1040# Психологически анализ на лъжата, измамата и лицемерието.

 

I. Лъжата като феномен на общуването

Дефинирането на лъжата може да стане от различни гледни точки. Но ние се интересуваме преди всичко от социалнопсихичните страни на нещата и затова за нас най-характерното за лъжата е, че тя е феномен на междуличностното общуване в социума. Самата тя е вид общуване, в което е налице изкривяване на действителното положение на реалните факти. Целта на лъжата е въвеждането в заблуждение на рецепиента, т.е. неговото погрешно осведомяване за нещо.

Тя предполага обмяна на информация. Предполага друг човек, който да е обект на лъжата, който да е излъган, измамен. Затова е в сферата на общуването и взаимодействията между хората.

Даже и при самозаблуждението или самоизмамата има на практика особено фиктивно разделяне на Аза на: а.) знаещ истината (и лъжещ) б.) на уж незнаещ истината (излъган). Всяка самоизмама става с желанието на личността. Може да бъде видяна като психична защита. В същото време всички психични защити в действителност са форми на лъжа, с които човек лъже самия себе си.

Като акт лъжата представлява съзнателно утвърждаване на неистини или противопоставяне на истини, съответстващи на действителността. Тя е „действие, с което един човек въвежда в заблуждение друг, без предварително уведомяване за своите цели и без отчетливо изразена молба от страна на жертвата, да не се разкрива истината“.

Лъжата може да бъде дефинирана апофатически (определяне чрез отрицание) като антоним (противоположност) на истината. Лъжата е не-истина.

От гледна точка на лъжещия, лъжата е негово средство (инструмент) за постигане на някаква цел, което той използва съзнателно и преднамерено. Несъзнателна или невинна лъжа няма. Ако излъжеш, без да искаш, това формално си е също лъжа, но за нас представлява по-скоро грешка, пропуск, случайност.

От гледна точка на този, който е лъган в момента (или е бил излъган в миналото), лъжата е най-често зло; той понася някакви негативни последствия от нея. Самият факт, че е излъган, най-често го натоварва психически и допълнително го обременява, влияейки върху чувството му за достойнство и върху самопрезентирането му в социума.

От морална гледна точка лъжата е укоримо деяние и самата тя е зло.

За християнството лъжата е грях и трябва сурово да се наказва – „който говори лъжи, ще погине“.

В психичен план лъжата извежда човека от душевното му равновесие и го поставя на особени позиции в системата на междуличностните отношения Предизвиква преживявания, които често са доста силни. Влияе на самооценката. Възможно е да провокира угризения на съвестта и да причини мъки и страдания.

А в някои случаи, когато излъгването е особено успешно и/или резултатите от него са много полезни за лъжещия, лъжата може да му донесе радости и възторг.

 

II. Защо хората лъжат?

Дълбоката цел на всяка лъжа е някаква реална или виртуална (мнима, представяна) полза за някого. Той може да не е лъжещия. Възможно е лъжата да носи полза на самия лъган, например, при отчайващо тежка болест, чието идентифициране би сринало болния.

Както е известно, в някои случаи причината за склонността към лъжа е от чисто психологически (психопатологически) порядък, какъвто е, например, случаят с митоманията – маниакалната обсебеност от желание за лъжа и измама.

По принцип лъжата е силно вплетена в междуличностните отношения. В много сфери на обществената практика различните форми на лъжа са ежедневие. Това са политиката, рекламата, бизнеса и др. Приема се, че лъжата е почти естествена за съответния контекст и не бива да е обект на осъждане. Хората са снизходителни към различните й прояви в тези области.

Най-често с лъжата се цели предизвикване у реципиента на невярно (неправилно, погрешно, деформирано) мнение по даден въпрос, от което, както вече казахме, някой има някаква полза.

Другата основна причина хората да лъжат се крие в много често възникващото у тях желание поради една или друга причина да скриват действителното положение на нещата.

Възможно е чрез лъжата да се цели нанасяне на някакъв ущърб, увреждане (даже погубване) някому. Но също така е възможно с лъжата да се доставя удоволствие, както е при ласкателството, при комплиментите, при фантазирането, при различните изкуства и др. В литературата, например, която, формално погледнато най-често е далеч от реалните истини и твърде малко съответства на това, което всъщност се случва, с лъжата под форма на изменение, допълване, преувеличаване и др. се изграждат нови несъществуващи образи, събития, отношения. Една от целите при изкуствата, както знаем, е изпитването на естетическо удоволствие.

