Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.04.2018 06:00 - Срам и вина – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и методи за решаване.
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 2501 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

             Срам и вина – психологически модели на често срещани в практиката

                                                 проблеми и 
методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

Въображаема вина – митът за раждането.

Въображаема вина – вина перед всички нещастни. 

Воображаема вина – депресия с делириум (бред) за вина.

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Реална вина в миналото. 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

4.Методи за работа с чувството за вина.

 

Срамът се проявява в ситуации, в които човек се оценява или очаква оценката на някого. Например, по време на изпит студентка по някаква причина започва да почервенява, руменина залива лицето й, от страх и смущение тя не може да отговори нормално, въпреки че прекрасно знае избрания въпрос и това се случва на всеки изпит. Някои хора изключително трудно преминават процедурата по подбор при наемане на работа, дори когато са изпратили своята автобиография до една или друга фирма. Често човек изпитва срам при запознаване с нова компания и в други ситуации, в които попада.

Срамът е форма на гняв към себе си. Той заставя човек да атакува с юмруци самият себе си, казвайки си „Какъв глупак съм аз!“ или го кара да се  изчервява като рак при някакъв спомен за своя „позор“. Срамът подтиква човек да ходи с наведена глава и отбягващ другите поглед, считайки, че точно сега е „отхвърлен“ от всички, че всички го гледат и му се смеят. Срамуващият се човек е уверен дълбоко в душата си, че „Ако ме познаваха по-добре, ще разберат колко съм лош (неспособен, негоден и пр.)“. Срамът кореспондира пряко с неадекватни самооценъчни мисли и ниска самооценка.

 

1.Психологически модели на чувството за срам.

Срамът, като резултат от психологическа травма.

Срамът като убеждение се заражда в човека, в резултат на такива ситуации, когато публично са го порицавали или самият той се чувствал опозорен. Причините, поради които може да попадне в подобни ситуации са многобройни и дори съвършенйно незначителни.   Например, едно малко дете може да намокри памперса си, ако родителите му го ругаят, обиждат или връстниците му се присмиват. Срамът може да бъде уловен в сексуални игри, детето може да изпита срам от това, че се е разплакало, за това, че се е объркало, че не е могло да се справи в играта или просто, че е с „по-пълно“ телосложение.  Еурезата, енкопрезата, напълняването, „позорните грешки“ или множество други личностни особености, заради които детето многократно е било поставяно в ситуации да изпитва срам, могат да доведат до едно стабилно и устойчиво състояние на срам.

Обидните прозвища, остракизмът от страна на съученици, „провалите“ пред момичета, неуспехите при публичното говорене и т.н. – всичко това може да послужи като източник на този комплекс. Много деца, които са били физически наказвани или емоционално тормозени в детството си, могат да се срамуват от това. Човек, който в детството си, в детската градина, е бил наказван от учителката с публично порицание, мъмрене, отстраняване, бичуване, впоследствие лесно формира страх от публичен позор. Момичетата, които са преживявали сексуални посегателства, били са обект на обиди или тормоз с подобно съдържание, обикновено изпитват това чувство.

 

При срамуващият се човек обикновено е накърнено чувството за идентичност. Той очаква да бъде изоставен или отхвърлен от страна на обществото (другите), той вярва, че няма право да принадлежи към тази общност. В този контекст срамуващите се деца или подрастващи много често имат проблем със социалната си адаптация.

 

В критични случаи човек може да се паникьоса и да се парализира от срам. Срамуващият чувства себе си подложен на опасност, сякаш е изложен на всеобщо отвратително и неадекватно порицание. Той често реагира с ненавист и омраза, осъждайки себе си във въображението на другите. Той не само наказва себе си за някакво конкретно деяние, това обаче не е деяние както при чувството за вина, а осъжда себе си като цяло –  генерализирано и безпощадно, считайки себе си за „недостоен“. За да преодолее това непоносимо чувство, човек може да реагира неадекватно, например да започне да употребява алкохол, който от своя страна ще активизира нови вълни от срам. Нека да си припомним историята с пияницата от приказката „Малкият принц“ на Екзюпери:

-Аз пия, защото ме е срам.

-Срам от какво?

-Срам, от това, че пия.

Най-сериозната алтернатива на чувството за срам е осъзнатото чувство за собствено достойнство. По тази причина, при психодиагностика, корекцията или терапията, психологът следва да отдели сериозно внимание на това, как личността се отнася към самата себе си, т.е. да постави акцент върху самооценката.

