Грандиозни и уязвими – какво е нарцисизъм и трябва ли да се страхуваме от него?

 

Със сигурност има някой сред приятелите ви, за когото сте мислили, че „той е типичен нарцисист“. Най-вероятно описанието на този човек ще изглежда така: самоуверен, амбициозен, донякъде егоистичен. Вероятно със склонност и умения да манипулира.

Терминът „нарцисизъм“ се чува навсякъде: в психологически блогове, филми, Tiktok. Появяват се статии и студии за него. Но често в тях това явление се опростява и заклеймява. Кои са нарцисисистите, трябва ли да ги избягваме и кога можем да говорим за нарцистично разстройство?

Какво е нарцисизъм?

Нарцисизмът в психологията е преувеличен възглед за собствения принос към обществото или група, иначе известен като извънредна самовлюбеност или дори егоцентризъм. Това не е монолитно понятие, а цял спектър. До известна степен неговите черти присъстват в много от нас, това е нормално и в някои отношения дори полезно, когато говорим за индивидуализъм. Например, хората с нарцистична плънка на характера често са амбициозни, грижат се за себе си и постигат голям успех в кариерата си.

В зависимост от това колко силно са изразени нарцистичните тенденции и дали пречат на живота, спектърът на нарцисизма може да бъде разделен на четири части:

-индивидуални черти;

-характер;

-акцентуация;

-разстройство на личността.

Характерът и акцентуацията са варианти на здравословна проява на нарцисизъм, а разстройството на личността е психиатрична диагноза.

Култът към собственото име: къде е тънката граница между любовта към себе си и егоцентризма?

Крайната степен на норма е нарцистичната акцентуация на личността. Това означава, че нарцистичните черти на характера са толкова изразени, че в някои случаи започват да пречат в живота на човека. Те могат да засегнат отношенията му с другите или професионалната му сфера. Въпреки това, тяхното влияние не е толкова сериозно, че да оправдае диагнозата разстройство на личността. Например, те могат да доведат до конфликти с началниците или да попречат на човек да се открие искрено към друг, снемайки маската на идеалността.

Какви качества се считат за нарцистични?

Ако се позовем на Въпросника на нарцистичната личност[1] (NPI), един от най-популярните инструменти за идентифициране на неклинични случаи на нарцисизъм, следните качества могат да се считат за нарцистични:

-Демонстративност. Изразява се в идеята за собствената нестандартност, уникалност, физическа привлекателност и способност да влияе на другите.

-Авторитетност. Увереност в притежаването лидерски качества, способност за влияние върху другите, власт над хората и способност за постигане на успех.

-Избраност. Усещане за собствена ценност, очакване на изключително добро отношение, уважение, признание за своите заслуги, подчинение на своите потребности и желания.

-Суета. Желанието да изглеждате добре в очите на другите, потребност да потвърждава превъзходството си, желанието да чува ласкателства от други хора.

-Самодостатъчност. Увереност в своята самостоятелност от хората при постигане на резултати, компетентност, отговорност за вземане на решения, увереност в правилността на действията си, умение да живее в съответствие със своите желания, убеденост в способностите си да стане велик човек.

-Превъзходство. Увереност в екстраординарността и уникалността на своята личност, наличието на специални постижения и таланти, и завоюване на подходящо признание от другите.

-Експлоатация. Увереност в своите способности да използва други хора, лекотата да манипулира другите, за да постигне собствените си цели, умение да се разбира добре другите, да влияе на поведението им и да ги убеждава в нещо.

Наред с тези черти често има допълнителни характеристики, като повишена чувствителност към срам, перфекционизъм, чувство на вътрешна празнота и самота.

Хората с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия и склонност към насилие.

Изброените по-горе черти са прояви на нарцисизъм като личностна черта, т.е. норма. За да бъде поставена диагноза „нарцистично разстройство на личността“, според американската класификация на болестите DSM-5, в ранна зряла възраст човек трябва да проявява пет или повече признака на нарцисизъм от списъка по-долу:

-Преувеличено, необосновано чувство за собствена значимост и таланти (грандиозност).

