Тормозът (булинг) е един от най-безчовечните видове насилие, когато в продължение на дълъг период от време на слабите се причинява вреда и болка (физическа или емоционална). Тормозът се инициира и извършва преднамерено и съзнателно, нарушавайки базовите чувства на личността на детето от доверие в света, чувство за справедливост и вяра в хората.

Тормозът в училище е широко разпространено явление, като в различните си форми се среща още в детската градина и в началните класове. В същото време има не само тормоз сред учениците, но и тормоз, упражняван от учители спрямо ученици, и обратното. Среща се и сред самите учители. В тормоза са въвлечени всички в качеството на агресори (инициатори), жертви или наблюдатели.

Тормозът засяга различни области от училищния живот – чувството за безопасност сред учениците и учителите изчезва, физическото и психологическото здраве, качеството и ефективността на дейностите и културата на училищния живот се заразява изцяло. Ако в едно училище има тормоз, това означава, че в училището липсва благополучен климат за учене и живот на всички участници.

Организационната култура на училището е стилът на взаимодействие на администрацията и педагозите помежду си, и с ученици и родители, правилата за поведение на възрастните (понякога явни, а понякога несъзнавани), способи за справяне с типични училищни ситуации, регламентиращи приемливото (правилно) или неприемливото поведение. Правилата винаги разкриват ценностната система на конкретна образователна институция и именно правилата създават училищната атмосфера (преобладаващите чувства и импулси на възрастните и децата в нея). Не насилието създава болезнена „задушаваща“ атмосфера, а правилата за справяне със случаи на насилие. Ние не можем да направим така, че да изчезнат напълно случаите на агресия и насилие в ученическата среда, защото учениците са все още незрели личности (това е особеността на едно училище – детско заведение). Училището може и трябва да носи отговорност само за адекватното отношение към случаите на насилие, за това учителите и мнозинството ученици да имат ясна позиция по отношение на насилието и готовност да му се противопоставят по определен начин.  

Накратко, същността на измененията може да се изрази по следния начин: превенцията означава премахване на причините, които могат да доведат до тормоз, повишаване на чувствителността към този проблем сред всички участници в образователния процес, разработване на ефективни методи за интервенция, както и санкции за нарушаване на установените правила. Това може да се постигне само с общи усилия. Важни елементи от този процес са професионалното развитие на учителите, въвеждането на система за разрешаване на конфликти и по-нататъшното развитие на училищна култура, изградена на принципите на справедливостта. Освен това е важно, да се установят ясни правила на поведение (заложени в училищния дневен ред и в училищния правилник), които определят какво поведение е желателно и какво не. Правилата трябва ясно да отразяват, че дискриминацията и тормозът са забранени и че няма да бъдат толерирани в училище при никакви обстоятелства, както и какъв вид помощ получават учениците, които са жертви на тормоз, и какви последствия ще възникнат от действията на насилника, и какви санкции ще бъдат приложени. Въведените принципи се прилагат чрез специални мероприятия за тяхното популяризиране и подкрепа.   Възрастните започват своята работа по превенция на насилието, като демонстрират себе си и формират у учениците грижовно отношение и активна гражданска позиция, изразяваща се в това, да не подминават случаите на тормоз, а активно да се намесват, оказвайки помощ на тези, които са станали жертва на агресори, а инициаторите на тормоз се лишават от всякаква подкрепа на това поведение.

Какво е тормоз (булинг)?

Всеки отделен учител в по-голяма или по-малка степен „със собствената си кожа” усеща, че няма гръб пред  лицето на насилието, което се появява в детските колективи. Това се случва, защото училището като организация не поема отговорност за противодействието на властолюбивото поведение на учениците, включително тормоза – преследването на едни ученици от други.   Тормозът се инициира от ученици, които не разбират „от добро“, нарушават правилата отново и отново, използват насилие и потискане на други ученици, за да утвърдят своя авторитет, да извлекат изгода или като начин да се забавляват. Лудориите на булерите (както се наричат ​​инициаторите на булинг) се случват пред очите на други деца и това се отразява негативно както на „зрителите“, така и на атмосферата в училището като цяло. Това поражда безпомощност, а след това и агресия сред учителите. Що се отнася до жертвите на тормоз, те се изучават задълбочено и най-внимателно.   Психологически проучвания върху международна извадка от ученици, включително дългосрочни наблюдения, показват, че тормозът (обикновено под формата на отхвърляне) от връстници води до суициди сред подрастващите (Olweus, 1993; Losey, 2010; Rullan, 2012).

„Булинг“ произлиза от английското „bullying“ – притиска, подиграва, сплашва, тиранизира.

