869# Наративен подход. Схема за интервюиране на пострадали от насилие и

                    жестоко отношение (Дейвид Денборо – Dulwich Centre Publications)

 

Тук е представен превод от руски език на статия на Дейвид Денборо, публикувана в сборника „Trauma: Narrative responses to traumatic experiences“, 2006г, на „Dulwich Centre Publications“[1] в превод от английски под редакцията на Даря Кутузова.

                                                                       *   *   *

В тази статия авторът предлага схема за провеждане на беседа (интервю) с хора, преживели травма, насилие или жестокост (мъчения, малтретиране, изтезания), както и документиране на беседата. Тази схема е разработена така, че интервюто и неговото записване да не се превърне в повтаряща се травматизация за жертвата, а напротив, да доведе до преодоляване на негативното въздействие на травмата върху живота на човека.

                                                                      *   *   *

Разговорите с жертвите на травматични събития и документирането на техните истории се провеждат в различни житейски контексти. Психологът (психотерапевтът) може да предложи на лицето, което се е обърнало за помощ да разкаже за насилието, на което е било подложено, като внимателно запише разказаното. Психолозите, социалните работници и терапевтите, които прилагат наративен подход, записват разказите на клиентите си,  изготвят терапевтични писма, съставят специални терапевтични документи, например сертификати за постижения и доказателства за облекчаване от проблема. В тези документи могат да бъдат използвани истории за травматичен опит.  По принцип законът изисква „събиране на показания“ от пострадалите, които предявяват иск за обезщетение за вреди – това е специален вид разговор и документация. В различни части на света, особено там, където в значителна степен са нарушени човешките права, различни организации събират свидетелства за преживяванията на хора, търсещи съвет или помощ.

Забележка: Отчасти тази дейност се е развила под влияние на чилийските психолози   Cienfuegos & Monelli, (1983), а също и на Agger & Jensen (1990) и Herman (1992).  Други свидетелства са документирани при стриктно спазване на изискванията и схемите на ООН или Международния наказателен съд в Хага, които са предназначени за използване при по-обхватни цели – информиране на Организацията на обединените нации за нарушения на човешките права, както и в случаите пред Международния наказателен съд в Хага, свързани с преживени унижения, насилия и травми.

През последните няколко години разговарях с много хора, участващи в подобни проекти: с терапевти, адвокати, работници в рехабилитационни центрове за жертви на насилие и изтезания, защитници на правата на жените в Бангладеш, Ливан, ЮАР, Израел, Палестина, Австралия и други места. Говорихме по темата за събиране и документиране на доказателства за жертвите, които разкриваха поразителни, дори плашещи факти. По време на тези разговори стана ясно, че някои правозащитни организации въобще се бяха отказали да събират доказателства, когато разбирали и осъзнавали, че в този процес и с този начина на работа, който прилагали неволно травмирали онези, на които искали да помогнат. Психотерапевтите привеждаха шокиращи примери за това как се е проваляла  работата им с жертвите, особено при жени, след като те са свидетелствали в съда.  Публичният разказ за преживяно травматично събитие когато се случи по определен начин, често води до това, че отчаянието и безнадеждността отново завладяват човешкия живот. Тази статия е отзвук  на тези разговори с колегите, а също е и част от моята работа, в качеството си на щатен анализатор в издателство „Dalwith Center“.

В моята непосредствена работа често се налага да провеждам интервюта с хора и групи, които са преживели трагедията и съответно да записвам техните истории. Важно е да отбележа, че ние записваме не само историята за това, какви ужасни събития са преживели хората. Ние записваме и това, по какъв начин тези хора и общности са реагирали на случилото се, какви действия са предприели, какви постъпки са извършили, какви умения и навици са проявили, способстващи преодоляване на трудностите и помагащи изцелението, записваме дори техните ценности и надежди, както и това, откъде са се появили, къде са били открити тези надежди и ценности и как те са им повлияли. В наративния подход това се нарича „двойно описание” или „описание от двете страни“[2].

В по-голямата си част тази работа се състои от записване на историите и създаване на писмен документ. Има обаче моменти, когато работим съвместно с хора, преживели насилие и унижение, за да им помогнем да говорят за своя опит на публично място (например на международни конференции) и то по такъв начин, че те да могат да споделят с публиката онези специални знания и умения, които им помагат да оцелеят и живеят[3]. Има случаи, при които свидетелствата (доказателствата) се добавят към песни, популярни в общностите. (виж Denborough, 2002).