Може да звучи парадоксално, но често си служим с лъжи и преувеличения (които са си пак лъжи) даже във възпитателната сфера, включително и в областта на нравственото възпитание.

Понякога хората лъжат по принуда (принудена лъжа), т.е. лъжата не е по тяхно собствено желание, нямат лични мотиви да лъжат.

На тях им се налага отвън (други хора, обстоятелства, случайност и др.) да изкривяват истината, да я скриват, да поднасят някому „нови“, неотговарящи на реалността, „истини".

Твърди се, че лъжата съществува и е толкова разпространена заради факта, че в самата природа на човека е заложено злото.

В голямото си болшинство хората в крайна сметка лъжат за своя собствена изгода.

 

III. Видове лъжи

Интересно е да се опитаме да видим тънките различия в синонимите и антонимите на лъжата. Това условно би ни представило в един еклектичен вид разновидностите й.

Те изглеждат така:

Прави впечатление, че синонимите на истината в дясната страна на фигурата са значително по-малко от синонимите на лъжата. Действително, ако истината е една, то начините (разновидностите) за лъжа по отношение на нея са повече. Дадена реалност може да бъде скрита или деформирана по много разнообразни способи.

Ако се вгледаме поотделно във всяко едно понятие, употребявано като синоним на лъжата, ще видим известни различия или нейни черти, които я представят по специфичен начин.

Например, извъртането ни посочва упоритото манипулиране с реалните факти, фалшът ни представя лъжата главно като демонстрирана неистина и т.н.

По принцип лъжите са три основни типа:

1.премълчаване (скриване)

2.изкривяване (деформиране)

3.подменяне на определена истина от реалността.

Подменянето, което най-разпространеният и най-трудно идентифицируем тип лъжа, представлява пълно или частично представяне на една неистина за истина.

През последните години у нас тъкмо подмяната на всичко (ценности, факти, намерения, цели, идентичности, образи и т.н.), което само по себе си е лъжа, в изключително големи социални размери, е основната характеристика на живота ни.

Налице тенденция, тази обществена насоченост към подмяна на стойностите да се увеличава, което е твърде печално и говори красноречиво за влошеното морално здраве на обществото ни.

Лаиците приемат за лъжа обикновено само различните форми на изкривяване на действителността. Премълчаването и донякъде подменянето на фактите не им се виждат като истинска лъжа, а по-скоро като грешки и дефекти в комуникирането или като недостатъчност в общественото разпространяване на истината.

Основанията за по-детайлна типология на лъжите в социума могат да са много и да са твърде различни. Най-често ползваме следните: разпространеност, причини, форми, средства, начини, механизми на възникване, насоченост, цели, функции, обект на лъжене, резултати, отношение на обекта към лъжата и др.

Според разпространеността си лъжата може да бъде: единична, малко разпространена, много разпространена, повсеместна и др.

Според причините, които ги пораждат, лъжите биват: поради лична предразположеност към лъжа, стечение на обстоятелствата, поради желание за добра самопрезентация, лъжа заради полза, лъжа за увреждане на друг или други, поради глупост, поради грешка във възприятията или в логиката на мисленето и др.

Критерият форма на лъжата ни предлага доста разширена типология: лъжа с мълчание, „словесна мъгла“, лъжа с многословие, лъжа чрез полуистини, дезинформиране, симулиране, сплетня, подвеждане, прикриване, извъртане, преструване, подправяне, мистифициране и др.

Регистърът на най-разпространените форми на лъжа изглежда така:

1.прикриване на истината (най-разпространена).

2.същинска лъжа.

3.премълчаване.

4.лъжа, смесена с полуистини (най-коварната лъжа).

5.замъгляване (най-често с думи).

6.лъжа чрез двойствено трактуване на понятията (лъжещият и лъганият разбират едно и също нещо по различен начин).

7.фалшифициране.

8.подмяна.

9.сплетня.

10.целесъобразна лъжа (уж в полза на лъгания) и др.

Металъжата изглежда като фигура от висшият пилотаж в техниките на лъжене. При нея човек лъже, че лъже, т.е. казва истината, но се прави, че лъже. И по такъв начин излъгва лъгания.

Според използваните средства лъжите обикновено са: вербални (устни, писмени и др.), невербални (с жестове, с миманс и др.), лъжи с мълчание, лъжи чрез действия, лъжи чрез бездействие, смесени, кодирани и т.н.

