„Детето ми се държи лошо!“ – в момент на отчаяние майката вдига ръце... – това често се случва.

Замисляли ли сте се какво означава понятието „държи се лошо“? Обикновено тези думи обозначават поведение, което не отговаря на нашите очаквания и критерии за „добро“ поведение и следователно предизвиква негативни чувства.

Нека се опитаме да разберем по-подробно мотивите и целите на подобно поведение. В крайна сметка, защо едно дете се държи по този начин?

Рудолф Драйкурс[1], известен психиатър, изследва подробно този въпрос и класифицира „лошото“ детско поведение в четири категории. Всяка категория предполага цел, което означава, че чрез „лошо“ поведение детето постига или се стреми да постигне нещо. Тези цели са от значение не само за малките деца, но също за по-големи деца и дори за възрастни. И въпреки че и четирите цели е възможно да изглеждат сложни, те могат да бъдат ясно диференцирани. За да се разбере каква цел преследва поведението на детето, си струва да се обърне внимание на последствията от неговото  „лошо“ поведение. Тук могат да се разграничат две стъпки:  

-наблюдавайте собствената си реакция на поведението на детето си, вашите чувства и вашите емоции.

-наблюдавайте реакцията на детето на вашия опит за корекция – ответната реакцията на детето на вашето поведение също ви позволява да разберете какво иска да постигне то.

Моля, запомнете тази „бележка“: тя ще ви помогне да разберете мотивите зад „лошото“ поведение на детето си и да определите следващите си действия.

И още един важен детайл, запомнете – трябва да проследявате и наблюдавате не само  самото „лошото“ поведение, а и неговите резултати!

И така, нека разгледаме по-отблизо четирите цели на „лошото“ поведение.

Първа цел – внимание

Използвайки нашата „бележка“, можем да определим целта на поведението на детето.

Ако чувстваме само раздразнение, ако отправяме само забележка или започнем да уговаряме, опитвайки се да поправим поведението на детето, това означава, че то търси внимание.

Тази цел е най-често срещана сред малките деца. Като цяло децата предпочитат да привличат вниманието върху себе си по нормални начини, но ако не го получат, търсят и други пътища. Ето един от най-нагледните примери: Майката е заета, а малкият се приближава до нея и вика: „Мамо! Мамо!“. Ако майката се опита да избегне непосредственото взаимодействие („чакай“, „виж, заета съм в момента“ и т.н.), детето ще започне да се бунтува: може да повиши глас и да изкрещи: „Мамо! Мамо!“, може да дърпа дрехите ѝ, да хвърля нещо на пода в знак на протест и т.н. Веднага щом му обърнете внимание, лошото му поведение спира, т.е. целта на детето да привлече вниманието е постигната. По-късно обаче то може да повтори действията си или да направи нещо друго, за да привлече вниманието ви.

За да променим това поведение у едно дете, трябва да променим себе си, по-специално своята реакция, показвайки на детето, че може да постигне целите си по други, по-конструктивни начини. Можем да отговорим незабавно на молбата му и по този начин да се избавим от лошото настроение както на себе си, така и на детето. Тук обаче трябва да се внимава – не бива да реагираме по начин, по който „се отърваваме от него“, а да му отделим толкова време, колкото му е необходимо, без да се отвличаме с нищо друго. Това не отнема много време – опитайте! Друг прекрасен вариант е неочаквано внимание, внимание в „аванс“ или „превантивно“ внимание, т.е. в нашия пример, първо бихте могли да поиграете с детето, като му обърнете достатъчно внимание, а след това да преминете към собствените си дейности.

Втора цел – власт

Дете, което се бори за власт, чувства себе си значимо само тогава, когато е главно. То се стреми да прави това, което иска. „Никой не може да ме принуди да правя това“, „Правя това, което искам“. Дори родителите да спечелят борбата за власт и да подчинят детето си, това е пирова победа, тъй като губят много повече – доверителните отношения с детето.

