Психология :: Теоретични основи на системната семейна терапия

III. „Организмически” възглед за света и кръгова причинност
Един от основоположниците на общата теория на системите – Людвик фон Берталанфи твърди, че понятието система произтича от т. нар. „организмически възглед за света”. За този възглед са характерни две положения: а) цялото е повече от сумата на неговите част; б) всички части и процеси като цяло взаимно си влияят и обуславят.
Цялото е повече от сумата от неговите части в системната теория съставлява основен принцип на тоталност или несумарност. Закона за функциониране на системата не се свежда до сумиране на законите за функциониране на нейните субсистеми (елементи, обекти). Системата като цяло се различава качествено от своите елементи и техните съвкупности. Например, водата се различава от съставляващите я водород и кислород; гората не е просто сума от броя на дърветата. Възниква ново свойство, което е подчинено на други закони. Системата не е възможно да бъде описана чрез описание на нейните елементи (членове). В добре разпознаваемото дисфункционално семейство, съпругът и съпругата взети като отделни елементи са прекрасни, чувствени, тактични хора, а когато са заедно – безсмислено скандалджийска двойка. Това е така, защото техните прекрасни човешки индивидуални качества се явяват вторични по отношение на закона за функционирането им в рамките на дисфункционалната система (семейство).
Втората част на „организмическия” възглед постулира, че всички части на процесите като цяло взаимно си влияят и обуславят. Обкръжаващият ни свят създава у човек илюзията, че е в състояние да опише себе си, чрез проси бинарни опозиции: горе-долу; ляво-дясно; лошо-добро; следствие-причина и пр. Възможно е естественото бинарно мислене да е свързано със симетричността в природата. Тези определения „работят” при описание на статичния, механичен свят, но са безполезни в случаите когато трябва да бъдат описани взаимодействия и взаимни зависимости. Сложността на системния подход идва от това, че той е особен способ за възприемане на реалността, различен от този, с който обикновено сме свикнали. Възникналата през 18 век представа за детерминираността на света и възможностите да бъдат разграничени причината и следствието, затрудняват процеса за откриване на първопричината. Оказва се, че тези понятия в реалността могат да сменят местата си. В света могат да съществуват много истини, които да са верни само при определени условия и с определена степен на вероятност.
Представите за бинарността на света създават линейна причинно-следствена връзка, с помощта на която се описват процеси и събития. В тази картина за света главния въпрос е: „Защо?”
При системния подход такава линейно-следствена логика не може да съществува. Тя се заменя с кръгова логика, в която главния въпрос е: „За какво?” За да се види психодинамиката на семейния живот е необходимо да се отиде на ниво системно мислене. Защо например малкия Ханс (З.Фройд) се плаши от коня и не иска да напусне дома си?” Защото той изпитва еротична привързаност към своята майка, страхува се от гнева на баща си и поради това той проецира своите страхове върху впрегнатия кон, защото именно този вид на конската муцуна напомня за очилатата физиономия на баща му.
Тази линейна логическа зависимост е представена като разсъждение на психотерапевта, който разкрива причината за симптоматичното поведение вътре в човека. Системната логика вижда причината за симптоматичното поведение на всеки човек в механизма на хомеостатичната регулация при функционирането му в рамките на системата, елемент на която се явява този човек. Именно по тази причина системната логика не отговаря на въпроса „Защо?”, а на въпроса „За какво?” От тук със сигурност могат да бъдат предположени множество версии за това, за какво малкият Ханс се страхува да напусне дома си:
= за да обръща мама по-малко внимание на сестрата, за да може системата да не премине към следващ стадий от жизнения цикъл;
= за да могат родителите да разговарят един с друг вместо да се ругаят; да се радват на дъщерята; за да се порадват на дъщерята;
= за да има нещо, което да се обсъжда с Фройд, учител и психотерапевт, символичен баща на малкия Ханс;
Системната логика е сложна за усвояване и още по-сложна при прилагане на практика, тъй като тя трябва да преодолее законите породени от вербалното взаимодействие. В семейството се случват множество събития едновременно. Всичко, което извършва семейството се явява информация, съобщения за всички членове на това семейство. Тези съобщения постъпват към членовете вербално и невербално.
