Кризата на мъжествеността е новото явление в евроатлантическата култура

 (Йожени Бастие[1])

„Зад вълната от възмущение срещу мъжкото доминиране, както се вижда при сексуалното доминиране, се крие друга истина: общ упадък в статуса на „самеца“ –  изоставане в училище, незрялост, сексуална дисфункция... Феминистката революция и формирането на егалитарно обществото доведоха до безпрецедентна криза на мъжествеността. Това явление едва наскоро започна да се изучава.“ Йожени Бастие

 „Западът загуби вяра в мъжествеността“

„Това е името на конференцията на канадския учен Джордан Питърсън (Jordan Peterson), който преди две години беше напълно неизвестен, но сега се превърна, както пише „New York Times“, в „най-почитания и най-мразения интелектуалец“ в интернет. Този професор по психология дължи успеха си на телевизионни дебати с феминистки, в които развенчава техните аргументи, по-специално по темата за неравенството в заплащането. Глобалният успех на Питърсън (милиони гледания в YouTube) говори за феномен, който беше изтласкан на втори план от революцията MeToo: става дума за все по-нарастващо безпокойство за мъжествеността на западните мъже. Зад вълната от възмущение по повод мъжкото доминиране, което е доста явно например при сексуалното господство, се крие друга истина: общ упадък в статута на „самеца“.

Мъжка реакция

Тази тема в момента е на мода в половите изследвания. През 2006 г. американският експерт по Детоквил и Макиавели – Харви Мансфийлд (Harvey Mansfield), публикува работа, наречена „Мъжественост“, в която се опитва да очертае границите и положителните аспекти на мъжествеността в едно все по-неутрално западно общество. Книгата вбеси нюйоркската интелигенция, но се появиха и подражатели. Например уебсайтът „Изкуството на мъжествеността“, създаден през 2008 г., предлага много практически съвети на милиони посетители (от „как сами да поправите чистачките на предното си стъкло“ през „как да разберете, че една жена ви обича“ до „как да бъдете мъж”.

Успехът на американския ресурс вдъхнови Жулиен Рошеди (Julien Rochedy), бивш ръководител на младежкото движение на Националния фронт. Той създаде подобна платформа за френската аудитория. Безупречна брада, грижливо оформена коса, черна риза, която пасва на фигурата му... На фона на библиотека, той говори с премерен глас за „десет мисли, които мъжете трябва да знаят“. „От векове хората са се стремели да станат мъже. Преди време този процес спря, но преди всичко беше точно така.” Има записи в блогове („защо мъжете трябва да знаят как да пият“ или „кога да ударят в случай на агресия“), както и платена секция от видеоклипове и философски материали със забележим отпечатък на ницшеанството.

„Тролове“ срещу „Негодници“

Манфсфийлд, Питърсън и до известна степен Рошди представят изчистена и структурирана версия на мъжката реакция, която в някои случаи приема примитивни форми. Това може да се види например в комиксите на Марсо, които подчертават откритата и агресивна мъжественост (татуировки, бръснати глави и пушки), блогъра Папасито и други повече или по-малко бунтовни последователи на антисемитския полемист Ален Сорал (Alain Soral) – той е първият, който говори във видеото си за „феминизацията“ на света и „безпомощността на желанието“. Тези идеи кулминират в културата на „алтернативно дясно“, която е активна в интернет, където „троловете“ атакуват „негодниците“, т.е., „мъжете, които безкрай търсят одобрението на жените“. В някои случаи тази култура приема трагичен и криминален обрат. На 23 април 2018 г. в Торонто 25-годишният Алек Минасян (Alek Minassian), докато шофира своя „Шавролет“ блъсва десет души, осем от които жени, Той принадлежи към група принудени ергени и публикува на страницата си във Фейсбук за желанието си да убие колкото се може повече „Чадове“ и „Стейси“, както тези младежи наричат ​​бляскавите си връстници от двата пола.

Безпрецедентна антропологична промяна

Тази твърда реакция отразява агресивната феминистка реторика за „токсичната“ мъжественост, която трябва да бъде изчистена. Понякога това е придружено с откровено реваншистки изявления. „Крайно време е мъжете да се почувстват като малцинство“, заявява например бившият министър на правосъдието Кристиане Таубира (Christiane Taubira). Както и да е, не трябва да свеждаме всичко до тази радикална реторика. По-общото усещане е за несигурност и неувереност – западните мъже все по-трудно намират своето място във все по-егалитарно общество. Всичко това води до много публикации и спорове, както в САЩ, така и във Франция. Така на 21 май публицистката Наташа Полони (Natacha Polony) организира кръгла маса в Париж с красноречивото заглавие: „Изчезващ вид ли са мъжете?“ На него присъстват авторът на „Митът за мъжествеността” Оливия Газале (Olivia Gazalй), публицистът Пеги Састре и психиатърът Жан-Франсоа Безо (Jean-Franзois Bezot).

„Бях вдъхновен от всичко, което видях напоследък, т.е., от „прозрачните“ мъже по време на полемиката около случая Уайнстийн. Стана ми жал да ги видя да навеждат виновно глави, да се извиняват, че са мъже и да се наричат ​​феминистки“, казва Наташа Полони.

„Не можем да гледаме безразлично на антропологичната промяна, която се случва пред очите ни – ние говорим за ново място на мъжете в свят, в който разделението на половете вече не е очевидно“, казва Марсел Гоше (Marcel Gauchet), който е посветил своят юбилеен брой на списание „Деба“ на тази чувствителна тема. „Вниманието на всички сега естествено е фокусирано върху овластяването на жените на всички нива или върху все още съществуващите неравенства в отношението към тях. Но как може тази „женска революция“ да не засегне противоположния пол? Тук се случват големи промени. Мъжествеността престана да бъде нещо очевидно и се превърна в категория на систематично съмнение“.

„Най-масовото и широко разпространено явление се отнася до образованието: момчетата показват влошаване на академичните постижения и загуба на интерес към ученето“, отбелязва той. Това мнение се споделя от психолога Летиция Щраух-Бонарт (Laetitia Strauch-Bonart), която в известната си книга „Мъжете ли са остарели?“ посочва влошаването на положението на мъжете чрез редица изследвания. В него тя разказва историята на „пол, който е загубил привилегиите си и може би заедно с тях е загубил смисъла на съществуването си“.

Така мъжете губят контрол над размножаването, изостават в обучението си и тяхната ценена преди това физическа сила вече няма голямо социално значение. Във Франция 15-годишните момчета изостават средно с три четвърти година в програмите за „разбирането на текст“. В страните от ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) тази разлика достига три години между момче от група с ниски доходи и момиче от група с високи доходи. Тази празнина продължава в света на труда. Въпреки че сегашната ситуация все още не е в полза на жените, общата тенденция е влошаване на положението на мъжете. Деиндустриализацията и икономиката на знанието са от полза за жените. Във Франция от 1997 г. до 2016 г. заетостта сред мъжете е намаляла от 82,3% на 76,3%, докато сред жените е нараснала от 66,6% на 69,2%. 49% от жените и 39% от мъжете са с диплома за висше образование.

Засилване влиянието при жените представлява предизвикателство за някои мъже. Това е основната тема на романа на Патрис Жан (Patrice Jean) „Ненужен мъж“. Неговият герой Серж Льо Шенадек е обикновен четиридесетгодишен мъж, който осъзнава пълната си безполезност за жена си и децата си. Светът вече не се нуждае от него. Такива маргинализирани хора населяват романите на Мишел Уелбек, които описват дисфункцията на белите мъже. „Както необузданият икономически либерализъм, сексуалният либерализъм също води до обедняване“, заявява един от неговите герои.

„Несъстоятелните мъже са моята ежедневна работа“, потвърждава сексологът Терез Харго (Thйrиse Hargot), която вижда много объркани клиенти. „Тъй като физическата сила вече не може да се изразява в публичното пространство, всичко се влива в интимната и сексуалната сфера. За много мъже това се превръща в място за реванш. Най-яркото доказателство за това е консумацията на порнография. А също и изневярата на жените. Много от тях вече не са привлечени от мъжете си, защото са загубили своята мъжественост“.

Мъжете виждат два противоречиви сигнала – карикатурната и сексуализираната мъжественост се прославя в порнографията и на работното място, докато феминизмът доминира във всички останали области. „Мисля, че от мъжете се иска невъзможното“, казва писателката Нанси Хюстън (Nancy Huston).  „Те трябва да са силни и слаби, корави и нежни, безмилостни на работа и плахи като агнета у дома.“

Нова култура на незрялост

На фона на такива повишени изисквания и липсата на своеобразни ритуали на възмъжаване (вертикално училище, църква и военна служба), много мъже забавят прехода към бащинство или го изоставят напълно. Както пише учителят Мартин Декейсър (Martin Dekeyser), всичко това води до „нова култура на незрялост“. „Възмъжаването в зряла възраст се превърна в по-трудна задача за младите мъже, отколкото за младите жени“, смята той. Мъжете намират убежище в младежката култура, която включва системни подигравки и се проявява в интернет и видеоигрите. Те се стремят да се оттеглят от света и да прехвърлят отговорността на жените, особено на майките.

Трябва ли да се тревожим за случващото се?  Дали кризата на западните мъже е просто отражение на сексуалната революция и просто ще отмине или трябва да изчакаме махалото да се върне обратно под формата на възхвала на примитивната мъжественост? За сега нищо не е решено. Ясно е само, че борбата между трескавия феминизъм и карикатурната мъжественост се ожесточава.

/

[1] Йожени Бастие е френска журналистка и есеистка. Бастие е политически коментатор в телевизионния новинарски канал CNews и сътрудник на консервативния вестник Le Figaro. Тя е автор на три книги и множество есета.

/

 

Токсични способи за възпитание на детето

 

Искаме да сме най-добрите родители на света и в същото време можем незабелязано да бъдем токсични за детето. Без да подозираме можем да навредим на психиката му, да затрудним неговото развитие с на пръв поглед безобидни дреболии. И това e много вероятно да се случи, дори само защото просто някога сме били възпитани по определен начин и не забелязваме как се държим по същия начин, както родителите ни някога. Забравили сме колко болезнено е било за самите нас и предаваме травматичното поведение по-нататък. Всичко, което е необходимо за да избегнем риска, е малко осъзнаване, за да се прекъсне този порочен кръг и да се минимизират щетите. Нека разгледаме някои от често допусканите грешки.

Грешка № 1. Не слуша, не чува, не разбира.

С напредването на възрастта децата развиват собствено мнение, те изследват света и искат да правят свои собствени заключения. В този процес на развитие много родители за да предпазят децата си от грешки, започват настоятелно да поучават, наставляват, назидават и учат, учат, учат. „Поливайки“ детето със съвети, в един момент родителите без да разберат остават сами със своето говорене – нито детето ги слуша, нито те го чуват. Това е моментът, в който контактът между родител и дете се прекъсва и малкият наследник започва отчаяно да търсят някой друг, с когото да говори, който да изслуша разсъжденията му, който да разбере.

„Токсичните родители не слушат децата си и вместо това постоянно говорят за себе си. „Трябва да положите усилия да запазите мълчание и да се научите да слушате, слушате и слушате още малко. Ако децата чувстват, че ги слушат, те ще говорят повече и ще вярват повече както на вас, така и на света. А основното доверие в света е в основата на качеството на живот и психологическата устойчивост“, обяснява д-р Барбара Грийнбърг, клиничен психолог.

Грешка №2. Зацикляте върху лошото поведение на детето.

Токсичните родители стават прекалено фокусирани върху лошото поведение на детето си. Заради един-два проблема то изведнъж става „лошо дете” навсякъде. Джефри Бърнстейн, доктор по философия, международно признат експерт по детска психология, казва:

„Нито едно дете не е идеално, но родителите дори не осъзнават колко много собствените им оценки за детето влияят на поведението му. Родителите, които попадат в цикъл на негативно мислене, трябва да направят крачка назад и да преформулират негативността в по-положително послание. Например, вместо да си мислите „Детето ми е станало толкова непоносимо“, по-добре е да си помислите: „Явно на детето му е трудно. Чудя се какво става?“ Живият интерес без негативна оценка променя качествено общуването с детето.“

Грешка № 3. Карате се на детето заради свои разочарования.

Когато сме се готвили да станем родители, сме имали свои собствени идеални представи за това как ще възпитаме своето дете, как всичко ще бъде както трябва сутрин, обяд и вечер. Но децата от време на време развалят идеалните ни планове, разочаровайки ни. Е, те не искат да бъдат перфектни и да се вписват в нечия снимка, дори ако това е снимка на родител. Те са живи, а не герои на измислена книга. Като родител е важно да се научите как да управлявате разочарованието си. Веднага ще видите как предизвикателното поведение на вашето дете ще се промени към по-добро.

Това означава да спрете да засрамвате и да се карате на детето си, че не отговаря на вашите фантазии, да се справите с разочарованието си, да го издишате и да не се паникьосвате, казвайки, че целият възпитателен процес е на вятъра.

Грешка № 4. Критикувате приятелите на детето.

Всяко дете в един момент ще доведе приятел или приятелка вкъщи, което ще накара родителя да повдигне вежди от изненада. Токсичните родители винаги критикуват приятелите на детето си. И децата го четат по следния начин: ако критикуваш техните приятели, значи критикуваш тях. Вместо да критикувате, разберете защо точно този нов приятел е толкова специален за вашето дете.

Грешка № 5. Прекалена употреба на отрицателни определения.

Мързелив, проблематичен, егоистичен, невнимателен, глупав и други подобни определения се наричат ​​негативни маркери. Родителите винаги искат най-доброто. И ден след ден те повтарят на детето си: защо си толкова бавен, мързелив, неблагодарен, безотговорен и т.н. Те искат да променят детето към по-добро, но самите те водят до това, че то развива негативна идентичност.

„Токсичните родители бъркат поведението на детето си с тяхната личност. Лошата постъпка от гледна точка на родителя не означава, че самото дете е лошо. Децата, на които са поставени такива етикети, впоследствие страдат от ниска самооценка през целия си живот; те са изпълнени с разочарование, негодувание, гняв, злоба и са демотивирани. Когато порасне, такова дете ще се нуждае от много часове индивидуална психологическа помощ, за да се освободи от това токсично бреме. Затова се опитайте да повишите самооценката на детето си, съсредоточете се върху силните му страни и го хвалете за това, което прави добре“, обяснява д-р Бърнстейн.

Грешка №6. Сравнявайте детето си с другите.

Едно от най-лошите неща, които един токсичен родител може да направи, е да сравнява детето си с други деца, с приятели или с техните братя и сестри с надеждата, че те ще проявят същото добро поведение. Това е непоправима вреда за неговата идентичност и самочувствие. Вместо това е по-добре да празнувате индивидуалността на детето и това, което го прави специално.

Грешка № 7. Фразата „Ти винаги...“

Използването на фрази като „Ти винаги“ или „Ти никога“ не оставя много място за промяна на детето. Няма нужда да се обобщава поведението му. Развитието на децата е непрекъснат процес и е безсмислено да се стопират тези промени с едно определение. Ако искате все пак промяна, опитайте се да видите в какви ситуации то се държи по този начин, защо това или онова се случва в поведението му. Използвайте език, който позволява растеж. Например: „Когато си разстроен, изглежда правиш това…“ или „Как можем да разрешим този проблем заедно?“

Грешка № 8. Открита критика от родителите към себе си.

Токсичните родители са известни с ниската си самооценка и с това, че непрекъснато са недоволни и обидени – заради житейски проблеми, тегло, външен вид и каквото и да било.

Децата следват примера на родителите си във всичко, което правят, включително как се отнасят към себе си. Да се ​​обезцените пред детето си е послание то да направи същото. Трябва да покажете на детет пример за положителна грижа за себе си, упражнения, правилно хранене и способност да се грижим за себе си и близките си.

Грешка № 9. Опитвате се да бъдете най-добрият приятел на детето.

Децата се нуждаят от родителите си именно като родители, а не като приятели. Да се ​​опитвате да станете приятел на детето, да се обличате по младежка мода, да се държите по същия начин като тийнейджъри, да бъдете приятели с приятелите му като равни, да разказвате твърде откровени подробности от младостта си, е начин да избегнете родителската отговорност и задължения. Нещо повече, това инициира много нездравословна динамика в отношенията дете-родител. Детето изпитва вина и срам, престава да уважава родителя и губи опора под формата на авторитетен възрастен. Ролите на родител и дете трябва да имат ясни граници, тогава детето се чувства комфортно и израства като психически здрав човек.

Грешка №10. Отказване на независимостта на детето.

Колкото по-големи стават децата, толкова по-малко власт имат родителите над тях. Конструктивните и мъдри родители приемат това, макар и да са тъжни, и да мислят много за преходността на живота. Токсичните родители обаче почти полудяват от загубата на контрол над децата си. В отговор те започват да забавят естествения растеж на детето по всякакъв възможен начин. Децата трябва да могат да се грижат за себе си от определена възраст, да получат определени правомощия (отговорности), но токсичните родители възпрепятстват това, като правят всичко вместо тях.

„Това е най-токсичната форма на родителство – да правиш всичко за детето, да се намесваш в развитието на житейски умения и да се съмняваш в неговите компетентности и способности. Това е един вид насилие“. обяснява д-р Грийнбърг.

Грешка №11. Когато се вземат присърце претенциите на детето.

„Отгледах те, не спях нощем, а сега ми казваш това!“ Това е класическо поведение от токсичен родител, който не може да приеме израстването на детето си. Правилната реакция е да не се ангажирате емоционално, а да понесете тези промени с чувство за достойнство. „Да, мило мое дете, не съм идеален родител, но правя/направих всичко, което мога/можех за теб! И винаги съм те обичал, обичам и ще те обичам.” Това включва и смелостта да признаете грешките си. Ако наистина има нужда, можете дори да поискате прошка. Но за щастието на детето трябва да поддържате родителската си позиция, да не се подхлъзвате в негодувание и упреци, просто да издържате на проявите на неговата самостоятелност, на първите му стъпки, дори ако според вас те са грешни. Трябва да му се даде възможност да влезе в конфликт със старейшините – без риск от разрушаване на отношенията с тях. Ако го държите на „къса каишка“, детето няма да се научи да защитава собствените си позиции.

Как да се справим с токсичните родители, когато вече сме възрастни?

Трудно е да се избяга от токсични отношения, дори когато вече порасналите деца живеят отделно. Експертите обаче дават редица универсални съвети, които позволяват да бъдат защитени личните граници и да не се допуснат отношения до точката „изгаряне на мостове“. Като начало, е важно да приемете две важните обстоятелства: а) миналото не може да се поправи; б) токсичните отношения са като хронична болест – малко вероятно е да бъде „излекувани“, така че основната цел е да се избегнат обострянията.

Препоръките на психолозите се основават на разбирането, че човек има права и желания, за които не трябва да се срамува:

- Живейте отделно и според собствените си правила.

- Не участвайте в решаването на дребни битови проблеми на роднини.

- Ограничете достъпа до вашата територия.

- Натрупвайки опит, игнорирайте родителското „Аз по-добре знам какво да се прави“.

- Управлявайте вашите ресурси: време, енергия, заплата.

- Не жертвайте лични интереси в името на моментното родителско „трябва“.

Важно е да запомните, че тези права се отнасят и за двете страни. Не можете да се изолирате от родителите си, като в същото време приемате помощта им за даденост.

 

Консуматорското общество и епидемията от нарцисизъм

 

Много е трудно да се даде точна дефиниция на понятието „нарцисизъм“. На настоящия етап от развитието на психоаналитичната теория, все още не е формулирана единна концепция за нарцисизма. По правилно е да се каже, че  има възгледи на Кернберг, Кохут, Розенфелд  и т.н., които в някои отношения се припокриват, а в други – противоречат. Авторите използват различна терминология и за да разбере тези тънкости, специалистът трябва да отдели много време и умствени усилия. Самият термин „нарцисизъм“ в психоаналитичния език е безспорен рекордьор по брой прилагателни, използвани в комбинация със самия термин.

