Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2018 06:00 - Скръб и загуба – психологически модели на често срещани в практиката проблеми и методи за решаване.
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 2551 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 


            Скръб и загуба – психологически модели на често срещани в практиката

                                                   проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Място и значение в живота на човек на скръбта и загубата.

2.Модел на Фредерик Пърлз.

3.Методи на психологическа помощ при загуба. 

 

Ние не живеем в този свят без загуби – близки и скъпи за нас хората умират, любимите ни приятели си отиват, мечтите ни не се сбъдват, престижната ни работа може да се загуби, случва се така, че на човек се налага да да напусне родния дом или родината си,  може да бъде разорен, да остане сам самичък на този свят и пр. Почти всеки е изправен пред подобни преживявания и се научава да живее отново, без онова, което е толкова скъпо за сърцето му. С времето постепенно болката от загубата става все по-малка, човек да се справя със своята скръб и започва да живее за днешния днн, отново да получава радост и щастие от това, което той има или просто от факта на съществуването си на този свят.

Въпреки това, има много хора, за които психологическата раздяла избледнява с годините, но те продължават все още да живеят там, в миналото, което вече не съществува, да отричат настоящето и да се отказват от бъдещето, а в резултат изпадат в депресия или просто не допускат радостта в живота си. Например, те не се интересуват от нищо друго, за тях изглежда, че светът е празен, енергията им някъде изтича, те са тъжни и отчаяни, не забелязват никой около тях и постепенно започват да развиват едни или други психосоматични симптоми. Недовършените отношения от миналото не им позволяват да изграждат актуални, а изгубени надежди за бъдещето им пречат да осъществяват нови планове.

За да не влияе миналото негативно върху настоящето и бъдещето, човек трябва да се сбогува (да се прости) с него, като запази спомените, натрупания опит и всичко хубаво, което това минало му е дало. Човек може да страда, като непрекъснато събужда и привлича към себе си нещо, което вече го няма, но може и да живее сега, може да се радва, че именно миналото му позволява да съществува, осветявайки неговия далечен път в бъдещето.

Прието е, че веднага след случай на смърт на някой много значим човек, терапията е неподходяща и неефективна. Може да се оказва подкрепа за да се смекчи скръбта, но не следва да се извършва намеса и да се прекъсва естествения процес на преживяване на скръбта. Не съществуват общоприети стандарти за оказване на помощ в такива случаи, но въпреки това терапията трябва да се прилага не по-рано от шест месеца след смъртта на лицето, което е играло важна роля в живота на клиента. Но, ако скръбта е особено силно изразена, ако индивидът губи контрол над себе си, прави опити за самоубийство, изпада в ступор, изпитва непоносима душевна болка, то помощта следва да се окаже и по-рано. Много често това е помощ изразяваща се в присъствие, изслушване, разбиране, утешаване, увещаване.

Понякога обаче са допустими и по директни и резки интервенции.

Например, жена неудържимо и много силно ридаела в църквата след смъртта на своя съпруг. Минавайки покрай нея, свещеникът казал осъдително: „Мислите ли, че вие жалите него? Не, вие оплаквате самата себе си!“ След тези думи, жената сякаш дошла на себе си и спряла да ридае.

Смята се, че времето за нормален процес на преживяване (скърбене) на такава загуба е около една година. Ако след този период човек не е успял да се справи със скръбта, например, намира се в депресия, през цялото време плаче, не може да работи нормално, не изпитва радост, потънал е в миналото, има неприятни психосоматични симптоми, то тогава трябва да потърси психологическа помощ.

 

2.Модел на Фредерик Пърлз за прощаване.

За решаване на тези задачи, Фредерик Пърлз (Фредерик Саломон Пърлз (нем. Friedrich Salomon Perls), известен като Фриц Пърлз; (8 юли 1893, Берлин — 14 март 1970, Чикаго) – водещ немски психиатър, психотерапевт с еврейски произход, основоположник на гешталт-терапията), разработва следната петстепенна степен за прощаване (сбогуване):

1.Факти.