-Обсебеност от фантазии за неограничени постижения, влияние, сила, интелигентност, красота или идеална любов.

-Вяра в собствената си ценност и уникалност, придружена от потребност да общува само с хора от най-високо ниво.

-Нуждата от безусловно възхищение.

-Чувство за право на възнаграждение.

-Експлоатиране на другите за постигане на собствените цели.

-Липса на емпатия.

-Завист към другите и убеденост, че другите им завиждат.

-Надменност и високомерие.

Трябва ли да определите някого с етикет „нарцисист“?

Използването на подобни етикети има две страни. Те могат да бъдат ориентир, да обясняват индивидуални модели в своето и чуждото поведение, чувства и мислене; могат да ви помогнат да уловите общата картина. Но те също могат да се превърнат в стигматизиращо клеймо, ако не обръщате внимание на индивидуалните характеристики на човек. За съжаление, в съвременната култура това често се случва и всички хора с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия, склонност към насилие и се предлага да се избягва всякакъв контакт с тях. Подобно твърдение обаче няма да е вярно за всеки човек с нарцистични черти. Поради подобни обобщения дори самият израз „нарцисист“ е придобил негативна конотация и употребата му се счита за не съвсем етична (съгласно наложените съвременни разбирания за език на омразата).

Освен това в психологията има много различни класификации на нарцисизъм, които по-добре разкриват нюансите на това явление, отколкото един термин.

Рай за възрастните инфантили – защо сме пленени от епидемията на саморазвитието?

Какви видове нарцисизъм идентифицират психолозите?

Най-често те говорят за два вида:

Грандиозен нарцисизъм. Такъв човек иска да бъде най-добрият. По-бърз, по-висок, по-силен от всички останали. Кариера, външен вид, отношения – всичко трябва да е перфектно. Тази характеристика се вписва добре в съвременната неолиберална глобалистка философия за успех и постижения, поради което този тип често постига много в живота. Грандиозните нарцисисти могат да украсяват реалността за да паснат на идеалните им представи, когато реалността не е съответна. Самооценката на такива хора е нестабилна: отвън може да изглежда висока или дори напълно неадекватно завишена, но вътре те често изпитват празнота и неудовлетвореност.

Уязвим нарцисизъм. Той е скрит или тънкокож. Клиничният психолог Пол Уинк в своята работа „Двете лица на нарцисизма“ описва психичния портрет на представители на този тип, като склонни към интровертност, подчинение, тревожност, ранимост, невротизъм и намиращи се почти винаги в състояние на в отбрана. Въпреки това, както грандиозния тип те са суетни, интересуват се от другите, импулсивни са и често поемат рискове.

Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се превъзнасят в очите на другите, уязвимите нарцисисти могат да създадат впечатление, че се самоненавиждат. По същество това е същата идеализация, но обърната отвътре навън. Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се смятат за най-добрите, скритите нарцисисти се възприемат като най-ужасни, глупави и нещастни.

От грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност: да се чувства като партньор, недостоен за любов по принцип.

Някои изследователи смятат, че тези типове не се изключват взаимно, но могат да се заменят в зависимост от обстоятелствата в живота на човека. Например, при наличие на успешен период в работата, човек получи похвала от началниците си. В този момент той ще бъде склонен да се идеализира, да почувства собствената си изключителност и превъзходство, животът ще изглежда прекрасен. Седмица по-късно партньорът споделя, че не е доволен от някои аспекти на отношенията им. Тогава от грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност – да се почувства като отвратителен партньор, недостоен за любов по принцип, а заедно с това да обезцени всички предишни постижения. В това състояние той може импулсивно да предложи раздяла или да прояви агресия, опитвайки се да избегне разяждащия го срам.

