на тази жена трябва да прояви агресия към съпруга. Например, „Какъв козел, а! Мръсник! Виж ти!“ и е вероятно дори по всякакъв възможен начин да демонстрира тази агресия пред съпруга на нейната приятелка. И тогава всичко е на мястото си в триъгълника на Карпман. Жертвата е съпругата, спасителят е приятелката, съпругът става преследвач.

Много от нас са свикнали да виждат бедняци и просяци. Някои хора са развили имунитет, подкрепен от допускането, че е възможно зад такива „бедняци“ да стои криминална организирана структура (справка: организираните цигански групи, масово използващи деца, вкл. бебета), но други вадят пари от джобовете си. Всъщност, ако никой не даваше, нямаше да има просяци.

Хората-жертви умеят да докосват нежните струни на душата, предизвиквайки много силни чувства чрез емпатията на другите хора към себе си – състрадание, съчувствие. Хората понякога осъзнават собственото си състояние на уязвимост и като подкрепят другите в трудни ситуации, всъщност подкрепят себе си. Поставят себе си на мястото на човека в уязвимост.

Способността да се проявява емпатия и състрадание са много важни способности. Те са израз на човечността, която не се среща толкова често днес. И сега си представете, че съзнателно или не, тази емпатия и състрадание се използват с цел получаване на някаква изгода.

Човек може да забрави, да игнорира фалшивите просяци – лесно е, но дали синът ще забрави подобно функционално отношение към себе си, използвайки състраданието си? И ако не забрави, то това може да изключи всякаква негова чувствителност. Тогава, за да оцелее човек в такава агресивна среда, може да задейства нов механизъм – изключване на всякаква емпатия и състрадание.

И сега, нека се върнем към примера с приятелката, която се е забъркала в ситуацията с неверния съпруг. Тя се включва в тази ситуацията именно чрез емпатия и състрадание, и предприема практически стъпки – поема инициативата в свои ръце и предлага на приятелката си да се премести да живее при нея, далеч от изневеряващия ѝ съпруг.

Представете си я, жертвата вече се намира в малкия апартамент, убеждавайки съпруга си, че това е временно и че всичко това ѝ отнема много сили. Скоро обаче идва момент, в който нещата се обръщат.  Приятелката-жертва излита от укритието си на крилете на любовта, устремена към изневеряващия си съпруг и му казва: „Скъпи, не е моя вината, не исках да те оставя, прекрасен мой. Всичко стори моята приятелка, която ме обърка и ме настрои срещу теб!“.

Как се чувства един приятел-спасител? Че е била използвана или се чувства виновна. В резултат на това, всичко се нарежда така, както е искала жертвата. И ако се вгледате във фактите ще установите, че тя – жертвата, изобщо не прилича на беззащитен заек, ако се вгледате в фактите. Не е ли истина?

Тези два примера са напълно измислени. Но дори докато четете тези примери, може да забележите собствената си проява на жертвеност, да установите, че в мисленето ви се появява обвиняване на жертвите. По този начин жертвите се превръщат в преследвачи.

Триъгълникът на Карпман наподобява Бермудския триъгълник по свойството си да засмуква, да въвлича в него участниците. По важното в случая обаче е разбирането на основната идея: позицията на жертвата носи много агресия. И всъщност, бидейки в такава позиция, е лесно да станеш насилник, т.е., да нарушиш границите на други хора против тяхната воля, да откраднеш от тях време, ресурси, усилия.

Жертвите могат да показват агресията си пасивно, косвено, но много отровно. И по същество позицията на жертвата е изключително силна позиция. Но както знаем, за всичко трябва да се плаща и хората-жертви плащат за начина си на съществуване с постоянна тревожност, която може да се изрази в пълен контрол. А защо се случва всичко това?

Всичко това е така, защото ако не поеме отговорност за себе си, например, не се грижи за живота, безопасността, парите си, не обсъжда директно всички свои професионални дейности, не изяснява какво остава под съмнение и т.н., то тогава жертвата трябва да поеме отговорност за почти целия свят около нея.

Казано по-просто, тази идея звучи така: „Ако чувствам, че другите трябва да бъдат отговорни за моите чувства, здраве и състояния, тогава аз също се чувствам отговорен за чувствата, здравето и състоянията на другите“.

Ако използваме отново примера с майката – ако синът ѝ учи добре и постъпи в юридическия факултет, тя ще преживее този факт, като: „Всичко това се случи, защото съм добра майка, инвестирала съм толкова много в него, синът ми е моето постижение!“  Ясно се вижда откъде идва толкова много косвено изразен гняв към сина, ако той сам избира пътя си? Майката преживява това, като своя лична загуба като родител, като поражение.

Ако съпругът на втората ни измислена героиня се прибира навреме и без червило на ризата си, тогава героинята преживява това като следствие от нейните действия и постъпки: „Всичко е така, защото съм добра съпруга“.

Сделки могат да се сключват с всеки и за всичко. Могат да се сключват сделки с идеи за карма и астрологични прогнози. Във всичко това има идея за пропускливост: „Има нещо на този свят по-голямо от мен. И това по някакъв начин ме засяга“.

Това е напълно разумна и реалистична идея. Но ето как може да се обърне положението, ако няма ясно осъзнаване на истинската отговорност и власт над собствения живот: „Ако правя това, което нещо по-висше счита за правилно, тогава в замяна ще получа това, от което се нуждая“.

Разпознавате ли сделката?

Засадата е в това, че проектирайки се върху света (Бог, астрология и т.н.), родителската фигура би могла всъщност да подкрепя тази игра със сделки, но светът всъщност е индиферентен към сделките. Той наистина е по-велик от всеки един от нас и живее по свои собствени закони, независимо какви сделки сключваме във въображението си.

Следователно, често се оказва, че при такива модели хората-жертви не живеят собствения си живот, а изразходват цялата си енергия за търсене на възвръщаемост на своите инвестиции и вложени усилия, с надеждата да получат това, което искат в замяна. Понякога вливат все повече и повече, само за да са сигурни, че ще си го получат обратно. Но това се оказва все по-дълбоко и по- дълбоко блато.

Как човек да се измъкне от този енергийно изсмукващ триъгълник?

Както обикновено, на думи всичко е просто:

1.Забележете го. Изследвайте как се осъществява преходът от жертва към преследвач. От преследвач към спасител и т.н.

2.Темата за съзависимостта винаги е свързана с разпознаването на собствените граници, които се преживяват като много широки, включващи чувствата, действията и проявите на други хора, събития и др.

От своя страна, границите винаги са свързани с чувство на гняв. Изследвайте това ваше чувство. При какви обстоятелства потискате гнева си в самия момент? И кога и как „експлодирате“? Като цяло, идеята е да се научите да разпознавате гнева си възможно най-рано.

Да разпознаете и почувствате гняв не означава да спорите с всички, да изгоните някого или да го ударите в лицето. Да забележите чувство и да действате под влияние на някакъв импулс са две различни неща. Забелязването на чувство ви позволява да се вслушате в себе си, да се попитате: „Какво съобщавам на себе си с това чувство?“.

3.Най-важният момент. В позицията на жертва винаги има две полярни преживявания – голяма лична сила и преживяване на собственото влияние, което периодично отстъпва място на преживяването на безсилие, несигурност и зависимост, сякаш си окован с белезници към човек или дори обстоятелства, лишен от избор.

Това се случва заради навика човек да се фокусира върху нещо/някой друг. Защото да се грижиш за другия и да го забелязваш, включително неговите ресурси, е по-лесно, отколкото да водиш реалистична инвентаризация на собствените си ресурси и да се съсредоточаваш върху работата по тяхното увеличаване

В отношенията това може да се прояви в търсенето на причини и оправдания защо партньорът прави това, а не онова. Зад всички тези увлекателни изследвания не се крие достатъчно енергия, за да бъде човек увлечен към себе си, към живота си, към интересите, удоволствията и ресурсите си, включително материалните.

Ето защо препоръката е, човек да се интересува повече от собствените си ресурси и тяхното развитие; да опитва нови неща, да придобива нов опит – това може да е разочароващо по някакъв начин по отношение на измененията в неговите ресурси, но именно така може да бъде отведен във фактическата реалност, а в нея винаги има твърда опора.

Това означава, че с течение на времето човек е в състояние да натрупа ресурсите си, така че щастието и вътрешната му хармония да зависят до голяма степен от самия него. И най-важното – за да има избор: да разчита само на собствените си сили или да се доверите на някого. Липсата на избор обикновено прави живота много труден.

 

Триъгълникът на Карпман – защита от манипулация в общуването

Почти всеки от време на време е попадал в триъгълника на Карпман. Малко хора обаче разбират какво се случва с тях. Би било по-добре, предварително всеки да има знания за него, защото този триъгълник често причинява дори повече проблеми от любовен триъгълник.

Съдържание

1.Запознайте се с триъгълника на Карпман.

2.Непослушното дете.

3.Разбита любов.

4.Търговско споразумение.

5.Кашмирено палто.

6.Като минимум можете да използвате следните техники:

- Директен отказ.

- Помагайте не със съвети, а с енергия.

- Преместете стрелките.

- Косвени съвети.

- Сключване на договор за разпределение на отговорността.

Запознайте се с триъгълника на Карпман.

В ролите: „Жертва“, „Преследвач“ и „Спасител“.

Сюжетна линия:

Действие 1: „Жертвата“ търси „Спасител“, върху когото се опитва да прехвърли отговорността за решаването на проблемите си. Ако „Жертвата“ успее, капанът се затваря. Не след дълго „Жертвата“ се превръща в „Преследвач“ – образува се триъгълник.

Действие 2: „Жертвата“, чиито проблеми не са решени, вече като „Преследвач“ започва да търси виновните за провала в живота си. Виновникът, разбира се, се оказва бившият „Спасител“, който е този, който поема гнева и атаките на бившата „Жертва“.

Акт 3: Бившият „Спасител“, превърнал се в „Жертва“, се чуди как се е оказал изкупителната жертва в тази ситуация.

Морал: Ако ви предложат да станете „Спасител“ – внимавайте!  Най-вероятно това ви се случва, за да има някой, когото да бъде обвинен в случай на неуспех. Затова помислете три пъти, преди да поемете отговорност за проблемите на другите хора.

Нека разгледаме примери как това се случва в живота:

Непослушно дете

В семейство Петрови има проблеми. Детето не иска да слуша родителите си. „Той е напълно извън контрол. Моля, кажете как да го обуздаем?“ – семейство Петрови с надежда се обръща към семейство Сидорови. Вече са определени две роли: детето е „Преследвачът“, родителите са „Жертвата“.

„Да, трябва да го бичувате“ – с ентусиазъм възкликва семейство Сидорови, поласкани от факта, че търсят съвета им и поемайки ролята на „Спасител“. „Крайно време беше. Няма смисъл да го глезите, гарантираме ви, просто го шамаросайте няколко пъти и той ще бъде гладък като коприна!“

След шамаросването, Петров-младши бяга от дома. Петрови търсят някой, когото да обвинят за случилото се. Естествено, в техните очи Сидорови са обявени за виновни. В праведен гняв те започват да ходят при всички свои приятели и да се оплакват: „Можете ли да си представите какво ни посъветваха Сидорови?“

Разбита любов[1]

„Видях го да я целува… и след кафенето се качиха в такси и отидоха някъде…“ – приятелката ви, която изглежда като пълен загубеняк, плаче на рамото ви и разказва какъв негодник е гаджето ѝ. През сълзите, тя настоява: „Кажи ми, какво да правя сега?“

В пристъп на праведен гняв вие я убеждавате да каже на човека да върви по дяволите. Момчето си тръгва по собствено желание и отива при новата си избраница.

Няколко дни по-късно с изненада откривате, че именно вие сте виновна за това, че приятелката ви е оставена сама. Поне в това са убедени тя и повечето ви общи приятели, на които вече е успяла да изплаче своята версия за случилото се.

Търговско споразумение

„Счетоводството ни е организирано изключително зле“ – оплаква се директорът на компанията на мениджъра по внедряване на счетоводна система. „Не се притеснявайте, гарантираме ви, че след 3 месеца всичко ще бъде наред при вас“ – обещава мениджъра, чувствайки се като истински спасител в тази ситуация.

„Много се радвам, че поемате пълна отговорност за решаването на този проблем“ –  радостно възкликва директорът, докато подписва договора. При тези думи мениджърът се чувства малко неловко и някак си не му е удобно точно сега да обяснява, че отговорността за резултата е и на компанията на клиента. Тази „срамежливост“ след известно време се връща за да го преследва.

Внедряването е започнало. Клиентът, който не е очаквал, че самият той ще трябва да се поти много, за да постигне резултат е възмутен: „Обещахте много, а сега прехвърляте цялата работа върху нас, ето няма резултат и не се вижда да има в близко бъдеще.“

Превърнал се в „Преследвач“, той звъни на всички свои познати и ги разубеждава да използват услугите на тази IT компания.

Кашмирено палто

Ваша приятелка отива до магазина да си купи нови зимни дрехи и моли да ѝ помогнете да ги избере. Вече намирайки се в магазина, вие, водени от вкуса си я убеждавате да си купи яркочервено кашмирено палто: „Казвам ти със сигурност, не се съмнявай, изглеждаш страхотно в него! Купи го!“

На следващия ден се оказва, че съпругът на твоята приятелка, както и всички в семейството й не понасят ярки цветове. Приятелката ви е обляна в сълзи. Парите са хвърлени на вятъра. Кой е виновен? Е, разбира се, не е тя.

„Бях глупачка, че послушах съвета на тази кучка“ – през следващите дни тя ще се обади на общите ви приятели и през сълзи ще им разказва какъв лош човек сте.