Една от основните трудности в терапията на срама е, че изнемогващият човек ще се опитва всячески да скрие „позорните страници“ от своята история. Терапевтът първо трябва да спечели доверието му, за да може клиентът да разкаже своите тайни, без да очаква осъждане или отхвърляне.  Необходимо е да се прояви разбиране и уважение към неговите чувства и да му се покаже, не само че не е обвиняван, а да му се съчувства. В същото време не бива да се допуска и другата крайност – ярко съжаление, тъй като то би могло да фиксира в клиента усещането за позор и позицията му на жертва.

Основната задача на терапевта е именно да изведе клиента от позицията му на жертва, да помогне на клиента да даде отпор на преследващите го „срамни“ мисли и унизителни представи във въображението си. Клиентът следва да бъде насърчен в усилията да престане да се гневи на самия себе си и да престане да приема себе си за лош.  За да се постигне тази цел, терапевтът следва да започне с изучаване на първоначалната (изходната) ситуация, при която клиентът е бил „опозорен“. И тук специалистът трябва да застане на страната на клиента, да му помогне да признае достойнството си и да отхвърли чувството си за срам.

 

Родителските предписания, като източник на чувството за срам.

Както е известно, родителските предписания (или послания) се приемат обикновено от детето като  неоспорими истини. Посланията, които създават усещане за срам, казват на детето директно какво е то. Потър и Ефран изброяват следните послания, които пораждат усещането за срам.

-Послания за непълноценност:

„Ти не си добър!“

„Ти не си достатъчно добър!“

„Ти не можеш да бъдеш обичан!“

„Ти не си наш!“

-Предпочитание имиджа на семейството за сметка на реалността.

-Скритост и конспирация.

-Родителско пренебрежение или отсъствие на интерес.

-Преобладаване на темите за изоставяне и предателство.

-Физическо или сексуално насилие, нарушаване на автономията.

-Подбуждане и изискване за съвършенство.

-Контрол, посредством срам.

-Дълбоко срамуващи се родителите.

Всички тези въздействия могат да се комбинират под общоприетото име „Ти  си лош!“

За да преодолее подобни послания, клиентът трябва да си припомни съответните ситуации, поведението или думите на своите родителите. След това е необходимо във въображението си да изпрати контрапредписание към родителите си, т.е. думи, отменящи техните послания, които са точно обратните. Тези думи по време на сесията трябва да бъдат повтаряни до тогава, докато клиентът не почувства, че отмяната на родителските заповеди наистина е настъпила и той може да признае достойнствата на Детето от онова време. Този процес  винаги е съпроводен от промяна в самооценката и самочувствието на клиента тук и сега.

 

                                                                         *    *    *

 

Вината засяга не идентичността, а това, което човек е направил или не е направил. Чувството за вина поражда несъответствие между това, което човек счита, че трябва (длъжен е), според неговите идеи (представи, убеждения) да бъде и това, какъвто е всъщност. Представите за дълг произтичат от родителското Его-състояние на клиента, като представите за самия себе си в много отношения имат същия източник.

И едната и другата представа могат да бъдат съвършенно неадекватни, но дори и тогава, когато са достатъчно справедливи, чувството за вина не води до положителни промени в клиента.  Това което човек нарича дълг, той всъщност въобще не желае да изпълни, в противен случай това би било просто неговото собственото желание, произлизащо от детското му Его-състояние. Ако това беше желанието му в действителност, той отдавна би го изпълнил, а ако той не може да стори това по независими от него причини, то не би изпитал и чувство за вина.

Ако не иска да направи това, а заставя сам себе си с помощта на думите, то той сам ще се съпротивлява на вътрешния Родител, неправейки това, което не иска. Колкото повече клиентът усилва този процес на самопринуда, толкова по-малко е веротно да го направи, заплащайки с разрастващо се чувство за вина.  Клиент може да счита, че чувството за вина е добър стимул за да постигне желаните промени в себе си, но всъщност това е само уловка (трик) да се плати за това, че в крайна сметка няма да настъпят никакви промени. Чувството за вина е една или друга форма на самонаказание, от което страда човек, като при това, той остава в същото положение и продължава да се самонаказва.

Когато човек се опитва да промени себе си, въз основа на чувство за дълг, той изглежда раздвоен и действа въз основа на външна за себе си позиция за дълг. Той престава да бъде себе си и да разбира какво всъщност иска.  Промените обаче, може да се осъществят само от позицията, на която той е в действителност.  Тогава те ще бъдат естествени, органични и устойчиви.  Ако клиентът действа на основа на позиция, която вътрешно не разделя, то тогава промяна няма да настъпи. Той болезнено ще „дърпа сам себе си за ушите“. Колкото повече „потъва“, толкова повече ще се „дави“, толкова повече ще засилва вътрешната си съпротива и насилие върху самия себе си.

