Със сигурност има някой сред приятелите ви, за когото сте мислили, че „той е типичен нарцисист“. Най-вероятно описанието на този човек ще изглежда така: самоуверен, амбициозен, донякъде егоистичен. Вероятно със склонност и умения да манипулира.

Терминът „нарцисизъм“ се чува навсякъде: в психологически блогове, филми, Tiktok. Появяват се статии и студии за него. Но често в тях това явление се опростява и заклеймява. Кои са нарцисисистите, трябва ли да ги избягваме и кога можем да говорим за нарцистично разстройство?

Какво е нарцисизъм?

Нарцисизмът в психологията е преувеличен възглед за собствения принос към обществото или група, иначе известен като извънредна самовлюбеност или дори егоцентризъм. Това не е монолитно понятие, а цял спектър. До известна степен неговите черти присъстват в много от нас, това е нормално и в някои отношения дори полезно, когато говорим за индивидуализъм. Например, хората с нарцистична плънка на характера често са амбициозни, грижат се за себе си и постигат голям успех в кариерата си.

В зависимост от това колко силно са изразени нарцистичните тенденции и дали пречат на живота, спектърът на нарцисизма може да бъде разделен на четири части:

-индивидуални черти;

-характер;

-акцентуация;

-разстройство на личността.

Характерът и акцентуацията са варианти на здравословна проява на нарцисизъм, а разстройството на личността е психиатрична диагноза.

Култът към собственото име: къде е тънката граница между любовта към себе си и егоцентризма?

Крайната степен на норма е нарцистичната акцентуация на личността. Това означава, че нарцистичните черти на характера са толкова изразени, че в някои случаи започват да пречат в живота на човека. Те могат да засегнат отношенията му с другите или професионалната му сфера. Въпреки това, тяхното влияние не е толкова сериозно, че да оправдае диагнозата разстройство на личността. Например, те могат да доведат до конфликти с началниците или да попречат на човек да се открие искрено към друг, снемайки маската на идеалността.

Какви качества се считат за нарцистични?

Ако се позовем на Въпросника на нарцистичната личност[1] (NPI), един от най-популярните инструменти за идентифициране на неклинични случаи на нарцисизъм, следните качества могат да се считат за нарцистични:

-Демонстративност. Изразява се в идеята за собствената нестандартност, уникалност, физическа привлекателност и способност да влияе на другите.

-Авторитетност. Увереност в притежаването лидерски качества, способност за влияние върху другите, власт над хората и способност за постигане на успех.

-Избраност. Усещане за собствена ценност, очакване на изключително добро отношение, уважение, признание за своите заслуги, подчинение на своите потребности и желания.

-Суета. Желанието да изглеждате добре в очите на другите, потребност да потвърждава превъзходството си, желанието да чува ласкателства от други хора.

-Самодостатъчност. Увереност в своята самостоятелност от хората при постигане на резултати, компетентност, отговорност за вземане на решения, увереност в правилността на действията си, умение да живее в съответствие със своите желания, убеденост в способностите си да стане велик човек.

-Превъзходство. Увереност в екстраординарността и уникалността на своята личност, наличието на специални постижения и таланти, и завоюване на подходящо признание от другите.

-Експлоатация. Увереност в своите способности да използва други хора, лекотата да манипулира другите, за да постигне собствените си цели, умение да се разбира добре другите, да влияе на поведението им и да ги убеждава в нещо.

Наред с тези черти често има допълнителни характеристики, като повишена чувствителност към срам, перфекционизъм, чувство на вътрешна празнота и самота.

Хората с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия и склонност към насилие.

Изброените по-горе черти са прояви на нарцисизъм като личностна черта, т.е. норма. За да бъде поставена диагноза „нарцистично разстройство на личността“, според американската класификация на болестите DSM-5, в ранна зряла възраст човек трябва да проявява пет или повече признака на нарцисизъм от списъка по-долу:

-Преувеличено, необосновано чувство за собствена значимост и таланти (грандиозност).

-Обсебеност от фантазии за неограничени постижения, влияние, сила, интелигентност, красота или идеална любов.

-Вяра в собствената си ценност и уникалност, придружена от потребност да общува само с хора от най-високо ниво.

-Нуждата от безусловно възхищение.

-Чувство за право на възнаграждение.

-Експлоатиране на другите за постигане на собствените цели.

-Липса на емпатия.

-Завист към другите и убеденост, че другите им завиждат.

-Надменност и високомерие.

Трябва ли да определите някого с етикет „нарцисист“?

Използването на подобни етикети има две страни. Те могат да бъдат ориентир, да обясняват индивидуални модели в своето и чуждото поведение, чувства и мислене; могат да ви помогнат да уловите общата картина. Но те също могат да се превърнат в стигматизиращо клеймо, ако не обръщате внимание на индивидуалните характеристики на човек. За съжаление, в съвременната култура това често се случва и всички хора с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия, склонност към насилие и се предлага да се избягва всякакъв контакт с тях. Подобно твърдение обаче няма да е вярно за всеки човек с нарцистични черти. Поради подобни обобщения дори самият израз „нарцисист“ е придобил негативна конотация и употребата му се счита за не съвсем етична (съгласно наложените съвременни разбирания за език на омразата).

Освен това в психологията има много различни класификации на нарцисизъм, които по-добре разкриват нюансите на това явление, отколкото един термин.

Рай за възрастните инфантили – защо сме пленени от епидемията на саморазвитието?

Какви видове нарцисизъм идентифицират психолозите?

Най-често те говорят за два вида:

Грандиозен нарцисизъм. Такъв човек иска да бъде най-добрият. По-бърз, по-висок, по-силен от всички останали. Кариера, външен вид, отношения – всичко трябва да е перфектно. Тази характеристика се вписва добре в съвременната неолиберална глобалистка философия за успех и постижения, поради което този тип често постига много в живота. Грандиозните нарцисисти могат да украсяват реалността за да паснат на идеалните им представи, когато реалността не е съответна. Самооценката на такива хора е нестабилна: отвън може да изглежда висока или дори напълно неадекватно завишена, но вътре те често изпитват празнота и неудовлетвореност.

Уязвим нарцисизъм. Той е скрит или тънкокож. Клиничният психолог Пол Уинк в своята работа „Двете лица на нарцисизма“ описва психичния портрет на представители на този тип, като склонни към интровертност, подчинение, тревожност, ранимост, невротизъм и намиращи се почти винаги в състояние на в отбрана. Въпреки това, както грандиозния тип те са суетни, интересуват се от другите, импулсивни са и често поемат рискове.

Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се превъзнасят в очите на другите, уязвимите нарцисисти могат да създадат впечатление, че се самоненавиждат. По същество това е същата идеализация, но обърната отвътре навън. Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се смятат за най-добрите, скритите нарцисисти се възприемат като най-ужасни, глупави и нещастни.

От грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност: да се чувства като партньор, недостоен за любов по принцип.

Някои изследователи смятат, че тези типове не се изключват взаимно, но могат да се заменят в зависимост от обстоятелствата в живота на човека. Например, при наличие на успешен период в работата, човек получи похвала от началниците си. В този момент той ще бъде склонен да се идеализира, да почувства собствената си изключителност и превъзходство, животът ще изглежда прекрасен. Седмица по-късно партньорът споделя, че не е доволен от някои аспекти на отношенията им. Тогава от грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност – да се почувства като отвратителен партньор, недостоен за любов по принцип, а заедно с това да обезцени всички предишни постижения. В това състояние той може импулсивно да предложи раздяла или да прояви агресия, опитвайки се да избегне разяждащия го срам.

Перверзен нарцисизъм. В случай, че нарцистичното разстройство е придружено от черти на социопатия (безразличие, агресивност, незачитане на социалните норми), можем да говорим за перверзен нарцисизъм. Именно този тип е склонен към емоционално насилие и дори престъпления поради липса на емпатия. Перверзните нарцисисти са хора, които потвърждават своята значимост и стойност, като унижават и обезценяват другите. За тях е изключително трудно да изградят здрави отношения, защото им липсва емпатия, лъжат, манипулират и контролират прекалено партньора си. Този тип рядко се обръща към психотерапевт и му е трудно да остане в терапията. Днес, когато новата култура на глобалистите издига парите, консуматорството и материалното състояние в ранг нов Бог, перверзните нарцисисти са в стихията си при изграждане и поддържане на отношения с другите, поставяйки ги в условия на финансова зависимост.

Нарцисизъм при мъжете и жените

Учени от института Бъфало провеждат изследвания върху нарцистичното разстройство на личността през последните 30 години и установяват, че то се среща по-често при мъжете и се проявява малко по-различно, отколкото при жените.

Първо, мъжете са по-склонни да експлоатират другите и да се чувстват имащи право на привилегии. Второ, те показват повече желание за власт и лидерство. Но в проявите на суета и егоцентризъм не се открива особена разлика. Учените предполагат, че подобни резултати може да са следствие от определена полова социализация, т.е. от нагласи, транслирани от обществото за това какви могат и какви не могат да бъдат мъжете и жените.

Доколкото жените често са критикувани, че са агресивни и авторитарни, те могат да потискат тези нарцистични черти, докато мъжете не се въздържат.

Причини за нарцисизъм

Има различни концепции за това защо хората развиват нарцисизъм. Проведените изследвания не са доказали еднозначно връзка с генетиката, така че социокултурната концепция остава валидна.

Представителите на психоанализата обръщат особено голямо внимание на природата на нарцисизма. Например Зигмунд Фройд и Хайнц Кохут са на мнение, че на определен етап от развитието на детето, появата на нарцисизъм е естествено и здравословно явление – това се нарича първичен нарцисизъм. В ранна детска възраст детето няма други нужди освен собствените си и не трябва да полага никакви усилия, за да ги задоволи. Всъщност то е центърът на собствената си вселена. Това е нормален етап от развитието, през който преминава всеки.

Някои обстоятелства обаче могат да доведат до вторичен нарцисизъм – неговата нездравословна форма. Това обстоятелство може да е липса на родителска любов и приемане. Освен това, детето не е задължително да се сблъска с прекомерна строгост, жестокост или равнодушие. Напълно възможно е родителите му, напротив, да са го хвалили по някаква причина и да не са забранявали нищо. Идеализацията на детето и всепозволеността също могат да се възприемат като нелюбов и да станат причина за вторичен нарцисизъм, според Карен Хорни. Когато в детето се вижда само положителната страна, пренебрегвайки наличието на отрицателни черти, то се чувства невидимо. Сякаш обичат не него, а някой друг човек, образ. И в двата случая защитната реакция е да се създаде въображаем идеален „Аз“, предназначен да заслужи любовта и вниманието на другите.

Друга причина е описана в статията „Мъртва майка” от психоаналитика Андре Грийн. Той разказва за ситуация, в която майката е физически жива, но е била емоционално недостъпна и отсъстваща поради депресия. Поради тази причина детето не е получило любов, грижа и подкрепа в необходимия обем. Изследователят смята, че депресията на майката се превръща в травма за детето, тъй като бебето до определена възраст вижда себе си като причина за всичко, което се случва около него и наред с други неща, обвинява себе си за състоянието на майка си.

Липсата или недостатъчното общуване и топлина води до факта, че детето се опитва да „върне майката към живота“, като променя поведението си, за да привлече вниманието й. Неуспехите пораждат колосална тревожност и усещане за бездънна вътрешна пропаст. С течение на времето бебето започва да чувства празнота, която впоследствие ще се опита да запълни – с постижения, внимание, други хора. В този случай околните могат да се превърнат в негово нарцистично продължение – като продължение на неговата личност, атрибут за поддържане на статус и висока самооценка Други последствия включват замяната на емоциите с разсъждение, склонност към депресия, агресивност, неспособност да допусне някого до себе си, да приеме и изпита любов и да изгради топли, доверителни отношения.

Нарцистична травма

Травма, свързана с нарцистичната страна на личността, може да възникне не само в детството. Според Фройд нарцистичната травма е ситуация, в която нарцисистът чувства, че скритото му истинско „Аз“ е разкрито. Разкрива се несъвършенството му. Например, ако се сблъска с провал или авторитетът му е поставен под съмнение. Нарцистичната травма може да причини депресия или това, което се нарича нарцистична ярост – като опит за възвръщане на контрола и отмъщение за причинената болка.

Лечение на нарцисизъм

Както нарцистичното разстройство на личността, така и нарцисизмът в широкия смисъл на думата обикновено се лекуват чрез психотерапия. Това всъщност не е „лек“ в медицинския смисъл на думата. По-скоро това е процес на учене, приемане и адаптация към особеностите на своята личност.

За да бъде ефективна терапията, човек трябва да се интересува от нея. В много случаи предимствата на нарцистичните черти на характера и трудността при разпознаването на собствените несъвършенства водят до факта, че човек не е твърде склонен да промени нещо в живота си и да се обърне към психотерапевт. А в ситуация, в която просто говорим за черти на характера, които не пречат на самия човек и не вредят на другите, терапията за нарцисизъм по принцип не е необходима.

 Ако се чувствате зле в едни отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла.

Ако човек все пак реши да се подложи на терапия, това няма да е бърз път. Работата с дълбоки личностни структури изисква много усилия и време. В същото време самото идване на психотерапия вече има положителен ефект. Терапевтичните отношения се градят на доверие, приемане и разпознаване на човек в различните му проявления – именно това е преживяването, с което хората с нарцистично разстройство или изразен нарцисизъм практически нямат опит.

Заедно с клиента терапевтът търси точки на опора и поддръжка. Психологът знае как да устои на редовни цикли на идеализация и обезценяване, което позволява да се запазят отношенията.  Той учи клиента да вижда себе си, да не попада в един от полюсите на обожанието или омразата, да устои на своите страхове, съмнения, уязвимост, завист и постоянно чувство на срам. Да вижда ценността на другите хора изолирано от себе си и ако е необходимо, да контролира своята агресията.

След като е придобил опита на топлото приемане на различни страни на своята личност в терапията, личността с нарцисизъм се научава да прилага този опит в ежедневието, да изгражда отношения със света и със себе си по нов начин.

Как да общувате с някого, ако подозирате, че има нарцисизъм или нарцистично разстройство на личността?

Трябва да се придържате към два основни принципа: съсредоточете се върху това как се чувствате в контакт с този човек и не се опитвайте да го спасите. Като цяло тези правила могат да се прилагат към всякакви взаимоотношения, независимо от типа личност на човека.

Не е толкова важно да разпознаете колко е изразен нарцисизмът, колкото да обърнете внимание на качеството на вашите взаимоотношения:

-включват ли неуважение, манипулация, агресия или насилие;

-страда ли вашата самооценка; 

-чувствате ли се по-добре или по-зле при общуване с този човек;

-оставате ли в контакта от любов или от съжаление/страх/желание да помогнете;

Ако се чувствате зле в тези отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла. В случай на насилствена връзка, това може да бъде много трудно да се направи без външна подкрепа. Психотерапията може да ви помогне да намерите ресурс за прекратяване на такива отношения, както и да разберете причините, поради които сте останали в нея, така че сценарият да не се повтаря в бъдеще.

Ако ви се струва, че лицето, с което сте в отношения има силни нарцистични наклонности, но самата връзка е изградена на взаимно уважение, топлота и искреност, и няма насилие под каквато и да е форма, тогава не трябва да прекъсвате контакта само защото човекът е „ нарцисист.”

[1] Въпросник на нарцистичната личност (NPI) е разработен през 1979г. от Раскин и Хол и оттогава се е превърнал в един от най-широко използваните личностни тестове за измерване на нарцисизма като личностна черта в социалните психологически изследвания. Въпросникът се основава на критериите DSM-III за нарцистично разстройство на личността, но не е диагностичен инструмент за NPD, а е предназначен да изследва субклинични или обичайни прояви на нарцисизъм. Първата версия, състояща се от 54 двойки въпроси, е публикувана през 1979г. Най-често използваната версия на NPI-40 (40 двойки въпроси) е публикувана през 1988 г. Съкратена версия на NPI-16 е разработена през 2006г.

За значението на нюансите на сивото или какво е черно-бяло мислене?

Един от способите, с помощта на който улесняваме възприемането на обкръжаващия ни сложен свят, е чрез черно-бяло, дихотомно или поляризирано мислене.

Този тип мислене се проявява, когато категорично оценяваме събитията от живота си, себе си и околните. Например, човек може да допусне една-единствена грешка на работното място и да заключи, че е напълно неспособен да се справи, и че би било най-добре да напусне. Или единият от съпрузите решава: „Тъй като се караме от време на време, бракът ни като цяло е грешка“. Като цяло, черно-бялото мислене ни насърчава да оценяваме целия свят в полярни категории: добър/лош, правилен/грешен, умен/глупав, успешен/неудачник и т.н. Това виждане (разбиране, убеждение) води до факта, че в краткосрочен план ни става по-лесно: струва ни се, че контролираме сложни житейски проявления, а нивото на неопределеност се намалява. В резултат на това изпитваме силни емоции, често негативни и губим от поглед важните нюанси, които изграждат живота. Това от своя страна може да доведе до действия, за които по-късно да съжаляваме.

Учените смятат, че черно-бялото мислене първоначално е било полезно за хората и е допринесло за оцеляването на човешкия вид по време на еволюционния процес, тъй като е помогнало за бързо реагиране на опасност – т. нар реакция „бий или бягай“ (fight or flight response). Дори сега, ако през нощта в пуста алея някъде в покрайнините на града бързо ни приближи подозрително изглеждащ човек с неразбираем предмет в ръка, може би е по-полезно веднага да класифицираме тази ситуация като опасна и бързо да се насочим към по-оживена алея. Не е нужно да губим време в обмисляне на различни алтернативни обяснения за поведението на непознатия. Въпреки че е напълно възможно той да има например мобилен телефон в ръка и да бърза към любимата си баба, която внезапно се е разболяла.

Въпреки това, поради механизма за бърза категоризация, когато видим подозрителен човек, който бързо се приближава, ще изпитаме силно емоционално вълнение и хормоните веднага ще навлязат в кръвния поток, което ще приведе тялото ни в състояние на готовност за бой или бягство чрез ускоряване на сърдечната честота, повишаване на нивата на кръвната захар, забавяне на храносмилането, ускоряване на рефлексите и т.н. Няма да губим време в размисли за сложната реалност, а моментално ще характеризираме ситуацията като опасна и е напълно възможно това да ни спаси живота.

В днешния свят обаче има все по-малко ситуации, които изискват черно-бяло мислене за оцеляване, а това в крайна сметка по-често ни вреди, отколкото ни помага.

Изследванията показват, че черно-бялото мислене е характерно за различни психологически разстройства. Хората, страдащи от депресия, често използват категориите „винаги/никога“, „всичко/нищо“, „прекрасно/ужасно“. При хипохондрично разстройство (постоянна тревожност за собственото здраве) хората често мислят от типа „Аз съм или абсолютно здрав, или смъртно болен“.

Често се смята, че категоричните оценки ни помагат в стремежа ни към съвършенство. Някои от нас са възпитани по този начин от родителите си, когато бяхме в училище: „Какво, четворка на тест?! Защо не шестица? Глупав ли си?“ И ние обичайно използваме този метод, „образовайки“ се. Може дори да проработи до известна степен, но на каква цена? Нашата самооценка е поставена на прицел и става първата жертва. Тя се превръща в танцьор на степ танци, тъй като е подложена на натиска от силни емоции – понякога положителни, понякога рязко отрицателни. Впоследствие се оказва, че по-трудно изграждаме взаимоотношения с другите, защото те могат да бъдат или твърде добри, за да общуват с нас, или обратно – твърде лоши, недостойни. В резултат на това нашето възприятие за света се стеснява, а възможностите ни в него силно се ограничават.

Черно-бялото мислене е характерно за почти всички хора, единственият въпрос е честотата и адекватността на неговото приложение.  Например, наблюдавайте себе си през следващите няколко дни и обърнете внимание кога оценявате нещо в полярни категории и доколко това ви помага.

Ако решите, че черно-бялото мислене всъщност ви пречи и бихте искали да промените този навик, следвате проста последователност от действия. Да кажем, че сте имали важна презентация на работа и сте я оценили като провал, а себе си като безполезен специалист. Черно-бялото мислене е навик, който работи автоматично и почти мигновено. Така че, първо, отделете време да помислите отново и по-внимателно за оценката си. След това опитайте да добавите различни нюанси към оценката си, като помислите върху следните въпроси:

-Какви положителни страни можете да  констатирате във вашето представяне, дори и да са много малки?

-Възможно ли е това представяне пред публика да ви е дало някакъв опит, който ще ви бъде полезен за в бъдеще (направете изводи)?

-Как бихте оценили представянето си по скала от 0 до 100?

-Възможно ли е да сте ценен специалист и да работите доста ефективно, дори и да имате някои не особено успешни представяния?

-Опитайте се да преформулирате оценката за представянето си, например вместо „пълен провал“, кажете „не беше най-успешното представяне, въпреки че успях да направя това и онова“.

Мисленето в палитра от различни нюанси ще допринесе за по-обективна оценка на реалността, ще намали степента на изразяване на негативните емоции, на тревожността и стресът и ще ви помогне да вземате по-рационални решения. Не забравяйте обаче да си дадете време, бъдете търпеливи: промяната на който и да е навик не е лесна, изисква редовно самонаблюдение и практика.