2.Незавършени неща.  

3.Прощална церемония.  

4.Оплакване.  

5.Приветствие към днешния ден.  

 

На първия етап, терапевтът трябва да се стреми да накара клиента да признае фактите за реалност. С други думи, да се съгласи, че този човек е наистина мъртъв, че той наистина се е пренесъл да живее на друго място, че наистина си е отишъл и пр. Много от клиентите, които са абсолютно здрави и трезви хора, не са съгласни да признаят, че това, което се е случило, всъщност се е случило. Например, клиентът може открито да отрече факта на смъртта: „Не, аз не мога да приема, че той е умрял, за мен той е все още жив!“ Ако терапевтът се съгласява с това, то по-нататъшната терапия ще бъде безсмислена. Ето защо от терапевтът се иска меко, но настоятелно да заеме и изрази позицията си: „Вие се заблуждавате и знаете това. Той умря, а ако вие не признаете това, то ще продължите да бъдете психологически прикован към неговия гроб. Искате ли това?“.

Клиентът може да отрича факта на смъртта по неразбираем за него начин.

Пример:

Клиент: Струва ми се, че го виждам през цялото време пред себе си. Кок той седи в креслото, обикаля апартамента, разговаря с мен.

Терапевт: Той не може да седи, да ходи и да говори. Той умря, вие се преструвате, че го задържите тук при вас, въпреки че той вече не е тук.

Или: Мислите ли, че наистина той прави това? (Обикновено отговора е незабавно: "Не“). Тогава кой го кара да прави всичко това? Какво мислите? (Пауза).

Клиент: Да, аз разбирам, това съм аз, разбира се, аз го задържам тук при себе си …

 

Такива фрази от страна на терапевта може да изглеждат жестоки, да причинят поток от сълзи в клиента, но те формират основата за прехода към искрено сбогуване и по тази причина са необходими. В противен случай терапевтът ще влезе в незабележим сговор с клиента, помагайки му да отрича истината и да не решава проблема си. За да каже наистина „Прощавай!“, клиентът трябва да се смири и да приеме факта, че любимият човек е мъртъв и не може да ходи, да седи или да говори, поне тук в нашия свят. 

 

Във втория етап терапевтът трябва да попита клиента за това, какви незавършени неща не му позволяват да се каже сбогом на починалия. Тези неща клиентът трябва да завършви в своето въображение. Понякога е необходимо да се поговори за нещо с починалия, да се изразят някакви чувства или заедно да отидат някъде, да направят нещо. Не са редки случаите, при които клиентът може да бъде много ядосан на починалия поради факта, че той толкова рано го е напуснал и го е оставил сам.

 

Третият етап започва когато всички незавършени неща са вече завършени. Тогава клиентът трябва да представи прощална церемония, за предпочитане под формата на погребение (погребване). Главното в края на церемонията е, клиентът да приеме, че  починалото лице е мъртво и да му каже: „Ти почина. Сбогом!“ Ако клиентът е бил на погребението, споменът за това може да е излишен, но прощаването така или иначе е необходимо и трябва да стане несъмнено и окончателно.

Религиозните вярвания за отвъдния живот могат да възпрепятстват окончателното прощаване, тъй като държат отворена вратичка и постоянно нахлуват във въображението на клиента, карайки го да общува с починалия, т.е. запазват образът му на жив човек. Тези същите убеждения обаче могат да дадат шанс за спокойно и любезно прощаване с починалия и да го пуснат (освободят), като му позволяват да намери комфорт и щастие в друг живот.