И отново се връщаме към „бележката“ – какво обикновено чувстваме, когато едно дете не се подчинява?

Гневим се и се сърдим. Всякакви опити за коригиране на поведението рядко са успешни: детето или игнорира родителите си и продължава нежеланото поведение, или временно го прекратява, само за да го възобнови по-късно с нова сила. Някои деца правят това, което родителят им казва, но не съвсем и не тогава, когато той ги моли за това. Драйкурс нарича това поведение „дръзка отстъпчивост“.

Като правило, когато възникне борба за власт, най-добре е възрастните да се въздържат от изразяване на гняв и да се откажат от борбата. Използването на насилствени методи само ще увеличи желанието на детето да постигне своето. Какво трябва да направите? Избягвайте конфликтите. Покажете на детето си как да използва силата си конструктивно. Помолете го за помощ, привлечете го към сътрудничество, организирайте такива ситуации и дейности, в които детето може да почувства своята значимост и авторитет, т.е. дайте му шанс, дайте му власт – нека се почувства самостоятелно. Ако борбата за власт обаче е постоянна, потребностите на детето са депривирани дълго време и то чувства своето превъзходство, тогава малкият човек може да промени целта си към отмъщение.

Трета цел – отмъщение

Децата, които търсят отмъщение, са убедени в собствената си непривлекателност и мислят, че са значими само тогава, когато причиняват страдание на другите. Родителите на такова дете преживяват дълбоко тази болка и подсъзнателно често самите те желаят отмъщение. На тази контраатака детето отговаря с опити за още по-голямо отмъщение или усилва „лошото“ поведение с други способи. Краен пример за това поведение е детския суицид, при който  детето си мисли: „Когато умра, тогава ще съжаляват...! Тогава ще разберат колко бях добър...!“

Родителите на такова дете трябва да разберат, че това поведение на детето се корени от обезсърчаване, недостиг на любов, доверие и близост, както и отсъствие на истинско внимание. Ако единственото внимание, което получава, са въпроси като: „Написа ли си домашното?“ или „Облечи си топло яке, навън е студено“, тогава не бива да се очаква много от тези отношения. Да, подобни въпроси са начин да се привлече внимание, но какво от това? Наистина ли това е всичко, от което се нуждае едно дете? Наличието на постоянно детско отмъщение в отношенията родител-дете показва дълбок разпад в отношенията и загуба на доверие.

Какво трябва да направите? Преди всичко, останете спокойни, търпеливи и не отговаряйте на удара с удар. С подобно поведение вашето дете ви казва, че се чувства зле и се нуждае от вашето искрено разбиране и топлина. Премахнете наказанието от арсенала на вашите методи за възпитание и започнете бавно, стъпка по стъпка, да изграждате доверителни отношения с детето си. Не се стеснявайте да изразявате положителни чувства – нежност, възхищение, радост, любов. Обичайте детето си просто заради това, което е, а не заради факта, че днес е получило шестица от училище.

Четвърта цел – отклоняване, чрез демонстрация на неадекватност и неспособност

Това поведение е типично за децата, които са неуверени в себе си, съмняващите се в своите способности да направят или постигнат нещо. „Не мога да го направя!“ „Не умея да го направя!“ са често срещани рефрени при такива деца. Имайте предвид, че детето се държи по този начин само когато чувства, че родителите му (или значими други хора, като например баби и дядовци) СЪЩО се съмняват в него, чувстват отчаяние и се отказват. В такива случаи детето дори не се опитва да постигне нещо; то реагира пасивно и не се подобрява.

Като временен етап от развитието, тази ситуация може да възникне при много деца – напълно нормално е нещо ново да предизвика у тях страх и несигурност – „Не мога да го направя“. Тук особено важна е своевременната подкрепа и спокойната увереност на родителите във способностите и силните страни на детето. Премахнете критиките и вместо това, хвалете детето за всяко постижение.