Единствената положителна алтернатива на чувството за вина е искреното покаяние. Покаянието включва ясно и честно намерение да се промени, човек трябва наистина да го иска, да признае грешките си и да каже на самия себе си: „Не, никога повече! Отсега нататък съм различен човек!“ Той трябва да е готов да се разплати за нанесените вреди и да направи едни или други стъпки за компенсиране на щетите, ако това е възможно. Тогава той ще върне загубеното си чувство за самоуважение, а тогава и наказанието е напълно ненужно, освен това е и безсмислено.  Няма да има никакво противоречие между чувството за дълг и актуалното състояние, няма нужда за разплащане за саботажа срещу реалните промени. В редица случаи дори може да отпадне нуждата от покаяние, защото самата вина е въображаема. В подобни случаи човек трябва просто да се избави от вината и да възвърне своето самоуважение, като се покайва за това, че толкова дълго се е измъчвал с това празно чувство за вина.

 

2.Психологически модели на чувството за вина.

Въображаема вина – родителските предписания.

По-голямата част от „виновните“ хора всъщност не са виновни, те не са направили нищо нередно, но се чувстват виновни и се измъчват без основание. Единствената им вина е в това, че те използват вината като средство за възпитание на децата си и ги заразяват с чувство за вина. Така проблемът се предава от поколение на поколение, тъй като вината на тези хора е причинена от родителското послание „Ти си лош!“ или „Ти не си добър“,  което може да предизвика вина и срам.

Например, мъж непрекъснато бил измъчван от чувство за вина, тъй като баща му винаги го критикувал, винаги бил недоволен от него. „Дори когато заемах второ място в престижни спортни състезания, той вместо похвала ме ругаеше: Защо не си първи?“ Мъжът признал, че сега се държи по същия начин към своя собствен тийнейджър, осъзнавал това, но не можел да спре.

Пример от практиката на Н. Линде:

Групов тренинг беше посетен от млада жена, която проливаше сълзи практически при  всяко психологическо упражнение. При едно от занятията ние разбрахме проблемът, който я измъчваше. Тя създаде образ на този проблем чрез техниката „празен стол“ и заяви, че не иска да бъде така. Бях изненадан, че образът, който тя създаде във въображението си беше оцветен в ясно позитивни (сиво и синьо) тонове, въпреки че външно приличаше на извити мозъчни гънки. По тази причина попитах: На какво прилича тази част от личността, която не приема първата част? Тази част веднага беше намерена от жената и приличаше на черен железен ръжен, който с такава ярост нападаше първия образ (част), че клиентката не може да я задържи, беше просто в ужас. Наложи се да я поканя да си представи, че аз  го изолирам  с прозрачна стена.

След това й предложих да осъзнае какво чувства по отношение на „ръжена“. Оказа се, че яростно го ненавижда и мрази. Тогава я поканих да каже всичко, което мисли за този „ръжен“ и какво изпитва към него. 

Независимо от факта, че „ръженът“(по-късно се оказа, че той символизира образа на майка й)  се мяташе насам-натам и не желаеше по никакъв начин до края на процедурата да възприеме и усети чувствата на майката, клиентката й каза всичко, в резултат на което той изчезна, сякаш се беше разтворил. В резултат на това първата личностна част порастна по размер, процъфтя, ако мога да кажа така и клиентката веднага осъзна колко много обича тази част от личността си. Сега жената се съгласи да я приеме като част от себе си, без да чувства протест срещу „това“. Съединявайки се с тази част на личността, тя почувства огромна вълна от енергия, очите й блестяха. „Защо не се срещнах с вас, когато бях на 11 години“ – каза тя.

Цялата тази игра на образи,  в светлината на последното изявление на клиентката беше лесна за разчитане. Още от ранна възраст майката (много твърд човек) казвала на дъщеря си, че „тя не е такава“, че „тя не може да бъде такава, каквато иска“. В същото време майката не съобщавала на дъщеря си каква трябва да бъде. На свой ред момичето интроецирало това твърдение, т.е. приела го като собствено и целият й по-нататъшен живот преминал в раздори със самата себе си. Нейната собствена личност е представена в образа под формата на сиво-сини нагънати линии, защото майка й винаги се опитвала да „поправи нейния мозък, а „ръженът“ изобразявал самата майка. След като се запознах по-късно със майката, вече бях убеден, че този образ точно отразява същността на нейния характер.

Така че младата жена е наказвала самата себе си (чувствала се виновна), защото тя в собственото си битие се стараела да не бъде себе си, което разбира се беше невъзможно. Тя беше в задънена улица и изпитваше силни невротични състояния. Когато тя отхвърли предписанията на майка си  под формата на  „ръжена“, едва тогава тя си позволи да бъде себе си и разбира се почувства необикновено щастие – вината беше снета от нея. 

 

Въображаема вина: митът за раждането.

