ОСНОВНИ ПРОЦЕДУРИ

Роли в психодрамата

Много от използваните в психодрамата термини са свързани с театъра.  Ръководителят на групата се нарича режисьор.  Той помага за създаването на необходимата атмосфера за групова работа.  – атмосфера на безусловно доверие и подтиква членовете на групата към изследвания на личностни проблеми. Режисьорът в психодрамата се явява един от най-активните ръководители на групи.  Той определя задачите и „открива спектакъла”, той дори може да даде скрито разрешение на определен член на групата да изпълни определени роля, особено ако това е неактивен, изолирал се член. 

Режисьорът изпълнява три роли според Морено:  продюсер (мениджър, ръководител, директор), терапевт и аналитик (Moreno, 1945).  В качеството си на режисьор той управлява груповите занятия и помага на членовете на групата в превеждането на техните мисли на езика на драматичното действие.  Той следва да е извънредно чувствителен към всички вербални и невербални прояви, разкриващи психическото състояние на актьорите и отразяващи настроението на аудиторията, наблюдаваща занятието.  Творчество, гъвкавост и способност да привлече към участие в груповия процес на цялата група, се явяват ключови характеристики на добрия продюсер.

В ролята на терапевт, режисьорът в психодрамата  полага усилия да помогне на членовете на групата, да променят неуспешните стереотипи на поведение.   От една страна режисьорът може да не се намесва в груповия процес, позволявайки на групата сама да продължи занятието. От друга страна,  той може агресивно и настойчиво или ласкаво и меко да изисква от участниците работа върху драматичните действия.  Като всеки лидер, терапевтът понякога може да се намеси, да коментира, да критикува групата; той е длъжен да реагира открито и на нападки от групата (особено от нови членове), да се защити.

В ролята на аналитик, ръководителят на групата интерпретира и коментира поведението на участниците, анализира реакциите на всички членове на групата при всяко тяхно действие.

Този член на групата, който се явява субект на конкретно психодраматично действие се нарича протогонист.  Протогонистът,  изобразяващ събития от своя живот има рядката възможност да даде собствена интерпретация на минала негативна ситуация пред  група от равни на него и съчувстващи му партньори. С помощта на режисьора, аудиторията и различни творчески прийоми, протогонистът осъществява действие на принципа „тук и сега” с идея да достигне до инсайт при осъзнаване на своите психични реалности и развие по-добра способност за функциониране в реалния живот.

Участникът, който партнира непосредствено на протогонистът се нарича „Помощен Аз”. Той олицетворява всички значими други от живота на протогониста.  Морено извежда пет основни функции на помощния Аз (Moreno, 1978):

= да изиграе тази роля, която е замислил протогонистът за представяне на психодрамата;

= да помогне за разбирането, как протогонистът възприема взаимоотношенията с отсъстващите персонажи от реалния живот;

= да визуализира определени аспекти от взаимоотношенията, които протогонистът не осъзнава;

= да направлява протогониста в решаването на негови вътрешни и междуличностни конфликти;

= да помогне на протогониста в прехода му от психодраматични действия към реален живот;

Добрите изпълнители на ролята „Помощен Аз” са способни много бързо да се включат в ролята си и точно да я изпълнят.  Той е длъжен да играе ролята си така, както е описана от протогониста или позовавайки се на своята интуиция.  В някои групи могат да бъдат включени актьори-професионалисти, които са специално подготвени за бързо влизане в ролята на „помощен Аз”. Други изпълнители на „помощен Аз” рискуват да украсят персонажа, като използват интуицията си. например, изпълнител на „помощен Аз”, играещ роля на майка, която предизвиква чувство за вина в протогониста, може да изпробва въвеждане линия на поведение: „Ти никога не си се замислял за това,  какво ще стане с мен, ако ти заминеш!” и по този начин въвлича протогонистта в преживяване на потиснато чувство на страх.  Използването на „помощни Аз-ове” позволява по-голяма включеност в груповия процес на всички участници.  Следвайки ръководството на режисьора и вчувствайки света на протогониста, изпълнителите на „помощни Аз-ове” започват да изследват не само проблемите на протогониста, но и своите собствени.

Аудиторията се състои от всички членове, които в момента не са включени в дадени психодраматични действия.  В заключителната фаза на всяко занятие те демонстрират своето емоционално отношение към случилото се и разкриват аналогични  собствени проблеми и конфликти, обсъждат ги помежду си.  Аудиторията винаги е емоционално въвлечена в психодрамата. Тя може да достигне ниво на инсайт по отношение на собствен проблем, точно така, както се случва в реалния театър.

Фази в развитието на психодраматичния процес

Първата фаза в развитието на психодраматичния процес се нарича „ЗАГРЯВАНЕ”.

„Загряването” включва в три стадия:

= Постепенно активизиране и освобождаване двигателната активност на участниците.

= Стимулиране на спонтанни поведенчески реакции.

= Фокусиране вниманието на членовете на групата върху конкретните задачи или тема (Blatner, 1973).

