Психодиагностика и корекция на детски проблеми

Корекционна методика на В.С. Мухина

 

Изследванията на деца в училищна възраст, настанени в приемни семейства и израснали в депривираща среда показват, че някои от тях имат нарушена идентификация с имената си, претенции за признание и свързаната с тези условия ниска самооценка.  Психологическото време на личността им е значително изкривено и им липсва осъзнаване на необходимостта и правото на дълг към себе си и другите. Тези деца също така проявяват зависима позиция по отношение на социалната среда, в която порастват.

Теоретичната основа на програмата за психологическа помощ е възгледът, че структурата на самосъзнанието на личността е универсална. В процеса на индивидуално развитие собственото име се превръща в първия кристал на личността, около който по-късно се формира съзнателната самосъщност на човек – в това се състои позитивното значение на структурата на самосъзнанието. Децата започват да търсят признание от ранна възраст – дори на тази възраст те се стремят да придобиват онзи опит, които е одобрен от обкръжаващите ги. Това желание за признание постепенно придобива за човек личностен смисъл, което способства за саморазвитието, утвърждаването на индивидуалността и разнообразните постижения.

Детето установява своята полова принадлежност рано – през цялото предучилищно детство то възприема много поведенчески модели, интереси и ценности на своя пол. Стереотипите за женско и мъжко поведение навлизат в човешката психика, чрез идентификация с представителите на собствения си пол.

Психологическото време на личността е способността за осъзнаване на себе си в настоящето и свързване на себе си в настоящето със себе си в  миналото и бъдещето си. Това е най-важното позитивно знание за развиващата се личност, осигуряващо нейното пълноценно съществуване. Животът в социалното пространство се осигурява от нравствени чувства, които се резюмират в ежедневните взаимоотношения между хората с думата „трябва“. По време на процеса на индивидуално развитие човек разбира и своите права, които му осигуряват възможност да се развива нормално във физическо, умствено и нравствено отношение.

За оказване на психологическа помощ на деца, лишени от родителски грижи се използва методът за идентификационна корекция на личността. Този метод съчетава в себе си диагностиката на личността на детето и корекционни прийоми. Диагнозата се определя, чрез съпоставяне на депривацията и основната схема на структурата на самосъзнанието на личността.

На първо място се установява от какво е лишено (депривирано, наличие на дефицити) детето в предучилищна възраст, начална училищна възраст или подрастващ (тийнейджър): името му; претенциите му за признание; чувството му за полова идентичност; психологическото му време (минало, настояще, бъдеще); претенциите му за права и задължения или други фактори. Диагностиката на депривираните звена от структурата на самосъзнанието се осъществява чрез: проективен метод за идентификация; метод за установяване степента на депривация за реализиране потребността от признание;  доверителна беседа; метод на проблемни проективни ситуации и други методи, подходящи за нивото на развитие на контингента деца. При прилагане на техниката за идентификация, професионалното поведение на психолога се състои в осигуряване на емоционалния комфорт на детето.

Методът на проективна идентификация има за цел, да идентифицира емоционално-ценностното отношение на детето към основните феномени в структурата на самосъзнанието в ситуации, изобразени на рисунки, като например взаимодействия с възрастни (учител, родители) и връстници. Съдържанието на рисунките и текстовите изказвания отразяват основните феномени в структурата на самосъзнанието. Например, руският психолог Ж.К. Султангалиева провежда проучване, използвайки като стимулен материал серия от рисунки (общо 18), изобразяващи фигури на  един възрастен (или двама възрастни) и едно дете (или две деца), които изразяват преценки (правят изказвания) за детето, за което е отговорно изследваното лице. Психологът организира взаимодействията с детето така, че то да се идентифицира с депривираният детски персонаж, изобразен на рисунката. Според замисъла на методиката, за улесняване на проекцията чертите на лицето на изобразените персонажи умишлено не са нарисувани.

Методиката използва следният комплекс от ситуации, изобразени във вид на сюжети в рисунките:

Учител → Дете

„Как се казваш? Какво грозно име имаш!“

„Ти си лош човек!“

За момчета: „Мисля, че си страхливец. Изобщо не си като истинско момче.“

За момичета: „Твоят приятел е най-красивото момиче.“

„Никога няма да станеш нищо добро в бъдеще!“

„Ако беше напълно невидим, как щеше да се държиш?“

„Какво добро дете!“

Родители → дете

„Защо ти дадохме такова грозно име?“

„Винаги се проваляш във всичко. Непохватен човек!

За момчета: „Той плаче като момиче!“

За момичета: „Тя не обича да се мие, тя е като мръсно малко момче!“

„Няма да станеш това, за което мечтаеш да бъдеш. Нямаш воля!“

„Ако беше магьосник, какво щеше да правиш с човек, който тормози всички?“

„Нашето слънчице, нашият скъп син (дъщеря).“

Дете → дете

„Хей, ти! (Име) + римувана шега (ирония, подигравка).“

„Няма да го уцелиш! Правя магия, правя магия! Няма да го уцелиш.“

Вариант за момчета (изречен от момиче): „Не приемаме момчета.“

Вариант за момичета (изречен от момче): „Не приемаме момичета.“

„Не идвай повече при нас. Няма да те вземем да играеш.“

„Хайде да направим някакви пакости. Никой не гледа.“

„Ти, си мой приятел, ти си най-добрият!“

Доверителната беседа и методът проблемни проективни ситуации се провежда с детето индивидуално в атмосфера на доброжелателност, съчувствие и подкрепа. Психологът установява биографични данни, интерпретирани от детето и изследва особеностите на неговото психологическо време (ретроспективна рефлексия, обърната върху настоящето и бъдещето). Всичко това се прави, за да се разкрият стресогенните фактори и за последващо тяхно облекчаване, като по този начин се реабилитира личността на детето. Включването на психолога в съдбата на детето, заинтересоваността му към неговите проблеми и подходящото (психологически обосновано) поведение към него, позволяват прехода към следващия етап на реабилитация.

Заедно с детето психологът определя кое от звената в структурата на самосъзнанието е депривирано:

-„Постоянно ти се подиграват...“

-„Искаш да бъдеш успешен (признат, приет и т.н.), но не си в състояние, не успяваш...“

-„Разстроен си (притеснен, отчаян и т.н.) от своето минало...“

„Тревожиш се (страхуваш се и т.н.) заради днешните си проблеми...“

-„Притесняваш се (боиш се и т.н.) от бъдещето си...“ и т.н..

Тук няма второстепенни звена. Особено важно е чувството за самоуважение и претенцията, да бъдеш признат от другите хора („Аз съм добър“). Чувството за принадлежност към собствения пол и своята състоятелност в тази област са неизменно значими („Аз съм момче, мъж“ или „Аз съм момиче, жена“). Самооценката също зависи от психологическото битие на личността във времето, което е пространството за неговото развитие като индивидуалност. Миналото, настоящето и бъдещето на личността са еднакво значими за неговото нормално самочувствие. Да бъдеш личност, притежаваща права и задължения, наред с други неща, също е от принципно значение за това как човек преживява себе си. Заедно с детето психологът идентифицира депривираните звена в самосъзнанието и анализира причините за депривацията.

Следващият етап от корекционната работа включва разширяване на ценностната сфера на детето от нивото его-фиксираност до нивото на обществени отношения с хората; от проблемите на човечеството и житейски перспективи на самото дете като представител на ново поколение, до нивото „ние“ като представител на човешкия род. Детето се учи на собствената си уникалност, както и на необходимостта да се освободи от зависимостта от минали стресове: да свърже проблемите и мъката си с тези на другите; да намери сила и да придобие увереност в своето бъдеще; да осъзнае, че енергията и способностите му трябва да бъдат посветени в служба на другите хора. С детето се провеждат доверителни беседи за стесненото съзнание на онези, които са онеправдани от съдбата (не само сираци и деца, лишени от родителски грижи!) и как това изостря страданието им. Важно е психологът да се стреми да разруши непродуктивните стереотипи на емоционални състояния, поведение, възприятия и тревожни очаквания за бъдещето. Заедно с детето психологът конструира неговото продуктивно бъдеще.

В този случай психологът може да използва методът на идентификация-отчуждение. Принципът на техниката на идентификация вече  беше описан. Методът на отчуждение се състои в подчертано обезценяване позицията или състоянието на детето, ако то не желае (или не може) да се освободи от тази позиция. Този метод се оказва доста ефективен, тъй като детето вече е приело емоционалната си идентификация с психолога, като необходима съпътстваща част от тяхното общуване. С включване в общуването на депривираната реализация на потребността от положителни емоции, се провокира изразено отчуждение от психолога, създава определен стрес, който оказва на детето необходимото въздействие.  Сега всяко взаимодействие с психолога завършва с идентификационни контакти, водещи до взаимно разбиране и изразена готовност на възрастния да участва и да продължи доверителите срещи.

Трябва да се отбележи, че технологията за психологическа помощ, разработена от В.С. Мухина, работи ефективно с деца от всички възрасти (от предучилищна до гимназиална).