Перверзен нарцисизъм. В случай, че нарцистичното разстройство е придружено от черти на социопатия (безразличие, агресивност, незачитане на социалните норми), можем да говорим за перверзен нарцисизъм. Именно този тип е склонен към емоционално насилие и дори престъпления поради липса на емпатия. Перверзните нарцисисти са хора, които потвърждават своята значимост и стойност, като унижават и обезценяват другите. За тях е изключително трудно да изградят здрави отношения, защото им липсва емпатия, лъжат, манипулират и контролират прекалено партньора си. Този тип рядко се обръща към психотерапевт и му е трудно да остане в терапията. Днес, когато новата култура на глобалистите издига парите, консуматорството и материалното състояние в ранг нов Бог, перверзните нарцисисти са в стихията си при изграждане и поддържане на отношения с другите, поставяйки ги в условия на финансова зависимост.

Нарцисизъм при мъжете и жените

Учени от института Бъфало провеждат изследвания върху нарцистичното разстройство на личността през последните 30 години и установяват, че то се среща по-често при мъжете и се проявява малко по-различно, отколкото при жените.

Първо, мъжете са по-склонни да експлоатират другите и да се чувстват имащи право на привилегии. Второ, те показват повече желание за власт и лидерство. Но в проявите на суета и егоцентризъм не се открива особена разлика. Учените предполагат, че подобни резултати може да са следствие от определена полова социализация, т.е. от нагласи, транслирани от обществото за това какви могат и какви не могат да бъдат мъжете и жените.

Доколкото жените често са критикувани, че са агресивни и авторитарни, те могат да потискат тези нарцистични черти, докато мъжете не се въздържат.

Причини за нарцисизъм

Има различни концепции за това защо хората развиват нарцисизъм. Проведените изследвания не са доказали еднозначно връзка с генетиката, така че социокултурната концепция остава валидна.

Представителите на психоанализата обръщат особено голямо внимание на природата на нарцисизма. Например Зигмунд Фройд и Хайнц Кохут са на мнение, че на определен етап от развитието на детето, появата на нарцисизъм е естествено и здравословно явление – това се нарича първичен нарцисизъм. В ранна детска възраст детето няма други нужди освен собствените си и не трябва да полага никакви усилия, за да ги задоволи. Всъщност то е центърът на собствената си вселена. Това е нормален етап от развитието, през който преминава всеки.

Някои обстоятелства обаче могат да доведат до вторичен нарцисизъм – неговата нездравословна форма. Това обстоятелство може да е липса на родителска любов и приемане. Освен това, детето не е задължително да се сблъска с прекомерна строгост, жестокост или равнодушие. Напълно възможно е родителите му, напротив, да са го хвалили по някаква причина и да не са забранявали нищо. Идеализацията на детето и всепозволеността също могат да се възприемат като нелюбов и да станат причина за вторичен нарцисизъм, според Карен Хорни. Когато в детето се вижда само положителната страна, пренебрегвайки наличието на отрицателни черти, то се чувства невидимо. Сякаш обичат не него, а някой друг човек, образ. И в двата случая защитната реакция е да се създаде въображаем идеален „Аз“, предназначен да заслужи любовта и вниманието на другите.

Друга причина е описана в статията „Мъртва майка” от психоаналитика Андре Грийн. Той разказва за ситуация, в която майката е физически жива, но е била емоционално недостъпна и отсъстваща поради депресия. Поради тази причина детето не е получило любов, грижа и подкрепа в необходимия обем. Изследователят смята, че депресията на майката се превръща в травма за детето, тъй като бебето до определена възраст вижда себе си като причина за всичко, което се случва около него и наред с други неща, обвинява себе си за състоянието на майка си.

Липсата или недостатъчното общуване и топлина води до факта, че детето се опитва да „върне майката към живота“, като променя поведението си, за да привлече вниманието й. Неуспехите пораждат колосална тревожност и усещане за бездънна вътрешна пропаст. С течение на времето бебето започва да чувства празнота, която впоследствие ще се опита да запълни – с постижения, внимание, други хора. В този случай околните могат да се превърнат в негово нарцистично продължение – като продължение на неговата личност, атрибут за поддържане на статус и висока самооценка Други последствия включват замяната на емоциите с разсъждение, склонност към депресия, агресивност, неспособност да допусне някого до себе си, да приеме и изпита любов и да изгради топли, доверителни отношения.

