Въпросник „Коефициент на емоционална интелигентност“

 

Коефициентът на емоционалност (Emotionality Quotient, EQ) е сравнително нов показател за емоционалното развитие на човек, използван като алтернатива на коефициента на интелигентност (IQ) или по-точно като допълнение към последния, тъй като тези два показателя не са ясно свързани. Според много психолози, високият EQ в живота е много по-важен, от високия IQ, въпреки че това е спорен въпрос. Предлагаме ви тест от 51 въпроса, на които трябва да отговорите без да пропускате нито един и без да се замисляте. Успех!

Въпросник

Моля, изберете и маркирайте със знак „Х“ само един отговор за всеки въпрос.

1. Какво е по-важно за Вас в работата Ви:

А. Пари

Б. Чувство на гордост от добре свършена работа.

2. Какво мислите за този популярен израз: „Скуката влиза в къщата през вратите на мързела“:

А. Това наистина е вярно.

Б. Това е лична работа на всеки.

В. Това не е вярно.

3. Какво според вас е по-важно:

А. Да бъдете образован.

Б. Да бъдете умни.

В. Да бъдете организиран.

4. Какъв авторитет е по-важен:

А. Авторитет, даден от позицията в обществото.

Б. Авторитет сред определена група хора.

5. Какво правите, след като се провалите:

А. Анализирате ситуацията, за да разберете грешките си.

Б. Поемате друга задача.

В. Подновявате опитите си.

6. Ако продавачът е допуснал грешка и ви е дал повече ресто, отколкото ви е необходимо, какво трябва да направите:

A. Обикновено не забелязвате това, защото никога не си проверявате рестото.

Б. Няма да кажете нищо, защото често се случва продавачът да направи грешка и тя не е във ваша полза.

В. Просто ще замълчите.

Г. Ще му кажете за това веднага.

7. Какво заключение може да се направи от тази фраза на Андре Жид: „Добрият работник винаги чувства, че е могъл да направи повече“:

А. Добрият работник е този, който работи повече.

Б. Работата е в полза на глупаците.

В. Работниците рядко изпитват чувство за изпълнен дълг.

Г. Добрият работник, поради своята добросъвестност, винаги се съмнява дали е направил всичко, което е могъл.

8. Шефът иска да организира работата на подчинените си по нов начин. Желателно е той първо:

А. Да изслуша оплакванията на служителите си и отчете техните предложения.

Б. Да покани консултант и от него да разбере какво трябва да се направи.

9. Вие и вашата енергия:

А. Енергията, с която разполагате ви е достатъчна.

Б. Не винаги ви е лесно да намирате достатъчно енергия в себе си.

10. Какво ви казва фразата на Сенека: „Упоритият човек може да бъде сломен, но не и огънат“:

A. Не можеш да докажеш нищо на инатлив човек.

Б. В живота силата решава всичко.

В. Няма инат без причина.

11. На среща сте и току-що сте седнали да вечеряте в интимна обстановка, когато изведнъж светлините угасват. Вашата реакция:

А. Ще се изругаете (ако сте мъж) или ще крещите (ако сте жена).

Б. Ще използвате този момент, за да целунете (мъж) или да си оправите косата (жена).

В. Ще станете да видите как да оправите ситуацията (мъж) или ще кажете, че нищо ужасно не се е случило и че може да се запали свещ (жена).

12. Какво значение откривате във фразата на писателя Андре Стийл: „Съжалението е обратната страна на високомерието“:

А. Снизхождението е обратната страна на съжалението.

Б. Да предизвикваш съжаление е все едно да поискаш да бъдеш допуснат в чужда къща.

В. От високо гледа този, който изпитва съжаление към себе си.

Г. Понякога съжалението е сложно чувство.

13. Според вас, любопитството предимство ли е или недостатък:

А. Достойнство е.

Б. Недостатък е.

В. И двете.

14. Вие и вашите цели:

А. Като правило правите всичко, за да постигнете целите, които си поставяте.

Б. Не сте суетен, правите каквото е по силите ви.

15. Можете ли да кажете следното: „Никога не съм преписвал от съседа си“:

А. Никога не съм мамил/а.

Б. Случвало се е.

16. Какво мислят другите за вас:

A. За тях сте по-скоро забележим, отколкото незабележим.

Б. За тях сте по-скоро незабележим, отколкото забележим.

17. За вас лично – какво е обективност:

A. Това е пълна и щателна оценка на всички нива: събиране на цялата информация, наличие на досие, ясна логика и правилни заключения след отчитане на всички варианти и мнения; придържате се към този подход.

Б. Това е абсолютна честност със себе си, основана на разбирането, че е невъзможно да се знае всичко.

В. Утопично е да се опитваме лично да определяме и поддържаме обективността в живота; в действителност, обективността е общоприетото мнение на мнозинството.

Г. Съществуват и други, не по-малко звучни понятия, като „принципност“ или „добродетел“, но лично вие предпочитате да се дистанцирате от всички тези гръмки определения и в живота се ръководите от по-прости понятия, които са по-конкретни, реалистични и по-полезни.

18. Вие и приятелството:

А. Имате дългогодишни и верни приятели.

Б. Приятелите са ви изоставили.

19. Съгласни ли сте с Цицерон: „Колкото по-честен е човек, толкова по-трудно му е да предположи нечестност у другите“:

А. Съгласен сте.

Б. Не сте съгласен.

20. Представете си, че сте намерили изгубено дете на една оживена улица. Какво ще направите:

А. Ще го хванете за ръка, ще го заведете в сладкарница и ще го почерпите с нещо вкусно там.

Б. Ще го заведете до най-близкото полицейско управление.

В. Ще се обадите в полицията, ще го успокоите, ще отидете с него до най-близкия магазин и ще се опитате да го забавлявате.

Г. Ще го заведете у дома, ще го успокоите и след това ще се опитате да разберете името и адреса му.

21. Какво чувство предизвикват у вас думите „Целта оправдава средствата“?

А. Неодобрение.

Б. Одобрение.

22. Как се държите, когато имате разногласия с някого:

А. Заставяте себе си да говорите учтиво.

Б. Казвате всичко, което мислите.

В. Не реагирате по никакъв начин, просто го игнорирате.

Г. Не знаете, защото никога нямате разногласия с никого.

23. Ядосвате се на хора, които по някаква причина ви избягват или донякъде са враждебно настроени към вас:

А. Да.

Б. Не.

24. Какво мислят другите за вас:

А. Вие сте по-скоро доминантни, отколкото покорни.

Б. Вие сте по-скоро покорни, отколкото доминантни.

25. Съгласни ли сте с твърдението, че можете да опознаете човек само в процес на общуване:

А. Съгласен сте.

Б. Не сте съгласен.

26. Този, който до съвършенство познава своята работа, той не спори и е стиснат на думи. Защото:

A. Такива хора винаги имат проблеми с общуването.

Б. Най-често прави се оказват тези, които най-малко чуваме.

В. Дейността (работата) и празните приказки са несъвместими.

Г. Краткостта е сестра на таланта.

27. Обичате ли да привличате внимание:

A. Да, това помага в живота.

Б. Да, върху качеството на работата.

В. Не, не особено.

28. Винаги пресичате улицата на зелен светофар:

А. Да, винаги.

Б. Обикновено да.

В. Не

Г. Да, освен когато на хоризонта не се вижда нито една кола.

29. Склонни сте да споделите мнението си с другите:

A. Жалко е, ако една добра идея се пропилее; така че, ако имате идея, защо да не я споделите, дори никой да не ви моли за нея?

Б. Когато съветвате нещо, винаги сте добре информиран за това, което се случва или тепърва се подготвя; вие сте доста разумен и мненията ви винаги са добре обмислени.

В. Изразявате своята гледна точка, ако е абсолютно необходимо; като цяло се стараете да не се месите в чужди работи.

Г. Правите всичко, което се изисква от вас и не претендирате за нищо.

30. Обичате ли да релаксирате след обяд:

А. Да.

Б. Не, това е загуба на време.

31. Вашето отношение към глупаците:

А. Понякога трябва да се въздържате и да не показвате презрението, което предизвикват във вас някои хора.

Б. Хората са различни, защо да вие е грижа?

32. Кои са най-важните критерии за кариера:

А. Опит и връзки.

Б. Професионално майсторство.

В. Дипломи и образование.

Г. Практически резултати и управленски умения.

33. Какво мислят другите за вас:

А. По-скоро е неуверен в себе си.

Б. По-скоро е самоуверен в себе си.

34. Двама ваши приятели са се скарали и са ви помолили да посредничите между тях. Какво ще направите?

А. Ще откажете и ще им предложите да отидат на кино (ресторант, кафене и пр.).

Б. Ще изслушате търпеливо оплакванията и на двете страни, за да не допуснете грешка при определяне кой е виновен.

В. Първо ще промените темата на разговора, а след това ще предложите среща, за да обсъдите възникналия проблем по-късно.

Г. Ще предложите единият да остане в хола, а другият да отиде в друга стая; ще ходите и разговаряте с единия с другия, докато изясните всичко.

35. Обичате ли да се шегувате:

A. Да, вашите каламбури разсмиват приятелите ви.

Б. Стараете се да подготвяте някаква формулировка предварително, за да я вмъкнете по-късно в разговора.

В. Знаете няколко забавни истории.

Г. Не, не умеете да се шегувате или да разказвате забавни истории.

36. По какъв параметър бихте искали да бъдете оценяван във Вашата кариера:

А. Според вашите резултати.

Б. Според взаимоотношенията ви с колегите.

37. Обичате ли да правите услуги на други хора:

A. „Да обичам“ – не е съвсем точната дума; просто сте в готовност да помагате, ако можете: животът е много по-приятен, когато човек може да разчита на хората около себе си.

Б. Да, често сте правил добро на другите, но мнозина са злоупотребявали с това; сега помагате само на най-добрите си приятели.  

В. Да, обичате да го правите – толкова е хубаво.

Г. Не е във вашия стил да си пъхате носа в чуждите работи.

38. Сантименталността е:

А. Глупост.

Б. Поетичност.

39. Четене:

A. Можете да четете спокойно дори на шумни места, например в градския транспорт.

Б. Изобщо не можете да четете, когато има твърде много шум наоколо.

40. Какво мислите за това твърдение: „Трябва да използваме хората според талантите им, а не да очакваме съвършенство от тях“:

А. „Използване?“ –  твърде много е пресилено да се казва това.

Б. Не можете да изисквате невъзможното в името на приятелството.

В. В живота винаги има експлоататори и експлоатирани, какво друго има да се обсъжда.

Г. Човек не може да притежава всички таланти, той има само няколко.

41. Ако прекарвате ваканциите си в чужбина, на какво отделяте повече време:

А. Отдих (плажове, ресторанти и др.).

Б. Разглеждане на забележителности, посещавате музеи, театри и др.

42. Съгласни ли сте със следното твърдение: „Собственото мнение е най-доброто достойнство на човек, а отсъствието му – най-големият му недостатък“:

А. Съгласен сте.

Б. Не сте съгласен.

43. Вие и разговорите:

A. Може свободно да се говори с вас по всяка тема.

Б. Има теми, които могат да се обсъждат само ако сте много близки.

44. Вие и разговорите (отново):

A. Ако ви зададат въпрос, отнасящ се до личния ви живот, учтиво отказвате да отговор.

Б. Отговаряте на всякакви въпроси.

45. Вие и опашките:

A. Приемате опашките за даденост, защото уважавате реда.

Б. Най-често се усмихвате и обяснявате, че някой вече е заел мястото ви.

В. Ако човекът, който стои пред вас е разсеян и не се движи напред, тогава го побутвате.

Г. Ако видите, че някой бърза или не е добре, го пропускате напред.

46. ​​Как спите:

А. Спите като пън.

Б. Спите много леко.

47. Какво ви казва следното твърдение: „Да не виждаш очевиден абсурд в нещо, е признак за височайш ум“:

А. Умът и здравият разум, макар и неразделни едно от друго, са различни понятия; вие може би забелязвате абсурдността, но никой не ви кара да афиширате това откритие.

Б. Да бъдеш умен означава да разбираш всичко.

В. Понякога хората си мислят, че нещо, което не разбират, е абсурдно.

Г. Никога не използвате думата „абсурд“, защото никога не знаете със сигурност кое е абсурдно в този живот и кое не.

48. Кое е основното ви качество:

А. Винаги спазвате обещанията си.

Б. Въздържате се да съдите другите.

В. При всякакви обстоятелства винаги казвате това, което мислите.

Г. Вие сте открит човек.

49. Вие и емоциите на другите:

А. Обичате да споделяте радостта на другите.

Б. Не се намесвате в емоциите на другите хора.

50. Какво мислят другите за вас:

A. По-скоро затворен.

Б. По-скоро открит.

51. Вие и законът:

A. Вярвате, че всяко съдебно решение трябва да се основава на Конституцията и Декларацията за правата или подобни документи.

Б. Считате, че всяка присъда трябва напълно да отговаря на всички членове на наказателния кодекс, т.е. определянето на присъдата е сложна математическа операция.

Интерпретация:

Получената сума в балове е коефициентът на емоционалност в числово изражение (колкото по-висок, толкова по-добре). Неговото тълкуване е следното:

По-голяма или равна сума на 135 бала. Вие сте в елита. Вие съчетавате в себе си универсалните принципи на справедливост и уважение към другите. Винаги съществува опасност да пострадате заради убежденията ви, но вие сте от онези, които не се щадят. Вие сте роден лидер, но бъдете внимателни към другите: обяснявайте причините, поради които сте взели едно или друго решение, преди да ви помолят да го направите. Въпреки че вашите сътрудници ви се доверяват, свободата, с която сте свикнали да боравите с общоприетите норми, може да ги обезкуражи. Като обяснявате постъпките и решенията си, ще ги сплотите повече около себе си и ще ги стимулирате да предприемат необходимите действия.

От 118 до 134 бал. Винаги сте готови да се противопоставите на установените модели в името на универсалните човешки ценности, с които сте тясно свързани. Вие сте уважавани от околните и имате способността да ръководите другите. Напълно е по възможностите ви да ръководите по-голяма обществена организация на някакво местно ниво. Искреността ви привлича хората към вас. Обяснявайте причините за вашия избор и каква е неговата ценност. Включете сътрудниците (съмишлениците) си в процеса на вземане на решения. Вашата подкрепа за тях е крайно необходима. Предлагайте помощта си, преди да ви помолят.

От 108 до 117 бал. Вие принадлежите към категорията на онези хора, които не се колебаят да излязат пред строя и да дадат пример на другите. Със сигурност имате способността да командвате хора, но ще постигнете много повече успехи, ако сте по-човечни в отношенията си с тях. Обръщайте внимание на малките неща, които изграждат живота на хората, на които държите. Освободете творческите си способности. Включете повече чувство за хумор, разведрявайте обстановката. И накрая, научете се да слушате другите. Дори и да знаете всичко, слушайте  всички. Дори и да сте прав, а те не, пак ги слушайте какво казват. Не мислете какво искате да им кажете, мислете какво те искат да ви кажат.

От 100 до 107 бал. По-склонни сте покорно и кротко да приемате несправедливостта, тъй като на първо място искате да избегнете конфликти. Следователно, ролята на лидер или ръководител не е за вас. Но вие имате свое важно място в групата, към която принадлежите: вие сте благодарен слушател, към когото другите са привлечени да споделят своите радости и проблеми. Отвръщайте със същото и ще получите благородническата си грамота. Имате какво да споделите с другите, а в замяна ще получите много повече. 

От 84 до 99 бал. Вашата привързаност към правилата винаги ще бъде високо оценено. Вие сте незаменим помощник. Можете да успеете и в търговски дейности. И не забравяйте, че никой не ви забранява да се опитвате да излезете от рамките на правилата и да поемете инициативата в свои ръце. Опитайте това.

По-малко от 84 бал. Преклонението ви пред силата на другите ви спъва. Понякога може да ви е трудно да направите разлика между собственото си мнение и мнението на другите. Въпреки това, в течение на няколко години бихте могли значително да подобрите нивото си. Говорете с по-възрастните, вслушвайте се в съветите им. Размишлявайте повече за себе си и за живота, намерете време за това – оттеглете се и помислете в спокойна обстановка. Поставяйте си прости, реалистични цели. След като постигнете една цел, преминете към следващата! Опитайте това.

Обработката на резултатите

Необходимо е да се сумират баловете на отговорите съгласно следната таблица:




/

 Съставяне на разкази по сюжетни картинки за първокласници.

Развитие на свързана реч, логическо и образно мислене.

Серията от сюжетни картинки са предназначени за самостоятелно съставяне на разказ от деца.

N 1 – „Балон“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Кой е загубил балона и къде?

-Кой е намерил балона на полето?

-Как се е казвала мишката?

-Какво е правела мишката на полето?

-Какво е направила мишката с балона?

-Как завършила играта с балона?

-Как е продължила тази история?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Балон“

Разказът не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Група момичета събирали цветя на полето и загубили балон. Малката мишка Митка тичала през полето. Тя търсела сладки овесени зърна, но вместо това намерила балон в тревата. Митка започнал да надува балона. Той духал и духал, а балонът ставал все по-голям и по-голям, докато не се превърнал в огромна червена топка. Подухнал ветрец, изведнъж балонът литнал и вдигнал Митка, и балона го понесъл над полето.

N 2 – „Къща за гъсеница“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.
1.На детето се задават серия въпроси:

-За кого ще съставиш разказ?

-Опиши ми, каква била гъсеницата и как е нейното име?

-Какво е правила гъсеницата през лятото?

-Къде е пропълзяла гъсеницата един ден? Какво видяла там?

-Какво направила гъсеницата с ябълката?

-Защо гъсеницата решила да остане в ябълката?

-Какво направила гъсеницата в новия си дом?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Къща за гъсеница“.

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Имало едно време една млада, зелена гъсеница. Казвала се Нина. Тя живеела добре през лятото: катерила се по дърветата, похапвала листа и се греела на слънце. Но гъсеницата нямала дом и мечтаела да си намери такъв. Един ден гъсеница пропълзяла по едно ябълково дърво. Тя видяла там голяма червена ябълка и започнала да я гризе. Ябълката била толкова вкусна, че гъсеницата не забелязала как я прегризала. Гъсеницата Нина решила да остане да живее в ябълката. Чувствала се топло и удобно там. Скоро гъсеницата направила прозорец и врата в жилището си. Ябълката се оказала прекрасна къща.

N 3 – „Новогодишни приготовления“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Какъв празник наближава?

-Кой мислиш, че е купил коледната елха и я е сложил в стаята?

-Опиши ми каква била коледната елха.

-Кой дошъл да украси коледната елха? (Помислете за имена за децата).

-Как децата украсили коледната елха?

-Защо била внесена стълба в стаята?

-Какво закачило момичето на върха на дървото?

-Къде децата сложили играчката Дядо Коледа?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Новогодишни приготовления“.

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Наближавал празникът Нова година. Таткото е купил висока, пухкава, зелена коледна елха и я сложил в коридора. Павел и Лена решили да украсят коледната елха. Павел извадил кутията с коледни украси за елха. Децата окачили знаменца и цветни играчки на коледната елха. Лена не могла да стигне до върха и помолила Павел да донесе стълба. Когато Павел поставил стълбата близо до елхата, Лена прикрепила на върха й златна звезда. Докато Лена се възхищавала на украсената коледна елха, Павел изтичал до съседната стая и донесъл нова кутия, в която имало  играчка Дядо Коледа. Децата поставили Дядо Коледа под елхата и щастливо напуснали стаята. Днес родителите ще заведат децата до магазина, за да им изберат нови костюми за новогодишния карнавал.

N 4 – „Неуспешна разходка“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Назови кого виждаш на картинките. Измисли име за момчето и име за кучето.

-Където момчето се  е разхождало с кучето си?

-Какво е видяло кучето и къде е избягало?

-Кой излетял от яркото цвете?

-Какво е правела малката пчела в цветето?

-Защо пчелата ужилила кучето?

-Какво се е случило с кучето след ужилването от пчелата?

-Кажи ми как момчето е помогнало на кучето си?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Неуспешна разходка“

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Стас и кучето Сойка се разхождали по алеята в парка. Сойка видяла ярко цвете и се затичала да го подуши. Кучето докоснало цветето с нос и то започнало да се люлее. Малка пчела излетяла от цветето. Тя събирала сладък нектар. Пчелата се ядосала и ухапала кучето по носа. Носът на кучето се подул и от очите му протекли сълзи. Сойка спуснала опашката си. Стас се притеснил. Той извадил лейкопласт от чантата си и залепил с него носа на кучето. Болката отминала. Кучето облизало Стас по бузата и размахало опашка. Приятелите побързали да се приберат вкъщи.

N 5 – „Как мишката боядиса оградата“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Измисли име за мишката, за която ще разкажеш в историята.

-Какво е решила да прави малката мишка в почивния си ден?

-Какво е купила мишката от магазина?

-Кажи ми какъв цвят била боята в кофите.

-Каква боя е използвала мишката, за да боядиса оградата?

-Какви цветни бои използвала мишката, за да нарисува цветя и листа на оградата?

-Помисли, как може да продължи тази история.

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Как малката мишка боядиса оградата“

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: В почивния си ден малката мишка Прошка решила да боядиса оградата близо до къщата си. На сутринта Прошка отишла до магазина и купила три кофи боя. Отворила ги и видяла: в едната кофа имало червена боя, в другата – оранжева, а в третата – зелена. Малката мишка Прошка взела четка и започнала да боядисва оградата с оранжева боя. Когато оградата била боядисана, мишката потопила четката си в червена боя и нарисувала цветя. Прошка боядисала листа със зелена боя. Когато работата била свършена, приятелите на мишката дошли да я посетят, за да разгледат новата ограда.