И така, нарцисизмът може да бъде: първичен и вторичен, нормален и патологичен, индивидуален и обществен, оптимален и максимален, доброкачествен и злокачествен, негативен, деструктивен, разграничават се също Ерос-нарцисизъм и Танатос-нарцисизъм. Естествено, всяко словосъчетание носи съответно семантично натоварване. Самият факт на такова изобилие от прилагателни до термина „нарцисизъм“ вече кара човек да се замисли.

Темата за нарцисизма е не само трудна, но и актуална.

Защо има такъв интерес към темата за нарцисизма точно в днешните дни? Вярно ли е твърдението, че западният свят с неговаата индивидуалистична култура е изправен пред епидемия на нарцисизъм и каква е връзката му с консуматорския начин на живот?

Първата причина е чисто клиничен интерес – все повече и повече хора с нарцистична патология се обръщат към специалисти за помощ (и това не е непременно психоаналитик, може да бъде психолог или психотерапевт с всякаква ориентация). Психотерапевтът (от която и да е школа и направление) трябва да има разбиране за нормалния нарцисизъм и нарцистичната патология, да види тази патология и да си представи как да работи с такива хора. Като минимум трябва да разбере какво не трябва да прави и защо най-често терапията с нарцистично организиран човек приключва, преди дори да започне. Най-задълбочено, пълно описание и разбиране на нарцистичната психодинамика дава психоаналитичното направление на психотерапията. Втората причина за нарастващия интерес към темата за нарцисизма е социална. Живеем в епоха на нарцисизъм и за да се убедите в това, не е нужно да сте психоаналитик или психотерапевт, достатъчно е да пуснете телевизора или радиото. Нарастването и тежестта на нарцистичната патология е в причинно-следствена връзка със социалните промени в съвременното общество.

С други думи, консуматорското общество създава нарцисисти, а нарцисистите формират консуматорско общество – така се затваря един порочен кръг.

Как точно се случва това и какво можем да направим по въпроса (като специалисти и просто като хора)?

Като начало нека очертаем обхвата на нарцистичната патология, нейните нива и понятието нарцистична травма. Нарцистичният проблем е проблем, свързан с чувството за собствена ценност. Разбира се, чувството за собствена ценност и поддържането на самоуважение са важни за всеки човек. Всички искаме да изпитваме удовлетворение от собствената си личност и полагаме усилия за това – правим асоциации, защитаваме дисертации, борим се за сърцето на любимото момиче (момче), купуваме скъпи коли, яхти, самолети. Пчти няма мъже със стабилно финансово състояние, които да не са развеждани (прекратявали отношения) поне веднъж и всяка следваща нова е по-млада и от категорията „красавици“ – инфлуенсърки, носители на призове за красота, телевизионни звезди и пр.

Хората всъщност не обичат да бъдат критикувани, а обратно – радват се когато са одобрени и похвалени. По същия начин за повечето хора критиката по техен адрес не се превръща в трагедия и те могат да преживеят известно време без одобрението от страна на значими други. Следователно, може да се каже, че човек поддържа самоуважение и чувство за собствена ценност автономно, без да се „подхранва“ отвън. С други думи, Его-системата на нарцистичната регулация работи доста добре и се справя. Това може да се сравни с източник на резервно автономно електрозахранване, което се използва при прекъсване на електрозахранването.

И така, с няколко щрихи, съвсем условно, очертава се рамката на това, което се нарича „нормален нарцисизъм“. И като всяка нормално функционираща система в нашето тяло, ние сме склонни да не забелязваме нарцистичната регулаторна система, докато не се провали, точно както не забелязваме добре функциониращо сърце или бъбреци.

Въпреки това, не при всички хора нарцистичната регулация работи адекватно и за някои ангажираността с поддържането на самоуважение и чувство за собствена ценност става толкова важна, че засенчва всички други житейски задачи и интереси. Тогава този проблем става основен, фундаментален и около него се организира цялата личност на индивида. Човек се опитва по всякакъв начин през целия си живот да се чувства значим и ценен и въпреки това често, независимо външните успехи живее с чувство на вътрешно неудовлетворение от себе си, тогава именно можем да мислим за нарцистична организация на характера.

Нарцистичните личности живеят под постоянен гнет на неразрешено напрежение между самовъзвеличаването и чувството за собствена безполезност. Истинските им постижения, както и реалните им ограничения, не се признават, не се възнаграждават и предизвикват само разочарование, унижение или в най-добрия случай се игнорират. Всички сме живи хора и всички можем да правим някои неща, а други не можем и повечето хора приемат ограниченията на нашето човешко съществуване. „Е, ние не сме богове, не можем да бъдем съвършени и това е нормално“, т.е. „здравото“ самоуважение не страда чак толкова много от това чувство. За нарцистично организираният човек подобна мисъл обаче е непоносима травма, която моментално го връща към ужасно усещане за собствената му нищожност и съответно човекът е принуден да се предпази от това усещане с всички налични средства – чрез използване на други хора и техните постижения, чрез всичко което е достъпно.

Нарцистично организираният човек е „дете“, което е било употребено. Собствените му постижения не са били одобрявани и естествените му ограничения не са били приети или простени от родителите му. Детето е било използвано, за да отразява, да повишава собствената си ценност, да изпълнява амбициите и идеалите на родителите си. С други думи, детето е било използвано като нарцистично разширение за укрепване на чувството за собствено достойнство на родителите. Родителите му са искали то да бъде нещо повече от това, което е и са го идеализирали, поставяйки неуместно високи изисквания към него или обратно – естествените прояви на детските амбиции са били потискани от родителите, а детето е било унижавано и засрамвано. В такива семейства цари атмосфера на постоянно оценяване, детето чувства, че го съдят непрекъснато и дори в случай на похвала то е усещало фалш, защото „то е добро не само по себе си, а защото е успяло да отговори (покрие) на очакванията на родителите си (този път)“. Освен това, може да възникне ситуация на нарцистична травма, при която само единият родител изисква детето да бъде идеално, а другият родител може да се почувства заплашен, че детето означава твърде много за партньора, и може да омаловажава и засрамва детето, като също нарцистично го наранява, но много по-непосредствено. Това причинява дълбока травма в преживяването на собствения Аз и впоследствие до нарушения в областта на собственото достойнство. Естествената система на обратна връзка и равновесие между амбиции, идеали и възможности не може да се формира и съзрее. В резултат амбициите и идеалите остават завишени, а негативната обратна връзка по отношение на действителните възможности е решително потисната и отречена. Формира се т. нар. „фалшив Аз“, т.е. човек развива онези качества, за които родителите му го ценят или поне не го унижават, докато истинските му нужди и способности са блокирани (т. нар. истински Аз). Фалшивият Аз се характеризира предимно с всемогъщество (омнипотентност) и е единственият източник на чувство за собствено достойнство. Когато фалшивият Аз не се справя с основната задача – да поддържа самоуважението по всякакъв начин, тогава човекът става крайно чувствителен към срам и унижение, чувства своята незначителност, появява се хипохондрия, психосоматични нарушения, чувство на празнота, тежка нарцистична депресия и се ражда усещане за разпад на личността.

-Съвременното общество е консуматорско общество.

Консуматорското общество е общество на недостига, а не на конфликта. Първо, да консумира постоянно може само човек, който изпитва постоянен дефицит, липса, а в същото време иска да получи всичко тук и сега. Затова усещането за недостиг, постоянната надпревара за идеал и съвършенство се експлоатира по най-различни начини. Реклама – „Бъдещето зависи от вас“, „Управлявай мечтите си“. Това е първобитна експлоатация на желанието за всемогъщество и отричане на принципа на реалността. Днес самоуважението най-често се поддържа чрез придобиване на материални ценности. „Когато имам най-големия джип, самолет и яхта в града, ще стана абсолютно самодостатъчен човек“. Разбира се, ясно е, че това е по-скоро „самонедостатъчен човек“. Поради това за консуматорското общество са особено удобни и изгодни  хората с нарцистична патология – те лесно могат да бъдат манипулирани (използвани от хора, които целенасочено налагат тази култура).

-Как изчезнаха от речника и поведението ни ценностите „чест и достойнство“?

По-рано имаше чест и съответно имаше конфликти между желанията и потребността от чест. Разполагайки с интернализираното понятие за чест (зрял Его-идеал), за човек беше много по-лесно да регулира самоуважението при възникнали конфликти (решения за избор) – „но аз съм отдаден на друг (друго, напр. идеал) и ще му бъда верен завинаги“. По този начин душевната патология, възникнала в патриархалното общество, най-често е патологията на конфликта. Днес ние дори не сме забелязали как самото понятие за чест е изчезнало от ежедневието и езика. Спомняте ли си фразата „Честна пионерска!“ – така се казваше не толкова отдавна, но сега няма аналог или може би сега е валидна фразата „Честна търговска!“, „Честна банкерска!“, „Честна дилърска!“, „Честна политическа!“ и пр.

Изчезването на понятието чест и честността като личностна черта не е случайно, а закономерно. Зрелият интернализиран Его-идеал (чест) дава на човек чувство за автономност и му позволява самостоятелно да регулира самоуважението си.  В консуматорското общество това е непозволен разкош, защото то прави човекът свободен и предразположен за взаимно използване. Хората, които уважават себе си, защото са честни, не са печеливши в консуматорското общество, те са излишни наивници. Получава се така, че функцията за поддържане на самоуважение се премества от интрапсихичното пространство навън – „Аз мога да уважавам себе си, защото изглеждам добре, ходя на козметик, имам луксозна кола, скъп мобилен телефон и бицепси с видими татуси.“ Вещите (материалния свят) стават нарцистично разширение и ако човек е без машина в ръцете си (каквото и да е материално) е сякаш е без ръце. Така хората по един естествен начин се включват в този нарцистичен свят, дори и да не са нарцистично организирани. И тъй като в природата и социума няма празни пространства и ако няма наличен Его-идеал, то е нужно на негово място да появи нещо друго – и това е незрял, архаичен Его-идеал, а той по дефиниция е нарцистичен, защото е всемогъщ.

-Как консуматорското общество влияе върху механизмите за регулиране на самоуважението?

Консуматорското общество въздейства по два начина: пряко (непосредствено) и непряко (косвено, чрез институцията семейство).

Как се осъществява прякото, непосредствено влияние на обществото върху механизмите за регулиране на човешкото самочувствие? Консуматорското общество, в което живеем днес, постоянно ни провокира към необуздан стремеж за успех и перфекционизъм. Живеем в непрекъснати сблъсъци, в безмилостна конкуренция.  В резултат на това нарцистичните механизми на всеки човек изпитват постоянна стимулация и определен натиск от обществото (чрез социално сравнение), което при много хора води до нарушаване на адекватния нарцистичен баланс и отключва нарцистична регресия. При определена предразположеност и слабост на механизмите за нарцистична регулация на даден човек, това може да доведе до декомпенсация и влошаване на наличната нарцистична патология.

Как се осъществява непрякото, косвено влияние на обществото върху механизмите за регулиране на човешкото самочувствие?

Съвременното общество оказва непряко влияние върху формирането на нарцистична патология, която се реализира чрез трансформацията на институцията Семейство. Съвременното семейство еволюира от традиционно разширено патриархално семейство към ядрено семейство, в което поради малкия брой членове и малкото деца, емоционалното натоварване и емоционалната значимост на всеки член на семейството нараства значително. Всеки член на днешното семейство става практически незаменим, защото... заместването му е равносилно на разрушаване на семейството. В резултат на това, значително се увеличава степента на зависимост на членовете на семейството един от друг и нараства степента на взаимно нарцистично използване. В този случай друг член на семейството встъпва като допълнение (продължение), като на него се делегират и права и потребности – в резултат психологическите граници се изтриват и строгата йерархична структура на семейната система се разрушава. Това лесно отваря пътя към хаос в ролевите статуси, вкл. детето изведнъж може да се окаже на върха на тази пирамида, държейки власт, която не е в състояние да използва конструктивно поради своята незрялост. В създаденият хаос е възможно да се случи и обратното – да възникне риск от нарцистична употреба на децата. Може да възникне потискане и игнориране на техните собствени потребности за развитие, което в бъдеще неизбежно ще доведе до нарцистични разстройства с различна степен на изразеност в подрастващото поколение.  Така консуматорското общество пряко и косвено формира все по нарастващ брой хора с нарцистична патология, а те от своя страна формират консуматорското общество – така се затваря един порочен кръг.

-Как да реагираме на внесеното отвън, нетипично за нашата култура консуматорско общество?

Потопени в тази нетипична и чужда за българите среда, ние изпитваме постоянен и мощен натиск върху нашата нарцистична система за регулация. Как можем да се защитим от употреба?

Има много възможности, но не всички са еднакво ефективни.

1.Примитивни защити – отричане (това не ме засяга, не използвам интернет, мобилен телефон, не карам кола, нося това, което ми е удобно, а не това, което е модерно);

2.Изолация (напускане на „ринга“ и оттегляне в пустошта (на село, вила и пр.);

3.Регресия (виж филмът „Аватар“).  Какви бяха посланията на филмът „Аватар“ към хората и защо беше толкова популярен? Със сигурност не заради 3D формата. Оказва се, че това е друга история за червенокожите и бледоликите, в която индианците побеждават. Но ако се вгледате внимателно, можете да видите тъгата на човека в един нарцистичен свят на консумация.  Човек, който вече са употребили и продължават да го употребяват, в който не се открива личностна човешка ценност, а се вижда само функция, средство за постигане на цели. Това е типична нарцистична употреба. Филмът открито изразява идеята, че обществото на „евтините джинси и безплатна бира” не може да даде нищо на човек, то не удовлетворява основните му жизнени потребности от любов, разбиране, приемане. И като изход от нарцистичната задънена улица се предлага друг свят, където практически няма граници между хората и животните, между живите и неживите същества, където всички медитират в един импулс и където целият свят е цял, неделим, и където практически няма място за индивидуалност и уникална идентичност. (Започвате ли да откривате връзка с посоката, в която външни за нашата култура сили ни бутат?).

Казано на психоаналитичен език, този изход от нарцистичната безизходица е регресия към симбиотичен стадий, а както е известно, регресията не е най-продуктивната защита. Популярността на този филм се обяснява с факта, че настъпва времето, когато за много хора кризата на нарцистичното консуматорско общество вече става очевидна; мнозина вече разбират, че освен евтини дънки и бира, имаме нужда от още нещо, за да запазим живо човешкото в нас.

4.Превръщане на пасивното в активно – от типа „Мен няма да ме употребяват, защото Аз самият употребявам други хора“. Това е често използвана защита, точно като в параноично тоталитарно общество, където еквивалентът е „няма да ме застрелят, докато Аз разстрелвам  другите“. Като цяло трябва да се каже, че при по-внимателно разглеждане на механизмите на функциониране, консуматорското общество е много близо до тоталитарното общество.

 Тоталитарното общество е параноично общество, в което хората са управлявани с помоща на страх, а консуматорското общество е нарцистично общество, в което хората се контролират с помощта на срам.

5.Защитите са по-продуктивни – например сублимация. Сублимацията е несъзнаван зрял тип защитен механизъм на психиката, при който социално неприемливи (нежелателни, негативни) импулси (влечения, инстинкти, нагон) или идеализации се трансформират в социално приемливи действия или поведение, което впоследствие води до дълготрайна трансформация на първоначалните импулси в позитивни и социално верни действия, които са в ползи на другите. 

6.Наблюдение, разбиране и осъзнаване влиянието на съвременното общество върху механизмите на нарцистична регулация на отделните хора. Всеки процес, поставен във фокуса на осъзнаването, вече губи част от деструктивната си сила. Днес мислим и говорим за това – това означава, че вече не позволяваме нашите граници да бъдат безсрамно нарушавани, вече се съпротивляваме на употребата ни.

Изводи:

1.Консуматорското общество създава хора с нарцистична патология по два начина, чрез:  а) пряко въздействие върху механизмите за регулиране на самоуважението на членовете на обществото и  б) индиректно чрез трансформация на семейната институция.

Днес, след като отворихме вратите за внесеният отвън консуматорски уклон, спокойно можем да говорим за епидемия от нарцисизъм. Хората с нарцистична патология, които веднъж са били употребени, започват да употребяват другите около тях, като по този начин формират и укрепват консуматорско общество, т.е. вече е създаден един порочен кръг.

Семейството също търпи видоизменения и то не само в частта промени в половите роли и разтърсване на семейна йерархия. Върху флага на семейството или семейният герб днес е трудно да се открият ценностите „чест и достойнство“. Те са заменени с призивите „Не!“ на официалния брак“ и „Да!“ на разводите“ – една нова анти-система, в която всеки е употребен и употребява другите.

2.Увеличаването на броя на хората с нарцистична патология в обществото неизбежно води до увеличаване на броя на тези от тях, които търсят психотерапевтична помощ. От тук следва изводът, че всеки консултант и психотерапевт, независимо от  теоретичната си ориентация трябва да има разбиране за нарцистичната патология и как да помогне на такива хора без да не им навреди.  Трагедията на нарцисистите се състои в това, че въпреки че се нуждаят от помощ толкова, а може би и повече, отколкото другите, им е много трудно да я поискат и да я приемат.  Ако се замислим за психодинамиката на нарцисизма, тогава става ясно защо за такъв човек да поиска помощ означава да демонстрира както пред себе си, така и пред специалиста своята незначителност и неувереност, а това е най-болното му място. Следователно нарцистично травмираният човек, който се обръща за помощ, вече е извършил подвиг, защото е дошъл в кабинета. Крехкостта и уязвимостта му, наред с други присъщи качества, правят психотерапевтичната работа с него много трудна. Често работата с нарцистичен клиент приключва, преди дори да е започнала. И в тази ситуация е много лесно за специалиста да каже: „Той е нарцисист, не е възможно да се работи с него“ или „Той още не е готов“. Важно психотерапевтът да бъде честен със себе си – когато един нарцистичен човек го напусне, това означава, че не сме достатъчно компетентни, за да му помогнем.

 

 

Триъгълник на Карпман. Общото между игровия триъгълник на

Карпман и транзакционния анализ на Ерик Бърн

 

Всъщност „триъгълникът на играта“, „драматичният триъгълник“  на Стивън Карпман[1] е обобщен модел на всички невротични игри, описани от Ерик Бърн в рамките на транзакционния анализ.

„Ако искате да спасите котка от зъбобол, стъпете на опашката й“ – това е принципът на всяка невротична игра.

Именно този подход към самата идея за триъгълник осигурява както простота за разбиране на случващото се в човешките взаимоотношения, така и гъвкавост, необходима за работа с всеки индивидуален случай.

Играта е нездравословен начин за задоволяване на определена потребност.

Тя подкрепя житейския сценарий на човека и му помага да стигне до логичния завършек на житейската история, чийто образ още в ранна детска възраст той е създал в подсъзнанието си.

Играта помага за справяне с вътрешното напрежение, причинено от незадоволяване на важни потребности.

Играта никога не удовлетворява напълно и качествено тези потребности.

Най-често играта е необходима само за временно намаляване на вътрешното напрежение, причинено от продължителна фрустрация, поради незадоволяване на жизненоважни потребности.

Играта е бягство от реалността.

Участниците в играта са заети да разиграват своите сценарии и в този момент те не могат да се съсредоточат върху реалните проблеми в живота на всеки от тях. Същевременно те нямат възможност да работят върху себе си и ще затварят очите си за дискомфорта, който изисква духовно израстване.

Играта е бягство от истинските чувства, под защитата на роли или маски.

По време на играта хората изпитва бутафорни, заместващи чувства, които са сурогати на истинските, автентични чувства и те ги отвличат от реалните проблеми.

Хората играят игри, създават драматични триъгълници в почти всяка сфера, където има взаимоотношения. Възможни са триъгълници в любовни, приятелски, семейни, детско-родителски и дори работни отношения.

Всеки втори случай в кабинета на психолог е свързан с невротична игра и триъгълника на Карпман. Затова най-важното, което всеки човек трябва да направи за себе си и за другите, е да се научи да разпознава себе си в играта и да излиза от ролите на триъгълника. Запомнете – да излиза от ролите на триъгълника!

Това ще реши много проблеми в живота на всеки човек и дори той ще помогне на други около себе си, да започнат да излизат от триъгълниците си.

