Психология :: Фобии – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и методи за решаване.

Страхът е защитна емоционална реакция, подбуждаща субекта да избягва опасност. Опасността може да бъде реална или въображаема. Когато опасността е реална, то тогава страхът изпълнява важна функция, той е полезен. Ако човек не се страхува от нищо, лесно може да сложи два пръста в електрически контакт, да излезе през прозореца на висок етаж или да пресече пътя пред бързо движещи се коли.

Пример:

Млада жена отправила искане към терапевт, да й помогне да се справи с „фобия“, от бързодвижещ се транспорт. Тя добавила, че е извънредно бдителна и се срамува от страховете си, като я правели различна в сравнение нейните приятели, които я подигравали – тя стояла като „пълен глупак“ на тротоара, докато приятелите й непоколебимо пресичали улицата пред автомобилите. Терапевтът откровено попитал: „Нима искате да бъда виновен за смъртта ви?“ и обяснил, че всъщност приятелите й са действали глупаво и рисковано, защото такъв страх е реален и не може да се нарече фобия.

В редица случаи е необходимо да се преодолее някакъв реален страх, който парализира волята или я възпрепятства да извърши необходимата работа. Например, пациентът може да се страхува да отиде за операция, която е необходима и е наистина опасна. Войникът, въпреки страха си, трябва да рискува живота си, но е разумно да го направи. Спортистите в определени спортове също трябва да преодоляват страхове, но не и да проявяват безразсъдна и безумна смелост. Понякога е трудно да се определи къде е линията между разумния риск и неоправданата и авантюристична реакция, но всъщност човек разбира това и е в състояние да мисли рационално.

Когато човек показва готовност за неадекватен риск и пренебрегва своята безопасност и здравето си, терапевтът трябва да му обрне внимание и да извършва работа по неговата самозащита. Например, някой живее с наистина опасен човек – агресивен алкохолик, който непрекъснато го заплашва, че ще го го атакува с брадва и т.н. Тийнейджър решава да тръгне на поход в планината по опасен маршрут, в трудни метеорологични условия без никакво оборудване и обучение за това. Може да се подозира, че в първия случай човек има несъзнателно желание да умре или да пострада, а във втория – желание на подрастващият да докаже нещо на своите родители и връстници. Във всички тези ситуации е необходимо не да се потиска страха, а да се настоява за обсъждане и вземане на разумно решение за причините, подбуждащи към поемане на неоправдан риск.

Реалният страх не може да се нарече фобия. Фобиите са въображаеми страхове и човек знае, че няма опасност, но се страхува, сякаш опасността е реална. Например, тези, които се страхуват от паяци (арахнофобия), знаят, че паяците принципно не са опасни, но когато се приберат вкъщи, могат да гледат под леглото или да проверят банята, дали там има паяк. И ако направят това, тогава могат да изпаднат в паника, да усетят усилено сърцебиене, да потърсят помощ от други хора, да избагят от домовете си и да се завърнат едва тогава, когато са убедени, че във ваната или под леглото наистина вече няма паяк.

Фобията е въображаем страх в настоящето. Предметът на страха присъства и с него е възможно да има контакт.

Тревожността (или безпокойството) е реален или въображаем страх отправен към бъдещето. Обектът на страх обикновено липсва, но човекът размишлява върху различни ужасни версии за това, което може да се случи в бъдеще, близко или далечно.

Когато страховете са очевидно необосновани, но хората вярват, че те са реални, когато зад тях се крият симптоми за делир (бред) и не могат да бъдат разубедени, това явление не може да се нарече фобия или тревожност – има основание да се подозира, че е налице психотично заболяване (например параноя), но диагноза може да се постави само от психиатър.

1.Психологически модели за възникване на фобиите.

Известни са около 600 разновидности на фобиите, които се различават едина от друга по субекта, от който човек се страхува. Най-известните са: клаустрофобия (страх от затворено пространство), агорабибия (страх от открито пространство и транспорт), страх от височини, вода, паяци, птици, тъмнина, слънчева светлина, мръсотия, микроби, спидофобия и др.

Традиционната медицинска (соматогенна) гледна точка е, че фобиите се дължат на нарушения в областта на химическата баланс на мозъка (някои вътрешни медиатори се оказват много, а други – малко) и по тази причина това заболяване трябва да се лекува с помощта на лекарства. Психологията обаче отдавна и успешно е лекувала фобии. Трудно е да си представим, че химическия баланс на мозъка може да се възстанови след разговор с психолог, а още по-малко, че е настъпило изцеление за един час или дори 20 минути разговор. Практиката показва, че реално най-често се срещат седем сценария, по които може да възбикне фобия и ако правилно се идентифицират истинските причини за нейния произход, тогава е възможно да се постигне изцеление много бързо.