Невротичната личност – жажда за внимание, одобрение, похвала

Жаждата за внимание, признание и всяка проява на одобрение винаги е свързана с невротично състояние и невротично възприятие. Става дума за онези случаи, при които условната граница между здраве и патология от гледна точка на специалистите не е премината.

Човек, който жадува за внимание, винаги е много зависим от това внимание, на него му се струва, че наистина има нужда от това внимание и в същото време такъв човек много се страхува да не го загуби, а ако го загуби, той изпитва буря от най-неприятните емоции – гняв, раздразнение, агресия, безпокойство, ревност – списъкът може да продължи дълго. Толкова остро се преживява сривът от липсата на признание и одобрение от другите.

Във всички случаи подобно състояние не може да бъде определено като радостно преживяване. Нормално ли е това състояние? Напълно. А здравословно ли е? Тук е по-трудно да се отговори, защото то не е заплаха за живота като такъв, но не може да се нарече пълноценен живот, въпреки че по-голямата част от хората живеят по този начин. Така или иначе, определено това не е патология.

Това състояние не изисква лечение и човек има нужда от помощ само ако чувства  дискомфорт от това и иска да се научи да живеете по различен начин, но не знае как. В същото време, ако е доволен от всичко или от по-голямата част от начина, по който живее, ако няма решимостта да разбере „как може да живее по различен начин“, тогава също всичко е наред.

Разбира се, в една или друга степен, поне отчасти, такива състояния са познати на почти всеки човек. Ето защо невротичната представа за живота до определен момент е напълно естествена за всеки човек. Това състояние винаги е тревожно и е полюсно: състоянията на еуфория, радост и лекота се заменят с потапяния в безпокойство, меланхолия, тъга или депресия. Степента на дълбочина на възходите и паденията е индивидуална – всеки има своя собствена.

Търсенето на внимание е може би нормално, в смисъл, че така живеят повечето хора, но при невротиците това не води до радост и щастие. Принципно възрастните хора рядко изпитват нужда от внимание. Това обаче е напълно нормално обаче за кърменото бебе, което има безусловна нужда от внимание и грижи.

Може би това е нормално до три, максимум пет годинки. Освен това, ако детето не знае как да бъде цялостно и интересно за себе си, то ще търси интерес към себе си отстрани. Тогава то буквално е обречено да стане пристрастено към емоционални колебания и автоматично е обречено на страдание.

Такъв човек живее в свят на неутолима жажда за внимание, грижа и одобрение. Той се държи съответно: в сметките си е изчислил ползата, която може да извлече от другите. Всичко това се случва несъзнателно, автоматично – това се оказа придобит модел на поведение. Най-вероятно, ако попитате директно такъв човек, той ще ви каже, че тази характеристика не е за него, че в това отношение при него всичко е нормално.

Хората, които изпитват нужда и жажда от внимание, одобрение и похвала, обикновено са много вежливи, учтиви, приятни в комплиментите. Те са развили сензитивни способности да усещат и насърчават значимостта на другите. Често са забележително изящни и учтиви в общуването, умеят да говорят красиво, да доставят удоволствие на събеседника както с думи, така и с действия – жестове и  фини докосвания, демонстрирайки присъствието и приносите си с всички възможни средства. На първи прочит всичко в тази характеристика е наред,  но тук някъде има малка уловка.

И уловката тук е, че всичко това се случва безкористно, с конкретна цел или по-скоро от нужда.

Такъв човек се нуждае от одобрението на другите, за да подхранва собствената си значимост. По тази причина той формира съответното поведение – единствено от тази нужда. Докато играе ролята си, такъв човек се нуждае от „аплодисментите“ на другите в такава степен, сякаш се нуждае от кислород.

Какво точно представляват „аплодисментите“ за всеки невротик е различно. За един е достатъчно да чуе благодарност, друг ще иска по-ярки епитети, трети ще очаква с трепет благодарна прегръдка, четвърти ще се насити на мила одобрителна усмивка, пети ще се надява на добри думи за себе си, казани сред кръг приятели.

Не е важно как точно ще получи „аплодисменти“, важна е самата същност: за невротика е задължително другите да се отплатят с внимание и одобрение, с похвала или поне да не го игнорират.

Невротикът винаги изпитва нужда от внимание, изразено по всякакъв начин, важно е това внимание да изразява количество доверие към него, за да бъде признат и одобрен – винаги има за какво. Невротикът изпитва потребност от положителни коментари, похвала за това, което прави, за външния му вид или поне някаква похвала, свързана непосредствено с него и дейността му.

В името на такава похвала той е готов да работи, да се старае, да се съобразява, да отстъпва, да търпи, да развива някаква дейност, да играе роли и всичко това за да бъде необходим и полезен.

Безсмислено е човек да се ядосва на невротик, заради непрестанните му усилия и безкрайни компромиси (вкл. самоунижение), за да се харесва на другите. Безполезно е да се правят опити да му се помогне (корекция на поведението), ако помагащият не е специалист.

Корекцията в поведението на невротика може да започне и да бъде успешна само тогава, когато в него се зароди осъзнаване за това, как живее и какво създава, и заедно с това осъзнаване е възможно да се формира естествено желание да не живее повече така. Именно в такъв момент невротикът се  отваря към новото и непознатото.

Преди да настъпи този момент на „узряване“, всеки опит, воден дори от най-благородни мотиви е безполезен, още повече, ако тази помощ се оказва с мотив  съжаление. Казано с други думи – трябва да се помага без намесване, мълчаливо, с приемане.

Ако другият може да остане заедно с невротичната личност без да бъде засегнат от неврозите на любимия човек, нека да остане. За лицето в невротично състояние това ще бъде особено полезно – присъствието до някой, който не е засегнат от неврозата. Ако обаче другият се окаже наранен (заразен), тогава единственото решение е да започне от себе си, като се справи със собствената си невроза. Най-добрият подарък за един невротик е отсъствието на някой наблизо, който по един или друг начин е засегнат от невроза.

Онзи, който веднъж се е справил със собствената си невроза, не може да бъде дълбоко наранен от невротизмът на другия. Той става незаинтересовани от преживяването на емоциите, които съпътстват всяка невроза.

Друго тегло при съвместен живот с невротична личност е, че колкото и дълго да общуването, колкото и близки да са отношенията, другият никога не може да е уверен, че един ден невротикът няма да му връчи прилична сметка за плащане. В съвместно съжителство с невротична личност може да са преминали дълги години (например, 20-30 години в условия на брак) и през този период нито веднъж да не е била засегната чувствителна за невротика тема (как се е случило това е друг въпрос), но в един момент, ако другият се „спъне“, като засегне (докосне) нещо важно, за което невротика изпитва остра жажда, случайно лишавайки го от своето внимание или обичайно одобрение, то той трябва да бъде готов да получи голяма сметка в замяна.

И обратно, когато към невротичния човек се реагира добре, когато не се критикува, не се осъжда, не се подлагат на съмнение неговите избори и решения, тогава живеещият с него със сигурност би се чувствал комфортно и в безопасност.

Веднага щом невротикът се сблъска с най-малката критика или идеи, и мнения, които не подхранват чувството за собствената му правота, важност, нужност и специалност или още по-зле –  подкопават стойността на валутата, с която невротикът плаща за внимание, одобрение и грижа – такъв човек моментално се озовава в преживяване на отчуждение, загуба, безполезност, гняв и обида. Това може да се прояви по различни начини в зависимост от избрания модел във всеки конкретен случай.

Някой ще се държи агресивно, може да започне да крещи, да ругае, да доказва нещо, да се опитва да дърпа одеялото на такова желаното топло външно внимание върху себе си, опитвайки се да превъзпитава и култивира другия, да настоява на своето, опитвайки се да получи от другия извинение, прошка, обещание и т.н.

Друг хитро ще се опита да се заяжда, нарани и провокира „нарушителя“ – по този начин ще се опитва да победи „врага“, за да докаже на себе си собственото си по-добро качество, важност, правота; да докаже, че врагът не е бил прав, което означава „Аз съм прав” и „С мен всичко е наред“.

Този тип поведение е свързано с постоянна борба за внимание и признание както в собствените очи, така и в очите на другите. Такъв човек е обречен на безкрайно напрежение и живот в перманентен стрес, независимо, че понякога може да му се струва, че води уютен и приятен живот. Трябва да се каже, че тази борба, винаги е виртуална, защото великата битка винаги се провежда изключително „в главата“ на невротика.

В ежедневието никой не напада такъв човек, никой не го призовава за нищо и не го насилва – той сам избира от време на време да заеме защитна или нападателна поза, отстоявайки своята психологическа територия, изпитвайки страх да не загуби своята важност и изключителност.

За да направи това, невротикът винаги специално (но не осъзнато) избира да бъде близо до онези, които са в състояние да подхранват подобно поведение и да поддържат статуквото. И това винаги са тези, които са готови редовно да играят една от няколкото роли: ролята на защитници, нападатели или кормчии, хранейки нашия герой с важност, внимание и грижа.

Това е взаимна, несъзнателно заинтересована игра, насочена към подхранване на собствените условия на двете страни. Тази специална игра може да се случи само на тези, които могат да я играят и са заинтересувани от нея.

Актьорите в този театър са силно привързани към преживяванията на ярки емоции, чийто полюс никой никога не може да контролира: понякога тези емоции са приятни и положителни, а понякога обратното. Човекът потъва, подобно на наркозависим в преживяването на ярки неща, а същността на ярките емоции е такава, че е невъзможно да се контролират.

Освен това, невротичното разстройство е пряко свързано с невъзможността да се изпита удовлетворение и радост от съвсем обикновени преживявания, които са лишени от емоционална съставляваща – такива преживявания за невротика са скучни и безинтересни.

Невротикът се интересува от драма и за това той е готов да се преструва, да се въздържа, да чака, да лицемери, да манипулира, да се подиграва, да угажда, да се обижда, да търпи, като по този начин продължава любимия си театър. Театър, в който той е главният персонаж, той е главният режисьор, той е главният зрител, той е и главният критик. Да, в такова възприятие има много ярки емоции: много удоволствие и автоматично много страдание. Но в такъв театър не остава място за обикновения живот и обикновеното щастие. С други думи,  невротичното разстройство е пряко свързано с невъзможността да се изпита удовлетворение и радост от елементарни преживявания: в драматичния театър на невротика няма място за обикновен живот и обикновено щастие.

Някои невротици използват други стратегии вместо открита агресия, например, стратегии за фина манипулация, измама, лукавство и хитрост. Това са стратегии за по-тиха борба срещу „съперниците“, стратегии за партизанска война за внимание. Тук на пръв поглед изглежда, че има по-малко емоции, но в действителност те са абсолютно същите – много ярки, просто се преживяват малко по-различно – като кихане „на себе си“. Тук силата на кихането е идентична със силно кихане с цяла уста, но това не се вижда отвън, тъй като звукът на самото кихане е активно потиснат от кихащия. Следователно жаждата за внимание и одобрение тук се утолява малко по-различно: тя е забулена под грижа, доброта и саможертва.

Има и други стратегии. Но не това е основното.

По-важното е вниманието да се насочи към няколко момента – към това как един невротик живее живота си, когато не усеща себе си пълноценно, когато изпитва жажда за внимание, одобрение и похвала от другите и се нуждаете от постоянно попълване на това.

Препоръки

Какво може да направи невротика за себе си?

Представете си, че в този момент поставите всичко „на пауза“. Точно в този момент. Огледайте се, погледнете на себе си отстрани. Замислете се как изглеждате сега.

Трябва да започнете от себе си, просто трябва да разбере себе си и собствените си паразитни модели на поведение. Ако изпитвате такава нужда, дори не постоянно, а от време на време, не чакайте манна небесна, не разчитайте на случайността и не я оставяйте на заден план – потърсете специалист, който е подходящия за вас и започнете да работите върху себе си. Това не е лесна стъпка, но буквално всеки има нужда от нея в даден момент.

Разбира се, можете и сам да си помогнете за да слезете от тази виртуална люлка. Не е лесно, но е възможно. Без помощ това се случва обикновено по-бавно. Затова възможността да се общува с добър специалист е по-разумна и конструктивна.

Необходимо е още в началото да нормализирате както фона, на който възприемате себе си, така и да приведете в норма собствения си образ, представата за себе си;  да преодолеете неустоимото влечение към най-високите върхове и най-дълбоки падини: „Не сте велики и не сте ужасни – вие сте  обикновени“. Трябва да свикнете, да се примирите и да обикнете собствената си обикновеност.

Не се иска много, но без дълбоко, истинско смирение и безкритично приемане на своята обикновеност не може.  Това е самата основа – основата на обикновения, хармоничен, щастлив живот. Без това дори не можете да започнете да търсите удовлетворение нито в парите, нито в любимата си работа, нито в семейството, нито в отношенията, нито в децата – всичко ще отмине, ще бъде буквално обречено на провал, но това няма да ви стане ясно веднага.

Започнете да обръщате внимание на психическото си здраве, на собствената си духовна хармония, сами или с помощта на специалист, който е подходящ за вас.

Опитайте се да се вслушате в себе си, започнете да работите върху себе си!

 Методи за „промиване на мозъци“, използвани от отчуждаващи родители (Клавар и Ривлин) 

Забележка: Текстът представлява интерес и е особено полезен за работещите в институции за работа с деца и младежи (социални работници, училищни психолози) и има пряка връзка с т. нар. „приемни родители“. Практиката показва, че има случаи, при които „приемните родители“ прибягват (съзнателно или несъзнателно) до подобни техники.

Д-р Стенли С. Клавар е професор в колежа Роузмонт и ръководител на катедрата по клинична социология/социологическа практика и съдебна социология/криминология. Д-р Клавар е директор на Центъра за консултиране и терапия „Уолдън“ в Брин Мор, Пенсилвания. Той е сертифициран клиничен социолог, дипломиран сексопатолог, сексуален педагог и семеен медиатор. Автор е на десетки научно-популярни статии, публикувани в множество списания. Американската асоциация на юристите е публикувала много от неговите статии през годините. Лауреат е на множество награди, включително наградата на Националния фонд за учители по хуманитарни науки. Практикувал като образователен и клиничен консултант в болници и държавни учреждения, както и като консултант в различни отрасли на промишлеността. Д-р Клавар е работил като експерт, терапевт, медиатор, член на съда и консултант по приблизително 2500 дела, свързани с проблеми в семейните отношения. Деца от цялата страна са изпращани в неговата клиника за помощ.

„Програмиране“ и „промиване на мозъци“ са два термина, използвани от д-р Стенли Клавар и Брин Ривлин [1], за да опишат методите, използвани от отчуждаващите родители, за да манипулират децата си, за да ги отхвърлят и/или подбуждат към ненавист към целевия родител. Според Clawar & Rivlin (2013), „Програмирането и промиването на мозъци е процес (умишлен или неумишлен), при който родителят се опитва да ограничи, разруши и да се намеси в любовта и общуването на целевия родител с детето“ (стр. 9). В своето 25-годишно изследване на 1000 разведени/разделени семейства, те идентифицираха 12 метода за промиване на мозъци, използвани от отчуждаващи родители (Clawar & Rivlin, 2013, стр. 31-63):

1.Отричане на съществуването на другия родител в живота на децата – това е един от основните методи, които отчуждаващите родители използват, за да атакуват другия родител –  отричат ​​или да не признават социалното съществуване на другия родител. Маниерът на отрицанието може да варира значително. Най-популярният метод е просто никога да не се говори на детето за другия родител. Като игнорира темата, когато детето задава въпроси, отчуждаващият родител може да отправи фино съобщение за „промиване на мозъка“, като го накара да мисли, че другият родител не е важен. Той или тя не съществува в нашия разговор и следователно не съществува в социума.

2.„Кой, аз ли?“ – това е фина, но мощна техника за провеждане на косвени атаки срещу другия родител. Когато подобни атаки бъдат разкрити, отчуждаващият родител казва: „Кой, аз ли?“ Програмистът посочва, че не е имал предвид това, за което говори слушателят или детето, и чутото със сигурност е било невярно изтълкувано. Списъкът с косвените атаки е безкраен, но базовият набор се състои в това, че програмистът атакува определени черти на характера, начина на живот, миналото, настоящето или бъдещето на целевия родител.

3.Метод „среден път“ – когато говори с детето по въпроси, свързани с другия родител, програмистът първо поставя темата за обсъждане, в резултат на което той може да застраши и/или увреди отношенията на детето с целевия родител или срине репутацията му. Например, когато обсъжда графиците за срещи с детето, целевия родител задава на детето въпроси като: „Мислиш ли, че би искал/а да прекарваш повече време с майка си?“ По този начин програмистът поставя детето в центъра на конфликта. Натискът върху детето е да направи избор между родителите.

4.Метод на доминирането – по пътя на манипулиране, изопачаване, пренареждане и коментиране с течение на времето, родителят-програмист се опитва да постигне господство в очите на детето. „Майка ти винаги закъснява за срещи с теб. Чудя се дали ще закъснее и за собственото си погребение.“ Тези родители атакуват характера на другия родител, като го обсъждат със завидна пунктуалност. Те не информират другия родител за училищни събития, игри, конференции, церемонии, награди, спортни събития и т.н. Това е способ да се покаже на детето, че другият родител няма значение и отношение към неговия живот.

5.„Не знам какво му е“ –  много родители-програмисти са развили техника, чрез която създават и/или преувеличават различията между себе си и другия родител пред детето. Аргументите се „слагат на масата“ обикновено по време на процедурите по предаване и приемане на детето. Често началната фаза на разговора е учтива и уместна. Ако обаче разговорът надхвърли определена точка, програмиращият родител може да използва фраза, която провокира другия родител към конфликт. 

6.Техника на съюзника –  опит да се накара детето да застане на страната на единия родител срещу другия (вертикална коалиция), това се случва както в брака, така и извън него. Въпреки това, в случаите на раздяла, развод или конфликт, опитите детето да се превърне в съюзник са много по-изразени. Например, родител-програмист задава на детето въпроси от рода на: „Ти си умно дете – мислиш ли, че е справедливо баща ти да има всички тези пари? Той току-що си купи нова кола, а виж как живеем ние...“.

7.Техника за моралното осъждане – поведението на програмиста често включва морална преценка на целевия родител за неговите/нейните ценности, начин на живот, избор на приятели, успехи или неуспехи в живота (кариера, финанси, взаимоотношения). Тази критика има за цел да повиши собствената важност в сравнение с целевия родител, чиято важност се намалява чрез използване на дихотомията добро/лошо. Критичните изказвания често се появяват в течение на определен период от време с различна степен на интензивност. Под влиянието на това въздействие възприятието на детето за родителя постепенно се променя и накрая съответства на негативните мнения и настроения на родителя-програмист. В такива случаи резултатът може да стане почти необратим. Тези деца вече не могат да приемат и двамата родители като еднакво добри. Ако „промиването на мозъци“ е успешно, дори и с положителен опит с другия родител, детето може да пренапише реалността или да рационализира мотивите на целевия родител.

8.Заплахата „отказ от любов“ – това е принудителна, мощна и почти повсеместно успешна техника, използвана от родителите-програмисти. При нейното прилагане децата започват да се страхуват да не бъдат отхвърлени от родителя си или да не загубят неговата любов, ако изразят любов или желание да бъдат с другия родител. На детето явно или неявно се внушава (дава му се да разбере), че за да бъде обичано и прието, то трябва да стане негов съюзник и враг на другия родител. „Аз съм единственият, който истински те обича“

9.Техниката на заблудата – формира убеждение у детето, че целевият родител или всички, свързани с този родител, не са искрени в любовта и грижата си за него, а истинска любов, интерес и участие съществуват само в сърцето на програмиста. Така детето е въведено в заблуждение и е принудено да откаже любовта и уважението си към другия родител.

10.Техника на страха – това е един от методите за внушаване на недоверие, безпокойство, страх, отсъствие на любов или убеждение, че целевият родител е неспособен да се грижи правилно за детето. Постига се чрез процедура на осъждане и негативни коментари, последвани от физическа проверка и разпит, след като детето се прибере отново „у дома“. Чрез тези методи детето започва да вярва, че всичко, свързано с целевия родител е погрешно или опасно, и възприема контакта с него или нея като риск за себе си. Ако детето е уморено от приятни занимания по време на уикендите, прекарани с целевия родител, тълкуването може да бъде: „Баща ти никога не мисли за теб. Какво му се е случило? Не знае ли, че утре си на училище?“

11.Техниката за пренаписване на реалността – чрез пренаписването на реалността, родителят-програмист се опитва да убеди детето да се съмнява в способността си правилно да възприема реалността (това, между другото, вече има ново име – газлайтинг). Детето може да интерпретира всички събития от началото до края самостоятелно, но когато родителят-програмист непрекъснато се съпротивлява на интерпретациите му, оригиналната и „истинска“ реалност в крайна сметка се заменя с пренаписания сценарий, който накрая се приема от детето. Основното възнаграждение за детето е любовта на програмиста.

12. Техники за физическо оцеляване – въпреки че всяка от изброените до сега техники за въздействие, прилагани индивидуално или в комбинация има опустошителен ефект върху детето, използването или заплахата от физическо наказание е една от най-вредните за тях. Когато родител или друг агент, участващ в програмата за „промиване на мозъци“ прибягва до заплахи и/или физическо наказание на детето, това обикновено е резултат на разочарование от неспособността на детето напълно да приеме програмирането.