Начинът на лъжа класифицира многобройното множество различни лъжи главно като: преднамерени и непреднамерени, настойчиви и ненастойчиви, полуистини и нелепи лъжи, „по-практични“ и лъжи с много фантазия, конкретни лъжи и „украсени“ лъжи, само съобщавани лъжи и изигравани (с вживяване) лъжи, „приятни“ и зле поднесени лъжи, професионални и аматьорски лъжи и т.н.

Според механизма на възникване лъжата може да бъде определена като: спонтанна, принудена, случайна, нарочна, невинна, обмислена, подготвена и др.

Насочеността на лъжата е също важен критерий и според него лъжите могат да бъдат: конкретно насочени лъжи, дифузни лъжи (тип „който се хване“), насочени към отделен човек, насочени към група хора, насочени към по-големи публики и т.н.

Според целите, които си поставя лъжещия, лъжите могат: лъжа за влияние върху отношенията, лъжа за някаква полза, за нанасяне на вреда (ущърб), за дезориентация, за нечия презентация, за удоволствие, лъжа-шегуване, лъжа-спасение, лъжа-обида и др.

Според функциите си (какво става на практика) лъжата може да бъде най-общо погледнато: сполучлива (налице е излъганият), несполучлива (несъстояла се лъжа), успешна лъжа, неуспешна лъжа, поразяваща, ужасяваща, разсмиваща, безобидна, етикетна лъжа, дипломатична лъжа и т.н.

Според обекта лъжата може да бъде: всеобща (всички в социума), обемна (много са излъганите), частична, единична, фиксирана върху личност или група и т.н.

По резултатите от лъжата: резултатна (постигната е целта, например, налице е вече ползата от лъжата), безрезултатна, полезна, вредна, с неясни резултати и др.

По отношението на обекта (лъгания) към лъжата можем да разпознаем: нежелана и желана (от обекта) лъжи; очаквана лъжа; неочаквана лъжа; изненадваща лъжа; непоносима лъжа; забавляваща (него, обекта) лъжа; лъжа, спрямо която обектът е безразличен; лъжа, за които той е подготвен и т.н.

Разширените типологии служат като инструмент за разбиране същността на една конкретна лъжа, каква е тя сама по себе си, каква е в рамките на социалния си контекст, какво представлява като действие в даден социум и т.н.

 

IV. Разпространеност на лъжата

Тук е представен социологическия аспект на използването на лъжите в социума.

Кои са основните области, за които е много характерно да се лъже?

На първо място това е обичайното ежедневие на човека. Без особено да се впечатлява от самия факт на лъжата, човек е склонен в изненадващо много случаи да деформира „по собствен калъп“ реалната действителност, като вижда, това което иска да види в неща, които в действителност съвсем не са такива. Да включва в разговора си с други хора изкривено представяне на фактите и да премълчава неизгодните истини (което си е форма на лъжа). Обсебеността да се лъже влиза в петорката на най-разпространените обществени мании.

Особено много лъжи има в сферата на политиката. В нашия политически живот почти във всяка политическа платформа, във всяко изявление, във всяка политическа реч и във всеки опит за влияние върху публиките има или лъжа или опит за лъжа. В голяма степен политика и истина са много често съвсем несъвместими и взаимно изключващи се понятия.

У нас много използвани форми на лъжа в областта на политиката са: интригата, злепоставянето, подвеждането, компрометирането, дискредитирането, празното обещаване на светло бъдеще, укриването на реални факти и отношения, манипулиране с миналото, изкривяване на действителността, популизмът, фалшивият либерализъм и т.н.

Особено много лъжи има в предизборните кампании. На практика в демонстрираните намерения и програми много рядко могат да се открият адекватни истини. По принцип в тези кампании лъжите служат да внушат на електората особени качества на съответните кандидати и да злепоставят конкурентите. И в двата случая (за двете цели) те се използват много охотно.

Друг е въпросът, че у нас съотношението между двете основни форми на предизборна агитация, въпреки декларираните от всички политически „играчи“ обещания за феър-плей, най-често са в съотношение 1:2 или даже 1:3 в полза на „мръсните трикове“, компроматите на противника (опонента). С други думи злепоставящите лъжи са повече от лъжите, чрез които фиктивно увеличаваме положителните качества на нашия кандидат или на нашата партия. Самата демокрация като принцип включва в себе си особено фасадно изкривяване на действителността, защото е известно, че няма как демосът и по-ниските слоеве на обществената пирамида, които обикновено са необразовани и некомпетентни (а затова са и по-внушаеми), да могат успешно да управляват общественото битие и общественото развитие.