-Модел на травмата.

Най-разпространеният случай за произход на фобиите е психологическата травма. Фобиите могат да се различават значително по характер на травматичната ситуация и степента на въздействие, но основния резултат от травмата е един и същ – клиентът заема позицията на жертва, която се фиксира в подсъзнанието на субекта. Тази позиция е свързана с отрицателните емоции, които са вкоренени в психиката му и асоциативно е обвързана с особеностите на първичната ситуация. В резултат на това, когато клиентът се срещне с аналогични ситуации в живота, които по някакъв начин наподобяват тази травма, субектът преживява усещане за безпомощност и се опитва да ги избегне, т.е. страхува се, дори и да знае, че наистина те не носят заплаха.

Основната задача на терапевта е да извади клиента от положението на жертвата и да му помогне да се освободи от фиксираните емоции.

Например човек с говорна фобия, т.е., състояние, при което човек се страхува да говори публично. Може да се страхува да произнася тостове на празник, да държи реч на сцената, да оповести публично доклади, да даде устен отговор на урок или семинар и т.н. Причините за този много неприятен за човек синдром обикновено се крият в детска травма по време на началното училище. Детето може да бъде публично осмивано или наказвано от родители, учители, връстници. Лечението се извършва във въображението на клиента, като той се насърчава (предлага му се) да оказва съпротива на осмиващите го, да ги победи, да им се надсмее, след което може да им прости.

Пример (от практиката на Н.Линде):

По време на групов тренинг млада жена споделя, че в началото на първи клас тя е било словоохотливо дете, което весело бъбрило със съучениците си. С желание посещавала училище. Веднуж, при възникнала ситуация в класа по време на час, учителката решила да наложи наказание – накарала детето да застане до вратата по време на целия час, а след това го завела при медицинската сестра и попитала: „Какво правим с приказливи момичета?“ и сама отговорила: „Отрязваме им дългите езици!“. Тази фраза била достатъчна за детето не само да спре да си бъбри със съучениците, а и въобще да се затвори за общуване с другите. По време на по-голямата част от престоя в училище, момичето стояло мълчаливо и само слушало. За нея било трудно да отговаря по време на изпитите. По-късно, като студентка, тя участвала в семинарните занятия само с изготвени доклади и избягвала устните изпити, на които винаги получавала ниски оценки. В семейството не можела да сподели чувствата си с никого. Другите й разказвали за проблемите си, за преживяванията си, за терзанията си и тя постепенно се превърнала в „кошче за духовни отпадъци“.

По-нататък Линде разказва следното: „Ние случайно докоснахме тази тема по време на груповата работа и момичето реагира със силна психосоматична реакция. Челюстите й бяха стиснати и напрегнати, тя говореше за този проблем с някакво мърморене, извличайки с усилия от себе си всяка дума. Когато изяснихме истината, аз я попитах: „Ако можехте, какво бихте искали да направите с тази учителка и медицинска сестра?“ След като помисли, тя смутено отговори: „Бих им извадила езиците, бих ги завързала на възел и бих ги провесила над огромен вентилатор“. „Направи това веднага, в този момент“ – отговрих аз. Тогава тя отвори очи, погледна нагоре и започна и да плаче и да се смее, представяйки си тази сцена. След няколко минути тя каза, че е напълно доволна и вече може да ги пусне, което тя и направи. Вече не се страхуваше, а сковаността в устата й беше изчезнала – тя се чувстваше способна да говори свободно.

В този случай се вижда на първо място, че психическото наказание на преследвачите обикновено засяга същата област на тялото (в този случай езикът) или психиката, която е била нападната. На второ място, желателно е въздействието да завърши с прошка, в противен случай клиентът ще остане с усещането, че е извършил нещо жестоко, дори във въображението си.

Пример (по Н. Линде):

По време на семинар студентка се обърнала към Линде и попитала, дали може да й помогне: тя се страхувала да произнесе сватбено поздравление на брат си пред останалите гости. Оказало се, че във втори клас тя е била прехвърлена в друго училище. При устните отговори на въпросите по време на час, нови съученици често я усмивали, а след това иронизирали и подигравали. Оттогава тя започнала да изпитва все по-голяма неувереност, достигаща до постоянен страх да говори публично.