„Загряването” позволява на членовете на групата да преодолеят страха от показване пред другите или безпокойството им по повод на техните актьорски способности.  Режисьорът също се нуждае от загряване.  Той може свободно да обиколи стаята, разказвайки за някакви свои идеи, опитвайки се да създаде подходяща атмосфера за емоционално въвличане членовете на групата в отношението „теле” (Blatner, 1973).

Членовете на групата, които в процеса на работа изработват нови форми на преживявания и поведение, задължително се нуждаят от доверие и безопасност.  Авторитетността на ръководителя им по0мага да осъзнаят, че могат да играят всичко което искат, да бъдат наивни, без да се опасяват от оскърбление или унижение – принцип в психодраматичната работа с групи!

Някои режисьори включват във фазата „загряване” обръщение към групата, като ги подканва да разкажат какво се е случило с тях от последната им среща до момента.  Този подход съсредоточава вниманието на всички в процеса и ги откъсва от външния свят, в който са били преди да влязат в залата.

„Загряването” е особено нужно за онези групи, в които участниците оказват известна съпротива при изследване на определени теми или се стесняват да станат доброволци-протогонисти.  В тези случаи прилагането на фаза „загряване” позволява на участниците да се включат в груповата ситуация, да се доближат един с друг, да снижат нивото си на тревожност.  Освен това, по време на „загряването” режисьорът получава информация за това, кой активно желае да участва в процеса и какви проблеми или теми вълнуват повечето от членовете на групата. „Загряването” може да бъде вербално или невербално, заимствано от други групови подходи или разработени от самия режисьор.  Например, някои групи започват „загряването” с физически упражнения – групата застава в кръг и един по един участниците влизат в кръга, като показват определени упражнения, а останалите повтарят на принципа на огледалото.  Други режисьори прилагат 10-15 минутни игри за сплотяване,  повдигане на тонуса, въвличане в емоционално взаимодействие, откъсване от външната среда.

Много удачни способи за „загряване” са предложени от изследователите  Уйнър и Сакс (Weiner & Sacks, 1969):

Участниците се обръщат към някои от групата, които не познават много добре, с приятелски, нетравмиращи въпроси.  След това режисьора ги стимулира да изразят реални мисли и чувства и да изразят проблема по-украсено.

Някои видове „загряване”  са особено ефективни при невисоко ниво на тревожност и насоченост към поощряване на спонтанността и създаване на групова сплотеност.  При други се налага по-високо ниво на саморазкриване и те могат да предоставят по-значим емоционален материал за обсъждане. 

Уинър и Сакс описват следното упражнение, което препоръчват за по-бавно включваща се група:

„Помислете за това, какво бихте искали да чуете (или не бихте искали да чуете): от някой в тази стая; от свой приятел; от член на семейството.  Превърнете се в този човек и кажете това” (Leveton, 1977). Ако групата представлява клас, социален клуб, професионална организация, семейство или каквато и друга да е организирана общност от хора, то е възможно да бъде попитан всеки един член да изкаже своите искания или недоволство.  Тази процедура дава на режисьора ценна информация за потенциалните теми за психодрамата.

Някои упражнения за „загряване” могат да бъдат невербални и помагат на участниците по косвен начин да преодолеят съпротивата към открития разговор за своите чувства и проблеми.  Функция на двигателните упражнения, като например разходка в стаята, доближаване и разглеждане един друг на членовете без произнасяне на думи, се явява генератор на енергия. Могат да бъдат използвани форми за движение, които са характерни за танцувалната терапия.

Едно от най-предпочитаните от Левитан (Leveton, 1977) упражнения, помага на участниците, да си припомнят онзи детски опит, който може да се окаже полезен за обсъждане на конфликти.  На членовете на групата се дава лист хартия и средство за писане. От тях се иска да си представят възрастта, когато те се научават да пишат и след това се иска да напишат кратък разказ за себе си, по начина, съдържанието и формата, по-които го биха написали в тази възраст.  Получените детски драсканици позволяват да бъдат преодолени защитите на възрастния индивид.  След изпълнението на този род упражнения, всички невербални прийоми се нуждаят от последващо вербално обяснение и обсъждане.

Много често в етапа на „загряването” се прилага упражнението „Вълшебен магазин” (Weiner & Sacks, 1969).  Режисьорът предлага на членовете на групата да си представят, че на сцената възниква неголям магазин, в който има разнообразен асортимент от прекрасни неща, като „любов”, „смелост”,  „мъдрост” и други.  След това на сцената излиза протогонист, който иска да закупи някое от тези вълшебни „неща”. Например, той желае да купи „уважение”. Режисьорът, който играе ролята на търговеца (може да бъде включен и друг участник на втория етап), започва да пита „купувача”, колко „уважение” му е необходимо; защо именно „уважение”; кой следва да започне да го уважава;  защо точно този трябва да го уважава. Възможно е „продавача” да усили дискусията, като се опита да „продаде” някаква друга стока, близка до уважението или точно обратната (антагонизъм). Възможно е „продавача” да поиска изключително висока цена или да започне да се пазари.  „продавачът” винаги иска да се уточни с какви точно „купувачът” ще плати „стоката”. Например „купувачът” може да предложи като разменна единица „постоянно съгласие с хората”.  По този начин, в процеса на диалога участниците разбират целите и осъзнават последиците от своите действия.  От това упражнение също могат да бъдат изведени интересни теми за приходрама.