Нарцистична травма

Травма, свързана с нарцистичната страна на личността, може да възникне не само в детството. Според Фройд нарцистичната травма е ситуация, в която нарцисистът чувства, че скритото му истинско „Аз“ е разкрито. Разкрива се несъвършенството му. Например, ако се сблъска с провал или авторитетът му е поставен под съмнение. Нарцистичната травма може да причини депресия или това, което се нарича нарцистична ярост – като опит за възвръщане на контрола и отмъщение за причинената болка.

Лечение на нарцисизъм

Както нарцистичното разстройство на личността, така и нарцисизмът в широкия смисъл на думата обикновено се лекуват чрез психотерапия. Това всъщност не е „лек“ в медицинския смисъл на думата. По-скоро това е процес на учене, приемане и адаптация към особеностите на своята личност.

За да бъде ефективна терапията, човек трябва да се интересува от нея. В много случаи предимствата на нарцистичните черти на характера и трудността при разпознаването на собствените несъвършенства водят до факта, че човек не е твърде склонен да промени нещо в живота си и да се обърне към психотерапевт. А в ситуация, в която просто говорим за черти на характера, които не пречат на самия човек и не вредят на другите, терапията за нарцисизъм по принцип не е необходима.

 Ако се чувствате зле в едни отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла.

Ако човек все пак реши да се подложи на терапия, това няма да е бърз път. Работата с дълбоки личностни структури изисква много усилия и време. В същото време самото идване на психотерапия вече има положителен ефект. Терапевтичните отношения се градят на доверие, приемане и разпознаване на човек в различните му проявления – именно това е преживяването, с което хората с нарцистично разстройство или изразен нарцисизъм практически нямат опит.

Заедно с клиента терапевтът търси точки на опора и поддръжка. Психологът знае как да устои на редовни цикли на идеализация и обезценяване, което позволява да се запазят отношенията.  Той учи клиента да вижда себе си, да не попада в един от полюсите на обожанието или омразата, да устои на своите страхове, съмнения, уязвимост, завист и постоянно чувство на срам. Да вижда ценността на другите хора изолирано от себе си и ако е необходимо, да контролира своята агресията.

След като е придобил опита на топлото приемане на различни страни на своята личност в терапията, личността с нарцисизъм се научава да прилага този опит в ежедневието, да изгражда отношения със света и със себе си по нов начин.

Как да общувате с някого, ако подозирате, че има нарцисизъм или нарцистично разстройство на личността?

Трябва да се придържате към два основни принципа: съсредоточете се върху това как се чувствате в контакт с този човек и не се опитвайте да го спасите. Като цяло тези правила могат да се прилагат към всякакви взаимоотношения, независимо от типа личност на човека.

Не е толкова важно да разпознаете колко е изразен нарцисизмът, колкото да обърнете внимание на качеството на вашите взаимоотношения:

-включват ли неуважение, манипулация, агресия или насилие;

-страда ли вашата самооценка; 

-чувствате ли се по-добре или по-зле при общуване с този човек;

-оставате ли в контакта от любов или от съжаление/страх/желание да помогнете;

Ако се чувствате зле в тези отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла. В случай на насилствена връзка, това може да бъде много трудно да се направи без външна подкрепа. Психотерапията може да ви помогне да намерите ресурс за прекратяване на такива отношения, както и да разберете причините, поради които сте останали в нея, така че сценарият да не се повтаря в бъдеще.

Ако ви се струва, че лицето, с което сте в отношения има силни нарцистични наклонности, но самата връзка е изградена на взаимно уважение, топлота и искреност, и няма насилие под каквато и да е форма, тогава не трябва да прекъсвате контакта само защото човекът е „ нарцисист.”

