1156# Теоретични и практични аспекти на автентичната личност.

                                                                    (Бъди себе си!)

 

„Бъдете себе си. Всички останали места са вече заети“  (Оскар Уайлд) 

ВЪВЕДЕНИЕ

„Бъдете себе си!“ – съвет, напътствие, бранд, атрактивен рекламен слоган, саундтрак към популярен телевизионен сериал, надпис на билборд, обява за психологически тренинг, покана за коучинг, научни публикации, психологически теории … и т.н.  Днес, това желание и призив се среща в изобилие под всякакви форми. „Бъди себе си!“  звучи все по-често, все по-настойчиво, все по-модерно. Идеята е всеки от нас да се стреми да намери истинската си личност, да постигне съгласие със себе си (макар и понякога несъзнателно).  Да живее както иска, да слуша най-дълбоките си желания и да им се доверява.  Да действа, сам да прави избори, сам да взема решения, основаващи се само на собствените си осъзнати убеждения. Да общува свободно с другите, без да изпитва необходимост от притворство, без да украсява себе си.  Да се ​​изразява открито и в същото време да чувства, че постъпва правилно.

Какво означава „да бъдеш себе си“?

Аз-ът на личността е интегрален образ, набор от представи, способ за самоидентификация. По природа човек по-често се възприема не толкова като този който е, колкото като този, който иска да бъде. По тази причина за много хора да „бъдеш себе си“ означава да въплътят и оживят своят идеал, т.е. да се развият, да се усъвършенстват, доближавайки се до своето желано „Аз-идеално“, виждайки се в този образ свободни, щастливи и успешни.   Но доколко този идеален образ на Аз-ът е реалистичен, материализиран, логично подкрепен и възможно постижим?  Идеалът може да бъде и заимстван, дори наложен.  Идеалът екзистенциално е продукт на човешките представи, на въображението. Нима не е възможно идеалът „Бъди себе си“, да се окаже химера,  един непостижим абстрактен образ, а пътят за неговото постигане парадоксален?

Преследвайки този идеал, много често хората играят роли и се представят сред другите като по-добри, отколкото са всъщност. Психологическите теории за общуването обясняват този мотив като стремеж на човек да удовлетвори свои екзистенциални социални потребности – да бъде приет и одобрен от общността, да се идентифицира с нея, да е част от другите, да може да оценява и да бъде оценяван, да бъде обичан, да получи възможността да общува, да съпреживява и се сравнява с другите. 

Разгледани под формата на равенство поставено между представата „да бъдеш себе си“ и представата за „идеалния образ за себе си“, човек се изправя пред една непреодолима трудност, която неминуемо го въвлича във вътрешни конфликти, в процес на успехи и загуби, в сблъсък между потребностите на Аз-а и налаганите норми отвън. Оказва се, че умението да бъдеш себе си е трудно житейско предизвикателство. В този контекст думите на Монтен за хората, стремящи се към съвършенство звучат особено актуално: „Вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове, вместо да се възвисят, те се принизяват. За да останеш истински човек, т.е. себе си – то трябва да приемеш собствената си уязвимост, слабост и ограниченост. Но това не е толкова лесно, колкото понякога изглежда. Може би сега това означава много повече от много други силни постижения.“

Една от нашите най-сериозни трудности по пътя „да бъдем себе си“ е чувствителността ни към чуждото мнение и високата цена, която човек заплаща за място и взаимодействие с другите. Хората са социални същества. Ние сме свикнали да се грижим за това, как другите ни възприемат. Непрекъснато ни ангажира мисълта за собствената ни „нормалност“: правилно ли отговаряме на зададен въпрос, добре ли изглеждаме с новата си дреха, успешни ли сме в професията си, достатъчно ли печелим в работата си, добри родители ли сме, не разсъждаваме ли повече, отколкото да действаме и т.н.

Отказът „да бъде себе си“ поставя човек в ситуация на: загуба на идентичност; формиране на негативни представи за себе си; потискане или отричане на собствените си потребности за сметка на другите; непрекъснат страх от негативните оценки на другите и опасения да не бъде отхвърлен; подчиняване на своите интереси и желания на други хора; неспособност за поемане отговорност за своя живот; неувереност и непоследователност при вземане на решения и определяне на житейски приоритети и цели; ниска самооценка, липса на самоуважение и непрекъсната нужда да получава одобрението на другите; трудности или невъзможност за самоутвърждаване и постигане на лични цели; чувство за неудовлетвореност, непълноценност, болезнено чувство за вина; усещане за зависимост и убеденост за пропуснати възможности; усещане за провал и негативни мисли за изгубени любими обекти; нестихващи вътрешни конфликти, преживяване на безнадеждност и депресивни състояния; усещане за безсмисленост на живота и т.н. – всички тези емоции и убеждения овладяват вътрешното ядро на личността, заставяйки я да живее в порочен кръг от предразсъдъци, заблуди, кумири, илюзии, вътрешни комплекси и зависимости, а понякога я подчиняват на напълно абстрактни идеали. 

Обратно, изборът „да бъде себе си“ означава: човек да се обърне към себе си; да открие и разбере себе си; да приеме себе си такъв какъвто е – със силните и слабите си страни; да повярва в способностите си, че има право и може да прави правилни избори по отношение на самия себе си. „Да бъде себе си“, изисква от човек да създаде и отстоява своята идентичност, да намери своето истинско Аз, да се научи да бъде чувствителен и вслушващ се в своя вътрешен глас и да е способен да следва неговите указания при вземане на важни житейски решения; да създаде своята най-ефективната и удовлетворяваща го формула за социална изява и социално взаимодействие, хармонизирайки своята личностна и социална идентичност. И накрая, „да бъде себе си“ съдържа разбиране за такова взаимодействие с другите, в което човек се развива (актуализира) и израства като „здрава“ личност, наречена от редица представители на хуманистичното направление в психологията с термина „напълно функционираща“ или „автентична“.

