Психологията на децата през първата година от живота е сложна, недостатъчно изучена и най-важното, почти не е систематизирана по теми. Това вероятно е така, защото изучаването на детската психология започва с установяването на първия вербален контакт с детето, а до това време с детето системно общуват само родителите и близките родственици. Всички останали общуват с детето крайно несистемно. Това не позволява през първата година да се идентифицират ключови психологически аспекти. Лекарите (педиатри) обаче, поради професията си общуват с децата много по-често през първата година, отколкото другите възрастни. Тази позиция им позволява да виждат света през очите и начина на мислене на детето през първата година.

Импринтинг (от английската дума „imprint“ – оставям следа, запечатвам, фиксирам) е образуването на изключително устойчиви следи в психиката след еднократно преживяване. Той представлява форма на много бързо и устойчиво човешко учене в определени ситуации, свързани с тежък невроемоционален стрес. В наличната литература импринтингът се изучава само в детска и подрастваща възраст, когато е възможно да се проследи формирането на сложни условно-рефлекторни връзки и поведенчески реакции. Що се касае до феномена импринтинг при новородени, учените нямат окончателно мнение по въпроса. Макар че като цяло допускат възможност за неговото съществуване, сериозни изследователи се противопоставят на директното пренасяне на методологията и теоретичните концепции на етологията на животните върху хората, като подчертават необходимостта човешката етология да се свърже със социологията, психологията, генетиката и биологията. Мащабни изследвания, потвърждаващи съществуването на феномена импринтинг при новородени, установят неговата сила и продължителността на критичния период, не са провеждани.

Известният етолог и психоаналитик Джон Боулби, в своята работа „Привързаност“, твърди, че процесът на „импринтиране“ в широк смисъл на понятието, е приложим към човешкото поведение в общата му форма. По-частност, той предполага хипотеза, защо бебетата и малките деца са толкова сериозно потресени, когато ги отделят от родителите им. Като продукт на еволюцията, детето изпитва инстинктивна потребност да остане близо до родителя, за когото е развило импринтинг. С други думи, детето е възприемчиво към определени импринти в определени периоди. Нека разгледаме фазите на импринтиране на Боулби, през които преминава нормалното детско развитие, като използваме привързаността към грижещите се за бебета като пример.

Фаза 1 (раждане – 3 месеца) – безразборна реакция към хората

През първите 2–3 месеца от живота, бебетата проявяват различни видове реакции към хората, но като цяло реагират на хората с едни и същи базови способи. Веднага след раждането бебетата обичат да слушат човешки гласове и да гледат човешки лица (Fantz, 1961; Freedman, 1974, стр. 23). За етолози като Боулби, това предпочитание предполага генетична предразположеност към визуален патерн, който ще се превърне в основа за импринтиране на ефективни действия в комуникацията: социално усмивка, бърборене (лепет и гукане) и плач. Първоначално усмивката, бърборенето и плачът са безразборни. Детето проявява тези реакции към всеки човек, оказал се в зрителното му поле. Малко по-късно социалната усмивка, бърборенето и плачът на бебето се превръщат в реакции на много специфичен визуален стимул (Bowlby, 1982; Freedman, 1974).

Фаза 2 (3 до 6 месеца) – фокусиране върху познати хора

С началото на 3-ия месец, поведението на бебетата се променя. Социалните им реакции стават по-избирателни. Между 3 и 6 месеца бебетата постепенно ограничават насочеността на усмивките си до познати хора. Когато видят непознат, те просто се взират. Бебетата също стават по-селективни в бърборенето си; на 4 до 5 месеца те гукат, гърголеят и бърборят само в присъствието на хора, които познават. Освен това, на тази възраст (а може би и много преди това), плачът им се успокоява много по-бързо от предпочитана фигура. Накрая, към 5 месец започват да протягат ръка и да хващат части от тялото, но само на познати хора.

Фаза 3 (6 месеца до 3 години) – интензивна привързаност и активно търсене на близост

Започвайки приблизително от 6 месец, привързаността на бебето към конкретен човек става все по-интензивна и изключителна. Най-забележително е, че бебетата плачат силно, демонстрирайки тревожност от раздяла (separation anxiety), когато майка им напусне стаята. Заслужава да се отбележи и интензивността, с която бебето приветства майка си, след като тя е отсъствала известно време. Новопридобитата изключителна привързаност на бебето към родителя става особено забележима около 7-8-месечна възраст, когато се развива страхът  от непознати (fear of strangers). До 8 месец бебетата обикновено могат да пълзят и следователно могат да започнат активно да следват родител, който се отдалечава.