Представяйки си ситуацията на сватбата, тя почувствала непреодолима бариера за произнасяне на публина реч. Терапевтът предложил да си представи онази първоначална ситуация в училище и се присмее на обидите и унижението на нейните съученици. Тя го направила. След това й предложил мислено да произнесе поздравителното слово и тогава тя изведнъж споделила, че се чувства уверена, че има усещане, че ще се справи.. Две седмици по-късно тя потвърдила, че всичко било наред, както на сватбата, така и на последвалият след нея рожден ден, на който държала благодарствена реч пред гостите.

Пример (по Н. Линде):

По време на тренинг-занятие за квалификация на студенти по психология, млада жена споделя за страховете си да се качи на автобус. Този страх наподобявал червеникава мустаката хлебарка. Терапевтът й предложил да си представи тази част от личността си, върху която въздействал образа на страха. Жената заявила, че си представя сребриста полусфера. Било твърде трудно да се интерпретират тези образи, но въпреки това терапевтът препоръчал на клиентката да придаде допълнителна енергия, като изпълни със сила сребърната полусфера и сподели настъпили ли са някакви промени в двата образа. Първоначално момичето казало, че сребърната полусфера се превърнала в чук, който започнал да удря „хлебарката“ сякаш е гвоздей. Ударите продължили до тогава, докато от „хлебарката“ останало само едно мокро петно.

След това тя почувствала огромно облекчение и изведнъж си спомнила, че когато била тийнейджър и пътувала с автобус, някакъв възрастен мъж с големи мустаци я бил хванал за коленете. Тя изкрещла, а към другите пътуващи в автобуса мъже изпитала много неприятни чувства и постепенно спряла да пътува. Освен това, тя също започнала да се страхува от тъмните алеи, дори когато знаела, че те са безопасносни.

Така постепенно се изяснил смисъла на образите: „хлебарката“ символизирала похотливият мъж, а сребристата полусфера – нейната нежна девическа чистота и непорочност. Енергизацията довела до факта, че момичето дало отпор на преследвача и се освободило от страха.

Последният пример е уникален, тъй като цялата работа не отнема повече от пет минути. Студентите, които са наблюдаваха процедурата, решиха, че това е някакъв фокус. Това обаче е логично организирана терапия.

Избавлението на клиенти от фобии, причинени от травма, могат да бъдат елементарни за решаване, но понякога има ситуации, които могат да доведат до задънена улица.

Пример:

Млада жена със заявка за фобия от височини. Тя споделя за страхове от височина (да се качи на стол, на маса и особено на стълба), но по някаква причина не изпитва страхове от високи сгради. Терапевтът директно попитал дали е имала някаква травма в детството си. Тя си спомнила, че когато била малка баща й много обичал една игра: той я вдигал високо пред дивана (бащата й бил висок и силен мъж), а тя се качвала на врата му и скачала върху леглото. Това се повтаряло много пъти. Било много весело. Веднъж обаче баща й я изпуснал (тя била на около шест години), тя паднала на пода и се ударила много болезнено. Майка й се нахвърлила с крясъци и обвинения срещу баща й. Тогава на нея й се искало да го защити. От тогава той никога повече не си играел с нея, а тя започнала да изпитва страх от височина.

При работа с подобни случаи, в които очевидно става въпрос за ранна травма, обикновено се търси обектът, който преследва клиента и е източник на страхове. В този случай обаче трудността произтичала от липсата на такъв обект, още повече, че момичето обичало баща си. Терапевтът избрал различен подход. Той предложил на клиентката да си спомни какви чувства е преживяла в момента когато е паднала. Оказало се, че това са страх, физическа болка и съчувствие към баща си.

Терапевтът попитал къде точно в тялото са концентрирани тези чувства. Тя посочила гърдите. На следващия въпрос: „С какъв звук би могла да изразиш тези чувства?“ Тя посочила ужасен писък. След това терапевтът предложил мислено да „включи“ този звук на пълна мощност и да го остави да изблъска от тялото й всички негативни емоции, които е преживяла тогава, докато те не я напуснат напълно. В продължение на няколко минути тя концентрирано работила, а след това споделила, че плашещите я чувства са я напуснали.

Терапевтът не се ограничил с постигнатото и последвало ново предложение. Сега той помолил момичето да си представи, че отново играете с баща си, както в детството. Оказало се, че при въображаемата игра клиентката отново споделила опасения – играта не й носела радост, а напрежение. На въпроса: „Какви чувства се събуждат сега и къде са концентрирани?“, момичето споделило за „стягане в гърлото, сякаш нещо има там“.