I.ТЕОРЕТИЧНИ АСПЕКТИ И ОБЕКТИВИЗИРАНЕ НА ПОНИЯТИЙНИЯ АПАРАТ.

1.Теоретични аспекти на понятието „бъди себе си“.

Хуманистичният подход (феноменологичен, перцептивен) се явява основна психологическа теория, през призмата на която може да бъде разгледано понятието „бъди себе си“.

Откриването и осъзнаването на съдържанието и удовлетворяването на потребността на човек „да бъде себе си“ е процес. „Да бъде себе си“ не е вродена способност на човек, а придобито знания и умение, които подлежат на формиране, както много други навици. Достигането до това висше ниво на прозрение и развитие се свързва със съдържанието на Аз-концепцията  на личността.

Карл Роджърс – ярък представител на хуманистичното направление, определя „Аз-концепцията“ като: „последователно организиран концептуален гещалт, съставен от възприятието за собствения „Аз“ или „мен“, и от възприятието за взаимоотношенията на „Аз-ът“ или „мен“ с другите хора, и с различни аспекти на живота, а също така и с ценностите, свързани с тези възприятия. Това е гещалт, който е достъпен до съзнаваното, макар и да не е задължително осъзнат“.  

В това определение е особено важно да се подчертае съществуването на съзнаван и несъзнаван компонент на „Аз-концепцията“. Въпреки факта, че самият К. Роджърс в едно от своите произведения предлага да се ограничи понятието „Аз-концепция“, включвайки в него само  съзнателни компоненти, следва да се отбележи, че това е била принудена стъпка. Тя е свързана с необходимостта да се операционализира определението за „Аз-концепция“ за изследователските цели на този психичен конструкт. Изключването на несъзнавания компонент от „Аз-концепцията“ може само да обедни това понятие. Следователно, несъзнаваният компонент при анализ на „Аз-ът“ звучи така: в него задължително трябва да присъстват осъзнати компоненти и поне потенциално несъзнавани.

Аз-концепцията е съвкупност от всички представи на човек за себе си, в т.ч. оценка на личните качества и последващите поведенчески реакции. Аз-концепцията е интегрален и сложен психичен конструкт, който включва:

Първо, „Аз-образ“ – това са представите на индивида за самия себе си (на основата на сравнението с другите); представите на човек за себе си, съдържат отговор на въпроса „Кой съм Аз?“;

Психологическата наука различава „реален Аз“ – истинският Аз, такъв, какъвто човек преценява себе си в сегашния момент и „идеален Аз“ – такъв, какъвто би желал да бъде. В рамките на „идеалният Аз“ се различават „въображаем Аз“ – вероятностно прогнозиран Аз въз основа на отнасящ се за него модел на потребното бъдеще и „динамичен Аз“ – Аз-ът в развитие, реалната дейност на човек за постигане на идеалния Аз. 

Важно е да се подчертае, че категорията „Аз“ се разработва паралелно с категорията „другият“ („другите“) и така се оформя полярната двойка „Аз – Другият“.  Аз-образът е подложен под силното и непрекъснато въздействие на „другите“. Представите на човек за себе си (Аз-образът) обикновено имат дълбоки корени с начало в ранното детство и присъстват в аксиативната структура на личността като убедителни и обективни доказателства (трудно променливи базови убеждения),  независимо от това, дали се основават на обективни знания или субективно мнение, дали са истински или лъжливи, дали са продукт на личността или вменени отвън.

- Второ, самооценка – това е емоционално оцветена оценка на представите за себе си, оценка за собствена значимост; оценъчните съждения съдържат отговор на въпроса „Какъв съм Аз?“. Себеоценката е съзнание за резултата от осъзнаването на собствените личностни качества – положителни и отрицателни. Обикновено човек е силно повлиян от оценките на другите за себе си. Хората разбират за своята ценност, абсорбирайки мненията на другите за себе си. Именно другите му казват и показват, какво е достойно и какво – не; кое е положително и кое – отрицателно. Именно това външно въздействие се явява източник на много проблеми и трудности, с които човек не може да се справи понякога през целия живот.

- Трето,  потенциална поведенческа реакция – включва всички конкретни действия, които могат да бъдат предизвикани от „Аз-образът“ и самооценката.  

Отговорът на въпроса „Кой съм аз?“ се явява прелюдия към мотивът „да бъда себе си“. Той се базира на предположението, че всеки от нас, подобно на луковица, има множество „обвивки”, скриващи централната му сърцевина. Тези обвивки на самовъзприятието могат да бъдат положителни и отрицателни. Те се явяват различни страни на нашата личност и нашите отношения със света. Някои от тях, подобно на фасада (маска) скриват онези черти, които ние не обичаме; някои могат да не ни харесват, някои могат да бъдат положителни, но скрити страни на нашата личност, които ние не сме в състояние да признаем за такива, възможно е много от тях да са ни вменени отвън или въображаеми – продукт на самите нас.  В тези „обвивки” всеки един от нас крие свое творческо жизнено ядро – истинската дълбока автентична същност на нашата личност.

2.Операционализиране на понятието „бъди себе си“.

На езикът на психологията с най-голяма семантична близост и практическо приложение до разбирането на фразата „да бъдеш себе си“ е терминът „автентичност“. Понятието има гръцки произход (αὐθεντικός) и означава „истинско“, „искрено“, „достоверно“.

Най-точно научно обяснение на термина „автентичност“, респ. „бъди себе си“ дава феноменологичния подход в психологията, според който за да бъде разбран човек, трябва да се подходи към неговите лични впечатления, разбирания, преживявания и пр., а не от позицията на външен наблюдател, т.е. да се види как индивидът възприема самият себе си, какво влияние върху поведението му оказват неговите потребности, чувства, ценности, убеждения – от значение е  само и единствено неговото възприятие за обкръжаващият го свят. Поведението на човек зависи именно от тези значения, които във възприятието му актуализират неговия собствен минал и настоящ житейски опит.