N 6 – „Патенце и пиленце“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Измисли имена за патенцето и пиленцето.

-Кой сезон е показан на картинките?

-Къде мислиш, че са отишли патенцето и пиленцето?

-Разкажи как приятелите прекосили реката?

-Защо пиленцето не е влязло във водата?

-Как патенцето помогнало на пиленцето да преплува до другата страна?

-Как завършила тази история?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Патенце и пиленце“

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Един летен ден патето Крум и пилето Ципа отишли ​​да посетят пуйката. Пуйчето живеело с баща си пуйка и майка си пуйка от другата страна на реката. Патето Крум и пилето Ципа пристигнали до реката. Крум се хвърлил във водата и заплувал. Пилето обаче не влязло във водата. Пилетата не могат да плуват. Тогава патето Крум грабнало зелен лист от водна лилия и сложило Ципа върху него. Пилето седяло върху листото, а патенцето го бутало отзад. Скоро приятелите преминали на другия бряг и срещнали пуйчето.

N 7 – „Успешен риболов“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Кой е ходил на риболов през лятото? Измисли имена за котето и кучето.

-Какво са взели приятелите със себе си?

-Къде се настанили приятелите, за да ловят риба?

-Какво мислиш, че е започнала да крещи котето, когато е видяло, че поплавъкът е потънал под вода?

-Къде хвърляло котето уловената риба?

-Защо котето е решило да открадне рибата, която кучето уловило?

-Кажи ми как кучето е успяло да хване втората риба.

-Мислиш ли, че котето и кучето все още ходят на риболов заедно?

2.На детето се предлага да състави разказ.  

Примерен разказ „Успешен риболов“.

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Едно лято котаракът Тимофей и кучето Полкан отишли ​​на риболов. Котето взело кофа, а кучето взело въдица. Те седнали на брега на реката и започнали да ловят риба. Поплавъкът потънал под вода. Тимофей започнал да вика силно: „Риба, риба, дърпай, дърпай.“ Полкан извадил рибата, а котето я хвърлило в кофата. Кучето хвърлило въдицата си във водата за втори път, но този път хванало стар ботуш. Виждайки ботуша, Тимофей решил да не споделя рибата с Полкан. Котето бързо грабнало кофата и хукнало към дома за вечеря. Полкан излял водата от ботуша си и видял, че в него имало друга риба. Оттогава кучето и котето не ходят заедно на риболов.

N 8 – „Умната малка мишка“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Измисли име за момичето, прякор за котето и мишката.

-Кажи ми кой е живял в къщата на момичето.

-Какво е наляло момичето в купата на котето?

-Какво направило котето?

-Откъде изтичала мишката и какво видяла в купата на котето?

-Какво направила мишката, за да пие мляко?

-От какво се изненадало котето, когато се събудило?

-Помисли, как може да продължи тази история.

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Умната малка мишка“

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: Наташа наляла мляко в купата на котето Чери. Котето пило малко мляко, сложило уши на възглавницата и заспало. По това време малката мишка Тишка изтичала иззад килера. Тя се огледала и видяла мляко в купата на котето. На малката мишка и се приискало да пийне мляко. Тя се качила на един стол и извадила от кутията дълго парче макарони. Малката мишка Тишка тихо се промъкнала до купата, пуснала парчето макарони в млякото и го изсмукала. Котето Чери чуло шума, скочило и тогава видяло празната купа. Котето се изненадало, а мишката веднага се скрила зад гардероба.

N 9 – „Как враната отглеждала грах?“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и самостоятелно да състави разказ.

1.На детето се задават серия въпроси:

-По кое време на годината мислиш, че петелът е преминал през полето?

-Какво донесъл петелът вкъщи?

-Кой забелязал петела?

-Какво направила враната, за да вземе граха?

-Защо враната не изяла всичкия грах?

-Как птицата посяла граховите семена в земята?

-Какво се появило от земята след дъжда?

-Кога се появили шушулките от грах по растенията?

-От какво се зарадвала враната?

2.На детето се предлага да състави разказ.

Примерен разказ „Как враната отглеждала грах“.

Историята не се чете на детето, но може да се използва като помощно средство при затруднения при съставяне на детски, авторски разказ.

Текст: В ранна пролет петелът Фердинанд вървял през полето, носейки на гърба си тежък чувал с грах. Петелът срещнал на пътя си враната. Тя пъхнала човката си в торбата и откъснала едно парче от нея. Грахът се изсипал от торбата. Враната започнала да се угощава със сладкия грах и когато се наситила, решила да си отгледа собствена реколта. Птицата стъпкала няколко грахчета в земята с краката си. Започнало да вали. Много скоро от земята се появили млади кълнове от грах. В средата на лятото по клоните се появили стегнати шушулки с едри грахчета вътре. Враната погледнала растенията си и се зарадвала на богатата реколта от грах, която била успяла да отгледа.

/
/

/

 

Съставяне на разкази по сюжетни картинки за първокласници.

Развитие на свързана реч, логическо и образно мислене.

 

Формирането на правилна, грамотна реч е една от основните задачи при подготовката на децата за училище. В предучилищната институция се обръща голямо внимание на това. Семейството играе важна роля в този въпрос. Дете с добре развита съгласувана реч, лесно общува с другите: може ясно да изрази своите мисли и желания, да формулира правилно и ясно въпрос, и да постигне съгласие с връстници в детската градина и училището. Обратно, неясната реч и бедният речник правят общуването с връстници и възрастни много трудно и често оставят тежък отпечатък върху характера на детето.

На 6-7 години децата с недоразвита реч обикновено вече осъзнават трудностите си, усещат ги болезнено, стават затворени, срамежливи, а някои – раздразнителни. В едно семейство детето често се разбира с другите от пръв поглед и то не изпитва трудности, дори ако има проблеми с говора. Въпреки това, социалният кръг на детето постепенно се разширява и е много важно то да бъде добре разбирано и от околните.

Следователно, колкото по-рано (но в съответствие с възрастово подходящи възможности) му бъде помогнато да овладее нормите на грамотната реч, толкова по-уверено ще се чувства.

Въпросът за развитието на речта в училище става още по-остър, тъй като недостатъците в устната и писмената реч могат да доведат до специфични нарушения на четенето (дислексия) и писането (дисграфия), чието коригиране изисква сериозна работа от логопед.

Децата в предучилищна възраст играят много и общуват с удоволствие. Именно в периода на повишен интерес на детето към общуване, е важно родителите да не пропуснат момента за развитие на грамотна свързана реч. Когато родителите разговарят с детето, следва да обръщат внимание не само на правилното използване на думите, но и на логическата последователност на неговия разказ. Развитието на речта и образното мислене в предучилищна възраст се оказва по-важно, дори от обучението на детето да чете.

Със сигурност всяко училище приветства деца с развита памет, логическо и образно мислене, и развита реч. Работата със сюжетни картини и родителското търпение ще помогнат за развитието на всичко това.

Сюжетни картини – малки истории

Методът „Сюжетни картини“ може да се приложи, чрез използване само на една картина или поредица от картини, обединени по смисъл. За по-големите деца в предучилищна възраст са подходящи картини, които не само изобразяват някакво действие на героя от илюстрацията, но и съдържат множество подробности. Не е лесно да се състави разказ въз основа на една картина дори за първокласник и не всички деца се интересуват от тази дейност. Друго нещо е поредицата от сюжетни картинки. Наборът може да има от три до пет или седем картини. На пазара могат да бъдат намерени чудесни книжки с прекрасни илюстровани картинки, където разказът е представен само с картинки в определена последователност (особено полезни са книжките на детския писател и илюстратор Владимир Сутеев).  Те перфектно развиват свързана реч и привличат вниманието на детето. Когато се използват в развиващи занятия, детето бързо се научава да съставя последователен разказ, чрез използване на логическо мислене.

Най-добрият начин за работа със сюжетни картинки е следния:

-разположете в разбъркан ред картинките пред детето;

-разгледайте всяка картинка и поговорете с детето какво е общото между тях;

-помолете детето да подреди картинките в правилната последователност;

-задавайте въпроси по сюжета, така че детето да даде пълен отговор на тях.

-накрая, помолете детето да състави разказ по серията картинки.

Ето един пример:

-Първо разгледайте картината и намерете героите в повествованието. Правете това с всяка картинка – тук е важно детето да се убеди, че поредицата картинки са обединени по смисъл.

-След това задайте въпроси за всяка картинка: Кой е изобразен на нея? Защо момчетата дойдоха в гората? Какво видяха момчетата? Как реагираха те? Какво направиха след това? Кой беше зад храста? Как се държаха момчетата тогава?

-Опитайте се да накарате детето да отговаря възможно най-подробно, без да се ограничава до една дума (задавайте отворени въпроси).

-След това помолете детето, като разгледа картинките, да разкаже по ред всичко, което е видяло и запомнило. Така ще създаде разказ.

За да бъде по-интересно, включете момент за игра: разкажете ваша версия на историята и помолете детето да оцени вашия разказ.

За ползите и ефективността

Работата с поредица от сюжетни картинки дава универсален ефект – развива свързана, грамотна реч, образно и логическо мислене.

-Логическо мислене

Разглеждайки именно серия от картинки, детето в предучилищна възраст се научава да определя кое е обобщаващото звено в тях и въз основа на това да направи извод, че картинки са обединени от сюжетна линия. По този начин се формира аналитично мислене, както и логическа конструкция, с помощта на която детето съставя свързан разказ.

-Образно мислене

Без фантазии е невъзможно да се състави разказ по картинка. Да кажем, че поредица от картинки е посветена на таралеж, който намира въздушен балон. На детето се задава въпрос: Откъде се е появила тази топка в гората? Точно тук фантазията и въображението идват на помощ: приятели се разхождали през гората за рожден ден и са изпуснали един от балоните.

-Свързана, грамотна реч

Формира се в периода 4-6-години, когато детето може да отговори на въпрос с пълно, разгърнато изречение с еднородни членове. За успешното му формиране и тренировка, сюжетните картини са особено полезни. Практиката за съставяне на разкази, когато пред очите има „подсказвач“ под формата на картинки, помага на детето да отговаря на въпросите грамотно и свързано, като отделя внимание на детайлите на случващото се.

Съвети за родителите

Всички знаем, че в ранните етапи на развитие, детето научава това, което му е интересно. За да бъде процесът на обучение за създаване повествование по сюжетни картини да е едновременно полезен и интересен, трябва да се придържате към някои правила:

-Следете за яснотата и пълнотата на изреченията в разказа.  

-Задавайте повече въпроси, покажете интереса си.

-Старайте се да бъдете активни и да реагирате живо на отговорите на детето.

-Записвайте създадените изречения, за да стане нагледен разказа на детето.

-Не трябва да поправяте (прекъсвате) детето, ако говори по темата на картинките. Но ако се увлече и просто бърбори напразно, е необходимо да го насочите към предмета на разказа.

-Ако за първи път започвате да се занимавате със сюжетни картинки, тогава започнете с кратък разказ.

-За да привлечете бързо интереса на детето си от подобни дейности, опитайте да започнете с весели и пъстри картинки. Децата обичат хумора толкова, колкото и възрастните и с удоволствие ще ви разкажат забавна история.

И разбира се, родителите на малките разказвачи трябва да помнят търпението и тактичността. С течение на времето детето ще научи всичко, дори да му отнеме малко повече време от връстниците му.

Стимулен материал – създаване на разказ по серия сюжетни картинки

Способността за самостоятелно преразказване и разказване на истории играе важна роля в живота на детето. Това трябва да се учи от ранно детство.

N 1 – „Добра реколта“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Възрастният прочита текста на детето, показвайки една след друга картинките.

Текст: През пролетта Таня разкопала почвата в градината и засадила разсад от домати. Всяка сутрин момичето поливало младите растения с топла вода. Под нежните лъчи на слънцето зелените растения бързо набирали сила и се разпрострели нагоре. През лятото Таня забелязала, че растенията са пораснали и са започнали да цъфтят. Няколко дни по-късно, вместо цветове, по дебелите клони се появили плодове – зелени домати. В края на лятото доматите станали червени. Един ден Таня отишла в градината и набрала пълна кофа зрели, червени домати. Таня наистина била отгледала добра реколта!

1.На детето се задават серия въпроси:

-По кое време на годината Таня е засадила разсад от домати?

-Как Таня се е грижила за растенията?

-По кое време на годината са цъфнали растенията?

-Какви промени са настъпили с плодовете по клоните на растенията?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 2 – „Жабешки хор“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: Настъпила вечерта. Малката жабка Пилка седяла на листо от лотос и гледала пълната луна. Изведнъж жабата Пулка изскочила от водата с шум. Пилка квакнала от изненада. Пилка и Пулка започнали заедно да квакат по всевъзможни начини. Жабата Булка се присъединила към тях. И заедно трите изпели весела песен за живота в блатото. Жабите пеели толкова весело и силно, че не забелязали как събудили чаплата, главният враг на жабките. Пилка, Булка и Пулка, като видели чаплата, скочили във водата. След тях бързо блатото утихнало. чаплата останала без вечеря.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Коя от жабите се е появила първата на листото от лотос?

-Какво е правела Пилка?

-Кой изведнъж изскочил от водата със силен шум?

-Как се казвала малката жаба, която последна изскочила от блатото?

-Какво направили Пилка, Пулка и Булка в блатото?

-Кого събудила тяхната весела песен?

-Защо чаплата останала без вечеря?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 3 – „Пирамида“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: Мама помолила Лада да сглоби пирамидата. Момичето седнало на топлия килим и се захванало за работа. Първо тя нанизала най-големия оранжев пръстен, а след това по-малките пръстени: червен и зелен. Синият пръстен и жълтият останали да лежат на пода. Котката Тимка бутнала синия пръстен с лапата си и той се търкулнал по пода. Котката си поиграла с пръстена. Изведнъж тя хвърлила пръстена с лапата си и той паднал на главата й. Кучето Алма чуло шум, дотичало и започнало да лае по котката. Котката Тимка изсъскала и извила гръб. Пръстенът паднал на пода. В този момент Алма грабнала пръстена със зъби и го отнесла на Лада. Момичето взело синия пръстен от Алма и го закачила на пирамидата. Зад зеления пръстен Лада нанизала жълт. „Пирамидата е готова!“ – извикала радостно Лада и се затичала към майка си.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Какво правела Лада?

-Кажи ми в какъв ред по цвят Лада е подредила пръстените.

-Кои цветни пръстени останали на пода?

-Защо синият пръстен се търкалял по пода?

-Кой дошъл тичешком към шума?

-Какво започнала да прави Тимка?

-Какво направила Алма?

-Кажи ми как Лада завършила сглобяването на пирамидата?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 4 – „Удивителна промяна“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже разказа.

Текст: На улицата близо до къщата стоял снежен човек. Вместо ръце той имал пръчки, вместо нос – морков, вместо очи – въглени, а на главата си – кофа. Едно врабче долетяло и кацнало да си почине на главата на снежния човек. „Студено ли ти е, врабче?“ –  попитал снежният човек. „Да, ще се стопля и ще продължа да летя.“ Тогава слънцето се показало иззад облаците. Врабчето се стоплило, разперило криле, погледнало снежния човек и попитало: „Снежен човече, студено ли ти е?“ Тогава врабчето забелязало, че снежният човек се топи. Носът му паднал, вместо ръце висели ледени висулки. Слънцето напекло все по-силно, снежният човек отслабнал още повече, а на врабчето му било толкова горещо, че започнало да пее весела песен. Снежният човек се разтопявал, което означавало, че скоро ще дойде пролетта. Няколко дни по-късно снежният човек се бил стопил напълно. Когато врабчето отлетяло обратно при своя приятел снежния човек, то видяло плашило на мястото му.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Къде стоял снежният човек? Кажи ми, как изглежда той?

-Кой прелетял покрай снежния човек?

-За какво си говорили снежният човек и врабчето?

-Защо снежният човек се стопил?

-Какво видяло врабчето, когато отлетяло при снежния човек няколко дни по-късно?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 5 – „Зимна разходка“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: Дошла зимата и паднал много сняг. Децата направили висока купчина от сняг в двора. Те се пързаляли надолу по нея през целия ден, но през нощта купчината била покрита с нов сняг. На сутринта снеговалежът спрял и малкият Саня се приготвил за разходка. Момчето обуло топли ботушки, яке, завързало вълнен шал, грабнало шейната и изтичало на улицата. Саня се приближил до купчината сняг и не я познало; през нощта тя била станала още по-висока. Момчето се изкачило на върха, седнало на шейната и се плъзнало надолу. Имало наистина много сняг и шейните се плъзгали по него добре. Саня спрял близо до висок бор. Клоните му се люлеели от вятъра, а буци сняг падали от дървото и покривали момчето. Саня се чувствал щастлив. Колко е хубаво да се разхождаш през зимата!

1.На детето се задават серия въпроси:

-Кое време на годината е?

-Какво направили децата в двора от сняг?

-Къде се подготвил да излезе Саня?

-Как е било облечено момчето за разходката?

-Защо пързалката в двора е станала по-висока сутринта?

-Какво направил Саня по време на разходката си?

-Защо момчето било покрито със сняг?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 6 – „Пясъчен замък“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: В един горещ летен ден родителите с децата си Паша и Наташа отишли на плаж. Водата в реката била все още студена и на децата не било позволено да плуват. На брега на реката децата видели сух, чист речен пясък и Наташа предложила на Паша да построи пясъчен замък. Първо използвали лопатка и кофа, за да направят висока могила. „Не можем да направим нищо от сух пясък“, казала Наташа и предложила на Паша да намокрят пясъка с вода. Децата се редували да ходят до реката, да събират вода в кофата и да я изливат върху сухия пясък. Скоро целият пясък се намокрил и децата започнали да строят пясъчен замък. Когато кулата на замъка била готова, децата започнали да строят крепостната стена. След един час работа пясъчният замък бил готов и Паша поставил хартиената си панамска шапка на най-високата кула. Наташа се засмяла и прикрепила зелено листо към ниската кула. Утре децата пак ще отидат на плажа с играчки и ще започнат да играят в своя замък.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Къде родителите са завели Паша и Наташа в един летен ден?

-Какво видели децата на брега на реката?

-Каква постройка предложила Наташа на Паша да построят от пясък?

-Как преминало строителството? Какво направили децата първо и какво направили след това?

-Какво е прикрепила Наташа към ниската кула?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 7 – „Куклата Лада“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: Алла имала любима кукла. Тя се казвала Лада. Алла се грижела много за нея. Един есенен ден Алла се разхождала с Лада и се спънала. Куклата Лада изскочи от ръцете на момичето и паднала в локва. Алла извадила Лада и не я познала – роклята на куклата била много мръсна. Вкъщи Алла сложила Лада на масата, наляла топла вода в леген, изпрала роклята и я закачила да съхне. Когато роклята изсъхнала, Алла я изгладила и я облекла на Лада. Алла и Лада били много щастливи.

1.На детето се задават серия въпроси:

-Как се казвала любимата кукла на Алла?

-Какво се случило по време на разходката?

-Разкажи ми как Алла се е погрижила за куклата.

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.

N 8 – „Карнавален костюм“

Възрастният моли детето да подреди сюжетните картинки в логическа последователност, да даде на въпросите пълен отговор и да преразкаже историята.

Текст: Лолита била поканена на карнавал. Тя дълго мислила какъв костюм да облече. Приятелката й Алина донесла на Лолита модел за костюм на призрак. Лолита искала да се покаже на карнавала като призрак и помолила майка си да ѝ купи бял плат, конец и игли за шиене. Момичето разстлало белия плат на масата, взело ножица и изрязало детайлите на костюма. След това Лолита поставила конец в иглата и започна да шие костюма. Когато костюмът бил готов, Лолита го облякла. От останалия плат Лолита решила да си ушие шапка. Момичето поканило майка си и приятелката си Алина да пробват костюма. Всички много го харесали. Лолита била доволна от работата си и отишла на детския карнавал в много добро настроение

1.На детето се задават серия въпроси:

-Къде поканили Лолита?

-Какво донесла приятелката на Лолита, Алина?

-Какво купила майката на Лолита, за да ушие костюм?

-Как Лолита ушила костюм на призрак? Какво направила първо и какво направила след това?

-Как оценили майката и приятелката й Алина костюма на Лолита?

-С какво настроение е отишла Лолита на карнавала?

2.На детето се предлага да преразкаже това което е чуло и разбрало.
(следва втора част)

//

 

Маршмелоу тест – експресна проба за изследване на училищна готовност

 

Зефирният (маршмелоу) експеримент (Stanford marshmallow experiment) са серия от изследвания върху отсроченото удоволствие. Проведени са в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, под ръководството на психолога Уолтър Мишел, който по-късно става професор в Станфордския университет. В тези изследвания на децата е предложен избор между една малка награда, дадена незабавно и двойна награда, ако могат да изчакат търпеливо за кратък период (около 15 минути), през който експериментаторът напуска стаята, за да се върне по-късно. Като награди се използват зефир[1], маршмелоу, бисквитки или крекери. В последващи проучвания изследователите установили, че децата, които са успели да изчакат увеличената награда, са склонни да имат по-добър живот. Тези заключения са направени чрез допълнителни лонгитюдни изследвания въз основа на техните резултати от SAT, ниво на образование, индекс на телесна маса и други показатели за качество на живот.