Това обстоятелство наложило отново да бъде повторена процедурата за изразяване на чувства с помощта на въображаем звук, като от клиентката се искало да продължи да споделя спонтанно възникващите във съображението й образи. Сега се оказало, че по някаква причина чувствата изскочили от гърлото под формата на пилешко яйце. Момичето си спомнило, че като малка на село често я хранели с яйца, а тя не ги харесвала, защото все си мислела, че в тях има пилета. След този инсайт, клиентката споделила, че изведнъж почувствала възстановяване на приятните преживявания при играта с баща си както в миналото. В своите фантазии тя отново с радост се качвала на раменете на баща си и се радвала.

На финала терапевтът предложил да експериментират, като поискал момичето да се качи на стол, а след това на масата. Клиентката изпълнила искането, но сега стояла с усмивка на лице и дишала дълбоко. Вече не се страхувала, а се наслаждавала на тази победа. Тя престояла на тези „височини“ по няколко минути и се смеела от радост. По-късно споделила, че когато се прибрала вкъщи, изкачила стълбите без да изпитва страх. Една година по-късно, терапевтът проявил отново интерес към състоянието на момичето. Оказало се, че постигнатия резултат бил траен – тя не разбирала защо, но вече не изпитвала предишните страхове.

Въз основа на този пример е ясно, че при лечението на травматични фобии човек може да напредва, като се освободи от фиксираните емоции, а не само чрез борба с „плашещият“ противник.

Модел на В. Франкъл (Кръгов модел).

Не всички фоби се формират поради психологическа травма. Много случаи потвърждават т. нар. „кръгов модел“ на В.Франкъл. Според този модел, когато човек изпитва неприятни симптоми (задушаване в затворено пространство, например асансьор), може да е уплашен, а страхът да усилва симптомите, като последните допълнително да усилват пристъпа на страх до състояние на паника. След затваряне на такъв цикъл, страхът вече може да се появява при всяка заплаха за повторение на първичната ситуация – дори и когато опасността от повторение на основната ситуация (например, човек никога да не влезе в асансьор), предварително представяйки си процеса по възникване на симптома и съпровождащия го страх.

За лечение на такива фобии B. Франкъл предлага метода на парадоксалната интенция. Същността на метода се заключава в това, че от клиента се иска да изпита това, от което се страхува. Схващането е, че ако той се стреми към страховете си, то последните не са в състояние да предизвикат симптомите, поради което симптомите не могат да усилват страха. С други думи, човек трябва да премине в обратна посока, срещу движението на „кръговия модел“, разцепвайки взаимната обусловеност в двойката „симптом – страх“, така порочният кръг ще бъде прекъснат и фобията ще премине.

В своя модел за работа, В. Франкъл разработва парадоксални фрази, които клиентът трябва да говори на самия себе си, опитвайки се да изпита страх. Фразите задължително следва да са формулирани с хумор. Например една дама, която се страхуваше да се задуши в асансьор, каза: „Сега съм сигурна, че като се задуша, така ще се надуя, че ще се пръсна като балон и ще избухна“ (В.Франкъл). Ефектът на този метод В. Франкъл доказва с множество примери.

Единствената трудност е убеждаването на клиента да следва предписанията на терапевта. Обикновено клиентът не иска да отиде на среща с онова, от което се страхува и отказва да работи върху с „вълшебната“ фраза. Ако той обаче се съгласи, тогава сравнително бързо се постига промяна.

Пример:

Млада жена потърсила помощ по повод ирационален страх, който възниквал всеки път, когато пътувала за работата си с трамвай по мост на река. Страхът бил свързан с мисли, че всеки момент трамваят ще падне в реката. Тя разбирала абсурдността на тези фантазии. Страхът се съпровождал от конвулсивно свиване на ръцете в лактите, стискане на ръцете в юмруци, силно изпотяване и учестено сърцебиене. Терапевтът предложил всеки път, когато пътува по моста, клиентката да повтаря фразата: „Ей сега ще се бухна заедно с трамвая в реката и ще отида на гости на златната рибка“. На четвъртия сеанс клиентката споделила, че сутринта преминала за първи път спокойно по моста, повтаряйки желаната фраза по целия път.

В емоционално-образната терапия, тази техника се използва много често. Освен това, заедно с произнасяне на фразата, на клиента се предлага да се докосне мислено до образа на страха или да прояви към него добри чувства. Същата схема се използва при работа с обсебващи мисли, от които човек се страхува, като от клиента се иска упорито да ги предизвиква и приканва.