За малки деца (деца в предучилищна възраст и начално училище) обикновено се прилага методът на идентификация с кукла или любимо животно. Тези играчки могат да станат за детето обекти на емоционално общуване, встъпвайки в качеството на заместител на идеален приятел, който разбира всичко и не таи омраза. За да се постигне това, всяко дете трябва да има своя собствена играчка от ранна възраст, точно както децата в семейството си. Задачата на психолога е да научи всяко дете индивидуално да се грижи за своята играчка, да я покровителства, да съпреживява всичките ѝ приключения и перипетии, които са специално измислени за това дете. То трябва да се научи да се отъждествява с духовното начало, което е въплътено в тази играчка и което я индивидуализира. Психологът учи 4-5 годишното дете да изпълни духовния свят на играчката, както намери за добре. Благодарение на волята и въображението на детето, играчката се „държа“ изключително по начина, по който то има нужда от нея в дадения момент (може да бъде умна и послушна, привързана и весела, упорита и инатлива, лъжец и непоправим мърляч). Психологът учи детето да преживява заедно с куклата събитията от собствения и чуждия живот във всички емоционални и нравствени прояви, достъпни за неговото разбиране.  

Психолозите смятат, че текстурата и пропорциите на частите на тялото на играчката оказват силно емоционално въздействие върху детето. За да обича едно дете играчката си, тя трябва да е мека (животните трябва да са пухкави). Освен това, детето е впечатлено от телесните пропорции, които съответстват на тези на бебета-животни: голяма глава спрямо тялото, големи очи, малък нос и уста и т.н. Тези съотношения на пропорциите предизвикват у детето покровителствено отношение.

Емоционалната идентификация на детето с кукла, плюшено мече, маймунка, куче и други животни,  му позволява само да организира комплекс на собствените си емоционални потребности. Играчката сама по себе си се явява чудесно средство за значително снижаване на напрежението. С порастването си детето ще спре да се обръща към играчката като утеха, но чувството за обич и признателност, толкова важно за всеки, ще остане.

Методът за идентификация с играчки дава възможност за диагностициране на особеностите в личностното развитие на детето и коригиране на трудностите, присъщи на неговата личност.

Забележка: Методът за проективна идентификация на Ж.К. Султангалиева е психодиагностичен инструмент, използван за идентифициране на емоционалните и ценностни нагласи на детето към ключови феномени на неговото „Аз“ и взаимоотношенията му със света (възрастни, връстници), често в контекста на взаимоотношенията родител-дете. Този метод е разработен като част от изследване на психологията на личността в условия на депривация.

Ключови аспекти на метода:

1.Проекция: Детето несъзнавано пренася своите вътрешни преживявания, мотиви и конфликти върху рисунки, изобразявайки себе си и други персонажи в специфични ситуации.

2.Идентификация: Чрез създаването на рисунки-интерпретации детето идентифицира себе си (или части от себе си) с определени фигури или елементи, което разкрива неговото самовъзприятие и отношение към значими хора (родители, полагащи грижи, връстници, приемни родители).

3.Цел: Диагностика на нивото на самосъзнание, разкриване на дефицити (депривации) в различни „звена“ от структурата на самосъзнанието (напр. нуждата от признание, привързаност) и емоционални проблеми.

4.Приложение: Методът се използва при работа с деца от затворени институции (домове за сираци) и деца, преживели травматични събития, за оценка на психологическите последици от депривациите и подпомагане на тяхната корекция.

 Корекционна методика за преодоляване на травматични събития при деца

(В. Окландър)

 

Задоволяването на жизненоважните потребности на детето до голяма степен зависи от възрастния. Следователно, само дете, отгледано в среда на приемане, одобрение и любов може да се развие пълноценно. Когато детето срещне неодобрение или отхвърляне от възрастен, особено от родител, то ще възприеме тази ситуация като загуба на любов. Детето понякога не знае какво да прави с емоциите, които възникват в тази ситуация и решава или да ги сдържи, или да ги потисне. Неизразените емоции остават вътре в детето (интернализират се), влияейки на психичното му здраве. Всички чувства са свързани с физиологични промени, които се проявяват в мускулните и телесните функции. Ако детето не изрази гнева си директно, то ще го изрази по някакъв друг начин, което често е вредно.

Въпреки това детското тяло се стреми да възстанови баланса, създаден от невъзможността да се задоволи дадена потребност. Следователно, емоцията, свързана с тази потребност трябва да бъде изразена. Едва тогава, след като е почувствало удоволствие, детето може да започне да задоволява други потребности.

В. Окландър идентифицира четири етапа в работата с дете с определена емоция, която не е изразена. Тези етапи могат да бъдат разгледани, като се използва емоцията гняв като пример.

Първи етап – да се обсъди проблемът с гнева с децата: какво ги заставя да бъдат гневни, как го изразяват и как се държат по време на гняв. Това обикновено включва разговор с децата за гнева (какво е той, какво ги прави агресивни, как изразяват това състояние, как гневът „резонира“ в тялото на детето).

Много е важно да се обсъди същността на гнева и да се помолят децата да назоват всички думи, които са изрекли или са възникнали в мислите им, докато са ядосани. Можете да напишете тези думи на голяма дъска, без да ги съдите.

Втори етап –  да се предоставят на децата практични, приемливи методи за изразяване на потиснат гняв. Това включва да се помогне на децата да се научат как да разпознават появата на гняв и да приемат агресивните си чувства, след което да избират начини за изразяване на тези чувства, да експериментират с практични методи за изразяването им.

Тук е добра идея да се обсъдят индивидуалните способи за изразяване на гняв – както външни, така и вътрешни. Можете да попитате какво ядосва детето, какво се случва в тази ситуация, какво прави или какво може да направи в тази ситуация, за да избегне проблеми по време на моменти на гняв. Можете също така да помолите децата да нарисуват чувството си на гняв, как това чувство ги предизвиква или какво правят, когато са ядосани.

Изключително важно е децата да се научат да избират между открито изразяване на гняв и изразяването му по друг, по-приемлив начин. Например, кара ли ги да се чувстват по-добре, когато се движат, тропат с крака или енергично дъвчат дъвка?

Трети етап – да се помогне на децата да се доближат до истинското възприятие на гнева (което може би ще са в състояние да потиснат) и се насърчат да реагират емоционално да отреагират на този гняв непосредствено.

Има много различни начини за изразяване на гняв: удряне на възглавница, рязане на вестник, мачкане на хартия, ритане на топка или консервна кутия, тичане из къщата, удряне на леглото с тенис ракета, записване на всички думи, които искате да кажете в гняв, рисуване на чувството на гняв.

Важно е да говорите с децата за физическите усещания, свързани с гнева, които трябва да бъдат освободени, както и за телесните реакции (мускулни контракции на лицето, врата, стомаха и гърдите, които могат да причинят болка). Това се прави, за да могат децата да разберат връзката между неизразената емоция и тяхното здраве.

Важно е също така да позволите на децата да признаят и разберат гнева си, вместо да го избягват от ужас. Ако децата предпочитат да изразяват гнева си индиректно или ако смятат, че изразяването на това чувство е твърде опасно, най-добре е да позволите на детето да идентифицира и изрази чувствата си символично чрез игра или рисуване.

Четвърти етап – да се осигурят възможности за директен словесен контакт с гнева и разширяване опита за директно словесно изразяване на агресивните им чувства: нека кажат всичко, което трябва да кажат на правилния човек, нека символично направят това, което биха искали да правят в реалния живот.

Тук можете да използвате метода „празен стол“, на който седи „Дразнителят“ на детето. Нека детето му каже колко много го мрази, колко е ядосано на него, колко лошо е направил. Децата често се радват да моделират символична фигура от глина и след това да я мачкат или изстискват. Предметите, които помагат за изразяване на гняв, включват пръчка от пяна, гумен нож, играчка-пистолет или надуваема кукла.

Несъмнено рисуването е най-приятното занимание за детето. То най-често се използва както за диагностични, така и за психотерапевтични цели. По принцип, всяка детска рисунка може да се използва за психологическа подкрепа. В. Окландър предлага голямо разнообразие от теми.

-Погледнете това цвете за минута. След известно време опитайте да направите рисунка, но не на цветето, а на чувствата, които изпитвате, когато го гледате или как ще се чувствате, когато времето изтече.

-Опитайте се да изразите света си чрез визуални образи, представени с цветове, линии, форми и символи. Как би изглеждал светът, ако беше такъв, какъвто искате да бъде?

-Направете дихателни упражнения; сега нарисувайте това, което чувствате.

-Нарисувайте какво правите, когато сте ядосани; какво ви ядосва. Представете си зловещо място, или нещо друго зловещо; последния път, когато сте плакали; място, което ви прави щастливи; как се чувствате в момента; как бихте искали да се чувствате.

-Нарисувайте себе си: как изглеждате, как бихте искали да изглеждате, когато сте по-възрастни, когато сте стари, когато сте по-млади (на определена възраст или като цяло).

-Върнете се назад във времето към дадена сцена. Нарисувайте момент, в който сте се чувствали най-бодри; момент, който си спомняте; първото нещо, което ви идва на ум; семейна сцена; любимото ви ястие, момент от детството ви; сън.

-Нарисувайте: къде бихте искали да бъдете; идеално място; любимо място или място, което не харесвате; най-лошото нещо, което можете да си представите.

