Ролята на бащата за възпитанието на детето

„Майката е домът, от който си тръгваме, а бащата е този, който ни учи как да намерим пътя си към света.“ Ерик Фром

На фона на епидемията от разводи и леснината, с която се създават и прекратяват отношения между двойки без официален брак, както и животът без брак, за ролята и значението на бащата във възпитателния процес, започна да се говори все по-настоятелно и по-открито. Трудно е да се възпита пълноценна личност, било то момче или момиче без бащино влияние.

За съжаление, все още има мъже, които са уверени, че грижата и възпитанието на децата не е мъжка работа. Това мнение е дълбоко погрешно. Можете да бъдете внимателен, нежен баща и силен, смел мъж едновременно. Счита се за най-добре, когато бащата участва пълноценно в процеса на грижа и възпитание на детето от момента на раждането му, но ако това не се случи и той остави всички грижи на съпругата си, тогава има риск тя завинаги да остане основният „играч“ във всички въпроси на възпитанието, което означава, че децата ще се чувстват лишени от вниманието на баща си.

Един от основните етапи в израстването на мъжа изобщо не е бракът, а раждането на първото му дете е онова събитие, което променя целия му живот: появява се нова отговорност; нови грижи и не винаги е възможно да се управлява свободното време; не всеки път ще успявате да си починете и да спите добре. Младият баща постепенно започва да осъзнава какво място заема в живота на своето дете. Много мъже осъзнават своята значимост едва когато детето започне да го разпознава, да го посреща от работа, да му се радва и да показва внимание.

В продължение на петдесет години британски учени от Центъра за поведение и еволюция наблюдават живота на седемнадесет хиляди бебета и анализират влиянието на активното бащино възпитание върху тях. Когато участниците навършат пълнолетие, с тях се провежда интервю, в което те определят тяхната социалната адаптация, успешност, наличието на собствено семейство, както и какви родители са в сравнение със собствените родители. Анкетирани са повече от пет хиляди души на възраст 46 години и резултатите от проучването потвърждават данните, получени по време на цялото изследване: децата, чиито бащи са участвали активно в тяхното възпитание, израстват по-успешно от тези, чието възпитание е поверено на майка им, и тези констатации се отнасят за децата от двата пола.

Много мъже са убедени, че основното им предназначение в семейството е да печелят пари. Безусловно, осигуряването и защитата на семейството е най-важната функция на мъжа, но не трябва да забравяме, че бащинството е не по-малко важно и значимо за формирането на пълноценна и успешна личност.

В процеса на психологическо консултиране специалистите често попадат на майки, които, след като са поели всички грижи за къщата и децата, не смятат за необходимо да включват бащата във възпитателния процес. Причината за това поведение често е страхът, че съпругът няма да се справи. Такива жени могат да бъдат посъветвани да помнят, че съпругът им не е малко дете, той обича сина или дъщеря си не по-малко и затова е просто необходимо да му дадете свобода да общува с децата, а на себе си възможност за малко отдих. Една уморена жена, изтощена от домакински задължения, едва ли ще успее благополучно да общува и да възпитава дете, още по-малко да му се радва. В такива случаи е полезно да се помни, че „само щастливите родители отглеждат щастливи деца“.

Когато се занимават с детето, нито бащата, нито майката трябва да се насилват извън всякаква мярка. По-добре е да играете с бебето си 15 минути с удоволствие, без да се разсейвате от други неща, отколкото да прекарате целия ден, проклинайки всичко на света. Понякога за кратък период от време можете да дадете толкова много топлина, че да е достатъчна за дълго време, но такова общуване, дори и кратковременно, трябва да бъде често и най-важното – редовно.

Пренебрегването на бащиното възпитание може да доведе до необратими последици. Днес, епидемията от разводи лишават детето от благополучните условия за възпитание в пълно семейство.  Вече има няколко поколения от съвременни мъже, които са израснали, без да разбират важността на ролята на бащата, а животът показва, че само в процеса на ежедневното общуване бащата може да покаже на детето света на мъжа.

На дъщеря си той ще помогне да разбира хората от противоположния пол. Момичето ще се опитва да прилича на майка си, но основният критерий за успех ще бъде оценката на баща й. Това е първият значим мъж в живота й. Той ще помогне на дъщеря си да стане самоуверена, като й прави комплименти, възхищава се на нейната рокля, прическа, знания, умения постижения, а когато порасне, баща й просто трябва да покаже, че цени нейното мнение и се отнася добре с приятелите й, особено момчетата. В бъдеще семейният й живот до голяма степен ще се определя от връзката, която е имала с баща си като дете.

На синът си той ще презентира стил на поведение. Бащата е жив пример за мъжествена, силна личност, човекът, който не само ще дойде на помощ в трудни моменти, но и ще предложи правилното решение, поддръжка и похвала. Момчето, опитвайки се да бъде като баща си, осъзнава колко е важно да бъде щедър и смел, да поема отговорност и да осъзнава важността на своите действия. Децата обичат да демонстрират силата и професията на баща си пред своите връстници. Те искат всички да видят, че имат надеждна защита, това повишава статуса им пред връстниците им. Всяко дете изпитва потребност да преживява чувство за гордост от собствения си баща.

Обстоятелствата, при които по някаква причина детето няма до себе си баща, ще оставят отпечатък за целия му живот. За такъв човек по-късно ще бъде трудно да отгледа собствените си децата, защото той не е имал модел на мъжко поведение в семейството и ще трябва сам да разбере всичко.

Понякога се случва бащата да се опита да реализира в синът собствените си мечти, а понякога и в дъщеря си, например да възпита професионален спортист или математик, без да взема предвид, че детето може да няма способност или дори само желание за това. Когато тази фиксирана идея не се случва,  бащата започва да назидава детето – поправя, критикува, контролира и в крайна сметка се фрустрира – дразни, гневи, ядосва. В детето възниква чувството, че е виновно за това, че не става за нищо и че баща му също мисли така. Резултатът от подобно общуване е формиране на ниска самооценка у детето. Ето защо е важно да се помни, че одобрението и похвалата са много по-важни и много по-ефективни във възпитателния процес от корекциите и указанията. Когато общувате с деца, е необходимо да подкрепяте тяхната инициатива при избора на дейности или игри, а възрастните трябва само да ги следват, като спазват, разбира се, правилата за безопасност. Ако бащата винаги е нетърпелив и раздразнителен когато е в контакт с детето, тогава то ще изпитва неудобство не само в неговата компания, но и сред други момчета и мъже. Важен момент във възпитанието е отказът от критика и оценка, няма нужда да кара детето да преживява чувство за срам, ако плаче или играе „грешни“ игри или слуша ‚грешна“ музика. Такова родителско възпитание ще отключи недоверие, загуба на взаимно разбиране и интерес към общуването, а също така ще създаде дискомфортна среда по време на взаимодействието.

Мъжете трябва да се научат да контролират чувствата си и при никакви обстоятелства да не изразяват раздразнение под формата на присмех, тъй като в този случай детето ще се почувства унизено и неуверено в себе си.

Проучванията показват, че децата, отгледани в непълни семейства, са по-склонни да развият нервни разстройства, неуравновесеност и инфантилизъм. Но какво да се направи, когато разводът е неизбежен?

Много е важно бащата да остане баща при всякакви обстоятелства. В такава кризисна ситуация и двамата родители трябва непрекъснато да демонстрират на детето, че все още го обичат много и че независимо от промените в отношенията им, те завинаги ще останат неговите любящи мама и татко. Присъствието на бащата в живота на детето е необходимо, а в ситуация на развод е особено важно той да се среща и да общува с детето по-често. Ако се оттегли от общуване със сина или дъщеря си, е необходимо да се осигури общуване на детето с неговите дядовци, баби, чичовци, по-големи братя и др. Именно те в кризисна ситуация ще трябва да станат пример за детето в разбирането на неговия полова принадлежност.

Жените, които се отказват от личния си живот и се опитват да създадат ново семейство „в името на детето“, заемат позицията на „жертва“ и обичат детето с „жертвена любов“. От тях често можете да чуете следните думи: „Посветих целия си живот на детето, дадох му всичко, отказах се от личния си живот“. Драматичността на тази ситуация се крие в това, че ако тя самата е нещастна, не може да отгледа щастливо дете. Майката става раздразнителна, тревожна, прекалено контролира детето си (т. нар. „майки-активистки“), предявява прекомерни изисквания и в замяна очаква благодарност за своята „жертва“, а когато не я получи, се чувства обидена и разочарована. Това състояние на майката не може да не се отрази на благополучието на детето: на неговото психическо и физическо здраве.

Всеки опит на майката, която е призвана да обича детето затова за което „е“, да поема ролята и изпълнява функциите на баща на детето е обречен на провал. И този резултат е полово (биологично и несъзнавано) предопределен. Бащата е този, който символизира мъжественост и сила, той е този, от който детето очаква  закрила и безопасност в живота; той е този субект, който „отваря пред детето вратата към външния свят, който го води и назовава“.

Бащата е важен във всички етапи от развитието на детето, но не вместо майката, а заедно с нея. В съзнанието на децата техните родители са неразделни. Колкото по-интензивно общува бащата с детето, толкова по-силна е емоционалната реакция на последното, което от своя страна събужда у бащата много дълбока привързаност, която е много важна, както за една положителна и плодотворна връзка между баща и дете, така и за личността на самия баща.

Корените на инфантилизма и защо не можем да поемем

отговорност за собствения си живот

Какви са причините за инфантилното поведение и защо то винаги е следствие от това, което се е случило с човек в периода на неговото израстване?

Инфантилността или детинщината е психическо състояние, при което възрастните редовно проявяват незрели и детски начини на поведение: липса на самостоятелност, стремеж към зависимост, нежелание за поемане на отговорност, избягване на конфликти, егоцентричен поглед върху света.

Различни концепции за инфантилизма се срещат в изследванията и трудовете за отговорността и безотговорността на всички класици на психотерапията и психологията, а в съвременния свят този проблем става повече от актуален. Съвременният човек е изправен пред много избори, за които трябва да вземе решение и в резултат на това да носи отговорност. Понякога има толкова много възможности за избор, че дори един напълно пораснал и зрял човек може да изпита силно желание да избяга и да обвини за всички проблеми другите или съдбата.

Психологическия инфантилизмът като социално-психологическо явление не е психично разстройство, за разлика от инфантилизма, причинен от различни заболявания и патологии на физическото развитие – тогава говорим за психичен инфантилизъм.  Признаците на социалния (психологически) инфантилизъм обикновено са част от по-глобални процеси в човека; инфантилното поведение винаги става следствие от това, което се е случило с човек в по-ранни етапи на израстване, в онези моменти, когато детето е било изправено пред въпроси за отговорността на своите действия, когато е преживявало чувство за вина.

Какви са признаците за инфантилност?

Инфантилизмът, като форма на психическа защита и съпротива, предполага в повечето случаи активно нежелание, а в тежки случаи неспособност на човек да поеме отговорност за действията си и да се държи като зрял възрастен. Хората, които демонстрират инфантилно поведение и начин на живот, често се наричат ​​безотговорни, а самата дума инфантилизъм носи силен стигматизиращ контекст. Важно е да се разбере, че в много случаи инфантилният човек демонстрира липса на самостоятелност, егоцентризъм и склонност да обвинява другите за проблемите си, защото не знае как да постъпи по друг начин, поради различни причини.

1.Признаците на инфантилизъм могат да включват:

-Липса на самоконтрол: проблеми с контролирането на своите емоции, чести избухвания, когато нещо се обърка. Това са импулсивни действия, при липса на мислене за последствията.

-Неспособност за поемане на отговорност: отчаяни опити да се избегне поемането на отговорност за собствения живот и избор; неспособност или огромни трудности дори при най-простия избор; обвиняване на другите за проблемите. Постоянно намирате извинения за поведението си, вместо да признаете грешките и да ги коригира.

-Отсъствие на независимост: инфантилните хора имат нужда да разчитат в голяма степен на подкрепа от другите, било то финансова, емоционална или друга помощ. Те могат да изпитат затруднения при вземане на решения или да действат без ръководството, или одобрението на другите. Това води до повишено чувство на безпомощност и зависимост от други хора.

-Склонност към избягване на конфликти: стремеж да се избягват конфликти на всяка цена; избягване на трудни ситуации; страх от среща с трудности лице в лице.

-Остра нужда от незабавно удовлетворение: нетърпение, голяма трудност при забавяне задоволяването на непосредствените нужди, импулси, избор за незабавно задоволяване на нуждите, вместо да чака по-добър момент или просто удължаване на удоволствието.

-Егоцентризъм – трудност при зачитане чувствата на другите хора, като същевременно се поставят собствените нужди и желания над тези на другите.

2.Психологически причини за инфантилност

Психологическият или социален инфантилизъм може да има редица психологически причини, в т.ч.:

-Травма от детството. Родителското насилие или пренебрегването на детето в ранна възраст може да доведе до редица психологически проблеми, включително инфантилизъм. Когато едно дете не получава грижите и подкрепата, от които се нуждае, за да стане здрав възрастен, то може да има затруднения в развитието на уменията и поведението, необходими за самостоятелно функциониране. Най-лошото в този смисъл е игнорирането и угодничеството – тук детето не получава не само грижа, но и здравословна критика, което силно изкривява картината на света и разбирането за собствените му възможности.

-Трудности с емоционалното регулиране: Някои хора може да се борят толкова силно с емоциите, че парадоксално започва да им е трудно да контролират чувствата си и да се справят с трудни ситуации. Така може да се формира страх от собствените силни емоции, страх от срам и осъждане за тези емоции. За да не се изправя постоянно пред тези разрушителни и нетърпими преживявания, човек прави всичко, в т.ч. избягва отговорността за своите действия и избори.

-Егоцентризъм: Прекомерната загриженост за себе си кара човек да вярва, че всичко се случва по негово желание и без негов труд. С течение на времето това, от една страна, води до факта, че такива хора стават нечувствителни към желанията и нуждите на другите хора, като са уверени, че светът се „върти“ около тях, а от друга страна, ако се окажат в критична или кризисна ситуация, когато е необходимо да се направи избор и да се вземе решение, те ще проявят заучена безпомощност. Някои хора може да се съпротивяват на самостоятелността, разчитайки в голяма степен на други за подкрепа и насоки. Това може да ги затрудни да вземат решения или да действат без одобрението на другите.

-Вина, срам и контрол: Ако тези три компонента преобладават в родителското отношение към детето, тогава това може да доведе впоследствие до факта, че от една страна възрастният отчаяно ще се опитва да намери своето място под слънцето, а от друга страна, вече възрастният човек, постоянно ще се съмнява в себе си, ще се чувства виновен за съмненията си и ще изпитва патологична нужда от външен контрол, решение и одобрение на действията си.

По един или друг начин инфантилизмът и неговото проявление са начин за справяне със стреса или травмата, получена в детството. Регресирайки до детско състояние, човек сякаш се връща към момент от живота си, когато се е чувствал в безопасност. И често това е вярно. Такава особена адаптация, от една страна, предпазва от ужасите и болката от миналото, а от друга, пречи на живота, както на носителя, така и на хората около него.

Една от най-ранните и най-влиятелни работи в тази област е концепцията на Зигмунд Фройд за „инфантилната сексуалност“, която подчертава значението на преживяванията в ранното детство за формирането на личността на възрастните. Според Фройд, психологическото развитие се определя от способността на детето да преодолее Едиповия комплекс – етап, в който децата са привлечени от родителя от противоположния пол и се конкурират с родителя от същия пол за обичта на другия родител. Според Фройд, в своята здравословна форма това влечение накрая се трансформира в любов и уважение към родителя. Въпреки това, ако детето не е в състояние да завърши успешно този етап, това може да доведе до неразрешени чувства на вина, негодувание и срам, които да продължат в зряла възраст и да се проявят като инфантилно поведение.

3.Инфантилността в ежедневието

В ежедневието такава незрялост може да се прояви в голямо разнообразие от форми:

-Липса на желание за трудова дейност, когато има очевидна нужда от доходи и липсват такива източници. Съпротива срещу опити за работа, опити (често неуспешни) за събиране на пари по съмнителни начини.

-Непреодолими трудности в работата, в училището, в личния живот (особено по отношение на финансовия успех), които се решават по очевидни начини, но продължават да съществуват във формата, в която съществуват. За един незрял човек е много трудно просто да вземе и да направи нещо за преодоляване на затрудненията, дори и да знае какво, къде и колко да направи, както и как и защо да го направи.

-Явно или скрито желание да зависи повече от някого (силен, значим, умен, красив, богат – тук са възможни варианти и комбинации). Желанието някой друг да поеме цялата отговорност (и всъщност не отговорността, а само нейните неприятни части, като работа, дисциплина и т.н.) върху себе си, оставяйки само радост, щастие и удоволствие в живота на човек (като майката премахва всички проблеми за бебето, когато идва при първия му плач – целува, храни, обича). Например, желанието, обикновено незабавно да прекрати едни отношения и да ги замени с други, е една от проявите на незрялост. Обикновено подобно желание е придружено и от страх от изоставяне.

-Разминаване между думи и дела, чести измами дори за дребни неща, празни обещания. За незрелите хора е трудно да спазват обещанията си, трудно е да бъдат под „игото“ на задълженията.

-Трудност при поддържане на самодисциплина, наличие на емоционална неустойчивост, която се проявява при първите трудности, желание да се откаже от всичко, ако не се получи веднага и по-добре от всички останали. Отхвърляне на истината, че успехът идва от упоритата и последователна работа.

-Неспособност за приемане концепцията за лична отговорност за собствения живот, отхвърляне на идеята, че свободата означава отговорност и едното не може да съществува без другото. Доминиране в човек на идеята за „Свобода от...“ над идеята за „Свобода за...“ или пълното й отсъствие.

Незрялото поведение често е стигматизирано от обществото. Много хора, които страдат от това, изпитват срам или неудобство от поведението си и могат да полагат големи усилия, за да го скрият от другите (което обикновено само влошава нещата за тях). Важно е да разберете, че повечето хора, които имат проблеми с отговорността, често не могат да направят друго. Това не ги извинява, но е важно да вземете предвид това, когато изграждате взаимоотношения и да подхождате към това поведение с разбиране, тъй като за някои хора то може да бъде дълбоко вкоренен механизъм за справяне.

4.Инфантилизация на обществото

Говорейки за обществото, заслужава да се отбележи, че не само отделните хора, но и цели общности са обект на инфантилизация. През последните години нараства тревогата за инфантилизирането на обществото като цяло. Това явление се характеризира с липса и избягване на отговорност, нежелание да се сблъскат с трудни реалности и предпочитание към опростено, черно-бяло мислене сред хората. Настъпва т. нар. „оглупяване“ на обществото.

Ето няколко примера за инфантилизиране на обществото:

-Разпространението на „фалшиви новини“, които насърчават опростени обяснения за сложни проблеми.

-Възходът на „културата на отмяната“, при която хората са наказвани или остракирани за изразяване на възгледи, които се считат за обидни или политически некоректни. Това често включва тактики на публично омаскаряване, порицание, етикиране, „посочване с пръст“ и издевателства, които напомнят повече поведение на детска площадка, отколкото зрял дискурс.

-Прославянето на младостта и красотата в популярната култура, насърчаване на идеята, че външният вид е най-важният аспект за стойността на човека; поставяне акцент върху консумацията на своето тяло – татуси, нарези, пиърсинг, разнообразни хирургични интервенции.

-Опростяване на езика и дискурса, при което сложните идеи се свеждат до опростени лозунги и кратки клипове в социалните мрежи.

-Прекомерното използване на технологии и социални медии, които насърчават незабавно удовлетворение и импулсивно поведение.

Всички тези явления допринасят за култура на инфантилизъм, в която хората се насърчават да мислят и да се държат като деца, а не като зрели, отговорни възрастни. Това може да има сериозни последици за отделните хора и обществото като цяло, тъй като пречи за справяне със сложни проблеми и намиране на осмислени решения. Да не говорим, че инфантилизмът е отрова за критичното мислене.

5.Как да се преодолее незрелостта и инфантилността

Няма универсален подход за преодоляване на инфантилизма, тъй като самият той е само симптом, а не сърцевината на проблема. Методите за преодоляване трябва да бъдат избрани въз основа на конкретния проблем. Но най-вероятно, особено ако незрелостта е очевидна и пречи на живота, тогава е необходимо да се потърси специализирана помощ.

Гещалт-терапията винаги подчертава значението на личната отговорност за преодоляване на социално-психическия инфантилизъм. Темата за отговорността преминава през целия процес на психотерапия. Отговорността е включена в системата от базисни принципи на гещалт-терапията: актуалност – осъзнатост – отговорност. Една от целите на гещалт-терапията е да възвърнете отговорността за своя живота. Това е основата за останалите промени.

Екзистенциалните терапевти също разглеждат инфантилизма като форма на избягване, но се фокусират върху връзката на човека със себе си и света около него. Те помагат да се осъзнае собствената свобода и възможностите, които съществуват, за да създадете смислен живот. Това включва признаване на трудните аспекти на живота и поемане на отговорност за собствените избори, вместо да се разчита на другите да вземат решенията.

В когнитивно-поведенческата терапия акцентът е върху преодоляването и промяната на неадаптивните модели на мислене и поведение. Терапевтът работи с клиента, за да установи и промени негативните модели на мислене, и да разработи по-адаптивни стратегии за справяне. Този подход може да бъде особено полезен за хора, които се борят с тревожност, депресия или други разстройства на настроението, които могат да способстват за инфантилно поведение.

Пътят към придобиване на зрялост и преодоляване на инфантилността е може би един от най-трудните, когато става въпрос за личностен ръст. Това е доста трудна задача за един психотерапевт – такава терапия изисква голяма квалификация, устойчивост и личностна зрялост. Интервенцията обикновено отнема много време, най-малко една година, а ако случаят е усложнен (както често се случва) от външни обстоятелства, тогава дори повече.

Инфантилността или незрялостта и нейното потенциално влияние върху обществото е сложен и многостранен проблем, който се възприема от мнозина като прищявка, глезотия и невинен израз на лични предпочитания, но на практика зад него често стои тревожен и болезнен процес, често несъзнаван за самия носител. Такава двойственост създава опасност човек да не получи помощ, защото... никой няма да го вземе на сериозно, но в същото време той може да бъде стигматизиран и отново да не получи помощ поради всепоглъщащото чувство на срам, вина и собствена нищожност.

Важно е да се разбере, че има редица фактори, които могат да допринесат за незрялостта на човек в зряла възраст, включително травма от детството, социална изолация и други основни проблеми на психичното здраве, и че инфантилността, заучената безпомощност и безотговорността в повечето случаи са симптоми на по-голям проблем. Не трябва да забравяме също, че има по-широк културен контекст, който може да допринесе за разпространението на инфантилизма. В днешното общество, което придава по-голяма стойност на младостта и незрелостта, не е трудно да се види как някои хора могат да се почувстват принудени да приемат по-детска идентичност, за да запазят статуквото си за принадлежност и идентификация с групата, т.е. да проявят социален конформизъм и социална желателност.

Когато разберете, че партньорът до вас е инфантилен

Какво да направите, ако партньорът ви е инфантилен? Нека да разгледаме пример със съпруг, но можете лесно да замените думата „съпруг“ със „съпруга“ или „възрастно дете“.

Първото нещо, което трябва да разберете е, че е трудно за един инфантилен човек да се промени сам, без вашата подкрепа. Затова незабавно изключете всички упреци, обвинения и претенции – това не работи, а и неговите родители вече са направили това преди вас и в крайна сметка това което се случило е до вас.

Вие имате нужда да приемете, че до вас е възрастен с воля и емоционален компонент на дете, вие сами сте го избрали за свой партньор и ако искате да останете с него, сега трябва да му помогнете да порасне.

Не се превръщайте в майка, която ще се грижи и ще съжалява детето си, а се отнасяйте с него като с неразумен човек, на който просто трябва да обяснява и да се учи. Не си мислете, че той съзнателно не прави нещо нарочно, за да ви обиди – не, той просто не знае какво и как да направи, не са го учили на това, той няма такъв опит.

Не очаквайте партньорът ви да може да се досети, че вие ​​например сте уморени, а дори да му кажете за това, той едва ли ще ви предложи помощта си. Най-вероятно отговорът ще бъде: „Щом си уморена – почивай си или изобщо не го прави“.

Тези думи със сигурност ще възприемете неадекватно, но отново не забравяйте, че за него това е нормално състояние. Нека не забравяме, че при инфантилизъм, емоционалната сфера на личността не е развита. Ето защо не се оплаквайте от умората си и не очаквайте той да разбере и да се досети, че имате нужда от помощ.

Вашата задача е да го приучите към домакинството. За толкова много години той е свикнал всички да работят за него и просто не може да си представи друго поведение.

Още веднъж накратко: изключваме упреци, обвинения, претенции и оплаквания, тъй като те не решават този проблем.

Нека видим какво може да се направи в такава ситуация, как да поправим грешките на възпитанието.

Коригиране на грешка N1. Жертвеност (себеотричане на родителите)

Спрете да правите всичко сами и в същото време да се обиждате. Вашата задача е да внушите на партньора до себе си, че той е равностоен член на семейството, който носи еднаква отговорност за него, както и вие.

Доброжелателно, без нападки, съмнения или оправдания, му задавайте въпроси какви домакински задължения би искал да върши, какви конкретни задачи може да поеме, какво мисли за... (всеки възникнал проблем), как иска да реши даден проблем.

Помолете го да свърши нещо самостоятелно за семейството, ако вие не можете по някаква причина (работа до късно, болен и т.н.). Когато започнете например да почиствате апартамента, предложете му: „Нека аз направя това, а ти направи това“.

Основното е да покажете на партньора си своята увереност, че той е в състояние да направи и реши нещо сам и че в определен момент никой няма да го подкрепя, защото всеки трябва да си гледа работата.

И най-важното, не му се карайте, ако сготви нещо, което не е много вкусно или не го прави добре, а го подкрепете в това, че оценявате усилията му.

Пресечете хленченето на другия в зародиш. Ако вашият партньор каже, че е уморен, не бързайте да правите всичко вместо него, както е правила майка му, кажете, че вие ​​също сте уморени и също не искате да го правите, но самата работа няма да бъде завършена, така че той така или иначе ще трябва да приключи, защото има своите отговорности. Ако започнете да глезите партньора си, тогава вие сами ще страдате, защото ще продължите да правите всичко сами.

Коригиране на грешка N 2. „Ще разгоня облаците с ръцете си“ или ще разреша всички проблеми вместо теб.

Ако сте успели да коригирате грешката на „жертвеност“, тогава, когато коригирате втората грешка, трябва да покажете или разкажете как да се изпълни една или друга задача. Ако трябва да се плати сметка, кажете му подробно къде, как и какво трябва да се направи. За вас всичко това е елементарно, но за един инфантилен човек може да изглежда неразрешима задача. Той никога не е правил това и няма идея как да го направи, а емоционалният товар, който пада върху него, може да го уплаши и сметките никога да не бъдат платени. Когато всичко е ясно и разбираемо, е много по-лесно да бъде направено, а впоследствие да се превърне в обичайно действие.

Същото е и с другите домакински задължения, разкажете подробно как се перат нещата, мият чиниите и т.н. Подробно – каква е последователността за изпълнение: за пране, например, че първо трябва да се сортират нещата по цвят, да се поставя от същия цвят в пералнята, да я затвори, да покажете къде да добави праха и колко, кой бутон да натисне и т.н.

