Детската агресивност – психодиагностика и корекция (И.А.Фурманов). Произход на агресивността

Превод от руски език

Източник: https://www.klex.ru/ea4

Съществуват три различни теории, обясняващи природата на агресията. Всички те отразяват възгледите и емпиричния опит на конкретни изследователи и психологически школи от различни периоди.

ТЕОРИЯ НА ВЛЕЧЕНИЯТА (психоенергетичен модел). Един от основателите на тази теория несъмнено е Зигмунд Фройд. Той счита, че у човек има два най-мощни инстинкта: сексуалният (либидо) и инстинктът към смъртта. Първият се разглежда като нагон, свързан с творчески тенденции в човешкото поведение – любов, грижа и близост. Вторият носи разрушителна енергия, като целта му е „да доведе целия органичен живот до състояние на безжизненост“ – това са злоба, завист, омраза и деструктивност.

Фройд свързвал появата и последващото развитие на агресията с етапите на детското развитие. По-специално се отбелязва, че фиксацията в оралния стадий на развитие може да доведе до формиране на агресивни черти на характера, като склонност към клюки, сарказъм и интриги. Фиксацията в аналния стадий може да доведе до формиране на инат, понякога развиващ се в упоритост, която лесно се съпровожда от склонност към гняв и отмъстителност.

Възгледите на З. Фройд до голяма степен се споделят и от други психолози, които считат агресивния компонент на мотивацията за един от фундаменталните компоненти на човешкото поведение.

Тази тема получава ново звучене благодарение на работата на един от основателите на етнологията, К. Лоренц, който твърди, че агресивният инстинкт играе важна роля в процеса на човешката еволюция, оцеляването и адаптацията на човека. Но стремителното развитие на научно- техническата мисъл и прогресът са изпреварили естествено протичащото биологично и психологическо съзряване на хората и са довели до забавяне в развитието на задържащите механизми за агресия, което неизбежно влече до периодични външни прояви на агресия. В противен случай вътрешното напрежение ще се натрупа и ще създаде „налягане“ в организма, което в крайна сметка ще доведе до избухване на неконтролирано поведение (като изпускане на пара от котел на локомотив).

Трябва да се отбележи обаче, че „психохидравличният модел“ на К. Лоренц, в основата си до голяма степен се основава на често неоправданото пренасяне на резултатите от изследвания на животни върху човешкото поведение. Друга слабост на теорията за инстинкта, е предопределеният характер на методите за управление на агресията: смята се, че човек никога няма да може да се справи със своята агресивност. И тъй като на натрупващата се агресия неизбежно трябва да се отреагира, единствената надежда е тя да бъде насочена в правилното русло. Например, поддръжниците на теорията за инстинктите считат, че за хората най-цивилизованата форма на освобождаване на агресията е конкуренцията, различен род състезания, физически упражнения и участие в спортни съревнования.

Повечето психолози обаче не споделят този фаталистичен възглед за човешкото поведение. Първо, макар че не отричат, че човешката агресия има еволюционни и физиологични корени, те критикуват ограничената представа за човешката природа, като нещо неизменно. Второ, мненията се различават по въпроса дали агресията е инстинкт или просто осигурява енергията, която позволява на Аз-ът ефективно да осъществява „принципа на реалността“, за да преодолява препятствията пред удовлетворяването на други влечения. Ето защо агресивността се счита за силата, с която човек изразява любовта и омразата си към другите или към себе си, и с която се опитва да удовлетвори своите инстинкти. Агресията се явява механизмът, чрез който тези инстинктивни тенденции се насочват към други обекти – преди всичко хора, с цел да бъдат подчинени или завладени.

Впоследствие дори много психоаналитици се отклоняват от „твърдите схеми“ на Фройдовата концепция и започват да разглеждат не само биологичната, но и социалната страна на агресията.

