Ниво на формиране самооценката на учениците. Методика „Три оценки“ 

(Анна И. Липкина)

Дейността на ученика като субект на образователния процес се заложена в неговото отношението към учебната дейност, към себе си, към своите способности и възможности, т.е. към нивото на формиране на самосъзнанието. Самооценката е една от най-ярките личностни форми.

Самооценката се разглежда в качеството на емоционален компонент на самосъзнанието, тя корелира с Аз-концепцията; нейните изследвания често се провеждат заедно с нивото на претенции. Изследванията разглеждат от една страна, връзката между личността и самооценката, а от друга, връзката между самосъзнанието и самооценката. Наличието на различни подходи за дефиниране на понятието самооценка показват нейната сложност и многозначност, в качеството й на психологически феномен, нейната въвлеченост в развитието и функционирането на различни психологически процеси на човека.

През последните години се наблюдава нарастване интереса към изследвания на самооценката, което се осъществява главно чрез увеличаване на разнообразието от обектите на изследване. В този смисъл е очевидна практическата стойност за провеждане на изследване, което е насочено към изучаване например на самооценката на ученици с девиантно поведение или самооценката на талантливи ученици. Изследването на самооценката в рамките на развитието на човешката личност също е от голямо значение.

Една от най-характерните особености на самооценката е нейната променливост под въздействието на различни фактори. Въз основа на това, особена ценност имат изследванията на измененията в самооценката, които се случват в индивида за дълги периоди от време. Лонгитюдни изследвания на самооценката обаче се провеждат много рядко, тъй като те са доста трудоемък процес, който изисква значителни усилия и време от изследователя.

Провеждането на педагогическа диагностика е важна част от работата на педагога, тъй като резултатите от образователните и възпитателни процеси трябва да бъдат оценени, анализирани и да се даде отчет на резултатите. Педагогическата диагностика решава задачи за оптимизиране на образователния процес, разделяне на учениците по определени признаци, както и за подобряване на образователните програми, и методите на педагогическо въздействие.

Има редица техники, които могат да се използват за диагностициране нивото на самооценката на учениците. От една страна, те не са много сложни, от друга страна, позволяват доста точно да се определи нивото на самооценка на учениците.

Методика „Три оценки“  (Анна И. Липкина)

Цел: да се идентифицира възникващата оценъчна позиция на ученика.

Изследователска процедура

За прилагане на методиката учениците трябва да изпълнят всяка учебна задача в писмен вид. Работата им трябва да се оцени с три оценки: адекватна, завишена, занижена. Преди раздаването на тетрадките,  на учениците се казва: „Трима учители от различни училища са проверили работата ти. Всеки е имал различно мнение за изпълнената задача и затова е дал различна оценка. Оградете с кръгче бележката, с която сте съгласни“. След това в беседа с учениците се изясняват отговорите на следните въпроси:

1.Твоята работа заслужава оценка „три“, но учителят ти е поставил „шест“. Ще се радваш ли или това ще те разстрои?

2.Кои бележки те правят радостен (а) и кои те натъжават?

3.За какъв ученик се смяташ: среден, слаб или силен?

Обработка и анализ на резултатите

Нивото на самооценка на учениците се определя въз основа на получените данни, като се използва ориентировъчно следната рамка критерии:

-съвпадение или несъвпадение на самооценката с обективната оценка, поставена от учителя;

-характера на аргументацията на самооценката:

-обосновка, насочена към качеството на изпълнената задача;

-всякаква друга обосновка;

-ниво на устойчивост на самооценката, за което се съди по степента на съвпадение на поставената от ученика оценка на самия себе си и отговорите на поставените въпроси.

„Инцестуозността“ в съвременната психоаналитична теория и практика 

Текстът представя концепцията за „инцестуозността“ на френския психиатър и психоаналитик Пол-Клод Ракамие. Проведен е анализ на концепциите на други автори, проследяващи връзката между нарцистичното съблазняване, семейните тайни, травмата, патологичната скръб и междугенерационното предаване. Теоретичните разсъждения са илюстрирани с клинични примери, предоставяйки възможност за ново разбиране на редица психопатологии, по-специално личната идентичност, психотичните разстройства и патологиите на пристрастяването.

…

„Инцестуозност“ – това е нов термин, въведен от френския психиатър и психоаналитик Пол-Клод Ракамие през 90-те години (14). Тази концепция е възникнала въз основа на две доста добре познати концепции: сексуалната практика на инцеста и инцестуозните фантазии и желания – Едиповият комплекс (4,5).

През последното десетилетие инцестът се обсъжда все по-открито в обществото, проблемът с кръвосмешението се изучава в психиатричната практика, трансформирайки подходите към дефинирането: от различни манипулации със сексуални конотации на възрастен по отношение на дете, намиращо се в родствени връзки, до такива между лица, принадлежащи към различни поколения, където агресорът може да се възприема като аналог на бащината фигура (1).

Авторите, които изследват тази тема, говорят за съществуването на определена патологична предиспозиция, очевидно свързана с психически травми и секрети в семейната история, и предаването им от поколение на поколение (2). Още един от първите психоаналитици, Ференци (3), в своята вече класическа статия „Смесването на езиците“ описва травматичния ефект на инцестуозните отношения върху детето, когато в резултат на подмяната на очаквания от детето „език на нежност“ с „езика на нагоните“ на възрастния, то преживява шок и губи свобода на мисленето, идентифицирайки се с агресора, „насочва агресия срещу себе си, губейки способността да се наслаждава на живота, това, което Ференци нарича „психична и физическа агония“.

Както е известно, Едиповата фаза с присъщия ѝ Едипов комплекс в психоанализата е базов момент от психосексуалното развитие на личността, необходим за постигане на психологическа зрялост. Едиповият конфликт се формира около родителите от двата пола и е съпроводен с откриването на разликата между половете, фантазиране за любовни отношения с родителя от противоположния пол, съперничество с родителя от същия пол, желание да се заеме неговото място, страх от наказание от негова страна под заплахата от кастрация и в крайна сметка с приемането на забрана за инцестни желания. В резултат на това се случва приемането на принципа на реалността, окончателното формиране на интрапсихичната структура с организацията на Свръх-Егото (наследник на Едиповия комплекс) – инстанция на отговорност за идеалите, морала, нравствеността и съвестта, признаващ законите и ограниченията на реалността.

С разрешаването на Едиповия конфликт и интернализирането на забраната за инцест у детето, се осъществява по-нататъшно формиране на сексуалната идентичност с установяване на полова и половоролева диференциация (8), и възможност за постигане генитален регистър на зрялост.

Ако Едиповият комплекс се свързва с желания, фантазии, впоследствие забранени и потиснати в несъзнаваното, „пробиващи“ само в чувство за вина и невротични симптоми, а инцестът е акт, разрешен, извършен, след това скрит и метаболизиран в тялото, психиката и поведението, тогава инцестуозността е регистър на отношенията с обект, който замества фантазиите с тяхното отреагиране, проиграване.

Този термин е въведен от Ракамие в неговото изследване на психичните разстройства. Според него, пациент с шизофрения е не само егоцентричен, но и е свързан чрез специфични, известни на всички клиницисти,  симбиотични взаимоотношения в семейството, с първичния обект, най-често с майката. Съществуват различни концепции относно протичането на Едиповия конфликт при пациенти с психози: говори се за пред-Едипов, прикрит Едип или псевдо-Едип (9,13). Ракамие смята, че при психозите съществува инцест, но не като акт, а като нещо „разтворено във въздуха“, инцестът не е реализация на Едипови фантазии, а напротив, тяхното отсъствие, забрана за подобни желания и фантазии, и следователно и забрана за развитие на интрапсихично пространство. Инцестуозността е по-широко понятие от реалния инцест, това е „определен климат, дъх на инцест“, но не непременно самият факт. „Навсякъде където духа вятърът на инцеста, цари мълчание“ (14). Нищо не се обсъжда, всичко се пази в тайна, отхвърля се и не се говори за това – на първо място, изхвърля се от ума самата възможност за фантазиране, мислене и оценяване. Връзката между нарцистичното съблазняване и еквивалентите на инцеста е очевидна: в такива семейства сякаш не се случва нищо особено, но детето спи в стаята или в леглото с родителите, нищо не се обсъжда, но бащата е изгонен още преди бебето да се роди, а майката спи с детето си, без дори да спомене факта за съществуването на другия родител – нищо не се обсъжда. Следната клинична винетка е ярка илюстрация на обсъжданата проблематика.

Майка с 15-годишен тийнейджър се явила на медицинска и психологическа консултация за деца и юноши в болница „Ескирол“ по направление на социалната служба. Семейството е от арабски произход, където М. е средният от трима братя, родени с разлика от 12 години, вече във Франция, от различни бащи, които „изчезват“ от живота на майката веднага след раждането на децата. Най-големият син, който страдал от „някакво психично разстройство“, бяга от дома си на 16-годишна възраст, прекъсвайки всякакъв контакт със семейството; най-малкият – на 3 години, не използва думата „аз“ в речта си, не казва името си и изобщо няма фразова реч; речникът му включва само няколко думи; той е преглеждан от психиатър за изоставане в психичното развитие. М. е известен в района с антисоциалното си поведение, бяга от училище, често краде, понякога неща с малка стойност (химикалки, бонбони) и всеки път го хващат, напоследък е заподозрян в опит за извършване на развратни действия срещу непълнолетни. Майката се оплаква, че той е станал агресивен у дома, чупи неща, особено леглото ѝ, което вече е унищожил няколко пъти. Тя нарича сина си „митоман“, защото разказва „глупави“ истории за баща си, който уж е таен египетски засекретен агент. При общуване М. е общителен, развит адекватно за възрастта си, изразява добре мислите си, но разказва много истории, постоянно променяйки сюжета, напълно игнорира училищния живот, не е в състояние да приеме и най-малките правила, ограничения, споразумения. Говори за двама бащи – „агент“ и дядо Баща (на арабски език има обръщение към дядото като Баща-патриарх.

Известно е, че майката е дошла във Франция на 17-годишна възраст, много ѝ е липсвало семейството, особено закрилата и подкрепата на баща ѝ, с когото е имала „особени отношения“. С всички свои деца тя е спяла в едно легло, „близо до тялото“, докато не навършат 12 години, до раждането на следващото си дете. Но ако по-големият и по-малкият брат не знаели нищо и не били чували нищо за бащите си, то М. е виждал снимка на баща си във военна униформа и в отговор на въпросите си е чувал от майка си, че всичко, свързано с него е тайна и че имат общ Баща (дядо), чието фамилно име всички носят.

В контекста на тази история, класическото поведение на тийнейджъра става разбираемо, съсредоточено около леглото на майка му като възможност да изрази възбудата и агресията си, опит да се справи със ситуацията чрез „отиграване“. Очевидно наличието на снимка – изображението на бащината фигура, е позволило на момчето да фантазира за него, създавайки своеобразен буфер, който предпазва от симбиоза с майка му, помагайки да се избегне симбиотична психоза. Неговите постоянни конфронтации със закона представляват своеобразен призив към „Третия“, който установява забрана, отричана в семейството, точно както се отрича разликата в поколенията и произходът от две родителски линии, където майката отиграва чрез нарцистични отношения със сина своите отношения с бащата.

„Инцестуозността“ е свързана с нарцистично съблазняване и приема неговата форма. Според Ракамие, анти-Едип и „не-фантазмът“ са двете основни характеристики на инцестуозността, т.е. отсъствието на желания, фантазии за отношения с бащата - „Третия“, разделящи симбиотичното единство, диадата майка-дете, носещи символично представяне на външната реалност, околния свят.

Има два пътя, водещи към инцестуозност, често паралелни – нарцистично съблазняване и анти-Едип. Съвместното съблазняване винаги съществува като охранителна функция в ранните взаимоотношения майка-дете. Така при раждането на детето, настъпва загуба на неговия идеален образ, този, за който са мечтали родителите; в реалността се появява друг, който родителите преживяват като загуба на въображаемият образ на детето и това буди определено разочарование.

Тези взаимоотношения се възстановяват чрез нарцистично съблазняване не само от майката, която отново инвестира своите емоции, а често и проекции, в новороденото, но и както казва С. Лебовиси (11), детето също съблазнява майка си – възниква взаимно съблазняване. Майката и младенецът са погълнати едно от друго, развивайки силна емоционална връзка, нормално симбиотично единство. Благодарение на това сливане, взаимно разбирателство с майката, предимно на невербално ниво, младенецът се чувства всемогъщ и защитен. Майката отговаря на неговия плач по адекватен начин, детето може да поплаче малко, да си пофантазира, а тя ще отговори на очакванията му с времето, поддържайки неговото нарцистично всемогъщество. И това е много важно, защото се случва неутрализиране и защита от възбудите, идващи отвън или от собственото тяло. Образува се т. нар. „пара-възбуждаща бариера“ – бариера за защита срещу превъзбуждане, която е необходима за оцеляването на детето.  

В норма тази симбиоза, поради съзряването на младенеца започва постепенно да се разрушава (според М. Малер, „сепарация-индивидуализация“) (12). С развитието на моторната сфера и способността за ходене, физическата дистанция се увеличава, а паралелно с това се създават и психологическите предпоставки за автономност и сепарация. От друга страна, управлението над собственото тялото се подобрява, детето се вслушва в него, вслушва се в усещанията и чувствата си, развива се автоеротизъм и постепенно се формира чувство за отделяне от майката „Аз не съм аз“, извън единното цяло. Грийнсън (8) описва този процес като първи етап в развитието на личната идентичност („Аз имам Аз. Аз съм Жан“).

Нарцистичното съблазняване се основава на същите принципи: то е необходимо за оцеляване при нормалното развитие на човешкото същество, но същевременно, когато премине определени възрастовите граници, става злокачествено. В работата си „Първо фантазъм…“ Laplanche и Pontalis (10) описват влиянието на първичното съблазняване върху развитието на личността, говорейки за насилствения характер за внедряване еротизма на възрастните с последващата му интроекция от детето. Майка, която не приема естествените процеси на сепарация, блокира развитието на интрапсихичното пространство на детето, което води до симбиотична психоза.  

Възможно е патоморфозата на психичните разстройства към гранични, в т.ч. нискоментализирани, да е следствие от злокачествени нарцистични интеракции с първичния обект. Green (7) в работата си „Нарцисизъм на живота и нарцисизъм на смъртта“ описва как от бариера, играеща защитна роля, нарцисизмът започва да играе ролята на бариера, която предпазва нарцистичната двойка от външния свят, където е важно всеки партньор да привлече другия към себе си и да го предпази от външната реалност. Целта е да се установят ексклузивни отношения, където човекът разпознава себе си в другия или по-скоро монадични отношения, където човекът е в другия и е част от него. Може да се каже, че това нарцистично съблазняване е продължение на пренаталното единство. В монадата има всемогъщество, което винаги съпровожда нарцисизма. Конкуренцията протича преди всичко с бащата. Бащата не може да нахлуе в тази монада и в действителност е отстранен от живота на детето, както и от сърцето на майката, и дори от нейното въображение. В този случай мъжкият образ е интернализиран в майката (за М. Клайн това е „комбиниран родител“), тя сякаш абсорбира пениса на бащата в себе си, превръщайки се едновременно в майка и баща. Детето прави същото и при своите интернализации. В резултат на това, вместо родителска двойка, получаваме фалична майка, всемогъща и нарцистично съвършена (която „има всичко“), образ, достигнал до нас в тотемите на архаичните култури.

Ракамие подчертава, че подобни нарцистични взаимоотношения винаги се конкурират с естественото развитие. В нарцистичната монада всичко е смесено, връзките са много силни, слети, авторът ги нарича „лигатурирани“. Нарцистичното сливане е толкова силно, че нищо не ги разделя, но и нищо не ги обединява освен целта на съблазняването: заедно те са силно цяло и никой и нищо не може да нахлуе в тази монада, заедно те игнорират мъката, желанията, Едип и кастрацията. При нормално развитие, приемането на кастрацията е приемане на реалността. Ако тези взаимоотношения продължат по-нататък, тогава такава двойка става все по-откъсната от външния свят - този свят с неговата либидонална природа и желания бива отхвърлен и такава двойка с такава симбиоза работи срещу живота. Своево рода манифест на тази инцестуозна монада – „заедно ще триумфираме над всички, ако ме оставиш, аз ще умра, а ти ще се озовеш в ада“ – декларира смъртоносна забрана за раздяла. По този начин, нарцистичното съблазняване не е либидоносно влечение, пропито с желание за живот, а неговото отхвърляне. Там където сексуалното влечение се отхвърля и се допуска инцест. В основата на подобни взаимоотношения винаги стои заплахата от смъртта. Ако Едип е влечение към живот, тогава анти-Едип е влечение към смъртта.

За консултация се обръща жена на 50 г., в добра физическа форма, спретната, но съкрушена от мъка, с тежки депресивни преживявания и суицидни мисли. Преди месец синът ѝ се е самоубил практически пред очите ѝ. Тя разказва, че след като родила сина си, веднага осъзнала, че баща му не може да бъде добър, достоен баща за момчето и се развела с него няколко месеца по-късно, като завинаги го изтрила от своя и от живота на сина си, без да го споменава, въобще не говорела за него.

Майката „посветила целия си живот на момчето“, той бил нейната „единствена радост“. Прекарвали време заедно, почивали заедно и тя никога не довела мъж в дома си, „за да не травмира детето си“. Първият път синът се оженил за момиче, което „очевидно било недостойно за него“. След раждането на детето отношенията със съпругата му рязко се влошили и той се развел. След това имал няколко неуспешни опита за връзки с други жени, но в крайна сметка се върнал да живее с майка си. Тя се грижела за него, взела го в компанията си, купила му кола, но той се напивал, постоянно шофирал пиян, все по-често влизал в конфликт със закона, молел майка си за пари, за да „откупува книжката му“ или да заплати обезщетение за щети, или просто да „подкупи органите на реда“. Майката била принудена да се съгласява всеки път, тъй като синът ѝ заплашвал да се самоубие, ако тя откаже. За пореден път, когато му отнели шофьорската книжка и колата, майка му отказала да му даде пари, тъй като наскоро бил в подобна ситуация. Тогава синът влязъл в стаята си и се заключил. Тя не издържала продължителното мълчание и след като разбила вратата, видяла сина си обесен. В мъката си майката поискала само едно – да се върне при сина си, след като се е самоубил и да бъде погребана с него не просто в един и същ гроб, а в един и същ ковчег. По този начин за да се възстанови тяхната монада: „ще се прегърнем в рая“. Постепенно тази жена намерила компромисно решение – тя взима решение да стане монахиня, за да „общува със сина си чрез Бога“.

Даденият случай е типичен пример за това как нарцистичното любовно сливане, забраняващо раздялата, убива желанието за живот, допускайки единствената възможност за раздяла – смъртта. Всякакви опити за самостоятелност завършвали с неуспех и отново със зависимост от майката. Нарушавайки правилата и закона, синът безуспешно се стремял към забрана, към ограничение на своето и на майка си всемогъщество, търсел разделяне.

За разлика от Едиповия конфликт, който е центриран около двамата родители (триангуларни отношения) и в гениталния регистър, при анти-Едип конфликтът е от съвсем различен произход: от една страна има желание за първично сливане с майката, а от друга страна – желание за разделяне. Инцестуозният конфликт не може да възникне без активното участие на майката, без нейното активно съблазняване, използвайки детето като „обект за себе си“, като нейно нарцистично (неразделно) продължение. Ако в Едип има три персони: баща, майка, дете, то в анти-Едип има една монада, където майката носи в себе си не само пениса на бащата, но и цялото наследство от предишни поколения. Ето защо Ракамие, подчертавайки приноса на предишните поколения към работата на силите, насочени срещу формирането на Едип, използва термина „анти-Едип“, означаващ не само „анти“ (срещу) Едип, но и „ант“, което произлиза от думата „antecedent“  (предишен, предшестващ). Нещо, свързано с фигура от предишни поколения (загуба, тайна, травма), което се предава по майчина линия. Името и родословието на бащата се отричат, формира се концепцията за произход от едно-единствено начало или от една-единствена архаична майка, от идеализиран прародител или баща на майката, а истинските партньори не се възприемат, не се инвестират напълно. В такива семейства децата често не носят фамилно име, нито дори бащино име, според баща си; реални отношения между майка и баща не се възприемат до степен на отричане.

Така например бабата на пациентка, 15-годишна тийнейджърка, с манифестация в пубертета на идеи за особен, божествен произход е била изоставена от съпруга си. Криейки това от децата, тя съобщила за изчезването му – просто от него нямало следа. След това тя вече не говорела и не го споменавала. По този начин тя станала едновременно баща и майка на децата и внуците си, не допускайки други бащински и мъжки фигури в живота им. Всички внуци носели нейното фамилно име и презиме, но не и името на изчезналия дядо, за когото не се говорело нищо; това било тайна и отричане на реалността. В резултат на този травматизъм, „незавършената работа на скръбта“, се предала и проявила в третото поколение, където внукът отричал възможността за връзка между майка си и баща си, наричайки дядо си свой баща, говорейки за прадядо си като за свой дядо, очевидно смесвайки поколения и ментализирайки цялата проблематика във фантазия за особен произход.