Пример:

Често страхът се приема (визуализира) от клиентите като паяжина. Още на първата среща терапевтът установил, че при визуализацията клиентката (жена на средна възраст) буквално се тресяла от страх, когато във въображението си трябвало да се докосне до тази паяжина: „Докосни тази паяжина с малкия си пръст, тя с нищо не те заплашва.“ Когато било направено това, паяжината изчезнала, превръщайки се в малка сребърна топка, която можело да се приема като част от личността, а страхът изчезнал.

Жената била изумена, по някаква причина тя изведнъж престанала да трепери. Тя била свикнала да приема лекарства, след което да чака те да подействат. С прилагането на описаният метод, резултатът се получил незабавно – ако това обаче не се случи, то и утре нищо няма да се промени. Случаи като този се срещат твърде често.

Ако причината за фобията е травма и този метод не доведе до успех, тогава може да се получи обратен ефект, т.е. методът да навреди.

Пример:

Психолог разказа история за това как в училищен клас са провели занятия с деца на тема „Подай ръка на своя страх“. Учениците трябвало да си представят образ на това, от което се страхуват и да му подадат ръцете си. Инструкцията подсещала, че не е необходимо да визуализират всички страхове, а само онзи, който считат за фобия.

Всички ученици успешно се справили със задачата, но един от тях получил припадък. Била повикана бърза помощ, а ръката, която момчето подало за „поздрав“ на своя страх била обагрена в синьо. Защо се е случило това? Възможно било атаката на ужаса да е била толкова силна, че да е представлявала заплаха за живота. Възможно било този страх да е свързан с някой, който регулярно е малтретирал или унижавал детето. Помирението със страха в този случай означавало повторение на травмата и окончателно смирение пред агресора, а на този натиск психиката на момчето не би издържала.

По какво се отличава първият от вторият случай? При първия случай страхът, образуван по В. Франкъл представлява статичен образ (паяжина) Този страх не напада субекта, не вселява в него ужас, а се явява част от самия субект. Във втория случай страхът се явява независим от субекта и е с агресивна насоченост към него. При тази неопределеност се препоръчва клиента просто да бъде разпитан за предисторията за възникване на фобията, в която се съдържат отговорите.

Модел на родителските предписания.

Някои фобии се формират изцяло по други причини – те се дължат на родителско назидание, което в транзакционния анализ на Е. Бърн се нарича предписание. Родителите могат да сплашат дете с нещо или да му внушат чувство на слабост и беззащитност: „Kогато се качиш в асансцор, има опасност той да се счупи и да паднеш в пропастта“ или „Ти си слаб, болнав – гледай да не се простудиш“. Предписания могат да бъдат дадени и без думи. Има майки, които измерват температурата на здравите си деца три пъти на ден, а след това самото дете се страхува да напусне къщата. От друга страна, едно дете може да се хвърли във водата в дълбока място, за да се научи да плува, но в него възниква страх от водата, ако то разбере този акт като пренебрежение (незаинтересованост) на родителите му към собствения му живот.

Пример (по Линде):

По време на сесия млад мъж споделя, че преди време е имал фобия от височина. За да се пребори със страховете си, той специално се изкачвал върху високи сгради, кули и други подобни места и успял да постигне известен резултат – сега не се страхувал толкова, колкото преди. Имало обаче един непреодолим проблем – когато долу се виждала земя (почва), той нямал страхове, но ако там е асфалтово покритие, тогава страховете му се завръщали отново. В този случай в главата му нахлували мисли, че асфалтът е твърд и при падане болката ще бъде непоносима. Клиентът си давал сметка, че всъщност няма никаква разлика настилката – резултатът щял да бъде един и същ при падне от такава височина, но така или иначе се страхувал. Терапевтът попитал, дали когато е бил дете някой му е казал колко зле може да се нарани, ако падне върху асфалт.

Първоначално клиентът отричал, но изведнъж си спомнил, че на около шест години, когато излизал на балкона, родителите му винаги го предупреждавали: „Виж долу асфалта, толкова е твърд, че ако паднеш ще се нараниш жестоко!“ Споделяйки тази фраза, клиентът сам открил че причината за своите мисли и страхове се криела назад в неговото детство и попитал: „Но какво да правя сега?“ Терапевтът му предложил да си представи образите на своите родители и официално да се обърне към тях с фразата: „Скъпи родители, благодаря ви, че ме предупреждавахте, но аз вече съм голям мъж и няма опасност да падна от балкона, ето защо вие не бива да се безпокоите за мен, аз няма да падна и не е важно дали там е асфалт или почва.“ Клиентът повторил няколко пъти това контрапредписание и почувствал как страхът си отива от него.