Литература

Clawar, S. S., & Rivlin, B. (2013). Children held hostage second edition: Identifying brainwashed children, presenting a case, and crafting solutions. American Bar Association.

Източник: https://familylawyermagazine.com/articles/stanley-clawar-discusses-brainwashing-in-his-book-children-held-hostage/

Поведенчески характеристики на родителите-програмисти (Клавар и Ривлин)

(втора част)

Родителите-програмисти могат да попитат: „Вие какво, мислите ли, че ми харесва това?“ Внимателното проучване на родителите-програмисти (индуктори) често разкрива изгодите, които те получават в резултат на конфликта, т.е. това което се случва наистина им харесва, носи им удовлетворение, извличат изгоди. По тази причина конфликтът не може да бъде спрян дори отчасти защото им е от полза. Възнаграждения (стимули и мотиви) могат да бъдат: близостта на децата с тях, отмъщение, финансова печалба, емоционално освобождаване, социален имидж (ако се възприемат като добър родител в сравнение с другия родител) или различни други награди.

Конфликтите могат да бъдат непрекъснати. Много родители-програмисти дори продължават процеса на конфликти в зрелостта на децата си. 25-годишно момиче споделя: „Баща ми заплаши да не дойде на сватбата ми, ако майка ми покани нейния приятел и той (бащата) каза, че е спечелил“. Това младо момиче ни попита: „Кога, по дяволите, тази измама ще свърши ?“ Тя спря, помисли за момент и каза: „Вероятно никога няма да свърши с родители като моите“. На нея й бяха й предложени нови житейски сценарии, по-адекватни на статута й на зрял човек, което й помогна да постави ясни граници пред своите родители, които враждуваха повече от 10 години по отношение на нейната сватба.

Тъй като обвиняват другите и имат други социални и/или реални проблеми, родителите-програмисти не са способни (или не желаят) да видят каквато и да е връзка между своите действия и външния свят. Според тях, повечето проблеми произтичат от целевия родител, адвокатите, съдиите, терапевтите, медиаторите, попечителския персонал и други, които „не ги разбират“ или „не могат да видят истината“.

Фактът, че тези родители имат такива ограничения, не само ги прави лоши кандидати за терапия или обсъждане, но също така им пречи да видят една от най-важните истини в живота – децата винаги са по-здрави, когато могат да бъдат с тях и да обичат и двамата родители, които се грижат за тях. Като правило, никакво количество информация, съвет или доказателство не им помага да видят връзката между собствените си действия и проблемите на децата си, така че да могат да променят поведението си.

 Кризисните ситуации обаче могат да ги принудят да седнат с другия родител и да се изправят пред реалността на това, което са направили. Слаби оценки, дисциплинарни проблеми в училище, нарушения на ученическия час, престъпни действия и арести, злоупотреба с наркотици, сериозни нещастни случаи, мисли и/или действия за самоубийство, проблеми с група връстници, жестоко отношение между братя и сестри и други кризи, могат да създадат обвързващи сценарии за решаване заедно с другия родител. Но винаги трябва да се има предвид, че дори и тогава, виновният родител-програмист може да се съсредоточи върху това да обвини другия родител за случилото се.

Процесът, който програмиращите и „промиващи мозъци“ родители задействат (процесът на неуважение към другите) има обратен ефект; те не могат да контролират децата, към което отчаяно се стремят и това може да ги накара насила да си сътрудничат с другия родител. Има случаи с доказателства, които свидетелстват за това, че някои деца разбират това (интуитивно) и създават проблеми извън контрола на родителите-програмисти.

Разбира се има изключения от горното заключение: определен брой програмисти и „промивачи на мозъци“ (около 20% в нашето проучване) са това, което нарекохме непреднамерени. С други думи, те не извършват действията си с пълно съзнание или зла умисъл. Тази категория родители имат шанс да придобият известна представа за протичащите процеси и да променят поведението си.

Ето един пример – това беше случай, при който съдия нареди дългогодишна съдебна битка на семейство да премине към медиация. И двамата родители казаха, че „ще направят всичко необходимо, за да помогнат на детето“. При всяка среща с бащата, майката изтъкваше притеснение и безпокойство от поведението на детето. Тя разказваше, че детето се разтреперва от страх и се разстройва, когато бащата се приближава и „всъщност детето толкова се страхувало да влезе в колата с баща си, че момичето сядало винаги на задната седалка и заминавала разстроена, със силен плач...“

Когато майката беше попитана дали би искала да направи безопасен експеримент, за да помогне на детето си (момичето, наред с други неща, редовно усуквало косата си толкова силно, че скалпът й се окървавявал), майката отново посочи, че много обича дъщеря си и е „готова да направи всичко, за да й помогне“. В този момент експертът я посъветва следващия път, когато дойде бащата, да съпроводи детето до колата (обикновено тя се намирала на вратата на къщата), да отвори предната врата на колата и да поздрави бащата (те обикновено не общуват по едно и също време), след това да каже на детето, че очаква момичето да прекара добре с баща си и да се сбогува с двамата.

Майката беше шокирана от тази препоръка и посочи, че не мисли, че може да направи това. Тя каза, че това е „нечестно поведение“, а винаги е била честна с дъщеря си. Когато й беше напомнено за нейния ангажимент да „прави всичко, за да помогне на детето“, тя отстъпи и каза, че наистина ще опита. Две седмици след експеримента майката с изненада забеляза, че дъщеря й вече не навива косата си здраво и скалпът й заздравяваше. Дъщерята вече „не се притеснявала да влиза и слиза от колата на баща си“ и че „изглежда нещата вървят много по-добре“.

В този пример майката е непреднамерен програмист и „промивач на мозъци“ (тя не е наясно със „съобщенията“, изпратени до детето и не иска умишлено да навреди на детето в отношенията му с бащата). След по-нататъшно обсъждане, майката пожела по-задълбочено разбиране на случващото се.

По-късно й беше съобщено, че всяка седмица детето действително при тръгване от вкъщи сядало на задната седалка и както отбеляза майката, е „показвало много драматични признаци на безпокойство“. Но когато колата се скривала зад ъгъла и не се виждаше от другите, момичето скачаше на предната седалка, прегръщаше баща си през врата, целуваше го и го питаше какво ще правят. Всичко това се случваше преди майката да започне „експеримента“.

Майката беше изненадана да чуе тези разкрития, но тъй като беше мотивирана да накара дъщеря си да се чувства добре, тя постепенно започна да разглежда историята във връзка със собственото си поведение и започна да забелязва собствената си роля в допринасянето за безпокойството на детето. (Майката беше способна на рефлексия и прояви самокритичност относно поведението си). За щастие, този случай на индуцирана тревожност беше разрешим. Но, за съжаление, този случай не е типичен; родителите, които са готови да бъдат достатъчно самокритични, за да променят своите нагласи и поведение в полза на децата си са малцинство сред програмиращите и „промиващите мозъци“ родители.

Родителите-програмисти прекарват много време в разказване на истории на всеки, който желае да слуша, за да разрушат (отровят) цялата социална среда на децата си. Учители, лекари, съседи, роднини, духовници и други често са получатели на поредица от истории, всяка от които с една и съща тема – лош родител срещу добър родител. Това поведение преактически води до „замърсяване“ на социалната среда на целевия родител и детето.

Някои от обкръжението може да повярват на посланията на тази клеветническа кампания, която след това сама ще стане реалност. Родителите-програмисти ще се позовават на предварително измислени или изопачени истории като ръководства за следващи истории. Така, когато изкривяването е по-голямо, изглежда, че то има солидна социална основа.

Както беше отбелязано, виновните родители често използват особен език като „нашето ново семейство“, „ние“ или „нашият дом“ и се отнасят към другия родител с техните имена (което отрича статута на „баща“ или „майка“ ). Те говорят за миналото по такъв начин, че децата не могат да мръднат отвъд развода. Проблеми, свързани с брака и развода, като афери, конфликти и обиди, се преразказват до гадене, а други дори се измислят.

Това преживяване е една от причините децата, които са били с промити мозъци, да имат повече социални проблеми, отколкото децата, които не са преживели това. Родителите-програмисти буквално замразяват детето в миналото. Те много често разговарят с 15-16 годишни деца и ги карат да говорят за събития, които се предполага, че са се случили, когато са били на две години или което е още по-удивително, преди да се родят.

Тези, които се съмняват, че този процес на програмиране действително съществува или че вреди на децата, трябва само да изслушат около половин дузина от тези ретроспективни интервюта. Твърдения като: „Баща ми каза на майка ми (преди шестнадесет години), че е дебела“ или „Майка ми вероятно винаги е била влюбена в приятеля си от гимназията и е изневерявала на баща ми години наред“ или „Ако баща ми беше останал вкъщи, когато бях малък, вероятно всички все още щяхме да бъдем заедно“.

Всеки, който държи на негативните емоции и подобен социален опит, особено по отношение на омраза, гняв и отмъщение (с реална или въображаема основа), неизбежно ще има проблеми с конструктивното развитие в живота си. Тези деца са загубили основни компоненти от детството си. Те са държани в рамката на семейните конфликти и не са могли „просто да пораснат“.

Много деца използват при консултиране език, който разкрива гнева и възмущението от това, че са хванати в капана на конфликти между възрастни. „Просто искам да бъда дете“, „Искам да раста заедно с родителите си колкото мога повече“, „Искам да спра да съм сърдит, за да спрат и те“. Тъй като родителите-програмисти гледат на децата си като на своя собственост, те вярват, че могат да правят с тях каквото искат. Техният лингвистичен стил обикновено разкрива тази собственическа природа. „Тя е моя дъщеря и мога да правя каквото си искам с нея“.

Случай от практиката – проява на отчуждаващо поведение

Разстроена майка разказа в сълзи вълнуващата си семейна и правна история. Нейният разказ покрива почти всеки възможен аспект на злоупотребата, позната на специалистите, които работят в сферата на конфликтните съдебни дела по случаи на попечителство над деца. Към момента когато този случай попадна при мен, общите съдебни разходи на двамата родители бяха приблизително 2 милиона долара.

Предварително получената „документация“ от майката, описваше бащата така, сякаш я е упражнявал физическо насилие над нея по време на бременността й и е бил напълно безотговорен по време на ранна детска възраст на дъщеря им. В резултат на тези обвинения, направени от майката в съда, бащата никога не е беше получавал време за срещи с петгодишната си дъщеря без надзор. За да участва в тези срещи, бащата трябваше да пътува часове наред от отдалечен щат.

След неуспешен опит за помирение, когато детето е било много малко, бащата се е съгласил и е да позволил на майката и детето да се преместят да живеят в друг район. След като се преместила и получила контрол над физическата и юридическа опека над дъщеря си, майката прекратила всякакъв контакт с бащата. Впоследствие съдът е постановил, че тя трябва да възстанови контакта между дъщерята и бащата – съгласила се е, но само при условие, че посещенията се извършват  под наблюдение в дома на детето в присъствието или на бавачка или бабата по майчина линия. Майката също така е отказала каквито и да било контакти с бабата и дядото по бащина линия.

Когато детето е било на три години, майката урежда задържане на  бащата по обвинение в сексуално насилие над детето, извършвано по време на посещенията, което майката описва като посещение без надзор. След освобождаването му тя успява да постигне ограничителна съдебна заповед за бащата.

По-късно, след като ново решение на съда е позволило на бащата да общува с дъщеря си под наблюдението на психолог в служебно помещение, майката провалила няколко посещения. В резултат, планираните срещи не са били проведени.

Парадоксално, но тези „игри“ на майката не предизвикват гневни, яростни и агресивни реакции у бащата – той реагирал напълно спокойно и търпеливо. Именно наблюдението върху реакциите на двамата родители по тези няколко случая, по-късно формираха съмнение в оценките и възприятията на майката, описващи бащата като опасен и агресивен – разминаването беше очевидно. 

Психолози и други експерти представиха на съда доклади, които противоречаха на мнението на майката в тази история. Когато предишният назначен от съда ръководител на  контрола върху посещенията изрази това мнение, майката веднага го е упрекна в пристрастност.

Поради проблеми с координацията между майката, нейните адвокати и дълъг списък от експерти, привлечени от различни щати, измина повече от година преди делото най-накрая да влезе в съда.

Междувременно, по инициатива на майката се появиха нови обвинения за рисково поведение. При всяко обвинение съдът прекратяваше контролираните терапевтични посещения под наблюдение, за да може Службите за деца и младежи да проведат поредното разследване. Това продължи много месеци, през които беше изключен всякакъв контакт между бащата и детето. Въпреки дългите периоди на отсъствие на контакти, всяко взаимодействие между бащата и дъщеря протичаше без проблеми. Баща и детето всеки път с лекота подновяваха своето игриво, любящо общуване. Именно по това време детето започна да казва: „Тате, мама каза, че си лош, защото направи нещо лошо с мен“.

След като нашият офис подготви серия от одобрени от съда доклади за напредъка, които отразяваха положителното взаимодействие между бащата и дъщерята, на бащата беше разрешено за първи път от раждането на детето продължително посещение без надзор. Съдията също разреши едно нощно посещение. Всички посещения трябваше да бъдат оценени, за да се определят по-нататъшни корекции в детско-родителските отношения.

В отговор на тези посещения майката на момичето поднови твърденията си за сексуално насилие от страна на бащата. За пореден път посещенията бяха спрени в очакване на допълнителни разследвания от Службата за деца и младежи.

След като тези твърдения бяха опровергани, трябваше да се проведе нощно посещение. Ние предложихме на бащата да покани бабата по бащина линия на гости. Той се съгласи и планира посещение в дома й с подарък от бабата за внучката й, както и среща с приятелка на семейството. Независимо от присъствието на двамата свидетели и посещението при терапевт, майката отново заяви, че през нощта бащата е осъществил сексуално насилие спрямо детето.

На следващата сутрин,  когато детето се върна в офиса, момичето предпочете да остане и да играе с бащата и бабата, преди да тръгне с майка си. Когато пристигна майката за да я отведе, детето заяви: „Забавлявах се през цялото време!“

При следващото посещение детето безгрижно сподели с баща си: „Мама те иска мъртъв, защото много те мрази“. А когато бащата попита дали дъщеря му иска да прекара още една нощ с него, незабавният отговор на детето беше: „Разбира се“.

Малко след това посещение майката започна да съобщава за редовни „психотични сривове“ при детето. След това майката изрази загриженост пред експертите относно предполагаемото неадекватно поведение на детето. Сметнахме, че е важно да посочим на съда, че никой от тези експерти никога не е наблюдавал взаимодействие между бащата и детето или не се е опитвал да говори с когото и да било в офиса, свързан с този случай, за продължителен период от време. Тогава на едно от вещите лица от страна на майката беше разпредено да наблюдава съвместното общуване между бащата и детето и да оцени поведението им. Това, което откри този експерт, беше в пълно противоречие с твърденията на майката. Той докладва, че е заварил спокойно дете, което изглеждало доста щастливо в присъствието на баща си.

Когато момичето навърши шест години, то започна да осъзнава, че майка й е ирационална в своята ненавист към баща й и започна разговори, целящи да демонстрират любов и копнеж към него. Детето изрази желание бащата да присъства на неговия рожден ден, но впоследствие заяви: „Мама каза: „Не!“. Реакцията на бащата отново беше спокойна:  „Е, може би следващия път“, а детето отвърна с думите „Обичам те!“.  

В резултат на систематичните наблюдения, в течение на цяла година, съдебен наблюдател предостави доклад, чиято кулминация беше възнаграждението на бащата – посещения за дълги периоди без надзор.

Малко след това решението на съда и загубеното обжалване във Върховния съд, майката отвлече (укри) детето, като последна стъпка в нейната хаотична и опасна игра.

Заключение

Този случай обхваща много от общите елементи на отчуждаващо поведение:

-упорито и безмилостно желание да се изолира целевият родител от детето;

-използване на възможностите за „пазаруване“ и наемане на професионалисти (адвокати и [етично съмнителни] „експерти“), които са готови да обвинят другия (целеви) родител, без изобщо да имат възможност да се срещнат с него;

-прояви на ярост, драма, гняв, фалшива загриженост за защитата на детето и усърдие, които са толкова правдоподобни за другите, че те могат неволно да участват в разрушаването на детско-родителските отношения;

-издръжливост и актьорско майсторство;

-колеблив (непостоянен, неустойчив) характер на службите за закрила на детето, които не са способни открито да заявят: „Стига, достатъчно!“ – безсилие, което всъщност помага на разрушителните и собственически родители;

-забележимо прогресиращо емоционалното влошаване, което невинните деца трябва да претърпят, когато са принудени да се противопоставят на чистото си желание да обичат родител, който също е невинен;

-неспособност на правната система да идентифицира поведението на програмиста и „промивач на мозъци“ в ранните етапи, което може да се случи още с раждането на детето;

-необосновано продължителен период от време между влизането на делото в съдебната система и неговото разрешаване (големият брой подобни случаи дава възможност на злонамерените родители да продължат да програмират и „промиват мозъци“, особено когато контактът между детето и целевия родител е ограничен от умишлени лъжи и обвинения;

-неуспех на системата да принуди и накаже онези, които или са помагали за похищението, или са знаели местонахождението на похитителят;

-нежеланието на съдилищата да налагат сериозни санкции на тези, които рутинно отправят неверни обвинения или укриват деца;

-отвличането, като краен акт, когато става очевидна истинската природа на нарушителя (пълен контрол) и целите (изолация от целевия родител и отчуждаване на детето от него);

В описания случай бащата игра по правилата. Дълго време той не можеше да осъзнае и приеме, че някой умишлено се опитва да разруши не само детско-родителските отношения, но да срине неговата репутация, и да го лиши от средства за съществуване. През цялото време той продължи да прави това, което беше в най-добрия интерес на детето – поведение, противоречащо напълно на упоритостта на майката, която го описваше като психопат.

И накрая, случаят се отличава с изключително силно и упорито влияние на основния родител (майката-програмист), насочено към разрушаване здравите отношения с другия родител.

Поведенчески характеристики на родителите-програмисти (Клавар и Ривлин)

(първа част)

Д-р Стенли С. Клавар е професор в колежа Роузмонт и ръководител на катедрата по клинична социология/социологическа практика и съдебна социология/криминология. Д-р Клавар е директор на Центъра за консултиране и терапия „Уолдън“ в Брин Мор, Пенсилвания. Той е сертифициран клиничен социолог, дипломиран сексопатолог, сексуален педагог и семеен медиатор. Автор е на десетки научно-популярни статии, публикувани в множество списания. Американската асоциация на юристите е публикувала много от неговите статии през годините. Лауреат е на множество награди, включително наградата на Националния фонд за учители по хуманитарни науки. Практикувал като образователен и клиничен консултант в болници и държавни учреждения, както и като консултант в различни отрасли на промишлеността. Д-р Клавар е работил като експерт, терапевт, медиатор, член на съда и консултант по приблизително 2500 дела, свързани с проблеми в семейните отношения. Деца от цялата страна са изпращани в неговата клиника за помощ.

 Брин Валери Ривлин е лицензиран клиничен социален работник, практикуващ индивидуална, детска и семейна терапия в Центъра за консултиране и терапия „Уолдън“ в Брин Мор, Пенсилвания, където е ко-директор на клинични програми. През последните тридесет години тя е работила в областите на раздяла, развод, възпитание на деца, отглеждани от самотни родители, помирение и повторен брак. Освен това, тя е консултирала и е извършила над 1700 експертизи за попечителство, консултации и клинични интервенции, свързани с настойничество, и е свидетелствала в съдилища както в щата, така и извън него. Тя е била старши семеен медиатор във Висшия съд на Лос Анджелис и е представяла изследвания пред Асоциацията на адвокатите и професионални организации на семинари и тренинги по различни теми в цялата страна. Често участва в телевизионни токшоута, обсъждайки различни теми, свързани със семейството, а също така е автор на популярни и професионални статии.

„Майка ми се превърна в безмилостен, агресивен човек. Изглеждаше, че целият й живот беше погълнат от омраза и отмъщение. Тя не е човекът, когото познавах като дете. Да, баща ми й изневеряваше, но тя е луда!“

16 годишно момиче

Авторите на изследването „Деца заложници“ посочват как половата зависимост е използвана като метод за „програмиране на мозъка“ при деца:

„Жените участват в програмирането и „промиването на мозъци“ повече от мъжете: приблизително 75 до 80 процента от установените програми и „промиване на мозъци“ са извършени от жени. Това откритие остава относително непроменено през почти 34 години изследвания. Тези различия имат множество социално-исторически, културни, психологически и икономически причини“.

В Глава IX на книгата „Децата заложници“ авторите описват основните поведенчески характеристики на родителите-програмисти.

 „Родителите, занимаващи се с програмиране и промиване на мозъци, са свикнали с конфликти, те обичат конфликтите, живеят с тях. Това означава, че те провокират, насърчават конфликти и някои живеят с тези конфликти (както каза д-р Ричард Гарднър, това е техният modus vivendi, начин на живот). Те стават по-напрегнати и възбудени с нарастването на социалното и правно напрежение около децата. Подобно привикване, се явява качество в реакцията им на конфликт – колкото повече са конфликтите, толкова повече те се нуждаят от тях и прагът се увеличава... Това е така, защото те получават психологически и социални бонуси от конфликта. Техният конфликт често е планиран.