Първоначален експеримент

Експериментът произлиза от по-ранен, проведен в Тринидад, където Мишел забелязал, че членове на различни етнически групи, живеещи на острова, имат контрастни стереотипи със своите островни съседи. Членовете на различните групи вярвали, че се различават значително помежду си по черти като безразсъдство, самоконтрол и способност за забавление. Това ограничено по мащаб (n = 53) изследване е било фокусирано върху от 7 до 9-годишни деца от двата пола (35 чернокожи от Западна Индия и 18 Indo-Caribbeans) в селско училище на остров Тринидад. Децата били помолени да посочат своя избор: да получат бонбон на стойност 1 цент веднага или бонбон на стойност 10 цента, но след седмица. Мишел съобщава за значителни разлики между етническите групи, като индийските деца показали значително по-голяма способност да отлагат удовлетворението в сравнение с африканските ученици, както и големи възрастови разлики, и че „сравненията на „високи“ и „ниски“ социално-икономически групи по отношение на експерименталния избор не показват съществена разлика“. Отсъствието на баща е било често срещано в африканската група (източноиндийската група е имала само едно такова дете) и тази черта е показала най-силно влияние: децата от пълни семейства са демонстрирали превъзходна способност да сдържат желанието си.

Станфордски експеримент

Първият тест с маршмелоу е изследване, проведено от Уолтър Мишел и Ебе Б. Ебесен в Станфордския университет през 1970 г.

Целта на първоначалното изследване е била, да се разбере кога децата развиват способност да отлагат удовлетворението или способността да чакат, за да получат това, което искат. Оригиналният експеримент е проведен в детската градина Bing Nursery School, която се намира в Станфордския университет. Участниците в изследването са 16 момчета и 16 момичета. Трима участници са били елиминирани поради неспособност да разберат инструкциите. Възрастта на децата е варирала от 3 години и 6 месеца до 5 години и 8 месеца (средна възраст 4 години и 6 месеца). Осем изследователи (4 мъже и 4 жени) са били разпределени на случаен принцип във всяко от четирите условия на експеримента. За всяко условие всеки експериментатор е тествал две момчета и две момичета, за да избегне ефекта на систематично отклонение в зависимост от пола на експериментаторите.

Децата са били отведени в стая без разсейване, където на масата е било поставено лакомство по техен избор (бисквитка, маршмелоу). Изследователите позволили на децата да изядат лакомството веднага, но обещали да удвоят наградата, ако успеят да изчакат 15 минути, без да се поддадат на изкушението. Мишел наблюдавал, че някои деца си покривали очите с ръце или се обръщали, за да не гледат лакомството, други са блъскали по масата, дърпали си косите или си играли с маршмелоуто, сякаш е мъничка плюшена играчка, а трети просто изяждали лакомството веднага щом изследователите напускали стаята.

От над 600 деца, участвали в експеримента, повечето изяли сладкото лакомство веднага. Тези, които са успели да чакат достатъчно дълго, за да получат двойно угощение, са били около една трета[2]. Установено е, че Определящият фактор за забавеното удоволствие се явява възрастта.

Общи условия

1.Незабавните (по-малко предпочитани) и отложените (по-предпочитани) награди са били пред детето и достъпни за наблюдение.

2.И двете награди са скрити от детето.

3.Детето можеше да види само двойното (отложено) възнаграждение.

4.Детето можеше да види само обичайното (незабавно) възнаграждение.

Последващи изследвания

Психолозите продължили да се интересуват от по-нататъшното развитие и съдбата на децата, преминали теста на маршмелоу.

В тези допълнителни изследвания Мишел открива неочаквани корелации между резултатите от теста с маршмелоу и житейския успех на децата много години по-късно[3]. Първото последващо проучване от 1988 г. установява, че „децата в предучилищна възраст, които са били способни да удължат удоволствието, са били описани повече от 10 години по-късно от родителите си като значително по-компетентни в юношеска възраст“.

Второ последващо проучване, проведено през 1990 г., установява, че способността за отлагане на удовлетворението също е свързана с по-високи резултати на SAT[4].

През 2006 г. Мишел стига до заключението, че респондентите, които не са издържали теста в детството, са имали нива на стрес, зависимости, емоционални и междуличностни проблеми, средно много по-високи от тези, които са го издържали успешно.

През 2011 г. са проведени томографски изследвания на мозъците на участниците в експеримента, когато те са достигнали средна възраст. Основните разлики между тези с дълги времена на забавяне и тези с кратки времена на забавяне са в две области: префронталната кора (по-активна при тези с дълги времена на забавяне) и вентралният стриатум (зоната, „отговорна“ за апетита), когато са се опитвали да контролират реакцията си на изкушаващи съблазни[5].

През 2018 г. Тайлър Уотс и други публикуват проучване, опровергаващо експеримента[6]. Аргументът на авторите е, че оригиналният експеримент е проведен върху няколко десетки деца на университетски служители, докато Уотс го е провел върху 900 деца, разделени по раса и доходи. До двадесетгодишна възраст влиянието на „волята“ е било близо до статистическа грешка и е била открита обща причина: „семейното богатство е фактор, който е повлиял както на „волята“, така и на успеха“. Въпросът е, че за бедните „по-късно“ тази „воля“ може никога да не се формира (трудно ще постигнат оптимално ниво на себеувереност), докато за богатите удоволствието от експеримента е било незначителна награда, тъй като са разполагали с по-осезаеми такива стимули у дома.

През 2019 г. този експеримент е бил проведен отново, потвърждавайки констатациите от първия експеримент и отхвърлил опровержението от 2018 г.

Учените смятат, че обсъждането на експеримента е важен пример за научно изследване на феномена. Първо, всички данни, както от оригиналния тест, така и от опита за опровергаването му, са достъпни за изследване и нови екипи могат да ги анализират както от фундаментална, така и от методологична гледна точка. Второ, дори като се вземат предвид методологичните недостатъци, повторното изследване е важно, тъй като осигурява по-голяма и по-представителна извадка от първия тест на Мишел.

Изследователите на феномена вярват, че новите данни показват, че личностните черти, които се появяват в ранното детство, са важна част от основата за бъдещ професионален успех

Младите хора на възраст 27–32 години, които в предучилищна възраст са демонстрирали най-голяма издръжливост по време на тестовете за маршмелоу, имали оптимален индекс на телесна маса, били по-ефективни при постигането на целите си и се справяли по-успешно със стреса. На средна възраст тези, които са били в състояние да чакат упорито в детството („дълго отлагане“) и тези, които не са можели да го направят („кратко отлагане“), са имали напълно различни мозъчни сканирания в областите (префронтален кортекс), които са отговорни за склонността към зависимости и затлъстяване.

Генералния извод от проведените експерименти показва, че самоконтролът играе критична роля в дългосрочното прогнозиране на успеха и качеството на живот на дадено лице.

Механизмите, които осигуряват самоконтрол, помагат на човек да управлявате емоциите си, да се бори с лошите навици и да се справяте по-лесно със стреса.

Учените предполагат, че тези, които не са устоявали на бонбони като деца, може да им е по-трудно да устоят на всякакви външни въздействия, като възрастни: реклама, манипулация, внушения, които предполагат изкушения, удоволствия, преживявания на наслада. Момичето, което като дете е посегнало към бонбона, сега вече пораснало, изпитва неустоимо влечение към любимия си и не може да направи нищо по въпроса. Разводът и раздялата я потапят в бездната на негативните преживявания, от които тя не може да излезе сама, защото не знае как и не е свикнала да се сдържа.

Самоконтролът е необходим на учениците и студентите, седнали над учебниците. Балерината, която усвоява сложните танцови стъпки задължително спазва строга диета, а тези, които искат да откажат пушенето и да загубят излишни килограми, не могат без самоконтрол. Успешно обучение, кариера, щастливо семейство – всичко това изисква много пъти човек да преодолява своето „искам“, за да постигне своето „трябва“.

Ако искате да направите теста Marshmallow с вашето дете:

Експериментални условия

Възрастта на детето: 4-7 години.

Обстановка: стая без забавления или разсейвания, с любимото лакомство на вашето дете на масата.

Инструкция: Обяснете на детето си, че може да изяде лакомството веднага, но ако прояви търпение и не го изяде преди пристигането ви, ще получи второ. Важно е детето да разбере това условие и да повярва, че ще получи обещаното второ лакомство.

Как да оцените резултата?

Ако детето ви е успяло да издържи и да изчака „отложеното възнаграждение“, тогава го поздравете за добрия самоконтрол за възрастта му и разбира се, себе си, че сте успели да възпитате това ценно качество.

А ако не успее? Ако лакомството е захапано?

Бъдете спокойни и оптимисти. Вие сте изправени пред творческата задача бавно и последователно да развивате самоконтрол у детето си. Научете го да не се поддава на своето „искам“, а бодро и енергично да прави това, което „трябва“.

[1] Зефир (маршмелоу) –  е сладкарски продукт, който представлява мек, деликатен сладкиш, обикновено във формата на полукълбо. Приготвя се от плодово пюре (най-често ябълково), яйчен белтък, захар и сгъстител като пектин или агар-агар. Маршмелоу се отличава със своята ефирна и лека текстура, напомняща нежен бриз.

[2] Mischel W., Ebbesen E. B., Zeiss A. R. Cognitive and attentional mechanisms in delay of gratification. (англ.) // Journal of personality and social psychology. — 1972. — Vol. 21, no. 2. — P. 204—218. — ISSN 0022-3514. — doi:10.1037/h0032198. — PMID 5010404.

[3] Mischel, Walter[англ.]; Shoda, Yuichi[англ.]; Rodriguzez, Monica L. Delay of gratification in children. (англ.) // Science : journal. — 1989. — Vol. 244. — P. 933—938.

[4] Shoda, Yuichi; Mischel, Walter[англ.]; Peake, Philip K. Predicting Adolescent Cognitive and Self-Regulatory Competencies from Preschool Delay of Gratification: Identifying Diagnostic Conditions (англ.) // Developmental Psychology[англ.] : journal. — 1990. — Vol. 26, no. 6. — P. 978—986

[5] Marshmallow Test Points to Biological Basis for Delayed Gratification. Science Daily.

[6] The Marshmallow Test: What Does It Really Measure? — The Atlantic.


/

 

Физически признаци за наличието на училищна готовност на първокласника.

Филипински тест.

 

Как да определите дали едно дете е готово за училище въз основа на физически параметри? Какво може да каже „Филипинският тест“ на родителите? Какви умения трябва да се усвоят преди първи клас и как можете да ги практикувате у дома?

Обикновено в първи клас се приемат деца от 6,5 до 8 години. Само някои деца са готови да ходят на училище на 6,5 години (статистически повече момичета). Повечето постъпват на възраст около 7 години.

1.Как можете да разберете дали детето ви е физически готово?

По време на предучилищна възраст (обикновено 5-6 години) децата преминават през т. нар. „среден скок на растеж“. С други думи, значително удължаване на ръцете и краката. Това е един от важните критични периоди в живота на детето, през който много функции на тялото се променят качествено.

Как да разберете?

Помолете детето си да докосне лявото си ухо с дясната си ръка, като движи ръката си над главата си. Дете на 4-5 години не може да направи това – ръцете му са все още твърде къси. Това се нарича Филипински тест.

Какво казва Филипинският тест?

Резултатът от него доста точно характеризира биологичната възраст на детето. Той отразява не само характеристиките в развитието на скелета, но и нещо много по-важно – степента на морфофункционална зрялост на организма. Смята се, че той е индикатор за нивото на съзряване на нервната система и способността на мозъка да възприема и обработва информация.

2.Полуръстов скок

Физиолозите са единодушни в мнението си: ако едно дете започне да посещава училище, преди да е преминало полуръстовия скок в растежа си, това има рязко отрицателно въздействие върху здравето му. На първо място, това е психичното здраве и изключително рядко носи успех в обучението. Едва след полуръстовия скок тялото става по-надеждно в биологичен смисъл и следователно по-работоспособно. Детето развива реални функционални възможности да работи усърдно, доста дълго време, с равномерно темпо.

3.Готовност за училище. Как да го определите?

Детето има желание да ходи на училище. Осъзнава важността и необходимостта от учене. То общува с лекота с други деца, създава приятелства и се държи адекватно. То е водено, наред с други неща, от мотивация да учи в името на признанието и одобрението на значимите за него хора. За да закрепят желанието на детето да се учи, родителите трябва да го подкрепят по всякакъв начин.

Как да стане това?

-Разкажете за ученическите си години, покажете свои снимките, споделете приятни спомени.

-Заедно купувайте училищните атрибути: тетрадки, раница, химикалки, моливи и др.

-Играйте „на училище“ („учител-ученик“).

-Четете и обсъждайте книги за училището и учениците.

-Покажете своята увереност, че обучението на вашето дете ще бъде успешно.

-Не се сдържайте да хвалите детето за всеки реален академичен успех, но бъдете обективни.

4.Знае как да управлява своето поведение (волево усилие). В това отношение водеща роля играе способността да слуша, да се задълбочава в съдържанието на това, което възрастният казва, и да не се разсейва. Умението за концентрация на вниманието за определено време е ключово за обучението.

Как да изградите волева готовност у дома?

-Играйте игри по ясни правила, като си поставяте цели и постигате резултати.

-Учете детето да планира седмица, ден, събитие и заедно оценявайте резултатите от тях.

-Развийте произволността (волева дейност) на движенията (игра с въже за скачане, хвърляне на топка в цел, свирене на музикални инструменти и др.).

-Учете детето да се фокусира върху инструкциите, които детето получава от възрастния.

-Давайте домашни и задачи, учете стихове наизуст.

-Позволете на детето да прави съзнателни избори в ежедневните дейности.

-Развивайте способностите на детето да преразказва чута от възрастния история.

5.Наличие на добра фина моторика. Колкото по-високо е развита тя (движенията на ръцете и пръстите, сръчност), толкова по-високо е развитието на речта и мисленето на детето. Налице е пряка зависимост.

За какво трябва да внимавате, ако:

-Детето обръща (върти) листа, когато оцветява фигура – това означава, че то не може да промени посоката на линията с помощта на движенията на ръката и пръстите си.

-Детайлите са малки и линиите са слаби – слаба ръка, слабо развита мускулатура.

-На рисунките всички обекти са нарисувани много малки – това означава, че ръката е здраво стисната и е в постоянно напрежение.

-Детето държи неправилно молив или химикалка.

Как да развиете зрително-моторна координация у дома – прости варианти:

-Рисувайте с моливи (щриховане, копиране на образци и др.).

-Работете с ножица, правете апликации.

-Моделирайте (пластилин, глина).

-Конструирайте пространствени фигури с малки строителни комплекти.

-Работете върху стойката на детето, седейки на бюро.

-Научете детето как да държи молив/писалка правилно (симулатори, триъгълни моливи / химикалки).

-Занимавайте се с ръчна работа (бродиране, плетене, шиене).

-Организирайте творчески и конструктивни игри с малки детайли (мозайки, пъзели и др.).

-Организирайте театрални представления.

6.Детето е способно да издържа на продължителни натоварвания. Тази способност е тясно свързана с работоспособността. От нивото на развитие на тази способност зависи колко успешно едно дете ще усвои програмата за 1 клас.

7.Има правилна и отчетлива реч.

8.Достатъчно добре се ориентира в пространството, подвижно и ловко (сръчно).

9.Може правилно да пренесе в тетрадка най-простото графично изображение (модел, фигура), възприемана зрително от разстояние (от черната дъска).

10.Освен това психофизиологичната издръжливост включва способността да се занимава с едно нещо без разсейване в продължение на 40 минути. Значително влияние върху формирането на работоспособността на децата в предучилищна възраст оказват: игри на чист въздух, учене да плуват, редовни сутрешни упражнения и поддържане на стриктен дневен режим.

11.Има развита сфера на познавателна дейност. Кръгозорът – представите му за света са доста разгърнати и конкретни. Речта му е съдържателна, детето е любознателно.

12.Формирани са такива интелектуални умения като сравняване, обобщаване и установяване на закономерности (причинно-следствени връзки).

Заключение

Детето, което постъпва в училище, трябва да бъде зряло във физиологично и социално отношение. То трябва да достигне определено ниво на умствено и емоционално-волево развитие. Учебната дейност изисква запас от знания за света около нас и формиране на елементарни понятия. Детето трябва да владее мисловни операции, да може да обобщава и диференцира предмети в заобикалящия го свят, да може да планира дейността си. Важни са положителното отношение към ученето, способността за саморегулиране на поведението и проявата на волеви усилия за изпълнение на възложените задачи. Също толкова важни са уменията за речево общуване развитието на фина моторика и зрително-двигателната координацията. Следователно, понятието „училищна зрялост“ е многостранно и обхваща всички области от живота на детето.

Препоръчва се при ниско ниво на училищна зрялост, да се посвети една година не на обучението, а на развитието и социализацията на детето. Въпреки че няма да достигне нивото на знания според общоприетите норми, той няма да изпитва психо-емоционални проблеми в нова среда. В края на краищата трудностите в обучението могат да бъдат преодолени. Трудната адаптация в първи клас обаче може да повлияе негативно на по-нататъшния образователен успех. Основното нещо е да не обезсърчавате детето да учи.

 

Нарцистичните демони. Вярно ли е, че живеем в епоха на нарцисизъм?

 

Чували ли сте, че светът се намира в епидемия от нарцисизъм: да или не? Това, което пишат за необуздания нарцисизъм в модерните книги кавалкадата от самопровъзгласили се нови „писатели“, всъщност е подмяна на понятия и нови вредни стереотипи. И нарцисистите не са надменни демони, които си мислят, че са по-добри от всички останали. Представете си, всичко е точно обратното.

Ако сте представител на поколението Y (милениал) или представител на поколението Z, и публикувате много селфита, вероятно сте чували обвинения в нарцисизъм неведнъж. От справочниците по психиатрия тази дума е проникнала в разговорната реч и се е превърнала в често срещано обвинение срещу всеки, който (според нас) проявява признаци на суета, завишена самооценка и постоянно се нуждае от вниманието на другите хора.

Така изглежда, че почти всеки около нас е скрит или явен нарцисист; мащабът на бедствието е огромен, а последствията са опустошителни: зацикляне в собствените преживявания, самота и безконтролно използване на социалните мрежи. Но дори и да живеем в епоха на нарцисизъм, нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат.

Как нарцисизмът беше обявен за епидемия

„Мисля, че съм специален човек.“ „Мога да живея както си искам.“ „Бъди себе си.“ „Ако аз управлявах света, той щеше да е по-добро място.“ „Ако бях на „Титаник“, щях да бъда първият в спасителната лодка.“

Това са твърдения от различни психологически тестове за определяне на нивата на нарцисизъм. Според изследване на социалните психолози Джийн Туендж и Кийт Кембъл, между 1982 и 2009 г. този показател се е увеличил за половината от американските студенти.

Те са по-склонни от предишните поколения да вярват, че са уникални и заслужават специално отношение. Те проявяват по-малък интерес към другите, вкл. емпатия, поставят си високи цели и се справят зле с провала.

В бестселъра си „Епидемията от нарцисизъм“,  Туендж и Кембъл правят извод, че сме насред мащабна културна пандемия. Според тях западният индивидуализъм е отишъл твърде далеч: той „може да бъде източник на положителни неща като равенство и търпимост, но се превръща в недостатък, когато се изражда в нарцисизъм и самонадеяност“.

Идеята, че най-важното нещо в живота е любовта към себе си, се е превърнала в обсесивна културна мантра. Милиони родители са прекарали години, казвайки на децата си колко специални и прекрасни са. Децата пораснаха и стигнаха до заключението, че всички около тях им дължат нещо. Както е казал писателят Брет Ийстън Елис: „Отгледахме поколение от самоуверени, оптимистични хора, които са парализирани дори когато капка негативизъм навлезе в живота им.“

Много изследователи оспорват истинността на тези твърдения в глобален мащаб. Но стереотипът за нарцистичния милениал е толкова вкоренен в културата, че е трудно да се отърсим от него. Според скорошно проучване, дори самите милениали вярват, че сред тях има нарцисисти и тази мисъл ги прави тревожни и притеснени.

По-старите поколения винаги са обвинявали по-младите в егоизъм, мързел и потъпкване на морални принципи. Дори Аристотел се е оплаквал от самоуверени младежи, които мислят твърде високо за себе си.

През XVIII век, автор на писмо изпратено до редактора на американско списание нарича по-младото поколение „раса от изнежени, болнави, женоподобни нарцисисти и безделници“. Но днешните критици твърдят, че този път нещата са различни – на тяхна страна са не предразсъдъци и стереотипи, а строго научни данни.

„Ще направя това, което старите хора са правили през цялата история: ще нарека по-младите от мен мързеливи, самовлюбени, повърхностни и малодушни. Но аз имам изследвания! Имам статистика! Имам цитати от уважавани учени! За разлика от моите родители, баби и дядовци и техните предци, аз имам доказателства.“

Списание Time, „Поколението YYY“

Както се оказва, тези доказателства се основават на много несигурни основания.

Авторите на тези гръмки заявления за епидемия от нарцисизъм черпят своите изводи на база резултатите от Нарцистичния въпросник на личността (NPI), разработен през 1978 г. Той редовно се попълва от студенти в американски колежи, така че до момента учените са успели да съберат огромно количество данни. Проблемът е, че тестът измерва не само завишената, но и здравословна самооценка.

Съгласни ли сте с твърденията: „Обичам да гледам тялото си“, „Склонен съм да настоявам за мнението си“ и „Смятам се за добър лидер“? Ако е така, добре дошли сред нарцисите.

Между другото, изследователите са регистрирали най-висок ръст в резултатите от NPI сред жените. Може би това е въпрос на еманципация, а не на някаква мистериозна културна болест.