Модел на нещастното Вътрешно дете или скрит суицид.

Някои от фобиите се формират в резултат на нещастно детство, когато детето не е било обичано, било е пренебрегвано или са настъпили други обстоятелства в живота му, в резултат на които то започва да мечтае за смъртта. Когато става възрастен човек, без да мисли за самоубийство (дори може да има напълно благополучен живот), вътре в него се запазва в скрит вид това детско намерение или в него живее нещастното Дете, което не може да намери изцеление на своята фрустрация. Когато такъв човек попадне в ситуации, провокиращи мисли за евентуална смърт, той чувства в себе си някаква сила, тласкаща го към този ужасен изход. Тогава той се плаши и започва да избягва тези ситуации, а в резултат на това се формира фобия.

Пример за провокативна ситуация може да служи пътуване в метрото. Когато влакът напусне тунела и се доближи до платформата, всеки човек е в състояние да прогнозира какво ще се случи, ако попадне в този момент върху релсите. За повечето хора това е само една евентуална опасност, която трябва да се избягват, което лесно може да се направи, следвайки правилата на предпазливостта. Не стоят обаче така нещата при човек, който има някакво скрито влечение към смъртта, което предизвиква в него мисли за нещо почти неизбежно и той започва да усеща в себе си сили, тласкащи го към такъв ужасния край. Тогава именно той изпада в паника.

В подобни случаи трябва да се работи с Вътрешното дете и суицидното намерение, а не с актуалната ситуация в метрото. Основната цел тук е, клиентът да постигне вътрешен комфорт и чувство за сигурност за своето Вътрешно дете, опирайки се на своите собствени ресурси, за да промени това ранно суицидно желание.

Пример:

На младата жена, която изпитвала страх от метрото, е предложено да си представи, че се намира на платформата, когато приближава влакът. Тя изпитвала страх именно в тази ситуация, като я обсебвали мисли за някаква вътрешна сила, която я „дърпа под влака“. Оказало се, че принудата да се втурне към релсите пред приближаващият влак се дължи на тежки отношения със своята мащеха, когато е била на около седемгодишна възраст. Когато това станало ясно, терапевтът предложил на клиентката сама да се заеме и да се погрижи за това „седемгодишно Дете“ – задача, която жената приела с радост. При повторната визуализация, клиентката си представила, че стои на платформата заедно с „детето“, а безсъзнателното привличане към смъртта и страхът от влака изчезнали.

Като последица обаче останало опасение, че някой неконтролируем човек може изведнъж случайно да я бутне, да я удари. Терапевтът отново препоръчал визуализация на преследвача. И тук, съвършенно неучаквано дори за себе си, жената си спомнила, че до четиригодишна възраст е живяла с майка си, която била алкохолик и въобще не полагала грижи за нея. Например, майката била в състояние да помоли дъщеря си да излезе на улицата, да събере сняг, а след това да наблюдава как той се топи под струята топла вода, но когато вратата се затворила, пияната майка не могла да я отвори и детето останало на студа само по едно вехто и тънко палто. От този и други аналогични случаи от онова време, клиентката развила страх от т. нар. „неуправляеми хора“.

По този случай е бил използван същия способ. Психологът предложил на клиентката да поеме грижата над Вътрешното дете (малкото момиче), като го защити. Впоследствие страховете от влака и от непредвидимите и неуправляеми хора постепенно бил преодолян. При следващото визуализиране на въображаемата ситуация клиентката споделила, че сега стои много по-уверено на платформата и никой, при никакви обстоятелства не може да й навреди, защото самата тя не би допуснала това.

Пример:

Аналогичен модел за възникване на фобия е случай с друго момиче, с тази разлика, че били необходими повече от една сесия, преди да се стигне до истинската причина за проблема. В крайна сметка се изяснило, че момичето приемало себе си за виновна, за развода на родителите си, като развила скрито желание за самоубийство. Всъщност желанието не било толкова скрито, защото вече бил извършен един суициден опит, при който клиентката наранила с нож китката на едната си ръка. В процеса на работа терапевт и клиент, заедно открили образът, който отправял към нея особено агресивни обвинения. Клиентката визуализирала тъмно-кафяво кълбо с неравна повърхност. Терапевтът предложил на клиентката да обяви „кълбото“ за невиновно за нищо, а тя самата да обещае, че никога не би го обвинила и никога не би го наказала. Едва тогава „кълбото“ се разтворило и изчезнало, а клиентката преживяла чувство за еуфория. Впоследствие постепенно усещането за страх от метрото изчезнало.

