Детето-цар

Не толкова отдавна в нашето общество се формира доста противоречив стил на възпитание. При този стил родителите издигат и поставят детето си в царствен трон, а в училището детето е поставено в центъра на учебно-възпитателния процес. Явлението е известно под името детецентризъм.  Днес родителите насочват цялата си енергия към това, да осигурят на детето най-доброто – от дрехи, храна, забавления, образование, играчки до най-съвременни електронни средства. Днес, да си на 17-18 г. и вече да притежаваш лек автомобил се приема за норма. При това, акцентът е поставен главно върху задоволяване на материално-финансовите желания, нужди и капризи на децата, като много често този процес е в ущърб на останалите членове на семейството, нерядко превръщайки родителите в слуги на детето.

Каква е причината за появата на този стил на възпитание и каква заплаха представлява той за възрастните и децата?

В основата на детецентризмът стои концепцията за концентрация на вниманието на възрастните върху интересите и желанията на детето. Всичко се прави в името на децата, в угода на децата, както на индивидуално, така и на държавно ниво с лозунгът: „Децата са свещени, цветята на живота, всичко най-добро за  децата“. Дори такива важни решения, като ценностни ориентации или избор на училищни извънкласни занимания, и професионален път, са оставени в ръцете на все още незрялото дете.

Детецентризмът е доста интересно и многостранно явление. Ако го разгледаме в еволюционно-биологичен аспект, тогава трябва да помним, че всяко животно се стреми да възпроизвежда потомство, а грижата за децата се определя от биологичната необходимост за оцеляване на вида. И ние като всяко друго живо същество се грижим за потомството си и това е напълно естествено.

Ако погледнем векове назад, самото понятие за детство, като отделен и уникален период от формирането на личността е сравнително скорошно изобретение на човека. Детството започва систематично да се изучава едва през XVIII век, дотогава няма специално отношение към детето, то се възприема като малък възрастен. Известно е, че в изкуството до XII век детето е изобразявано като умалено копие на възрастен. В онези времена детската смъртност  е била огромна, което също говори за отсъствие на правилно разбиране и внимание към децата.

В средата на XX век обществото постепенно започва да се отдалечава от класическия патриархален стил на възпитание, който предполага върховенството на възрастните, строго и безпрекословно подчинение на родителите. В съвременното общество ролята и мястото на детето са коренно променени. Сега говорим за това, че детето само по себе си е ценност, че детството е особено важен период от живота на човека, който е необходим за неговото успешното развитие, формиране и социализация.

Настъпилите изменения се дължат преди всичко на усложняването на социалния живот, на подобряването на социално-икономическите условия спрямо предходните векове, включително по отношение на медицинско обслужване, качество на живот и т.н. Сега тактиката на еволюционно-биологичната необходимост човек да се грижи за потомството е променена. Това можем да се проследи по броя на децата в семейството: ако преди 200-300 години е имало голям брой деца, сега са едно или две, семейство с три деца вече се счита за голямо семейство. От една страна, поради факта, че социално-икономическите условия са се подобрили, детската смъртност е намаляла и сега човечеството в световен мащаб няма нужда да ражда голям брой деца. И тъй като броят им в семействата е намалял, те получават цялото внимание, което преди е трябвало да бъде разпределено към по-голям брой деца.

Опасността детецентризъм

Съвременната концепция на отношение към детето постулира, че „детето трябва да бъде опазвано и обгрижвано, уважавано и обичано, гледано като индивид със собствени нужди, емоции и преживявания, и в никакъв случай не може да бъде поставено на по-заден план от възрастните“. Преди никой родител не е считал за необходимо да полага специални грижи за децата си. Например, децата на равно с възрастните са били включвани в трудовите дейности за оцеляване на семейството, други родители са ги изпращали за цяло лято при бабите и дядовците на село, трети – още от сутринта са бягали навън да играят и са се връщали чак вечерта и въпреки това са израствали като нормални хора. Сега, поради промените в системата от ценности и норми, такова отношение към децата се счита за неприемливо, тъй като вече на детето се гледа преди всичко като личност със собствените си желания, потребности и мотиви.