[1] Стивън Б. Карпман – доктор по медицина, ученик на Ерик Бърн. Известен теоретик и практик на транзакционния анализ. Два пъти получава наградата „Ерик Бърн“: през 1972 г. за концепцията на „Драматичния триъгълник“ и „Варианти за избор“ през 1979 г.

По време на играта всички участници могат да сменят ролите си и да заемат всеки от върховете на свой ред. Те също могат постоянно да заемат един и същ връх, но с различни хора. Нека разгледаме всеки от върховете по-подробно.

ЖЕРТВА

Жертвата е човекът, който участва в играта „Ритни ме отзад!“.

Всеки човек изпраща мета-съобщения в пространството от всякакъв вид. Неговите изражения на лицето, походка, жестове, тон на гласа, думи, външен вид – с всичко той съобщава на другите какво очаква от тях. По същество това е покана за игра. „Ритни ме“ е мета-послание на жертвата, което казва на другите, че е готова да приеме лошо отношение към себе си като част от играта (например, жертвите при училищен тормоз или домашно насилие са типичен пример, при който жертвата кани насилника с посланието „Ритни ме отзад!“)

Защо на жертвата не се интересува какво внимание получава?

Когато жертвата за поред път получи порция съжаление от другите, това е вид социално признание (одобрение, похвала, погалване). Тези послания могат да бъдат положителни и отрицателни.

В детството си човек се нуждае от положителни и отрицателни признания от родителите и обкръжението си. Като дете човек се нуждае от положително поглаждане от родителите и околната среда. Други хора отразяват потребността на детето и му казват, че е добро, необходимо, обичано, привлекателно. Те са рефлексивни.  Въз основа на това детето изгражда своята самооценка и своите модели на поведение.

Случва се и обратното – родителите да не дават достатъчно положително признание на детето си. Тогава детето е принудено да прибягва до деструктивни начини за привличане на внимание – да се държи като хулиган или да бъде постоянно нещастно, да си навлича неприятности.

От древни времена психиката на детето работи според един негласен закон: ако родителят не е концентрирал вниманието си върху детето, то е изправено пред смърт. Следователно всяко внимание към детето означава спасение от смъртта. И няма значение, че опасните хищници са нещо от далечното минало. Децата по целия свят правят едно и също – те упорито и последователно продължават да предизвикват пристъпи на агресия у родителите си, само за да бъдат забелязани, т.е., да бъдат във фокуса на вниманието им.

Когато детето не получава внимание или непрекъснато получава преди всичко негативно внимание, то развива житейски сценарий на жертва. То става заложник на играта, наречена „Ритни ме!“. Той изгражда всяко взаимодействие с другите въз основа на тази канава, изхождайки от разбирането и убеждението, че заслужава само и единствено негативно внимание. И по един удивителен начин то наистина получава основно само такова. Това му дава вътрешно право да смята други хора и обстоятелства за виновни за проблемите си, но не и самия себе си. Жертвата по всякакъв начин избягва отговорността за своя  живот. Впрочем, ето една от причините, които правят съвременните млади хора безкритични и неспособни за самонаблюдение (интроспективност).

Самооценката на жертвата е неустойчива, зависи от мнението на другите. По тази причина активността й за подобряване на живота не са й достъпни – тя (жертвата) се страхува твърде много да не сгреши и да получи неодобрение (бягството от неуспех е типичен невротизъм). Тогава всеки път жертвата автоматично (по подразбиране) ще се чувства като „лоша“.

От тук жертвата винаги избира да не прави нищо значимо и намира стотици причини, поради които нищо не може да се направи. Ако жертвата направи нещо, тогава първоначално тя е готова в случай на провал да прехвърли цялата вина на другите. Така психиката й избягва болка от грешката и изкуствено поддържа състоянието „Аз съм добър“.

Жертвата успява да поддържа това състояние, като обвинява другите, т.е. тези другите са „лоши“, а тя е добър човек в сравнение с тях. Буквално: „Аз съм добър, те не са добри.“

Жертвата се разпознава лесно по фразите, които използва, за да обясни какво се случва:

- „Вазата се счупи“ (сякаш сама, без нейно участие),

- „Таксито не пристигна навреме“ (сякаш шофьорът на таксито носи отговорност да вземе предвид възможни задръствания и други проблеми, които могат да му попречат за да стигнете на срещата навреме).

Всеки човек понякога изпада в положението на жертва. Въпросът е в това, колко бързо ще разбере, че е снел от себе си всяка отговорност и я е прехвърлил на други. И тук въпросът е, дали може да си я върне и да започне да действа за свое добро.

Антиподът на позицията на жертва е Автор на собствения си живот.

-Авторът не просто желае да взема решения. Той анализира случващото се, прави изводи, изчислява възможните рискове и носи отговорност. Интересното е, че за автора е много по-лесно да се справи с грешките. Самочувствието на автора не зависи толкова от другите, колкото това на жертвата.

-Авторът дори не мисли да оцени цялата си личност с една-две или дори десет грешки. Той прави грешка и просто научава ценен опит от нея и продължава напред.

-Авторът не търси виновни – той търси начини да коригира допуснатите грешки по оптимален начин. Понякога се справя сам, но понякога има нужда от помощ, но я иска от позицията на равен – без да се унижава, без да получава негативни признание.

-Таксито на автора пристига навреме, защото е предвидил възможността за задръствания. И ако не, той казва: „Не помислих за задръстванията и затова закъснях.“

Авторът има колосално предимство пред жертвата – животът му зависи преди всичко от него.

АГРЕСОР (Преследвач)

За да бъде нещастна, жертвата се нуждае от Злодей.

Такъв злодей става човек, който не знае как да управлява агресията си – той е  преследвач.

Той също извлича изгода за себе си в невротичната игра.

По някаква своя причина той не може да изрази агресия пряко и навреме. Ето защо тя се натрупва извънредно много. И когато преследвачът срещне жертвата тя буквално го посреща с посланието „Ритни ме!“ и агресорът прави точно това. Така той разтоварва натрупаното напрежение. В същото време агресорът не е в състояние да разбере защо се случва така, че натрупва някакъв вид „допълнителна“ агресия.

Агресорът може да бъде активен, т.е., наистина да си изкара гневът на жертвата, но може да бъде пасивен и дистанциран.

Жертвата живее с идеята, че светът е опасен и зъл по подразбиране.

Този филтър на възприятие прави много неутрални неща доста болезнени.

Например, жертвата често възприема умората на партньора като студенина лично към нея. Той спря да ме обича! Той има любовница! В тази ситуация партньорът дори не прави нищо, за да бъде агресор. Но се явява точно такъв за жертвата.

Агресорът може да бъде още далечен или фантомен.

Жертвите са склонни да обвиняват за своите дела дори онези, които наистина нямат никакво отношение към тях.  

Например – правителството. Сега, ако правителството се грижеше добре за своите граждани, тогава жертвата щеше да има по-добър живот. В същото време реалното влияние на правителството върху живота на конкретна жертва е много по-малко от колкото самата жертва може да направи за себе си. С други думи,  агресорът не е с жертвата, но тя така или иначе по свое смотрение продължава да страда и бездейства.

СПАСИТЕЛ

Този играч често изглежда положителен.

Искрено иска да помогне на пострадалия! Но дори и тук всичко не е толкова просто. Той влиза в играта и от желание да се справи със своето напрежение (отново невротизъм!). В собствения му живот съвсем не всичко е розово.

Играта помага на спасителя да се почувства по-добре, без да решава проблеми.

Той се чувства просто като бог, който се опитва да реши чуждите проблеми, но не е готов да се справи със своите.  

Спасителят се чувства по-добре, когато се опитва да спаси жертвата.

Неговото възвисяване става по същия принцип като това на жертвата – той е принуден да обезценява останалите участници в играта.

Той се обединява с жертвата срещу преследвача – и това е логично.

Механизмът следва алгоритъм: Спасителят и Жертвата са добри. Преследвачът е лош. Но за да бъде спасена жертвата, тя трябва да е безпомощна. Следователно Спасителят обезценява Жертвата, като я приема за неспособна да се справи сама с трудностите.

И колкото и тъжно да е, Спасителят прави същото като преследвача, само дето е по-сложно и скрито, но той също „рита жертвата“. Спасителят приема съобщението на жертвата и потвърждава с действията си: „Да, наистина не можеш да направиш нищо сам. Не си достатъчно силен, достатъчно умен, достатъчно красив, достатъчно богат, достатъчно годен …. Няма да успееш."

Най-големият провал на спасителя.

Играта – това е невротичен стремеж за облекчаване на напрежението.

Играта не решава никакви проблеми. Жертвата не се стреми да бъде конкретно спасена, тя иска да бъде спасявана безкрайно.

И в един момен много спасители внезапно осъзнават, че цялата им работа за спасяване на жертвата е безполезна, жертвата попада в нови проблеми и отново коленичи или се притаява на дъното на ямата и е невъзможно да бъде извадена, защото е упорита и не иска да излезе.

Жертвата винаги ще има 33 причини защо всичко, което предлага спасителят, не е подходящо за нея и не може да й помогне. От друга страна Спасителите често биват обхващани от чувство, че са използвани и празни, защото всичките им усилия не водят до резултат, жертвата продължава да страда.

Така една жена се връща при съпруга си алкохолик доста скоро след като всички нейни роднини са й помогнали да се отдалечи от него. Тя не иска да го напусне, намирайки все повече и повече причини, поради които разводът е невъзможен. В същият омагьсан кръг попада и всяка друга жена, жертва на домашно насилие. Парадоксалното в нашумелите напоследък случаи на домашно насилие е в това, че е на лице риск институциите да се превърнат в Спасител за жертвите.

Когато нещата не вървят по сценарий

Грубо казано, жертвата започва играта – тя приканва агресора и спасителя към действие с мета-посланието си. Но поканените може да не реагират по начина, по който жертвата очаква. Например, спасителят няма да се вдъхнови от историята на жертвата и ще откаже да я спасява. Ако това се случи, тогава той автоматично ще стане агресор, а жертвата ще тръгне да търси някой друг, който да я спаси.

Понякога за игара са достатъчни двама играчи. Те просто се редуват, заемайки различни върхове на игровия триъгълник и в определени моменти играят за всяка от трите роли.

Лошите бивши

Не е изключен вариант, при който жертвата просто намира все нови и нови спасители, превръща ги в преследвачи и този конвейер никога не спира.

Това е същата история за всички ужасни бивши:

-Всички бивши работодатели са просто глупаци и невъзможни хора. Колко добре, че жертвата вече не работи за тях. Тя ще се чувства като у дома си на новото работно място!

(Въпреки че всъщност дори тук тя няма да разкрие потенциала си)

-Всички минали съпрузи са морални чудовища. Толкова много сълзи са проляни заради тях! Толкова е хубаво, че сега е наличен този новият, толкова е добре!

(И той скоро ще стане бивш съпруг и морално чудовище)

-Всички минали психолози не можаха да помогнат. Цялата надежда е в новия психолог!

(И този психолог няма да може да помогне, защото от него се иска да спасява, а не да провежда терапия. Той и да иска няма да може да спасява, а ако не иска, веднага ще стане агресор)

Какво да направите, ако попаднете в игрален триъгълник?

Не много хора успяват самостоятелно да проследят подозрителни модели в живота си. Но когато това се случи, те се чудят: какво да правят по въпроса? В крайна сметка как да постъпят иначе?

Всъщност работата за излизане от игралния триъгълник започва с проследяване какви роли играе човек и кога, както и как точно го прави.

След това започва работа с всяка от ролите.

Жертва: трябва да се научите да поемате отговорност за живота си. Необходимо е и укрепване на самооценката. Стабилната самооценка позволява на човек да не се страхува от грешки и да постига целите си. Тогава необходимостта от негативно подкрепление отпада.

Спасител: необходимо е да прехвърлите фокуса на вниманието от живота на други хора към вашия собствен. Трябва да намерите смелостта да отговорите на въпроса: Какво постигнах? Колко съм доволен от това?

Преследвач: за тази роля е важно да работите с агресията – да откриете тригерите, които я задействат и да се научите да я изразявате адекватно на ситуацията и навреме. Също така е необходимо да се научите да не прехвърляте цялата отговорност върху жертвата – максимумът, за който тя е виновна е, че е попаднала под горещата ръка. Въпреки че именно жертвите на агресори често стават причина за лошото им настроение и провали. (За разлика от жертвата, агресорът все пак се освобождава от гнева си към другите – в игра с жертвата).

Какво има зад пределите и отвъд игрите?

Много хора се чувстват объркани, когато мислят за излизане от триъгълници. Но всички живеят така, нали? Това норма ли е? Ами ако спра да играя играта?

Ерик Бърн описва сценрия отвъд игрите с три думи: осъзнатост, интимност и спонтанност.

Тези три явления лежат в основата на истински силните и топли взаимоотношения.

В тях партньорите носят своя отговорност, тук са властелини, защото могат да въздействат достатъчно, не са ограничени от безсмислено спазване на правила, достатъчно са си близки, за да задоволят потребностите си и в същото време не се сливат или поглъщат един друг.

Всеки от тях осъзнава своята истинска стойност и стойността на другия. Ето защо такива връзки са не само много удобни и безопасни – те са изключително изобретателни, подкрепящи и развиващи за двамата.

 /

 

Проверете дали вaшият шеф е психопат.

Въпросник на Робърт Хеър за психопатични черти.

 

Стандартният клиничен тест за психопатия, разработен от Робърт Хеър, оценява двадесет личностни черти в съвкупност, но подгрупа от седем черти определя това, което авторът нарича „корпоративен психопат“ – човек, който не прибягва към насилие, но който има тенденция да бъде „егоистичен, безчувствен и безмилостен в експлоатацията на други хора“. Вашият шеф отговаря ли на това описание? За всеки положителен отговор се присъждат 2 бала, за отговор „донякъде“ или „може би“ – 1 бал, а за отрицателен отговор – 0 бал.

1.Словоохотлив и външно обаятелен ли е?

Той предизвиква лични симпатии и създава впечатление на прекрасен събеседник – убедителен, интересен, но помислете дали е възможно речта му да се окаже твърде гладка и неискрена? Може ли да се представи като истински партньор по време на делова среща, дори и да знае малко за обсъжданата тема? Ласкател ли е? Може ли да убеди колегите си да подкрепят позиция тази седмица и след това да се аргументира също толкова силно за противоположната позиция следващата седмица?

да;  донякъде (може би);  не;

2.Отличава ли се с подчертано високомерие?

Самохвалко ли е? Надменен ли е? Самонадеян ли е? Смята ли се над законите, които са задължителни за „малките“ хора? Държи ли се така, сякаш е уверен, че трябва да управлява вселената?

да;  донякъде (може би);  не; 

3.Можете ли да го наречете патологичен лъжец?

Лъже ли по навик, дори когато е лесно да го хванете, не си прави труда да се прикрие? Когато обещава да ви поощри, казва ли го небрежно, защото вярва, че винаги може да се измъкне, без да удържи на думата си? Гордее ли се със способността си да мами клиентите на организацията?

да;  донякъде (може би);  не; 

4.Той виртуозен мошеник ли е и умее да манипулира подчинените си?

Използва ли своето майсторство в лъжата, за да манипулира колегите си в опит да спечели власт, статус или да ги склони да нарушат технологията, реда или корпоративните задължения? Умее ли умно да „използва“ хората? Може ли да се каже за него, че е особено практичен и находчив човек? Участва ли в измамни схеми, като фалшифициране на счетоводни данни, за да създаде погрешна представа за делата на компанията? Обвинява ли другите за проблемите, които сам е създал?

да;  донякъде (може би);  не; 

5.Умее ли да се преструва?

Остава ли той студен и безпристрастен дори когато някой от колегите ви пострада сериозно, претърпи някаква необратима загуба или сериозно се разболее? Например, проявява ли интерес за него и семейството му, посещава ли го болницата, утешава ли го, готов ли е да окаже подкрепа (материална, финансова, емоционална)? Твърди ли, че е ваш приятел, въпреки че рядко или никога не пита за подробности от вашия живот или емоционалното ви състояние? Явява ли се той един от тези „истински мъже-ръководители“,  които се хвалят как са се справили със своите конкуренти?

да;  донякъде (може би);  не; 

6.Може ли да се нарече безсърдечен?

Случвало ли се е да бъде необуздан или груб към другите колеги? Може ли да уволни служител, без да се притеснява как ще се справя, вече останал без работа? Може ли да печели, като присвои пари или акции, без да се тревожи, че ще ощети някой друг?

да;  донякъде (може би);  не; 

7.Отказва ли да поеме отговорност за собствените си провали?

Винаги ли измисля някакво оправдание? Ако той е обект на разследване за корпоративно престъпление, като счетоводна фалшификация или кражба на акции, той отказва ли да признае неправомерността на действията си, дори когато има сериозни доказателства за неговата вина?

да;  донякъде (може би);  не; 

Интерпретация на резултатите

-1–4 бала – опасенията ви са напразни.

-5–7 бала – бъдете внимателни.

-8–12 бала – Внимание!

-13–16 бала – Бъдете много предпазливи. Потърсете друг лидер.

 

Въпросник на Робърт Хеър за психопатични черти

Характеристиките на психопатите правят невъзможни доброволните дългосрочни връзки с тях. Но ако имате „късмет“ и психопатът е ваш близък роднина, тогава всичко, което трябва да направите, е да приемете горчивата истина и да спрете да се борите с него, изисквайки той да стане „нормален“ – това е просто невъзможно. Важно е да познавате неговите особености за да не бъдете манипулирани, стриктно да спазвате дистанция и постоянно да му напомняте за отговорността за неговите действия. Понякога психопатите са доста успешно социализирани и заемат водещи роли в политиката и бизнеса. Техните особености под формата на липса на морални ценности, отсъствие на емпатия, патологична лъжливост и способност да се утвърждават върху другите, способстват за успешната кариера. С личните отношения всичко е много по-лошо – психопатите не са в състояние да изградят и поддържат дългосрочни отношения. В най-лошия случай те стават престъпници и прекарват по-голямата част от живота си в затвора.

Автор на въпросника е канадския психолог Робърт Хеър, който го прилага за първи път през 70-те години на XX век, при изследвания на затворници във Ванкувър. Резултатите от изследванията, получени от този инструмент се считат за валидни, ако изследването е проведено от квалифициран специалист в областта на клиничното здраве.

Тестът е разработен под формата на въпросник, състоящ се от 20 твърдения, оценяващи различни аспекти на личността и наблюдаваното поведение. Използва се при провеждане на полуструктурирано клинично изследване. При оценката на резултатите от въпросника се използват задължително анамнестичните данни на изследваното лице.

Характеристики на психопатите:

-патологична лъжливост;

-промискуитет;

-жажда за власт  (властолюбие);

-отсъствие на емпатия;

-егоцентризъм;

-импулсивност;

-„обаяние на хищник“ – способност да предразполага хората към себе си (печели доверието им), като отчита техните потребности (интереси) и им предоставя това, което искат, за да ги примами в капан;

-манипулация – използване на други хора, като инструменти за постигане на целите;

-страст и липса на задръжки при нарушаване на правилата;

-неспособност за изграждане на дългосрочни взаимоотношения; престъпност в детството.

Поради патологичната лъжливост на психопатите, този тест се прилага, като вместо изследваното лице, отговорите се дават от специалист психиатър, клиничен психолог или човек, който го познава много добре, като се оценяват на база портрет на личността.

Следват въпросите на теста; до всеки въпрос трябва да се запише съответния бал.

2 – съответства напълно;

1 –съответства частично;

0 – изобщо не съответства.

            Въпросник:

1.Лицето чувства ли се като изключително важен човек?

2.Необходимо ли е на лицето постоянно стимулиране?

3.Доставя ли му удоволствие постоянно да манипулира другите?

4.Способно ли е лицето да лъже за постигане на лични цели?

5.Вярно ли е, че лицето не иска прошка в никакви ситуации?

6.Налична ли е у лицето репутация на обаятелна личност с умения да убеждава другите?  

7.Склонно ли е лицето към слаба демонстрация на емоциите си?

8.Вярно ли е, че лицето не е в състояние да съчувства на другите?

9.Вярно ли е, че лицето не е имало дългогодишна сериозни отношения?