Ако по същия начин сте ѝ помогнали да си купи не кожено палто, а кола, тогава исковете срещу вас ще се увеличат пропорционално на цената на колата.

Всъщност, във всички тези истории „Жертвата“ не е истинска жертва, а по-скоро опитен манипулатор, който прехвърля отговорността за живота си върху другите. Но съчувствие е по-вероятно да заслужи „Спасителят“, който в повечето случаи е въвлечен в капан и предопределен да бъде изкупителна жертва, ако изведнъж нещо в живота на така наречената „Жертва“ се обърка.

Коя е основната грешка на „Спасителя“? Американски мениджър отговоря на този въпрос със следната метафора:

„Пазете се от „маймуни“! Всеки служител, който влезе във вашия кабинет, носи със себе си тълпа от „маймуни“ – това са големи и малки проблеми, които иска да обсъди с вас. В действителност той иска само едно: да прехвърли „маймуните“ от своите рамене на вашите, за да страдате вие ​​с тях вместо с той. Пазете се от това! Уверете се, че всеки, който влезе в кабинета ви, на излизане ще си получи обратно всичките „маймуни“...

Съветът е абсолютно правилен. Колкото и „Жертвата“ да иска да прехвърли отговорността за решаването на проблемите си върху вас, вашата задача е да върнете тази отговорност обратно. Често това не е толкова лесно, тъй като хватката на опитната жертва в много отношения е подобна на хватката на булдог – след като се вклини в някого, тя си проправя път по всякакъв начин за да добие своето.

По тази причина е полезно да знаете техниките, които ви помагат да излезете от подобни ситуации с минимални загуби.

Като минимум можете да използвате следните техники:

1.Директен отказ.

„Виж, животът си е твой. И не мисля, че имам право да се меся в него. Затова, сам решавай как ще живееш…“ Директно и открито казвате на човека, че не възнамерявате да решавате проблемите му вместо него. Тази опция е подходяща за професионални и не много близки взаимоотношения. Така че, в случая с „непослушното дете“, семейство Сидорови биха могли да отговорят: „Не можем да ви помогнем тук. Отглеждането на дете е чисто индивидуален въпрос и ние не искаме да се намесваме във вашите семейни проблеми. Вие сте тези, които трябва да решите този проблем“.

2.Помагайте не със съвети, а с енергия.

Много често човек заема позицията на жертва само защото е обезсърчен и няма достатъчно сили и енергия, за да вземе решение самостоятелно. Ако е така, тогава има смисъл да се помогне не със съвети, а с енергия. Развеселете човека, събудете в него желанието да действа, да промени нещо. В примера с „разбитата любов“ приятелката би могла да реагира със следните думи: „Е, защо се правиш на малко момиченце тук? Не можеш ли сама да решиш какво да правиш в подобна ситуация? Отдавна не си в първи клас! Хайде де! Включи си мозъка! И помисли сама! Сигурна съм, че можеш да го направиш! Действай! Напред!“. След подобни думи, в емоционален еуфоричен ритъм, жертвата ще може сама да реши какво да прави с гаджето си. И съответно, по-късно тя няма да е в положение да прехвърли проблема на „здравата глава“. Тази техника от една страна застрахова срещу евентуални претенции на жертвата, а от друга, позволява наистина да се помогне на близък човек с това, от което той наистина се нуждае – енергия, мобилизация, разум!

3.Преместете стрелките.

Ако жертвата настоява да разрешите проблема ѝ, можете деликатно да ѝ кажете, че се е обърнала към грешния човек и да прехвърлите вината върху друг човек, който е по-подходящ от вас да играе ролята на „спасител“ в тази ситуация. „Знаете ли какво, опитайте да отидете на семеен терапевт. Той може да ви каже по-добре от нас какво да правите с труден тийнейджър“ – след подобно предложение от Сидорови, за Петрови вече ще е трудно да настояват Сидорови да решат проблема им. „Хайде да оставим това палто настрана. А утре можеш да дойдеш със съпруга си и той също да изрази мнението си дали харесва този стил или не. В края на краищата, той е този, който дава парите за тази покупка“ – това е разумен съвет, който ще спаси и вас, и вашата приятелка от евентуални проблеми в ситуацията с „кашмирено палто“. Тук е много важно вината да се прехвърли внимателно, т.е., към правилните хора.

Косвени съвети.

Директивния (пряк) съвет често се възприема като указание, инструкция, заповед за действие, което след това дава на „Жертвата“ моралното право да ви обвинява за провала. Косвеният съвет обаче е просто допълнителна информация, представена под формата на история от живота на други хора, въз основа на която жертвата трябва да вземе решение.

„Вижте, такъв случай имаха наши приятели – синът им се държеше като типичен хулиган, но когато започнаха да го наказват с колан, това помогна. След седмица той вече се държеше като коприна. Не сме сигурни, че това е най-доброто решение, но ако смятате, че ще проработи, опитайте“ – давайки съвети в тази форма, Сидорови се предпазват от евентуални обвинения от страна на Петрови в бъдеще.

„Една моя приятелка, не я познаваш, когато приятелят ѝ излезе с друга жена, тя вдигна такъв скандал! Разтрепераха се стъклата в дома им! И знаеш ли, после той беше изпълнен с такова уважение и любов към нея, че сега са неразделни. Ако мислиш, че това ще проработи с твоя приятел, можеш да опиташ. Но внимавай, друга моя приятелка постъпи по същия начин и накара приятеля си да я изостави“ – друг пример за косвен съвет в случай на „разбита любов“.

Така че, ако искате да сте сигурни, че „и вълците са сити, и овцете са цели“ (искате да дадете съвет и да оставите отговорността за окончателното решение на „Жертвата“), тогава съветвайте не директно, а косвено.

Сключване на договор за разпределение на отговорността

Традиционно използвана техника в бизнеса е сключването на договор, който ясно посочва отговорностите на всяка страна. След това всякакви взаимни претенции са възможни само в случай, ако са били предварително договорени.

Ако мениджърът по внедряване на счетоводна система беше посочил веднага в договора частта от работата, която ще падне върху плещите на клиента, тогава директорът на компанията по-късно нямаше да има причина да бъде недоволен.

Или друг пример: ако преподавател обещае да подготви студент за изпити, тогава рискува да попадне в триъгълника на Карпман. Ако се провали, той ще бъде обвиняем за лошото представяне. Ето защо е важно той да обсъди предварително отговорностите на родителите: да се увери, че детето им си пише домашните, че детето има всички необходими учебници и т.н.

Сключвайки споразумение за споделяне на отговорността, Вие ясно давате да се разбере на „Жертвата“, че ще му помагате само до степента, посочена в договора. Връщате останалата работа („маймуните“) за постигане на резултата на плещите на „Жертвата“, принуждавайки я да участва активно в решаването на проблема.

Трябва да се помни, че „триъгълникът на Карпман“ е само модел. И както всеки модел, той описва реалността само приблизително. Понякога хората молят за вашия съвет не защото искат да ви държат отговорни за резултата, а защото се нуждаят от допълнителна информация.

Погледнете внимателно света. Ако човек просто се нуждае от вашето мнение, тогава му дайте съвета си. Но ако видите, че някой наистина иска да „прехвърли „маймуните“ си на вашите рамене“ – тогава не попадайте в този капан.

[1] Триъгълникът на Карпман се появява много често именно при скандал в семейна двойка. И тъй като около семейството има достатъчно ангажирани с тях хора (освен приятелите им, това са родителите на двамата съпрузи), много лесно е да се намери и въвлече в триъгълника „Спасител“. Веднъж попаднал в капана, рискът при провал да се превърне в „Жертва“ е много голям. В повечето случаи, след известно време двамата съпрузи намират път към себе си, а за да си „измият ръцете“ с лекота „разпъват на кръст“ бившия „Спасител“.

Триъгълникът на Карпман в семейните и професионалните отношения

Разбиране на динамиката и решаване на проблеми

Забележка: Публикацията разглежда концепцията за триъгълника на Карпман и нейното приложение в семейната и професионалната сфера.

Триъгълникът на Карпман, известен още като „Драматичен триъгълник“, е психологически модел, разработен от Стивън Карпман[1] през 1968 г. Той предлага инсайт (прозрения) за типичните динамики и роли, които могат да възникнат във взаимоотношенията между хората, особено в ситуации на конфликт и напрежение.

Триъгълникът на Карпман се състои от три ключови роли: „Жертва“, „Спасител“ и „Преследвач“. Всяка от тези роли има свои собствени характерни поведенчески и емоционални особености.

Жертва – човек, който се чувства безпомощен, беззащитен, уязвим или по-непълноценен (нисш) от останалите. Той често демонстрира своята неадекватност и се надява на подкрепа или спасение от други хора. Жертвата може да се опита да привлече вниманието и съчувствието на другите, очаквайки те да решат проблемите ѝ.

Спасител – човек, който се чувства задължен да помага на другите и да решава техните проблеми. Спасителите се включват в играта, като предлагат съвети, помощ и подкрепа на жертвата. Те може да се чувстват важни и полезни, но често пренебрегват собствените си потребности и граници.

Преследвач –  човек, който тормози или критикува жертва. Той може да бъде агресивен, недоволен или властен. Преследвачът често вменява вина на жертвата и се старае да контролира ситуацията. Той може да бъдат възприеман като заплаха или враг от жертвата.

Тези роли са взаимосвързани и могат да се променят в зависимост от конкретната ситуация. Например, жертвата може да се превърне в спасител, предлагайки помощ на друг човек или в преследвач, влияейки на другите с агресията си.

Разбирането на динамиката на Триъгълникът на Карпман има голямо значение за семейните и професионалните отношения. Когато тези роли станат устойчиви и непродуктивни, те могат да доведат до конфликти, повишено напрежение и затруднения в общуването.  

Значение и приложение на Триъгълникът на Карпман в семейството и на работното място

Моделът на Триъгълникът на Карпман предлага ценна информация за разбирането на взаимодействията в семеен и професионален контекст. Разбирането на този модел може да ни помогне да разпознаем негативната динамика и да разрешим конфликти, създавайки здрави и хармонични взаимоотношения.

1.Семейни взаимоотношения. В семейна среда, където емоциите и връзките играят ключова роля, триъгълникът на Карпман може да бъде особено забележим. Например, едно дете може да приеме ролята на жертва, очаквайки родителите му да решат всичките му проблеми. В отговор единият родител става спасител, като постоянно предоставя помощ, докато другият родител може да поеме ролята на преследвач, като критикува и наказва детето. Тази динамика може да доведе до дисбаланс в отношенията и да повлияе негативно на всички членове на семейството.

Разбирането на ролите в триъгълника позволява на семейството да се освободи от тези деструктивни динамики и да развие по-здравословни взаимоотношения. Членовете на семейството могат да осъзнаят собствените си потребности и граници, да се научат ефективно да общуват и да разрешават конфликти.

2.Професионални взаимоотношения. В работната среда триъгълникът на Карпман може да се прояви в различни форми. Колегите могат да играят ролите на жертва, спасител и преследвач, което да доведе до конфликт и дезорганизация в екипа. Например, един служител може често да се оплаква от собствената си несъстоятелност, очаквайки другите да го спасят. Други служители може да влязат в ролята на спасител, но в крайна сметка да преминат в ролята на преследвач, негодувайки срещу постоянната нужда на колегата от помощ.

Разпознаването на триъгълника на работното място помага за създаването на по-здравословни и по-продуктивни взаимоотношения. Екипът може да се фокусира върху общи цели, да общува ефективно и да разрешава конфликтите конструктивно. Това насърчава по-балансирана и хармонична работна атмосфера, повишава ефективността на работата и способства постигането на успехи.

В различни контексти, независимо дали става въпрос за семейство, работа или други социални сфери, триъгълникът на Карпман може да създаде бариери пред здравословните взаимоотношения и благополучието. Разбирането на този модел и прилагането му в ежедневието може да помогне за създаването на по-хармонични и удовлетворяващи взаимоотношения.

Обзор на триъгълника на Карпман

Описание на ролите в триъгълника: спасител, преследвач и жертва

Триъгълникът на Карпман е модел, който ни помага да разберем динамиката на взаимоотношенията и конфликтите в различни контексти. Този модел идентифицира три основни роли: спасител, преследвач и жертва. Всеки от тези персонажи играе уникална роля в поддържането на негативна динамика и конфликти.

1.Спасител. Спасителят или „отстраняващият проблем“ често встъпва в ролята на решаващ проблеми и помагащ. Той се чувства отговорен да спасява другите хора от техните проблеми и нещастия. Спасителите обикновено предлагат своята помощ, съвети и решения, често без да бъдат помолени за това. Въпреки това, с течение на времето тяхната помощ може да се превърне в намеса, контрол и хиперопека, което се отразява негативно на самостоятелността и самооценката на другите.

2.Преследвач. Преследвачът играе ролята на критик и агресор. Той често критикува и обвинява другите, демонстрирайки враждебност и недоволство. Преследвачите се чувстват силни и властни, използвайки позицията си, за да потискат и угнетяват другите. Агресивното им поведение може да причини страх и уязвимост у жертвите, както и да изостри конфликти и негативни емоции.

3.Жертва. Жертвата или „несретникът“ често се представя, че е в безнадеждна ситуация, очаквайки други хора да я спасят и да решат проблемите ѝ. Тя изпитва чувство на безсилие, непълноценност и неспособност да се справи сама с трудностите. Жертвата може да поддържа динамиката на триъгълника, като привлича спасители и преследвачи, които ще задоволят нуждата ѝ от помощ и признание.