Пример: Ето една последователност от взаимодействия, които са характерни за едно дисфункционално семейство, при което бащата не изпълнява функцията си:
= Ако майката мие в кухнята съдовете и вдига по-голям шум от обикновено, блъскайки ги един в друг или в мивката, тогава тя съобщава, че е сърдита на бащата, който се е завърнал от работа по-късно от обикновено.
= По това време бащата гледа телевизия, но не затваря вратата на стаята, показвайки, че иска примирие.
= Синът, който обикновено се подготвя за училище сам, сега чувства напрежение в атмосферата и моли баща си за помощ при решаването на задачите.
= Бащата оказва помощ, но говори силно, унижава, демонстрира, че без него синът му не би постигнал нищо, че е нужен на семейството.
= В това време майката встъпва в защитна позиция в полза на сина, упреква бащата за това, че той малко се занимава със сина си.
= Следва скандал, но след като премине родителите започват да общуват и в края на краищата се стига до примирие.
= В заключение мирът настъпва, но семейството не е станало по-малко дисфункционално. Просто е преминал един цикъл. Системата се е разтърсила, но законът за хомеостаза не е допуснал разпадането и, а точно обратното – балансирал е системата, запазил е статуквото.
Пример: Ето друга последователност от взаимодействия, настъпващи в семейство на баща-алкохолик, който е изолиран и отхвърлен в периферията от останалите членове (съпруга, дъщери, тъща) в психологическия и физическия смисъл. Примерът представя реален случай от практиката, при който съпругата се стреми да удържа върхова позиция в семейната йерархия, следвайки готови модели за усвояване властта в семейството, усвоени от своята майка – ограничена, деспотична, властолюбива,сребролюбива, егоистична жена. Характерно за случая е, че обект на изследване е разширено семейство, включващо три поколения, които обитават физически едно място (триетажна къща) и по тази причина са силно обвързани и взаимно влияещи. Тази разширена семейна система се тресе от години от дисфункции, тъй като основите и са били поставени от първото поколение – бабата и дядото, които вече не са сред живите. След тях, всички следващи поколения следват неотклонно едни и същи поведенчески модели, респ. допускат едни и същи грешки. Ето някои от типичните особености на тази система:
= във всички семейни субсистеми (съпружески) винаги съпругата (дъщерята) е била и се стреми да е на върха на йерархията, т.е. да упражнява властта (изповядват се митове: „В нашето семейство всички дъщери водят съпрузите си да живеят при майките им”, „В нашето семейство жените упражняват властта”, „Ние може да сме алкохолици, но сме хора и се уважаваме”, „Ние може да се караме, да се бием вечерта, но на следващата вече отново сме заедно на масата”, „Ние сме задружно семейство – каквото и да направи някой член на семейството, ние винаги се подкрепяме”. Митовете са много силен инструмент за поддържане на хомеостазата в разширеното семейство.
= във всички съпружески двойки дъщерите привличат и довеждат съпруга си, да живее в къщата на майка си и баба си;
= във всички съпружески двойки дъщерите (в семейството вече четвърто поколение се раждат само дъщери) избират съпруг, който е с ниски нива на претенции, наивен, доверчив, безимотен, с ниска самооценка, лесен за манипулиране и управление;
= във всички съпружески субсистеми, дъщерите изолират и отхвърлят в периферията съпруга (бащата) си от един момент нататък;
= във всички съпружески субсистеми съпрузите (бащите) постепенно се превръщат в алкохолици – процес, който се подбужда, поддържа и лансира от самите жени в семейството – колкото по-пропаднал и безпомощен е съпруга, толкова повече власт получава съпругата;
= във всички съпружески субсистеми мъжете са нефункционални и като съпрузи, и като бащи;
Именно при това семейство се появява следната последователност от взаимодействия:
• Всеки път, когато съпругата посещава мъжа си (през уикенда), изолиран (живеещ и работещ) на около 25 км. от разширеното семейство, тя му пренася алкохол, въпреки, че знае за алкохолната му зависимост и последиците от употребата. Пристигането на съпругата удовлетворява при него потребността от социална подкрепа. Той се преживява като харесван, ценен, значим, обгрижван.