Например, според А. Адлер, агресивността се явява неотменно качествено състояние на съзнанието, организиращо неговата дейност. Агресията се разбира в по-широкия контекст на напрежението между противоположни начала: живот и смърт, субект и обект, теза и антитеза, любов и война. Универсално свойство на живата материя е конкуренцията, борбата за първенство, стремежът към превъзходство. В съзнанието е заложена интенцията за триумф. Тези базови влечения обаче стават автентични само в контекста на правилно разбран социален интерес.  Агресивното или по думите на А. Адлер, „агонизиращо“ съзнание поражда различни форми на агресивно поведение, от откритото до символичното, като например хвалба, чиято цел е символичната реализация на собственото си могъщество и превъзходство. Това се дължи на факта, че агресивният инстинкт включва в себе си женски нарцистичен компонент, изискващ признание, възхищение и преклонение. Агресията, вплетена в културен контекст приема и други символични форми (ритуали, обреди, церемонии), както и други видове социална активност. Освен това, според А. Адлер, всяка контрапринуда, т.е. ответна агресия, се явява естествена съзнателна или несъзнателна човешка реакция на принуда, произтичаща от желанието на всеки индивид да възприема себе си като субект, а не като обект. Антитезата на насилието, разбирано като злоупотреба с власт, в индивидуалната психология се явява „категоричната ненасилственост“.

Е. Фром, друг представител на психоанализата, разглежда два напълно различни вида агресия. Едната е отбранителна, „доброкачествена“ агресия, която служи на каузата за оцеляване на човека; тя има биологични корени и отшумява веднага щом опасността или заплахата за живота изчезне. Другият вид е „злокачествената“ агресия – това е деструктивност и жестокост, които са свойствени само за хората и са определени от различни психологически и социални фактори.

ТЕОРИЯТА ЗА ФРУСТРАЦИЯТА (хомеостатичният модел) възниква като контрапункт на концепцията за влеченията: тук агресивното поведение се разглежда като ситуационен, а не като еволюционен процес. За основоположник на това направление в изследването на човешката агресия се смята Дж. Долард. Според неговите възгледи, агресията не е автоматично възникващо в организма човешко влечение, а реакция на фрустрация: опит за преодоляване на препятствие по пътя към удовлетворяване на потребности, постигане на удоволствие и емоционално равновесие.

Тази теория твърди, че първо, агресията винаги е следствие от фрустрация и второ, фрустрацията винаги влече след себе си агресия. Схемата „фрустрация-агресия“ се базира на четири основни понятия: агресия, фрустрация, потискане и заместване.

Агресията се разбира като намерението да се навреди на друг чрез собствено действие, като „акт, чиято целенасочена реакция е насочена да причини вреда на организма“.

Фрустрацията възниква, когато появата на пречка (спънка, смущение) води до условна реакция. Степента на фрустрация зависи от силата на мотивацията за изпълнение на желаното действие, от значителността на препятствието към постигане на целта и от броя на целенасочените действия (опити), след които настъпва фрустрация. Например, един организиран и подреден родител може да учи малкото си дете да поддържа стаята си чиста. Обикновено това води до фрустрация и агресивни реакции у родителя, а детето е бомбардирано със саркастични забележки, обвинения, порицания и наказания.

Потискането е тенденцията да се ограничават или съкращават действия поради очаквани негативни последици. По-специално, установено е, че потискането на всеки акт на агресия е правопропорционално на силата на очакваното наказание. Вероятно затова родителите, практикуващи наказания на децата си за лоши оценки в училище, почти винаги точно определят получената оценка въз основа на външната активност и настроение на детето си: детето се прибира с чувство за вина и търси уединение.

Освен това, потискането на преките актове на агресия почти винаги се явяват допълнителна фрустрация, която предизвиква агресия срещу човека,  възприеман като виновник на това потискане и засилва подбудите за участие в други форми на агресия. Например, дете, чиято майка не му позволява да се бие или да се държи лошо, започва да я обижда („Ти си лоша!“) и да я обвинява, че не го обича („Ти не ме обичаш!“).

Заместването е стремеж за участие в агресивни действия, насочен срещу някой друг, а не срещу истинския източник на фрустрация. Дете, което не е в състояние да накаже или „напляска“ провинилият се по-голям брат, гневно разкъсва колекцията му от марки или когато по-голям брат, разгневен от поведението на родителите си, удари невинният по-малък брат. Възможен е и друг пример от училищния живот: когато на момчетата е забранено да се закачат с момичета, те скрито дърпат плитките им.

