Колкото по-сурово е наказанието, толкова е по-малко ефективно

В XXI век очевидно всички цивилизовани общества са стигнали до едно и също заключение, че физическото наказание е неприемливо. В съвременната педагогика се използват методи за морално въздействие: забележка, порицание, неодобрение, лишаване или ограничаване на права, налагане на допълнителни отговорности. Що се отнася до наградите, техният диапазон може да бъде много разнообразен – от словесни похвали до материални стимули.

Някои родители считат, че всяко нарушение на правилата следва да бъде санкционирано, но не всяка положителна постъпка трябва непрекъснато да се насърчава.

Отговорът на въпроса за наказанията и поощренията винаги има различен културен и социален аспект и различна история на използването им. Освен това, съвременните родители и учители могат да бъдат разделени на две групи: първата – разбиращи, внимателни, чувствителни, отговорни и те най-вероятно няма да се съгласят с това мнение; представителите на втората група – несдържани, груби, безкомпромисни, привърженици на „строга дисциплина“ и сурови наказания, които ще го подкрепят.

Във всеки случай е важно да се вземе предвид контекстът и тежестта на деянието. Ако говорим за неволно, а не за умишлено нарушение на правилата, за злоупотреба с доверие, за опасни за другите действия, би било странно дори да говорим за наказание.

Нарушението изисква обсъждане, може би осъждане, но със сигурност не и наказание.

Нарушения са всички незаконни действия, различни от престъпления. Основният критерий за разграничаване на престъпленията и нарушенията е степента на обществена опасност на тези правонарушения и санкциите, предвидени за тези противоправни деяния. В зависимост от сферата на обществения живот, в която са извършени, естеството на причинената вреда и характеристиките на съответните правни санкции, нарушенията се разделят на административни, дисциплинарни и гражданско-правни.

Нещо повече, много често възрастните възприемат неволната грешка на дете, което е попаднало в нова, неочаквана, необичайна или трудна ситуация и е взело грешно решение, направило го е от некадърност, като престъпление и дори нарушение, но то се учи да живее, да взаимодейства, да взема решения и не може да не прави грешки. Детето трябва да има право на грешки. Наказанието не може и не трябва да бъде единственият начин за въздействие върху детето и трябва да се използва само когато резултатът от него може да доведе до положителни резултати. Освен това, наказанието трябва да бъде пропорционално на действието и целта му не е „да накаже така, че да е позорно“, а така че детето да разбере и осъзнае последствията от действията си. Дори в случай на сериозно нарушение, си струва да се започне с разговор, обсъждане и анализ на причините. Наказанието не трябва да причинява физическа вреда и не трябва да бъде насилие над детето – физическо или психологическо.

Но всяко положителна постъпка е важно да се забележи и отбележи. Ако детето види, че неговите постижения, усилия и добри дела са забелязани и оценени, това може да се превърне в стимул за желано поведение. Важно да се признават усилието и старанието на детето, това поддържа мотивацията и развива положителни навици.

Методите за награди и наказания могат да се различават в семейството и в училището, главно защото в училището и в семейството може да има различни нагласи, изисквания и ограничения, но координирането на действията на възрастните, особено когато става въпрос за наказание, със сигурност е важно.

Първо, защото едно и също нарушение не се наказва два пъти, така че „двойката“ за учебни неуспехи вече е наказание. Второ, няма смисъл да се наказва такова нарушение. Забавеното, заплашително наказание не може и не трябва да бъде причина детето да се страхува.

Вероятно си струва да се напомни както на учителите, така и на родителите, че наказанието, особено повторното или заплашващото наказание, е токсичен стрес за детето, който е вреден за неговото развитие и здраве.

Има проучвания, които показват, че честото наказание притъпява реакцията на детето, принуждава го да бъде хитро, да се адаптира и създава потиснат, несигурен, страхлив човек.

Наказанието не трябва да кара детето да се съмнява в любовта на родителите си и уважението на учителите, така че наказанието не трябва да го унижава.

Някои погрешно смятат, че похвалите трябва да бъдат дозирани, дори могат да бъдат полезни или вредни. Това е погрешна позиция. Няма нужда родителят (учителят) да „изчислява“ похвала, ако искрено харесва това, което детето е направило, харесва, радва или изненадва. Така че защо да не се говори за това, защо да не хвали детето. При това често се допуска една съществена грешка – родителите правят забележка и хвалят детето,  а не постъпката му. Изглежда като тънкост, нюанс, но е важно да се разграничи и отбележи това, особено с отрицателна оценка: не детето е лошо, а действието, което е извършило.