---

[1] Въпросник на нарцистичната личност (NPI) е разработен през 1979г. от Раскин и Хол и оттогава се е превърнал в един от най-широко използваните личностни тестове за измерване на нарцисизма като личностна черта в социалните психологически изследвания. Въпросникът се основава на критериите DSM-III за нарцистично разстройство на личността, но не е диагностичен инструмент за NPD, а е предназначен да изследва субклинични или обичайни прояви на нарцисизъм. Първата версия, състояща се от 54 двойки въпроси, е публикувана през 1979г. Най-често използваната версия на NPI-40 (40 двойки въпроси) е публикувана през 1988 г. Съкратена версия на NPI-16 е разработена през 2006г.

 

 

За значението на нюансите на сивото или какво е черно-бяло мислене?

 

Един от способите, с помощта на който улесняваме възприемането на обкръжаващия ни сложен свят, е чрез черно-бяло, дихотомно или поляризирано мислене.

Този тип мислене се проявява, когато категорично оценяваме събитията от живота си, себе си и околните. Например, човек може да допусне една-единствена грешка на работното място и да заключи, че е напълно неспособен да се справи, и че би било най-добре да напусне. Или единият от съпрузите решава: „Тъй като се караме от време на време, бракът ни като цяло е грешка“. Като цяло, черно-бялото мислене ни насърчава да оценяваме целия свят в полярни категории: добър/лош, правилен/грешен, умен/глупав, успешен/неудачник и т.н. Това виждане (разбиране, убеждение) води до факта, че в краткосрочен план ни става по-лесно: струва ни се, че контролираме сложни житейски проявления, а нивото на неопределеност се намалява. В резултат на това изпитваме силни емоции, често негативни и губим от поглед важните нюанси, които изграждат живота. Това от своя страна може да доведе до действия, за които по-късно да съжаляваме.

Учените смятат, че черно-бялото мислене първоначално е било полезно за хората и е допринесло за оцеляването на човешкия вид по време на еволюционния процес, тъй като е помогнало за бързо реагиране на опасност – т. нар реакция „бий или бягай“ (fight or flight response). Дори сега, ако през нощта в пуста алея някъде в покрайнините на града бързо ни приближи подозрително изглеждащ човек с неразбираем предмет в ръка, може би е по-полезно веднага да класифицираме тази ситуация като опасна и бързо да се насочим към по-оживена алея. Не е нужно да губим време в обмисляне на различни алтернативни обяснения за поведението на непознатия. Въпреки че е напълно възможно той да има например мобилен телефон в ръка и да бърза към любимата си баба, която внезапно се е разболяла.

Въпреки това, поради механизма за бърза категоризация, когато видим подозрителен човек, който бързо се приближава, ще изпитаме силно емоционално вълнение и хормоните веднага ще навлязат в кръвния поток, което ще приведе тялото ни в състояние на готовност за бой или бягство чрез ускоряване на сърдечната честота, повишаване на нивата на кръвната захар, забавяне на храносмилането, ускоряване на рефлексите и т.н. Няма да губим време в размисли за сложната реалност, а моментално ще характеризираме ситуацията като опасна и е напълно възможно това да ни спаси живота.

В днешния свят обаче има все по-малко ситуации, които изискват черно-бяло мислене за оцеляване, а това в крайна сметка по-често ни вреди, отколкото ни помага.

Изследванията показват, че черно-бялото мислене е характерно за различни психологически разстройства. Хората, страдащи от депресия, често използват категориите „винаги/никога“, „всичко/нищо“, „прекрасно/ужасно“. При хипохондрично разстройство (постоянна тревожност за собственото здраве) хората често мислят от типа „Аз съм или абсолютно здрав, или смъртно болен“.

Често се смята, че категоричните оценки ни помагат в стремежа ни към съвършенство. Някои от нас са възпитани по този начин от родителите си, когато бяхме в училище: „Какво, четворка на тест?! Защо не шестица? Глупав ли си?“ И ние обичайно използваме този метод, „образовайки“ се. Може дори да проработи до известна степен, но на каква цена? Нашата самооценка е поставена на прицел и става първата жертва. Тя се превръща в танцьор на степ танци, тъй като е подложена на натиска от силни емоции – понякога положителни, понякога рязко отрицателни. Впоследствие се оказва, че по-трудно изграждаме взаимоотношения с другите, защото те могат да бъдат или твърде добри, за да общуват с нас, или обратно – твърде лоши, недостойни. В резултат на това нашето възприятие за света се стеснява, а възможностите ни в него силно се ограничават.