10.Води ли лицето безпорядъчен полов живот?

11.Може ли да се каже, че е импулсивен и живеещ само за днешния ден човек?

12.Склонно ли е лицето към безотговорно поведение?

13.Присъщо ли е на лицето да не поема отговорност за действията си?

14.Счита ли за правилно да се стреми да получи възможно най-много от другите хора?

15.Изпитва ли трудности при контролиране на поведението си?

16.Лицето имало ли е поведенчески проблеми в детска възраст?

17.Присъщо ли е за лицето да не си поставя дългосрочни цели?

18.Лицето има ли опит в престъпна дейност преди навършване на пълнолетие?

19.Лицето нарушавало ли обещания или дадена дума?

20.Има ли опит в извършването на различни престъпления?

Забележка: За да се постави диагноза, това изследване трябва да се проведе от специалист! Все пак, за обща ориентация, текстът позволява една прецизна информираност и ориентация за разбиране и обяснение на причините за странното поведение на човек, което надхвърля нормата.

Оценяване

Максимален резултат по теста –  40 бала. В САЩ трябва да се получи 30 от 40 бала, а в  Обединеното кралство прагът е по-нисък, за да покрие изследваното лице критериите за диагноза.

Ако резултатът е между 30 и 40 бала, е възможно човекът наистина да е психопат и е необходим психиатричен преглед за поставяне на диагнозата.

Някои експерти смятат, че оценка от 20 до 30 бала свидетелства за наличието на психопатични черти, но това мнение не се подкрепя от повечето психиатри.

Много непсихопатични престъпници имат резултат около 22 бала.

Хората без криминално минало обикновено постигат около 5 бала.

 

Противодействие на училищния тормоз. Последици за участниците в тормоза

 

Битува стереотип, който утвърждава, че при тормоз страда само жертвата. Статистиката обаче казва друго. Ето материали от статия на д-р Буч Лоузи (САЩ):

Булери

Децата, които са насилници, също имат трудности да се справят добре в училище, тъй като центърът на техните проблеми е учебният процес. Има мнение, че жертвите на тормоз трябва да имат повече проблеми с усвояването на материала, отколкото тези ученици, които тормозят другите, тъй като жертвите са погълнати от проблема на взаимоотношенията с връстниците си и нямат достатъчно ресурси за учене. Всъщност образователното ниво на училищният булер обикновено е по-ниско от това на жертвата. Ако вземем за показател за образователно ниво способността на ученика да завърши средно образование, получаваме следната картина. Според изследователи (Brown & Taylor, 2008), които са проучвали деца, родени във Великобритания през 1958 г. в продължение на 42 години (извадка от 15 000 деца), са направени заключения, които най-накрая са направили възможно да се разбере има ли отношение опитът от участие в тормоз (булинг-виктимизация ) към събития, като отпадане от училище, завършване на гимназия или получаване на диплома за колеж. От това проучване те установяват че булинг-виктимизацията деца до 11-годишна възраст има малък ефект върху това дали ученикът е завършил средно образование или не, докато децата, които са били идентифицирани като насилници след 11-годишна възраст, са имали значително по-малка вероятност да получат средно образование. В същото време опитът да бъдеш жертва на тормоз се отразява негативно на възможността за получаване на задоволителна заплата в зряла възраст (Losey, 2011).

Жертви

Жертвите на тормоз по правило, но не винаги, са деца, които са чувствителни и неспособни да отстояват себе си. Не тези деца, на  които не е свойствено агресивно поведение, както често се смята, а деца, които нямат настойчивост (упоритост), не знаят как да демонстрират увереност и да отстояват себе си. Най-вероятната жертва е ученик, който се опитва да се преструва, че не е засегнат от обида или жестоката шега, но лицето му го издава (почервенява или става много напрегнато, а в очите му може да се появят сълзи). Деца, които не могат да скрият своята несигурност, могат да провокират повторен инцидент от страна на агресор-властолюбец.

Американското изследване на Дан Олвиус позволява да се разграничат два типа жертви:

Първа категория са тези, които не могат да скрият слабостите си (деца, които са физически слаби, несигурни, емоционално реактивни, тревожни, както и такива, които предпочитат компанията на учители, пред тази на своите връстници). Второ: деца, които без да искат предизвикват негативно отношение към себе си.

Втората категория включва тези, които реагират неадекватно (твърде бурно) на провокации (така че поведението им предизвиква присмех в зрителите);  деца, които са неприятни в общуването поради лоши навици (например небрежност), както и деца, които предизвикват активна неприязън от страна на възрастните.

Последици от виктимизация (опит на жертвите)

(според статията на Б. Лоузи, 2011 г.)

„Булинг-виктимизацията е свързана с по-ниска самооценка и по-високи нива на депресия и тревожност. Индивидите, които са били жертви, имат повече мисли за самоубийство (Dake et.al., 2003; Rivers & Noret, 2010). Самоубийството е рядък изход за младите хора, но за тези, които са жертви на тормоз в училище, рискът от самоубийство нараства значително. Използвайки собствени данни, които събрах от проучване и интервюта с 1900 гимназисти (Losey & Graham, 2004), моите колеги идентифицираха 149 лица, които бяха определени като изложени на висок риск от самоубийство. Тревожен е броят на учениците, подали сигнали за тормоз, както и за суицидни мисли. Само в средното училище проучването установи, че приблизително 95 ученици са били насочени за по-задълбочено изследване чрез клинично интервю с психолог, тъй като са идентифицирани като изложени на риск от самоубийство; 35% (n=17) показват, че булинговото поведение е било значим емоционален стрес за тях. Също така е важно да се отбележи, че тези ученици не са били помолени да опишат подробно какъв вид насилие са преживели“.

На много от нас им е трудно да разберат как младите хора могат да мислят за самоубийство. Има обаче две много разбираеми причини. В случаите на постоянен тормоз, децата може да гледат на самоубийството като на изход от тази задънена улица на страдание. Децата, които са безмилостно тормозени, не виждат надежда за разрешаване на проблема. Преживяването на страдание и безнадеждност се засилва от специфични ирационални мисли. Смъртта изглежда единственият начин да избягат от отчаянието и болката, причинени от унижението и отхвърлянето от връстниците. Често младите хора вярват, че проблемите им са непреодолими, но са сигурни, че хората около тях, техните родители и приятели също страдат заради тях и техните неуспехи. Следователно тяхното напускане на живота, според тях, може да помогне на тези, които обичат. Тъй като чувстват живота си като бреме за себе си и за тези, които обичат, те вярват, че избирайки самоубийството, освобождават своите близки от това да бъдат бреме за тях.

В допълнение към риска от самоубийство, жертвите на тормоз изпитват по-високи нива на стрес. Те са по-склонни да изпитват главоболие, нарушения на съня, болки в корема, безпокойство, тъга, лош апетит и нощно напикаване. Тормозените деца имат три до седем пъти по-висок процент на депресия (Fekkes, Pijpers, & Verloove-Vanhorick, 2004). Таблицата по-долу показва, че булинг-виктимизацията увеличава последиците за здравословното състояние, като нарушението на съня и депресията бележат особено високи нива. Интересно е, че нарушенията на съня имат висока корелация с депресията. Както показва таблицата, жертвите са три пъти по-склонни да изпитат главоболие и тревожност, два пъти по-вероятно е да имат проблеми със съня, стомашни болки и напрежение и е осем пъти по-вероятно да изпитат тежка форма на депресия.

Децата, изложени на булинг-виктимизация, също са по-склонни да развият психотични симптоми. Това е особено вярно, когато децата са обект на постоянен, упорит тормоз. В същата степен, в която тормозът става по-хроничен или тежък, психотичните симптоми стават хронични или тежки (Schreier et al., 2009). Нека да припомним случая с тийнейджъра Майкъл Карниал, който напада училището си в Падука, Кентъки с оръжие. Той е твърдял, че е имал психотични симптоми и може дори да е изпитвал симптоми от шизофреничен тип (според апелационните документи) по време на нападението в училище, въпреки че е смятан за вменяем за да бъде изправен пред съда. Карниал е разказал, че е бил подложен на тормоз, преди да нападне училището. Възможно е тормозът да е усилил неговите психотични симптоми.

Последиците от виктимизацията имат отрицателно въздействие върху живота за много дълго време. Възрастните, които преди са били жертви на тормоз, имат значително по-високи нива на депресия и по-ниски нива на самооценка, повече проблеми със социалната изолация, социална тревожност, самота, безпокойство и дори антисоциално поведение (Олвеус, 1993). Младите хора казват, че често си спомнят и мислят много за своите преживявания на тормоз, въпреки че са далеч от местата, където се е случил тормозът и от хората, които са участвали в него. В проучване сред студенти първокурсници (Duncan, 1999) приблизително половината от учениците заявяват, че са били жертви на тормоз в някакъв момент от детството си; повечето посочват, че годините им в средното училище са били най-лошите. 46% от тези студенти продължават да си спомнят и мислят за своите преживявания като жертви. Последствията за жертвите, които са били тормозени като деца, могат да се простират и дълго след юношеството. Датско проучване на мъже, родени през 1953 г. (Lund et al., 2008) установява, че възрастни мъже, които си спомнят, че са били тормозени в училище, са значително по-склонни да бъдат диагностицирани с депресия в средната възраст (на възраст 31–51 години) и да имат симптоми на тежка депресия след 51 години (Losey, 2011).

Зрители (наблюдатели)

Най-лошото при тормоза е въздействието му върху тези деца, които не участват активно в него, върху свидетелите. Тормозът провокира негативни черти у хората, причинявайки психодинамика от най-нисък вид. Защо?

- Тормозът е заразителен.

- В него се оказвате принудени да избирате между силата и слабостта (жертвите често изглеждат смешни и жалки), всъщност никой не иска да го свързват със слабите.

- Бързо води до състояние, в което вече не чувствате лична отговорност, провокира ви просто да правите като всички останали.

- Страданието на жертвите се повтаря отново и отново и вие забелязвате, че вашите чувства на състрадание стават по-притъпени с течение на времето (Olweus Bullying Prevention Program, САЩ (2011), цитирано в Losey, 2011).

Дан Олвеус, схема на ролеви взаимоотношения в ситуация на тормоз (от „Програма за превенция на тормоза”, САЩ, 2011)

В ситуация на тормоз в училище по-голямата част от децата са наблюдатели. Те също се нуждаят от сериозна помощ, за да осмислят преживяването. В този случай разговорът с всяка категория участници в ситуацията (виж схемата) ще бъде различен. Трябва да помним, че всички зрители, които са свидетели на тормоз, било то ученици, учители или технически персонал, дори и да не се намесят или да реагират, изпитват голям психологически натиск. Свидетелите на тормоз често изпитват страх в училище, както и чувство, характерно за жертвите на травмата – безпомощност пред лицето на насилието, дори и да не е насочено директно към тях. Те може да се чувстват виновни, че не са се изправили срещу или в някои случаи, че са се присъединили към тормоза. Всичко това може постепенно да промени училищните отношения и нормите, правейки ги цинични и безмилостни към жертвите (Олвеус, 1993). Тези последствия за зрителите-очевидци правят процеса на противопоставяне на тормоза в дадено училище много усложнен.

/

 

Съвременният нарцисизъм се превръща в епидемия.

Психоаналитичен подход.

 

Консуматорското общество, в което живеем днес, постоянно ни провокира към перфекционизъм и неудържим стремеж към успех. Нарцистичните механизми на всеки човек изпитват постоянна стимулация и определен натиск от страна на обществото. При определена личностна предразположеност, това може да доведе до влошаване на съществуващата нарцистична патология.

Ако в началото на  XX век типичният пациент на психолозите бяха хора с истерична организация на личността, средата на XX век се характеризира като „шизоиден свят“, то съвременните психолози и психоаналитици казват, че днес проблемът нарцисизъм, се превръщат в епидемия. Явно е, че завършва епохата на Едип, като епоха  на табута, символични забрани и норми, които трябва да се спазват стриктно. Идва ерата на консумацията, удоволствието и насладата, провъзгласена с призива: „Правете каквото искате“. Подобен призив естествено води до състояние, в което човек не иска нищо, защото просто не знае какво още и още да иска. В крайна сметка, ако нещо е забранено, тогава човек се стреми да преодолеете тази забрана и да компенсира.

А какво се случва когато не е забранено?

Тогава на сцената излиза един самовлюбен Нарцис или „черен квадрат“, по думите на немския философ Петер Слотердайк – човек, който се стреми към едно от двете неща: към интензивно саморазрушение или към консумацията.

Терминът „нарцисизъм“ води началото си от древногръцкия мит за Нарцис. През 1914 г. Зигмунд Фройд посвещава отделно изследване на нарцисизма. В работата си „За нарцисизма” той описва ново разбиране за нарцисизма като „либидна инвестиция в „Аз“-а.

Фройд твърди, че на основа принципа за съхраняване психичната енергия, съществува равновесие между Аз-либидото (любовта към себе си) и обектното либидо (любовта към другия), като колкото повече се усвоява (консумира, употребява, използва) едното, толкова повече се изчерпва (изтощава) другото. С помощта на разбиранията за либидото Фройд обяснява нормалното и патологичното развитие на човека, тясно свързвайки го с влечение към живота и удоволствието (Ерос) и стремеж към смъртта (Танатос). По-късно понятието либидо започва да се пренася към всички видове любов: към децата, към себе си, към родителите и т.н.

„Негово величество детето“

Нарцисизмът следва да се разпознава и разграничава като първичен и вторичен. Под първичен нарцисизъм повечето автори разбират състоянието на новородено, което не прави разлика между себе си и външните обекти. В началото на живота детето не може да обича нито себе си, нито някой друг – просто защото няма цялостност на собствените усещания. Всяка част от тялото му са отделни импулси, които не са свързани помежду си: устата крещи, стомахът клокочи... То възприема дори майка си като част от себе си – когато го взима на ръце, тя се изправя с неговите крака и т.н. То усеща себе си всемогъщо, тъй като всичките му потребности са напълно задоволени. Майката притичва на всеки негов плач и детето е сигурно, че има толкова власт над нея, колкото например над собствената си ръка или крак. Благодарение на пространството, което майката създава около него със своето присъствие, грижа, нежност, детето развива „еуфорично” състояние на удовлетворение и сигурност, ражда се усещането за собственото му съществуване. „Усмихват ми се, когато ям, прегръщат ме, когато плача...“ Всички тези преживявания кристализират в едно нещо: „Обичан съм“. В последващия живот, когато човек е изправен пред сериозни стресови ситуации, той многократно ще се изкушава да се върне към първоначалното идилично чувство за сигурност (да регресира, защото „там е топло и уютно, там съм защитен и удовлетворен“)

Фройд пише: „При наблюдение отношението на любящите родители към детето си, не можем да не забележим оживяването и възпроизвеждането на техния собствен, отдавна изоставен нарцисизъм. Техните чувства, както е известно, се характеризират с надценяване на обекта, което силно показва техния нарцистичен произход. Те приписват на детето всички съвършенства, които трезвото наблюдение не потвърждава и пренебрегват неговите недостатъци – с тази тенденция е свързано отричането на сексуалността на детето.  Родителите се отказват в полза на детето от културни придобивки и възкресяват в неговата личност своите предишни претенции. На детето се купуват по-добри вещи от тези на родителите; то не трябва да бъде подлагано на необходимите изисквания на живота. Болестта, смъртта, безработицата, неизбежното ограничение на желанията не трябва да засягат детето; в негова полза следва да се променят законите на природата и обществото за да му харесат. То е сърцевината на вселената: „Негово Величество Детето“, каквото самите ние някога сме мечтали да бъдем. Детето е предназначено да осъществи несбъднатите мечти и желания на родителите си – да стане герой вместо баща си или да се омъжи за принц, като закъсняла компенсация за стремежите на майка си. Нарцистичната позиция на родителя отслабва „Аз“-ът, намиращ се под натиска на реалността, тогава детето се превръща в безопасен начин за задоволяване на нарцистичните импулси. Родителската любов, толкова трогателна и по същество детска, не е нищо повече от възобновяване на нарцисизма, трансформиран от любов към „Аз“-а в любов към обекта, но сега безпогрешно разкриващ себе си“.

Фройд разбира вторичния нарцисизъм като процес на отнемане на либидото от обектните натоварвания (обектната любов) и обръщането му обратно към „Аз“-а. Нарцисистът вече не желае да възнаграждава обекти в своята среда и се свива, фокусирайки се върху възстановяването на увреденото си самоуважение. Ако нарцисизмът на детето, благодарение на психически здрави родители, се развива по правилния начин, тогава в тийнейджърската възраст „реалният свят“ и „въображаемият свят“ се отделят на известно разстояние един от друг.  Такъв тийнейджър може да се занимава с творчество, той е жизнерадостен, изпълнен е с надежди, амбиции и с енергия за бъдещи запознанства и постижения. Той е готов да преодолее трудностите на реалния свят. Ако родителите не успеят да се справят със задачата за възпитанието, тогава тийнейджърът оставен на милостта на „ранения“ нарцисизъм. Той е депресиран, потиснат, светът му изглежда враждебен и животът няма перспектива. Ежедневието не носи удоволствия и детето е принудено да се защитава. За да направи това, в своята психична реалност то регресира към началните стадии на психично развитие.  Собственото тяло отново става център на Вселената. То се превръща или в основен източник на удоволствие и гордост, или в основен проблем, като тяло, което не отговаря на идеалите. „Моето тяло = моят свят“: „тялото ми е идеално = светът изглежда идеален“ и обратното. От тук става ясно защо значителен брой хора, дори доста след подрастващата си възраст, са завладени от манията за съвършенство на собственото си тяло – „Изпълни това, което родителите ти не са направили“. Тази категория възрастни (началото е още в етапа на подрастваща възраст) са уязвими на разнообразни абнормности. Обсесивното мислене за тялото, като източник на удоволствие и обект на енергийна фиксация, отключва анорексия, булимия, трудности и аномалии в търсене на полова идентичност и др., които практически са опит за консумация на себе си (татуси, пиърсинг и пр.)

Консултативен и психотерапевтичен опит

В консултативната и психотерапевтична практика случаите на нарцисизъм са най-различни – от невъзможността да се получи удоволствие от живота и работата, през неумението да се обича, до хомосексуалните тенденции поради неувереност в собствената си сексуална идентичност; от ситуационните нарцистични реакции до нарцистично организираната структура на психиката.

По същество работата за оказване психологическа помощ на нарцистичен клиент е работа с човек, който има затруднения в общуването с другите и при който се наблюдават симптоми на отстраненост или грандиозност, а често и двете.

При определени обстоятелства нарцистичните клиенти са способни да развият силен пренос (трансфер), който се характеризира с ангажираност на клиента със себе си и възприемането на събеседника (в случая психотерапевта) като част от себе си, а не като независим човек със собствени мисли и чувства. Особеност при преноса на „нарцисиста“ е неутолимата му жажда за огледално отражение на неговия грандиозен „Аз“ от емпатиен (благосклонен, симпатизиращ му) слушател и чувството му за безопасност в присъствието на всесилната родителска фигура (в случая психотерапевта). Този пренос възпроизвежда процесите от първите години от живота, предоставяйки на психолога ключ за разбиране на ранните деструктивни преживявания на клиента. В тази ситуация психологът трябва да направи за клиента това, което родителите му не са направили за него в детството. Той трябва да изслушва внимателно клиента, да му даде възможност да говори пространно, да покаже, че се интересува от казаното, да приема, подкрепя, хвали клиента, като по този начин засилва нарцистичната му самооценка. Необходимо е да се даде възможност на клиента да преживее пропуснатото в ранна детска възраст внимателно и подкрепящо отношение на родителите. И след като този пропуснат етап от развитието на клиента бъде компенсиран, на тази база могат да се преодолеят последващи нарушения.

Алиансът на психологът с нарцистичен клиент винаги е много крехък, тъй като терапията създава ситуация, в която неговото и без това крехко самоуважение намалява. За психолога е много важно да демонстрира на „нарцисиста“, че той (психологът) е обикновен човек и той също може да прави грешки, но в същото време не се измъчва от угризения на съвестта.