По принцип децата по един или друг начин обичат да слушат историята за тяхното появяване на този свят. При това родителите често предлагат в този разказ подробности, които показват емоционалното им отношение към появата на детето в семейството. Понякога това отношение е такова, че детето разбира, че то се е родило напразно; не е било очаквано; станала е някаква грешка; не са го искали; че с появата му, в семейството са настъпили тежки години и т.н., като в резултат, то постепенно формира и приема вина за това събитие – своето раждане, под различни форми:

-за самия факт на раждането;

-за несвоевременно раждане;

-за неправилно раждане.

В първия случай родителите съобщават на детето, че раждането му е причинило много огорчения и трудности, че „те“ не са се радвали от това събитие. Например: „Тъй като ти се роди тогава, нашият живот изведнъж се превърна в кошмар!“, „Твоето раждане беше основна грешка в моя живот" или „Исках да направя аборт, но баща ти ме спря, а след това той самият ни изостави“.

Във втория вариант: Ти се роди в много трудно време, ние бяхме много бедни, а сега всичко тръгна още по-зле“, „Ти се роди твърде рано, само една година след раждането на брат ти ... или: „Ти си роден в най-неподходящото време – имаше криза, купони, инфлация, нямаше мляко, дори сапун ...“.

Третият случай: „Колко е жалко, че си родена момиче, а не момче!“,  „Исках да се родиш бяла като мен, а ти (с презрение) цялата приличаш на баща си – такава черна“ или „За съжаление, ти се роди с наследствен недостатък“.

Подобни семейни „предания“ могат да се разглеждат като разновидност на предписанието „Не живей!“, но тяхната особеност се състои в това, че отговорността за раждането се вменява на детето и детето я приема. Ако клиент, обременен с чувство за вина от подобен мит бъде попитан, той ще отговори: „Моето раждане е моята вина“ и това той ще направи със съвършенно сериозно и тъжно лице. Ако му се предложи да повтори, но във вариант: „Моето зачатие е моята вина“, то той ще се засмее и ще отговори: „Не, не, това не мога да кажа ...“  В този случай терапевтът може лукаво да го попита: „Така, все пак трябва да попиташ тези, които несериозно са се занимавали със секс.“ Тук психотерапевтът дори може да предаде на клиента си рисунка, подобна на показаната, със съответния надпис.

image

Пример от практиката на Н.Линде:

Една възрастна жена, посещаваща моя психологически кръжок, призна, че ипитва вина по всичките три повода. На първо място, тя се чувстваше виновна за факта, че въобще се е родила, тъй като животът на родителите й бил много труден. Нейното раждане допълнително влошило техните отношения. На второ място, тя се родила през 1937г., която била много тежка година – неподходяща за раждане на деца (по думите на майка й).  На трето място, тя била виновна за това, че се е родила момиче, а не момче – всички очаквали бебето да бъде момче. 

Нейните родители никога не били празнували рождения й ден, тя още от детството си вършела много домакинска работа и се грижела за следващите деца.  Майка й често я биела и унижавала, изисквала абсолютно подчинение.

Жената с пълна убеденост и с увиснала глава, повтори  няколкократно пред мен: „Да, за раждането си, изцяло съм виновна аз…“, но да каже, че е виновна и за зачатието си, разбира се, не можеше.

По-нататъшната работа имаше за цел да гарантира, че тя приема своето новорождение и одобрява факта, че е родена. Поради редица причини тази работа не можа да приключили, въпреки че постигнахме окуражителни резултати.

 

Въображаема вина: вина перед всички нещастни. 

Някои хора се чувстват виновни, защото живеят добре, а другите живеят зле.  Например: „Как мога да се радвам на живота, живеейки в такъв комфорт и ситост, когато в Африка децата гладуват? Те (хората) не правят нищо, за да помогнат на страдащите! Как могат да продължават да се ползват от всички блага на своя богат живот? Те ще плащат за това пред всички с истинско угризение на съвестта“.  Тази позиция им дава чувство за морално превъзходство над „безсъвестните“ егоисти, те мислят как да направят този свят по-справедлив и по-малко контрастен, но това не става с благи пожелания. Те носят своята вина като „орден“ за благородство и чувствителност, но могат в голяма степен да отровят своя живот и живота на обкръжаващите ги с морални упреци и огорчение, наложени на собствената им способност за щастлив живот.

Тази позиция често се среща в богатите страни или при хора, принадлежащи към богатите социални слоеве.

На такива „виновни“ трябва да се препоръча, да подобрят този свят реално и на практика, ако наистина те го искат, а ако не искат това, то най-малкото което следва да направят е да престанат да измъчват себе си и околните със своята показна депресия.