Разбира се, бебетата често се движат не само към, но и се отдалечават от фигурите на привързаност. Това е особено забележимо, когато те използват грижещият се за него, като сигурна отправна точка (secure base) за изследване на света около тях. Ако майка и нейното 1- до 2-годишно дете отидат в парк или на детска площадка, детето често ще остане близо до нея за известно време, преди да се осмели да изследва. Въпреки това, то периодично се обръща, разменя погледи или усмивки с нея и дори се връща при нея от време на време, преди да се осмели да изследва по-нататък. Детето инициира кратки контакти, „сякаш се опитва да се увери, че тя все още е там“.

Фаза 4 (3 години – край на детството) – партньорско поведение

До 2 или 3-годишна възраст децата са загрижени само за собствената си нужда да бъдат в определена близост до грижещия се; те все още не вземат предвид плановете или целите на възрастния. За 2-годишното дете знанието, че майка му или баща му „отиват при съседите за минутка да поискат мляко“ не означава нищо; детето просто ще иска да тръгне заедно с тях. 3-годишно дете обаче има известно разбиране за подобни планове и може мислено да си представи поведението на родителя в негово отсъствие. Съответно, детето е по-склонно да позволи на родителя да си тръгне, т.е. то започва да се държи по-скоро като партньор във отношенията.

Подрастващите се избавят (не е лесно, труден процес) от родителското си доминиране, но развиват привързаност към лица, заменящи родителите; възрастните се смятат за независими, но търсят близост с близките си по време на криза; докато възрастните хора се оказват все по-зависими от по-младите поколения.

Запечатване при импринтинг:

-процесът е възможен за относително ограничен период от време;

-протича много бързо (в резултат на еднократна среща с обекта на запечатване);

-характеризира се с необратимост;

-протича без храна или друго подкрепление.

Привързаността като импринтинг

Боулби счита, че привързаността се развива аналогично на импринтинга при животните. Импринтингът, според Боулби, е процесът, чрез който живите същества усвояват стимули, които инициират техните социални инстинкти. Този процес може да се наблюдава и при хората, въпреки че се развива много по-бавно. През първите седмици от живота бебетата не могат активно да следват обекти, движейки се от място на място, но насочват социалните си реакции към хората. Те се усмихват, бърборят, прилепват, плачат и т.н. – всичко това помага да се удържат до тях близките хора. В началото бебетата насочват тези реакции към всеки човек. През периода до 6-месечна възраст те постепенно стесняват привързаността си до няколко души и един специален. Те искат този конкретен човек да е близо. На този етап те започват да се страхуват от непознати и след като са се научили да пълзят, следват основната фигура за привързаност, когато се отдалечат. Това развива отпечатък върху конкретен човек; именно този човек инициира следването.

Използвайки пример с институционализираната депривация в детски домове, Боулби посочва, че поради отсъствие на импринтинг на привързаност и любов през съответния период (до 8-9 месеца), се формират импринти на „отчуждение“, често с необратими последици за цял живот – неспособността на много деца, отгледани в детски домове, да установят дълбоки връзки на привързаност по-късно в живота си. Боулби нарича тези индивидуми „личности, лишени от любов“; такива индивидуми използват хората само за свой собствен интерес и се оказват неспособни да формират любящи, продължителни взаимоотношения с друг човек (Боулби, 1953). Възможно е тези хора в своето детство да са били лишени от възможността да изработят импринтинг върху която и да е човешка фигура – да установят отношения на любов с друг човек. Тъй като не са развили способност за близки връзки в течение на нормален ранен период, техните взаимоотношения остават повърхностни в зряла възраст.

Докосвайки се до ограничената по обем и недостатъчна по обхват теория, нека преминем към практиката на „живото“ наблюдение в живота. Засягането на темата за импринтинга и привързаността не е случайно, тъй като тези малко проучени фактори са от решаващо значение в ежедневната практика на педиатрите, които практикуват методи за физическа рехабилитация на деца през първата година от живота им (масаж, терапевтични упражнения, остеопатия). Счита се, че елементите на импринтинга присъстват през цялата първа година от живота на детето, като постепенно прерастват в логически схеми, които позволяват адаптиране в средата на възрастните и диференциране на „свои“ от „чужди“ възрастни. Когато работи с дете, специалистът първо установява психологическа връзка с него, особено ако то е във второто полугодие. Именно тук се появяват различните страни на импринтинга.