Тормозът е агресия на едни деца срещу други, когато има неравенство на силите между агресора и жертвата, като същевременно агресията има тенденция да се повтаря, а реакцията на жертвата показва колко тя е засегната от случващото се. Неравнопоставеността на силите между агресора и жертвата, повторяемостта и прекалено чувствителната реакция на жертвата са трите значими признака на тормоз. Тормозът е разнообразен – той не е само физическа агресия, дори по-скоро и по-често е психологическа.   Насилието в групи с възрастни (например тормоз над един от учителите от страна на директора или някой от колегите му със съгласието на директора) се нарича мобинг[1] (в други източници – организационен тормоз).

Митове и научни доказателства за тормоза   

Мит 1: Насилието в училище в голям мащаб се появява едва през последните години.  

Не е вярно. През 1910 г. във Виена Зигмунд Фройд, Алфред Адлер и Уилям Стекъл провеждат първия конгрес на тема „За суицида, в частност, за суицида сред учениците в средните училища“.   З. Фройд е негов вдъхновител и теоретик. Той пише: „Не трябва да обвиняваме само училището за това, че има толкова много насилие, че децата извършват самоубийства, но вината на училището е, че не прави нищо, за да противодейства по някакъв начин на тази тенденция. Средното училище не само трябва да направи всичко, за да не тласка едно дете към самоубийство, а училището трябва да направи всичко, за да не бъдат безпомощни децата пред насилието, за да искат да живеят, да ги подкрепят в този момент от развитието на живота им, когато емоционалните връзки със семейството на родителите им отслабват и те започват самостоятелен живот.  Училищата не бива да забравят, че имат работа с незрели личности, но никой не може да лиши децата от правото на тази незрялост, която е естествен етап от тяхното развитие, макар и не най-простият.”  Така че във всички времена, именно поради факта, че училището винаги е събирало незрели личности – деца и подрастващи, в него е имало и ще има проблеми с насилието. Училищата и учителите не могат да гарантират, че няма да има актове на насилие (това би било нереалистично), но трябва да направят така, че д децата да виждат как да се противопоставят на насилието твърдо и с достойнство.

Мит 2: Тормозът, подобно на други форми за нарушаване на дисциплината, е възможен само в класната стая на слаб учител.

Логика на разсъжденията: „Тъй като това се появи в моя клас, това означава, че съм лош учител.“ Именно това погрешно схващане води до факта, че много учители не искат да говорят за насилието, което се случва в класната стая, особено за дребното, обичайно насилие – те смятат, че по този начин „перат мръсното бельо на публично място“. Това отношение се основава на непознаване на статистиката. Изследванията потвърждават отново и отново: във всяко училище и всеки учител, особено добър (защото децата се страхуват по-малко от него), могат да бъдат открити факт или факти на тормоз, провокация, физически или емоционален натиск както сред връстниците, така и в отношенията между ученици и учители. Всички факти на насилие трябва да се разглеждат в групов състав от педагогическия колектив, независимо какво казва и каква е оценката на конкретния учител.

Мит 3: Насилието не е чак толкова много (в нашето училище изобщо няма такова!), то засяга не повече от 10% от учениците в началното и средното ниво.   

Според Дан Олвеус (1993) приблизително 16% от момичетата и 17,5% от момчетата във всички развити страни (с изключение на Япония) са жертви на тормоз два до три пъти месечно, независимо от това в какво училище учат: скъпо елитно или бюджетно в социално слаб район.    7% от момичетата и 12% от момчетата сами са инициатори на тормоза – булери. Данните са почти напълно еднакви за различните страни. 

-няколко пъти седмично – 9%,

-веднъж седмично – 5%

-1-2 пъти месечно – 29%

-2-3 пъти месечно – 8%

-никога – 49%

Честота на тормоза в средните и гимназиалните училища според Б. Лоуси (2010)

Мит 4: Само случаите на физическо насилие трябва да предизвикват безпокойство у преподавателския състав.

Педагогическият колектив няма възможност да се справи с всички „недоразумения“ (сблъсъци, конфликти, обиди и т.н.), които възникват между учениците – в крайна сметка, децата трябва да се научат да се справят сами с подобни неща. Възрастните трябва да се намесват само в случаите на сериозно физическо насилие. Тази позиция е много опасна. Според същия Д. Олвеус физическото насилие става причина за самоубийството на тийнейджърите много по-рядко от психологическото насилие. Според международно изследване на първо място по честота на възникване е вербалният тормоз – обиди, жестоки шеги, словесни провокации, груби шеги и др., на второ място е бойкотът (изолацията), на трето е физическото насилие, на четвърто е разпространяването на слухове и клюки, на пето – кражбата, отнемане на лични вещи и др. Бойкотът срещу дете, който се практикува в продължение на дълъг период от време, е най-честата причина за самоубийство.  