Родителите, които се занимават с програмиране и промиване на мозъци, влошават социалните конфликтни ситуации... Това се използва от тях, за да предизвикат прегаряне, отчаяние и в крайна сметка психологическо изтощение на противника, т.е. на другата страна, въвлечена в конфликта“.

 Лицето, което ескалира конфликтите, ще ги изведе на следващото по-високо ниво. Това е многоетапен процес, който може да отнеме време, за да се развие напълно. Ако целевият родител (родител-жертва) получи разпоредено от съда време за контакт с децата, родителят-програмист може да твърди, че децата са болни и не трябва да излизат на свиждане. Друг метод е просто да ги задържи за определен период от време.

Други форми на ескалация включват тоналността на разговорите, повишените искания за пари и заплахите за продължаване на съдебните процедури. Добър пример е майка (родител-програмист), която прошепва на бащата (целеви родител), докато той напуска съдебната зала, след като е получил право на седмично посещение: „Ти спечели този рунд, но ще платиш за него“.

Важно е да се знае за това качество на родителите-програмисти от адвокатите, служителите по закрила на децата, сътрудниците по попечителството, медиаторите и съдиите, за да могат да разполагат с адекватни поведенчески прогнози за това, какво може да направи такъв родител – особено ако той губи позиции.

 Тази техника се използва за предизвикване на прегаряне, разочарование и в крайна сметка изтощение от страна на другата страна (целевия родител). Ако такива родители не постигнат успех на ниво ниши съдебни истанции, те ще обжалват пред по-горните съдилища. Ако загубят във върховните съдилища на щата, те често ще се опитват да отнесат делото до федерално ниво (въпреки че федералните съдилища почти никога не разглеждат въпроси, свързани със семейните отношения).

Гореспоменатите родители, занимаващи се с програмиране и „промиване на мозъци“ използват „килимна бомбардировка“ срещу своите противници. Обичайно е тези родители да нападат всички без изключение, които възприемат като подкрепящи целевия родител.

Пример за това е случай, при който на майка беше наредено да вижда детето си в условия на контролируемо посещение. Майката (наркоманка с други поведенчески проблеми), имаше дълга и проблемна история на връзка с дъщеря си. Освен това тя беше подведена под отговорност за интензивно програмиране и „промиване на мозъка“ на дъщеря си, което можеше да доведе детето до „суицидни мисли и поведение“. В резултат на това съдебно разпореждане майката заведе дело срещу всички лица, свързани с този случай. Сред тях бяха съдии, адвокати, терапевти, съдебно-медицински експерти, съдебни служители, бащата и други. Въпреки че загуби делото на всички нива, тя продължи да ескалира, докато федералните съдилища най-накрая не посочиха, че няма да изслушат нейните искове.

Ефектът на „килимната бомбардировка“ довежда до това, че всички страни трябва да изразходват много пари, време, енергия и грижи. Фактически, процесът на ескалация е един от способите, с помощта на който родителите, занимаващи се с програмиране и „промиване на мозъци“ могат да разпространят своето безпокойство сред другите. Това е част от техния социално агресивен (а понякога и социопатичен) стил на работа. Това поведение обикновено е устойчиво на промяна и обикновено не спира, докато не бъдат наложени сериозни санкции (финансови и правни) за необосновани съдебни процеси и/или се прехвърли попечителството на целевия родител. Дори тогава не могат да спрат.

Социална инверсия

Инверсията е процесът, чрез който родителят-програмист преобръща (изкривява) социалната реалност (психолозите наричат този процес „проекция“ – приписване на другите на това, което съществува в самия теб). Така родителите-програмисти ще твърдят, че целевият родител е враждебен, проблематичен, агресивен, разрушителен, отхвърлящ, пренебрежителен, манипулативен, безразличен и множество други социално-психологически етикети.

Внимателното изследване на случаите на програмиране и „промиване на мозъци“ често разкрива, че именно отчуждаващите се родители (целеви) притежават тези социално-психологически характеристики. Ако целевият родител действително проявява тези характеристики, те често могат да бъдат отнесени към реактивния процес, предизвикан от провокацията и манипулацията на родителя, занимаващ се с програмиране и „промиване на мозъци“.

Независимо дали инверсията е преднамерена или непреднамерена, изглежда, че тя е много устойчива характеристика. Класически пример за инверсия в семейства с конфликт за попечителството е, когато програмиращият и „промиващ мозъка“ родител създава социални и физически бариери за целевия родител за контакт с децата. Това често е причина целевият родител да се обърне към съда за да бъде с децата си. След това родителят-програмист заявява, че целевият родител създава проблеми и „ако той просто ни остави на мира, всичко ще бъде наред“. В тези сценарии има два основни въпроса: единият е кой е започнал конфликта, а вторият е, кой наистина кого трябва да остави на мира. Както при другите форми на насилие, жертвите стават престъпници, а престъпниците стават жертви.

Пример: Майка на две деца (четиринадесетгодишно момче и единадесетгодишно момиче), която все повече контролираше достъпа на бащата до децата (като твърдеше, че „отделя много време на бащата“), се сблъска с бащата относно нейните ограничения. Той отстояваше родителските си права и настояваше децата да вечерят с него няколко вечери в месеца, въпреки нейното „правило за прекъсване приема на храна в 6 часа вечерта“. Тя реагира на неговата настойчивост за контакти с децата, като прокламира тезата, че той „отчуждава децата“. Когато става въпрос за психологически, социални и физически проблеми, то именно тя е източникът и създателят на тези проблеми. Негативното се превръща в положително, а положителното се превръща в отрицателно. Когато открито й казаха за нейната инверсия, тя заяви, че нейните ограниченията по отношение на децата „ги защитават“.

Лоши кандидати за образователни и терапевтични интервенции.

Родителите, които инвертират (обръщат наопаки) реалността, са лоши кандидати за психотерапия и психологическо образование по отношение на родителското отчуждение. Несъзнателните („наивни“ според д-р Дарнал) родители-програмисти могат да се спечелят от „обучението“. Умишлените програмисти обаче е малко вероятно да се променят предвид текущото състояние на терапевтичните знания и интервенции.

Винаги другите са виновни

Родителите-програмисти почти винаги обвиняват другите за проблемите и обстоятелствата, които възникват. Според нашия практически опит, никой от родителите, които са установени интензивни програмисти и промивачи на мозъци, никога не поема отговорност за възникващите проблеми.

В такива семейства целевият родител вижда само себе си като единствената причина и източник на всички проблеми за децата и себе си. По време на съдебно-медицинска експертиза е особено полезно да се попитат родителите, дали поемат някаква отговорност за текущото състояние на нещата (самокритика). Програмиращите и промиващи мозъци родители обвиняват другите, без никаква вина от тяхна страна. От тях може да чуете: „Само ако можеше да види какво прави с децата, може би щяхме да постигнем нещо“. Това изявление прави баща, който от три години се опитва да изолира децата от майка им.

По правило те не виждат нищо лошо в това, което са направили. Обвиняването на другия родител често се прави пред децата. Програмистите могат да бъдат особено деликатни в ранните етапи на отношения. Тяхната любезност с лекота може да въведе в заблуждение професионалисти, съдии и дори собствените им адвокати. На този фон целевите родители обикновено изразяват загриженост или още по-лошо, безнадеждност, че никой няма да може да види истинския виновник за това, което се случва с децата.

Изолация

Изолацията се използва при всички форми на семейно насилие (съпружеско, физическо и сексуално насилие над деца, насилие над възрастни). Родителите-програмисти винаги се стремят да изолират децата от целевия родител и останалите, ако е възможно.

Тази изолация създава и укрепва ценности, идеи, убеждения, мнения и поведение, които са в съзвучие с програмирането и промиването на мозъка на програмиста. Техниката за манипулиране на хора (в случая деца), когато те нямат налични групи за подкрепа, безусловно е ефективна. Тези родители дори ще изолират децата си едно от друго, ако това е в техен най-добър интерес и са много хитри при избора на посланията, които предават на другите хора.

В много случаи родителите, упражняващи програмиране и „промиване на мозъци“, дори се самоизолират. За да изиграят ролята на мъченици, много майки и бащи остават необвързани, за да покажат на децата си, че целевият родител има втора половинка, но те са необвързани и напълно отдадени на децата. Тези родители също ще се опитат да изолират терапевта или медиатора, като в този случай изолацията означава формиране на изключителна връзка със служебните лица, въвличайки ги при опитите за изключване на другия родител или всеки друг, идентифициран като „наша група“.

 Програмистите ще проверяват терапевти и медиатори, за да видят дали могат да постигнат успех в този процес на съвместна изолация. Изключително важно е професионалистите да са наясно с тези усилия за изключване и да не поддържат никакви явни или скрити съюзи по отношение на тази форма на контрол на взаимоотношенията. Виждали сме родители, които дори учат (обучават) децата си вкъщи. Домашното обучение може да се извършва по много положителни причини, но за тези типове случаи и родители домашното обучение се извършва предимно за изолиране на децата от тяхната група връстници, учители и разбира се, целевия родител. Това частно образование предполага условия, в които децата взаимодействат почти изключително с програмиста. Това им позволява допълнителен физически и социално-психически контрол върху децата. Изолацията може да бъде физическа, социална и/или психологическа.

Изключителната енергия, вложена в ограничаване на всички видове контакти с целевия родител и неговите поддръжници, е една от най-честите поведенчески характеристики на родителите, упражняващи програмиране и „промиване на мозъци“. Родителят знае, че социалното отчуждение не работи, ако се осъществява редовен контакт с целевия родител и/или или социална мрежа.

Почти всички програмисти, които сме виждали (особено тези, които попадат в средния до висок диапазон), са обсебени от контролирането на социалните взаимоотношения. Всъщност може да се каже, че програмирането и „промиването на мозъци“ е всеобхватна форма на социален контрол, защото програмистите се стремят да нахлуят в самите чувства, мисли, надежди, мечти, взаимоотношения, желания, социално поведение и потребности на децата в глобален мащаб, а контролирайки психическото функциониране и социалното взаимодействие на децата, те всъщност контролират не само живота на децата, но и живота на другия родител. Тяхната потребност да контролират впечатленията на другите, включително съдии, адвокати, терапевти, учители, родителски координатори, настойници и медиатори, става очевидна, след като поведението им бъде задълбочено проучено (Етиологично проблемите с контрола често възникват от чувството за неконтролируемост на бракоразводен процес, а също така са инструмент за наказване на целевия родител. Също така може да има и други социално-психологически, социални и исторически съображения, които способстват за това поведение).

Контролирането на мислите и чувствата, срещите, дейностите, контактите с другия родител и цялостния начин на живот може да има конструктивни или деструктивни последици. Разбира се, контрола на децата и вземането на мерки за наблюдение на тяхното здраве и благополучие е конструктивно. Обаче контролът за изключване на всяка автономия на детето, така че то да не може да бъде с другия родител, в повечето случаи е явно деструктивен. Правенето на тази диференциация е от решаващо значение. Едно и също поведение може да има здравословни или нездравословни социални и психологически мотиви и резултати.

Родителите, отнасящи се към тип „строги контрольори“ дори ще се стремят да ограничат достъпа на целевия родител до училищни и медицински досиета; те по своя инициатива поемат отговорност за всички пътувания, разрешения на детето да участва във всички дейности (особено времето, прекарано с другия родител), обучение, плащане на всички сметки, свързани с детето и контрол на телефонни и компютърни контакти и съдържание. Тези действия са един от начините да се предаде съобщението на целевия родител: „Аз сам контролирам всички. Не можеш да направиш нищо и няма да направиш нищо без мое разрешение“.

Когато се разкрият деструктивните действия и мотивации на родителите, участващи в програмиране и „промиване на мозъци“, това може да доведе до чувство на загуба на контрол. Те се стремят да контролират другите, като карат хората да вярват, че те са „перфектните родители“. Те с вдъхновение ще говорят за по-големите жертви, които са направили за децата си (в сравнение с целевия родител), като по същество предполагат, че дори жертват собствения си живот в името на децата. Както беше отбелязано по-рано, тези „мъченици“ ще говорят за отхвърляне на нови семейни отношения или дори ще омаловажат значението на нова връзка или брак, като доказателство за техния ангажимент към децата си.

Откриването на техните негативни дейности и мотивации може да ги доведе до състояние на хаотично поведение. Преди да настъпи този хаос, те често стават агресивни, ескалират конфликти и след това наблягат на някои или всички други поведения, изброени в тази глава.

Ако въвлечените съдии и професионалисти продължат да възпрепятстват (или оспорват) техния контрол (като препоръчват и/или дават повече време на целевия родител, или изискват да спрат програмирането и „промиването на мозъци“, или правят други категорични препоръки, които не им харесват), те ще прилагат агресивни контраатаки (включително ескалиращи съдебни спорове). Предизвикателството може да доведе до повишена съпротива.

Ако усилията им да контролират всичко, което се случва в тяхната среда, продължават да се провалят, те могат да покажат признаци на депресия и разстройства. Не е необичайно да видите тези родители в състояние на паника и гняв, когато съдията най-накрая реши да промени местоживеенето на децата. Ако всичко друго се провали, тези родители вярват, че контролът може да бъде възстановен чрез ескалиране на конфронтацията, отвличане на децата и/или отричане от тях.

Навик за конфликти и желание за власт

Родителите-програмисти са свикнали да конфликтуват. Това означава, че те провокират конфликти, допринасят за тяхното развитие и в някои случаи изпитват дори удоволствие от тях. Те изглеждат по-агресивни и възбудени, когато социалното и правно напрежение около децата нараства. В техните реакции при конфликт има нещо пристрастяващо – колкото повече расте враждебността, толкова повече те се стимулират; колкото повече се нуждаят от стимул, толкова по-висок става прагът. Много хора, които наблюдават този тип родители, питат: „Кога ще спрат?“ или „Боже, изглежда, че колкото повече са конфликтите, толкова по-щастливи са те.“ Това е така, защото те получават психологически и социални награди от конфликта. Техният конфликт често е планиран конфликт.

Като се има предвид тази характеристика (за която може да няма известна като цяло успешна модалност на лечение), е крайно необходимо да се разбере техния мироглед.

Хората, свикнали с конфликти, често възприемат социалните си взаимоотношения не само като наличие или отсъствие на конфликт, но и като властови отношения. Известно е, че на практика всички родители в умерения и екстремалния диапазон на програмиране и „промиване на мозъци“, които сме изучавали, са фокусирани върху властта или са обсебени от властта. Ако властта е способността да влияе върху живота на другите, тогава е очевидно – тези родители са ориентирани към власт.

Това обяснява защо те обикновено не са кандидати за дискусия, терапия, медиация, консултиране или други форми на професионални отношения, основаващи се на споделяне на властта. Те са склонни да възприемат своите отношения като повече или по-малко силни. В резултат на това, тяхното възприемане на силата на другите влияе върху начина, по който изграждат взаимоотношения. Редовното и последователно упражняване и въздействие от страна на съда на правомощията му по отношение на тези родители е изключително важно. Обсъжданията с медиатори и лекциите от съдии, или терапевти обикновено се оказват безплодни.

Дори когато против тях застава законната власт, те възразяват, като отстояват собствената си власт. Следователно утвърждаването на съдебната власт (заедно с подходящи обяснения) е единствената форма на власт, която те изглежда разбират. В най-екстремни случаи обаче те дори няма да реагират на това и ще измислят алтернативни стратегии като отвличане, нападение на другия родител или съдия, уволнение на адвоката си, намиране на нова правна гледна точка по случая или други радикални действия, които потвърждават, че те запазват по-висшата власт и контрола върху децата си, целевия родител и следователно запазват самите себе си.

В най-крайните случаи те могат да представляват физическа или социално-психическа опасност за децата си и други хора. „Ако не мога да притежавам (напълно) децата си, тогава никой няма да ги притежава.“ Последното твърдение може да е характерно за родители, които изпадат в ярост, убиват детето и/или целевия родител и след това евентуално се самоубиват. Последните три, доколкото знаем, са редки. Като част от привикването към конфликта, физическото насилие се явява последният акт за утвърждаване, че контролът все още остава в техните ръце.

Причината родителите, склонни към конфликти, да работят толкова лошо с професионалисти е, че здравите професионални отношения включват чувство на взаимно доверие и взаимно уважение. Освен това, за да бъдат успешни, професионалните взаимоотношения трябва да притежават редица социални и психологически характеристики. Към тях се отнасят:

-умение да бъде самокритичен и да приема критика от другите;

-желание за промяна;

-способност да се откаже от контролът в една връзка достатъчно дълго, за да се извлече полза от обмена на информация в атмосфера, която не предполага съперничество;

-способност да се оставят настрана личните потребности в интерес на другите (деца). Това се отнася до способността за саможертва;

-стремеж към намаляване на конфликтите.

Родителите, които се занимават с програмиране и „промиване на мозъци“ (особено в крайните случаи), не притежават нито една от тези характеристики или ги притежават в толкова ниска степен, че функционалната връзка клиент-професионалист е невъзможна или в най-добрия случай слаба.

Източник Clawar, S. S., & Rivlin, B. (2013). Children held hostage second edition: Identifying brainwashed children, presenting a case, and crafting solutions. American Bar Association

Тест „Ефективни и неефективни стилове на управление“ (по Ицхак Адизес[1])

Според концепцията на Ицхак Адизес, световен експерт в областта на мениджмънта, дори и най-талантливият лидер не е в състояние да изпълнява безупречно всички възложени му функции. Колко добре се справя с всяка една от тях се определя от стила му на управление. Мениджърът може да бъде както „генератор на идеи“, така и „мъртъв пън“.

Тестът се основава на концепцията на Ицхак Адизес за ефективните и неефективните стилове на управление. Накратко, тази концепция се формира въз основа на идеята за съществуването на четири основни задачи (функции) на мениджъра (paei):

-Производствени резултати (P)

-Администриране (A)

-Предприемачество (E)

-Интеграция (I)

Всяка от тези задачи играе важна роля за бизнеса:

1.Производствените резултати отговарят за технологията на бизнеса или с други думи, за самата същност на дейността, с която се занимава дадена организация. Тази функция е незаменима в началните етапи на развитие на бизнеса. Мениджърът е буквално локомотив, който движи компанията напред.

2.Администрирането е абсолютно необходимо, когато компанията започне да придобива своето „лице“, „обраства“ с различни процеси, отдели и специалисти. В този случай е абсолютно необходима формализация, организация, протоколиране на всички бизнес-процеси.

3.Предприемачеството е самата същност на ръководителя; това е неговата готовност да пресметне ситуацията една крачка напред, абсолютно необходима функция на конкурентния пазар или в периоди на икономическа нестабилност.

4.Интеграцията се активира, когато на определен етап формализирането на длъжностните инструкции и бизнес-процеси в дейностите на компанията, започнат да пречат на самата компания да продължи напред. Когато се сблъскат с проблем, служителите спират да го решават и започват да съществуват в режим „търсене на виновен“. Тази функция ще позволи на мениджъра да не се превръща във вечен съдия, който съди конфликтните страни, а напротив, ще даде възможност на компанията да се превърне в единен организъм, в който няма конфликтни страни (или са сведени до възможен минимум) и всички служители са обединени от общ цел.

Цели и задачи на теста:

Според концепцията на Адизес, ефективният ръководител притежава и четирите функции (paei), но само максимум 3 от 4 функции могат да доминират.

(В теста не е изложена детайлно концепцията на Адизес, а е очертана само основната управленска функция. Важно е обаче да се отбележи, че различните комбинации или липсата на една или друга управленска функция прави лидерският стил ефективен или неефективен.)

И така, случаите (кейсовете), дадени по-долу, ще ви помогнат да определите основния стил на вашето управление. След като изпълните тестовите задачи, обърнете внимание на ключовете, в които заедно с описанието на резултата ще видите някои препоръки. Тези предупреждения ще ви помогнат да разберете как един ефективен стил на управление може да стане неефективен и понякога разрушителен за бизнеса.

Инструкция: Прочетете внимателно случаите. Към всеки случай (общо 5 казуса) са представени 4 отговора (решения). Отговорите са отбелязани със символи, които са номерирани: ежедневник N 1; самотен рицар N 2; строители-създатели N 3; люти чушки N 4. Разгледайте символите, с които са отбелязани и изберете един от тях.  След като сте избрали варианта за отговор, който е възможно най-близък до това, което бихте направили в такава ситуация, оградете картинката до този отговор. Не забравяйте, че няма грешни отговори. Всяко решение е правилно, защото е Ваше решение, решение на един ефективно работещ мениджър, стремящ се към развитие на бизнеса и екипа. След като завършите теста, обърнете внимание на начина на изчисляване на резултатите и „ключовете“.

Случаи по теста:

Случай №1

Миранда е назначена на длъжност регионален директор по продажби в малка компания, която продава специални бланки за рецепти. Под ръководството на Миранда работят петима търговски представители, разпръснати из различни градове в щата.

Миранда веднага е получила следните задачи: да увеличи продажбите в региона и да започне да популяризира формулярите сред болничните лекари.

Откъде да започне Миранда?

1.Миранда решава да започне с преработка на алгоритъма на търговските представители, тъй като старият алгоритъм не е в съответствие с измененията на новото законодателство в щата.

2.Миранда буквално „потопява“ глава в задачите, възложени й от ръководството. Тя незабавно организира срещи със завеждащите неврологичните терапевтични отделения във всички градски болници в нейния щат, а с някои дори успява да се договори за доставката на формуляри.