-Погледнете това (използвайте цвете, листо, черупка, картина и т.н.) за две минути. Помислете сега за своите чувствата (задайте таймер или използвайте двуминутен музикален откъс).

-Нарисувайте: семейството си със символи, животни или щрихи с боя; семейството си, като всеки член прави нещо; частта от себе си, която харесвате най-много или най-малко, вашето вътрешно Аз.

-Нарисувайте как си представяте себе си, как другите ви възприемат (както си го представяте); как бихте искали да бъдете виждани; човекът, когото харесвате, човекът, когото мразите, човекът, на когото се възхищавате, човекът, на когото завиждате; вашето чудовище, вашият демон.

-Нарисувайте: как привличате вниманието към себе си; как постигате това, което правите, когато се чувствате тъжни, тревожни, ревниви, самотни и т.н.; вашата самота; чувството за самота, когато се чувствате или сте се чувствали самотни; въображаемо животно; нещо, което ви дразни в някой близък до вас, във вас самия, в света около вас; вашия ден, вашата седмица, живота ви в настоящето; вашето минало, вашето настояще, вашето бъдеще.

-Нарисувайте щастливи линии, меки линии, тъжни линии, гневни линии, линии на страх и т.н. (Когато работите с дете, можете да го помолите да нарисува поредица от страници, илюстриращи последователно как се чувства сега или същите чувства в преувеличена форма).

-Изобразете това, което описвате по време на разговор или трудностите, които изпитвате, без да рисувате нищо конкретно, а само с цветове, форми и линии.

-Нарисувайте реакциите си към разказ, фантазия, стихотворение или музикално произведение.

-Нарисувайте неща, които са противоположни едно на друго: слаб - силен; щастлив - нещастен; тъжен - весел; любов - омраза; добър - лош; положителен - отрицателен; раздразнен - ​​спокоен; разумен - луд; сериозен - лекомислен; добри чувства - лоши чувства; любов - ненавист; щастие - нещастие; доверие - подозрение; отделно - заедно; смел - страхлив; Най-добрата част от теб, най-лошата част от теб и т.н.

-Нарисувайте себе си като дете, тийнейджър или възрастен. Изобразете въображаемо място, проблем, който ви притеснява най-много, физическа болка (главоболие, болки в кръста и др.) или чувство на умора.

-Нарисувайте драсканици, намерете картина в тях и ги защриховайте, за да създадете цялостна история.

-Групата може да се раздели на двойки, където единият рисува другия: рисуват нещо заедно с партньора си, като се съгласяват за тема; забавна картина, пъзел и др.; пътна карта на живота ви (отбележете хубави места, неравности и препятствия), изобразяваща места, които сте били или които планирате да посетите.

-Група деца, семейство или група, в която ролите са разпределени като в семейство, може да избере тема и да рисува заедно. Могат да се задават и теми: къде съм в реалния живот, откъде идвам, къде съм бил, къде искам да отида, какво ми пречи да отида или да остана тук (препятствия, пречки); „Обикновено ходя..., но сега...“ Предложете рисунката да премине по кръга и нека всеки добави нещо, когато му дойде ред.

-Нарисувайте себе си, базирайки се на собствената си представа за това как изглеждате.

-Дайте си възможност просто да движите ръката си по хартията и да правите каквото искате.

-Когато работите с деца, можете да произнасяте думи и да помолите децата бързо да нарисуват какво представляват тези думи: любов, омраза, красота, тревожност, свобода, състрадание и т.н.

-Нарисувайте себе си като животно и средата, в която сте били поставени: образ на майка си (баща си), използвайки цветове, линии и форми. Върнете се в ума си към времето, когато сте били много малки и нарисувайте нещо, което ви е направило щастливи, развълнувани или ви е накарало да се чувствате добре; нещо, което сте имали, нещо, което ви е разстроило и т.н. Нарисувайте го така, сякаш сте били на възрастта, когато се е случило.

-Нарисувайте нещо, което сте искали да имате, когато сте били малки. Когато дете разкаже или спомене нещо, помолете го да го нарисува: физическа болка, инцидент, чувство и т.н.

-Нарисувайте въображаемо животно. Бъдете това животно: какво би могло да направи то? (Работейки с група, предложете да нарисуват две животни, които се бият помежду си. Нека всички нарисуват по едно от животните и напишат или продиктуват по три думи, за да опишат всяко животно.) Сега бъдете животното и разкажете история за себе си.

-Нарисувайте нещо, което аз правя и не ви харесва и аз ще нарисувам нещо, което вие правите и не ми харесва. Нарисувайте нещо, което ви тревожи. Изобразете три желания.

-Представете си, че днес имате възможността да постигнете нещо, което искате в този свят. Нарисувайте това, което бихте искали да постигнете. Ако бяхте магьосник, къде бихте искали да бъдете?

-Нарисувайте нещо, което не бихте искали да правите; нещо, за което се чувствате виновен; своите възможности; нещо, което трябва да избягвате.

По-нататък при работа с всяка нарисувана сцена или картина, психотерапевтичният процес може да премине през следните стадии:

Предприемат се дейности, които стимулират детето да споделя чувствата си, възникващи по време на рисуването – чувства, касаещи подхода към изпълнението и решаването на задачата, към самата работа и процеса на рисуване. В резултат на това детето започва да разбира по-добре себе си. Психологът се стреми да създаде условия, с които да улесни детето в споделянето на впечатленията си от самата рисунка, описвайки я по начин, който е уникален за него. Това е следващият етап на самоосъзнаване.

На по-дълбоко ниво саморазбирането на детето се задълбочава чрез обсъждане на въпроси, свързани с разработката на частите на рисунката, по-прецизното им идентифициране и постигането на по-голяма яснота чрез описания на форма, цвят, изображения, предмети и хора.

Психологът моли детето да опише картината, сякаш то е самата картина, използвайки думата „Аз“. Например: „Аз съм картина, с червени линии по цялата ми повърхност и син квадрат в средата.“

Специфичните обекти на картината се избират така, че детето да може да ги свърже с нещо: „Бъди синият квадрат и опиши себе си: как изглеждаш, какви са действията ти и т.н.“

Ако е необходимо, се задават въпроси, които улесняват задачата на детето: „Какво правиш?“, „Кой те използва?“, „Кой е най-близо до теб?“. Тези въпроси помагат за ангажиране на детето в рисунката и отварят различни пътища за установяване на отношения и осъществяване на терапевтичния процес.

На този етап се достига допълнителна концентрация на вниманието и се изостря осъзнаването му за изолиране и детайлно разглеждане на една или няколко части от рисунката. Детето се подтиква максимално да се задълбочи в работата със специфична част от картината, особено ако има достатъчно енергия и вдъхновение или ако се наблюдава необичайна липса на такива. Въпросите често помагат за това: „Къде отива?“, „За какво мисли този кръг?“, „Какво се готви да направи?“, „Какво ще се случи след това?“ и т.н. Ако детето отговори разгорещено „Не знам“ – не се отдръпвайте; преминете към друга част от картината, задайте друг въпрос, дайте свой собствен отговор и попитайте детето дали е правилен или не.

Детето се насърчава да участва в диалог между две части от картината си или две докосващи се части от картината; или между противоположни точки (като път и кола и линия около квадрат; или щастливата или тъжната страна на изображението).

Психологът моли детето да обърне внимание на цветовете. Когато се правят предложения за рисуване, докато детето седи със затворени очи може да се каже: „Помислете за цветовете, които ще използваш. Какво разбираш под ярки цветове? Какво означават за теб тъмните цветове? Ще използваш ли ярки или матови цветове, светли или тъмни тонове?“

Важно е да се наблюдават външните поведенчески прояви на детето: гласът, стойката на тялото, изражението на лицето, жестовете, дишането и паузите. Мълчанието може да показва контрол, размисъл, припомняне, регресия, тревожност, страх и осъзнатост. Тези сигнали се използват в последващата работа.

Психологът работи върху идентификацията, като помага на детето да се „свърже“ с това, което казва, когато описва картината или части от нея. Може да се попита: „Преживявал ли си някога нещо подобно?“, „Правили ли си това?“, „Свързано ли е това с живота ти по някакъв начин?“, „Има ли нещо, което би могъл да кажеш в ролята на розовия храст или нещо, което би могъл да кажеш като човек?“. Тези въпроси могат да бъдат зададени по различни начини. Важно е да се задават много внимателно и нежно.

На този етап рисунката се оставя настрана и се изследват реални житейски ситуации или разкази, произтичащи от рисунката. Понякога ситуацията се изяснява много бързо с директен въпрос („Това свързано ли е с живота ти?“), докато друг път детето спонтанно се асоциира със събития от живота си. Понякога, ако детето внезапно замълчи или изражението му се промени, може да се попита: „Какво се случи?“ и когато детето започва да говори за събития от настоящия си живот или от миналото си, но понякога отговаря: „Нищо“.

Впоследствие психологът изяснява има ли пропуски или празни пространства в картините и обръща внимание на тях.

След това се фокусира върху нещата, които са на преден план (обикновено най-важни за детето) или върху това, което детето счита за най-важно.