Една от забележителните идеи във фрустрационната теория за агресията е ефектът на катарзиса, заимстван от психоанализата. Катарзис (буквално „прочистване на емоциите“) е процесът на освобождаване на възбуда или натрупана енергия, водещ до намаляване нивото на напрежението. Същността на тази идея е, че физическото или емоционалното изразяване на враждебни тенденции води до временно или дългосрочно облекчение, в резултат на което се постига психологическо равновесие и отслабване готовността за агресия.

Идеята, че актовете на агресия намаляват вероятността от бъдеща агресия, не е ново откритие. Фройд и други психоаналитици придават голямо значение  на ефекта на катарзиса, често обяснявайки човешката потребност да се пречисти от агресивните тенденции. По-конкретно, има доказателства, че ако човек, обект на агресия, не е в състояние да отговори по същия начин, кръвното му налягане се повишава, докато при директен агресивен отговор то значително намалява. Много експериментални данни обаче не позволяват еднозначна оценка за ефективността на катарзиса: установено е, че в някои случаи агресивното поведение намалява по-нататъшното му развитие, докато в други, обратно – увеличава го.

Подобно на предишната концепция, фрустрационната теория не е избегнала критики по свой адрес. Основният огън на критиката е фокусиран върху хипотезата за твърда взаимна предопределеност на самата схема „фрустрация-агресия“. Наблюдавано е, че хората често изпитват фрустрация, без непременно да се държат агресивно и обратно. Поддръжниците на фрустрационната теория се съгласяват и донякъде променят позицията си. Представител на тази модифицирана форма на теорията за обуславянето на агресията от фрустрация е Л. Берковиц. Първо, той въвежда нова допълнителна променлива, характеризираща възможните преживявания, възникващи в резултат на фрустрация – гневът, като емоционална реакция на фрустративен дразнител. Второ, той признава, че агресията не винаги се явява доминираща реакция на фрустрацията и може да бъде потисната при определени условия.

Л. Берковиц въвежда три съществени поправки в концептуалната схема „фрустрация-агресия“: а) фрустрацията не се проявява непременно в агресивни действия, но стимулира готовност за тях; б) дори в състояние на готовност, агресията не възниква без подходящите условия; в) разрешаването на фрустрационна ситуация чрез агресивни действия възпитава у индивида навик за подобни действия.

В заключение, трябва да се отбележи, че в процеса на своето развитие фрустационният подход  е претърпял значителни промени и се е разделил на две относително самостоятелни течения. Защитниците на първото течение остават привърженици на фрустрационно-агресивната хипотеза и продължават да изследват предимно условията, при които една фрустрационна ситуация води до възникването на агресивни действия. Тези важни условия, според тях, включват: сходството/несходство между агресора и жертвата; оправданост/неоправданост на агресията; нивото на агресивност като черта на личността.

Защитниците на второто течение създават собствена концепция за фрустрацията, в основата на която е поставен анализът на фрустрационни ситуации и класификация на типология на реакциите към фрустрацията. Така С. Розенцвайг формулира три вида причини, предизвикващи фрустрация:

-лишение (privation) – отсъствие на необходимите средства за постигане на цел или удовлетворяване на потребност. Като илюстрация на „външно лишение“, т.е. случай, при който фрустраторът се намира извън човека, С. Розенцвайг цитира ситуация, в която човек е гладен, но не може да си набави храна. Пример за „вътрешно лишение“, т.е. фрустратор, вкоренен в човека, може да бъде ситуация, в която човек се чувства привлечен от жена, но едновременно с това осъзнава, че е толкова непривлекателен, че не може да разчита на взаимност.

-загуба (deprivation) – загуба на предмети или обекти, които преди това са удовлетворявали потребности. Примери: смъртта на близък човек; опожаряването на къща, в която е живяно продължително време („външна загуба“); Самсон, който губи косата си, която според легендата е съдържала цялата му сила („вътрешна загуба“).

-конфликт – едновременното съществуване на две несъвместими една с друга подбуди, амбивалентни чувства или отношения. Пример за „външен конфликт“: мъж, който обича жена, която остава вярна на съпруга си. Пример за „вътрешен конфликт“: мъж който иска да съблазни любима жена, но това желание е блокирано от присъствието на майка му или сестра му.