3.Преди да започне да изпълнява задачите, Миранда решава да сформира истински екип от разнородните и разпръснати по целия щат търговски представители, подготвяйки ги за съвместно придвижване към поставените цели.

4.Миранда разкрива нови начини за развитие на продажбите в региона, чрез привличане на нови клиенти в малките градове на щата, тя установява, че някои търговски представители имат добри връзки сред лекарите в държавните болници. Миранда разработва план, ангажира търговските представители с него и започна да действа незабавно.

Случай № 2

Госпожа Робинс управлява компания за градински дървен декор. Дейността на компанията е съсредоточена основно в населените места, разположени по крайбрежието на щата. Фирмата й осигурява работа на деца с увреждания от цялата страна. С течение на времето приходите на компанията започват да падат, като в крайна сметка намаляват наполовина и излагат съдбата на компанията на опасност.

Какво първо трябва да направи г-жа Робинс, за да подобри ситуацията в компанията?

3.Госпожа Робинс събира всички служители на компанията си, като им разказа за текущото състояние на нещата. Нейната идея е следната: тя решава, че след като се сплотят, служителите заедно ще приемат план за действие за спасяване на компанията, като са готови дори да предприемат непопулярни мерки.

4.Госпожа Робинс решава да наеме допълнителен екип от търговски представители, за да започнат да продават продуктите навътре в страната. Освен това, всички налични търговски представители получават допълнителни задачи за привличане на нови клиенти.

2.Госпожа Робинс се обръща към кмета на града и градското настоятелство за финансова помощ. Същността на искането й е да получи отпускане на средства от градския бюджет. Все пак компанията на г-жа Робинс осигурява работа за деца с увреждания от цялото крайбрежие.

1.Госпожа Робинс поставя задача на своя счетоводител да направи подробен отчет за печалбите и загубите в компанията, и да формулира нова ценова политика, за да повиши по този начин рентабилността на компанията. Освен това г-жа Робинс е принудена да преразгледа размера на фонда за заплати на сътрудниците по производството.

Случай №3

Густаво управлява закусвалня. Той разбира, че ресторантът не може да реализира пълния си потенциал: менюто не е актуализирано от дълго време, приходите на закусвалнята не растат, младите хора предпочитат конкуренти.

Какво трябва да направи Густаво, за да гарантира, че поверения му бизнес ще получи „втори дъх“:

4.Густаво решава да възложи на дизайнера да разработи проект за ребрандиране; на финансовия аналитик да направи бюджет за преустройство на ресторанта, а обслужващият персонал на ресторанта да раздаде анкета на клиентите, питайки какво биха искали да видят в актуализираното меню.

1.Густаво анализира съществуващото меню, проверява разходите за продукти и ценовите листи на текущите и потенциални доставчици. Въз основа на получените данни той инструктира своя асистент да създаде ново меню с ястия, които са по-доходни за закусвалнята.

2.Густаво веднага започва рекламна кампания, добавяйки отстъпка за напитки, а също така предприема редица други мерки за увеличаване на популярността на ресторанта.

3.Густаво приема идеята на персонала на ресторанта, като за сметка на получаваните бонуси от персонала (бакшиши), да организира акция за раздаване на лека закуска и напитки по време на предстоящото дипломиране на колежа в града.

Случай № 4

Хенри е лидер на екип, който почиства паркове и градини. Общината на град Остин – основният клиент на бригадата на Хенри се отказа услугите на бригадата поради икономии в бюджета си. Перспективите на бригадата стават много непривлекателни: всички паркове и градини на града вече се обслужват от други бригади. Сега Хенри трябва да каже на работниците си за решението на общината.

Как се развиват събитията по-нататък според вас?

3.Хенри съобщава на екипа новината, като ги уверява, че ще постигне прехвърлянето на цялата бригада на друг обект.

1.Хенри споделя новината с екипа си, обсъжда текущото състояние на бюджета на града с работниците и също така анализира възможни промени в щатното разписание на екипа.

2.Хенри съобщава на служителите си за решението на градската управа и също потвърждава прехвърлянето им на друг обект, който му е бил предложен преди няколко месеца.

4.След като споделя новината, Хенри предостави на екипа своя план за разпределяне на всеки работник на други обекти.

Случай № 5

Ричард управлява спортен клуб. Клубът е напълно окомплектован с персонал и нещата вървят добре. Но приходите на клуба, въпреки всички опити на Ричард, не растат. Причините за това са неясни: отделът по продажбите обвинява маркетинговия отдел за неуспешната рекламна кампания, маркетинговият отдел обвинява правния отдел за сложния документооборот, довел до забавяне на сроковете за плащане на реклама.

Какво трябва да направи Ричард?

4.Увеличаването на рентабилността на клуба е основна задача на всички служители. Конфликтите между отделите не са нищо повече от наличието на свободно време. Ричард подготвя план от цели и ключови показатели за ефективност (КПИ) за отдела по продажби и отдела за маркетинг, за увеличаване на продажбите на клубни карти. Ричард планира да оповести плана си на следващата среща.

1.Главното е спазването на установения алгоритъм за взаимодействие между отделите и установените срокове за обратна връзка по заявките. На регулярното седмично съвещание Ричард ще трябва да отдели допълнително време за разрешаване на възникналия конфликт между отделите.

3.Преди да се заеме с увеличаване на доходността на клуба, Ричард вижда задачата си като създаване на единна система от ключови показатели за ефективност (КПИ) и оповестяването й на всички служители на клуба, независимо от отдела и функциите им.

2.Ричард се заема с увеличаване доходността на клуба. Той вече е насрочил редица срещи с големи корпоративни клиенти, като планира да им продаде клубно членство според наскоро разработената от него корпоративна програма.

Ключове към теста:

Разгледайте картинките, които сте избрали. Какви картинки има най-много? Ако имате равен брой варианти, ви препоръчваме да прочетете описанието на всички водещи варианти.

Особено важно е да обърнете внимание на важното предупреждение. В случая това предупреждение е като страничен ефект, който има всяко, дори и най-ефективното и чудодейно хапче. Ако сте избрали отговори само с един символ, си заслужава внимателно да се съсредоточите върху тази предупредителна част.

1.Ако вашите отговори съдържат най-много рицари на кон, тогава вашият основен стил на управление, според концепцията на Адизес, има следната абревиатура: Paei (функцията „производствени резултати“ е основната). Такъв мениджър познава добре спецификата на своя бизнес. Той е невероятно целеустремен. Той е пример за своите служители, той е експерт, локомотив и вечен двигател. За такъв мениджър е важно да си поставя (желателно) много амбициозни цели и винаги да ги постига. Всеки ден за него е важно да мести планини и да изкачва Еверест.

Важно предупреждение: Ако направим аналогия с локомотив, тогава такъв мениджър, който несъмнено води компанията си напред, пробивайки всички стени и разрушавайки бариери, рискува да се превърне в един вид Самотен рицар, който е забравил за своите служители и съществуващите бизнес-процеси. В непрестанната гонка за постигане на целите, той може да загуби от поглед факта, че мениджърът е и администратор, и предприемач, както и този, който формира екип от служителите си, развивайки неговия потенциал.

2.Ако вашите отговори съдържат най-много ежедневници, тогава вашият основен стил на управление, според концепцията на Адизес, има следната абревиатура: pAei (функцията „администриране“ е основната). Такъв мениджър ефективно изгражда система, която самостоятелно започва да работи за постигане на резултати. Такъв мениджър знае до съвършенство как да организира процеси, да формулира алгоритъм и да следи неговото изпълнение и спазване.

Важно предупреждение: Въпреки цялата необходимост от този стил в бизнеса, администрирането само по себе си не произвежда нищо и не осигурява нищо за по-нататъшното развитие на компанията. Налице е риск, произтичащ от страстта на мениджъра към административните процеси и тогава започва преобръщане в самата същност в развитието на компанията: вече не административните отдели поддържат тези, които произвеждат резултати, а обратно, понякога това довежда до точката на абсурда – безупречното следване на алгоритми, инструкции и процеси стават самоцел за сметка на производствените резултати.

3.Ако във вашите отговори има най-много люти чушки, то вашият основен стил на управление, според концепцията на Адизес, има следната абревиатура: paEi (функцията „предприемачеството“ е основна). Този стил на управление означава, че мениджърът постоянно проявява инициатива и постоянно търси начини за преобразувания. Задачата на тези трансформации винаги е насочена към бъдещето, прогнозирайки и предвиждайки действията на конкурентите. Такъв мениджър е пълен с идеи, креативен и целеустремен. Той ясно разбира какво и как да прави, за да ускори развитието и усили позициите на компанията.

Важно предупреждение: Постоянното генериране на идеи може да погълне мениджъра толкова много, че прилагането им в живота да стане маловажно (за разлика от мениджъра „Самотен рицар“, който е обсебен от постоянно постигане на цел – получаване на резултати). В този случай се наблюдава фиксация върху преобразуванията,  в името на самите преобразувания. Всички усилия на служителите са хвърлени за тяхното развитие и внедряване. Но в един момент изпълнението на тези трансформации става толкова маловажно, че  скоро усилията биват прехвърлени към нова идея.

4.Ако вашите отговори съдържат предимно строители-създатели, тогава вашият основен стил на управление, според концепцията на Адизес, има следната абревиатура: paeI (функцията „интеграция“ е основната). От гледна точка на такъв мениджър бизнесът не е само технология, процеси и група талантливи хора, работещи с тях. Бизнесът е преди всичко екип, способен да работи заедно за постигане на поставена (дори и най-амбициозна) цел. Такъв мениджър разбира, че основата на всеки екип е Доверието един към друг, Откритостта при изразяване на мнение, Отговорността при вземането на решения и впоследствие Взискателност при изпълнението на взетите решения (както към себе си, така и един към друг), Насочеността на всеки към постигане Обща цел.   Мениджърът в този случай не стои сам, а е интегриран в структурата на екипа[1].

Важно предупреждение: Когато мениджърът поставя на преден план изключително интересите на екипа, единството, общото доверие и откритостта, тогава той губи другите си също толкова важни функции: генериране на идеи, фокусиране върху резултатите и системно функциониране на бизнес-процесите. Целият живот на компанията е насочен към съгласуване, сплотеност и обединение, а причината, поради която всичко това е необходимо, остава на заден план. Всеобщото съгласие на всяка цена сега се превръща в основна функция на мениджъра, която той е готов да постигне с всякакви средства.

Заключение:

Този тест не е нищо повече от първична диагностика на вашия лидерски стил. Можете да се запознаете по-подробно с концепцията на Ицхак Адизес като прочетете неговите книги.

Този тест се основава на книгата на Ицхак Адизес „Стилове на управление – ефективни и неефективни“.
Символи:

[2] П. Ленсиони. „Пять пороков команды. Притчи о лидерстве“// Манн, Иванов и Фербер; Москва; 2011

[1] Д-р Ицхак Калдерон Адизес (род. 22 октомври 1937 г., Скопие, Вардарска бановина, Кралство Югославия) е един от водещите световни експерти в областта на повишаване на ефективността на бизнеса и държавните дейности, чрез фундаментални промени в организациите. Бизнес-консултант на няколкостотин компании (Bank of America, Coca-Cola, IBM и др.), консултант по политически въпроси на правителствата на Швеция, Бразилия, Израел, Мексико. Автор е на 20 книги за управление, преведени на 26 езика. Книгата му „Управление на жизнения цикъл на корпорациите” е световен бестселър, признат за едно от 10-те най-добри бизнес издания. Работата на д-р Адизес е представена в списания като „Fortune“, „New York Times“, „London Financial Times“ и „World Digest“. Д-р Адизес води курсове в Станфорд, университета в Тел Авив и ръководи програма за обучение на топ-мениджъри в Колумбийския университет. Той е научен консултант на програмите Executive MBA и MBA в Института по бизнес и бизнес администрация на RANEPA. Д-р Адизес има докторска степен и магистърска степен по бизнес администрация от Колумбийския университет. Той е основател и главен изпълнителен директор на Института Адизес, компания с клонове в 15 страни.

Детето-цар

Не толкова отдавна в нашето общество се формира доста противоречив стил на възпитание. При този стил родителите издигат и поставят детето си в царствен трон, а в училището детето е поставено в центъра на учебно-възпитателния процес. Явлението е известно под името детецентризъм.  Днес родителите насочват цялата си енергия към това, да осигурят на детето най-доброто – от дрехи, храна, забавления, образование, играчки до най-съвременни електронни средства. Днес, да си на 17-18 г. и вече да притежаваш лек автомобил се приема за норма. При това, акцентът е поставен главно върху задоволяване на материално-финансовите желания, нужди и капризи на децата, като много често този процес е в ущърб на останалите членове на семейството, нерядко превръщайки родителите в слуги на детето.

Каква е причината за появата на този стил на възпитание и каква заплаха представлява той за възрастните и децата?

В основата на детецентризмът стои концепцията за концентрация на вниманието на възрастните върху интересите и желанията на детето. Всичко се прави в името на децата, в угода на децата, както на индивидуално, така и на държавно ниво с лозунгът: „Децата са свещени, цветята на живота, всичко най-добро за  децата“. Дори такива важни решения, като ценностни ориентации или избор на училищни извънкласни занимания, и професионален път, са оставени в ръцете на все още незрялото дете.

Детецентризмът е доста интересно и многостранно явление. Ако го разгледаме в еволюционно-биологичен аспект, тогава трябва да помним, че всяко животно се стреми да възпроизвежда потомство, а грижата за децата се определя от биологичната необходимост за оцеляване на вида. И ние като всяко друго живо същество се грижим за потомството си и това е напълно естествено.

Ако погледнем векове назад, самото понятие за детство, като отделен и уникален период от формирането на личността е сравнително скорошно изобретение на човека. Детството започва систематично да се изучава едва през XVIII век, дотогава няма специално отношение към детето, то се възприема като малък възрастен. Известно е, че в изкуството до XII век детето е изобразявано като умалено копие на възрастен. В онези времена детската смъртност  е била огромна, което също говори за отсъствие на правилно разбиране и внимание към децата.

В средата на XX век обществото постепенно започва да се отдалечава от класическия патриархален стил на възпитание, който предполага върховенството на възрастните, строго и безпрекословно подчинение на родителите. В съвременното общество ролята и мястото на детето са коренно променени. Сега говорим за това, че детето само по себе си е ценност, че детството е особено важен период от живота на човека, който е необходим за неговото успешното развитие, формиране и социализация.

Настъпилите изменения се дължат преди всичко на усложняването на социалния живот, на подобряването на социално-икономическите условия спрямо предходните векове, включително по отношение на медицинско обслужване, качество на живот и т.н. Сега тактиката на еволюционно-биологичната необходимост човек да се грижи за потомството е променена. Това можем да се проследи по броя на децата в семейството: ако преди 200-300 години е имало голям брой деца, сега са едно или две, семейство с три деца вече се счита за голямо семейство. От една страна, поради факта, че социално-икономическите условия са се подобрили, детската смъртност е намаляла и сега човечеството в световен мащаб няма нужда да ражда голям брой деца. И тъй като броят им в семействата е намалял, те получават цялото внимание, което преди е трябвало да бъде разпределено към по-голям брой деца.

Опасността детецентризъм

Съвременната концепция на отношение към детето постулира, че „детето трябва да бъде опазвано и обгрижвано, уважавано и обичано, гледано като индивид със собствени нужди, емоции и преживявания, и в никакъв случай не може да бъде поставено на по-заден план от възрастните“. Преди никой родител не е считал за необходимо да полага специални грижи за децата си. Например, децата на равно с възрастните са били включвани в трудовите дейности за оцеляване на семейството, други родители са ги изпращали за цяло лято при бабите и дядовците на село, трети – още от сутринта са бягали навън да играят и са се връщали чак вечерта и въпреки това са израствали като нормални хора. Сега, поради промените в системата от ценности и норми, такова отношение към децата се счита за неприемливо, тъй като вече на детето се гледа преди всичко като личност със собствените си желания, потребности и мотиви.

Заедно с позитивните промени обаче, възниква и проблемът с детецентризма.

Динамичните промени в ценностната система са толкова стремителни, че на обществото не достига време да се реорганизира, да изработи правилни методи и тактики на поведение. В резултат на това, грижата за детето отива толкова далече, че родителите започват самоцелно да се грижат за него в своя вреда.

И какъв е резултатът, който получаваме – разглезени деца, чиито родители не виждат себе си извън живота на своите деца. А това не е нищо повече от размиване на личните граници и обръщане на йерархията в семейството. Интересите на детето са поставени на първо място, а родителите са изместени на заден план, и са подчинени на детето. Всъщност възрастният живее в името на децата, а такава система от взаимоотношения се нарича съзависима – личността на единия се поглъща от личността на другия и границите между тях се размиват. Родителят не може ясно да очертае границата между себе си и обекта на своята зависимост – друг човек. Най-често съзависимите хора казват не „аз“, а „ние“. Човек не вижда къде свършва собствения му „Аз“ и започва „Аз-ът“ на другия. В резултат на това съзависимият започва да носи отговорност за поведението на другия.

Освен съзависимостта, на семейно ниво детецентризмът е свързан с нарушаване на личните граници, което всъщност не е нищо повече от патологичен стил на родителство. Това е или класическа хиперопека или снизходителна хиперопека. От една страна детецентризмът води до дисхармонично развитие на личността на детето, а от друга е изпълнен с големи психологически проблеми за самия родител, тъй като разрушава неговия социален живот и спъва реализацията му като личност.

В резултат на това, когато детето порасне, се оказва, че вече не се нуждае от родителите си и животът им се оказва свършил – те не са наясно какво да правят с него. Поради това родителите започват отново активно да се намесват в живота на своето вече възрастно дете, като по този начин нарушават вътрешните му граници. Тъй като вече са се формирали съзависими отношения, родителите продължават да живеят не своя живот, а живота на детето.

Мисията на нашето поколение

Разбира се, ако говорим за по-широко социално-икономическо ниво, пазарът и търговията играят съществена роля за формирането на детецентризма и за нарушаването на личните граници. Появата на нови социални изисквания за обгрижване и постоянното попечителство над децата, се явяват добър ресурс за популяризиране на различни стоки и услуги. Рекламните и маркетингови изображения създават нереалистични представи за това какво трябва да прави едно съвременно дете, какво да играе, какво да яде и как да се облича и т.н. с една цел – да бъдат продавани повече стоки и услуги.

Можем да кажем, че днес детоцентризмът е сериозен проблем, тъй като той е резултат от противоречие между, от една страна на промените в ценностите на личността още в периода на детството и недостатъчно развитите умения за поддържане личните граници, които ограничават зоната на отговорност и ясно определят ролята си в системата на отношенията, от друга.

Много често казваме, че родителят трябва да бъде приятел на детето си. Но това не е съвсем вярно. Родителят е преди всичко родител, той може да стане приятел едва когато детето е достатъчно голямо (оформена, зряла личност), за да може да бъде приятел с възрастен. Но все пак първо трябва да бъде научено на това. И ако сте приятел с дете от ранна детска възраст, тогава родителските роли се губят и нивелират. Тогава родителят се оказва връстник, приятел, на когото можеш да не се подчиняваш, да го манипулираш, да се отнасяш така, както се отнасяш с връстниците си.

Как да намерим баланса между здравословната загриженост за детето и пламенния детецентризъм?

Днес в публичното пространство, в дискусии, много се говори за необходимостта от връщане към предишните роли на деца и родители, към домостроителство, патриархалност. Трябва обаче да бъдем реалисти – не можем да върнем историята назад. Връщането към миналото винаги е деградация, така че е необходимо да не се връщаме към миналото, а да усвояваме опита на предишните поколения и да се научим да се държим в нови условия по нов начин. Придобийте други начини на поведение, които нашите родители и баби и дядовци не са притежавали. Това е, което трябва да направим. Това е мисията на нашето поколение.

Ролята на бабата и дядото в разширеното семейство

С раждането на първото внуче родителите на младото семейство получават роли на „баба” и „дядо”. Новият им статус автоматично отключва процес по създаване на нови отношения и преустройство на семейните граници. По пътя на това преустройство се срещат редица капани. Например, млада жена, която наскоро е родила (детето е на 1,5-2 години) и оставя детето си на бавачка за да се върне на работа, е оценена от свекърва й като „лоша майка”.

Когато става дума за компонента „граници“ в семейната система, трябва да се отбележи, че обикновено се срещат два основни типа оплаквания – баби, които твърде много се намесват по въпросите на отглеждането и възпитанието на детето или обратно – пасивни баби (недостатъчно помагащи или помагащи не както трябва).  Има разбира се и комбинации от варианти: „Не иска да помага, а когато всички решат да помагат, тя прави това, което не е нужно” или „Твърде много се намесва и контролира, а когато и кажа за това, тя се обижда и отказва помощ”.

Младите родители следва да разбират, че любовта на старото поколение към внуците е сродна на родителските им чувства, но това е една друга любов – свободна от тежестта на родителската отговорност, много по-приемаща любовта на внучето.

Добрите баби са тези, които мислят: „О, тя (майката) не прави това което трябва!”, но намират сили в себе си да замълчат, да не критикуват, да не съветват, а да са готови да поддържат и да стимулират младите родители (те наистина се нуждаят от поддръжка!)