1.Формиране на негативен стереотип за чужд човек.

През първите три месеца от живота си, както вече беше отбелязано, детето има безразборна реакция към непознати и най-често отговаря с комплекс от оживление в отговор на нежно отношение. На тази възраст детето все още не мисли в логически схеми и се ориентира от образа на човека, който се появява пред него. Този образ се възприема от първите минути на директен контакт. Резултатът се явява положителното приемане на чужд човек (в повечето случаи) и ответна реакция под формата на комплекс на оживяване (усмивка, позитивни звуци, повишена двигателна активност). В някои случаи (много по-рядко) се наблюдава отхвърляне на образа на чуждия човек. Най-често това се случва поради прекалено агресивно (от гледна точка на детето) поведение на възрастния (активни емоции, ярка козметика, контрастни цветове на дрехите, активни, но чужди миризми).  Вярно е, че много рядко, но се случва „абсолютно неприемане“ или „абсолютен негативизъм“ към чужд човек („който не е свой – е чужд“). Неприемането е съпроводено с рязко негативна емоция под формата на плач, често с развитието на „следова реакция“ (не може да се успокои дълго време, дори след като ефектът на дразнителят е приключил). Когато дразнителят се появи отново (след ден или няколко) в зрителното поле на детето, отново се появява негативна реакция под формата на плач. Няма доказателства, че формирането на импринтинг в такава ситуация е необратимо.

Негативен образ може да бъде изтрит от паметта на детето и заменен с позитивeн. За да се постигне това, трябва да се промени структурата на образа: да се сменят дрехите, ако е възможно, прическата, да се смени стаята (да се преместите в друга) и повърхността за работа. С други думи, ако в съзнанието на детето се е формирал негативен стереотип, то участници в този стереотип могат да се явяват и главен дразнител (непознат възрастен), обкръжаваща обстановка и дори еднотипното начало на работата с детето (например, ако винаги започвате работа с детето, като отпускате краката). При повторно излагане детето на обстановка, която преди известно време (ден, два или три) е предизвикала негативна реакция, често дори не е нужна появата на дразнителя (непознат човек), за да предизвика плач. Например, достатъчно е детето, което лежи по гръб, просто да види над себе си полилея, който вижда за първи път и да се разплаче.

2. Формиране на негативен стереотип за конкретна обстановка.

Често може да чуете тази история от родители: „Ето, от три седмици не можем да изкъпем детето си както трябва; то крещи като лудо“. Ако се „заровят“ в търсене на причината, родителите могат да открият, че  преди три седмици, по време на къпане, са възникнали неприятни моменти за детето, например: гореща или студена вода е попаднала върху лицето на бебето или родителите случайно са изпуснали детето във водата и то е било потопено, или са го потопили в твърде гореща/студена вода и т.н. От този момент нататък детето е „разлюбило“ водата, тъй като се е формирал негативен образ за мястото, чийто основен компонент е водата. Родителите обикновено не могат да обяснят това явление, тъй като проблемът трябва да се разглежда от гледна точка на детето, а не от гледна точка на родителя (възрастния). За да се научи детето  отново да „обича“ къпането, трябва да се направи нещо просто – да се промените образа. Например, ако преди потапянето във водата детето е било съблечено в банята, сега това може да се направи в стаята и след това вече съблечено да се отнесе в банята. Ако детето е било потопено във водата от дясната страна на ваната (една конфигурация на тавана), сега можете да бъде потопено от лявата страна (различна конфигурация на тавана). Като цяло може да бъде потопено по корем, а не по гръб или да бъде потопено, докато е увито в одеяло. Ако мама обикновено ги потапя във водата, сега това може да направи татко. Има много възможности за промяна на стереотипния образ; просто трябва да се предприеме нетрадиционен подход към ситуацията.

3. Кръстосано формиране на негативен стереотип за действие в конкретна обстановка

Всички специалисти, които работят с деца, знаят, че най-трудните дни от курса на обучение са първите два или три, защото именно през тези дни детето развива (или не развива) негативен стереотип за конкретно физическо натоварване. В първия ден дори позитивно настроеното дете възприема натоварването като игра, но с увеличаването на активността или въвеждането на неприятни упражнения, детето може да започне да реагира негативно.