• Двамата съпрузи употребяват съвместно алкохол – напива се. Той получава възможност да коригира ниската си самооценка в състояние на алкохолно опиянение („Героизмът” се нуждае от свидетели). Тя получава възможност да се самоутвърди върху печалния образ на съпруга си и да се преживее като „съпруга-майка” – мускулинна, знаеща, управляваща, насочваща, наказваща – една шизофренна майка.
• Желанието на съпругата да доминира е толкова силно, че тя е иззела всички стандартно мъжки функции от съпруга си. Останала е само една разлика между двамата – биологичното различие. В активността си тя стига до момент на такъв непосилен натиск и унижение над съпруга, че той реагира. Възниква скандал. Той се опитва да се придвижи към центъра на семейството и да заеме полагащото му се място, като балансира (раздалечи) прекаленото опекунство на жена си (близост на границите).
• Съпругът благодарение на алкохола разклаща семейната система и иска промяна (веднъж на 1-2 месеца). Тъй като моделите, с които разполага са пещерен тип, той стига до физическа агресия и изгонва жена си, а в някои случаи и дъщерите (зетьовете) си от дома. Следва увеличаване на дистанцията в двойката. Този път съпругата е изгонена (изолирана).
• За съпругата изолирането е недопустимо. Това, което тя разбира за недопустимо се изразява в опасност от прекратяване на канал за добиване на материални блага от съпруга (земеделска, животинска продукция). Това, което тя не разбира на съзнавано ниво всъщност е стремеж (реакция), чрез която да запази статуквото, т.е. близката дистанция и осигурява контрол и удържане на властта.
• Този скрит мотив я води към преодоляване (отричане) на унижението и следвайки мита, на следващия уикенд тя отново е при съпруга си с алкохол. За да намали дистанцията, на съпругата и е необходим външен фактор – алкохола, който инфантилизира съпруга и, като го кара да търси „майката”; външен конфликт, заплашващ цялото семейство; проблеми на съпруга в работата; финансови трудности на съпруга и пр. По тази причина съпругата държи другия в двойката в състояние на непрекъснато търсене на подкрепа, т.е. подчинение. Кръгът се затваря. Семейството балансира състоянието си. Остава единно, въпреки своята дисфункционалност.
При психотерапевтичния сеанс се оказват най-интересни мислите на участващите лица за този тип епизоди. Те разказват не това, което е било, тъй като сега размишляват, а разказът върви с думи. От разказа им изчезват едновременността и многомодалността на постъпващата информация от всеки към всеки. Да бъдат предадени чрез средствата на езика тези процеси е невъзможно, тъй като езикът е линеен. Езикът предава съдържанието на събитията. Персонажите изпускат отношенческия елемент, който съхранява емоцията. За развитието на системното мислене е необходимо да бъдат преодолени тези ограничения.
Всяко изменение, настъпващо във всяка субсистема, се отразява при всички останали субсистеми и върху системата като цяло. Тук влиза в сила принципа на Бир – не е възможно да се подобри функционирането на една система, подобрявайки функционирането на отделните елементи. По тази причина семейната психотерапия изисква работа, не с един или двама от членовете на семейството, а с всички участващи в системата.
Тези основополагащи идеи на общата теория на системите се конкретизират върху полето на семейната психотерапия. И така, базова идея на системната семейна психотерапия се заключва в това, че семейството е социална система, т.е. комплекс от елементи и от техните свойства, намиращи се в динамична връзка и отношения един с друг. Семейството – това е „жив организъм, асоцииран по-скоро с огън, отколкото с кристал”.
Семейната система е открита система. Тя се намира в непрекъснат взаимообмен с обкръжаващата среда. Семейната система е самоорганизираща система, т.е. поведението на системата е целесъобразно. Хората, членове на определено семейство, реагират така или иначе под влиянието на функционирането на самата семейна система, а не под влиянието на своите потребности и мотиви. Системата е първична по отношение на включените в нея елементи. В този смисъл, психоконсултативната и психотерапевтичната работа се извършва с цялата система, а не с един от нейните елементи.
Елементите в семейната система се намират един към друг в постоянно взаимодействие и между тях се основават топологични и динамични отношения. Топологичните отношения са свързани с показателите „близост и отдалеченост”. Семейството притежава структури, в които се проявяват тези отношения. Например наличието на коалиция в семейството между майка и син (вертикална коалиция, междупоколенческа коалиция) означава, че бащата не е на мястото си, а в периферията; или коалиция между бащата и дъщерята, насочена срещу коалицията майка-син; или съпружеската субсистема срещу детската субсистема – това са различни варианти на топологични отношения.