Jamet, изследвайки съвременната патоморфоза на психичните заболявания в юношеска възраст, свързвайки я с растежа на патологиите на пристрастяването (зависимостта), пише за симбиотични взаимоотношения и симбиотична психоза, давайки образа на руска кукла-матрьошка където всички субекти са свързани с една пъпна връв, намирайки се на една линия, подобни един на друг и събрани в една монада (кукла-матрьошка – майка-прародител). В такива семейства, където съществуват инцестуозни отношения и инцестуозно пространство, личностите и поколенията не са диференцирани, те са сякаш взаимозаменяеми, едното е част от другото, не може да се разбере кой кой е. При първичната консултация това обикновено става очевидно, когато се явява „дружно семейство“, където всички роли и места са смесени и когато психотерапевтът се опитва да разбере кой кой е, да разбере семейната история, често чува „Петър, Иван, Мария“, липсват бащини и фамилни имена, и не е ясно за кого става дума – коя е майката, бабата, сестрата, дъщерята? Когато една майка започне да говори за своя баща или дядо си, тогава този персонаж започва да заема цялото пространство, измествайки всички останали – както съпруга си, така и дъщеря си, които остават сами на заден план, извън нейното внимание. Така тя дава дъщеря си на съпруга си, повтаряйки собствените си инцестуозни отношения с баща си. Несъзнателно, майката действа тук като активен съучастник, предавайки и разигравайки тайната си в следващото поколение, налагайки вместо табу за инцест, табу за разделение, самостоятелност, отделен живот. Ракамие казва, че детето се превръща във вид фетиш, защото фетишът винаги включва директна еротична инвестиция в обекта, без доразвиване или фантазиране.

В семейства, където се признават междуличностните граници има табу върху инцест, индивидът и поколенията имат своето място, а историята както на индивида, така и на семейството, свързана с историята на поколенията, е позната и изговорена. Лимитите, които бащата символично поставя в Едип, се явяват организатор и стимулатор на психическото и личностното развитие, докато забраната на инцестуозният план противодейства на развитието.

Ако кастрационният комплекс забранява инцеста и насочва влеченията към търсене на други обекти, то при анти-Едип такъв вътрешен организатор също съществува – това е първичната скръб. В основата може да бъде история, свързана с реален прародител, загубата на значим обект в миналото, например собствения баща, и продължаването на отношенията със своето дете, като компенсация за загубени или желани отношения със собствения баща.

Ако в процеса на естествено развитие субектът постепенно се отдалечава от сливане с монадата, то в нарцистичните взаимоотношения той не губи сливането, а губи перспективите за развитие на живота си, отричайки първичната скръб поради вътрешна загуба и загубата на идеалната първична симбиоза. В труда си „Скръб и меланхолия“ (6), Фройд, описвайки нормалната и патологичната скръб, меланхолията, говори за реакцията на скръб в резултат на всяка значителна загуба (развод, заминаване, смърт). В резултат на нормалната работа на скръбта, обектът заема своето място в сърцето и паметта, отваряйки пътя за нови обектни връзки. В основата на патологичната скръб лежи неприемането на реалността. Човек, поради нарцистичната организация на своята личност, не може да се сепарира от обекта, не може да скърби за това разделяне и той инкорпорира (поставя вътре в себе си) изгубения обект. Такъв обект заема цялото тяло, душата и цялото психично пространство на субекта, фиксирайки в себе си едновременно любов и ненавист. Всички мисли, чувства, начин на живот, ритуали или симптоми са свързани с него като еквивалент на връзка с включения обект. Към него са насочени тотална любов и тотална омраза, без да се оставя място за други обектни инвестиции. Възниква силно чувство за вина, което няма адекватно обяснение и не може да бъде конфронтирано и обсъждано. В този контекст суицидното поведение не е свързано с желание за собствена смърт, а с желание за смърт – разделяне от този вътрешен обект. Ракамие подчертава, че патологичната скръб се основава на нарцистични взаимоотношения, съществували преди загубата, които продължават да възпрепятстват процесите на разделяне. В тази връзка меланхолията е една от най-резистентната в сравнение с други психози, където е допусната ментализация, макар и като налудно формиране (бред).

Разрешаването на конфликта на инцестуозността, анти-Едип, се състои в признаването на съществуването на различия между половете и поколенията, мястото и връзката между поколенията, съществуването на двама родители и не на един-единствен произход по една линия. В резултат на това трябва да се формира личностна идентичност. Смисълът на анти-Едип е „Аз съм на себе си собствен Бог“ и конфликтът на анти-Едип може да бъде преодолян чрез осъзнаването: „Аз съм човек сред много други хора“.

От гледна точка на метапсихологията, въпросът за съществуването на инстанцията на „Супер-Егото“ в анти-Едип е важен. Ситуацията изглежда парадоксална: от една страна, няма забрана за инцест, но съществува по-страшна забрана за раздяла. Тъй като най-важната забрана не се произнася, „Супер-Егото“ постоянно се проваля, както в случая със самоубийството на майката и сина, чието слабо Свръх-Его не може да каже „не, няма да направя това, това е моят живот, аз съм отговорен за него“. В този случай Супер-Егото се оказва неспособно да изпълни изискванията на реалността. Ако в Едип Свръх-Азът разпознава и признава изискванията на реалността, инцестуозният Свръх-Аз изисква отказ от мисленето, познанието, питането и развитието. Ако „не“, тогава „аз ще умра, а ти ще свършиш в ада“. Тази парадоксалност на ума пропуска най-страшното нещо – инцестът и нанася удар по личността на субекта, и в крайна сметка води до реална или психическа смърт. В такива инцестуозни отношения може да няма реален инцест, но няма и реализация на либидоносни желания, а на желания за деструкция. Това винаги е агресия, подчинена само на един закон за наследяване на тайната. Такава майка изисква вяра, но забранява да се знае. Това са тиранични закони и тиранично Свръх-Его.

Според нас, концепцията за инцестуозността и връзката ѝ с нарцистичните проблеми, патологичната скръб и предаването на травмата от поколение на поколение, е важна за задълбоченото разбиране на формирането на психопатологията, тя предоставя възможност за ново осмисляне патологията на зависимостите, съвременната патоморфоза на психичните разстройства, разширявайки границите на терапевтичните подходи.

Литература.

1.Ayon P. Inceste,violence et culture. in: Le traumatisme de l’inceste. Paris, PUF,1995, p 33-53.

2.Barrois C.Traumatisme et inceste. in: Le traumatisme de l’inceste. Paris, PUF, 1995, p  13-21.

3.Ferenczi S. Confusion de langue entre les adultes et l’enfant .in: Oeuvres completes, Psychanalyse  4, Paris, Payot, p . 125-135.

4.Freud S.Drei Abhandlungen  zur Sexueltheorie, 1905, GW., V.127, n 2;S.E.,VII,226, n1.

5.Freud S. Das Ich und das Es,1923. G.W., XIII,261;S.E. , XIX, 33.

6.Freud S. Trauer und Melancholie. in: Metapsychologie, Paris, Gallimard,1952, p 189-22.

7.Green A. Narcissisme de vie narcissisme de mort. Paris,Les Edition de Minuit, 1983.

8.Greenson R. La menace homosexuelle. in: L’identification.Tchou, 1978, p.  191-199.

9.Кернберг О. Тяжелые личностные расстройства.»Класс» 2000.

10.Laplanche J. et Pontalis J.-B. Fantasme originaire. Fantasmes des   origines. Origines du fantasme.  Paris, Hachette,195.

11.Lebovici S. et  Stolerou S. Le nourrison, a mere et le psychanalyste. Paris, Bayard Edition, 1994

12.Maller M.S. A Study of  the separation-individuation process and its possible application to borderline phenomena in the psychoanalytic situation Psychoanal. Study Child, n 26, p. 403-424.

13.Racamier P-C. Les schizophrenes. Paris, Payot, 1979.

14.Racamier P-C. L’inceste et l’incestuel. Les Edition du College, 1995.

Синдром на злобната майка, свързан с развод

(д-р Айра Даниел Туркат[1])

С нарастващото разпространение на разводите при наличие на непълнолетни деца се очертава модел на анормално поведение, на който се обръща малко внимание. Тази статия дава определение на синдрома на злобната майка, свързан с развод. Конкретните нозологични критерии са представени с множество клинични примери. Въпросите, свързани с класификацията, етиологията, лечението и профилактиката, предстоят да бъдат изследвани.

Въведение

Разведен мъж получава попечителство над децата си, а бившата му съпруга опожарява къщата му. Жена в приемна грижа се бори за потомството си, защото разведеният ѝ съпруг е алергичен към котки. Баща им ги е разорил. Тези действия илюстрират патерн на ненормално поведение, който се появява с увеличаването на броя на разводите с участието на деца.

Днес половината от всички бракове завършват с развод (Beal and Hochman, 1991). Въпреки че повечето от тези случаи са „уредени“ от юридическа гледна точка, борбата продължава и извън съдебната зала.

Всеки ден адвокати и терапевти се сблъскват с ужасяващи истории, в които те заемат недостойни позиции и се противопоставят срещу невинни бащи и деца. За съжаление, няма научни данни по този въпрос. По същия начин, клиничната литература относително игнорира проблема.

Забележително изключение е клиничната работа на д-р Р. Гарднър (1987, 1989), който предоставя отлични описания на Синдрома на родителското отчуждение. Тук родителят, който упражнява родителските права, успешно отхвърля отчуждения родител. След успешна психологическа манипулация, детето започва да „...осъжда и критикува родителя, към когото е насочено, дори до степен на клевета, която е неоснователна и/или преувеличена“ (Gardner, 1989, p. 226). В типичния случай на синдром на родителско отчуждение, както майката, така и детето предприемат поредица от патологични действия срещу бащата. Р. Гарднър разглежда „промиването на мозъци“ като „твърде тясно“ понятие (Gardner, 1989), за да улови тънката психологическа манипулация, която кара детето да стане враждебно настроено към отчуждения си родител. 

Същевременно новаторското описание, което Гарднър прави на синдрома на родителското отчуждение е важен принос към разбирането за психологическите процеси, свързани с развода, включващи сериозни атаки срещу разведените мъже, като ги обвиняват в недопустимо възпитание на децата. Освен това, тези действия включват готовността на някои майки да нарушават законите на обществото. И накрая, има майки, които постоянно участват в злонамерени действия, насочени към отчуждаване на децата от баща им. Като цяло тези случаи може и да не отговарят на критериите за синдром на родителско отчуждение, но със сигурност отразяват сериозна аномалия.

Тази аномалия изисква засилени научни и клинични изследвания по този проблем.

Определение

Този раздел предоставя определение на синдрома на злобната майка, свързан с развода, като е извлечено от клинични и юридически случаи. Както при всички първоначални предположения, се очаква бъдещите изследвания да доведат до по-голяма детайлизация на критериите. Предложеното определение обхваща четири основни критерия, а именно:

I.Майка, която си отмъщава неоправдано на разведения или неразведен съпруг:

а.Опит за отблъскване на общото дете (деца) от бащата.

б.Въвличане на други лица в злонамерени действия срещу бащата.

в.Участие в прекомерни съдебни процеси.

II.Майката специално се опитва да откаже детето си от:

1.Регулярни посещения с баща му.

2.Безпрепятствен телефонен достъп до бащата.

3.Участието на бащата в училищния живот и извънкласните дейности на детето.

III.Включва други злонамерени действия спрямо съпруга, включително:

1.Лъжи към децата.

2.Лъжи към другите.

3.Нарушения на закона.

IV.В анамнезата е възможно да присъства друго психично разстройство.

Клинични илюстрации.

В този текст са представени клинични илюстрации за критериите, използвайки посочените по-горе номерация.  Тъй като критериите са специфични за синдрома на злобната майка, те са подкрепени от редица клинични примери. Четвъртият критерий, който се отнася до връзката на предложения синдром с други психични разстройства, е обсъден по-общо.

Критерий Iа: Отчуждаване на децата.

Впечатляващ е обхватът от действия, които една майка ще предприеме, за да се опита да отблъсне децата си от баща им. Например:

Майка лъже децата си, че вече не може да купува храна, защото баща им е похарчил всичките си пари за жени в стриптийз барове.

Съпругата на лекар принудила 10-годишния си син да кандидатства за безплатни училищни обеди, финансирани от федералното правителство, за да го подмами да повярва, че „татко ти ни е направил бедни“.

Приятелка, която години наред се бори за попечителство над децата си, е помолена от майка, да се откаже от неутралитета си и да се присъедини към кампанията ѝ срещу бащата на децата ѝ, за да може да „танцува на гроба му“. Когато тази жена отказала да участва в тормоз над бившия ѝ съпруг, майката излъгала децата си, че баща им има афера с тази жена.

Подобно поведение, ако е успешно, може да доведе до момент, в който детето не само да намрази баща си, но и евентуално да не може да го вижда в продължение на много години. Както отбелязва Картрайт (1993), „Целта на отчуждението е не само да лиши родителя от контакт с детето, но и да лиши самото дете от детство“ (стр. 210).

Критерий Iб: Въвличане на други лица в злонамерени действия.

Вторият компонент на първия основен критерий, когато майката се опитва да накаже съпруга си, включва манипулиране на други, за да извършват злонамерени действия срещу бащата. Примери от този вид са следните:

Терапевт, който никога не е говорил с бащата, е дал показания като свидетел-експерт (вещо лице) и е казал на съдията, че майката трябва да бъде основният родител в дома, а бащата трябва да бъде на терапия.

Майка манипулирала тийнейджъри да оставят анонимни бележки със заплахи в дома на бившия си съпруг.

Майка, която загубила законните родителски права над детето си, манипулирала секретарка в училището на детето да ѝ помогне да го отвлече.

В горните примери е важно да се отбележи, че човекът, манипулиран от злата майка, е бил по някакъв начин „настроен“ срещу развеждащия се съпруг. Като правило, именно „измаменият“ човек изпитва „праведно възмущение“, допринасяйки за благоприятен психологически климат за майката, която започва злонамерени действия срещу бившия си съпруг.

Критерий Iв: Прекомерни съдебни спорове.

Всяка страна по дело за развод или попечителство има право на съответстващо юридическо представителство и действия. Въпреки това, тези които страдат от синдрома на злобната майка, свързан с развода, се опитват да накажат развеждащия се съпруг чрез прекомерни съдебни процеси.

Агресивна и злобна майка атакувала словесно бившия си съпруг винаги, когато го видела. С течение на времето той се научава да я игнорира и не ѝ отговаря. В резултат, след време тя завежда съдебно дело, в което моли съдията да нареди на бившия ѝ съпруг да говори с нея.

Друга майка заявява пред съдия, че дъщеря ѝ всъщност не е дете на разведения ѝ съпруг.

Жена отказа да спре да напада бившия си съпруг чрез съда, независимо че многобройни адвокати са били отстранени или доброволно са се отказали от делото. В продължение на три години са били задействани седем различни адвокати.

Има данни, които могат да помогнат за определяне на обхвата на прекомерните съдебни спорове. Например, Кийл at al. (1988) съобщават за честотата на съдебни спорове след развод в извадка от 700 семейства. Данните им показват, че само 12,7% от семействата подават една молба след развод в съда, докато по-малко от 5% подават две или повече молби (Keel at al. 1988) и по-малко от 1% подават четири или повече.

Критерий IIа: Отказ от регулярни посещения.

Експертите са съгласни, че редовните и непрекъснати посещения с родител, с който децата не живеят, са желателни и полезни за тях, освен при екстремни обстоятелства (Hedges, 1991). Всъщност, някои щати, като например Флорида, имат закони, написани да отразяват тази гледна точка (Keane, 1990). За съжаление, дори когато бащата и децата имат законно право да общуват, хората със синдром на злобната майка, свързан с развод, продължават да им пречат.

Майка, която преди това е нападнала физически бившия си съпруг по време на свиждане с децата, отказала да му предостави децата, когато бившият съпруг поканил полицията да наблюдава посещението.

Когато един разведен баща пристигнал да вземе децата си за посещение, майката уредила тя и децата да бъдат на друго място, за да не може бащата да отиде с тях.

Друга майка принудила физически силния си приятел да нападне бившия ѝ съпруг, когато той дошъл да вземе децата им за посещение.

Президентът на Съвета за правата на детето (Вашингтон, окръг Колумбия) отбелязва, че подобно отчуждение се счита за форма на малтретиране на дете (Леви, 1992). За съжаление, полицията обикновено избягва да се въвлича в подобни ситуации. Освен това, ако потърпевшият баща не разполага с финансови възможности да предприеме съдебни действия, малко може да се направи, за да се спре незаконното поведение на такива злобни майки. Накрая, дори когато подобни дела стигнат до съда, съдилищата често са неадекватни в защитата на правата на бащинството за посещения (Комисия по въпросите на половите предразсъдъци в съдебната система, 1992 г.).

Критерий IIб: Отказ на неограничен телефонен достъп

Предвид физическото отсъствие на единия от родителите, телефонът играе важна роля за поддържане на връзка между детето и родителя, с който то не живее. Хората, страдащи от синдрома на злобната майка, свързан с развода, предприемат редица дейности, насочени към премахване на телефонния достъп между родителя и детето.

Баща се обадил, за да говори с децата си, но му било казано, че не са си вкъщи, когато чул гласовете им на заден план.

Когато един баща се обадил, за да говори с децата си, майката казала, че ще извика децата, но не им е казала и след това затворила.

Знаейки, че бащата на децата е на почивка, майка предложила на децата да оставят няколко съобщения на телефонния му секретар с молба, да се обади веднага в този момент, ако иска да получи допълнително време, за да се вижда с децата си.

Някои бащи намират процеса на отчуждение за толкова болезнен и безплоден, че в крайна сметка спират да търсят контакт с децата си; те просто психологически се „предават“. За съжаление, обикновено това е резултатът, който се търси от индивида, страдащ от синдрома на злобната майка, свързан с развода – да постигне „изоставяне на детето“ от страна на бащата (Hedges, 1991).

Критерий IIв: Отказ от участие в извънкласни дейности

Неразделна част от процеса за поддържане на връзка със своето дете е участието на бащата в дейностите, които то е посещавало, преди родителите да се разделят. Училищни игри, отборни спортове и религиозни събития са само част от тези дейности. Злобните майки често използват психологическа манипулация и измама, за да попречат на бащата да участва в тези мероприятия.

На един баща умишлено е била дадена грешна дата и час за важно събитие за детето му. Майката попитала детето: „Чудя се защо баща ти не искаше да те види днес?“

Друга майка отказала да предостави на бащата каквато и да е информация за извънкласните дейности, в които децата участват.

Преди детски футболен мач, една майка разговаря с много от родителите на отбора, осъждайки лъжи по отношение бащата на сина си. Когато бащата дошъл да гледа футболния мач на сина си, много от тези родители го гледали с гняв, отказали да говорят с него и се отдръпвали, когато той се приближавал до тях.

Злобните майки, които се държат по този начин, рядко биват наказвани за действията си. Съдии, адвокати и полиция не могат да участват във всеки случай, в който достъпът на родителя до детето е блокиран. Освен това, повечето бащи не могат да си позволят големите финансови разходи за съдебни производства. По този начин цикълът на смущения в достъпа е самоподдържащ се.

Критерий IIIa: Злонамерени лъжи към детето.

Предвид стадия на възрастово развитие, децата в конфликтна ситуация на развод са много уязвими психологически, когато единият родител решава да атакува другия, като лъже децата –  примери за този вид злонамерено поведение могат да включват някои от следните действия:

Една разведена майка казала на много малката си дъщеря, че баща ѝ „не е истински“ неин баща, въпреки че преди е бил такъв.

Осемгодишно момиченце е било принудено от майка си да предаде неплатени сметки на дядо си, когато той я е посетил, защото майката е излъгала дъщеря си, че бащата не оказвал никаква финансова подкрепа на семейството.

Друга майка излъгала децата си, че баща им многократно я е биел в миналото.

Тези примери за злонамерени лъжи могат да бъдат представени и като по-фини манипулации, които са често срещани при синдрома на родителското отчуждение, като например т. нар. „виртуално обвинение“ (Cartwright, 1993). Тук майката, индуцираща синдромът на родителско отчуждение, може просто да намекне (подхвърли), че е възможно да е имало насилие, но вместо това, тя лъжливо твърди, че насилието действително е имало.

Критерий IIIб: Вредни лъжи към другите.

Хората, страдащи от синдрома на злобната майка, свързан с развод, могат да привлекат широк кръг от хора, за да атакуват бившия съпруг. Те умишлено ще лъжат другите, участващи във войната срещу бащата. Някои примери включват следното.

Една злобна майка се обадила на президента на компания с 1500 служители, където работел разведеният ѝ съпруг, лъжливо твърдейки, че той е използвал средства на компанията за лична изгода и малтретира децата си на работното място пред служителите.

Друга жена е подала фалшив сигнал на властите, че бившият ѝ съпруг е малтретирал сексуално дъщеря им. Детето веднага му било отнето и достъпът до нея отказан.

По време на спор за попечителство, една майка невярно съобщила на служител по закрила на детето, който разследвал родителските умения на всеки от родителите, че бащата е малтретирал физически дъщеря ѝ.

Snyder (1986) съобщава за трудностите, които съдебните власти срещат, когато се сблъскат с някой, който е отличен лъжец. В съответствие с изследванията за неспособността на „експертите“ да откриват лъжи (Ekman and O"Sullivan, 1991), умелият лъжец може да бъде убедителен свидетел в съдебната зала (Snyder, 1986). Въпреки че понякога се наблюдава при гранични личности, Снайдер (1986) отбелязва, че патологичното лъжене (Pseudologia Fantastica) не се ограничава само до това конкретно разстройство на характера.

Критерий IIIв: Физическо нападение над съпруга

Страдащите от синдрома на злобната майка, свързан с развода, имат малко или никакви граници в кампанията си срещу развеждащия се съпруг. Нарушенията на закона са често срещани в много случаи, въпреки че нарушенията може да са относително незначителни, то има случаи на нарушенията, които са доста сериозни.

Една жена умишлено е блъснала колата си в къщата на бившия си съпруг, където живеели децата им.

В разгара на битка за попечителство, друга жена нахлула в офиса на разведения си съпруг и откраднала важни бизнес документи.

Разгневена майка, преживяваща развод, се обадила на християнска евангелска телевизионна станция и обещала 1000 долара, посочвайки името, адреса и телефонния номер на разведения си съпруг-евреин като залогодържател.