Сухомлински пише: „Срам и позор за нас, учителите, срам и позор, защото детето често се страхува да ходи на училище, това свято място на човечеството, доброто и истината, защото знае: учителят ще разкаже на родителя за лошото му поведение или неуспехи в обучението и баща му ще го бие“. Сухомлински отбелязва още, че „като постави ниска оценка или негативна бележка в дневника, учителят всъщност често поставя камшик в чантата на ученика, който баща използва, за да бие сина си“.  

Изобщо не е рядкост детето да бъде смъмряно след разговор между родители и учители. Това се случва, защото учителят не винаги е конструктивен, той говори не за проблема и начините за решаването му, а за недостатъците и проблемите на детето. Няма нищо изненадващо. Многобройни и дългосрочни проучвания показват, че дори академичните неуспехи и трудностите в обучението, според учителите, са „вина“ на детето. И, разбира се, учителят трябва да знае с кои родители може да сподели проблемите на детето, разчитайки на помощ и съвместна подкрепа, и с кои не трябва да споделя проблемите, тъй като това само ще влоши ситуацията.

Що се отнася до ефективността на наказанията, е трудно да се прави някаква класация. Те винаги са индивидуални – за някои деца „много ме огорчи“ е наказание, но за други, виковете и обидите не са нищо особено. Едно обаче е сигурно – колкото по-сурово е наказанието, толкова по-малко ефективно е то.

Аналогичен е подхода и към стимулите за добро поведение. Например, някои родители прилагат финансови стимули за високи оценки, за добро поведение или просто за изпълнение на поръчения. Този тип поощрение не е най-ефективния начин за стимулиране, но всяко семейство преценява това в зависимост от различни фактори.

Например, има случаи на успешен вариант за такова споразумение с цел, постигане на добър академичен успех в гимназията, но има и негативни примери, когато детето може да стигне в болница с тежка невроза, поради постоянната надпревара само за „шестици“. По правило детето спестява пари за някаква „мечта“ и в известен смисъл може би си струва да преследва мечтата, тогава няма да има нужда родителите да се пазарят за оценки или да изпитват постоянен стрес поради непостижимостта на тази „мечта“.

Системата от награди и наказания трябва да съответства на възрастта на детето.

Системата на наказанията и наградите се променя, докато детето расте и действията стават различни, по-съзнателни. Децата имат проста система за насърчаване и подкрепа: добри думи, усмивки, докосвания, подаръци. По-добре е, ако това не е храна или сладкиши, а играчки, образователни игри, посещение на интересни места. В същото време е напълно неприемливо да се използва като наказания ограничения на движението, общуването или отделянето от възрастни.

Колкото по-голямо и по-независимо става детето, толкова по-важна е похвалата, подкрепата и насърчението, да създават стимули за желано поведение и реакция, а наказанията, които не са насилие, унижение или физическа болка, също да създават мотивация за желано поведение.

Днес електронните средства са основен инструмент за награда и наказание. Ако ядете (играете, мълчите, спите, учите, правите домашни и т.н.), ще получите нещо от сорта; ако не изпълните това или онова изискване, няма да го получите. До девет-десетгодишна възраст, когато детето разбира, че родителите не са всемогъщи и властта им е силно ограничена, тази безкрайна търговия завършва с потапяне в забранена и подарена като награда електронна джаджа. Всички вече знаят за последствията.

Авторитарното възпитание е опасно за психическото здраве на децата

Авторитарното възпитание може да бъде опасно за умственото и психологическото здраве на децата по няколко причини.

Първо, строгият контрол, ограниченията и насилието, които съпътстват този подход, могат да накарат децата да се чувстват безпомощни, уплашени и с ниска самооценка.

На второ място, липсата на свобода на избор и невъзможността за изразяване на собствените мнения, и чувства може да доведе до потискане на личността и развитие на негативни емоции – това лишава детето от удовлетворяване на потребността му от собствена значимост и ценност.

На трето място, авторитарното възпитание не развива у децата критично мислене, самостоятелност и умения за решаване на проблеми, което може да повлияе негативно на бъдещата им самоидентификация и адаптация в обществото.

Четвърто, цялата система на авторитарно възпитание с грубост и насилие е постоянен хроничен стрес, който се отразява негативно на здравето на детето.

Алтернатива на авторитарното възпитание е хуманното, човешкото отношение към детето както в училище, така и в семейството. Нищо по-добро от това все още не е измислено.