Черно-бялото мислене е характерно за почти всички хора, единственият въпрос е честотата и адекватността на неговото приложение.  Например, наблюдавайте себе си през следващите няколко дни и обърнете внимание кога оценявате нещо в полярни категории и доколко това ви помага.

Ако решите, че черно-бялото мислене всъщност ви пречи и бихте искали да промените този навик, следвате проста последователност от действия. Да кажем, че сте имали важна презентация на работа и сте я оценили като провал, а себе си като безполезен специалист. Черно-бялото мислене е навик, който работи автоматично и почти мигновено. Така че, първо, отделете време да помислите отново и по-внимателно за оценката си. След това опитайте да добавите различни нюанси към оценката си, като помислите върху следните въпроси:

-Какви положителни страни можете да  констатирате във вашето представяне, дори и да са много малки?

-Възможно ли е това представяне пред публика да ви е дало някакъв опит, който ще ви бъде полезен за в бъдеще (направете изводи)?

-Как бихте оценили представянето си по скала от 0 до 100?

-Възможно ли е да сте ценен специалист и да работите доста ефективно, дори и да имате някои не особено успешни представяния?

-Опитайте се да преформулирате оценката за представянето си, например вместо „пълен провал“, кажете „не беше най-успешното представяне, въпреки че успях да направя това и онова“.

Мисленето в палитра от различни нюанси ще допринесе за по-обективна оценка на реалността, ще намали степента на изразяване на негативните емоции, на тревожността и стресът и ще ви помогне да вземате по-рационални решения. Не забравяйте обаче да си дадете време, бъдете търпеливи: промяната на който и да е навик не е лесна, изисква редовно самонаблюдение и практика.

 

Невротичната личност – жажда за внимание, одобрение, похвала

 

Жаждата за внимание, признание и всяка проява на одобрение винаги е свързана с невротично състояние и невротично възприятие. Става дума за онези случаи, при които условната граница между здраве и патология от гледна точка на специалистите не е премината.

Човек, който жадува за внимание, винаги е много зависим от това внимание, на него му се струва, че наистина има нужда от това внимание и в същото време такъв човек много се страхува да не го загуби, а ако го загуби, той изпитва буря от най-неприятните емоции – гняв, раздразнение, агресия, безпокойство, ревност – списъкът може да продължи дълго. Толкова остро се преживява сривът от липсата на признание и одобрение от другите.

Във всички случаи подобно състояние не може да бъде определено като радостно преживяване. Нормално ли е това състояние? Напълно. А здравословно ли е? Тук е по-трудно да се отговори, защото то не е заплаха за живота като такъв, но не може да се нарече пълноценен живот, въпреки че по-голямата част от хората живеят по този начин. Така или иначе, определено това не е патология.

Това състояние не изисква лечение и човек има нужда от помощ само ако чувства  дискомфорт от това и иска да се научи да живеете по различен начин, но не знае как. В същото време, ако е доволен от всичко или от по-голямата част от начина, по който живее, ако няма решимостта да разбере „как може да живее по различен начин“, тогава също всичко е наред.

Разбира се, в една или друга степен, поне отчасти, такива състояния са познати на почти всеки човек. Ето защо невротичната представа за живота до определен момент е напълно естествена за всеки човек. Това състояние винаги е тревожно и е полюсно: състоянията на еуфория, радост и лекота се заменят с потапяния в безпокойство, меланхолия, тъга или депресия. Степента на дълбочина на възходите и паденията е индивидуална – всеки има своя собствена.

Търсенето на внимание е може би нормално, в смисъл, че така живеят повечето хора, но при невротиците това не води до радост и щастие. Принципно възрастните хора рядко изпитват нужда от внимание. Това обаче е напълно нормално обаче за кърменото бебе, което има безусловна нужда от внимание и грижи.