Например, клиентка твърди, че не може да се чувства добре, защото нейният баща-алкохолик постоянно страда поради липса на любов и шантажира цялото семейство, заплащвайки го да се хвърли през прозореца. Неговите вопли наистина не влияят върху живота й, тя не може да направи нищо, но тя носи в себе си чувство за вина за неговите мъки и не може да живее щастливо, когато на него му е толкова лошо. На такива клиенти следва иронично да се препоръча, да изтръгнат цялата си коса от съчувствие или да загубят напълно умът си, поради състрадание към всички загубили умът си.

 

Воображаема вина: екзистенциалната вина

Екзистенциалните терапевти, като например Роло Мей, дефинират така наречената екзистенциална вина, като я делят на три вида:

-пред себе си, заради недостатъчна проява на своя потенциал – „Аз направих ли всичко което мога?“

-пред другите, заради недостатъчно служене пред тях – „Аз направих ли всичко каквото мога за тях?“

-пред Бога – „Аз достатъчно ли служих пред Всевишният?“

Екзистенциалистите смята се, че всички хора са обречени на подобни чувства за вина, защото никога не могат да проявят достатъчно потенциала си, за да служат на други хора или на Бог.

При цялото благородство на подобни въпроси трябва да се каже, че те, както и другите форми на вина, се пораждат от различието между идеалната и реалната представа за себе си. Екзистенциалната вина е също форма на самонаказание и не насърчава личността към самоусъвършенстване, тъй като човек изпълнява своя дълг само тогава, когао иска да го изпълни. В противен случай това следване на дълга не е искрено, а се превръща в формално изпълнение на изисквания, което се съпротивяват на природата на човека (такъв, какъвто е той). Ако човек наистина вярва в нещо добро и желано за себе си, то той го прави без никакъв натиск и е много лесно и просто.

Алтернатива на екзистенциалната вина е чувството за самоуважение, за това, което човек е направил или ще направи. На такъв клиент задължително следва да се зададат следните въпроси:

-Може ли да бъде самия себе си?

-Наистина ли иска да изпълни тези изисквания?

-Не го ли отклоняват тези идеали от по-конкретни и прости неща, от които наистина се нуждае някой?

-Не се ли защитава той самият от някакви важни проблеми с помощта на тази вина?

-Не се ли явява чувството за вина приемливо разплащане за факта, че той нищо не е направил за изпълнение на свой дълг?

-Ако той няма намерение да изпълни този дълг, то тогава защо да не се научи да получава радост от живота?

 

Воображаема вина: депресия с делириум (бред) за вина.

Това е доста труден за корекция вариант, отнасящ се до областта на клиничната психотерапия. Въпреки това, всеки психолог-консултант може да срещне подобен случай в практиката си. Той може да консултира такива клиенти, като подпомогне лечението им, пренасочвайки ги към лечебни заведения.

Тези клиенти не трябва да бъдат считани за психично болни, те са напълно адекватни. Обикновено в такива случаи наистина е имало конкретно събитие, поради което те се чувстват виновни. Тяхната вина е наречена делириумна (бредова), тъй като причината, поради която те смятат, че са виновни може да бъде съвсем незначима по обичайните мерки за оценка или защото те не носят реална отговорност за случилото се, но така или иначе, те превръщат в чувството за вина в дълбоката депресия.

Пример:

Трийсетгодишната жена в състояние на тежка депресия. Тя се обвинявала, че един ден при конфликт е казала на майка си неприлични думи. Това се е случило преди пет години, като през първите две години тя не се чувстваше виновна. След като е почувствала вина, тя помолила майка си да получи прошка и я получила, но оттогава нататък тя буквално започнала да се унищожава отвътре. Това състояние продължило до тогава, докато най-после не решила да се обърне към психолог, защото вече мислела, че е „загубила ума си“. 

Всъщност цялата причина за нейното самоунищожение се криело на друго място:  тя наистина била много ядосана на майка си, защото последната не й обръщала внимание в нейното детство, не се грижела за нея. На практика била възпитана от баба си, а и нямала баща. Така още в детството си клиентката получила от майка си предписанието „Не живей!“ и взела скрито суицидно решение. При възникналия конфликт, обсебилият я гняв отключил в нея страх, че напълно може да загуби майка си и именно тогава тя заела страната на майката (отключила вина), като нейните скрити суицидни желания започнали да съществуват под формата на вина и депресия.