Бъдете търпеливи, покажете му отново, ако направи нещо нередно, защото не винаги е възможно да научи цялата информация наведнъж.

Не се опитвайте да дадете цялата информация за различни неща наведнъж. Научете го първо на едно нещо и го накарайте да го направи няколко пъти. Изчакайте, докато той може да го направи правилно, без напомняния и тази работа ще стане негова отговорност. Едва тогава продължете да изучавате следващото задължение.

Докато работите върху обучението, не си позволявайте никаква критика, усмивки, ирония, подигравка, защото точно така е постъпвала неговата майка.  Винаги помнете, че пред вас е човек, който не само не знае какво да направи нещо, но и не знае как да го направи, той се учи и докато се учи, може да сгреши. Само с такъв търпелив подход той бързо ще усвои нови умения и те няма да предизвикат съпротива у него.

Ако не е измил чиниите много чисто, спокойно му покажете това и обяснете какво трябва да се направи, за да бъдат чиниите идеално чисти. На първия етап не забравяйте да го насърчавате; ако той прави всичко правилно и самостоятелно и когато това стане обичайно за него, и за вас, тогава вече можете да не го хвалите толкова често.

Коригиране на грешка N 3. Прекомерна любов, изразена в постоянно възхищение, привързаност, издигане над другите и всепозволеност.

За да коригирате тази грешка, трябва да се научите как да хвалите (насърчавате поощрявате) правилно всяка една активна постъпка. Самодостатъчният човек може да бъде похвален просто така, но възрастен с неразвита емоционална и волева сфера трябва да бъде похвален само за конкретна постъпка. По този начин му се дава положително подкрепление на действията му. Мъмренето, недоволството, критиката са строго забранени, ако искате действително да повлияете да порасне.

Коригиране на грешка N 4. Ясни указания и правила

Ако искате възрастен до себе си, а не дете робот, научете го да мисли. И не забравяйте, че човек, който е възпитан на ясни инструкции и правила, не може да се досети сам. Затова вашата задача е да му обясните какво и защо.

Например, ако закъснявате в работата си и искате вашият партньор да приготви вечеря, най-вероятно е предварително да му се обадете и да обяснете ситуацията: „Закъснявам, моля те, приготви вечерята, тъй като ще дойда късно, ще съм уморена и е малко вероятно да имам сили да направя каквото и да било. Ще се радвам да се прибера вкъщи и да знам, че вечерята вече е готова и можем да гледаме заедно филм“.

В нашият случай обаче ще е нужно нещо повече. Първо,  променете думата „вечеря“ с разказ за конкретни действия: „Моля те, приготви макарони с кайма (искайте да направи само това, което той вече знае как да направи). Макароните са в шкафа на горния рафт вляво, а каймата е във фризера в най-долното чекмедже Преди да започнеш да пържиш каймата, размрази я в микровълновата за 10 минути, както ти показах и чак тогава я изпържи, ако не намериш нещо, се обади, ще го намерим заедно“.

В никакъв случай не бива да се дразните, ако ви се обади; това все още е много трудна задача за него. А вечерта не забравяйте да дадете обратната емоционална реакция, че сте много доволни от грижите му.

В случая, поставянето на задача за изпълнение на някакви конкретни елементарни и ежедневни постъпки не е достатъчно, а са необходими подробни обяснения и последователност на действията. Инструкциите следва да бъдат дадени във вид на алгоритъм, а ако се налага и многократно повтаряни, така че следващия път партньорът да може да „познае“ какво трябва да се направи. И така, по отношение на всичко, без претенции, а с напоителни обяснения.

Ако планирате някакви изменения, не забравяйте да попитате за неговото мнение какво мисли за това, така че той да се почувства съпричастен в тези изменения и те да не му се появят изневиделица, като „сняг върху главата“

Коригиране на грешка N 5. „Аз самият знам какво е нужно на детето“

За да започне вашият партньор да се стреми към нещо, трябва винаги да се интересувате от неговото мнение. Добре е първоначално да започнете с предложение за търсене на алтернатива: „Да отидем на кино да гледаме филм или да си организираме киновечер у дома?“

Когато се научи бързо да прави избори, тогава можете да задавате въпроси, за да разберете какво наистина иска. Защо е необходимо това? Ако винаги решавате нещо вместо него, старите модели на поведение ще започнат да се появяват отново и ще трябва да започнете всичко отначало.

Идеята е, партньорът самостоятелно да взима решения, а за целта той трябва да приеме, че разполага с правомощия, че неговият избор е важен и ценен, и в крайна сметка има право на глас.

Ако предложението му не ви харесва, не бързайте да критикувате, а помислете върху последиците – разгледайте заедно до какво може да доведе това. Тук задачата ви не е да „победите“ – „Е, знаех си, че пак ще предложиш глупости“, а да му помогнете да намери друг вариант, без да налагате своя.

И след това, когато нещо се направи по негово предложение, не забравяйте да го похвалите, да изразите задоволство (радост), че е направил това предложение. С подобно поведение вие ​​му давате възможност да не се страхува да предлага нещо свое и давате възможност за развитие на творческото му мислене

Коригиране на грешка N 6. „Момчетата не плачат“

Вашата задача в този случай е да проявите интерес към вътрешния живот на партньора – често да го питате какво мисли, чувства и какво се случва с него. Това не означава, че трябва да проявявате интерес ежеминутно, но обръщането на вниманието на вътрешното му състояние е крайно необходимо, за да не му се позволи да се затвори в себе си, а обратно – да може да ви разкаже какво се случва с него.

Подходът ви трябва да изглежда например така: ако сте гледали заедно филм, след това го обсъдете и разберете как се чувства той, и какви мисли възникват в него. Но никога не критикувайте отговора му, не забравяйте, че емоционалната му сфера не е развита и му е трудно да определи истинските си чувства.

Ако почувства доверие във вас, той бавно ще започне да се отваря. И тук също трябва много търпение.

Коригиране на грешка N 7. Прехвърляне на вашето емоционално състояние върху него.

Това е най-трудната грешка за коригиране. Но ако имате желание да помогнете на любим човек, това е възможно. Трябва да започнете със себе си, да се научите да управлявате емоциите си, да осъзнаете, че изпускайки „парата“ върху друг, вие не само не помагате, но допълнително задълбочавате неразбирането си за случващото се и още повече увеличавате пропастта между вас и вашия партньор. Неговите родители вече са направили същото, а резултатът от това поведение е неразвитата емоционална сфера на вашия партньор и постоянно избягване на проблемите.  

Ако не чувствате в себе си достатъчно сила и желание да помогнете, тогава е по-добре да не се заемате с това. Ако сте наясно, че партньорът ви се държи като дете и това не ви харесва, но и не искате да му помогнете, то тогава е по-добре да се разделите, бракът ви няма да доведе до нищо добро, освен това и двамата се лишавате от шанс да изградете удовлетворяваща връзка помежду си.

Ако не вие, то някой друг може да промени поведението на партньорът ви с любовта си. Не измъчвайте нито себе си, нито него. Оставете го да си отиде и му позволете да срещне някой друг, който ще е готов да му помогне да порасне.

Ако искате да не съсипете бъдещия си живот с неприятни спомени и да не съсипете живота на любимият ви човек, пуснете го без упреци и обвинения. Признайте пред себе си, че това не е вашият избор и му пожелайте щастие, пожелайте му да срещне човек, който ще го обича и може да му помогне да порасне. Разберете, че това не е по негова вина, а негово нещастие и той има нужда от искрена помощ.

Ако не можете да го пуснете без чувство за вина и следователно без агресия, ще съсипете живота му още повече. Вашата истина, която сте готови да му наложите, по-важна ли е от живота на човека, който има твърде много проблеми без вас? Той не може да се промени сам, той просто няма база, върху която да са възможни промени.

Какво да направите, ако откриете детски черти в себе си

Първото нещо е да спрете да обвинявате родителите си. Те са ви възпитавали така, както са считали, че е най-добре. Ако са можели да го направят по друг начин, щяха да ви възпитат по друг начин. Те просто са пренесли моделите на възпитанието на техните родители върху вас – това е всичко. Това също е тяхна беда, а не тяхна вина.

Наистина ли смятате, че те са доволни от резултата от възпитанието ви? Разбира се, че не, освен това те искрено са вярвали, че ви възпитават правилно и са били напълно объркани пред въпроса защо се е случило това.

Второ, признайте пред себе си, че имате нужда от помощ, че имате нужда от наставник по пътя си към израстването. Ако решите да промените живота си и не знаете как, тогава не се колебайте да поискате помощ, за да ви бъде казано и показано какво и как да правите. Не за да го направят вместо вас, а за да бъдете научен как вие сами да го направите. Едва ли ще ви бъде отказана такава помощ.

Не се срамувайте да питате партньора или родителите си, но винаги наблягайте на това да бъдете научени, а не да го правят вместо вас.

Всички сме инфантилни по някакъв начин и всички се учим на 20, на 40 и на 60. Някой не знае как да плаща правилно сметки или да използва банкомат, защото никога не го е правил, друг не знае къде да се обърне за помощ, ако кранът тече в къщата и т.н.

Потърсете помощ от тези, които знаят и могат да го направят, към тези, които имат това умение и си признайте честно, че просто все още не знаете как да го направите, но наистина бихте искали да научите. И вашата основна задача е наистина да научите това – как да перете правилно дрехите, как да готвите храна, как да поддържате дома си в ред, как да изглеждате спретнати и т.н.

Тук  не става реч за поемане на отговорност за живота си. По принцип такъв ангажимент е твърде страшен и именно страхът от отговорност ще ви държи в състоянието, в което се намирате сега.

Обикновено инфантилните хора се страхуват да потърсят помощ от психолог и това е тяхната голяма грешка. Психологът е специалист, който може да ви помогне. Просто трябва директно да посочите проблема си, с който искате да работите, защото не всеки психолог ще иска да ви помогне, той може да има различна специализация. Необходим ви е специалист, който знае как да работи с инфантилност. Вашите близки могат донякъде да ви помогнат да развиете волевата си сфера, но емоционалната сфера е дело на специалист.

Не се отчайвайте, не всичко е толкова трудно, ако имате желание и мотивация да се промените. Ситуацията е много по-лоша, ако няма нито едното, нито другото.

Признаци за инфантилност – кидалти, Синдром на Питър Пан

Една от сериозните последици, нахлула заедно с наложената ни евроатлантическа култура у нас, е увеличаване броя на социално непригодните личности, възпитани в инфантилност.

Нека разгледаме настъпилите промени по външни признаци. Ние (независимо от възрастта) носим тийнейджърски дрехи, отдаваме се на всевъзможна и всеобхватна консумация, увличаме се в развлечения и пътувания, не искаме да създаваме семейство, не искаме да имаме деца или да работим по график. С лекота отбягваме отговорност или подхождаме повърхностно в отношенията си, без много емоции и без угризения на съвестта се отказваме, когато срещнем сериозни трудности.

Инфантилни ли сме? Или това е новата реалност?

Сред по-старото поколение може да се чуе мнението:  „В наши дни, на 18 години бяхме вече възрастни, самостоятелни хора. Дори 35 годишните герои в старите филми, изглеждаха по-възрастни от днешните. Днес на тази възраст не всеки е намерил себе си, няма ясна цел и не е решил какво иска в живота“.

Кидалти, Питър Пан и инфантили.

Възрастните, които не искат да поемат отговорности, съответващи на тяхната възраст, се наричат ​​„кидалти“ (това е каламбур от думата kid – дете и adult – възрастен) – възрастно дете, човек, който запазва в зряла възраст своите детски и младежки увлечения, които обикновено не са характерни за възрастните (анимационни филми, комикси, играчки и др.).

Терминът е въведен не от психолози, а от маркетолози, тъй като „възрастните деца“ са идеални купувачи (таргет-група) или отново говорим за консумация: те нямат нищо против да харчат пари, защото за тях е важно да имат нещо, с което могат да се похвалят по същия начин, по който дете в детска градина може да се похвали с нова кукла или кола.

Това явление се среща при мъжете и жените, но е по-често при мъжете и е една от особеностите на съвременната криза на мъжествеността.  Много кидалти също се характеризират с инфантилност, т.е. с детинщина в поведението: лекомислие, наивност, капризност, нежелание за поемане на отговорност. През XXI век това явление получи силен тласък на разпространение и дори стана възможно да се говори за появата на кидълт-култура.

            За първи път терминът се появява през 1985 г. в „The New York Times“, за да опише мъже на 30 и повече години, които се интересуват от анимационни филми, фентъзи, компютърни игри и безполезни, но красиви и често скъпи джаджи.

Психолозите наричат ​​това явление още „синдром на Питър Пан” и го обясняват с желанието за бягство от реалността в света на илюзиите – ескейпизъм. Типичният портрет на кидалт е мъж на 30 или повече години, работи в офис, принадлежи към средната класа, има среден или по-висок коефициент на интелигентност и почти винаги е необвързан.

Кидалтите предпочитат игрите, получаването на удоволствия и отбягват трудностите на живота на възрастни. Те могат да се издържат напълно, но са равнодушни към кариерата и успеха. Предпочитат комфортна работа с удобен график. Харчат пари за играчки (електронни джаджи, скейтбордове, дронове, телефони и др.). Предпочитат тийнейджърския стил в облеклото и поведението. „Има само един живот и трябва да го живееш с удоволствие“ е напълно справедлив лозунг за тях.

Такива хора са способни да започнат отношения, но предпочитат леснотията, отсъствието на задължения и дори намеци на сериозност. Те са продукт на времето и възпитанието. Много често родителите, които са започнали да работят от ранна възраст, често се опитват да удължат детството на децата си, като ги предпазват от трудности: „Все пак ще имат толкова много време да работят усилено“.

Други родители пък използват деспотичен и потиснически стил на родителство. Децата растат, гледайки примера на възрастните, потиснати от трудностите на живота си на възрастни, усилията да печелят пари и да издържат семействата си, и искат да отложат този момент. Освен това в света има толкова много интересни неща. Защо да търпите трудности, да плащате ипотека, да отглеждате деца, ако можете да живеете лесно и с удоволствие? В апартамент под наем и пътешествия; днес с един – утре с друг интимен партньор, без формално обвързване с брак.

Може ли кидалтът да се нарече инфантилен? До известна степен да. Границата обаче е размита. Има много „възрастни деца“, които живеят самостоятелно и постигат успехи. „Лесният“ начин на живот е техен съзнателен избор.

Има признаци, по които по-лесно може да определите, дали си имаме работа с „незрял“ човек и дали вие самите не сте такива:  

1.Отсъствие на способност за планирате. Ден/седмица/живот. Ако един кидалт грубо си представя, че през януари ще живее и работи в Бали, то един инфантил дори не може да мисли в такава далечна перспектива.

2.Зависимост от други. От финансите и плановете на други хора, от ежедневната битова опека. Те очакват от възрастните (родители, съпрузи) указания „как да живеят”. Често години наред се ръководят от писмени бележки, как да пуснат пералнята и къде в хладилника е обядът.

3.Прехвърляне отговорността на другите. „Ти ми каза да направя това, така че вината не е моя.“ Днес хората са загубили предишното умение за самонаблюдение, себекритичност и търсене на грешки в себе си. Високомерието, гордостта и себелюбието не им позволява самонаблюдение, смиреност, търпение, прозорливост.

4.Слаба способност за потискане на импулсите. Те могат да пропуснат чудесна възможност, защото са искали да спят сутринта; да напуснете работа, защото изведнъж са обладани от неистово желание да отидат на море, но шефът не ги пуска; могат да похарчете всичките си пари в бара или импулсивно да направят скъпа покупка, без да имат повече средства.

5.Неспособност за понасяне на фрустрация. Те имат нужда да консумират всичко наведнъж, тук и сега. Водещ е лозунгът „Искам всичко тук и сега!“. Полагането на усилия, отлагането и търпенето на дискомфорт не е за тях. Поради тази причина те трудно понасят рутинните домакински задължения и се стремят да прехвърлят на близките си да вършат тази работа вместо тях.

6.Ранимост и обидчивост. „Светът е жесток, те не ме разбират.“ Те реагират остро на критика или неприятни думи по техен адрес. Те се затварят в себе си и възприемат такова събитие като непоносимо страдание

7.Неспособни на конструктивен разговор. Лесно преминават към обиди и обвинения. Те демонстрират колко зле се чувстват и карат събеседника си да се чувства виновен. „Щях да си намеря работа, ако не ми повтаряше, че съм лош“. Речта им изобилства от „бих“ и „ако“.

8.Не умеят как да решават проблеми. Те очакват спасител във всяка трудна ситуация.

9.Неспособни да носят отговорност. Често не знаят какво да правят със собственото си дете, след като са останали с него няколко часа. Опекунстващите роднини обикновено говорят за тях така: „Не мога да го (я) оставя дори за няколко дни, той (тя) няма да се справи, ще съсипе цветята, апартамента и ще умори кучето“ или оставят голям брой бележки с инструкции, като постоянно контролират изпълнението.

10.Не желаят да приемат социални роли и правила. Те демонстрират бунтарско поведение, характерно за пубертета. Избират неподходящи за случая дрехи, саботират ситуации, които изискват сериозно участие и вземане на решения. На тях не може да се разчита – ненадеждни са.

 

Признаци на психологически незрял партньор (емоционална незрялост)

Не всеки е достатъчно емоционално зрял за близки партньорски отношения. Истинските, искрени, здрави взаимоотношения се градят на взаимно доверие и уважение, както и на способността и желанието да обсъждат проблемите си – все неща, с които един емоционално незрял партньор може да не е в състояние да се справи. Разбира се, никой не е перфектен, но ако искате отношенията ви да бъде успешни, особено важно е да сте в контакт със своите емоции и да сте достатъчно зрели, за да признаете какво може да се наложи да подобрите, за да станете по-успешен партньор.

Емоционалната незрялост може да отразява липсата на дълбочина и разбиране на собствените емоции, неспособност да общувате и обсъждате проблеми във отношенията,  отсъствие на емпатия и липса на способности да разбирате емоционалните преживявания на партньора.

Изкушаващо и лесно е да отхвърлите всеки от лошите навици в отношенията на партньора, като просто поредната „странност“, но наличието на емоционално незрял партньор не е нещо, за което трябва да мълчите, защото може да има сериозно пагубно въздействие върху отношенията ви в бъдеще.

Често тези партньори имат повече фактор „Аз“, отколкото фактор „Ние“, така че може да изглеждат егоистични или неспособни да вземат под внимание чувствата ви.

 Наличието на такъв партньор може да повлияе на цялостното здраве на вашите отношения. Когато възникне конфликт, той по-скоро ще избухне и ще ви обвини, отколкото да осъзнае как неговите постъпки са допринесли за проблема. Когато става въпрос за нещо важно, може да е трудно да поддържате спокойно и ефективно общуване.

Всеки съзрява със собствено темпо и е добре да признаете, че имате работа за вършене. Но понякога е по-добре да „летите самостоятелно“ и да работите върху себе си, преди да встъпите в отношения.

Всички изброени патерни на незряло психологическо поведение са установени при работа по случаи с клиенти, потърсили психологическа помощ, които са били в отношения с психологически незрели партньори.

1.Повишена импулсивност, изразяваща се в неспособност за планиране на живота и сдържане на негативните афекти.

Например, човек прави импулсивни разходи под влияние на настроението си и след това открива, че до заплата му остават цели 2 седмици и няма от какво да живее, започва да търси пари от хора, тегли бързи кредити, залага вещи. Невъзможността да получи това, което иска и непоносимостта към фрустрация прави такъв човек агресивен, той започва да крещи, обижда, унижава, чупи нещо, влиза в конфликти и т.н.

2.Непоследователност.

Човек рядко завършва това, което е започнал, често се колебае в решенията и приоритетите си: например партньорът решава да напусне семейството, но изправен пред трудности, се връща или не може да реши с кого да бъде и така нататък многократно; същото се случва и с неговата работа и с други начинания; желанията, нагласите, ценностите са обект на честа промяна.

3.Безотговорност.

Човек рядко спазва обещанията си: закъснява, договаря се и не се появява, опитва се да вземе заем, за да не го върне по-късно, избягва всякакви конкретики, яснота и определеност в отношенията, стреми да прехвърли по-голямата част от отговорността си върху другите.

4.„Прилепване“ към другите, с последващ „паразитизъм“.

Изолиран, такъв човек се чувства безпомощен, той определено има нужда от някой, който да се грижи за него, поне да му даде пари на заем, да го подкрепи морално и да го напътства. Психологически незрелият партньор може да има отношения с повече от една жена/мъж като източник на ресурс, да използва едната, после друга и т.н. От страх от изоставяне и неустойчива самооценка такъв индивид предпочита да има винаги „запасно летище“.

5.Трудност при изразяване на емоции.

Партньорът почти никога не се извинява, не признава грешките си, никога не разкрива истинските си чувства, не е в състояние да покаже съчувствие, макар и само привидно, в същото време изисква повишено внимание, грижа и се опитва да изведе любимия човек от състояние на душевно равновесие.

6.Подчиняване на собствените потребности на потребностите на други хора, от които зависи, нежелание да се предявяват дори разумни изисквания към партньора.

Например жена, която е емоционално и финансово зависима от съпруга, си затваря очите за отношенията му с други жени и постоянно прощава неговото грубо, неуважително отношение към нея.

7.Неспособност директно да поиска неща или да говори за своите потребности.  

За такъв човек искането е свързано със слабост, така че той се опитва да получи това, което иска манипулативно, например, като играе на чувството за вина.

8.Използването на предимно примитивни психологически защити: проекция, отричане, избягване, обезценяване.

9.Газлайтинг.

Например, съпругата обявява партньора си, че го напуска и е започнала работа с психолог, за да възстанови накърненото си чувство за собствено достойнство и самооценка. По този повод партньорът, ужилен от думите й, каза с насмешка (газлайтинг): „Крайно време е да ти лекуват главата! Кой освен мен може да търпи луда жена като теб?“  

10.Страх от порастване.

Човек се стреми да изглежда по-млад, да общува повече с хора по-млади от себе си, да се облича в дрехи, които могат да го направят да изглежда като тийнейджър, често показва фриволно поведение, неестествено поведение, полудетски глас, поведение на момиче, а не на жена, а мъжете влизат в ролята на палячо. Тези особености често се придружават от неприязън към децата, страх от създаване на семейство и постоянно лутане във фантазиите.

Възпитание на детето в психологически инфантилизъм – основни грешки

Какво да правите, ако разберете, че възпитавате инфантилно дете.

Задачата на всеки родител се състои в това, да приспособи оптимално детето си към самостоятелен живот без родители и да го научи да живее във взаимодействие с други хора, за да може да създаде свое собствено щастливо семейство, т.е. да го социализира. Впрочем, да не забравяме, че  понякога социализацията е по-ценна от високия интелект.

Съществуват обаче някои често допускани от родителите грешки, които водят до развитието на инфантилизъм у децата. Ето някои от тях.

Грешка N1. Жертвеност (себеотричане на родителите).

Тази грешка се проявява, когато родителите започнат да живеят за децата си, опитвайки се да дадат на детето: най-доброто, да има всичко, да е облечено не по-зле от другите, да учи в института, като същевременно се отказват от всичко. Впрочем, тази тенденция не е случайна, тя произтича от новата евроатлантическа концепция, която „вижда“ детето в центъра, респ. в ядрото на всяка една система (семейство, училище и пр.), динамиката на центростремителните сили на която засмукват целия периметър до периферията.

Собственият живот изглежда маловажен в сравнение с живота на детето. Родителите могат да работят на няколко места, да са недохранени, да не спят, да не се грижат за себе си, за външния си вид и здравето си, стига детето да е добре, стига да се учи и да расте като човек. Най-често това правят самотните родители (майката) или дисфункционални семейства, в които бащата е периферен, отстранен, а детето е обявено за „ремарке“ на майката. А в училището йерархията на системата реално се обръща и на върхът застава ученикът, макар да се твърди обратното.

На пръв поглед изглежда, че родителите влагат цялата си душа в детето, но резултатът е пагубен, детето израства без да развие разбиране и умение да оцени родителите си и цената на грижите, които са полагали.

Какво наистина се случва? От ранна възраст детето свиква с факта, че родителите му живеят и работят само за неговото благополучие. Свиква всичко да е готово. Не развива трудови навици и съзнание за собствен принос в семейството. Възниква въпросът –  ако човек е свикнал да получава всичко наготово, тогава ще може ли да направи нещо за себе си или ще чака някой да го направи вместо него?

Нещо повече, от един момент нататък детето не просто чака да получи и консумира, а започва да изисква с поведението си, че трябва, защото няма опит да направи нещо само, а родителите не са дали този опит, защото всичко винаги е било за него и само заради него. Детето наистина не разбира защо трябва да е различно и как изобщо е възможно. То не разбира защо и за какво трябва да е благодарно на родителите си, ако така е трябвало да бъде.

Какво да се прави?

Трябва да започнете със себе си, да се научите да цените себе си и живота си. Ако родителите не ценят живота си, детето ще приеме това за даденост и също няма да цени живота (приносите) на родителите си, а следователно и живота на другите хора. По-късно това ще стане правило във взаимоотношенията, той ще използва другите и ще смята това за абсолютно нормално поведение, защото така е било научено, защото то просто не знае как да го направи по друг начин.

Замислете се, интересува ли се вашето дете да бъде с вас, ако нямате какво да му дадете, освен да се грижите за него. Ако нищо не се случва в живота ви, какво може да го привлече за да сподели вашите интереси, да се почувства член на общността семейство; склонно ли е без да получи нещо, да направи свои приноси в интерес на общността семейство.

Ако тази проверка се окаже с отрицателен знак, то тогава не бива да се учудвате, защо когато вече няма какво да дадете, детето ще се насочи на там където друг може да предостави нещо за консумация – например, да намери забавление в алкохол, наркотици, безсмислени купони и т.н., защото то е свикнало да получава само това, което му се дава. И още, как може то да се гордее с вас и да ви уважава, ако на вас ви липсва самоуважение, ако самите вие се обезценявате, ако вашите интереси започват и завършват с него.

Грешка N 2. „Ще разгоня облаците с ръцете си“ или ще разреша всички проблеми вместо теб.

Тази грешка се проявява при съжаление, когато родителите решат, че детето цял живот ще страда, ще има проблеми и те трябва да останат с него. Така се създава „вечното дете“. Съмнението в годността на детето възниква поради факта, че то не е научено да се грижи за себе си.

Как изглежда:

-„Уморен си, почини си, аз ще го довърша.“

-„Все още имаш доста работа! Нека да го направя вместо теб."

-„Трябва да си напишеш домашна работа, добре, върви, аз сама ще измия чиниите.“

-„Трябва да се договорим с нея (дъщерята), така че тя да каже от какво има нужда, за да можете да отидете да учите с нея без никакви проблеми“ – казва бащата на майката.

Като цяло родителите започват да съжаляват детето си, то е уморено, има голямо натоварване, малко е, не познава живота. И фактът, че самите родители не почиват и натоварването им е не по-малко остава на заден план, някак си се забравя.

Така цялата домашна работа и организация в живота пада върху плещите на родителите (например, почистването на стаята, прането и гладенето на дрехите, изборът на облекло, изхвърлянето на отпадъците, организацията на домашно парти със съученици и пр.)  „Това е моето дете, ако не го прежаля, не направя нещо за него (чети за него), кой друг ще го пожали?“ Така след известно време, когато детето свикне с факта, че всичко ще бъде направено за него, родителите се чудят защо детето не е приспособено към нищо и те трябва да правят всичко сами. Това е времето, когато детето приема намесата на родителите и своето нищоправене за норма на поведение.