Горните описания могат да напомнят на читателя за определени разстройства на личността (напр. асоциални, гранични, садистични), но такова поведение може да се демонстрира и от хора със синдром на злобната майка, свързан с развод, които изглежда не отговарят на официалните диагностични критерии за гранични разстройства. Освен това, във всеки от четирите примера, представени по-горе, нито една от злобните майки не е била осъдена за подобно поведение от съдия.

Критерий IV: Наличие на друго психично разстройство

При изследване на синдрома на злобната майка, свързан с развода, е важно да се отбележи, че много от горните клинични примери изглежда са се появили при лица, които преди това не са били диагностицирани с други психични разстройства. Фактически, една майка, която изпитва крайна степен на озлобение по отношение на разведения си съпруг, може да получи заключения от няколко специалисти по психично здраве, според които не страда от никакво психично разстройство. Очевидно е, че хората, които имат синдром на злобната майка, свързан с развод, могат или не могат да имат съпътстващо психично разстройство.

Според опита на автора, за всяко психично разстройство, което може да обясни някои от тези действия, могат да се намерят изключения. Например, в някои случаи разстройството на адаптацията може да изглежда като подходяща диагноза, но една жена все пак отказа да позволи на бившия си съпруг да посещава децата им до 10 години след развода им. Други случаи може да предполагат възможност за диагноза разстройство на личността, но една жена, която многократно е нарушавала закона, като е нападнала физически бившия си съпруг, не е била диагностицирана с такова разстройство, въпреки че е била оценена от квалифицирани специалисти на магистърско и докторско ниво. В някои случаи може да се разглежда диагноза персистентно агресивно разстройство, като за много майки гневът не изглежда персистентен.

Накрая, читателят трябва да е наясно, че въпреки че диагностичната точност на някои психиатрични разстройства не е толкова добра, колкото би се искало (напр. разстройства на личността, виж Turkat, 1990), проблемът се усложнява в семейното право, където в съдебни спорове участват некомпетентни експерти по психично здраве. (Туркат, 195) Очевидно е, че връзката между синдрома на злобната майка, свързан с развода и други психични разстройства е сложна и изисква сериозно проучване.

Обсъждане

От клинична гледна точка, семействата, в които присъства синдром на злобната майка, свързан с развод, са предразположени към тежки пристъпи на стрес и дистрес. Въпреки това, няма научни доказателства за това как да се лекува това явление. Това е особено компрометирано от факта, че много от тези случаи, които изглежда съответстват на предложените диагностични критерии, отричат, че има нещо нередно с тях.

Допълнителна трудност е, че много терапевти не са наясно с този модел на злонамерено поведение (Heinz and Heinz, 1993). Има терапевти, които се „заблуждават“ при подобни случаи и както беше отбелязано по-рано, отиват в съда и свидетелстват, че майката е добре.

От правна гледна точка, има някои адвокати, които могат непреднамерено да поощряват този тип поведение (Gardner, 1989), но има и такива, които умишлено насърчават подобно поведение, защото финансовото им възнаграждение зависи от времето, необходимо за разрешаване на случая. С други думи, колкото по-дълго трае съдебния процес, толкова по-висока е печалбата на адвоката (Grotman and Thomas, 1990). Въпреки това, дори за подгрупата адвокати, за които всичко това може да е вярно, съществува проблем с намаляващите доходи. Освен това, независимо от икономическите съображения, много от участниците в съдебни заседания по семейно право смятат, че тези видове дела се разглеждат по некомпетентен начин (Greif, 1985; Levy, 1992).

На жена, която не е „достатъчно“ притеснена в съдебна зала, че може да загуби попечителството над децата си, няма да ѝ бъдат отказани пари, защото проявява такова патологично поведение и няма да отиде в затвора. Поради това много клиенти съобщават за значително чувство на неудовлетвореност, когато те и децата им са подложени на подобно злонамерено поведение, а съдилищата изглежда не правят много в подобни случаи.

В обзор на съответната литература по семейно право относно предразсъдъците срещу мъжете в подобни случаи, Tillitski (1992) заключава, че е налице широко разпространена дискриминация на бащите. Това е добре илюстрирано от изявлението на един съдия по семейно право: „Никога не съм виждал телета да следват биковете, те винаги следват кравата, така че винаги давам попечителството на майките“ (Комисия по половите предразсъдъци в съдебната система, 1992 г., стр. 742). По подобен начин е отбелязано, че правата на бащите за контакт с децата им не се прилагат толкова стриктно, колкото съдебните решения за издръжка на деца (Комисия по въпросите на пола в съдебната система, 1992 г.). Това предубеждение срещу мъжете в рамките на семейното право създава уникална група бащи, които неволно се превръщат в относително безпомощни жертви на системата (Tillitski, 1992). Тази ситуация изглежда засилва порочното поведение на жените, страдащи от синдрома на злобната майка, свързан с развода.

Проблемът с неравенството между половете със сигурност трябва да бъде разгледан много по-сериозно. По-голямата част от родителите, които упражняват родителски права, са жени (Комисия по въпросите на половите предразсъдъци в съдебната система, 1992 г.). Гарднър (1989) отбелязва, че синдромът на родителското отчуждение е най-често срещан при жените, въпреки че мъж, който има попечителство над децата, може да използва същия тип отчуждение на децата от майката. Опитът на автора със синдрома на злобната майка, свързан с развода, е подобен на този на Гарднър. Той обаче все още не е виждал случай, в който баща би участвал във всички изброени критерии за подобно патологично поведение. Това не означава, че не може да има синдром на „злия баща“. Всъщност, Shepard (1992) съобщава, че отношенията бащи-майки, които полагат родителски права, също са обект на сериозно малтретиране от бащи, които не живеят в семейството (доведени, втори бащи). От друга страна, трябва да се отбележи, че има жени, които са задължени да плащат издръжка за деца, но все още не сме чували за „Deadbeat Moms“ („майки без пари“). Като се има предвид, че към момента все още не е документиран случай, в който бащата да отговаря на всички критерии за синдром на злобната майка, свързан с развод, изглежда уместно да се изчакат научни доказателства, които да насочат въпросите за нозологична маркировка.   

Колко разпространен е синдромът на злобната майка, свързан с развода? Отговорът е неизвестен. Гарднър (1989) съобщава, че приблизително 90% от всички спорове за попечителство над деца включват някакъв аспект на родителско отчуждение. Освен това, Kressel (1985) е прегледал данни, показващи, че до 40% от майките, които полагат родителски права, отказват посещения на децата си от бившия си съпруг, за да го накажат. По подобен начин, Arditti (1992) твърди, че 50% от извадка от разведени бащи (N = 125) съобщават, че майката се е намесвала в посещенията с детето им. Въпреки че аспектите на родителското отчуждение може да са често срещани, е много малко вероятно такъв процент майки, упражняващи родителски права, да отговарят на всички критерии за синдром на злобната майка, свързан с развода.

По отношение на честотата, името на този синдром може да подсказва, че злонамереното поведение се ускорява от процеса на развод.

Това обаче очевидно е емпиричен въпрос. Въпреки че злонамерените действия могат да бъдат забелязани за първи път по време на бракоразводния процес, възможно е злонамереността да е била налице по-рано, но да не е била открита. Изследване на родителския конфликт преди развод (Enos and Handal, 1986) подкрепя това предположение. Освен това, може да се окаже, че има някои случаи на предшестващи психични разстройства, които не се откриват, докато не се развие стресът от самия развод.

Накрая, трябва да се отбележи, че започват да се появяват изследвания върху естеството на семейното функциониране след развод. Има някои доказателства за ролята на родителския конфликт във функционирането на децата след развод (напр. Frost and Pakiz, 1990; Furstenberg et al., 1987; Healy, Malley and Stewart, 1990; Kudek, 1988), но все още не са се появили изследвания върху крайните случаи на синдром на родителско отчуждение и синдром на злобната майка, свързани с развода.

Синдромът на злобната майка, свързан с развода, е важно социално явление. Разстройството засяга деца, родители, адвокати, съдии, настойници, специалисти по психично здраве и други. Докато това явление не бъде по-задълбочено проучено в научната и клиничната литература, проблемите, създадени от хора, страдащи от синдрома на злобната майка, свързан с развода, ще продължат да ни преследват. Надеждата е, че този ръкопис ще стимулира изследванията, така че да могат да бъдат разработени клинични и правни насоки за справяне с това патологично поведение.

Литература

Artlitli, J. A. (1992). Factors related to custody, visitation, and child support for divorced fathers: An exploratory analysis. J. Div. Remarr. 17: 23-42.

Beal, E. W., and Hockman, D. (1991). Adult Children of Divorce, Delacorte Press, New York.

Cartwright, D. F. (1993), Expanding the parameters of parental alienation syndrome. Am. J. Fam. Ther. 21: 205-215.

Commission on Gender Bias in the Judicial System. (1992). Gender and justice in the courts: A report to the supreme court of Georgia. Georgia State Univ. Law Rev. 8: 539-807.

Ekman, P., and O"Sullivan, M. (1991). Who can catch a liar? American Psychologist, 46: 913-920.

Enos, D. M., and Handal, P. J. (1986). The relation of parental marital status and perceived family conflict to adjustment in white adolescents. J. Consult. Clin. Psychol. 54: 820-824.

Frost, A. K., and Pakiz, U. (1990). The effects of marital disruption on adolescence: Time as a dynamic. Am. J. Orthopsychiatry 60: 544-555.

Furstenberg, F. F., Morgan, S. P., and Allison, P. D. (1987). Paternal participation and children"s well being after marital dissolution. Am. Sociological Rev. 52: 695-701.

Gardner, R. A. (1987). The Parental Alienation Syndrome and the Differentiation Between Fabricated and Genuine Child Sex Abuse, Creative Therapeutics, Cresskill, NJ.

Gardner, R. A. (1989). Family Evaluation in Child Custody Mediation, Arbitration, and Litigation, Creative Therapeutics, Cresskill, NJ.

Greif, G. L. (1985). Single Fathers, Lexington Books, Lexington, MA.

Grutman, R., and Thomas, B. (1990). Lawyers and Thieves. Simon & Schuster, Englewood Cliffs, NJ.

Healy, J. M., Malley, J. E., and Stewart, A. J. (1900). Children and their fathers after parental separation. Am. J. Orthopsychiatry 60: 531-543.

Hetherington, E. N., and Arasteh, J. D. (eds.). (1988). Impact of Divorce, Single Parenting and Step-Parenting on Children, Lawrence Erlbaum, Hillsdale, NJ.

Heinz, H. R., and Heinz, S. A. (1993). Emotional incest: The tragedy of divorcing families. Am. J. Fam. Law 7: 169-174.

Hernandez, D. J. (1988). The demographics of divorce and remarriage. In Hetherington, E. M., and Arasteh, J. D. (eds.), Impact of Divorce, Single Parenting, and Step-Parenting on Children, Lawrence Erlbaum, Hillsdale, NJ, pp. 3-22.

Hodges, W. E (1991). Interventions for Children of Divorce, (second edition), Wiley, New York.

Keane, G. (1990). Florida Divorce Handbook, Pineapple Press, Sarasota, FL.

Koel, A., Clark, S. C., Phear, W. P., and Hauser, B. B. (1988). A comparison of joint and sole legal custody agreements. In Hetherington, E. M., and Arasteh, J. D. (eds.), Impact of Divorce, Single Parenting, and Step-Parenting on Children, Lawrence Erlbaum, Hillsdale, NJ, pp. 73-90.

Kressel, K. (1985). The Process of Divorce, Basic Books, New York.

Kurdek, L. (1988). Custodial mothers" perceptions of visitation and payment of child support by non-custodial fathers in families with low and high levels of pre-separation interparental conflict. J. Appl. Devel. Psychol. 9: 315-328.

Laosa, L. N. (1988). Ethnicity and single parenting in the United Stales. In Hetherington, E. M., and Arasteh, J. D. (eds.), Impact of Divorce, Single Parenting, and Step-Parenting on Children, Lawrence Erlbaum, Hillsdale, NJ, pp. 23-49.

Shepard, N. (1992). Child-visiting and domestic abuse. Child Welfare 71: 357-367.

Snyder, S. (1986). Pseudologia Fantastica in the borderline patient. Am. J. Psychiatry 143: 1287-1289.

Tillitski C. J. (1992). Fathers and child custody: Issues, trends, and implications for counseling. J. Ment. Health Counsel. 14: 351-361.

Turkat I. D. (1990). The Personality Disorders: A Psychological Approach to Clinical Management, Pergamon, New York.

Turkal, I. D. (1993). Questioning the mental health expert"s custody report. Am. J. Fam. Law 7: 175-179.

Източник: Journal of family violence, 10, N3, р 253-264, 1995

Автор: Айра Даниел Туркат, Флоридски институт по психология и Медицински колеж към Университета на Флорида, 1225 Avenida Del Circo, Венеция, Флорида 34285.

[1] Д-р Айра Даниел Туркат (Ira Daniel Turkat, Ph.D.) е специализиран в семейноправни въпроси, включително попечителство над деца, отчуждение от родител, фалшиви обвинения, преместване, враждебен развод, разрушаване на отношения и свързани с тях проблеми.

През 2011 г. Британското психологическо дружество (50 000 членове) обяви д-р Туркат за един от най-изтъкнатите клинични психолози в историята. Той е единственият американец в този списък.  Преподавал е в Медицинския факултет на Университета Вандербилт и Медицинския колеж на Университета на Флорида. Той е лицензиран психолог в щата Флорида.

Д-р Туркат ограничава практиката си до сложни случаи и има богат опит в подпомагането на такива сложни случаи. Уебсайт на д-р Туркат - http://iraturkat.com

Д-р Туркат е един от малкото специалисти (други са д-р Дъглас Дарнал и д-р Крейг Чайлдрес)  който е посветил изследванията си на психопатологията на поведението на отчуждаващия родител. В същото време той е единственият, който извежда един особено важен извод,  че подобна психопатология, приличаща по външен вид на психопатията (разстройство на личността), но същевременно сериозно отличаваща се от нея, е нова нозологична форма на психично разстройство, непозната досега.

С това изследване д-р Туркат се доближава до разглеждането на загадъчно явление в религиозната практика, наречено „обсебване и безумие“, което до голяма степен се проявява в психопатологията на поведението на отчуждаващия родител по време на конфликтен и враждебен развод. От 1995 г. насам не са се появили нови изследвания по този въпрос.

Някои американски адвокати, наблюдавали това явление на практика, смятат, че пострадалият съпруг в този случай трябва да мисли за спасяването на собствения си живот повече, отколкото за живота на децата, на които може да не е в състояние да помогне.

Синдром на родителското отчуждение

Родителско отчуждение – това е клинично значимо нарушение в отношенията на детето с родителя. Изразява се в неоправдана враждебност към родителя, отказ от общуване с него и всички хора, свързани с него (например, родствениците от страната на отхвърления родител).

Синдромът на отчуждението е колосален проблем, защото води не само до травматизация, но понякога и до инвалидизация на психиката. Има случаи, когато пораснали деца, осъзнавайки, че са станали жертва на манипулация от страна на предпочитания родител и несправедливо са били отхвърлили втория си родител, прибягват до самоубийство. Известни са не малко случаи, в които отхвърлени родители доброволно са сложили край на живота си, неспособни да понесат стреса от раздялата. По силата на психологическата травма, за отхвърлените родители синдромът на отчуждение е сравним с физическата смърт на децата им.

Същност на феномена – това е патологичната адаптация на детето към манипулативен възрастен, който го настройва срещу втория родител. Неспособно да живее отделно от такъв родител и напълно зависимо от него във всички аспекти на живота, детето се оказва в ситуация на заложник. Оттук и сравнението на синдрома на отчуждението със „Стокхолмския синдром“, когато заложникът започва да оправдава действията на терориста, като проявява съчувствие и емпатия към него. Това е начин за оцеляване, физически и психологически.

Същият механизъм е в основата на синдрома на отчуждението – детето заема страната на този родител, който го принуждава по различни начини (включително ненасилствени) да изостави втория родител, да го обижда, унижава, презира и да го изхвърли от живота си.

Дълбоко в себе си децата искат да могат открито да изразят привързаността си към отхвърления родител, но се страхуват от агресивната реакция на опекунстващият родител. Проблемът е, че в един момент самите деца започват да вярват, че ненавиждат родителя си.

Една форма на натиск върху детето е емоционалната отстраненост, студенината и отказът да се дава любов, ако детето си позволи да изрази положителна оценка за другия родител. Отчуждението е форма на малтретиране на дете. Специалистите считат за погрешно мнението, че отчуждението винаги възниква в резултат на взаимна отговорност на страните при труден, конфликтен развод. Най-често причината за отчуждението е именно единият родител (отчуждаващият), наречен „родител-индуктор“.

Отчуждението от родител може да се разграничи от обикновената враждебност по редица признаци.

1.Аргументите, които детето предоставя за отхвърлянето на родителя, не съответстват на силата на враждебността. Аргументите винаги изглеждат слаби или абсурдни, но враждебността е реална и повсеместна.

2.Възниква феноменът на „независимия мислител“ – детето твърди, че това е негово лично мнение и никой не го е насърчавал да отхвърли родителя-жертва.

3.Наблюдава се отхвърляне и отказ от страна на детето на положителния спомен за родителя-жертва. Детето казва, че „нямаше добро“ или „доброто, което беше, няма значение“.

4.Наличе на разпространяване на ненавист към всички родственици на отхвърления родител, дори на неговите домашни любимци и приятели.

5.При детето се появява дихотомия на черно-бялото мислене по отношение на родителите: единият родител е напълно добър, другият е напълно лош. При това, по други въпроси (учене, социален живот) детето може да бъде адекватно критично и да вижда нюансите.

6. Детето автоматично встъпва в защита предпочитанията на родителя-индуктор във всяка ситуация.

7. Детето не изпитва вина, срам или съжаление, когато обижда и унижава родителя-жертва.

Проблемът се утежнява от факта, че много психолози, наети в качеството на вещи лица, предоставят на съда много неграмотни заключения. Те пишат понякога престъпна глупост, например: „Детето има собствено мнение за майката, не иска да общува с нея. Трябва да позволим на детето да вземе самостоятелно решение по този въпрос. Ако то не иска да общува, тогава трябва да вземем предвид мнението му“. В този случай специалистът не разбира, че си има работа с внушено състояние, причинено от естествената възрастова внушаемост на детето и неговата зависимост от опекунстващият възрастен. Детето няма достатъчно опит и прогнозиращи умения, за да разбере какво означава за него необоснован отказ от страна на родител. Специалистът не вижда, че има работа с обработеното мислене на жертва, въпреки че детето активно ще отстоява своята независимост по този въпрос. Но това във всички случаи не е така. Както се казва, дяволът се крие в детайлите. Понякога поведението на дете, което се адаптира към отчуждаващо въздействие, не е лишено от свободна воля.

Понякога специалистите се оказват в сливане с родителя-индуктор (агресор), когато той или тя довеждат детето на терапия или консултация. И дори ако психологът види неоснователността на враждебността на детето към другия родител, той си затваря очите за това. Действа като защитник на клиента си, а не като специалист по психично здраве.

Етичните нарушения в тази област продължават, когато отчужденият родител се опитва да говори с психолог за отношенията с детето си или да научи за психологическото благополучие на детето, но му е отказана дори консултация под какъвто и да е правдоподобен претекст. Субективността на оценките е очевидна тук. И когато такъв специалист е извикан в съда, за да даде показания, това се превръща в катастрофа за истинското психическо благополучие на детето и неговия отчужден родител.

Това е много сложен етичен, психологически, социален и правен проблем. Не всички психолози дори знаят, че например правото на поверителност, въз основа на което се опитват да откажат разговор с родител, е законово отсъстващо за един психолог. По закон само адвокати и свещеници имат това право, а психологът не може да използва закона за медицинската тайна.

За голямо съжаление, в такова бедствие могат да се окажат и децата, които се настаняват при приемни родители. Поради некомпетентност или формално изпълнение на задължения (особено в малките общини), отделни служителите на „Агенцията за закрила на детето“ встъпват къде целенасочено, къде несъзнавано в неформални съюзи с приемните родители и участват в отчуждаването на детето от рождените родители. Нещо повече, позовавайки се на една недомислица в Закона за защита на детето, свързана с конфиденциалността на данните, същите служители обявяват табу на информацията за детето дори за училищните психолози, които в повечето случаи, поради факта, че ежедневно са контакт с ученика, разполагат с по-обективна и по-голяма по обем информация от социалните работници.

Родителското отчуждение е включено в МКБ-11, код QE 52.00. Формулировката е „клинично значимо нарушаване на отношенията с родител/настойник“. Първоначално е било прието по-точно и директно определение – синдром на отчуждение, но испанското адвокатско лоби, Асоциацията на жените съдии, в партньорство с мощната феминистка общност, използва цялото си влияние, за да гарантира, че формулировката в МКБ-11, ако не изчезне, то поне да стане неясна и обобщена. И сега имаме определение, което вече е редактирано от усилията на противниците на синдрома на отчуждението. Не е необходимо да се доказва, че всъщност този тип „специалисти“ въобще не са загрижени за детето, а мотивите им за направените промени са външни, т.е. стимулирани са от други среди и с други средства в преследване на скрити, завоалирани цели, за които може да се каже едно – насочени са срещу интересите на самото дете[1].

Противниците на признаването на този проблем се позовават на следните аргументи:

-Твърди се, че концепцията за синдром на отчуждение се използва главно срещу жени от неблагонадеждни мъже, следователно „патриархалната порочна практика на война срещу жените трябва да бъде спряна“.

-Тъй като децата по-често биват оставяни с майките си, активното феминистко лоби иска да затвърди тази практика, да попречи на бащите да настояват за бащините си права и да блокира предаването на мъжкото възпитание и мъжките модели на поведение на децата. Въпреки това, положението на жените, които са пострадали от отчуждение от бившите си съпрузи, само се влошават от това лоби[2].