Добра илюстрация на казаното е следната притча:

Пример:

В Индия умрял прочут гуру, който през живота си бил добър и весел човек. Около ковчега се събрали многобройните му ученици и почитатели. Повечето от тях плачели горчиво, други се отдали на медитация, прошепвали молитви. Само един ученик гледнал ковчега и се усмихвал весело. Накрая другите ученици не издържали: „Как можеш да се смееш в момент, когато нашият велик учител ни напусна, като не остави никой след него да ни води?“

„Когато видях ковчега – каза ученикът – съзрях, че учителят ни седи върху горящи дърва и е много радостен. Около него се бяха събрали всички богове и богини, изляха ароматно масло на главата му и го обсипаха с красиви цветя. Как мога да не се смея и да не се радвам заедно с него?

В този момент всички осъзнали, че именно той е истинският ученик на този мъдрец и може да продължи неговото учение.

 

Твърдостта в изискванията на терапевта може да създаде в клиента илюзията, че той вече няма възможност дори да си представи любимия човек. Всъщност това не е така. Клиентът може да си спомня и да фантазира, да си доставя радост от това, че е запазил най-светли чувства завинаги в своето сърце, но той трябва да признае, че това са само спомени и фантазии, той не бива да се опитва да ги превърне в реалност и да не страда от факта, че те не са реалност.

След като приключи церемонията за сбогуване и е казано последно „сбогом“, по естествен път настъпва четвъртата фаза фаза на оплакване. В случая терапевтът помага на сълзите да се излеят, така че да не се „зациклят“ някъде между гърлото и очите. За тази цел той одобрява и насърчава клиента си да плаче и същевременно формира в него чувство за срам от сълзите и подкрепя волята му да се сдържа, а понякога дори може да се приложи парадоксалния съвет: „Кажете на сълзите си: „Няма да ви позволя да течете“. В резултат на тези стимулации, клиентът изцяло отпуска  сълзите си да текат в поток.  Любезното, дружеско прегръщане на някого от групата също може да помогне.  Добро средство за защита е когато клиентът просто си представи картина сякаш вали и да продължи да мисли за нея до тогава, докато самият той не реши, че „стига“, като почувства, че вече „небето е синьо и слънчево“.  Дъждът е пълен аналог на сълзите. Възможно е обаче, истинските сълзи да бъдат съпроводени от една въображаема картина за дъжд, но да не могат да не бъдат проляти. С окончателното преустановяване на дъжда, потиснати сълзи със сигурност няма да останат. С оплакването е необходимо, за да се извърши раздялата и да се освободи енергия за нов живот. В същото време, в някои случаи оплакването не е необходимо и не трябва изкуствено да се стимулира.

След оплакването, трябва да се помогне на клиента да премине към нов живот и към ежедневието. Тук съществено могат да помогнат приятелите или членовете на терапевтичната група. Клиентът се нуждае от разсейване и разговори, от почивка и грижа за него, той самият трябва да положи грижа за други хора. В хода на терапията също е полезно да се проведе въображаема церемония за посрещане на днешния ден. На клиента се предлага да си представи новият ден – слънчев и измит от преминалият дъжд и да го поздрави, да отвори обятия, да го прегърне... Ако клиентът не е в състояние да направи това, тогава терапевтът трябва да се върне към предишната фаза на недовършените теми.

Пример:

Жена на 63 години, чийто съпруг е починал преди една година, се обръща към психолог за консултатция. Тя много обичала съпруга си, живеели „душа в душа“ в продължение на 30 години заедно. Нямали деца. Жената споделя, че страда от безсъние, постоянна тежест в гърдите, която й пречи да диша свободно, депресивно настроение, често ридае и др. В продължение на шест месеца тя посещавала лекари и болници – давали й лекарства, а състоянието й се усложнявало. Лекарите не намерили никакви физиологични нарушения в работата на организма.

На първата сесия психологът разбрал, че тя признава факта на смъртта на съпруга си, няма чувство за вина пред него и не е имала желание за самоубийство. В същото време той установява, че очите и челото са напрегнати и изглеждат изпълнени с тъмнина. Оказало се, че по време на погребението приятелите я държали през цялото време, като я принуждавали да не плаче, защото с това според тях, тя щяла да обезпокои покойника. Било ясно, че жената е натрупала твърде много потиснати сълзи и по тази причина по всякакъв повод тя плачела. 