Тези роли в триъгълника на Карпман не са статични или константни. Участниците могат да превключват между тези роли в зависимост от ситуацията и контекста. Например, спасителят може да се превърне в преследвач, ако помощта му не е оценена или приета, а жертвата може временно да премине в ролята на спасител в опит да контролира ситуацията.

Разбирането на тези роли в триъгълника ни помага да осъзнаем и разрушим негативните динамики и модели.

Взаимовръзката между ролите и динамиката на отношенията.

В триъгълника на Карпман ролите на спасител, преследвач и жертва не съществуват изолирано. Те са взаимосвързани и си влияят взаимно, създавайки динамика на взаимоотношенията, която може да бъде деструктивна и да създава проблеми.

Спасителят и жертвата често са взаимно зависими един от друг. Жертвата търси подкрепа и помощ, а спасителят откликва на тези нужди, стремейки се да ги задоволи. Спасителят се чувства ценен и неразделна част от живота на жертвата, което повишава неговата роля и самооценка. На свой ред жертвата разчита на спасителя и запазва позицията си, без да се опитва сама да реши проблемите си. Тази динамика удържа заковани и двете роли в триъгълника и им пречи да растат или да се развиват.

Преследвачът, от друга страна, встъпва във взаимодействие с жертвата и спасителя като агресор и критик. Той често намира удовлетворение в контролирането и потискането на други хора. Преследвачът използва властта и агресията си, за да потисне и унижи жертвата, което усилва неговата позиция в триъгълника. В отговор на агресията, жертвата продължава да играе своята роля, привличайки вниманието и помощта на спасителя. По този начин преследвачът и жертвата се поддържат взаимно в деструктивната динамика на триъгълника.

Тази взаимовръзка между ролите в триъгълника създава модели на поведение и комуникация, които могат да доведат до конфликт и отсъствие на емоционална сигурност във взаимоотношенията. Разбирането на тази връзка ни позволява да разпознаем как всяка роля влияе върху останалите и динамиката на отношенията като цяло.

Примери за семейни и професионални ситуации, в които се проявява Триъгълникът на Карпман.

Триъгълникът на Карпман е универсален модел, който може да се прилага в различни контексти, включително семейни и професионални отношения. Ето някои примери за ситуации, в които може да се появи триъгълникът на Карпман:

1.Семейни отношения. В много семейства може да се наблюдава динамиката на триъгълника на Карпман. Например, представете си ситуация, в която родител (спасителят) постоянно се намесва в живота на детето си (жертвата), решава проблеми вместо него и не му позволява да взема собствени решения. В резултат на това детето се чувства безсилно и неспособно да се справи само с житейските предизвикателства. Възможно е също така, да се появи преследвач, например под формата на критичен родител, който постоянно осъжда и обвинява детето, създавайки атмосфера на враждебност и конфликт.

2.Работна среда. В професионалните взаимоотношения триъгълникът на Карпман може да се прояви например между колеги или ръководители и подчинени. Представете си, че един служител (спасителят) постоянно поема отговорност за решаването на проблеми и спасяването на други колеги (жертвата), което може да доведе до липса на самостоятелност и инициативност у останалите. В резултат на това може да се появи преследвач, който ще критикува и осъди спасителя или жертвата. Тази динамика може да доведе до конфликти и нарушаване на сътрудничеството в екипа.

3.Партньорски отношения. Триъгълникът на Карпман може да се прояви и в романтични отношения или между партньори. Например, единият партньор (спасителят) може постоянно да се опитва да решава проблеми и да задоволява нуждите на другия (жертвата), което създава дисбаланс във отношенията и потиска самостоятелността и инициативността на другия партньор. В отговор на това може да възникне ролята на преследвача, който ще критикува и обвинява спасителя или жертвата, увеличавайки конфликта и напрежението в отношенията.

Това са само няколко примера, а триъгълникът на Карпман може да се прояви в най-различни ситуации и отношения. Важно е да сте наясно с тези модели и да търсите начини за разрешаване на конфликтите и създаване на по-здравословни и балансирани взаимоотношения.

Разбиране на динамиката на Триъгълникът на Карпман в семейството

Анализ на ролите в семеен контекст

В семеен контекст, триъгълникът на Карпман може да се прояви с особена интензивност и да повлияе на качеството на взаимоотношенията между членовете на семейството. Нека направим анализ на ролите, които често се срещат в семейната динамика:

Спасител. Ролята на спасител в семейството може да се играе от един от родителите или от по-голям брат/сестра. Спасителят се стреми да бъде отговорен и грижовен, често поемайки ролята на защитник и решавайки проблеми на други членове на семейството. Той често се чувства нужен и ценен, но може също така да се чувства свръхотговорен (претоварен). В някои случаи спасителят може насилствено да наложи помощта си и да контролира други членове на семейството, потискайки тяхната самостоятелност.

Преследвач. Преследвачът в семейната динамика често действа като критик, съдейки и омаловажава другите членове на семейството. Може да е един от родителите или по-малък брат или сестра, който се опитва да привлече внимание или да утвърди властта си в семейството. Преследвачът често използва критика и обвинения, за да доминира над другите и да смаже самооценката им. Тази роля може да доведе до конфликти и деструктивни взаимоотношения в семейството.

Жертва. Жертвата в семейната динамика обикновено се чувства безпомощна и зависима от други членове на семейството. Това може да е дете или възрастен, който често очаква да бъде спасен и проблемите му да бъдат решени. Жертвите могат лесно да бъдат манипулирани и използвани за постигане на целите си. Те често изпитват чувство на неизказаност и нещастие, а техните потребности и мнения често биват игнорирани.

Тези роли в семейния контекст могат да се променят и припокриват в зависимост от конкретни ситуации и динамика на взаимоотношенията. Всеки член на семейството може да поема различни роли в различни моменти.

Анализът на ролите в семейния контекст ни помага да разберем как тези динамики влияят върху качеството на семейните отношения и как те могат да бъдат причина за конфликти.

Влиянието на Триъгълникът на Карпман върху семейната динамика и комуникация

Триъгълникът на Карпман има значително влияние върху семейната динамика и комуникация. Взаимодействието между ролите на спасител, преследвач и жертва може да създаде негативни модели на поведение и конфликти в семейството. Нека разгледаме как триъгълникът на Карпман влияе върху семейната динамика и комуникация.

1.Дисбаланс между власт и отговорност. Ролята на спасителя често създава дисбаланс между власт и отговорност в семейството. Той поема ролята на решаващ проблемите и се грижи за другите членове на семейството. В резултат на това други членове на семейството могат да станат зависими и несамостоятелни, което може да доведе до загуба на мотивация и увереност в собствените им способности. Освен това, спасителят може да се чувства свръхотговорен и претоварен, което да предизвика умора и безпомощност.

2.Конфликти и критика. Ролята на преследвача в семейната динамика може да доведе до конфликти и критика. Насилникът често съди и унижава други членове на семейството, създавайки атмосфера на напрежение и враждебност. Това може да отключи прекъсване на комуникацията и дълбоко нарушаване на взаимното разбирателство. Преследвачът може да бъде жесток и безкомпромисен, което усложнява семейната динамика и възпрепятства здравословните взаимоотношения.

3.Зависимост и безсилие. Ролята на жертвата в триъгълника на Карпман може да формира зависимост и безсилие у членовете на семейството. Жертвата често се чувства безпомощна и некомпетентна, нуждаеща се от помощ от другите. Това крие вероятност за изразяване на своите потребности и мнения чрез манипулация и оплаквания, вместо чрез директно и открито общуване. Зависимостта и безсилието на жертвата могат да потиснат развитието на индивидуалността и самостоятелността у другите членове на семейството.

Като цяло, триъгълникът на Карпман създава неблагоприятни условия за здравословни семейни отношения и комуникация. Това може да способства възникването на конфликти, насилие и неразбиране.

Негативни последици и емоционално напрежение, причинени от триъгълника на Карпман в семейството

Триъгълникът на Карпман е източник на сериозни негативни последици и значително емоционално напрежение в семейните отношения.

Нека разгледаме някои от тях:

1.Конфликти и напрежения. Ролите на спасител, преследвач и жертва често причиняват конфликти и напрежения в семейните отношения. Борбата за власт, липсата на разбиране и непродуктивната комуникация могат да доведат до повишени нива на стрес и негативни емоции. Постоянният живот в състояние на конфликт и напрежение се отразява на емоционалното благополучие на всички членове на семейството.

2.Влошаване на комуникацията. Триъгълникът на Карпман има отрицателно въздействие върху комуникацията в семейството. Ролите на спасител, преследвач и жертва могат да възпрепятстват откритото и честно общуване. Членовете на семейството могат да станат защитни, агресивни или пасивни в общуването си, което затруднява разбирането и разрешаването на проблемите. Това води до недоразумения, засилва негативните емоции и затруднява разрешаването на конфликти.

3.Емоционално изтощение. Участието в триъгълника на Карпман може да причини емоционално изтощение за всички членове на семейството. Спасителят да се чувства претоварен и уморен от постоянната грижа за другите. Преследвачът да изпитва гняв и разочарование от продължаващите конфликти. Жертвата да преживява чувство на безпомощност и безсилие, което се отразява на самооценката и емоционалното ѝ състояние. Всичко това води до емоционално изтощение и влошаване на цялостното благосъстояние в семейството.

Осъзнаването на негативните последици и емоционалното напрежение, свързани с триъгълника на Карпман, е първата стъпка към създаването на здрава и хармонична семейна динамика.

Разбиране на динамиката на Триъгълника на Карпман в действие

Триъгълникът на Карпман не се ограничава само до семейната сфера, той може да се прояви и в професионалната среда. Разбирането на динамиката на триъгълника на Карпман на работното място е важен аспект от създаването на здравословна и продуктивна работна среда. Нека разгледаме как тази динамика може да се прояви на работното място.

Роли в професионален контекст: ръководител, подчинен и колега

В професионална среда често възникват сложни междуличностни взаимодействия и конфликти, които могат да бъдат обяснени с помощта на концепцията за Триъгълника на Карпман.

1.Ролята на ръководител. В контекста на концепцията, ръководителят понякога може да играе ролята на „преследвач“, когато действа като критик, наказва или оказва натиск върху подчинените. Това може да се случи например, когато изпитва стрес или не е в състояние да управлява ефективно. Въпреки това, той има и възможността да играе ролята на „спасител“, предлагайки решения, подкрепяйки и насочвайки подчинените към успех. Важно е един ръководител да е наясно със своите емоционални реакции и да използва своите ролеви правомощия по позитивен и продуктивен начин.

2.Роля на подчинен. Подчиненият най-често може да поеме ролята на „жертва“ в триъгълника на Карпман, чувствайки се беззащитен, уязвим или манипулиран от ръководителя. В същото време, подчиненият може да се превърне в „преследвач“, отричайки авторитета на шефа или отговаряйки на преследването с агресия. Важно е подчиненият да е наясно със своите емоционални реакции и да се опита да излезе от динамиката на триъгълника навреме, като установи здравословна комуникация с шефа и колегите си.

3.Ролята на колегите. Колегите също могат да бъдат включени в динамиката на триъгълника на Карпман. Те могат да играят ролята на „спасител“, предлагайки съвети и помощ, или ролята на „преследвач“, критикувайки и ограничавайки колегите си. Важно е колегите да са наясно със своите реакции и да се стремят да създадат атмосфера на сътрудничество, подкрепа и позитивна атмосфера на работното място.

Разбирането на динамиката на триъгълника на работното място помага за улавяне и разрешаване на сложни междуличностни конфликти. Това изисква осъзнатост и желание от страна на всеки участник в професионалната среда да развива и създава здравословни и продуктивни взаимоотношения.

Влиянието на Триъгълника на Карпман върху работната среда и ефективността на работата.

Триъгълникът на Карпман, представляващ по същество модел на взаимодействието между ролите на жертва, спасител и преследвач, може да окаже значително влияние върху работната атмосфера и ефективността на работата в професионална среда. Разбирането на тези динамики помага за идентифициране на негативни модели на поведение и конфликти, които могат да възникнат и предоставя възможност за разработване на стратегии за тяхното преодоляване.

1.Нарушена комуникация. Взаимодействията, основани на ролите на „жертва“, „спасител“ и „преследвач“, водят до нарушения в комуникацията, недоверие и неефективно използване на ресурсите. Това може да доведе до спад в мотивацията, намалена производителност и лошо качество на работата.

2.Конфликти и препятствия. Динамиката на триъгълника способства възникването на конфликти и препятствия на работното място. Ролите на „преследвач“ и „жертва“ могат да доведат до конфронтация и взаимно обвиняване, което се отразява негативно на сътрудничеството и екипната работа. Ролята на „спасител“ може да създаде зависимост и да отвлече вниманието от решаването на реални проблеми, което затруднява постигането на целите и намалява ефективността на работата.

3.Намаляване на производителността. Триъгълникът на Карпман има пряко въздействие върху производителността в организацията. Конфликтите и напрежението в работната среда разсейват служителите от изпълнението на задачите и могат да доведат до намалена концентрация, творческо мислене и сътрудничество. Ролята на „спасител“ може да доведе до прекомерен контрол и микромениджмънт, което се отразява негативно на автономността и мотивацията на служителите.

4.Намалена ефективност и мотивация. Негативните последици от триъгълника на Карпман включват намалена ефективност и мотивация на служителите. Когато служителите се чувстват в ролята на „жертва“, те често губят инициатива и ентусиазъм, стават пасивни и неспособни да вземат решения. Ролята на „спасител“ може също да доведе до намалена мотивация, защото създава зависимост и лишава служителите от възможността да развиват умения и да решават проблеми сами. В крайна сметка това може да доведе до намаляване на производителността и ефективността при постигане на целите на организацията.

