Мерки за профилактика на суицид при деца и подрастващи
-част 5-
 
        (9) Внушаване на надежда
        Работата със склонните към саморазрушение депресирани лица е сериозна и отговорна. Отдавна е известно в психотерапевтичната практика, че основната тежест трябва да бъде поставена върху това, какво говорят или чувстват клиентите.  Когато безпокоящите скрити мисли излязат на повърхността и бъдат назовани от суициданта, то тогава те губят силата на фатализма и стават някак си по-разрешими. Изтерзаният от тревога човек може да стигне до мисълта: «Аз не зная как да разреша тази ситуация, но сега след като вече виждам, че още нещо може да се направи, в мен се възражда някаква надежда».
        Загубата на надежда за достойно бъдеще много често бива откривана като маркер в писмата, оставяни от самоубийците. Саморазрушителното поведение се формира тогава, когато човек загуби и последната капка оптимизъм, а лицата, които са в най-близкото му обкръжение и от които човек очаква подкрепа, разбиране и помощ наистина потвърдят по някакъв начин тази загуба. Сред специалистите е известна следната афористична  фраза: «Ние се смеем заедно с тези, които се надяват и изпращаме в болница тези, които са загубили всякаква надежда».
        Каквато и да е, все пак надеждата следва да се основава на действителността. Безсмислено е да се казва: «Не се вълнувай, всичко ще бъде добре», след като всичко не може да бъде добре! С други думи, надеждата не може да се строи на празно място. Надеждата не  възниква откъсната от действителността, в вид на фантазни образи, а от съществуващата способност да я желаеш и да я достигнеш.
Отишлият си от този свят любим човек не може да бъде върнат, колкото и да се надяват или молят близките му.  В същото време те – близките, могат да открият за себе си ново разбиране за живота, така че той да продължи.  Надеждата трябва да бъде обоснована: когато корабът се разбива в подводни скали, пасажерите имат надежда, но е една надеждата «да доплуваш до най-близката суша», а друга «да достигнеш противоположния бряг на океана». Когато човек напълно загуби надежда за достойно бъдеще, той се нуждае от поддържащи съвети, продължение на които са алтернативите. «Как бихте могли да промените ситуацията?», «Каква би била външната противостояща, противодействаща намеса?», «Към кого бихте се обърнали за помощ и имате ли такъв човек въобще?».
        От съществено значение е помагащият да въздейства на суицидната личност за укрепване на неговите духовни сили и възможности, като му внуши, че кризисните проблеми са преходни, а самоубийството е безвъзвратно. Основанията за реалистична надежда следва да бъдат представени реалистично, убедително и деликатно. Въздействието има за цел да извади личността от състоянието на фиксация върху единия емоционален полюс – този на негативните чувства за света и за себе си, тъй като всяка една суицидна личност възприема тези реалности изцяло в мрачна и отрицателна светлина. 
        (10) Оценяване степента на риска
Помагащият има за задача да определи сериозността на вероятното самоубийство. Първата стъпка в тази насока е да се разкрият намеренията. Те могат да се разполагат в широк диапазон – от мимолетни, циклични, повърхностни, хаотични мисли за самоубийство, до подробно разработен сценарий за реализиране на самоубийственото решение, включително начин, средство, място и пр.подробности. Рискът включва и други фактори, сред тях са: употребата на алкохол, наркотици, степен на емоционално нарушение, личностни особености (импулсивност, емоционална лабилност), степен на дезадаптация и отчужденост от обществото, минали опити за самоубийство, наличие и сила на чувството за безнадеждност и безпомощност. Неоспорим фактор за степента на риск се явява разработването на метод за самоубийство. Много показателен маркер се явяват «даренията» на любими вещи, с които суицидантът никога не се е разделял.  Друг критерий за степента на риск е наличието на т. нар. «загуба на цел», т.е. дали лицето е преустановило активността си, насочена към бъдещето; всичко онова, което се свързва с неговите цели, интереси, амбиции, аспирации, мотивация да постигне, да притежава, да преживее и пр. в краткосрочен или дългосрочен план.  
        (11) Наблюдение и контрол върху суицидната личност в ситуация на висок риск
       Когато има данни, определящи висока вероятност от извършване на самоубийство, то помагащият (обкръжението), трябва да съпровожда, обгрижва и физически да присъства непрекъснато със суицидната личност. Суицидантът не бива да бъде оставян сам до тогава, докато не бъде поет случая от специалист или докато не премине кризата. 
        За да се покаже пред лицето загриженост и за да се създаде чувство за жизнена перспектива, помагащият може да влезе (сключи) т. нар. «суицидален договор».  Той включва обещание от страна на лицето, да преустанови в момента реализирането на намерението си, като за сметка на това, помагащият поема ангажимент за оказване на помощ по премахване на фрустриращите го фактори или за удовлетворяване на определени блокирани потребности. Договорът означава, че темата за самоубийството временно слиза от дневния ред и започва процес на договаряне на клаузите (точка по точка) от т. нар. «договор».  Обсъждането на клаузите всъщност представлява процес на обсъждане на алтернативи. Освен това, той позволява суицидната личност да бъде откъсната от фиксацията си върху мислите за самоубийството и заедно с това, да балансира емоционалното си състояние.  Процедурата по сключване на договора е изключително ефективна.