За съжаление, много (като обем и като разновидности) лъжи има и в икономическата сфера. Те обикновено са по отношение на качеството на продукцията и услугата, в оферирането, в областта на спазването на договорираните срокове, при създаването на изкуствени ажиотажи на паника в борсите, при провеждането на търгове, дезинформацията, номерата при „източването“ на фирми, при отчетната дейност, в областта на цените, на данъците и др. Печално известни са финансовите пирамиди, борсовите измами, прането на пари и т.н. Всички те съдържат в себе си като инструмент лъжата.

Рекламата, РR-ът, директният маркетинг и мърчандайзингът (merchandising) са класически области за използване на лъжи главно под формата на преувеличаване и изкривяване на действителността по отношение на притежавани качества, функции и др. от съответния обект.

Въпреки че не е прието това да се казва, в семейните отношения също има много и различни лъжи, които в най-голяма степен се отнасят до чувствата, до изпълнението на семейните роли, до представянето на себе си пред другия, до скриването на увлечения от всякакъв характер и т.н. Тези лъжи са в твърде широк спектър – от невинните детски и детински лъжи до сериозните (понякога фатални) измами със семейното имущество и т.н.

Лъжите в семейството много често са безобидни, трудно се идентифицират като лъжа, лесно се прощават. Но понякога могат да имат неочаквано силен ефект върху начина на съществуване на самия брачен съюз.

 

V. Емоции и тревоги на лъжещия.

Когато човек лъже в общуването си с други хора в социума, обичайно е, той да съзнава значението (най-често укоримоста) на действията си и заради това, естествено е, той да изпитва определени емоции и чувства. Обикновено това са: притеснения, напрегнатост (главно заради попадането в тази ситуация и заради успешността или неуспешността на лъжата), срам, страхове от демаскиране на лъжата и евентуално санкциониране от страна на лъгания или от страна на останалите в социалната група, тревога, угризения на съвестта, стеснение, възбуда (до паника), чувство за вина, радост и възторг при сполучлива важна за лъжещия лъжа и др.

Възможно е преживяванията да са нищожни като сила; даже при рафинирани лъжци или опитни блъфьори има случаи лъжата въобще да не се съпровожда от забележими за околните в социума емоции и чувства. Но това е твърде рядко, лъжещият не може да лъже без преживявания. Тъкмо този принцип е в основата на детекцията на лъжата.

Както знаем, всички преживявания имат външен израз. Проявяват се като соматични отклонения (учестен пулс, промени в дишането, зачервяване, изпотяване, тремор, повишен адреналин, кръвно налягане, и др.), в миманса, в жестовете, в речта, в поведението и т.н. Това го знае и самият лъжещ.

Обикновено той първо схваща, че всяка лъжа ражда преживявания за него, лъжещия. Знае още (или усеща интуитивно), че те от своя страна имат съответните си външни проявления. Съобразява, че те в дадената социална ситуация биха могли да го издадат, че лъже. Обикновено още повече се притеснява от това. И в крайна сметка иска тези външни прояви да бъдат скрити, маскирани. Иска да изглежда като не-лъжещ, при който тези преживявания (и съответните им външни прояви) липсват. Само така лъжата му може „да мине“, би могла да бъде ефективна и лъганият да бъде излъган.

Тук е мястото да се каже, че очевидно тези хора, които са по-емоционални, изпитват по-силни емоции, когато лъжат. А при хората, които са много сдържани в емоционално отношение, лъжата влияе по-слабо върху преживяванията им.

Има категория хора – родени лъжци, които извънредно ловко се справят с излъгването и измамването на другите още от ранно детство. За тях казваме, че имат способности, даже талант, да лъжат. Много често в последствие те използват (прилагат) своите възможности, работейки като актьори, политици, келнери, рекламни агенти, дипломати, дилъри, продавачи, митничари, адвокати, шпиони, прокурори, брокери, посредници и др.

Общото за тях е контролирането на преживяванията (емоции и чувства) и особена морална нечувствителност. Те не изпитват страхове и угризения на съвестта, когато лъжат, и затова е сравнително по-трудно да бъдат разобличавани лъжите им.