Пример: По изследване на семейството от посочения по-горе пример с бащата-алкохолик е било установено, че в структурата на това разширено семейство през всичките години са действали вертикални коалиция по полов признак между „баби-дъщери-внучки” срещу зетьовете или коалиции „баби-внучки” срещу дъщерите.
Динамичните отношения са отношения на влияние, зависимости, взаимодействие и комуникация.
Цяла поредица от основополагащи идеи и принципи на системната семейна психотерапия са представени чрез съвременната теория за комуникацията. Теорията за комуникацията се явява самостоятелна област теоретични знания. При това, теорията и практиката на системната семейна терапия не само получават свое обосноваване чрез тази теория, но се явяват за нея и постоянен източник на изследователски задачи, наред с другите области за изследване – големите социални системи, животинския свят и системите наизкуствен интелект.
Теорията за комуникацията е разработена в рамките на проекта Пало Алто в края на 60-те и началото на 70-те години, под ръководството на Грегъри Бейтсън и получава по-нататъшното си развитие и обобщение в работата на други участници в този проект – Пол Вацлавик, Джанет Бивин и Дона Джексън (виж „Прагматика на човешката комуникация”).
В качеството на най-значими за системната семейна терапия встъпват следните положения:
а) Всички поведенчески прояви на хората могат да се разглеждат като комуникация.
Както вече беше посочено, хората в семейството постоянно взаимодействат един с друг, постоянно предават един на друг информация, осъществяват комуникация. Не е възможно да не встъпват в комуникация, защото всяко поведение, действие, дума или тяхното отсъствие, носят информация на другите, която те не могат да не възприемат и на която не могат да не реагират. Когато се говори за комуникация обикновено хората разбират едно – вербално взаимодействие. Комуникация е обаче е нещо много повече. Отказ да се общува е също комуникация, тъй като това е свързано с поредица от поведения (мълчание, бягство, разговаряне с друг, изразяване на неразбиране, демонстрация на неразположеност за разговор и пр.), които отказващият на общува изпраща като съобщения на другата страна.
Такова разбиране дава нова, принципно различна, (в сравнение с интрапсихичната интерпретация) възможност за установяване смисъла на едно или друго поведенческа проява на човека – в контекста на комуникационната ситуация. От тук следва фундаменталната за системната семейна терапия идея, всеки поведенчески акт на човек (например, болест, да се разглеждане изолирано, а в контекста на системата за комуникация, в която този човек е включен, защото само в тази система може да бъде установен неговия смисъл.
В този смисъл се стига до обосноваване на принципиалното разбиране на системната семейна терапия за „симптома” (както и на всяко поведенческо проявление на клиента): „Симптома се разглежда не като атрибут на личността, а като поведение, съответстващо на определен тип взаимодействие” (при това, теорията за комуникацията отказва да разглежда тази проява като пряка каузалност, т.е. причинно-следствена зависимост на едно с друго).
Решаващ принос за формирането на този постулат имат изследователите от проекта в Пало Алто, които в едни блестящи изследвания на комуникацията при шизофрения, разкриват връзката между особеностите в комуникацията на хора, чието поведение попада под тази диагноза (шизофрения), с особеностите при комуникацията в семейството. Този подход позволява да се разглежда симптоматиката в шизофренното поведение на пациента, не като например, проява на слабост или „его”, или нарушение на мисленето, а като логическа съставляваща на комуникационната система, в която те са включени (семейството). От тук изследователите извеждат друг основополагащ принцип – преодоляването на всеки симптом предполага построяване на такава система за комуникация, в която такова симптоматично съобщение губи своята необходимост, обратно на логиката на индивидуалното взаимодействие на носителят на симптома.

б) Комуникационния обмен е или симетричен или комплементарен, в зависимост от това, дали се основава на сходство или на различие.