 Негативността може да се натрупва постепенно, достигайки максимум до средата на курса. Това натрупване на негативност може да се дължи на елементи на психологическа незрялост, която е съпроводена с бърза изтощаемост на положителните емоции и преход към отрицателни. Това важи за децата през първата половина на първата година. Решението е постепенно да се приучи детето към физическо натоварване, като постепенно се въвеждат „агресивни“ упражнения, изискващи разход на енергия. Резултатът е постепенна адаптация на детето към физическо натоварване. Най-важното е, че след завършване на курса родителите не престават (до известна степен) да натоварват детето и да избягват повторното му потапяне в „оранжерни“ условия.

Ако говорим за деца през втората половина на първата година, то негативен стереотип за действие може да се развие поради просто ограничаване на свободата. Искаме детето да остане на едно място поне половин час, но нормалното дете може да задържи една позиция 2-3 минути, преди да се „отегчи“ и да „се опита да избяга“, тъй като вече се е научило да се преобръща и да пълзи. Именно тук задържането на детето може да доведе до негативизъм, съпроводен с емоции от различен тип. Решението на този проблем е правилното разработване на план за работа (така че детето да възприема действията като игра възможно най-дълго) и осигуряването на адекватно участие от страна на единия родител (включването му в разсейващата игра).

В случая представлява особен интерес негативният момент в работата с дете е, когато то започне да хленчи, а родителят (обикновено майката) просто седи и мълчали, като не се досеща да разсее детето (по умен начин, не с „какво не е наред?“) или тихо да изчезне от погледа му, тъй като детето естествено ще „дотича“ до нея. В тази ситуация често е полезно да се работи с детето индивидуално, без присъствието на родителите. Важно е да се разбере, че физическото натоварване (особено за необучено дете) почти винаги е съпроводено с елемент на негативизъм. Затова е толкова важно да се провеждат занятията в подобна психологическа среда (например: дете-инструктор-мама (татко)). Но това не винаги работи – има дни (празници/уикенди), когато се добавят „зрители“ (дядо/баба и т.н.). В тези дни детето е по-нервно, не само заради „нарушения“ дневен режим, но и заради присъствието на хора, които не са част от „тримата“. Защо? Да кажем, че бащата/бабата рядко виждат детето и най-вече обичат да го носят на ръце. Виждайки ги, детето губи контрол и се опитва да отиде при някой, който създава по-психологически комфортни условия (и това не винаги е майката). Ето защо трябва да се знае: „Господа, работата с дете не е театър; това е сложна психологическа ситуация. Моля, разберете правилно това... и не се намесвайте.“

4. Формиране на негативен отговор на конкретна двигателна схема

В основата на формирането на негативите реакции лежат две схеми на движение: пълзене и ходене.

1) Пълзенето в партер на четири крака (по земята) предизвиква негативна реакция у детето поради липсата на готовност за формиране на тази схема и недостатъчно на мускулно напрежение, необходимо за стоене в партер. Това може да доведе до неприятни усещания в мускулите и формиране на негативен стереотип.

2) Ходене. Негативен стереотип за ходене се среща по-рядко и обикновено е свързан с някакъв вид травма (падане) на детето. Това е съпроводено с негативни емоции и се закрепва в стереотип. Често това води до връщане към предишна двигателна схема (пълзене, движение на колене). Детето просто се страхува да ходи, но след известно време стереотипът изчезва.

Очерци за психологията на детето през първата година от живота (част втора) – психология на основните схеми за движение на децата през първата година

Изключително трудно е да се каже на каква възраст у детето се появяват мотивирани, т.е. съзнателни действия. Албрехт Пайпер пише: „Ние отказваме да съдим съдържанието на съзнанието на бебето; то е недостъпно за изследване; невъзможно е да се определи точно кога се появява съзнанието у растящото дете. В крайна сметка единственият начин да се открие това е самонаблюдението, а то не съществува през първата година от живота.“ Всичко това е вярно. И все пак е трудно да си представим, че през цялата първа година детето живее като същество, чиято активност се проявява единствено в модел на стимул-реакция. Въпросът за времето на появата на мотивираните действия може да се свърже с въпроса за появата на първите произволни (волеви) движения при кърмачетата, въпреки че много неща остават неясни по този въпрос. Смята се, че първите произволни хватателни движения при кърмачетата се появяват между 4, 5 до 7-месечна възраст. Произволните движения са пряко свързани с волята, преднамереността и следователно, с мотивите. За да се премине от теория към практика, е добре да се разгледа развитието на мотивацията на двигателните схеми, използвайки два примера.