Освен рисуване, могат да се използват и други способи за отреагиране на различни емоционални състояния: музика за изразяване на чувства, творчески драматизиращи игри, съчиняване и разказване на истории, приказки, четене на книги, гледане на анимационни филми с „насочено въздействие“ и др.

 Корекционна методика за преодоляване на скръбта при деца (Дж. Алън)

 

При работа с деца се използват както индивидуални, така и групови методи. Основният фокус е върху осигуряване на емоционалното и символичното изразяване на чувствата.

Използването на индивидуални методи за спонтанно и насочено рисуване при работа с деца с психологическа травма изхожда от предположението, че преживяването на загуба и лишения води до развитие на дълбоки физически и психически белези (усещанията, образите и емоциите се интернализират от детето), което частично възпрепятства психологическото им развитие. Опитът с такива деца свидетелства, че само беседите са недостатъчни за отстраняване на психологическата травма. Занятията по рисуване, живопис и керамика, съчетани с игрови инсценировки (разиграване), служат като надеждно средство за екстернализация на преживяванията на детето и предоставят възможности за изцеление, и по-нататъшно развитие на психиката.

Етапите на индивидуалната работа с детето могат да включват следните стъпки:

По време на първата консултация е необходимо да се установи така нареченото „рапорт“, т.е. доверителен контакт с детето. Ето защо не е препоръчително да се започва с рисуване. Най-добре е да се зададе рисуването като „домашна работа“ и да се помоли детето да донесе рисунките си на следващата среща. В този случай следващата среща трябва да започне с обсъждане на рисунките.

Рисуването може да се използва и по време на беседите с детето. В този случай рисуването ще встъпи като инструмент, който ще помогне на детето да изрази своите мисли и чувства.

Първоначално позволете на детето да избере предметите, които ще рисува и му осигурете пълна свобода за избор на изображенията и надписите към рисунките.

След като доверието на детето в психолога се укрепи и по време на работата бъдат повдигнати сериозни въпроси, може да се предложи тема за рисунката, т.е. да се придаде целенасочен характер на рисуването. В качеството на такива теми могат да се използват сюжети от проективните методики като „Къща - Дърво - Човек“ (като тестова серия от рисунки), „Рисуване на несъществуващо животно“, „Рисуване на семейство“ и други. Насоченото рисуване значителна степен облекчава провеждането на консултацията.  

Консултациите с използване на изобразително изкуство не само са основна част от психологическата помощ, но и улесняват по-пълното изразяване и изобразяване на желанията на детето. Изобразяването на тези „желания“ в рисунките частично удовлетворява потребностите му да се чувства обичано и желано, и му помага да интернализира позитивните афекти.

Консултирането с комбинирано използване на свободно и насочено изобразително изкуство е ефективно средство за психологическа промяна за децата, преживели смъртта на близки или подложени на физическо и сексуално насилие.

Общоизвестно е използването на детска символика в консултирането с помощта на изобразителни средства. Още от самото начало вероятно си струва да се внимава за опасността от „сляпо“ анализиране на детските рисунки. Необходимо е да се помогне на детето активно да обясни значението на изображенията в рисунката. Рисунките трябва да се разглеждат в рамките на гещалта, т.е. като холистична структура, особено когато се опитваме да разберем техния символичен смисъл. Ето защо, разглеждането на даден обект само като изолирана част, без да се свързва с цялото е съпроводено с определени опасности.

При такъв подход следните цветови предпочитания и символи могат да се използват като полезни ориентири.

Цветове

Предпочитанията за цветове варират с възрастта. По-малките деца предпочитат топлите тонове червено и жълто, докато по-големите деца гравитират към по-хладни цветове като синьо и зелено, като отдават все по-малко предпочитание на жълтото. Червеното е доминиращ цвят през всички етапи от живота.

Не самите цветове са важни, а контекстът, в който се използват в рисунката. Необичайната употреба или прекомерната употреба на цвят или цветова комбинация може да даде представа за емоционалното състояние на детето.

Често срещани употреби на цветовете (приети за норма)

-червеното обикновено се използва за изобразяване на комини, устни, коса, череши и ябълки;

-оранжевото се използва за изобразяване на пуловери и портокали;

-жълтото се използва за изобразяване на цветя и слънце;

-синьото се използва за изобразяване на небе, дрехи, очи и завеси;

-зеленото се използва за изобразяване на дамски дрехи, пуловери, покриви, трева и дървета;

-лилавото (или виолетово) се използва за изобразяване на дамски дрехи;

-черното се използва за изобразяване на дим, основни детайли, коса, обувки, колани и врати;

-кафявото се използва за изобразяване на коса, дрехи, очи, стволове и клони на дървета и стени;

-бялото се използва за изобразяване на огради и облаци.

Необичайно използване на цветове.

-Червеното е най-емоционалният цвят. Този цвят свидетелства за импулсивност и спонтанност на себеизразяване, показвайки потребност от одобрение от значим човек или агресия и омраза, когато червеното преобладава в рисунката. Червеното може да означава и мъченичество.

-Оранжевото се възприема като емоционално сдържане на червения цвят. То означава състрадание и дружелюбие или показва агресивно противодействие срещу опитите за свеждане на даден човек до зависимо положение.

-Жълтото, подобно на червеното, може да показва спонтанност на себеизразяване или когато се използва преувеличено – агресия и враждебност, дори до степен на насилствено самоунижение. Жълтото е амбивалентно. Златистите и светлите нюанси на жълтото представляват интелект, интуиция, вяра и доброта. Тъмно жълтото представлява предателство, завист, амбиция, потайност и недоверие.

-Зеленото показва освобождаване от тревожност, чувство за контролирано поведение и връщане към първичната природа. Обикновено не показва силна емоционална основа.

-Синьото представлява истина, интелект, мъдрост, постоянство, далновидност, спокойствие, съзерцание и женския принцип, символизиран от водата.

-Пурпурното показва силно, почти параноично желание за власт. Това може отчасти да се дължи на факта, че пурпурното се смята за кралски цвят.

-Черното и кафявото представляват поглъщане, потискане и дори депресия, ако са приложени небрежно в рисунката.

-Бялото има две противоположни символични значения. Белият цвят показва антисоциални нагласи, но може също да символизира и трансцендентност, простота, съвършенство и чистота.

Опитът показва, че предложените тълкувания на цветовата символика в повечето случаи заслужават доверие. Важно е обаче да се има предвид, че децата понякога имат цветови прищевки. Например, в края на 70-те години на миналия век, пурпурното е било „много модерно“. Следователно, тълкуването на необичайното изобилие от пурпурно в детска рисунка като знак за параноя през този период изглежда силно съмнително. Затова, когато се тълкува цветовата символика, е важно да се вземат предвид съвременните цветови пристрастия на децата.

Често срещани детски символи

Важно е да се отчита, че никой символ няма универсално значение. Всеки символ има множество значения. Съотнасянето на символа с други части на детската рисунка определя интерпретацията на този символ. Освен това, един символ може да представлява положително или отрицателно качество в зависимост от това как се използва в рисунката и как детето го оценява. Културната среда на детето също е важна, тъй като символите имат различни значения в различните култури.

Ябълките представляват изобилие, любов, радост, знание, мъдрост, пророчество, измама и смърт. Децата често използват ябълките, за да представят нуждата от емоционална грижа. Когато децата рисуват червеи в ябълките и казват, че ябълките са се развалили, те показват липса на конструктивна грижа.

Птиците представляват трансцендентност: „освобождение от всяка форма на съществуване, която е твърде незряла, статична или окончателна... всеки начин на живот, който спъва стремежа към по-висок, по-зрял етап на психологическо развитие“. Птиците също символизират душата или възнесението на душата към небесата. Практиката показва, че птиците обикновено се появяват в детските рисунки, когато художниците усещат някаква трансформация, която се случва в душите им.

Котките имат много значения. Те представляват желание, свобода, потайност и скритост. Черната котка символизира нещастие и смърт, игривост и грациозност. За детето котката е центърът на любовта му или представлява потребност от любов.

Облаци. Цветът на облака има важно значение. Белите облаци символизират одухотвореност и чистота. Черните облаци показват депресия, безчестие или скръб, като често представляват и препятствия по пътя към знанието. Сините облаци символизират сълзи и потребност от плач.

Кучета. Подобно на котките, кучетата имат противоречиви значения. Те символизират преданост, бдителност, благородство, поквара, стремеж към риене (ровене) и ярост. За едно дете кучето има същото значение като котката, въпреки че кучето често олицетворява по-силна, по-инстинктивна страна на душата.

Огън. Огънят символизира обновяване на живота, трансформация, пречистване, страст, зачеване, власт, защита, покровителство или разрушение. Децата обикновено възприемат огъня като разрушителен и враждебен. Ако обаче огънят се асоциира с бурно природно явление, като например вулканично изригване, земетресение или друг катаклизъм, тогава той символизира емоционално освобождаване или възможността за трансформация, която ще доведе до обновяване на живота.

Рибите често служат като фалически символи. Те представляват плодородие, размножаване, обновяване и запазване на живота. Въпреки че липсват достатъчно доказателства в потвърждение на това тълкуване на символиката на рибата в детски рисунки, опитът показва че момчетата рисуват риби в края на инкубационния период на болестта.