Според това схващане, всички комуникационни взаимодействия могат да се разглеждат като реализация на два основни принципа – симетричност и комплементарност. Симетричната комуникация означава, че комуникационната верига се изгражда на принципа „на подобното се отговаря с подобно”. Комплементарната комуникация се реализира на принципа на взаимното допълване. В първия случай имаме работа с разбирането, че гневът на първата страна, би продуцирал още по-голям гняв във втората страна, а във втория случай, че гневът на първата страна може да предизвика във втората стремеж да общува по-меко, да се оттегли, да се извини, да замълчи и пр.
Тези две принципни положения идват за да подчертаят идеята за системност. Взаимодействието между хората не се разглежда като продукт на независими „индивидуално-личностни” особености, намерения, желания, интереси, качества, а като обусловен тип комуникация, подчинена на надиндивидуалната логика на функциониране.
Това разбиране води до такива теоретично важни постановки за съществуването на комуникационните патерни във взаимодействието между хората, като „повтарящи се или извънредни събития в комуникацията”, т.е. те са неизводими пряко от предметното съдържание на комуникацията.
Комуникационните патерни са важен елемент при построяване на терапевтичната програма за работа със семейството.
Функционалната („здравата”) семейна система, от тази гледна точка се характеризира с гъвкавост; взаимозаменяемост между партньорите; разпределени на ролите и пр. В същото време семейната (преди всичко съпружеската) дисфункция може да се разглежда като: а) ригидно закрепване на патерна на комплементарност или б) като стремяща се към разрив, или промеждутъчно дистанциране един от друг в ескалация на напрежение в една симетрична комуникация.
Разкриването на комуникационните патерни е важно и за разбиране закономерността на протичане на терапевтични контакт. Фиксиране на терапевтичното взаимодействие върху един или друг патерн на комплементарно или симетрично взаимодействие с клиентската система, се явява признак за неефективна терапевтична комуникация, в чиято патология психотерапевта също ще бъде погълнат.

в). Комуникационният процес поражда различни реалности за участващите в него страни. Различията на тези реалности пораждат различни пунктуации на събития в процеса на комуникация.
Съгласно теорията за комуникацията, в зависимост от това, какво се възприема от участниците в комуникационния процес като причина и като следствие, се раждат психологически различни за тях светове. Така например, една особеност в пунктуацията се появява, когато до активната и напориста жена се намира пасивен и безволеви мъж. Именно вторият позволява първият да бъде такъв какъвто е, т.е. нейната активност е необходима в резултат на неговата пасивност, а за съпруга – неговата пасивност е резултат от прекалената активност на жената.
Това разбиране е ключово за системната семейна терапия, защото налага забрана пред психотерапевта за търсене и установяване на линейна причинност („Кой започна пръв?”), тъй като всеки един от партньорите би представил различна причина, тъй като както се вижда в примера, пунктуацията е условна и относителна (Всеки има своя причина и същевременно, всеки е такъв, защото другия е такъв). По линията на тази логика е очевидно, че приемането на една или друга причина по същество се явява капан за терапевта. Много по-адекватен подход е циркулярния възглед за случващото се в системата на комуникацията. Това означава, че всеки един от партньорите с патерните си на поведение се явява подкрепление за проявата на точно определени патерни на поведение при другия партньор и обратно – реакциите на втория играят същата роля спрямо патерните на поведение на първия.
Този възглед ориентира терапевтичните цели на системната семейна терапия от индивидуална работа с определен член на семейството (посочен от семейството, като лице, нуждаещо се от помощ – идентифициран пациент), който според другите е „причина” за проблема, към работа с всички участващи в комуникацията в рамките на семейната система.

г). Всяко съобщение на участник в комуникацията може да бъде разглеждано, като имащо предаващ и команден аспект.
Тази постановка се явява една от най-важните в теорията на системната семейна терапия. Под предаващ (съобщаващ) аспект се разбира съдържанието на съобщението – това, което се говори (показва), а под команден аспект – това, което по определен начин маркира взаимоотношението между двете страни – предаващият и приемащият това съобщение. С други думи, всяко едно съобщение по тази логика може да бъде разгледано, като предаващо информация (собствена комуникация), а също така и носещо информация за самото общуване, която се нарича „метакомуникация”. Собственото съобщение встъпва само като една част от комуникацията, която може да бъде представена като „суха част” на съобщението. Метакомуникацията намира своята експресия в интонацията, синтаксиса, невербалните прояви, кинестиката, темп на речта и пр.