По подобен начин изглеждат и психопатите, но там, както знаем, причината е друга. Обикновено най-силен е страхът от разобличаване на лъжещия, че лъже. Но са възможни и страхове относно успешността на лъжата, нейната уместност, страх от последствията, страх от наказание и т.н.

По принцип тези страхове често се трансформират в тревога, защото в своето множество включват и своеобразно мъчително очакване на лошото в резултат на тяхната лъжа да се случи.

На долната фигура се вижда, че за лъжещият тази тревога, ако по своята сила е под един критичен минимум, е вредна за него като лъжец, защото не му помага да избегне грешки и пропуски при самото лъжене. Той не се тревожи за лъжата си, не се тревожи дали няма да го „хванат“. Можем да си представим, как един въобще не притесняващ се (никак не разтревожен) лъжещ не внимава, да не се издаде при льженето си, и съответно става твърде лесно да се разбере, че лъже, което в известен смисъл пък е от полза за околните.

Но ако тревогата е по-силна от един критичен максимум, тогава човек разбира, че е твърде рисковано да се лъже и той се отказва от намеренията си да лъже. В този смисъл тревогата е полезна за социума (няма лъжи и излъгани). Погледнато от морална гледна точка, тя е полезна и за склонния към лъжа негов член; той не лъже. Но е вредна за него като лъжец; той не може да се реализира в тази своя социална роля.

Тревогата нараства, колкото по-малко са възможностите да се избегне разобличаването и съответно наказанието, колкото по-голямо е самото наказание, и колкото по-голяма би била ползата за лъжещия (или вредата за лъгания) от успеха на лъжата. Много често тревожността на лъжещия е от типа на пропуснатите възможности, в смисъл да не би да не можем да излъжем другия, както трябва.

По отношение на наказанието следва да се уточни, че характерно за „хванатата лъжа“ е двойното наказване – веднъж за самата лъжа, и втори път – за това, което се е случило поради нея. Например, някой лъже някого и с това спечелва от него 5 лева. Ако разобличат лъжата му, ще го накажат (обикновено с морално наказание) за това, че лъже, но освен това ще го накажат за незаконновзетите от него пари вследствие на лъжата му. Тоест наказанията са две за самата лъжа и за неправилното (незаконното) облагодетелстване, присвояване чрез измама. Тази двойственост от своя страна също усилва тревогата на лъжещия.

Според Пол Екман тревогата и страховете на лъжещия стават по-големи когато:

-обекта на лъжата е с репутация на хитър човек;

-жертвата вече подозира за лъжата;

-лъжецът е с малко опит в областта на лъжата и измамата;

-залогът е висок;

-за жертвата лъжата е непоносима и съвършено неизгодна;

-наказанието за лъжата е много голямо и др.

Добре се вижда, как чрез механизма на тревогата може да се открие, разбере и контролира самата склонност към лъжа при някои хора в социума.

Друг важен аспект на практиката на лъжата е свързан с нравствените чувства. Много често, както казахме, лъжещият изпитва угризения на съвестта. Тези угризения се усилват в следните случаи:

-лъжата е прекомерно егоистична;

-жертвата   на   лъжата   губи   повече,   отколкото получава чрез лъжата (или измамата) лъжещият;

-ситуацията предполага задължителна честност;

-лъжещият няма практика;

лъжещият и лъганият са с идентични социални ценности;

-лъжещият и лъганият са близки;

-лъганият не може да бъде обвинен в нещо (за да се ползват психични защити като проекция, пренасяне и др.);

-лъжещият не би искал да бъде видян като лъжещ и др.

Угризенията на съвестта също могат да бъдат признаци, по които може да се разпознае лъжата. От друга страна, чрез тях (като се усилват или намаляват) може да се влияе върху лъжещия и върху неговото по-нататъшно поведение в социума.

Овен тревожността и угризенията на съвестта, друго възможно чувство е възторгът от успешната лъжа.

Това е особено чувство на удоволствие и удовлетворение от самата „проработила“ лъжа. Прилича на положителните емоции, които изпитва клептоманът при успешна кражба.

Възторгът от излъгване нараства когато:

-жертвата се държи прекалено предизвикателно;

-когато е прието да се счита, че жертвата на лъжата много трудно може да бъде измамена;

-самата лъжа е предизвикателство;

-има ценяща лъжите публика.