Много представители на старото поколение признават, че с появата на внучето за тях започва съвсем нов живот. Получават възможност да развият отношенията си и да се сближат със своите вече пораснали дъщери и синове. Сега те получават възможност с пълна сила да реализират своя житейски опит, своя родителски потенциал.

Обикновено родителите (особено родителите на съпруга) по-рядко сами предлагат своята помощ, а младата майка се затруднява да моли за помощ – „Не искам да съм им длъжна”. Това отношение свидетелства, че майката е успяла да постигне успех при отделянето си от родителското семейство, когато по-старото поколение не се намесва без позволение в живота на младото семейство.  Тогава една молба към бабата да погледа или поразходи детето всъщност се явява едно вежливо изразяване на разрешение спрямо бабата, да се включи с помощта си за семейството по определено време и определена роля – нищо повече.

Раждането на бебето може да се яви пусков механизъм на съперничество между двете прародителски семейства за това, чий опит е по-добър.  Главният възпитател на бебето в повечето случаи е майката и тя тази, която предава на детето това, която е научила в родителското си семейство. Освен това, майката е ориентирана по разбираеми причини по-скоро към собствената си майка, отколкото към свекървата (Множество наблюдения показват, че благодарение на майката, внуците изграждат много по-устойчива емоционална връзка с родителите на майката, отколкото с тези на бащата).  Поради това ситуацията на съперничество обикновено се представя като спор между младата майка и свекървата, като последната често е много активна в ухажването на бебето и последващото му възпитание.

Подобен спор трудно може да бъде разрешен с убедителни аргументи. Работата е там, че в много случай партньорите, създали семейство, практически съвсем наскоро са се отделили от родителите си (някои дори все още са психологически споени), признати са за възрастни и самостоятелни личности, които могат да взимат свои решения, да правят своите грешки и да извличат своите поуки от тях.

Често може да се види една особена ситуация на съперничество – това е играта на чувства, в която всеки се интересува към кого детето е най-привързано.  Най-често това е онзи, който повече му позволява, държейки се по начин, отговарящ на потребностите на детето. Майката често може да каже: „Ревнувам собственото си дете от майка ми! Тя не го дисциплинира, позволява му всичко и то я боготвори!”

Ако основното ви оплакване от бабата и дядото е: „Те неоснователно глезят детето ми!” –  добре е да успокоите. Всяко поколение има своята роля във възпитанието и общуването с децата – заема своето място в техния живот. Когато бабите и дядовците купуват повече играчки, когато разрешават на децата повече да полудуват – това не е най-ужасното.

Детето попада в различни житейски ситуации, взаимодейства с различни хора.  Нужно ли е всички, които общуват с вашето дете, да имат едно и също поведение, да се превърнат в една единствена възпитателна фигура? И още, нужно ли е още в най-ранна детска възраст да претоварвате крехкия ви наследник с цялата тежест на собствения ви житейски опит, превръщайки го във възрастен, отнемайки му детството? Отговорите на тези въпроси естествено са отрицателни.

По-добре е да се опитате да превърнете ситуацията на съперничество във взаимодопълваща се. Има общи правила, но има и ситуативни.  Съвършено естествено, когато сте на ваша територия да следвате вашите правила и в същото време е нормално при бабите и дядовците тези правила да са по-различни.  Именно тези различия се свързват с чувството за отговорност – вие стриктно следвате и налагате правилата, постъпвате практично и рационално, забранявате, лишавате, санкционирате, предпазвате и пр.; бабите и дядовците не са натоварени с тежестта на родителската отговорност и те могат да си позволят да общуват с внуците си предимно емоционално, несанкциониращо и по-свободно. От възрастните детето взима това, което вие сте пропуснали да дадете. Известно е, че свободата и приемането помагат на детето да расте уверено в себе си

Ето един примерен списък с приоритети:

-Бабите и дядовците имат правото да общуват със своите внуци, те също са близки родственици на детето.

-Вашите родители не са задължени да ви помагат във възпитанието/отглеждането на детето и затова всяка помощ е добре дошла.

-Старите поколения участват във възпитанието на внуците си в рамките на своите сили,  компетентност, възможности и готовност, а родителите на детето са тези, които регулират обема на тази помощ и определят правилата.

-Колкото повече възрастни хора обичат и ценят вашето дете и са привързани към него, толкова по-добре за него.

 

Колкото по-сурово е наказанието, толкова е по-малко ефективно

В XXI век очевидно всички цивилизовани общества са стигнали до едно и също заключение, че физическото наказание е неприемливо. В съвременната педагогика се използват методи за морално въздействие: забележка, порицание, неодобрение, лишаване или ограничаване на права, налагане на допълнителни отговорности. Що се отнася до наградите, техният диапазон може да бъде много разнообразен – от словесни похвали до материални стимули.

Някои родители считат, че всяко нарушение на правилата следва да бъде санкционирано, но не всяка положителна постъпка трябва непрекъснато да се насърчава.

Отговорът на въпроса за наказанията и поощренията винаги има различен културен и социален аспект и различна история на използването им. Освен това, съвременните родители и учители могат да бъдат разделени на две групи: първата – разбиращи, внимателни, чувствителни, отговорни и те най-вероятно няма да се съгласят с това мнение; представителите на втората група – несдържани, груби, безкомпромисни, привърженици на „строга дисциплина“ и сурови наказания, които ще го подкрепят.

Във всеки случай е важно да се вземе предвид контекстът и тежестта на деянието. Ако говорим за неволно, а не за умишлено нарушение на правилата, за злоупотреба с доверие, за опасни за другите действия, би било странно дори да говорим за наказание.

Нарушението изисква обсъждане, може би осъждане, но със сигурност не и наказание.

Нарушения са всички незаконни действия, различни от престъпления. Основният критерий за разграничаване на престъпленията и нарушенията е степента на обществена опасност на тези правонарушения и санкциите, предвидени за тези противоправни деяния. В зависимост от сферата на обществения живот, в която са извършени, естеството на причинената вреда и характеристиките на съответните правни санкции, нарушенията се разделят на административни, дисциплинарни и гражданско-правни.

Нещо повече, много често възрастните възприемат неволната грешка на дете, което е попаднало в нова, неочаквана, необичайна или трудна ситуация и е взело грешно решение, направило го е от некадърност, като престъпление и дори нарушение, но то се учи да живее, да взаимодейства, да взема решения и не може да не прави грешки. Детето трябва да има право на грешки. Наказанието не може и не трябва да бъде единственият начин за въздействие върху детето и трябва да се използва само когато резултатът от него може да доведе до положителни резултати. Освен това, наказанието трябва да бъде пропорционално на действието и целта му не е „да накаже така, че да е позорно“, а така че детето да разбере и осъзнае последствията от действията си. Дори в случай на сериозно нарушение, си струва да се започне с разговор, обсъждане и анализ на причините. Наказанието не трябва да причинява физическа вреда и не трябва да бъде насилие над детето – физическо или психологическо.

Но всяко положителна постъпка е важно да се забележи и отбележи. Ако детето види, че неговите постижения, усилия и добри дела са забелязани и оценени, това може да се превърне в стимул за желано поведение. Важно да се признават усилието и старанието на детето, това поддържа мотивацията и развива положителни навици.

Методите за награди и наказания могат да се различават в семейството и в училището, главно защото в училището и в семейството може да има различни нагласи, изисквания и ограничения, но координирането на действията на възрастните, особено когато става въпрос за наказание, със сигурност е важно.

Първо, защото едно и също нарушение не се наказва два пъти, така че „двойката“ за учебни неуспехи вече е наказание. Второ, няма смисъл да се наказва такова нарушение. Забавеното, заплашително наказание не може и не трябва да бъде причина детето да се страхува.

Вероятно си струва да се напомни както на учителите, така и на родителите, че наказанието, особено повторното или заплашващото наказание, е токсичен стрес за детето, който е вреден за неговото развитие и здраве.

Има проучвания, които показват, че честото наказание притъпява реакцията на детето, принуждава го да бъде хитро, да се адаптира и създава потиснат, несигурен, страхлив човек.

Наказанието не трябва да кара детето да се съмнява в любовта на родителите си и уважението на учителите, така че наказанието не трябва да го унижава.

Някои погрешно смятат, че похвалите трябва да бъдат дозирани, дори могат да бъдат полезни или вредни. Това е погрешна позиция. Няма нужда родителят (учителят) да „изчислява“ похвала, ако искрено харесва това, което детето е направило, харесва, радва или изненадва. Така че защо да не се говори за това, защо да не хвали детето. При това често се допуска една съществена грешка – родителите правят забележка и хвалят детето,  а не постъпката му. Изглежда като тънкост, нюанс, но е важно да се разграничи и отбележи това, особено с отрицателна оценка: не детето е лошо, а действието, което е извършило.

Сухомлински пише: „Срам и позор за нас, учителите, срам и позор, защото детето често се страхува да ходи на училище, това свято място на човечеството, доброто и истината, защото знае: учителят ще разкаже на родителя за лошото му поведение или неуспехи в обучението и баща му ще го бие“. Сухомлински отбелязва още, че „като постави ниска оценка или негативна бележка в дневника, учителят всъщност често поставя камшик в чантата на ученика, който баща използва, за да бие сина си“.  

Изобщо не е рядкост детето да бъде смъмряно след разговор между родители и учители. Това се случва, защото учителят не винаги е конструктивен, той говори не за проблема и начините за решаването му, а за недостатъците и проблемите на детето. Няма нищо изненадващо. Многобройни и дългосрочни проучвания показват, че дори академичните неуспехи и трудностите в обучението, според учителите, са „вина“ на детето. И, разбира се, учителят трябва да знае с кои родители може да сподели проблемите на детето, разчитайки на помощ и съвместна подкрепа, и с кои не трябва да споделя проблемите, тъй като това само ще влоши ситуацията.

Що се отнася до ефективността на наказанията, е трудно да се прави някаква класация. Те винаги са индивидуални – за някои деца „много ме огорчи“ е наказание, но за други, виковете и обидите не са нищо особено. Едно обаче е сигурно – колкото по-сурово е наказанието, толкова по-малко ефективно е то.

Аналогичен е подхода и към стимулите за добро поведение. Например, някои родители прилагат финансови стимули за високи оценки, за добро поведение или просто за изпълнение на поръчения. Този тип поощрение не е най-ефективния начин за стимулиране, но всяко семейство преценява това в зависимост от различни фактори.

Например, има случаи на успешен вариант за такова споразумение с цел, постигане на добър академичен успех в гимназията, но има и негативни примери, когато детето може да стигне в болница с тежка невроза, поради постоянната надпревара само за „шестици“. По правило детето спестява пари за някаква „мечта“ и в известен смисъл може би си струва да преследва мечтата, тогава няма да има нужда родителите да се пазарят за оценки или да изпитват постоянен стрес поради непостижимостта на тази „мечта“.

Системата от награди и наказания трябва да съответства на възрастта на детето.

Системата на наказанията и наградите се променя, докато детето расте и действията стават различни, по-съзнателни. Децата имат проста система за насърчаване и подкрепа: добри думи, усмивки, докосвания, подаръци. По-добре е, ако това не е храна или сладкиши, а играчки, образователни игри, посещение на интересни места. В същото време е напълно неприемливо да се използва като наказания ограничения на движението, общуването или отделянето от възрастни.

Колкото по-голямо и по-независимо става детето, толкова по-важна е похвалата, подкрепата и насърчението, да създават стимули за желано поведение и реакция, а наказанията, които не са насилие, унижение или физическа болка, също да създават мотивация за желано поведение.

Днес електронните средства са основен инструмент за награда и наказание. Ако ядете (играете, мълчите, спите, учите, правите домашни и т.н.), ще получите нещо от сорта; ако не изпълните това или онова изискване, няма да го получите. До девет-десетгодишна възраст, когато детето разбира, че родителите не са всемогъщи и властта им е силно ограничена, тази безкрайна търговия завършва с потапяне в забранена и подарена като награда електронна джаджа. Всички вече знаят за последствията.

Авторитарното възпитание е опасно за психическото здраве на децата

Авторитарното възпитание може да бъде опасно за умственото и психологическото здраве на децата по няколко причини.

Първо, строгият контрол, ограниченията и насилието, които съпътстват този подход, могат да накарат децата да се чувстват безпомощни, уплашени и с ниска самооценка.

На второ място, липсата на свобода на избор и невъзможността за изразяване на собствените мнения, и чувства може да доведе до потискане на личността и развитие на негативни емоции – това лишава детето от удовлетворяване на потребността му от собствена значимост и ценност.

На трето място, авторитарното възпитание не развива у децата критично мислене, самостоятелност и умения за решаване на проблеми, което може да повлияе негативно на бъдещата им самоидентификация и адаптация в обществото.

Четвърто, цялата система на авторитарно възпитание с грубост и насилие е постоянен хроничен стрес, който се отразява негативно на здравето на детето.

Алтернатива на авторитарното възпитание е хуманното, човешкото отношение към детето както в училище, така и в семейството. Нищо по-добро от това все още не е измислено.

Когато родителския стил на възпитание води до десоциализация на детето

1.Социално-значими фактори за въздействие

-формиране системите от ценностни ориентации;

-възприемане и прилагане на социални норми на поведение;

-изграждане на такива социални взаимоотношения,  които се оказват решаващи за приобщаването на правонарушителите към общата схема на социални отношения.

2.Значими социални институции за въздействие на подрастващите.

-семейството с типологията на взаимоотношенията между членовете  му;

-училището с  моделирането на социалните образци  на  поведение;

-приятелската среда (референтната група), която е мястото, в което моделите и системите от социални възприятия се прилагат.

3.Семейството – най-значимата среда за развитието на социалните нагласи и социално-структурните отношения на младия човек.

-семейно благополучие;

-семейно неблагополучие.

В съдържателната си страна те се основават на:

-емоционалните оценки, които младите хора дават за това, как се чувстват в семейната общност и кои са доминиращите чувства спрямо нейните членове;

-характеристики на взаимоотношенията в семейството, в което те са израснали.

В семейства с отклонение във взаимоотношенията се наблюдава:

-ограничена емоционална близост между членовете; 

-атмосфера на неразбиране, стремеж за доминиране и безпомощност от страна на родителите;

-наличие на постоянни конфликти;

-наличие на насилие върху някои от членовете на семейството, употреба на спиртни напитки или други психоактивни вещества.

-отношенията са оценени като хладни, а отчуждението и самотата са средства, чрез които младите хора преориентират потребностите от близост към друга социална общност;

-психическото и физическото здраве са застрашени и отклоняващите се форми на поведение, които са средство, чрез което детето се противопоставя на разсъжденията, оценката и стереотипното поведение на своите родители и търси емоционална подкрепа сред връстници или приятели, които също оценяват неблагополучието в семейството;

По този начин постепенно се формира малка социална общност от неудовлетворени от семейството порастващи, които в основата на своето поведение поставят т.н. антиценности, които са противоположни на системите от социални ценности.

Проведени изследвания през последните години дават информация за по-конкретните фактори, влияещи върху социалния риск и оказващи отрицателно въздействие върху репродуктивните функции на семейството. Към тези фактори се отнасят:

-социално-икономическите условия, включващи нисък материално-финансов стандарт на живот на семейството и лоши жилищни условия;

-медико-санитарни  условия – неблагоприятни  условия  на  живот;  хронични  заболявания  на родителите, генетична обремененост; неправилно репродуктивно поведение;

-социално-демографски    фактори – многодетни    семейства    със    силно    развити    родови взаимоотношения, повторни бракове, доведени деца;

-социално-психологически фактори – семейства с деструктивни емоционални конфликтни отношения между съпрузите; семейства, в които родителите са с нисък образователен ценз и социална изолация; семейства, в които ценностните ориентации имат архаичен характер;

-криминални фактори – употреба на алкохол от родител; прояви на насилие и садизъм; подсъдими членове в семейството или родители, които са в затвора; членове на семейството, свързани с престъпна субкултура.

4.Функционалната несъстоятелност и десоциализиращото влияние на родителският модел – типология

Семейните отношения, породени от гореспоменатите фактори, носят в себе си голяма доза риск от възникване на социални отклонения, както в поведението на родителите, така и на техните деца.

Стойността на социалния риск се изразява в това, доколко тези отношения влияят върху цялостното поведение на детето и доколко това влияние има временен или постоянен характер.

а) Семействата с пряко десоциализиращо влияние (особености):

-демонстрират асоциално поведение и антиобществени ориентации;

-открито изказват негативно мнение за хората, за обществените институции;

-негативно оценяват социалните си роли и функции, които изпълняват, и държавата като цяло;

-за тях моралът има стойността на ограничителна мярка и противообществените нагласи са ориентирани към точно определени хора или институции;

-криминалната субкултура е тази, която ги противопоставя на реалните социални отношения;

-те често откриват враг в лицето на всеки, който е по-различен от тях;

-демонстрират оценяването си на жертва от несъвършените структури на социални отношения.

б) Семействата с косвено десоциализиращо влияние (особености):

-затруднения в системите от съпружески и родителски взаимоотношения;

-насилие на деца или безотговорно отношение към техните потребности;

-в децата възникват затруднения  при формиране поведенчески  модели, които са противоположни на тези на родителите;

-животът на децата в такива семейства също е подложен на риск и ако дезадаптацията не е социално ориентирана, тя има себезащитен характер;

-децата са чести свидетели на сексуалната разпуснатост на своите родители; липсва ангажираност от тяхна страна относно подсигуряването на храна и облекло;

-тези родителски модели на поведение се оценяват негативно от децата, но в невъзможността си да ги променят, те постепенно привикват към тях и ги възприемат като даденост;

-децата се чувстват недооценени и излишни в семействата си и поддават на криминализиращото въздействие от страна на чужди за семейството фактори.

в) Асоциално-аморални семейства.

-в такива семейства липсват регламентирани, социално приети форми на поведение, които да моделират стереотипния образ на жената или мъжа, а оттам на социалната значимост на отделния човек в цялостната система на социални взаимоотношения;

-към тях се отнасят и свръхпротективни семейства, при които придобиването на материалното в живот е основен принцип на поведение;

-за тях целта оправдава средствата и ако моралните норми не отсъстват, то те се предлагат на децата в неприемлив за общността вид;

-в подобни семейства постигането на материална задоволеност стои над системите от духовни ценности, завишеното потребителско (консуматорско) отношение поражда силен стремеж за надмощие, за доминиране и демонстриране на принадлежащото;

-в подобни семейства липсва наситен позитивен емоционален живот;

-в подобни семейства успехът се превръща в самоцел единствено и само за облагодетелстване;

-децата от подобни семейства рядко проявяват противообществени прояви, но техните антиценностни ориентации ги правят лесно податливи на въздействието на алкохола и наркотичните вещества.

г) Криминално-аномални семейства.

-подобни семейства имат затворен характер – контактите са засилени единствено с родовата общност, но са ограничени в своя социален диапазон;

-животът на децата е изпълнен с жестоки обръщения на родителите към тях;

-налице са прояви на агресия и насилие, сексуална разпуснатост на родителите;

-децата, освен че моделират антисоциални форми на поведение, стават жертви на неконтролируемото поведение на своите родители;

-липсата на емоционален комфорт ги подтиква към търсене на варианти за собствено благополучие, тъй като липсва семейно такова.

д) Класификация на семействата при които конфликтите съпътстват ежедневието

-Шумни:

-скандали и разправии с деструктивен характер; 

-емоционални изблици и раздразнителност;

-вербалната агресия често преминават в телесна.

-Тихи:

-взаимоотношения, основаващи се на отчуждение и стремеж за избягване на всякакво взаимодействие;

-емоционалната глухота и липсата на емпатийност резултират върху детската психика и моделират това, че детето се затваря в себе си;

-при подобни семейства установяването на емоционален контакт между родителите е затруднено и срещата на психолога с тях първоначално се установява много трудно, тъй като липсват самообвинения, а се търси негативното  в  отношението и поведението на другата  страна.  

-много  често  такива взаимоотношения се определят като несъвместими и с течение на времето приключват с разтрогване на брака.

5. Основни стилове на родителски отношения, реализирани спрямо децата:

1.Пропускливо-снизходителен стил:

Родители:

-не придават значение на проявите на асоциално поведение на своите деца;

-считат, че децата им задължително приемат поведението от детството им;

-приемат, че детето винаги има право, то е такова, каквото е;

-проявяват агресивност и негативизъм към всяка оценка за детето им, различна от тяхната;

-отхвърлят всяка вероятност за вина на детето си.

Деца:

-страдат от тежки дефекти на моралното съзнание;

-служат си лесно с лъжа;

-проявяват жестокост спрямо животни или хора.

Превантивна дейност

Силно затруднена от факта, че родителите трудно приемат дезадаптивното поведение на своето дете и го оценяват като необходимо за момента.

2.Демонстративен стил: 

Родители:       

-проявява се, когато един от родителите, най-често майката, без да се стеснява, се жалва и оплаква на всеки от своето дете;

-майката разказва за неговите постъпки с неохота и преувеличава тяхната опасност;

-оценяват своето дете като „пройдоха“, „бандит“ и постоянно го клишират с обидни епитети.

Деца:    

-капсулиране и тъй като то е нарочено като лошо дете, трудно преживява срама;

-занижава самоконтрола си в резултат на чувството на разкаяние за собствените постъпки,

-озлобява се към своите родители и възрастните хора, които определя като „тъпи и ограничени“.