-Твърди се, че понятието за отчуждение се използва за прикриване на сексуално насилие над деца от бащи-педофили.

Всъщност корените на подобни политики са много, много дълбоки. Те са свързани с тенденцията за премахване на институцията на традиционния брак, отделяйки детето от модела на възпитание, ориентиран към съюза на мъж и жена. Целта на откъсването е да се отгледа детето в някаква алтернативна парадигма и да се отбие съзнанието от традиционната представа за семейството. Освен това, сега (например в Испания) активно се лобира понятието за „сексуална свобода“, с която феминистките се опитват да заменят понятието „сексуално насилие“. Децата се явяват мишена на тази стратегическа задача за промяна на ценностите.

Освен това съществува традиционно мнение, че жените по принцип не могат да извършват психологическо насилие срещу собствените си деца. В противоречие с това популярно мнение, се появи уникална книга на английския съдебен психолог Анна Моц[3], озаглавена „Психология на женското насилие. Престъпления срещу тялото“[4]. Тя не е просто документ, в който става дума за родителско отчуждение, а описва практиката на женско насилие по отношение своите деца.

Освен това, аргументът „самото дете не иска да общува, нека чуем мнението му“ е в пълно съответствие с новата популяризирана тенденция на ерата на пост-истината. Когато обективните критерии се игнорират и информацията се представя в специфичен контекст и форма (именно в тази сфера българските психоаналитици-лобисти развихрят вакханалия, посредством псевдонаучни интерпретации).

Съвременният тренд на пърформанс, субективната оценка и манипулирането на информация работи и тук. Една от активистките, Беатрис Пресиадо, заявява на една от последните конференциите, че „апаратът за верификация вече няма да бъде академичен, а ще стане перформативен“, т.е. не експертните мнения следва да се вземат предвид, а по-скоро твърденията, субективните оценки и постановката с участието на пострадалата страна.

Сред противниците обаче има и специалисти от психологическите общности, които смятат, че понятието е ненаучно и недоказано. Те смятат, че родителското отчуждение (PAS) е просто разстройство на отношенията дете-родител, което не може да се издигне до нивото на научна класификация и лечение, поради липсата на етиологична връзка между патологията и нейните последици.

Правната система също не обича да се занимава с този проблем, защото не са разработени правни форми на въздействие върху този семеен конфликт. Освен това, съдиите често се съмняват, че враждебността на детето може да бъде преодоляна и съответно вземат решения, които игнорират факта на манипулация от страна на родителя и наличието на синдром на отчуждение у детето. Механизми за регулиране на този конфликт не са разработени. Съответно, няма достатъчно съдебна практика. И големият проблем е липсата на информация. Нито адвокатите, нито службите за настойничество знаят за това явление. Това води до погрешни решения и оценки.

Експертите описват това като форма на малтретиране на дете, като внушено психично разстройство, като негативно индуциране на детето от единия родител към другия. Често проблемът изобщо не се диагностицира, а се описва като „всичко е наред“, отчуждаващият родител е добър, позитивен родител със стабилна привързаност към детето, не му вреди, а отчужденият родител трябва сам да смекчи конфликта, да коригира грешките си във възпитанието и общуването, да „спре да оказва натиск“ и да „изчака по-добри времена, когато мнението на детето се промени“.

Синдромът на родителското отчуждение може да има дългосрочни последици за детето, които ще се проявят в зряла възраст. Те включват депресия, фобии, загуба на идентичност, неспособност да се опира на своите чувствата като ориентир в живота, ниска самооценка, неспособност за изграждане на партньорски взаимоотношения и суицидни опити. Също така, самите пораснали деца стават обекти на отчуждение от партньорите си, т.е. те са отчуждени от собствените си деца. Случва се и обратното. Такива хора самите се превръщат в отчуждители и осакатяват децата си, лишавайки ги от майка или баща чрез политика на психологическо унищожение. В литературата е описан случай, в които дъщеря е била отчуждена от баща си, който е извършил самоубийство. Впоследствие като възрастна тази жена, която е загубила баща си в детството, отчуждава бившия си съпруг от общото им дете, т.е. трансгенерационното предаване на травмата е очевидно.

Твърди се, че преодоляването на синдрома на отчуждение като правило е възможно доста бързо. Но само с помощта на правилни съдебни решения и директна нетрадиционна терапия под наблюдението на съда. Дали обаче това е достатъчно?  Вътрешните субективни мотиви на детето също са преплетени със състоянието на родителско отхвърляне, което прави неговата податливост към отчуждение висока или ниска. Следователно, не бива веднага да се отхвърля вътрешният психологически процес на детето, динамиката на неговите оценки и емоции. Тази сложност поставя под въпрос диагностичната интуиция на специалиста, поставя висока летва за разработването на методи за оценка и усложнява съдебното разрешаване на въпроса.

Дали е възможно да се предотврати синдромът на отчуждението е по-сложен въпрос. Може би е необходимо незабавно да се определи местоживеенето на детето и процедурата за общуване с него, преди да се подаде молба за развод. Може би е важно да се въведе като норма медиативна практика, при която съпрузите могат да се споразумеят по важни точки с помощта на медиатор, преди да възникне сериозен конфликт.

Много е важно и родителите да разберат навреме, че е започнала кампания на отчуждение и очерняне, но практиката показва, че те разпознават проблема твърде късно.

Особено важно е разводът да протече екологично.  Родителите са длъжни да положат всичките си усилия в това.

Заключение

Синдромът на отчуждение изисква много дискусии: за проблема с глосария, за диагностиката на емоционалното насилие, относно надеждните методи за диагностициране на травмата и нейния генезис, патологичната и здравословна привързаност, за правните лостове за въздействие върху семействата, където този синдром е налице  и за системата за социална подкрепа на семействата чрез услуги за подкрепа.

[1] Подобни лобистки вмешателства в законотворчеството и изопачаване нормативната база на професионалистите, посредством псевдонаучни и недоказани свободни интерпретации, могат да се открият и по отношение синдрома „Дефицит на вниманието и хиперактивност“ и аутизмът.

[2] Отново за съжаление, у нас към тази група активисти принадлежи много силно лоби от психоаналитици, част от които са преподаватели във ВУЗ, които се подпомагат от общността на НПО и представители на висшите ръководни звена в МОН.

[3] Анна Моц е клиничен и съдебен психолог, психоаналитичен психотерапевт, член на Тавистокското дружество на психотерапевтите и ръководител на Международната асоциация по съдебна психотерапия (IAFP). Тя е работила дълги години в различни институции на Националната здравна система на Обединеното кралство, където е участвала в диагностиката и работата с възрастни и юноши с насилствено поведение към себе си и другите.

[4] Книгата на Анна Моц „Психология на женското насилие. Престъпление срещу тялото“ изследва природата и причините за женското насилие от гледна точка на психодинамичната теория и съдебната психология. Наскоро стана известно теоретично обобщение за случаи на насилие от страна на жени срещу себе си и срещу деца, както и обсъждане на разнообразен клиничен материал и влиянието на уебсайтове, които способстват анорексия и булимия. В книгата се обръща специално внимание на развитието на терапевтични услуги за жени в затворени психиатрични заведения.

Корпоративните психопати – лъжци, мошеници, интриганти

(психоаналитичен поглед)

Текстът разглежда феномена „корпоративна психопатия“. Процесите, инициирани от психопатът в организацията, се разглеждат от гледна точка на организационната психология. След това, от психоаналитична гледна точка, се изследват несъзнателните аспекти на личността на психопата и тези групови процеси. В заключение са посочени най-уязвимите видове професионални групи (организации), към които имат афинитет психопатите.

Тази категория личности са съществували винаги, но откакто ни беше наложено да приемем западната култура и ценности, чертите на психопатите и нарцисистите бележат разцвет. Днес вече не действат механизмите за контрол, упражнявани от колектива, а личностни черти, като егоизъм, индивидуализъм, високомерие, лицемерие, притворство, себелюбие, алчност и други, са възприети като инструменти за успех в професията и живота – „Не е важно какъв е нравственият му фундамент, важното е да носи пари на организацията, а е и очарователен колега“ – това е една от фундаменталните грешки в разбиранията на мениджърите.

Ставаме свидетели на нечестността на колега, но колегата е очарователен и ние продължаваме да му вярваме. Чрез недоверието, което прогонваме от себе си, чрез съмненията, които отхвърляме. Един ден той ни мами и ние разказваме на хората (екипа) за това, но хората сякаш не разбират. Понякога животът е много несправедлив: ние настояваме, че сме пострадали от неговите действия, а другите ни казват, че сме твърде агресивни и политически не сме коректни, а някои дори ни остракират или обявяват за врагове.

-Защо хората му вярват, когато лъже?

-Защо не ни вярват, когато казваме истината за него?

-Защо самите ние му повярвахме, знаейки, че не бива да му вярваме?

-Що за човек е това?

-И какво прави този човек с колектива, в която се намира?

Ако сте си задавали въпроси от този вид, то този текст е за вас – вече сте имали сблъсък с психопат.

Психопатът в организацията от гледна точка на организационната психология.

Ще започна с общо описание на такъв човек, след което ще ви разкажа как изглежда манипулирането му с други хора и работни колективи от гледна точка на организационната психология. След това, от гледна точка на психоанализата, ще стане дума за несъзнателния фон на действията на този човек и процесите, протичащи в неговата среда, както и за това, което ни прави уязвими, когато се сблъскаме с него. И накрая, за това кои организации са особено податливи на неговите манипулации. Накратко: какво е важно да знаем всеки един от нас и нашите професионални групи, за да се защитим?

Тези хора са различни от повечето от нас – те нямат съвест. Те се наричат ​​антисоциални личности, или социопати, или психопати. В литературата обикновено човек, който няма вътрешни морални стандарти, се нарича психопат (за разлика от другите хора с асоциално поведение). Съответстващата медицинска диагноза е дисоциално (асоциално) личностово разстройство (Гиндикин, 1997, 378), но тук не е необходимо да се говори за точно съвпадение. Характеристиките на това разстройство частично се припокриват с описанието на психопат (например: безразличие към чувствата на другите; склонност да се обвиняват другите за собствените действия). Но основното при разпознаването на това разстройство е грубата неспособност на човек да спазва социалните норми. Не всички хора, които грубо нарушават социалните норми, обаче са напълно лишени от съвест. Известно е, че дори престъпник, ако не е психопат, може да има в главата си един вид „кодекс на честта“ (например лоялност към бандата: не можеш да предадеш своите). Добре адаптираният психопат няма кодекс на честта в себе си, но може да създаде впечатление, че се „вписва“ перфектно в обществото.

Терминът „психопатия“ от своя страна донякъде създава объркване. От една страна в катедрите по психология се говори за акцентуации – крайна версия на нормата на характера (вижте Леонхард), но има и психопатии – патологични характери (вижте Ганушкин). В този случай „психопатия“ се използва в единствено число и обозначава един, много специфичен патологичен тип характер. Въпреки споменатото объркване, все пак е добре да изберем думата „психопат“ в значението на „човек без съвест“, тъй като това е значението, което обикновено се използва сега.

Характеристики на психопата

Такъв човек е описан подробно за първи път от Харви Клекли през 1941 г. в класическия му труд „Маската на нормалността“ (Cleckley, 1988). Сред посочените характеристики на психопата, на първо място се появяват повърхностният чар и добрата „интелигентност“ (Cleckley, 1988, 338). Само защото чарът е „повърхностен“, не означава, че е слаб. Всъщност е много силен. Жертвите на психопати често си спомнят, че тези типове са били значително по-приятни и интересни от повечето нормални хора около тях (Stout, 2005, 7). Повърхностно е, защото в душата на психопата всъщност няма топлина или съчувствие към онези, които очарова. И фактът, че „интелигентност“ е в кавички, не означава, че психопатът всъщност не е умен. Просто интелектът на този човек е много специфичен, предимно еднопосочен. Психопатите са хора, при които „целият им ум е отишъл в хитрост“. Те също така не са способни да съжаляват за действията си, да изпитват вина или срам, не са способни да обичат и да се привързват, и затова изграждат взаимоотношения само с цел да използват други хора. Те са измамни, ненадеждни и не се учат от опита. М. Стаут в книгата си „Социопатът от съседната врата“ многократно определя съвестта като отговорност, която се основава на нашата привързаност към другите хора (към човечеството като цяло), към другите живи същества (Stout, 2005). Ясно е, че някой, който не е способен да се привързва, няма такава отговорност

Обикновено читателят свързва „асоциалната личност“ с престъпник: крадец, убиец или дори маниак. Психопатът от така наречения „насилствен тип“ е убиец, изнасилвач или поне разбойник, това е вярно. Но именно с опровержението на мита, че всички психопати са престъпници, започват много книги за такива хора. Както вече бе споменато, не всички престъпници са наистина лишени от съвест. И мнозинството от хората, които нямат съвест, никога не са имали проблеми със закона през живота си или са имали незначителни такива. Те са достатъчно добре адаптирани, за да избегнат подобни проблеми. Обикновено се занимават с дребни (а понякога и не чак толкова дребни) измами и/или интриги и манипулират другите. Това е така нареченият „пасивно-паразитен“ тип психопат или, според Р. Хеър, „субкриминален психопат“ (Hare, 1993). О. Кернберг отбелязва по повод описанието на Клекли (което той като цяло оценява високо), че не всички психопати са очарователни и интелигентността им варира значително (Кернберг, 2001a, 95). Освен това, Р. Мелой описва няколко не особено привлекателни психопати с нисък интелект, които е наблюдавал в затворите (Meloy, 1998). Но именно психопатите с висок интелект често са очарователни (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 216), а тези, принадлежащи към „пасивно-паразитния“ тип, почти винаги са такива. Ловките мошеници и интриганти често се възприемат като мили (и дори честни) хора. Иначе, кой би им повярвал? Тази статия ще обсъди такива хора. И ако, за щастие, вероятността от срещата ни със сериен убиец е много малка, то почти всички сме се сблъсквали с „пасивно-паразитния“ тип много пъти в живота си. И в душите на много от нас общуването с тези хора е оставило следи, а при някои – белези.  Използвам думата „той“, защото „психопат“ е мъжки род. Това не означава, както понякога се смята, че всички те са мъже. Разбира се, има значително по-малко жени от „насилствения“ тип (те просто са физически по-слаби от мъжете). В „пасивно-паразитния“ тип, който разглеждаме обаче, има много жени. Някои автори предполагат, че тук може да има дори повече от тях (Akhtar, 2000, 246).

За съжаление, на местния читател е достъпна малко литература за такива личности. А в чужбина психопатите напоследък са обект на активен интерес. Включително организационната психология: заради разрушителната роля, която тези хора играят в организациите. Във връзка с това дори се появи специален термин: „корпоративна психопатия“. Компаниите проявяват голям интерес към подобни проучвания: както защото бизнесът е много привлекателна професионална сфера за психопатите, така и защото психопатите в тази сфера са способни да причинят значителни материални щети. Дейността на психопатите в организацията вече е добре проучена и описана и е установено, че е доста типична, сякаш следва алгоритъм.

Корпоративен психопат

И така, ето го и него, той пристига в организацията. Нека видим какви процеси протичат в екип, където има такъв човек и след това какво прави психопатът, за да стартира тези процеси. Такива хора обикновено се наемат с готовност. Те са кошмар за неопитните кадровици. Психопатичните манипулатори са много популярни сред хората. Те изглеждат интелигентни, дружелюбни и общителни, уверени и компетентни в професията си, и без проблеми с общуването. Кадровикът, провеждащ беседата дори може да почувства особени „флуиди“ между себе си и кандидата (Babiak, 2000, 299). П. Бабияк пише, че типичната „маска на нормалност“ на психопата лесно се възприема като маска на съвестност, интелигентност и междуличностна компетентност: три качества, които работодателите ценят най-много (Babiak, 2000, 299). Много често ръководителите, които нямат опит и знания за този тип хора, само при повърхностно познанство с такъв човек могат да го харесат и това да е достатъчно за да бъде поканен на ръководна позиция.

След като „хищникът“ е вече в кошарата (организацията на каквато и да е позиция), се стартират поне три неразривно свързани процеса:

Първо, той се впуска в лов. Обикаля навсякъде и установява контакти с целия персонал, тези хора започват все повече да му симпатизират. Персоналът на всички нива е просто омагьосан – той е професионалист в изкуството на обаянието. Бъдете нащрек, ако новоназначен служител отделя през първите 2-3 седмици по-голямата част от работното си време за „общуване“ с колегите, отколкото да се труди на работното си място. Все пак, защо му е нужно да сканира личния състав на организацията?

Второ, чрез „сканирането“ той прави временна оценка – чрез осъществяване на контакт и спечелване на доверие, той научава стила на функциониране на организацията и баланса на силите в нея, влиятелни хора (формални и неформални лидери) и хора, които могат да бъдат източници на информация (например секретарката, съпругата на шефа или приятели на формални и неформални лидери).

Трето, стартира активен процес за събиране на тази информация, а част от контактите (вече след подбор), се изнасят извън организацията, т.е. психопатът и избраните жертви “потъват в мъглата“.

По време на опознавателните обиколки и в резултат на общуването, психопатът бързо създава впечатление на топъл, сърдечен и искрен колега. Човек трябва да го познава много добре, за да види неговата манипулативност и вътрешна студенина; в началото те не са видими (Boddy, 2011, 40). В конкурентния и студен бизнес свят, той се откроява от обкръжението си (много чувствителен признак за бдителност). Служителите започват да чувстват, че между тях и психопата се заражда истинско приятелство, че са намерили сродна душа. Всеки един от тях не подозира, че междувременно няколко други служители са започнали да се чувстват по абсолютно същия начин. Зомбирането е толкова внушително, че на този етап човек дори да беше разбрал, едва ли щеше да заподозре, че нещо не е наред. В края на краищата, новият колега наистина е толкова мил; няма нищо изненадващо, ако толкова много хора го харесват?

След няколко седмици (месеца), мениджърите в организацията, ако са бдителни ще доловят, че постепенно конфликтите между служителите в организацията зачестяват (случва се всяка от конфликтуващите страни да се смята за приятел на психопата). Психопатът е наблизо, но той няма нищо общо с това – той е „бял и пухкав“. Или дори не го виждат наоколо. По един или друг начин, хората най-често не свързват нарастващия конфликт и напрежение с този човек. В същото време психопатът има личен интерес от царуващ в организацията хаос: хаосът в екипа е благоприятен за кариерата му, той започва да манипулира противоположни възгледи и позиции в своя полза (Babiak, 2000, 309).

Винаги обаче, рано или късно, настъпва момент, в който един от „сродните души“ започва да се усеща и да осъзнава, че е бил експлоатиран – бил е полезен идиот в ръцете на „хищника“. Тук има много варианти: да бъде настроен срещу друг колега; да бъде замесен в неприятна ситуация; да бъде измамен с пари... или просто психопатът е получил това, което е искал (например познанство, доходоносен договор или позиция) и след това е зарязан. По един или друг начин, интересното и доходоносно за психопата лице е било използвано като инструмент. Ако същият измамен „приятел“ се опита да разобличи психопат, тогава в типичен случай психопатът изглежда обиден, а околните започват да го защитават от собствената му жертва. Обвиняването на жертвата е нещо, което психопатът прави много добре. Ще излезе така, сякаш самата жертва е нападнала някого без причина, сама се е намесила в скандал или е измамила с пари... и е обвинила за това невинният психопат. Според Г. Клекли, психопатът създава „убедително външно впечатление за честност“ (Клекли, 1988, 342). В крайна сметка околните са възмутени или виждат какво се е случило, но са изненадани, че този човек „тормози“ колегата (психопатът) за нещо дребно (сякаш всеки може да го направи) и вдига шум. „Това е прецедент: означава, че всеки един от нас може да бъде преследван“. Ясно е, че никой не е перфектен, че никой от нас не е 100% честен и че всички понякога сме виновни за нещо. Ако обаче един психопат умело играе на това, тогава нормалните хора някак си се срамуват да го разобличат. А като добавим към това днешната криворазбрана толерантност и политическа коректност, колективът е готов да осигури на „хищника“ изцяло благополучна атмосфера.  И така, с умелата помощ на психопата, колегите започват да се страхуват и избягват не него, а този, когото е измамил. Вместо жертвата, те виждат агресора – точно това, от което се нуждае един психопат.

Рядко се случва психопат да бъде разкрит. Но именно тогава може да се случи най-удивителното нещо: това, което П. Бабияк нарича „възход“ или „издигане“ на психопата (Babiak, 2000, 300), т.е. в резултат на разобличаването, психопатът „пораства“. Например, в същата компания, където е бил толкова „несправедливо обиден“, той вдига неописуем скандал и се премества на по-висока позиция в друг отдел (компания) или е доброволно нает от конкурентна компания, където е по-добре платен и позицията му е по-висока, т.е. той има всички основания да триумфира. И сега психопатичният процес ще се повтори в новата професионална структура. Мениджърите трябва да знаят, че след като бъде психопатът отстранен от организацията, неволите им не свършват до тук. Често психопатът продължава целенасочено да поддържа контакт с отделни бивши колеги, които продължават да му съчувстват и да съжаляват за напускането му. Психопатът запазва контрол над тези хора и съответно своя дял от контрола в предишния екип. Между другото, това често е значителен дял (огромен риск за ръководителите в бившата организация).

Как един психопат успява да постигне всичко това?