Конете символизират живота и смъртта, инстинктивната и животинската природа, динамичната сила, благородство или интелект. Въпреки че тези тълкувания не са достатъчно потвърдени в детски рисунки, изображенията на коне често се срещат в рисунките на 12-годишни момичета. Поради сексуалното развитие на много момичета на тази възраст, конете често символизират тяхната инстинктивна, животинска природа.

Къща. Една къща често може да има едно от следните значения: живот и взаимоотношения в семейството на детето, непредубедено отношение към непознати хора, защита и покровителство, характера на съществуващата структура и връзката с реалността, относителната роля на психологическото минало и бъдеще в психологията на детето и степента на ригидност на личността.

Къща без комин често показва неспособността на детето да изразява чувствата си в семейна обстановка. Ако от комина излиза гъст дим, това показва напрегната емоционална атмосфера в семейството.

Къща без прозорци – може да се правят изводи за наличието на скрита враждебност (особено на приземния етаж), завесите са спуснати или вратата има тежки панти и ключалки. Къщите без прозорци на приземния етаж често показват желание да се запази нещо в тайна.

Наклонена къща свидетелства за загуба на психическо равновесие. Ако къщата се движи, тогава може да се заключи за психично заболяване.

Луната рядко се появява в детските рисунки. Луната е включена в този списък с често срещани символи, защото представлява противоположността на слънцето и понякога показва настъпването на определени събития.

Планините са символ на постоянство, вечност, сила и тишина. Децата, които рисуват планини и ги правят център на обсъждането на рисунката, са склонни да интерпретират планините като символ на постоянство или потребност от нещо постоянно в живота.

Хора. Изобразяването на човек в рисунка позволява да се разбере физическото и емоционалното състояние на детето в момента, неговите стремежи (какъв би искал да стане) и общия му подход към междуличностните отношения. Хората не винаги олицетворяват самото дете – те често символизират важни фигури в психологическата среда на детето.

Размерът на фигурите се отъждествява със сила и власт: колкото по-голям, толкова по-силен. Времето и мястото на даден човек в рисунката спрямо други фигури показват позицията и статуса на детето спрямо тези хора. Ако хората в рисунките показват сила или се борят, това обикновено показва наличието на съперничество или агресия. Липсващите или преувеличени черти на лицето показват проблем с възприемането на стимулите.

Отсъстващи детайли на лицето показват неизпълнение на предназначената им функция или желание за ограничаване диапазона на възприятието. Преувеличените черти на лицето често показват, че тези черти са били изложени на облъчване (въздействие) или че функцията им е проблем за детето. Малък размер на главата спрямо останалата част на тялото показва психично разстройство и депресия.

Отсъствие на ръце или крака показва, че детето се чувства безпомощно или ограничено, неспособно да избяга от настоящата си ситуация. Краката и стъпалата, сочещи в различни посоки, може да показват фрустрация и желание да избяга от настоящите обстоятелства. (Този вид показване на крака обаче е нормален за по-малките деца.) Краката, които са малки в сравнение с останалата част на тялото, предполагат нестабилност на личността. Прекалено изпъкналата ръка показва склонност към насилствено и агресивно поведение. Този вид показване на ръце може също да символизира малтретиране на дете.

Ако върху тялото е нарисувана мишена, особено в гениталната област, тогава имате всички основания да подозирате, че детето е било подложено на малтретиране или сексуално посегателство.

Океан и вода. Тук си имаме работа със символи на първичните (околоплодните) води, които служат като източник на целия живот. Те представляват живота и смъртта, последвани от прераждане, океана на живота, който трябва да бъде прекосен или хаоса и безформеността, които доминират в живота на детето.

Дъждът има две широки символични значения: изобилие и духовно откровение. Изобилието може да означава плодородие или прозрение, докато духовното откровение може да означава божествена благодат, блаженство или пречистване. Изображенията на дъжд в детски рисунки показват тъжно настроение. Децата често изобразяват дъжд в рисунки на дома, което показва домашни проблеми. Проливен дъжд показва страдание и бурни емоции.

Слънце. В повечето култури слънцето представлява мъжката сила. В същото време има култури, в които слънцето представлява женската сила. Слънцето лекува и възражда. То е източник на мъдрост и чистота. Освен това слънцето може да представлява пламъка, присъщ на либидото. В детските рисунки слънцето обикновено представлява топлина и осигурява растежа. Слънцето често символизира човек, чиято топлина и разбиране подпомагат психологическото развитие на детето. В същото време залезът може да олицетворява депресия или смърт. Изгревът обикновено символизира раждане и обновление. Когато слънцето е „неправилно“ позиционирано в рисунката (т.е., например, в долния десен ъгъл на хартията), то може да показва значителни проблеми в отношенията между баща и дете (т.е. отношения, в които се случва съблазняване или изнасилване).

Дървото представлява няколко аспекта на детската психика: а) несъзнателната концепция за психологическата сфера като цяло; б) несъзнателната концепция за развитие; в) психосексуалното ниво на развитие и зрялост; г) връзката с реалността и чувството за вътрешноличностен баланс.  Смята се, че изобразяването на дърво в рисунките насърчава асоциации, свързани с ролята на детето в живота и способността му да извлича радост от заобикалящата го среда.

Контурите на дърво, плавно издигащо се от солидна основа, показват преход на вътрешната същност от базовата реалност към емоционалната нереалност.

Изсъхналото дърво символизира психологическото състояние на детето. Изсъхналите клони често отразяват психологическа травма, като например загубата на любим човек.

Клони, които са устремени към слънцето, свидетелстват дълбока потребност от доброжелателно отношение. Ако върхът на дървото се простира отвъд пределите на листа, тогава може да се заключи, че детето е склонно да бяга от реалността в царството на фантазията, което може да му донесе чувство на радост.

Дърво, наклонено в посока на ръката на детето, докато рисува, показва желанието на детето да установи контрол над емоциите си или да избяга от доминираща личност, която изобразява в рисунката. Дърво, наклонено в обратна посока, показва желанието на детето всичко да бъде както в добрите стари времена. Движещото се дърво обикновено се асоциира с неистова сила, насочена към него от други.

Стволът на дървото е основата за оценка на психологическата сила на детето. Счупен ствол показва, че детето е претърпяло дълбока психологическа травма. Ако стволът е обезобразен или има огънати, счупени или изсъхнали клони, това показва минала психологическа травма. Местоположението на повредата по ствола понякога съответства на възрастта на детето по време на травмата – колкото по-нагоре, толкова по-скорошна). Ако стволът на дървото не е свързан с короната, тогава има всички основания да се подозира наличието на вътрешноличностен конфликт.

Груповият метод може да се използва успешно с деца на 3 и повече години, включително деца в началното училище. Според този метод всяка седмица се отделят 20-40 минути (за предпочитане по едно и също време) за обсъждане на чувствата. Психологът избира достатъчен брой теми за обсъждане в продължение на 5-10 седмици (щастие, страх, самота, тъга, гняв, любов и др.). Тези теми трябва да съответстват на етапа на развитие на децата и да представляват едно чувство всяка седмица. Дж. Алън препоръчва използването на триетапен формуляр за запис (темата „страх“ е използвана като пример за обсъждане по-долу).

А. На групата или на целия клас се задават поредица от въпроси за страха. За постигане на добри резултати въпросите трябва да се задават последователно, като постепенно се преминава от общите (определено момче, определено момиче) към конкретните („Изпитвали ли сте някога страх?“). По време на занятията обсъждането трябва да се насърчава с помощта на нови формулировки, картографиране и други техники за групово взаимодействие. Добра идея е предварително да се подготвят няколко стимулиращи въпроса, които могат да бъдат повдигнати, когато разговорът приключи. Тези въпроси включват следното:

1.Какво е страх?

2.Как се чувства едно момче (или момиче), когато е уплашено? (Помолете децата да опишат как изглежда едно уплашено момче или момиче. След това ги помолете да демонстрират с мимики и жестове как изглежда едно уплашено момче/момиче.)

4.Какво прави едно уплашено момче или момиче?

5.Изпитвали ли сте някога страх?

6.Как се случва това?

7.Къде в тялото си почувствахте страх? Можете ли да го покажете?

8.Какво направихте?

9.Какво бихте могли да направите следващия път?

10.Кой е бил най-страшният момент в живота ви?

Очевидно не е нужно стриктно да се следва този шаблон. Вместо това, той трябва да се използва гъвкаво, като се вземат предвид времето, нивото на груповото обсъждане и възрастта на децата. Понякога е достатъчно да се зададат 3-5 въпроса.

Б. След провеждането на обсъждане и диалог за страха, помолете децата да нарисуват картина на страха си или да напишат история за него. Например, можете да насочите децата със следните въпроси:

1.Можете ли да преживеете това чувство на хартия?

2.Как изглежда страхът?

3.Можете ли да нарисувате страшна сцена?

В. След рисуването можете да поканите децата да обсъдят работата си заедно, да покажат рисунките си и ако желаете, да ги опишат на други. На този етап психологът може да помогне на децата със следните въпроси:

1. Какво се случва на рисунката?

2. Какво е страшното в нея?

3. Как ще завърши?