До какво води това?

Ако детето е момче, ще търси същата съпруга, зад чийто гръб да се настани на топло и да се скрие от житейските несгоди. Тя ще го нахрани, ще чисти, глади, мие и ще печели пари; тя ще организира и взима решения; тя ще защитава и мисли за останалите; тя ще е топла, надеждна и любяща.

Ако детето е момиче, тогава тя ще търси мъж, който ще играе ролята на татко, който ще решава всичките й проблеми вместо нея, ще я подкрепя и няма да я натоварва с нищо.

Какво да се прави?

Първо, обърнете внимание с какво е заето вашето дете и какви домакински задължения изпълнява; има ли дадени някакви правомощия, свързани със дома и семейството.  Ако се окаже, че няма, тогава преди всичко е необходимо детето също да има свои собствени отговорности.

Второ, не е толкова трудно да научите детето да изхвърля боклука, да мие чиниите, да прибира играчките си, да поддържа стаята си в ред. Когато решите да го упълномощите, т.е., да възложите права и отговорности, не е достатъчно те да се предоставят по списък, а е нужно да го научете  как и какво трябва да се прави и да му обясните защо да го прави. В никакъв случай не трябва да ползвате фразата: „Основното нещо е да учиш добре, това е твоя отговорност – ти друга работа нямаш. Аз сам ще направя всичко в къщи.“

Трето, детето трябва да носи отговорност за задълженията си. Дали детето е уморено или не, няма значение, в крайна сметка то може да си почине и да изпълни задълженията си, това е негова отговорност. Не правиш ли това ти самата? Някой прави ли нещо за вас? Вашата задача е да се научите да не го съжалявате и да не вършите работа вместо него, ако искате то да порасне. Именно съжалението и недоверието, че детето може самостоятелно да направи нещо добре, е това, което ще попречи за развитие на волевата сфера.

Грешка N 3. Прекомерна любов, изразена в постоянно възхищение, привързаност, издигане над другите и всепозволеност.

До какво води това?

Ако сте приели този стил на възпитание и общуване, то детето никога няма да се научи да обича (и следователно да дава), включително родителите си. На пръв поглед ще изглежда, че то умее да обича, но цялата негова любов е условна и само в отговор на вашите стимули. Ако се появи забележка, негативна оценка, претенция, съмнение в неговата „гениалност“ или при липса на възхищение, тази „любов“ ще изчезне.

В резултат на такова възпитание детето е уверено (високомерно), че целият свят трябва да му се възхищава и да му се отдаде. И ако това не се случи, тогава всички наоколо са лоши и неспособни да обичат. Въпреки че самото то не е способно да обича (да дава на другите), тъй като не е научено на това.

В резултат детето ще избере защитна фраза: „Аз съм това, което съм, и ме приемете такъв, какъвто съм, а това, че не ме харесвате си е ваша работа“. Когато такова дете бъде лишено от стимулите, с които е свикнало, то с лекота ще приеме любовта (възхищението) на всеки друг за даденост и тъй като няма отговор за себе си, ще нарани онези, които го обичат, включително родителите си.

Когато родителят се сблъска с проявите на неблагодарност, най често счита, че това е проява на егоизъм, но проблемът е много по-дълбок, защото такова дете има недоразвита емоционална сфера. То просто няма какво да обича. Тъй като през цялото време е било в светлината на прожекторите, то не се е научило да се доверява на чувствата си и не е развило искрен интерес към другите хора.

Друг вариант е, когато родителите играят ролята на „преторианци“ и самоотвержено „защитават“ детето си (типично за новопоявилите се през последните години радикално настроени майки-активистки), без да държат сметка за неговата вина и винаги търсейки вината в другите. От такива родители в най-ранна възраст може да се чуе фраза, когато например детето се е ударило в масата: „О, каква лоша маса, удари нашето добро момче!“ Така още в детските години на детето се внушава и то се учи, че всички и всичко около него са виновни за неговите беди.

Какво да се прави?

Отново трябва да се започне от родителите, за които също е време да пораснат и да спрат да гледат на детето си като на играчка, обект на обожание. Детето е независима, автономна личност, която за да се развива, трябва да бъде в реалния свят, а не в света, измислен от родителите му.

Детето трябва да види и преживее цялата гама от чувства и емоции, без да бяга и без да ги потиска. Задачата на родителите е да се научат да реагират адекватно на проявата на емоции, да не забраняват, да не успокояват ненужно, а да разбират и обясняват всички ситуации, които са причинили негативни емоции.

Изобщо не е задължително да се обявява (а и не е реално)  някой друг да е „лош“ и по тази причина детето ви плаче, погледнете ситуацията като цяло, какво е направило грешно детето ви, научете го да не се фокусира себелюбиво върху себе си, а го насърчете и го подгответе да се среща с другите, показвайки искрен интерес към тях и да намира изход от трудни ситуации, без да обвинявате другите и себе си. Най-ефективният начин да се направи това е първо, самите родители да пораснат и второ, когато възникне ситуация на конфликт и негативни емоции, съвместно с детето да направят анализ и потърсят обективно причината.

Грешка N 4. Ясни указания и правила

Повечето родители намират за много удобно, когато наблизо расте послушно дете, което ясно следва инструкциите „направи това“, „не прави това“, „с това момче няма да играеш“, „в този случай постъпи така“, и т.н.

Те вярват, че цялото възпитание е свързано с командване и подчинение и изобщо не мислят, че лишават детето от способността то да мисли самостоятелно и да поема отговорност за действията си.

В резултат те възпитават бездушен и немислещ робот, който се нуждае от ясни инструкции. От друга страна самите те страдат от факта, че ако не са казали нещо, детето не го е направило. В случая родителите потискат не само волевата, но и емоционалната сфера, тъй като детето няма необходимост да наблюдава както своето, така и емоционалните състояния на другите хора и за него става норма да действа само по инструкции. Детето живее в постоянна обсесивност и пълно емоционално игнориране.

До какво води това?

Човек не се научава да мисли и става неспособен да взима решения самостоятелно, постоянно има нужда от някой, който да му дава ясни указания какво, как и кога да прави, винаги ще има други, които да обвинява, тези, които не са „поправили“ поведението му, не са му казали какво да прави и как да постъпи.

Такива хора никога няма да проявят инициатива и винаги ще чакат ясни и конкретни инструкции. Те няма да са способни да решат сложни задачи.

Какво да се прави?

Научете се да се доверявате на детето си, нека направи нещо нередно, вие просто ще разрешите ситуацията по-късно и ще намерите правилното решение заедно, а не вие заради него. Говорете повече с детето си, помолете го да изрази мнението си, не му се присмивайте, ако мнението му не ви харесва.

И най-важното, не критикувайте, а анализирайте ситуацията, какво е направено погрешно и как е могло да бъде направено по различен начин, постоянно питайки за мнението му. С други думи, детето трябва да бъде научено да мисли и разсъждава, да прави логически причинно-следствени връзки, да развие критично мислене.

Грешка N 5. „Аз самият знам какво е нужно на детето“

Тази грешка е вариант на четвъртата грешка. И това се крие във факта, че родителите не се вслушват в истинските желания на детето, които се възприемат като моментни капризи, но това не е съвсем същото.

Капризите са мимолетни желания, а истинските желания са това, за което детето мечтае. Целта на подобно родителско поведение е детето да осъзнае това, което самите родители не са могли да осъзнаят (като варианти – семейни традиции, измислени образи на бъдещото дете). Като цяло те създават на детето „второ Аз“.

Някога, в детството си, такива родители са мечтали да станат музиканти, известни спортисти, велики математици, а сега се опитват да реализират детските си мечти чрез детето. В резултат на това детето не може да намери любимо занимание за себе си и ако го намери, тогава родителите го приемат враждебно: „Аз знам по-добре от какво се нуждаеш, така че ще правиш това, което ви казвам“.

До какво води това?

Освен че детето изобщо няма да има цел, никога няма да се научи да разбира желанията си и винаги ще бъде зависимо от желанията на другите, а и малко вероятно да постигне някакъв успех в реализирането на желанията на родителите си. То винаги ще се чувства „не на своето място“.

Какво да се прави?

Научете се да слушате желанията на детето си, интересувайте се за какво мечтае, какво го привлича, научете го да изразява желанията си на глас. Наблюдавайте какво привлича вашето дете, какво му харесва да прави. Никога не сравнявайте детето си с другите.

Запомнете, желанието детето ви да стане музикант, художник, известен спортист, математик – това са вашите желания, не са на детето. Опитвайки се да му внушите своите желания, ще го направите дълбоко нещастно или ще постигнете обратния резултат.

Грешка N 6. „Момчетата не плачат“

Неспособността на самите родители да изразят емоциите си води до факта, че емоциите на детето започват да се потискат. Има забрана за силни преживявания на положителни и отрицателни емоции, съответстващи на реалната ситуация, тъй като самите родители не знаят как да реагират на тях, а когато човек не знае  или не е запознат с нещо, при среща с това „нещо“, той най-често реагира с бягство или забрана. В резултат на това, забранявайки на детето да изразява емоциите си, родителите като цяло му забраняват да чувства, респ. да живее пълноценен живот.

До какво води това?

Докато расте, детето не може да разбере себе си и се нуждае от „водач“, който да му обясни какво чувства. То ще се довери на този човек и ще зависи напълно от неговото мнение. Точно това е мястото, където възникват конфликти между майката на детето и съпругата на бащата.

Майката ще говори едно, а съпругата друго и всяка ще доказва, че точно това, което тя казва, е това, което детето чувства. В резултат на това детето просто ще се отдръпне настрана, предоставяйки възможност на жените да се „разберат“ помежду си. Какво всъщност се случва с детето, то не знае и ще последва решението на единият, този ще спечели тази война. В резултат на това детето винаги ще живее живота на някой друг, но не и своя собствен.

Какво да се прави?

Позволете на детето си да плаче, да се смее, да се изразява емоционално, не бързайте да го успокоявате с фрази от типа: „Добре, добре, всичко ще се оправи“, „Опомни се, момчетата не плачат“ и т.н. Когато детето изпитва болка, не пречете на неговите чувствата, а кажете ясно, че и вие бихте страдали в подобна ситуация, че го разбирате.

Проявете съчувствие, оставете детето да се запознае с цялата гама от чувства без потискане. Ако се радва на нещо, порадвайте се с него, ако е тъжно, изслушайте какво го тревожи. Покажете интерес към вътрешния живот на вашето дете.

Грешка N 7. Прехвърляне на вашето емоционално състояние върху детето.

Често родителите пренасят своето безпокойство и неудовлетвореност от живота върху детето. Това се изразява в непрекъснато заяждане, повишаване на тон, а понякога и просто нахвърляне върху детето.

Така детето става заложник на неудовлетвореността на родителя и не е в състояние да му се противопостави. Това води до „изключване“ на детето, потискане на емоционалната му сфера и избор на психологическа защита от родителското „бягство в себе си“.

До какво води това?

Пораствайки, детето спира да „чува“, затваря се и често просто забравя какво му се казва, възприемайки всякакви думи и обръщения към него като атака. Налага се то да слуша едно и също нещо  десет пъти (т. нар. натякване), преди да чуе или даде обратна връзка.

Отстрани това изглежда като безразличие или незачитане на думите на другите. Трудно е да се постигне разбирателство с такъв човек, защото той никога не изразява мнението си и по-често това мнение просто не съществува.

Какво да се прави?

Трябва да се помни, че детето не е виновно, че животът ви не върви по начина, по който искате. Фактът, че не получавате това, което искате, е ваш проблем, а не негова вина. Ако трябва да изпуснете парата, намерете по-екологични начини – излъскайте подовете, пренаредете мебелите, отидете на басейн, заемете се с физическата активност.

Неподредените играчки и неизмитите чинии не са причината за вашият срив, а само повод – причината е във вас. В крайна сметка да научите детето си да подрежда играчките и да мие чиниите е ваша отговорност.

Основното условие детето ви да не порасне инфантилно е да го признаете за самостоятелна и свободна личност, да покажете своето доверие, искрена любов (да не се бърка с обожание) и подкрепа, а не насилие. И не забравяйте – инфантилността влиза в къщата ви тогава, когато не успявате да развиете две основни сфери в личността на детето – волевата и емоционалната.

За манипулацията групов конформизъм.

Формиране на „лично“ и „групово“ мнение (от Фройд до Аш)

Още Зигмунд Фройд пише, че еволюцията на тълпата се основава на желанието на хората да правят същото като другите, за да „бъдат в хармония с мнозинството“ и да не бъдат отхвърлени от тях (потребност от принадлежност).  В работата си „Психология на масите и анализ на човешкото Аз“ той посочва, че членовете на групата са склонни да следват лидера и дори да се отъждествяват с него.

Когато човек се поддаде на влиянието на общото действие и започне да се държи по напълно различен начин, отколкото би направил сам, той проявява групов конформизъм. В резултат на реален или въображаем групов натиск, неговото поведение или убеждения се променят.

Ролята на груповия конформизъм при промяната на мнението на човек е демонстрирана в известния експеримент за изследване на възприятието на д-р Соломон Аш, в който участниците трябва да определят кой от трите сравнени отрязъка (картичка) съответства на еталона. Този експеримент показа, че въпреки простотата и недвусмислеността на отговора, хората започват да се съмняват в неговата правилност и дори преживяват истински „епистемологичен кошмар“, когато други членове на групата (в действителност „патици-примамки“) дадат неправилен отговор на поставения въпрос. Самият Аш се изказва за резултата от експеримента така: „Притеснява ме, че разумните и съвестни млади хора са готови да нарекат бялото черно. Това обстоятелство повдига въпроси за методите на образование и ценностите, които ръководят нашето поведение“, в случая той говори за днешното, изпълзяло на светло „зомби-поколение“, което в голяма степен е лишено от критично мислене.

Наистина, резултатът от експеримента може да разтревожи: без принуда за проява на конформизъм, без прилагане на система от поощрения и наказания и с напълно проста, недвусмислена формулировка на задачата, нивото на конформизъм в тези експерименти достигна 37 %!

Означава ли това, че ако при такъв неявен и минимален натиск хората са толкова отстъпчиви, то при сериозна принуда те биха могли дори да проявят конформизъм при извършване актове на жестокост и насилие?

Психологът Милграм провежда експерименти, в които изследва поведението на лица,  получаващи авторитетни заповеди (отправени от властови субект), които ги принуждават да сключат сделка със съвестта си. Всъщност експериментът изследва готовността на човек да отстъпи (примири, приеме) пред изискванията на авторитета и да се подчини на негови разрушителни заповеди. По време на експеримента се оказва, че повече от 90% от изследваните лица са готови да следват заповедите на авторитета, дори знаейки, че могат да причинят физическо страдание на друг. Човек започва да приема себе си като инструмент („ръката на Господ“) за изпълнение на заповеди, дадени от други и снема от себе си отговорността за извършените действия. Милграм не само открива, че хората демонстрират подчинение на авторитета, но също така установява условията, които предизвикват подчинение. Това са емоционалната дистанция от жертвата, близост до легитимната власт и престиж на авторитета.

Милграм коментира тази тенденция към подчинение: „Въпреки че някои изследвани знаеха, че постъпват неправилно, вътрешно те считаха, че са на страната на доброто. Те не разбираха, че субективните преживявания, които не се изразяват в действия, нямат отношение към нравствеността. Всеки политически контрол се осъществява в действия. Тираниите се увековечават пред малодушни хора, които не са способни да отстояват своите убеждения. Хората придават твърде малко значение на това, което правят и не разбират, че ценностите трябва да бъдат защитени чрез правене на нещо“.

В психологията е известен феноменът на малките отстъпки, когато хората, които се съгласяват да изпълнят малка, лесна молба, показват склонност по-късно, да се поддават на по-сериозни изисквания и правят по-големи отстъпки. Хората постепенно биват въвличани в извършване на деструктивно действие, което създава вътрешно противоречие между техните нагласи и поведение. Според Милграм, за да премахнат или намалят това противоречие, „много изследвани започват изведнъж да дават на жертвата силно отрицателна и подценяваща оценка, стараейки се да оправдаят жестоките действия, които са извършили срещу нея. Решавайки да действат срещу жертвата, изследваните са принудени да гледат на нея, като на малоценностна личност, чието наказание е неизбежно поради дефектите на интелигентността и характера на самата жертва“ (Не е случайно, че днес радикалните либерали, са си присвоили етикета „умнокрасиви“ – наратив, който според тях напълно легитимира и обосновава интелектуалното им високомерие и презрение спрямо плебса – жертвата, която е обезценена, негодна, несъстоятелна, нисша и следователно трябва да бъде ръководена).

Въпреки че Фройд пише за „заразителността“ на сплотените групи, тази негова работа остава почти незабелязана, на фона на приносите му в областта на индивидуалната психология. Неговите концепции за несъзнаваното и впечатленията от ранното детство са задълбочено проучени, но възгледите му за груповия опит са пренебрегнати от психолози и психиатри.

Нека си спомним Втората световна война, по време на която хиляди съвсем обикновени хора взимат активно участие в създаването и непрекъснатото функциониране на концентрационните лагери, където са унищожени милиони евреи и представители на други националности. В светлината на познанията ни за груповия конформизъм и подчинението на авторитета можем да разберем, защо обикновени хора, които са били уважавани граждани преди Адолф Хитлер да дойде на власт в Германия, са станали участници в разработена програма за унищожаване на цели народи.

През петдесетте години психологът Леон Фестингер разработва теорията за когнитивния дисонанс, чиято същност се свежда до следното: човек може да издържи сравнително много  малко несъответствие между своите нагласи и поведение, между своите мисли, чувства и действия. Ако можете да накарате човек да се държи различно от това, с което е свикнал, неговите убеждения, мисли и чувства ще се променят. Ако можете да го убедите да приеме нова нагласа, поведението му ще се промени. Това се случва, защото той трябва да минимизира възникналият вътрешния дисонанс.

Човек трябва да поддържа последователност в знанията си. Когато осъзнаем несъвместимост между две мисли или две убеждения („когниции“), или несъответствието между нашите нагласи и поведение, ние изпитваме несъгласуваност, изпитваме напрежение и потребност от промяна. В това състояние, за да намалим неприятното усещане за вътрешен конфликт, ние променяме мислите и чувствата си така, че те да оправдават нашето поведение (това е така нареченият ефект на самоубеждаване). Промяната на един от компонентите („компонентите“ са три – поведение, мисли и чувства) повлича след себе си промяна на другите два, за да се изглади противоречието. Когато мислите, поведението и чувствата на човек се променят, неговата личност се променя. Ако в същото време информацията, която човек получава, е строго контролирана (например дозирана или цензурирана, както в момента в евроатлантическите държави), тогава той е лишен от възможността да анализира достоверна информация и губи реалната възможност да мисли, което стимулира промяна в неговия съзнание („зомби-поколението“).

В стремежа си да провери експериментално валидността на тази теория, Фестингер избра за обект на изследване уфологичната тоталитарна секта в Уисконсин, изградила своя култ върху идеята за предстоящия край на света.

Лидерът на сектата твърдял, че поддържа телепатичен контакт с извънземни от друга планета. Членовете на сектата продават къщите си, раздават парите си и в определения ден се изкачват на върха на планината, за да избегнат неминуемата гибел от летящите чинии, тъй като на следващата сутрин, според предсказанието на лидера, се очаква краят на света.

Те чакали напразно цяла нощ, но летящи чинии не се явили. Утрото настъпило и светът не свършил. Станало така, че последователите трябвало да изпитат разочарование и да приемат, че са измамени, но се оказало, че имало само двама такива „отцепници“ и те били „нови“. Мнозинството от членовете на сектата още повече укрепили убежденията си. Лидерът възвестил, че извънземните са видели нощното им бдение и са решили да пощадят Земята. Членовете на сектата станали още по-предани на лидера, а след униженията и публични осмивания в пресата, те се сплотили още повече около него.

Отговор на този парадоксален феномен дава теорията за когнитивния дисонанс. Тя обяснява защо последователите на култа още повече са сплотили редиците си. Всеки човек се стреми да поддържа хармония и да придава смисъл на живота си. Той трябва да счита, да е убеден, че действа в съответствие със собствения си мироглед и ценностна система. Ако поведението му се промени по някаква причина, тогава неговата представа за себе си и системата от ценности също се променят, за да съответстват на новия стил на поведение. Деструктивните секти съзнателно създават такъв дисонанс сред последователите, за да ги контролират психологически. Типичен пример са субкултурните културни и престъпни групи.  

Човешката потребност от групов конформизъм и подчинение на авторитета се използва активно за промяна на индивидуалното и груповото съзнание чрез техники за модифициране на поведението.

Модификацията на поведението – това е използването на положително подкрепление за контролиране и промяна на личността (или група). В социалната психология е направено забележително откритие: в опит да реагираме адекватно на текущата ситуация, ние понякога реагираме на информация, която сме получили несъзнавано.

Един ден група студенти по психология решават да тестват ефективността на техниките за модификация на поведението върху един от преподавателите си. По време на лекцията този професор имал навика да се движи напред-назад пред катедрата. Докато се придвижвал към левия прозорец, студентите се усмихвали и го гледали с видим интерес. Когато се обръщал надясно, студентите показвали отегчение и загуба на интерес към него. Скоро професорът започнал бавно се придвижва повече наляво, като не след дълго се спрял в лявата стена. Когато студентите съобщили на професора каква шега са му направили, той искрено настоял, че всичко е измислица и нищо подобно не се е случило! Той не виждал нищо странно в това да стои до лявата стена и ядосано възразил, че го е направил от съображения за удобство. Той очевидно не е съзнавал, че е обект на активно влияние и че поведението му е реакция на несъзнавано получена информация.

Разбира се, при нормални обстоятелства никой не се занимава с промяна на нашето поведение и по принцип хората се държат както е обичайно в дадено общество и дадена културна среда.

В деструктивната секта (и подобни затворени групи, особено тези, които са свързани със субкултури) техниките за модификация на поведението се използват активно върху новодошлите. Променяйки поведението си, сектата променя нагласите си. Настъпва психологическо препрограмиране на човек, реформиране на неговото съзнание и раждане на нова личност. В частност, за това се използват такива основни техники като контрол на поведението, контрол на мислите, контрол на емоциите и контрол на постъпващата информация.

Накратко за експериментите на Саломон Аш

Експериментите за конформизъм на Аш (Asch Conformity Experiments) са поредица от изследвания, демонстриращи силата на конформизмът в групите. Техните резултати са публикувани през 1951 г.

В експерименти на Аш, изследваните лица са помолени да участват в тест за „проверка на зрението“. В действителност целта на изследването е била да се провери реакцията на един участник (субект на изследването) към погрешното поведение на мнозинството.

По правило в експериментите всички участници с изключение на един са били актьори. В контролната група не са били включени актьори. Участниците (субектът и седем актьори) са били настанени в аудитория. Били са им показани последователно две картички: на първата е била изобразена една вертикална линия, а на втората – три, само една от които е била със същата дължина като линията на първата картичка. Задачата на участниците е била изключително елементарна – те трябвало да отговорят на въпроса, коя от трите линии на втората картичка има същата дължина като линията, показана на първата картичка.

Субектът е трябвало да разгледа 18 чифта картички и съответно да отговори на 18 въпроса, като всеки път е отговарял последен в групата. На първите два въпроса всички са дали еднакви, верни отговори. Но в третия етап актьорите дават един и същи грешен отговор, което създава объркване в субекта. Ако субектът отговори правилно, като не се съгласи с мнението на мнозинството, тогава той изпитва изключителен дискомфорт. Като правило във всеки от експериментите всички участници отговарят неправилно на 18 въпроса 12 пъти, но в няколко случаи един или повече фиктивни участници са инструктирани да отговорят правилно на всичките 18 въпроса.

В резултат на това 75 % от субектите (наблюдаваните лица) се подчиняват на очевидно погрешното мнение на мнозинството поне по един въпрос. Общият дял на грешните отговори е 37 %, докато в контролната група само един от тридесет и пет души дава един грешен отговор. Когато „заговорниците” не били единодушни в преценката си, субектите много по-често не са се съгласявали с мнозинството. Когато независими субекта са били двама или когато един от фиктивните участници е бил инструктиран да дава правилните отговори, броят на грешките спадал с повече от четири пъти. Когато някой от фиктивните участници е давал неправилни отговори, но също и не съвпадащи с основния, грешката също намалявала до 9−12 %, в зависимост от категоричността на „третото мнение“.

Ролята на бащата в първите дни от живота на младенеца

Важно ли е бащата да участва пряко в живота на детето веднага след раждането му? Или това са изключително „женски работи“, в които бащата трябва да помага само за осигуряване благополучието на семейството? В книгата си „Да разбираме децата - значението на първите три години от живота“, д-р Силвана Монтанаро дава ясен отговор на този въпрос – това е важно и необходимо. Нека да разберем защо.

Днес, в условия на дълбоки промени на обществото в културен и социален аспект, мъжете вече нямат ограничения при изразяването на бащинските си чувства.

В съвременното семейство ролята на бащата вече не се ограничава само до осигуряване на материални блага. Не по-малко важна е неговата любов, грижа и време, което прекарва с детето. В крайна сметка днес в семейството се отглеждат по-малко на брой деца и е много по-лесно да се обърне внимание на всяко от тях. Ценността на това внимание нараства още повече, като се има предвид, че децата често прекарват по-голямата част от времето само с майка си. Освен това, мъже рядко работят в детски градини и предучилищни заведения и малките деца са изправени пред странна ситуация – заобиколени са предимно от жени. Оказва се, че на първо време децата живеят в една малко неестествена среда, която не отговаря на реалността в обществото. По тази причина дори ограниченото по време участие на бащата е много ценно, защото дава представа за другата половина от човечеството.

Първите седмици на новороденото са специален период на симбиотичен живот. Това е време, в което е особено важно заедно с бебето да има човек, който също като майката се интересува от неговото благополучие, но когото бебето не зове, за да получи мляко. Най-важната роля на бащата през този период е, да бъде защитна бариера пред личното пространство на майката и детето.

Не по-малко важни са тактилните, обонятелните, звуковите и зрителните усещания за създаване на непосредствени отношения с детето. Бащата може да участва в къпането, да носи детето на ръце, да му говори и да го люлее за да спи. За новороденото е много ценен контактът с баща, който е различен от майката – появява се още един любящ човек, освен мама.

С напредване на възрастта ролята на бащата става все по-разбираема. Той дава на детето различен модел на поведение. В края на краищата всеки от родителите (в допълнение към сексуалния модел на поведение) показва на детето своя собствен способ да бъде личност, а то възприема това, като наблюдава родителите си. Затова винаги е по-добре да има двама души в обкръжението на бебето.

Прякото участие на бащата от самото начало на живота способства и насърчава естественото желание на детето за независимост. В края на краищата, майката често е единственият източник на човешки контакт и удоволствие за детето, което може да предизвика твърде много привързаност. Ако бащата участва активно в много значими моменти от живота на детето (къпане, преобличане, игра, хранене), тогава това му дава съвсем различни преживявания и може да се превърне във фундаментален принос за изграждането на неговата личност.

До края на първата година от живота, веднага щом детето започне да се движи по-самостоятелно, бащата може да се включи много повече в поддържането на отношения с детето и да му даде смелост за усвояване околната среда. Бащата е този, който на практика отваря вратата на детето към обкръжаващият го свят.