Спомнете си, че когато пристигна в първата организация, той започва да очарова тези, които го интересуват. В малка група, където всички се познават, той може да очарова всички – едни повече, други по-малко (осигурявайки си подкрепа за всеки случай), но все пак той има приоритети. Това са т. нар. „оперативно интересни лица“ – вече споменатите влиятелни личности и хора, които са източници на информация. Когато общува с човек, той го „сканира“, идентифицирайки какви са неговите ценности, къде е уязвим този човек и какво обикновено предизвиква силни чувства у него. Г. Клекли също отбелязва емоционалната бедност на психопата (Cleckley, 1988, 348). Емоционалната му сфера не е същата като тази на повечето хора и много преживявания са му непознати (например влюбване; вина и съжаление за стореното; благодарност; състрадание; наслаждаване на хубава книга или произведение на изкуството; психопатът ще бъде обран, примерен, студен и суховат, дори по време на празничния новогодишен купон; впрочем, не търсете у него спонтанен, искрен смях). Това обаче не пречи на психопата да забележи и проследи техните проявления. Р. Хеър пише, че психопатите „използват реакциите на слушателите като насоки за това какви чувства би трябвало да се изпитват в подобни ситуации и ги копират“ (Hare, 1993, 130). Той илюстрира това с примера как човек с далтонизъм се ориентира на светофар (Hare, 1993, 129). Изобщо не е необходимо да виждате зеления и червения цвят така, както ги виждат другите хора, за да различите кой светофар свети: горният или долният, и какво означават тези сигнали. Така че, макар у тези хора да няма „топъл вид“ и емпатия, която повечето от нас имат, те все пак демонстрират емпатия, но тя е „студен вид“. Те не съчувстват на другия човек, а хладнокръвно сканират чувствата му. Общувайки с нас, психопатът усеща какви качества ценим особено в себе си, как искаме хората да ни виждат.  И той започва да показва, че ни вижда точно така. В същото време психопатът демонстрира, че в това е подобен на нас – прилича си с нас. Имаме рядко щастливо преживяване, че човек е срещнал сродна душа, чувства, че има специална връзка с този човек (за разлика от всички останали колеги). Тези взаимоотношения са наистина специални и се наричат ​​„психопатичен съюз“ („psychopathic bond“).

Междувременно, някой друг в групата, който е забележимо различен от нас по своите личностни черти, също започва да чувства, че психопатът е сродна душа. Защото психопатът играе същата игра с него. Той прави това доста хладнокръвно и пресметливо. Р. Мелой разказал на Р. Хеър в личен разговор как веднъж провел интервю за работа с млад мъж, когото харесвал все повече и повече, и който създавал впечатление за много интелигентен. Докато на Мелой не му хрумнало, че кандидатът рецитира публикуваните от него статии, т.е. кандидатът впечатлил (очаровал и възхитил) Мелой със собствените му мисли (Hare, 1993, 213-214). Ето го и него, феноменът на психопат със сходно мислене! Самият Р. Мелой разказва историята на 16-годишен тийнейджър на пробация, който измамил жена инспектор, която го наблюдавала. В разговор с нея той разказвал, че се интересува от религиозна философия и посочил любимия си автор (Meloy, 1998, 138-139). Така този тийнейджър направил изключително благоприятно впечатление на инспектора. (Той просто е чул за интереса на жената към религиозната философия, разбрал кой е любимият ѝ философ и се е поинтересувал за него.). По този начин психопатът придобива „сродни души“, които са готови да го подкрепят, да го издигнат по кариерната стълбица, да го защитят и, ако е необходимо, да откликнат на молбата му. Често „сродните души“ започват постепенно да вършат част от работата на психопата вместо него (Babiak, 2000). В този случай заслугите се приписват, разбира се на психопата.

Психопатът предпочита да обработва хората поотделно и групите от хора също поотделно (Babiak, 2000, 299 - 300). И в това има основание. Индивидът не знае какво казва психопатът на друг индивид, групата не знае каква игра играе той с другата група.  Сега си припомнете, че междувременно той настройва хора и групи помежду им. Действията за разделяне на организация или професионална общност на фракции са често срещана задкулисна дейност на психопата (Babiak, 2000, 298). Самият този процес му доставя удоволствие и опиянение от властта, но това ще се окаже и полезно по-късно. Колкото по-малко хората в екипа си вярват, колкото по-изолирани стават групите, толкова по-трудно ще бъде да се разкрие психопатът. Така че конфликтните отношения в екипа винаги са в полза на психопата.

Междувременно, това, което говори психопатът, ни звучи все по-убедително. Първо, защото не забравя да ни отразява (а ние виждаме в огледалото това, което искаме да видим). И второ, защото независимо дали лъже или казва истината, един психопат излъчва увереност. Обикновените хора със съвест се съмняват от време на време: колко точно и истинно е това, което казват, колко добро е това, което правят? В какво има да се съмнява „хищникът“? След това, той добре знае къде сме уязвими и психопатът ни използва.  

С какво може да ни изкуши?

Психопатът вече добре познава характерните ни черти и на какво може да се играе тук. Един човек ще повярва, че може да получи големи пари, друг – че колега крои планове срещу него, трети с готовност ще откликне, ако му бъде предложено да се бори за справедливост или ще повярва, че психопатът трябва спешно да бъде спасен (самите психопати не съжаляват никого, но обичат да използват състраданието на другите хора). Или ще решим, че трябва спешно да се спасим? Тук всеки от нас си има собствена стръв, която го чака. В тази връзка, Косон, Гаконо и Бодхолд ни напомнят (макар и да говорят за терапията на психопат) за важността да познаваме добре себе си: това, което знаем за себе си, е по-малко привлекателно за психопата като цел за манипулация и последващо обезценяване (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 211). За да увеличи въздействието, трябва да бъдем измамени. Лъжата може да е напълно крещяща, но увереният поглед на манипулатора и съчувствието ни към него са пленителни и ни карат да му повярваме. Лъжата може да бъде и косвена. Например, селективното докладване на информация и укриването на важни факти може да изкриви ситуацията до неузнаваемост. След това психопатът ще каже (или, по-често, ще предложи), че ситуацията изисква нашето действие. Може да са необходими спешни действия. Заради един психопат, който ни е много скъп в този момент, сме готови да направим нещо, на което не бихме се съгласили, ако обикновен човек ни помоли да го направим. В името на психопат, човек може да започне страстно да се противопоставя на някой, който не му е приятен и искрено да вярва, че този човек е ужасен. Б. Бърстен разказва историята на млад психопатичен пациент в болница, който се хвалил пред лекаря, че може да накара родителите си да се чувстват враждебно към него и че лекарят не може да направи нищо по въпроса. Бърстен знаел, че това, за съжаление, е вярно (Бърстен 1973, 32). Можете да дадете свои собствени, съвсем не излишни пари на психопат. И е напълно възможно никога да не си ги върнете. Случва се така, че в името на психопат хората решават да извършат измама, да фалшифицират документи (в края на краищата, това, което се прави в името на прекрасен човек или в компания с него, не може да е лошо). Съответно, хората не биха разкрили психопат, поне заради риска самите те да не се издънят. И ако бъдат разкрити, психопатът може да се окаже невинен. Имало е случаи, в които лекари и адвокати са нарушавали професионалната етика и дори закона, в името на психопати, които са били представяни като безпомощни и нуждаещи се от спешно спасяване (Meloy, 1998, 139).

В психопатичния съюз три етапа следват един след друг: оценка – манипулация – изоставяне. Рано или късно, преставате да бъдете полезни на психопата като инструмент в неговите действия и той ви напуска: или защото сте осъзнали кой е той всъщност, или просто защото вече не сте му необходими. Оказва се, че сте били използван, предаден или настроен срещу нещо. Обръщате се към него, а той е напълно невъзмутим. Вие бяхте този, който измами, предаде и се настрои. Вие бяхте този, който се държа така, какво общо има това с него? В това състояние вече късно се обръщате за помощ към други хора, но по някаква причина те също мислят, че вие самият сте си виновен. И защитават този прекрасен човек от вас. Вие въобще не разбирате какво става. В края на краищата, вие говорите ясно и разбираемо за това, което е направил този човек, съобщавате просто шокиращи факти. Разказвате конкретно как е било. Защо всички останали остават глухи за думите ви? По поне две причини. Първо, те го харесват повече от всеки друг, който не е психопат, включително и вас. Някои от тях го смятат за свой скъп приятел, а много други с удоволствие биха били приятели с него. И второ, психопатът не само непрекъснато установява взаимоотношения с хората. Той също така непрекъснато настройва хора и групи едни срещу други. В интерес на психопата е да дискредитира някои хора, което той и прави неуморно. Обикновено извършва това ненатрапчиво, мимоходом, като пропуска по няколко фрази тук-там, за да не останат хората с впечатлението, че ги „обработва“. Например, шефът трябва да бъде очарован. Но той също така трябва да бъде настроен срещу някого, за да намали влиянието на този човек (в полза на собственото си влияние, разбира се). Следователно, той ще настрои някого срещу шефа, така че да възникнат триене или да се стигне до сблъсък. И, естествено, шефът също трябва да бъде настроен срещу някого. Или, да речем, неформален лидер, който няма да е зле да бъде очарован, за да говори добре за него. Неформалните лидери обикновено са влиятелни и независими хора. Ясно е, че психопатът сам по себе си е много силен неформален лидер и не се нуждае от силното влияние на някой друг в екипа. Следователно, в общуването с други хора, той дискредитира неформалния лидер. Включително и в общуването с мениджъра.

Разделяй и владей!

А с мениджъра е най-лесно. Нещо от рода на: „Той иска да играеш по неговата свирка“ е чистата истина и мениджърът я разбира. (Това, което не се казва тук, е че всъщност психопатът има нужда шефът да танцува по неговата свирка.) След това, естествено, наранената гордост на шефа отговаря на психопата, че неформалният лидер „няма да чака“. Всъщност психопатът следва добрата стара политика на „разделяй и владей“. Той ще ви използва срещу някой друг и ще ви ласкае, стига да сте подходящ инструмент. В крайна сметка или очите ви ще се отворят за случващото се, или той сам ще ви напусне, след като се е възползвал от вас. И той знае, че един ден това ще се случи и се подготвя за това предварително, т.е. докато ви използва, той ви дискредитира в общуването си с други хора (Babiak, 2000, 301). Така не е далеч денят, в който неминуемо ще успеете да се скарате с някой друг, не без негова помощ. Така че, когато започнете да разказвате на хората за делата му, те може вече да не ви вярват. Освен това, той може да започне процес на т. нар. газлайтинг срещу вас (Stout, 2005, 93-94), в който със сигурност ще участват и хора, които му симпатизират. Думата „газлайтинг“ произлиза от заглавието на филма „Газлайт“ (1944) на Джордж Кюкор. В този филм съпругът, желаейки да завладее бижутата на жена си, използва психологически натиск и различни трикове, за да я накара (както и прислужниците в къщата), че полудява. Газлайтинг е когато вашият недоброжелател създава ситуации, в които може да се докаже, че сте неадекватни, когато ви провокира или тълкува действията и речта ви като признак на вашата ненормалност. Например, разказвате на човек за събития, което е наблюдавал с вас, а той ви гледа с изненада или дори страх и отговаря: „За какво говориш?“ „Това не се е случило.“ Съществува и обратна техника: „Беше.“ Наистина ли не си спомняш? (И двете техники се използват от героя на филма „Газова светлина“). Може дори да ви каже: „Страх ме е да говоря с теб. Ти винаги обръщаш всичко с главата надолу, изопачаваш го…“ Когато чувате често подобни неща, те започват да ви плашат: или наистина полудявате, или сте сред луди хора. Още по-лесно е да ви провокират, ако искате хората около вас да видят, че сте агресивни или „ненормални“. Представете си, че започват постоянни атаки срещу вас и вие, разбира се, реагирате. Ако отговорите по същия начин, вие сте „агресивни“. Ако се опитвате да избягвате конфронтация, тогава „избягвате хората, отдръпвате се от общуване“. Ако се оплаквате, това означава „Винаги чувствате, че някой ви е виновен“. Следователно, ако трябва да покажете, че сте неприятен и/или не съвсем здрав човек, тогава играта на провокатор се оказва печеливша за всички. В случаите, когато истината за психопата в крайна сметка се разкрие, често се оказва, че някои хора в групата са забелязали какво всъщност се случва, но са били подтикнати от газлайтинг да се съмняват в точността на възприятията си, т.е. дори наблюдателите започват да се съмняват в адекватността на своето възприятие.

Напълно възможно е психопатът в организацията никога да не бъде разкрит. Той постепенно ще набере сила, ще отблъсне покровителите си (официално или не) и ще се превърне в най-влиятелния човек в организацията. П. Бабияк нарича това най-коварния момент в професионалната му кариера (Бабяк, 2000, 303). Хората, които последователно се съпротивляват на манипулацията, оцеляват в група, водена от психопат (Kets de Vries, 2012, 12). Разкриването на психопат в организация може да се случи, ако няколко души, които са били използвани и изоставени от него, съобщят за това едновременно. Логично изглежда, че разкриването му е неизбежно, тъй като все повече хора постепенно научават кой е той. Но най-често това не се случва (Babiak, 2000, 298). Психопатът в организацията обикновено използва хората дълго време и не сменя жертвите си много често. Разбираемо е: на психопатичния съюз трябва да се позволи да се засили и да процъфтява. Освен това някои бивши жертви се срамуват, че са били измамени по този начин и мълчат. Тъжно е, но единственият шанс, който имате да надиграете психопат или да спечелите открита конфронтация с него, спечелвайки симпатиите на достатъчен брой ваши колеги, е ако самият вие сте психопат. В този случай може да успеете да откъснете групата, която е омагьосана от психопата, сами да очаровате тази група и да я накарате да се вслуша в това, което казвате. И тъй като най-вероятно не сте психопат, обичайният съвет е: ако сте разбрали кой е той, просто стойте далеч от него в бъдеще.

Психопатичният съюз се преживява от жертвата като дълбоки, истински отношения. Следователно, измаменият човек изпитва сложни чувства: той е едновременно обиден и ядосан на психопата, а също така съжалява, че губи приятелството, което е ценял високо (Babiak, 2000, 301 - 302). Той може да иска да си отмъсти на психопата или на онези хора, които са застанали на негова страна. Той може също да иска да върне приятелството, фантазирайки си, че психопатът ще „се осъзнае“ и всичко ще бъде както преди. Или се надява, че хората, които са подкрепяли психопата, ще разберат какво наистина се е случило и ще го (жертвата) помолят за прошка. Най-вероятно това никога няма да се случи. Той дори може да поиска прошка от този, срещу когото психопатът го е настроил, или от този, когото е измамил под влиянието на психопата? Или може би е помогнал на психопата да оклевети някого или да изкара някого ненадежден лъжец? Така или иначе, жертвата никога не се разминава в психопатичен съюз без петна върху съвестта.  

Жертвите на психопата винаги остават с чувство за вина. И това е най-драматичното в ситуацията на разпадане на психопатичен съюз. Хората, които са били измамени от психопат, са отчаяни, защото не могат да обяснят на другите през какво са преминали (Hare, 1993, 115). Колкото и изтънчени да се опитвате да бъдете, околните остават глухи за това. Ето защо А. Пайк, автор на книга за това как да оцелеем, когато имаме работа с психопати, обещава нещо много изкушаващо: да ви научи как да „обясните на съда, на терапевт, на членовете на семейството си и на други хора, през какъв ад сте преминали“ (Pike, 2011, 4). Въпреки че обикновено е безсмислено да се опитвате да разобличите психопат, можете да предупредите определени хора, които ви се доверяват. По този начин можете да предотвратите измамата и манипулацията на тези хора. Достатъчно е просто да се предупредят, а ако се опитате да „минете“ без тази крачка, това няма да свърши работа – най-вероятно ефектът ще бъде обратен. Не бива да се опитвате да разбирате психопат, не бива да го съжалявате – той страда значително по-малко от вас (Hare, 1993, 215 - 216).

Как е възможно гореспоменатият „възход“ на психопат да се случи веднага след неговото разкриване? (Това „излитане“, с което той ядосва и дразни жертвите си, махайки им за сбогом.). Оказва се много лесно. Между организациите (или структурните подразделения на организацията), психопатът играе същата игра, както между хора и неформални групи. В края на краищата, най-вероятно е отишъл в организация, която е била в конфликт с вашата, нали? Или поне в конкурентна такава. По тази причина контактите между тях са били ограничени? Със сигурност вашата организация е била дискредитирана, може би дори преди да го разобличите. Дискредитирана, за всеки случай, за да осигури подслон на психопата, защото този човек обича да настройва хора и групи. Сега другата организация, „по-добрата“, се опитва да го компенсира за щетите, причинени от вашата, „лошата“ организация. И можете да бъдете сигурни, че вашата организация няма да бъде чута и разбира се, няма да бъде питана за нищо. И вие няма да знаете какво е казал там, а те няма да знаят какво е казал тук. Само в едно нещо можете да бъдете сигурен – той не е говорил същото, което чувате вие.

Какви несъзнателни процеси протичат в душата на психопата, които съответстват на процесите, които той съзнателно и умишлено стартира в колектива?

Един успешен психопат може да предизвика много завист и мислене в посока, че може би има какво да се научи от тези хора (Dutton, 2014). Но ако не сме в състояние да постигнем успех с подобни способи, може би просто сме психически твърде здрави за това. Много автори (например О. Кернберг, Й. Гротщайн, Р. Мелой, К. Гаконо) смятат, че психопатът е нискофункционираща личност с гранично ниво. Според други, например Нанси МакУилямс, сред психопатите има невротици, (McWilliams, 2006). Тъй като обаче съответната глава в книгата ѝ „Психоаналитична диагностика“ се нарича „Психопатични (антисоциални) личности“, тя може би има предвид нещо повече от просто психопати (например, тя споменава, че някои антисоциални личности са способни на ограничена привързаност и реакция на добро отношение).

Бен Бърстен, на когото се позовава МакУилямс, в книгата си „Манипулаторът“ (Bursten, 1973) разглежда различни типове манипулативни хора, сред които има невротици, но не е ясно дали той смята, че те са конкретно сред психопатите (Бърстен обозначава некриминалните психопати като отделна група – „манипулативни личности“).

Възможно е да се посочат причините, поради които тази личност обикновено се класифицира като нискофункционална.

Първо, известната липса на съвест, включително нормалната способност да се чувства вина. Интегрираното Суперего, според О. Кернберг (Kernberg, 2001b, 35) и съответстващата способност за адекватно преживяване на собствената вина като своя, са признаци на невротично ниво на функциониране на личността. Интеграцията прави това преживяване възможно: условно, когато „Аз-добрият“ (притежаващ морални ценности и норми) се ядосва на „Аз-лошият“ (който е действал в противоречие с тези морални норми).

Второ, отсъствието на каквато и да е оформена и отчетлива идентичност. Вероятно именно тази особеност им позволява така добре да мимикрират и да се адаптират към други хора. Още Хелън Дойч, в работата си „Измамникът“(„The Impostor“), посветена на психопатите, които се преструват на това, което не са, отбелязва очевидната липса на идентичност у такива хора (Deutsch, 1955). Тя пише, че вместо Его те имат някакъв вид „не-Его“. Всъщност, тук отново говорим за отсъствие на достатъчна вътрешна интеграция, т.е. такава наша вътрешна работа, която съединява в едно различни „части“ от личността, давайки ни някаква обща, доста сложна картина за това какви сме. О. Кернберг пише за добрата интеграция на идентичността като признак на високо функциониращата личност (Кернберг, 2001b, 24–26).

К. Уотсън смята, че липсата на постоянство на важните ценности е една от причините за лъжливостта. Тя отбелязва колко лесно някои хора преживяват „промяна в ценностите“ и аспекти на своя мироглед, цитирайки С. Ахтар, който пише за добре позната нарцистична техника: когато реалността представлява заплаха за самооценката, реалността бива преразгледана (Watson, 2009, 102-103).

Трето, ниското качество на обектните отношения на психопата. За психопата другия човек не е цялостен, а парцелиран обект: той има значение, доколкото може да бъде манипулиран, нещо може да се получи от него, той е приемник за проекции; той не се възприема като цялостна (и уважавана) човешка личност  (Bursten, 1973, 158).

Четвърто, липса на способност за любов и привързаност.

Пето, налични са такива признаци на слабост на Егото, като импулсивност, неспособност да предвижда последствията от постъпките си и обикновено неспособност за дългосрочно планиране (със сложно, понякога пресметнато за много стъпки напред, планиране на актуалната машинация или интрига).

Личността на психопата се характеризира с ясно изразени нарцистични черти. Нарцисизмът вече беше споменат по-горе (Watson, 2009). Всъщност, редица автори (Кернберг, Мелой, Бърстен) считат този тип за разновидност нарцистичната личност. Б. Бърстен го определя като манипулативен тип нарцистична личност. Според Кернберг, нарцистичният характер е най-здравия тип в континуума, а психопатията е в противоположния край на континуума: най-нарушеният тип. Нарцистичните хора са егоцентрични и основното нещо, което ги интересува в живота, е собствената им важност, в която са убедени, когато могат да се чувстват превъзхождащи другите. Като манипулира хората, като ги настройва едни срещу други и ги използва за своя изгода, психопатът преживява превъзходство и получава нарцистичен запас, от който се нуждае.  Бърстен обяснява това с добре позната характеристика на психопата: неспособността му да се учи от опита. Психопатът отново и отново се впуска в машинации и манипулации, дори и да е бил хващан да го прави преди (Bursten, 1973, 156-157). Той няма да спре да се държи по този начин, защото това поведение е това, което поддържа самооценката му. Без това подхранване, той е склонен да изпада в състояния, които са психопатичен аналог на депресията: преживяването на собствената му безполезност, „нулево състояние“ („zero state“) (Steuerwald, Kosson, 2000, 123; автори на термина са Йохелсон и Саменов), когато престанал да чувства триумф и превъзходство над другите, психопатът е изправен пред вътрешна празнота, безнадеждност и гняв.  Усещайки предвестника на това неприятно състояние – скуката, той развива манипулативна дейност. Задейства се цикъл на манипулация според Б. Бърстен (1973, 8): съзнателно намерение за измама (тези, които манипулират несъзнателно, не принадлежат към този тип характер) – действие (измама) – и при успех, обезценяване на измамения човек, презрение към него и триумф – това, което Р. Мелой нарича „contemptuous delight“ („презрителна наслада“) (Meloy, 1998, 124 - 125). Това поведение е компулсивно, психопатът е зависим от преживяването на „удоволствие от презрението“, точно както наркоманът е зависим от наркотика. Следователно, той, разбира се, може да интригува и да заблуждава, преследвайки съвсем разбираема за нас цел (например, да изгони отделен човек, който по някакъв начин му пречи или да получи нови възможности за себе си в организацията, да заеме нечие завидно място). Но най-вече го прави „от любов към процеса“, отново и отново търсейки окончателното преживяване на „наслада от презрение“, той ловува за това преживяване.  Ето защо не се заблуждавайте, че този човек изпитва уважение и благодарност, след като е получил желаната помощ от вас. Той се чувства триумфален от превъзходството си над вас, защото сте се държали точно както е трябвало. В организацията той е кукловодът, който движи марионетките (метафора от П. Бабиак). И ако в екипа ни има психопат, тогава ние сме марионетките и той ни движи триумфирайки.