В тази статия бихме искали да предложим възможна схема за провеждане на интервюта и записване на истории за хора, които са преживели травма, насилие или жестокост. Надявам се, че това ще помогне да се съберат доказателства за преживяното по такъв начин, че самата история да не нарани жертвата, а напротив, да помага за преодоляване влиянието на последствията от опита върху живота й. Събраната по този начин информация след това може да бъде използвана за:

-споделяне с други хора, попаднали в подобни ситуации;

-обогатяване познанията на професионалистите за това, което знаят и могат да направят хората, справящи се с последиците от травматизиращи събития;

-информиране обществеността за последиците от травмите и насилието, за да ги предотвратява в бъдеще;

-насърчаване на политическата и обществена активност на хората;

-търсене на форми, чрез които преживяванията на жертвите, да бъдат признати от хората и обществото; 

-постигане на официална компенсация и възстановяване на справедливостта.

От собствен опит съм се убедил, че е възможно да се създадат такива условия, при които процесът по събиране и записване на разказите на жертвите да носи значително облекчение на човека или групата, като същевременно позволява подготовката на убедителни материали, които да могат да се използват за всички горепосочени цели.

Схема за провеждане на интервю и документиране.

Схемата е елементарна за прилагане. Тук специално съм се постарал да опростя максимално представянето на подхода[4].  В дадения случай е описана схема за индивидуална работа, но същата схема се прилага и за групова.

Посещавайки правозащитни организации в различни страни открих, че хората, които събират доказателства, не бяха получили специално обучение. Важно е да се отбележи, че много от тях работеха на база собствен опит за преживяване на травма и последиците от нея. Същевременно с цялото си сърце те се стремяха да помогнат на хората, потърсили ги за помощ. Искрено се надявам, че схемата, приведена по-долу ще бъде полезна в тяхната работа. Тази схема може да бъде изпълнена изцяло в рамките на три срещи, тъй като обикновено това е максималното налично време.

В основата на разработването на тази схема стоят четири основни цели:

Първо, да се осигури такъв процес за събиране на доказателства и създаване на документи за инцидента, че те да могат да бъдат разбрани както като политическо действие, така и като принос към индивидуалната терапевтична работа и работа с група.

Второ, да не се допусне повторна травматизация.

Трето, да се създаде такъв процес за провеждане на интервюта и записване на историите, които да способстват терапията.

Четвърто, да се  получат богати на описания доказателства, които могат да бъдат използвани за решаване на по-широки задачи.

Подходът изисква доказателствата да се събират по такъв начин, че да се получи информация за насилието (жестокостта, травмата), които са се случили и в същото време да се разбере как човек може да устои на поруганото, което е важно и ценно за него; да се разбере кое е това, на което е заложил и се е надявала човек; това, което му е помогнало буквално да измъкне своя живот от „ударите“ на травмата. Такива „двойни описания“ или „описания от двете страни“ могат да бъдат много полезни за самия клиент, като разказва какво е преживял.  Тези описания впоследствие могат да се споделят и с хора, преживели подобни ситуации, използвани в контекста на обучение и да се приложат като средство за информиране на обществеността – като форма за по-широка политическа и обществена дейност[5].  

По принцип само тесен кръг от специалисти четат историите за изтезанията и насилието, но ако е описанията за това как човек е оцелял в трудна или дори чудовищна ситуация се разказват на другите, то тези истории могат да придобият самостоятелен живот и да се разпространят много по-широко. По този начин „описанията от двете страни” могат да допринесат за по-широка социална промяна.

Схема за интервю с клиент, преживял травма.  

Процесът по събиране на доказателства във формата „двойни описания“ протича през няколко етапа:

-подготовка на клиента за интервю;

-създаване на атмосфера, в която клиентът да се чувства обгрижен;

-провеждане на триетапно интервю;

-признаване преживяванията на разказвача и отзвук (обратна връзка) на интервюиращият (присъстващите в група) в края на интервюто;

-записване на разказаната история;

-провеждане на втора среща с клиента, предоставящ свидетелства за преживяното;

-проследяване на въздействието на проведената беседа върху живота на клиента и оценка за психоемоционалното му благополучие в частност.

Тук ще разгледаме всеки от тези етапи.

1.Подготовка на клиента за интервю.

Тази подготовка е от решаващо значение за клиента, който е решил да разкаже на какво е бил подложен. Преди срещата е добре да се попита лицето, къде и как му е най-удобно да се проведе самата среща; да се разбере иска ли той да дойде сам или да е съпровождан от някого (роднини, приятели и др.). Ако е възможно и целесъобразно, психологът може да изпрати до лицето писмо-покана, в която да бъде описана целта на срещата, важността на акта по събиране на доказателства и значението на тази процедура за живота на другите хора.