Може би това е нормално до три, максимум пет годинки. Освен това, ако детето не знае как да бъде цялостно и интересно за себе си, то ще търси интерес към себе си отстрани. Тогава то буквално е обречено да стане пристрастено към емоционални колебания и автоматично е обречено на страдание.

Такъв човек живее в свят на неутолима жажда за внимание, грижа и одобрение. Той се държи съответно: в сметките си е изчислил ползата, която може да извлече от другите. Всичко това се случва несъзнателно, автоматично – това се оказа придобит модел на поведение. Най-вероятно, ако попитате директно такъв човек, той ще ви каже, че тази характеристика не е за него, че в това отношение при него всичко е нормално.

Хората, които изпитват нужда и жажда от внимание, одобрение и похвала, обикновено са много вежливи, учтиви, приятни в комплиментите. Те са развили сензитивни способности да усещат и насърчават значимостта на другите. Често са забележително изящни и учтиви в общуването, умеят да говорят красиво, да доставят удоволствие на събеседника както с думи, така и с действия – жестове и  фини докосвания, демонстрирайки присъствието и приносите си с всички възможни средства. На първи прочит всичко в тази характеристика е наред,  но тук някъде има малка уловка.

И уловката тук е, че всичко това се случва безкористно, с конкретна цел или по-скоро от нужда.

Такъв човек се нуждае от одобрението на другите, за да подхранва собствената си значимост. По тази причина той формира съответното поведение – единствено от тази нужда. Докато играе ролята си, такъв човек се нуждае от „аплодисментите“ на другите в такава степен, сякаш се нуждае от кислород.

Какво точно представляват „аплодисментите“ за всеки невротик е различно. За един е достатъчно да чуе благодарност, друг ще иска по-ярки епитети, трети ще очаква с трепет благодарна прегръдка, четвърти ще се насити на мила одобрителна усмивка, пети ще се надява на добри думи за себе си, казани сред кръг приятели.

Не е важно как точно ще получи „аплодисменти“, важна е самата същност: за невротика е задължително другите да се отплатят с внимание и одобрение, с похвала или поне да не го игнорират.

Невротикът винаги изпитва нужда от внимание, изразено по всякакъв начин, важно е това внимание да изразява количество доверие към него, за да бъде признат и одобрен – винаги има за какво. Невротикът изпитва потребност от положителни коментари, похвала за това, което прави, за външния му вид или поне някаква похвала, свързана непосредствено с него и дейността му.

В името на такава похвала той е готов да работи, да се старае, да се съобразява, да отстъпва, да търпи, да развива някаква дейност, да играе роли и всичко това за да бъде необходим и полезен.

Безсмислено е човек да се ядосва на невротик, заради непрестанните му усилия и безкрайни компромиси (вкл. самоунижение), за да се харесва на другите. Безполезно е да се правят опити да му се помогне (корекция на поведението), ако помагащият не е специалист.

Корекцията в поведението на невротика може да започне и да бъде успешна само тогава, когато в него се зароди осъзнаване за това, как живее и какво създава, и заедно с това осъзнаване е възможно да се формира естествено желание да не живее повече така. Именно в такъв момент невротикът се  отваря към новото и непознатото.

Преди да настъпи този момент на „узряване“, всеки опит, воден дори от най-благородни мотиви е безполезен, още повече, ако тази помощ се оказва с мотив  съжаление. Казано с други думи – трябва да се помага без намесване, мълчаливо, с приемане.

Ако другият може да остане заедно с невротичната личност без да бъде засегнат от неврозите на любимия човек, нека да остане. За лицето в невротично състояние това ще бъде особено полезно – присъствието до някой, който не е засегнат от неврозата. Ако обаче другият се окаже наранен (заразен), тогава единственото решение е да започне от себе си, като се справи със собствената си невроза. Най-добрият подарък за един невротик е отсъствието на някой наблизо, който по един или друг начин е засегнат от невроза.