Много от проблемите във взаимоотношенията между хората, могат да бъдат разглеждани именно като резултат от несъответствия между описаните две нива на комуникация. Различията между двете страни на ниво съдържание ще се превърнат в неразрешим конфликт в онзи момент, в който предаващият и приемащият започнат да комуникират враждебно (различно, противоречиво) на мета-ниво. Така например, майката и бащата могат безконечно да спорят за това, дали да дадат детето на детска ясла или не, привеждайки различни аргументи „за” и „против”. Когато този конфликт напусне пределите на „обективната полезност” от детската ясла или вредата от нея, тогава тази комуникация започва да отразява отношението между двете страни, а съдържанието – темата, остава на заден план. При внимателно вглеждане в този тип метакомуникация, терапевтът би могъл например да открие, че бащата изразява недоволство към съпругата си от това, че не изпълнява функцията си на майка и желае да се „отърве” от грижите за детето. За бащата този спор се явява повод за да изрази своето недоволство от това, че съпругата му нарушава възприетите в родителското му семейство правило – майките отглеждат децата си винаги в къщи до времето за училище. За съпругата спорът може да има друго изражение, например, да е опит да отстоява своите права и да изобличи патриархалните отживелици, към които се придържа съпруга. Един от най-съществените признации за ефективно и качествено функциониране на системната семейна терапия, е способността на участниците в комуникацията да напуснат метакомуникационното ниво на взаимодействие и да направят по него обективно обсъждане, т.е. да го превърнат в съдържателно. Обратно, забраната на всяко взаимодействие, касаещо метакомуникацията, се явява източник на дисфункция. Именно тази особеност стои в основата на дадения по-горе пример за комуникация в семейство, в което един от членовете е с диагноза „шизофрения”. Тези изследвания са показали, че най-изразената характеристика при този тип семейства са, първо, противоречивостта или дори пълно взаимоизключване на посланията на ниво съобщение (съдържателно ниво) и ниво отношение и второ, съществуването на твърда забрана за обсъждане на това противоречие. Грегъри Бейтсън описва случай за този тип комуникация.
В болнично заведение е настанен младеж, болен от шизофрения. При него на свиждане пристига майка му и го изчаква в стаята за прием. Той влиза, приближава се и сяда непосредствено до нея. Тя леко се отдръпва. Той усеща това движение – замълчава объркан. Тя казва: „ Ти не се ли радваш да ме видиш?” – по този начин на едното комуникационно ниво тя показва на сина си, че желае да увеличи дистанцията с него, а на другото – тя прави точно обратното. Когато момчето реагира на невербалното ниво, то получава осъждане, негативна реакция. Да напусне вече тази ситуация (метакомуникацията) детето не е в състояние (това безсилие е много силно до определена възраст). В състояние на неконгруентно (несъответстващо, противоречиво) общуване, е много трудно за детето да направи избор за отговор на коя част от съобщението да реагира и избора винаги е неправилен. Бейтсън издига хипотеза, че детето започва да формира модел, при който намира изход от ситуацията, насочен навътре към себе си, аутизира се.
Именно такъв тип система на комуникация, водеща към аутичност, при която приемащият е неспособен да различи метакомуникационната модалност на съобщението, налице е отказ за обсъждане на тази модалност, са свойствени за децата с диагноза „шизофрения”.
Следва да се обърне внимание на още един важен аспект от феномена на човешката комуникация. Всяко изпратено в процеса на взаимодействие съобщение може да има, а може и въобще да няма функция за предаване на информация. То преди всичко обаче служи като искане за потвърждение на определението на Аз-а за себе си: „Аз така се виждам”, което човек транслира на мета-ниво. Например, съобщавайки на родителите си известния факт „имам множество шестици”, детето може, на първо място, да иска потвърждение на определението за себе си, като достойно за любов и внимание: „Аз съм добър, аз всичко върша както искате!” В зависимост от това, какво то ще получи в отговор на това самоопределение, възниква една или друга система на метакомуникация между общуващите:
• Приемане: „Браво! Ти си добър син и аз се гордея с теб!” В случая е очевидно приемането на самоопределението на детето, т.е. то получава положително подкрепление за това не само какъв е, а по-скоро за това, какъв иска да бъде. Именно последното метасъобщение закрепва положителното в поведението на детето, а от друга страна се явява важна основа за общуването между двете страни (детето и родителя). Детето получава много повече от това, да бъде оценено от значимия друг - родителят, то задоволява важна своя потребност – нуждата от положителна оценка, от стимул, от похвала.