Баща, който дарява детето със своята любов и посвещава времето си на него, не просто го учи да прави нещо, но му предлага модел на поведение и себевъзприемане. Това от своя страна улеснява по-нататъшната му положителна адаптация в средата. В крайна сметка във всяка житейска ситуация, у дома или извън дома, детето ще трябва да може да взаимодейства с други хора. Именно чрез съвместни дейности с родителите децата могат да познаят радостта от сътрудничеството и съвместната работа за постигане на обща цел.

Опитът, придобит с помощта на бащата през първите години от живота на бебето, е от фундаментално значение за благоприятното протичане на процеса за естествено отделяне от майката. Затова е много важно бащата да започне да играе своята роля веднага след раждането на младенеца.

Инфантилна или незряла личност – грешки във възпитанието

Терминът „инфантилност“ идва от думата „инфант“. На испански infante, Port infante е титлата на всички принцове и принцеси от кралския дом в Испания и Португалия.

Инфантилизмът (от латински infantilis – детски) е незрялост в развитието, запазване физическия облик или поведенчески черти, присъщи на предишни възрастови етапи.

В преносен смисъл инфантилността (като детинщина) е проява на наивен подход в бита, в политиката, в отношенията и т.н.

За по-пълна картина трябва да се отбележи, че инфантилността може да бъде психична и психологическа. И основната им разлика не е външното проявление, а причините за възникването им.

Външните прояви на психичния и психологически инфантилизъм са сходни и се изразяват в проявата на детски черти в поведението, мисленето и емоционалните реакции.

За да се разбере разликата между двата типа инфантилизъм, е необходимо да се разкрият причините за възникването им.

1.Психически инфантилизъм

Възниква поради изоставане и задръжки в психиката на детето. С други думи, възниква в резултат на задръжки във формирането на личността, причинено от изоставане в развитието на емоционалната и волевата сфера. Емоционално-волевата сфера е базата, върху която се изгражда личността. Без такава база човек по принцип не може да порасне и на всяка възраст остава „вечно“ дете.

Тук също трябва да се отбележи, че инфантилните деца се отличават от умствено изостаналите или децата с аутизъм. При тях умствената им сфера може да бъде развита, те могат да имат високо ниво на абстрактно-логическо мислене, да са способни да прилагат получените знания, могат да бъдат интелектуално развити и независими.

Психичният инфантилизъм не може да бъде идентифициран в ранна детска възраст. Той може да бъде забелязан по поведението на детето, когато в училищна или юношеска възраст се наблюдава, че при него устойчиво доминират игровите интереси над образователните. С други думи, интересите на детето се ограничава само до игри и фантазии, всичко, което излиза от рамките на този игров свят не се приема, не се изследва, а се възприема като нещо наложено отвън – неприятно, сложно, чуждо.

Поведението става примитивно и ригидно към всякакви дисциплиниращи изисквания и детето потъва още повече в света на играта и фантазията. С течение на времето това води до проблеми със социалната адаптация. Например, едно дете може да играе на компютъра с часове, искрено не разбирайки защо трябва да си мие зъбите, да си оправя леглото или да ходи на училище. Всичко извън играта е чуждо, ненужно, неразбираемо.

Трябва да се отбележи, че за инфантилизмът на едно нормално родено дете могат да са виновни неговите родители. Несериозното отношение към детето в детството, забраната на тийнейджъра да взема самостоятелни решения и постоянното ограничаване на свободата му, са най-често срещаните причини, които водят до недоразвитие на емоционално-волевата сфера.

2.Психологически инфантилизъм

При психологически инфантилизъм детето има здрава психика, без изоставане. То може напълно да съответства на своето развитие по възраст, но на практика това не се случва, тъй като по редица причини избира ролята на дете в поведението си.

Като цяло основната разлика между психическия и психологическия инфантилизъм може да се изрази по следния начин:

Психическа инфантилност: „Не мога, дори и да искам“.

Психологически инфантилизъм: „Не искам, дори и да мога“.

3.Как се проявява инфантилността?

Инфантилността не е вродено качество, а придобито чрез възпитание. Но какво правят родителите и възпитателите, което кара детето да расте инфантилно?

Инфантилността се развива в периода от 8 до 12 години. Как се случва това?

През този период детето вече може да поеме отговорност за действията си. Но за да започне едно дете да предприема самостоятелни действия, трябва да му се вярва, да му се има доверие. Именно тук се крие основното „зло“, което води до инфантилизъм.

Ето няколко примера за позиция на родителите при възпитание в инфантилизъм:

-„Имаш ли проблеми с писането на есе? О, ще помагам, писах добре есета“

-„Знам по-добре какво е правилно!“

-„Ще слушаш майка си и всичко ще бъде наред с теб.“

-„Какво мнение можеш да имаш пък ти!“

-„Казах ти, така ще бъде!“

-„Ръцете ти растат от грешното място!“

-„Да, при теб винаги всичко не е като при другите деца.“

-„Махай се, ще го направя сам.“

-„Е, разбира се, каквото и да правиш, всичко ще чупиш!“

По този начин постепенно родителите програмират децата си. Някои деца, разбира се, ще се противопоставят и ще го направят по свой начин, но те винаги са заплашени да получат такъв натиск, че желанието им да правят каквото и да било ще изчезне напълно и завинаги.

С течение на годините детето може да повярва, че родителите му са прави, че то е провал, че не може да направи нищо както трябва и че другите могат да го направят много по-добре. И ако потискането на чувствата и емоциите продължава, детето никога няма да ги опознае и неговата емоционална сфера няма да бъде развита.

-„Е, какво, ще ми плачеш ли сега!“

-„Защо крещиш? Боли ли? Трябва да бъдеш търпелив."

-„Момчетата никога не плачат!“

-„Защо крещиш като луд.“

Всичко това може да се характеризира със следната фраза: „Детенце, не ни пречи да си живеем живота“. Факт е, че това е основното изискване на много  родителите към децата – да са тихи, послушни и да не пречат. А ако е така, тогава не трябва да се учудваме, че инфантилизмът е широко разпространен.

Това е един от вариантите. Но има и други. Например, когато майка отглежда сина си (или дъщеря си) сама. Тя започва да се грижи за детето повече, отколкото то има нужда. Тя иска той (тя) да порасне много известен, да докаже на целия свят какъв талант е, за да може майка му да се гордее с него.

Ключовата дума е, че майката може да се гордее. В този случай тя дори не мисли за детето, основното е да задоволите своите амбиции. Такава майка ще се радва да намери за детето си занимание, което ще му хареса, ще вложи всичките си сили и пари в него и ще поеме върху себе си всички трудности, които могат да възникнат по време на това увлечение.

В този смисъл, много често в живота се случва така, че талантливите деца растат без да се приспособяват към обкръжаващия ги свят. Такова дете по-късно, когато порасне  е добре да има до себе си съпруга – аналог на майката, която иска да служи на неговия талант. Но ако не попадне на такава или още по-зле, ако се окаже, че всъщност няма талант? Можете ли да познаете какво очаква такова дете в живота? И майка ми ще скърби: „Защо е такъв (такава)?! Направих толкова много за него (нея)!“ и нито за момент такава майка няма да разбере, че усилията, които е полагала са били заради нея самата.

Още един пример, когато родителите се влюбват в детето си. В този случай детето от най-ранна възраст започва да чува само суперлативи за себе си – колко е прекрасен, талантлив, умен и всичко от този род. Самооценката на детето става толкова неадекватно висока, че то е убедено, че заслужава повече и просто няма да полага никакви усилия, за да постигне това повече. Родителите му ще направят всичко вместо него и ще гледат с възхищение как чупи играчки (толкова е любознателен), как наранява децата в двора (толкова е силен) и т.н. И когато се изправи пред истински трудности в живота, той ще се издуе като балон.

Друг много ярък пример за появата на инфантилизъм е бурният развод на родителите, когато детето се чувства нежелано. Родителите изясняват отношенията помежду си и детето става заложник на тези отношения. Цялата сила и енергия на родителите е насочена към „нанасяне вреда“ на другата страна. Детето не разбира какво всъщност се случва и често започва да поема вина върху себе си – татко си отиде заради мен, бях лош син (дъщеря).

Тази тежест става непоносима и настъпва защитно потискане на емоционалната сфера, тъй като детето не разбира какво се случва с него, а няма възрастен наблизо, който да му помогне да разбере себе си и ситуацията. Тогава детето започва да се „оттегля в себе си“, да се изолира и да живее в свой собствен свят, където се чувства комфортно и добре. Реалният свят е представен като нещо плашещо, зло и неприемливо.

Всеки резултат от възпитанието, водещ до потискане на емоционално-волевата сфера, води до инфантилизъм.

За да се възпита личност, самите родители трябва да бъдат личности.  За да бъде едно дете съзнателно (мислещо, отговорно, самостоятелно), самите родители трябва да са осъзнати.  В живота обаче нещата стоят различно. Най-добре е родителите да се запитат: а) Опитват ли се да проектират своето раздразнение от неразрешените си проблеми върху децата си и б) Опитвате ли се да наложат своето виждане за живота на децата си (потискане на волевата сфера)?

Ние несъзнателно правим същите грешки, които нашите родители са направили и ако не ги осъзнаем, то нашите деца ще направят същите грешки при отглеждането на собствените си деца.

И така:

Психичният инфантилизъм е неразвита емоционално-волева сфера;

Психологическият инфантилизъм е потисната емоционално-волева сфера.

4.Как се проявява инфантилността?

Проявите на психичен и психологически инфантилизъм са почти еднакви. Разликата между тях е, че при психичния инфантилизъм човек не може съзнателно и самостоятелно да промени поведението си, дори и да има мотив. При психологически инфантилизъм човек може да промени поведението си, когато се появи мотив, но най-често не се променя от желание да остави всичко както е.

Няколко конкретни примери за проявата на инфантилизъм.

-Човек е постига успех в науката или изкуството, но в ежедневието, на битово ниво се оказва напълно неприспособен. В заниманията си се чувства възрастен и компетентен, но е абсолютно дете в ежедневието и в отношенията. По тази причина той се опитва да намери някой, който да поеме тази област от живота и това да му позволи да остане дете.

-Типичен е случая на вече възрастни синове и дъщери, които продължават да живеят с родителите си и не създават собствени семейства. С родителите всичко е лесно и познато. При тях „детето“ можете да остане вечно дете, за което всички ежедневни проблеми ще бъдат решени. Докато създаването на собствено семейство означава да се поеме отговорност за собствен живот и неизбежен риск от сблъсък с непредсказуемото.

-Друг вариант на поведение на психологически инфантилната личност са ситуациите, когато изведнъж стане непоносимо да живее с родителите си – например, последните също започват да изискват нещо. Тогава инфантилният стар ерген (мома) ще е принуден да напусне детската си люлка, но интересното е, че той ще търси някой друг, на когото може да прехвърли отговорността, за да продължи да води същия начин на живот като с родителите си – да не поема нищо и да не носи отговорност за нищо.

-Търсенето на „спасител” или „вълшебна таблетка” също е признак на инфантилизъм.

Основният критерий може да се нарече неспособността и нежеланието да се поеме отговорност за собствения живот, да не говорим за живота на близките. Най-лошото е да си с човек и да знаеш, че не можеш да разчиташ на него в критичен момент! Такива хора създават семейства, раждат деца и прехвърлят отговорността вече върху други плещи!

5.Как изглежда инфантилността?

Не винаги е възможно да определите от пръв поглед дали човекът срещу вас е детински или не. Инфантилността ще започне да се проявява в взаимодействието и особено в критични моменти от живота, когато човек сякаш забавя темпото, не взема никакви решения и очаква някой да поеме отговорност вместо него. Както се казва, един човек може да се опознае само и единствено в ситуация на някаква криза (стрес, напрежение, при избор на решение и пр.)

Инфантилните хора могат да бъдат сравнени с вечните деца, които всъщност не ги е грижа и не се интересуват от нищо. Освен това, те не само не се интересуват от другите хора, но и не искат да се грижат за себе си (психологически инфантилизъм) или не могат (психически инфантилизъм) да се грижат за себе си.

Ако говорим за мъжки инфантилизъм, то това определено е поведението на мъж, който не се нуждае от жена, а от майка, която да се грижи за него. Много жени се хващат на тази стръв (защото е добър, смирен, с чувство за хумор, веселяк, забавен и пр.) и след това започват да се възмущават: „Защо трябва да правя всичко аз през цялото време? И да печеля пари, и да поддържам къща, и да се грижа за деца, и да изграждам отношения. Имам ли въобще мъж до себе си?“

Веднага възникват въпросите: „Мъж ли? А за кого се омъжихте госпожице?  Кой беше  инициаторът на запознанството, кой организираше срещите? Кой вземаше решенията как и къде да прекарате вечерта заедно? Кой винаги измисляше къде да отидете и какво да правите? Май бяхте само вие,а?“ Тези въпроси са безкрайни.

Ако от самото начало сте поели всичко върху себе си, измислили сте и сте направили всичко сами, а мъжът просто послушно ви е следвал, съгласявал и изпълнявал, тогава мислите ли, че действително сте се омъжила за възрастен мъж? Със сигурност – не! По-скоро сте се свързала с дете. И най-вероятно сте харесали в него чертите и качествата на дете – игривост, веселие, безгрижие, звънлив смях и красива усмивка, чувство за хумор, палавостта, спонтанността, наивността, добродушието, искреността и пр. И тъй като сте била влюбена, сте пропуснала да забележите онези качества, които ще са ви нужни по-късно, когато не сте просто влюбена двойка момче и момиче, а съпрузи. Това е драмата на много съпруги, това е и причината за много разводи. А ако не се стигне до развод, то постоянно ще стои на дневен ред един въпрос: Какво да правя? Това е най-важният въпрос, който възниква винаги.

 

За необходимостта от Бащата в семейството ( Жан-Пиер Уинтър)

(психоаналитичен поглед)

С края на западния класически патриархат позицията на бащата в семейството се промени радикално, както и неговото „ролевото бащино поведение“. Появиха се огромен брой семейства с един родител и отсега нататък, за да роди дете, жената вече няма да се нуждае от физическа близост с мъж.

Оказва се, че наред с другите евроатлантически „иновации“ („Да“ на разводите!“, „Да“ на живот без официален брак!“, „Да“ на хомосексуализмът!“, „Чайлдфри“ и пр.), Западът е приготвил още една изненада – всички жени да бъдат изкуствено осеменявани. Франция е една от страните, в които по темата се водят остри спорове. Тази тема буди противоречиви етични и антропологични дебати. „Медицинската репродукция без баща“ приема, че донорът на сперма остава анонимен и в документите на детето не само няма да се споменава биологичният баща, но също така няма да има графа за бащинство.

Психоаналитикът Жан-Пиер Уинтър[1] е един от онези, които говорят за опасностите и дълбоките последици на този социален експеримент. Той е автор на книгата „Бъдещето на бащата“[2]. Според него, даването на правото на всички жени да имат деца, използвайки анонимна сперма, е истинска антропологична революция. Това означава, че „обществото организира изчезването на бащата“, нищо повече и нищо по-малко.

И така, татко, pater – за какво е той? Каква е неговата роля?

Защо въпросът за бащата става централен и възлов, когато както изглежда, вече става възможно да се мине без него?

Бащата е онзи субект, който нарушава (разделя, разцепва, разкъсва) сливането, неразривната връзка между майка и дете. Той „дефузионира” тази връзка.  В сферата на несъзнаваното Бащата въплъщава външното, фигурата на Пришълеца. Той пристига от външния свят и има мисия да поведе детето към този свят. Но това дори не е ядрото, което го определя като Баща. По-лесно е да се каже какво означава никога да нямаш Баща. Практическият опит потвърждава, че това е радикално отсъствие и следователно страдание. Оттук неизбежно възниква въпросът: какъв минимум е Бащата в душевния живот на субекта (детето), за да може да се каже, че той е имал баща? Това не трябва да се бърка с друг въпрос, с капана, в който сме привлечени във връзка с въпроса за еднополовото родителство – въпросът за „добрият баща“.

Какво означава това?

Добрият баща е мил, идеализиран баща, но той не е целият баща. Баща е, когато говорим за мястото на бащата, което му е отделено не от някой друг, а от майката (в „майчината реч“). Тя  съзнателно или несъзнавано обозначава на детето кой е баща му, дори ако този човек отказва да му бъде баща. Този отказ, разбира се, е много драматичен за едно дете. Франсоаз Долто например казва, че детето разбира кой е баща му веднага след като напусне утробата на майката, а може би и по-рано...

Кое е особеното в отношенията с Бащата?

Бащата е този, който разделя, назовавайки нещата с истинските им имена. Например, той може да каже на детето: „Не говори с този тон на моята съпруга“, сочейки към майката. Думата на бащата определя мястото на всеки. Веднъж е достатъчно, но трябва да се каже в подходящия момент. Словото на Бащата установява Закона, забраняващ кръвосмешението. Бащата разделя майката и детето, които са биологично и емоционално слети, като по този начин предотвратява инцестуални отношения между тях. Бащата може да е в затвора, може да е ужасен човек, това не е проблем, когато той е обозначен.

Бащата е проводник и медиатор, той свързва миналото и бъдещето, но фигурата на Бащата в нашето общество е много крехка, особено сега, когато евроатлантическите ценности създават хаос в семейните отношения и подлагат на унищожителни атаки семейната институция.

Какво тогава е Таткото в съвремието ни?  

Днес Таткото е „униженият Баща“ (принизен) по отношение на идеала за Бащата (Отецът) – всемогъщ и носещ сигурност. Детето почти винаги забелязва, че баща му е клоун. Сега фигурата на Бащата се „редуцира” във фигурата на таткото, а това е необходим момент в изграждането на индивида. Таткото не е напълно Баща. Днес таткото е защитник, но както се вижда започва да пречи. От този татко сега обществото иска да се отърве – а priori с помощта на закона  и да отърве детето от него, като ги кара да живее с една майка или с две жени (в случай на лесбийки). Или с двама мъже, които не „съставляват” символът на Бащата, колкото и да им се иска да съвпадат с идеологическия образ на „добрият татко”.

При това извращение[3] фигурата на Бащата може да бъде въплътена от един от двамата бащи на хомосексуална двойка... Да, разбира се, че може, но кой от двамата, ако говорим за дете, заченато със сперма? Защо?

Тук се изпада в софизъм – признава се, че Бащата е трето лице. Следователно, ако е вярно, че „Бащата е трето лице“, тогава е вярно и че „всеки трети човек е Баща“. Това е напълно изкуствено риторично твърдение! Например, тъй като втората жена в една лесбийска двойка е третият човек, тя може да е бащата. Но това всъщност е невъзможно. Това софистично разсъждение не отчита факта, че дори и да е вярно, че по принцип всеки може да каже „словото на Бащата” (Борис Сирюлник нарича това фигури rйsilience) – това все още не означава, че той е Баща.

И така, да се върнем към класическата теория – Баща е само този, когото майката е желала, и то до такава степен, че е искала да има дете от него, което тя по-късно да признае за свое. Разбира се, в действителност не всичко се случва по този начин. И наистина, много обсесивни неврози възникват именно от факта, че този, който е обявен за Баща на детето в ежедневието, не винаги е Бащата в главата на майката. Има дълбока пропаст между „преживяната“ (осъзната, разбрана) реалност и „почувстваната“ (емоционално усетената) реалност.

Но детето не знае това...

Несъзнаваното не греши. Това е вярно до такава степен, че психоаналитиците са принудени да заявят направо: „Неврозата на детето започва от постелята на родителите“. Ето защо когато две лесбийки или двама хомосексуалисти казват на едно дете, че е „родено, защото те двете (двамата) се обичат“, провокира двойно „изплъзване на смисъла“ –  от една страна, детето много добре знае, че не може да се роди физически от „любовта” на тези двама души; от друга страна, това води до изключване на „третата страна“, т.е. донора на гамети. По този начин се прекъсва генеалогичната верига, която позволява да се открие разликата между Баща и татко. „Татко“ – например е вторият съпруг на майката – той не е включен в родословието, но му е възложено да е Баща. Нещо повече, истинският Баща представлява символична трансмисия на всички бащи от неговата линия, които са се сменяли преди него.

Това е просто психическата реалност, която може да се разпознае всеки ден, когато хората търсят психологична помощ. Нека си спомним мита за първобитната орда (mythe de la horde primitive). Фройд заимства този мит от Дарвин, защото намира в него аналогия с това, което чува на своите сеанси. В „Тотем и табу“ Фройд разказва следната история:

В самото начало на човечеството, в т. нар. примитивен период, доминиращият самец – Бащата – може да „използва“ всички съпруги, но забранява това на синовете си. Синовете заговорничат помежду си и убиват баща си – със съгласието на майките си. След това го изяждат, като го разделят помежду си. Убийството на бащата обаче им носи неизбежно чувство на вина и ужас. Те решават да организират живота на групата по такъв начин, че да избегнат това в бъдеще. Споменът за убийството е изтласкан в несъзнаваното, но фантазмът за всемогъщия Баща се запазва в психическото съзнание на всеки. Това е мит. Фройд констатира, че бащата, за когото говорят неговите пациенти, не е идентичен с бащата, който имат в реалността. За повечето това несъответствие води до създаването на същия характер, който срещаме в религиите, литературата и сънищата. Така че това не е измислица, която Фройд е откраднал от Дарвин, защото отговаря на неговата теория! И от това, че човек е решил да се отърве от бащината фигура, той няма да изчезне.

Ако говорим за феминистката гледна точка, това повдига въпрос, който Лу-Андреа Саломе задава: „Какво правиха съпругите по време на убийството на Бащата?“ Ако те са били пасивни, тогава е разбираемо сегашното им възмущение срещу Бащата! По този начин във феминисткото движение може да се познае желанието да се признае участието на жените в убийството на Бащата, по някакъв начин да „вземат върху себе си“ това убийство – в това желание се вижда стремеж да се унищожи легитимно (юридически) властта на патриархата.

Какво се случва, когато Бащата отсъства?

Ако няма мъж, който да олицетворява поне отчасти фигурата на примитивния Отец (първоначалният), тогава детето израства без възможност да срещне някой по-силен от себе си. В резултат на това то създава за себе си СвръхАз, който става негов баща и който може да му забрани всичко, което пожелае, но също така и му позволява да се наслаждава на определен брой неща. От този момент нататък детето става жертва на повече или по-малко интензивна тревожност. То няма друг избор, освен да се подчини на някой силен – главатар на банда, вожд, диктатор, който ще има всички черти на примитивния баща. Това може да е всеки – шефът на терористична организация, шефът на наркокартел, или може би политически лидер-диктатор. Затова организирането на изчезването на Бащата е социално опасно, особено при самотни жени, които искат да имат деца чрез изкуствено осеменяване. Да знае баща си, да има минимум баща – за детето означава да намали тревожността.

В крайна сметка, какво да се прави с явлението „изкуствено осеменяване на лесбийски двойки и самотни жени“?

Според Жан-Пиер Уинтър, трябва да се изостави идеята за анонимността на донора на сперма. Като за начало нека е само име, малка следа в акта за раждане. Представете си: „роден от неизвестен баща“, „роден от даването на сперма“... Всеки знае от какво се раждат децата, а детето научава, че е имало някой, мъж, който може би не е искал да „играе татко”, но който е пожелал да остави потомство.

При ситуация с лесбийска двойка, ако детето знае, че е заченато по такъв начин, че може да има баща, тогава тревожността, свързана с представите за произхода му донякъде ще утихнат.

При хомосексуалната мъжка двойка обаче става реч за сурогатното майчинство и всичко е различно. Въпросът тук е как ще се развие връзката на детето с майката – биологична и епигенетична връзка. В случаите на сурогатно майчинство най-вероятно „майката“ не е сама. Детето не знае коя е майка му – тази, която й е дала своите яйцеклетки или тази, която е носела ембриона девет месеца – това е т. нар. „интернационална майка“

Юристът и психоаналитик Пиер Лежандр казва, че „човекът е генеалогично животно“. Ще видим това след три поколения. Човек трябва да знае откъде е тръгнал и къде се готви да отиде.

Източник: Жан-Пиер Уинтър, автор на книгата „Бъдещето на бащата“ (Jean-Pierre Winter. L’Avenir du pиre. 2019).

[1] Жан-Пиер Уинтър е роден през 1951 г. в Париж в семейството на унгарци и евреи в изгнание. Баща му е от Трансилвания, по-късно имигрира в Будапеща. Жан-Пиер Уинтър е съосновател на „Freudian Cost Movement”. Психоаналитик. Преподава детска психопатология в университета Лувен ла Ньов и в Колежа по еврейски изследвания на Alliance Israelite Universelle (AIU). От 2019 г. Жан Пиер Уинтър е член на Независимата комисия за сексуално насилие в църквата (CIASE). Кавалер на Ордена на почетния легион (2023г.). Автор е на книгата „Бъдещето на бащата“ („L’Avenir du pиre. 2019).

[2] В „Бъдещето на бащата“, авторът повдига хипотеза как ще се промени мястото на бащата в семейството и обществото, като дава отговор чрез осветляване на последиците върху родството и на бъдещите поколения, а също дали няма да пострадат от тези експерименти мъжете, децата и жените. Уинтър разсъждава върху тези въпроси в свят, белязан от изчезването на нашия татко. Авторът напомня, че „мястото на бащата” не е само мястото на мускулинната фигура на възпитателя, очертавайки възможните функции на бащата в съвременното общество.

[3] Голяма част от психоаналитиците на запад и у нас, повлияни от новите тенденции, дават простор на интерпретации, които се нагаждат, за да са в синхрон с евроатлантическите ценности, изопачавайки класическата психоаналитична теория.

Децата и електронните технологии – размисли за притеснени родители

Много се говори за това как телефоните, компютрите, таблетите и всякакви други електронни средства, популярно известни като „джаджи“, влияят зле на детето. Родителите се тревожат за децата си, страхуват се от последствията, срамуват се от неуспешните си опити да разсеят детето с анимационен филм, да го „изведат“ навън за да си отдъхне или нещо друго. И това е разбираемо, тъй като непрекъснато се обсъждат щетите от електронните средства: влошаване на зрението, изоставане в развитието, ограничаване обема на паметта, трудности с концентрацията на вниманието, объркване на реалността, намалена физическа активност, наднормено тегло и т.н. Педиатри, психолози и учители предлагат да се ограничи времето, което детето прекарва с компютър, телефон или таблет, но малцина казват как да стане това. Просто забраната често има точно обратния ефект.

Да видим какво може да се направи. Първо, всичко това (компютър, интернет, смартфони и таблети) вече е твърдо установено и вплетено в нашия живот: работа, обучение, свободно време, хобита.

Променени са самите отношения между родители и деца. В тях вече участва електронен посредник. Електронните средства, а не родителите, все повече се превръщат в източник на знания за детето, понякога са наставници, позволяващи  на детето да поиграе, докато родителят е зает или не иска да прави това с детето. Бебефони, гривни за проследяване на деца, телефони и други устройства поддържат доверието на децата в тези джаджи и формират навик. Това е норма за дете, което никога не е виждало друг свят.

С този факт трябва да се примирим. Светът вече се промени! Възможно е вашето дете, което е прекарало много време в компютърни игри, да стане най-адаптираният възрастен към новата реалност. Ако разгледате професиите, които се считат за професиите на бъдещето, повечето от тях са свързани с интернет и/или технологиите.