Лесно може да се идентифицира и да се влияе върху лъжите, ако човек е достатъчно наблюдателен и се вглежда внимателно в хората, в техния миманс, в техните действия, в емоциите, тревогите и възторзите им.

 

VI. Измамата

Специфичен много разпространен вид лъжа е измамата.

Тя представлява облагодетелстване чрез лъжа за сметка на излъгания. В измамата непременно има потърпевш.

В много случаи при измамата изгубилият изгубва повече, отколкото спечелва с лъжата и с мошеничеството си измамникът. Тази специфична несправедливост определя крайно отрицателното обществено отношение към измамите и към измамниците. Но това никак не пречи, измамите да са любим похват при взаимодействията между хората, особено, когато обществото няма морал или има лош морал.

В България измамата е характерна за много хора от различните слоеве на обществената пирамида. Измами можем да видим на всички йерархични равнища на управлението, в бизнеса, в политиката, в търговията, в приятелските кръгове, в семейството (любовните измами, например), във финансовите среди, в спорта, в образованието и т.н.

Процъфтяването на измамите се базира на недостатъчната нравственост в нашето общество, на дефектите в съдебната система, дължи се на атеизма, на алчността и бруталността на част от хората.

У нас напоследък е налице и особена анонимна търпимост към измамите, която не може да е нормална за едно гражданско общество.

Нещо повече, в някои отделни случаи измамниците са обект на възхищение и подражание сред аморални хора, каквито, за съжаление, съвсем не липсват сред нас.

В една Интернет анкета 47,8% от анкетираните определят измамата като „поднасяне на неистини с пълно съзнание и отговорност“, т.е. виждат в нея като определящ признак наглостта.

В този смисъл наглостта и желанието за отнемане на нещо от жертвата са главните характеристики на измамата.

Главни инструменти на измамата са различните форми на лъжа, впрегнати да донесат някаква полза на измамника. Тя може да е от най-различно естество, включително садистично удовлетворение, успешна подигравка или изразена в парични знаци печалба.

 

VII. Лицемерието

В същността си лицемерието е лъжа. Но тя е по-особена лъжа. При нея на очевидно укорими и аморални постъпки и действия се приписват несъществуващи възвишени мотиви, добри намерения, нравственост и хуманни цели. А истината е, че в основата на тези постъпки стоят егоистични интереси и долни помисли, които се представят на околните по друг съвсем различен начин.

Виждаме лицемерието като рафинирана лъжа, поставяща си освен всичко друго и целта да представи по добър начин лъжеца и измамника. Което често става даже чрез самата лъжа и измама, придобиващи при лицемерието различен образ – на помощ, на добродетелна постъпка, на хуманен акт и т. н.

В този смисъл лицемерието спада към по-сложните форми на лъжа. Изисква повече интелект и повече опит на лицемера. Счита се, че някои от чертите, необходими за лицемерието, са наследени: склонност към лъжа, желание за добра презентация, егоизъм, пластичност на поведението, усет за възможността другия да бъде излъган и т.н.

Ако бъдем по-прецизни по отношение техниката на лицемерието, трябва да кажем, че тя изисква разлика в мисловната състоятелност на лицемера и лъгания (или лъганите). С други думи, даже и един прост човек може да прояви успешно лицемерие пред по-прости от него. Както и един много умен човек би могъл да се „хване“ на лицемерието на друг още по-умен (и по-опитен) от него.

Лицемерието, като всяка измама, зависи и от особеностите на ситуацията и състоянието, в което се намират комуникаторите. Приповдигнатото възторжено състояние на жертвата може да направи лицемерното поведение на другия по-успешно, намалявайки критичността и увеличавайки внушаемостта.

Лицемерието може да бъде видяно и като качество на личността в социален контекст. За някои хора твърдо можем да се произнесем, че са лицемери, тъй като точно такова поведение е твърде характерно за тях в много жизнени ситуации. Лицемерието е включено в Аз-а им.

От морална гледна точка лицемерието е отрицателно нравствено качество. Даже някои го считат за порок. В социума е осъдително да си лицемер, стига да има личности, които да идентифицират лицемерието.

Лицемерието е свързано с други социалнопсихични феномени. Например, не може да си лицемер, без да проявиш двуличие. За лицемерието е необходима способност за превъплъщения, за показване на образ, различен от твоето истинско лице, на друго неистинско лице.