Според тази теория, човек не може сам да промени събитията, но е в състояние да промени своето възприятие за тези събития и тяхната интерпретация. Именно тази концепция е базова за т. нар. „личностно-ориентиран подход“, който се основава на идеята за приемане на личността – хората, чувстващи, че са приети такива каквито са, престават да играят роли пред себе си и обкръжението си, не се опитват да се представят за такива, каквито не са, а вместо това те започват да се вслушват във вътрешния си глас и техните решения стават по-автентични. Тогава техният живот се променя кардинално, изпълва се със смисъл, получава цел.

Карл Роджърс определя автентичността като способност на човек да се откаже от своите социални роли-маски, като на тяхно място позволи да се проявят истинските му искрени мисли, емоции и поведение. Според него, автентична е онази личност, която има позитивно самовъзприятие (позитивен Аз-образ), която осъзнава своите преживявания и чувства и е в състояние да живее и адекватно да ги изразява в общуването с други хора. Разбира се, човек може най-пълно и най-концентрирано да изрази и да покаже себе си, чрез поведението и взаимодействието с околния свят. Преживяването на автентичност обаче може да бъде свързано и с вътрешни действия – с актът на избор или заемането на определена позиция, с преживявания на значими ценности, например с едно произведение на изкуството, истинността на което може да бъде очевидна само за автентичния съзерцател.

Според Роджърс, автентичността е умението на човек да бъде творец на собствения си живот – сложен феномен, предполагащ стремеж към определяне и удовлетворяване на своите нужди и в същото време умение за хармонично съществуване с другите, отчитайки техните потребности. Това разбиране за автентичност предполага разбиране за себе си, способност на човек вярно да определя емоционалното си състояние и възможност открито да го изразява във взаимодействие с другите. Както е считал Роджърс: „За личността е от първостепенно значение умението да живее хармоничен живот, в който има цел и смисъл, и е обладан от автентичност във всеки миг“.

Според други представители на феноменологично ориентираната психология (Маслоу, Мей, Олпорт, Мъри), автентичността се дефинира като способност на човек да бъде себе си, да живее според собствените си представи за живота, да бъде внимателен към всички процеси на своя вътрешен свят. Способност да изведе вън от себе си своите мисли, желанията, преживяванията. Това е всяко моментно решение на личността: да бъде себе си и да поеме отговорност за този избор.

Американският психолог Брене Браун, последователка на К. Роджърс, пише в бестселъра „Даровете на несъвършенството“:  „Да бъде автентичен или да бъде себе си, означава човек да следва съвестта си и не само да „следва“, но и да „живее“, т.е. да прави всичко онова, което е вътрешно оправдано, а не да се отказва от него. Ясно изразената автентичност намира концентриран вид в израза „верен на себе си“.

Автентичността се явява централна ценност и в гещалт-подходът в психологията, дефинирайки я като хармонизиране на човек със самия себе си, като способност на личността да живее в мир със своя истински Аз.

Според Виктор Франкъл – представител на хуманистичното направление, от популярните, ежедневно използвани и разбираеми понятия, в най-голяма близост до термина „автентичност“ стои думата „искреност“. „Автентичността – пише Франкъл  – това е искреност, откритост, честност, при това не само и не толкова по отношение на другите хора, а по-скоро по отношение на самия себе си, към своето вътрешно начало или тя е „камертон“, който се нарича съвест.“

Някои автори разграничават два аспекта на автентичността: първо, конгруентност (съгласуваност) – способност да се осъзнава и преживява собствения емоционален опит; съгласуваност между вътрешното съдържание на личността и неговата външна изява и второ, прозрачност – способност да се изразява този опит в общуването адекватно, без изкривяване.  В трудове си К. Роджърс отъждествява автентичността, съгласуваността и прозрачността.

В този контекст американският психолог  Елизабет Кюблер-Рос пише: „Хората са като витражни стъкла. В ясни дни те светят и сияят, но когато се възцари тъмнина, тяхната истинска красота е видима само тогава, когато светлината им идва отвътре“. Тази красива метафора достатъчно ясно показва, че външните фактори не са определящи. Да бъдеш себе си е наш собствен избор. Само нашите решения могат да разкрият пред другите вътрешната ни красота. И това си заслужава заради самите нас, дори в случай, когато  някои не успяват да я оценят по достойнство.

В книгата си „Автентичност – как да бъдем себе си“,  американския психолог Стивън Джозеф отбелязва, че „след К. Роджърс, в съвременната позитивна психотерапия автентичността се приема не просто като „приятна опция“, а като крайъгълен камък за благополучието на личността“.

II.СЪЩНОСТ НА АВТЕНТИЧНОСТТА ИЛИ „БЪДИ СЕБЕ СИ“

1.Какво означава човек „да бъде себе си“, да бъде автентичен?

Всички ние мислим за това как върви живота ни и какъв път ни предстои да извървим. Нашите решенията зависят от това, кое е важно за нас в конкретния момент. Но животът е динамичен процес, непрекъснато се променя. Един, който е поставил като приоритет постигане кариера в професията, изведнъж открива, че му липсват искрени и удовлетворяващи го взаимоотношения в семейството. Друг, който е  избрал да развие отношенията си с хората, в един момент осъзнава, че не е бил реализиран на професионалното поприще. При липсата на правилен избор последиците обикновено са едни и същи – чувство за неудовлетвореност, усещане за провал, съжаление за пропуснати възможности.

„Да бъдеш себе си“ или автентичността на собствения Аз е специфичен психичен конструкт, сложен конгломерат от потребности, мотиви, ценности, способности, цели, емоции, наследствени личностни черти, придобити качества, модели на поведение.  Независимо от това многообразие, за автентичната личност са характерни следните особености:

а.Автентичната личност усеща комфорт и хармония вътре в себе си, тя живее и се държи естествено, без напрежение сред другите. Човек не е длъжен да покрива критериите от изисквания и очаквания на някой друг, но е напълно нормално да е отговорен към себе си  и в професионалната си дейност и в личния си живот.