Второ, детето не просто така прекарва много време на телефона и не защото това устройство е нещо лошо, зло и вредно. Това е просто предмет, инструмент, който служи за улесняване на живота на човек и за неговото удобство. Важно е да разберете какво получава детето, когато седи пред компютъра, каква потребност удовлетворява. Това бягство изолация ли е от/на нещо или обратно, получаване на това, което му липсва в живота. Например, тийнейджър споделя стая с родителите си, но иска собствено отделно пространство, чиито граници гарантирано да не се нарушават. Такова пространство може да бъде компютърна игра, в която той се потапя.

Понякога е по-лесно да видите злото в компютъра и да обвините електронните джаджи като причина за всички проблеми, отколкото да разберете какво стои зад него. Но ще трябва да го разберете, ако все пак искате да промените нещо!

Какво все пак може да се направи?

Ето някои размисли по тази тема, много от които са потвърдени, вкл. чрез родителски опит.

1.Не се фокусирайте върху тази дейност.

Нека джаджите бъдат една от възможностите за прекарване на свободното време, точно като разходките, рисуването, спорта или чат с приятели. Така детето ще има еднакъв достъп до всичко. Ако изтъквате отделно тази дейност, тогава ще покажете на детето, че това е нещо специално.

2.Парадоксално, но все пак позволено.

Забраната винаги предизвиква интерес, особено когато самите родители са заседнали пред компютъра по работа или непрекъснато говорят по телефона. Известни са истории за възрастни, на които не им е било позволено да играят компютърни игри като деца, което само подклажда интересът им към този процес. За съжаление децата гледат родителите си и мечтаят да станат възрастни, за да могат да сърфират в интернет, по телефона и да играят игри колкото си искат.

Ако забраната е единственият начин да повлияете на детето си и да го накажете, чрез забрана, то седенето пред компютъра става много ценно за детето, а също и начин да изрази протест и гняв към родителите. И то ще го използва, съзнателно или не!

С други думи, не забранявайте, а обяснете последствията: защо това не е необходимо и какво е по-добре. И най-вероятно повтаряйте и обяснявайте много пъти с думи, разбираеми за едно дете.

3.Ясни правила.

Ако все пак за вас е важно да въведете ограничения, то разработете ясни граници кога, колко и как детето може да използва компютър, интернет и телефон. Това трябва да е ясно и разбираемо. Ако правилата се променят, а последствията от нарушенията всеки път са различни или всеки от родителите има различно мнение по въпроса, тогава детето ще се ориентира трудно.

4.Разберете какво липсва на детето и предложете варианти.

Зад привързаността на детето към компютъра често се крие липса на комуникация с приятели, недостатъчно родителско внимание, любов, лично пространство или някакъв друг дефицит. Как тази потребност може да бъде задоволена във вашите условия на живот? Какво друго можете да предложите на детето си?

Най-вероятно това са доста изпълними задачи: да бъдете по-емоционално достъпни, когато общувате с детето си или да уважавате личните му граници.

5.Научете детето на безопасно използване.

Правилата за онлайн безопасност и разбирането например за въздействието на екраните върху човешката физиология, ще помогнат за намаляване на безпокойството ви. Ще трябва да разберете яркостта на екрана, размера и разстоянието от него. Научете детето си на времеви график. Обяснете му спокойно, без да го плашите, каква информация не трябва да се публикува в интернет, как да общувате с непознати и т.н. В интернет има множество видеа за това.

6.Използвайте заедно.

Игрите, които детето играе и компютърните умения могат да станат теми на разговор. Например, проявявали ли сте интерес какви игри играе детето, какви персонажи избира, какво обича да прави, какви задачи да решава и с какво да се справя? Може би такава дискусия ще ви сближи и по-доброто разбиране на интересите на детето ще хвърли светлина върху това какво е то. Това може да намали безпокойството ви и да подобри взаимното разбиране. Само интересът трябва да е искрен.

7.Разберете очакванията си към детето.

Има вероятност по този начин детето да управлява свободното си време, на което има право. Какво бихте искали то да направи вместо това? С какво друго би се занимавало?  Практически всеки родител трябва да се изправи пред реалността, че детето ще се различава от вътрешните му представи на някакво идеално дете. Винаги има неща, които родителят би искал да види в детето си, но реалността е друга.

8.Знайте кога да биете тревога.

Става дума за състоянието на компютърна зависимост. Ето няколко признака, при откриването на които трябва да се консултирате със специалист:

-постоянни натрапчиви мисли за времето пред компютъра;

-детето не разполага с други начини да изпита радост и да получава удоволствие от живота;

-почти е невъзможно да прекъсне заниманията си, дори когато наистина има нужда;

-раздразнение, тревожност, повишена възбудимост и избухливост, ако няма възможност да седне пред компютъра в близко бъдеще;

-забелязвате, че заради компютъра детето не осъзнава своите физиологичните си потребности, недоспиване.

Разбира се, всеки конкретен случай трябва да бъде внимателно проучен.

Магическата формула 80:20, за да почисти детето стаята си  

В живота на детето се случват толкова много интересни неща: нови открития, увлечения, творчество, приятелство, а сред тийнейджърите и влюбване. Това не изключва трудности: проблеми с обучението, загуба на любима играчка, разочарование ... И тук се появяват родителите със своите претенции за почистване на стаята, което както се оказва в живота наистина необходимо. Родителите стават все по-раздразнени от безкрайният „хаос“; детето все повече се отдалечава от родителите си.

Преди да разгледаме проблема с почистването, е важно да подчертаем две важни причини за проблема.

Защо детето не почиства?

Първият случай е по-сериозен, защото изисква сериозна психологическа намеса. Такъв е случаят, когато детето не почиства стаята си в следствие на негови вътрешно-личностни проблеми. Такова дете като правило, има проблеми с училищната успеваемост, избухливо е или прекалено затворено. Ако му кажете да се погрижи за стаята си, като правило то ще изпълни молбата, но скоро разсеяността и загрижеността за проблемите ще върнат стаята в предишното състояние. В този случай безпорядъка е само симптом и е необходимо да се решават по-глобални проблеми, чийто корен се крие в семейните отношения като цяло.

Вторият случай е относително безобиден и по-често срещан. Детето се чувства комфортно, развива се добре, общува с връстниците си, но щом се стигне до исканията на родителите, веднага започват протести. За този модел на поведение специалистите предлагат да се избере по-удобен способ на поведение.

Нека да разгледаме най-очевидните варианти.

Личен пример

Ако родителите сами почистват „от време на време“ стаята му, тогава не може да се очаква идеална дисциплина от детето. Най-вероятно ще трябва да започнете от себе си – със своя режим, със своя порядък (може би не само у дома, но и в работата) и със своята силна воля.

Спокойствие и само спокойствие

Заплахите, мъмренето, викането и още повече физическото наказание определено са излишни. Това не само няма да помогне, но ще създаде невероятно огромна пропаст между вас и вашето любимо дете. Детето може дори да последва примера и от страх от наказание да възстанови реда, но по-късно ще бъде много трудно да възстановите доверието в отношенията. Изпускането на нерви означава, че сте безпомощни пред възникналия проблем. Спомнете си кой е възрастният тук. Погледнете на ситуацията от позицията на уравновесен възрастен и веднага ще видите последователност, строгост без склонност към морално или физическо насилие.

Изяжте слона парче по парче

Понякога самото дете е шокирано от бъркотията, която е причинило. Само мисълта, че трябва да подреди всичко, предизвиква шок, веднага настъпва умора и задачата изглежда неизпълнима. Разделете задачата на няколко малки стъпки. Например, първо нека просто да събере играчките и след това да си почине, или само да оправи леглото, или единствено да премахне всички последствия от някаква творческа дейност. Може би това ще е достатъчно. Важното е да се намери минимума, който детето може да изпълни наведнъж. В идеалния случай в детската стая трябва да има точно толкова играчки, колкото детето може да подреди.

Уловете момента

Силна конфронтация може да възникне, когато детето не е в настроение. Това е особено вярно при общуването с тийнейджър. Ако видите, че детето е наистина уморено или че е много разстроено от нещо, по-добре изчакайте известно време. Призивът за почистване в този момент може да формира устойчива протестна програма, която няма да бъде лесно отменена по-късно. Уловете момента, когато детето е готово за диалог, има ресурс и чувства в себе си сили да действа.

Награди и наказания

На етапа на начална училищна възраст е желателно детето да има собствени джобни пари. Поддържането на чистота в стаята може да бъде поощрено с допълнителна парична награда (или малки непланирани покупки). Като наказание можете да използвате лишаване от телефона и компютъра, докато почистването приключи. Тук трябва да бъдете неотстъпчиви и последователни. Много родители, заплашват да отнемат телефона, но в крайна сметка никога не прибягват до тази мярка, което закрепва протеста на детето.

Тези съвети чудесно подхождат практически за всяко дете. Ако ги използвате редовно и не приемате бъркотията като обида, те работят добре. Има обаче и по-малко очевидни, но не по-малко ефективни решения.

Би било хубаво, ако винаги можете да управлявате поведението на детето и да го насочвате в посоката, която е най-удобна и правилна. Но, за съжаление, не винаги е лесно. Понякога трябва да промените и своето поведение.

Магическа формула: 80:20

Често се случва така, че предизвикването на гняв у родителите е единственият начин за да проявите силни чувства и да се съсредоточите върху самото дете. Това, разбира се, не означава, че родителите не обичат детето. Просто не показват обичта си така, както трябва и пропускат факта, че детето има потребност да получи вниманието на значимите за него възрастни. И тук на помощ идва идеалната схема 80-20 – 80% от времето правите нещо заедно (рисувате, играете, четете и т.н.), останалите 20% подреждате нещата заедно. В същото време е важно да започнете почистването заедно и да оставите довършването на детето. Не забравяйте, че всяко лошо поведение при децата може да бъде излекувано с любов. Отговорете си честно: готови ли сте да посветите поне час от времето си само на детето, на неговите желания, на неговите хобита и на нищо друго? Ако не, това е причина да се свържете със специалист и да разберете какво точно ви спира по пътя един към друг.

Парадокс. Трябва ли да заставяте детето си да чисти?

Изненадващо е, но много силен ефект предизвиква разрешението да не се почиства стаята. Това е особено терапевтично в отношенията с тийнейджър. Ако детето ви има собствена стая (или поне собствен кът), позволете му да бъде собственик на тази стая. Не е изключено неговият безпорядък да се явява символично маркиране и защита на личните му граници. Веднага щом разбере, че вече не нападате, изисквате или давате заповеди, то ще се почувства по-спокойно и силите, изразходвани за протест, ще бъдат насочени в правилната посока. Тук важното е не просто да създадете илюзията, че ви е все едно, а наистина вътре в себе си да сте наясно, че позволявате на детето си да бъде господар на своята територия, като бъде дарено с правомощия. Оторизирането с права, най-често влияят положително, като предизвикват у детето чувство за отговорност.

Какво НЕ трябва да правите:

1.Откажете се от силови методи: заплахите, мъмренето, викането.

2.Не приемете безпорядъка като лична обида. Дори протестът да е лично към вас, това не означава, че трябва да избухне война между вас и детето ви.

3.Не оскърбявайте и не поставяйте етикет. „Ти си мърляч“,  не са думите, които ще помогнат за решаването на проблема.

4.Не сравнявайте с други деца. Всяко дете е уникално. Ако синът на съседа или дъщерята на брат ви са чистолюбиви, това нищо не означава.

5.Не прехвърляйте „стрелите“ към половинката си заради бъркотията в стаята на детето. Търсенето на виновен е абсурдно и по правило е следствие от други проблеми в съпружеския живот.

6.Не предсказвайте тъжно бъдеще – ако детето ви не почисти стаята си днес, въобще не означава, че в бъдеще ще живее в безпорядък. Може би си струва да се доверите на неговия характер и личностните му черти, и да видите някои от творческите моменти в живота му. Развийте своето творческо мислене. Тогава, дори ако детето няма да бъде спретнато в бъдеще, добре развитото творческо мислене ще му позволи да намери добра работа и да наеме човек, който да поддържа ред в домът му.

Мръсните номера на нарцисистите, социопатите и психопатите за манипулация

(д-р Робърт Д. Хеър[1])

Деструктивните хора – носители на злокачествен нарцисизъм, психопатия и антисоциални черти, често демонстрират неадекватно поведение в отношенията, в резултат на което експлоатират, унижават и обиждат своите партньори, семейство и приятели.

Те използват много отвличащи маневри, предназначени да дезинформират жертвата и да прехвърлят отговорността за случващото се върху нея. Тези прийоми се използват от нарцистични индивиди, за да избегнат поемането на отговорност за своите действия.

В този текст са представени две дузини мръсни номера, с които неадекватните хора унижават другите и затварят устата им. Всички те са прийоми за манипулация и особено често се срещат в семейните взаимоотношения.

1.Газлайтинг (Gaslighting)

Газлайтинг е манипулативен прийом, който най-лесно се илюстрира със следните типични фрази: „Не беше така“, „Въобразяваш си го“ и „Ти луд ли си?“

Газлайтинг е може би един от най-коварните прийоми за манипулиране, защото е насочен към изкривяване и подкопаване на вашето усещане за реалност; това разяжда способността ви да се доверявате и в резултат на това започвате да се съмнявате в основателността на вашите оплаквания за оскърбления и лошо отношение.

Когато нарцисист, социопат или психопат използва тези тактики срещу вас, вие автоматично заемате тяхната страна, за да разрешите произтичащия когнитивен дисонанс. В душата ви се борят две непримирими реакции: или той греши, или собствените ми чувства. Манипулаторът ще се опита да ви убеди, че първото е напълно изключено, а последното е чистата истина, показваща вашата неадекватност.

За да устоите успешно на газлайтинг, е много важно да намерите опора в собствената си реалност: понякога е достатъчно да запишете какво се случва в дневник, да го разкажете на приятели или да споделите с група за подкрепа. Ценността на външната подкрепа е, че може да ви помогне да излезете от изкривената реалност на манипулатора и да видите нещата сами.

2.Проекция

Един сигурен признак за деструктивност е, когато човек хронично не желае да види собствените си недостатъци и използва всичко по силите си, за да избегне отговорността за тях. Това се нарича проекция.

Проекцията е защитен механизъм, използван за изместване на отговорността за нечии негативни черти на характера и поведението, като ги приписва на друг. Така манипулаторът избягва да признае своята вина и отговорност за последствията.

Докато всички ние участваме в проекция до известна степен, клиничният специалист по нарцистично разстройство д-р Мартинез-Леви отбелязва, че за нарцисистите проекцията често се превръща във форма на психологическо насилие.

Вместо да признаят собствените си недостатъци, грешки и нарушения, нарцисистите и социопатите избират да припишат собствените си пороци на нищо неподозиращите жертви по възможно най-неприятния и жесток начин.

Вместо да признаят, че биха могли да се грижат за себе си, те избират да внушат чувство на срам или вина на жертвите си, като ги направят отговорни за своето поведение. По този начин нарцисистът кара другите да изпитват същия горчив срам, който той изпитва към себе си.

Например, патологичният лъжец може да обвини партньора си в лъжа; нуждаеща се съпруга може да нарече съпруга си „лепка“ в опит да го накара да изглежда зависим; лошият служител може да нарече шефа неефективен, за да избегне правдивия и открит разговор за собствената си трудова дейност.

Самовлюбените садисти обичат да играят на „обвиняваща игра“. Целите на играта: те печелят, вие губите –  резултатът е, че вие ​​или целият свят сте виновни за всичко, което им се случва. Така че трябва да подхранвате крехкото им его, а в замяна сте тласкани в море от несигурност и самокритика.

Решение? Не „проектирайте“ собствените си чувства на състрадание или емпатия върху деструктивния човек и не поемайте техните токсични проекции върху себе си. Както пише експертът по манипулация д-р Джордж Саймън в книгата си „В овча кожа“ (2010), проектирането на собствената съвест и ценностна система върху другите може да насърчи по-нататъшна експлоатация. Най-уязвими в това отношение са чувствителните, състрадателните и хората с ограничен житейски опит.

Нарцисистите в най-крайния вариант на спектъра са склонни да бъдат напълно незаинтересовани от саморефлексия и промяна. Важно е да прекъснете всички отношения и връзки с деструктивни хора възможно най-бързо, за да разчитате на собствената си реалност и да започнете да цените себе си. Не сте длъжни да живеете в помийната яма на чуждата дисфункционалност.

3.Адски безсмислен разговор

Ако се надявате на внимателно и съдържателно общуване с деструктивна личност, ще бъдете разочаровани: вместо внимателен събеседник ще получите епична мозъчна блокада.

Нарцисистите и социопатите използват потока на съзнанието, разговорът в кръг, персонализирането, проекцията и газлайтинг, за да ви разконцентрират и объркат, когато не сте съгласни или ги оспорвате.

Това се прави, за да ви дискредитира, разсее и разстрои, да ви отклони от основната тема и да ви накара да се чувствате виновни, че сте жив човек с истински мисли и чувства, които се осмеляват да се различават от техните собствени. В техните очи целият проблем е вашето съществуване.

Необходими са само десет минути спор с нарцисист и вече ще се чудите как изобщо сте се забъркали в това. Вие просто само не сте се съгласили с нелепото му твърдение, че небето е червено и сега цялото ви детство, семейство, приятели, кариера и начин на живот са омесени с мръсотия. Това е така, защото вашето несъгласие противоречи на фалшивото му убеждение, че той е всемогъщ и всезнаещ, което води до това, което се нарича нарцистична травма.

Запомнете: деструктивните хора не спорят с вас, те всъщност спорят със себе си, вие сте просто съучастник в дълъг, изтощителен монолог. Те обичат драмата и живеят за нея. Опитвайки се да измислите аргументи, за да опровергаете нелепите им твърдения, само хвърляте още дърва в огъня.

Не хранете нарцисистите – по-скоро хранете себе си с разбирането, че проблемът не сте вие, а тяхното оскърбително поведение. Прекратете общуването веднага щом почувствате първите признаци на нарцисизъм и прекарайте това време в нещо приятно.

4.Обобщения и голословни твърдения

Нарцисистите не винаги могат да се похвалят с изключителна интелигентност – много от тях изобщо не са свикнали да мислят. Вместо да отделят време за да разберат различните гледни точки, те правят обобщения въз основа на това, което казвате, игнорирайки нюансите на вашия аргумент и опитите ви да вземете предвид различни мнения.

А още по-лесно е да ви сложат някакъв етикет – това автоматично отрича стойността на всяко ваше твърдение.

В по-широк мащаб обобщенията и голословните твърдения често се използват за обезценяване на явления, които не се вписват в безпочвените социални предразсъдъци, шаблони и стереотипи; те се използват и за поддържане на статуквото.

По този начин един аспект на проблема се раздухва толкова много, че сериозният разговор става невъзможен. Например, когато популярни фигури са обвинени в изнасилване, мнозина бързат да извикат, че подобни обвинения са неверни. И въпреки че има фалшиви обвинения, те все още са доста редки и в дадения случай действията на един човек се приписват на мнозинството, докато конкретното обвинение се игнорира.

Тези ежедневни микроагресии са типични за деструктивните взаимоотношения. Например, казвате на нарцисист, че поведението му е неприемливо и в отговор той веднага прави неоснователно изявление за вашата свръхчувствителност или обобщение като: „Винаги си недоволен от всичко“ или „Ти никога не си доволен“, вместо да обърне внимание на реално възникналия проблем.

Да, понякога може да сте прекалено чувствителни – но също толкова вероятно е вашият насилник да е безчувствен през повечето време.

Придържайте се към истината и се опитвайте да се противопоставяте на неоснователните обобщения, защото те са просто форма на напълно нелогично черно-бяло мислене. Зад деструктивните хора, които изхвърлят неоснователни обобщения, не стои цялото богатство на човешкия опит, а само техният собствен ограничен опит, съчетан с повишено чувство за собствено достойнство.

5.Умишлено изопачаване на вашите мисли и чувства до пълен абсурд

В ръцете на нарцисист или социопат вашите различия в мненията, напълно оправдани емоции и реални преживявания се превръщат в недостатъци на характера и доказателство за вашата ирационалност.

Нарцисистите измислят всякакви небивалици, перифразирайки това, което казвате, за да направят позицията ви да изглежда абсурдна или неприемлива. Например, да речем, че казвате на деструктивен приятел, че не харесвате начина, по който говори с вас. В отговор той изкривява думите ви: „О, ти си самото съвършенство?“ или „Значи според теб, аз съм лош?“ – въпреки че просто сте изразили чувствата си. Това им дава възможност да обезсилят правото ви да имате мисли и емоции за тяхното неподходящо поведение и ви насажда вина, когато се опитвате да поставите граници.

Това често срещано отвличане е когнитивно изкривяване и е наречено „четене на мисли“. Деструктивните хора вярват, че познават вашите мисли и чувства. Те редовно правят прибързани заключения въз основа на собствените си реакции, вместо да ви изслушат внимателно.

Те действат в съответствие със собствените си илюзии и погрешни схващания, и никога не се извиняват за вредата, която причиняват в резултат на това. Големи майстори са да поставят думи в устата на други хора, те се превръщат в носители на напълно абсурдни намерения и мнения.

Те ви обвиняват, че ги мислите за неадекватни още преди да сте направили забележка за поведението им, а това също е форма на проактивна защита.

Най-добрият начин да поставите ясна граница с такъв човек е просто да кажете „Не съм казал това“, а ако той продължава да ви обвинява в неща, които не сте направили или казали, прекратете разговора, Докато един деструктивен човек има способността да прехвърля вината и да отклонява разговора от собственото си поведение, той ще продължи да внушава у вас чувство на срам, че се осмелявате да му противоречите за нещо.

6.Заяждания и промяна на правилата на играта

Разликата между градивната и деструктивната критика е липсата на лични нападки и непостижими стандарти. Тези така наречени „критици“ нямат никакво желание да ви помогнат да станете по-добър човек – те просто обичат да намират грешки, да ви унижават и да ви направят изкупителна жертва.

Самовлюбените нарцисисти и социопати прибягват до софизъм, наречен „смяна на правилата на играта“, за да гарантират, че имат всички основания да бъдат постоянно недоволни от вас, дори след като сте предоставили всички видове доказателства в подкрепа на аргумента си или сте приели всички възможни мерки за да удовлетворите искането им, те ви представят ново искане или искат повече доказателства.

Например, ако имате успешна кариера, нарцисистът ще ви упрекне защо все още не сте мултимилионер; ако сте удовлетворили потребността му да бъде дундуркан денонощно, сега той ще поиска да докажете, че можете да бъдете „независим“.

Правилата на играта постоянно ще се променят и често могат дори да си противоречат; единствената цел на тази игра е да ви застави да търсите вниманието и одобрението на нарцисиста.

Като постоянно вдигат летвата на очакванията или напълно ги заменят с нови, деструктивните манипулатори могат да внушат всепроникващо чувство за безполезност и постоянен страх от неадекватност. Като подчертава един незначителен епизод или една грешка, която сте направили, и я преувеличава, нарцисистът ще ви принуждава да забравите за собствените си силни страни и вместо това да се тревожите за своите слабости или недостатъци през цялото време.

Това ще ви принуди да мислите за нови очаквания, които сега ще трябва да ги калибрирате в по-висок ранг, а това ще ви накара буквално да „излезете от кожата си“, за да удовлетворите всяко негово искане, но в крайна сметка ще се окаже, че той все още се държи зле с вас.

Не се заблуждавайте при заяждане или промяна на правилата на играта – без да обръща внимание на всичките ви опити да потвърдите, че сте прави или да удовлетворите исканията му, знайте, че той изобщо не е воден от желанието да ви разбере. Той е воден от желанието да внуши у вас усещането, че трябва непрекъснато да се стремите да спечелите неговото одобрение. Ценете и одобрявайте себе си. Знайте, че вие ​​сте цялостен човек и не трябва постоянно да се чувствате неблагодарни или недостойни.

7.Смяна на темата за избягване на отговорност

Тази маневра се нарича Синдром „А какво за мен?“ Това е буквално отстъпление от обсъжданата тема, за да се пренасочи вниманието към нещо съвсем друго. Нарцисистите не искат да обсъждат въпроса за личната си отговорност, затова насочват разговора в желаната от тях посока. Например, ако се оплаквате, че той не прекарва достатъчно време с децата, той ще ви напомни за грешката, която вие направихте преди седем години. Тази маневра не познава времева или тематична рамка и често започва с думите: „А когато ти...“

На обществено ниво тези прийоми се използват, за да се провалят дискусиите, които поставят под съмнение статуквото. Например, разговор за правата на мъжете, например, може да бъде провален, ако някой от участниците повдигне въпроса за друг наболял проблем, отклонявайки вниманието на всички от първоначалния спор.

Както отбелязва Тара Мос, автор на книгата "Speaking Out: A 21st Century Handbook for Women and Girls", „проблемите трябва да бъдат специфични, за да бъдат разгледани и адресирани правилно – това не означава, че темите, повдигнати по пътя, не са важни, а просто означава, че за всяка тема има свое време и контекст“.

Не се разсейвайте, ако някой се опитва да промени понятията или темата, а използвайте метода „развалената грамофонна плоча“ – продължете упорито да повтаряте фактите, без да се отклонявате от темата. Преместете стрелките назад, кажете: „Не говоря за това сега. Хайде да не се отклоняваме“ Ако това не помогне, спрете разговора и насочете енергията си в по-полезно русло – например намерете събеседник, с когото да говорите, който не е заседнал на нивото на умствено развитие на тригодишно малко дете.

8.Скрити и явни заплахи

Нарцисите и другите деструктивни личности изпитват силен дискомфорт, когато вярата им, че целият свят им е длъжен, измамно чувство за превъзходство или колосалното им самолюбие се поставят под съмнение от някой. Склонни са да повдигат необосновани изисквания към другите и в същото време да ви накажат, че не отговаряте на техните непостижими очаквания.

Вместо да се справят зряло с различията и да търсят компромис, те се опитват да ви лишат от правото на собствено мнение, стремят се да ви приучат да се страхувате от последствията на всяко несъгласие с тях или несъобразяване с техните искания. Те отговарят на всяко несъгласие с ултиматум; стандартната им реакция е „Направи това, иначе аз ще направя онова“.

Ако в отговор на вашите опити да обозначите граница или да изразите различно мнение, чуете заповеден тон и заплахи, било то завоалирани намеци или подробни обещания за наказание, това е сигурен знак, че пред вас е човек, който е сигурен, че всички са му длъжници и той никога няма да се съгласи на компромис. Приемете сериозно заплахите и покажете на нарцисиста, че не се шегувате – при възможност съобщете и на съответните институции.

9.Оскърбления

Нарцисистите превантивно раздуват от мухата слон, когато усетят и най-малката заплаха за чувството си за превъзходство. В съзнанието си само те винаги са прави и всеки, който се осмели да каже обратното, им нанася нарцистична травма, отключваща нарцистичната им ярост.

Според д-р Марк Гулстън нарцистичната ярост не е резултат от ниско самочувствие, а по-скоро вяра в собствената непогрешимост и измамно чувство за превъзходство.

В най-нишите представители от този тип (нискофункционалните нарцисисти), нарцистичният гняв приема формата на обиди, когато те не успяват да повлияят по друг начин на вашето мнение или емоции. Оскърбленията са прост и бърз способ да унижи и осмее вашите умствени способности, външен вид или поведение, като същевременно ви отнемат правото да бъдете личности със собствено мнение.

Оскърбленията също могат да се използват и за критикуване на вашите убеждения, мнения и идеи. Една обоснована гледна точка или убедително опровержение може внезапно да  стане „смешно“ или „идиотско“ в ръцете на нарцисист или социопат, който се чувства уязвим, но не може нищо да възрази по същество.