Пример:

Подобна история е описана в литературата от друг психотерапевт. Жена на средна възраст, която има съпруг и две деца, попаднала в дълбока депресия след смъртта на майка си. Тя се обвинявала, че е заминала в командировка в продължение на две седмици, а по това време майка й умира. Не очаквала смъртта на майка си и обективно не била отговорна за това нещастие. Въпреки това тя стигнала до такова състояние, че трябвало да бъде приета в клиника. Лечението и никакви рационални убеждения не могли да й помогнат. В клиниката били взели решение за прилагане на процедурата електрошок, когато по молба на роднини при нея пристигнал психотерапевт. Той не я разубеждавал като другите, че не е виновна за нищо, а й казал, че има право да на чувство за вина. След това й обяснил, че може да изкупи вината си, като се грижи повече за мъжа и децата си. Клиентката се разплака и се хвърлила на врата на своя спасител. Депресията й преминала, въпреки че електрпшокът все пак бил приложен.

Методът на изкуплението на вината обикновено е предназначен за случаи на реална вина, но както се вижда, той може да се приложи успешно и при въображаема.

Съществуват и други форми на подобна неоснователна вина, които не водят до сериозно заболяване, но се проявяват чрез отрицателни емоционални състояния.

Войникът може да се почувства виновен, ако войниците от неговият взвод са убити, когато единствено той попада в болница. Едно момиче може да се чувства виновно, защото когато е била на пет години, тя е извадила малката си сестра от реката, която започнала да потъва, но се колебаела за няколко минути преди да се втурне към нея. Такива случаи напълно съответстват на компетентността на психолог-консултанта.

 

Реална вина – вина за постоянно нанесени вреди.

Някои хора причиняват вреди на други или извършват неморални действия, като те се чувстват виновни за това, но продължават да вредят. Парадоксът се състои в това, че колкото повече изпитват вина, толкова по-силно е влечението им да извършат същото. Те могат постоянно да ругаят и обвиняват себе си, да се разкайват, дори да се проклинат, но да правят същото отново и отново.

Много родители се чувстват виновни за това, че наказват физически с бой, с лишения, ограничения и пр. децата си, но продължават да ги бият; пълните хора – да изпитват вина за това, че не удържат обещанието си да спазват хранителен режим, но да продължат да ядат постоянно; патологичните лъжци – за това, че лъжат, но продължават да лъжат;  патологичните играчи – за загубите в хазартни игри, но да продължават да играят и т.н.

Пример от практиката на Н.Линде:

По време на тренинг възникна такава задача: млада жена не можеше да намери общ език с дъщеря си, когато подготвяше училищните си уроци. Тя притискала момичето, крещяла й, като се чувствала ужасно, а след това се обвинявала, но не можела да спре или да намери друг начин за въздействие.

Отначало я помолих да се консултира с останалите жени-майки от групата, участващи в тренинга. Както се очакваше, бяха дадени много съвети, но се по-късно се оказа, че не доведоха до никакво решение. Психологическата безизходица стана още по-очевидна, тъй като и останалите не можеха да бъдат убедени в непродуктивността на битовата им терапия.

Тогава предложих да възпроизведем сцената на обучението на дъщерята, както се прави в гещалт-терапията. Поставих празен стол в средата на стаята и предложих на клиентката да влезе в ролята на „дъщерята“ когато сяда на стола и в своята роля на  майка, когато става права и застава срещу стола. Тя влезе в роля0та на дъщерята, която очевидно „не разбираше“ домашното задание. Препоръчах й да се изразява с фрази както от свое име, така и от името на „дъщерята“.

Конфликтът се разиграваше пред очите ни: колкото повече майката притискаше, толкова по-малко разбираше какво се случва,  умът й буквално се изключи, „майката“ ставаше все по-раздразнена, все по-безсилна и същевременно се чувстваше все по-зле.

Ситуацията изглеждаше така, сякаш няма изход.  В един момент и за известно време „майката“ се опита да намери друг начин на поведение, но всичко беше напразно. Тогава аз й препоръчах просто да попита „дъщерята“ какво точно не разбира и да й предложи: „Хайде да се разберем …“ Оказа се, че веднага всичко се изясни и те бързо намериха общ език, тъй като изчезна тяхната първична конфронтация, а вместо това се появи сътрудничество. При това, много от майките, присъстващи в групата плачеха, защото имаха подобни проблеми и  виждаха себе си в тази роля.

Основното нещо обаче се случи по-късно. Майката, удовлетворена зае мястото си в общ кръг, но само след минута каза, че не се чувства добре и това наложи отново да заеме място на „горещия стол“. Тогава тя каза, че щом се е върнала на мястото си, внезапно видяла, че собствената й майка стои пред нея вързана с колан. Тя преживявала ужасно унижение, както в детството си. Предложих й да си представи в образ това чувство, седейки на стола. Това беше образ на малко момиченце. Попитах я дали може да направи така, че във въображението си да развие това „момиче“, като й даде енергия и сила. След утвърдителен отговор тя започна да го прави. „Момичето“ постепенно започна да расте и скоро стана високо колкото клиентката. Тогава й предложих да приюти, да вземе и приеме това „момиче“ в себе си, като част от личността си. След това я помолих да погледне отново майка към си. Реакцията беше невероятна: „Не ме интересува. Нека тя си стои тук. Чувствам, че не може да ми направи нищо“.