Моля, обърнете внимание: Много родители хвалят опитите, усилията да се направи нещо, но не опитите трябва да бъдат възнаграждавани, а резултатите, дори и да са малки в началото. Н.И. Кърдюмов пише за тази особеност следното:

„Двугодишната дъщеря на моя приятелка беше много зависимо и „разглезено“ дете, постоянно се напикаваше в гащите. Предложих да я награждаваме за да поправим ситуацията. И какво се случи – наблюдавахме как филигранно работи законът за мотивацията. „Седни на гърнето, а после ще ти дам бонбони.“ Два дни по-късно (!) момичето ентусиазирано свали гащите си и се изхождаше на гърнето по двадесет пъти на ден и се напикаваше... в гащите си. Качеството, което се коригираше, беше НЕПРАВИЛНО дефинирано, усилието беше възнаградено, ПСЕВДОРЕЗУЛТАТЪТ беше възнаграден – и беше постигнат!“

В книгата си „Не крещи на кучето!“, Карън Прайър[2] пише следното за похвалите и възнагражденията:

-награждавай в същия момент, в който действието е завършено – в противен случай наградата не е свързана с действието и действието не става полезно.

-наградата трябва да е достатъчно малка, за да не разсейва от работата и да създава желание за още, за да може работата да продължи.

Означава ли това, че трябва да игнорираме усилията и опитите на детето да постигне нещо? Не. Те трябва и е редно да бъдат подкрепяни, „заразявайки“ детето със спокойна увереност („Не се получи? Да опитаме отново!“), но не бива да хвалите усилията му, освен ако не търсите псевдорезултат.

Не забравяйте често да поставяте акцент върху успехите, добрите постъпки и мотивите за поведението на детето си. Научете го да цени себе си, да вярва в себе си, спокойно да приема временни неуспехи и да се справя с тях.

Често, когато сме ядосани или разстроени заради дете, е трудно да измислим нещо, с което да го развеселим. Понякога просто трябва да потърсим най-малката причина за одобрение. По този повод Драйкурс описва ситуация от професионалния си опит:

Учителка повикала Драйкурс в своя клас и започнала да му се оплаква пред един от учениците колко ужасен е почеркът му. „Вижте тази бъркотия. Виждали ли сте някога такъв ужасен драскач? Не можете да прочетете нито дума на цялата страница!“ Драйкурс разгледал листа и след това се усмихнал на детето. „Не знам... тук има една доста красиво нарисувана „о“ – казал той, посочвайки единствената четлива буква на страницата. Коментарът му се оказал особено мотивиращ за поправянето на детето.

Много важно предупреждение: Уверете се, че наистина вярвате, че „О“ е нещо красиво нарисувано. Децата веднага усещат неискреността. Пагубно за самите деца е да бъдат насърчавани по начин, който звучи фалшиво.

* * *

И така, очертахме четирите цели на лошото поведение. Разбира се, едно дете не е задължително да се придържа само към една цел. Например, разглезено дете, което пасивно изисква внимание, може да развие поведение на неадекватност, ако родителите му са хиперпротектиращи, тъй като то усеща в реакцията им неувереност в опитите им да бъде самостоятелно и пълноценно.

Всяко лошо поведение произтича от обезкуражаване! Детето губи увереност в ефективността на активните, конструктивни действия. Когато едно дете постигне целите чрез „лошо“ поведение, това означава, че то е убедено в едно – това поведение е единственият начин да получи свое „място под слънцето“.

Целта на детето можем да определим само като наблюдаваме резултатите от дейността му (поведението). Само след като сме определили целта, можем ефективно да преориентираме поведението към по-добро. Въпреки че децата са наясно с последствията от действията си, често не осъзнават своята цел. Ето защо, когато обсъждате ситуация с детето си, винаги питайте „Защо?“. Забравете въпроса „Защо направи това?“. Отговорът на този въпрос никога няма да ви даде истинска картина на ситуацията. Защо? Какво искаше да постигнеш, като направи това? Какъв резултат искаше да получиш? Така стъпка по стъпка, вие и вашето дете ще се придвижите към по-голямо осъзнаване на целите и поведението. Повярвайте, това не е малък подвиг. Дори не всеки възрастен е способен да оцени истинската цел на действията си и често, когато го попитат „защо“, ще чуете „защото...!“.