5.Негативен климат и прегаряне. Дългосрочното наличие на триъгълник на работното място може да създаде негативен климат и да доведе до прегаряне на служителите. Постоянното напрежение, конфликтите и чувството за неподходящо разпределение на властта между ролите могат да доведат до изчерпване на ресурсите, лошо физическо и психическо здраве и намалено удовлетворение от работата.

За да се преодолеят негативните последици и конфликтите, свързани с триъгълника на Карпман, е важно да се осигури осъзнатост и развитие на емоционалната интелигентност на членовете на екипа. Това включва развиване на ефективни комуникационни умения, определяне на ясни граници на взаимодействие и разработване на стратегии за управление на конфликти. Ръководството на организацията трябва да действа като пример и да предоставя ресурси за създаване на здравословна и подкрепяща работна среда.

Разрешаване на проблемите в триъгълника на Карпман.

Разпознаване и осъзнаване на ролите в отношенията.

Първата стъпка в разрешаването на проблеми, свързани с триъгълника, е да се разпознаят и осъзнаят ролите, които участниците във взаимодействието играят. Когато служителите разбират ролите, които играят и динамиката, която възниква, те могат да започнат съзнателно да променят поведението си и да поемат отговорност за действията си.

1.Идентифициране на ролите. Важно е да се разбере какви роли са представени в конкретна ситуация. Ролята на „жертва“ се характеризира с чувство на безпомощност и неспособност за самостоятелно решаване на проблеми. Ролята на „спасителя“ се проявява в желанието да се помага на другите, но това често е съпроводено с липса на доверие във възможностите на другите хора. Ролята на „преследвача“ е свързана с критика, нападки и създаване на враждебна атмосфера. Разпознаването на тези роли помага на участниците да осъзнаят как взаимодействат и как това се отразява на работната среда.

2.Рефлексия и самоанализ. Прилага се за да се определи в какви роли обикновено се намират служителите. Това включва осъзнаване на своите модели на поведение, мотивации и емоционални реакции. Отвореността към самокритика и готовността да промените поведението си са важни аспекти на този процес.

3.Взаимодействие и комуникация. След като ролите бъдат разпознати и осъзнати, е необходимо активно да се работи за подобряване на взаимодействието и комуникацията. Служителите трябва да се стремят да общуват открито и честно, изразявайки своите нужди и очаквания ясно и конструктивно. Това ще помогне за намаляване на конфликтите и облекчаване на напрежението в отношенията.

4.Развитие на емоционалната интелигентност. Развитието на емоционалната интелигентност играе важна роля в решаването на проблемите на триъгълника. Служителите трябва да могат да разпознават и управляват собствените си емоции и да разбират емоционалните реакции на другите. Развиването на умения за емоционална интелигентност способства за ефективната комуникация и помага да се предотврати попадането в роли, свързани с триъгълника на Карпман.

Разпознаването и осъзнаването на ролите във взаимоотношенията е първата стъпка в разрешаването на проблемите на триъгълника на работното място. Това проправя пътя за създаване на здравословна и позитивна работна среда, където служителите могат да си сътрудничат ефективно и да постигат общи цели.

Подобряване на комуникацията и поставяне на здравословни граници.

Подобряването на комуникацията и поставянето на здравословни граници са важни фактори за справяне с проблемите на триъгълника на работното място. Тези мерки спомагат за създаването на положителна работна среда, в която служителите могат да взаимодействат и да си сътрудничат ефективно, избягвайки деструктивната динамика.

1.Добрата комуникация играе ключова роля в разрешаването на проблеми, свързани с триъгълника на Карпман. Важно е да се стремим към открита и честна комуникация, при която всеки член на екипа има възможност да се изкаже и да изрази своите мисли, потребности и очаквания. Активното слушане и задаването на въпроси ви помагат да разберете напълно гледните точки на другите хора. Това помага за намаляване на недоразуменията и конфликтите и създава атмосфера на взаимно уважение и доверие.

2.Поставянето на здравословни граници е важен аспект от разрешаването на проблеми, свързани с триъгълника на Карпман. Всеки служител трябва да има ясна представа за своите отговорности и възможности в рамките на работния екип. Това включва определяне на вашата роля и задачи, както и поставяне на граници за взаимодействия с други участници. Да се ​​научим да казваме „не“, да си поставяме приемливи граници и да отстояваме правата си, помага за поддържането на здравословни и балансирани взаимоотношения на работното място.

3.Развиването на ефективна комуникация е неразделна част от подобряването на взаимодействията и решаването на проблеми, свързани с триъгълника на Карпман. Работата върху подобряване на уменията за активно слушане, емпатията, способността за ясно и конструктивно изразяване на мисли и чувства, както и уменията за разрешаване на конфликти, спомага за подобряване на комуникацията и сътрудничеството в екипа.

4.Създаването на атмосфера на сътрудничество и взаимодействие е важен аспект при решаването на проблеми, свързани с триъгълника на Карпман. Вместо да се съревновават и да търсят контрол, екипът трябва да насърчава колективното мислене, споделянето на знания и опит и взаимната подкрепа. Служителите трябва да гледат на другите членове на екипа като на съюзници, а не като на заплахи или предмети, които трябва да бъдат спасени. Това помага за подобряване на взаимодействието и ефективността в екипа.

Подобряването на комуникацията и поставянето на здравословни граници са ключови фактори за разрешаване на проблемите на триъгълника на работното място. Тези мерки спомагат за създаването на позитивна и подкрепяща работна среда, където служителите могат да си сътрудничат успешно и да постигат общи цели.

Развиване на лидерски навици и умения за управление на конфликти.

Мениджърите и ръководителите на екипи трябва да притежават умения, които им позволяват ефективно да управляват конфликти, да предотвратяват деструктивната динамика и да създават подкрепяща работна среда.

1.Емоционална интелигентност и самосъзнание. Ръководителите са длъжни да развият своя емоционален интелект и да осъзнаят емоционалните си реакции към конфликти. Това им помага да останат спокойни и сдържани в трудни ситуации, както и да са наясно със собствените си предпочитания и пристрастия. Самоосъзнаването позволява на лидерите да реагират на конфликти с мъдрост и справедливост, вместо да се поддават на емоционални импулси.

2.Активно слушане и емпатия. Ръководителите са длъжни да бъдат активни слушатели и да умеят да проявяват емпатия към участниците в конфликт. Разбирането и отчитането на гледните точки на различните страни им помага да намират компромиси и да изграждат конструктивни решения. Развиването на навици за активно слушане и емпатия помага за намаляване на напрежението и създава основа за взаимно разбирателство и сътрудничество.

3.Управление на конфликти. Ръководителите са длъжни да притежават навици за управление на конфликти, за да разрешат проблеми, свързани с триъгълника на Карпман, на работното място. Това включва способността за иницииране на открити и конструктивни диалози, улесняване на преговорите и подпомагане на страните да намерят взаимноизгодни решения. Способността за управление на емоциите и поддържане на неутрална позиция помага на ръководителите ефективно да управляват конфликтите и да постигат съгласие.

4.Развиване на умения за лидерство в екип. Лидерите трябва да се стремят да развиват умения за лидерство в екип, за да изградят силен и съгласуван екип. Това включва определяне на ясни цели и очаквания, делегиране на задачи, развиване на навици за комуникация и мотивиране на служителите. Ръководството на екипа помага за предотвратяване на появата на роли, свързани с триъгълника на Карпман, чрез делегиране на отговорност и улесняване на равно участие на всички членове на екипа.

Развиването на навици за ръководство и умения за управление на конфликти играе важна роля за разрешаването на проблемите на триъгълника на Карпман на работното място. Ръководителите, притежаващи тези навици са способни да създадат хармонична и продуктивна работна среда, в която служителите се чувстват подкрепени и могат да постигнат високи резултати.

Прилагане на разбирането за триъгълника на Карпман за подобряване на взаимоотношенията.

Приложение в семейния живот – съвети и стратегии.

Разбирането на триъгълника на Карпман може да бъде много полезно за подобряване на взаимоотношенията в семейния живот. След като членовете на семейството осъзнаят ролите, които могат да играят в тази динамика, те могат да приложат различни съвети и стратегии за създаване на по-здравословни и по-хармонични взаимоотношения.

1.Осъзнаване на ролите. Първата стъпка е да разпознаете ролите, които членовете на семейството могат да играят в триъгълника: спасител, преследвач и жертва. Всеки член на семейството трябва да анализира своите модели на поведение и да научи какви роли играе в различни ситуации. Това ще ви помогне да осъзнаете каква динамика може да е вредна за отношенията ви и как можете да промените реакциите си.

2.Самоидентификация. Членовете на семейството за длъжни да развият способността да бъдат отговорни за своите емоции, потребности и действия. Това означава, че всеки трябва да е наясно със собствените си граници, да си поставя здравословни ограничения и да бъде отговорен за собственото си благополучие. Самоидентификацията помага да се избегне превръщането в жертва или преследвач и насърчава по-равномерни отношения в семейството.

3.Комуникация и емпатия. Подобряването на комуникацията и развиването на емпатия са важни за създаването на здрави семейни отношения. Активното слушане, изразяването на вашите чувства и потребности, както и разбирането, и отчитането на чувствата на другите, ще помогнат за подобряване на атмосферата. Важно е да си осигури безусловна подкрепа и членовете да се приемат такива, каквито са. Това помага за намаляване на напрежението и конфликтите в семейството.

4.Сътрудничество и разрешаване на конфликти. Вместо да попада в капана на динамиката на триъгълника на Карпман, семейството трябва да се стреми към сътрудничество и конструктивно разрешаване на конфликти. Развитието на умения за решаване на проблеми и постигане на компромиси помага за създаването на здравословни взаимоотношения, в които всеки член на семейството може да изрази своите потребности и чувства и да работи заедно с другите, за да ги удовлетвори.

Всеки член на семейството може да допринесе за създаването на позитивна и подкрепяща семейна атмосфера, където всеки се чувства уважаван, изслушван и обичан.

Приложение в професионалния живот – съвети и стратегии.

Прилагането на концепцията за триъгълника на Карпман в професионална среда, може да окаже значително влияние върху създаването на здравословна и продуктивна работна среда. По-долу са дадени някои съвети и стратегии, които могат да ви помогнат да приложите това разбиране в професионален контекст:

1.Осъзнаване на ролите. Първата стъпка е да разпознаете ролите, които могат да възникнат между служителите. Началниците, подчинените и колегите понякога могат да действат като спасители, преследвачи или жертви. Важно е да се разпознаят тези роли и да се разбере как те влияят върху динамиката на отношенията и ефективността на работата.

2.Развитие на емоционална интелигентност. Развийте способността си да осъзнавате емоциите си и реакциите си в различни ситуации. Това ще ви позволи да ги контролирате и управлявате по-добре в професионалните взаимоотношения.

3.Установяване на здравословни граници. Поставянето на здравословни граници в професионалната сфера е ключово. Всеки служител трябва да е наясно със своите отговорности и ограничения и да уважава границите на другите. Поставянето и поддържането на здравословни граници помага да се предотврати превръщането ви в спасител, преследвач или жертва, и насърчава по-продуктивни работни взаимоотношения.

4.Развийте комуникативни умения. Комуникацията е ключов елемент при решаването на проблеми, свързани с триъгълника на Карпман. Развийте навици за ефективна комуникация, включително активно слушане, ясно изразяване на своите мисли и чувства, задаване на въпроси и искане на обратна връзка. Комуникацията помага за предотвратяване на недоразумения, отстраняване предпоставки за конфликти и създаване на по-хармонични работни взаимоотношения.

5.Управление на конфликтите. Уменията за управление на конфликти играят важна роля при прилагането на триъгълника на Карпман в професионалната сфера. Развийте умения за разрешаване на конфликти, включително способността да слушате и разбирате страните, да намирате компромиси и да търсите решения, от които всички печелят. Това помага да се предотврати преходът в ролята на преследвач и жертва и създава по-конструктивна и ефективна работна среда.

Преимущества и резултати, достижими чрез прилагане на разбирането за триъгълника на Карпман.

Прилагането на разбирането за триъгълника може да донесе много ползи и положителни резултати както в лична, така и в професионална среда. Ето някои от тях:

1.Подобрени взаимоотношения. Едно от основните предимства на разбирането на триъгълника на Карпман е, че подобрява взаимоотношенията между хората. Като осъзнаем ролите на спасител, преследвач и жертва, можем да се предпазим от попадане в негативна и деструктивна динамика. Това ни позволява да изградим по-здравословни, по-емоционално подкрепящи и взаимноизгодни взаимоотношения.

2.Ефективно разрешаване на конфликти. Можем да преминем отвъд ролите на преследвач и жертва и да се съсредоточим върху намирането на решения и сътрудничество, от които всички печелят. Това помага за разрешаването на конфликти и създаване на хармония във взаимоотношенията.

3.Повишаване на самосъзнанието. Ставаме много по-внимателни към своите емоции, реакциите и поведението си. Това ни позволява да разберем по-добре себе си, своите потребности и причините, които могат да доведат до негативна динамика. Благодарение на това, ще можете да взимате по-осъзнати и конструктивни решения.

4.Развитие на лидерски умения. Лидер, който е наясно с ролите и динамиката, може ефективно да управлява екипа, да предотвратява конфликти и да създава мотивационна среда. Това способства за повишаване на ефективността на работата, подобряване на комуникацията и постигане на поставените цели.