На следващия ден, идвайки на тренинг, тя ми благодари за резултата. Заяви, че този ден се събудила с добро настроение, чувствала, че има много енергия, а на тренинга „летеше с крила“, защото знаела, че отношенията с дъщеря й вече нямало да бъдат същите.

Както се вижда от този пример, чувството за вина не само, че не елиминирало, а само изостряло ситуацията. Решението е било намерено не в традиционните педагогически съвети или морални сентенции, а в експеримент, който моделирал ситуацията. Примерът показва, че стереотипното „вредно“ поведение може да произлиза от родителски модел или от конфликти в миналото.

В такива случаи е препоръчително психотерапевтът да сключи с клиента договор, че той ще спре да вреди на себе си или на другите, колкото и да бъде изкушаван да продължи предишните действия. Едва след това се провежда работа за избавяне от чувството за вина и замяната му с чувство за самоуважение.

Например, мъж по традиция крещял и наказвал физически своите деца винаги преди да си легнат да спят, защото бил убеден, че иначе няма да заспят до късна вечер, а след това всеки път страдал от чувство за вина. Терапевтът сключил с него договор, че няма да наказва децата по този начин, защото дори и да не заспят, то вредата за тях ще бъде много по-малка. След това е получил подкрепа за да се избави от вината – действие и резултат, които са довели до пълно преустановяване на насилието и възстановяване на самоуважението.

 

Ако срамът е здравословна алтернатива на чувство за достойнство, то за вината подобна роля играе чувство за самоуважение.

 

Ако от тази гледна точка се анализира примера, даден по-горе, на жената най-напред е оказана помощ да се откаже от натрапчивото наказание на дъщеря си, в замяна с приятелско съдействие, а след това е възстановено  нейното самоуважение (завръщане и приемане на унижена част от нейната личност), където всъщност е била скрита истинската причина за този стил на родителство (модел на майката).

Както може да се види от примера, това поведение се основава на вътрешен конфликт между Родителските и Детските части на личостта на клиента.

 

Реална вина в миналото.  

Възможно е човек да извърши нещо наистина лошо, дори ужасно, което е останало в миналото, а в днешния ден да се измъчва от чувство за вина, която може да го доведе до депресия, дори до опит за самоубийство. При подобни случай преди всичко терапевтът трябва да обсъди с клиента и да определи доколко вината е реална и доколко въображаема.

Ако тя е реална, тогава е необходимо да се оценят всички обстоятелства по случая и мотивацията, която е накарала клиента да постъпи точно по този начин. След това да му се помогне да направи искрено разкаяние. Разкаянието, както е известно, води до истинска самопромяна, след което на клиента се препоръчва да направи компенсация за причинената вреда. Ако това не е възможно, компенсацията може да се изрази в безкористна грижа за други хора. Ако и това не е възможно, тогава компенсацията следва да бъде „въображаема“, т.е. да направи въображаемо извинение, да отправи пожелания за щастие, за добруване – мислена поддръжка на тези, на които е било причинено зло. Ако клиентът откаже да направи компенсация, това означава, че той всъщност не се разкайва, че той отново би направил същото в настоящия момент. Понякога той е готов да направи компенсация, но без да се промени. За да се провери постигнатото състояние, терапевтът трябва да му предложи отново да си представи тази ситуация и да го попита как ще постъпи сега.

Психотерапевтите не считат, че човек непременно трябва да понесе наказание и да страда заради това, защото самонаказанието не води до положителна промяна на личността, на никого не носи компенсация, а се явява продължение на чувството за вина и в никакъв случай не е разкаяние.  В този смисъл е и религиозното схващане за традицията да се прави изповед и опрощаване на греховете. Психологическият смисъл на изповедта се състои преди всичко в това, че разкаянието за „греховност“ получава опрощение и човек може да продължи да живее „на чисто“, без да повтаря греховете от миналото и без да се угнетява от миналото. Психологът, както и свещеникът, трябва да запази в тайна разкаянието, дори ако е човек е извършил престъпление.

Възможно е обаче да има морално сложни случаи, които изискват специално обсъждане между специалистите.