Модел на „обратното желание“

В психоанализата има схващане, което постановява, че когато човек има неприемливо желание от гледна точка на морала, той може да формира в себе си страх, за да избегне ситуации, които му напомнят за това желание. Например, човек иска да избяга от дома си по една или друга причина, но тъй като това не е възможно, т.е., потребността му е фрустрирана, той формира агорафобия.

Пример:

В психологически център пристига мъж с двама свои роднини. Той имал силен страх от сърдечен пристъп при пътуване с влак и по тази причина винаги се нуждаел от ескорт. Ситуацията била толкова объркана, че едва след сесията терапевтът успял ясно да разбера какво не е наред, но клиентът не се явил втори път на консултация.

Местни жители от отдалечен планински район, от който идвал мъжът му били казали, че е омагьосан и само силен магьосник може да му помогне. Всъщност причината за състоянието му се заключавала в това, че до стартиране на проблема той живеел с едно момиче в друг град. Обичал я много, но не можел да се ожени за нея.Тя била омъжена, а това противоречало на морала на семейството му. С нейната майка мъжът също имал сложни отношения. В крайна сметка клиентът въпреки чувствата си, се отказал от момичето и се завърнал при близките си. От този момент когато пътувал с влак в него се появявал страх от сърдечен удар, но ако с него е някой роднина, този страх не се появявал. Било ясно, че клиентът просто искал да се завърне при любимата си , но той задържал близо до себе си своето семейството с помощта на страхът.

З. Фройд дава пример, когато млада жена, съпругата на стар полкови командир, с голяма разлика в годините, била обхваната от агорафобия. Оказало се, че тя се страхува да излезе на улицата, защото там може да срещне много млади офицери, които по някаква причина предизвиквали в нея страх. Било разбираемо защо тя развива този страх.

Модел на истеричните фобии.

Лечението на този вид фобия е особено трудно, защото при нея мотивът е желанието на клиента да впечатли, да получи облаги, да манипулира някого, да протестира срещу някого или нещо от този порядък. Фобиите действат само като начин лицето да постигне своите скрити цели. Например, фобията от пътуване с метро за едина студентка е била повод да не посещаваха занятия в университета, момичето не искало да се учи. Друга жена признала, че използва фобия, за да получи помощ от приятелки и мъже. Тъй като такива фобии са необходими на клиента, той силно се противява на изцелението.

Пример (по Линде):

Авторът разказва за следния случай:

„Ще дам пример, когато фобията на клиентка да лети със самолет може да бъде отнесена към тази категория и клиентката да получи облекчение в рамките само на една сесия. По време на сесията жената осъзна, че страхът й се дължи на дълбокото недоверие към мъжете и на протеста й срещу тях. Според жената „Самолетът се управлява от мъже! Как може да се чувства човек спокоен – та това са бивши момчета, които могат изведнъж, без повод да хвърлят топка сняг в лицето ти!“ Тя е имала още много други причини да изпитва недоверие към мъжете. Ние премахнахме това недоверие не толкова чрез осъзнаване, колкото чрез парадоксално разрешение на мъжете да бъдат силни и надеждни“.

Модел на родителската тревожност (емоционална зависимост).

Някои от фобиите се формират в резултат на тревожността на родителите за своите деца (или за други хора). По съдържание тази тревожност, произхожда от емоционална зависимост от някого, но „на повърхността“ се проявява като типична фобия.

Пример (по Н. Линде):

По време на групов тренинг, жена-психолог поискала да й се помогне по повод симптоми на клаустрофобия: „Тя не е толкова силна, но всички врати в къщата ми са премахнати. Този проблем възникна след раждането на детето ми, което след това в течение на една година боледуваше.

Терапевтът й предложил да си представи, че се намира в някакво затворено пространство (например стая) и да сподели какво чувства. Клиентката отговорила, че дори и сега, тя продължава да е силно развълнувна, ръцете й треперят и сърцето й бие силно – състояние, с което трудно може да се справи. Тогава последвало ново предложение, да си представи образа на това чувство сякаш е пред нея. Без да мисли дълго, тя казала, че то някак си прилича на малък таралеж, който почуква с дървени пръчки върху барабан.