б.Автентичната личност познава и цени своите силни страни и се опира на тях. Осъзнавайки своите преимущества, човек взима решения и планира живота си съобразно с тези възможности и в правилните сфери, в които може наистина да реализира по най-добрия начин тези възможности.

в.Автентичнният човек е уверен, стабилен, изпълнен със смелост и целеустременост при общуване. Той не изпитва боязън и няма съображения, когато говори истината за себе си и изявява себе си. Не преживява срам и безпокойство, не се оправдава и не подчинява себе си на мнението на другите хора. Той се отличава с крепко здраве, психично равновесие, силен имунитет, с любов към себе си и позитивизъм към обкръжаващите го; сърцето му е изпълнено с душевно спокойствие и благодарност.

г.Автентичната личност се гордее с преимуществата си, но признава слабостите и приема недостатъците си. Този тип хора са наясно, че е невъзможно да се харесат на всички. Тяхна изходна позиция е разбирането, че няма човек без недостатъци.  Да мислиш постоянно за своите дефицити, недостатъци или слаби страни в условията на състезанието „социално сравняване“, означава загуба на възможност да организираш силните си страни. Тези хора са убедени, че угаждането на другите означава загуба на своята личност, на своята харизма.  Да отричаш, обезценяваш, подценяваш, неглижираш себе си е безсмислено занятие, което винаги води до едно – загуба на себеувереност, лишаване от възможност за самоутвърждаване, ниска самооценка и потиснато самочувствие.

д.Автентичната личност е способна да взема отговорни решения за извършване на промени в своя живот, тогава когато опитът й е негативен. Тази категория хора се отличават с висока организационна гъвкавост и скрит потенциал за адаптация. За тях не е проблем да вземат решения за: промяна на месторабота или местоживеене; да направят преоценка на социалната група и пренасочване към други общности; да сменят партньора, отношенията с който отдавна са изчерпани. Те с леснина отварят нова страница в своя живот.

е.Автентичната личност се отличава с ярка и искрена емоционална експресия. Това са хора, които са способни да разкриват сърцето и душата си,  да споделят преживяванията си с другите, а не да ги крият в себе си. По този начин те дават отдушник на натрупалата се емоционална енергия, като същевременно проявяват съпричастност, емпатия, и предизвикват аналогични реакции към себе си.

 

2.Какво означава човек „да не бъде себе си“, да не е автентичен?

Всеки човек притежава силни и слаби страни. Всеки човек, преследва определени цели, има специфични интереси, амбиции, желания, идеали и се стреми да удовлетвори определени потребности. Всеки човек иска да бъде успешен и щастлив, като в хода на житейския си път той много често се представя за по-добър (понякога – по-лош), отколкото е всъщност. Защо обаче това толкова просто нещо се оказва толкова трудно предизвикателство за живота ни?

Американската изследователка на темата за автентичността Брейн Браун, провежда стотици интервюта с мъже и жени от различни страни, на възраст от 18 до 87 години, като публикува наблюденията си в книгата „Даровете на несъвършенството: Как да обикнем себе си такива каквито сме“. Браун извежда следния списък от потребности, цели, мотиви, качества, които са типични за хората, които са способни „да бъдат себе си“, наричайки ги „хора в хармония със себе си“ и тези, които не успяват да постигнат това състояние, отбелязвайки следното: „Тогава в мен се появиха множество въпроси: какво целят тези хора? Как се справят с житейските несгоди? Кое най-много ги е безпокояло и как са успели да се справят с това безпокойство? Можем ли всички ние да живее пълноценно? Какви препятствия се намират по нашия път?

Когато започнах да анализирам информацията, при опитите ми да намеря лайтмотива, аз разбрах, че тези хора мога да ги разделя на две групи, които за простота ги нарекох „добри“ и „лоши“. В колонка „добри“ попаднаха думите: „достойнство“, „почивка“, „игра“, „доверие, „вяра“, „интуиция“, „надежда“, „уникалност“, „любов“, „съпричастност“, „радост“, „благодарност“, „креативност“. В колонка „лоши“ попаднаха: „перфекционизъм“, „безпомощност“, „преумора“, „предопределеност“, „индивидуализъм“, „невъзмутимост“, „конформизъм“, „осъждане“, „емоционална бедност“.

Втората част на предложената от Браун категоризация всъщност представя в концентриран вид последиците, които преследват всеки, който не иска или не е успял „да бъде себе си“. Една част от тях играят ролята на защитни механизми (предопределеност, конформизъм, невъзмутимост), други буквално са се „вкоренили“ като лични качества (перфекционизъм, индивидуализъм, заучена безпомощност), трети са пряка последица, увреждаща емоционалния свят на човек в сферата на общуването (емоционална бедност, невъзмутимост). Всички те обаче могат да се обединят като психични конструкти, които пречат на човек да познае истината за себе си и да изяви себе си.

Браун посочва няколко характеристики, типични за живота на неавтентичната личност в днешния свят, в който успехът и личната ефективност са обявени за ценност. Това са препятствия, които съпровождат и затрудняват опитите на човек да се чувства комфортно в собственото си тяло, заставяйки го да изпитва постоянна тревога: „Това е кълбо от емоции, убеждения и модели на поведение, в което се преплитат: различни страхове и прокрастинация; чувство за срам и неувереност; перфекционизъм и неадекватни претенции към себе си; липса на самосъстрадание, дефицит на самоутвърждаване и наличие на унищожително самобичуване; желание да се хареса и угоди на другите; стремеж за самоконтрол; използване на двоен стандарт и фалшива самоличност във взаимоотношенията; конформизъм и липса на предприемчивост; доминиращи нагласи за самодостатъчност.“

Авторът посочва, че колкото и да ни се струва, че тези състояния на уязвимост са продукт на култура, образование, възпитание или са част от човешката природа, това не е вярно. Източник е самият човек и по-точно – изборите, които сам прави.