Целта на този подход е да помогне на децата:

a) да осъзнаят по-добре различните си емоционални състояния;

б) да се научат да разбират и контролират чувствата си (например, като отговорят на въпроси като „Какво бихте направили следващия път?“);

в) да разкажат на други деца за чувствата си и да се уверят, че други деца изпитват подобни чувства;

г) да разкажат на психолога за чувствата и проблемите си;

д) да изразят чувствата си символично чрез пластични средства. Етапът на рисуване често позволява изследване и обсъждане на чувства и мисли, които не биха могли да бъдат напълно изследвани чрез вербално обсъждане. Освен това, подобно изразяване намалява напрежението и впоследствие потребността от деструктивно изразяване на чувствата. Това е особено важно за психолозите-консултанти, които са в състояние да боравят с материала деликатно, докато преследват терапевтични цели.

 Корекционна методика за преодоляване на скръбта (В. Фориндер и Л. Полфелд)

 

Преживяването на скръбта и самият процес на скърбене предоставят на човек възможност, макар и болезнена, да се задълбочи в преживяванията си и да ги интегрира в своята „Аз-концепция“. Преживяването на скръбта позволява на човек да разбере по-дълбоко себе си. Нещастието променя разбирането на детето за себе си, за проблемите си и за въздействието на трагичните преживявания върху личността му.

Човек може да се охарактеризира, като анализира своите умения, чувства и мисли, както и чрез това, как живее живота си и какво очаква от себе си в бъдеще. Тези три времеви равнини – минало, настояще и бъдеще – определят спецификата на саморазбирането и „Аз-концепцията“.

За да разберат себе си, децата и юношите се нуждаят от цялостна „Аз-концепция“ и интегрирано разбиране за външния свят. Те също така се нуждаят от яснота, което означава получаване на точна информация за това, което им се е случило и от открито обсъждане на преживяванията си, ако детето е способно да изрази чувствата си. Самоанализът е умение, което се развива с узряването на детето (способността да се изразява емоционално, да се ангажира със смислено поведение – с цел, да погледне на себе си отстрани, да види себе си в отношенията с другите хора). Постепенно саморазбирането се превръща в инструмент за самоидентификация. Обикновено детето придобива много по време на този процес; това се случва автоматично, когато детето взаимодейства с родителите или други хора. Когато детето внезапно се сблъска със смърт или друга катастрофа (включително загуба на любим човек), четирите личностни фактора – цялостност, яснота, самоанализ (самонаблюдение, интроспекция) и самосъзнание – престават да действат, провалят се и това кара детето да загуби контрол над себе си и света около него. Нишката на неразделността на миналото, настоящето и бъдещето се прекъсва. Няма минало или бъдеще, само и единствено хаос, объркване, шок. Детето е безкрайно беззащитно и това го плаши. То се нуждае от помощ, за да събере всичко обратно, но самият родител (или и двамата) е в криза и често не е в състояние да подкрепи детето за да възстанови неговото самосъзнание.

Процесът за преодоляване на скръбта, като набор от задания за травмирани индивиди, включва четири вида задачи за пострадали деца:

1.Осъзнаване на скръбта и начало на търсене на смисъл отвъд пределите на това, което се е случило.

2.Идентифициране, потвърждаване и конструктивно изразяване на силни реакции към загубата на близкия.

3.Отбелязване на всички дати, свързани с живота на починалия.

4.Продължаване на живота с живите и любящите хора.

Задължителното изпълнение на задачите за скръб е дейност, насочена към възстановяване на „Аз-концепцията“ и връщане към нормално състояние.

Добре е известно, че същността на човек са неговите спомени, а целият му живот е нищо без спомен за миналото. Това, какъв е всеки човек днес до голяма степен се основава на това, кой е бил в миналото, какво му се е случвало преди, а това, какъв човек е днес, зависи от днешното му мислене, от начинът му на реагиране и маниер на поведение, които определят какъв ще стане в бъдеще. Като изхождат от това разбиране, възрастните често погрешно вярват, че след като преживеят загуба и се борят с проблеми,  трябва да помогнат на децата да забравят случилото се в миналото. Те наивно се надяват, че децата ще отхвърлят голяма част от трудните им преживявания.

В такива случаи е важно да се гледа към бъдещето и да се предлага надежда за положителна промяна. Това е същността на третата и четвъртата задача в системата за преодоляване на скръбта и те не могат да бъдат изпълнени до тогава, докато животът на наскоро починалия не бъде признат от живите за достоен, за да бъде запомнен и за да бъдат отбелязвани определени дати от този живот.

Много възрастни вярват, че нито те самите, нито децата им трябва да афишират чувствата си или да разказват за своите преживяванията на някого. Възрастните се страхуват, че в такива случаи това ще доведе до болезнени преживявания за децата. Децата обаче  не са безчувствени, те не са роботи. Изразяването на разнообразни емоции не е вредно за скърбящото дете. Действайки по този начин, детето по-добре разкрива вътрешното си състояние. То може да осмисли случилото се с него, да обобщи тези преживявания, да ги направи част от житейския си опит, част от себе си.

Докато детето не се срещне със скръбта, за него ще бъде изключително трудно да разбере, че смъртта действително се случва, че починалият никога няма да се върне, че наистина се е случила катастрофа и че животът никога няма да бъде същият.

Когато детето схване същността на първите три задачи, то може да бъде научено, гледайки към по-щастливо бъдеще, да „продължава с тези, които са живи и любящи“. Решаването на всичките четири задачи отнема време и е невъзможно да се премине към следващата, без да се завърши предходната задача. По-нататък, едва когато се завършат всички задачи, човек може да се върне назад, продължавайки работата на различни нива.

Едно от  ефективните направления за психологическа помощ за деца, преживяващи скръб са групите за подкрепа.

Тези групи за подкрепа обикновено се създават за деца и юноши, които са загубили близки. Тези деца, срещайки се помежду си, имат възможност да видят собствените си преживявания отразени в другите, като в огледало и да осъзнаят връзката между собствените си усещания и смъртта на любимия човек. Те не трябва да бъдат назовавани като „загуби от страдание на човешки разум“, защото имат напълно нормална реакция спрямо една наистина много трудна ситуация.

Целта на груповата работа (психологическа и педагогическа) е, да се насърчават децата в желанието им да споделят своя опит, мисли и чувства.

По този начин те получават по-дълбоко разбиране за различни обстоятелства и себе си в тях. Чрез словесно пресъздаване на собствените си действия и опознавайки се един-другиго по-добре, децата получават възможност да анализират собствената си ситуация, реакциите си към загубата и как тя се отразява на техните личностни особености и „Аз-концепция“. Групата, състояща се от опитни психолози и социални педагози, предлага конструктивно разширяване на уменията за възпроизвеждане на близкото минало, което преди всичко прави по-благотворен процеса на преживяване на скръбта.

Тук е възможно е да се работи с различни теми, които обединяват проблемите на скръбта и понятията за цялостност, яснота, самоанализ и самосъзнание.

Групи могат да бъдат създадени за деца в училищна възраст – от 7 до 18 години. Главното е на децата да бъдат представен възможно най-широк спектър от опит при преживяване и преминаване през скръбта.  В груповата работа могат да се използват два различни модела, сходни както по процедура, така и по съдържание.

Първи модел – групата се събира 8 пъти седмично (за по-малки деца) и 1 път на всеки две седмици (за тийнейджъри). Занятията са с продължителност 2 часа с подходящи почивки.

Втори модел – работа в продължение на 2-3 пълни дни, от 9:00 до 16:00 часа, с няколко кратки почивки и една обедна почивка.

Първото занятие в известен смисъл е най-важно. Психолозите, работещи с групата се опознават и установяват няколко правила за груповите дейности, като например правила за конфиденциалност. Това е от съществено значение, за да могат децата да се изразяват свободно, без да рискуват тайните им да бъдат разкрити. Класните ръководители и родителите често искат да знаят за какво говорят децата им и как се държат в групата, ето защо е удобно същите да бъдат  запознати с правилата на групата, но нищо повече. Друго правило е всяко дете да решава колко и какво точно иска да сподели. Най-добре е от самото начало да се споразумеете, че децата ще седят тихо, когато някой друг говори и ще слушат другите деца. Някои деца намират за трудно да започват разговори, но ще им е по-лесно, след като първо изслушат другите –  някои винаги са по-приказливи от други.

В началото на първото занятие на децата се обяснява целта на групата. Те трябва да могат открито да обяснят защо са там: защото някой от семейството им е починал; защото групата ще говори за промени в живота им и преживявания, свързани със смъртта. Ето защо е изключително важно разговорът да започне по ясен и кратък начин, за да можете винаги да говорите открито с децата.

Груповата работа обикновено започва с 2 въвеждащи упражнения – или по-скоро две игри – които позволяват на децата да се опознаят по-добре. Едната игра включва представяне по име; втората е интервю: децата се интервюират взаимно в продължение на няколко минути (2 до 5 мин.), задавайки въпроси за възрастта си, любимата си храна, какво училище учат и т.н. След това всяко представя интервюираното дете.