Не забравяйте, че поведението на децата и техните намерения към нас ще се променят веднага щом променим своето поведение. Ние не сме непременно причината за тяхното лошо поведение, но ние подсилваме и подкрепяме поведението им и избора им на погрешни цели, като реагираме по начини, които те очакват. Следователно, ако искаме промяна у децата си, трябва да се съсредоточим върху промяната на нашето собствено поведение.

/

[1] Рудолф Драйкурс (1897–1972) е австрийски и американски психиатър и педагог, който популяризира идеите на Алфред Адлер, създава демократични методи за възпитание на деца и описва целите на детското поведение.

[2] Карън Прайър (Karen Pryor) – 14 май 1932 г. – 4 януари 2025 г. е американски писател и поведенчески биолог. Известна е с книгите си за дресировка на животни, като например „Не крещи на кучето“, „Дресировка на кучета с кликер“ и „Да донесеш вятъра“. Тя е основател на метода за кликерно дресиране на животни. Автор е на над 20 научни статии и 18 книги. Кликер – малка кутийка с пластина, която издава отчетлив щракащ звук. Използва се при позитивно обучение на кучета и котки за обозначаване на правилно поведение, последвано от лакомство.

Забележка

Текстът е подготвен с помощта на материали от книгите на Карън Прайър „Не крещи на кучето“ и „Смелостта да бъдеш несъвършен“ на Рудолф Драйкурс.

Рудолф Драйкурс (Rudolf Dreikurs, 8 февруари 1897 г., Виена, Австрия – 25 май 1972 г., Чикаго, САЩ) е австрийско-американски психолог и педагог. Той е доктор по медицина и професор. Разработва практически метод за прилагане на Адлеровата теория за индивидуалната психология за разбиране на причините за деструктивното поведение при децата и за коригиране на детското поведение без използване на наказания и възнаграждения.

Автор е на близо двеста труда по индивидуална психология, семейна психология, детска психология, проблеми на конфликтите, психодинамика на човешките взаимоотношения и музикална терапия.

Завършва Виенския университет през 1923 г.

От 1923 г. нататък сътрудничи с А. Адлер. През 1924 г. получава докторска степен по медицина. Докато сътрудничи с Адлер, той открива няколко психиатрични клиники. Участва активно в прилагането и развитието на Адлеровата групова психоанализа.

През 1937 г. емигрира в Съединените щати (Чикаго). Практикува индивидуална психология, групова психотерапия и психиатрия. Работил е като консултант-психиатър.

От 1942 до 1972 г. е професор по психиатрия в Чикагското медицинско училище.

От 1940 до 1956 г. публикува „Journal of Individual Psychology“.

Основава Институтите по индивидуална психология в Чикаго, Тел Авив и Торонто.

От 1947 до 1956 г. ръководи детски центрове в Чикаго.

„Смелость быть несовершенным“ (PDF) - линк за сваляне: https://www.koob.ru/dreikurs/smelost_bit_nesovershennim

Цитат от реч на д-р Рудолф Драйкурс, по повод книгата му „Смелостта да бъдеш несъвършен“:

„Днес ви представям един от най-важните аспекти на психологията. Тема за размисъл и съзерцание: „Смелостта да бъдеш несъвършен“. Познавам безброй хора, които са се старали усилено да бъдат добри. Но никога не съм ги виждал да го правят в полза на другите. Открих, че единственото нещо зад желанието да бъдеш добър е грижата за собствения престиж. Желанието да бъдеш добър служи само на собственото възвеличаване. Някой, който наистина се грижи за другите, няма да губи ценно време, опитвайки се да разбере дали са добри или лоши. Той просто не се интересува.“