1.Преобръщане от гръб към корем (верижен тоничен рефлекс)

Развитието на този рефлекс се състои от два етапа:

а) Реакция на изправяне на шийните прешлени

В резултат на този рефлекс детето към 3-4 месец от живота може да се обърне от легнало положение в позиция настрани. Този рефлекс е изразен още при раждането, когато тялото на детето следва завъртането на главата, т.е. завъртането на главата настрани кара торса да се завърти в същата посока, но не едновременно – първо се завърта гръдната област, след това тазовата област. Отсъствието или потискането на този рефлекс може да причини продължително раждане и хипоксия на плода. Осъществяването на тази реакция зависи до голяма степен от тонуса на шийните мускули или по-точно от преобладаването на тонуса в задните шийни мускули над тонуса в предните мускули (т.нар. хиперекстензия на задните шийни мускули).

Обикновено има няколко причини. Основните от тях са: напрежението на твърдата мозъчна обвивка (ТМО), било то посттравматично (появява се веднага след раждането) или вторично (появява се известно време след раждането и е свързано с натрупването на цереброспинална течност). Много родители с гордост съобщават, че детето им е започнало да се обръща от гръб по корем на 2-2,5 месеца, добавяйки обаче, че детето се извива така, че „главата му достига до дупето“. Такова завъртане, с ясно изразен компонент на „дорална торзия“, не говори за добро физическо здраве, а по-скоро проблем, който пречи на детето да отпусне мускулите на врата и да легне по гръб. С други думи, на тази възраст завъртането не е съзнателно, а по-скоро рефлекторна необходимост да се намери удобно положение за врата, торса и таза.

б) Рефлекс за изправяне на торса

Този рефлекс става ясно изразен към 4-5-тия месец от живота и видоизменя примитивната шийна изправяща реакция, водеща до завъртане въртене на торса между раменете и таза. През втората половина на годината завъртанията вече се осъществяват с усукване на таза. Детето завърта първо главата, след това раменния пояс и накрая таза около оста на тялото. Въртенето в пределите на оста на тялото позволява на детето да се обръща от гръб към корем, от корем към гръб, да седи, да се изправя на четири крака и да заема изправено положение. На тази възраст въртенето се извършва по-съзнателно, с цел достигане до обект, който интересува детето, т.е.  на тази възраст вече има значение мотивацията за движение. И ако по някаква причина интересът (мотивацията) на детето е намален (или липсва), тогава дори при адекватна мускулна сила и тонус, развитието на двигателната схема ще се забави. Пример: а) развитие на схема на завъртане при дете с увредено зрение или сляпо дете; б) наличието на ригиден мускулен тонус в тази възраст в големите стави на детето (раменно-тазобедрени), който затруднява движението (остра или хронична хипоксия на плода или обща незрялост).

2. Модел на пълзене

Значението на пълзенето на четири крака е трудно да се прецени. Именно в това положение у детето се формират навици да се поддържа с прави ръце, укрепва мускулите на гърба си и развива способността да движи крайниците си последователно. В резултат на това се осъществява активна подготовка за стоене и ходене. Някои може да възразят, че има деца, които са се научили да ходят, без да могат да пълзят. Това е наистина така, но децата, които по някаква причина са пропуснали схема на пълзене, пренасят ортопедичните и неврологичните проблеми от първата година в следващите години.

Някои от задачите, свързани с пълзенето са изброени по-горе. Тук може да се добави  влиянието на правилната схема на пълзене върху динамиката на вътречерепното налягане, степента на напрежение в твърдата мозъчна обвивка, правилното развитие на раменните и тазобедрените стави поради подобрено кръвоснабдяване на самите ставни тъкани, механичното разтягане на ставната капсула и правилното формиране на гръбначните извивки. В крайна сметка природата все пак надделява: такива бебета се учат да пълзят самостоятелно, вече могат да ходят (макар и за много кратък период, недостатъчен за постигане на резултати).

Освен това, според последните изследвания на детски психолози, децата, които „прескачат“ етапа на четири крака, могат да изпитат забавяне в развитието на речта и фината моторика. Родителите често оправдават отказа си да позволят на детето си да пълзи по пода, като се позовават на студени подове, тесни помещения или наличието на домашни любимци. Но пълзенето на четири крака е твърде важен етап от развитието на детето, за да бъде пренебрегван. Японският лечител Ниши по този повод заявява: „Ако не сте пълзели като бебе, ще трябва да пълзите до края на живота си...“ Развитието на правилна схема на пълзене е възможно, когато са налице няколко фактора:

А) Съответствие между мускулния тонус и сила на мускулите в даден момент и възрастта, на която се формира схемата на пълзене, т.е., ако детето е достигнало 7-8 месеца, това не означава, че мускулният му тонус съответства на възможността за развиване на този навик.