5.Повишена ефективността на работата. Когато осъзнаем своите ролите и динамиката на взаимодействието, можем да избегнем загубата на енергия за негативни конфликти и да се съсредоточим върху постигането на резултати. Това води до подобрена производителност, намаляване на стреса, създаване на балансирана и продуктивна работна среда.

Разбирането на триъгълника на Карпман е от голямо значение и практическа приложимост както в семейната, така и в професионалната сфера. В семейния живот, разбирането на тези динамики ни позволява да изградим по-хармонични взаимоотношения, да предотвратим конфликти и да развием емоционална подкрепа. На работното място, разбирането на ролите и динамиката на триъгълника на Карпман помага за създаването на здравословна работна среда, подобряване на производителността и разрешаване на конфликти чрез сътрудничество.

/

[1] Д-р Стивън Б. Карпман (Stephen B. Karpman) е ученик на Ерик Бърн. Той е водещ теоретик и практик на транзакционния анализ. „Драматичният триъгълник“, който той открива, с ролите си на „Преследвач“, „Спасител“ и „Жертва“, е широко известен в целия свят и се използва от специалисти в различни области в продължение на много години. За тази работа той е удостоен с научната награда „Ерик Бърн“ (Eric Berne Memorial Scientific Award) през 1972 г., а втората си награда получава през 1979 г. за концепцията за „Опции“.

Унижението

Унижението попада в категорията преживявания, които се опитваме да избягваме. Това е съвсем разбираемо. Да бъдеш унижен или да извършиш нещо унизително означава да се докоснеш до нещо, което уронва човешкото ни достойнство, снижава самоуважението ни и в крайни случаи хвърля човек на самото социално дъно. Неслучайно различни видове деспотични царе/управители/диктатори, които се задържат на власт чрез потискане на дисидентите, много често се опитват не само да „неутрализират“ жертвите си, но и да ги унижат – както в собствените си очи, така и в очите на околните. В криминалната среда крайното ниво на унижение е да бъдеш „понижен“ в ранговата йерархична система на групата – няма по-нисък статус в затворническата йерархия[1].

Целта на обидите (оскърблението), които хората често хвърлят в реалния и виртуалния живот, е да унижат, тоест да покажат, че този, когото обиждат, е по-лош, по-нисш от мен. А на противоположния полюс на унижението е високомерието (арогантността) – също преживяване, отхвърляно от много хора и поведението, свързано с него. Като цяло, около унижението е изграден един много неприятен сериал – обида, презрение, отхвърляне, отвращение, високомерие...

Някои хора поддържат едно доста странно твърдение, като считат, че преживяването на унижение често е неразделна част от истинското човешко развитие, без което движението напред често е изключително проблематично. Дали това твърдение има основания?

Каква е същността на унижението – действие и преживяване, тясно свързани с чувството за срам? Най-добре се изразява със следната фраза, адресирана към самия себе си: „Не съм толкова добър, колкото вярвах и чувствах“ (а ако някой ни унижи, тогава ни казва: „Ти не си толкова добър, колкото си въобразяваш“ – и ние го вярваме). Не е „толкова добър“ като цяло или в някоя конкретна област от живота. Всички ние имаме няколко образа на себе си.  Съществува „Аз-идеално“, към което се стремим, което може да ни се струва като недостижим образец или като просто ръководство в живота ни, с което сравняваме постъпките и решенията си. Съществува „Аз-реално“ – това, което „наистина“ сме. „В реалността“ не е в обективната реалност, а в това как се чувстваме в момента. И повечето от нас, съзнателно или несъзнателно, се чувстваме макар и относително добри хора. Това „Като цяло съм добър“ е основното чувство за собствено достойнство, способността да виждаш собствената си ценност и самоуважението. Донякъде старомодна, но не по-малко актуална е дума „чест“, която също се основава на възприятието за себе си „като цяло добър“. Основата на честта е съответствието на личните качества и поведение на човек с образеца, който е приет от него или от обществото като достоен. Това е правото да оценяваш себе си и съществуването си от гледна точка на самоуважението. Честта определя дали човек има думи и действия, които са приемливи или неприемливи за него, а извършването на последните го понижава в собствените му очи.

Многобройните ни самооправдания също се основават на преживяването „Сегашното ми Аз като цяло е добро“, когато извършваме някакви действия или когато някой ни направи нещо, което очевидно нарушава това, което самите ние считаме за приемливо. Например, те ни принуждават да лъжем там, където не искаме да лъжем или под заплаха от уволнение да направим нещо, което е „привидно“ неприемливо за нас... Там, където самооправданието, което успокоява съвестта не работи, често работят потискането, разцепването и много други защитни механизми, предпазвайки ни от непоносим срам.

Важно е да се прави разлика между унижението като умишлено действие спрямо друг човек и унижението като действие, извършено вътре в нас. Например, играят два хокейни отбора и единият безпощадно разгромява другия. Дали победителят е унижил опонента си със самия факт на смазващата си победа? Не, но губещите може да се чувстват унизени: „Ние имахме усещането, че сме достойни да се играем с тях, но те ни показаха мястото ни“. И победителите могат да се отнасят със съчувствие към победените или могат да ги оскърбяват, но самият факт на тяхната победа не е унижение.

Така че, унижението не е просто откритието, че действията ти (мисли, чувства, качества, умения, способности...) напълно противоречат на образа на „доброто истинско аз“, а разрушаването на това „аз“ (или по-често, на част от него). Това е преживяването да паднеш от пиедестала, на който човек се е възнесъл. Унижението често се случва по време на обучение и в професионалната сфера. Например, смятате се за отличен професионалист в своята област и след това ви изпращат да учите в някакъв център. Там откривате, първо, че има професионалисти, много по-добри от вас, че те са много и те не са уникални. И осъзнавате, че това, с което сте се гордели и което сте смятал за връх на уменията си, е само първата стъпка, началното ниво. И най-лошото е, че околните също са забелязали, че вие не сте чак толкова … в сравнение с тях. Не, не се подиграваха, нито се смееха – но видяха… Е, как ще реагирате?

Или например, считате себе си за умен и критично настроен човек и изведнъж откривате, че по важен за вас въпрос не просто грешите, а сте направил редица откровено глупави предположения или грешки, типични за онези, които сте смятал за по-лоши от вас. Как ще реагирате? Трябва ли веднага да кажете „да, греша, допуснах грешка тук“ или първо да се опитате да избегна унижението, да намерите извинение за себе си и да се опитате да скочите отново на пиедестала на „винаги умен и критичен човек“, от който току-що паднахте?

С унижението се сблъскват и трудно понасят дори цели нации. Победените във войни и конфронтация трудно признават, че „изглежда не сме толкова добри, щом загубихме“. Те често започват да говорят за „пета колона“, предатели, предателството на враговете и т.н. Националното унижение на германците през Първата световна война подхранва нацистите, които внушават на германците да се втурнат в другата крайност – расистката арогантност: „вие сте по-лоши от нас“.

Преживяването на унижение изисква повече от просто вътрешно чувство, че „не съм толкова добър, колкото вярвах“. Човек може да се чувства по-нисш само когато се сравнявате с някой друг. Например, дълго време си въобразявате, че сте по-добър от другите хора в нещо, а после нещо се случва и осъзнавате, че сте същият или дори по-лош; че лъжете точно като „те“; че пиете алкохол в същите количества и със същите последици като „последния алкохолик“ или сте авторитарен родител не по-малко от „те“.

Допълнителни нюанси на унижение се добавят от разочарованието на другите хора от нас. „Мислехме, че си такъв, но ти...“. Нотки на вина се добавят към преживяването: „Вие имахте надежди за мен, но аз... ви разочаровах, измамих ви“. Но разочарованието на другите хора от нас става почти непоносимо, когато сме били очаровани от самите себе си. Като цяло, това е източникът на нашето унижение – очарованието от себе си, когато вместо тиква (може би дори много добра и красива) виждате карета. В крайна сметка,  разочарованието от себе си е необходим етап, за да се върне човек към реалността.

Връщането в реалния свят, където не стоите на нестабилна земя, а сте опрели краката си върху широката основа, е едно от възможните последствия от унижението. Колкото по-висок е постаментът, толкова по-силно е очарованието на човек себе си – толкова по-болезнено е падането и толкова по-неприятна е картината, когато пелената падне от очите ви. По думите на един алкохолик, споделени по време на психотерапия, той осъзнал дълбочината на деградацията си, когато е видял отвращение в очите на свой училищен приятел, когото не е виждал от много години. И тогава тъжният принц-философ, изпитвайки несъвършенството на този свят, се превърнал в зловонен алкохолик, който „пропива“ цялата покъщнина, губи жена си и работата си – едно наистина истинско отрезвяване.

Истината е, че моментите на трезвеност могат да бъдат много кратки. Често хората се втурват към една от крайностите.

1.Първи вариант – завръщане на очарованието. Това работи, като използва богат арсенал от защитни средства, насочени към прилагане на лозунга „Аз съм принц, просто ме подведоха и ме омазаха с мръсотия“. Ние не загубихме, ние бяхме предадени. Не че съм некомпетентен по определени въпроси, а че критикът ми завижда. Аз съм психотерапевт/треньор/учител – универсален специалист и фактът, че не мога да работя с някои клиенти, е свързан с това, че клиентите/учениците са неподготвени, неталантливи и им липсва мотивация. В хокея губим не защото хокеят се влошава под наше ръководство, а защото взехме грешните играчи. Ако вместо Иванов-1 и Петров-1 бяхме взели Иванов-2 и Петров-2, това щеше да е нещо!

Можете да обявите средата, в която постоянно се сблъсквате с вътрешно унижение, за „неудобна, неподходяща за мен“ и да отидете някъде, където е по-лесно. Разбира се, тук не говорим за среда, в която други хора действително се опитват да ви унижат и изобличат – такава среда действително трябва да напуснете. Но, между другото, да започнете активно да унижавате другите и да изпаднете във високомерие също е начин отново да се очаровате от себе си. Високомерният човек приема статус, от който няма по-висок – статуса на съдия. „По-добър съм от теб, не се приближавай до мен.“

2.Втори вариант – унижение в по-голяма степен, до крайност. Високомерието се обръща срещу себе си. Паметникът на „Аз-добрият“ ви наблюдава, вие сте легнали в подножието му, а той с неприятна гримаса казва: „Ти се провали, ти не си Аз, отдръпни се от пиедестала ми, не цапай пиедестала ми със сополите си“! Такива сцени редовно могат да бъдат наблюдавани – най-фрапиращите примери за колебание от високомерие до самоунижение са спортните фенове, които в моменти на победа крещят баналното: „Ние сме най-добрите! Ще разкъсаме всички!“, а в моменти на поражение:  „Разпориха ни по шевовете, всичко е зле!“. От сеанс на самовъзвеличаване до сеанс на саморазобличение и самобичуване.

3.Трети вариант – „златната среда“. След като паднеш и се удариш силно, можеш да станеш и да започнеш да се оглеждаш: къде съм се озовал? Да, чувствам се унижен и е много болезнено, от удара ме болят синините или дори има счупване в душата ми. Но каква е тази височина, от която паднах? Как се озовах там, на този много висок пиедестал? От какво бях очарован? И какво ме заобикаля сега? Има ли хора, към които мога да се обърна за да получа подкрепа дори в това състояние? Някой, който няма да си вири носа и да каже: „Ох, какъв си ти всъщност?“, а ще те приеме и няма да пее сладки песни за това колко си прекрасен/прекрасна, а ще погледне раните ти със съчувствие и ще помогне за изцелението им? Ще говорите ли за белезите си и ще ги покажете ли, ще споделите ли преживяванията си? И ще бъдете ли в състояние да чуете другите или ще искате да се измъкнете с високомерното „Нямам нужда от вашата помощ“?

И след това – към тренировките. Да, могат да се опитат да те унижат напълно незаслужено. Началникът може да бъде тиранин. Може да е унизително да отидеш да учиш с хора, които са те надминали и които си смятал за свои равни (или дори по-нисши). Унизително е да признаеш, че си се самозаблуждавал. Унизително е да откриеш, че времето на твоя триумф е отминало, че позлатата вече се е обелила, а лавровите листове са увехнали. Не си вече на върха – остарял си, изостанал си. Всичко това определено боли и можеш да се опиташ да облекчиш тази болка, да се разсееш от нея. Или обратно – можеш да приемеш тази болка, да я изслушаш, да разсееш очарованието от себе си и да използваш енергията, която тя дава, за да се научиш да правиш нещо в реалността. Още по-добре е, въобще да не си очароваш от себе си, а да знаеш каква е твоята сила и каква е твоята слабост, т.е., да бъдеш интроспективен (самонаблюдаващ се) и самокритичен. Но способността да се изправиш след провал, да си кажеш „да, бях лош тук“ и да работиш върху грешките си без самоунижение, определено не е слабост. Нещо повече, хората виждат и ценят подобна реакция, защото това е едно от най-висшите проявления на човешкото достойнство. И този, който не вижда и се опитва да удари падналия, най-вероятно не е в състояние да се справи със собствения си ужас от унижението.

[1] Криминален жаргонен термин. Употребява се най-често в затворническите среди. „Понижен“ в ранг означава лице (затворник), с което е бил извършен хомосексуален сексуален контакт и е станал пасивен хомосексуалист, обикновено за груби нарушения на нормите на арестантската етика. Синоними: „нацепен“, „свързан“, „отхвърлен“, „обиден“, „плъх“, „петел“, „пухкав“, „гребен“, „маргаритка“, „щипка“, „коза“, „тъпак“, „попър“, „вафла“, „син“, „арменска кралица“.