3.Педантично-подозрителен стил:

Родители:       

-родителите не се доверяват на своите деца.

-опитват се да ги изолират от връстниците им, подлагат ги на оскърбителен контрол;

-определят приятелите им като недостойни или неподходящи за тях;

-контролират свободното им време, както и кръгът на техните интереси и занимания;

-всеки външен човек, когото те не одобряват, е заплаха за тяхното дете.

Превантивна дейност

Превантивната работа с подобен тип родители изисква промяна на техните нагласи спрямо детето им, оценяване и възприемане на неговите потребности и интереси.

4.Твърд авторитарен стил:

Родители:

-прилагат физически наказания спрямо своите деца;

-според тях физическата разправа и телесното наказание са част от формите на възприемане на мъжко поведение;

-приемат, че момчетата трябва да са устойчиви, както физически, така и психически и тъй като животът е борба, те трябва да имат умение да оцелеят в него.

Деца:    

-агресивни, проявяват жестокост и се стремят да се наложат над по-слабите, по-малките и по-беззащитните;

-жестокото отношение на бащата провокира негативно отношение към мъжа и стремеж да се моделира друг тип поведение, което да бъде печелившо, но в което егоистичните черти за самосъхранение са доминиращи.

Превантивна дейност :

Работата с тези родители се съгласува с ОЗД, както и с РПУ-МВР. Осъзнаването на правовата норма е фактор за промяна на личностното отношение.

5.Уговарящ стил:

Родители:       

-противоположен на твърдо авторитарния стил и се свързва с пълна безпомощност от страна на родителите.

Деца:

-установените от тях негативни прояви в поведението водят до използването на уговорки, безкрайни обяснения, получаване на уверения от страна на децата за неповторяемост на постъпките, и което е много характерно – пасивност по отношение на промени в поведението;

-децата в такива семейства не се страхуват от нищо от гледна точка на родителския контрол, не обмислят последиците от своето поведение, живеят за мига и знаят, че винаги могат да обещаят нещо, без да го изпълнят;

-такива деца варират и много често лъжат.

Превантивна дейност

Превантивната работа е ориентирана към актуализиране на родителските роли, както и семейно-статусните позиции. Тъй като прошката е често срещано  явление в родителските отношения спрямо детето, се работи и с морално-ценностните  характеристики на взаимодействието между хора от различни поколения.

6.Отстранено-равнодушен стил:

Родители:       

-родителите са изцяло погълнати от проблемите на своя личен живот;

-не са в състояние да осъществят емоционален контакт със своето дете, тъй като личните им проблеми са доминиращи;

-проявяват равнодушие към поведението на децата.

Деца:    

-децата от подобни семейства се чувстват излишни, ненужни, с болка възприемат незаинтересоваността на своите родители и много лесно се насочват към улицата;

-те много бързо се привързват към общност, в която има динамика на отношенията или динамичност в действията.

Превантивна дейност

Насочена  е към  актуализиране  на родителските роли и тяхната съдържателна страна. Провокира се отговорност спрямо детето чрез заинтересованост и контрол от други институции.

7.Възпитание от типа „кумир в семейството“:

Родители:

-най-често се проявява при деца, които се раждат в по-късни години от брака;

-за тях то е детето чудо, което се е появило на бял свят, поради което е обградено с много внимание, безрезервна любов и възприемане и положително оценяване на всяко негово действие;

-родителите търпят лишения, за да може тяхното дете да се чувства добре;

-подобна ситуация може да се среща и при разделени родители, при които детето от ранна възраст е присъдено на майката;

-постоянно се проявява снизхождение към детето;

-среща се при родители с много високо ниво на претенции;

-детето е  „гений“ в семейството, на когото всичко му се прощава и чието поведение постоянно се стимулира;

-трудно приемат асоциалното поведение на детето си.

Деца:    

-егоисти, със силно изразен егоцентризъм, високо ниво на самоуважение и самооценка;

-постепенно детето само разбира, че определената му гениалност е  нереалистична; този разрив дълбоко се преживява от него – то се затваря в себе си и търси допълнителни стимули за преживяване на комфорт.

Превантивна дейност :

Превантивната работа с родители с подобно отношение е ориентирана към психокорекция на личностните и социалните нагласи спрямо детето. Работи се с елемента на самоуважение на родителите, както и актуализиране на социално-статусната роля в семейството.

8.Непоследователен стил:

Родители:

-среща се при родители, които са ориентирани към бърза промяна на ситуативното поведение;

-много често изпадат в афективни състояния, след което започват да изпитват силно чувство за вина;

-от сълзите и ругатните те лесно преминават към умилено ласкаво поведение и започват да се извиняват на своето дете;

-при установяване на асоциални негови прояви родителите реагират буйно, с налагане на ограничения и наказания, за които обаче бързо забравят;

-за тях детето е почти виновно и почти невинно.

Деца:

-непредсказуемост на поведението, което е следствие от липсата на устойчивост в поведението на родителите;

-подобен стил на поведение затруднява тъй важния за периода на пубертета стадий на изграждане на полово-стереотипно поведение и детето възприема единствено възможността за оценяване и преживяване на ситуацията;

-формира непреодолим стремеж всяка ситуация, в която попадне, да се окаже печеливша за него;

-подобни егоистични нагласи формират антисоциално отношение към хора или институции, които изискват строго спазване на правила на поведение.        

Превантивна дейност :

Превантивната работа трябва да бъда насочена към ориентиране, към моделиране на  положително отношение към социално-ценностните норми на поведение от гледна  точка на тяхната приложимост в междуличностните отношения. Психологът последователно и целенасочено коригира неустойчивостта на поведенческите отношения.

„Брак по сметка“ – истината за отношенията без чувства

В психологията има интересен феномен – човешките стереотипи са толкова устойчиви и непоклатими, че понякога надживяват епохите, в които са възникнали и за които са били релевантни с цели векове. Типичен пример за такъв жизнеустойчив стереотип е широко разпространеният мит, че браковете по сметка са по-силни и хората в тях са по-щастливи от тези с бракове по любов.

В историята на човечеството, включително и на нашата страна, действително е имало доста дълги периоди, когато продажбата на себе си в брачно робство е била единственият достъпен социален лифт за младите хора и техните семейства, а за други е била просто принудителен начин за оцеляване. В подобна социална ситуация, размяната на гладно нещастие срещу нещастието да бъдеш добре нахранен, на топло и дори подсилен от религиозно-патриархална култура, е изглеждало на мнозина най-добрият и адекватен избор, който би предпазил всеки от самосъжаление в годините на старостта. Днес, когато хората игнорират съвременния контекст и се опитват да действат според средновековните правила, се разиграват истински жизнени драми.

Живеещите в повече или по-малко цивилизованите светски страни по същество нямат никакви разумни причини сериозно да обмислят бракове по сметка (уникалните лични обстоятелства не се броят – те не са от значение за цялостната картина).

Първо, икономическата ситуация отдавна не е принуждавала никого да предприема такива напълно отчаяни стъпки: почти всеки трудоспособен човек може да си осигури някакъв покрив над главата и минимален доход.

Второ, с изключение на най-редките случаи, такъв брак не предоставя никакви социални гаранции, заради които би си струвало да се търпи необичан човек с години: разводът е доста лесен, но малцина успяват да получат такова финансово обезщетение, което би оправдало преживяното предателство.

Трето, в ерата на победоносния феминизъм и горе-долу равните възможности, за хората е доста лесно да си намерят партньор от своя кръг и социален статус. Очевидно асиметричните отношения, в които единият от партньорите, в случай на раздяла, автоматично ще бъде принуден да падне няколко етажа по социалната стълбица, все по-често се превръщат в участ на инфантилни или дори психологически нездрави личности и от двете страни. В психологията такъв модел на отношения на човек с човек, изграден върху използването, например в качеството на сексуален обект или източник на обогатяване, се нарича модел „Аз-то“, което само по себе си говори много.

При такова повече или по-малко внимателно разглеждане на въпроса става ясно, че така нареченият „брак по сметка“ отдавна е престанал да бъде стратегически доказан начин за масово решаване на житейските проблеми, а е изключително съмнителен експеримент върху себе си с лошо предвидим край – например, нещо като да отвориш сергия пред царския дворец, с надеждата в крайна сметка да станеш цар.

Но, честно казано, „пресметливият“ подход към брака има едно неоспоримо предимство. Често това „претегляне“ и „двоумене“ спасява хората от прибързано сключване на брак и от това да се поддадат на интензивни невротични влюбвания и емоционални зависимости, които хората често бъркат с любов. Ако човек успешно е преминал „опасните“ етапи, без да попада в множество типични капани, има голяма вероятност той да встъпи в брак, вече способен както за спокойна зряла любов, така и за реалистично планиране на живота си. И вече на това ниво на развитие, когато младежките хормони не играят в кръвта, а главата не е изпълнена с наивни фантазии за евтин живот, разликата между брак „по любов“ и брак „по сметка“ постепенно изчезва и на тяхно място се появява точно един реалистичен вариант – брак по недвусмислен и неустоим зов на душата. Ето, това може би може да се нарече щастлив брак.

Типични грешки при онлайн контакт с психолог

В съвременния свят има много възможности за получаване на психологическа помощ, при това анонимно. Анонимността в тази дейност се оказва необходимо условие за мнозина. Малко хора искат някой около тях да знае за истинските им проблеми и по-специално за вътрешните им преживявания, да знае тяхното обкръжение и изобщо физически да знае за тях. Но потребността на човек  да сподели, да говори, да разказва за това, което се случва вътре в него е доста висока. В този случай получаването на психологическа помощ чрез интернет, за много хора, които се обръщат към психолог (наричани по-нататък клиенти), се превръща в привлекателна и желана възможност да „премахнат камъка от душата“ и за промяна на живота си към по-добро. На практика обаче, една част от клиентите не стигат до победния край. Защо? Всичко е свързано с установени устойчиви погрешни схващания (заблуди, предразсъдъци), които могат значително да навредят на ефективността от взаимодействието между клиента с психолога. Ето някои типични грешки при контакт с психолога:

Грешка № 1. За да се получи правилния резултат, трябва да се търси съвет от няколко психолози.

Препоръките на различни психолози за решаване на проблема, към които се е обърнал клиентът, може да не съвпадат. Тази ситуация изобщо не означава, че който и да е от тези психолози е лош специалист. Простият факт е, че винаги има няколко начина за решаване на един проблем. Да не говорим, че терапевтичните подходи се основават на различни школи, респ. специалистите използват различен инструментариум.  В случая най-важното е клиентът да избере приемлив и в същото време ефективен път за себе си.

Невъзможно е да се върви едновременно напред, надясно и наляво. И този, който се обръща едновременно към няколко психолози с един и същ проблем, дълго време ще „тъпче на място“, още повече се обърква в съществуващите си проблеми и неизбежно придобие нови. Това се случва, защото решаването на проблем винаги е верига от определени действия и последствия. Смесването на тези вериги води до объркване и става трудно да се разбере какво следва от какво и какви стъпки трябва да бъдат предприети по-нататък. Прилагането на различни препоръки върху себе си, получени от различни психолози, са предназначени за различни подходи и като правило води до още по-лоши последици.

По-добре е клиентът да загуби време в търсене на един психолог, отколкото след това да отделя още повече време за неуспешни опити за общуване с няколко психолози едновременно. Единственият въпрос, който остава, е как да се избере психолог. Тук много важен критерий е собственото впечатление от общуването с психолога. На първо място, по време на встъпителен разговор не трябва да се обръща генерално внимание нито на образованието, нито на опита и титлите, нито на методите, което само по себе си, разбира се, има някакво значение, а на определени лични качества на психолога, които е малко вероятно клиентът да успее да разбере бързо, но може да ги почувства. С други думи,  при първия разговор с психолога, клиентът трябва да се вслуша във вътрешния си глас. Ако е налично преживяване на вътрешен комфорт и спокойствие, доверие, желание да бъде откровен и усещане, че някой ще помогне в случая, тогава най-вероятно това е правилния психолог. Но ако възникне чувство на неразбираемо, блуждаещо безпокойство или дискомфорт, това не е „вашият“ психолог и трябва да се свържете с друг специалист. Тук също е важно да не се бърка чувството на безпокойство и дискомфорт, свързано с необичайната за клиента ситуация на контакт с психолога, с новостите, които бързо преминават, с тревожността и дискомфорта от общуването с психолога, които се увеличават или продължават. Също така е важно клиентът да запомни, че за да разбере дали психологът е „неговият“ или не, са достатъчни няколко минути общуване със специалиста, тъй като тук работи подсъзнанието, което бързо дава отговори. Освен това, клиентът трябва да разберете, че „неговият“ психолог не е непременно психолог за цял живот, той е просто психолог, който ще помогне в определен период по най-добрия възможен начин. По-късно в живота може да се случи така, че клиентът ще израсне духовно и за разрешаване на последващи проблеми ще е необходим психолог от различно ниво.

Грешка № 2. За да се говори с психолог, трябва внимателна подготовка.

Напълно неверен подход.

Първо, прекомерната подготовка създава допълнително вътрешно напрежение, известен стрес за клиента и към момента на консултацията ще се появят умора, тежест и натоварване. В това състояние човек трудно се концентрира по време на самата консултация, което затруднява общуването му с психолога и намалява ефективността на консултацията. С психолога трябва да се общува в отпочинало състояние, без много напрежение. Разговорът трябва да протича естествено, сякаш общуват хора, които са много близки един до друг. Само в този случай клиентът ще възприеме резултатите от консултацията и ще извлече по-голяма полза – в относително спокойно, леко състояние човек по-добре осъзнава случващото се. За да се освободи максимално от стреса, би било добре клиентът да отдели ден-два преди консултацията, които да ги прекара така, както иска: да направи нещо приятно за себе си, да организира или участва празник, да отидете в добро кафене с приятна атмосфера, да опита чаша от любимия си чай или се наслади на околността.

Второ, при внимателна подготовка, например, написване на план за разговор с психолога, клиентът по-късно по време на консултацията ще се опита да се придържа към написаното. Психологът обаче може да отведе разговора в съвсем различна посока, тъй като заявеният проблем може да не съвпада с истинския проблем на клиента, който е причината за актуалното му състояние. В този случай възниква разминаване между реалността и очакванията на клиента, които той е успял да формира при внимателна подготовка за консултацията. Поради разминаването на неговите очаквания с това, което се случва по време на консултацията, у клиентът неминуемо ще се появи чувство на неудовлетвореност, подценяване и усещане, че нещо не е наред. В този случай получения положителният резултат от консултацията ще бъде игнориран.

Трето, с дълго обмисляне и подготовката за консултация, времето за контакт с психолога се забавя и съответно се увеличава броят на неприятните дни, свързани с неразрешаването на проблема.

Четвърто, да, подготовката за консултацията е необходима, но тази подготовка не трябва да е свързана с това, да измислите какво да кажете, а да се настроите да бъдете себе си по време на срещата (кореспонденцията). Важно е да разберете, че по време на консултация можете да се държите както искате. Психологът винаги ще ви помогне да изразите мислите си и да осъзнаете ситуацията. А какви въпроси да се задават е една от задачите на специалиста. Няма от какво да се притеснявате, ако забравите да кажете нещо по време на консултацията. Винаги можете да продължите вече проведена консултация, като пишете на психолога в чат или имейл всичко, което все още помните. Това е едно от предимствата на онлайн консултацията: не е нужно да чакате следващата среща, можете просто да пишете веднага и да чакате отговор. Тази процедура също не натоварва психолога, той определено ще отговори на съобщенията или писмата ви.

Грешка № 3. Психологическата помощ трябва да е безплатна.

Това твърдение е еквивалентно на факта, че храната, облеклото, техниката, храненето в ресторанти, посещения на театри, санаториуми и т.н. трябва да са безплатни. По някаква причина обаче, когато човек отива в магазин или наема учител за детето си, не възниква въпросът: „Трябва ли да се плаща или не?“

Защо тогава психологът предизвиква смут и объркване? Мнозина, отговарящи на този въпрос, казват, че получават т. нар. психологическа помощ от приятели, колеги, роднини и плащането на психолог, особено прилично заплащане, е глупаво. Но въпреки това същите тези хора искат да получат съвет от психолог. Значи не е толкова просто? Значи, за да се разреши проблема, все пак човек иска да се консултирате със специалист,да чуе компетентно мнение, а не просто да проведе разговор с приятел или колега? И ако се приеме разбирането, че психолозите са специалисти, също както зъболекарите, електротехниците, строителите и т.н в своята област, тогава въпросът за заплащането отпада от само себе си.

Има още един момент. Заплащането за консултация е допълнителна мотивация за клиента. Желанието да се харчат пари показва сериозните намерения на клиента да промени ситуацията. Ценност за хората е това, което се постига чрез изразходването на техни ресурси, включително пари. Ето защо, когато човек дава пари, за които е трябвало да работи упорито, за да ги получи, той се опитва честно да следва препоръките на психолога, сериозно да работи върху себе си. В резултат постепенно посоченият проблем се решава, а свързаните с него последици също започват да се преодоляват.

Грешка № 4. Психологът трябва да реши поставения проблем.

Можете да помолите шивач да ушие рокля и тогава няма да се научите да шиете, а ще бъдете постоянно зависими от тези, които знаят как да шият. Можете обаче да научите изкуството на шиене от шивача, което отваря повече възможности. Можете да останете гладни, докато не ви нахранят, или можете да се научите да си набавяте храната сами. Ефективността на контакта с психолог зависи от това, колко готов е клиентът да реши проблемите си, т.е. решимостта да се промени ситуацията трябва да идва от клиента и от никъде другаде. Задачата на психолога е да определи способи, с помощта на които клиентът може да се съсредоточи върху живота си и в бъдеще сам да решава проблемите си. В началото на това пътуване клиентът, подобно на суровите дърва за огрев, се съпротивлява на „огъня“ и не иска да „гори“. Но ако се донесат сухи дърва и се добавят към мокри дърва, последните постепенно ще се изсушат и запалят. Психологът, така да се каже, хвърля сухи дърва за запалване на клиента и той с течение на времето става способен сам да решава проблемите си, да променя живота си към по-добро, като същевременно получава бързи резултати с минимални усилия.

Грешка № 5. Ако човек търси помощ от психолог, това означава, че действително иска да му се помогне.

Ефективността на консултацията до голяма степен зависи от клиента, от това колко е склонен да проведе искрен и честен разговор и колко е готов да бъде честен със себе си. Помощта на психолога е толкова ефективна, колкото клиентът желае и е готов да я приеме. Ако клиентът се окаже само  „оплакващ се“ и „хленчещ“, който следва само собствената си линия, не иска да чуе или види нищо освен своите оплаквания и възмущения, тогава е невъзможно да му се помогне с психологически консултации. Такъв клиент, въпреки че се обръща за помощ към психолог, всъщност изобщо няма да промени нищо в себе си; той или ще се наслаждава на негативизма си, или уж ще иска да промени нещо в живота си, оставяйки обаче всичко както е. Поради това обстоятелство клиентът може да остане с впечатлението, че психологът е некомпетентен и неучтив, че нищо не се случва по време на консултацията, че всичко в живота е лошо, както е предполагал.

Грешка № 6. Психологът трябва да приеме веднага (пише веднага) клента.

Много хора смятат, че ако един психолог работи онлайн, той е винаги на разположение. Това е отчасти вярно и не е вярно. Клиентът наистина, по всяко време, дори и през нощта, може да пише на психолога каквото иска, да пише и изпраща съобщения или писма. Това обаче не означава, че психологът трябва да отговори незабавно. Психологът определено ще отговори, но може би малко по-късно, отколкото клиентът очаква. Просто трябва да се отчита, че психологът има други клиенти, с които може да разговаря в момента, а също така има и други неща, които да върши, различни от психологическото консултиране. Освен това, дори ако психологът е свободен в даден момент, той може да не е на работното си място и просто му трябва малко време, за да стигне до там за да се свърже с клиента.

И още една забележка, за да може психологът да се свърже с клиента във всеки случай (например, ако клиентът няма търпение да изчака психолога в чата или връзката е прекъсната по технически причини), клиентът трябва да посочи своето име и имейл още в началото на съобщението си до психолога.

Ако бъде получен отговор веднага, по всяко време, тогава внимавайте. Ако това не е същият психолог, тогава най-вероятно контактът е с някаква организация (център), където има много психолози и един от наличните отговаря в момента. Ще спечелите в бързината, но не очаквайте, че историята ви ще бъде запомнена и проблемът ви ще бъде разбран достатъчно дълбоко, тъй като ще преминавате „от ръка на ръка“.

Грешка № 7. Ако човек почувства облекчение преди среща с психолог, значи проблемът е решен и вече не е необходима психологическа помощ.

Често се случва болезнените усещания да изчезнат рязко преди пристигането на лекаря. Ако пациентът отмени повикването на лекар, болката скоро се завърне и то с още по-голяма сила. Всичко опира до страховете. Тревожността нараства до такава степен, че вкарва тялото в състояние на шок – болка има, но не се усеща. Това често се случва с клиентите на психолози. Изведнъж, преди консултацията, клиентът се чувства облекчен и решава, че вече няма причина за среща със специалиста. Клиентът може също внезапно да има спешна работа или може напълно да забрави за насрочената консултация. Всъщност това е просто страхът от неизвестното: Какво ще се случи на консултацията? Какво мога да кажа? Ами ако психологът не ме хареса? Ами ако психологът ми се изсмее? Ами ако някой разбере за неприятните ми тайни? Ами ако бъда измамен? Може би психологът изобщо не е психолог? Този вид съмнения водят до факта, че човек не смее да се обърне към психолога, но и проблемът му не изчезва. Нужно е просто да се направи първата стъпка и тогава всичко ще мине от само себе си.