Ако обстоятелствата са такива, че интервюто трябва да се проведе в същото помещение (или подобно на него), в което преди това, по време на насилието е бил разпитван или измъчван клиента, то е задължително да се уведоми за това, както и с кого ще се срещне, и ориентировъчно какви въпроси ще му бъдат поставени. Това ще позволи на клиента да разбере особеностите на предложеното интервю и неговата радикална разлика от разпита.

Не по-малко важно е да се съобщи на клиента, че ако счита някои въпроси за неуместни и не иска да отговори на тези въпроси, то може да го направи, а също че по всяко време може да поиска прекъсване или дори да сложи край на разговора. За клиента може също така да е важно да чуе (прочете) за какво ще се говори и по какъв начин ще бъде опазена конфиденциалността на този разговор или отделни части от него. На този етап е необходимо да се обсъди с лицето още въпросът за официалното му съгласие, ако такова се изисква и как по-късно ще се наблюдава влиянието на този разговор върху живота му  (в частност, психоемоционалното му благополучие), ако е предвидено да се проведе такова въобще.

Забележка: Изключително важно е, че цялата организация на процеса по събиране на доказателства да е абсолютно прозрачна за клиента. Не се допуска ни най-малко съмнение в целите на интервюто и срещата като цяло, както и да се постигне пълна убеденост, че всички поети ангажименти и дадени обещания ще бъдат изпълнени (спазени). Създаването (внушението) на неправдоподобни надежди в такава ситуация е изключително вредно.

 

2.Създаване на атмосфера, в която клиентът се чувства обгрижен.

Има няколко начина за създаване на приятелска и безопасна атмосфера в началото на самото интервю. От това до голяма степен зависи как ще се чувства човек по време на целия разговор. Например, първо може да се отбележи, че свидетелствата на дадено лице могат да променят живота на другите хора към по-добро, че благодарение на тези свидетелства, запознавайки се с тях хората ще станат по-наясно с това, което се случва, че това може да помогне на тези, които преминават през подобни ситуации и т.н.

Преди началото на интервюто можете да каже на събеседника, че той наистина е претърпял сурово изпитание, но все пак е оцелял. Също така трябва да се обясни, че процесът по събиране на доказателства включва не само въпроси за последиците от преживяното, но и как човекът се е справил – кое е това, което е научил, какво е разбрал за себе си, какво от опита си може да предаде на другите.

Трябва да се каже, че интервюто е много важно, тъй като разговорът може да засегне и повлияе на различни истории от живота на събеседника. Клиентът, който се готви да сподели за случилото се с него, може да бъде улеснен предварително като се информира как да постъпи, когато не може или не желае повече да говори за преживяното.  Тук има различни възможности за реакция на психолога: да се направи кратка почивка, да се изпие чаша чай, да се изпуши цигара, да се направи кратка разходка, да се поседи в мълчание, да се даде съгласие разговорът да продължи на следващия ден, да помоли за финализиране на интервюто. Заедно с интервюирания, интервюиращият може предварително да обсъди всички трудности, които могат да възникнат по време на разговора и да се споразумеят какво да правят.

На този етап интервюиращият може да предупреди, че по време на разговора периодично ще пита как се чувства събеседникът му, дали всичко върви добре, дали е необходимо да се направи почивка или да се премине към следващ въпрос и т.н.

 

3.Провеждане на триетапно интервю.

Според нас има три групи въпроси, които съставляват трите етапа по събиране на материали и записване историята на клиент, който е преживял насилие (мъчение, малтретиране, изтезание, жестоко отношение и пр.). Прилагането на стандартизирана схема е важно за да се осигури откритост на процеса, за да се гарантира юридическата му валидизация, а също и за да даде увереност на тези, които са в началото на опита си да събират такава информация.

Първи етап (контекст).

-Моля, кажете какви са очакванията Ви към нашата беседа днес?

-Какви положителни последствия би могло да има от нея?

-Защо решихте да говорите за това, което сте преживели?

-Какви житейски ценности Ви подтикнаха към решение да споделите историята си?

-Винаги ли това което казвате (ценностите) е било важно за Вас?

-Кога, при какви обстоятелства са се появили; с кого/кои хора са свързани тези ценности?

-Какво влияние са оказали и оказват тези ценности върху живота Ви?

-Кои от Вашите роднини и приятели подкрепят или биха подкрепили решението Ви да дойдете и да разкажете своята история?  Защо?

 

Втори етап (получаване сведения за жестоко отношение/насилието/травматичния опит и последиците от това.

-Разкажете ни за насилието и унижението, на които сте били подложен. В какви форми и по какъв начин се случи това?