        (12) Незабавно търсене помощ от специалисти
        Суицидантът винаги има стеснено поле на възприятието и своеобразно тунелно мислене.  Той не е в състояние да възприема светът, другите и себе си в цялата им пълнота и разнообразие. Поради тази причина той възприема едностранчиво и факта за неразрешимостта на проблема си.  Вече стана ясно, че първата стъпка е да се предостави помощ, но много често неспециалистите не знаят как да сторят това или им липсва опит – едни проявяват прекалена емоционалност, въвличат се в проблема повече дори от самия суицидант, други пък демонстрират ригидност или напълно блокират. 
        Надежден източник на помощ се явява в много случаи семейния лекар. Тази категория специалисти обикновено са добре информирани, могат правилно да оценят сериозността на ситуацията и да насочат суицидантът към друг специалист.  В първия момент, докато суицидантът все още не е поет от подготвено за подобни случаи професионалист, семейният лекар може да прибегне към използване на определени фармакологични средства с цел, овладяване емоционалното състояние на пациента.
В никакъв случай при суицидна опасност не бива да се игнорира помоща на психиатър или клиничен психолог. Благодарение на своите знания, умения и психотерапевтично влияние тези специалисти притежават уникални способности за да разберат съкровените чувства, потребности и очаквания на човека.
        По време на психотерапевтичните консултации отчаяните хора разкриват обикновено в дълбочина своите страдания и тревоги. Ако депресираната личност не е склонна към сътрудничество и не желае да получи помощ от специалист, то съществува още една възможност, която се представя от семейната терапия.  Този метод позволява в консултативния кабинет да се явят всички останали членове на семейството. Там те ще получат квалифицирана поддръжка, ще изразят своите намерения и огорчения, конструктивно ще изработят един по-адаптивен стил на семейни взаимоотношения.  Паралелно с конструктивното снемане на емоционалния дискомфорт, при семейната терапия в повечето случаи настъпват промени в членовете на цялото семейство и вътрешните взаимоотношения.
        В случай, че описаните до момента подходи са неефективни друга възможност за намеса на специалист се явява хоспитализацията и настаняването на лицето в психиатрично заведение. Този подход е оръжие с две остриета, от една страна е твърда мярка за контрол и наблюдение над лицето, но от друга, възможно е както върху личността в криза, така и върху цялото семейство да «легне» още по-голяма тежест. Практиката сочи, че болничното заведение при подобни случаи не е панацея.
        Самоубийството може да бъде извършено например, когато на болният бъде разрешено да посети семейството си, скоро след изписването или непосредствено по време на лечението.  Изследвания сочат, че много съществен е факта, как лицето възприема извършваната спрямо него интервенция по време на хоспитализацията.  Например, дали суицидантът не разглежда болничното заведение като «затвор», в който насила е заточен? Установено е, че тези които се отнасят негативно към болничното лечение, по-късно, след изписването от там се явяват лица с повишен суициден риск. 
        Освен това, известно е, че най-силно настроените към саморазрушителни реакции много личностно и оценяват настаняването си в болница като отмъщение, като наказание, наложено от най-близките.  Те реагират на актуалните проблеми (тези, които възникват във взаимоотношенията с обкръжението по повод лечението им) яростно, гневно, агресивно, а по-късно лесно прибягват към саморазрушаването си в качеството на наказание и отмъщение спрямо тях. При продължително наслоявани неуспехи и неудовлетвореност във взаимоотношенията със семейството (обкръжението), суицидантът класира тези най-близкостоящи до него хора в групата на негативните значими «други». След изписването им от болничното заведение, лицата с висок суицидален риск се адаптират по-трудно към живота в своето обкръжение. Някои от тях скоро след това извършват самоубийство, други правят опити и отново попадат в болнично заведение – формира се порочен кръг. 
        (13) Съхраняване на грижата и поддръжката
Когато критичната ситуация вече е преминала, то както специалиста, занимаващ се със случая, така и семейството могат да си отдъхнат. Погрешно обаче е всички те напълно да се успокоят и да се завърнат към обичайните си взаимоотношения. Внимание! Много често, след излизане на суицидантът от кризата, респ. депресивното състояние, той отключва чувство за вина, търси прошка от близките си, разкайва се. Виждайки променените реакции, близките често губят бдителността си.  Измамно е възприемането и интерпретацията на действията на лицето в тази насока. Много често тези негови действия всъщност за ритуални с цел, прощаване с близките, разчистване на отношенията, след което да прибегне към самоунищожението си.  Изследванията показват, че около половината от самоубийствата биват извършвани не по-късно от третия месец, след началото на психологическата криза.
        Понякога в ежедневието и хаоса на живота обкръжаващите забравят за лицето, извършило суициден опит. По ирония на съдбата те дори се връщат към използването на старите, порочни и дисфункционални взаимоотношения, като започват да се отнасят към него като с неудачник.  Често дори започват да го иронизират – от една страна се отнасят към него като с «ненормален», тъй като е решил да умре, а от друга, като с «некомпетентен» и «страхлив», тъй като не е успял да направи това качествено. По този начин, извършилият опит за самоубийство попада в една още по-тежка и по-сложна ситуация.
        Емоционалните проблеми, довели до суициден опит много рядко биват разрешавани напълно, дори когато са отминали и останали доста назад във времето. Погрешно е разбирането семейството да обещае на лицето или да наложи «табу» върху случилото се сред всички членове, т.е. да се пази пълно мълчание. Точно обратното, със суицидния човек трябва да се говори, той трябва да бъде изслушван и обгрижван сега, след опита за суицид много повече отпреди и това отношение следва да се запази дотогава, докато лицето напълно се адаптира към живота.
  Следва продължение - част 6