Други доказателства изглеждат още по-съмнителни. Туендж и Кембъл установяват, че употребата на местоимението „ние“ в литературата намалява, докато употребата на „аз“ се увеличава. Думата „получавам“ се използва по-често, а „давам“ по-рядко. От това те заключават, че нарцисизмът е по-разпространен. Като пример се цитират текстовете на песен на Кание Уест: „Аз съм бог / Достоен съм за шибания масаж /… / Изкарай Поршето от шибания гараж.“ Звучи доста нарцистично, но е малко вероятно настроението на една епоха да бъде сериозно преценено по броя на местоименията и текстовете на хип-хоп изпълнителите.

Други изследователи не са съгласни, че нивата на нарцисизъм са се променили през последните години. Както показват психолози от Университета на Илинойс, нивото на фиксация върху собственото „аз“ достига таван в младостта и намалява с възрастта.

Типичните черти, приписвани на милениалите – нетърпеливост, високи очаквания за кариера и склонност към самоанализ, могат да бъдат по-точно обобщени с една дума – младост.

Както казват авторите на изследването, всяко поколение е „аз“ поколение. Социалните медии не са се променили много. Facebook и Instagram ни дадоха нова платформа, за да покажем постиженията си и да се възхищаваме на себе си, но е малко вероятно да са ни превърнали в нарцисисти.

Критиците на нашето време, които диагностицират цяло поколение, са склонни да забравят разликата между нарцисизъм и пълноценно нарцистично разстройство. Всеки, който някога се е сблъсквал с истински нарцисисти, знае много добре, че високото самолюбие и любовта към автопортретите, направени със смартфон, далеч не са основната им черта.

Нарцисизъм ≠ самовлюбеност

Психолозите все още спорят как да дефинират нарцисизма, но малцина се съмняват, че нарцистичните черти присъстват във всеки човек. Ако сте психически здрави, мозъкът ще ви разкаже история за успех, в която винаги сте малко по-добри и по-добри от другите. Може да се сблъскате с трудности и изпитания, но в крайна сметка съдбата ще ви възнагради.

Колкото и да е странно, желанието да се смяташ за специален е част от нормалността.

Изследванията показват отново и отново, че около 75% от хората вярват, че са по-добри от повечето други хора на почти всяко ниво – от шофьорските им умения до знанията по граматика, от дружелюбието им до степента на подвластност на предразсъдъци. Единственото забележително изключение са тези с лека депресия – те оценяват себе си по-обективно.

Здравословният нарцисизъм позволява да се чувстваме важни, неповторими и уникални. И няма нищо лошо в това – стига да не ви пречи да съчувствате на другите хора, да ви лиши от емпатия и да съхраните умението да признавате собствените си недостатъци, защото ако достигне крайни проявления, нарцисизмът се превръща в патология и става опасен.

Нарцистичното личностно разстройство, според статистическото ръководство DSM-V, засяга 1–6% от населението и се характеризира със следните характеристики: грандиозна самоценност, обсебеност от фантазии за неограничен успех, вяра в собствената изключителност, потребност от извънредна възхвала, склонност към манипулиране на другите и отсъствие на емпатия.

Съдейки по всичко, патологичните нарцисисти не се раждат, а стават такива в резултат на дефицит на родителска топлина в ранна възраст, психологическо насилие или прекомерна опека, когато детето се опитва да бъде защитено от всякакви негативни емоции (което също може да се счита за форма на насилие). Психолозите разграничават няколко форми на това разстройство. Някои нарцисисти са доминиращи екстроверти, които обичат да се поставят на показ и да се къпят в похвали и аплодисменти. Други са по-интровертни и много чувствителни към критика.

В най-лошия случай нарцисизмът много често се съвкупява с другите две страни на „тъмната триада“ – психопатия и макиавелианизъм. Тези черти на характера са почти невъзможни за коригиране с терапия и са опасни за околните.

Някои психиатри дори идентифицират отделно разстройство: синдром на жертвата на нарцисист. Хората, които са в близки отношения с нарцисист, изпитват страх и гняв поради своята безпомощност, чувстват се измамени и се съмняват в собствената си адекватност.

Нарцисизмът може да се прояви по много различни начини и самолюбието далеч не е главната му съставляваща. Би било неправилно да се постави диагноза на някого въз основа на повърхностни наблюдения – това може да се направи само от психиатър след внимателно наблюдение.

Според съвременните психотерапевти, основата на нарцистичното разстройство не е извънредното тщеславие, а разделянето на психиката на два елемента: грандиозното „Аз“ и нищожно „Аз“. Източникът на проблема не е излишъкът от самолюбие, а по-скоро липсата му.

Както пише психоаналитикът Санди Хочкис, „Когато се сблъскате с високомерието на нарцистична личност, това, което виждате не е истинска гордост, а дълбок и ирационален страх пред своята безполезност.“ Основната цел и потребност на истинския нарцисист е да се самоутвърди за сметка на другите.

„Те търсят човек, който може огледално да отрази чувството за тяхната значимост и който може да поеме върху себе си непоносимото бреме на техния срам и завист. За нарцистичната личност партньорът е просто средство, позволяващо да събере в едно частите от личността на нарцисиста, за попълване на ресурсите му и за скриване на неговите недостатъци.“

Откъс от книгата „Паяжината на ада. Как да оцелеем в свят на нарцисизъм“

Ако се тревожите от мисли, че може да сте нарцисист, по-скоро всичко при вас е наред. Ако обаче ви се струва, че всички около вас са нарцисисти, освен вие, това е моментът, в който трябва да се обезпокоите.

Какво се случва с другите?

Има много уебсайтове, YouTube канали и популярни статии, посветени на нарцистичното разстройство. Те описват видове нарцисизъм, типични нарцистични защити, техники за манипулация и методи за справяне с нарцистични партньори, нарцистични родители, нарцистични шефове и нарцистични подчинени. Книгите на тема „как да разпознаете и обезоръжите нарцисист“ привличат огромна аудитория и са обект на разгорещени дебати в блогове.

Всички тези дискусии създават силно усещане, че нарцисистите вече са навсякъде.

„Нарцисизмът се култивира от съвременното общество целенасочено, той е значима съставляваща в бойните редове на армията неолиберали-глобалисти, той се насърчава в медиите и в интернет. Във връзка с епидемията от нарцисизъм, контактите със „заразени“ са почти неизбежни...“

Ако нарцисистите бяха просто несръчни хора или обикновени мошеници, взаимодействието с тях би могло лесно да се избегне. Но силата на тяхната привлекателност, обаяние и харизма действа като магнит и ние все повече се привличаме към тях.“

Лингвистите са регистрирали важна промяна в езика: в него се закрепва  нова лексика свързана с установяването на лични граници, психологически травми и психологически защити: токсични взаимоотношения, газлайтинг, тригери, омраза, обезценяване.

Физическото и психологическото насилие, което преди се смяташе за норма, днес е обект на основно внимание и критика. Въпреки всички предимства, този процес има обаче и тъмна страна, която съзнателно се крие в мъгла от неолибералите-глобалисти, тъй като представлява риск за съществуването на хилядите НПО – това е стремежът да се приписват (етикират) диагнози на други хора и да се съди за техните качества, които самите ние не искаме да си признаем.

Ако вярваме, че всички нарцисисти са болни чудовища, тогава е съвсем естествено да се дистанцираме от тях, сякаш нямат нищо общо с нашите собствени преживявания. Но нарцистични черти присъстват във всеки човек. Логиката „ако си направил нещо, което не ми харесва, значи си деструктивна личност“ е това, което ги насърчава.

„Въпреки че нашето общество е все по-състрадателно към страдащите от психични заболявания, в по-голямата си част не проявяваме това състрадание към истинските нарцисисти. Диагнозата „нарцистично разстройство на личността“ почти обезчовечава своя носител. Нарцисистите са злодеи: егоистични, претенциозни, неспособни на чувство за другарство, безмилостни експлоататори, жестоки и отмъстителни. Накратко, те не са като нас и ние не ги харесваме“ – казва психотерапевтът Джоузеф Бурго.

Обвиняването на други хора в нарцисизъм ни позволява да се чувстваме по-висши и по-добри от останалите. Тогава ние оценяваме себе си, че не се поддаваме на всеобщата лудост и оставаме добри, скромни и състрадателни. Но това е измамно чувство.

Още от 70-те години на миналия век културните критици оплакваха културата на нарцисизъм, която насърчава повърхностните удоволствия (хедонизъм и консуматизъм) и завишеното самооценка. Обвиненията им звучат твърде познато: работната етика е мъртва, хедонизмът и потапянето в собствени желания са се превърнали в основни ценности; религията отстъпва място на „нарцистични култове за самоусъвършенстване“; обществото е загубило моралния си компас, образованието е примитивизирано за бавноразвиващи се.  Признаците на упадък и разрушения са навсякъде, моралното разложение е повсеместно и навсякъде. – от диско партита и психотерапия до джогинг и носене на дънки след 30-годишна възраст.

Ако наистина живеем в епоха на нарцисизъм, трябва да добавим още един критерий към списъка за това разстройство: „Компулсивно желание да обвиняваме другите в нарцисизъм“. Проблемът дори е още по-голям, тъй като защитниците неолиберали с надпис на знамето им „свобода“, не изпитват никакво съмнение към доктрината, която изповядват в онези моменти, в които заклеймяват, етикират, отхвърлят, цензурират, забраняват, остракират всеки друг с различно (критично) мислене.

Да, нарцисистите и нарцисизмът винаги са съществували, но не е ли феноменът просто станал по-опасен в наши дни, като нарцисистите едновременно шофират колите си и използват телефоните си, прегазват деца на неконтролирани пешеходни пътеки или имат легален достъп до оръжия? Сега нарцисистите имат такива технически възможности, че дори боговете биха им завидели.

Нарцисизмът никога не е здравословен, както когато е просто отвратителна черта на характера, така и когато тази черта в крайна сметка се превръща в патологична промяна на личността. Най-малкото защото нарцисистът винаги е насилник, той ще търси несъществуващи недостатъци у другите хора или ще раздува грешките им, за да се издигне над тях, нарцисистът се стреми да заеме висока позиция в обществото, за да бъде хвален, но не може да носи отговорност за действията си, тъй като това ще подкопае самооценката му. Дългосрочната комуникация с нарцисист е изпълнена с нарцистична травма, която води до депресия, заучена безпомощност и разстройство на зависимостта за нормалните хора.

Кембъл, един от водещите експерти в областта на нарцисизма, цитира данни от различни изследвания, които ясно показват, че американските студенти днес мислят много повече за себе си, отколкото в началото на 80-те години на миналия век. Около 10% от младите хора страдат или са страдали от нарцистични разстройства, докато сред по-възрастните хора над 65 години тази цифра достига едва 3,2%.“

Нарцисизмът не се проявява непременно в клинична форма. Много егоисти могат да се похвалят с добро детство, те са самоуверени, егоцентрични и абсолютно убедени в превъзходството си над другите. Трудно е да си около тях, но често се издигат до върха.

Цялата ни култура е обагрена в нарцистични цветове, което кара нормалните хора да се чувстват несигурни. Социалните модели имат силно влияние и по-слабо изразената любов към себе си започва да изглежда като лоша форма. 19-годишният Робърт Хокинс, който застреля осем души в Небраска, написа в предсмъртната си бележка: „Убих всички и себе си. Сега ще бъда известен.“ „Той беше воден от култура на нарцисизъм“, казва Кембъл.

Насаждането на нарцисизъм в обществото е пряко свързано с нарастващата вълна от депресия. Много хора са депресирани, защото чувстват, че не отговарят на стандартите на материализма и егоцентризма. Кембъл цитира примера със Сюзън Бойл, която мигновено се преобрази след триумфалното си участие в „Британия търси талант“.

„Рошавата ангелка“, както британските журналисти нарекоха Бойл, оскуба гъстите си вежди и боядиса косата си сива, въпреки молбите на съдиите да запази външния си вид точно такъв, какъвто го запомниха милиони по време на изпълнението ѝ. Ако беше егоистка, Сюзън може би щеше да се възползва от нейното „приключение“. Тя обаче се оказа нормален човек, попаднал в машината на егоизма и не издържал изпитанието.

Нарцисизмът е не по-малко разрушителен за икономиката. Например, взимането на кредит. Това е много ефективно средство, което позволява на хората да се самозаблуждават относно истинските си успехи. Къщите, които се превърнаха в непоносима тежест за семейните бюджети, доведоха пазара на недвижими имоти до колапс. Днес апартамент в София, Пловдив или Варна е на цена колкото във Виена.

В краткосрочен план нарцисизмът може да доведе до успех. Ако обичам себе си, ако бъда себе си, мога по-лесно да изграждам взаимоотношения, да стана лидер и да говоря публично. Ако направя грешка, винаги мога да обвинявам другите, а ако някой успее, лесно мога да се „закача“ за него и поема заслуга за това. Чувствам се страхотно!  Това илюзорно състояние обаче е само за известно време. И тогава настъпва отрезвяването: ще бъда лош лидер, ще разруша отношенията си с близки и познати и няма да се уча от грешките си – всичко това, защото в моите очи другите винаги са виновни.

Вярно е, че някои успяват навреме да „скочат“ от задънената линия и да се прехвърлят на по-успешен влак. Разбира се, много нарцисисти се справят добре и се чувстват доста добре в кожата си, но това е ужасно за обществото. В крайна сметка, кой пострада повече от кризата: шефовете или техните подчинени?

Според Михаел Лайтман, съвременният представител на проспериращата западна цивилизация е свикнал да не си отказва нищо. Хората са свикнали с незабавното задоволяване на нуждите и търсенето на бързи решения. Те се страхуват от бъдещето и са откъснати от миналото. Нарцисизмът в обществото е достигнал епидемични размери.

Капитализмът превърна саморекламата в индустрия, в която успехът зависи от способността за създаване на успешен имидж. Медиите създават усещането, че положителната промяна е невъзможна.

В резултат на това си имаме работа с масова невроза. Образите на лошия и добрия родител, обектите на любов и омраза се формират в ранното детство и се сливат – създава се жестокото „Свръх-Его“. В резултат на това индивидът се озовава между потиснат гняв и желание за власт. Липсата на нужда човек да се справя с всичко сам, довежда до пълна загуба на способност да управлява една или друга област от живота си.

В резултат на това хората станаха зависими от държавата, корпорациите и други бюрократични институции. Вместо нормална зависимост от колектива, нарцисизмът е психологическо проявление на тази зависимост. Популярната култура е изградена върху фантазиите за нарцисизъм, тя създава както илюзията за власт, така и чувството за зависимост. Зависимото личностно разстройство може да е просто следствие от нарцистична травма.

Преразвитият егоизъм е нелечим, той ще продължи своите мутации и ще ни доведе до пълна културна дегенерация. Единствената пречка по този път може да бъде последователното интегрално възпитание. В тази забележка е важно, че психопатията, както знаем, е генетично заболяване, а психопатите са дори по-егоистични от нарцисистите. Но разпространението на нарцисизма може евентуално да засегне потомството; нарцисистите ще раждат психопати, особено след като представителите на рода Homo са придобили способността да емпатизират сравнително наскоро по биологичните стандарти, вероятно преди по-малко от милион години. Очевидни признаци на емпатично поведение са наблюдавани само при кроманьонците и неандерталците, което е свързано с развитието на задтилните миндали (лимфоузли). При психопатите тези миндали са недоразвити.

Психопатите и нарцисистите са в различни клъстерни разстройства. Но въпреки липсата на соматични качества, нарцисистите са много по-проблематични от психопатите. Психопатът, въпреки че не може да прояви емпатия, може да му се обясни какво е това и да се убеди да се държи адекватно. Може да му обяснят причините за състоянието му и той да ги разбере. Не може да се обясни нищо на нарцисист, той ще каже, че всички са такива и неговият нарцисизъм е здравословен. И ако по някаква причина загуби вяра във величието си, тогава катастрофа. Фройд описва нарцисист, който в резултат на венерическо заболяване внезапно осъзнал своята посредственост, но мозъкът му не се примирил с този факт и покривът му се сринал напълно, той започнал да заявява, че е човекът-вълк.

Ако както сочат изследванията само 6% са клиничните нарцисисти, тогава не е нужно да си уникален, за да разбереш, че зад всеки нарцисист стоят най-малко още 5-10 души в семейството и работата, които са вербувани от нарцисиста и са превърнати в т. нар. „летящи маймуни“, които със сигурност вече се опитват да повторят поведението на нарцисистите – злоупотреба, манипулация и т.н. – настъпва пандемия.

Проблемът не е в това кой си мислиш, че си, а в това, че започваш да изискваш привилегии, специални снизхождения за себе си и да манипулираш хората.

 „Културата на нарцисизма“ на Кристофър Лаш

Кристофър Лаш получава широко признание преди всичко като автор на концепцията за „нарцистична култура“, в рамките на която се опитва да идентифицира и анализира единна тенденция на фундаментални промени в характера и механизмите на функциониране на съвременната западна култура, виждайки я в настъпването на замяна на класическата западна „култура на състезателния индивидуализъм“ с нова всеобхватна „нарцистична култура“ с присъщите ѝ разнообразни социално-патологични явления. Според Лаш етиологията на съвременния нарцисизъм е от особен интерес, тъй като има двуаспектен характер: индивидуално-личен (предмет на психоанализата) и социално-културен (предмет на културната критика).

Според концепцията на К. Лаш, настоящата еволюция на западното съзнание от „икономизъм“ към „психологизъм“, съпроводена с криза на традиционните ценности, определя промяна в типа култура, санкционирана от изтънчената идеология на „новия патернализъм“, използваща реториката на социалния либерализъм, за да прикрие тоталната зависимост на индивида от всепроникващата бюрократична власт на социалните институции, държавата и корпорациите. Въвеждането в рамките на „новия патернализъм“ на косвени форми на социален контрол, основани не толкова на принуда и насилие, колкото на вътрешна манипулация на индивида, определи социално-психологическия колорит на новата култура – нарцистична култура, която утвърждава не толкова индивидуализъм, колкото солипсизъм[1], оправдавайки самопотапянето, колкото автентичността и разбирането. За да се оправдае неуморното квази-попечителство над индивида от управляващата бюрокрация, която всъщност лишава човек от свобода и отговорност, се използва терапевтична етика, заместваща утилитарната етика на буржоазната държава от XIX век. Така, според Лаш, традиционната „буржоазна култура, която сега съществува само „в покрайнините на индустриалното общество“ се заменя от „нова терапевтична култура на нарцисизма“. Той вижда същността на настъпилата промяна във факта, че държавните и социалните институции, под претекст за грижа за благосъстоянието на гражданите, разрушават автономията на индивида и допринасят за по-дълбоко и по-сложно проникване на отчуждението в човешката психика. Трансформацията на средностатистическия индивид в съвременното общество от гражданин в клиент, от служител в потребител се санкционира от ирационално недостъпния авторитет на различни експерти и специалисти (лекари, психиатри, социолози и други), упорито внушаващи на хората идеята, че личното самосъхранение и развитие са единствените цели, достойни за човешкото съществуване.

Според К. Лаш, появата на нарцистична личност като социален тип е естествено следствие от еволюцията на масовото общество, където растежът на системите за социален контрол (както в пряка, така и в косвена форма) е неизбежно съпроводен с премахване на личната автономия и настъпване прогресивна инфантилизация на индивида. Нарцистичната регресия на индивида в света на фантазиите, страховете и мечтите като опасна болест на културата, се провокира и възпроизвежда в разширен мащаб от цялата структура на съвременната цивилизация от западен тип, която постепенно се е превърнала в сложна взаимосвързана система от технологии, базирани на масово производство, масово потребление, масови комуникации и масова култура.

Моралната легализация на безсмисленото консуматорство променя не само облика на културата, но и естеството на участието на индивида в нея. Вместо патоса на самообразованието с постепенно изкачване към ценностите на високата култура, характерен за новото европейско съзнание от XVII-XIX век, се предлага модел на утилитарно потребление на онези културни блага, чиято пазарност (новост, сензационализъм и др.) е настоятелно подчертана.

Постепенното осъзнаване, че човек може да бъде успешно експлоатиран не само в предприятието като служител, но и в свободното си време като потребител на стоки и услуги, доведе до радикално преструктуриране на сферата на създаване и разпространение на култура, нейното комерсиализиране и пряко подчиняване на стоково-икономическите закони на капиталистическия пазар. Разрастването на реификацията[2] и стандартизацията на субекта на съвременната масова култура трансформира индивида от създател (или съ-създател) на културни ценности в техен потребител. Дълбоката деформация на субекта и обекта на културата, която се случва в този процес, води до изчезване на свободата на индивида да избира културни модели, собствената му стратегия за запознаване с културата, това, което Лаш нарича „самокултура“, тоест саморазвитие чрез култура.

Хедонистично настроеният консуматор на сурогати на масовата култура със сигурност е социално-патологично явление, но съществуват и много по-фини и косвени начини за формиране на изкуствените потребности на масите. Те са свързани, на първо място, с насърчаването на потребителските поведенчески нагласи в обществото, насаждането на култа към „човек, живеещ за себе си“, въвеждането в масите на ценности и идеали, които преди това са били привилегия на елитарната култура: сенсуализъм[3], идеята за собствена избраност и превъзходство над тълпата, естетизъм, етична безскрупулност и други подобни. Изкушението на обикновения човек с индивидуалистичните ценности на псевдоелитарната култура отразява фактическото изчезване на различията между масовата и елитарната култура, обединени в единна, потребителски ориентирана нарцистична култура, масова по форма на разпространение и уж елитарна по съдържание, както и усъвършенстването на стратегията за идеологическо опитомяване на масите, превръщайки ги в инфантилни „роби на статуквото“.