-Когато това се случи, как се опитахте да понесете и издържите това изпитание?  За какво си мислехте тогава? Какви спомени, цели, надежди или мечти ви помогнаха да устоите и оцелеете? Какво ви подкрепяше в най-ужасните моменти?

-Може би, за да се справите с различни видове унижения и насилие, сте използвали различни методи. Кои са те?

-Защо за Вас е важно други хора да разберат за това?

-По какъв начин се отрази върху живота Ви това насилие (травма)? Как се отрази това върху отношенията Ви с близки, приятели, познати?

-Какви са най-тежките последствия за вас? Защо?

-Продължават ли да се проявяват негативните последици от травмата върху сегашния Ви живот?

 

Трети етап (утвърждаване историята за оцеляване/преодоляване).

-В началото на нашия разговор Вие разказахте за това, което е важно за Вас в живота (тук психологът изброява какво е казал клиента, използвайки изразите му – прави  се рекапитулация). Как успяхте да запазите тези ценности и надежди в живота си, въпреки жестокото отношение на което сте били подложен?

-Разполагате ли с някакви начини, които Ви помагаха/помагат да облекчите последиците от травмата? Ако е така, как се справяте (постъпвате)? Тези начини бяха ли нови за Вас или вече при други обстоятелства ги  бяхте използвали? Как се научихте на това? Каква роля играят тези умения в живота ви?

-Помогнали ли Ви някой да промените ситуацията към по-добро? Какво важно нещо е казал или е направил този човек в този тежък момент за Вас? Защо това е било особено важно?

-Ако на някой се случи да премине през нещо подобно на това, което Вие сте преживели, какво бихте го посъветвали? Какви истории бихте им разказали за стъпките, които сте предприели, за да изтръгнете живота си под тежестта от последиците на тази травма?

 

4.Признаване преживяванията на клиента и отклик (обратна връзка) на интервюиращият (присъстващите в група) в края на интервюто.

За хората, които разказват своите истории е много важно да чуят обратна информация, т.е. отговор (отклик) от психолога или аудиторията в края на интервюто. (В някои ситуации дори е по-добре този отговор след интервюто да бъде даден не само от психолога (интервюиращият), а от трета страна, особено ако тази страна, например група други, също са преминали през аналогични трудности и изпитания). Тук психологът може да подчертае важността на тези свидетелства за други хора, можете да се отбележи от кого той е научил тази история, как мислите и знанията на един човек могат да помогнат на другите. На този етап психологът може да говори за способностите на човека и разказаните му истории, за стъпките, които човек е предприел, за да се измъкне от въздействието на трудностите и проблемите от определени области и аспекти от неговия живот.  

Забележка: За работата с група „външни свидетели“ – слушателите по време на интервюто е написано много. Подобен формат на работа осигурява наситен и разнообразен отговор на историята на дадено лице, нейното разпознаване и по-широко разпространение като „описание от двете страни“[6].

Огромно влияние върху човека, който е решил да сподели своята история имат такива структурни моменти, които е желателно да бъдат включени в отговора на психолога (групата) в края на интервюто:

-споделяне на няколко ключови момента от историята на пострадалия, които определено са важни и за самия интервюиращ;

-обяснение (тълкуване) защо именно тези моменти имат такова значение;

-по какъв начин тези съдържателни моменти показват ценностите и убежденията на пострадалия;

-как слушането на историите е повлияло на интервюиращия;

-какви промени в резултат на това, сега могат да настъпят в неговия живот, работа и в представите му (възприятия, нагласи) за света и хората;

Подобен отговор, известен също като „церемония за признаване на самоопределение“ или работа с група „външни свидетели“, може да подсили убеждението на разказвача, че опитът му от преживяното „не е напразен“ и  че неговата история си струва да се разкаже и да се възприеме с достойнство.

 

5.Записване на разказаната история (съставяне на писмен документ).

Когато се създава документ, не трябва да се забравя, че разказващият трябва да има възможност да прочете записаното. По тази причина е много важно записките да се водят така, че историята за травмата да бъде балансирана с историята за съпротивата (оцеляването, изцелението) – това уравновесяване трябва да бъде по критерия значимост за самия клиент.

В записките за преживяното насилие трябва да бъдат включени три основни аспекта:

а) Събитията, които конкретно са довели до преживяванията на човека.     

б) Последиците от тези събития (това могат да бъдат последиците за живота на отделния човек; за неговите представи за себе си; за неговите взаимоотношения с други хора или да са последици, насочени към по-широка социална общност).    

в) Реакциите на клиента към преживяното насилие и неговите последици (включва надеждите, желанията, ценностите, жаждата за оцеляване на разказвача).