Занятие N1: Малка група (3-5 души) рисува семейство. Това дава възможност да се говори за починалия, за причината за смъртта и ситуацията около смъртта. Какво знае детето? Има ли въпроси, които трябва да му бъдат зададени? Тук може да се сблъскаме с първия проблем, свързан със смъртта – яснотата на информацията, която детето предоставя. Следва работата с миналото. Какво е било семейството преди смъртта? Как изглежда сега? Често след смъртта на близък човек настъпват определени промени (появата на доведен родител, нови братя и сестри, ново семейство, преместване в нова къща, дори в нов град).

Семейните рисунки се окачват на стената и всяко дете накратко представя семейството си на групата, като разказва на останалите кой е починал на снимката и причината за смъртта. Всяко занятие включва почивка, по време на която на децата се предлага лека закуска. Добра идея е всяко занятие да завършва по следния начин: или с четене на подходящи за възрастта книги, или с някаква игра за прощаване, като така се акцентира върху края на занятието.

Занятие N2: Второто занятие включва упражнение, наречено „Какво е характерно?“: детето говори за загубата и реакциите към нея. Можете също така да предоставите известна психологическа информация за това какво се случва с човек, когато близък почине. Първо е шокът, на който може да не сте реагирали както трябва: например със смях или чувство на изтръпване, невъзможност за плач. По-късно подобни реакции често водят до чувство за вина. Полезно е децата да чуят, че подобни прояви са нормални. Няма нужда да се изнасят лекции; работата трябва да е по-скоро като обсъждане. Децата обикновено с готовност участват в нея, споделяйки собствения си опит.

Следващото упражнение е „Мозъчна атака“ – Какво се е променило? Върху голям лист хартия, окачен на стената, психологът рисува 4 големи кръга с наименования: а)фамилия, б) училище и приятели, в) тяло, г) чувства и мисли. След това всички деца изразяват мнението си за това, което е станало характерно за живота им след смъртта на близкия човек. Какви нови мисли са се появили у тях; страх, че някой от членовете на семейството също може да умре, кошмари и т.н. – всичко това е нормална реакция; соматични симптоми – като безсъние, чувство на постоянна умора, главоболие, болка, стомашни болки и т.н. По-долу на листа водещият записва какво е било казано по време на упражнението. Слушането на разказите на другите деца и виждането на всичко казано на хартия повлиява на това, как децата разбират техните собствени реакции.

Занятия N3 и N4: Обсъждане на чувствата. Някои деца много добре осъзнават  настроенията си и лесно могат да различат едно впечатление от друго. Но много, особено по-малките, нямат ясна представа какво се случва с тях. Можете да работите с това по различни начини. Например, като използвате „силует на човек“ или „човек-манекен“, за да определите къде точно се намират емоциите в човешкото тяло.

Друго упражнение изследва как чувствата се променят с течение на времето. Децата са помолени да разпределят собствените си емоции в четири кръга – тъга, гняв, страх и щастие – а) по време на смъртта на любим човек; б) в групова сесия; в) днес; и г) в бъдеще. Упражнението с кръговете може да се използва и за констатиране значението на личната скръб на детето в кръга „Семейство“, както и на скръбта например на майка му, дядо му или братя и сестри. Някои деца считат, че просто няма достатъчно място за собствената им скръб, защото например скръбта на майка им е много по-голяма от тяхната. Или ситуацията може да се възприеме съвсем различно: оказва се, че детето се е чувствало напълно само в мъката си и никой в ​​семейството му не е разбирал тежестта на страданието му.

Третото упражнение се нарича „Чувства и маски“. Понякога децата предпочитат да прикриват определени болезнени състояния и да се крият зад маска. При това упражнение участниците са помолени да нарисуват три усещания, които им е трудно да изразят открито; след това те рисуват маска, изражение на лицето, което са скрили заедно с истинските си чувства. „Маските“ имат както предимства, така и недостатъци. За упражнения върху усещанията едно занятие често е недостатъчно, тъй като този въпрос позволява развитието на съдържанието.

Занятие N5: Спомените са важна част от личността на детето, неговите вътрешни образи. Децата ценят спомените и се нуждаят от тях, защото са свързани с човек, който никога няма да бъде, особено ако това е родител. Покойният човек е от съществено значение за психологическото развитие на детето, защото то свързва настоящето си с починалия. За това упражнение се използва голям лист хартия, окачен на стената (подобно на упражнението „Какво е характерно?“). Във всеки кръг са написани различни подробности за спомените: „Лични вещи“, „Неща, които правихме заедно“, „На какво ме научи той/тя“, „Той/тя е в моята личност и нашето физическа сходство“. Има и кръгове като „Объркани спомени“ и „Спомени от времето на неговата болест и смърт“.

Някои деца се страхуват да не забравят починалия или се чувстват виновни, защото мислят по-малко за него сега, след като е минало достатъчно време. Някои деца изразходват много енергия за запазване на спомените, но това също представлява предизвикателство за детето: то трябва да попълни енергийните си резерви и да се съсредоточи върху настоящето, например върху ученето си в училище. Децата се стремят да изпълнят тези три задачи.

Второто упражнение, касаещо спомените, може да послужи като допълнение към средствата, които децата използват в третата задача. Това е създаване на книги за починалия човек. В тези книги, всяка от които може да бъде невероятна, децата пишат свои собствени бележки и също така оставят няколко празни страници, които да запълнят с рисунки, истории, снимки и други спомени. Може да бъде създадена и само една книга-папка, в която страниците могат да се добавят, когато съществуващите се запълнят.

Занятие N6: Незавършени дела, събития, които никога не са били обсъждани, могат да бъдат описани в писмо до починалия. В упражнението „Писмо“ детето може да изрази преживявания, които, когато бъдат записани на хартия, изясняват мислите и ги правят по-лесни за разбиране. По-малките деца могат да изразят желание възрастни членове на групата да им помогнат да напишат писмото или може би ще се обърнат към рисуване. С други думи, това упражнение е индивидуализирано, демонстрирайки връзката с починалия. След това децата обсъждат какво биха искали да правят с писмото в бъдеще. Някои ще предпочетат да го поставят в гроб, други ще го изгорят и да разпръснат пепелта му във въздуха или да го хвърлят във водата.

Занятие N7: Изпълнява се групово упражнение, в което се използва лек шок. Децата често имат нелепата идея, че претоварването от тягостни чувства им помага, а е важно е да се поддържа баланс между страданието и освобождението. Когато работите с деца с богат емоционален опит, ще забележите, че плачът, прегръщането на нещо обичано или близко – играчка или предмет от домакинството, обръщането към майка им за подкрепа и мисленето за починалия преди лягане – все са примери за това, което облекчава напрежението у децата. Играенето на футбол и друга физическа активност също помагат за облекчаване на емоциите; гледането на телевизия, спането и опитът да се държим така, сякаш нищо не се е случило – все това са начини да се намери освобождаващо пространство сред скръбта.

Занятие N8: Самата система за подкрепа на децата се явява обща социална работа. В това упражнение децата се молят да представят себе си като кръг в центъра на лист хартия (в който записват „Аз“), след което да нарисуват кръгове около кръга „Аз“, всеки от които съдържа символ, представляващ хора, значими за детето. Психологът пита: „Кой може да говори с теб, когато имаш нужда от подкрепа?“ „От кого имаш нужда?“ Често децата дори не осъзнават, че около тях има хора, които наистина могат да им помогнат и да ги утешат.

Това упражнение изяснява ситуацията с обкръжението на детето – то вижда, че не е само. Ако системата за подкрепа изглежда изключително слаба, ако е практически невъзможно да се намерят хора, които биха могли да бъдат запознати с тази ситуация (а това изисква внимателна работа с детето), тогава можете да попитате дали психологът и други специалисти имат право да бъдат част от тази система, която детето само изгражда.

С това груповата програма приключва. Препоръчително е обаче да се проведат още едно или две занятия след няколко месеца.

***

Забележка: Корекционната методика на Улф Фориндер и Ларс Полфелдт (Ulf Forinder & Lars Polfeldt) е насочена към деца, останали без родителски грижи, живеещи в институции и се фокусира върху преодоляване на последиците от сензорна, двигателна и социална депривация, чрез специално разработени „кутии за преживявания“ (Experience Boxes), които предоставят богата стимулация и възможности за игра, изследване и емоционално свързване, целящи възстановяване на нормалното развитие, преживяването на емоции и изграждането на доверие.

 Основни принципи и цели:

Компенсация на дефицитите: Методиката цели да компенсира липсата на разнообразни преживявания и емоционална подкрепа в институционалната среда, които водят до сензорна и двигателна депривация.

Работа с "кутиите за изживявания" (Experience Boxes): Това са тематични кутии, пълни с предмети за игра и изследване (например кутия за природа, кутия за истории, кутия за роли), които позволяват на детето да изразява себе си, да развива въображението си и да преживява нови усещания.

Емоционално свързване: Чрез съвместна работа с кутиите, терапевтът и детето изграждат доверие и сигурност, което е от съществено значение за деца с травми от раздяла.

Развитие на фината моторика и сетивността: Предметите в кутиите са подбрани така, че да стимулират различни сетива (допир, зрение, слух) и да развиват фината моторика и координацията.

Възстановяване на спонтанността: Целта е да се върне радостта от играта и изследването, които често са потиснати при институционализирани деца.