Фаза на психодраматични действия

След „загряването”  групата е готова да премине към фазата на психодраматичните действия.  В някои случаи режисьорът избира участник: на основа на предложена от самият участник тема; на основа знания от миналото или  на база негова необходимост, която е била установена по време на „загряването”.  В други случаи, доброволец-протогонист сам предлага за тема свой личен проблем.  Режисьорът внимателно изслушва разказа на протогониста за неговия проблем, за да може да получи достатъчно информация за организиране на действията.  След излагане на проблема, членовете на групата се стимулират не към обсъждането, а към разиграването на проблема във вид на представление.

Протогонистът-импровизатор се стреми да пресъздаде миналата ситуация.  Помещението, което се използва за психодрама трябва да осигурява възможност за леко маневриране в пространството. Обикновено класическото помещение за психодрама представлява кръгла зала с разположени по периферията места под формата на сватбена торта. Най-горе се намира сценичната площадка, обградена с парапет (балкон). Морено считал, че различните нива около сценичната площадка отговарят на различното ниво на участие на членовете в представлението.  Днес водещите психодрама се отказват от класическата сцена, но продължават да държат на изискването, помещението да осигурява лекота и свобода за предвижване в пространството.

Протогонистът организира конкретна сцена и определя нейното съдържание.  Например, млада жена, изпитваща затруднения при прояви на агресия от страна на мъжа й, може да избере за психодраматично действие епизод, в който баща й разговаря с нея и я уговаря за вземане на решение да напусне съпруга си.  Ако в реалността случаят е бил разигран в кухня, то сцената се преустройва така, че да се доближи до тази атмосфера възможно най-много.  След това, за „помощен Аз” се предлагат подходящи роли.  Обикновено протогонистът сам избира „помощния Аз”, съобразно неговото възприятие за такъв, т.е. идеята е „помощникът” да бъде доближен максимално до личността, която ще играе на сцената – търси се физическо и личностно сходство. Понякога режисьорът може да помогне при избора, използвайки подготвени за изпълнение на ролята „помощни Аз-ве” сред участниците, чието изпълнение на дадената роля ще има положителен ефект.  Например, участник, имащ властен баща може да бъде избран за ролята точно на такъв баща в психодраматичното действие; съпруга, недоволна от участието на своя мъж в благотворителност, може да бъде избрана да играе ролята на жена-филантроп.  По този начин, самите участници, играещи „помощен Аз”, също получават значим емоционален опит, влизайки в ролята на тези персонажи, с които имат конфликти.

Психодраматичното представление отразява не само минали събития и ситуации, а и такива, които са отправени към бъдещето.  Ако аудиторията приеме, че протогонистът изразява чувствата на своя персонаж, то впоследствие могат да бъдат разиграни варианти за разрешаване на проблема, като се търсят алтернативи. Всяка една алтернатива се изиграва, като идеята е да се проследят последващите чувства от нея.

Когато се играят роли насочени към бъдещето, от голямо значение е участието на режисьора, който следва да подпомага протогониста в изследването на перспективите, за да достигне до ново разбиране за себе си, без да бъдат потискани действително преживяваните чувства.  Морено описва по следния начин възприемчивостта на ръководителя на групата: „Ние не трябва да разрушаваме стени, ние просто трябва да докоснем дръжките на множество врати, за да разберем коя от тях е отворена” (Blatner, 1973, р. 63).

По време на този процес протогонистът изпитва много силни емоционални преживявания.  Например член на групата, който е разстроен и потресен от това, че никога повече няма да види своя баща, може да получи задача, да изпълни биоенергично упражнение, което ще облекчи емоционалното разреждане и ще позволи изразяване навън на дълбоките преживявания.

„Помощен Аз”, който в едната роля е изигран като „лошия баща”, а впоследствие като „добрия баща”, който топло и с грижа се отнася към протогониста, може да се използва за ускоряване пробуждането на емоциите.  При възникване на емоционални преживявания протогонистът получава възможност за избор:  да работи по-нататък за тяхното усилване или да се ограничи до постигнатите резултати.  По какъв начин действието ще финализира, се определят и възможностите за достигане на катарзис и инсайт.

Фаза на обсъждане (интеграция)

Последната фаза в класическата психодрама се явява последващото обсъждане или интеграция. При завършване на представлението всяко действие и възникналите в хода му преживявания се обсъждат както от протогониста, така и от останалите членове на групата. Например, член на групата, намиращ се в средата на аудиторията, може да разкаже, как сцена на смъртта, разиграна пред групата, е предизвикала у него на чувство за потиснатост и мъка, тъй като е асоциирал със смъртта на неговата майка.  След съобщението за своите емоционални реакции, членовете на групата споделят с протогониста своите мисли и осъществяват обратна връзка.  В зависимост от груповите цели, по време на обсъждането участниците могат да правят теоретични интерпретации на други възможни способи за разрешаване на конфликти.

(Blatner, 1973, р. 75).