Заедно с позитивните промени обаче, възниква и проблемът с детецентризма.

Динамичните промени в ценностната система са толкова стремителни, че на обществото не достига време да се реорганизира, да изработи правилни методи и тактики на поведение. В резултат на това, грижата за детето отива толкова далече, че родителите започват самоцелно да се грижат за него в своя вреда.

И какъв е резултатът, който получаваме – разглезени деца, чиито родители не виждат себе си извън живота на своите деца. А това не е нищо повече от размиване на личните граници и обръщане на йерархията в семейството. Интересите на детето са поставени на първо място, а родителите са изместени на заден план, и са подчинени на детето. Всъщност възрастният живее в името на децата, а такава система от взаимоотношения се нарича съзависима – личността на единия се поглъща от личността на другия и границите между тях се размиват. Родителят не може ясно да очертае границата между себе си и обекта на своята зависимост – друг човек. Най-често съзависимите хора казват не „аз“, а „ние“. Човек не вижда къде свършва собствения му „Аз“ и започва „Аз-ът“ на другия. В резултат на това съзависимият започва да носи отговорност за поведението на другия.

Освен съзависимостта, на семейно ниво детецентризмът е свързан с нарушаване на личните граници, което всъщност не е нищо повече от патологичен стил на родителство. Това е или класическа хиперопека или снизходителна хиперопека. От една страна детецентризмът води до дисхармонично развитие на личността на детето, а от друга е изпълнен с големи психологически проблеми за самия родител, тъй като разрушава неговия социален живот и спъва реализацията му като личност.

В резултат на това, когато детето порасне, се оказва, че вече не се нуждае от родителите си и животът им се оказва свършил – те не са наясно какво да правят с него. Поради това родителите започват отново активно да се намесват в живота на своето вече възрастно дете, като по този начин нарушават вътрешните му граници. Тъй като вече са се формирали съзависими отношения, родителите продължават да живеят не своя живот, а живота на детето.

Мисията на нашето поколение

Разбира се, ако говорим за по-широко социално-икономическо ниво, пазарът и търговията играят съществена роля за формирането на детецентризма и за нарушаването на личните граници. Появата на нови социални изисквания за обгрижване и постоянното попечителство над децата, се явяват добър ресурс за популяризиране на различни стоки и услуги. Рекламните и маркетингови изображения създават нереалистични представи за това какво трябва да прави едно съвременно дете, какво да играе, какво да яде и как да се облича и т.н. с една цел – да бъдат продавани повече стоки и услуги.

Можем да кажем, че днес детоцентризмът е сериозен проблем, тъй като той е резултат от противоречие между, от една страна на промените в ценностите на личността още в периода на детството и недостатъчно развитите умения за поддържане личните граници, които ограничават зоната на отговорност и ясно определят ролята си в системата на отношенията, от друга.

Много често казваме, че родителят трябва да бъде приятел на детето си. Но това не е съвсем вярно. Родителят е преди всичко родител, той може да стане приятел едва когато детето е достатъчно голямо (оформена, зряла личност), за да може да бъде приятел с възрастен. Но все пак първо трябва да бъде научено на това. И ако сте приятел с дете от ранна детска възраст, тогава родителските роли се губят и нивелират. Тогава родителят се оказва връстник, приятел, на когото можеш да не се подчиняваш, да го манипулираш, да се отнасяш така, както се отнасяш с връстниците си.

Как да намерим баланса между здравословната загриженост за детето и пламенния детецентризъм?

Днес в публичното пространство, в дискусии, много се говори за необходимостта от връщане към предишните роли на деца и родители, към домостроителство, патриархалност. Трябва обаче да бъдем реалисти – не можем да върнем историята назад. Връщането към миналото винаги е деградация, така че е необходимо да не се връщаме към миналото, а да усвояваме опита на предишните поколения и да се научим да се държим в нови условия по нов начин. Придобийте други начини на поведение, които нашите родители и баби и дядовци не са притежавали. Това е, което трябва да направим. Това е мисията на нашето поколение.