Съзнателният цикъл на манипулация и измама съответства на несъзнателен цикъл. Според Кернберг, нежеланият интроект се евакуира – след това се проектира в друг човек (жертвата на манипулация) – след което следва триумф и презрение към този, в когото е поставен (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 210). Предполага се, че в ранната история на психопата не е имало задоволителен опит с интроекция на добър обект. Вместо този добър обект е имало враждебен, агресивен интроект, от който психопатът обсесивно се отървава, като го проектира. Възможно е ранният обект наистина да е бил враждебен; така или иначе психопатичната личност не е постигнала способности за нормална идентификация. Колкото и да е странно, именно тази неспособност за нормална идентификация и липсата на формирана идентичност се свързва с прословутите неустоимо очарование и харизма на психопата. Това се случва поради протичащият при общуването с други хора процес на симулация или псевдоидентификация. Симулацията (псевдоидентификация) предполага несъзнателно отражение на нагласите, чувствата и поведението на партньора по общуване.

Някои автори, например Е. Гадини, смятат симулацията за архаичен предшественик на идентификацията (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 212). При истинската идентификация, собствените характеристики на човек до известна степен се модифицират. При псевдоидентификацията обаче, собствените характеристики остават незасегнати, а интроецираният материал става част от процес на сменящи се проекции в интроекции. В началото психопатът интроектира вашите завидни характеристики; тъй като диференциацията между себе си и обекта е неясна, това му помага да се чувства прекрасен и значим. Когато един психопат внезапно изглежда като вас, когато ви ласкае, като отразява симпатичните страни на вашата личност, това означава, че вече ви е интроецирал и след това ви е проектирал... обратно в вас. Той всячески ви показва, че сте забележителен. Психопатът отразява своята жертва (в най-благоприятна светлина) и същевременно демонстрира, че самият той е също толкова забележителен и между вас възникват добре познати нарцистични феномени.  Р. Мелой пише, че жертвата преживява както огледален, така и близначен пренос, според Кохут (Мелой, 1998, 139). Това са преживяванията на жертвата, съпровождащи процеса на проективна псевдоидентификация (Meloy, 1998, 141). Проективната псевдоидентификация улеснява съзнателната имитация (Meloy, 1998, 143). Но когато върху вас се проектират завидни качества, психопатът рискува да почувства завист и да забележи, че на самия него му липсва нещо. След това той обръща ситуацията: той обладава идеалните характеристики, а вие – не (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 210). Той ще може да почувства това, ако ви измами. Интригантът не е психотик и съвсем отчетливо разграничава реалното от нереалното, истината от лъжата. Но истината и честността не са ценности за психопата, а собственото му превъзходство е най-важната ценност (Bursten, 1973, 163), така че той мами хората отново и отново, за да чувства своето превъзходство над тях.

Както вече видяхме, интроектираните положителни характеристики на другия човек помагат на психопата да има добър контрол над този човек в общуването. А когато ви мамят и ви обезценяват във вас се проектира друг, безполезен, незначителен интроект, от който психопатът по този начин се освобождава. В неговата глава възниква следната идея: „Аз съм умен и прекрасен – той е глупав и нищожен“. Това е известният механизъм на разцепване. (Същият механизъм се задейства, когато в присъствието на психопат в колектива, конфликтите разделят организацията на групи. Вътрешният конфликт (величие - нищожност) на психопата се разиграва външно, върху тялото на колектива. Бидейки гранична личност, психопатът не възприема вътрешния конфликт като вътрешен и прибягва до екстернализация.). Съзнателната измама прави другия човек готов да приеме и контейнирова (задържа, съхранява) този материал, който психопатът трябва да помести в него. Този материал заплашва да обезцени грандиозното Его на психопата, ако той не бъде проектиран. По този начин, манипулативният цикъл на психопата на несъзнателно ниво представлява ритуал на освобождение, пречистване (Meloy, 1998, 101). Често психопатът е заобиколен в продължение на дълго време от някой очевидно по-неприятен човек (например по-груб, по-агресивен човек): този, в когото психопатът „настанява“ собствените си неприятни качества. И тогава хората наоколо се изненадват: какво ги обединява, какво е общото между тях? Ясно е, че един психопат изглежда още по-красив на своя фон.

Какво се случва, ако един психопат не е в състояние непрекъснато да повтаря манипулативния цикъл, получавайки отново и отново своята награда: наслаждението от презрението? Р. Мелой предполага, че в този случай прагът на психопата за насилие ще спадне рязко и скритата му завист и ярост ще избухнат (Мелой, 1998, 106).

Защо ни е толкова трудно да разпознаем психопатите, да разберем с кого си имаме работа? Защото, когато общуваме с тях, ние несъзнателно включваме мощни психологически защити. Една от тях е отрицанието, което в този случай се нарича още „слепота за опасност“ (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 216). Отрицанието се проявява в подценяване сериозността на ситуацията, в отказ от прилагане на санкции към психопата и дори в неверие в историята на неговите антисоциални действия, когато тази история е известна. Специалистите по психология и психично здраве правят грешки точно както всички останали. Р. Хеър разказва следната история от живота си: бил е поканен на конференция в друг град, за да изнесе доклад за психопатията и му бил обещан хонорар. След като не получил парите шест месеца след конференцията, Хеър направил запитване и научил, че организаторът на конференцията е бил арестуван за фалшификация на документи, измама и кражба. Мъжът е имал криминално досие и е фалшифицирал документи, за да се добере до позицията си. Хеър, признат експерт по психопатия, разговарял с него по време на конференцията, обядвал с него в кафене и не заподозрял нищо. Той си спомня, че мъжът му е харесал и му е предложил да плати сметката му в кафенето (Hare, 1993, 12 113).

Друга защита е „погрешното приписване на психично здраве“ (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 216). По същество това са проекции на обкръжаващите хора, които приписват (вменяват) на психопата собственото си ниво на умствена зрялост и „нормалност“. В случаите, когато жертва на психопат, идентифицирайки се с него, започва да действа безнравствено „заради компанията“ (често без критика към собственото си поведение), според Р. Мелой, действа механизмът на „злокачествена псевдоидентификация“ (Meloy, 1998, 141). Мелой счита всички тези несъзнателни психологически защити за контрафобични реакции, защото при общуване с психопат възникват тревожност и нежелание да се осъзнае потенциалната му опасност (Kosson, Gacono, Bodhold, 2000, 216).

М. Кетс де Врис задава въпроса, дали определени видове организации, по своята структура или по своя стил на функциониране, са „естествени домове“ (Kets de Vries, 2012, 2) за психопатите?

Всъщност някои видове организации, със свои собствени характеристики, са по-уязвими от други. Сред тях са:

-Бизнес структури: разбира се, в тях се движат пари и са привлекателни за психопатите поради възможността за бърз растеж; там се насърчават качествата, които хората виждат в него: самообладание, увереност, целеустременост, общителност.

-Организации, в които има строго разделение на групи, като контактите между групите са ограничени. Бабиак (Babiak, 2000) пише за необходимостта от „култура на откритост“ в една институция, тъй като организациите, които са разделени на групи със затворени граници, са особено лесни за манипулиране.

-Организации, в които значителна част от информацията се приема без потвърждение и „на доверие“. Много обществени организации се гордеят с това доверие. Все пак, когато информацията е проверена, е по-лесно да се забележи психопат навреме. (Например, човек твърди, че има висше образование, но винаги намира извинение да не покаже дипломата си.).

-Организации, които се самоопределят като съюз на хора със сходни интереси (например политически, религиозни). Често някой довежда психопат в организация като „един от нашите“ и скоро се появява това, което Бабяк нарича феномена „лисица в кокошарника“.

-Бързо променящи се организации (Babiak, 2000). Може би никой тук няма да се тревожи, ако нещата не вървят както обикновено.

-Всяка професия, за която се счита, че включва достатъчно високо ниво на морал или почтеност. Понякога психопатите получават добри възможности за манипулация и нарцистична изгода в ролята на адвокат или учител, както и в помагащи професии (социален работник, лекар, психотерапевт). Тези професионални сфери са привлекателни за психопата, защото поставят на негово разположение зависими и уязвими хора.

Какво дава на психопата удоволствието от властта и контрола (Stout, 2000, 92; Hare, 1993, 109)? Г. Габард и Е. Лестър, в книга, посветена на границите и нарушенията на границите в психоанализата, разглеждат едно от най-сериозните нарушения на професионалната етика: сексуалното насилие при работа с клиенти. Авторите посочват четири причини за това поведение на психоаналитика. Една от тях е психопатията. В случая с психоаналитици-психопати, подобни истории се повтарят многократно и представляват поредица от умишлени действия за съблазняване и дори могат да следват един и същ разработен модел. Често се оказва, че дори по време на обучението им е имало хора, които са предупреждавали психоаналитичния институт за нечестността на тези кандидати и са биели тревога. Но психопатите, както обикновено, се измъкнаха безнаказано (Gabbard, Lester, 2003, 94 - 96). Тук бих искал да добавя: психотерапевт (психоаналитик)-психопат може никога да не започне да съблазнява сексуално клиенти, но все пак ще бъде опасен за тях. Опасен заради достъпа си до душата на човека, който му се доверява; понякога – както никой друг в живота им. Спомняме си, че смисълът на живота на психопата е да манипулира чувствата и поведението на другите хора, за да получи „насладата на презрението“. Общуването с клиента няма да бъде изключение.

-Всички организации, основани на демократични принципи, са много уязвими: „точковото“ влияние на психопат върху различни хора поотделно може внимателно да насочи общите решения в посоката, от която той се нуждае. Това създава впечатлението, че се вземат наистина „популярни“ и „демократични“ съвместни решения. „Народните“ протести и спорове стават все по-разрушителни, но често никой не може да разбере какво не е наред с това. Самият психопат най-често мълчи на общите събрания, наслаждавайки се на това как други хора прилагат политиките му или отсъства напълно. А ако не присъства, той няма да пропусне нищо: неговите „сродни души“ ще му разкажат за хода на срещата.

Дейността на психопатът в професионална група нарушава екипната работа, води до загуба на хора и изчерпва ресурсите на организацията. Неговото присъствие е свързано със засилен конфликт и често със случаи на тормоз – тормоз на отделни служители, колеги (Boddy, 2011, 7). Всички служители изпитват нарастващ стрес на работното място. Психопатът е склонен да си приписва заслугите за постиженията на другите и да обвинява другите за собствените си недостатъци. Поради това служителите губят ориентация на кого какво е било възложено и кой какво е правил. Създава се объркване, появяват се некоректни инструкции и се отправят претенции „на грешен адрес“ (Boddy, 2011, 24). В атмосфера на постоянни интриги и открита борба (която маскира друга борба: зад кулисите), в служителите се създава впечатлението, че никой няма нужда от тях, че началниците им не се интересуват от чувствата и състоянието им. Впрочем, това често се случва: ръководството, изтощено от безплодни борби, просто няма време за тях. Щетите не са ограничени само до колегите. Ако една организация предоставя услуги, това причинява вреда и на клиентелата. Спомняме си, че манипулативното поведение на психопата е обсесивно; и той също така манипулира клиентите (дори ако избягва директното нарушаване на правилата на организацията). Практически е нереално да се контролира психопат в една организация; той самият ще контролира организацията. Да се ​​отървете от него е много трудно и понякога много скъпо.

По-добре е (макар и не много по-лесно) да не го наемате. Това едва ли може да се счита за несправедливост спрямо него. За психопатът е по-удобно и приятно да не се подлага на лечение, за да се опита да стане различен, а безкрайно да разиграва проблемите си, отново и отново наслаждавайки се на власт и презрение към онези, които е успял да заблуди. За него е по-удобно, просто защото винаги има взаимоотношения, ситуации и групи от хора, които благоприятстват за това. И така, защо точно вашата организация трябва да се превърне в мястото, където болестта му ще се разгърне в колективен мащаб и ще изчерпи ресурсите ѝ?  П. Бабияк предупреждава: ако някой ви се е стори нереално добър по време на интервю, това вероятно не е така (Babiak, 2000, 304). Между другото, много често са налични и известни факти за измама, извършена от психопат, нает за работа (например, в същите случаи на „излитане“ и прехвърляне в друга професионална структура), но не им се отдава никакво значение. Без значение колко мил е кандидатът, подобни данни са сериозни. Нещо повече, когато се комбинират с привлекателността на кандидата, става още по-сериозно. Накратко, знаем как да разпознаем психопат. Проблемът е, че това знание е трудно за използване, когато сме очаровани от него.

Литература: 

1.Гиндикин В.Я. Лексикон малой психиатрии. – М.: Крон-Пресс, 1997. 576 с. 

2.Даттон К. Мудрость психопатов. – СПб.: Питер, 2014. 304 с. 

3.Кернберг О.Ф. Агрессия при расстройствах личности и перверсиях. - М.: Независимая фирма «Класс», 2001a. 368 с.

4.Кернберг О.Ф. Тяжелые личностные расстройства. Стратегии психотерапии. - М.: Независимая фирма «Класс», 2001b. 464 с. 

5.Мак-Вильямс Н. Психоаналитическая диагностика. – М.: Независимая фирма «Класс», 2006. 480 с. 

Проблеми на самозащитата на жертвата от психологическо насилие

от страна на психопати (Уилям Е. Крил[1])

В текста са представени фрагменти от книгата „Айкидо на отношенията“ („Relational Aikido“). Книгата е резултат от продължаващи въпроси и нужди, изразени от клиенти в моята практика за това, как да се изградят взаимоотношения с хора, които имат разстройства на личността (психопати), когато „никакъв контакт“ обикновено не е възможен поради това, че имате общо дете с този човек. Текстът, представен тук е извлечен от няколко глави на книгата и описва подробно как да научите и практикувате това, което аз наричам „айкидо на отношенията“ (RA) или психологическа самозащита за жертви.

Айкидо на отношенията (RA) е ненасилствен, вербален подход и метод за позициониране на взаимоотношения, базиран на когнитивно-поведенчески умения за самопомощ, философия на айкидо и исторически полезни техники от научни източници за разрешаване на конфликти и социален протест. RA е полезен инструмент за онези, които са разочаровани от безсилието на правната и социалната системи, вкл. институциите за закрила на детето, по подобни въпроси. RA е набор от умения за работа с трудни хора (психопати), които всеки може да научи, за да си възвърне безопасността, спокойствието и удовлетворението.

 Определение за жертва на психопат.

Всеки може да бъде жертва на труден човек или някой с разстройство на личността. Рядко се среща човек, който да не е контактувал с такива хора. Но жертвите (особено хроничните или постоянните жертви) обикновено имат профил от характеристики, които могат да бъдат разпознати и променени, ако жертвата е готова да свърши необходимата работа, за да свали от гърба си мишената, поставена от психопата.

Хората с разстройства на личността може да са много опитни в спечелването на доверието на жертвата чрез чар и откровени лъжи. От друга страна повечето хора имат слепи петна в областта на своята наивност, повечето хора имат потенциала да станат жертва на такъв психологически измамник. Също така е вярно, че някои хора са по-наивни от други. Знаем също, че най-често жертви стават хора, които се отличават с прекомерно съчувствие, известни като „хора, които носят сърцето в дланите си“. Това, че престъпниците наистина не притежават съчувствие, не означава, че не знаят как да се възползват от съчувствието на другите. Индивидите с разстройства на личността, въпреки че често имат много малко емпатия, имат добро разбиране какво е емпатия и могат да я представят като инструмент за спечелване на доверието на другите.

 Сред престъпниците жертвите традиционно се смятат за „мишени“ или най-малкото се приемат за глупави и доверчиви, защото те съобщават високото си ниво на съчувствие на другите, сякаш имат мегафон. Силно чувствителните хора са склонни да бъдат изключително доверчиви и вечни оптимисти, които винаги мислят най-доброто за другите хора. Повечето не могат да си представят, че на света има хора, които искат да се възползват от тях или дори да им навредят. Емпатите също са склонни да бъдат доста открити за големите си сърца и не пазят тези аспекти на личността си по начин, който да ги разкрива само пред надеждни и доверени хора. Необучените, неосъзнати емпати нямат добър, надежден механизъм за използване на критичното си мислене, когато са задействани техните емоции. Без да разбират характеристиките, които предават по отношение на своята уязвимост, емпатичните хора сами по себе си действат като стръв във водата за хищни акули и такива жертви ефективно приканват и гарантират, че ще бъдат използвани за издевателства от жесток престъпник.

Разбира се, няма нищо лошо в това да бъдете чувствителен, грижовен човек, който е оптимист и се доверява на другите; светът се нуждае от такива състрадателни и грижовни хора, които да помогнат за излекуването на другите и да превърнат света в спокойно и удобно място за живеене. Но такива хора трябва да се научат да се предпазват от това да бъдат използвани и малтретирани от другите. Умението да се филтрират онези, които се приближават до вас, да разпознавате признаците на потенциален насилник и какво да правите, ако подозирате, че сте атакуван от неприятен човек – ето това е необходимо за да се защитите при преследването   от психопат.

Наред с високата степен на съчувствие, жертвите могат да бъдат и силно внушаеми, което означава, че могат да бъдат склонени към действие или бездействие с по-малко натиск, отколкото други хора. Това отново може да се дължи на наивност и неопитност, въпреки че може да е и личностна черта. Абсолютно важно е за внушаемите хора да се научат на критично мислене и да не се поддават на преследване.

Както при сложните личности, чувствителността и внушаемостта вероятно имат своите корени както в природата, така и в възпитанието. Съчувствието (емпатията) като характеристика на личността е нещо, което в една или друга степен се споделя от огромен брой хора. Ако нямахме съпричастност и грижа един към друг, нямаше да оцелеем като вид. Както семейната култура, така и културата на обществото като цяло имат тенденция да развиват в значителна степен характеристики на съчувствие, което помага за обединяването на хората като общество.

Разумно е да се предположи, че свръхзакрилата на детето от страна на семейството и родителите може да го направи по-уязвимо за манипулация или злоупотреба от страна на човек с разстройство на личността (психопат). Прекомерната опека на родителите, които искат да „запазят детето си дете“, т.е., да удължават безпроблемното му детство, като не го информират за хищници/престъпници, като забраняват натрупването на опит, подходящ за възрастта му или искрено не го предупреждават, че на света има хора с лоши намерения, не служи в най-добрия интерес на детето. И естествено, социално необученият наивен човек е изложен на по-голям риск да стане жертва.

Може би работата е там, че не само родителят с проблеми или тежко разстройство на личността влияе на децата си да бъдат жертви: ние живеем в култура, която цени господството и очаква подчинение по всякакъв начин, от подчинение на учителя до изпълнение на очаквана роля в половите отношения.

Динамиката на „алфа и бета ролите“ в семействата, институциите, работните места и дори в спорта и други дейности помагат за оформянето на хора, които могат да бъдат податливи на виктимизация от страна на т. нар. трудни хора (т.е. хора с разстройства на личността). Освен това широката общественост изобщо не е наясно какво е разстройство на личността или че има истинско клинично описание на трудни хора, измамници и аферисти. Ако хората изобщо знаят нещо за такива хора, то често е за тези в най-крайната част на спектъра, като например серийните убийци-психопати. Сензационните разстройства на личността, представени в новините, създават у обществото впечатлението, че разстройствата на личността са рядкост.

Повтарящата се виктимизация на едно и също лице от различни престъпници не е необичайно; много жертви са имали негативен контакт с множество извършители с тежко разстройство на личността. В някои случаи родител или друг член на семейството е станал жертва за първи път, когато е бил дете. Докато децата развиват собствената си личност и самочувствие, родител с разстройство на личността би оказал дълбоко влияние върху последващата виктимизация на детето през целия живот. Този „стимулиращ ефект“ например е причината толкова много малки момичета с баща с разстройство на личността да израснат като жени, които в зряла възраст са (многократно) жертви на мъже с разстройство на личността.

„Ефектът на прайминга“[2] е много директен и фин способ, при които човек с разстройство на личността започва да манипулира психически своята жертва, включително да създава усещане, а впоследствие убеденост за неувереност в себе си, пълна зависимост от манипулатора, снижаване на самооценката и много други форми на психологическо въздействие, като се използва психологическо, емоционално и дори физическо насилие.

Правната система предоставя ограничена помощ

Естествената реакция на жертва на престъпник с разстройство на личността, е да потърси помощ от съдебната система. Основното чувство за несправедливост, което виктимизацията от трудни хора генерира, логично предполага правна намеса, особеното обаче е, че в случаите на хитроумни престъпници, често няма никакви правни последици. Хората с разстройства на личността изглежда имат естествен (интуитивен) баланс, когато става въпрос за „стъпване на ръба“ само от тази страна на престъпната дейност, особено във взаимоотношенията.