 Още по време на първата част на разговора, когато се обсъжда само травматичното събитие, е необходимо да се включи отговора (отклика) на клиента –  различните методи на съпротива и самозащита, които той е използвал. Например, ако се работи с клиент, който е бил лишен от свобода (задържан в затвор, концентрационен лагер и пр.) и се окаже, че през това време той е използвал някакви средства за да поддържа духът си бодър, за да преодолява отчаянието и да се мобилизира,  като е използвал спомени, помагащи му да оцелее или житейски генерални цели (задачи), които все още не е изпълнил, а е длъжен да изпълни.  В случая е много важно  да се разпита клиента как му се е отдало да съхрани своята надежда, да не се предава, да не се отказва. Записките на тези реакции спрямо травма са важна част от процеса за създаване на „описание от двете страни“. Това е наситено описание на съпротивата и оцеляването, което може да бъде разширено във втората част на документа за доказателствата.    

Втората част на документа съдържа история за уменията и знанията на клиента, които са допринесли за преодоляване на последиците от травмата: как е реагирало лицето; кое е онова нещо (ценност), което му е помогнало да извлече живота си из под тежестта на преживяното, което и до днес има значение за него;  какви стъпки предприема клиентът сега, за да живее предпочитания от него живот след преживяното.

Създаването на писмени доказателства, които могат да бъдат използвани в различни контексти, не е лесна задача. Тези документи трябва да могат да бъдат прочетени от самите разказвачи, да могат да бъдат изпратени в ООН и правозащитни организации, да бъдат предоставяни на други жертви, да се използват за обучение на професионалисти и др.

В случай, че  доказателствата се записват само за професионалисти или за решаване на правни въпроси, това променя целия процес на интервюиране и реагиране на историята на дадено лице. Това променя езика на документа. Има начини за записване последиците от травмата по жив и убедителен начин, без да се използват психиатрични термини. В резултат на това хората, които не са професионалисти в областта на помощта, ще могат по-добре да разберат тази история. Често тази форма на записване прави историята по-осмислена и за самия разказвач. Дори когато се пишат официални документи, може да се включат думи и фрази, които действително са били използвани от разказвача.

 

6.Провеждане на втора среща с клиента, предоставящ доказателства.

Веднага след изготвянето на писмения документ се провежда втората среща с клиента. На тази среща му се предлага да прочете записаната версия на неговата история и да прецени дали тя е вярно отразена, дали е необходимо да се коригира или добави нещо, преди документът да бъде завършен.

Тук психологът може да попита за впечатленията на клиента след интервюто и след четенето на документа; да прояви интерес какво може да се направи, за да стане описаната история по-добра, по-правдоподобна, по-въздействаща;  какво би искал да каже клиентът на тези, които все още не са решили дали да разкажат своята история; какво би могло да им помогне да направят такъв избор или как да се подготвят за предстояща беседа.  

След това психологът трябва предостави на клиента пълно копие на неговите показания-свидетелства и „удостоверение за признаване“ – формално признаване на значимостта на неговия принос в живота на други хора чрез участието му в интервюто. Ако ситуацията позволява, може да се проведе официална церемония с включване на група за поддръжка, пред която се чете писмения документ-свидетелство и се връчва сертификат за признаване и благодарност. В някои случаи може да не е безопасно за дадено лице да притежава официално потвърждение за съдържанието и значимостта на неговите свидетелства. В такава ситуация могат да се създадат алтернативни форми за признаване, в които е поставен само акцент върху уменията и знанията в помощ на другите.

 

7. Проследяване на въздействието на проведената беседа върху живота на клиента и оценка на психоемоционалното му благополучие в частност.

Каквато и да е формата за проследяване влиянието от проведеното интервю върху живота на клиента, това което е било договорено в началото на съвместната работа, трябва да бъде изпълнено. Много е важно психологът да завърши обещаното и предложеното.

 

Бележки и размисли по описаната схема.

Предложената тук структура е само една от възможните схеми за събиране и документиране на доказателства за жертвите. Естествено, тя изисква адаптиране към местните условия и култура. Считам обаче, че тя предоставя полезни насоки за това как да се получат и документират доказателства, за да се избегне рискът от повторна травматизация.

Така описаният процес включва:

-специална подготовка на хората за водене на интервю;

-реда на задаване на въпроси;

-конкретен отговор (отзвук) на историята на клиента;

-създаване на документ в формата „описание от двете страни“ (много е важно този документ да бъде предоставен на разказвача, който проверява дали историята му е записана вярно);

-процесът завършва с церемония по признаване и благодарност за постъпката на човека.

 Опитът от нашата работа показа, че всички тези фактори създават среда, в която процесът по предоставяне на информация и нейното документиране имат положителен ефект върху състоянието на човека и връщането му към нормалния живот.