Грешка № 8. Психологът не помага, правя всичко сам (сама).

Понякога изглежда, че нищо не се случва по време на консултация. Клиентът говори за живота си, след което по някаква причина се чувства по-добре, започва да разбира нещо за себе си и вярва, че психологът няма нищо общо с това. Клиентът смята, че може да се справи сам и общуването с психолога е безполезно упражнение, също толкова лесно може да говори с приятел.

Работата на психолога може да не бъде осъзната веднага от клиента. И това е нормално. Това е така, тъй като психологът създава специална атмосфера, провежда разговора по специален начин и всичко това не е във фокуса на вниманието, а резултатите от общуването стават ясни едва по-късно, когато всичко вече е приключило, всичко вече е минало, всичко вече е преживяно.

Грешка № 9. Колкото по-малко питам психолога, толкова по-добре.

Това разсъждение отново е свързано със страхът на клиента да не изглежда смешен. Ами ако напиша нещо грешно? Ами ако говоря глупости? Или може би пиша твърде много, което е напълно извън темата?

Работата е там, че колкото повече информация получава психологът от клиента, толкова по-бързо ще може да разбере какъв точно е проблемът на клиента и как трябва да бъде решен. Тъй като няма общи рецепти и всичко е много индивидуално, всяка информация за клиента е важна. Започва се с името, възрастта, населеното място, семейното положение и събитията от живота.  Колкото повече клиентът разказва за себе си на първата среща (в първото съобщение), толкова по-малко уточняващи въпроси ще са необходими на психолога и толкова по-малко време ще отнеме консултацията, което означава, че клиентът ще понесе по-малко финансови разходи.

Заключение

Направете си изводи от всичко по-горе. Нека вашето подсъзнание само да предложи отговорите. Ако, след като сте ги получили, сега се обърнете към психолог, тогава най-вероятно ще стигнете до победния край и ще подобрите живота си.

Легендарни психологически експерименти и тяхното значение за входящия маркетинг

Психологията е наука, изследваща мисленето и поведението на хората, с цел да придобие по-задълбочено разбиране защо хората мислят и се държат по един или друг начин.

Въпреки че психологията и маркетингът са по същество напълно различни области, ще се изненадате колко много общо имат помежду си. Тази статия описва 4 легендарни психологически експерименти и техните последици за входящия маркетинг.

1.Експеримент на Соломон Аш – влиянието на чуждото мнение и социалния натиск.

Този прочут експеримент от 1951 г. е върху изкривяванията на възприятието на индивида в зависимост от преобладаващото мнение на другите, чрез изпълнение на една елементарна заадача – съпоставяне дължината на три успоредни линии.

Цел на експеримента: Соломон Аш (Solomon Asch) провежда експеримент за да установи как мнението на мнозинството и социалният натиск влияят върху мисленето и оценките на конкретния индивид.

Хипотеза: Аш предполага, че дори мнението на мнозинството не би могло да убеди човек да се съгласи с нещо, което очевидно е неправилно.

За участници в експеримента са избрани 50 студенти от мъжки пол. Всеки път Аш въвежда по един нищо неподозиращ млад мъж в стаята, предупреждавайки го предварително, че му предстои обикновена проверка на зрението. Преди него в стаята вече са били настанени 7 други „подставени“ лица, които предварително са били информирани какъв отговор трябва да дадат.

Всеки в стаята е трябвало да каже на глас коя от линиите – A, B или C съвпада по дължина с линията X. Отговорът бил очевиден, но 7-е „подставени“ участници в експеримента винаги давали умишлено неправилен отговор. Последен трябвало да отговори осмият (изследваното лице) и все още нищо неподозиращ участник. Експериментът се е провел 18 пъти.

Резултат: Оказва се, че хипотезата на Аш не издържа проверката – около 32% от изследваните са дали грешен отговор, поддавайки се на влиянието на мнозинството.

Какво отношение има този експеримент към входящия маркетинг?

Помислете колко много правите, за да поддържате репутацията на вашата компания. Събирате благодарствени писма от клиенти, борите се за положителни отзиви и места в рейтинги, и организирате проучвания, за да определите нивото на удовлетвореност на клиентите. Вероятно дори сте поставяли аватари на клиенти на вашия уебсайт или целева страница.

Правите всичко това с надеждата да повлияете на потенциалните клиенти, да последват другите при избора на вашата компания. И несъмнено сте прави – експериментът на Соломон Аш показва, че хората са склонни да се вслушват в мнението на другите, особено ако това е широко разпространена гледна точка.

Така че продължавайте да демонстрирате факта, че клиентите ви се доверяват. Позволете положителните отзиви и препоръчителните писма да говорят за вас и вашата компания.

Не хабете енергията си – съсредоточете се върху „внушаемите” клиенти!

2.Експеримент на Нисбет и Уилсън – ефект на ореола (хало ефект).

Ефектът на ореола (Halo Effect) е много интересен психологически феномен. Този термин се отнася до влиянието на първото впечатление от човек или група хора върху нашето отношение към него в бъдеще. Например, ако видите, че човек е мил и всички го харесват, тогава най-вероятно ще решите, че той е умен и успял. Ще му вмените качества, за които дори не знаете дали притежава.

Цел на експеримента: Учените Нисбет и Уилсън (Nisbett and Wilson) искат да разберат дали хората са податливи на влиянието на феномена на ореола (хало) или не, както и да разберат колко са осведомени за това психологическо явление.

Хипотеза: И двамата изследователи са били уверени, че хората нямат представа какво представлява ефектът на ореола. Те обаче предполагат, че феноменът влияе върху нашите решения и съждения по отношение на другите.

Като участници в експеримента са поканени студенти. Те трябва да изгледат запис на лекция и да оценят преподавателя по няколко критерия. Всички изследвани лица са разделени на две групи, на всяка от които е показано различно видео, но с един и същ преподавател: в първото видео професорът изнася лекцията дружелюбно, с мек тон и топъл маниер, докато във второто се държи рязко, сухо и грубо .

След записите студентите са помолени да оценят лектора по следните критерии: маниер на поведение, наличие или отсъствие на акцент (той е бил белгиец) и външен вид.

Резултати: От студентите се иска да оценят преподавателя по скала от 1 до 8, като 1 означава „категорично не ми харесва“, а 8 означава „много ми харесва“. Много от тях са били силно изненадани, когато са осъзнали, че характера на прегледания запис е повлиял върху оценката им.

Какво отношение има този експеримент към входящия маркетинг?

Съществуват огромно количество изследвания, които доказват, че ако към известни марки или услуги имат отношение и се свързват с авторитетни личности (звезди от шоубизнеса, известни политици или просто влиятелни хора), тогава стойността на продуктите в очите на клиентите нараства значително.

Например, ако продавате скейтбордове, защо да не покажете Тони Хоук (Tony Hawk) да кара такъв. Или ако продавате топки за тенис, би било чудесно, ако Серена Уилямс (Serena Williams) присъства в рекламата.

Опитайте се да свържете вашия продукт или услуга с добре позната, надеждна марка. Или оставете известна личност да представлява вашата компания, която определено ще накара хората да се заинтересуват от вас.

3.Експеримент на Саноцки и Сулман – съотношение на цветовете.

Този експеримент сравнява групи от сходни и различни цветове, като оценява влиянието им върху зрително възприятие на човек.

Цел на експеримента: На участниците в експеримента са показани цветни таблици с цел, изучаване как съчетанието на цветове влияе върху краткосрочната памет. Изследваните лица също са помолени да възпроизведат отделни цветови палитри.

Хипотеза: Основава се на хипотезата за цветовата хармония, Томас Саноцки (Thomas Sanocki) и Ноа Сулман (Noah Sulman) допускат, че участниците по-лесно ще запомнят и възпроизвеждат таблици, в които цветовете добре се съчетават един с друг.

Изследователите предлагат на изследваните лица групи от малки изображения, съдържащи палитри от цветове, в които цветовете се съчетават или не се съчетават един с друг.  Били са показани две палитри: първо едната, а след това другата, която трябва да сравнят с първата. От участниците се иска да определят или запомнят дали палитрите са еднакви или различни. Освен това е трябвало да оценят дали цветовете се съчетават помежду си или не.

Резултати: Експериментът показал, че хората помнят по-добре тези палитри, в които цветовете се комбинират помежду си. Също така е забелязано, че най-доброто запомняне е характерно за комплекти, съдържащи комбинация от само два или по-малко цвята.

Какво отношение има този експеримент към входящия маркетинг?

Резултатите от експеримента са наистина интересни. Тъй като контрастиращите цветове влияят върху способността на хората да запомнят, използването на цветови различия между текст и фон може да помогне на посетителите на сайта да се концентрират върху съдържанието.

С какво тази информация може да ви бъде полезна? Проверете:

1.Използвайте възможно най-малко различни цветове, когато проектирате целеви страници със сложно съдържание.

2.Увеличете контраста между фона и визуалната информация.

3.Изберете теми с хармонична комбинация от нюанси.

Анализирайте вашата целева страница за цветова съвместимост. Възможно ли е да направите някакви промени? Експериментирайте с различни стилове на дизайн, за да видите кой от тях е най-ефективен.

4. Експеримент на Чабрис и Саймънс – селективност на вниманието

Добри ли сте в многозадачността? Умеете ли да контролирате няколко действия наведнъж? Или може би имате тяснонасочено мислене и не сте способни да се разсейвате от нищо, когато сте концентрирани върху нещо важно?

Без значение какъв тип човек сте, избирателността на вниманието е характерно за всеки човек. Поне веднъж на ден се фокусираме върху един обект и същевременно игнорираме всичко, което се случва около нас (феноменът „фигура и фон“).

Цел на експеримента: Кристофър Чабрис (Christopher Chabris) и Даниел Саймънс (Daniel Simons) решават да разберат как избирателността на вниманието влияе на човешкото възприятие в определени ситуации.

Хипотеза: В изследването не е указано, дали учените са имали някакви предположения преди провеждането на експеримента.

Участниците в експеримента са помолени да гледат видео на група хора, облечени в черни и бели тениски, които си подават баскетболна топка. Преди гледането на изследваните лица е зададен въпрос: колко пъти играчите в бели тениски ще си подадат топката един на друг?

След като видеото приключва, на участниците е зададен отново същия въпрос. Отговорът е бил: 15 пъти. И тогава са попитани дали са видяли горила. Всъщност, по средата на видеото, мъж в костюм на горила се появява извън кадър и се разхожда между играчите.

Резултати: По-голямата част от изследваните лица не са забелязали мъжа в костюм на горила – феноменът на избирателното внимание е причинил временна слепота на участниците в експеримента. В ежедневието ние неволно пренебрегваме много неща и дори не го осъзнаваме.

Какво отношение има този експеримент към входящия маркетинг?

Просто казано, не претрупвайте целевата си страница с множество дизайнерски елементи и не я претоварвайте със съдържание. Ако е претоварен един сайт, хората няма да могат да се концентрират върху това, към което искате да привлечете вниманието им.

Тествайте различни дизайнерски решения на вашия сайт, за да видите кое е най-успешно и повишава коефициента ви на реализация. Ако сте създали страница за потребителите да изтеглят вашата нова електронна книга, не е необходимо да добавяте странична лента, където да помолите посетителите да се запишат за вашия бюлетин. Потребителят трябва да има един ясен и прост път към вашия сайт.

Вместо заключение

Представете си, че сте на мястото на вашите потенциални клиенти. Какво бихте искали да видите на вашата целева страница? Считате ли, че е го полезно за вас? Заинтересовани ли сте и бихте ли изпратили имейл?

Използвайте психологията, за да разберете по-добре вашата целева аудитория, проучете потенциалните си клиенти, тествайте различни варианти въз основа на тяхното въздействие върху поведението на хората и ще видите как ще се промени ефективността на вашия бизнес.

л

Синдром на Питър Пан или Кидалт

„Всички деца, с изключение на едно-единствено дете на света, рано или късно порастват“, това е началото на приказката на шотландския писател Джеймс Бари за Питър Пан, момче, избрало да живее във фантастичната страна на Невърленд, а не в реалния свят.

Вероятно сте срещали в живота си мъже или жени, подобни на Питър Пан, които отдавна са навършили 20-30 или дори 40 години, но които живеят само за развлечения, искат да играят, да „правят романтични обиколки“,  да ходят в клубове, да пътешестват, да си купуват дрехи или хубави вещи за себе си, но не искат да носят отговорност за резултатите от собствените си шеги.

Синдромът на Питър Пан е нежеланието на човек да порасне, да изгради личен живот и да поеме отговорност за своите действия. Такива хора искат да имат свобода без отговорност.

Това психологическо отклонение е описано подробно от Мари-Луиз фон Франц в нейната работа The Problem of the Puer Aeternus (1981), а колегата на Карл Густав Юнг използва образите на Питър Пан и Малкия принц като примери, което по-късно става наименование на описания синдром.

В психологията синдромът на Питър Пан е изследван от много влиятелни психиатри, психотерапевти и психолози. През 1985 г. се появява нов термин за обозначаване на това отклонение – „кидалт“, от английските думи kid и adult, което може да се преведе като „възрастно дете“.

Хората със синдрома на Питър Пан избягват всякакви лични или служебни ангажименти или сериозни връзки, те са нетърпеливи, невъздържани, егоистични и импулсивни, винаги избират само това, което искат.

Заслужава да се отбележи една значителна разлика между хората със синдрома на Питър Пан и инфантилните индивиди; вторите трудно вземат решения и се справят зле с обикновените домакински и работни задачи без присъствието на „възрастен“, който може да бъде съпруг или някой друг. Човек със синдрома на Питър Пан, като правило, не е трудно да определи какво и как да прави, но изходът от ситуацията, който намира, няма да бъде рационален и разумен; най-често той просто ще игнорира проблемите, дори ако могат да се обърнат срещу него.

Друго различие е, че инфантилните личности изпитват нужда от присъствието на хора, които се грижат за тях, а Питър Пан, напротив, той се стреми по всякакъв начин да избегнат контрола и да бъдат оставени на произвола.

Причини за синдрома на Питър Пан.

Синдромът на Питър Пан може да се наблюдава все по-често при мъже от различни възрасти. Това се дължи на ред причини:

Травма от детството

Корените на факта, че възрастните не искат да се разделят с детството, често се крият в семейните проблеми. Понякога това се дължи на факта, че родителите не са обръщали никакво внимание на детето и са се отнасяли лошо с него (дори до степен на физическо или психическо насилие). Поради това, такова дете не се е научило и не знае как да създава устойчиви социални отношения, и да носи отговорност за действията си. Съответно тези проблеми преминават от детството към по-зряла възраст.

Хиперпротекция

Понякога е обратно – синдромът се развива поради хиперопека в детството. Това се случва, когато родителите са се опитвали да предпазят детето от враждебния свят на възрастните с неговите опасности и проблеми – възпитавали са „дете – кумир на семейството“. В резултат на това, детето е формирало увереност, че да си възрастен е много трудно и страшно, поради което в бъдеще ще предпочете илюзията за вечно детство и безгрижие.

Разглезеност

Глезенето се доближава до хиперопеката и също може да бъде причина. Момче или момиче вижда как децата се измъкват от всичко, всеки ги следва, прави всичко вместо тях, угажда на всякакви капризи. В същото време те разбират, че възрастните трябва да носят отговорност за действията си, да решават възникващите проблеми и затова е по-добре никога да не стават възрастни.

Травматични ситуации, свързани с израстването

Израстването може да бъде трудно. За хората с определени нагласи може да бъде трудно да вземат това или онова решение, да си поставят цели и да ги постигат, да решават проблеми и т.н. Попадайки в травматични ситуации, свързани с израстването, младият мъж или девойка несъзнавано решава „да не продължава напред“, а да остане на текущия етап от своето личностно развитие.

Как се проявява синдромът на Питър Пан?

Синдромът на Питър Пан се проявява по различни начини. Някои хора не излизат от къщи, предпочитайки компютърни игри и общуване в социалните мрежи. Други хора, напротив –  предпочитат постоянни партита и нощни клубове, но всички кидалти имат общи признаци:

-Емоционално потискане.

Скуката или недоволството бързо се превръщат в ярост, радостта – в истерия, а страхът – в панически атаки.

-Социална безпомощност.

Възрастното дете няма истински приятели и любими хора. То не е готово да прави жертви за никого и не разбира това поведение на другите.

-Игнориране на проблемите.

Кидалтът просто се преструва, че няма проблеми.

-Двояко отношение към майката

Понякога са възможни гняв, нежност, ярост, ненавист, негодувание и любов. Всичко е разбъркано.

-Идеализация на бащата

Впрочем, възможно е с бащата никога да не може да бъде намерен общ език.  

-Особен егоизъм и егоцентризъм

Спонтанните решения и липсата на планирани действия определят начина им на живот.

Критични периоди

Описаният синдром може да се появи още в тийнейджърска възраст. С всеки нов етап от живота симптомите се променят, така че всички признаци трябва да се вземат предвид в определени периоди.

-до 18-годишна възраст едно момче често се тревожи. Не е уверено в собствените си сили и няма желание да се разкрива пред хората;

-от 19 до 21 г. – развиват се нарцисизъм и шовинизъм, което води до проблеми в личния живот и пристъпи на агресия;

-от 22 до 26 г. – вероятно разочарование в живота и възникване на депресивни състояния Няма напредък в кариерата или здрави връзки;

-от 27 до 33 г. – създава се илюзията за „зрялост“. Започва да търси работа, за да убеди близките в своята самодостатъчност;

-от 34 до 50 г. –  липсата на семейство и сивото еднообразие се допълват от криза на средната възраст;

-от 50 г. – бягство от мрачните мисли чрез млади момичета, употреба на алкохол, други зависимости.

Има случаи, когато кидалти създават семейство. В такива случаи съпругите се опитват да ги коригират и да върнат в реалността, но най-често е неуспешно.

Особености на поведението на човек със синдрома на Питър Пан

-Липса на работа, интерес към нея и кариерно израстване

Всъщност един кидалт може да работи много добре, но само докато се интересува и харесва това, което прави. Като правило, за него е много трудно да се принуди да направи нещо скучно, рутинно и безинтересно. Той може да изпълнява такива рутинни задачи, но „през пръсти“. В резултат на това той/тя не полага никакви усилия да се издигне по кариерната стълбица. Някои дори саботират служебните си задължения, поради което често сменят работата си.

-Творчески ум

Човек със синдром на Питър Пан не харесва рутината, но обича да измисля нещо и е отворен за нови неща. В резултат на това, работа в която може да твори е подходяща за него – тук той наистина може да постигне успех.

-Обвинява другите за грешките си

Никога не поема отговорност за всичко, което се случва и предпочита да обвинява останалите наоколо за неуспехите. В същото време е абсолютно нетърпим към критиките по негов адрес, не иска да се развива като личност и не признава, че има поне някакви проблеми.

-Егоизъм

Той мисли преди всичко за себе си и за своя комфорт; собствените му желания винаги са по-важни за него от задълженията и проблемите на хората около него. Лесно лъже, не спазва обещания и е крайно ненадежден.

-Нежелание за създаване на постоянни отношения

Кидалтът е изключително непостоянен и ако има партньор, връзката обикновено не трае дълго. Той не е готов за съответните задължения. Оттук и нежеланието му да живее дълго с един човек; той лесно прекъсва връзката си и намира нова. Понякога хората със синдром на Питър Пан могат да се оженят, но поведението им не се променя – те често изневеряват, обещават много и не изпълняват обещанията си.

-Зависимости

Алкохолизъм, наркомания, хазарт и игрова зависимост са ефективни начини за бягство от реалността, те се използват активно както от тийнейджъри, така и от възрастни. Пристрастените често се срещат сред хората със синдрома на Питър Пан, тъй като това им помага да избягат от света на възрастните.

-Нежелание да напуснете зоната си на комфорт

Въпреки възможността да печелят пари и да започнат самостоятелен живот, децата често предпочитат по-лесни варианти – да живеят с родителите си, да останат на нископлатена, но елементарна работа. Напускането на зоната на комфорт означава постигане на цели, преодоляване на препятствия, личностен ръст – Питър Пан не смята, че има нужда от това.

-Нежелание да покажат възрастта си

Човек със синдрома на Питър Пан наистина не обича да си спомня истинската възраст. Той се старае да следва модните тенденции в облеклото, прическите и жаргона, следвайки тенденциите, които са особено популярни сред младите хора и често се заобикаля с приятели, които са по-млади от него. Накратко, той се опитва да изглежда възможно най-млад.

Как да се преодолее синдрома на Питър Пан.

-Първата стъпка е човек да признае, че има проблем. И това е най-трудното, защото кидалтът не признава собствените си проблеми.

-Човек трябва да иска да се промени. Това е най-важното. Безполезно е да уговаряте и убеждавате такива хора; само тяхното решение може да доведе до прогрес.

-Ако първите две изисквания са изпълнени, тогава трябва да се потърси психологическа помощ. Терапията обикновено е дългосрочна, тъй като корените на проблема растат от детството.