Тийнейджърите и самотата

В нашата епоха, ерата на информационните технологии, човечеството повече от всякога е изправено пред такъв проблем като самотата. Хората преживяват това състояние по различни начини, но самотата се проявява най-интензивно и остро в подрастващата възраст (юношеството). Юношеството е период на завършване на детството, то е преход от детството към зрелостта. Младият човек е изправен пред  качествени промени в тялото и психиката му. Това е възрастта на желанието да заявиш себе си, да се покажеш на целия свят, възрастта, когато си уверен, че знаеш всичко в този живот. Учебната дейност остава на заден план и водеща дейност на тази възраст става общуването с връстниците.

В съвремието ни броят на тийнейджърите, които изпитват чувство на самота непрекъснато нараства.

За съжаление, тийнейджърската самота е придружена от такива опасни последици като депресия, алкохолизъм, наркомания и суицидни опити. В такива моменти тийнейджърът се чувства беззащитен и несигурен. Струва му се, че е отделен от всички с невидима стена, че е заобиколен от облак от неразбиране. Тийнейджърската самота по правило се разделя на няколко вида:

-кратковременна самота;

-ситуационна самота (причинена например от преместване, загуба на приятел);

-хронична самота (тийнейджърът страда от своеобразна изолация).

Въз основа на психологически изследвания могат да бъдат идентифицирани следните причини за самотата в тази възраст:

1.Юношеството е придружено от факта, че децата се опитват да оценят и разберат себе си, и често гледат на себе си от позицията на избран идеал или общоприета норма. Поради липсата на опит в самопознанието, те често не могат да се оценят адекватно своя вътрешен свят и се съмняват, че някой друг също ще може да направи това.

2.Поради недостатъчно развити умения за общуване, поради отсъствие на способности да слуша и съпреживява, и липса на хора, които споделят интересите, нуждите и увлеченията на младия човек,  възниква непълноценно общуване с връстници, отхвърляне от социалната група или група по интереси.

3.Възрастова криза на идентичността. Това е ситуацията, в която детето трябва да намери баланс между изолацията („Аз“) и идентификацията (с другите, обществото). Ако идентификацията преобладава, тогава детето губи своето „Аз“ и се чувства безполезно. Ако преобладава изолацията, може да е трудно или невъзможно да се изградят отношения с други хора.

4.Възрастова криза на самооценката.  Тийнейджърите са склонни постоянно да се самооценяват и анализират, като понякога предявяват повишени изисквания. Те забелязват много свои недостатъци и най-често са недоволни от себе си. Нещо повече, те  вярват, че и другите виждат тези недостатъци. Тийнейджърите реагират остро на критики и забележки, а това също води до уединение и отказ от общуване.

5.Завишени изисквания към други хора, които не са достойни да общуват с тийнейджъра. Той формира твърде дискриминационно, изпълнено с рестрикции отношение към други хора, като ги категоризира и счита, че с тях не бива да общува. За съжаление основен критерий за отхвърляне на другите са материално положение, финансови възможности и социален статус.

6.Нереалистични представи за приятелството, отношенията между хората и любовта.

7.Външни социални фактори: промяна на местоживеенето, преместване в друго училище, загуба на приятел, липса на кръг от познати (детето не посещава клубове и секции, няма никакви увлечения).

8.Примерът на семейството. Ако в семейството на детето съществуват и трайно се поддържат абнормни взаимоотношения – чести скандали, физическо насилие и т.н., детето е предварително е убедено, че общуването няма да доведе до нищо добро и съзнателно го избягва (особено с противоположния пол).

9.Липса на пълноценни, доверителни отношения с родителите, завишени изисквания от родителите към детето, честа критика, не приемане на детето като самостоятелна личност. Това води до снижаване самооценката на детето – то не вярва нито в себе си, нито в другите, нито във вероятността, че някой може да го разбере и обича.

10.Хиперопека. Възпитанието на дете като кумир на семейството може да доведе до същите проблеми в общуването: повишени изисквания към другите, нисък контрол върху собственото поведение, неадекватно повишено самочувствие, липса на критичност към себе си, граничеща с високомерие и наглост.

Да си сам обаче не означава да си самотен И обратно. Лев Толстой пише в дневника си: „Когато живеете с хора, не забравяйте това, което сте научили в самота. В самота размишлявайте какво сте научили от общуването с хората“. Понякога човек се чувства самотен дори в шумна компания от приятели. Като начало си струва да отбележим, че самотата може да бъде два вида.

Една от тях е физическата самота. Хората я изпитват, когато нямат близки или приятели, или дори когато никой не е вкъщи. Оптимистично настроените хора възприемат това като възможност да разберат себе си, своите чувства и желания. Но песимистите, а те са мнозинството, гледат на самотата като на нещо ужасно, най-лошото нещо, което може да им се случи.

Другият вид самота се явява чувството за самота. А това е много по-сериозно. В дадения случай човек, въпреки че има близки и приятели, се смята за самотен и мисли, че никой не го разбира и не иска да чуе. Това е тежко състояние за психиката, тъй като поражда емоционални преживявания на потиснатост. Такива хора се чувстват дълбоко нещастни поради липсата на истински близки в живота си, на които да се доверят.

Тъй като самотата е субективно преживяване, е трудно да се даде един единствен способ за преодоляването й, който да е подходящ за всеки случай. Може обаче да се предложат общи пътища за преодоляване на самотата в подрастваща възраст:

-Разходка на чист въздух, излет сред природата.

-Вършене на домакинска работа.

-Търсене на нови начини за среща с хора (клубове по интереси, спортни секции, творчески дейности, доброволческо движение). Намерете това, което обичате да правите, вашето хоби.

-Свързване с психолог или психотерапевт за разрешаване на проблеми.

Развивайте се, бъдете по-свободни, по-интересни и тогава самите хора ще бъдат привлечени към вас.

Как да се избавим от самотата?

Почти всеки тийнейджър преминава през периоди на чудовищна самота, неувереност и беззащитност. Това се утежнява и от страх, че ти си единственият в целия клас, в цялото училище, в цялата Вселена, който изпитва подобни чувства. Струва ти се, че си отделен от всички с невидима стена, че непрогледен облак те заобикаля. И никой не те разбира.

Но дори най-популярните тийнейджъри се съмняват в себе си. А сред тези, които съставляват „групата на популярните“, има и табела с ранговете: някой е най-популярният от популярните, а някой е на последно място сред тях и трябва по някакъв начин да се примири с това. Всъщност вие не сте единственият, който има проблеми и ако се осмелите да говорите за това с приятелите си, ще се изненадате колко добре ще ви разберат и какво облекчение ще бъде за тях, че могат да говорят сами за проблемите си.

Тийнейджърите са толкова отчаяни в стремежа си да се впишат в своята „система“, че се страхуват, че някой ще сметне техните възгледи или чувства за необичайни.

Не изпитвате ли понякога и вие подобни чувства – чувство на самота и изолация от света около вас, чувство за собствена безполезност и вътрешна опустошеност? Ако да, не се обезсърчавайте. Въпреки че да си сам не е много приятно, поне не умираш от това. С други думи, самотата е като сигнал. Чувството на глад дава сигнал, че е време за хранене. Чувството за самота ни предупреждава, че ни липсва близко, приятелско общуване. Храната е необходима за поддържане на жизнеността, а общуването е за поддържане на душевно равновесие. Това е конструктивен начин да се погледне състоянието на самота.

Гледали ли сте някога горящи въглени? Ако извадите един от общата купчина, той бързо ще угасне. Но ако го хвърлите обратно, той отново ще се нагрее! По същия начин ние, хората, откъснати от заобикалящия ни свят, не можем да „горим“ дълго – жизнеността ни постепенно изчезва. В крайна сметка ние първоначално имаме потребност от общуване.

В някои случаи обаче потискащото чувство на самота упорито отказва да се оттегли и изглежда, че няма да има край.

Много тийнейджъри се сблъскват с така наречената хронична самота. Точно както можете да се възстановите от пневмония, можете също да се отървете от хроничната самота. Първо трябва да разберете защо се появява. Причината за самотата понякога се крие в самите нас. Липсата на самоуважение ви пречи да бъдете по-открити и да създавате приятели. Един изследовател казва: „Тези, които са хронично самотни, са склонни да мислят за себе си от гледна точка на „непривлекателен съм“, „не съм интересен“, „никой не се нуждая от мен“. Може да успеете да преодолеете чувството на самота, като развиете самоуважението си. И когато се научите да обичате себе си за нещо, тогава другите ще забележат вашите привлекателни качества. Но не забравяйте, че едно цвете се появява в цялата си красота само когато цъфти и вашите добродетели ще бъдат истински оценени само ако ги разкриете.

Не е нужно да се посвещавате на самоунижение и да се опивате от самосъжаление. Разтърсете се, заемете се с дела, намерете нещо интересно за правене, пишете поезия, научете се да свирите на китара, измислете нещо ново и увлекателно.

Вашата самота е свързана, първо, с типичните проблеми на подрастващата възраст и второ, с особеностите на вашия характер. Ако нямате приятел, вината е ваша. Никой няма да се обърне към вас с покана за приятелство, ако изглеждате тъжни и потиснати. Такива хора не привличат другите, а ги отблъскват.

Какво да направите, ако се почувствате зле?

Първо, трябва да разберете, че не сте сами. Наблюдавайте хората около вас и ще видите внимателно скрито чувство на неудовлетвореност от себе си. Когато отивате на училище, тихо наблюдавайте учениците, които срещате по пътя към училище. Уверявам ви, много от тях имат същите проблеми, които ви притесняват. Тези проблеми се проявяват или в срамежливост и плахост, или в прекомерна шумност, раздразнение и дори агресивност. Често в глупаво поведение или страх от участие в игра или състезание; често в смущение, в горделивост или арогантно поведение и инат. Когато осъзнаете, че много хора се чувстват по същия начин като вас, никога повече няма да сте сами.

Второ, погледнете право в очите всичките си проблеми, скрити в дълбините на сърцето или несъзнаваното. Те са като черен облак, който тегне денем и нощем. Останете насаме със себе си, така че никой да не безпокои мислите ви. След това направете списък с всички неща, които най-много не харесвате в себе си. Показвайте този списък само на хора, на които имате голямо доверие и с които можете да бъдете напълно искрени. Напишете всичко, което ви притеснява. Обърнете внимание и на онези качества, които не харесвате в себе си, включително склонността бързо да губите търпеливостта си и да се дразните (ако това се отнася за вас).

Определете най-големите си проблеми възможно най-точно. Може би се дразните и ядосвате на хората, а след това се чувствате виновни? Или срамежливостта ви пред други хора ви плаши? Може би не знаете как да изразите емоциите и мислите си с думи? Каквото и да ви притеснява, пишете за него възможно най-точно. След това прочетете отново списъка, маркирайте елементите, които ви притесняват най-много и за които постоянно мислите и се тревожите.

Трето, обмислете всеки пункт от списъка си. Използвайте цялата си изобретателност, за да помислите как да се отървете от това, което не харесвате в себе си. Ако искате, можете да споделите тревогите си с вашите родители, учители или училищен психолог. Този човек ще ви помогне да създадете план за по-нататъшни действия. Ще ви бъде много по-лесно, ако се изправите лице в лице с проблемите си и дори може да успеете да измислите гениални решения на някои проблемни ситуации.

Най-доброто нещо, което може да се препоръча на всеки, които страда от самота, е да започнат да общуват с хората. И този съвет е действителен, той работи. Като се грижи за другите, човек не само спира да мисли за своята самота, но и насърчава другите да се интересуват от него. Не чакайте някой да ви спаси от самотата, вие сами трябва да се справите с нея.

Така че започнете с усмивка. Може би те също ще ви се усмихнат.

Изберете от вашия клас или може би от момчетата, с които сте израснали в двора, този, който е най-близо до вас по интереси и също е самотен и започнете разговор. Със сигурност този човек има същите проблеми като вас и можете да говорите за това. Дори един приятел, с когото ви е интересно е достатъчен, за да не се чувствате самотни.

Потърсете морална подкрепа от родителите си. Може би сте решили, че нямат време за вас, имат свои проблеми, не ви обичат и не ви разбират. Това е грешно. Те не знаят, че страдате от самота и особено ако външно това не е много забележимо. Родителите ви все още ви обичат и също страдат, усещайки как се отдалечавате от тях. Дори да са много обременени с грижи, пак ще намерят време да ви изслушат. И ако говорите за това, което преживявате, те ще бъдат изумени.

Много възрастни са убедени, че юношеството е щастливо и безгрижно време. Може би са забравили, че на вашата възраст вероятно също са страдали от самота. И все пак, ако все още се чувствате самотни от време на време, не се вълнувайте. Това е съвсем естествено.

Причини за автоагресия. Саморазрушително поведение.

„Да образоваш човек интелектуално, без да го възпитаваш нравствено, означава да отглеждаш заплаха за обществото.“ Теодор Рузвелт

Саморазрушителното поведение напоследък обхваща големи части от населението. Броят на децата, тийнейджърите и възрастните с тази склонност нараства. Автоагресията или самоунищожението може да се прояви в пиянство, наркомания, хазартна зависимост, тютюнопушене, склонност към опасни професии и спортове, агресивно поведение, работохолизъм (работа „до износване“), неправилна употреба на лекарства, склонност към различни видове операции за „подобряване” на външния вид, рисково сексуално поведение, отвори и нарези по тялото, а през последните години – нарушаване епидермиса на кожата, чрез татуиране, пробиване и др.