Нарцистичната личност изпитва силен срам в ситуации, които възприема като заплашителни за своя Аз. Затова психологът трябва да е чувствителен към дълбоката вътрешна болка на нарцисиста, за да бъдат адекватни неговите интервенции.

 

 

Противодействие на училищния тормоз.

Психологически особености на учениците, упражняващи тормоз

 

От клинична гледна точка е разбираемо, че инициаторите на тормоза (булерите) са деца с нарцистични черти на характера. Основната особеност на нарцисиста е стремежът за власт и самоутвърждаване за сметка на другите. Да си „готин“, да имаш авторитет сред връстниците, като човек, на когото никой нищо не може да направи. „Нищо няма да ми направиш“ е скритото послание, което минава през цялото поведение на такъв ученик. Важен факт е, че поведение, насочено към утвърждаване на власт над някого или нещо, става все по-често срещано. Стотици учители потвърждават този факт. Властолюбивите ученици се делят на активни и пасивни властолюбци.

Активните жадни за власт постоянно обиждат не само съучениците си, но и учителите. Те ги предизвикват отново и отново. С помощта на думи и действия те сякаш ги атакуват. За тази цел могат да използват различни тактики: да правят всичко много бавно, да не обръщат внимание на напомнянията за време, да предават недовършена работа, да вдигат шум, докато другите работят. Понякога мърморят ругатни, когато им поискат нещо и дъвчат дъвка. Те могат просто да игнорират изискванията на учителя или да се съгласят да направят нещо, но с очевидно негодувание.

Пасивните гладни за власт се държат коректно с учителите, но се самоутвърждават върху връстниците си или по-малките ученици.

По правило властолюбците не действат без публика. Имат нужда от свидетели на силата си. Те провокират учител или връстник пред публика от зрители и дори учителите смятат, че ако загубят тази публична битка, тогава в очите на тези зрители или дори на цялото училище те ще останат етикетирани като „губещи“ за останалата част от учебната година. А как се чувства обектът на присмех, провокация или откровена грубост? Всички, които властолюбецът е избрал за цел, винаги са под заплаха и под натиска на подобни възможни ситуации. А това предизвиква безпокойство и напрежение.

Активните властолюбци имат за мишена не само учениците, но и педагозите.  Много учители споделят, че активните нарцисисти са способни буквално да „побъркат“ целия клас.  Как става това? Ето някой техни форми за самоутвърждаване:

а) Някои от тях са постоянно недоволни и изразяват това недоволство силно и на глас. Учителите знаят много вариации на темата „Не можете да ме накарате да правя това. VIIб клас няма нужда от това. Няма да го направя."

б) Друг вариант е да проявят „синдром на адвокат“. Властолюбците не са груби, те говорят учтиво и приятелски, но предлагат напълно нелогични основания за своето „лошо“ поведение. „Нали няма да правя това самостоятелно? Без това не ми остава много време. По-добре да повторя формулите“ или „Мога ли да не отговоря днес? Отговорих в последния урок, видяхте, че знам тази тема!“ Тяхното дружелюбие често обърква учителят и той отстъпва. Повторните опити водят до обезценяване на учителя и той бързо губи контрол, раздразнен от словесната им акробатика.

в) Трети не устройват публични сцени, но все пак правят това, което искат, а не това, което се изисква. Те не показват явна конфронтация и не говорят много. Вместо това те се усмихват на учителя и ни казват това, което той иска да чуе. След това наистина правят каквото са наумили.

г) Търсещите власт често се прикриват зад хитри маски, например, те искрено разказват на учителя за своя мързел, който им пречи да си пишат домашните и с който ученикът се опитва да се бори, за болести и постоянно възникващи извънредни обстоятелства. Искреността и самокритичността, съчетани със съжаление, обикновено впечатляват повечето учители. Ако тези нарцистични деца казваха истината, тя щеше да бъде проста и да звучи така: „Вие не означавате нищо за мен с вашите уроци, точно както не ме интересуват правилата на това училище.“ Те са изкусни манипулатори и особено ловки в изработването на сценарии, като не рискуват да говорят директно, а по този начин многократно успяват да се изплъзнат, преследвайки своя интерес.

Реакцията на учителя спрямо властолюбивото поведение е важен маркер, че си има работа с потенциален булер.

Има два съществени признака, които учителите трябва да разпознават и по които лесно могат определят дали определено поведение е властолюбиво – емоционален и поведенчески.  Става дума за емоциите на учителя и неговия първичен инстинкт, автоматичен импулс. Първият признак са емоциите на учителя в отговор на „номера“, като гняв, възмущение, объркване поради неговата безпомощност или дори страх. Вторият признак е естествен импулс за незабавно спиране на поведението, може би дори чрез физическо действие, като разтърсване, удряне или хващане за ухото на ученика, който действа по този начин. За справяне с тези импулси на педагога му е нужен съзнателен устойчив волеви контрол върху емоциите и поведенческите реакции.

Реакцията на ученика към възпитателно влияние също красноречиво говори много за факта, че става реч за властолюбец. Когато педагогът се опита да спре поведението на булера, ученикът се вдъхновява и точно тогава влиза в конфронтация. „Не можеш да ми направиш нищо!“ - това е предизвикателство, което се хвърля в лицето на учителя, дори и да не казва нищо на глас. Тук следва да се има предвид една особености на властолюбивите ученици (впрочем, типична за всеки нарцисист) – те дълго време изучават поведенческите реакции на всеки учител, наблюдават го какво прави автоматично при различни сигнали и са установили наличието на устойчиви патерни на поведение. Опирайки се именно на този опит, те изграждат сценария и обосновават тактическите си подходи, като експериментират – те подават към учителя точно определен сигнал и очакват с любопитство неговата заучена реакция. Когато пристъпят към конфронтация, те продължават да натискат този бутон, докато не се уверят, че всички присъстващи (публиката) са видели: те спрат натиска не защото са били принудени, а защото самите те решават това, поради постигнатата цел – удовлетворението от властта.

Източници на мотива „жажда за власт“

Откъде идва всичко това? За развитието на нарцисизма в съвременното консуматорско общество е писано много. Има все повече деца, които имат нужда да се утвърждават чрез власт. И затова има няколко причини.

Една от тях са съвременните социални отношения. Ако по-рано отношенията на господство и подчинение бяха разбираеми и икономически оправдани (съпругът поддържаше жена си и беше глава на къщата, работодателят можеше да уволни упорит подчинен), днес всеки иска равни права. Днес йерархичната подредба в системите пращи под напора на либералният индивидуализъм, скрит зад маската на свободната инициатива. Еманципацията на жените, появата на многобройни организации и неформални групи хора, всяка от които се стреми към власт, вкл. членовете на най-малката социална структура – семейството и извоюваните равни права, доведоха до положение, при което вчерашната система, изискваща законопослушно поведение, себеконтрол в рамките на морално-етични правила, уважението на авторитети, вече не са така ясно и отчетливо представени от правила в очите на детето. Настъпи дефицит на ясно диференциран полово-ролеви модел и определеност на социалните роли.

По-рано ученикът трябваше стриктно да съответства на подчинената си роля: да учи добре и да бъде послушен и учтив, а учителят трябваше да бъде строг, но добронамерен съдия. Сега всичко се е променило: ролите са заменени от междуличностни отношения и учителят се интересува от въпроси като „Какво искаш?“, „Какво ще правиш?“, „От какво имаш нужда?“. Тези насилствено наложени концепти разрушиха стройната йерархична система, в която всеки знаеше мястото, функциите и отговорностите си, а на нейно място се появи „бяло петно“. Днес в обществото няма нито един конструктивен модел на безусловно подчинение на авторитет. Децата, получили отвсякъде (родители, училище, обществото като цяло) подкрепа, поддръжка, разбиране за удовлетворяване на потребностите си, постепенно усвоиха и утвърдиха един стабилен консуматорски модел на мислене и поведение, централно място и решаваща роля в който играе личното Его и собствените нужди. Именно този консуматорски модел формира фалшиво разбиране за всепозволеност и властолюбие със силно изразен индивидуално-егоистичен акцент, последица от което е отсъствието на конструктивен модел на уважението към авторитетите. Това е една от основните причини днес децата да не умеят и да не желаят да се подчиняват.

Друга причина за разпространението на властолюбивото поведение е модата на „силната личност“.

Силна личност, непобедим герой, на когото никой и нищо не може да диктува, боец ​​– това са героите на днешния ден. Деца и родители четат книги със заглавия: „Как да станеш победител“, „Как да постигаш успех и да влияеш на хората“ и др. Учителите обръщат голямо внимание на развитието на индивидуалността и способностите, като наблягат на постиженията, а децата са поставени в състояние на непрекъсната конкуренция. В резултат се появи нова ценност – лична сила.

И при тази вменени отвън нови ценности, при липса на правила и норми, децата попадат във вакуум, който създава морално-етичен и субординационен хаос, в който буквално лудее вътрешното дете – децата започват да бъркат значенията. Понятието за „силна личност“ за тях може да означава не толкова власт, равна на самоконтрол над собствената личност и отговорност (характер, слабости и т.н.), а по-скоро власт над другите хора. Така те се самоутвърждават не в отношенията със себе си, а в отношенията с другите. Учителите и съучениците се сблъскват с такова наивно разбирано самоутвърждаване в класната стая. И учителят трябва да е готов да отговори компетентно и професионално на лудориите на властолюбивия и да научи ученика да прави разлика между истинската лична сила и властолюбие. Ако един учител се научи да прави това, атмосферата в класната стая ще допринесе за растежа на тази лична сила и свобода.

Учениците с властолюбиво поведение не стават непременно насилници, но насилниците идват от тази категория деца, така че те се нуждаят от специална бдителност от страна на учителя. Те се отличават с настойчивост, хитрост и изобретателност. Отношенията им с жертвата могат да се представят като игра с котка и лист хартия на конец. Те сякаш й предлагат стръв, изкушавайки я. Те провокират, учителят иска да хване насилника и вече му се струва, че успява да го направи, когато булерът бързо издърпват въжето, предизвиквайки смущение и объркване. Такива ученици винаги точно избират времето, мястото и повода за борбата си за власт, дебнат и атакуват в онези моменти, когато жертвата е спокойна, предварително опознали нейните слабости (стандартни реакции).

Когато става дума за многократно и продължително повтарящи се случаи на иницииране на тормоз (повече от 6 месеца), винаги се касае за клиничен случай: такъв булер вече е развил разстройство на личността, заболяване на личностното развитие, описано в Международната класификация на болестите. Разстройството на личността (personality desorder) е дълготрайно нарушение на личностното развитие, включващо определен начин на виждане, разбиране на определен тип ситуации и себе си в тях, както и поведение, което се формира като система от заучени копинг-реакции (за справяне) в определен тип ситуации.  Началото на развитието настъпва на 5-6-годишна възраст, като до голяма степен зависи от неправилното възпитание, а психофизиологичното предразположение има значителен принос за формирането на такава патология. В случай, че още в ранна възраст се държи сметка и се обръща прецизно внимание на комуникацията с детето, като се вземат предвид неговите индивидуални характеристики, практически винаги може да се предотврати развитието на разстройство на личността.

 Нарцистичното личностно разстройство се характеризира с тенденция за доминиране в отношенията и широко разпространен стремеж за получаване на власт за самоутвърждаване, последното обикновено за сметка на други хора, отношенията с които не представляват или имат практически незначителна ценност за нарцисистът. Самоутвърждаването е крайно необходимо на нарцисиста, защото за него това е „нарцистична храна“, чрез която той преживява собствената си значимост и величие – без нея той е нищо. Жаждата за власт, ревността, завистта и обидчивостта са типични и добре познати преживявания за него, а собствената си ценност той усеща единствено на фона на обезценяването на другите.

В съвременната консуматорска култура, при буквалното божествено преклонение и възхищение от властта, обикновено подобни личностни черти (възглед за света и себе си)  се считат за положителна способност на човек да бъде гъвкав и бързо да се адаптира към обстоятелствата – качества и поведение, които са етикирани със стереотипи, като: „Бъди успешен, за да живееш добре!“,  „Бъди себе си, за да бъдеш успешен!“, „Бъди предприемчив и гъвкав!“

В клиничната практика терапията за тази диагноза е дългосрочна – над пет и повече години. Всичко това не означава, че училището не може да направи нищо.

Съвет на учителите! Опитайте се да спрете да хващате въжето. Вместо това използвайте два принципа на превенция:

-Избягвайте директна конфронтация.

-Позволете на учениците (организирайте, насочете, насърчете) да упражняват  власт чрез конструктивни проекти и да ръководят по позволени начини.

/

 

Дебилността[1] се превръща в новата социална норма

 

Властта на дебилите[2]

До какво води разпадането на социалните връзки и изпадането на все повече хора извън езиковата игра? Защо съвременният човек, който следва формалната конструкция на логиката, но не разбира смисъла е дебил? С какво общуването в социалните мрежи е коренно различно от реалния живот и защо социалните мрежи са местообитания за дебили. До какво може да доведе десоциализацията на все повече хора?

В началото на миналия век френския изследовател Де Грееф провежда експеримент (проба) с лица със задръжки в психичното развитие. По-късно Л. С. Виготски предлага резултатите от опита на френския изследовател, да бъдат наречени на негово име „Симптом на Де Грееф“.

Експеримент на Де Грееф

При проведени опити, позволяващи на умствено изостанали да се групират както пожелаят, се оказало, че възникват асоциации, при които напълно слабоумните се обединяват и дружат с тези, които са малко по-умни. При това групиране, когато трябва да оценяват другите, слабоумните поставят себе си на първо място, своите идоли на второ място, а здравите хора и възпитателите са поставени на последно място. Дебилите не са в състояние да оценят нормалните хора. Във връзка с тези резултати Де Грееф отбелязва следното:

„Тази липса на критично отношение към себе си, тази повишена самооценка наистина представлява особено любопитен феномен в историята на развитието и структурата на личността на дебилите“. По-нататък Де Грееф свързва този феномен с неразвитото социално разбиране при дебилите.  Изследователят остроумно казва: „Всичко, което надхвърля разбирането на дебила, му се струва глупаво. Ето защо той е толкова егоцентричен в оценката на собствения си ум. За един имбецил, смята де Грейф, гениалността се крие в психологическите граници на дебилността“.

Олигофренията е диагноза. Думата „олигофрен“, изречена в публичната реч се приема за обида, ругателство, това е мръсна дума, политнекоректна, но всъщност означава простичкото наименование за „малоумие“ (слабоумие).

Най-тежката форма на олигофрения е идиотията. Идиотът е човек, който има толкова малко съзнание, че не е в състояние да се справи с прости неща (те ходят трудно, мучат и т.н.).

Другата форма на олигофрения е имбецилност. Имбецилите поне разбират речта, опитват се да се грижат за себе си, могат да знаят най-простото броене и са способни на някакъв вид адаптация.

Най-леката форма е дебилност (в две разновидности: а) агресивни (зли) и б) салонни). В нашият случай интерес представляват „салоните“. Те говорят глупости, смятайки, че говорят умни неща „в салона“ или се настаняват в екрана на телевизора – това както и да е, но си имаме работа с диагноза.

Дебилът разбират речта, но не разбира нейния смисъл. Той дори е в състояние да реагира на импулси, може да чете и пише – най-интересното е, че сред тях има дори учени. Той има способността да развива рационални качества, но основната му бариера е неспособността да разбира смисъла. А смисълът вече е философски проблем, който е изследван от късния Витгенщайн.

Дебилът е човек, който разглежда формалната конструкция на логиката. Той се движи според логиката, но не я съотнася към житейската ситуация. Дебилът може да участва в обществени дейности, но може да игнорира връзките между явленията, семантичното, смисловото поле. Дебелизмът е специална форма на мислене, която следва външното, игнорирайки вътрешното.

Каква е езикова игра според Витгенщайн? Това е състоянието, в което се раждат обозначенията. Например, на базара хората се пазарят за дадена стока и техният разговор се случва именни там, той е свързан точно с тази ситуация. Дебилът има достъп до езика, но няма достъп (не открива) до смисъла.  

Злият дебил се стреми да постигне битови желания и да задоволи непосредствени импулси, независимо от условностите. Има много такива в политическия елит и сред рейдърите[3], които действат на принципа „Искам и получавам“. Турболентният дебил е толкова очарован от себе си, че напротив, трудно реализира желанията си.

Да бъдеш зад пределите на езиковите игри означава да си в дълбините на своята индивидуалност. Но това не обяснява ли диагнозата идиотизъм в психиатрията? (като крайна форма). Идиотизъм – от гръцки, “idiotos” – „единак”, човек без родство, лишен от социални връзки с колектива. И колкото повече става индивидум, толкова повече се идиотизира.

Друго приложение на философията на дебелизмът са социалните мрежи, които се различават от обичайната ситуация с това, че там няма езикова игра. Там няма ситуации, към които да принадлежим всички заедно. Когато влезем в мрежата, ние веднага заемаме позицията на дебили, намиращи се сред дебили – защото всеки коментар е извън контекста на езиковата игра. Ние веднага се озоваваме във външната орбита на диалог, разговор, дискусия и в тази орбита оставаме (като човек, който току-що влиза при напълно непозната компания – той разбира фразата „дайте ми чаша“, разбира какво казват, но в началото той е извън езиковата игра на тази компания и затова се държи като дебил). В интернет всички са дебили и нямат колективно смислово единство. Поради това всички те попадат в месомелачката на манипулацията.

След социалните мрежи дебелизмът мълниеносно се пренася и вече се е настанил в медийната културата, която презентират себе си чрез дебили.

Ако в епохата на Дельоз антропологическата „норма“ беше шизофренията, то сега тя е дебелизъм.

Нашето общество върви по пътя на догматичен дебелизъм!

Нашето общество постепенно превръща дебилът в норма – и той не изпитва нито угризения или липса на смисъл.

Изграждането на изкуствен интелект означава изграждането на глобален дебил, който разбира речта и е способен на рационална дейност, но това, което е недостъпно за него е семантиката.

Пол Мишел Фуко: „В този случай тъпоумието е просто „отсъствие на разбиране и способност за съждение“ в най-чист вид, най-висшето поражение на разума в най-висшите му функции. Този недостатък обаче сам по себе си не е първичен. Работата е там, че разумната душа (чието разстройство се изразява в слабоумие), поставена в тялото, образува между него и себе си определен смесен, междинен елемент; в това смесено, същевременно разширено и точково, телесно и вече мислещо пространство, свързващо разумната душа и тялото, се разпръсква anima sepsisitiva sive cogroea – носител на промеждутъчни, опосредствени способности на човека: въображението и паметта; именно въображението и паметта са тези, които осигуряват на ума всичките му идеи или във всеки случай, елементите, които позволяват тези идеи да бъдат формирани; и когато телесното им функциониране е нарушено, тогава intellects acies, „сякаш воал покрива погледа му, който най-често става тъп или поне помрачен“.

Според Пинел, „разликата между тъпо- и слабоумието най-общо се свежда до противопоставянето на неподвижност и движение. При идиота „всички функции на разума и нравствените чувства“ изглеждат като парализирани в хибернация; умът му е замаян в някакъв ступор. Обратно, при слабоумието най-важните функции на ума осигуряват работата на мисълта, но тази мисъл е за празнота и в празнота, и в резултат на това е крайно подвижна. Слабоумието е като че ли чисто движение на ума, лишено от съдържание и постоянство, някакъв вид вечно бягство, незабавно изтривано от паметта: Бърза и непрекъсната промяна или по-скоро редуване на отделни несвързани идеи и постъпки, повърхностни и безпорядъчни емоции, придружени от пълно забравяне на предишното състояние."

[1] В зависимост от тежестта на умствена изостаналост (олигофрения), се разграничават следните форми: дебилност, имбецилност и идиотия. Ако дебилността е слабо изразена, детето може да не се различава по нищо от връстниците си по външен вид. Механичната памет и емоционално-волевата сфера са съхранени. Вниманието обаче е засегнато – много трудно се привлича и фиксира. Запомнянето е бавно и нетрайно. Трудно се разбират логическите връзки между обекти, понятията „пространство, време“ и т.н. Чести се срещат нарушенията на речта (забавяне в развитието, изкривяване на звуците, граматически изкривявания, малък речников запас). Обикновено не могат да преразкажат прочетеното или чутото или най-много да възпроизведат отломки.  Надделяват емоциите, които са актуални в момента. Действията са неконцентрирани, импулсивни, развива се негативизъм. Не могат да се справят с общообразователната програма. Възможна е социална адаптация и участие в самостоятелна работа.  С натрупването на социален опит, до 40-годишна възраст дебилите обикновено се „разтварят“ толкова много в обществото, че са трудно неразличими.