Освен това, много изследователи започват да разглеждат агресията просто като един от възможните изходи от фрустрираща ситуация. Нещо повече, някои стигат до заключението, че когато е фрустриран, индивидът реагира с цял комплекс от защитни реакции, една от които играе водеща роля. Например, в някои случаи човек реагира на фрустрацията чрез отдръпване/бягство, съпроводено с агресивност, която не е открито изразена: в буквалния смисъл – тръгвайки си, той силно затръшва вратата.

ТЕОРИЯТА ЗА СОЦИАЛНОТО НАУЧАВАНЕ (бихевиорален модел), за разлика от други, гласи, че агресията е заучено поведение в процеса на социализация, чрез наблюдение на съответното поведение и социално подкрепление.

Теорията за социалното научаване е преди всичко, изучаване на човешкото поведение, ориентирано към образец. В този случай образецът се разглежда като средство за междуличностно въздействие, благодарение на което е възможно да се оформят (променят) отношение или способ за действие на човека. По тази причина тук се обръща съществено внимание на изучаване влиянието на първичните посредници на социализация, а именно родителите, за обучението на детето в агресивно поведение. По-конкретно, доказано е, че родителското поведение може да служи като модел на агресия и че агресивните родители са склонни да имат агресивни деца.

Освен това, тази теория постулира, че хората се учат на по-ефективни агресивни действия: колкото по-често ги използват, толкова по-съвършени стават тези действия. В същото време успехът на агресивните действия е от съществено значение: постигането на успех в проявяването на агресия може значително да увеличи силата на нейната мотивация, а повтарящият се неуспех може да увеличи силата на тенденцията за задържането й.

Друг важен елемент от тази теория е социалното подкрепление. Под подкрепление обикновено се разбира всяко действие, призвано да усили определена реакция. Ако говорим за социалното подкрепление, трябва да вземем предвид нематериалното подкрепление, словесното и несловесно общуване, контролирани от други хора. Това може да включва похвали и порицания, усмивки и подигравки, приятелски и враждебни жестове. Различават се две форми на подкрепление:

Положителното подкрепление е всеки стимул, който следва реакцията, като я усилва или я поддържа на същото ниво.

Отрицателното подкрепление е стимул, отстраняването на който усилва реакцията.  

Съществуват обаче и много различни способи за подкрепление. Най-често срещаните са поощренията и наказанията. Във възпитателната практика  често се използват четири разновидности подкрепление:

-ако реакцията на детето е последвана от положително подкрепящо средство, резултатът е положително поощрение. Например, когато родител или учител непрекъснато хвали дете за добро, примерно поведение;

-ако положителното подкрепление бъде премахнато след една или друга реакция на детето, резултатът е отрицателно наказание. Например, когато дете, свикнало с похвали за училищни успехи, изведнъж не получава похвала, след като е получило отлична оценка. То е свикнало с похвали, но този път не е получило такава. В резултат, липсата на похвала се възприема от детето като наказание;

-ако реакцията е последвана от отрицателно подкрепление, то резултатът е положително наказание. Например, тийнейджър, изпитващ липса на внимание и любов от родителите си, извършва кражба и получава тежко наказание. Това наказание е положително наказание – той най-накрая е привлякъл вниманието на родителите си;

-ако отрицателното подкрепящо средство бъде премахнато след реакцията, то резултатът е отрицателно поощрение. Например, ученик, който е бил силно критикуван от учител по време на цялата учебна година за лошо академично представяне, подобрява оценките си през последното тримесечие, за което учителят нито го е похвалил, нито е казал нещо лошо. Тук отказът от критика се разглежда от като поощрение.

По отношение на изследвания проблем има неопровержими доказателства, че ако детето се държи агресивно и получава положително подкрепление, вероятността от бъдеща агресия в подобни ситуации се увеличава многократно. Постоянното положително подкрепление на определени агресивни актове в крайна сметка ще формира навик за агресивно реагиране на различни дразнители. Следователно, наблюдението и подкреплението на агресията с течение на времето развива висока степен на агресивност като личностна черта. По подобен начин, наблюдението и подкреплението на неагресивното поведение развиват ниска степен на враждебност.

В днешни дни теорията за социалното научаване е една от най-ефективните при прогнозиране на агресивно поведение, особено когато са налични сведения за агресора и ситуацията на социалното развитие.

Следва продължение

/

/