Има предположение, че правната система може да определи кой лъже и кой казва истината, но нищо не може да отиде по-далеч от истината. Правната система се основава на доказателства и без доказателства за престъпление или нарушение, няма престъпление или нарушение. С други думи, няма тяло, няма убийство. И повечето съдебни дела, включващи взаимоотношения между възрастни с разстройства на личността, завършват в семейни съдилища (обикновено спорове за попечителство над деца). В тези случаи повечето случаи завършват на „той каза/тя каза“, оставяйки съдията да вземе решения за характера на участниците. И ето същината на нещата: адвокатите и съдиите често могат да бъдат също толкова слепи за умелите неверни показания и лъжи на човек с разстройство на личността, колкото всеки друг член на обществото.

Разбира се, има много добри, честни хора, които работят като адвокати и съдии, които искат да възтържествува справедливостта и да защитят хората от престъпления и злоупотреби. Някои дори са достатъчно проницателни, за да забележат хората с разстройства на личността сравнително бързо и да забележат техните манипулации. Но от друга страна, трудните хора не винаги нарушават законите,  проявявайки ненавист, омраза или злоупотреба в отношенията си, оставяйки адвокатите безсилни да помогнат наистина на жертвата.

Тъй като хората с разстройства на личността могат да създават илюзии за собствената си невинност, както всеки професионален фокусник, адвокатите и съдиите попадат в тези капани, без да ги забележат. Това е особено вярно, когато съпреживяващата жертва е видимо разстроена, плачеща и до голяма степен се възприема от юристите като ирационална, истерична, психично болна страна по делото.

Въпреки че трудни хора с разстройства на личността съществуват във всички сфери на обществото, по-висок процент на такива хора има в професиите на правото, медицината, развлекателната индустрия (включително професионалния спорт) и духовенството. Въпреки че можем да твърдим, че до голяма степен хората с тези професии отиват там поради силната си лична харизма и стремеж, не е необичайно да видите сред тях хора с разстройства на личността.

Поради фалшивата надежда, че отиването в съда ще помогне на жертвата да преодолее травмата, която извършителят й е нанесъл, и поради факта, че правната система на ниво семейни съдилища е само незначително подготвена да се справи с лица с разстройства на личността, съдът просто се превръща в поредното удобно оръжие, което такъв човек ще манипулира, за да тормози допълнително жертвата си.

 

[1] Уилям Е. Крил-младши получава бакалавърска степен по консултиране за психично здраве от университета Ганон през 1981 г. и магистърска степен по пасторско консултиране от колежа Нойман през 1986 г. Той е лицензиран професионален консултант. Практика му се нарича „нежно консултиране“ и се намира в Алтуна, Пенсилвания, САЩ. Неговата практика се фокусира върху общо консултиране, депресия, тревожност, помощ за жертви на насилие, попечителство над деца и ЛГБТ въпроси и има над 37 години опит в съдебната психология при граждански дела за попечителство над деца. Автор е на повече от 130 статии и няколко книги, уебсайт  https://krillco.webs.com

[2] Праймингът е процес, при който в съзнанието на индивида активирането на една мисъл може да доведе до активирането на други сходни по значение мисли.  По този начин съзнанието на човек се насочва в предварително избрана посока или иначе казано – програмира се.

Въпросник „Мярка за грижа“

Инструкция: Известно е, че много проблеми в поведението и развитието на детето са свързани с недостатъчно внимание от страна на родителите. Психолозите обаче смятат, че прекомерните грижи също могат да бъдат толкова опасни, колкото и твърде малкото. Този тест ще ви помогне да разберете колко правилна е вашата възпитателна позиция. Пред вас са 15 твърдения. На пръв поглед може да изглежда, че не всички от тях имат нещо общо с възпитанието. Въпреки това, срещу всяка фраза, отбележете броя бал, съответстващи на вашата преценка по този въпрос, като следвате схемата:

-„Категорично не съм съгласен“ – 1 бал.

-„Не бих се съгласил бързо с това“ – 2 бала.

-„Това вероятно е вярно“ – 3 бала.

-„Абсолютно вярно, точно това мисля и аз“ – 4 бала.

Въпросник

1.Родителите трябва да предвиждат всички проблеми на детето, за да му помогнат да ги преодолява.

2.За добрата майка е достатъчно общуването само със собственото ѝ семейство.

3.Малкото дете винаги трябва да се държи здраво по време на миене, за да се предотврати падането му и нараняването му.

4.Когато едно дете прави това, което се очаква от него, то е на правилния път и ще бъде щастливо заради това.

5.Добре е, ако детето спортува, но то не трябва да се занимава с бойни изкуства, тъй като това е изпълнено с физически наранявания и нарушения на психиката.

6.Възпитанието е тежък труд.

7.Детето не трябва да има тайни от родителите си.

8.Ако майката не изпълнява задълженията си към децата, това най-вероятно означава, че бащата лошо изпълнява задълженията си по отношение на издръжката на семейството.

9.Майчината любов не може да бъде прекомерна: не можеш да разглезиш дете с любов.

10.Родителите трябва да защитават децата си от негативните аспекти на живота.

11.Не бива да привиквате детето си към рутинна домакинска работа, за да не загуби желание за каквато и да е работа.

12.Ако майката не ръководи къщата, съпруга и децата, всичко щеше да се случва по-малко организирано.

13.В семейната диета най-вкусната и полезна храна трябва да е на първо място за детето.

14.Най-добрата защита срещу инфекциозни заболявания е ограничаването на контакта с други хора.

15.Родителите трябва активно да влияят на това кои от връстниците на децата си избират за приятели.

Обработка на резултатите

Ако сте получили над 40 бала, тогава семейството ви най-вероятно може да се нарече ориентирано към детето, т.е. интересите на детето са главният мотив на вашето поведение. Тази позиция е достойна за одобрение. Във вашия случай обаче е донякъде изострено. Психолозите наричат ​​това извънредна опека (хиперопека). В подобни семейства възрастните правят всичко вместо детето, опитват се да го предпазят от въображаеми опасности и го принуждават да следва техните изисквания, преценки и настроения. Детето се превръща в „кумир на семейството“. В резултат на това, детето развива пасивна зависимост от родителите си, която с напредване на възрастта все повече възпрепятства личностното му развитие (особено способностите му за самостоятелност, а леността му се увековечава). Трябва да се доверявате повече на детето си, да вярвате в него, да се вслушвате в собствените му интереси, защото правилно е казано: „Да отгледаш деца, означава да ги научиш да се справят без нас“.

От 25 до 40 бала. Детето ви не е изложено на риск да стане разглезено и разпуснато, защото му обръщате достатъчно, но не прекомерно внимание. Опитайте се да поддържате това ниво на отношения.

Ако сте получили по-малко от 25 бала, тогава очевидно подценявате себе си като възпитател и разчитате твърде много на случайността и благоприятните обстоятелства. Проблемите в деловите и брачните отношения често отвличат вниманието ви от детето, а то на първо място очаква голямо участие и грижа от ваша страна!

Ниво на формиране самооценката на учениците. Методика на Дембо-Рубинщайн

Тази методика се основава на непосредствено оценяване от учениците на редица лични качества, като ниво на здраве, външен вид, черти на характера, ниво на способности и т.н. На изследваните лица се предлага върху вертикални линии, да обозначат своето ниво на развитие на тези качества, което се явява показател за самооценката и нивото на претенции, т.е. това ниво на формиране на същите качества, което се явява за тях удовлетворително. Всеки участник в теста получава формуляр, който съдържа инструкции и задача.

Провеждане на изследването

Инструкция: Всеки човек формира някаква оценка на своите способности, възможности, характер и т.н. Нивото на формиране на всяко от качествата изобразяваме с вертикална линия, чиято долна граница показва най-ниското ниво на развитие, а горната – най-високото. На бланката са маркирани 7 линии. Те обозначават (пример):

-здраве;

-интелектуални способности;

-характер;

-ниво на авторитет сред съучениците;

-ниво на навици за ръчен труд;

-външен вид;

-ниво на увереност в себе си.

Изследваното лице трябва да посочи точка на тази линия, която според него се доближава до текущото ниво на развитие на качеството с черта (-). Със знак кръгче (o) следва да обозначи онова ниво в развитието на качеството, което би го удовлетворило. С кръст (x) трябва да посочи точката на скалата, където той може да се окаже, реалистично оценявайки неговите характеристики.

На изследваното лице се дава бланка, върху която има седем линии, всяка с височина 100 мм, на които трябва ясно и точно да са отбелязани началото и краят, а средата е отбелязана с едва забележима точка.

Изследването може да се проведе както в групов, така и в индивидуален вариант. При групово изследване е необходимо да се провери как всеки ученик е изпълнил първата скала. Необходимо е да се уверите, че предложените знаци за маркиране се използват правилно и да се отговори на всички възможни въпроси. След това изследваното лице изпълнява задачата самостоятелно. Времето за попълване на формуляра заедно с инструкциите е 10-12 минути.

Обработка и интерпретация на резултатите

Резултатите се обработват по шест скали (първата тестова скала, здравето, не се отчита). Отговорите се преобразуват в бал. Всяка скала е с дължина 100мм., съответно отговорите на учениците получават количествена характеристика (например 54 мм = 54 бала).

Чрез анализиране на всяка от шестте скали може да се определят:

-ниво на претенции, измерва се разстоянието в мм от 0 по скалата до x;

-ниво на самооценка –  от 0 до -;

-разликата между нивото на претенции и самооценката се определя чрез измерване на разстоянието от х до знака -, ако нивото на претенции е под нивото на самооценката, то се обозначава с отрицателно число.

След това се изчислява средната стойност за всеки показател за нивото на претенции и самооценка по всички скали.

Ниво на претенции

Реалистичното ниво на претенции показва резултат от 60 до 89 бала. Най-доброто ниво е от 75 до 89 бала, характеризиращо се с оптимална представа за собствените възможности, което е от голямо значение за формирането на пълноценна личност. Получаването на резултат от 90 до 100 бала обикновено говори за нереалистично, некритично отношение на ученика към своя потенциал. Получаването на бал 60 и по-нисък характеризира занижено ниво на претенции и можем да говорим за неблагоприятна насоченост в личностното развитие. 

Ниво на самооценката

Резултат от 75 до 100 бала и повече показва завишено ниво на самооценка и наличие на определени отклонения във формирането на личността. Завишената самооценка показва лична незрялост, неспособност да се оценяват правилно резултатите от своята дейност и да се сравняват с другите. Наличието на завишена самооценка показва наличието на редица недостатъци във формирането на личността: неспособност да се учи от собствените си грешки, игнориране на мненията и забележките на другите, неуважение на ред, правила и непризнаване на авторитети. Резултат под 45 бала характеризира занижено ниво на самооценка. Учениците с такава самооценка попадат в група риск и обикновено са доста малко. Ниската самооценка свидетелства за наличието на два напълно различни психологически явления: реална неувереност в себе си и защитна функция, когато човек доказва на себе си своята неспособност да направи нещо, отсъствие на способности и т.н., което му позволява да не полага никакви усилия.

Ниво на формиране самооценката на учениците.

Методика „Мога ли да се справя или не?“

Учениците с различни нива на успеваемост са помолени да изпълнят три задачи, например: първата по литература, втората по геометрия (които се основават на преминатия материал), а третата не е свързана с обучение, например, правене рисунка или изрязване на фигури по образец. Задава им се въпрос,  дали могат да се справят със задачата и каква оценка ще получат за нея. След това учениците са помолени да отговорят на аналогичен въпрос за трима съученици с различни нива на успеваемост.

За установяване състоянието на самооценката, помага следната информация:

1.Нивото на прогнозираната самооценка при ученици с различна успеваемост (адекватна, завишена, занижена).

2.Особености на прогнозираната самооценка на тези ученици.

3.Особености на своята самооценка – насочена ли е към учебните способности или към личните качества.

4.Разпространение на оценъчната дейност при изпълнение на учебни задачи в учебни ситуации.

Този анализ дава възможност да се идентифицира оценъчната позиция, възникваща у всеки ученик. Важен момент е да се установят учениците с ниско ниво на самооценка, тъй като с възрастта такива ученици са склонни да подценяват своите възможности. Преобладаването на неуспехите над успехите в учебните дейности, което се подсилва от ниските оценки, дадени от учителя за тяхната работа, води до усилване на чувството за неувереност в себе си, нарастване усещането за непълноценност и занижаване нивото на претенции, което не съответства на реални възможности.

Ниво на формиране самооценката на учениците. Тест „Оцени сам себе си“

Изследването може да се проведе индивидуално и групово. При индивидуалното тестиране психологът (педагогът) може да се прецизира стимулния материал, отнасяйки го спрямо личностните особености на детето, докато груповото позволява да бъдат изследвани по-общи черти и такива, които засягат вътрешногруповата динамика в класа, взаимоотношенията и пр. 

Предварително учителят подготвя необходимия списък от качества (черти), който следва да включва по равен брой общо 10-12 положителни и отрицателни качества.

Освен това се подготвя формализирана бланка, представляваща скала (вертикална линия, на която средата е отбелязана с точка: нагоре и надолу от точката са разграфени (маркирани) на равно разстояние хоризонтални къси чертички.

В началото на теста,  на учениците се показва само списъка с качествата, от които те трябва да посочат 5-6 желани и нежелани за себе си. След като учениците са избрали тези качества, са помолени да оценят себе си и им се дава обяснение как да поставят качествата на скалата.

При анализа на резултатите се обръща внимание на разположението на положителните и отрицателните качества на скалата. За адекватна може да се приеме самооценка, при което ученикът отбелязва няколко положителни качества в горната част на скалата и едно или две в долната част или близо до средата.

Ако отрицателните качества са разположени в зоната до средата на скалата, едно от тях е попаднало в долната част на скалата и поне едно е в горната част, можем да кажем, че ученикът като цяло приема себе си и своя образ, но не го идеализира и вижда своите отрицателни черти.

Ако ученикът отбелязва всички положителни качества в горната част на скалата, а отрицателните в долната част или близо до центъра, тогава неговата самооценка е завишена. Той не е развил умения да оценява правилно действията и постъпките си, не обръща внимание на недостатъците си и вижда в себе си несъществуващите достойнства.

Ако ученикът отбелязва положителни качества в зоната по-близо до центъра или в долната част на скалата, тогава зоната на местоположението на отрицателните качества няма голямо значение и можем да говорим за наличието на занижена самооценка. Разположението на отрицателните качества може само леко да влоши, ако са разположени в горната част на скалата, или леко да подобри, ако са разположени на дъното, общата структура на самооценката.

Диференциално-диагностичен въпросник за професионална ориентация (Е. Климов)

Инструкции. Да предположим, че след подходящото обучение ще можете да изпълнявате някоя от изброените по-долу задачи. Ако обаче трябва да избирате само между два варианта, кой вид дейност бихте предпочели? По-долу са дадени 20 двойки твърдения, обозначени с индекси „a“ и „б“, които накратко описват различни видове дейност. След като прочетете внимателно и двете твърдения, отбележете това, което ви допада, със знак плюс („+“). Можете да поставите два знака плюс („++“), което отразява още по-голяма привлекателност на този вид дейност. Ако наистина харесвате и цените работа, поставете три знака („+++“). Отбележете дейността, която не харесвате, със знак минус („-“). И в този случай можете да поставите два знака минус („- -“), а ако наистина не харесвате вида дейност, тогава три знака минус („- - -“).

Въпросник

Лист с отговори

Обработка и интерпретация на резултатите

След попълване на „Листа за отговори“ се преброява броят на знаците „+“ във всеки вертикален ред (има пет такива реда, в съответствие с видовете професии). Полученият брой плюсове се записва в първия от трите празни реда в долната част на листа за отговори.

След това по подобен начин се преброяват знаците „-“ и техният брой се записва на втория празен ред на листа за отговори.

След това, за всеки от петте вертикални реда, трябва да извършите следната операция: извадете броя на минусите от броя на плюсовете и запишете резултата в последния празен ред в долната част на листа за отговори. По този начин, в този последен ред може да се появи както положително, така и отрицателно число. Полученият резултат е индикатор за степента на изразяване на съзнателна склонност към един от петте вида професии, които са кодирани във въпросника под буквите Ч, Т, П, 3, Х, както следва:

Ч –  професии от типа „човек-човек“; основният обект на труда е човекът;

Т – професии от типа „човек-машина“; основният обект на труда е техниката, техническите системи.

П –  професии от типа „човек-природа“; основният обект на труда е природата.

3 –   професии от типа „човек-знакова система“ (например компютърни оператори, наборчици в печатница и др.).

X - професии от типа „човек-художествен образ“.

При интерпретиране на резултатите се препоръчва да се използват не само показателите от последния ред на листа за отговори, но и показателите от другите два реда: броят на плюсовете и броят на минусите.

/

Ниво на формиране самооценката на учениците. Методика „Стълба“

(Щур В.Г., Якобсон С.Г.)

Описание на методиката: Тази методика е разработена от В.Г. Щур е предназначена да идентифицира системата от представи на детето за това, как то оценява себе си, как според него го оценяват други хора и как тези представи са свързани помежду си (когнитивният компонент на самооценката).

Цел на изследването: да се определят особеностите на самооценката на детето (като общо отношение към себе си) и представите му за това, как другите хора го оценяват.

Материали и оборудване: макет на дървена (или нарисувана) стълба, две фигурки на човек (момиче и момче), лист хартия, молив (химикалка).

Процедура на изследване

Методиката се изпълнява индивидуално. Процедурата на изследване се състои в беседа с детето, използвайки определена скала за оценка, на която то поставя себе си и определя предполагаемо мястото, на което го поставят другите хора.

Беседата с детето започва непринудено за състава на семейството му, близките му роднини, приятелите му и т.н. След това експериментаторът показва дървена стълба със стъпала, водещи нагоре и надолу от централната платформа. (В модифицирана версия на методиката, подобна стълба се рисува от експериментатора върху лист хартия). В същото време на детето се дава инструкцията: „Виж тази стълба. Ако настаниш всички деца на нея, най-горното стъпало ще бъде заето от най-добрите деца, отдолу от просто добрите, а след това от средните, но все пак добри деца. Лошите деца се разпределят съответно най-долу и т.н.“

След това на детето се дава фигурка на човек (използват се фигурки на момче или момиче, в зависимост от пола на детето). Експериментаторът моли да постави тази фигура на стъпалото, на което самото дете, според него, съответства: „Къде ще се поставиш?“ В същото време е необходимо да се разбере защо детето е избрало точно това стъпало. След това на детето се предлага да постави фигурката на стъпалото, където според него ще го постави майка му, както и други близки възрастни: „На какво стъпало мислиш, че майка ти ще те постави? Защо мислиш така?“

В зависимост от състава на семейството и значимата обстановка, след това се задават следните въпроси: „Къде ще те постави баща ти, баба ти, дядо ти, брат ти, сестра ти, приятел, учител? Къде ще сложат мама и татко по-малкия си брат или сестра?“ Във всички случаи психологът моли детето да обясни избора си.

Детето се пита и кой ще го качи на най-горното стъпало (особено ако по някаква причина вярва, че майка му няма да го качи там) и кой ще го качи на най-долното стъпало. В допълнение към тези основни въпроси, с детето се провежда подробен разговор за това защо мисли по един начин, а не по друг и какви взаимоотношения има с различните хора.

Докато детето отговаря, психологът записва посочените позиции (във версията на нарисуваната стълба това може да се направи директно на листа със стъпалата; допустимо е цялата беседа да се запише на диктофон, с оглед допълнителна обработка на получените данни).

Беседата отнема приблизително 20-30 минути.

Обработка и анализ на резултатите

Децата в предучилищна и начална училищна възраст проявяват голям интерес към взаимоотношенията си с други хора и като правило с готовност участват в разговори по тази тема.

При оценката на резултатите е необходимо първо да се установи отношението на детето към себе си. В предучилищната и началната училищна възраст огромното мнозинство от децата се смятат за „добри“ и се поставят на най-горните стъпала на стълбицата. В същото време, както показват данните на В.Г. Щур, децата, които се поставят на най-високото стъпало (т.е. смятат се за сред най-добрите), почти никога не могат да оправдаят (аргументират) подобна самооценка. Децата, които не се смятат за най-добрите, подхождат към самооценката си по-обективно и критично, и обясняват избора си с различни причини, например: „Все още понякога се шегувам“, „Задавам много въпроси“ и т.н.

Като правило отношението на другите хора към детето се възприема от него по доста диференциран начин: децата вярват, че близките възрастни (майка, баща, дядо, баба, а също и учител) се отнасят с тях по различен начин.

Най-важното за разбирането на самооценката на детето е съотношението на оценките „за себе си“ и „за майката“. Успешен вариант е, когато децата вярват, че майка им ще ги постави на самия връх на стълбата, а те самите се поставят малко по-ниско – на второто или третото стъпало отгоре. Такива деца, чувствайки силна подкрепа от най-значимите възрастни, вече развиват способността да подхождат критично към оценката за себе си като личности. Авторът на метода ги нарича „най-благополучните“.

Друг вариант е високото мнение на детето за себе си да съвпада с мнението на майката. Тази ситуация може да е типична за деца:

-наистина благополучни;

-инфантилни (всички оценки са поставени на най-високото стъпало, но няма обосновани, подробни формулировки, обясняващи подобно приписване);

-„компенсиране“ (представяне на пожелателното мислене за действително).

Има и друг вариант – децата да се поставят по-високо, отколкото си мислят, че майка им би ги поставила. Авторът на методиката счита подобна ситуация за неблагоприятна за развитието на личността на детето, тъй като несъответствието в оценките се забелязва от самото дете и носи ужасно значение за него – то не е обичано. Според В.Г. Щур, ниската оценка, предсказана на детето от майката, в много случаи е свързана с наличието на по-малки деца в семейството, които според изследваните лица ще бъдат поставени от майката на най-високото стъпало.