Тоталната инфантилизация на индивида се улеснява и от деформацията на семейството под влияние на нарцистичната култура и нейните институции: нарастването на икономическия, политическия, социалния и психологическия натиск върху семейството, причиняващ не само ерозията на родителския авторитет, но и фактическото му прехвърляне към мрежа от различни държавни, обществени и частни институции, разрушаването на традиционната семейна структура, всестранното насърчаване на ускореното интелектуално и сексуално развитие на децата, провокиращо ранен и опустошителен за детската психика контакт със света на възрастните, на фона на пълно пренебрегване на реалните нужди на тяхното духовно и психическо развитие, кризата на семейните отношения и отслабването на семейните връзки между съпрузи, родители и деца – всичко това води до премахване на социално-културната роля на семейството в съвременното общество и като следствие, до неговата деградация и превръщане в „продукт на егалитарна идеология, консуматорски капитализъм и терапевтично мислене“.

Така К. Лаш вижда смисъла на „нарцисизма“ на съвременната западна култура във факта, че в нея са се развили определени социално-психологически механизми, които насърчават развитието не на еволюционни, а на „регресивни“ възможности на човешкото съзнание и психика, както се вижда от общите промени в структурата на западното общество:

-изместване на акцента в икономиката към потреблението (появата на див консуматизъм);

-развитието на гигантски транснационални корпорации, които довеждат до крайност принципа на безличната бюрократична власт (ВigFarma, Blackstone).

-доминиращата в обществото атмосфера на анонимност, отчуждение, страх и несигурност, която отклонява всички сили на индивида към овладяване на изкуството на социалното оцеляване;

-упорито стимулиране на различни видове субективни псевдопотребности, като престижен модел на поведение, тяхното пълно непосредствено задоволяване чрез разклонена система от услуги и заедно с това преживяването на очевидната ефимерност на консумираните материални, естетически и други ценности, превърнати в стока;

-хипертрофираното развитие на масовата култура и медиите с фундаменталния им фокус върху размиването на границата между реалността и илюзията, конструирането и излъчването на една подобна на сън реалност, създадена в съответствие с егоистичните нужди и инфантилните стремежи на масата потребители.

Всичко това възпроизвежда образа на нарцистичен „огледален човек“, който възприема околния свят като проекция на себе си. В основата на нарцистичната мечта за самодостатъчност обаче стои безпомощност и страх като невъзможност да се осъзнае колко илюзорна е основата на абсолютната, тотална, анонимна зависимост.

Според К. Лаш, пробивът към „нова култура“ е невъзможен без признаване на безспорната ценност на „автентичното, зряло, цялостно Аз“, т.е. без преодоляване на „нарцисизма“ – било то под формата на доминиращия в момента технократски императив с неговата илюзия за постигане на всемогъщество, било то под формата на псевдохуманистични илюзии, култивирани от ляво-радикални мислители („нови левичари“, „фройдо-марксисти“, „пацифисти“, „еколози“, „натуралисти“, „радикални феминистки“ и т.н.) в рамките на множество проекти, призоваващи за отхвърляне на „културната ортодоксалност“, „репресивния рационализъм“ и „тоталитарната технокрация“ на консуматорското общество, но по същество насочени към изкореняване на собственото Аз в човека като въображаем източник на всякакви социални злини и по този начин демонстриране на неспособността да се разбере истинската природа на индивида с неговата сложна, понякога болезнена диалектика на ставане.

[1] Краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз на човека, а цялата действителност смята като продукт на личното възприятие.

[2] Реификация – произхожда от латинската дума “res”, или „предмет”. Понятието е въведено от Карл Маркс, обозначаващо форма на социални отношения, при която отношенията между хората придобиват вида на отношения между предмети (вещи). Реификация означава овеществяване, опредметяване на абстрактни понятия, в резултат на което те се представят като нещо материално, реално съществуващо. Така онова, което е известно като ид, его, свръхего, несъзнаваното, колективното несъзнавано (добре познати термини от психоанализата), представлява реификация. Тези понятия се използват специално от психоаналитиците в обяснение на конкретни типове поведение, след което на свой ред се приема, че самото това поведение доказва обективното съществуване на съответното понятие. Подобен тип концентричност е несъвместима с принципите на научната методология.

[3] Сенсуализмът е философско учение, направление в теорията на познанието, според която сетивата и възприятието са основен и достоверен източник на познанието. Признаване чувствените наслади като цел на живота и висше благо. Противостои на рационализма. Основни представители: Джон Лок Етиен Боно де Кондилиак.

Справка:

Кристофър Лаш (Christopher Lasch, 1 юни 1932 г. – 14 февруари 1994 г.) е американски историк и социален критик.

Професор по история в Университета на Рочестър.

Автор е на популярната през 70-80-те години на Запад концепция за „нарцистична култура“. Разглежда различни социално-патологични явления в културата на западното общество (отслабването на чувството за историческо време, изместването на „етиката на самоусъвършенстването“ от „етиката на самосъхранението“, преобладаващото терапевтично-сенсуалистично оцветяване на културния климат и др.)

Лаш се опитва да идентифицира тенденция, която обяснява промените в природата и механизмите на функциониране на културата, виждайки я в появата на нова всеобхватна „нарцистична култура“, която да замени класическата западна „култура на състезателния индивидуализъм“.

Неговите книги, включително „Новият радикализъм в Америка“ / „The New Radicalism in America“ (1965), „Убежище в един безсърдечен свят“ / „Haven in a Heartless World“ (1977), „Културата на нарцисизма“ / „The Culture of Narcissism“ (1979), „Истинският и единствен рай“ / „The True and Only Heaven“ (1991), „Бунтът на елитите и предателството на демокрацията“ / „The Revolt of the Elites and the Betrayal of Democracy“ (публикувана посмъртно през 1996 г.), са широко обсъждани и рецензирани.

„Културата на нарцисизма“ / „The Culture of Narcissism“ стана бестселър и спечели Националната книжна награда в категорията „Current Interest“.

 

„Писмено саморазкриване“ – методът на Джеймс (Джейми) Пенебейкър

 

Трето издание на книгата „Писмено саморазкриване“ (Opening Up by Writing It Down) на професор Джеймс (Джейми) Пенебейкър, е написана в съвместен проект с Джошуа М. Смит (Joshua M. Smyth)  през 2016 г., далеч след първото (1990 г.). От първото издание насам методът на експресивно писане (наричан по-долу EП), случайно открит от Пенебейкър, е разработен и задълбочено изследван, а Джошуа Смит е изиграл значителна роля в това.

Книгата предоставя преглед и анализ на основополагащите изследвания върху EП, проведени през последните 30 години, а също така съдържа експериментални задачи и препоръки за читатели, които искат да изпробват този метод.

Няма един-единствен правилен и полезен начин за писане от всички. Най-добре е да заемете позицията на изследовател и да се учите от собствения си опит дали и как е полезно за вас да пишете за преживяванията и спомените си.

Методът експресивно писане – началото

Когато се казва, че Пенебейкър е открил метода EП случайно, се има предвид, че той първоначално не е изучавал целенасочено ефектите му. Всъщност той изследва влиянието на тайните, табутата и премълчаването върху здравето и установява, че хората, преживели травматични събития преди 17-годишна възраст, за които не са разказвали на никого (преимуществено със сексуален характер), са по-предразположени към тежки заболявания от тези, които не са преживели нищо подобно в детството и юношеството, и от тези, които са ги преживели и са имали възможност да разказват за тях.

Когато стига до тази хипотеза, Пенебейкър решава да експериментира на терен, задавайки си въпроса, дали здравето му ще се промени, ако говори за травматичните събития, които е преживял. В хода на различни експерименти открива, че писането  в продължение на 3-4 дни в седмицата по 15 минути на ден намалява честотата на посещенията при лекар наполовина (сред студентите от втори курс без хронични заболявания). Този брой дни и количеството време всъщност са били случайно избрани, защото са били съобразени с наличието на достъпни аудитории за експеримента и броя на участниците. По-късно Дениз Слоун и други изследователи експериментирали с различна честота и продължителност на писане.

Писането за болезнени преживявания води до краткосрочно влошаване на настроението (както след гледане на драматичен „тежък“ филм), т.е. не бива да се очаква еуфория и катарзис веднага след това. След няколко дни и седмици обаче, изглежда, че това писане все пак внася много прозрения, които са правят живота много по-лесен като цяло. (Ако обаче не е имало осмисляне, проникване в дълбочина в историята и прозрения, а само „изливане на негативизъм“, тогава става още по-лошо.)

 Тогава Пенебейкър се заинтересувал: „Ами какво означава това от биологична гледна точка?“ и обединил усилията си със специалисти в областта на психоневроендокриноимунолозите (PNEI), Джанис Киколт-Глейзър и Роналд Глейзър, които успели да измерят дали активността на Т-клетките се променя след писане за травматични събития и установили – да, имунната система става по-активна в борбата с патогените и този ефект продължава поне 6 седмици).

Как работи писменото саморазкриване?

Защо състоянието на тялото се променя, след като изразим най-дълбоките си преживявания и мисли, които преди това сме крили от всички?

Преди всичко, пазенето на тайна е работа. Това е усилие, постоянно изразходвано за самоцензура в мисли, думи и действия. „Преструването, че нещо не съществува или че нещо важно няма значение“, повишава нивата на стрес. Когато не изразяваме значимите преживявания с думи, имаме малък шанс да ги осмислим и да ги формулираме в съгласувана лична история – в резултат на това губим цялостност, повишаваме нашата вътрешна конфликтност, а от това страда нашето мислене, работна памет, внимание и способност за вземане на решения. Това, което се опитваме да „изгоним през вратата“, след това същото „влиза през прозореца“ под формата на т. нар. „натрапчива симптоматика“ – обсесивни мисли, преживявания, съновидения и фантазии. Колкото повече от нашите ресурси се пренасочва към себе си, толкова по-малко ни остава за това, което е наистина важно за нас.

Оказва се, че това, за което пишем в ЕП, по един или друг начин е  свързано с основните ни големи житейски задачи, а именно:

-да обичаш и да бъдеш обичан;

-да промениш света към по-добро;

-да отгледаш децата здрави и щастливи хора;

-да постигнеш професионален и финансов успех;

-да бъдеш честен със себе си и с другите.

От тази гледна точка травматичното преживяване е преживяване, което ни пречи да решим тези проблеми. Най-много психологически проблеми имат тези, които живеят в травматична ситуация или са преживели травматична ситуация, но околните оказват социален натиск, като им забраняват да говорят за важни преживявания.

Важно е да се отбележи, че не само травматичните преживявания, но и триумфите, победите, значимите постижения, чудесата и огромните „неочаквани радости“, изискват интеграция в нашата житейска история и затова е полезно да пишем за тях, използвайки метода на EП. Разбира се, най-добре е да имате внимателни, настойчиви и търпеливи приятели, с които да разговаряте, но не всеки ги има за съжаление (тук не говорим за възможностите на психотерапията, а за самопомощ). И точно тогава, и поради това, един лист хартия наистина помага.

През първите седмици или месеци след събитие, което е „разтърсило живота“, писмените практиките могат да бъдат полезни, тъй като:

-те позволяват да признаем, че случилото се е случило, да обозначим чувствата и преживяванията, като по този начин започнем да им придаваме структура и организираност, да ги осмисляме;

-постепенно преживяванията се подреждат във времева последователност и могат да се изследват причинно-следствените връзки;

-в разказа могат да бъдат включени допълнителни гледни точки и контексти, което прави описанието още по-наситено и свързва описваното събитие с други събития в миналото, настоящето, алтернативното настояще и възможното бъдеще;

-в процеса на писане за събития и преживявания, авторът започва да заема по-отстранена, дистантна, рефлективна позиция, което му позволява да формулира отношението си към случилото се;

-с напредването на описанието историята става по-свързана и разбираема; в резултат на това се освобождават когнитивни ресурси за взаимодействие със света в настоящия момент;

-нивата на стрес намаляват и организмът се връща към оптимално функциониране; проявява се повече внимание към другите хора, подобряват се взаимоотношенията.

Доказано е, че колкото повече в процеса на ЕП се увеличават показателите за осъзнатост (според тестовете), толкова по-голямо е положителното въздействие на ЕП върху здравето. Полезни се оказват инструкциите, които насърчават пишещите да проявяват съчувствие към себе си и да изследват целия диапазон от противоречиви чувства.

Експресивното писане и живот с хронично заболяване

До 1998 г. са натрупани достатъчно изследвания върху EП. Те позволяват на Джошуа Смит да проведе и публикува първия мета-анализ. Той повдигна темата, защо когато става въпрос за здраве, не се вземе предвид подборка от хора, живеещи с хронични заболявания? Публикацията му е била забелязана и след това започва вълна от изследвания на EП върху подборки от пациенти с различни диагнози.

Самият Смит е работил с група хора, някои с астма, а други с ревматоиден артрит и е установил, че тези с астма са подобрили белодробната функция след електрофизиологична терапия, докато тези с артрит са намалили болката в ставите и са подобрили подвижността си. Освен това, мащабът на подобренията бил сравним с успешното медикаментозно лечение. В последваща забележителна публикация Смит предполага, че EП може да бъде ефективна поддържаща терапия за хронични заболявания. Впоследствие е било показано, че EП има най-голям терапевтичен ефект върху хора със средна интензивност на симптомите – нито твърде ниска, нито твърде висока. Когато ЕП се комбинира с упражнения за разпознаване на емоции, програмата се оказва много ефективна за подобряване качеството на живот на хората с фибромиалгия (те изпитват по-малко болка, по-малко тревожност и повече енергия). EП се оказва полезно за хора със синдром на раздразненото черво – интензивността на симптомите на заболяването е намаляла, а ефектът продължавал да е забележим от един до три месеца след писменото „вмешателство“. За пациенти с рак, EП помага за подобряване на съня, облекчаване на болката и намаляване на броя на посещенията при лекар. ЕП след миокарден инфаркт подобрява дългосрочната прогноза и увеличава участието на пациента в лечебния процес, и предотвратяването на рецидиви. Като цяло, колкото по-малко реална социална подкрепа има човек, толкова по-полезна е EП (особено за жените).

Когато разглеждаме влиянието на EП върху протичането на заболяването, е важно да се вземат предвид три групи фактори: биологичните механизми на заболяването, социалните и емоционалните фактори, свързани с болестта, и как поведението на човек може да повлияе на симптомите на заболяването (да ги предотврати, ограничи или влоши).

Доказано е, че EП подобрява процеса на заздравяване на хирургични рани. Не е ясно дали това влияе върху показателите за хроничен стрес. Очевидно е, че не убива раковите клетки и е важно да се разбере, че това в никакъв случай не е панацея или дори лекарство, а по-скоро един от полезните навици в контекста на здравословния начин на живот.

Опитът на живота с болест има много силно въздействие върху психиката. В допълнение към факта, че това е комплекс от травматични преживявания, както остри и еднократни, така и дългосрочни, хронични възпаления в организма, те винаги засягат мозъка, пораждайки тревожност и депресивни състояния.

Някои заболявания и/или симптоми се считат за срамни и неприемливи и човек не може да споделя преживяванията си, свързани с тях, с никого, което утежнява стреса. Потапянето в себе си и обръщането на внимание на нюансите на телесните усещания може да ги засили и да увеличи тревожността. ЕП може да помогне за прекъсване на този порочен кръг от мълчание и тревожност и да бъде това, което може да даде старт на „възходяща спирала“ от промяна в поведението към подобрено качество на живот. Можете да пишете за преживяванията си, свързани с болестта, можете да пишете за травми от детството – важно е да пишете за това, което наистина ви вълнува, но всъщност не можете да го кажете на никого. Животът с хронично заболяване включва много такива моменти – промени в близките взаимоотношения, промени в сексуалността, страхове, ограничения във възможностите, преживявания на унижение във взаимодействието с държавната система, самота, смърт, духовна криза и търсене на смисъл. За всичко това може и трябва да се пише.

Експресивно писане, депресия, руминация[1] и ПТСР

Има малко проучвания на EП в контекста на клиничната депресия, но като цяло има тенденция тежестта на депресивните симптоми да намалява, ако писменото вмешателство не се провежда в остро състояние (тя е противопоказана в остро състояние). Пенебейкър и Смит препоръчват максимално структурирано писмо, ориентирано преимуществено  към позитивните аспекти на преживяването (търсене на положителни последици от трудни ситуации; писане за възможно най-доброто бъдещо Аз; писане за саморегулация; писане за възможни варианти за решения на проблема). EП може да се използва като домашно задание между терапевтичните сесии или директно по време на сесиите.

Един от ключовите аспекти на тревожно-депресивните състояния е руминацията – непродуктивно „премисляне“ на обсесивни мрачни мисли. Също така, един от аспектите, свързани с последствията от травматичен опит, е така нареченото мислене на ниско ниво (механично, опростено). Доказано е, че EП е ефективен за намаляване на руминацията и помага за връщане към мислене на по-високо ниво. Значително отслабване на руминацията се постига при прилагане на EП преди лягане, тогава е много по-малко вероятно да се изпита безсъние.

Много повече изследвания са посветени върху EП в контекста на посттравматично стресово разстройство (ПТСР). В този аспект има значителен принос Дениз Слоун,  която в някои проучвания е успява да открие такива комбинации от продължителност и честота на писане, и инструкции за писане, че при някои от участниците е отпаднала диагнозата посттравматично стресово разстройство.

Експресивно писане, работна памет и обучение

Доста много изследвания върху EП се провеждат в контекста на образователната система. Доказано е, че десет минути писане, помагат на студентите да изразят и осмислят чувствата си във връзка с предложен лекционния материал (особено когато студентите са насърчавани да правят връзки между материала и собствения си личен житейски опит), водят до по-добро запаметяване на материала и по-творческа и активна преработка на него. В подготовката за изпити EП помага за намаляване на тревожността и увеличаване на достъпната работна памет, което води до по-добри резултати. След смяна на учебното заведение или в началото на учебната година (с водещи въпроси относно опита от адаптацията към нова образователна институция) ЕП води до подобрено здраве за 3-4 месеца и по-високи академични резултати през цялата учебна година. Полезно е да се пише, преди началото на голям, сериозен и труден проект. Полезно е да се пише за трудна житейска ситуация, чието решение не е очевидно. При работа с ученици и студенти е доказано, че писането в блог и в месинджър също е полезно.

 Основни рискове, свързани с писмената практика

Пенебейкър и Смит изброяват основните рискове, свързани с писмената практика:

-писмените практики могат да бъдат форма на ескапизъм от реалността (бягство от необходимите отговорни действия);

-ако практиките на писане не водят до честно изразяване и осмисляне на чувства и преживявания, а се превърнат във форма на интелектуализация, те не са полезни за здравето;

-ако в писмените практики се възпроизвежда само това, което вече е известно и привично („пуска се една и съща стара грамофонна плоча“) и не се стига на границата между известното и привичното и това, което е възможно да се знае, това също не придвижва никъде;

-ако писмените практики се използват за изливане на негативизъм към други хора, вместо за осмисляне на собствения опит, своите решения, постъпки и преживявания, това води до влошаване на състоянието;

-ако твърде много се затвори разказа в собствения вътрешен свят, това води до социална дезадаптация (ето защо има ограничения по време, които е разумно да се загуби за писмените практики през деня);

-фактът, че писмените практики могат да бъдат полезни за самопомощ, може да се възприеме като означаващ, че човек в трудна ситуация не се нуждае от социална подкрепа, което е грешно.

Какво е важно да се има предвид, когато се опитва писмена практика?

-Няма единна универсална рецепта за това кой за какво трябва да пише и по какъв начин. Тук  господства правилото „този, който опитва, той знае“. 

-Когато се експериментира с писмени практики, е важно да проследяват някои „зависими променливи“ (напр. качество на съня, кръвно налягане, хранителни навици, настроение и др.). Измервания, а не проучвания.

-Най-полезно е да се пише след големи жизнени промени. Преди подобни събития е също полезно, но са необходими специфични инструкции.

-Най-добре е да се пише за нещо, към което мислите се връщат от време на време, нещо „разбрано, но не напълно обмислено“. Може да е нещо от далечното минало или от настоящето. Ако нещо се появява във всеки разговор и/или човек стои буден, обхванат от размишления – точно това е  нещото, за което е полезно да се пише.

-От време на време е полезно да се прави описание на настоящия период и да се извършва „проверка на жизнения път“.

-Давайте повече доверие към себе си! Ако човек вече е опитвал да пише и чувства „че трябва“ – тогава трябва. Писането за трудни неща може да накара човек, да се почувствате временно по-тежко (но не за повече от няколко часа). Ако възникне усещане, че писането извежда от „прозореца на толерантност“ (или в хипервъзбуда, или в хиповъзбуда), е препоръчително да се спре и се направи завой към някои практики, които връщат към „прозореца на толерантност“.

-По-добре е да се пише на няколко етапа (възможно е и в един ден, но с почивки).

-По-добре е да пише в среда, която помага за дистанциране от познатото и навикналото, и насърчава искреното себеизразяване и честността със себе си.

Няма един-единствен правилен и полезен начин за писане за всички.

Най-добре е човек да заеме позицията на изследовател и да се учи от собствения си опит, дали и как е полезно за него да пише за преживяванията и спомените си.

Пет идеи на Пенебейкър за експресивно писане

Експресивното писане е начин за предаване на нашите вътрешните мисли и чувства.  Джеймс Пенебейкър предлага 5 ключови идеи за експресивно писане.