За разпространеността на лицемерието се носят легенди. Привържениците на ролевите теории (Джордж Х. Мийд, Ървин Гофман и др.) считат, че лицемерността и склонността към двуличие са иманентни черти на социалния човек, постоянно играещ ролите си в този Божи свят.

Погледнато от социологически аспект, едва ли са много интеракциите в социума, в които няма лицемерие и неговите дестилати – ласкателство, комплименти, етикетна вежливост и др. Трудно е, например, да бъдеш любезен с нелюбезните (което е задължително за възпитания човек), без да си лицемер.

Разпространеността на лицемерието наистина е шокираща. И може би това произхожда от самата природа на човека, научил се във филогенезата да бъде такъв, какъвто трябва да бъде в дадената социална ситуация, а не какъвто си е всъщност.

Демагогията е разновидност на лицемерието и се отнася по-скоро до общественици и политици (политически лидери), които чрез лъжи и празни обещания се стремят към обществено влияние.

Демагогията се дефинира и като измамване на незрели хора чрез безнравствени средства. На практика демагогът представя пред широки публики не себе си, не своята истинска същност, а нещо съвсем друго, което той като личност не е.

Родните демагози се представят като добри, хрисими, честни, почтени, демократи, християни, народолюбци, пълни с добродетели и т.н., което в никакъв случай не отговаря на истината за тях като хора.

Демагогията, двуличието, лицемерието, измамата и лъжата са социалнопсихични феномени от един и същ порядък. Те имат близка същност, но различни нюанси на социалното си реализиране  и на резултатите от тях в обществото.

 

VIII. Разкриване на лъжата

Признаците, по които може да се познае, че ни лъжат са много. Ще посочим по-важните от тях:

-Лъжещият не смее да те гледа в очите. Той е с бягащ поглед.

-Мига често. Нормалното мигане е около 30 пъти в минута.

-Лесно  се  афектира по  странични  поводи.  Така пренасочва вниманието от себе си навън.

-Лъжещия   е   с   фиксиран   поглед   и   с   каменно изражение а ла Бъстър Китън.

-Изчервява се, изпотява се, трепери, тропа с крака и с ръце и др.

-Лъжещият прави паузи в говоренето си.

-Склонен е към тиради, с които отвлича вниманието.

-Прекалено щателно си подбира думите.

-Лъжещият се издава с изпуснати изказвания или с грешките в речта си.

-Тоналността на гласа на лъжещия човек е по-висока.

-Лъжещият   е    склонен    към   жестикулиране и манипулации   (потриване   на  ръцете,   почесване, пипане на лицето, приглаждане на косата и др.).

-Лъжците често илюстрират речта си с примери, със съответни жестове и др.

Когато се идентифицира лъжа, следва да се отчита, какъв е самият човек, какви са неговите качества, черти, особености.

Възможно е да се види лъжата при някого заради бягащия му поглед, а при друг човек точно обратното – фиксирания върху нашето лице поглед също да покаже лъжа, тъй като този човек знае за бягащия поглед и се пази от това чрез фиксация и втренчване.

При разпознаването на лъжата често се ползват детектор на лъжата. У нас е прието да се нарича полиграф. На практика този уред представлява отчитане на кожно-галваничния рефлекс, електроенцефалограма, електрокардиограма и описание на модулациите на гласа. Всички те, както знаем, се променят при емоционална възбуда, която съпровожда винаги лъжата.

Детекцията на лъжата задължително се провежда от психолог.

Показанията се считат за изключително достоверни и в някои страни могат да влязат в съдебна зала.

Има и по-опростени детектори на лъжата; те отчитат главно промените в гласа. Някои могат да се ползват даже и при разговор по телефона. Могат лесно да се намерят на пазара. Евтини са.

Реакциите на лъжата в социума също са много. Възможно е да реагираме с възмущение и ярост. Можем да запазим спокойствие и да отговорим също с лъжа. Можем да имитираме, че не сме разбрали за измамата и лъжата, и да изчакаме удобен момент за реакциите си. Възможно е, без да говорим, с миманс или с някакъв друг знак да дадем да се разбере, че виждаме лъжата и да изчакаме, какво ще предприеме в този случай лъжещият. Можем и да имитираме наивност, да покажем, как сме се „хванали“, после да решим за реагирането си и т.н.

 

Източник: Иванов, П. Приложна социална психология, Компендиум, ИК “Ахат”-Русе, 2007