 

Обсъждане в по-широк контекст.

В никакъв случай не искам да кажа, че прилагайки този подход процесът по събиране и документиране на свидетелските показания на жертвите ще стане по-лесен за интервюиращия. От правна гледна точка съществуват ясни критерии за това какво представляват „показанията“, както и че определени въпроси се явяват „неутрални“, за разлика от „насочващите“ такива.  Съществуват стабилни и ясни договорености, какви доказателства са „приемливи“ и „верни“.

Често възникват ситуации, при които пострадалите се насърчават да разказват истории за своите преживявания, като акцентът се поставя върху нанесените щети, негативни последици във вреда на лицето, дори същите се преувеличават до степен, в която материалната компенсация да бъде пропорционална на нанесената вреда. 

Решението за размера на компенсация пропорционална на щетите не е единственият възможен юридически подход към проблема. Алтернативните подходи също могат да свържат размера на компенсацията с вида нарушение на човешките права. Независимо от факта, че такива алтернативни подходи все още са в процес на разработка, те могат да играят важна роля за преодоляване стремежа на разказвача да преувеличава нанесените щети, като се фиксира единствено върху позицията си на „жертва“.  Всичко това се отразява на общоприетите способи за събиране и документиране на доказателства и от тук върху самия живот на хората, предоставящи доказателства за насилие, и разбира се впоследствие върху техните представи за себе си.

Има общоприети убеждения и насоки за действие в областта на психотерапията и по-специално в областта на работата с травмата, които потвърждават факта, че разказите на човек за преживяното водят до повторна травматизация. В такива случаи жертвата започва да мисли, че е „болен“, „инвалидизиран“, „различен“, че се отличава с особена „крехкост“ и пр. Убеден съм, че читателите са запознати с такива психотерапевтични убеждения и примери, така че няма да ги описвам подробно.

Ще отбележа обаче, че в областта на психотерапевтичната работа с травмата, се появяват и други гласове, в резултат на което „описанията от двете страни“ могат да станат много по-разпространени. Работите на Summerfield (1995) и Becker (1995) в частност,  насочват вниманието към ограниченията във фокусирането на западната психиатрия върху отделния човек и към съмнителното влияние на виктимологията върху практиката, като призовават за внимателно разглеждане на смисъла и значението на травмата и преживяванията в различни култури.

Някои специалисти, представители на други култури посочват ограничената роля на психологическите подходи в работата с традиционните общества (виж Arulampalam et al., 2005). В същото време психолозите от феминисткото направление се съмняват, че историите-свидетелства на пострадали жени се разказват и документират адекватно. Признавайки много от реалните последици от насилие и малтретиране, Шарон Ламб (S.Lamb, 1999) призовава да се спре възприемането на жените като пасивни жертви и дискусията за насилието да се премести от сферата на индивидуалната психопатология и психичното здраве в социално-културната и политическа сфера. Ламб пише: „Като изместим фокуса на дискусията, вече няма да се интересуваме, няма да чуваме само историите на жените за насилието, на което са били подложени, а ще ги насърчаваме да разказват истории за ежедневна им съпротива срещу насилието” (S.Lamb, 1999, p. 33).

Важно е да се отбележи, че в правните среди се чуват и гласове, които призовават за алтернативни методи за събиране на доказателства. Коренното население на Австралия и Канада предлагат алтернативи на общоприетата правна система (виж Behrendt 1995, 2002; Gatensky 1996; Kelly 2002). В алтернативните правни системи има място за нови начини за разпространение на историите и свидетелствата на пострадалите.

В същото време адвокати, писатели и активисти на феминисткото движение насочват вниманието към реалното въздействие на определени процеси по даване на показания и съдебни производства върху живота и самочувствието на жените, които са били подложени на насилие и малтретиране. Например, Министерството по въпросите на жените в Австралия обърна внимание на това, колко трудно е за жените да участват в съдебни процеси срещу насилниците:  „в 65% от случаите, съдебното заседание е било прекъсвано средно два пъти, тъй като ищцата е преживявала силни негативни емоции. Ако ищцата е била инвалид или е принадлежала към коренното население, броят на прекъсванията в съдебното заседание е много повече“ (1996, с.4).

  Наскоро (2005) д-р Мери Хийт илюстрира продължаващото реално въздействие на някои съдебни практики върху живота на жените, подложени на сексуално насилие: „Методите, използвани в австралийската правна практика за реагиране на престъпления, все още се считат за неприемливи. Именно поради това много хора, които са преживели изнасилване, не отиват в полицията ... а тези, които се жалят, съобщават, че е трудно, унизително и само по себе си е травматично преживяване. Съдебният процес не признава и не зачита приноса на  ищцата, за подобряване на условията на живот в обществото ... ”(Heath, 2005, p.31)].