Пример от практиката на Н.Линде:

Към мен се обърна студентка по повод проблеми със своя приятел. Според нея, преди няколко години той убил мъж. Това се случило в дивата пустош на Африка и всички решили, че убийството е дело на див звяр – никой не бил заподозрян. Предположих, че убитият се е подигравал с приятеля й, измъчвал го. Тогава студентката потвърди моето предположение. Независимо от това, приятелите й непрекъснато страдал от угризение на съвестта, изповядвал греховете си в църквата, но все пак стигнал до дълбока депресия и мисли за самоубийство. Всъщност не исках да работя по този случай, но се съгласих да приема приятеля й, ако той желае. Въпреки това, той не дойде и не зная продължението на тази история. Ако беше дошъл, най-вероятно щях да работя с него в съответствие с гореспоменатите принципи, но без пълна увереност за крайния резултат.

И тук отново се нуждаем от цялостна оценка на дадената личност и обстоятелствата по всеки случай, както и пълна увереност в искреното разкаяние. В някои случаи, на психолога е много  трудно да остане морално неутрален.

Значителна сложност могат да имат и тези случаи, при които други хора са пострадали в резултат на грешка на дадения клиент. Например, шофьорът на МПС може да повали пешеходец, а капитанът да разбие кораба си с пътници, войникът случайно да застреля приятел и т.н. И тук психологът трябва да работи, за да намали психологическите и други вреди за личността, да подпомогне разкаянието и да положи усилия за позитивни промени в личността. Въпросите на юридическата отговорност са в компетентността на съда.

 

3.Методи за работа с чувството за срам.  

-Оказване помощ на клиента да осъзнае чувството за срам, на причините довели до неговата поява и многобройни последствия за живота и самочувствието му.

-При клиент, който създава във въображението в ситуации, в които са го засрамявали, унижавали, дразнили и който обикновено дава отпор (съпротивява се), отблъсква преследвачите си, е за предпочитане да се подходи в същата форма, но донякъде хумористично. Отхвърлянето продължава, докато клиентът не усети, че вече не се страхува от преследвачите и може да им прости.

-Установявайки въображаемата комуникация с родителите си, клиентът отказва да изпълнява предписанието, създаващо чувство на срам. При такива случаи следва да им съобщи, че е добро и достойно дете и няма какво да се срамува.

-Клиентът създава образ на Вътрешния си родител, който го критикува и се срамува от него. В този случай клиентът следва да направи парадоксално съобщение, че повече няма да го критикува и да се срамува. Това се прави до тогава, докато Вътрешният родител не се промени и не стане любезен и грижовен.

-Човек, който се срамува, но все пак опитва да се справи (да танцува, пее, чете публично поезия и т.н.), може да получи групова подкрепа. Помощта на групата се състои в това, че цялата група заедно с клиента танцува, пее, рецитира стихотворения и т.н., правейки това умишлено абсурдно, правейки грешки, препъвайки, падайки, забавлявайки се и показвайки добри чувства един към друг.

 

4.Методи за работа с чувството за вина.

-Оказване на помощ на клиента за осъзнаване истинските причини, които предизвикват неговото чувство за вина, разкриване безперспективността и вредността на това състояние. Ако е необходимо, привеждане на клиента до искрено разкаяние.

-Разобличаване на мита за раждането, отстраняване от клиента на отговорността за собственото си раждане. Клиентът трябва да приеме раждането си като достойно, очаквано, желано и любимо същество, което има право на живот и право да бъде самия себе си.

-В случай на вина, настъпила въз основа на родителски предписания,  е необходимо да се създадат адекватни контрапредписания, които да помогнат на клиента да стане Родител на самия себе си.

-В случаите на вина, носена демонстративно като „орден“, то клкиентът следва да се преориентира към  радостно служене на нуждите на тези хора.

-В случай на делириум (бред) за вина и при реална вина, е еднакво ефективен способа за насочване клиента към задачи за компенсация на въображаемата или реална вина за нанесени вреди на другие.

-В случаите на реална вина, първо трябва да се помогне на клиента да постигне  искрено разкаяние. След това да се приложи способа, описан в предходния параграф.

-В случай, че индивидът нанася актуална вреда, след която чувства вина, но продължава да вреди,  то трябва да се сключи договор с него, че той спира да вреди, независимо от обстоятелствата, които могат да го подтикват към тези действия.  След това трябва да му се помогне да „отхвърли“ вината и да я замени със самоуважение.  

-Във всички случаи на въображаема вина, работата трябва да се води така, че клиентът да „отхвърли“ вината, да се откаже от самонаказанието и да ги замени с чувство за самоуважение.

-Методите на когнитивната терапия са с доказана ефективност при работа с чувството за вина.

 

Литература

1.Бернс Д. Хорошее самочувствие. Москва, 1995.

2.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.МакМаллин Р. Практикум по когнитивной терапии. Санкт Петербург, 2001.

5.Нельсон-Джоунс Р. Теория и практика консультирования. Санкт Петербург, 2000.

6.Поттер-Эфран Р. Стыд, вина и алкоголизм. Москва, 2002.

image
 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3815388
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1307
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031