Неспособен да намери сили да атакува вашия аргумент, нарцисистът атакува вас самите, опитвайки се по всякакъв възможен начин да подкопае авторитета ви и да постави под съмнение умствените ви способности. Как да постъпите ли? Веднага щом в ход бъдат пуснати оскърбления,  е необходимо да прекъснете по-нататъшното общуване и недвусмислено да заявите, че не възнамерявате да търпите това.

Не приемайте тази вербална атака лично: разберете, че те прибягват към оскърбления, защото не знаят друг начин да изразят мнението си.

10.„Дресировка“

Деструктивните хора ви приучват да асоциирате своите силни страни, таланти и щастливи спомени с насилие, страдание, разочарование и неуважение. За тази цел те небрежно правят унизителни изявления за вашите качества и свойства, на които самите те някога са се възхищавали, а също така саботират вашите цели, съсипват вашите празници, ваканции и почивки.

Те дори могат да ви изолират от приятелите и семейството и да ви направят финансово зависими от тях. Вие, като кучетата на Павлов, по същество сте „дресирани“, което ви кара да се страхувате да правите всичко, което някога е правило живота ви пълноценен.

Нарцисистите, социопатите, психопатите и други деструктивни личности правят това, за да насочат цялото внимание към себе си и върху това, как можете да задоволите техните потребности. Ако някакъв външен фактор може да им попречи да контролират цялостно и напълно живота ви, те се стремят да го унищожат. Те изпитват нужда да са в светлината на прожекторите през цялото време. На етапа на идеализация някога вие сте били центърът на света за нарцисиста, а сега той трябва да стане център на вашия свят.

Освен това, нарцисистите са патологично ревниви по природа и не могат да понасят мисълта за нещо, което би могло дори малко да ви защити от тяхното влияние. За тях вашето щастие представлява всичко, което не им е достъпно в тяхното емоционално безплодно съществуване.

В крайна сметка, ако откриете, че можете да получите уважение, любов и подкрепа от някой, който не е деструктор, тогава какво ще ви попречи да скъсате с него? В ръцете на деструктивен човек „дресировката“ е ефективен начин да ви накара да вървите на пръсти и винаги да спирате на половината път към мечтите си.

11.Клевета и преследване

Когато деструктивните личности не могат да контролират как възприемате себе си, те започват да контролират как другите ви възприемат. Тогава те поемат ролята на мъченик, правейки вас деструктивен.

Клеветите и сплетните са превантивна атака, предназначена да унищожи репутацията и да опетни името ви, така че да нямате подкрепа, в случай, че решите да прекратите отношенията и да напуснете деструктивния си партньор. Може дори да преследват и тормозят вас или ваши познати, уж за да ви „разобличат“. Такова „разобличаване“ е само способ да скрият своето собственото деструктивно поведение, проектирайки го върху вас.  

Понякога сплетните настройват и ожесточават един срещу друг двама или дори цели групи хора. Жертвата, намираща се в деструктивни отношения с нарцисист често не знае какво се говори за нея, докато отношенията с деструктура продължават, но обикновено цялата истина излиза наяве, когато тези отношения се разрушат.

Деструктивните хора ще сплетничат зад гърба ви (а също и в лицето ви), ще разказват небивалици и всевъзможни гадости за вас на вашите или на своите близките, ще разпространяват слухове, които ви представят като агресор, а тях като жертва и ще ви приписват точно такива действия, в които ги обвинявате и от чийто оповестяване те най-много се страхуват.  

Освен това, те методично, скрито и умишлено ще ви обиждат, за да могат след това да използват вашите реакции като доказателство, че те са „жертвата“ във вашите отношения. Най-добрият начин да противодействате на клеветата е винаги да се контролирате и да се придържате към фактите. Това е особено вярно за силно конфликтни разводи с нарцисисти, които умишлено ще ви провокират, за да могат след това да използват вашите реакции срещу вас.

Ако е възможно, документирайте всякакви форми на тормоз, сплашване и оскърбление (включително онлайн) и се опитайте да общувате с нарцисиста само чрез адвокат. Ако говорим за тормоз и сплашване, трябва да се свържете с правоприлагащите органи. Препоръчително е да намерите адвокат, който е запознат с нарцистичното разстройство на личността. Вашата честност и искреност ще говорят сами за себе си, когато маската на нарцисиста започне да се изплъзва.

12.Обикновена бомбардировка и обезценяване

Деструктивните хора ви водят през етап на идеализиране, докато не хванете стръвта и не започнете приятелски или романтична отношения с тях. Тогава те ще започват да ви обезценяват, изразявайки презрение към всичко, което ги е привлякло към вас.

Друг типичен случай е, когато деструктивен човек ви издигне на пиедестал и започне агресивно да обезценява и унижава някой друг, който заплашва чувството му за превъзходство.

Нарцисистите правят това през цялото време: те винаги ругаят своите бивши пред новите си партньори и с течение на времето започват да се отнасят към новите със същото пренебрежение. В крайна сметка всеки партньор на нарцисист ще изпита същото като предишните.

В такива отношения неизбежно ще се превърнете в поредната бивша, която той ще очерни по същия начин пред следващата си приятелка. Просто още не го знаете. Така че не забравяйте за метода на любовното бомбардиране, ако поведението на партньора ви с другите е в пълен контраст със сладникавото лигавене, което проявява в отношенията си с вас.

Както съветва инструкторът по личностен ръст Уенди Пауъл, добър начин да се справите с любовното бомбардиране от някой, когото намирате за потенциално деструктивен, е да не бързате.

Имайте предвид, че начинът, по който човек говори за другите, може да предскаже как един ден ще се отнасят към вас.

13.Превантивна отбрана

Когато някой категорично подчертае, че е „добро момче“ или „добро момиче“, като веднага започва да ви казва, че трябва „да му се доверите“ или неочаквано ви уверява в своята честност – тогава бъдете внимателни.

Деструктивните и склонните към насилие личности преувеличават своята способност да бъдат мили и състрадателни. Те често ще ви казват, че трябва да им се „доверите“, без предварително създадена солидна основа за такова доверие.

Те могат умело да се „маскират“, като представят високо ниво на съчувствие и съпреживяване в началото на отношенията ви, само за да разкрият по-късно истинската си самоличност. Когато цикълът на насилие достигне етапа на обезценяване, маската започва да се изплъзва и виждате истинската им същност: ужасно студени, безчувствени и пренебрежителни.

Истински добрите хора рядко имат нужда постоянно да се хвалят с положителните си качества – те излъчват топлина, вместо да говорят за това и знаят, че действията са много по-важни от думите. Те знаят, че доверието и уважението са двупосочна улица, която изисква реципрочност, а не постоянно внушение.

За да се противопоставите на превантивната отбрана, помислете защо човек подчертава своите добри качества. Защото мисли, че му нямате доверие или защото знаете, че не заслужава доверие? Не съдете по празните думи, а по делата; действията са тези, които ще ви кажат дали човекът пред вас е този, за когото се представя.

14.Триангулация

Позоваването на мнение, гледна точка или заплахата от привличане на външен човек в динамиката на общуване се нарича „триангулация“. Много разпространен прийом за утвърждаване правотата на деструктивния индивид и обезценяване реакциите на неговата жертва. Триангулацията често води до любовни триъгълници, в които вие ще се чувствате беззащитни и неуравновесени.

Нарцисистите обожават да триангулират партньора си с непознати, колеги, бивши съпрузи, приятели и дори членове на семейството, за да предизвикат ревност и несигурност у тях. Те също така използват мненията на другите, за да потвърдят своята гледна точка.

Тази маневра има за цел да отклони вниманието ви от психологическо насилие и да представи нарцисиста в положителен образ на популярна, желана личност. Освен това вие ще започвате да се съмнявате в себе си: „тъй като Мери е съгласна с Том, то се оказва, че аз не съм права?“ Всъщност нарцисистите с удоволствие ще ви „преразказват“ всякакви гадости, които другите уж са казали за вас, въпреки че самите те казват лоши неща зад гърба ви.

За да противодействате на триангулацията, не забравяйте, че с когото и да ви триангулира нарцисистът, този човек също триангулира вашите отношенията с нарцисиста. По същество нарцисистът ръководи всички роли. Отговорете му със собствената „триангулация“– намерете подкрепата на третата страна извън неговия контрол и не забравяйте, че вашата позиция също има ценност.

15.Примамване и преструване на невинни

Деструктивните личности създават фалшиво чувство за безопасност, за да им е по-лесно да демонстрират своята жестокост. След като такъв човек ви въвлече в безсмислена, случайна кавга, тя бързо ще прерасне в разправия, защото той не познава чувството на уважение.

Дребното несъгласие може да бъде примамка и дори ако в началото се въздържате в границите на учтивостта, бързо ще разберете, че нарцисистът е воден от злонамерено желание да ви унижи.

След като са ви „примамили“ с наглед невинен коментар, маскиран като рационален аргумент, те започват да си играят с вас. Запомнете: нарцисистите знаят вашите слабости, неприятните фрази, които подриват вашата самоувереност и болезнените теми, които отварят стари рани и те ще използват това знание в своите схеми, за да ви провокират.

След като погълнете цялата стръв, нарцисистът ще се успокои и невинно ще ви попита дали сте „добре“, уверявайки, че той „не е искал“ да разстрои душата ви. Тази престорена невинност ще ви изненада и ще ви принуди да вярвате, че той наистина не е искал да ви нарани, докато не започне да се случва толкова често, че вече не можете да отричате неговата очевидна злонамереност.

Препоръчително е веднага да разберете кога се опитва да ви примами, за да спрете общуването възможно най-скоро. Обичайните техники за примамване включват провокативни заявления, обидни обвинения или неоснователни обобщения.

Доверете се на интуицията си – ако дадена фраза ви се стори някак „неправилна“ и това чувство не изчезва дори след като събеседникът я разтълкува, може би това е сигнал, че трябва да отделите време, за да разберете ситуацията преди да реагирате.

16.Проверка на границите и тактика на прахосмукачката

Нарцисистите, социопатите и други деструктивни личности постоянно проверяват вашите граници, за да видят кои от тях могат да бъдат нарушени. Колкото повече нарушения могат да направят безнаказано, толкова по-далеч ще стигнат.

Ето защо оцелелите от емоционално и физическо насилие често ще се сблъскват с още по-голямо насилие, когато решат да се върнат при своите насилници.

Насилниците често прибягват до „тактиката на прахосмукачката“, като засмукват обратно жертвите си със сладки обещания, фалшиви разкаяния и празни думи за това как ще се променят, само за да ги подложат на повече малтретиране.

В болното съзнание на насилника тази проверка на границите служи като наказание за опитите да се съпротивлявате на насилието, както и за връщането към него. Когато нарцисистът се опитва да започне всичко „от нула“ укрепете границите си, вместо да отстъпвате от тях.

Запомнете: манипулаторите не реагират на емпатия и състрадание. Те реагират само на последствията.

17.Агресивни убождания, маскирани като шеги

Скритите нарциси обичат да ви казват лоши неща. Те ги представят за „просто шеги“, сякаш си запазват правото да правят отвратителни коментари, като същевременно запазват невинно спокойствие. Но щом се опитате да се възмущавате и се ядосвате на грубите, неприятни забележки, те ще ви обвинят в липса на чувство за хумор. Това е много разпространен прийом на словесно насилие.

Манипулаторът се издава чрез презрителна усмивка и садистичен блясък в очите – като хищник, който си играе с плячка, той изпитва удоволствие от факта, че може да ви обиди безнаказано. Това е просто шега, нали?

Това е начин да ви внуши, че оскърбленията му са просто шега, начин да пренасочите разговора от неговата жестокост към вашата предполагаема свръхчувствителност. В такива случаи е важно да отстоявате позициите си и да дадете ясно да се разбере, че няма да търпите подобно отношение.

Когато обърнете внимание на манипулатора, той лесно може да прибегне до газлайтинг, но вие продължете да защитавате позицията си, че поведението му е неприемливо и ако това не помогне, спрете да общувате с него.

18.Снизходителен сарказъм и покровителствен тон

Подценяването и унижението на другите е силната страна на деструктивния човек, а тонът на гласа е само един от многото инструменти в неговия арсенал. Правенето на саркастични забележки един към друг може да бъде забавно, когато е взаимно, но нарцисистът прибягва до сарказъм единствено като начин за манипулация и унижение. И ако това ви обижда, значи сте „прекалено чувствителни“.

Няма значение, че самият той избухва всеки път, когато някой се осмели да критикува напомпаното му его. Когато постоянно ви третират като дете и ви предизвикват с всяко ваше изказване, вие развивате естествени опасения да изразявате чувствата си без страх от порицание.

Този вид автоцензура спестява на насилника усилия да ви затваря устата, защото вие сами го правите.

Когато се сблъскате със снизходително поведение или покровителствен тон, заявете го твърдо и ясно. Не заслужавате да ви говорят като на дете и със сигурност не е нужно да мълчите, за да угодите на нечии илюзии за величие.

19.Упрек

„Не те ли е срам!“ – любима фраза на деструктивните хора. Въпреки че може да се чуе от напълно нормални хора, в устата на нарцисистите и психопатите срамът е ефективен метод за борба с всякакви възгледи и действия, които застрашават тяхната неделима власт.

Използва се и за унищожаване и отричане на чувството за собствено достойнство на жертвата – ако жертвата се осмели да се гордее с нещо, тогава внушаването на срам у нея за това конкретно качество или постижение може да понижи нейното самочувствие и да удуши цялата гордост в корен.

Нарцисите, социопатите и психопатите обичат да използват вашите рани срещу вас; може дори да ви накарат да се срамувате от нараняването или насилието, което сте претърпели, причинявайки ви допълнителна психологическа травма.

Преживявали ли сте насилие като дете? Нарцисистът или социопатът ще ви накара да се почувствате така, сякаш по някакъв начин го заслужавате или ще се похвали със собственото си щастливо детство, за да ви накара да се почувствате неадекватни и нищожни.

Какъв по-добър начин да ви обидят от чопленето на стари рани? Подобно на лекар но в обратна посока, деструктивният човек ще се стреми да задълбочи раната ви, вместо да я излекува.

Ако подозирате, че си имате работа с деструктивен човек, опитайте се да скриете уязвимостта или дългогодишните си психологически травми от него. Докато не докаже, че може да му се има доверие, не трябва да му давате информация, която по-късно може да бъде използвана срещу вас.

20.Контрол

Най-важното е, че деструктивните хора се стремят да ви контролират по всякакъв начин. Те ви изолират, управляват вашите финанси и социални кръгове, и контролират всеки аспект от живота ви. Но най-мощният инструмент в техния арсенал е да играят с чувствата ви.

Ето защо нарцисистите и социопатите създават конфликтни ситуации изневиделица, само за да ви накарат да се чувствате неуверени и нестабилни. Затова постоянно спорят за дреболии и се ядосват от най-малки поводи.

Ето защо те се оттеглят емоционално и след това отново бързат да ви идеализират, щом почувстват, че губят контрол. Ето защо те се колебаят между истинската и фалшивата си същност, и вие никога не ще се чувствате психологически сигурни, защото не можете да разберете какъв всъщност е вашият партньор.

Колкото повече власт има над емоциите ви, толкова по-трудно ще ви бъде да се доверите на чувствата си и да признаете, че сте жертва на психологическо насилие. Като научите за манипулативните техники и как те подкопават вашата самоувереност, можете да разберете срещу какво се изправяте и поне да се опитате да възвърнете контрола върху собствения си живот, и да стоите далеч от деструктивните хора.

Източник: „Лишенные совести. Пугающий мир психопатов“, 2007

[1] Д-р Робърт Д. Хеър - доктор, професор по психология в Университета на Британска Колумбия, се счита за един от водещите световни експерти по психопатия. Той съставя списъка за проверка на психопатията, който бързо се превръща в стандарт за изследователи и клиницисти по целия свят. Д-р Хеър е посветил две книги и множество статии на темата за психопатията.

Психопатите в бизнеса и политиката (Джеймс Кетсмайърс[1])

В днешно време за психопатите пише всеки, който не го мързи. Почти всички използват този термин. Все пак трябва да е ясно, че думата „психопат“ се използва в ежедневието за обозначаване на човек, който извършва жестоки или безсъвестни, от гледна точка на говорещия действия, a научният термин „психопат“, който означава човек с много специфични поведенчески отклонения и набор от патологични личностни черти, са две различни неща.

Какво е психопатия?

Психопатията се счита за подвид на асоциално разстройство на личността. Характеризира се с пренебрегване на социалните норми, незачитане на авторитети и правила, неспособност за спазване на установения режим в ежедневието, висока импулсивност, патологична лъжливост, неспособност за формиране на емоционални привързаност, липса на емпатия и чувство на вина, и враждебно отношение към другите.

Интересното обаче е, изследванията показват, че не всички хора, диагностицирани с асоциално разстройство на личността са психопати. Освен това, не всички психопати отговарят на клиничните критерии за такова личностно разстройство. Защо?

Три разлики между психопатия и асоциално поведение.

1.Обкръжаваща среда

Психопатията е доста рядко явление. Според различни оценки броят на психопатите варира от 1 до 2% от населението на планетата. Те не са равномерно разпределени. Най-голям брой от тях се срещат в криминалната среда – около 25% от общия брой на престъпниците. Втората област с най-голяма плътност на психопатите е големият бизнес, вкл. в политическите среди, чиято цел без да премълчаване е власт, а властта за психопатите не е нищо друго освен бизнес и пари.  Там те са горе-долу толкова, колкото и в криминалната сфера. Психопатите растат в различни семейства – както с добри, така и с ниски доходи. Както при нормални родители, така и при токсични.

Асоциалното разстройство на личността е по-често и се среща най-често в криминална среда, и в онези сегменти от населението, които живеят на или под прага на бедността. Тези, които или са израснали в дисфункциониращи семейства, където родителите са злоупотребявали с алкохол и/или наркотици, или сами страдат от такава зависимост, те също са изложени на риск.

Приблизително 95% от психопатите са мъже. Женската психопатия е рядка и е доста различна от мъжката психопатия. Разпределението на асоциалното разстройство на личността между половете е приблизително 60 към 40.

2.Социализация

Въпреки външното сходство, между психопатията и асоциалното разстройство на личността има разлики, а самата психопатия има няколко разновидности.

Най-широко разпространени са т. нар. престъпни психопати, за които всеки знае, защото сред тях има много известни серийни убийци и насилници. Например Теодор Бънди[2], който в живота си, между другото, изобщо не е бил закоравял престъпник, какъвто би бил човек с асоциално разстройство на личността, а идеално интегриран човек в обществото.

По-малко известни са „корпоративните“ психопати. Те са пълна противоположност на своите „престъпни” събратя: прекрасно социализирани, добре образовани, с отлична кариера и маниери, никога не са нарушавали закона, имат семейство и деца. На никой около тях дори не му хрумва, че с тях нещо не е наред с тях.

Същността и на едните и на другите е абсолютно една и съща: те не се интересуват от другите хора, лесно нарушават или заобикалят правила и закони, не страдат от угризения на съвестта, отличават се със склонност към риск и лесно прибягват до насилие, ако това им донесе това, което искат и какво им е необходимо.

3.Първопричини

Асоциалното разстройство на личността често се провокира или от особеностите на възпитанието или от средата, в която детето расте, или от хормонален дисбаланс в мозъка, който може да бъде наследствен.

Психопатията може да бъде вродена, обикновено наследствена в този случай (определени участъци на главния мозък първоначално, без хормонален дисбаланс или каквото и да е увреждане, функционират или се развиват по различен начин, отколкото би трябвало) и придобита (детето расте в дисфункциониращо семейство, където насилието е основен начин за общуване помежду им). Последното често се нарича социопатия, тъй като такива деца изпитват огромни проблеми с интеграцията в обществото, поради липсата на необходимите умения и често тръгват по криминален път, който ги води в затвора.

Как се диагностицира психопатията?

Тази диагноза се поставя, ако човек постоянно проявява девиантно, от гледна точка на социалните норми поведение и пренебрегва моралните норми, като при това няма проблеми с интелигентността или контрола на импулсите.

Едно от най-ранните наименования на психопатията като психично разстройство е терминът морална лудост, който описва много добре нейната същност. Такъв човек няма нито морално-етичен комплекс, нито емоционална интелигентност, нито способност да изпитва широка гама от чувства и емоции.

Моите желания са моят компас, а моралът е за всички останали.

Психопатът е машина, насочена към задоволяване на собствените си потребности и се ръководи единствено от своя интелект, а интелигентността, както при всеки човек (не само на психопатите), може да бъде както висока, така и ниска.

Колкото по-висока е интелигентността на един психопат, толкова по-добре той се адаптира към живота в обществото. Такива хора се наричат ​​високофункционални.

Колкото по-нисък е интелектът, толкова по-лошо е адаптиран към живота в обществото. Такива хора се наричат ​​нискофункционални.

Каква е разликата между тях? Колкото по-високофункциониращ е психопатът, толкова по-малко забележимо е, че той всъщност е напълно различен от хората около него. Психопатичните черти не изчезват никъде, те просто не се забелязват лесно, защото са добре скрити зад способността да се играят необходимите социални роли. Често никой (освен професионалистите, които се специализират в изучаването или работата с това заболяване), не е в състояние да разграничи високофункционалния психопат от нормален човек по поведение.

Оттук идва второто общоприето име, дадено на психопатите: социални хамелеони.

„Корпоративните“ психопати – кои са те?

„Корпоративните“ психопати се отличават с това, че са големи майстори в смяната на маските и адаптирането към средата, докато криминалните нямат такова умение. Те не умеят, поради възпитанието, което са получили. Ако детето-психопат расте в нормално семейство, в процеса на израстване то, както всички деца по света, копира родителите си и чрез това се научава да функционира адекватно в обществото – без да нарушава законите, без да убива никого, без да възприема света като конгломерат от неговите врагове, които уж искат да го унищожат.

Това обаче не променя природата на такова дете. Все още си остава машина, за която имат значение само „искам“ и „Аз“. Благодарение на това такива хора се чувстват страхотно в бизнес и политическите среди. Това е среда, която по правило осигурява благоприятни условия на психопатите да се преборят, да постигнат своето, да манипулират, контролират, потискат и използват властта за свои интереси. Тук те могат да правят добри пари и постоянно да получават „ваксина срещу скуката“ под формата на непредсказуемостта на глобалната икономика и бизнеса като цяло.

Как може да се установи дали работите с „корпоративен“ психопат?

По-голямата част от „корпоративните“ психопати остават официално недиагностицирани, защото никога нямат желание или причина да отидат на психиатър за документално доказателство на своето различие от нормалните хора.

Въпреки това, психопатията се разпознава отлично не само с помощта на специализирани тестове, но и с помощта на въпросника „Голямата петорка“ (Big Five). Той измерва нивата на откритост към опита, добросъвестност, дружелюбност, екстравертност и невротизъм. Какво означава всеки от тези фактори?

Откритост към нов опит е желанието за научаване на нови неща, творчеството, въображението, любопитството и способността да се възприема живота в цялото му многообразие.

Добросъвестността е способността да се контролираш, да поддържаш самодисциплина и да се държиш в съответствие със социалните правила.

Дружелюбие е способността да се установяват и поддържат отношения с другите хора, да се оценяват индивидуалните различия и да се възприемат хората като съюзници, а не като врагове.

Екстраверсията е вродена външна ориентация, фокус върху света, интерес към случващото се наоколо, жажда за приключения и хора.

Невротизмът е склонност към преживяване на негативни емоции като гняв, тревожност или разочарование и устойчивост на стрес, създаден от външни условия.

Типичният резултат от теста на Голямата петорка за психопат е изключително нисък (понякога необичайно нисък) невротизъм, добросъвестност, дружелюбие и често необичайно висок показател на екстравертност.

Такива резултати се дължат на факта, че психопатите не изпитват особено силни емоции и са принудени да ги компенсират с риск, екстремни ситуации и постоянна комуникация с другите.

Тези хора са изключително стабилни емоционално, трудно могат да бъдат разстроени или ядосани, трогнати или наистина наранени. Те са спокойни като боа и безчувствени като бетонна стена. Нищо изобщо не ги тревожи или разстройва. Чувстват се добре сред хаоса и с лекота вземат най-трудните решения, независимо под какъв натиск са. Тяхната устойчивост на стрес е извън класациите.

Психопатите не бързат да подкрепят някого в трудни моменти и като цяло не се отличават с човеколюбие. Това са пресметливи, хладнокръвни личности, користни и безпринципни. Те не се втурват да помагат на другите, не виждат голяма трагедия в смъртта на любимото си куче и лесно се отървават от тези, които вече не са им нужни. Те се ръководят единствено от своите потребности и интереси.

Трябва да се отбележи, че когато се тестват, високофункционалните психопати са склонни да показват резултати, които не се различават особено от резултатите на нормалните хора.

Резултатите ясно показват прекрасна социализация, т.е. умение да бъдат при равни условия сред нормалните хора в обществото и в същото време устойчиво проявяват най-типичните симптоми на вродена психопатия.

4.Митове и реалност

Настоящата популярност на психопатията до голяма степен не е от полза за нормалните хора, защото същият набор от стереотипи, силно подсилени от филми или книги, се предават от ръка на ръка. Например, Декстър Морган[3] се смята за почти образец на психопат, въпреки факта, че психопатията в него е само външна кожа. Всъщност този образ е отражение на това, как авторът на книгите разбира това заболяване, без самият той да е психопат.

Други екранни „психопати“ само експлоатират клиширания демоничен образ и често представят обикновеното психиатрично безумие като психопатия. Хората, страдащи от това заболяване, не са нито безумни, нито обсебени от идеи, те са с разсъдък и трезв възглед към света. Те са морално, но не и интелектуално безумни.

Най-точният образ на психопат в световната литература е д-р Ханибал Лектър[4]. Това е класически високофункционален психопат, който може да се нарече „корпоративен“, въпреки че по професия е психиатър. Умен, хитър до невъзможност, отличен актьор, голям естет, талантлив манипулатор, който знае как да се слее с тълпата и да не излага на показ личните си недостатъци. В същото време той е жесток, безмилостен, абсолютно „пуст“ емоционално, страстно заиграващ се с хората, сякаш всички те са негови марионетки. Паралелно с това той е в състояние да се отнася добре с тези, които харесва или тези, които се държат любезно с него. Той перфектно контролира своята психопатия и я освобождава само когато е наистина необходимо. Например, в случая на бягство от клетката, в която се намира, убивайки всички пазачи. Ето защо Лектър не можа да бъде идентифициран и заловен толкова дълго, въпреки че най-добрите умове на ФБР го преследват.

С други думи, можете да обозначите човек, който изглежда като чудовище, като „психопат“, но на практика всичко да е съвсем различно. Психопатите са онези хубави хора, които не се различават от вас, докато изведнъж не намерят „кървава коса върху камък“ и не започнат силен психологически натиск или експлоатация без никаква жалост, както и появата на внезапно безразличие към другите ,и изхвърлянето им от живота като използвани вещи.

5.Психопати в бизнеса и политиката

Да се работи съвместно с психопати е трудно и не е за всеки. Кариеристите и трудохолиците се разбират доста добре с тях. Първите са също толкова амбициозни и безпринципни, че „стъпват върху хората“ по пътя към целта си, особено ако тя е с възможност за кариерно израстване или пък плетат интриги зад гърба на колегите си. Вторите работят със същата обсебваща отдаденост и никога не се изключват от работния процес, дори нощем в съня си.