В отговор на подобни преживявания, някои психолози и адвокати на феминисткото направление разглеждат предимствата и недостатъците на алтернативните комуникационни подходи към правосъдие, във връзка с престъпленията, извършени спрямо жени.  Много вдъхновяващи примери са дадени в работите на Koss (2000) и Rubin (2003).

Надявам се, че горепосочената схема за събиране и документиране на свидетелски показания от жертвите, може поне в една малка степен да помогне за намиране на алтернативни начини за реагиране на травматични ситуации и насилие. Надявам се, че това ще послужи като основа за практикуващите – психотерапевти, социални работници, адвокати или правозащитници, за да развият свои собствени методи за събиране на доказателства, при които разказвачът няма да бъде подложен на повторна травматизация, а неговите способности да преживее, да надмогне и да преодолее последиците от преживяното ще бъдат признати, за да могат тези истории за човешка смелост да получат широка популярност.  

Благодарности

Моята признателност е за всички, които изказаха мнения по повод първия вариант на тази статия: Шеридан Линел, Ванеса Джаксън, Патрик Мос, Фра Майкъл Лапсли, Таймали Киви Тамазизи, Шона Ръсел, Анджела Цун О-ки, Маги Кари, Марк Хейуърд, Ивон Слип, Сю Ман, Елиас Ванима, Емил Маглуф и Чарлз Уолдегрийв. Ключови за тази статия разбира се са идеите на Майкъл Уайт за „описанието от двете страни“ и етичните принципи за интервюиране и публикуване на истории, разработени от Шерил Уайт.

Литература:

Agger, I. & Jensen, S.B. 1990: ‘Testimony as Ritual and Evidence in Psychotherapy for Political Refugees.’ Journal of Traumatic Stress, 3:115-30.

Arulampalam, S., Perera, L, de Mel, S., White, С. & Denborough, D. 2005: ‘Stories from Sri Lanka -responding to the tsunami.’ International journal of Narrative Therapy and Community Work #2.

Becker, D. 1995: ‘The Deficiency of the Concept of Posttraumatic Stress Disorder When Dealing with Victims of Human Rights Violations.’ In Kleber, R., Figley, C. & Gersons, B. (Eds): Beyond Trauma: Cultural and Social Dynamics. New York: Plenum Press.

Behrendt, L 1995: Aboriginal Dispute Resolution: A steptowards self-determination and community autonomy. Sydney: The Federation Press.

Behrendt, L. 2002: ‘Lessons from the mediation obsession: Ensuring that sentencing ‘alternatives’ focus on indigenous self-determination.’ In Strang, H. & Braithwaite, J. (Eds): Restorative justice and family violence. Cambridge: Cambridge University Press.

Cienfuegos, J. & Monelli, С 1983: ‘The Testimony of Political Repression as a Therapeutic Instrument’, American journal of Orthopsychiatry, 53:43-51.

Denborough, D. 2002: ‘Community song-writing and narrative practice.’ Clinical Psychology, 17:17-24.
Department for Women, 1996: Heroines of Fortitude: The experiences of women in court as victims of sexual assault. Gender Bias and the Law Project. NSW: Department for Women.

Heath, M. 2005: ‘The law and sexual offences against adults in Australia.’ Australian Centre for the Study of Sexual Assault Issues Paper, #4, June. Melbourne: Australian Institute of Family Studies.

Gatensky, H. 1996: ‘Circle Justice.’ In Denborough, D. (Ed): Beyond the Prison: Gathering dreams of freedom. Adelaide: Dulwich Centre Publications.

Herman, J. 1992: Trauma and Recovery: The Aftermath of Violence — From Domestic Abuse to Political Torture. New York: Basic Books.

Koss, M. 2000: ‘Blame, Shame, and Community Justice Responses to Violence Against Women.’ American Psychologist, November.

Lamb, S. 1999:   ‘Constructing the Victim: Popular Images and Lasting Labels.’ In Lamb, S. (Ed): New Versions of Victims: Feminists Struggle with the Concept. New York: New York University Press.

Rubin, P. 2003: Restorative justice in Nova Scotia: Women’s Experience and Recommendations for Positive Policy Development and Implementation. Report and Recommendations. Ottawa, Canada: National Association of Women and the Law.

Kelly, L. 2002: ‘Using restorative justice principles to address family violence in Aboriginal communities.’ In Strang, H. & Braithwaite, J. (Eds): Restorative justice and family violence. Cambridge: Cambridge University Press.