Мит 5: Булери стават „нещастните“ деца, с ниска самооценка, които не знаят как да общуват с връстниците си по друг начин.

Тази опасна заблуда води до факта, че в продължение на много години (и до днес) проблемът с тормоза става автоматично отговорност на институциите, занимаващи се с педагогическата занемареност и социалното неблагополучие.   Екзистенциално се предполага, че това са деца-жертви, които са получили по-малко социални помощи и се нуждаят от грижи и подкрепа. Социалните служби в развитите страни също преминават през подобно погрешно схващане навремето (през 1960-1970 г.) и в крайна сметка осъзнават грешката си.  Днес международната практика приема и прилага клиничният подход към булерите. Статистиката показва, че самооценката на агресорите е висока, поведението им се дължи не на афекти, които не могат да контролират, а на хладна пресметливост, високомерие и наглост. Те могат да се държат коректно, но не го правят, ако усещат, че не ги заплашва наказание.

Мит 6: Децата стават жертви на тормоз, защото са си „виновни сами“, тъй като не могат да изградят отношения с връстниците си.  

Това е отчасти е вярно. Дълго време се смяташе, че жертвите са деца, които поради особеностите на своето поведение и емоционална реакция несъзнателно провокират други към специфично „несериозно“ или дори презрително отношение към себе си. Това са възбудими, дезадаптивни деца, с неприятна външност и ниска самооценка, както и деца с неприятни навици (хигиенни дефицити, подли и др.). Но днес виктимизацията засяга и доста от общителните ученици, които имат приятели и нормална самооценка. Всеки ученик може да стане жертва на тормоз, сочи статистиката. 

Мит 7: Атмосферата на насилие може да се овладее с еднократни, краткосрочни мерки (лекция, родителска среща, обаждане до директора).

Единичните действия никога не дават резултати. Също така е погрешно да се мисли, че работата с тези случаи трябва да се остави само на психолог. Това, което определено не можете да правите с булерите, е да ги събирате в групи и да провеждате психологическо обучение с тях! Това се дължи на факта, че тормозът не е свързан с неконтролируем гняв, не е спонтанно поведение. Булерът е човек (с развиващи се нарцистични структури на личността), който отстоява властта си над другите и го прави хладнокръвно. По същата причина не работи и практиката със заплахи за изключване от училище, както и самото изключване. Още по-малко разумно е да се организират колективни разправии с публично покаяние, да се карат децата да искат прошка – всичко това води само до ескалация на тормоза. Никоя еднократна краткосрочна мярка няма да помогне за справяне с тези явления. Ето защо явлението тормоз е предизвикателство за училището като организация. Изисква поемането на дългосрочни и отговорни ангажименти, които да станат част от организационната култура на училището.

Мит 8: За да се реши проблема с децата агресори, трябва да се привлекат техните родители. Много психолози и педагози правят грешна стъпка в посока, посещения в домовете на булерите, извикване на родителите в училището, предлагане на родителите да участват в отделни занятия, тренинги или да престояват в някой от часовете в класната стая. Уви, този подход може да помогне в изключително редки случаи, тъй като повечето деца насилници нямат конструктивен контакт с родителите си. Или самите им родители са хора с доминиращ нарцистичен характер и тогава поведението на децата е копие на поведението на техните родители. Тяхното поведение се одобрява открито или мълчаливо от самите родители или тези деца също тиранизират собствените си родители, които най-вероятно не могат да покажат необходимата твърдост. Във всеки случай самите родители няма да могат да помогнат на училището да се справи с проблема на тормоза. Училището трябва ясно да разграничи своята отговорност от отговорността на семейството: „Ако ви е позволено да се държите така у дома, моля, но не тук, в училище има други правила!“  

Мит 9: Учителят трябва да може сам да се справя с физическото и емоционалното насилие в своя клас.   Това е нереалистично. Един възрастен не може сам да се справи с фактите на насилие в училище, но може да започне да събира около себе си други възрастни, които не искат да се примиряват с беззаконието. Само когато учителите се обединят срещу насилието, може да се преодолее собственото чувство на безсилие и да се създаде атмосфера на безопасност в училище. Организационна училищна култура, която не обръща внимание на проблемите на насилието, е неустойчива култура. Тайната е, че всеки един възрастен, но преди всичко професионалистите, трябва да могат и да са готови да се конфронтират с властолюбците.  

Основната теза на възприетия днес подход за противодействие на тормоза е проста: тормозът може да бъде намален чрез обединяване на усилията, съпротива и систематична работа на всички нива.

/

[1] Терминът „мобинг” е отдавна известен от зоопсихологията и етнологията. Конрад Лоренц, известният етнолог, пренася феномена, наблюдаван в ята и стада, върху човешки колективи и го нарича същото понятие.