Тази патология може да бъде преодоляна само чрез добро разбиране на причините, които водят човек до съзнателно или несъзнателно желание да си навреди, за разлика от инстинкта за самосъхранение. Крайната проява на саморазрушителното поведение е самоубийството.

Една от концепциите приема саморазрушителното поведение като проява на дисфункционално състояние на личността. То се основава не толкова на несъзнаван стремеж към смъртта (според Фройд и неговите последователи), колкото на формираната неспособност на личността да приеме смисъла на живота и неспособност да изпитва положителни емоции.

Не е случайно, че една от първите стъпки на глобализма в образователната система у нас беше, да се премахне възпитанието в нравствени добродетели като термин в документацията и като функция на учителите в българското училище. Някой имаше интерес да се постигне днешния резултат при младите хора.

Какво имаме днес? „Възпитанието“, което получават днес съвременните подрастващи и младежи, не позволява на повечето от тях да се справят конструктивно с житейските трудности, а психологическите защитни механизми в този случай са насочени към избягване решаването на съществуващи проблеми (всички видове деструктивно поведение, включително самоунищожение). В резултат на това личността се примитивизира и постепенно деградира. „Желанието за живот е вродено на всеки организъм и човек не може да не го споделя, независимо какво мисли за него. Изборът между живота и смъртта е по-скоро въображаем, отколкото реален; в действителност човек избира между добър и лош живот[1]“.

Интересно е да се зададе въпросът – Защо нашето време е загубило концепцията за живота като изкуство?

Съвременният човек сякаш вярва, че четенето и писането са изкуства, които трябва да се научат. Той счита, че за да станеш архитект, инженер или квалифициран работник, е необходимо дълго обучение, но също и че животът е нещо толкова просто, че не са необходими специални усилия, за да се придобият такива умения. Само защото всички хора „живеят“ по един или друг начин, животът се възприема като нещо, в което всеки е експерт. Това обаче не се случва, защото човек е усвоил изкуството на живота до такава степен, че е загубил усещането за неговата трудност.

Ясно видимата липса на истинска радост и щастие в ежедневието категорично изключва подобно обяснение. Съвременното общество, въпреки значението, което отдава на щастието, индивидуалността и собствените интереси, учи човек да чувства, че щастието не е целта на живота, а изпълнението на дълга и успехът. Парите, престижът, властта са стимул и цел. Човек има илюзията, че действа в свой собствен интерес, но в действителност служи на всичко друго, но не и на истинските интереси на своята личност.

Трябва да разберем и това, че автоагресивното поведение (саморазрушително, насочено срещу себе си) е присъщо на всички нас в една или друга степен: порязваме си пръста с нож, падаме на равна повърхност, попадаме в инциденти – зад това винаги стои нарушение на психологическата защита, причините за тези нарушения се крият в несъзнаваното и се основават на генетични и социални причини.

Генетичните причини трябва да се обсъдят отделно. Въпросът е сложен и двусмислен.

Тази публикация разглежда вариантите за развитие на саморазрушително поведение в семейството.

Формирането и проявата на различни форми на саморазрушително поведение в голяма степен е свързано с определени родителски стилове.

Признаци за дисфункционално семейство

Преди всичко, развитието на автоагресивно поведение е силно повлияно от враждебността, както от страна на майката, така и от страна на бащата. В същото време директивността от страна на родителите, въпреки вътрешната връзка с враждебността, има обратен ефект. В случаите на изразена родителска директивност, децата започват да опитват различни форми на рисково поведение, свързано със здравето, а по-късно са по-склонни да се въвличат в устойчиви форми на саморазрушително поведение.

От решаващо значение е наличието на положителни емоционални взаимоотношения (любов, подкрепа). В случай на позитивни отношения с детето, директивността се възприема като грижа и безпокойство, а в случай на отсъствие на позитивни отношения, враждебността и директивността се възприемат като потискане и контрол.

По отношение на половите различия, такава характеристика на семейните отношения като автономността на майката има най-силно влияние върху риска от развитие на саморазрушително поведение у децата.

Присвояването на неадекватни модели на поведение от децата води до формиране на неконструктивни смислови системи, които могат да се превърнат във вътрешни предпоставки за нарушения на идентичността и емоционално-когнитивни изкривявания в структурата на образа на света, водещи по същество до разстройства на адаптацията и прояви на различни форми на саморазрушително поведение.

Формирането и проявата на различни форми на саморазрушително поведение е в голяма степен свързано с определени стилове на родителско възпитание.

Известни са (E. Ларсен) шест категории саморазрушително поведение, възприети от детството.

1. „Контрольори” – тяхната самооценка се основава на това, колко могат да направят за хората около тях, но не умеят да се грижат за себе си.

Хората, които те контролират, не израстват духовно, а стават зависими. „Контрольорите“ считат, че знаят по-добре как трябва да живеят другите и не им позволяват да бъдат себе си. Те изграждат отношения с психически по-слаби хора, за да се утвърдят за тяхна сметка и на този фон да изглеждат по-добре. Контрольорите не умеят да се доверяват на хората и считат, че стоят над тях – техни жертви са обикновено психологически слаби личности. В тези контакти и двете страни развиват взаимно зависими отношения.  

2. „Угодници” – тяхната самооценка се основава на това, да не конфликтуват с никого, никога да не изразяват потребностите си и затова винаги са в състояние на емоционален глад.

Те искат да бъдат важни и ценни в своето обкръжение и предусещат желанията на другите. Техният девиз в живота е: „Мир на всяка цена“. „Угодниците“ се стараят да се грижат за желанията и нуждите на другите, без да се фокусират върху себе си. За тях е трудно да отговорят на въпроса: „Какво харесвате лично вие, какво обичате, какво искате, какви са вашите желания?“

3. “Мъченици” – те са научили, че да живееш означава постоянно да страдаш. За тях болката, лишението, унижението са норма. Когато „мъчениците“ се справя добре, те се чувстват дискомфортно, защото на несъзнавано ниво вярват, че колкото повече страдат, толкова по-близо са до Бога. Те си мислят, че чрез страдание се смиряват, но това не е истинско смирение.

Често мъчениците влизат в контакт с „контрольори“ или могат да бъдат от смесен тип. Мъчениците винаги имат нужда от страдание, а ако това не се случи, те често сами провокират скандали, за да се усилва мъченичеството. По този начин те развиват зависимото поведение. Във всичко виждат само негативизъм и причина за страдание. Те са самоправедни или обратно – намират се в състояние на самоунижение, самоосъждане и самобичуване.

4. „Работохолици“ – основават самооценката си на активност. Завършването или постигането не е тяхната цел; за тях е важно и достатъчно постоянното движение. За тях не е важен крайният резултат, а основното е процесът към този резултат. Девизът им е: „Човек живее истински в непрекъснатото преследване на целта, а не в резултатите на тази цел“. Те не знаят как да си почиват и дори се чувстват виновни, когато не правят нищо. Работата се цени повече от взаимоотношенията, другите се смятат за мързеливи, всеки, който работи или служи по-малко от тях е недостоен.

5. „Перфекционисти“ – основата на тяхната самооценка е недостижима; оценяват всичко, изхождайки от нереалистичен идеал.

Техният девиз: „Всичко трябва да е перфектно!“ Те са дребнави, фокусират се върху малките неща. Експерти са в намирането на грешки и недостатъци, както в себе си, така и в другите. За тях всичко трябва да е изрядно и възприемат грешките си като поражение, и като потвърждение на убежденията си.

Друг техният принцип е: „Всичко или нищо!“ и се ужасяват при мисълта от провал. Неуверени са, не са склонни на риск – заемат се само с това, в което са 120% сигурни, че ще успеят. Това е една от причините често да остават „в сянка“ именно поради страх от провал. Често талантът им остава неразпознат. В отношенията с хората са недоволни и критични. Те трудно приемат другите такива, каквито са. Когато имат успех, демонстрират гордост и самодоволство.

6.“Степ-танцьори“ – базират своята самооценка на свободата. Техният девиз в живота е „Бъди свободен!“ Фокусирани са върху свободата и не изграждат близки отношения. Имат много контакти – това са връзки, които им помагат да се чувстват значими. Виртуози са на полуистините. В отношенията си с другите не инвестират много във връзката, държат дистанция, проявяват егоизъм. В семейството също не изгражда близки отношения и не се обвързват с брак. Те трудно влизат в контакт с чувствата си. Степ-танцьорите са получили името си, защото никога не са в емоционален покой.

За да се предотврати саморазрушителното поведение, е важно възпитанието да бъде непрекъснато, цялостно и основано на нравствени принципи.

Моралното развитие е немислимо без усвоените културни и духовни ценности на предишните поколения. Ето защо най-разрушителното въздействие върху човек, особено върху дете в периода на формиране на личността, е отделянето от предишното поколение, развенчаването на идеали и нравствени принципи, липсата на вяра в нещо по-ценно от задоволяването на непосредствените потребности и инстинкти, насочени към получаване на удоволствие. Това е отговорът на въпроса: Защо глобалистите либерали водят толкова ожесточена битка с  културни и духовни ценности на предишните поколения?

Изобилието от житейски трудности не позволява на повечето хора да се справят с тях конструктивно, а психологическите защитни механизми са насочени в този случай към избягване на съществуващите проблеми. Освен това, алкохолизмът и наркоманията, макар и да се считат за универсални средства за бягство от реалността, не са единствените. Не само наркоманията, но всяка прогресивна зависимост (по принцип към каквото и да е) води до постепенно отдръпване от други видове дейност и забавления, стеснявайки кръга от увлечения и интереси. При това, неизбежно нивото на изисквания и критика към себе си намалява. Като следствие личността се примитивизира и постепенно деградира. Струва ни се, че именно проявите на дисфункционална личност, а не степента на поведенческо отклонение или видът зависимост (алкохолна, наркотична или спортна), могат да бъдат индикатор за патологичния им характер. Самото определение на личностните разстройства според МКБ включва констатацията, че те са „почти винаги свързани с личен и социален крах“.

Нездравословният начин на живот, който е толкова широко разпространен днес, алкохолизмът и никотинизацията на населението, все по-широката употреба на наркотици и токсични вещества, делинквентното поведение, включително сексуалните отклонения, отдръпването от социално конструктивни дейности, безделното забавление, консуматорството – всичко това предоставя богат материал за размисъл и води до развитието на концепцията за саморазрушителното поведение като проявление на дисфункционално състояние на индивида.

Една от концепциите за саморазрушителното поведение постулира, че то се основава на стремеж за бягство от житейските проблеми, а не на несъзнавано влечение към смърт, което според някои западни изследователи е в основата на суицидното поведение. Редица суицидолози класифицират определен кръг от явления, намиращи се в еквивалентно съотношения спрямо самоубийствата, това са някои форми на девиантно поведение, следствие от които са увреждане на физическото или психическото здраве, и духовното развитие на индивида. Този подход обаче е прекалено обобщаващ и разширителен. Несъмнено суицидното поведение е саморазрушително поведение, но само като една от възможностите на дисфункционалната личност да избяга от житейските проблеми. Разбира се, има много други вариации на саморазрушително поведение.

Многоосна класификация на саморазрушителното поведение при подрастващите.

В тази връзка, в академичните среди има разработен  строго диференциран подход към саморазрушителното поведение. Първият вариант на функционалната диагностика на саморазрушителното поведение предполага неговата многостранна оценка и изключва обобщаващ подход. По-късно е разработена многоосна класификация на саморазрушителното поведение при подрастващите.

Първата ос служи за определяне какъв тип е саморазрушително поведение.

Първият тип включва действия и постъпки, които могат да представляват пряка заплаха за живота на индивида (суицидно поведение). Тук следва да се отчита, че не всички действия и поведения, които представляват заплаха за живота или причиняват вреда на тялото, се класифицират като саморазрушително поведение. Изборът на животозастрашаващи професии и поведение в екстремни ситуации може да има както саморазрушителен характер, така и не.

Вторият тип включва действия и постъпки, които причиняват физическа вреда на тялото (от „нездравословен“ начин на живот до самонараняване). Трябва да се помни, че стремежът към саморазрушаване, особено при тийнейджърите, може да бъде и своеобразен еквивалент на депресивни състояния.

Третият тип, който е най-широко представен в подрастваща възраст, включва поведение, което не отговаря на общоприетите норми на поведение и морал и нанася вреда за духовното, и нравственото развитие (делинквентно поведение, сексуална разпуснатост и др.).

Четвъртия тип саморазрушително поведение включва поведение, което вреди на бъдещия социален статус, в допълнение към причините, свързани с първите три типа. Например, подрастващ отказва да продължи да учи избраната от него специалност, която би могла да му донесе бъдещо благополучие, самоутвърждаване и успех, и започва да препродава вещи с цел незабавна печалба.

Втората ос характеризира нивото на дисфункция на личноста. Това могат да бъдат личностни разстройства както от непсихотичен, така и от психотичен характер. Личностните отклонения могат да не достигнат нивото на личностни разстройства и могат да бъдат на ниво предпатология, т.е. под формата на акцентуация на характера. Необходимо е да се прави разлика между разрушителното действие на болестта и саморазрушителните действия при болестта. Например, шизофренията обуславя разрушаване на личността и настъпването на дефектно състояние.

Третата ос е посветена на типовете акцентуация на характера. Комплексната оценка на саморазрушителното поведение при подрастващите би била непълна, ако не се вземе предвид типът акцентуация на характера.  Трябва да се отбележи, че саморазрушителното поведение се наблюдава при всички характерологични типове и няма основания да се разграничават повече или по-малко опасни типове сред тях в това отношение. Но за да се оцени рискът от развитие на една или друга форма на саморазрушително поведение, е абсолютно необходимо да се определи типът акцентуация на характера на тийнейджъра.