1.Секретът е в това, да пуснете мислите си на повърхността.

Експресивното писане е практика, при която човек изразявате с думи това, което го безпокои и измъчва. Няма значение дали се пише с химикалка в дневник или си водите бележки на телефона. Можете дори да запишете гласово съобщение или просто да изкажете мислите си на глас.

Най-важното тук е да облечете чувствата си с думи. Задайте си въпроси: „Какви емоции изпитвам в момента? Кое събитие е повлияло на това?“ Отделете известно време за тази практика, средно отнема около 15 минути.

2.Това е само за вас.

Не забравяйте, че никой друг няма да види или чуе мислите ви. Всичко, което остане на хартия, е само за ваша лична употреба. Можете дори да изхвърлите този лист хартия, след като приключите с практиката. Това ще ви помогне да бъдете максимално честни със себе си.

3.Правете това, когато чувствате, че е нужно.

Експресивното писане не включва редовно записване на това как се чувствате. Използвайте този метод, когато наистина имате нужда да излеете чувствата си и да спрете да ги потискате. Няма значение дали е всеки ден или веднъж месечно.

4.Опитайте да промените маршрута си.  

В един момент може да забележите, че зацикляте на една и съща история, като развалена грамофонна плоча. Опитайте се да промените това, като си зададете следните въпроси:

-Как според вас изглежда ситуацията за другия човек?

-Как бихте погледнали на тази ситуация в даден момент от вашето минало или бъдеще?

Това ще ви помогне да формулирате нови мисли и да се почувствате по-облекчено.

5.Да сте тъжни е нормално.  

Джеймс Пенебейкър отбелязва, че човек може да се почувства тъжен, докато практикува и това е нормално. След като сподели чувствата си, като ги запише например на хартия, практикуващият ще забележи ясно подобрение в състоянието си.

Във всеки случай, винаги може да спрете или да преминете към друга тема.

В този процес имате пълна свобода.

Ами, ако не помогне?

Да, това може да се случи. Същото лекарство може да е ефективно за вас днес, но да спре да действа утре.

„Това е един от най-сложните аспекти на психологията и социалните науки – за разлика от физиката, където закон, който е валиден днес, ще бъде валиден и утре“, отбелязва Джеймс Пенебейкър.

Бъдете свой собствен изследовател: Ако експресивното писане не ви помага, има други начини за намаляване на тревожността. Това могат да бъдат дихателни упражнения, сън, разходки на чист въздух или спорт. Идеалният вариант е да потърсите помощ от специалист.

[1] Руминацията представлява тенденцията да се мисли повторно за причините, ситуационните фактори и последиците от отрицателно емоционално преживяване“ (Nolen – Noeksema, 1991 г.) В психологията съществува понятието повтарящо се или циклично негативно мислене.






/

 

Методът на Пенебейкър – само три дни емоционално писане, за да се оправите

 

Компютърна компания от Далас е съкратила 100 старши инженери. Повечето от тях са били на около петдесет години и са работили за компанията половината си живот. Това била единствената работа, която знаели как да вършат и която обичали.

Уволнените били в паника. Изминали четири месеца, но никой от тях не успял да си намери нова работа. За първи път те се сблъсквали с безработицата и осъзнали вероятността, никога повече да не бъдат наети на работа в своята област.

На помощ на уволнените се озовал професор Пенебейкър – автор на метода „Експресивно писане“. Инженерите, които останали без работа, искрено се зарадвали на възможността да се измъкнат от депресията.

Метод на експресивно писане: „Пишете без съкращения, без да спирате!“

Те трябвало да пишат за всичко, което са чувствали след уволнението си: унижение, отхвърляне, гняв. Как ги е боляло сърцето и колко физически зле се чувствали. Как това неприятно събитие се е отразило на семейството им, както морално, така и финансово.

Правилата били следните: „Трябва да настроите таймер за 20 минути. Отворете тетрадка или файл на компютъра си. Когато таймерът иззвъни, започнете да пишете. Без да мислите за пунктуацията, точките и къде се намират на клавиатурата, особено за правописа и точността.

Последователността на събитията също не е важна. Просто записвайте потока от мисли, всичко подред, дори и да подскачат. Ако искате да поставите три удивителни знака – моля, поставете.

Записвайте всички изрази, които ви идват на ум, без съкращения, в обикновен текст. Просто пишете това, което ви идва отвътре. Пишете за себе си. За никого друг, без да имате предвид конкретен адресат.

Когато таймерът звънне, спрете. На следващия ден отворете отново тетрадката и пишете в продължение на 20 минути за тези събития и емоциите си.

Повтаряйте упражнението в продължение на три дни. Ако чувствате, че все още не сте казали всичко, можете да продължите още няколко дни.

След това затворете документа и не го запазвайте. Натиснете изтриване. Ако сте писали на хартия, изхвърлете я. Или я сложете в бутилка и я хвърлете в морето, ако предпочитате. Или си намерете литературен агент, или започнете собствен блог. Няма значение“.

Докато инженерите пишели, малко неща се променили в живота им – била демотивирани. След около месец обаче настъпило изменение – мотивацията им станала толкова мощна, че те изоставили всички съмнения и започнали активно да търсят и намират нова работа.

В написаното инженерите не са намерили начин да се радват на това, че са безработни, не са писали фрази като „благодаря ви, че проведохте с нас този експеримент в живота ни“. Те са писали за това, което са преживели, цялата истина. И това не само им е помогнало да изложат емоциите си на хартия. Те погледнали на ситуацията отстрани. Думите „причината беше, че …“, „сега разбирам, че …“, „бях изумен, че …“ започнали да се появяват на листовете хартия. Участниците в експеримента се обърнали към себе си с критично мислене и изцяло, пълно, без срам и задръжки споделяли грешките, слабостите и несъвършенствата си.

В процеса на писане те създали дистанция между човека, който е преживял всичко, свързано с работата, с уволнението и последиците от него и човека, който седял и пишел на масата; между този, който документирал и написаното; между този, който чувствал и самото чувство; между този, който мисли и самите разсъждения. Именно този процес им дал нова перспектива, нов облик.

За тези, които не обичат да пишат, Пенебейкър препоръчва да изговорят всичко на диктофон, ако така ще се чувстват е по-добре. Ефектът ще бъде същият като от писмото.

Как се е случило това?

Този метод има предистория. Авторът му, Джеймс (Джейми) Пенебейкър (James W. Pennebaker) – почетен професор в Тексаския университет, го приложил върху себе си през 70-те години на миналия век, когато бил депресиран след развод. За експериментът той пише, че когато това се е случило, започнал да яде по-малко, да пие повече алкохол и непрекъснато се стремял да се изолира от всички.

Месец по-късно изпълзял от леглото и седнал пред пишещата машина. Гледал я втренчено около минута и след това започнал да пише – свободно и без прекъсване – за себе си, за брака си, за родителите си, за сексуалността си и кариерата си. Дори и за своята смърт.

В продължение на няколко дни той ставал всяка сутрин и продължавал да пише. Тогава започнало да се случва нещо странно – започнал да усеща, че става свободен, за първи път той ясно видял целта и възможностите в собствения си живот.

Три дни за оздравяване

Повече от 40 години Пенебейкър работи върху това как да използва писането, за да облекчи трудни емоции. Неговият метод на емоционално писане става известен по целия свят и помага на много хора.

В продължение на три дни, в продължение на 20 минути, стотици хора пишат за това, което лежало скрито в душата им от години: за претърпени загуби и собствена вина; за инциденти, които не могат да бъдат предвидени; една жена писала за това, как като дете е оставила играчка на пода и това е довело до трагичен инцидент; мъж си припомнил как на осемгодишна възраст баща му го поканил на разходка в една топла лятна вечер и му казал, че е направил голяма грешка, като е имал деца, и че сега си тръгва.

Наблюденията върху участващите в тези експерименти лица показали, че след време (месеци)

след като били споделили и признали своите преживявания на хартия, при всички настъпило подобрение в състоянието им – не само емоционално, но и физическо. Кръвното им налягане спаднало, те дори боледували по-рядко.

Сюзън Дейвид, която е пише книга за тези експерименти, си спомня как на 14-годишна възраст е започнала да пише в дневника си за всички неща в живота й, които не е имала време да каже на баща си, преди да почине. Тя не е знаела за съществуването на метода на Пенебейкър.

По-късно тя ще стане журналистка и ще защити дисертация за емоциите. Нещо повече, един ден тя ще се срещне със самия Пенебейкър и ще разговаря с него. В този момент тя просто не знаела, че въпреки преживяната голяма скръб, може да живее.

 

Клептомания при деца и възрастни – как да се отървем от зависимостта?

 

Интересно е, че според статистиката, най-често заможните хора, които могат да си позволят да купят тази или онази дрънкулка, страдат от клептомания. Те обаче предпочитат да го крадат.

Мнозина са чували за клептомания, но малцина разбират какви механизми стоят в основата на това заболяване, какво движи пациентите и каква е всъщност природата на това разстройство. Преди няколко десетилетия в Щатите, почти всички хванати крадци са били наричани клептомани, което е предизвикало масови опити всички задържани лица да бъдат лекувани с всевъзможни методи, достъпни за психиатрията по това време.

Какво е клептомания? Определения на заболяването

По същество клептоманията не е нищо повече от желанието да се открадне определено нещо. Това е импулсивно, спонтанно желание, чието възникване е невъзможно да се предвиди. Има следните разлики между клептомания и кражба. Нека определим какво означава клептомания и как да я различим от баналната мотивирана кражба.

1.Клептоманът няма нужда да продава допълнително откраднатата вещ. Няма нужда да я използва. Той краде само за да краде. Той не се интересува от по-нататъшната съдба на откраднатите вещи. Липсва мотив корист.

2.Клептоманите не правят планове за да откраднат нещо конкретно. Техните цели рядко са бижута, семейни реликви или други ценности. Много често крадат това, което е на повърхността и което не представлява никаква стойност.

3.Основният признак на клептоманията е мъчителният срам, който изпитва пациентът. Проявява се в момента, в който човек иска да открадне нещо, но се бори със себе си. Според описанията на самите клептомани, когато видят някакво малко нещо, те започват да изпитват парещо желание да го откраднат. Нещо повече, това желание е обсесивно – те не могат да преминат към нещо друго, докато не откраднат това нещо. След като кражбата е завършена, клептоманът чувства удовлетворение и спокойствие. Понякога има изненада – защо е било необходимо да се вземе това нещо, след като по същество не е необходимо? В някои случаи клептоманът може дискретно да хвърли предмета обратно, но като правило той го съхранява някъде като ненужна вещ.

4.В повечето случаи клептоманите се чувстват много смутени от болестта си. Те предпочитат да бъдат наказани и да отидат в затвора, отколкото да признаят състоянието си. От своя страна, крадците обикновено предпочитат шумно да заявяват клептомания, за да получат лечение. За тях лечението е по-добро от наказанието, което получават.Начало на формуляра

Край на формуляра

Отношението на обществото към психичното разстройство клептомания

Интересното е, че при клептоманията основният проблем е намирането на мотив. С други думи, ако разследването се проведе по стандартния начин, следователят/криминалистът никога няма да открие истинския мотив; в най-лошия случай подозрението ще падне върху невинен човек. Това е, което често поставя случая в задънена улица. Според правните концепции, кражбата почти винаги е с цел материална облага. По този начин е трудно да се убеди съдът, че богат бизнесмен не получава никаква материална облага от кражбата на 20 химикалки. Ако разгледаме съдебната практика на САЩ, тогава когато крадец бъде заловен, веднага възниква въпросът: задържаният всъщност психично болен човек ли е? Фактически, ако крадецът все още не е успял да се отърве от откраднатите вещи, той лесно може да твърди, че откраднатите велосипеди изобщо не са му необходими и той няма намерение да ги използва за търговски цели.

Природа на клептоманията – престъпление или наказание?

Клептоманията обикновено засяга хора, които имат достатъчно пари, за да си купят нещо, което харесват. Но те предпочитат да крадат. Според статистиката, жените страдат от това разстройство по-често. Средно клептоманията се диагностицира на 36-годишна възраст, но като правило желанието за това занимание възниква още в детството. Психиатрите свързват проявите на клептомания с доминирането на инстинктивното поведение над логиката и здравия разум. В известен смисъл, клептоманът може да се сравни със сврака, която завлича всичко лъскаво в гнездото си. Какво причинява развитието на разстройството? Като правило, потенциалните клептомани не усещат важността на своя статус, социално положение и нямат публично признание. Такива деца (ако болестта се е развила в детството) често страдат от критика от страна на родители, учители и други хора около тях. Сред връстниците си децата също не получават признание и уважение. В същото време детето не може напълно да изрази емоциите си и да се отпусне; то просто няма достатъчно ресурси за това. Тогава се задейства инстинктът за самосъхранение – той подсказва изход, но по нетрадиционен начин. Така се развиват неврози и обсесивно-компулсивно разстройство – такива деца могат да имат проблеми с хранителни разстройства, пристрастяване към мастурбация, могат постоянно да се мият и т.н. Едно от тези разстройства е клептоманията. Интересното е, че в зряла възраст клептоманията се развива по същия сценарий.

Класификация на клептоманията

1.Класическа клептомания – поведение, при което човек понякога краде дребни предмети от магазините, но не взема нищо от работа или от приятели/роднини. Той на практика няма проблеми със закона, тъй като стойността на подобни дреболии е много малка.

2 Фетишизъм – в този случай клептоманията е преплетена със сексуално разстройство, т.е., човек е фиксиран върху определени обекти, които след това използва в сексуални те си фантазии. Ценност за него представляват кухненски уреди, предмети от интериора и някои дрехи. Интересно е, че новите неща практически не представляват интерес за този тип клептоман – той харесва неща, които се използват от някой друг. Понякога разстройството достига нивото на клептолагния,  т.е., човек трябва да открадне нещо, за да получи сексуално освобождаване.

3.Симулация – това е класификация на псевдоклептоманите. Обикновено това са професионални крадци, които се преструват на клептомани.

4.Навик – говорим за клептомания, при която човек вече е на ниво навик и краде всичко, което му е под ръка. Например, има такива, които колекционират запалки, химикалки или писма по този начин. Към тази категория трябва да се добави и един вид клептомания, при която човек веднага изяжда това, което е откраднал в магазин. Обърнете внимание, че това е единствената форма, която може да бъде лекувана.

Симптоми на клептомания

Необходимостта от дребни кражби е очевидна – при всяка от тях клептоманът изпитва удоволствие. Въпреки това, след определен период от време, такъв човек може да започне да страда от чувство за вина и разкаяние. Интересното е, че клептоманията се проявява на цикли. Всеки цикъл започва с интензивно напрежение, нарастваща тревожност, раздразнителност и безпокойство, на фона на които човекът започва да изпитва обсесивно желание да открадне нещо. След кражбата настъпва удовлетворение. Механизмът е прост: по време на кражбата в кръвния поток постъпва адреналин. След като нивото на хормоните в кръвта спадне, се появяват разкаяние и други неприятни усещания. Обърнете внимание, че клептоманите не са криминални личности; те не извършват кражби с конкретни користни цели. Поради това, на фона на постоянни хормонални промени, те изпитват безсъние, тревожност и други симптоми на невроза.

Като правило, клептоманите крадат на обществени места. Това могат да бъдат търговски центрове, болници, клиники, аерогари. Интересното е, че откраднатите вещи или се дават на някой друг, или дискретно се хвърлят обратно, или се складират, но винаги без да се използват.

Клептомания при деца в училищна и предучилищна възраст

Детската клептомания обикновено се различава по много признаци от клептоманията при възрастни. Работата е там, че децата могат да крадат често. Те изследват границите на позволеното, сякаш проверяват какво може да се направи и какво не, както и какви биха могли да бъдат последствията. Разбира се, необходимо е да се прави разлика между обикновена кражба и клептомания. Понякога обаче родителите не обръщат внимание на поведението на децата си и по този начин „тестването на границите“ може да завърши с истинско разстройство, водещо до дилема – как да се излекува детето. В някои случаи децата започват да крадат, за да привлекат внимание. Често децата от заможни семейства, където родителите са винаги заети с работа страдат от това. За съжаление, много деца, които са крали от любопитство в детска възраст, по-късно имат проблеми със спазването на закона в зряла възраст. Такива хора не могат да контролират поведението си, като по този начин развиват тежка форма на пристрастяване.

Учените открояват възможни причини, които могат да доведат до клептомания в детството.

-родителска хиперопека – такива деца крадат, защото ситуацията им дава илюзията за контрол над нея, т.е., детето подсъзнателно иска да избяга от хипертрофираната грижа на майката и прави това по нетрадиционни начини. Както споменахме по-горе, кражбата винаги е свързана с отделянето на хормони на удоволствието и адреналин в кръвта. Чрез кражбата детето временно възвръща психическото си равновесие, като същевременно основният проблем не се отстранява.

-липса на внимание – ако родителите са винаги заети и детето няма истински приятели, тогава не е изненадващо, че с течение на времето кражбите ще започнат да привличат нечие внимание.

-сивотата и монотонността на ежедневието – кражбата винаги носи ярки впечатления и ако едно дете живее твърде скучно, може да се превърне в клептоман, защото тялото изисква ярки събития и богатство. Не забравяйте, че клептоманията може да бъде причинена дори от прекалено емоционална реакция от страна на родителите – дете е откраднало бонбон от магазин, майката е забелязала това и е избухнала в истерия. В началото тя плаче и крещи, след което се втурва да се извинява (самата непоследователност в поведението вече показва психическа нестабилност). През тези минути детето изпитва широк спектър от емоции. Не е изненадващо, че след известно време то ще започне да краде отново;

-вечни забрани – ако родителите са много строги, постоянно забраняват и изискват нещо, тогава детето може да се опита да наруши тази забрана от интерес. Освен това, след като е откраднало нещо за първи път и не е било наказано, той ще изпита удоволствие. Това по-късно ще се развие в патология. В някои отношения клептоманията е подобна на други лоши навици. Например, често срещано е децата и тийнейджърите да правят „неща за възрастни“ от интерес. Например, пушене на цигара, пиене на бира и т.н. Но първият път винаги се прави от интерес. Ако обаче са получени положителни емоции и преживявания, ако е изпитано удоволствие, ако детето е успяло да задоволи някои от своите нужди, тогава следващия път то определено ще повтори преживяването. Удовлетворението може да се крие във факта, че се е почувствало достатъчно пораснало (типично за деца, чиито родители им забраняват много неща и на практика никога не говорят нормално с тях), преживяло е първата си целувка (тогава възниква патологична асоциация) и т.н.

Как да се справим с клептомания?

За съжаление, в повечето случаи няма ефективни програми за преодоляване на истинската клептомания. Но този проблем е свързан с психиатрията. Необходимо е да се вдигне тревога, когато клептоманията едва е започнала да се развива. Това се отнася както за възрастни, така и за деца.

Как да се лекува клептомания? Както при други видове зависимости, при клептомания е много важно да се установи защо това разстройство е възникнало и какво го е причинило. За да се направи това, с детето или възрастния трябва да работи квалифициран психотерапевт, който ще може да стигне до истинските дълбини и да ги обясни на пациента. Необходимо е да се избере индивидуална програма за лечение. Това означава, че участва не само психотерапевт, но и психолог, психиатър и други специалисти, ако е необходимо. Така се предписва поведенческа терапия, групова психотерапия, а за деца – сказкотерапия и арт терапия. По този начин, ако родителите не губят време и се свържат със специалисти своевременно, те имат всички шансове да избавят детето си от този лош навик. Същото важи и за възрастните – проблемът трябва да се реши и човек трябва да е предварително подготвен за факта, че борбата може да се проточи с месеци.

 

Настъпиха времена на кидалти – възрастни, които обичат да бъдат деца

 

Връщането в детството може да бъде начин за релаксация, тогава няма нищо лошо в това. Важно е само да не се увличате и да не се губите в това пътешествие в свят без задължения и отговорности. В противен случай може да няма връщане назад.

Да си дете за известно време не е чак толкова лошо. Да се ​​шегуваш, да правиш гримаси, а след това да се връщаш към естественото си състояние. Хората, които преминават през това не са кидалти и не на това се основава кидалтизмът. За неговите привърженици естественото състояние е отдръпването и „попадането“ им в детството. Те не се преструват на деца, просто се чувстват като деца.

Това явление не е новина. Още през 1985 г. в „Ню Йорк Таймс“ се появява сериозна статия за т.нар. игромани. Авторът Питър Мартин, се опитва да анализира ситуацията: защо много хора на възраст между 30 и 40 години забравят за всичко на света, когато започнат да играят на компютър? Статията му се позовава на излязлата една година по-рано книга „Синдромът на Питър Пан: Мъже, които никога не порастват“, за която Дан Кийли, успешен психолог, описва нашите съвременници, като с тъга заявява, че героите в книгата на Джеймс Бари живеят сред нас и броят им непрекъснато расте. Кийли излага идеята, че подобно поведение маскира доста сериозно невропсихиатрично разстройство и нарича откритието си синдром на Питър Пан, но психиатрите се отнасят доста хладно към неговата версия. Въпреки това, в ежедневието, преди да се появи думата „кидалт“, терминът „синдром на Питър Пан“ получава голяма популярност. В своя завършен цялостен вид феноменът е напълно описан едва през XXI век, тъй като тогава настъпва бум на броят възрастни-деца. На какво се дължи този инфантилизъм? Защо броят на възрастните-деца се увеличава?  