Как работи (накратко):

Терапевтът представя кутиите пред детето, насърчава го да изследва съдържанието, да говори за предметите, да играе с тях и да споделя преживяванията си, като по този начин се стимулира комуникацията, емоционалното изразяване и социалното взаимодействие.

Кой я прилага?

Тази методика се прилага от психолози, педагози и други специалисти, работещи с деца в домове, сиропиталища и други институционални грижи.

Методиката на Фориндер и Полфелдт е важен инструмент в психологическата работа с деца, останали без родителски грижи, и се използва за подпомагане на тяхното цялостно развитие.

/

 Психологически проблеми на депривираните[1] деца. Други поведенчески проблеми.

 

В допълнение към изброените в предишните постове особености на депривираните деца, този текст е посветен на други поведенчески проблеми.

Отказ от ядене или пиене

Отказът от ядене или пиене или хвърлянето на храна не е необичайно при децата. Възрастните обаче трябва да са наясно с редица обстоятелства.

Първо, това е начин детето да изрази своя протест и гняв. Второ, някои деца в семейството или институцията, където са отгледани, никога не са използвали прибори за хранене. Те често „крадат“ храна от масата, ядат с чинията в скута си. Трето, децата имат любими храни и би било глупаво да се очаква от тях да изядат всичко, което им се даде. Хранителните навици и предпочитания на децата, както и маниерите на масата, могат да варират значително. Четвърто, различните деца могат да ядат различни количества храна. За претенциозните в храненето е най-добре да не се сервира твърде много. Други искат да ядат повече. Най-добре е да е насърчите детето да изяде всичко с удоволствие и след това да опита нещо друго. Когато възрастните позволяват на децата да си поръчват сами, те понякога установяват, че са по-склонни да изядат количеството, което са избрали. Разбира се, тук е необходим надзор, но позволяването на известен избор може да помогне за избягване на битки между възрастни и деца на масата.

Като цяло, проблемите с храната са много по-малко, когато на масата се създаде положителна емоционална атмосфера. Вечерите протичат по-добре, когато на масата има оживени разговори, където децата могат да изразят предпочитанията си за храна, не са притиснати да довършат всяка последна хапка и липсва постоянната заплаха „Ще останеш без десерт!“.

Нервни навици

Децата, преминаващи през лишения, през периоди на отчаяние и самота, изпадат в повтарящи се самопоглъщащи форми поведения, което ги изолира в собствения им свят. Такива поведения, като смучене на палец или чоплене в носа, не предизвикват безпокойство, докато не станат твърде продължителни. Други поведения трябва да бъдат прекъснати, дори и да са редки. Например, ако детето си удря главата в нещо.

„Особено опасни“ нервни навици включват чесане на кожата, дърпане на косата или удряне на главата. Децата, които си удрят главата или си късат косата, трябва да бъдат спрени. Но не с проста команда като „Не можеш да правиш това!“. Това често не води до желаните резултати. Някои деца виждат това като най-задоволителен начин за изразяване на силни чувства. Гняв или разстройство може да стоят зад тези поведения.

Но дори и да е рядко, детето трябва да бъде спряно, за да се предотврати самонараняване. Това трябва да се предотврати физически. Ако детето си удари главата, подпрете главата му с длан. Това ще защити детето и ще му помогне да се повдигне. Кажете спокойно, но рязко „Не!“. Поставянето на ръка под главата на детето често веднага привлича вниманието му. След това трябва да го успокоите, да му поговорите и най-добре да го разсеете с някаква дейност. Можете да привлечете вниманието му и от разстояние – като пляскате с ръце и му кажете рязко „Не!“. Ако възрастните са настоятелни, детето може дори да започне да спира дейността самостоятелно, често съпътствайки действията си със самостоятелни инструкции. Но това отнема време.

По подобен начин децата трябва да бъдат разсейвани от дърпането на косата или чесането. Първо, важно е да се идентифицират събитията, които може да са разстроили детето до такава степен. Знанието за това ще ви помогне да го успокоите, доколкото е възможно. В зависимост от възрастта му, трябва да се опитате да го насърчите да изразява чувствата си устно или чрез доверена игра. Ако състоянието му е тревожно, трябва да се консултирате със специалист по детска психология.

Някои деца мастурбират често. Това е съвсем естествено. Много деца изпитват периоди на повишен интерес към гениталиите си и намират удоволствие в играта с тях. Освен това се смята, че доста често мастурбират децата, които нямат физически контакт с родителите си и изпитват липса на физическа обич и ласки.

Възрастният не бива да бъде много усърден при къпането на такива деца – половите органи трябва да се измият старателно, но бързо. Ако възрастен забележи, че дете мастурбира, не бива да дърпа ръката му и в никакъв случай не трябва я удря, да го заплашва и наказва. Най-добре е да се престори, че не се интересува от заниманието му, а още по-добре е просто да разсее детето от заниманието.

По време на почивка се опитайте да проучите и разберете, какво в поведение на обкръжаващите е предизвикало напрежение у детето.

Някои деца развиват навика да смучат одеяло, да го държат здраво към себе си или да го притискат към лицето си. Това обикновено се прави, когато децата си лягат. Чрез смучене на одеяло, детето сигнализира за неудобство и тревожност. Смученето е един от най-често срещаните начини за предпазване от страх. От това действие детето получава удоволствие и това го кара да се чувства по-добре.

Първо, не правете голяма проблем от това. С течение на времето детето само ще се откаже от навика да смуче одеялото. Второ, трябва обаче да прекарвате повече време с детето, когато го слагате да спи и да се опитате да го оставите да заспи при възможно най-комфортните условия (например, с включена лампа цяла нощ).

Смученето на палец е по-често срещано. Точно същите чувства на страх и безсилие заставят детето да намери покой и удоволствие в нещо, което преди му е носило удоволствие. Следователно, нито заплахите, нито наказанието, нито народните средства (ръкавици, черен пипер, горчица) ще доведат до желаните резултати. По-ефективно е да не изваждате пръста на детето в устата му, вместо това му дайте продълговат твърд бонбон.

Навикът да гризе нокти обикновено е признак на нервност у детето. Това явление има свои собствени причини.

Децата просто се наслаждават да гризат ноктите си; това им доставя физическо удоволствие. За да се откажат от навика, е необходимо да им се предложи друга дейност, която е по-удовлетворяваща. Това обаче трябва да се прави внимателно, без да се поставя фокус върху гризането на ноктите.

Този навик е регрес на детето към детството. Като държи пръст в устата си, детето сякаш пресъздава познато движение от детството. Това обаче означава, че връщането към детските навици показва намалено желание за растеж. В тази ситуация всичко, което трябва да се направи, е умишлено да се възнагради детето когато показва поведение на пораснало дете.

Гризането на нокти е отдушник за агресията на детето. То го използва, за да манипулира родителите си: ядосва ги по този начин, дори понякога да вреди на самото него. Но във всеки случай подобно действие е проява на враждебност. Първо, важно е да не се набляга на агресивността на детето. Второ, позволете му от време на време свободно да изразява гнева, негодуванието и раздразнението си. Трето, насърчавайте социално приемливи форми на враждебност по време на игра, по време на случайни домашни кавги и по време на спортни състезания.

Децата, разстроени от силни емоции, прекарват по-голямата част от деня разсеяни. Ето защо някои си чоплят носа, смучат палеца или заравят лицето си в любимото одеяло, когато са стресирани или уморени. Това са напълно легитимни механизми за справяне и възрастните трябва да се радват, че детето има свои собствени ресурси, до които прибягва за самопомощ. При това поведение прекомерното смучене на палеца, люлеенето или мастурбацията трябва да са от най-голямо значение. След това трябва да се разсее детето от неговата разсеяност, да се направи опит детето да приеме нечия външна утеха в посока научаване как правилно да  изрази чувствата си.

Простото нареждане на детето да спре да се люлее или мастурбира е малко вероятно да проработи. В края на краищата, възрастните или родителите искат детето да се откаже от това, което в момента му помага да се справи. Следователно, това което в момента му помага да изрази емоциите си е по-ефективно. Важно е да разкриете на детето, че може да намери утеха във възрастните и радост в дейности, които не включват принуда или объркване. В началото възрастните трябва да стоят просто близо до детето. Ако не се съпротивява, го поставете в скута си и говорете тихо, за да го разсеете. Ако родителите редовно прекарват време с детето, то постепенно ще се заинтересува от разговори, а след това и от игриви дейности: разглеждане на картинки в книга с възрастен (докато прегръща играчка) или правене на нещо свое. Важно е да запомните, че това вероятно ще отнеме много време. Децата, както и възрастните, не прескачат от тъга и депресия в друго състояние просто така. Необходими са постоянно внимание и грижа от страна на възрастните, за да може детето да развие доверие. Трябва да се опитате да избягвате критики или груби думи.

---

[1] Депривацията е състояние на липса или недостатъчност на нещо важно – благо, потребност или стимул, което води до негативни последици за психическото и физическото здраве, като например: сензорна депривация (липса на стимулация), сънна депривация (липса на сън) или майчина/психическа депривация (липса на грижа и привързаност), влияещи върху развитието и функционирането на човека.