Животът на неавтентичната личност е живот „под прикритие“, „живот с маска“. Неавтентичният живот – този, в който нашите думи и дела се разминават с автентичните ни чувства, винаги създава психологическо напрежение, което засяга цялостното емоционално състояние на личността и вреди на отношенията с другите. Карл Роджърс прави предположение, че „отсъствието на конгруентност (съгласуваност между „реално Аз“ и „идеално Аз“) предизвиква психично напрежение, което може да се прояви по различен начин“.  Леон Фестингер – американски учен, представител на когнитивното направление в психологията, предлага сходен по смисъл термин – „когнитивен дисонанс“, като допълва, че „ако човек живее дълго време в неавтентично състояние, то това рано или късно ще се прояви навън“. Потиснатост, депресия, безпокойство могат да възникнат при опитите на човек да живее такъв живот, в който възприятието му за себе си не съвпада с обкръжаващата го реалност.

Неспособността на човек „да бъде себе си“ винаги се съпровожда с преживявания, като сред тях с най-голяма сила се преживява страхът (страхове от изоставяне, загуба, провал, успех, от риск и промени и др.). Страхът да не „бъде себе си“ се поражда от стремежът на човек да получава одобрението на другите. Опасенията, че ще разочарова някого, че няма да покрие стандартите, че не ще успее да оправдае очакванията, че ще постъпи по начин, който е в разрез с етикета „така си длъжен да постъпиш“ е непрекъснат и за съжаление той възниква ежедневно във взаимоотношенията дори със съвсем чужди хора. Това е страх, който подтиква личността непрекъснато да търси одобрение за собствените си действия, да се съветва безкрайно, да проверява „лайк”-овете и коментарите на личните си страници в световната мрежа, да се интересува от чуждото мнение. Този страх напълно парализира активността и лишава човек от свобода на избор и изява, поставя окови в общуването с хората, лишава го от автентичност и неповторима уникалност, променя дори външния му вид, създавайки „човек в калъф“.  Като резултат, страхът заставя индивидът да постави постоянна маска, създадена под влияние на чужди представи и убеждения за това „какъв трябва да бъде“.

Кристин Неф – професор в Тексаския университет в Остин формулира в книгата си „Self-Compassion: The Proven Power of Being Kind to Yourself“  понятието самосъстрадание (self-compassion). Тя подчертава, че „много от проблемите на съвременния човек, устремен до маниакалност в преследване на бизнес-цели, постигане на висок стандарт на живот, завоюване на неотразим обществен престиж  и домогване до инструментите на властта, са свързани с липсата на самосъстрадание“.  Според автора, самосъстраданието включва три способности:

а) Доброта към себе си – способност на човек да се отнася към себе си с топлина и разбиране дори в най-трудни моменти, вместо да игнорира своите чувства и да потъва в самокритика.

б) Обща човечност – способност на човек да признае и приеме истината за собственото си несъвършенство и уязвимост, като общ опит, характерен за всеки човек.

в) Осъзнатост – способност на човек да разпознава собствените емоции и адекватно да ги оценява.

Неавтентичната личност е поставена пред огромна заплаха – когато продължително време човек играе чужда роля, когато упорито не сваля маската на притворството, като същевременно потиска вътрешния си Аз, то идва момент в който му се иска да излезе от тази роля и да свали маската, но не е в състояние да разбере как да постъпи, още повече, че определени личностни черти, модели на поведение, базови убеждения и пр. вече са станали част от него, буквално са увековечени.

III. „БЪДИ СЕБЕ СИ“ – ПЪТ КЪМ ЖИТЕЙСКО БЛАГОПОЛУЧИЕ.

1.Потребности и мотиви на човек „да бъде себе си“.

Колкото и примамливо да звучи терминът „бъди себе си“, той ще остане само теоретично правило, съвет, напътствие или едно прекрасно пожелание, ако не се превърне в осъзната вътрешна потребност и елемент от мотивационната структура на личността.  Ядро на човешката личност са нейните потребности и мотиви. Мотивацията стои зад всяка човешка дейност. Тя изпълнява функциите да активизира, насочва и регулира. Мотивът е вътрешна подбуда за действие, тъй като неин източник е вътрешното, идеалното, потребностите на самия Аз, за разлика от стимулите, които са външни и най-често предметни (материални). Когато поведението е продукт на вътрешна потребност и вътрешно мотивирано качество на личността,  изпълнението е по-добро и преобладават положителни емоционални преживявания. В тази връзка Маслоу отбелязва: “Човек не ще направи мъдър житейски избор, ако във всеки миг от своя живот няма смелостта да се вслушва в себе си, в собственото си Аз."

Маслоу разглежда потребностите като пирамидална йерархична структура на няколко нива. В основата на йерархията стои необходимостта от поддържане на физиологична хомеостаза (физиологични потребности); второто ниво включва висши мотиви за самосъхранение, стабилност, порядък, сигурност; трето ниво: принадлежност, увереност, престиж, любов; по-нататък – потребност от уважение, самоуважение, признание, а на самият връх – стоят познавателни и естетически мотиви, водещи до развитие на способностите за самоактуализация на личността.

Когато говорим за мотивите на личността, следва да се има предвид, че те както потребностите не са разположена хаотично, а са обособени в система, която е мотивационна сфера с точно определена динамична и йерархизирана структура. На върха са разположени доминиращите мотиви, които направляват личността. В един период от живота на човека доминират едни мотиви, в друг момент други и т.н. По-този начин мотивите от основата могат да отидат на върха и обратно.