На пръв поглед това бил нелеп образ - как може клаустрофобията да бъде малък таралеж с барабан? Въпреки това „таралежът“ е винаги човек (обикновено мъж), а малкия „таралеж“ – момче. Терапевтът поставил нов въпрос: „А вие имате ли момченце?“ и получил утвърдителен отговор. Тогава станало най-сетне ясно, че майчината тревога за болното дете предизвиква страх от затворени пространства, където жената не е могла да контролира това, което се е случвало със сина й. „Барабанът“ е символ на майчиното сърце, което се тревожи за „таралежчето“.

В този контекст терапевтът направил предложение: „Кажете мислено на „таралежчето“, че вие му разрешавате да бъде здрав и самостоятелен и че не се нуждае вече от вашата подкрепа.“ Тя изрекла фразата няколко пъти, чувствайки се все по-облекчена и малко след това зявила, че „таралежчето“ изоставило барабана и захвърлило дървените пръчици, а след това отишло в друга стая и се захванало да играе със своите играчки. Сърцето й се успокоило, а ръцете престанали да треперят. Извършената нова проверка в представите на клиентката за състоянието и мислите й в затворено помещение показали, че клаустрофобията окончателно била преодоляна. На следващия ден тя потвърдила този резултат.

По същата причина друга клиентка е формирала фобия от летене със самолет. Професията на жената налагала дълги и постоянни полети със самолет, като винаги те били съпроводени от непоносим страх. Причина за състоянието били мислите на жената за това, какво ще се случи с вече възрастната й дъщеря, ако самолетът катастрофира и тя загине. С помощта на описания метод, терапевтът успял да отстрани тази зависимост.

2.Методи за работа с фобиите.

При работа с фобии, както винаги ключово значение има аналитичната работа, насочена към намиране на причината, довела до възникване на проблема.

Остава валидна необходимостта от търсене на основния конфликт, който определя появата на определени симптоми, като от значение са възможните обяснителни модели и методи за решаване на конкретен проблем. Познаването на моделите улеснява намирането на първоначалната причина. Точната психологическа диагноза прави възможно точното и успешно прилагане на една или друга корективна техника. Както се казва: „Който диагностицира добре, той лекува добре“.

Често прилагани методи за корекция на фобии:

-Метод за даване на отпор на преследвача. Използва се при случаи с травматични фобии.

-Метод за освобождаване на травматични преживявания. Прилага се също при травматични фобии.

-Метод на парадоксалните интенции на В. Франкъл. Използва се при фобии, образувани по механизма на т. нар. „цикличен модел“ на Франкъл.

-Метод на контрапредписания. Прилага се при фобии, образувани от родителски предписания. Този метод е приложен по случая, при който на „таралежчето“ (виж по-горе) е разрешено да бъде самостоятелно. Друг популярен случай е свързан с дете, изпитващо панически страх от гръмотевици (страх от скандал между родителите). При него психологът работел в стил символдрама, но не бил постигнат успех. Изцелението настъпило едва след предложението детето да говори парадоксално на въображаемата гръмотевица, че то никога повече няма да се страхува.

-Метод на парадоксално разрешаване. Тази техника се използва много често в случай на клаустрофобия.

Ако фобията е формирана по причина на скрит суицид, е необходимо да се работи в посока клиентът да стане родител на своето Вътрешно дете, да се научи да цени и грижи за себе си, за да може да се освободи от зависимостта от миналото родителско поведение.

Ако в хода на аналитичната работа бъде установено, че симптомът на страх се създава от клиента като защита от някои неговите изтласкани в несъзнаваното желания, тогава трябва да се работи върху първичния конфликт.

Освен посочените методи, в процеса на работа с успех могат да се прилагат още: методът на прогресивната релаксация на Джекобсон, автогенни тренировки, биологична обратна връзка и др.

Литература

1.Ахмедов Т., Жидко М. Е. Психотерапия в особых состояниях сознания. Москва, 2001.

2.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

3.Гринбергд. Управление стрессом. Санкт Петербург, 2004.

4.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

5.Захаров А. И. Детские неврозы. Санкт Петербург, 1995.

6.Карвасарский Б. Д Психотерапия. Санкт Петербург, 2000.

7.Кермани Кей. Аутогенная тренировка. Москва, 2002.

8.Камер Р. Патопсихология поведения: Нарушения и патологии психики. Санкт Петербург, 2005.

9.Кэмерон-Бэндлер Л. С тех пор они жили счастливо. Москва, 1993.

10.Свядощ А. М. Неврозы: Руководство для врачей. Санкт Петербург, 1997.

11.Символдрама. Минск, 2000.