Много често висшето ръководство или обича психопатите, или ги гледа като на някакво необходимо зло, защото никой освен тях не знае как да принуди хората да правят това, което се изисква, и по какъвто и да е начин. Понякога това е добър начин или да се спаси бизнес от крах, или да се изведе на ново ниво на развитие.

Психопатите като собственици и ръководители на компании са нож с две остриета.

От една страна, компания под ръководството на такъв човек е малко вероятно да се срине изведнъж, тъй като той добре  разбира законите на правенето на бизнес, перфектно усеща променящите се ветрове, не се страхува да поема рискове и да взема двусмислени решения, и никога не мисли за текущия ден, а в перспектива. Той винаги има готов сложен, многоетапен план. Освен това, психопатът е достатъчно психологически силен, за да извади компанията от бездната. Той знае как да постави хората на правилните позиции и да ги мотивира за да работят както трябва.

От друга страна, психопатът е изключително взискателен, глух към исканията и въобще не е склонен да подобри живота на служителите си. Лесно ще уволни и няма да плати дължимото. Той може да принуди служителите да работят извънредно, защото има нужда от това. Често използва или страхове, който внушава, като средство за контрол, или психологически натиск с такава сила, че малцина могат да му издържат: способен е да „разцепи диамант“ със своята твърдост, както и да пречупи и смаже човек до непоправимо състояние.

6.Портрет на психопат[5]

Мъж, 45 години. Ръководител на собствена малка европейска фирма, а в миналото – един от съоснователите и директорите на голяма компания.

Личен живот

Роден в глуха провинция, той се издига през 90-те години. Женен, едно дете. Спрямо съпругата си е в демонстративно подчинена, примирена позиция, тих и сговорчив, но я върти както си иска. Той я обича, никога не й противоречи, винаги се вслушва в нейните думи. За съпругата си той естествено е най-добрият човек на света. В същото време той не обича жена си – има куп любовници и всичко това не е нищо повече от игра. Психопатите често са добри семейни мъже в очите на обществото и близките. Съпругите са шокирани, когато разберат с какво странично се занимават съпрузите им.

Психопатите са невероятни в актьорската игра. Например, Теодор Бънди е едновременно сериен убиец и ухажва една жена в продължение на години, убеждавайки я във всеобщата си любов – чисто заради спортен интерес. Няма приятели, общува само със семейството. Не поддържа връзка с родителите си.

Образование – средно, никога не е учил в университет, ерудиция – под средната.

Характер – затворен.

Поведение с бизнес-партньори и служители

Стил на поведение - „Аз съм мачо“ –  с габарити като мечка, но със среден ръст, външен вид на типичен бизнесмен-първеню. Наличието на пари така и не го е облагородява ни най-малко. Служителите се страхуват от шефа си, защото неговият стандартен маниер на общуване с тях е да ги гледа свирепо или да ги сплашва.

Доскоро правеше бизнес със съдружник –  бизнес-партньор жена. С нея управляваха обща фирма. Само че това партньорство беше само на хартия. На практика тя отговаряше за бизнеса, а нашият герой правеше всичко възможно, за да демонстрира на другите, че той наистина е шефът.

В същото време тя често се опитваше да го използва като щит при трудни сделки и преговори или в ситуации, в които я клеветят. Той обаче дори не правеше формални опити да я защити наистина. Когато тя проявяваше към него претенции, той местеше стрелките така, че винаги тя да е виновна. Той й крещеше и правеше всичко, за да я смаже под себе си, защото тя беше просто „глупава жена“, а тук командваше той.

Нещата стигнаха дотам, че общата фирма се раздели на две. И тогава той отново не пропусна целта си: започна да принуждава служителите на нейната фирма да изпълняват неговите инструкции, защото той е по-голям шеф от нея. При всеки скандал довеждаше жената до сълзи и отчаяние, а след това известно време не говореше с нея, за да почувства колко е виновна и първо тя да дойде да се извини. Самият той никога не беше молил за прошка. На партньорката му често й се налагаше да вика съпругата му, с надежда да повлияе и ситуацията да бъде решена.

Когато се опитваха публично да очернят партньорката му, той не казваше нито дума. Когато тя директно го молеше да се намеси, той не си правеше труда да го направи, а казваше, че ситуацията не струва пукната пара.

Отговорите на сложни бизнес-писма се пишеха от партньорката му, тъй като той самият не знаеше как да се разбира с хората и в ситуации, когато е необходимо да покаже психологическа гъвкавост, той се държеше като слон в магазин за порцелан, стъпвайки на пръстите на всички и без да разбира какво прави.

Проявяваше уважение само към онези (изключително мъже), които смяташе за по-силни или по-умни от себе си. Говореше с един и същи тон и практически не променяше изражението на лицето си. В работата си беше строг шеф и носеше тази маска всеки ден. Колкото повече служителите се страхуваха от него, по-точно от внезапния му изблик на гняв и викове, толкова по-малко го тормозеха с опити да влязат в комуникация с него (т.е. не беше нужно да се прави на нормален общителен човек, който се тревожи за проблемите на другите хора ) и толкова по-малко на някой му минаваше през ума да иска да го избута от трона, върху който той сам се постави. Въпреки че в действителност той седеше много нестабилно на кралското си място и в пряка битка за него, той най-вероятно щеше да го загуби, особено ако врагът се окаже по-умен по отношение на интелигентността и не се страхува от него.

Героят не е беше достатъчно образован, поради което се чувстваше много неудобно. Опитваше се да учи и да се развива, но не можеше да „скочи над главата си“. По тази причина той се криеше зад маската на строг шеф, който знае всичко по-добре от всеки друг и е в състояние да реши всеки проблем, въпреки че на практика други го правеха. В края на краищата той е шефът и не е работа на господаря да си цапа ръцете и да прави нещо лично.

Случи му се да влезе в отношения с жена, която имаше хистерично разстройство на личността. За него това беше много позорно: тя започна да се опитва да го манипулира чрез женската си красота и с помощта на лудории, типични за хистероидите, и тогава той просто избяга, неспособен да се защити. Героят не беше в състояние да покаже други истински емоции, освен гняв.

Когато бившият му бизнес партньор плачеше пред него заради грубите му думи, на него не му пукаше, дори му беше скучно. Да отреагира на емоциите на другите по човешки, той можеще само, ако се напъне да си спомни поведението на жена си в подобна ситуация: тя все пак имаше емоции. Начинът, по който тя реагираше на нещо, е начинът, по който той реагираше в тези ситуации. Можеше дори да се каже, че я копира, защото самият той не притежаваше емоционална интелигентност и не можеше да се държи, както изисква ситуацията.

Всички бизнес партньори по един или друг начин се разкараха и напуснаха нашият герой и по-често това ставаше не по най-добрия начин. Неговото понятие за партньорство не включваше подкрепа, взаимопомощ, съдействие, необходимост да се отчитат интересите на другите, справедливо разделение на власта, равен принос в управлението на компанията, най-обикновеното човешко взаимно уважение и способност за преговори. Той можеше да действа само грубо, само със сила.

Последната му бизнес партньорка го напусна, защото си позволи да прояви мъжки интерес към нея и я изкара виновна за това. Сякаш той е жертва на факта, че тя е толкова красива и прекрасна. Поне това беше нейната версия. В действителност, трябва да се мисли в посока, че героят просто използва ситуацията, за да се раздели с тази жената, защото тя беше започнала да търси правата си, изисквайки равно разделение на доходите и отговорностите, а той не искаше да споделя, всичко го устройваше.

Раздялата се случи по много красноречив начин: той й даде достатъчно недвусмислени намеци, след това се скара с нея и замина в командировка, при което изобщо не отговаряше на обажданията й и напълно я игнорираше. Така той остави жената да изживее ситуацията и да търси изход от нея, като й беше дал избор – да продължи да го търпи или да поеме по своя път. Решение под формата на промяна на ситуацията за по-равностойно партньорство по принцип не се предвиждаше. В резултат на това тя се изнесе от общия офис, отвори нова фирма, оставяйки на него старата с изградени връзки и всички приходи, които получават заедно.

Мнение в очите на другите

Всеки от тези, които се занимават с него и са принудени да общуват, ще има своя собствена версия.

Подчинените смятат шефа си за много твърд и взискателен човек, с когото е невъзможно да се постигне споразумение. И също така непредсказуем – ужасните му изблици на гняв не могат да бъдат предвидени.

Бившият бизнес партньор го смята за ненадежден, защото много често се е провалял в различни ситуации, когато е можел да помогне, нечестен е и не спазва задълженията си като партньор.

Моето мнение като човек, който се занимаваше с него по делови въпроси, но в същото време не работи нито с него, нито за него: героят жадува да изглежда значим за мнозина, но изобщо не забелязва как се заблуждава. Иска да има определена тежест, но му липсва увереност в себе си. Той „пропада“ силно психологически, когато срещне някой, който не се страхува от него, и доста лесно се поддава на по-умела и обмислена манипулация от неговата.

Моето мнение като психолог: типичен нискофункционален психопат. Той е намерил топло място за себе си в бизнеса, но не може да „скочи над главата“, защото не е интелектуално способен да учи и да се развива. Не притежава психологическа гъвкавост, фини манипулационни умения, хитрост, способност за адаптиране към ситуации и хора, висока самооценка и нарцисизъм, които са характерни за високофункционалните психопати. В същото време той е безпринципен и безмилостен, за да постигне целта си на всяка цена, включително и по начина, по който се отнася към хората като към вещи. А това, как примитивно той им лази по нервите в същото време, няма значение за него.

Диагноза – нискофункционална психопатия.

7.Как психопатите контролират хората

Психопатите имат много лидерски стилове. Най-често те са два: агресивен и авторитарен и са ясно изразени.

Агресивен стил – Този стил е характерен за слабофункциониращите психопати. Те не са достатъчно развити за изкусно манипулиране на хората, затова предпочитат грубата сила. Това не е непременно нападение в най-чист вид.

Такъв психопат може:

-просто да крещи на служителите, да хвърлят предмети или документи, когато не е в добро настроение;

-открито да заплашва – уволнява, намалява заплати, разпространява слухове, че лицето никога няма да си намери друга работа, събира всякакви уличаващи доказателства и постоянно обещава да ги използва в случая;

-прибягва до мълчаливо игнориране, което кара жертвата да се чувства така, сякаш е виновна по някакъв начин;

-намира недостатъци в дреболии, така че човек да се страхува да диша свободно;

-звъни и изисква да се направи нещо веднага, заплащва с физическо насилие, компрометиране и съд;

Авторитарен стил – Този стил е по-характерен за високофункционалните психопати. Те рядко се държат като откровени копелета. Предпочитат фини, внимателно изчислени ужилвания и хитри капани.

Такъв психопат може да:

-използва ласкателства – например, той (шефът) изрича похвала и жертвата е готова да излезете извън кожата си, за да му угоди; със същият трик той ви казва добра дума или внезапно увеличава заплатата на жертвата;

-включва жертвата в живота си (много опасен манипулативен трик) – той споделят с жертвата някои лични дребни скърби или проблеми, в условия на демонстрация на близост и доверие;  жертвата дори не забелязвате как започва да тича за да резреши тези проблеми;

-постоянно изрича коментари като „браво, но може и по-добре“, а жертвата като хрътка тича в кръг след недостижимия механичен заек на съвършенството;

-дава приятелски съвет –  например, „Ако ви беше хрумнало да го направите по този начин, резултатът щеше да е съвсем различен“. При това жертвата започва да се чувства като пълен идиот, че не се е досетила, не е разбрала и следващия път ще тича до шефа си, за да го попитате за съвет: какво да направите в тази или онази ситуация.

И двата стила имат една и съща цел – контрол. По един или друг начин се постига.

Има, разбира се, и вторични ползи за хората с такава аномалия. Всички психопати са садисти. Някои хора обичат да се страхуват от тях. На други им харесва да ги мамят. Трети изпитват тръпка от факта, че няма да направят и крачка без неговото мнение. Вариантите са много, но винаги има едно нещо – мотивът. По някаква причина те или танцуват по нервите ви, или си играят с вас като кукла, но мотивацията им е една и съща – да изпитат неописуемо удоволствие от това, което дори понякога открито демонстрират – „Аз стоя над теб, глупако!“, „Трябва да си знаеш мястото – ти си лузър !“

Правила за поведение с шеф психопат

С психопат в качеството на ръководител, не можете да направите нищо – железен факт. Освен това психопатията не се лекува с никакви средства: нито терапия, нито лекарства, нито процедури, нито хоспитализация, нито превъзпитание.

Можете да направите нещо за себе си. Например, потърсете психологическа терапия, за да разрешите травмите си и да разберете защо е толкова лесно за вашия шеф да ви манипулира толкова безсрамно. Или се научете да устоявате на манипулация. Как? Отново в терапията с помощта на психолог или сами, след като сте прочели огромен брой книги, написани от професионалисти, с конкретни примери и упражнения за практикуване на необходимите умения.

Можете също така да приемете няколко прости правила за общуване с всеки психопат.

Пет „Не“

1.Не ядосвайте психопатите. Особеност на тази болест е, че тя няма спирачките, които удържат нормалните хора да убият или осакатят друг човек. Разярен психопат ще ви счупи ръката или ще ви смаже главата със стол, без да му мигне окото. Но това не означава, че човек трябва да се страхува от него, когато е ядосан. „Спокойно, само спокойно!. Не влизайте в никакви дискусии, мълчете и бъдете търпеливи. Оставете го да беснее. Колкото по-малко масло наливате в огъня му с вашия страх, извинения или възражения, толкова по-бързо той ще се успокои за облекчение на всички.

2. Не се опитвайте да играете психологическа игра на „котка и мишка“. Никога няма да успеете при равни условия. Психопатът винаги ще спечели. Още в началото,  по пътя и от движение той или ще ви въвлече в тази игра, така че по-късно да не се измъкнете без външна помощ, или (което е по-лошо) самият той ще бъде толкова пленен от процеса, че няма да се отървете от него по-късно, дори и да се откажете. Романтичните партньори на психопатите постоянно попадат в такива истории и завършват изключително тъжно.

3.Не се страхувайте от психопати. Страхът не е най-добрият ви спътник и съветник. Психопатите не са демони, не летят нощем и не пият кръвта на невинни бебета. Те нямат никакви свръхестествени способности. Психопатите не знаят как да четат мисли, те не правят рентгенова снимка на чантата ви и заплахите не винаги са това, което наистина биха направили. Вие не сте толкова важни за тях, че да изразходват много енергия и време, за да съсипят живота ви. А психологическото насилие не винаги се превръща във физическо насилие. Нищо няма да ви направят, успокойте се!

4.Приемете го като факт: психопатите са хора като вас, само с психиатрична диагноза. Това, разбира се, не може да служи като абсолютно оправдание на тяхното поведение. Те сами са избрали да бъдат гадове. Това е тяхно право и не е ваша работа. Не приемайте лично странностите на такива хора, не сте направили нищо, за да се отнасят така към вас. Психопатите се държат по този начин просто защото това са характеристиките на болестта. Спете спокойно, за нищо не сте виновни каквото и да говорят. Това е просто манипулация. Никой не може да принуди никого да бъде звяр, освен ако самият човек не иска да стане такъв.

5.Не очаквайте психопатите да разберат вашите проблеми или поведението на нормалните хора. Индивидите с това състояние функционират различно от другите хора; те не действат по същия начин като вас. Те не знаят през какво преминавате и няма смисъл да очаквате да съчувстват на мъката ви. На психопатите не им пука, това е тяхната същност. Не очаквайте внезапно да се опомнят и да започнат да проявяват чувства или нормални човешки реакции. За такива хора това е невъзможно. Те могат да излъжат само емоциите си.

Пет „Да“

1.Запомнете известната фраза „това е бизнес, нищо лично“. Най-добрият начин да се справите спокойно с психопат е да не се ангажирате емоционално. Това е просто работа. Той е просто шефът. Вие и той просто правите нещо общо заедно. Няма нужда да проектирате върху него образа на родител, приятел, съпруг, партньор или любимо плюшено мече. Не е нужно да се вглеждате в него. Той е просто колега. Сътрудничество на парична основа.

2.Познавайте правата си. И не само законни или посочени в трудовия договор. Говорим за правата ви като личност (те са записани в Женевската конвенция) и универсалните човешки права. Правото да се казва „Не“. Право на уважение към вас и вашето лично пространство, комфортни условия на труд, достойно заплащане и зачитане на личните граници. И не забравяйте да се научите да защитавате тези права. Ясно, спокойно, без да повишавате тон и да правите сцени.

3.Оставете работата си в офиса и не влачете нищо в личния си живот. Психопатите могат да бъдат изключително токсични, изпълвайки цялото офис-пространство, включително личното пространство с отрова – те не се съобразяват, че то принадлежи и на други хора. Има смисъл да работите с психолог, за да се научите да не събирате всичко на една купчина, а да го разделяте на различни неща. Не забравяйте за приятното общуване с нормални хора, които разбират вашите преживявания и реагират на проблемите точно както трябва да прави всеки нормален човек. Това създава необходимия и важен контраст, плюс това ще ви поддържа психологически.

4.Научете се да общувате и да работите с психопати. Възможно е. Основното е да не се забърквате с психопати в манипулативни игри. Те са отлични в контролирането на други хора чрез натиск за съжаление, ласкателство, внушаване на чувство за вина или страх за себе си. Ако сте имали властен баща, от когото сте се страхували или майка, която ви е карала да се чувствате виновни за всяко малко нещо, бъдете сигурни, че това ще бъде използвано срещу вас. Разберете: шефът не е превъплъщение на мама или татко. Вашата задача е да не му позволите да ви принуди да бъдете дете пред него, измъчвано от заяждания или давещо се във вина. Не давайте причина! Разделете работата и личния си живот. И спазвайте личните граници, когато общувате с такова ръководство. Научете се да подхождате към сътрудничество с психопат през призмата на „това е моя отговорност и това е негова, върша работата си възможно най-добре, но не нося отговорност за него“. По този начин можете да създадете ясна граница между вас и вашите отговорности; веднага ще забележите, когато започнете да се увличате по нещо, което не трябва или че сте въвлечен в него – случайно или нарочно.

5.Отчитайте факта – психопатите възприемат света и хората чрез ума си, защото нямат емоции. Ако сте умни и можете да водите разговор на сложни теми, то имате добри шансове да станете приятел с психопат. Колкото по-малко се обръщате към емоциите на такъв човек и колкото повече се фокусирате върху неговия интелект, толкова по-рядко ще имате проблеми и недоразумения. Със слабофункциониращите психопати може да се работи чрез ясни инструкции – „направи това и онова в този ред“. Лесно е да се преговаря с високофункционални хора, ако им предложите сделка, която е изгодна за тях. Не напразно тези хора заемат толкова високо място в бизнеса или политиката – те перфектно виждат ползата и знаят как да се наведат, за да я получат.

Резюме

-Дяволът не е толкова страшен, колкото го описват. Напразно създават на психопатите слава като чудовища в човешки образ.

-Напълно възможно е да се работи с психопати, но по различен начин от нормалните хора. Те не са по-лоши или по-добри от другите хора – просто са различни, „непознати“.

-Ако искате да се научите да си сътрудничите с психопат, това е възможно, въпреки че ще изисква значително осъзнатост, почтеност и голяма психологическа гъвкавост.

-Основното нещо е да спрете да се страхувате от тях. Там няма нищо особено страшно и дори хората без психопатични черти на личността могат да бъдат непредсказуеми и избухливи.

[1] Джеймс Кетсмайърс, съдебен психолог, преговарящ при кризи. Специализирал е социална и криминална психология, в частност: кризисни преговори, профилиране и психопатия (асоциално/дисоциално разстройство на личността). Изучавал съдебна медицина, съдебна психиатрия, съдебно-психиатрична експертиза, съдебна лингвистика, съдебна сексология,  военна психология, по-специално личностните черти на снайперистите и „военния“ посттравматичен стрес. Специализирал в сложни теми като депресия и различни психиатрични диагнози, посттравматично стресово разстройство и сексуално насилие. Сътрудничи на полицията при провеждане обучения на преговарящи. През последните 15 години е  психолог-консултант.

[2] Теодор Робърт (Тед) Бънди, роден като Теодор Робърт Коуел – американски сериен убиец, насилник, похитител и некрофил, активен през 70-те години.

[3] Декстър Морган е герой в поредица от книги на американския писател Джеф Линдзи.

[4] Ханибал Лектър е измислен герой, създаден от американския писател Томас Харис и включен в романи като „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и „Ханибал: Възходът“.

[5] Пример от практиката на автора.

Психосоциални особености на официалния брак и съжителството,

през погледа на системната психотерапия

По данни на НСИ, към 07.09.2021 г. в съжителство без брак живеят 324 591 (17.4%) от всички семейства в страната.  Семейните двойки с деца, живеещи в съжителство без брак, са 27.3% от всички семейни двойки с деца в страната. В градовете относителният дял на тези семейства е 26.0%, а в селата - 31.2%.

Много от спорните въпроси за преимуществата и недостатъците на официалния и фактическия брак  могат да бъдат проследени с помощта на идеите на системната психотерапия, като се изследват различията във взаимоотношенията на различни етапи от семейния жизнен цикъл.

Базова идея на системната психотерапия е, че семейството е социална система, т.е. комплекс от елементи и техните свойства, намиращи се в динамични връзки и отношения помежду си.

Брачният съюз (бракът) е юридически формализиран свободен и доброволен съюз на жена и мъж, насочен към създаване на семейство и пораждане на взаимни права и задължения. Основава се на чувство на любов, истинско приятелство и уважение към моралните принципи за изграждане на семейството.

Семейната система е група от хора, свързани с общо място на пребиваване, съвместно домакинство и най-важното – взаимоотношения. Семейна система може да се образува от мъж и жена без да регистрират брак. Такива връзки се определят от обществото с един от следните термини: конкубинат, извънбрачно семейство, съжителство, фактически брак, гостуващ брак, но хората, създаващи тази връзка, често наричат ​​себе си семейство. Всяка система трябва да премине през своя жизнен цикъл.

Жизненият цикъл на семейството е определена последователност от променящи се събития и етапи, през които преминава всяко семейство.

Статистиката показва, че при двойки, които са живели заедно преди регистриране на граждански брак, рискът от развод е много по-висок, отколкото при двойки, които не са живели заедно преди брака, отчасти това се обяснява с по-високото ниво на напрежение в отношенията, които се подкрепят от такъв психологически феномен като неопределеността.

Когато партньорите съжителстват, те развиват определени стереотипи, определен формат на отношения един към друг и много специфичен способ на взаимно възприемане, въз основа на който има подсъзнателен фактор на отношение към живота „тук и сега“, определена временност. При фактическия брак у човек отсъства или присъства недостатъчно  психологическо съвместно бъдеще, което се явява фактор за нарастване на скрито напрежение и чувство за непълноценност. Всички тези моменти могат да бъдат проследени на различни етапи от жизнения цикъл на семейството.

Етап на монада (самотата, самостоятелност).

Официален брак

Това е много важен етап за психологическото развитие на личността. Това е времето, в което настъпва отделяне от семейството и формиране на собствени житейски цели, и планове. Човек става независима личност, прилагаща правилата, научени в родителското семейство, тествайки и коригирайки тези правила на практика; започва да живеете отделно, напълно се осигурявате финансово, но най-важното е, че психологически се чувства отделен човек и разбира, че само той е отговорни за живота си. Личността влиза в предбрачни отношения и се подготвя за брак.

Какво се случва, ако човек прескочи (не реши задачите на етапа) етапа на монадата и влезе направо в брачни отношения? Тогава кавгите и конфликтите са основните спътници на този съюз. Ако партньорите не са се разделили успешно от родителското семейство, то в отношенията си, освен родителските ценности и вярвания, от които все още не са успели да се разделят, допускат и самите родители, т.е. единият или двамата продължават да държат отворена вратата към родителските си семейства и всеки формира т. нар. „вертикални коалиции“ с родителите си, насочена срещу другия партньор.

Съжителство. На този етап отношенията, които прерастват във фактически брак или съжителство, във външните си прояви не се различават от отношенията, водещи до последваща регистрация на брака. Въпреки, че вече може да съществуват разногласия на ниво негласни вътрешни правила във връзка с регистрацията.

Етап на диада

Започва от момента на съвместно съжителство или регистрация на брака. Ритуалът, който за някои да изглежда повърхностен, може да бъде важна граница между етапите. Този ритуал може да помогне на всеки член на семейството да направи преход към нови отношения помежду си. В много култури церемониите около раждането, настъпването на полова зрялост, брака и смъртта са свещени и неприкосновени, тъй като се считат за критични точки за стабилен живот.

Новите отношения са и етапът на първата криза, защото двама партньори трябва да се разберат как да живеят. В съвместния живот има две категории правила – външни и вътрешни. Външните правила са тези, които лесно се съгласуват – просто казано, това са правилата на домакинството. Вътрешните правила са тези, за които е трудно да се споразумеят. Те са свързани с нашите чувства, емоции и усещания.

Ако на етапа на монадата човек е успял да се научи да разпознава своите чувства и емоции и да говори за тях, партньорите ще могат да се споразумеят както за външни, така и за вътрешни правила. И кризата на диадата ще премине много лесно или може изобщо да не настъпи.

На първо място, съпрузите трябва да решат следните задачи:

-установяване оптимален баланс на близост/дистантност за тях;

-решаване на проблема с йерархията;

-решаване на проблема със сферите на отговорност;

-научаване да се преговаря по различни въпроси (от ценности до навици);

-решаване на сексуални проблеми (поради неопитност, различия във възпитанието, ниво на желания и др.);

-съпрузите могат да осъзнаят, че са различни и да се страхуват от различията помежду си, в резултат на което да загубят интимността, разбирана като еднаквост, и започват да се борят с различията с разни средства.

Първоначално, те просто се опитват да не ги забелязват. Много често младоженците избягват критики и спорове, защото искат да поддържат приятелска атмосфера в семейството и да не нараняват чувствата на другия. Постепенно тези скрити противоречия нарастват и съпрузите откриват, че са на ръба на кавга и по някаква причина лесно и силно се дразнят, когато реагират един на друг.

Друг начин за преодоляване на различията е откритата борба. Съпрузите могат открито да се опитат да подчинят партньора си или да го манипулират с помощта на слабост или болест.

Официален брак. Кавгите и конфликтите водят двойката до намиране на компромиси, тъй като тяхната задача е да изградят семейни отношения. Външните супервизори, ако двойката се обърне към тях (приятели, роднини), обикновено не се намесват, като подчертават, че самите съпрузи могат и трябва да разрешат ситуацията, тъй като те вече са семейство. „Съпругът и съпругата са един Сатана“, „Както се карат – така се и утешават.“

Съжителство. Неспазването на условията на съпружеското съглашение – дори ако те никога не са били известни на другата страна – води до чувство на объркване и измама, на негодувание и гняв. Тези емоции обаче често се потискат, тъй като се осъзнава крехкостта на съюза и се появява страх от разрушаване на връзката. Една двойка (или единият в двойката) обикновено приветства такова потискане на негативни емоции, назовавайки го грижовно отношение един към друг, умение да се цени другия и отсъствие на собственически тенденции по отношение на партньора.

При двойката все още има силно убеждение, че влюбените трябва да се разбират без думи, така че в началото такова неизпълнение на условията на съпружеския договор благосклонно се опрощава. Това важи особено за фактическия брак, където често се набляга специално на силата на чувствата, на които правилата и взаимните задължения само пречат.