Важно да се подчертаят няколко елемента на процеса и условията за възникване на потребността и мотивацията на човек „да бъде себе си“:

Първо, разбирането и осъзнаването като потребност и формирането на мотивация на човек „да бъде себе си“ е процес. Той възниква и протича в отногенезиса на възрастния социално зрял индивид. Самата потребност принадлежи към висшите нива на йерархичната структура от потребности, като съдържа силно изразен, социален елемент („социална потребност“). Формирането на мотив и мотивация в личността за реализация на нуждата „да бъде себе си“ протича не по-различно от всяка една активност – човек осъзнава потребността на собствения си Аз като дефицит.  Това осъзнаване има различни начални точки: в някои случаи е резултат на прозрение (инсайт); в други – на интелектуално развитие, информираност и образование; в трети – на анализ от погрешни убеждения и натрупан негативен житейски опит; в четвърти – под въздействие най-често на силни и дълбочинни преживявания. Независимо от изходната си точка, този процес може да стартира само тогава, когато личността се обърне към собствения си Аз, приеме себе си като ценност и се погрижи за собственото си благополучие. Именно в този момент човек се среща с предмета на своята потребност и разбира, че е това от което има нужда. Моментът на срещата е исторически акт, при който възникналата потребност се изпълва със съдържание, тя се опредметява, придобива притегателна сила и отразявайки се в съзнанието се превръща в мотивация.  Поради тази вътрешна и редица външни причини (фактори), както и поради множество трудности (бариери), не всички хора успяват да постигнат разбиране за наличие на потребност и още по-малко – мотивация за нейното удовлетворяване.

Второ, човек удовлетворява своите потребности, взаимодействайки с външния свят. Тук на преден план са т. нар. „социални мотиви“ (социална мотивация; социална насоченост). Последните детерминират взаимодействието между хората при извършване на определена социална дейност. Известни са три разновидности на социална мотивация, обособени около изключително важна деменция :

а) колективизъм-индивидуализъм, включваща:

- индивидуалистични (егоцентрични) мотиви – човек постъпва преди всичко от гледна точка на собствените си интереси, пренебрегвайки интересите на други хора;

- колективистични – човек постъпва, съобразявайки се с интериоризацията на групата, на общността към която принадлежи, игнорирайки  собствените си интереси;

б/ делова мотивация – хармонично съчетание между първите две разновидности. При нея човек постъпва съобразявайки се със собствените си интереси, но в същото време зачита интересите на групата.

Следователно, основно поприще за удовлетворяване потребността на човек „да бъде себе си“ се явява обществения терен, социалните взаимоотношения (общуване, семейство, образователна, трудова дейност и пр.) Именно там човек се сблъсква с най-сериозните трудности при опитите да изяви себе си такъв какъвто е. В тази сфера се активизират и всички вътрешни защитни механизми, породени от непоносимата липса и неудовлетворена потребност на човек „да бъде себе си“, които личността поддържа (съзнавано или несъзнавано) и компенсаторно използва за фиктивно самосъхранение на своя Аз.

Убедителни аргументи на гореспоменатата теза, публикува Брони Уеар (Bronnie Ware) в кигата си „Петте главни съжаления на умиращите“ („The Top Five Regrets of the Dying“).

Авторът обобщава петте най-често споделяни мисли за несвършеното или за допуснатите грешки в изминалия живот:

„Когато питах хората, за какво съжаляват или какво биха искали да променят в живота си, аз чувах едни и същи отговори:

„Жалко е, че не ми достигна мъжество, за да остана верен на себе си, а не да живея така, както другите очакваха от мен“. За това съжаляваха най-често болните. Когато осъзнаваха, че животът им е на път да свърши и се обръщаха за да погледнат назад, те виждаха колко желания и мечти са останали неизпълнени. Повечето хора в живота си не могат да реализират дори половината от плановете си и само на смъртното легло осъзнават, че това е резултат от техен избор.

„Съжалявам, че работих твърде много“ – чувах от почти всеки мъж, за когото се грижех. Пациентите са си давали сметка, за пропуснатите възможности да бъдат със своите деца и своите съпруги, за похарчената огромна част от живота им в непрекъсната работа.

„Жалко е, че не намерих смелост открито да покажа какво чувствах“. Много хора упражняват неистово жесток контрол върху своите чувства с една мисъл – да запазят мирът в отношенията си с другите. В резултат, те водят едно доста посредствено съществуване и така не са могли да станат такива, каквито биха искали да бъдат. При много от тях систематичното потискане на чувствата е довело до развитие на болести, причините за които са били  преживените горчивина и неудовлетвореност.

„Съжалявам, че толкова малко общувах с приятелите си“ – много от тези хора са били толкова въвлечени в детайлите на своя собствен живот, че в един момент са престанали да поддържат отношения със своите най-добри другари.

„Съжалявам, че не позволих на себе си да бъда щастлив“ – удивително често умиращите са съжалявали за тази ценност, но много от тях дори до самия си край не са могли да разберат, че щастието е въпрос на личен избор. Те през целия си живот са се придържали и следвали абстрактни, чужди на тях самите, вменени от другите принципи, убеждения, навици и форми на поведение. Така наречения комфорт буквално е поглъщал техните емоции, тяхната истинска вътрешна същност, целият им живот. Страхът от промяната ги е заставял да потискат и игнорират истинския си Аз, да не бъдат себе си, а да нахлузят маските на притворството пред другите хора, а пред самите себе си да поддържат илюзията, че са доволни от своя живот, макар че дълбоко в душата си са искали да се смеят искрено и да върнат спонтанността и непосредствеността в живота си.“

Описаните от Уеар споделени финални разкази на пациентите й, са всъщност проекция на едно болезнено, тъжно и необратимо прозрение за това, колко е труден пътя на човек да построи благополучно своя живот, когато по различни причини не е успял да освободи и даде простор за изява на своя вътрешен Аз.  Човек получава един единствен шанс на неотменно, лично и свободно право на избор, а именно: или да построи живота си така, че да може да се „научи“ да бъде себе си или да се откаже от тази възможност. 

Следователно, човешката активност и поведение зависят до голяма степен от мотивите, които са устойчиви психични свойства, вътрешно обуславящи поведението и дейността на личността. В този смисъл мотивът „да бъда себе си“ определя личностния смисъл на съответното действие или форма на поведение. В зависимост от параметрите, характеризиращи мотивите – разнопосочност, гъвкавост, йерархичност, както и въз основа на вътрешните им подбудители – потребности, интереси, чувства, желания, склонности, светоглед и пр.,  мотивът „да бъде себе си“ е израз на индивидуалното, свободно избирателно отношение на човек в интерес на собствения си Аз.