Въпреки различни опити, психологът стигнал до извода, че клиентката ще се въздържа и няма да заплаче пред него – церемония, която била важна и необходима за нея. В тази връзка той я помолил да си представи идващ към нея дъжд и да го гледа до тогава, докато той не спре. Тя се съгласила и „видяла“, че към нея пристига тих и спокоен дъжд, който се изсипал над гроба на съпруга й. Тя гледала тази картина известно време, докато „дъждът“ наистина не приключил.  Това било достатъчно за първата сесия. Когато дошла втори път, тя казала, че на работното място всички били изненадани, че тя вече не плачела, а до тогава „каквото и да ме питаха, сълзите рукваха от очите ми“.

Въпреки постигнатия успех обаче, при клиентката останал най-острият симптом – тежестта и болката в гръдния кош, които я плашели и пречели.  Тогава психотерапевтът  й предложил да си представи образ на тази болка. Тя казала, че „вижда черна бучка“. Било ясно, че „бучката“ е образът на спазъм, с който тя се опитвала да задържи починалия си съпруг или важните спомени за него. Терапевтът попитал какво има вътре в „бучката“ –  „Кълбо от мека, много топла и приятна лилава вълна“ – бил отговорът.

С новото откритие станало ясно, че „кълбото“ символизира онези топли чувства, които тя много години е натрупала към съпруга си. „Какво искаш да направиш с него? – бил следващия въпрос. „Да го размотая“ – отговори жената. Терапевтът дал съгласие и насърчил това нейно желание. Оказало се, че след размотаването кълбото се разтворило на отделни конци в пространството и неговите съставки полетели. Едва след известно време тя „разбрала“  накъде летели останките. Тя казала, че те отиват в гроба на съпруга й, в който се бил отворил ъгъл и потъвали там. Постепенно „кълбото“ се развързало изцяло, всички нишки потънали в гроба и тогава ъгълът се затворил. В същото време, в клиентката настъпили много силни психосоматични промени: с изчезването на „кълбото“, изчезнала и болката в гърдите и тя казала, че „просветнало“ в очите й.  След това тя споделила, че успява да диша лесно и почувствала, че всичко, което дълго време я потискало, сега било напълно изчезнало. Клиентката благодарила няколко пъти за резултата, въпреки че през цялото това време  питала дали терапевтът е направил всичко. Било очевидно, тя мислела, че направеното от терапевта било хипноза или магия. С това работата по проблема на клиентката приключила.

При анализа на този случай било видно, че етапите:  признаване на факта на смъртта, завършване на незавършените дела и церемонията по раздяла вече били приключени.  Оставало само да се извърши оплакването и окончателно да се освободи онова, което се възприемало като най-ценното в отношенията, което и било направено.

Много родители не могат окончателно да се освободят от мислите за починалото си дете и за да запазят своята илюзия, че е то е живо, те организират специална среда в дома си, наподобяваща „домашен музей“, обикновено включващ вещи и снимки на детето, създавайки атмосфера на нещо свещено и неприкосновено. Това не само допринася за вечното запазване на чувствата им на скръб и загуба, а води до стагнация в по-нататъшния им живот, като засяга психологическото здраве на другите деца, ако имат такива. Последните могат да започнат да завиждат на мъртвото дете, че то е толкова много обичано и да желаят да бъдат на негово място. По този начин те се научават да бъдат непрекъснато тъжни, скърбящи и пропити от чувство на безнадеждност в живота.

Пример:

Майка, на която починал най-големия син, непрекъснато водела най-малкото си дете на гроба на брат му. Там тя разказвала дълго и сърцераздирателно колко е добър неговият по-голям брат и колко трябва да бъде обичан. В резултат на това по-младият бил постоянно в състояние на депресия и открито разказвал на съучениците и учителите как се е уморил от всичко това и как той мечтае да умре колкото е възможно по-скоро. Освен това, майката не му объръщала вниманието, което отделяла на починалият брат, тя постоянно била заета в работа си.