Кидалтите са хора, които не намират нищо привлекателно в живота на възрастните и умишлено не прекъсват „отношенията си с детството“. Те се чувстват добре в света на облаците, колите и войниците, въпреки че тези играчки могат да се променят: войниците могат да бъдат заменени с електронни джаджи или с други войници, по-готини и по-скъпи.

Да си възрастен за кидалтите означава страдание. Това е отговорност, необходимост да се трудиш, да печелиш пари, да изкарваш прехраната си, да вършиш неща, които не винаги ти харесват.  При това положение, какво можете да очаквате от едно „обикновено дете“? Почти нищо. Кидалтът е просто такъв, какъвто е – ние, истинските възрастни решаваме да му предоставим индулгенция от отговорности и права, като в същото време спираме да му отправяме претенции и изисквания във връзка с абсолютната безполезност на неговата дейност.

Какво можете да очаквате от някой, който не е способен да поеме отговорност за постъпките си, който не иска и не може да поеме отговорност за нищо. Освен това, ако например едно дете встъпи в брак, отношенията могат да се развият доста щастливо, но само ако партньорът е готов да поеме всички проблеми и удари, без които животът не може, да осигури финансовия стандарт на семейството и т.н. Ако не е готов за това, бракът е обречен.

Кидалтите са хора от един специален свят, който те сами създават за себе си. Те не се интересуват от кариерни стремежи, не се занимават с успех, основната им цел е просто да живеят както им харесва, за собствено удоволствие. Те са затруднени от каквито и да е задължения, от дълг в най-висшия смисъл на думата. Постъпките им изглеждат безумни или поне нелогични за околните: как например можеш да похарчиш всичките си пари за закупуване на нови игри, нова версия на конзола, ексклузивна играчка-войник, ако не си платил наема или ти е свършила бебешката храна? Според логиката на възрастен човек – няма начин. Според детската логика е обратно – лесно е.

Категории „Възрастни-деца“

Има три вида кидалти. Първият вид са „временни“ кидалти – по същество условно промъкващи се в тази категория хора. Това са индивиди, които си позволяват да се връщат към детството само от време на време. Такива кидалти, като правило, имат някакво сериозно хоби, увлечение заради което са способни да работят доста усилено, например колекциониране, а след това временно да „излязат от релсите“. Този вид кидалтизъм не притеснява сериозно другите, защото дори има нещо сладко в това, когато един възрастен, уважаван човек изведнъж легне на килима по корем и подреждайки различни модели на коли, започне да ги гони една след друга. В края на краищата, не могат ли възрастните просто да се отпуснат и да се забавляват?

Вторият вид кидалти са „експромти“. Това са хора, които могат да се върнат в детството под влиянието например на алкохол: когато са пияни, представителите на тази категория започват да се държат неадекватно на ситуацията, имитират детинство, гукат, капризничат, преструват се на деца, играят ролята на палячо, превръщайки се в театрални комедийни персонажи.

Това може да се случи без стимулация под формата на алкохол, а изневиделица: проявява се в капризи, истерия, инат и тирания – в случай, че родителите някога погрешно са приели тази тирания за упоритост и настойчивост.  При подобни обстоятелства човек още в детството си развива неправилен алгоритъм за взаимодействие с околния свят. Спомняйки си колко лесно е било да постигне целите си с помощта на подобни лостове, кидалтът се опитва да ги приложи в социума на възрастните. С такива хора не е лесно да се общува, но в същото време може да им се влияе – те, подобно на децата, се поддават на авторитета на силните възрастни. Точно към тази категория принадлежат съпрузите под чехъл – те са гръбнакът на този тип кидалти. В професията, особено ако успеят да постигнат някаква ръководна позиция, те могат да бъдат жестоки и груби с подчинените си, измъчвайки ги с празни заяждания, т.е., с капризи. Такива хора стават тихи и смирени само в присъствието на онези, които смятат за „старши“, страхувайки се от наказание.

Третият тип кидалти са „вечни деца“. Дори когато се превърнат в плешиви мъже с изпъкнали коремчета, те се държат като тийнейджъри. Качествата, присъщи на предишните две категории тук се акумулират и усилват. При тях не са изключени дори истерични изблици, до степен падане на пода и ритане с крака, а поводът за отчаянието им може да е това, че не са купили модел iPhone в първия ден от пускането му на пазара.

Откъде се появяват?

Преди се смяташе, че шансовете да се създаде кидалт се увеличават в семейства с един родител, особено ако майката се опитва да компенсира отсъствието на бащата, като обсипва с всякакви играчки и забавления детето. Днес това явление се обяснява предимно с други причини.

Оказва се, че кидалтите в еднаква степен на вероятност могат да пораснат както в атмосфера на обожание, така и обратно – да станат жертва на прекалено сурово родителство. На такова дете му се струва, че когато стане възрастен, ще може да компенсира детските си „желания“, като преодолее забраните, наложени му от възрастните в детството. Ако в детството такова дете е било най-голямото от всички братя и сестри и е било обременено с грижите за по-малките, напълно е възможно да се предположи, че един ден то самото ще поиска да стане малко и да получи грижите, които не е получавало като дете от други хора.

Понякога кидалти стават са деца, които са били претоварени от задачи и дейности.  Пет клуба, десет секции, участие във всички олимпиади – това е твърде много за едно дете. В резултат на това се случват сривове и детето живее с чувството, че никога не е вкусило сладостта на безпроблемните детски години и свободата, никога сериозно не се е държало глупаво, никога не се е отпускало. И сега кидалтът съжалява себе си и прави всичко, за да компенсира това, което не е получил.

Маска на инфантилизъм

Според описанието, кидалтите много напомнят на бебета или по-точно на инфантили. Преценете сами: всичко е толкова сходно! Оказва се обаче, че това изобщо не е едно и също нещо.

Инфантилът е човек, който е незрял на психофизическо ниво. Такъв човек може да има проблеми със социализацията по редица причини. Но кидалтите са нещо друго. Това е бягство от реалността, което само по себе си, като правило, не пречи на никого, въпреки че може да бъде изненадващо.

Това е начин човек да се отпусне, да се освободи от напрежението. Например, висш мениджър може лесно, когато никой не го гледа, да играе дори най-примитивните игри на телефона си или дори да е вманиачен по анимационни филми. Това е неговият начин да освободи напрежението.

С други думи, инфантилният човек очаква решенията да бъдат взети вместо него, не е способен да планира стъпките си, не е пригоден към живота и е готов само да приеме хората около него да направят всичко, за да подредят животът му пълноценно. Кидълтът е човек, който е напълно способен да взема решения, но периодично се оттегля в свят на особен комфорт – детството. Понякога тези различни категории хора успешно се маскират едни като други. Ако кидалтът започне да разбира, че неговата детинщина му позволява да се освободи от някои от отговорностите, наложени от живота на възрастен, ако околните са „водени“ от нея, той може уверено да „играе“ инфантилно в трудни ситуации и да получава своите дивиденти от това.

Например, двама души са назначени да извършат съвместно определена работа за кратко време. Те остават в офиса. Докато единият работи, другият започва да рисува, излиза да пие кафе, след което сяда на стола и си тананика. Рано или късно първият „избухва“: „Какво ти има?“ Кидалтът наивно разширява очи: „Съжалявам, не мога да работя вечер. Станах рано, уморен съм, ранобуден съм, главата ми не работи вечер“. Щом първият, в отчаянието си поеме част от чуждата работа, вторият ще затвърди позицията си и дори ще похвали първия или дори просто ще се прибере – трикът е проработил.

В същото време, бракът между двама инфантили е обречен на провал – при отсъствие на помощ от родители и т.н., но ако има съвпадение на интересите на двойката кидалти, те могат да бъдат идеални един за друг.

И отново се намесват половете

Отдавна отмина времето, когато само мъжете са печелили пари за препитание, а жените са се суетили само около огнището. Днес жените започнаха да поемат мъжки отговорности, засилвайки позициите си на равнопоставеност. Сега в много семейства мъжете и жените работят с ясно изразен превес от страна на жените. Появиха се особено екстремни жени, т. нар. „активистки“, сред които катеренето по кариерната стълбичка, печеленето на пари и светлините на публичността са поставени на върха на личните ценности.

В семейства с такъв изместен акцент, децата често развиват изкривена представа за ролята и мястото в живота на мъжете и жените. Корекцията на тази аномалия изисква от мъжът, независимо колко пари печели жена му, да не губи половите си функции – той е длъжен да остане защитник, глава на семейството и да взема решения. Това е възможно, дори ако доходите му са много по-ниски. В реалния живот обаче, при такива обстоятелства, приспособленците стават по-активни. Те не вършат никаква домакинска работа дори докато седят вкъщи, оставяйки това на жена си или икономката, а самите те са заети само със забавление на своето „аз“.

В интерес на истината, кидалтизмът е по-развит сред мъжете. Жените не се връщат често в детството си – те се нуждаят твърде много от увереност в бъдещето. Женските прояви на кидалтизъм са донякъде карикатурни: те могат да започнат да постъпват като Барби, да се държат като по-млади, въпреки че няма нищо по-нелепо от това възрастна дама да се преструва на млада кокетка. Идолът на момичетата-кидалти е Пипи Дългото чорапче или още по-често – Очарованата принцеса. Разкриващите тоалети, тежкият грим, огромните дебели вежди тип „мустаци“, раздутите устни и пр., характерни за петдесетгодишна тийнейджърка, съчетани с приказките ѝ за собствена неподражаемост, първо предизвикват шок, след това смях и накрая отхвърляне от околните.

Жените са много по-чувствителни от мъжете и обикновено интуитивно усещат границата, която обществото няма да им прости, ако преминат и те се опитват да не изглеждат нелепо. В този смисъл мъжете са много по-едноизмерни. От друга страна, решението за отказ от майчинство (чайлдфри) при липса на медицински показания, което сега е доста популярно, като част от неолибералната стихийна лудост сред специална група жени, е следствие от кидалтизъм.

Кидалтите под една или друга форма винаги са съществували. Но днес, в епогея на консуматорското време те са подкрепяни от индустрията и в отговор – те я подкрепят. Това е взаимно обогатяващ се процес, тъй като индустрията задоволява нуждите на незрели възрастни от полудетски дрехи в големи размери, дори някои телевизионни канали работят косвено за тях – там, където вече доста възрастни хора говорят младежки жаргон, за тях се създават анимационни филми с уникални герои: в тях героите са мъже в криза на средната възраст и жени със съмнително поведение. В западните страни този сегмент от индустрията е особено развит, там анимационните герои правят секс, съпътствайки този процес с детински шеги. „Семейство Симпсън“ и „Грифинът“, „Саут Парк“ и „Футурама“ са създадени за кидалти. Тези анимационни филми съдържат повече великденски яйца, интелектуални шеги и чудат хумор, отколкото сладки съвети за деца. У нас опити за инфантилизиране на публиката се правят чрез т. нар. „реалити“ формати и поредица от откровено глуповати и лишени от здрав смисъл състезания.

Днес на улицата можете да срещнете възрастен мъж, облечен като момче и носещ раница във формата на мечка или слон. Кидалтите вече не са изключение от правилото, те са плод на неолибералната култура, която внушава псевдоинфантилизъм и се бори със здравия разум.

Много са примерите за това как индустрията активно работи за задоволяване потребностите на кидалтите. Един от най-ярките във филмовата индустрия е сагата „Междузвездни войни“. От 1976 г. насам, около този кинематографичен шедьовър е изградена цяла вселена, изпълнена с комикси, играчки, „почти истински“ джедайски мечове и сувенири.

Горе-долу по един и същи начин така работят и печелят пари „Властелинът на пръстените“ или „Хари Потър“. За да се харесат на децата и възрастните, и същевременно да бъдат обичани от тийнейджърите, брандовете „подмладяват“ рекламните си лица. Уил Смит и Джъстин Бийбър рекламират продукти за възрастни, а рокендрол артикули се добавят към колекциите на модните къщи. В тази поредица да не забравяме, че хващането на чудовища от бащи и деца в „Покемон Гоу“ носеше на създателите на играта по 10 милиона долара дневно!

Особено важна за кидалтите е рекламата. Такива слогани, като „Бъди себе си!“, „Свобода да бъдеш себе си!“ или „Твоят свят – твоите правила“ са балсам за кидалтите. Те призовават за честолюбие, обещават наслади и успехи. Рекламата, насочена към тази категория хора, ги насърчава да останат верни на себе си, да не стават скучни, да бъдат модерни, да живеят живота си пълноценно, но никога не предлагат избор – те предлагат готово решение, тъй като точно това очаква и иска тази категория потребители: „Истинските мъже играят N!“ Това е чиста манипулация.

Деца на времето

Днес философията на хедонизма бележи връх и е все по-популярна. Тя е подкрепена от нарастващия жизнен стандарт и наличието на новите технологии. Превръщайки хората от личности в примитивни обикновени консуматори, неолибералната идеология, чрез своите медийни механизми за манипулация, внушават на публиката подсъзнателен страх от смъртта. Налице е тенденция – основното място е отделено на младите и успешните, техните лица ни гледат от кориците на списанията. Почти никога не се говори нормално за преклонната възраст и старостта, а когато го правят, е само като време на болка, страдание, болест и меланхолия. Много хора, водени от идеите за трансхуманизма искат (продукт на глобалния неолиберализъм) да удължат младостта си, защото са сигурни, че след нея няма нищо добро.

Фактът, че във всеки от нас продължава да живее дете, не е нещо лошо. Именно то със своето любопитство и ентусиазъм ни кара да се интересуваме от случващото се, насърчава креативността и ако това дете само за кратко побеждава възрастния, е малко вероятно това да навреди на човек и на взаимоотношенията му с хората.

И така, добре ли е или лошо да си кидалт? Експертите са единодушни: в това няма нищо лошо, стига човекът, който попада в детството, да не играе, докато не се разтвори напълно в детството и не загуби пътя към себе си на възрастен.

Справка:

Неологизмът „кидалт“ („kidult“) е образуван чрез сливане на две английски думи: kid (дете) и adult (възрастен). Терминът е въведен в обращение не от психолози, а от маркетолози. „Порасналите деца“ са идеални купувачи: те са безкритични, нямат нищо против да харчат пари, защото за тях е важно да имат с какво да се похвалят, точно като нова кукла или кола в детската градина.

Впрочем, социологическата маркетингова компания Nielsen Holding публикува интересни данни: от 1990 до 2007 г. средната възраст на геймърите е нараснала от 18 на 29 години. А възрастта на европейците, които купуват жилище, се е увеличила от 27 на 34 години за същия период от време. Социолозите смятат, че най-видните представители на племето кидалт са нонконформисти и бунтари. Те могат лесно да дойдат на бизнес среща по тениска и шорти. Когато кажеш, че е грешно, ще те нарекат роб на системата и откровено скучен човек.

 

 

Какво е фрустрация и как да се справим с нея?

 

Няма човек, който да не е попадал в ситуация на реално или предполагаемо несъответствие между своите желания и наличните си възможности да постигне нещо желано, на невъзможност да задоволи определена потребност,  т.е. в ситуация на фрустрация.

Това чувство е изключително конфликтно,  неприятно и разклаща самооценката на всеки човек. И както обикновено се случва с неприятните преживявания, човек винаги иска да се отърве от тях възможно най-бързо. И тук има няколко стратегии или тенденции. Нека ги разгледаме:

Фрустрация = Предизвикателство

Често невъзможността да постигнете желаното, автоматично се възприема като предизвикателство и води до още по-активни опити за постигане на желаната цел. Тогава всички отвличащи моменти отстъпват на заден план и човекът, независимо от всичко, се опитва да постигне това, което иска. Привлекателността на целта, която все още не е постигната, в тази ситуация само се засилва. Понякога дори има агресивни опити да се върви напред, челно, което обикновено само влошава ситуацията, изисквайки по-обмислен, фин и балансиран способ на действие.

Например, когато човек прави необмислени покупки или внезапно инвестира някъде пари. Вместо една скъпа вещ, която не може да си позволи, той купува дузина по-евтини ненужни вещи, които накрая излизат още по-скъпи. Или импулсивно се записва за някакви курсове, които след това също толкова импулсивно изоставя.

Подобни ходове причиняват много дискомфорт, но има редица корекционни линии, които могат да помогнат:

-Изоставяне на черно-бялото мислене: „всичко или нищо“, „сега или никога“ и т.н.

-Търсене на по-адаптивни начини – човек се опитва да направи нещо, като същевременно запази самоуважението си; да направи една част, без да поема цялото; да направи нещо промеждутъчно; да пожелае целта постепенно и на части и т.н.

-Усвояване умения да се откриват конкуриращи се потребности, желания и интереси, които често се губят „в разгара“ на постигането на прекалено значима цел.

-Замяна на средствата за постигане на целта: търсене на нова гледна точка на ситуацията като цяло, преразглеждане на предишни действия, търсене на различен начин за постигане на целта.

-Заместване на целта: търсене на алтернативна цел, която да удовлетворява потребност или желание. Понякога целта е „наложена“ от други хора, например родители и при по-внимателно разглеждане се оказва, че изобщо не е толкова желана, тогава не е трудно да се трансформира или замени.

-Преоценка на ситуацията, на нейното значение за целия живот. Понякога се оказва, че противоречивите стремежи могат да бъдат обединени, като се намали значимостта на ситуацията и се погледне по различен начин.

Тези способи позволяват на човек да действа по-гъвкаво, да не се хвърля безсмислено върху амбразури и помагат за запазване самооценката на приемливо ниво. Хората овладяват някои от тези техники през целия си живот и това им помага да се справят с фрустрационните ситуации и чувството за неудовлетвореност.

2. Фрустрация = Отдръпване

Това е противоположния вектор, но и той се среща доста често, когато се достигне определен индивидуален праг на търпимост към фрустрация и човек вече не може да издържи на напрежението, свързано с нея. Въпреки че реакцията на избягване може да осигури облекчение, оттеглянето от ситуация е разрушително, защото не осигурява постигането на целта.

В университета на Айова е проведен експеримент „Фрустрация и регресия при децата“. Заключението, до което стигат авторите е, че в резултат на фрустрация, при някои деца се наблюдава намаляване на изобретателността, те регресират (държат се като деца на по-малка възраст или на по-ниско ниво на развитие) и може да се наблюдава как губят връзка с реалността.

Този феномен може да се наблюдава и в поведението на възрастните. Наистина, ако човек се опитва, но не успява да постигнете някаква много значима за него цел, то по-добре е да напусне тази ситуация и се насочи към друга сфера (дейност), където е по-безопасно, например, където тези цели не са толкова важни, ценни и т.н.

Друг важен механизъм за изход (защита) при фрустрация, който децата все още не са развили, но се появява при възрастните, е т. нар. обезценяване на недостижимия обект на желание – тип „зелено грозде“ и преувеличаване ценността на това, с което човек разполага (постига) – тип „сладък лимон“.

-Защитата "Зелено грозде" се появява в ситуация, при която човек не успява да постигне определена цел, да завладее желаната вещ и тъй като не успява, а това му причинява дискомфорт, той се справя с появилите се негативни емоции чрез обезценяване, т.е. вменява (приписва)  отрицателни черти (както в баснята „Лисицата и гроздето“ , когато лисицата не можа да достигне гроздето и го нарича „неузряло“, зелено).

-Защитата „Сладък лимон” е реакция в обратна посока – преувеличаване качествата и ценността на това, което човек има (според принципа „по-добре врабче в ръката, отколкото жерав в небето“).

Сами по себе си това не са лоши защити, те работят и помагат за справяне с напрежението и натискът на отрицателните емоции, но не позволяват на човек дори да се опита да се доближи до собствената си цел.

Тук при терапия е важно да се изгради такъв процес, за да има човек възможността да опита нещо ново, да натрупа такъв опит, въпреки трудностите и спънките, и без възможността напълно да обезцени новото занимание. Преживяването на успеха чрез трудности е изключително важно.

Адаптационен баланс

Идеално е, когато човек има в арсенала си както адаптивни методи за справяне с фрустрацията и поддържане на самооценката си, така и опит в приемането на предизвикателство и успешното преодоляване на трудностите в значима ситуация. Тогава животът не се развива чрез прилагане на различни типове защити за избягване на ситуации на фрустрация и същевременно не се превръща в ожесточена борба за постигане на някаква цел, въпреки всичко.

Справка:

Стресът е състояние на напрежение, реактивност на организма, което възниква в отговор на въздействието на стресови фактори (значителни по сила под въздействието на екстремни или патологични стимули за човешкото или животинското тяло).

Фрустрацията е конфликтно емоционално състояние, което възниква във връзка с краха на надежди и непреодолими препятствия по пътя към заветна цел. Често е реакция на агресия или конфликтна ситуация.

По време на стрес стимулите са по-мощни в своето въздействие, често са екстремни. При фрустрацията няма такава екстремалност. В понятието фрустрация ключовата дума е конфликтно състояние, докато при стрес не винаги е само конфликтно състояние.

 

Как да се отделите с родителите си или защо не живеете така, както искате?

 

Емоционалната раздяла с родителите понякога изисква сериозна работа върху себе си в зряла възраст. Защо е важно да се отделим от родителите, какво да правим с чувството за вина и как да намерим „златната среда“?

Взаимоотношенията с родителите са проблем за повечето хора

Практиката на психолозите, работещи със семейства показва, че около една трета от всички клиентски запитвания са свързани с взаимоотношенията с родителите. Всеки един клиент трябва да има сила да издържиш тази истина, да се съгласи с драмата си и да я приеме, като част от своята история. Клиентът трябва да спре да изисква любов и грижа, които не е получил, или компенсация за страданието, което е преживял. Това е процес на отделяне и обикновено започва с теми като:

-„След обаждането на майка ми, прекарвам половин ден в униние, осмисляйки го“.