[2] Власт на дебилите – движение (вълна) за приватизация, либерализъм, индивидуализъм е движение към идеала за всеки дебил.

[3] Рейдер – специалист (често престъпник), участващ в организиране смяната на собствеността на предприятие (корпорация, дружество, бизнес). Рейдерството (от английското raid „нападение“ или raider „рейдер“ нападател, рейдерско поглъщане) неприятелско поглъщане на предприятие против волята на неговите собственици (които имат преференциална позиция в това предприятие) и/или неговия ръководител. При това може да има или да няма фалшифициране или кражба на официални документи на дружеството, част от имуществото му, печати, подписи, включително електронни, опити за изнудване или заплахи за убийство; в последния случай служителят-рейдер може да фабрикува наказателни дела срещу бизнесмена. Рейдерската дейност понякога включва и корпоративен шантаж („greenmail“), който е технически законен, но може да се счита за действие, което граничи с етичното.

 

Проба на Де Грееф (самооценка на детето в група)

 

Цел: да се определи характера на самооценката на детето.

Форма: групова.

Възраст на участниците: ученици от 1-2 клас.

Ред за работа: Преди прилагането на методиката се провежда занятие с деца на тема „По какво се различава поведението на лошите и добрите деца, какви качества имат“. Методиката се изпълнява с всички деца наведнъж, но може и индивидуално. На децата се дават листове хартия – формализирани бланки А-4 и моливи. В процеса на представяне на инструкцията е необходимо психологът да се увери, че всички деца правилно разбират кой кръг кого представя.

За улеснение (особено за деца, които не могат да четат) контурът на всеки кръг или вътрешната част на самия кръг може да е изпълнен с различен цвят. Ако децата могат да четат, тогава в кръговете се записват: а) Учител, б) Аз и в) Съученик (име). Бланката с кръговете може да бъде показана с чертеж на дъската или с мултимедия. С други думи, вземат се всички мерки учениците да разберат правилно инструкцията. Важно е и трите кръга да са с един и същ диаметър.

Инструкция: „Пред всеки от вас на листа има нарисувани три кръга: кръгът със зелен цвят, който е в средата между другите два кръга сте вие.  Намерихте ли такъв кръг? (психологът проверява дали всички са открили правилния кръг). Кръгът с червен цвят, който е вляво от вас е вашия учител. Намерихте ли го? Покажете. (психологът проверява дали всички са открили правилния кръг). Кръгът със син цвят представлява вашия приятел. Покажете ми този кръг. (психологът проверява отново). Внимание! От вас се иска следното, от всеки кръг трябва да начертаете надолу една линия. От този, който според вас е най-добрият (най-умният) от вас тримата, трябва да спуснете най-дългата линия. От този, който е най-лошият, най-късата. А от този, който не е най-добър, но не е и най-лош – средна линия.“

След изпълнение на тази задача всяко дете се интервюира индивидуално и се иска да обясни решението си. Интервюто с едно дете отнема 4-5 минути. При събиране на информацията може да се използват асистенти, като предварително се подготвят за провеждане на структурираното интервю.

Обработка и интерпретация на получените резултати

В опитите си Де Грееф разкрива неадекватно повишената самооценка при деца с умствена изостаналост. Тези деца са били склонни да нарисуват най-дългата линия от кръга, представящ себе си. Симптомът на повишената самооценка на Де Грееф е открит именно при деца с умствена изостаналост.  

Възникването на този симптом при деца с понижен интелект се обяснява с присъщата за тях висока емоционална оцветеност на собствените им оценки и самооценки, което се обуславя от общата незрялост на личността.

Според А.И. Липкина (1976), обикновено още в първи клас всички деца рисуват най-дългата линия от кръга, който представя техния учител. Когато се решава кой да получи средната линия и кой да има най-късата линия – изследваното лице или неговият съученик – предимство по правило има този, който учи по-добре.

Ако резултатите на детето се различават от този най-често срещан модел за оценка, не трябва да се правят прибързани заключения за умствена непълноценност на детето. Тази проба, както всяка друга, задължително трябва да бъде съпроводена от беседа с детето, по време на която се изясняват причините за неговите действия и решения.

През началната училищна възраст се наблюдава известна динамика на самооценката. Първокласниците и второкласниците (особено на двата полюса – слабите и отличниците) показват изразен стремеж донякъде да се надценяват: а) слабите ученици, както показва последващата беседа – поради нежеланието им да бъдат включени в „треторазредни“ ученици; б) отличните ученици – поради страх да не се разклати в някаква степен позицията им в класа, която много ценят. Обикновено тези деца, които чертаят по-дълга линия от своя кръг, много открито заявяват по време на интервюто, че са по-добри от другите (или другите учат по-лошо).

 

Противодействие на училищния тормоз.

Как да възпитаваме децата, за да не станат жертви на насилие или насилници?

 

Не правете неща, които възпитават у децата толерантност към насилието. Децата трябва да знаят, че това е недопустимото поведение спрямо тях, така че ако попаднат в ситуация на насилие да са наясно, че това не е нормално и трябваше да получат помощ.

В текста са представени няколко примера за често срещани грешки, допускани от възрастните в обикновени ежедневни ситуации и оценка за степента на негативните последици, засягащи формиране личността на детето.

1.„Разбор“

Засяга всички неизяснени ситуации на критика и обвинения, при които детето не получава разбиране от хората, които се надява да го разберат.  В училището е възникнала ситуация. Последвало е „наказателно“ обаждане до майката.

Майката заема позиция: „Обиди ли детето?“, „Какво направи, за да ти се скара учителката“, „А защо си взел играчката?“, „Не трябва да говориш с другите по време на час“

Защо е опасно?

Детето се учи да вижда в себе си причината за недостойното поведение на другите хора и така се формира комплекс на жертва.

В бъдеще – това може да доведе до факта, че една жена, която е жертва на насилие от съпруга си, искрено ще вярва, че тя е провокирала агресията, а агресорът ще се научи, че за всяко нещо може да я атакува.

Правило

Отговорността за насилието винаги е на насилника.

Няма извинение за лошото поведение.

……

2.„А ти му кажи...“

Вие коментирате разговорите и отношенията на детето си с други хора и съветвате. Постоянно давате наставления на детето си „на кой, какво да каже или какво да направи“ – това е опека, която детето не е поискало.

Защо е опасно?

В бъдеще – може би партньорът на вашето дете ще направи същото в зряла възраст. Вашият син или дъщеря просто няма да разберат, че подобно поведение е недопустимо, а най- често именно с контрол на общуването започва психологическото насилие в семействата.

……

3.“Е, обичам те!“

Детето моли да го пуснат, да не го прегръщат, да не го целуват и в отговор чува: „Аз съм татко ти, обичам те, искам да те целуна!“ или отивате на гости и принуждавате детето да целуне баба си и дядо си против волята му.

Защо е опасно?

Искате ли дъщеря ви да се предаде на 14 години, когато някой 18-годишен започне да й внушава: „Обичам те“? И тя със сигурност ще отстъпи, защото точно така се е държал баща й с нея.

В бъдеще – искате ли синът ви да бъде задържан за опит за изнасилване на 20-годишна възраст, само защото свикнал с факта, че „Не“ не означава нищо за него и не го отказва от опита да целуне някого.  

Правило

Правото на детето на телесна неприкосновеност е свещено! „Пусни ме“ – означава пусни ме. "Не“ – означава не. Научете се да казвате „Не“. Научете се да спирате, когато получите отговор „Не“  

……

„Той е просто дете!“

Защо е опасно?

Детето получава извинителна стратегия за всяко неприемливо поведение, само защото е „дете“.

В бъдеще – приемане на насилието за норма в детска възраст, ще се проектира в бъдеще като оправдание при насилие на мъже срещу жени.

……

 „Погрешно си разбрал!“

Детето казва, че го обиждате, а вие в отговор казвате, че „то е любимото ви дете, не можете да го обидите, така му се струва?“ Това е „двойна връзка“ –  тя винаги е противоречива.

Защо е опасно?

Детето се научава да не взема предвид собствените си чувства, а да се ръководи от чувствата на другите. „Какво говориш, ти си моята любима жена, как бих могъл да ти изневеря или как мога да те мамя!" – искате ли това бъдеще за дъщеря си? Отричайки чувствата на детето, вие го учите да не се доверява.

В бъдеще – когато порасналата дъщеря се окаже в трудна ситуация вече в семейството си, всички ще й кажат: „Как можа да не забележиш?“ Опасност се крие още и в това, че детето няма да се научи да уважава чувствата на близките, самото то ще ги накара да страдат.

……

„Мисли позитивно!“

Вашето момиченце се чувства зле в клуба, в който е било записано? Тя харесва гимнастиката, но не харесвате момичета в клуба? Момчето ви иска да спортува спортни танци, но не харесва подигравките на момичетата. Вие заемате позиция:  „Мисли позитивно!“, „Гледай от положителната страна на нещата“, „Имаш късмет, че те приеха в клуба, при недостиг на места“, „Ти харесваш гимнастиката / спортните танци! Помисли за доброто! Баба ти също ти се смее, но тя те обича!“

Защо е опасно?

В бъдеще – в отношенията с партньорите си, детето ще игнорира недостойното отношение към себе си. Да той пие, удря, но носи заплата и т.н.

……

 „Той не е искал да те обиди / нарани!“

Друго дете преднамерено е счупило играчката на вашето дете? Друго дете докато играете игра, е ритнало в корема вашето дете? Друго дете е посипало с пясък главата на вашето дете.

Вие винаги заемате позицията „Нищо мамо, той не е искал да те нарани“, „Не е искал да те обиди / навреди.“

Защо е опасно?

Тази позиция е оправдание за насилието. Детето-насилник, чувайки от майката на детето-жертва тези оправдания на лошото си поведение наблюдава, чува и усвоява тази защитна позиция.

В бъдеще – То спокойно може да каже с чист и искрен поглед „Не исках да обидя!“  и ще продължи да обижда. Ако не са искали да обидят, тогава би било неприлично да бъдете обиден.

……

 „Харесваш му“

„Мамо, защо Петьо ми досажда, дразни и бута през цялото време?“

 „Защото той те харесва.“

Защо е опасно?

Това вярно ли е? Досажда ли й, защото наистина я харесва? Може би защото иска да си играе с нея? Но вярно ли е? Момче не обижда момиче, защото я харесва! А защото то не знае как да каже директно, че иска да играе с нея. То не знае как да изрази нормално своята симпатия.

Момичетата свикват с факта, че „бутането, дразненето, досаждането означава да обичаш“, а момчетата свикват да изразяват симпатия (интерес, желание за близост) чрез унижение, а не чрез внимание, грижа и мили думи.

В бъдеще – „Мога да търпя, ако ми досаждат и обиждат, но ме харесват. Не е нужно да обръщам внимание на това, въпреки че се чувствам зле“.

……

 „Какво носиш на гърба си?"

Ако редовно правите критични коментари за външния вид и облеклото на детето си, то ще свикне, че обсъждането, критиките, оценяването на външния вид на другите е нещо нормално.

Защо е опасно?

В бъдеще – Дъщеря ви няма да разбере, че нейният избраник се държи ужасно с нея, критикувайки фигурата й...

……

„Излишна учтивост“

Пияница  пристъпва към вас и детето в трамвая? Някой се държи грубо с вас в магазина? Учител или по-възрастен роднина ви назидава как да възпитавате детето си (всичко това в негово присъствие)?

Вие сте възпитани, не искате конфликти, страхувате се да не бъдете груби. Обсебени сте от прословутата модерна толерантност и се усмихвате мълчаливо.

Защо е опасно?

Детето ви наблюдава и се научава да толерира нарушаването на личните му граници, без дори да се опитва да ги защити.

В бъдеще – „Трябва да бъда търпелив!“, „Не трябва да се излагам, не и сега!“, „Аз съм по интелигентен, ще замълча!“, „Не бива да му обръщам внимание, ще стане голям скандал!“

……

 „Ами дупето?“

Вашето дете не е съгласно с вас? Отказва да направи нещо? Решението – заплаха за удар или шамар.

Защо е опасно?

Можете да удряте – нападението е най-добрият аргумент.

В бъдеще –„Трябва да слушам този, който удря“, „За да постигна целта си, трябва да удрям“.

 

Противодействие на училищния тормоз.

Методика за определяне нивото на комфорт на учениците „Кръгове“

           

Методиката е предназначена за деца от I до IV клас. Предварително се подготвят формализирани бланки за всеки ученик и преди началото на изследването се раздават. Изследването е групово, като се осигурят условия децата да работят самостоятелно, без да гледат едно от друго. Преди началото на изследването психологът показва как да се изпълни теста, като чертае на дъската (показва на екран) формализираната бланка. Изследването започва само тогава, когато учителят е убеден, че всички са разбрали инструкцията.

Инструкции. Тези кръгове ти помагат да разбереш дали ти е добре или зле в училище. Ако си прекарваш добре в училище, никой не те тормози, никой не те насилва и имаш добри приятели, постави твой знак в центъра на кръга. Може да бъде знак „+“, сърчице, кръгче, точка или нещо друго, което ти ще избереш за себе си.

Ако се чувствате много зле в училище, поставете този знак в последния кръг.

Ако се чувстваш различно – понякога зле, а понякога – добре, можеш да поставиш знакът във втория – повече добре, отколкото зле или трети кръг – повече зле, отколкото добре.

Не забравяй, че колкото по-далеч от центъра на кръга си поставил този знак, толкова по-зле се чувствате в училище.

Оценка на резултатите. Преброява се броят на учениците, които са поставили маркировка в зоната на благополучие и неблагополучие.

-„Зона на благополучие” – кръгове 1 и 2 от центъра.

-„Зона на неблагополучие” – 3 и 4 кръга от центъра.

Изчислява се процентът на децата по ниво на комфорт: център – високо ниво на комфорт; 2 кръг – средно ниво; 3 кръг – под средното; 4 кръг – ниско ниво на комфорт.


/

 

Противодействие на училищния тормоз.

Три нива на антибулингова работа в училището

 

Работа срещу тормоза в образователните институции е на три нива. След диагностицирането може да се започне разработване на първата версия на програма против тормоза. Още на този етап от работата трябва да бъдат избрани ключови фигури измежду неравнодушни възрастни, работещи в училището, за да се създаде антибулингова институция (Комисия, Комитет, Съд на честта, Съвет на старейшините, Съвет на бащите, Съвет на справедливостта и др. имената могат да бъдат всякакви, но внимателно търсете сърцати и отдадени педагози с вътрешна мотивация; не всеки учител е годен за тази дейност!).

Ако е възможно, би било от голяма полза да се включат външни специалисти (психолози, които знаят как да работят с този проблем) и родители. Те не са част от училищния състав и това им позволява обективност и прецизност в антибулинговата работа. Нещо повече, включването на независими специалисти и родители позволява балансиране на антибулинговата институция и я предпазва от състояния на „залитане“ в посока неглижиране, омаловажаване и повърхностно отношение към сигналите за тормоз или заемане на едностранчиви позиции в полза на един или друг елемент от структурата на тормоза. 

I. Работа на общоучилищно ниво

Първата стъпка: направете „дежурствата“ на учителите по време на междучасията постоянни, обърнете специално внимание на „рисковите зони“ – онези места в училищната сграда и на територията на училището, където са възможни актове на тормоз, обсъдете възможността за видеозапис в тези зони.

Цел: нито един случай на тормоз не трябва да остава незабелязан; булерите не харесват гласността и публичността.

Втора стъпка: училището трябва да разработи правила за поведение за всички ученици, претърпели тормоз, както за жертвите, така и за свидетелите: какво да правят, къде да отидат, на кого и под каква форма да докладват.

Цел: оповестяване и разясняване позицията (отношението) на училището към тормоза; развитие на доверие у учениците в „силата на училището“; организиране на условия за информиране за всеки факт на провокация, обида, физическо насилие, изнудване, заплахи и др. и насърчаване на учениците към заявяване на тези факти.

Трета стъпка. Учредяване в училището на антибулингова институция, чиято компетентност е да се занимава с фактите на тормоз. В съставът й се включват уважавани  авторитетни възрастни (педагози, психолози, социални работници, родители, представители на местното самоуправление и др.)

Цел: справедливостта се превръща в нещо видимо, тя има сила и власт, но не прилага ответно насилие.

Четвърта стъпка. Провеждане на учебен тренинг с всички възрастни (вкл. помощния състав – охрана, хигиенни работници, служители по поддръжката, готвачи, магазинери и други лица, обслужващи обекти в района на училището, които се посещават от учениците по време на учебния ден), работещи на и около територията на училището. Всички замесени лица следва да получат  инструкции какво да правят, ако станат свидетели на случай на тормоз (булерите по правило не изпитват страх от помощния персонал или служителите в столовата и действат открито пред тях). Имайте предвид, че формата на обучение напомня не толкова на психологически тренинг или педагогически съвети, а учение по пожарна безопасност или гражданска защита, т.е. на принципа „прави –  едно, прави – две и т.н.“

Цел: всеки възрастен трябва да стане контрольор и да знае точно какво да прави при първите признаци на тормоз.

Пета стъпка. Проведете родителска среща в училище, за да информирате родителите за ясната позиция на училището по отношение на тормоза и безкомпромисните правила по отношение на булерите. Помолете родителите да се включат в работата в различни роли, например, като членове на антибулинговата институция и други.

Кадри и ниво на подготовка на персонала

Образователната институция отговаря за специално повишаване квалификацията на педагозите  в три направления:

1.Как учителят може да изгради конструктивна комуникация в случаи на нарушаване на дисциплината, така че деца с различни личностни особености да работят и учат продуктивно в класната стая. Цел: да научи учителите на правилна комуникация, да ги запознае с особеностите на мотивацията на „трудните“ ученици и даде ориентировка за принципиално различните поведения – провокативното и предизвикателното от една страна, и тормоза, от друга.

2.Как да се създаде атмосфера на взаимопомощ и толерантност в класната стая, в която е възможно открито да се обсъждат „наболелите” въпроси.

3.Как конкретно трябва да постъпи учителят, ако в класа има тормоз (момичета създават  „приятелска група“ срещу друго момиче; момчета се присмиват или подиграват същия ученик; един от учениците става все по-изолиран и самотен и т.н.). За решаването на тези проблеми се разработват специални програми за класните ръководители.

Забележка: В педагогическата литература са описани парадоксални случаи на педагогическа некомпетентност. Например, много популярен е случай с ученически клас, в който ученичка (13 г.) се е отделя физически в класната стая, премествайки масата си в дъното на помещението, на разстояние 2-3 метра от останалите. В това състояние ученичката е работила в продължение на месеци, до случайно посещение на училищния психолог в класната стая. Парадоксалното в случая, че нито класният ръководител, нито друг учител е разпознал в това обезпокояващо поведение признак за наличието на тормоз.

П.  Работа на ниво клас

1.Учителите трябва да осигурят първа помощ на жертвата и свидетелите. Много е важно пострадалият ученик да разбере, че има на кого да разчита. Жертвите на тормоз имат остра нужда от външна подкрепа, тъй като, идеята, че жертвата може да се справи сама със ситуацията (без външна помощ) е мит. За да направите това трябва:

-Поговорете с ученика – обяснете му, че това, което се случва се нарича тормоз.

-Разкажете му как функционира тормозът и му обяснете, че не трябва да се чувства така, сякаш нещо не е наред с него или че той е виновен за нещо.

-Вдъхнете му увереност, че вие, заедно с него и други учители и деца (може и психолог) възнамерявате да действате, за да спрете тормоза възможно най-скоро и да го предпазите от агресия.

-Получете съгласие от ученика и от родителите му, и започнете да действате заедно с други учители!