 

Бездомните семейства, които биха искали да вземат приемни деца, трябва първо да се сбогуват с неродените си деца и с амбициите си в това отношение. В противен случай никога няма да могат наистина да приемат и да обичат осиновените деца, тъй като винаги ще чувстват, че не са техни деца, дори може да ги мразят за това.

Много опасно е да се даде на дете името на по-голямо дете, което преди това е починало. Живото дете може да възприеме и разбере това, като сякаш той не е важен сам по себе си, а другият е важен; възможно е да тълкува, че той трябва да живее в замяна за първото дете, а не себе си. Това води до загуба на смисъл в живота и до незъзнавано влечение към смърт.

Някои клиенти не могат да се простат, да кажат „сбогом“, защото в самите им семейства има традиция (мит), предписваща вечно оплакване на умрелите.  На такива клиенти трябва да се обясни, че да се сбогуваш и да освободиш спомените не означава да забравиш и да не зачиташ. Има една добра поговорка: „Живите се грижат за живите. Животът не трябва да се прави от скръб, стенание и самосъжаление“.

Разводът също е желателно да се придружи с церемонията за сбогуване, когато бившите съпрузи се освобождават един от друг и обещават да не се намесват повече в живота на бившата си половина, а на децата се обяснява, че не са отговорни за това, че от утре бащата и майката няма да живеят заедно.

Същите загриженост заслужават проблемите, свързани с раздялата с родния дом, с родината, с амбиции, с работа (когато тя е повече от работа, когато е по-скоро начин на живот). Може да се проведе прощална процедура при загуба на част от тялото.

 Пример:

На жена е била оперирана (премахната) едната гърда, като в резултат нейната сексуална връзка със съпруга й била напълно разстроена. Терапевтът провел процедура по прощаване (сбогуване) тази част на тялото, на която присъствали и двамата съпрузи, след което животът им заедно отново стана пъленоценен и щастлив.

Проблемите със загубата може да имат различни форми, но основната задача на терапевта във всички случаи е да помогне на клиента да се сбогува с загубата си, едва след тази процедура, клиентът може да преодолее преживяването на скръбта и да отиде по-нататък, да продължи своя пъленоценен здравословен живот.

 

3.Методи на психологическа помощ при загуба.  

-Метод на прощаването (сбогуването) в съответствие с петстепенния модел на Ф.Пърлз.

-Присъствие. В редица случаи е необходимо и достатъчно терапевтът просто да присъства. Особено в началните етапи на скръбта е изключително важно човек да усети присъствието на някой наблизо. Топлото и ласкаво физическо докосване, ако това е допустимо, дори може да има по-дълбок смисъл от разговора.  Самото мълчание може да осигури значителна подкрепа, която личността ще помни с благодарност.

-Слушане. Внимателното вслушване на човека, който преживява скръб и загуба, се явява изключително важна подкрепа. От терапевта не се иска да коментара или дава съвети: със своите кратки въпроси, с внимателен и съчувствен поглед, кимване, с реакции с прости междуметия (като „да-да“), той може да насърчава желанието на клиента да говори.

Релаксация и разсейване. Терапевтът способства за психологическото и физическо отпускане на клиента. Обикновени фрази като „Седнете удобно“, „Дишайте дълбоко, моля“, „Меко сложете дланите си на лицето“ и др., той може да допринесе за същественото отпускане на страдащия индивид. Също така се препоръчва разсейване на клиента от тягостните мисли, като се насочи вниманието му към други хора, към радостните и оптимистични аспекти на реалността, към прости неща, които трябва да бъдат направени и т.н.

 

Литература

1.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

2.Изард К. Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.Малкина-Пых И r. Экстремальные ситуации. Москва, 2005.

5.Перри Г. Как справиться с кризисом / Фонтана Д. Как справиться со стрессом.  Москва, 1995.

image 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3815129
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1307
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031