Дебилността[1] се превръща в новата социална норма

Властта на дебилите[2]

До какво води разпадането на социалните връзки и изпадането на все повече хора извън езиковата игра? Защо съвременният човек, който следва формалната конструкция на логиката, но не разбира смисъла е дебил? С какво общуването в социалните мрежи е коренно различно от реалния живот и защо социалните мрежи са местообитания за дебили. До какво може да доведе десоциализацията на все повече хора?

В началото на миналия век френския изследовател Де Грееф провежда експеримент (проба) с лица със задръжки в психичното развитие. По-късно Л. С. Виготски предлага резултатите от опита на френския изследовател, да бъдат наречени на негово име „Симптом на Де Грееф“.

Експеримент на Де Грееф

При проведени опити, позволяващи на умствено изостанали да се групират както пожелаят, се оказало, че възникват асоциации, при които напълно слабоумните се обединяват и дружат с тези, които са малко по-умни. При това групиране, когато трябва да оценяват другите, слабоумните поставят себе си на първо място, своите идоли на второ място, а здравите хора и възпитателите са поставени на последно място. Дебилите не са в състояние да оценят нормалните хора. Във връзка с тези резултати Де Грееф отбелязва следното:

„Тази липса на критично отношение към себе си, тази повишена самооценка наистина представлява особено любопитен феномен в историята на развитието и структурата на личността на дебилите“. По-нататък Де Грееф свързва този феномен с неразвитото социално разбиране при дебилите.  Изследователят остроумно казва: „Всичко, което надхвърля разбирането на дебила, му се струва глупаво. Ето защо той е толкова егоцентричен в оценката на собствения си ум. За един имбецил, смята де Грейф, гениалността се крие в психологическите граници на дебилността“.

Олигофренията е диагноза. Думата „олигофрен“, изречена в публичната реч се приема за обида, ругателство, това е мръсна дума, политнекоректна, но всъщност означава простичкото наименование за „малоумие“ (слабоумие).

Най-тежката форма на олигофрения е идиотията. Идиотът е човек, който има толкова малко съзнание, че не е в състояние да се справи с прости неща (те ходят трудно, мучат и т.н.).

Другата форма на олигофрения е имбецилност. Имбецилите поне разбират речта, опитват се да се грижат за себе си, могат да знаят най-простото броене и са способни на някакъв вид адаптация.

Най-леката форма е дебилност (в две разновидности: а) агресивни (зли) и б) салонни). В нашият случай интерес представляват „салоните“. Те говорят глупости, смятайки, че говорят умни неща „в салона“ или се настаняват в екрана на телевизора – това както и да е, но си имаме работа с диагноза.

Дебилът разбират речта, но не разбира нейния смисъл. Той дори е в състояние да реагира на импулси, може да чете и пише – най-интересното е, че сред тях има дори учени. Той има способността да развива рационални качества, но основната му бариера е неспособността да разбира смисъла. А смисълът вече е философски проблем, който е изследван от късния Витгенщайн.

Дебилът е човек, който разглежда формалната конструкция на логиката. Той се движи според логиката, но не я съотнася към житейската ситуация. Дебилът може да участва в обществени дейности, но може да игнорира връзките между явленията, семантичното, смисловото поле. Дебелизмът е специална форма на мислене, която следва външното, игнорирайки вътрешното.

Каква е езикова игра според Витгенщайн? Това е състоянието, в което се раждат обозначенията. Например, на базара хората се пазарят за дадена стока и техният разговор се случва именни там, той е свързан точно с тази ситуация. Дебилът има достъп до езика, но няма достъп (не открива) до смисъла.  

Злият дебил се стреми да постигне битови желания и да задоволи непосредствени импулси, независимо от условностите. Има много такива в политическия елит и сред рейдърите[3], които действат на принципа „Искам и получавам“. Турболентният дебил е толкова очарован от себе си, че напротив, трудно реализира желанията си.

Да бъдеш зад пределите на езиковите игри означава да си в дълбините на своята индивидуалност. Но това не обяснява ли диагнозата идиотизъм в психиатрията? (като крайна форма). Идиотизъм – от гръцки, “idiotos” – „единак”, човек без родство, лишен от социални връзки с колектива. И колкото повече става индивидум, толкова повече се идиотизира.

Друго приложение на философията на дебелизмът са социалните мрежи, които се различават от обичайната ситуация с това, че там няма езикова игра. Там няма ситуации, към които да принадлежим всички заедно. Когато влезем в мрежата, ние веднага заемаме позицията на дебили, намиращи се сред дебили – защото всеки коментар е извън контекста на езиковата игра. Ние веднага се озоваваме във външната орбита на диалог, разговор, дискусия и в тази орбита оставаме (като човек, който току-що влиза при напълно непозната компания – той разбира фразата „дайте ми чаша“, разбира какво казват, но в началото той е извън езиковата игра на тази компания и затова се държи като дебил). В интернет всички са дебили и нямат колективно смислово единство. Поради това всички те попадат в месомелачката на манипулацията.