Summerfield, D. 1995: ‘Addressing Human Response to War and Atrocity: Major challenges in research and practices and the limitations of western psychiatric models.’ In Kleber, R., Figley, С & Gersons, B. (Eds): Beyond Trauma: Cultural and Social Dynamics. New York: Plenum Press.

White, M. 1999: ‘Reflecting-team work as definitional ceremony revisited.’ Gecko: a journal of deconstruction and narrative ideas in therapeutic practice, 2:55-82. Republished 2000 in White, M.: Reflections on Narrative Practice: Essays & interviews (chapter 4), pp.59-85. Adelaide: Dulwich Centre Publications.

White, M. 2000: ‘Re-engaging with history: The absent but implicit.’ In White, M.: Reflections on Narrative Practice: Essays & interviews (chapter 3), pp.35-58. Adelaide: Dulwich Centre Publications.

White, M. 2004: ‘Working with people who are suffering the consequences of multiple trauma: A narrative perspective.’ International Journal of Narrative Therapy and Community Work #1.

Примери за „описание от двете страни“:

Amir, 2001: ‘Still Searching.’ Dulwich Centre Journal, 1:22-23.

Bullimore, P. 2003: ‘Altering the balance of power: working with voices.’ International Journal of Narrative Therapy and Community Work, 3:22-28.

Nicholls, C. 1998: ‘A story of survival.’ Dulwich Centre journal, N0S.2&3. Republished 1999 in Dulwich Centre Publications (Eds): Extending Narrative Therapy: A collection of practice-based papers (chapter 9), pp.117-124. Adelaide: Dulwich Centre Publications.

de Valda, M. 2003: ‘From paranoid schizophrenia to hearing voices — and other class distinctions.’ International journal of Narrative Therapy and Community Work, 3:13-17.

Kathy, 1999: ‘Experiences of homelessness: From an interview (Denborough, D. & White, С., interviewers).’ Dulwich Centre Journal, 3:2-8.

Mia, 1998: ‘Resilience is a beautiful word.’ Dulwich Centre Journal, 4:18-20.

O’Neill, M. 2004: ‘Researching «suicidal thoughts» and archiving young people’s insider knowledges.’ International journal of Narrative Therapy and Community Work, 3:38-40.

Sheedy, L 2005: ‘Try to put yourselves in our skin: The experiences of Wardies and Homies.’ International journal of Narrative Therapy and Community Work, 1:65-71.

Silent Too Long, 2000: ‘Embracing the old, nurturing the new.’ Dulwich Centre journal, 1812:62-71. Republished 2003 in Dulwich Centre Publications (Eds): Responding to Violence: A collection of papers relating to child sexual abuse and violence in intimate relationships, pp.71-91 (chapter 3). Adelaide: Dulwich Centre Publications.

Silent Too Long, 1998: ‘Your voices inspire mine.’ Dulwich Centre journal, 4:2-8.

The Narrandera Koori Community 2002: ‘The Narrandera Koori Community Gathering’ http://www.dulwichcentre.com.au

Wingard, B. & Lester, J. (Eds) 2001: Telling Our Stones in Ways that Make Us Stronger. Adelaide: Dulwich Centre Publications.

WOWSafe, 2002: ‘Seeking safety and acknowledgement.’ International Journal of Narrative Therapy and Community Work, 1:70-74. Republished 2003 in Dulwich Centre Publications (Eds): Responding to Violence: A collection of papers relating to child sexual abuse and violence in intimate relationships, pp.129-138 (chapter 7). Adelaide: Dulwich Centre Publications

 

Материалът за публикация е любезно предоставен от издателство „Dulwich Centre Publications“.

 

Превод от руски, Кунчев.

 

Източник:

https://narrlibrus.wordpress.com/2009/03/02/testimonies-of-trauma/

[1] https://dulwichcentre.com.au/

[2] За повече подробности относно значението на „описанията от двете страни“ в работата с онези, които са оцелели от насилие, виж Майкъл Уайт Michael White (White, 2004).

[3] Примери за различни свидетелства, събрани във формат „описания от двете страни” са публикувани в много издания на „Далвич-център“.

[4] За тази цел в текста не са включени някои характерни за наративния подход понятия, които иначе могат да бъдат от важно значение в сферата за работа с травмата, например идеите на Майкъл Уайт за „отсъстващото, но подразбиращото се“ (White, 2000).

[5] „Описанията от двете страни“ са много по-впечатляващи и въздействащи за другите, отколкото едностранно представяне на травматичните събития.

[6] Тези, които искат да научат повече за практиката на работа с група „външни свидетели“, могат да се позоват на работите на Майкъл Уайт (White, 1999).