• Неприемане: „Да, така е, но вчера пък имаше четворка по математика” или „Съгласен съм, но изостават задачите ти в градината или курса по спортни танци” или „По-добре се съсредоточи върху кандидат-студентската си кампания”. Неприемането означава отказ от приемане на самопределението „искам да бъда такъв” и предлага друга оценка – тази на родителя. Неприемането може да бъде конструктивно и да доведе до изясняване на определен аспект във взаимоотношенията или да провокира обсъждане на съдържанието, например, „много шестици – недостатъчно шестици”
• Непотвърждаване на даденото определение, например, отговор на репликата за шестиците: „Пречиш ми да гледам телевизия” или „Стига, имам толкова проблеми в работата точно сега!”. Именно феномена „непотвърждаване” се разглежда в теорията за комуникацията като най-патогенен. Патогенността се изразява в това, че за разлика от възможното конструктивно неприемане на самоопределението на човек, непотвърждаването по съдържание, предполага или пряк отказ от всякаква реакция, или неразрешимо противоречие с тази реакция.
Постоянното непотвърждение, при условие за значимост на този контакт за искащият потвърждение за своето самоопределение (например, дете-родител), води до загуба на всякакви ориентири за самовъзприятие и загуба на неговия смисъл. Един от изходите, който намира участникът в такава комуникация се оказва „отказ” от чувствителност към метакомуникационния аспект и отказ от транслация в съобщението на другия. Този феномен на нечувствителност към различните модалности в съобщенията на другите хора е типичен за семейства с шизофренна комуникация. Той е един от най-патогенните и нуждаещ се от диагностика и терапевтична корекция в симптоматичната семейна система.
Не бива да се забравя, че при всички метакомуникационни взаимодействия, на практика хората комуникират не на едно, а на множество комуникационни нива, тъй като комуникационните послания в рамките на човешките отношения се простират достатъчно далеко. В действителност обмена на съобщенията на няколко мета-нива изглежда по следния начин:
= Първият комуникатор изпраща послание: „Ето как аз виждам себе си!”
= Вторият комуникатор връща послание: „Ето как аз те виждам”.
= Първият комуникатор изпраща послание: „А ето как аз виждам, че ти ме виждаш”
= Вторият комуникатор връща послание: „А ето как аз те виждам, че ти виждаш, че аз те виждам” и т.н.
На практика нивата могат да продължат до безкрай. Тази особеност ясно трябва да се осъзнава, защото феномена непотвърждаване може да се разпространи на всяко, дори на най-високо ниво. Очевидно е, че при патологичните системи може да се наблюдава именно феномена на затворена и на множество нива метакомуникация.
Разкриването на съществуването на тези нива в комуникацията между хората позволява по-точно, да бъдат осъзнати различията между терапевтичната работа със семейството и самата консултация.
Очевидно е, че при оказване специализирана помощ на семейството, психотерапевтът следва да изясни първо модела на комуникация. Ако противоречията са на ниво съдържание, т.е. по същество, то те биха могли с леснина да бъдат изгладени чрез аргументи в рамките на консултативната работа. Когато обаче се касае за мета-ниво на общуване, т.е. в комуникацията се наблюдава изразяване на отношение, тогава говорим за сериозна патология и взаимодействието става предмет на терапевтична работа.
Особен аспект на тази многопластовост на мета-комуникацията заема процеса на клиентско-терапевтично взаимодействие. Дисфункцията, например, противоречивост на взаимодействието на ниво комуникация (съдържание) и метакомуникация (отношение) или постоянното непотвърждение, или отрицание на метакомуникацията между хората намира своето изражение в самото терапевтично взаимодействие, в което участва терапевта. Оттук се налага и изискването за конгруентност на терапевта, към способностите му да осигури хармонизиране на тези две нива на взаимодействие. Най-голям принос в системната семейна терапия за решаване на този въпрос има Миланската група.