2. Какво може да  подтикне човек „да бъда себе си“?

Стремежът да „бъде себе си“ е действително ценно качество, уникална способност и чудодейно усещане.  Понякога тази човешка потребност може да изглежда глупаво и неподходящо за някои хора, но всъщност не е така! Например, усещаме ли почти ежедневно натискът на хора около нас, които се опитват да ни въвлекат в някаква рамка, да опитомят чувствата и правото ни да ги изразяваме пред другите като ги поместим в някакви стандарти? Не изпитваме ли страх и не потискаме ли тези емоции? Не се ли чувстваме дискомфортно, когато другите се опитват да унифицират поведението ни или ние самите го правим, за да оправдаем очакванията им, реагирайки по шаблон, ограничавайки се от предразсъдъци както правят всички останали?

Ето няколко основания, които съдържат достатъчно убедителен мотивационен заряд със силата на вътрешна потребност, оправдаващи усилията и аргументиращи необходимостта човек да направи този свой отговорен избор – „да бъде себе си“:

а.Всеки човек е уникален – няма като него второ копие.

Всеки е създаден по индивидуална „поръчка“. Ето защо, когато животът на човек приключи, уникалността му изчезва заедно с него. Какъв e тогава смисълът това висше творение на природата – човекът, да влачи съществуване на средностатистически член на общество?

Хората създават рамки, бариери, ограничения, забрани,  алгоритми, норми, модели и пр. въздействия с единствена цел – да се потисне или видоизмени природната уникалност?  С раждането си човек получава само един шанс.  Следователно, в  този живот човек трябва да бъде себе си – без варианти, без лъжа, без модификации и маски. Всеки човек идва на този свят с определени биологично и генетично предопределени уникални особености – физически показатели, тип нервна система, темперамент, емоционална структура, интелектуален потенциал и пр., които не се поддават на изменение и оказват огромно въздействие върху цялото последващо развитие на личността. Тази природна уникалност съдържа огромен позитивен ресурс от възможности, които човек трябва да опознае и да им позволи да се проявят, т.е. да развие.  Обратното – ако човек под влиянието на външни фактори се опитва да потиска, игнорира, обезценява или отрича тези свои черти и дадености, то той е поставен под заплаха не само да загуби преимуществата си, не само да преживее травми или неуспехи, но понякога дори много повече – да се самоунищожи като биологичен вид.

б.Всеки човек носи в себе си не само автентични биологично предопределени особености, но и усвоени в онтогенезиса по един неповторим начин знания, качества, способности, умения, талант и пр.

Ако следва създадените в обществото предразсъдъци, митове, унифицирани шаблони, готови модели и пр. ограничения, то той не само, че не би могъл да прояви и развие своята уникалност, а обратно – би носил през целия си живот маска, би играл дадена му чужда роля, би следвал вменен му сценарий на поведение, би живял в непрекъсната лъжа и притворство. Можеше ли да има световни гении и знаменитости, такива каквито те са се развили, ако се бяха слели с тълпата? Разбира се – не!  Тогава защо и всеки човек да не получи своята вътрешна свобода, за да изявя най-ценното – уникалността си, възможността „да бъда себе си“.  Житейското благополучие предполага, човек да реализира своя потенциал. Всеки човек носи уникален набор от силни страни, таланти, възможности. Този потенциал предполага наличието на специфични базови потребности, които човек генетично е предразположен да удовлетвори. Това може да стане обаче самотогава,  когато вътрешният Аз получи свобода за да изяви онова в човека, което би му осигурило личностен ръст и съвършенство. Прри това колкото повече растат възможностите на човек „да бъде себе си“, толкова по удовлетворен ще се чувства. Обратното – ако възпира, потиска, отрича своя потенциал, ако не му позволява да се реализира там където е най-благоприятното му поприще, тогава в индивида ще расте недоволството, ще крепне безсилието, самият той ще живее във вреда на себе си. Не случайно в редица психологически специализирани изследвания се прави извод, че голяма част от психичните и соматични проблеми на хората (семейни, професионални, лични и пр.) имат за източник съзнателното или несъзнавано потискане на вътрешния Аз.

в.Всеки човек се откроява със своите силни страни и възможности.

Успешните хора стават изключителни, защото знаят как да приемат и обичат себе си. Те признават своята индивидуалност и неповторимост. Другите ги ценят и ги обичат, защото самите те ценят себе си и се обичат. Когато човек проявява самоуважение, когато се самоопределя като ценност, то тогава той получава и уважението на другите. Всеки трябва да се гордее с уникалните си качества и дълбоко да вярва в необходимостта да ги споделя със света. Всъщност изразявайки себе си, личността позволява на своите вродени силни страни и черти, на генетично предопределени му особености, да проявят себе си и да направят живота му по-щастлив и по-истински.

г.Всеки човек изпитва желание да вдъхновява хората около себе си.

Например, образците за подражание, лидерите – независимо дали са атлети, певци или бизнесмени, във всеки случай, всеки един индивид не е като никой друг. Ето защо те привличат нашето внимание и стават пример за подражание. В този смисъл е важно и личностно-значимо човек да дава израз на вътрешните си заложби, да показва на света кой е той, защото този свят има нужда от него точно като такъв, какъвто е.

д.Всеки човек се стреми да бъда успешен и да постигне щастие.

Пътят към това субективно благополучие преминава през самопознанието. Ако човек се вглежда внимателно в себе си, ако е сензитивен към собствените си преживявания и ако е себеуважаващ се, то той би могъл да удовлетвори тази своя потребност, като се обърне именно към вътрешния си Аз. Именно посвещаването на това, в което човек вярва, ангажирането му с дейност, която харесва, заниманията му в сфера, в която се чувства сигурен и успешен, го правят честен към съдбата си, към самия себе си. И обратното – животът учи, че ако усилията са насочени към дейност, която дори да е обществено-призната, носеща щастие на другите, но не и на него самия, то човек в крайна сметка ще бъде неудовлетворен, подложен на непрекъснат стрес и негативни преживявания,  т.е. човек трябва да поставя своето щастие на първо място.