Б) Наличие на мотивация у детето за постигане на определена цел, т.е., ако и мускулният тонус и силата на мускулите съответстват на схемата, но няма мотивация за движение (двигателна инертност), тогава родителите обикновено казват: „... детето ни е лениво.“ Това се случва, но много рядко. Когато пункт А съвпадне с пункт Б, това е идеалният вариант. Когато пункт Б е налице, но пункт А изостава, се появяват различни изкривени схеми на движение на детето в пространството:

а) търкалящи се движения (възникват, когато детето има висок тонус на дългите мускули на гърба, предните мускули на бедрата, слаби ръце, слаби и сковани задни мускули на врата);

б) движение по корем (възниква, когато детето има слаби ръце, сковани седалищни и лумбосакрални мускули и тазобедрени стави, които не са развити за позиция на пода);

в) движение в партер назад (възниква, когато ръцете са сковани и има частично блокиране в раменните стави при движение отзад напред);

г) движение в седнало положение (възниква, когато детето, което не знае как да се изправи в позиция партер, е поставено в седнало положение твърде рано. Когато мотивацията за движение узрее, някои деца преминават от седнало положение на дупето си в позиция партер и развиват правилния модел на пълзене, а други започват да подскачат по дупе като зайци (защото е по-лесно).

Има една крилата фраза, родена от живота: „Колкото по-трудно е за едно дете да пълзи, толкова повече се нуждае от това.“ Защо е така? Гледайки пълзящо дете, хората не се замислят за механизма на това пълзене или за процесите в тъканите, органите и органните системи, които протичат в резултат на правилното пълзене на четири крака (в партер). За да разберем тези процеси, поне повърхностно, нека разделим модела на пълзене на фази. Първата фаза е стоенето в партер. За да се постигне това, детето трябва равномерно да разпредели телесното си тегло между опорните си предни ръце и задните си крака (подкрепени от коленете). В същото време да държи главата си в умерено изпънато положение. За да направи това, то трябва да има достатъчно силни ръце, силни и меки задни мускули на врата (меки, тъй като твърдите няма да му позволят да повдигне и поддържа главата си, а колкото по-високо е повдигната главата, толкова по-лесно е да пълзи на четири крака), меки предни мускули на бедрата и меки (но не слаби) дълги мускули на гърба. Без един от тях стоенето на пода е невъзможно. Втората фаза е люлеене на пода. Това изисква наличието на първа фаза, както и адекватна разтегливост на мускулите на гърба и предната част на бедрата по време на различните фази на люлеенето (в противен случай детето ще се гмурне напред или ще рита с краката назад) и адекватна координация на торса в пространството (в противен случай то или ще се гмурне напред-назад, или ще пада наляво-надясно).  Координацията на торса в тази позиция е възможна при относително симетричен мускулен тонус във врата и гърба от дясната и лявата страна, и с адекватна церебрална функция (функцията на пространствения баланс). Третата фаза е самото транслационно движение напред по пода. Най-често движението се извършва „кръстосано“, т.е. „дясна ръка, ляв крак“. За да се постигне това, е необходимо наличието на първа и втора фаза, както и самата мотивация, т.е. субективното желание за постигане на целта (стимул). При правилно движение в позиция на пода се нормализират различни степени на напрежение в мускулите на врата, гърба и таза, както и напрежението на твърдата мозъчна обвивка (механизмът не е напълно изяснен). Следователно, венозният отток и артериалният приток в черепните съдови басейни се нормализират, както и циркулацията на цереброспиналната течност. Много невролози отбелязват, че дори ако значителното натрупване на течност под мозъчните обвивки не се лекува с медикаменти, през втората половина на годината настъпва постепенно нормализиране на невросонографските измервания. Да, това е вярно, но едва след развитието на правилна схема на пълзене в позиция на партер.

Ако го разделим по този начин, липсата на който и да е компонент във всяка от фазите пречи на развитието на правилна схема или води детето към развитие на дефектна схема. Сега е разбираемо, че справянето с всички тези фази решава проблеми на неврологията и психоневрологията при децата, създавайки правилната мотивация за движение и постигане на цели.

Автор: Титов И.Н., лекар-педиатър висша категория, специалист по детски масаж.

Източник: https://vita-tver.ru/o-tsentre/articles/ocherki-psihologii-detey-pervogo-goda-zhizni.html