-„Защо веднага щом се почувствам по-добре, тя веднага трябва да ме потопи отново?“

-„Щях да си тръгна отдавна, но как мога да оставя родителите си? Те изобщо не са самостоятелни“.

-„Щом кажа на майка ми: „Ами аз, ами моите нужди …?“, веднага се чувствам виновна и ми е по-лесно да се откажа от плановете си“.

-„Нямах баща. Всъщност, той беше там, но не направи нищо за нас“.

Това казват хората, които не са се отделили от родителите си.

Събирането на смелост да се изправите пред неприятната истина за себе си в родителското семейство е първата стъпка към разкриването на проблема и натрупването на сили за решаването му.

Какво означава „да не се отделите“?

Отделянето с родителите не означава да се отдалечите (дистанцирате) от тях и да станете икономически независим (повечето хора успяват да направят това горе-долу).

Отделянето е свързано с постигане на емоционална независимост. Спрете да доказвате, да се опиянявате от това и да правите обратното, да се дразните и обиждате на родителите си, да се страхувате от тяхната оценка и действия, да чакате или да изисквате помощ, и да я приемате за даденост.

В никакъв случай не ги избягвайте, не ги игнорирайте, не ги покровителствайте, не се месете в живота им, не решавайте проблемите им, не отлагайте мечти и планове заради тях, не ги разглеждайте като причина за своя неуспешен живот.

„Раздялата с родители или партньор е способността на индивида да прави автономни, директни (неманипулирани) независими избори, като същевременно остава емоционално свързан със система от значими взаимоотношения“. (цитат от лекция за семейна терапия от Марк Ярхаус).

В случая говорим за автономност и оставяне в емоционална връзка, а не за еднократни или извънредни ситуации. В критичен момент е нормално да зарежете всичко и да се втурнете на помощ.

Вашите родители са просто хора, едновременно добри и лоши, като всички хора на земята, със своите човешки възможности и недостатъци. Като възрастен човек разбира, че родителите не са всемогъщите богове, каквито са били в ранна детска възраст. Не са източникът на всички благословии и удоволствия, каквито са били в ранното детство. Не са някои, пред които трябва да се оправдавате, да чакате разрешение, одобрение и да се опитвате да не се разстройвате, както е било в началното училище. Не глупави и изостанали същества, потискащи и непозволяващи живот, както (евентуално) са били възприемани в тийнейджърските години.

Те са това, което са. В какво ги е превърнал животът и самите те. Те могат да бъдат неблагородни, равнодушни, незаинтересовани, егоистични. Те могат да решават проблемите си за ваша сметка. И да, дори може да не ви обичат.

Да станете автономни означава да осъзнаете това

Съгласете се, че родителите ви не са могли да направят нещо – признайте си го, спрете да изисквате и да искате да получавате. Ето какво означава да се отделите.

Съгласете се, че може би не са ви обичали, че може би са ви използвали, може би са отигравали своите травми върху вас и са ви въвличали в деструктивни процеси. Съгласете се, че родителите ви са се отнасяли с вас както са умеели и спрете да изисквате тяхната почит.

Приемете неидеалния (и всъщност недостижим!), а реалния образ на родителите си, съгласете се с него и започнете да получавате за себе си всичко, което „не е дадено“.

Ако майка ви не може да готви, ще очаквате ли кулинарни изкушения от нея? Не, най-вероятно, дори ако наистина обичате да ядете. Ще станете редовен клиент в любимите си кафенета/ресторанти или ще завършите кулинарно училище.

Защо изисквате любов от баща, който не знае как да обича или топлина от майка, която не знае как да чувства? Да изисквате, да чакате, да се обиждате, когато не получавате, да се ядосвате, да искате да докажете нещо или да си отмъстите – това са признаци, че все още не сте се отделили.

Да станете автономни означава също да признаете автономията на родителите си, да се откажете от детинското си високомерие, което ви казва, че мама/татко не могат да се справят без вас. Или от страхът, който кара човек да служи на родителите си, за да не бъде лоша дъщеря или син.

Да станете автономни означава да се съгласите, че родителите ви може да не живеят така, както на вас ви харесва: да не се грижат за здравето си, да се държат лошо, да спорят помежду си, да казват неща, които не искате да чувате, да искат от вас неща, които не искате да давате.

Единственият начин наистина да се съгласите с това е да покажете уважение. Дълбоко уважение към техния избор как да живеят. Тогава ще се отделите.

Започнете да уважавате избора на родителите си

Уважението – това е пълно съгласие с всичко, което правят родителите, без емоции и желание за спасяване, бягство, отмъщение или поправяне.

Ако си казвате „да, аз уважавам начина им на живот!“, но изпитвате срам, раздразнение, желание да поправите нещо или вина, желание да угодите или да „отплатите“, или пък доказвате, защитавате, спорите, протестирате – вие не уважавате и не сте се отделени.

Ако ви се струва, че родителите ви не могат да се справят без вас и ще пропаднат, значи все още не сте постигнали уважение. Вие все още не сте наясно и бъркате настойничеството с грижите, а това са различни неща.

Спрете да опекунствате над родителите си

Грижата – това е разбиране на потребностите и помагане (без ущърб за себе си или другите) за тяхното удовлетворяване. Опеката – това е върховна позиция спрямо родителите, които са категоризирани като недееспособни и извършване за тях на това, което те могат и трябва да правят сами.

В грижите има уважение, но не и в опекунстването. Като оказвате опека, вие се издигате над родителите си и усещате своята сила и мощ. Когато се грижите, вие взаимодействате, като заемате удобно място редом със своята майка или своя баща. Когато сте загрижен, вие се чувствате комфортно. Ако изпитвате дискомфорт, това означава, че опекунствате, отнасяте се покровителствено или служите. Опеката и службата показват, че все още не сте се отделили.

„Ако едно дете си мисли: „Мама има нужда от мен, мама не може да живее без мен“ – това е дете на служба. Децата често вярват, че могат и са длъжни да спасяват майка си или баща си, сякаш за да направят съдбата им по-лека, отколкото е в действителност. В съдбата има достойнство. За да спрете да се намесвате в живота на родителите и да ги спасявате, трябва да се отдръпнете и да видите съдбата им. След това приемете съдбата им с уважение. Това се нарича порастване“ (Мариане Франке-Грикш).

Малко повече за вината

Така е устроен този свят, че родителите дават (даряват) живот на децата си. Децата не връщат полученото на родителите си, а по-скоро изплащат този „дълг“, но на своите деца. Тези хора, които не са създали свои деца, са лишени от възможността да изплатят своя „дълг“ и често остават неотделени от родителите си.

Децата никога не могат да постигнат равенство в отношенията с родителите си. Каква еквивалентна стойност може да даде едно дете на родителите си за живота, който е получило?

Вашият живот? Те нямат нужда от това. Така че нищо. Той (родителят) дава живот на децата си. Или на своите „духовни деца“ – идеи, проекти, постижения. Това способства за отделянето на детето от родителското семейство, когато стане възрастен.

Чувството за вина при децата възниква едва  когато пораснат (не могат да си изплатят дълга). Това чувство за вина е нормален етап от израстването. Ние просто го преживяваме и трябва да осъзнаем, че това нормален етап на отделяне от родителите.

Пълното отделяне от родителите е невъзможно без пълно сближаване. Първо трябва да се приближите. Приближете се към родителите си, ако сте се дистанцирали или сте ги игнорирали/избягвали. „Повоювайте“ с тях, ако сте им ядосани. Заявете официално своите граници, ако се страхувате и позволявате на другите да се намесват в живота ви. След това ги погледнете с очите на възрастен – като хора, лоши в някои отношения и добри в други. Приемете, че те няма да бъдат други – това са те. Почувствайте и чуйте в себе си уважение към начина им на живот и тогава се съгласете, че вече ви е дадено всичко и няма да ви бъде дадено повече.

Тогава повярвайте, че вие самият сте единственият човек, който може да ви даде всичко, което искате да получите. Това е порастване. Това е житейска зрялост.

Когато необичаните дъщери избират грешните партньори[1] (Пег Стрийп)

[1] Източник: „Детоксикация за дъщери – излекуване от нелюбящите майки и възстановяване на своя живот“ („Daughter detox – recovering from unloving mother and reclaiming your life“, автор Пег Стрийп (Peg Streep)) 

„Как стана така, че се омъжих за мъж, който е копие на майка ми? Изглеждаше, че той изобщо не приличаше на нея, но в крайна сметка той беше просто нейният образ? Как така се получи, че не видях, че той се обръща към мен точно като майка ми?“

Истината е, че всеки от нас – независимо дали е бил обичан или не, търси познатото и несъзнавано е привлечен от това, което му е познато. И това е прекрасна формула за успех, ако сте израснали в семейство, в което родителите ви са ви подкрепяли и обичали. В този случай има голям шанс да усетите с гръбначния си мозък хората, склонни към манипулация и контрол, и да стоите далеч от тях, намирайки партньор, интересуващ се от същите неща, от които и вие: взаимно сътрудничество, открито общуване, близост и подкрепа. Но нещата не стоят по същия начин при жени, които са формирали небезопасен тип привързаност, чиито емоционални потребности не са били удовлетворени в детството, особено ако е била формирана тревожен тип привързаност.

Патернът на тревожната привързаност изглежда приблизително така: „Два брака, единият беше по-лош от другия. Първият партньор беше обсебен от контрола, а вторият беше класически нарцисист. В този момент аз толкова не се доверявах на себе си, че не си вярвах че ще отида на среща. Как така се случи, че доживяла 45 години, изобщо да не разбирам хората?“

Жените с тревожен тип привързаност изглежда са особено склонни когато вече са възрастни, да възпроизвеждат емоционалните обстоятелства от детството си в романтични отношения.

Нека да разгледаме пет причини, поради които грешките при избора на партньор се повтарят отново и отново.

1.Опитваме се да „задържим“ любовта

За да получи любовта на своята майка и премине препятствията пред необичаната дъщеря, последната започва да прави всичко възможно да изпълни тази задача. Израснала в такава среда, дъщерята вярва, че любовта е нещо, което трябва да се заслужи или за което трябва да се бори, а не нещо, което се дава просто така. Така че, когато една тревожна дъщеря встъпи в близки отношения с партньор, който в един момент се оказва емоционално достъпен, а в следващия вече – не, поведението му може да я изплаши, но въпреки това такова поведение ще изглежда за нея нормално и познато. В такава ситуация мозъкът й няма да й покаже червен флаг за опасност, както ще покаже на човек, който знае какво е любов и какво определено не е. И въпреки че това емоционално отдръпване на партньора й ще я ядоса и разстрои, в същото време то ще удвои усилията й да върне „всичко както си беше“.

2.Обичаме да мислим, че „всичко ще бъде наред“

Тъй като необичаната дъщеря не знае как изглежда любовта в действие или как се усеща, нейното разбиране за любовта  е ограничено до конструкцията да я спечелиш, да я заслужиш, да издържиш на трудностите и да станеш достойна за тази любов. Да, това е същият сценарий „Един ден красив принц ще дойде за мен, ако премина изпитанието“ и именно тази идея, след поредната ужасна кавга и отстраняването на партньора, ни позволява да измислим „приказното” продължение, макар да изглежда, че трябва да е точно обратното.

3.Смятаме, че „влакчетата на ужасите“ в отношенията за романтични

Нелюбимите дъщери, особено тревожните, които сами изпитват промени в настроението, често бъркат възходите и паденията на една връзка със страст. Преживените екстремни състояния – от чувството „Аз съм целият свят за моя любим“ до агонията на страха, че любимият човек сега ще си тръгне – са едновременно вълнуващи и изтощителни състояния. Разбира се, това не е истинска страст, но необичаната дъщеря за това не знае. Това обяснява защо необичаните дъщери избират партньори с нарцистични черти; те бъркат игрите на нарцисиста, които той играе, за да разреши личните си проблеми, за страст.

4.Считаме за нормално да се отнасят зле с нас

Като деца необичаните дъщери са били осмивани, смятани са за „различни“ и непрекъснато са критикувани – да, това се нарича вербално насилие. Резултатът може да бъде емоционална глухота към определени видове манипулация и лошо отношение, защото ни се струва толкова познато (а мозъците ни обичат да гледат на познатото като на безопасно). Защото някъде вътре те отдавна са си обяснили жестокостта, рационализирали са я, не възприемат унижението като неприемливо, а тоталния контрол като заплаха. Така те лесно попадат в капана на „Ако той се държи лошо с мен, вината е моя“. За такива жени самообвиненията са още едно наследство от детството.

5.Ние сме изпълнени с надежди и обичаме приказните финали

Тъй като необичаната дъщеря е съсредоточена върху това, как да спечели любов и да избегне отхвърляне, всяка мила постъпка от страна на партньора се възприема като важна и значима, дори ако всичко останало е просто отвратително. Добрите мигове в отношенията – да, точно така работи периодичното подкрепление (intermittent reinforcement) й дават усещане за полет и усещане, че точно този момент на Пепеляшка е на път да се случи. Тъй като тя не знае какво е усещането за истинска връзка, тя трябва да търси признаци в отношенията, които са подобни на приказните сюжети.

Извод: Само като видим раните си от детството и се научим да ги лекуваме, можем да започнем да правим различни, по-добри избори.

 

За прогреса и загубата на общуване

 

Горещите апологети на прогреса твърдят, че широко разпространената комуникация между хората – дори комуникацията им с целия свят, е станала реалност едва в нашата прекрасна техническа епоха, а преди това хората са били затворени в тесни граници, задоволявайки се с изключително оскъдна „информация“, която ги е държала в техния малък свят.

Първо, това не е съвсем така, дори от чисто „количествена“ гледна точка. Да се ​​обърнем например към едно изключително важно явление в българската култура – песента. В днешно време тази или онази песен става широко достъпна – в най-добрия случай универсална, чрез телевизия, радио, а в най-лошия случай, чрез широкотиражни магнитни или цифрови записи. Въпреки това е добре известно, че песните, които предизвикват жив отклик в душите на хората, лесно се разпространяват дори когато няма следа от нито едно от горните технически постижения – те се разпространяват благодарение на прякото, непосредствено общуване между хората.

 Във връзка с това отново възниква проблемът за двойствеността на прогреса – всичките му придобивки се превръщат в не по-малко значителни загуби, а само реалното общуване на хората в нашия технически век не само не се разширява (както безсмислено обявяват „прогресивните” идеолози), а напротив, бързо запада. Реалното, живо общуване между хората във все по-голяма степен се заменя и изтласква при потреблението на продуктите на информационната индустрия, които по своята човешка и народна ценност не могат да се мерят с плодовете на истинското общуване между хората.

Типичният „съвременен“ човек всъщност общува с много тесен кръг от най-близките си родственици, още по-малък брой приятели, които са оцелели от младостта му, много малко колеги (и то само докато достигне пенсионна възраст) и няколко съседи (въпреки че често това няма значение).

Междувременно в древни времена човек, на първо място, е притежавал огромна мрежа родствени („присъщи“) връзки (вкл. до най-далечни степени на родство), намирал се е в постоянно общуване с всички жители на своето село или град „квартал“ (особено неговата църковна енория) и дори с много жители на околните села и съседните градски участъци – при това става дума за пълнокръвно, истинско човешко общуване.

 

Вежливото насилие

 

След като поколението на 90-те стана възрастно и вече осмисли живота си, ние – техните родители, започнахме да забелязваме, че те говорят с нас, сякаш са били обучени от психолог. Дъщеря ми веднъж ми написа писмо от съседната стая: „Мамо, много те обичам, но повече няма да търпя такова отношение“.

Дори не помня какво направих – вероятно се опитах да манипулирам по някакъв начин, но веднага се засрамих. Бяха ми дадени граници. Никой не ми се караше, никой не ми възразяваше, просто ме информираха, че поведението ми е неприятно и неприето.

Би било добре ние, поколението, родено през 80-те и 70-те, да научим това. Ние сме хората, на които често са задавани и ние задаваме въпроси, а също така правим забележки и коментари, които ни карат да побелеем от ярост, да се свием от страх или срам, и да изричаме наум много пъти на вечер отровни, остроумни отговори, които не ни идват на ум когато трябва.  Ние мълчим в отговор на тези въпроси или спорим, но всичко е безполезно.

И те са известни на всеки от нашето поколение:

- Вече си на двадесет и седем, кога ще се жениш?

- Кога ще родиш второто?

- Трябва да си намериш мъж.

- Вече сте на две години, а не можете да броите? Водихте ли го на лекар?

- Не обичаш ли пържени картофи? Как да не обичаш пържени картофи? Защо не обичаш?

- Правиш го грешно. Дай, аз знам по-добре как да го направя.

- Господи, каква мизерия.

- Хайде сега, била депресирана. Иди копай картофи и всичко ще ти мине.

- Ти ли закачи тези пердета? Защо тези? И какво, аз съм ти майка. Жълтото би било по-добре.

- И аз ти казвам – ще се разведеш с него.

- Няма да успееш.

- Позориш ме пред съседите.

- Какво ще кажат хората?

- Никога не ни се обаждате. Неблагодарник.

- Не знам защо се бавиш, но Светлана вече се разхожда с корем.

- Ти си дебела, но няма страшно. Затова пък си умна.

– Там ще те излъжат. Помни ми думата. Не можеш да се довериш на никого.

- Тя изобщо не те цени. Отговори й като истински мъж.

- Първо място? Стаж в Белгия? Умно момиче! Много добре!

- Изглеждаш страхотно за възрастта си! Дай ми телефона на твоя козметик.

Защо тези елементарни забележки и въпроси, или дори похвали, причиняват болка? Защото те пряко или косвено съдържат оценка. Оценяването е прерогатив на родителите, но като възрастни ние не се нуждаем от оценка, освен ако изрично не я поискаме. Когато възникне контакт „възрастен-възрастен“, имаме нужда от нещо друго.

От какво се нуждае един възрастен? От подкрепа. От знак на признание. От уважение. В това, което ви казват – „ти си равен с мен и аз те уважавам“, докато нежеланата оценка съдържа мета-посланието „Аз съм по-важен от теб“.

Най-честата грешка, която всички правим, когато сме нападани по този начин, е да отговорим на съдържанието на атаката. Мърморим, дразним се, разгорещяваме се, доказваме. Спорим за цвета на завесите, оптималното време за брак, сравняваме се със други в своя полза.

Да похвалите възрастен означава да признаете сериозно количеството усилия, които е положил за постижението си. „Знам, че сте прекарали няколко нощи в работа по проекта, това е заслужен успех“, а фрази, като „Упорито момиче“ и „Сръчно момиче“ са за козунаците, които детето е изпекло в пясъчника си. Обезценяването, маскирано като комплимент или похвала, е доста често срещана при общуването с хора, които нямат добър контакт със своята агресия.

Как да постъпим? Няма смисъл да отговаряме на съдържанието на атаката. Опитът показва, че събеседникът в нашата култура почти никога не приема гледната точка на опонента. Ами ако се опитаме да отговорим на фактите с нападение? Ето три конкретни стъпки, за да направите това:

-Първа стъпка – Не обвинявате. Не оценявайте. Не назовавайте.

В случая опишете, буквално цитирайте това, което прави или казва вашият събеседник.  Вместо: „Ти винаги ме нараняваш с въпроса си за децата“,  реагирайте с: „Когато ме питаш „кога ще родиш второ“, за мен е неприятно. Мисля, че това е само наша работа“.

Вместо: „Забравяш да изключиш светлината в кухнята и плюеш на безсънието ми“, кажете: „Когато оставиш светлината в кухнята включена, не мога да спя“. Вашият отговор трябва да се основава на формулата „описание на действието или цитиране на думите на събеседника плюс вашите чувства по този повод“. Това се нарича „Аз изказване“.

- Стъпка втора – бъдете последователни 

Трудно е да се поставят граници пред близки и значими хора. И когато в романтичен порив вашата приятелка отново ви нарече пред хората „Зайо“ или „Мечо“ и това ви е неприятно, точно тогава ще бъде трудно да я спрете. Но ако вече сте водили разговор на тази тема, не се отказвайте. Напомнете й за вашата молба да използвате романтични псевдоними само в спалнята или кухнята. Това ваше изискване ще трябва да й напомняте всеки път, докато не го запомни. С други думи, договорете се, конструирайте правила – какво може, какво подлежи на договаряне и какво е табу.

-Стъпка трета. Бъдете конгруентни

В психологията тази дума се използва за описание на съвпадението между вербалния и невербалния език. Ако кажете: „Иванов, молбата ви да работите през почивните дни е неудобна за мен и няма да мога да я изпълня“ и тук не е нужно да се усмихвате сладко. Намръщете се. Вероятно от вас се иска да нарушите или промените лични планове, тогава това наистина ли ви кара да се усмихвате?

Ако нарушите конгруентността, тогава е възможно Иванов ловко да реагира на усмивката, която вие боязливо демонстрирате и ще каже: „Хайде, Петьо, познавам те, вместо да пиеш бира, по-добре да дойдеш на работа и да работиш“. Но ако е налице конгруеннтност (сериозен тон и намръщени вежди), тогава ще е много по-трудно за Иванов да изрече това „хайде“.

Неприятни са не само и не толкова думите, които се изричат ​​в момента на учтивото насилие към нас със съвет, молба или оценка. Самият факт на нарушаване на нашите граници е неприятен. И когато знаем как да забележим това и да реагираме, броят на хората, които правят това в нашата среда ще намалее – ние просто ще престанем да бъдем толкова удобни за тях. Ще останат само онези, които са готови да се съобразяват с нас.