Малкото паяче плете тънките си мрежи унесено.
Мечтае явно за нещо свое преди да заспи.
Като погледна пейзажът насреща, усещам, че точно тук,
където съм, нямам спомени.
Времето така се е разбъркало, че вчера е сега, а днес е утре.
През сребърните нишки на паяжината, виждам пространството различно:
уж мога да го докосна, но е недостижимо -
увито е в сияйния копринен пашкул като празничен подарък.
Още малко и аз ще съм хваната,
заедно с настъпващия здрач в примамлива свилена примка.
Какъв е този доброволен плен?
И хълмът, и дърветата, и ябълките, удрящи нестройно тревите,
и тръпчивите замайващи ухания, всичко е в тази паяжина,
която се полюшва в пространството като удобен хамак.
Още малко и луната ще изскочи, следвайки лъскавата нишка.
И тя ще затанцува в нашия ритъм - леко, напевно, приспивно.
Заспи и ти в този свят, влез в него, мили, като в друга епоха,
по-щедра и от митологията.
И бълнувай свободно имена на богове, герои и предатели.