Четвъртата ос е степента на социална адаптация. Определя се от нивото на социално функциониране и степента на неговата конструктивна насоченост. За устойчива социална адаптация може да се говори при твърда компенсация на патологичните прояви и задоволително ниво на социално функциониране в продължение на няколко години (периодът зависи от формата на личностните разстройства). Парциална (частичната) адаптация – това е стабилно ниво на социално функциониране при определени и познати условия, при изменение на които адаптацията се нарушава. Например, тийнейджър-психастеник, който е бил добре адаптиран в училище, където е имал високи академични постижения, получава срив при преместването си в затворено военноморско училище с настаняване в общежитие, но при завръщането си в семейството и старото си училище отново демонстрира високо ниво на адаптация. Неустойчивата адаптация се характеризира с периодично сриване на социалното функциониране поради незначителни причини. Дезадаптацията е нарушено ниво на социално функциониране, съпроводено с неадекватни реакции на външни стимули и водещо до страдание на индивида.

Възможно е саморазрушителното поведение за определен период от време дори да има адаптивен характер във връзка с конкретна ситуация. Например, тийнейджър, който безразсъдно извършва престъпни деяния, демонстративно пие алкохол и употребява наркотици, жестоко се разправя с други връстници, може бързо да си осигури водеща позиция в антисоциална компания и да се адаптира перфектно към тази среда. Освен това, тази адаптация може да се запази няколко години. Ако гореспоменатите нарушения са с транзиторен (преходен) характер, адаптацията може да е добра през целия по-нататъшен живот. И все пак, криминалните постъпки на подрастващ, неговият алкохолизъм, употребата на наркотици, въпреки нерядко транзиторния им характер, трябва да се отнесат към саморазрушителното поведение, тъй като, независимо, че отсъстват видими физически увреждания на организма, има съвсем категорични увреждания в сферата на духовното и нравственото развитие.

По-трудно е да се реши дали съзнателната саможертва на даден индивид представлява саморазрушително поведение. В края на краищата, понякога човек може да причини очевидна физическа вреда на тялото си, дори до степен на собствената си смърт, в името на това, което смята за по-важни цели. И ако това се случва в името на благополучието на другите хора, в името на утвърждаването на висши принципи, тогава това може да бъде върхът на духовния живот на човек и в този случай едва ли е възможно да се говори за саморазрушително поведение. От друга страна, жертвоготовното поведение безусловно може да бъде саморазрушително, например, ако не е оправдано от по-висши цели. Разбира се, остава доста спорно кое трябва да се счита за най-висши принципи и цели и кое не. Подобна оценка може да бъде само относителна и в много отношения зависи не само от социалното и културното ниво на човек и неговата религия, но и от това към коя историческа епоха и към коя етническа група принадлежи.

Изобщо не е необходимо да си религиозен човек, за да се съгласиш, че в сферата на морала и нравствените принципите на съществуване и взаимоотношенията между хората най-концентрирано са изложени в Десетте заповеди на Стария завет и в Нагорната проповед на Новия завет. Нещо повече, под една или друга форма тези истини са отразени както в други религии, така и в резултатите от размислите на някои от най-великите умове на човечеството. Концепцията за ненасилие, до която Мохандас Ганди, Лев Толстой и Мартин Лутър Кинг стигат по различни пътища, по същество представлява същността на заповедта „обичай враговете си“. Въпросът е, че религиозните заповеди отразяват човешкия опит, натрупан през векове. Нормите на поведение, заложени в тях, са резултат от естествен подбор на различни форми на общуване и човешко поведение през дълъг период от предишното му съществуване. Човешкото поведение, което се отклонява от общоприетите норми, рано или късно го води до различни проблеми и в крайна сметка до крах на живота. „Ние никога не се отърваваме от враговете си, като отговаряме на омразата с омраза, отърваваме се от враговете си, като се отърваваме от чувството за враждебност“ – с тази фраза Мартин Лутър Кинг показа алтернативен път към агресията – пътя на ненасилието.

Разбира се, подобно разбиране може да се случи само на определено ниво на нравствено развитие.

Злото и агресията към друг човек, дори към враг, унищожават и двете страни на конфликта. Често разрушението се случва не само в духовната сфера, но човек страда и физически. Цял ред от психосоматични заболявания, които разрушават човек, са свързани с чувство на враждебност и агресия към другите. Пътят на ненасилието е съзидателен път, защото той не призовава за враждебност и зло, а за разбиране на околния свят, дори на собствените противници. Безусловно подобно разбиране може да се случи само при определено ниво на нравствено развитие. От своя страна, нравственото развитие е немислимо без усвоените културни и духовни ценности на предишните поколения. Ето защо най-разрушителният ефект върху човек, особено върху тийнейджър в периода на формиране на личността, е отделянето от предишното поколение, развенчаването на идеали и нравствени принципи, отсъствие на вяра в нещо по-ценно от задоволяването на непосредствените потребности и инстинкти, насочени към получаване на удоволствие.

За съжаление, разбирането на тази фундаментална позиция е трудна за разбиране от учители, психолози, социолози и родители.

Но едно трябва да помним – Всички ние сме отговорни за живота и здравето на нашите деца.

[1] „Човек за себе си“ от Ерик Фром

Деца-заложници – „Промиване на мозъци“ на деца в процеса на родителското отчуждаване (интервю)

Д-р Стенли Клавар е професор в колежа Роузмаунт. Той е и директор на Центъра за консултиране и терапия „Уолдън“ в Брин Мор, Пенсилвания, и сертифициран клиничен социолог, лицензиран сексотерапевт, сексуален педагог и семеен медиатор.

Д-р Стенли Клавар е автор на десетки популярни и научни статии, публикувани в множество списания. Американската адвокатска асоциация е публикувала много от неговите статии през годините. Д-р Клавар е получил множество награди, включително наградата на Националния фонд за учители по хуманитарни науки. Работил е като образователен и клиничен консултант в болници и държавни агенции, както и като консултант в различни отрасли на промишлеността. Д-р Клавар е бил експерт, терапевт, съдия и консултант по приблизително 2500 семейни дела. Деца от цялата страна са изпращани в неговата клиника за помощ.

Автор: Даяна Шепърд

Публикувано: последна промяна 8 януари 2020 г.

Интервю със Стенли Клавар, социолог и медиатор.

Списание „Семейният адвокат“ (Family Lawyer Magazine) наскоро интервюира социолога и семеен медиатор Стенли Клавар, за да обсъди как семейните юристи могат да идентифицират и да работят с професионалисти по дела за отчуждаване на родители.

Бихте ли ни предоставили информация за предисторията на вашата книга „Деца- заложници“?

Книгата всъщност се зароди като изследователски проект още в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Установихме този проблем, който някои наричат ​​отчуждение, но ние го наричаме програмиране и „промиване на мозъци“. Това важи и за 50 други термина. Това се  случва в много, ако не и във всички случаи на конфликт при семейни дела в съда. Съдии, адвокати и терапевти се опитват да разберат кой носи отговорност, защо, какво се случва с децата и не на последно място, какво може да се направи, за да се поправят щетите, и да се помогне на децата да възстановят отношенията със своите родители. Първоначално имахме извадка от около 700 семейства, която беше публикувана през 1991 г. Това ново издание (2013 г.) добавя още 300 семейства, с което общият им брой достига 1000, и съдържа около 8 нови глави, обновени изследванията от 90-те години на миналия век.

Можете ли да обясните разликата между „промиване на мозъци“ и родителско отчуждение?

Ние разглеждаме „промиването на мозъци“ като по-сложен процес. Отчуждението е термин, който е станал глобален и следователно има объркване относно процеса, методите и резултатите. В книгата показваме разграничението между мотивация, методи, интервенция, а напоследък разглеждаме и събирането на детето в семейството, и какво може да се направи, ако то е отчуждено. По принцип всички термини означават едно и също нещо. Това е процесът, при който родителят умишлено или неволно изпраща съобщения за другия родител с намерението да навреди на детско-родителските отношения, било то по отношение на физическия контакт, било по отношение на способността на детето да обича този родител.

В по-голямата си част това се дължи на изкривяване във възприятието на детето за реалността. Ако родителят успее да изкриви това възприятие, крайният резултат е дете с промито състояние. Например, едно дете може да стигне до заключението, че майка му никога не е имала нищо общо с него и експертите, и терапевтите ще чуят това по време на експертизата. След това вие, като експерт, събирате информация от други източници, която показва, че майката е правила всичко – от кърменето до обучението на детето да чете и т.н. И въпреки това седиш и слушаш детето, което казва: „Майка ми не направи нищо за мен.“

Такива твърдения наричаме изкривявания. Детето е повярвало на лъжата. Всъщност, тези деца живеят в лъжа, защото често казват, че не искат да виждат или да бъдат с този конкретен родител, което според някои терапевти е загадка.

Какви фактори мотивират родителите да правят това с децата си?

В книгата идентифицираме около петнадесет мотивационни фактора. Говорим за случаи, в които няма обективни основания за злоупотреба от страна на другия родител. Мотивите за подобни действия могат да бъдат всякакви: отмъщение заради разтрогване на брак, отмъщение за нов партньор, отмъщение за успех, вкл. подобряване на финансовото положение. Понякога, ако родител получи допълнително попечителство, има вероятност да получи и по-голяма финансова подкрепа. Такива родители дори могат да получат апартамента или къщата, в която да живеят с детето си, като лична собственост. Друга мотивация може да бъде убеждението им, че са най-добрите родители. В трети случаи поддържането на тези конфликти всъщност е способ за съхраняване на брачните отношения.

Как оценявате квалификацията на специалистите, работещи с деца с „промити мозъци“?

Тази област става пренаситена, което означава, че всеки път, когато дадено явление стане важно за вас, професионалисти, добри и лоши, идват при вас, за да споделят мнението си. Човекът, който ще бъде полезен тук е адвоката, който трябва да има клиничен и изследователски опит, поне до степен, която му позволява да е напълно запознат с изследването и да може да различи слабите от силните изследвания. Те също така трябва да имат богат опит в работата на ниско ниво със семейства по въпроси, свързани с разводи и съдебно-медицински експертизи.  Те трябва да имат опит, независимо дали става въпрос за съдебна социология или съдебна психология.

Рутинните терапевти може да са в състояние да споделят известна информация, но тя няма да е от първостепенно значение в такива случаи. Необходимо е обективно да се разгледа историята за квалификациите на даден професионалист.

Трябва да се търсят професионалисти, които имат солидна етична и професионална репутация и които ще изразят възможно най-справедливо мнение пред съда. Най-важното е професионалистът да има опит при събирането на изчерпателна социална история на семейството. Без подробна социална история на семейството въобще не може да се определи дали това явление съществува.

Само чрез събиране на подробна анамнеза може ефективно да се определи дали зрението на детето ви е изкривено или не. В някои дисциплини, включително психологията, битува схващането, че възприятието – това е реалността. Но именно в такива случаи възприятието не е реалност. Когато едно дете вярва, че баща му го е изоставил, въпреки че никога не го е правил, това е изопачаване. Това е погрешно. И следователно професионалистът трябва да може да прави разлика между това, което е перцептивно, и това, което е исторически фактическо. Именно това се превръща в център на тези дела.

Осъзнали ли са юристите необходимостта от развитие на допълнителни знания в тази област?

Докато пътувам из страната установих, че адвокатите и съдиите са изключително възприемчиви към нова информация. Те са в центъра на тези проблеми: или те трябва да насочват клиентите си, или самите съдии трябва да вземат решения. Вярвам, че повечето съдии и адвокати искат да получат такова образование. Например, посещаемостта при срещите за повишаване на юридическото образование е много висока. Участието е много интензивно и въпросите често са сложни. Така че мисля, че сред юристите има жажда за нови знания и това е една от причините, поради които публикувахме това второ издание – надяваме се с някои нови идеи.

Има ли нови глави във второто издание?

Да, добавихме няколко глави. И една от най-интересните глави, поне от наша гледна точка, е глава 14, която всъщност е най-малката глава. Нарича се „Детски изявления“. Решихме да съберем изявленията, които децата са правили през годините за живота си. Това са деца, на които често е било дадено необходимото образование относно родителското отчуждение и на които специалисти са помагали да разберат, че техните възгледи – например враждебност, омраза, погрешни схващания, всъщност са неверни. И след като получат по-ясна представа за родителите си и семейния им живот, те често са правили изявления, които са донякъде стряскащи – оценките им за това какво са направили отчуждаващите ги родители.

Възниква въпросът дали това явление наистина съществува. Тези деца преминават през различни етапи на преосмисляне на социалните си възприятия и корекция на своето поведението, вкл. деца, които са казали „Никога не искам да виждам майка си“, „Никога не искам да виждам баща си“.  След това чрез терапевтична интервенция свързваме отново родителите с децата, това е много силно, това е огромно ново преживяване не само клинично, но и човешки. Това могат да бъдат деца от всякаква възраст. Имаме много малки деца, имаме и тийнейджъри, които често казват, че заради възрастта им съдът или други трябва да уважават мнението им, но ако тяхното мнение е базирано на десетилетно „промиване на мозъци“ и последващи изкривявания, тогава мнението им не може да бъде валидно.

„Деца-заложници: Идентифициране на деца с промити мозъци“, 2-ро издание, 2013 г. от Стенли Клавар и Брин Ривлин, достъпно на уебсайта на Американската асоциация на юристите. www.ShopABA.org .

Литература

Clawar, S. S., & Rivlin, B. (2013). Children held hostage second edition: Identifying brainwashed children, presenting a case, and crafting solutions. American Bar Association.