В същото време е особено важно за такива деца позицията им на най-горното стъпало да бъде подкрепена от някой от възрастните. В тази ситуация е уместно да се зададе въпросът: „Кой от твоите близки ще те издигне на най-високото стъпало?“ И като правило всяко дете има някой от хората около него, за когото е „най-доброто“. Най-често това е бащата, бабата и дядото, дори ако детето ги среща доста рядко.

Ако детето не очаква високи оценки от никой от близките си възрастни, то заявява, че приятел ще го качи на най-високото стъпало.

За по-малките ученици е важно също да се разбере каква оценка учителят прогнозира за детето и да се анализират обясненията на детето за това.

Примерна интерпретация по схемата:

Стъпало 1 – свръхзавишена самооценка. Най-често е типично за първокласниците и е възрастова норма за тях. Стъпки 2, 3 – адекватна самооценка. Детето е развило позитивно отношение към себе си; то знае как да оцени себе си и дейността си. Това е нормално развитие на самооценката.

Стъпало 4 – занижена самооценка. Като правило това е свързано с определен психологически проблем на детето. Например: „Не съм нито добър, нито лош, защото мога да бъда добър (когато помагам на баща си) и мога да бъда зъл (когато крещя на малкия си брат).“

Стъпало 5, 6 – ниска самооценка. Трябва веднага да се отбележи, че понякога самооценката на детето е ситуационно понижена. По време на беседата можеше да се случи нещо: кавга с приятел, лоша оценка, неуспешно залепена къща в урок по ръчен труд и т.н.

Стъпало 7 – рязко ниско самооценка. Дете, което избира най-ниското стъпало, се озовава в ситуация на училищна дезадаптация, личностно и емоционално неблагополучие.

/

Методика „Нарисувай себе си“ (за деца на 5-9 години)

А.М. Прихожан и З. Василяускайте

Предназначение на методиката: Тази методика е разработена от А.М. Прихожан и З. Василяускайте и е предназначена за диагностициране на емоционално-ценностното отношение към себе си, при деца на възраст 5-9 години.

Цел на изследването: да се определят характеристиките на емоционално-ценностното отношение към себе си, при деца в горна предучилищна и начална училищна възраст.

Материали и оборудване. За да изпълни задачата, на детето се дават шест цветни молива: син, червен, жълт, зелен, черен, кафяв. Препоръчително е да се използват моливи „Polycolor“, за да се смекчи максимално факторът на индивидуалните предпочитания и влиянието на цвета. Методичния формуляр е стандартен лист бяла хартия без линировка, сгънат наполовина (като книжка). Първата страница на книгата остава празна. Тук, след като работата е завършена, се записва необходимата информация за детето. На втората, третата и четвъртата страница на книгата, поставени вертикално пред детето, в горната част с големи букви е написано съответно заглавието на всяка рисунка, която детето трябва да подготви: „Лошо момче/момиче (в зависимост от пола на детето), „Добро момче/момиче“ и „Аз“.

Процедура на изследване

Техниката може да се изпълнява както групово, така и индивидуално.

Инструкции за изпълнение на задачата се дават преди всяка рисунка, следователно когато рисуват групово, децата преминават към следващата рисунка едва след като всички са завършили предишната.

Инструкция: „Сега ще рисувате. Първо, нарисувайте лошо момче или лошо момиче. Ще рисувате с три молива. Изберете тези моливи и ми ги покажете, а останалите три приберете. (Уверете се, че всички деца правят това.) Намерете страницата с надпис „Лошо момче/момиче“ най-отгоре. Намерихте ли всичко? (Проверете дали всички деца са намерили правилната страница). Хайде да започнем да рисуваме“.

След като всички деца приключат с рисуването, се дава следната инструкция: „Сега оставете настрана моливите, с които рисувахте и вземете останалите три. Покажете ми ги. (Необходимо е да се уверите, че всички деца са разбрали и са следвали правилно тези инструкции.) С тези моливи ще нарисувате добро момче или добро момиче. Намерете страницата, на която пише „Добро момче (момиче)“ най-отгоре. Намерихте ли всичко? (Проверете.) Хайде да започнем да рисуваме“.

Инструкция, дадена преди третото рисуване: „На останалия лист хартия (отгоре е написано „Аз“) всеки от вас ще нарисува себе си“.

Можете да нарисувате себе си с всичките шест молива. Вземете всички моливи в ръката си и ми ги покажете. (Проверка.) Сега обърнете внимание! Нека рисунката ви има тайна. Ако някой иска да нарисува себе си, изглеждащ като добро момче или добро момиче, нека рисунката му е в повече от същите цветове, които сте използвали, за да нарисувате доброто момче или момиче. А ако искате да нарисувате себе си, изглеждайки като лош човек, тогава ще използвате същите цветове, които са били използвани за рисуване на лошото момче или момиче. Но се опитайте да използвате всички моливи в тази рисунка. (След това трябва накратко да повторите инструкциите и да отговорите на въпросите на децата.) И така, намерете страницата, на която пише „Аз“ (отметка) в горната част и започнете да работите“.

Необходимо е специално да се следи как децата следват всяка инструкция и да се отговаря на всички въпроси, преди да започнат да рисуват.

Децата работят самостоятелно. Възрастният се намесва само ако инструкциите са нарушени. Ценна допълнителна информация се предоставя чрез наблюдение на поведението на децата, докато изпълняват задачите и отбелязване дали те изпълняват задачите твърде бързо или твърде бавно. Когато се изпълнява групово, е необходим около един учебен час, за да се изпълни цялата методика.

Индивидуалното изпълнение обикновено изисква по-малко време (средно около 30 минути). Като цяло, този вид работа е за предпочитане, тъй като ви позволява да запишете реда на рисуване, включително последователността на използваните цветове, спонтанните изказвания на детето, израженията на лицето му, жестовете му и времето, което прекарва върху всяка от рисунките. Освен това, експериментаторът може да говори с детето веднага след като е приключило със задачата.

След завършване на цялата работа се провежда беседа с детето, която съдържа въпроси за това: коя картина му е харесала най-много да рисува, коя му е харесала най-малко и защо? Коя рисунка, според детето, се е получила най-добре и коя е била по-лоша? Защо момчето (момичето) е лошо на едната рисунка, а добро на другата? Какво можете да каже за всеки от тях? Кого харесва най-много – добро момче/момиче или лошо момче/момиче? Кого би избрал за свой приятел? Защо? (Особено внимание трябва да се обърне на случаите, в които детето предпочита лошото дете.) Как е искало детето да нарисува себе си? Какво може да разкаже то за себе си? Какво най-много харесва в себе си? Какво би искал да промени в себе си? В какво е най-добър? Какво не може да направи? Какво би искал да научи? Мисли ли си, че може да го научи? Какво е необходимо за това? и т.н. Това е само приблизителен списък с въпроси, който експериментаторът може да допълва и променя в зависимост от конкретния случай.

Препоръчително е да се проведе подобен разговор в случаите, когато методът е бил представен групово, но тъй като това се случва с известно закъснение, е необходимо да се покаже на детето неговата работа преди разговора и да се запишат случаите, когато то изразява желание да промени нещо в рисунките, както и неговата история за тези промени. Освен това, важно е собственото желание на детето. Психологът не бива да го пита дали иска да промени нещо в рисунката си, нито по друг начин да го води към тази идея. Ако детето иска да нарисува и други картинки (една или и трите), трябва да му се даде тази възможност.

Обработка и анализ на резултатите

Диагностичното използване на тестовете за рисуване, особено когато те включват (както в този случай) човешка фигура, включва три основни нива на анализ.

Първото ниво е проявата в рисунката на показатели за органично увреждане на централната нервна система (наклонът на фигурата е по-голям от 95 или по-малък от 85 градуса, двойни и/или прекъснати линии, „треперещи“ линии (накъдрени), несвързани линии (И. Шванцар и др., 1978). Ако се открият такива признаци, тогава към интерпретацията на рисунките на следващите етапи от анализа трябва да се подхожда с особено внимание.

Второто ниво включва анализ от гледна точка на спазването на възрастовите норми. В случай на рязко отклонение в рисунката от общата възрастова норма е необходимо да се установи дали пропускането например на отделни детайли от човешкото лице или фигура е свързано със забавяне в развитието (което ни позволява да получим ценни диагностични данни за общото развитие на детето) или е свързано с определени проблеми, страхове, конфликти. Например, липсата на ръце може да показва както недостатъчно развитие, така и ниско ниво на общителност, проблеми с общуването. Ако говорим за забавяне в развитието, тогава преходът към третото ниво на интерпретация – проективното – трябва да се извършва с особено внимание. Редица автори смятат, че ако първото и второто ниво показват индикатори, сочещи органични лезии на централната нервна система или значителни забавяния в развитието, изобщо не бива да се преминава към третото ниво. Практиката на авторите на методиката обаче показва, че дори такива деца проектират собствените си чувства, нагласи и мотиви в рисунките си. Следователно, анализът на трето ниво може да се приложи и тук, но това трябва да се прави с изключително внимание, като се вземат предвид само най-изразените признаци и се обръща специално внимание на това, дали появата на определен показател е свързана например с обща изостаналост.

Третото ниво включва проективна интерпретация на отделни показатели, както съдържателни, така и формални и е широко представена в специални практически ръководства (виж например: Е.С. Романова, О.Ф. Потьомкина, 1991; Р. Беляускайте, 1994). Анализът на формалните показатели, използвайки примера на рисунката „Несъществуващо животно“, представена от М.З. Дукаревич заслужава специално внимание (1989). Поради тази причина, проективните индикатори и символичните значения на различните аспекти на рисунката няма да бъдат обсъждани подробно тук.

Обща схема за интерпретация на резултатите от методиката.

При интерпретация на данните се използват както проективни критерии, така и показатели, базирани на метода на директното скалиране.

1.Анализ на „автопортрета“ (рисунка „Аз“): наличие на всички основни детайли, пълнота на изображението, брой допълнителни детайли, задълбоченост на рисуването им, степен на декоративност на „автопортрета“; статичност на рисунката или представяне на фигурата в движение, включване на себе си в някакъв сюжет – игра, танц, разходка и др. Известно е, че наличието на допълнителни детайли – детайлна рисунка, „оцветяване“ – показва положително отношение към рисувания персонаж. Обратното – непълнотата на рисунката, липсата на необходими детайли показват негативно или противоречиво отношение, както беше обсъдено по-горе. Образ в движение, включен в сюжета – свидетелства за активно, творческо отношение към реалността.

2.Анализ на други проективни показатели на „автопортрета“, включително размера на рисунката, нейното разположение върху листа (т.нар. проективна семантика на пространството), връзката на отделните части на рисунката и др. Известно е например, че поставянето на рисунката в долната част на страницата може да показва, че детето е депресирано или има комплекс за непълноценност. Най-неблагоприятен е „автопортретът“, нарисуван в профил и разположен в долния ъгъл на страницата, особено левия.

3.Сравнение на „автопортрета“ на детето с рисунките на „добър“ и „лош“ връстник според следните параметри:

а) цветовете, използвани в „автопортрета“, съответствието им с цветовете на „доброто“ и „лошото“ дете, кои цветове са по-многобройни;

б) размерът на „автопортрета“ в сравнение с размерите на другите две рисунки;

в) повторение в „автопортрета“ на детайли от рисунките на „доброто“ и „лошото“ дете: дрехи, шапка, играчка, цвете, прашка, пистолет и др.;

г) наличието на нови детайли в „автопортрета“ и техният характер;

г) общо впечатление за сходството на „автопортрета“ с рисунката на „добър“ или „лош“ връстник.

4.Анализ на изменения, зачерквания, пречертавания (без значително подобрение в качеството на чертежа); тяхната тежест показва конфликти и тревожност на детето.

5.Анализ на процеса на рисуване, техническите характеристики на рисунката и когато се извършват поотделно, естеството на спонтанните изказвания, реда на изобразяване на отделни детайли и времето, прекарано в работа върху конкретна рисунка. Случаите и причините за отказ от изпълнение на определен чертеж или задача като цяло се разглеждат по-специално. Авторите на метода дават пример с 8-годишно момче с изразен дискомфорт от успеха, което отказва да нарисува „добър“ връстник, позовавайки се на факта, че не знае как да рисува „добри“ неща и че никога не успява да направи нищо „добро“.

Препоръчително е да се направи окончателно заключение за особеностите на емоционално-ценностното отношение на детето към себе си, само въз основа на сравнение на качествените характеристики на рисунката и данните от разговора. Важно е да се има предвид, че не говорим за проверка на критериите за оценка на рисунката въз основа на данните от интервюто, а по-скоро за отчитане на двете групи данни в окончателното заключение на психолога.

Скрининговият метод за откриване на алкохолизъм и Мичигански тест за алкохолизъм

Скринингът (от английския screen-sieve) се определя като „предполагаемо идентифициране на неразпознати заболявания и дефекти с помощта на тестове, изследвания и други процедури, които осигуряват бързи резултати. Тестовете, използвани при скрининг, позволяват да се идентифицират лица с вероятно наличие на определено заболяване сред тези, които не се отличават с такава вероятност“. Основната цел на скрининг-изледването е да се идентифицират лица, които имат повишен риск от развитие на алкохолизъм или страдат от хроничен алкохолизъм. Трябва да се подчертае, че всички скринингови методи са спомагателен инструмент, който улеснява активното идентифициране на пациенти с алкохолизъм, но по никакъв начин не замества задълбочен клиничен преглед за потвърждаване на диагнозата. Самият резултат от скрининга не може да служи като основа за каквито и да било организационни или терапевтични мерки по отношение на изследваното лице.

Скрининговият метод за откриване на алкохолизъм, е базиран на Мичиганския тест за скрининг на алкохол, Минесотския многопрофилен личностен въпросник, теста за непряк скрининг на алкохолизъм и въпросника за изучаване на тежестта на алкохолната зависимост и включва 22 твърдения, честотата на значимите отговори на които се различава в групите пациенти с алкохолизъм и здрави хора. Изреченията са формулирани във второ лице множествено число. Някои от тях са преки, други са косвени по отношение на проблеми, свързани с консумацията на алкохол.

Въпросник

1.Понякога повръщате или кашляте кръв.

2.Имали сте периоди, през които не можете да си спомните какво се случва около вас.

3.В живота ви е имало моменти, когато активността ви внезапно е спадала и по-късно не сте могли да разберете какво е това.

4.Вие кашляте постоянно.

5.Обичате разгорещените спорове, дори ако понякога те разстройват другите.

6.У дома спазвате по-малко добри обноски на масата, отколкото когато сте на гости.

7.Винаги можете да си набавите алкохол.

8.Започнали сте да забелязвате, че когато правите нещо, ръцете ви треперят.

9.Вашите приятели и роднини смятат, че пиете умерено.

10.Понякога се чувствате виновни за пиенето си.

11.Имали сте случай, при който докато сте били пиян, са ви задържали в полицията.

12.Имали сте делириум тременс[1].

13.Понякога пиете през първата половина на деня.

14.Чували сте някога „гласове“ или виждали необичайни предмети, след като сте пили твърде много предната вечер.

15.Някога се е случвало да загубите приятели заради пиенето си.

16.Съпругата ви или родителите ви са изразявали загриженост относно пиенето ви.

17.Случвало се е да пиете няколко дни подред, забравяйки за работата и семейните си задължения.

18.Случвало се е да имате проблеми на работното място заради употреба на алкохол си.

19.Търсили сте помощ от някого, за да ви помогне да преодолеете злоупотребата с алкохол.

20.Вашата съпруга, някой от вашите приятели или роднини са правили опити да ви помогне да се отървете от пиянството.

21.Консултирали сте се с невролог или психиатър с оплаквания за разстройства, една от причините за които може да е злоупотребата с алкохол.

22.Лекувани сте от хроничен алкохолизъм.

Според инструкциите, изследваният трябва да даде положителен или отрицателен отговор на всяко твърдение. Не се допускат неясни отговори. Методът предоставя възможност за два вида интерпретация на резултатите.

Оценка на резултатите. Най-бързата оценка се прави чрез директно оценяване в балове на значимите отговори на всички изследвани, които са получили 9 или повече бала, като се включват във високорисковите групи за заболяването. Вторият вид оценка позволява по-задълбочено диференциране на групата от участници, получили от 5 до 9 бала. Това изисква сумиране на диагностичните коефициенти (ДК) за значими отговори. И в случаите, когато сумата на ДК надвишава 30, изследваните лица се включват в група с висок риск.

Изчисление в балове и значими коефициенти

Наред с Мичиганския алкохолен скрининг, доста широко разпространен е и краткия Мичигански тест за установяване на алкохолизъм, който включва следните въпроси:

1.Смятате ли, че пиете в пределите на нормалното? 

Да / не (2 бала за отрицателен отговор).

2.Считате ли, че вашите приятели или роднини са на мнение, че пиенето ви е в пределите на нормалното?  ?

Да / не (2 бала за отрицателен отговор).

3.Присъствали ли сте някога на събрание на общество за борба с алкохолизма?

Да / не (5 бала за утвърдителен отговор).

4.Губил ли сте някога приятели или любимо момиче (момче) заради пиене?

Да / не (2 бала за утвърдителен отговор)

5.Случвало ли ви се е да имате неприятности на работното място заради пиене? 

Да / не (2 бала за утвърдителен отговор).

6.Случвало ли ви се е да пренебрегнете задълженията си, семейството си или работата си за два или повече дни заради пиене?

Да / не (2 бала за утвърдителен отговор).

7.Страдали ли сте някога от делириум тременс, пристъпи на силни втрисания, чували ли сте несъществуващи гласове или сте си представяли несъществуващи предмети след прекомерно пиене?

Да / не (2 бала за утвърдителен отговор).

8.Някога молили ли сте някого за помощ по повод вашата привързаност към алкохола?

Да / не (5 бала за утвърдителен отговор).

9.Били ли сте някога хоспитализирани поради консумация на алкохол?

Да / не (5 бала за утвърдителен отговор).

10.Задържан ли сте някога за пиене по време на шофиране или пиене преди пътуване като шофьор?

Да / не (2 бала за утвърдителен отговор).

Изследваното лице огражда верния отговор. Резултат от 6 или повече бала показва висока вероятност за диагноза алкохолизъм.

/

[1] Алкохолният делириум (делириум тременс) е психоза, която възниква в резултат на прекомерна консумация на алкохол. Често нарколозите регистрират патология при хора с втори и трети стадий на алкохолизъм. Състоянието на психоза се развива няколко дни след рязкото спиране на алкохола. Пациентите изпитват зрителни, слухови и тактилни халюцинации и остават в безсъзнание за дълги периоди от време. Предвестниците на делириума са безсъние, нарастваща тревожност, резки скокове на кръвното налягане и тремор на крайниците. Пациентът се нуждае от спешна медицинска помощ.

Алкохолик ли сте? Честен отговор на един въпрос

Специалисти от Бостънския медицински център (Boston Medical Center (BMC)) потвърждават резултатите от фундаментални изследвания на учени от Националния институт за злоупотреба с алкохол и алкохолизъм (NIAAA), които са разработили проста формула за почти незабавно разпознаване на алкохолната зависимост при пациенти. Оказва се, че е достатъчно да се получи честен отговор на един въпрос, за да се разбере дали пациентът е склонен към алкохолна зависимост или, просто казано, дали е алкохолик или не.

И така, за хора, които потенциално могат да страдат от злоупотреба с алкохол, експертите могат да зададат следния въпрос: „Колко пъти през годината сте пили повече от четири (за жените) или пет (за мъжете) единици алкохол на ден?“ Отговорът на този въпрос е вашата диагноза. Естествено, това не бива да се приема буквално, тъй като формулата не отчита никакви лични характеристики. Работи само законът за големите числа, основан на голяма извадка.

Една порция алкохол традиционно се разбира като шот силен алкохол, чаша вино или чаша бира. Смята се, че максимално допустимото ниво на консумация за здрав възрастен мъж под 65-годишна възраст е не повече от 4 порции на ден и не повече от 14 порции седмично, а за жените съответно 3 и 12.

В американската медицинска практика, за да определят активността на човек при пиене на алкохол, в качеството на стандартен подход към този проблем, лекарите използват цяла поредица от специални въпроси, разработени от Министерството на здравеопазването и социалните услуги на САЩ. Сред използваните въпроси има следните:

1.Пиете ли сам?

2.Опитвате ли се да намерите извинение за да пиете?

3.Трябва ли да пиете често, само за да съществувате нормално?

4.Способни ли сте да намалите количеството алкохол, което пиете или да спрете да пиете?

5 Пиенето някога било ли  е причина за насилие?

6.Пиете ли тайно от другите?

7.Възраженията срещу пиенето ви ядосват ли ви?

8.Променили ли са се предпочитанията ви за храна?

9.Станахте ли по-малко загрижени за външния си вид?

10.Треперят ли ви ръцете сутрин?

Положителен отговор на пет или повече от тези въпроси показва, че лицето превишава допустимите нива на консумация на алкохол и може да развие алкохолна зависимост в близко бъдеще.

Няма точни данни за разпространението на алкохолизма в Съединените щати (както и във всички останали страни по света). Съответните статистически данни обикновено се получават чрез анализ на истории на случаи и социологически изследвания. Освен това, различните щати имат различни ограничения за пиене. Общоприето е, че около половината от възрастните в Съединените щати пият алкохол, като 15% от жителите на страната са изложени на риск, т.е.  пият повече алкохол, отколкото би трябвало. Приблизително 5-7% от мъжете и 3-5% от жените могат да бъдат класифицирани като алкохолици.

Според каноните на Министерството на здравеопазването на САЩ, алкохолик се счита за човек, който: изпитва постоянно влечение за алкохол; неспособен е да се ограничи в процеса на консумация на алкохол; изпитва физическо желание за алкохол (отказът от пиене води до появата на различни симптоми, като хрема, изпотяване, треперене на краката) или е развил зависимост към алкохола, и изисква постоянно увеличаване на дозата алкохол.