е.Всеки човек живея в социума, като се стремя да създа свое обкръжение от нужните му хора.

Ако в това обкръжение човек се чувства с маска, ако се усеща не на мястото си, ако общува с измама и лъжа, то неговото обкръжение ще бъде отражение на самия него. Както се казва в поговорката „Кажи ми кои са твоите приятели, за да ти кажа кой си ти“. Обратното също е вярно – ако човек е честен към себе си, ако изявява себе си такъв какъвто е, но не се чувства благополучно в обкръжението си, то тогава самият той следва да открие правилните хора. Във общуването от всякакъв род – между родители и деца, между преподаватели и студенти, началници и подчинени, между колеги, приятели или сексуални партньори – „да бъдеш себе си“ се явява един от главните фактори за създаване на истинска и удовлетворяваща връзка. В комуникацията с другите „да бъдеш себе си“ е най-вярната формула, чрез която човек може да им изпрати послание за това, какво е ценно за него, какво му е необходимо, желае и очаква от тях.

ж.Всеки човек желае да постигне емоционален комфорт – да се чувства уверен, стабилен, силен и естествено да преживява позитивни емоции.

Удовлетворяването на тази вътрешна потребност се нарича оптимизъм – вярата, която води към успех и постижение.  Когато човек истински обича себе си, когато е дал пред себе си  отговор на въпроса „Кой съм Аз?“, то увереността и оптимизмът се явяват атрибутивно вплетени в живота му и ще се проявят в различни и важни области:  било чрез задоволство в професионалната дейност, било чрез фино усещане за силните страни на своя характер в общуването, било чрез гордост от уменията да бъде лидер, функционален родител или грижовен съпруг. Именно като носител на оптимизъм и увереност, личността е в състояние да привлече към себе си другите, да стане водач, вдъхновител, а следователно да удовлетвори потребностите си от самоутвърждаване  и успех и така да направи приноси за другите, променяйки ги.

з.Човек трябва да бъде верен преди всичко на себе си и да е способен да прави избори, съзвучни със собствения му вътрешен глас.

Ако човек поставя себе си на първо място, т.е. ако се вслушва във вътрешния си глас, то той ще взима успешни решения. Обратното – ако човек игнорира себе си и се вслушва в гласовете на другите, опитвайки се да им подражава, то тогава неговите решения ще бъдат основани върху потребностите, интересите, целите на някой друг. Следователно, изборите които човек прави трябва да са продукт на собствените му потребности и желания. Само тогава те ще имат смисъл, защото са плод на това, което човек чувства в себе си, в дълбочината на душата си.

и. Житейският опит и личностното съзряване учат хората „да бъдат себе си“.

Човек трябва да умее да прави изводи от своите грешки и да извлича поуки от чуждия опит. Изводите, които прави Брони Уеар от своите интервюта с пациенти и множество други изследвания доказват по неоспорим начин тази теза. В книгата си „Автентичност – как да бъдем себе си“, Стивън Джозеф споделя своите наблюдения върху хора, постъпили за терапия в Център за травми, рехабилитация и личностен ръст. Той пише следното: „Заедно с колегата Стив Рергел наблюдавахме удивителните промени, настъпващи при тези пациенти, които бяха с психологически травми. Повечето наши пациенти страдаха от посттравматичен стрес, но това което е интересно бе, че много от страдащите разказваха как след сблъсъка си със смъртта, в тях са се пробудили нови възможности за извличане от себе си на нови сили. Колкото и да е трагично, много от нас първо трябва да осъзнаят смъртността – собствената или на друг и едва тогава се събуждаме и разбираме, че сме мислили и правили съвсем не това, което ни се е искало, което е било необходимо. В света на трагедията и загубата започваме да ценим себе си и правим крачка към автентичността“. В този смисъл е съвсем резонен въпроса: „Нужно ли е човек да чака да дойде бедата, за да му даде сама този ценен урок или може сега да тръгне по пътя на автентичността? Ако човек желае да използва мъдростта на другите, то той би обикнал себе си, би се събудил за истински, осмислен автентичен живот.

 

Заключение

В книгата „Даровете на несъвършенството: Как да се обичаш такъв, какъвто си“, авторът Брене Браун пише: „Да се живее пълноценен живот – това не е просто еднократно решение. Това е процес. Честно казано, аз мисля, че това пътешествие продължава през целия живот. Преди да се отправи по този път, човек трябва да не забрави да вземе самия себе си и да  договори със себе си какво ще вземе: Какво ще бъде нужно за да му помогне да живее, да умее да се цени и обича себе си? Как ще приеме факта за собственото си несъвършенство? Как ще възпитава в себе си нужните качества и ще се откаже от тези, които му пречат да върви напред?“

Блестящо потвърждение на тези разбирания за необходимостта човек да води живот в хармония със собствения му Аз – „да бъде себе си“,  са думите, изречени през 2011г. с които Стиф Джобс се обръща към випускниците от Стандфортския университет: „Вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот! Не попадайте в капана на догмата, т.е. не започвайте живота си според схващанията на други хора. Не позволявайте шумът от мненията на другите да приглуши вашият собствен вътрешен глас! И най-важното: Не се страхувайте да следвате сърцето и интуицията си! Те някак си вече знаят какъв/а искате да станете! Всичко останало е второстепенно.“

Автор; Кунчев

 

Литература:

1. Браун, Б. Дары несовершенства: Как полюбить себя таким, какой ты есть. М.2014.

2. Бурбо, Л. Пять травм, которые мешают быть самим собой

3. Джозеф, С.  Аутентичность. Как быть собой.

4. Маслоу, А. Новые рубежи человеческой природы. М.1999.

5. Маслоу А. Мотивация и личность. СПб.1999.

6. Роджерс, К. Взгляд на психотерапию. Становление человека. М.1994

7. Уеар, Б. Петте главни съжаления на умиращите. 2011