След социалните мрежи дебелизмът мълниеносно се пренася и вече се е настанил в медийната културата, която презентират себе си чрез дебили.

Ако в епохата на Дельоз антропологическата „норма“ беше шизофренията, то сега тя е дебелизъм.

Нашето общество върви по пътя на догматичен дебелизъм!

Нашето общество постепенно превръща дебилът в норма – и той не изпитва нито угризения или липса на смисъл.

Изграждането на изкуствен интелект означава изграждането на глобален дебил, който разбира речта и е способен на рационална дейност, но това, което е недостъпно за него е семантиката.

Пол Мишел Фуко: „В този случай тъпоумието е просто „отсъствие на разбиране и способност за съждение“ в най-чист вид, най-висшето поражение на разума в най-висшите му функции. Този недостатък обаче сам по себе си не е първичен. Работата е там, че разумната душа (чието разстройство се изразява в слабоумие), поставена в тялото, образува между него и себе си определен смесен, междинен елемент; в това смесено, същевременно разширено и точково, телесно и вече мислещо пространство, свързващо разумната душа и тялото, се разпръсква anima sepsisitiva sive cogroea – носител на промеждутъчни, опосредствени способности на човека: въображението и паметта; именно въображението и паметта са тези, които осигуряват на ума всичките му идеи или във всеки случай, елементите, които позволяват тези идеи да бъдат формирани; и когато телесното им функциониране е нарушено, тогава intellects acies, „сякаш воал покрива погледа му, който най-често става тъп или поне помрачен“.

Според Пинел, „разликата между тъпо- и слабоумието най-общо се свежда до противопоставянето на неподвижност и движение. При идиота „всички функции на разума и нравствените чувства“ изглеждат като парализирани в хибернация; умът му е замаян в някакъв ступор. Обратно, при слабоумието най-важните функции на ума осигуряват работата на мисълта, но тази мисъл е за празнота и в празнота, и в резултат на това е крайно подвижна. Слабоумието е като че ли чисто движение на ума, лишено от съдържание и постоянство, някакъв вид вечно бягство, незабавно изтривано от паметта: Бърза и непрекъсната промяна или по-скоро редуване на отделни несвързани идеи и постъпки, повърхностни и безпорядъчни емоции, придружени от пълно забравяне на предишното състояние."

[1] В зависимост от тежестта на умствена изостаналост (олигофрения), се разграничават следните форми: дебилност, имбецилност и идиотия. Ако дебилността е слабо изразена, детето може да не се различава по нищо от връстниците си по външен вид. Механичната памет и емоционално-волевата сфера са съхранени. Вниманието обаче е засегнато – много трудно се привлича и фиксира. Запомнянето е бавно и нетрайно. Трудно се разбират логическите връзки между обекти, понятията „пространство, време“ и т.н. Чести се срещат нарушенията на речта (забавяне в развитието, изкривяване на звуците, граматически изкривявания, малък речников запас). Обикновено не могат да преразкажат прочетеното или чутото или най-много да възпроизведат отломки.  Надделяват емоциите, които са актуални в момента. Действията са неконцентрирани, импулсивни, развива се негативизъм. Не могат да се справят с общообразователната програма. Възможна е социална адаптация и участие в самостоятелна работа.  С натрупването на социален опит, до 40-годишна възраст дебилите обикновено се „разтварят“ толкова много в обществото, че са трудно неразличими.

[2] Власт на дебилите – движение (вълна) за приватизация, либерализъм, индивидуализъм е движение към идеала за всеки дебил.

[3] Рейдер – специалист (често престъпник), участващ в организиране смяната на собствеността на предприятие (корпорация, дружество, бизнес). Рейдерството (от английското raid „нападение“ или raider „рейдер“ нападател, рейдерско поглъщане) неприятелско поглъщане на предприятие против волята на неговите собственици (които имат преференциална позиция в това предприятие) и/или неговия ръководител. При това може да има или да няма фалшифициране или кражба на официални документи на дружеството, част от имуществото му, печати, подписи, включително електронни, опити за изнудване или заплахи за убийство; в последния случай служителят-рейдер може да фабрикува наказателни дела срещу бизнесмена. Рейдерската дейност понякога включва и корпоративен шантаж („greenmail“), който е технически законен, но може да се счита за действие, което граничи с етичното.