2.Учителите трябва да информират и обясняват какво е тормоз и каква е позицията на училището и вашата лична позиция по този въпрос. Проведете разговор във вашия клас. Учениците трябва да знаят какво е тормоз и още:

-че най-вероятно в началото всичко е започнало от оставена без внимание враждебност;

-че за тормозът е присъща груповата динамика;

-че никой не може да се счита за невинен в тормоза, тъй като винаги има: изпълнители, помагачи, наблюдатели;

-че в груповата динамика на тормоза, страничните наблюдатели играят много важна негативна роля и стават съучастници на този, който е започнал тормоза.

3.Учителят трябва да обясни на децата, че в случай на тормоз е необходимо да се обърнат към някой, който може да помогне. Това може да е учител, училищен психолог, приятел, непознат, специалисти в консултативен център и др.

Цел: Жертвите често се срамуват от това, че са били подложени на унижение чрез тормоз и затова страдат мълчаливо сами. Важно е те да говорят за случващото се с възрастен, на когото могат да се доверят. Общуването през интернет (например онлайн консултиране) също може да бъде изключително полезно за възстановяване на увереността в себе си и намиране на начини за излизане от порочния кръг (често повече прилича на спирала) на тормоза.

4.Позицията на учителите трябва да е ясна и недвусмислена. Те трябва да защитят и подкрепят жертвата, да проведат интервюта с извършителите на тормоз (избирайки метод, подходящ за ситуацията) и да ги включат в активно участие в прекратяването на тормоза (вижте метода „Без обвинения“)

5.Правилата за борба с тормоза за целия клас трябва да бъдат приети след съвместно обсъждане от целия клас и да служат като превантивна мярка. Като превантивна мярка трябва да бъдат разработени и приети общи правила срещу тормоза за целия клас.

6.Учителите са длъжни да се научат да оценяват тежестта на тормоза в случаите на физическо или тежко психическо насилие, да търсят помощ от антибулинговата училищна институция, представители на полицията и др.

Ш. Работа на ниво отделни ученици

 Учителите (класните ръководители) трябва да развият:

-умение за провеждане на разговор с извършители и жертви и техните родители;

-творчески, систематичен подход на учители и родители при решаване на проблеми в случаи на тормоз;

-помощ от неутрални ученици (вижте метода „Без обвинения“);

-помощ и подкрепа от родители за родители;

-преместване на ученици в друг клас или училище – в краен случай, ако други методи не работят;

-ползата от училищен психолог – работете с жертвата на тормоз, за развитие на самооценката, корекция на някои „неприятни“ навици и включването им в микрогрупи.

Извод: Като цяло стратегията за работа на ниво класна стая трябва да бъде системна, а не ситуационна.

Как да се помогне на жертвата?

-Заедно с други ученици създайте списък с твърдения, които ясно изразяват протест срещу тормоза и публикувайте този списък в класната стая (или в цялото училище).

-В ролева игра изиграйте ситуации на тормоз, които са се случили и тренирайте да се държите в тях спокойно, но уверено.

-Гледайки се в огледалото, се научете да казвате спокойно и уверено „Не“,  „Оставете ме на мира“, „Конфликт няма да има“. Така насилникът, търсещ признаци на слабост в жертвата, получава решителен отпор.

-Помогнете му да се научи да ходи, да се държи изправен, да излъчва увереност, вместо да се движи прегърбен, да се оглежда уплашено и т.н. Когато насилникът търси и избира своята жертва, езикът на тялото е от голямо значение. Жертвата изпраща невербални сигнали на насилника, като му казва: „Аз съм слаб и не мога да се защитя“.

-Използване на хумор – много е трудно да тормозиш човек, който не иска да приеме тормоза на сериозно.

-Препоръчайте, ако е възможно, жертвата да бъде в група от други деца или близо до наставник (шеф) по-голям ученик.

-Уверете го, че той, като жертва на тормоз, няма вина за това.

-Покажете на детето, станало жертва на тормоз, че е обичано. Много често такива деца не вярват, че са способни да се харесат на някого.

-Помогнете да се отърве от лошите навици, които допринасят за тормоза (например навикът да се отделя от другите; да се промъкват наоколо; да изхвърлят неща на други деца от бюрата им и т.н.).

- Подкрепете силни страни на детето-жертва. Например на такъв ученик може да се даде някаква задача в клас (например поддържане на работата на видеопроектор), с която той ще се справи добре. Така ще помогнете да повиши самоуважението си и ще получи признание от другите деца

Модел за разговор с жертвата

Цел: да помогне на детето за изясняване на истинското състояние на нещата и да формира правилно нагласа към тормоза.

(Първо трябва да съберете информация)

Стъпка 1. „Какво е налично?“

Разберете как жертвата вижда случващото се: „Забелязах, че общуваш нормално с момчетата от класа, но когато дойде еди-кой си, другите се отдръпват, сякаш не те познават... така ли е?"

Стъпка 2. „Как се отнася жертвата за това?“

Попитайте за отношението и преживяването. Ако жертвата не може да каже нищо (не чувства или не намира думи), психологът може първо да каже за собствените си чувства: „Това, което казваш, наистина ме трогва. Впечатлението ми е... / Ако бях на твое място, щях да почувствам това и това.” (Споделянето на болезнени чувства смекчава тежестта на преживяването.)

Стъпка 3. „С какво по същество се сблъскваш? Какво се случва с теб?“

Изяснете какво точно разбира детето. Тук психологът води жертвата след себе си: „Доколкото разбирам, тормозът е започнал без причина / след това и това. Как виждаш всичко това?

Стъпка 4. „Как се отнасяш към това? / Как оценяваш това ?”

Тук психологът излага своята позиция: „Това, което ти се случва, е много лошо, не може да се постъпва така с хората. Не може да се нараняват другите, независимо какви са те“. Обяснете какво се е случило: „Това е тормоз. Тормозът е...” „Добре е, че каза на майка си за това“ или „Жалко, че не каза на майка си за това.“

Стъпка 5. Поканете детето да говори. Какво мисли то за това?

В заключение, няколко думи за опасните „залитания“. В борбата срещу тормоза е важно да поддържате способността да не омаловажавате случващото се. Запомнете, винаги всичко е по-сложно, отколкото ни се струва през „черно-бялото“ възприятие, а именно:

В ситуация на тормоз има много участници и различни роли. Вътрешните роли на жертвата и булера могат да се променят. Някой, който е бил жертва, може да стане булер и обратното.

При опростено, черно-бяло мислене: винаги има една жертва и един или повече насилници. В ситуация на тормоз трябва да намерите типичните модели на неприемливо поведение и неприемливи правила на играта и да ги разрушите. Търсете какво поражда тормозът отново и отново. Мислете за динамиката на порочния кръг и търсете начин да разкъсате веригата.

При опростено, черно-бяло мислене: трябва да откриете причината за тормоза и след това да действате по съответния начин (накажете насилника, защитите жертвата).

Има различни гледни точки и истини, които са приемливи за хората в дадена ситуация. При опростено, черно-бяло мислене: има една „истинска“ история за тормоза, която трябва да се открие и разбере. Персоналното описание на тормоза е тясно свързано с индивидуалния опит, именно той определя субективното възприятие и индивидуалното поведение.

При опростено, черно-бяло мислене, тормозът е обективно възприет факт. Има една гледна точка и един правилен начин за действие.

Обкръжението – учители, родители, предишни истории, свързани с негативни преживявания – влияят върху процеса на тормоз.

При опростено, черно-бяло мислене: тормозът е проблем, който съществува само за насилника и жертвата.

Ситуациите на тормоз са динамични, сложни и дълготрайни. Невъзможно е да се знае точно за причините и следствията. Говорим за постоянно взаимно влияние между тях.

При опростено, черно-бяло мислене: когато насилникът е наказан и жертвата е подкрепена, тогава проблемът с тормоза е решен.

 Проективен рисунъчен тест на Ерик Вартег

На съвременния етап от развитието на психодиагностиката изследователите все повече се обръщат към некласическите и постнекласическите методологии. Тези методологии предоставят теоретична обосновка на холистичните методи за оценка на личността и завоюват все по-уверени позиции в психологическата наука. Целите на психодиагностиката постепенно стават все по-сложни психологически образувания. В некласическата методология специално място заема проективната психодиагностика, отношението към която се е променило доста през последните сто години. Ако при създаването на първите проективни тестове към тях се възлагат големи очаквания по отношение на способността им да опишат целия комплекс от индивидуални характеристики на личността, то в средата и края на ХХ век тази позиция е заменена от груба (и често неоправдана) критика. В момента преобладава прагматичното отношение към проективните тестове – границите на областите на тяхното приложение вече са доста ясни. От една страна, вече не се предполага, че тези методи могат да заменят психометричните въпросници, от друга страна, не трябва да се игнорира необходимостта от тяхното използване в цялостно (холистично) описание на личността и идентифициране особеностите на несъзнаваното при изследване на лица в детска възраст и т.н.

Една от най-незаслужено пренебрегваните проективни техники е рисувателният тест „Вартег“ – проективна техника за изучаване на личността, с помощта на първоначално зададени стимули – елементи от незавършени рисунки, насърчаващи изследваното лице да ги завърши. Тестът принадлежи към категорията на експресивно-конститутивните методи за изследване на личността, това е техника на незавършената рисунка, която предоставя на експериментатора богат материал за интерпретация.

Диагностичната цел на теста е да изследва структурата на личността във връзка с базови функции на емоциите, динамиката, контрола на взаимодействието с реалността и др. Тестът е създаден от австро-германския психолог Ерик Вартег през 20-30-те години на ХХ век. Теоретичната основа на теста е теорията на архетипите на K.Г. Юнг, в съответствие с която при тестирането, в графичното изображение се проектират  аспектите на личността, които са свързани с предполагаемото колективното несъзнавано [7]. Опитът от миналото и настоящето, игнориран или забравен, може да излезе графично, разкривайки се в символични образи. Според юнгианските представители, колективното несъзнавано на индивида е резервоар от латентни образи, това е аспект на примитивната психика – образи, които човек е наследил от своите предци. По този начин съдържанието на колективното несъзнавано определя поведението на индивида. Според Юнг, колективното несъзнавано се състои от архаични, първични елементи, наречени архетипи. Архетипите съдържат опита на цялото човечество, като се започне от нашите най-древни предци, предразполагайки ни да реагираме по определен начин на настоящия си опит.

Според теорията на К.Г. Юнг, архетипите, вкоренени в първобитно-общинният период от човешката история, се откриват за анализ чрез тяхната проекция на трансперсонално ниво под формата на образ. Представянето на образа (репрезентацията) е свързано, от една страна, със спонтанната активност на несъзнаваното, а от друга, се определя от текущата ситуация и нейната оценка от страна на съзнанието. Ситуацията стимулира възникването на релевантни елементи от скрития материал и потиска появата на нерелевантен материал. Следователно архетипният образ е отражение на реакцията към конкретна ситуация, в която работят както съзнаваното, така и несъзнаваното.

Освен това, значително влияние при създаването на теста „Вартег“ е оказала гещалт-психологията, мистичната философия, философията на целостта „Ganzheit“, както и изобразителното изкуство от онова време.

Тази проективна техника е една от най-популярните методики в Латинска Америка, скандинавските страни, Италия и немскоезичните страни, но е малко известен в англоезичните и страните в Източна Европа. Историята на създаването на методиката и съвременното състояние на разработването на теста са отразени достатъчно подробно в две сравнително скорошни статии: „Кратка история на теста за рисуване на Вартег“ (A Brief History of the Wartegg Drawing) на Е. Ройвайнен [13] и „Рисунъчен тест на Вартег“ –  литературен обзор и мета-анализ на надеждност и валидност“ (The Wartegg Zeichen Test: A Literature Overview and a Meta-Analysis of Reliability and Validity) на Й. Горнерод и К. Горнерод [10].

Тестът разкрива психологическите стратегии на личността в 8 основни психични сфери:

самооценка; взаимоотношения с хората; амбиции, цели; постигане на резултати; страхове; особености на адаптацията; чувствителност, възприемчивост; безопасност.

Стимулен материал. Самият тест представлява лист А4, разделен на 8 равни квадрата с плътни черни линии. Всеки квадрат съдържа строго определен модел, който трябва да бъде продължен. Това са прости фигури и линии. Можете да направите своя собствена тестова форма, като отпечатате тази таблица във формат А4. Тестовите стимули и тяхната последователност са подбрани така, че всеки от тях да провокира проекцията на определена психична област, т.е. всяка рисунка на стимул е „адресирана“ към определена област на индивида, към определен аспект на личността.

Инструкция: „Пред вас има осем квадрата, във всеки от които е изобразено нещо. Продължете това, което виждате и нарисувайте произволна картинка във всяко едно от квадратчетата в произволен ред, номерирайте реда, в който сте попълнили квадратите и посочете в страни в полето какво сте нарисували на картинките.”

Интерпретация

Важно! При интерпретацията се отчитат следните показатели:  

-смислово съдържание на чертежа;

-особености на графиката (натиск, щриховка, разположение);

-ред на попълване на квадратите.

Стимулният модел във всеки квадрат активира определен аспект на личността, т.е. явява се несъзнаван символ за определена част от психиката. Всички тези „тирета и точки” не са случайни, а са резултат от работата на К. Юнг и неговите последователи, които изучават колективното несъзнавано.

Квадратчета 1, 2, 7 и 8 са емоционални реакции, светът на чувствата. Обикновено тук се намират живи същества: природа, хора, животни.

Квадратчета № 3, 4, 5 и 6 са рационални реакции, светът на логиката. Тук обикновено се разполагат неодушевени предмети, създадени от човека.

Ако забележите отклонение от това правило – търсете в същия квадрат проблем (тема).

Квадрат № 1: архетипна символичната точката означава начало, в дадения случай – самият себе си, т.е. представа за себе си и своето място в света.

Архетипно (символично) точка означава началото, момент, средата на нещо. В психологически смисъл отразява Его-концепцията, Аз, светоглед, търсене на себе си, човешка самоличност.

Квадрат № 2: архетипна вълнообразната линия – това е зародиш (незащитеното човешко същество), а пространството около него е светът на хората. Този квадрат показва характера на отношенията с другите. От начина, по който изследваното лице се справя в тази рисунка, ще зависи как се адаптира към света около него. Околният свят е агресивна среда за този ембрион или, обратно, среда, благоприятна за неговото развитие.

В психологически смисъл отразява емоционална зависимост, емотивност, емпатия, съпричастност към другите хора, контакт със социума, социална адаптация (към хората) в човешкия свят. Този квадрат отразява социалния аспект на личността.

Квадрат № 3: три възходящи линии символизират подем, усилване, възход, ръст, укрепване и развитие. В психологически план те отразяват амбиции, мотивация, устременост, настойчивост, постоянство, инициативност, планове за бъдещето и кариерно развитие.

Квадрат № 4: архетипен черен квадрат, който психологически отразява: безсъзнателните аспекти на страх, вина, срам; отношението към житейските препятствия, опасности, трудности и психологическото бреме, което човек носи.

Квадрат № 5: архетипни две перпендикулярни линии означават противоположност, съпротива, импулс за действие, препятствие по пътя. Психологически този квадрат отразява волева регулация, динамика, активно начало, мотивация за постижения или мотивация за избягване на трудности. Движение напред и начин за преодоляване на препятствията. Предполага се, че рисунката ще бъде насочен нагоре надясно.

Квадрат № 6: две архетипни линии означават противоположни начала, вървящи в различни направления, но изискващи пресичане. Психологически дава представа за стремежите на човек към интеграция и сближаване, или отдалечаване от тях. Предполага се, че линиите ще бъдат свързани в рамка или друга цялост.

Квадрат № 7: точките символизират чувствено (женско) начало, изтънченост, ранимост,  интуиция, възприемчивост към дразнители (праг на възбудимост – колко е податлив е човек на външни стимули и вътрешни усещания)или обратно – „дебела кожа“ (отсъствие на тези качества).

Квадрат № 8: дъга – отразява душевната основа, символ на хармония, уравновесеност, чувство на удовлетвореност, вътрешно усещане за защитеност, безусловно приемане, източник на сила. Рисунката обозначаваща затворени предмети – оттегляне в себе си като защита.

Графични характеристики

За да оцените натиска, трябва да обърнете рисунката (листа). Тогава от обратната страна ще бъдат ясно видими зоните със силен и много слаб натиск: именно тези въпроси (квадрати) предизвикват най-голямо напрежение у рисуващият, т.е. явяват се проблемни, трудни, но същевременно показват решителност и борбеност у изследваното лице. Слабият загадъчен натиск показва несигурност, слабост, потиснатост в този аспект (квадрат).

Разположението на рисунката в горната част на квадрата показва излишна самоувереност, преувеличаване на своите възможности, в долната част – неувереност и подценяване на способностите; в ляво или дясно – зависимост и търсене на подкрепа, в центъра – адекватна самооценка и увереност в себе си.

Преобладаващи линии: хоризонтални – слабост; вертикални – решителност; щриховки – безпокойство.

Размер на рисунката: изключително голям – демонстративност, бурна емоционалност; много малък – потиснатост, скромност.

Отношение към изходните данни: „линии и точки“:

-рисуващият ги игнорира, т.е. неговата рисунка не е свързана с тях – фокус върху себе си, неговия „Аз“, потапяне в „неговия свят“;

-рисуващият ги отчита в рисунката си, но не изцяло – изобретателност;

-отчита всичко – концентрация върху конкретното, важното, същественото;

-създава холистични интересни образи – творчески способности.

Редът на попълване на квадратите: човек обикновено започва с онези квадрати, които „харесва“, „лесно е“, „разбираемо е“, т.е. с онези теми, които са най-актуални и важни за него. И оставя квадратите, които „не харесва“, „някак неразбираеми“, „сложни“ за по-късно, т.е. онези теми, в които изпитва затруднения.

Според руски автори (В.K. Калиненко), при тълкуването на резултатите от теста „Вартег“ следва да се идентифицират два основни компонента:

1.Интерпретация на формалните характеристики на изпълнените рисунки. В основата си тя е същата като при повечето тестове за рисуване и включва основните признаци на графомоторни умения, такива като качество на щрихи, рисуване на щрихи, запълване на повърхността на полето.

2.Интерпретация на съдържанието – анализ на реакцията на изследваното лице към стимулния материал, възприемането на символното и асоциативно значение на стимулните фигури на теста, съответните решения и спецификата на направените рисунки. Освен това, в съдържателен аспект се анализират последователността на изпълнение, предпочитаната и отхвърлена рисунка, както и шокови реакции.

Руската психологическа школа са има значителен принос в изследването на характеристиките на методиката в посока справянето със стреса от гледна точка на символното съдържание на несъзнаваната личност (Наталия Владимировна Ро́дина).

По-долу са представени бележки на автора върху тази изследователска работа[1].

Теоретичната основа на текущата изследователска работа е предположението, че несъзнателните тенденции на индивида в стресови ситуации се проявяват не само под формата на психологически защитни механизми, отразяващи дълбока, несъзнателна линия на преодоляване на трудни ситуации, но и под формата на активиране на определени символни структури, предимно от архетипно естество [4]. Също така се предполага, че символното съдържание, присъстващо в индивидуалното несъзнавано и част от колективното несъзнавано, може да повлияе на връзката между стратегиите за справяне и защитните механизми. При разработването на системен модел на формиране на справяне (копинга) [6] е обърнато специално внимание на анализа на подсистемата на несъзнаваното, като тази подсистема се счита за ключова за цялата система на поведение при справяне. Поради големия брой показатели на метода (повече от сто) е използвана статистическа процедура за намаляване на размерността на данните – категориален анализ на главните компоненти (параметрите са включени в групи, в зависимост от тяхната ниво – диагностична функция).

Таблицата представя списък от интегрални променливи, които позволяват да се преценят основните характеристики, разкрити от теста за рисуване „Вартег“, когато се изучава поведението на индивида в кризисни ситуации на заплаха за самоактуализация и в ситуации на заплаха за жизненоважни нужди.

Тези интегрални променливи са показали своята висока валидност при изучаване на формирането на поведение за справяне и могат да бъдат препоръчани в качеството на разчетени индекси за оценка на релевантни личностни характеристики в условия на кризисни ситуации.