При търсене подкрепа от референтна група може да не се получи положителната подкрепа, когато изслушат двойката. От тях можете да чуе: „Вие сте свободни хора“, „Защо ти трябва това?“, „Никой не те задържа, никой не те принуждава“

Семейни правила

Много хора считат, че регистрирайки брак, те са постигнали съгласие с партньора си. Всеки от младоженците тайно се надява, че „другата половина“ ще сподели неговите интереси и ще изпита същите чувства, но това се случва доста рядко. Практически този етап е първата криза, когато хората трябва да се договорят за правилата, по които ще се случи това. Има правила, които са лесни за съгласуване, но други са трудни за разработване: те трудно се осъзнават или „непосредствено“  са свързани със самооценката.

Официален брак. Когато разработват правила за семейно функциониране, младоженците могат да бъдат подпомогнати от общи социални идеи за семейните правила. Могат да бъдат привнесени представите на техните родителски семейства, избрани в този момент от живота като „правилни“. Те могат да бъдат причина за несъгласие, съгласие или намиране на компромис, но тези правила са много конкретни. За постигането на консенсус, семейството може да се опре на опита на предишни поколения.

Правилата могат да бъдат културно обусловени и след това да се споделят от много семейства и същевременно могат да са уникални за всяко отделно семейство.

Съжителство. Правилата, необходими за функционирането на семейството, се изработват бавно и по-аморфно. Доста бързо обаче се установяват правила по отношение на „забранените“ теми и въпроси-табу. Мисли се във формата: „Ние не говорим за това – например за регистриране на брак, чие фамилно име ще носи бъдещото дете, как ще се раздели придобитото заедно имущество и т.н. .." Двойките, живеещи в съжителство считат, че не бива сключват брачни договори, тъй като по този начин избягват разпоредби, които „намаляват остротата на чувствата“.

Неяснотата на правилата и нормите, тяхната противоречивост и негласност също представляват сериозна опасност за психичното здраве, способствайки за нарастване на тревожността, предизвикват объркване и водят до нестабилност на личността и семейството. Тъй като няма набор от правила за съжителство, обществото не може да налага никакви задължения, но и не може да помогне на двойката, предлагайки социално приемливи модели.

Двойката разработва правила, заимствайки ги от традициония брак, смятайки, че техният съюз се отличава само с това, че не е официално легализиран. Ефективно общуване, способно да защити човек от тревожността и самотата, е по-малко реалистично без установени ясни правила за двойката.

Много често за да се облекчи преходът към етапа на съжителство, се използват названия за партньора „съпруг“ или „съпруга“, тъй като няма аналози на наименования на ролите, различни от „съжители“, то тази форма се използва изключително рядко и по-често в иронична форма. Всеки път, произнасяйки „съпруг“ или „съпруга“, всеки партньор изпитва вътрешна съпротива, защото се чувства не като съпруг или съпруга, а само изпълнява ролята на съпруг или съпруга.

В резултат правилата, които е необходимо да бъдат разработени на този етап от отношенията, не са правила за семейство, а са правила за тези, които „играят“ на семейството. Семейните правила са взаимосвързани и в своята съвкупност съставляват система от взаимоотношения – стандарти за взаимодействие.

Официален брак. Стандартите за взаимодействие се развиват постепенно, включвайки предимно съгласувани съобщения, тъй като двойката има по-ясни правила и сфери на отговорност по отношение един спрямо друг. Има по-малко територия за недоверие, повече изговорени и съгласувани планове за бъдещето.

Съжителство. При този формат по подразбиране е подготвена почвата за несъгласувани съобщения, защото правилата на поведение не са добре дефинирани, частично са заимствани от традиционния брак, а отговорността към другия се основава на актуалните чувства. При съжителството съществува опасност от първите дни на взаимоотношенията да се развият патогенни стереотипи: принципът на двойния стандарт – „Ако всичко ни устройва, значи сме семейство, ако нещо не е наред - сме свободни хора“. В комуникацията може да се появи „двойно дъно“: ако напрежението, причинено от „неправилното“ поведение на партньора, е твърде високо, тогава партньорът може да откаже да продължи отношенията. Така в отношенията вместо развитие на умение за договаряне, може да се появи склонност към премълчаване. Освен това един от партньорите може да злоупотреби с това. Психологически съжителството обикновено представлява система за скрита манипулация на един партньор от друг (така че, ако човек каже, че за него няма значение дали да се ожени или не, тогава защо избира „да не се жени“?). Бъдещето не се обсъжда много, тъй като трябва да се избягват теми табу, например оформянето на собственост и др. В резултат на противоречиви стереотипи, когато съдържанието на въпроса и отговора се разминава с невербалния смисъл или предполага друга информация, тогава се натрупват напрежение, агресия и нарушения на соматичното и психичното здраве. Например въпросът: „Обичаш ли ме?“ винаги може да се прочете като „Кога ще се оженим?“ и отговорът „Да, обичам те“ може да се възприеме като уклончив и да не донесе радост.

Всяко семейство има параметри, които му дават сила и стабилност. Те се наричат ​​стабилизатори. Те действат като важни фактори за интеграция на семейството. Стабилизацията включва общо жилище, деца, общи материални и духовни ценности, традиции и ритуали, съвместни дейности и забавления, емоционални отношения между членовете на семейството и дори болести и проблеми.

Общото място на пребиваване в първите етапи от жизнения цикъл на семейството стабилизира семейната система, позволявайки й да изпълнява цялостно всички свои функции. Впоследствие въпросите за жилищната собственост могат да окажат значително влияние върху отношенията.

Ако жилището принадлежи еднакво на съпрузите, тогава и двамата най-вероятно ще се грижат, подобряват и увеличават площта за семейството. Ако жилищното пространство или част от него очевидно никога няма да принадлежи на съпруга, тогава е малко вероятно той (тя) да положи много усилия там, за да създаде уют. При отношения на съжителство този фактор може дори да стане дестабилизиращ. Например, начало на съжителство на територията на един от партньорите или върху съвместно наета под наем територия, или (рядко) съвместно закупена площ.

Традиции и ритуали

Те са важен фактор за стабилизиране на семейната система, опорен елемент, който я укрепва и редуцира тревожността сред нейните членове. Традициите и ритуалите правят семейството приятно предсказуемо и надеждно, а също така е възможност за проява и получаване на грижа и любов. Традициите и ритуалите на наказания и ограничения помагат за саморегулацията на всеки член на семейството.

Съжителство. Семействата с дефицит на традиции са склонни да бъдат разделени, а членовете им страдат от изолация и тревожност. Форматът съжителство започва с дискредитирането на брачния ритуал, което може да се дължи на протест срещу прекомерната ритуализация в родителските семейства или на обезценяване значимостта на ритуалите. Тази особеност се добавя към недостатъчното развитие на семейните правила и в крайна сметка може да доведе до дефицит на ритуали, което прави отношенията по-малко силни и устойчиви.

Принципно семейството се стабилизира от емоционални отношения, които на този етап могат да бъдат нарушени, степента на взаимно разбирателство да се снижи, тъй като има сблъсък на неизказани представи за това, какво трябва да бъде семейството и отклоненията в очакваното поведение на съпруга могат да се разглеждат като „Не ме обича!“ – това е най-значимият въпрос в този етап на брака.

Официален брак. При него е наличен общ фокус върху създаването на щастливо семейство, така че кавгите, конфликтите и последващите помирения помагат за договаряне, което на свой ред укрепва съюза.

Съжителство. FB. Емоционалните отношения се подкрепят чрез изучаване на навици, фокусирани върху поддържането на чувството на любов към партньора и неговото добро настроение. Но тази особеност често е характерна само за единия партньор. При тази ситуация отношенията веднага зациклят като пробни, с очакване по-нататък да се стигне до взаимност на чувствата един към друг. В този случай се предполага, че чувствата ще се запазят със същата интензивност и за същото дълго време или ще изчезнат веднага, което ще позволи раздяла по взаимно съгласие. Може да се кажем, че това е продължение на етапа на ухажване, чийто положителен аспект е, че основният акцент е върху контролиране на своето поведение, за да се закрепят отношенията.

Семейни граници

Всяка система има свои собствени граници, които определят нейната структура и съответно съдържанието на психодинамиката на семейния живот.

Външните граници са границите между семейството и социалната среда. Те се проявяват чрез факта, че хората се държат различно спрямо членовете на семейството и спрямо другите (външните).

Официален брак. Тъй като брачната церемония предполага, че на родителите също се вменяват роли: свекърва, тъст, тъща и свекър, то последните са принудени да ги играят лошо или добре в зависимост от собствените си представи. Развива се определена последователност от церемонии и взаимодействия, които може да не се харесат и приемат на младоженците, но които е по-лесно да се вземе предвид, тъй като са доста конкретни, при изграждането на граници с техните родителски семейства. Трудности възникват при патогенна (двойна) комуникация, при която вътрешния протест срещу брака на детето се прикрива от  външно демонстрирано приемане.

Съжителство. Тъй като двойката, която нарича себе си семейство, се възприема от другите просто като хора, които живеят заедно, границите на семейството се нарушават много по-често от други хора: продължава със същата интензивност или рязко се увеличава броя на приятелите на двойката, тъй като съвместният им живот често се разглежда като нова територия за срещи. От друга страна родителите са склонни по-безцеремонно да нарушават семейните граници на двойката, като изискват детето им да продължи да участва в живота на родителското семейство, считайки, че съвместното живеене не е семейство. Освен това, родителите могат да затворят собствените си семейни граници за единия от двойката, оставяйки ги отворени за своето детето, което неминуемо се отразява на отношенията. Това е условие са формирането на т. нар. „вертикални междупоколенчески коалиции“, които винаги са деструктивни, защото нарушават баланса на семейната структура. По този начин и без това сложният процес по изграждане на семейните граници става по-болезнен, в сравнение с официално призната съпружеска двойка.

Триаден етап (раждане на първо дете)

Официален брак. Бременността протича по-спокойно поради социалната сигурност на жената и нероденото дете. Разпределението на ролите протича на по-добър емоционален фон; родителските семейства се подготвят да станат законно баби и дядовци, предвкусвайки своята значимост за отглеждането на внуците. След раждането на детето настъпва преразпределение на роли, правила, стереотипи и семейни граници. В брачната двойка внезапно възниква нов триъгълник на майка и баща. Майката девет месеца влага себе си в ново „Аз“, но бащата е лишен от подобно биологично единство. Съпрузите на психологическо и социално ниво се опитват и правят всичко възможно да коригират тази ситуация на скрит „развод“.  Безусловното приемане, което майката получава от детето, се простира само в слаба степен върху бащата и въпросът кой с кого е съединен в този триъгълник непрекъснато тревожи новото единство, състоящо се от две поколения.

Жена, която отглежда дете, не може напълно да се реализира в обществото и следователно да осигури високо качество на живот за себе си и детето си, така че през този период тя може да разчита на съпруга си. Официалните роли, поети доброволно от нейния съпруг и бабите и дядовците й позволяват да разчита на помощ.

Тъй като вниманието на семейството е насочено към детето, мъжът често казва, че се чувства самотен, изоставен, необслужван, защото жената е заета или с бременността, или с детето си. На този етап от семейния жизнен цикъл изневярата е в своя пик. Изневярата в официалния брак се възприема по-болезнено, тъй като брачният ритуал се възприема като клетва за вярност, а изневярата се възприема като особено тежко предателство.

Съжителство. Бременността протича с повишен тревожен фон, тъй като това не винаги съответства на представите за свобода, които от двойката (или по-често един от двойката) е декларирала. Възникват проблеми, свързани с признаването на бащинството и избора на фамилно име на детето. По данни от изследвания, много двойки, които смятат процедурата за регистрация на брака само като формализиран акт, виждат раждането и отглеждането на детето си вече като официален брак. Биологичната триангулация, която е резултат от раждането на дете, предизвиква невероятно напрежение върху „ние“ в семейството. За бащата е по-трудно да се чувства „ние“, ако не е съпруг, а само баща.

Жена, която се е надявала, че с раждането на дете връзката ще бъде официално оформена и не получи очаквания резултат, сега може да провокира конфликти, като не изразява вербално истинската причина, тъй като преди това е подкрепяла идеята за съжителство. Според някои проучвания децата, родени при съжителство, са по-склонни да се раждат преждевременно и слаби. Този факт увеличава емоционалната дистанция между майката, която е принудена да отделя още повече внимание на детето и не е в състояние да изгради нови стереотипи на отношенията в триадата, и бащата на детето.

При съжителството естествените потребности на човек от вярност са насилствено блокирани. Подкреплението с мисълта, че не сме женени, дава психологическо разрешение за изневяра и я улеснява, използвайки като оправдание по-малкото внимание на жената към партньора. За една жена преживяването на изневярата може да бъде придружено от страх за разрушаване на отношенията, осъзнаване на своята безпомощност (ако няма родителска подкрепа), но протестът също може да остане неизразен. Обидата и недоверието могат да доведат до разрив, ако жената е финансово състоятелна. Свободата, която се е тълкувала като свободата да обичаш, сега се тълкува като свободата да не обичаш, да не преодоляваш трудностите в отношенията, да не спасяваш семейството.

Второ дете  (раждане на второ дете)

Официален брак. Раждането на второ дете принуждава семейството отново да преразгледа отношенията си, разширявайки семейните подсистеми. Когато се появи следващото дете, възникват нови проблеми на конкуренцията между децата за родителска любов, ревност и съперничество. Настъпва многократно преразпределение на функциите. По правило семейството е на етап компромис, на зряла съпружеска двойка  в етапа на средната възраст, след преодоляване на кризата. Второ дете се ражда като правило в семейства, които са достигнали етапа на компромис или зрели отношения или в семейства с нисък социален статус, където този процес е слабо регулиран поради ниската степен на отговорност за качеството на живот на деца.

Съжителство. В тези семейства второто дете се ражда по-рядко, отколкото при официалните бракове. Нежеланата бременност обикновено се прекъсва. Ако детето се роди против волята на мъжа, тогава той може да прекъсне връзката или връзката става нефункционална, при което детето, като стабилизиращ фактор, най-вероятно ще стане носител на симптом.

Проблеми, които възникват за съпрузите след раждането на дете.

Официален брак. Семейната двойка може да не е готова да има деца и появата на нежелано дете може значително да усложни проблемите с неговото възпитание.

-Хората, които са смятали брака си за пробен, установяват, че сега им е много по-трудно да се разделят.

-Раждането на дете може да се разглежда от майката като начин да компенсира липсата на любов към себе си. По време на бременността възникват илюзии, че тя ще придобие същество, което ще я обича, но е разочарована поради факта, че трябва да „даде“ толкова много от себе си.

-Следродилната депресия може да се разглежда като реакция на загубата на детството завинаги.

-Проблеми с преструктурирането на йерархията, близостта и дистантността и др. Нов вид ревност може да възникне поради факта, че един от съпрузите е по-привързан към детето. Двойката може да започне да решава проблемите си чрез дете: то може да бъде изкупителна жертва, помирител на конфликти, понякога единственото оправдание за брака.

-Брак, който преди се е смятал за временен, сега се признава за консумиран и приет.

-Липсата на самореализация на майката е спешен проблем, може да възникне чувство на неудовлетвореност и завист към съпруга, който продължава да води активен живот.

-Майката може да се ангажира прекалено много с проблемите на детето като компенсаторен механизъм и загърби професионалното си развитие.

Съжителство. Ако отношенията с партньора са емоционално хладни, тогава надеждите за безусловната любов на детето са особено значими за майката. Депресията може да се влоши от осъзнаването, че раждането на дете не е оправдало надеждите за официално сключване на брак; партньорът може да признае бащинството, но да не признае жената за своя съпруга. Отношенията с партньора могат да бъдат изпълнени с негодувание, кавги и конфликти. При жената се прокрадват мисли за своята юридическа незащитеност, което поражда нова поредица от конфликти.

Проблемът с дефицит на самореализация на жената може да се влоши във връзка с подчертаната свобода и безотговорност на мъжа, тъй като това е психологически мързел и консуматорска нагласа (определени от ригидност – недоразвитие и ниска психична подвижност, психологическа зависимост), които пречат на сключването на официален брак.

Типичен проблемен триъгълник със свръхангажирана майка може да съществува дори когато родителите са разведени или съжителстват, но взаимоотношенията им са дистанцирани и студени. Представяйки детето като проблем, тя се бори срещу „наследството” на бащата, закрепвайки и фиксирайки това поведение у детето.

При непълните семейства (семейства с един родител) често се среща феномена „борба през поколенията“. Например бабата се обединява с детето срещу майката, възприемайки и двете като свои деца. Такава борба може да стане очевидна едва когато детето бъде въвлечено в извънсемейни структура.

Детето постъпва в училище

На следващия етап от жизнения цикъл на семейството децата навлизат във външния свят.

Училището е своеобразен изпит за родителите, за да се види доколко е подготвено детето им за новите социални условия, проверява се степента на функционалност на семейството.

-Постъпването на детето в училище може да предизвика криза в семейството, тъй като продуктът на възпитателната дейност, провеждана от родителите сега става обект на публично гледане. За първи път родителите се сблъскват с проблема, че когато детето напусне семейството, те ще останат сами.

-Майката може да се сблъска с проблема да се върне на работа. В допълнение към нейните собствени страхове, съпругът й може да е против, защото се страхува да не загуби контрол над нея.

-Училищната фобия при дете може да е следствие от тревожност при раздяла, особено при депресирана майка, която рядко напуска дома.

Тези проблеми могат да бъдат по-изразени, тъй като усещането на жената, че не е била социално приета, изостря собствената й криза.

Етап на зрял брачен холон (семейна двойка)

Официален брак. Този етап може да продължи доста дълго време – 8-10 години. Може да се роди още едно дете. На този етап, ако семейството е функционално, взаимоотношенията са винаги стабилни. Ако семейството е дисфункционално, тогава следващият период може да бъде много труден.

Съжителство. Ако семейството е преминало през всички предишни етапи успешно, тогава в етапа на зрелия брачен холон те се чувстват доста комфортно. Вече е формирана система за принудително оправдание на „нежеланието да се регистрират официални отношения“, тъй като близките са спрели да питат и нови познати не се появяват толкова често. На този етап партньорите могат да регистрират брак, тъй като връзката е предвидима, надеждна и двамата имат желание да се премахнат негативните аспекти (юридически) на съжителството, които могат да бъдат единственият източник на напрежение.

Често отношенията могат да не са достатъчно комфортни. Ако жилището принадлежи на един от партньорите, тогава другият се притеснява, че територията, която той може да подобри, може да се счита за негов дом само в момента, в който връзката се поддържа, а когато се разделят, всичко ще трябва да се построи наново. Това поражда напрежение и намалява мотивацията за инвестиране на материални средства и усилия за подобряване на дома и създаване на уют. Възможно е да остане напрежение, свързано със страха от внезапна смърт на партньора и съответно от неговото наследяване на общото им имущество. Обикновено тези въпроси се обсъждат импулсивно по време на спорове и остават неразрешени.

Обикновено следващата фаза от развитието на семейството съответства на кризата на средната възраст на съпрузите, когато хората правят предварителна равносметка на живота си.

Официален брак. Често съпругът може да осъзнае, че няма да отиде по-високо по кариерната стълбица, за която преди е мечтал. Неговото разочарование може да засегне семейството му и най-вече съпругата му. Възможно е и обратното – може съпругът да постигне много, но това се забелязва от другите и не се цени в семейството.

Криза на средната възраст е етап, в който е налице силно желание да се промени всичко – работа, семейство, местоживеене, страна, образование. По-често не е възможно да се промени и човек остава с това, което е имал преди кризата. Особено важна е подкрепата на съпруга, интересът от негова страна, интересът към преживяванията на този, който пръв е влязъл в кризата. При официалните бракове съществуването на такъв аргумент като запазване на семейството, един вид фантом, но много мощен.

Съжителство. Повечето мъже, които съжителстват, се представят пред другите като необвързани, докато жените назовават себе си ​​омъжени. При криза на средната възраст се появява субективно усещане, че човек е спрял да се развива, страхува се да живее и мисли за смъртта. Обхванат е от страхове, че живота е на свършване и започва да жадува за любовни преживявания. Проблемите, които са били скрити, сега избухват в съзнанието и се усещат като непоносими. Често мъжете, достигнали средна възраст и определен социален статус, стават привлекателни за младите жени и, обратно, съпругата, за която физическата привлекателност е много по-важна, чувства, че е станала по-малко интересна за мъжете. Стереотипите за избягване на проблеми, които са били разработени до този момент, стават по-неадекватни.

Разпадането на семейните отношения се случва по-бързо и по-лесно, отколкото при официалния брак, тъй като се използват аргументи в полза на факта, че след като не са се оженили по-рано, това означава, че „нещо не е съвсем наред“ и е необходима нова пълноценна връзка. Състоянието на еуфория, характерно за период на страстна любов, позволява да се мисли, че това е човекът, когото е чакал (чакала) цял живот.

Интересът, вниманието и търпението от страна на съпруга (съпругата) не се проявяват в пълна степен поради потиснатост, свързана с необходимостта да се съхранят отношенията в самота.

Фаза на „празното гнездо“

Официален брак. Най-интензивни кризи семейството преживява тогава, когато някой влиза в него или го напуска.

Криза може да възникне с напускането на всяко дете, но най-силно се преживява напускането на онова дете, което е играло най-важната роля във взаимодействието на родителите.

-родителите може да открият, че няма за какво да говорят.

-възможна е ескалация на стари, неразрешени конфликти (през този период броят на разводите е голям);

-самотен родител може да възприеме напускането на детето като преждевременна старост;

-при дълбок конфликтът, може да се стигне до опити за убийство или самоубийство.

Съжителство. По правило онези бракове, които все още са оцелели на този етап, не се различават от проблемите и преживяванията, характерни за официалния брак. Но в състояние на съжителство, когато партньорите имат деца от предишни бракове, могат да възникнат сериозни разногласия по отношение на наследяването на имущество.

Освен това сега онези въпроси от началото на отношенията, останали неизказани от самата двойка, се задават от вече пораснали деца. Проблемите с наследството в официална двойка са предвидени от закона и съпрузите може да не поемат отговорност за тяхното разрешаване, дори ако не всичко устройва децата. Но в отношения на съжителство голяма роля играе волята на родителите, което може да бъде причина за манипулация от страна на родственици и дори да доведе до разрив на двойката, особено ако един от съпрузите иска да се събере отново със собственото си дете без разрешаване на кризата на етапа „празно гнездо”.

Последният етап от жизнения цикъл

Официален брак. Пенсионирането може да направи проблема  „оставане сами един с друг“ по-остър. Липсата на себеактуализация може да доведе до появата на разнообразни симптоми. Често симптомите на единия съпруг помагат на другия да се адаптира към живота в пенсия. Когато единият съпруг умира, другият остава сам и е принуден да търси нови връзки със семейството.

Съжителство. Може би на този етап, при условие че партньорите не са сключили официален брак и имат деца от първите си бракове, недостатъчната себереализация и желанието да „бъде със семейството“ ще доведат до прекъсване на връзката.

Забележка:

Брачен холон

Системната семейна терапия приема за начална точка на създаване на семейството момента, в който двама души – мъж и жена, се съберат, за да създадат семейство. В същото време е важно да се отчита, че всеки партньор има свой специфичен набор от ценности и очаквания, съзнателни или несъзнателни, от малоценностни до идеални. Тези два набора от ценности трябва да бъдат съгласувани с времето, за да направят съвместния живот възможен. В хода на житейските взаимодействия всеки съпруг трябва да се откаже от някои от собствените си предпочитания и очаквания, губейки част от своята индивидуалност, но укрепвайки връзките, които обвързват. По този начин се създава нова система. Тези компромисни тенденции не се разпознават толкова директно в живота. Те просто съществуват и се реализират чрез метода на опита, придобит чрез конфронтация и дискусия.

Някои несъзнавани тенденции се усвояват лесно (например, двамата съпрузи са от патриархални семейства и тезата „Жената трябва да готви храната” не се оспорва от никого). Може да съществува и система на договаряне –  „Днес е твой ред да миеш чиниите.“

И в двата случая чувството за собствената личност и личността на партньора се формира в нова ситуация – брак. Този процес може да бъде болезнен, тъй като винаги има усещане за „предателство“, тъй като не са оправдани „надеждите“ – несъзнателни механизми на създадения идеал.

Една от важните задачи на съпружеската подсистема е да създаде граници, които защитават съпрузите, дава им пространство за задоволяване на собствените си психологически нужди без намесата на роднини, деца и други. Адекватността на тези граници е важен аргумент за постигане жизнеспособност на семейната структура.

Ако се разглежда само първичното семейство, тогава отношенията на съпрузите могат да се състоят само от едно – възрастен към възрастен. Съществуването на първичното семейство като отделна система в днешния индивидуалистичен свят, без поддържащи системи, може да създаде претоварване в съпружеския холон.

Маргарет Мийд разглежда тази ситуация за един от стресорите, пред които са изправени семействата в западния свят. В същото време брачната система може да се превърне в арена за утвърждаване и дисквалификация на единия от членовете и дори на самото семейство от други членове на семейството извън съпружеския холон. Брачната система може да бъде мощна подкрепа при взаимодействието с външния свят и може да бъде убежище от външен стрес. Когато обаче опитът, придобит от съпрузите в извънсемейния живот, се въведе в семейната подсистема и той е несъвършен, семейството ще става все по-нежизнеспособно. Като цяло, съпружеската подсистема е от съществено значение за растежа на децата. В тази система детето вижда начини за изразяване на обич, отношението между партньорите и начините за разрешаване на конфликти. Това, което научава от семейството на родителите си, ще стане част от неговите ценности и очаквания при съприкосновението му с външния свят. Всяка дисфункция в съпружеската подсистема се отразява на общия климат в семейството и на всеки от неговите членове. В едно семейство детето може да стане „жертвен агнец“ или да влезе в съюз с един от родителите, който е враждебен към другия. То може и да получи власт и да обърне йерархията на семейната структура и с това да обезсили родителите си от отговорността им да бъдат родители.

Список литературы

1.Варга А.Я. Системная семейная психотерапия: краткий лекционный курс / А. Я. Варга. – СПб.: ООО Издательство «Речь», 2001. – 144 с.

2.Витакер К. Полночные размышления семейного терапевта / К. Витакер. – М., 1999.

3.Оудсхоорн Д.Н. Детская и подростковая психиатрия / Д.Н. Оудсхоорн // Социальная и клиническая психиатрия: прил. к журналу. – М., 1993.

4.Саймон Р. Один к одному, беседы с создателями семейной терапии / Р. Саймон; пер. с англ. Н.М. Кадалко. – М.: Независимая фирма «Класс», 1996. – 224 с.

5.Хейли Дж. Необычайная психотерапия. Психотерапевтические техники Милтона Эриксона / Дж. Хейли. – СПб., 1995.

6.Хеллингер Б. Порядки любви: разрешение системных конфликтов и противоречий / Б. Хеллингер. – М.: Изд-во Института психотерапии, 2003. – 400 с.

7.Черников В. Введение в семейную психотерапию. Интегративная модель диагностики / В. Черников // Семейная психология и семейная психотерапия: тематическое прил. к журналу за 1998 год. – М., 1998. – 152 с.

8.Эйдемиллер Э.Г. Семейный диагноз и семейная психотерапия: учебное пособие для врачей и психологов / Э.Г. Эйдемиллер, И.В. Добряков, И.М. Никольская. – СПб: Речь, 2005. – 336 с.

Источник: Маркатун М.В., Добряков И.В. Сравнительная характеристика официального брака и сожительства (фактического брака) // Медицина и образование в Сибири. 2008. №4. С. 15.