Друго направление на изследване е създаването на експресна версия на теста „Вартег“. Освен това, в контекста на активната компютъризация на психодиагностиката, експресният метод е разработен по такъв начин, че процедурата за тестване се извършва директно на компютър. Резултатът от разработката е проективна техника, наречена „Метод за избор на архетипни символи“ (MВАС) [5]. Стимулният материал за тази техника са осемте рисунки от теста „Вартег“, представен в тъмен цвят в квадрати с бял фон. Методиката е вградена в психодиагностичния софтуерен пакет Consul Integrator 2.5 [3].

Компютърният експресен вариант на методиката показва висока степен на съответствие с класическата графична версия на теста. Установени са също значими връзки между параметрите на МВАС и показателите на следните методи: метод на многостранното изследване на личността (MMИЛ), методът на портретните избори на Л. Сонди и методът на цветовите избори на M. Люшер. Тези взаимни зависимости в по-голямата си част кореспондират с теоретичните концепции, на които се основават методите. С помощта на методика ясно се вижда съответствието между поведението за справяне и символното съдържание на личността [5].

И в заключение Ро́дина очертава перспективите за по-нататъшното развитие на теста за рисуване „Вартег“.

Първо, основното направление е по-нататъшната валидизация на теста, тъй като валидността му значително отстъпва от тази на повечето въпросници. Въпреки това се смята, че в бъдеще е възможно да се създадат надеждни и валидни индекси за този тест, подобни на тези, разработени за теста на Роршах [13].

Второ, изглежда уместно да се използват различни проективни подходи за създаване на интерпретативни схеми за теста за рисуване на „Вартег“. Италианският изследовател А. Кризи е автор на оригинален подход към интерпретацията на рисунъчния тест на Е. Вартег. По-специално, той съпоставя схемата на Е. Бом и  теста с мастилените петна ​​на Роршах и теста на Вартег, като разработи нова методология, която е с потвърдена валидност в клинични и нормални проби на повече от 15 хиляди души. Голям потенциал има перцептивно-аналитичният подход на З. Пиотровски [11]. Този подход е приложен от Ро́дина във връзка с теста на Роршах и може да се използва за методиката на Вартег.

Трето, огромен потенциал имат създаването и прилагането на различни версии на методиката. Понастоящем в литературата се срещат различни модифицирани версии на теста на Вартег, но малко практическите психолози го използват в работата си. В частност, стимулационният материал на теста, разработен в Аржентина Вартега-Ведма-Д"Альфонсо [8], се състои от 16 символа, като първите осем символа са стандартни стимулни знаци от класическата методика. Останалите осем символа са оригинални за тази методика и са насочени към идентифициране на редица специфични характеристики на архетипното съдържание на личността.

[1] Scientific e-journal, „PEM: Psychology Educology Medicine“, ISSN 2312-9352 (Online) № 3. - 2014

 Четвърто, важен аспект е създаването на експресни методики, базирани на теста за рисуване на Вартег, включително под формата на компютърни програми. Това ще позволи идеите, залегнали в тази методика, да бъдат въведени в по-широката психодиагностична практика.

 

Интерпретация на формални признаци. Признаци на графомоторни умения. Качество на щриховката.

1.Натиск.

1.1.Сила (слабост) на натиска.

Характера на моторното напрежение и степента на натиск може да разкрие способността за активна съпротива и нивото на енергичност.

А. Силен натиск:

-повишен мускулен тонус, дължащ се на: а) обща стеничност (висока работоспособност на индивида, устойчивост на различни смущения, способност за дългосрочна непрекъсната дейност, дори при лишаване от сън за няколко дни. Обратното на стеничността е астения); б) тревожност;

-в съчетание с добро ниво на организация и адекватно отчитане на стимулите – висок личностен потенциал, честолюбие, енергичност, ефективност на дейността; при отсъствие на тези показатели – доминирането на примитивната виталност и потискана интелектуалната дейност, които водят до затруднения в концентрацията, неуравновесеност и липса на разбиране на нюансите в междуличностните отношения;

-ако преобладават правите линии и рисунките са направени особено внимателно - свръхконтрол и ангажираност.

Ясен щрих (силен по натиск и тънък):

-способност за рационално управление, активен контрол на съзнанието.

Удебелен щрих (силен по натиск и широк):

-склонност към импулсивно, естествено спонтанно поведение.

Остър щрих (тънък и достатъчно силен, за да остави бразда върху хартията):

-свръхнапрегнато и едностранчиво рационално мислене, преувеличено участие на волевия импулс.

Гъст удебелен щрих (не само широк и силен, но и груб):

-неконтролируема чувственост, инстинктивно поведение; едностранчиво, напористо, спонтанно поведение (често нормално при юноши; при възрастни може да се наблюдава задръжки в развитието).

Необичайно силен натиск:

-силна възбуда и напрежение;

-органика, възможни епилептични състояния;

-високо ниво на енергичност;

-напоритост, волеви характер, амбиция;

-агресивни тенденции, възможни тенденции на отреагиране;

-тревожност и потиснато поведение, особено при стрес;

-инфантилна емоционалност, изразена в импулсивност и неконтролиран стремеж за доминиране (особено при висока пълнота на запълване);

-възможни параноични състояния, психопатия или умствена непълноценност.

Ако има силен натиск върху определени детайли:

-фиксация върху определени детайли – враждебност (потисната или явна) към нарисувания обект или това, което той символизира.

Ако контурът на фигура е начертан с натиск, за разлика от вътрешните линии:

-полагане на големи усилия за поддържане на личен контрол.

Б. Слаб натиск:

-чувствителност; доминиране в природата на възприемчивостта; намалена психосоматика, ниско ниво на енергичност

Лек щрих (слаб по натиск и тънък):

-тънкост на чувствата, развита интуиция.

Засенчен (тониран) щрих (лек по натиск и широк):

-емоционална реактивност, чувственост.

Слаба (бледа) паякообразна линия, подобна на мрежа:

-спестяване на енергия, намаляване на общия тонус, астенизация.

Необичайно лек натиск:

-личностен патерн, отличаващ се с качества на нерешителност, неувереност, съмнение и чувство за несигурност;

-неадекватно адаптирани индивиди със слаба сила на Егото;

-ниско ниво на енергичност;

-невротични състояния, най-често с обсесивни симптоми;

-при съчетаване с високо ниво на организираност – невротична прецизност;

-депресивни състояния и тенденция към абулия;

-в психотичния симптомокомплекс на хронична шизофрения са възможни параноя и прогресивна кататония;

-възможни патологични разстройства на характера.

Децата имат необичайно лек натиск:

-ниско ниво на енергичност;

-сдържаност и затормозеност;

-възможни са силни репресивни процеси;

-възможно преживяване на тежка депривация и отхвърляне.

1.2.Променливост (равномерност) на натиска.

A. Променливо (необичайно променящо се) налягане:

-ако в други отношения рисунките са нормални – гъвкава, добре адаптирана личност;

-променливо ниво на влачене; смяна на натиск – дисбаланс; нестабилна личност с намалено усещане за собствена безопасност, което понякога се проявява с истерия и циклотимия.

Б. Равномерно налягане:

-висока виталност; личност със силна воля, способна на съпротива; нормална стабилна приспособяемост.

Необичайно постоянен натиск:

-възможни състояния на кататония; в симптомокомплекс – шизофрения;

-възможна умствена изостаналост.

Нюанси на щриховане (разлики в натиска вътре и между полетата):

-обща емоционална подвижност;

-еластични, ритмични щрихи – силна податливост на емоции, оживеност;

-несвързани, остри, щрихи – вътрешна неуравновесеност, лабилност, импулсивност.

2.Ширина (теснота) на щриховане

Говори за типа преработка на преживяванията (емоционални/интелектуални), за вътрешния контакт със чувствените впечатления или дистанция от тях.

А. Тесни щрихи:

-чувствителни хора, които трябва да използват интелекта си, за да се предпазят от въздействащите ги усещания.

Б. Широки щрихи:

-емоционални хора, които се отдават на своите субективни състояния и непосредствените чувствени впечатления, когато контролът на съзнанието отстъпва на заден план.

3.Дължина на щриховане.

Дълги щрихи:

-контролирано поведение, понякога състояние на затормозеност.

Кратки непрекъснати щрихи:

-склонност към импулсивност, бърза възбудимост, могат да бъдат свързани с органични или шизофренични състояния.

Много къси, кръгловати, ескизни щрихи:

-тревожност, несигурност, депресия, срамежливост.

Тестова бланка

ПРИМЕРИ

Литература:

1.Блейхер, В.М. Патопсихологическая диагностика / В.М. Блейхер, И. В. Крук. – К.: Здоровя, 1986. – 280 с.

2.Вартегг, Э. Уровневая диагностика личности. Рисуночный тест Вартегга. / Э Вартегг, В.К. Калиненко. – М.: Смысл, 2006. – 239 с.

3.Вигдорчик, М.И., Вигдорчик, М.Е., Псядло, Э.М. и др. Компьютерная автоматизированная психодиагностическая программа «КОНСУЛ-4». – Одесса: Информ. листок ОЦНТЭИ,1997. – № 172-97. – 4 с.

4.Родіна, Н.В. Особливості застосування тесту незавершених малюнків Вартегга для дослідження копінг-стратегій у підлітків / Н.В. Родіна // Актуальні проблеми психології. – 2007. – № 0(2). – С. 438-446.

5.Родіна, Н.В. Проективна експрес-методика, що заснована на стимульному матеріалі тесту Вартегга. Застосування у вивченні копінгу / Н.В. Родіна // Збірник наукових праць Інституту психології ім. Г.С. Костюка. Проблеми загальної та педагогічної психології. – 2010. – Т.12, Ч.2. – С. 247-257.

6.Родіна, Н.В. Психологія копінг-поведінки: системне моделювання: монографія / Наталія Володимирівна Родіна. – Одеса: видавець Букаєв Вадим Вікторович, 2011. – 364 с.

7.Юнг, К. Г. Архетип и символ / К.Г. Юнг. – М.: Ренессанс, 1991. – 304 с.

8.Biedma, C. J. El lenguaje del dibujo: Test de Wartegg-Viedma-D’Alfonso / C.J. Biedma, P.B. D’Alfonso. – Buenos Aires: Kapelusz, 1960. – 126 p.

9.Crisi, A. Manuale del Test di Wartegg / A. Crisi. – Roma: Ma.Gi, 2007. – 365 p.

10.Grшnnerшd, J.S. The Wartegg Zeichen Test: A Literature Overview and a Meta-Analysis of Reliability and Validity / J.S. Grшnnerшd, C. Grшnnerшd, //Psychological Assessment. – 2011. – Vol. 24, No. 2. – P.476-489.

11.Piotrowski, Z.A. Perceptanalysis: A Fundamentally Reworked, Expanded, and Systematized Rorschach Method / Z.A. Piotrowski. – New York: MacMillan, 1957 – 505 p.

12.Renner, M. Der Wartegg-Zeichentest im Dienste der Erziehungsberatung. / M. Renner. – Mьnchen u. Basel: Ernst Reinhardt Verlag, 1975. – 59 s.

13.Roivainen, E. A Brief History of the Wartegg Drawing Test / E. Roivainen // Gestalt Theory. – 2009. - № 31. – Р. 55-68. 

Източник:

https://grafologia-msk.ru/?p=1534

https://studref.com/508162/psihologiya/test_vartegga?__cf_chl_tk=wcONHlu4dFF4QmjJwZksCJ.aUM8CYlj07BUyIS66JZQ-1716668612-0.0.1.1-1365

https://studref.com/508163/psihologiya/interpretatsiya_formalnyh_priznakov_priznaki_grafomotoriki_kachestvo_shtrihov

Видеоресурс

https://www.youtube.com/channel/UCxJjEp31QZWdv_f7KKrHYZA?view_as=subscriber/

 

Преговори с конфликтни личности/насилници (Бил Еди[1])

Принцип – При преговори с конфликтни личности, запомнете – отстъпките рядко ги заставят да спрат да искат повече.

Насилниците могат да бъдат навсякъде. Те често са агресивни съпрузи, булери на работното място, понякога са бизнес-ръководители и дори политически лидери. Те по правило имат конфликтен характер, а това означава, че изпитват дефицит  на навици за междуличностно решаване на проблеми. По тази причина, по време на конфликтно общуване те продължават да отправят искания, вместо да намират решения на проблемите.

Но какво ще стане, ако се сблъскате с агресор в ситуация на преговори и трябва да разрешите спора възможно най-скоро? Отстъпвате ли, надявайки се, че той е удовлетворен и ще бъде по-разумен в бъдеще? Борите ли се за всеки инч от пътя? Как един разумен човек може да отговори на неразумен насилник? Ето няколко съвета, базирани на това, как да се справяте с насилници в семейни конфликти, спорове на работното място и юридически казуси.

Избягвайте да се предавате

Насилниците не водят преговори. Те отправят искания, заплашват и се борят за тях. Обикновено им липсват съвременните умения за водене на взаимноизгодни преговори, от които зависят днешните делови решения, здравеопазване, образование, регулиране на юридически спорове и щастливи семейства. Така че, не мислете за техните искания като за форма на истински преговори. По-скоро това е война. И не бива да им се предавате!

Конфликтните хора са във война с обкръжаващия ги свят и преминават от отношение във отношение, в които се опитват да доминират. Но когато „побеждават“ като са доминиращи, те не могат да бъдат щастливи. По тази причина са убедени, че трябва да искат още и още. Тъжно е, защото хората, които им се поддават, се чувстват заплашени ежедневно. А конфликтният човек се чувства нещастен, защото никой не го обича. Сплашването не работи в условия на постоянни взаимоотношения, а днешният свят се основава именно на обвързани взаимоотношения. Това е, което хората наистина искат, а здравите взаимоотношения винаги правят хората щастливи.

Преговаряйте без загуба

Днешните преговори, които работят добре, винаги се основават на интереси. Днешните опитни преговарящи се стремят да узнаят какво искате, какви са вашите „интереси“, за да могат да намерят решение, което да удовлетворява и двама ви. Тогава и двамата ще сте доволни или поне ще сте съгласни с решението, защото знаете, че ще има още преговори в бъдеще и че другият човек ви уважава и ще уважава вашите интереси.

Когато отстъпвате на насилник, ще се чувствате отвратително, защото няма да сте сигурни, че същото няма да се случи в бъдеще – и това е така. Насилниците мислят в границите на диадата „печеля-не печеля“, така че те винаги трябва да печелят, а вие винаги трябва да губите. Никой не иска да бъде в такива отношения. Помогнал съм на стотици хора да се измъкнат от такива отношения, било то чрез развод, напускане на работа или просто сбогом.

Една от добрите книги по темата водене на печеливши преговори е „Стигане до съгласие“ от Роджър Фишър и Уилям Юри. В продължение на повече от тридесет години тя е основа за водене на печелившите преговори в съвременните делови, юридически и политически спорове.

Оценете ползите си

Преди да започнете преговори, разберете сами докъде сте готови да стигнете. Ако имате екип от съюзници (група за поддръжка), уверете се, че всички сте на една и съща вълна. Ако друг човек или екип иска да ви тласне отвъд „долната линия“, кажете им, че не можете да стигнете толкова далеч. Можете да стигнете далеч (това, с което сте съгласни), но не толкова далеч (отвъд вашата изгода). Винаги знайте кога да прекратите преговорите. В раздела „Път към споразумение“ Роджър Фишър и Уилям Юри говорят за най-добра алтернатива на договореното споразумение, като например да се обърнете към съда, да се разведете или каквото и да е друго, което ще направите, вместо да надхвърляте собствената си изгода. Трябва да сте готови, да сте твърди в това.

 Изглеждайте спокойни и търпеливи

Насилниците (конфликтните хора) обичат да показват емоции и се опитват да ви направят емоционални – да ви заразят. Вместо това, постарайте се да останете спокойни и да се съсредоточите върху това, което искате. Ако могат да ви направят емоционални, вие ще вземете прибързани решения и те го знаят. Вместо това, пригответе се да бъдете спокойни и търпеливи – много търпеливи. Най-добрите преговарящи не бързат. Конфликтните хора са склонни да бъдат импулсивни и лесно се разочароват. Не се привързвайте емоционално към тях. Вместо това, останете спокойни и създайте впечатлението, че имате цялото време на света.

Ако оставите впечатлението, че бързате и отчаяно искате да разрешите спора си, тогава те лесно ще ви манипулират да се откажете от нещо, от което всъщност не искате да се откажете, просто защото искате да приключите. Вместо това, подгответе себе си или екипа си за дълги разстояния. Често насилниците и други конфликтни хора сами усещат натиска и искат да разрешат въпроса възможно най-бързо. Те се стремят да бъдат главни, да управляват процеса и не понасят отложеното удовлетворение. Ако сте спокойни, уверени и трепливи, те много често се отказват и отиват другаде, ще притесняват някой друг, защото с вас вече не е интересно, защото самият вие нямате интерес да доминирате. Не забравяйте, че конфликтните хора се хранят именно от „играта на доминиране“.

 Включете неутрален човек, който взема решения или посредник

Ако споровете се проточат твърде дълго, предложете на другия човек или екип да привлече външен човек, който да взема решения или посредник. Правните спорове често включват отиване в съд, където съдия или съдебни заседатели вземат трудни решения. В семействата това често е взаимно съгласуван влиятелен човек в семейството, като чичо Джо или баба. Помолете човека да помогне за разрешаването на спор или да помогне за сключване на споразумение. Ако става въпрос за спор между съседи, потърсете обществен център за медиация, където хората са обучени да помагат.

Идеята е, че неутрален човек често може да помогне, когато хората са заседнали в преговори сами. Често конфликтните хора не харесват тази идея, защото тогава те не са най-влиятелните хора в стаята. От друга страна им е трудно да спорят с неутрален човек, именно защото е неутрален. Всичко това премахва неприятностите от ръцете на агресора, без да го/я предизвиква директно. Това е умно и ви дава време да помислите, а на насилника – време да намали темпото.

Заключение

Преговорите с насилник могат да бъдат плашещи и обезпокоителни. Но обикновено те постигат своето само тогава, когато успеят да сплашат другия човек, когото тормозят. Но разбира се: ако сте в ситуация на живот или смърт с насилник (като насилник, който ви заплашва с пистолет или ви души), говорете и направете всичко необходимо, за да останете живи. След това прекратете връзката, когато можете. Правилото е:  по-добре никога не става, по-скоро се влошава.

Ако покажете възбуден емоционален отговор по време на преговори, това ще каже на насилника, че се страхувате, че бързате и вероятно ще отстъпите. Ако можете да поддържате спокойно и уверено емоционално присъствие, той най-вероятно ще се оттегли и ще притеснява някой друг. Така че получете подкрепа, разберете каква е ползата ви, намерете адвокат, който да ви помогне да преговаряте, и ако е необходимо използвайте посредник или лице, вземащо решения. Насилниците (конфликтни хора) имат власт само когато хората, които нападат, им вярват. 

 

 Източник:  https://www.psychologytoday.com/us/blog/5-types-people-who-can-ruin-your-life/201812/negotiating-bullies

/

[1] Бил Еди е адвокат, психотерапевт и старши семеен медиатор в Националния център за разрешаване на конфликти в Сан Диего. С над 40 години опит, директор по обучението в Института за остри конфликти-Сан Диего, който провежда обучения за управление на конфликтни спорове и конфликтни личности. Той е подготвял практици в над 30 щата и няколко страни, преподава на непълно работно време в Института за разрешаване на спорове Strauss към Юридическия факултет на Pepperdine University и е гост-лектор в Юридическата камара на Monash University в Мелбърн, Австралия. Еди е автор на книги, включително „Конфликтните хора в правните спорове“, „Развод: защита на себе си при развод с гранична или нарцистична личност“ и други. Автор е на теория за конфликтните личности (HCP Theory) и е международен експерт по регулиране на спорове, с участието на висококонфликтни личности и хора с разстройство на личността. Има издадени над 20 книги и поддържа популярен блог на уебсайта Psychology Today с над 5 милиона гледания. Уебсайт - http://www.highconflictinstitute.com/