Онзи, който веднъж се е справил със собствената си невроза, не може да бъде дълбоко наранен от невротизмът на другия. Той става незаинтересовани от преживяването на емоциите, които съпътстват всяка невроза.

Друго тегло при съвместен живот с невротична личност е, че колкото и дълго да общуването, колкото и близки да са отношенията, другият никога не може да е уверен, че един ден невротикът няма да му връчи прилична сметка за плащане. В съвместно съжителство с невротична личност може да са преминали дълги години (например, 20-30 години в условия на брак) и през този период нито веднъж да не е била засегната чувствителна за невротика тема (как се е случило това е друг въпрос), но в един момент, ако другият се „спъне“, като засегне (докосне) нещо важно, за което невротика изпитва остра жажда, случайно лишавайки го от своето внимание или обичайно одобрение, то той трябва да бъде готов да получи голяма сметка в замяна.

И обратно, когато към невротичния човек се реагира добре, когато не се критикува, не се осъжда, не се подлагат на съмнение неговите избори и решения, тогава живеещият с него със сигурност би се чувствал комфортно и в безопасност.

Веднага щом невротикът се сблъска с най-малката критика или идеи, и мнения, които не подхранват чувството за собствената му правота, важност, нужност и специалност или още по-зле –  подкопават стойността на валутата, с която невротикът плаща за внимание, одобрение и грижа – такъв човек моментално се озовава в преживяване на отчуждение, загуба, безполезност, гняв и обида. Това може да се прояви по различни начини в зависимост от избрания модел във всеки конкретен случай.

Някой ще се държи агресивно, може да започне да крещи, да ругае, да доказва нещо, да се опитва да дърпа одеялото на такова желаното топло външно внимание върху себе си, опитвайки се да превъзпитава и култивира другия, да настоява на своето, опитвайки се да получи от другия извинение, прошка, обещание и т.н.

Друг хитро ще се опита да се заяжда, нарани и провокира „нарушителя“ – по този начин ще се опитва да победи „врага“, за да докаже на себе си собственото си по-добро качество, важност, правота; да докаже, че врагът не е бил прав, което означава „Аз съм прав” и „С мен всичко е наред“.

Този тип поведение е свързано с постоянна борба за внимание и признание както в собствените очи, така и в очите на другите. Такъв човек е обречен на безкрайно напрежение и живот в перманентен стрес, независимо, че понякога може да му се струва, че води уютен и приятен живот. Трябва да се каже, че тази борба, винаги е виртуална, защото великата битка винаги се провежда изключително „в главата“ на невротика.

В ежедневието никой не напада такъв човек, никой не го призовава за нищо и не го насилва – той сам избира от време на време да заеме защитна или нападателна поза, отстоявайки своята психологическа територия, изпитвайки страх да не загуби своята важност и изключителност.

За да направи това, невротикът винаги специално (но не осъзнато) избира да бъде близо до онези, които са в състояние да подхранват подобно поведение и да поддържат статуквото. И това винаги са тези, които са готови редовно да играят една от няколкото роли: ролята на защитници, нападатели или кормчии, хранейки нашия герой с важност, внимание и грижа.

Това е взаимна, несъзнателно заинтересована игра, насочена към подхранване на собствените условия на двете страни. Тази специална игра може да се случи само на тези, които могат да я играят и са заинтересувани от нея.

Актьорите в този театър са силно привързани към преживяванията на ярки емоции, чийто полюс никой никога не може да контролира: понякога тези емоции са приятни и положителни, а понякога обратното. Човекът потъва, подобно на наркозависим в преживяването на ярки неща, а същността на ярките емоции е такава, че е невъзможно да се контролират.

Освен това, невротичното разстройство е пряко свързано с невъзможността да се изпита удовлетворение и радост от съвсем обикновени преживявания, които са лишени от емоционална съставляваща – такива преживявания за невротика са скучни и безинтересни.

Невротикът се интересува от драма и за това той е готов да се преструва, да се въздържа, да чака, да лицемери, да манипулира, да се подиграва, да угажда, да се обижда, да търпи, като по този начин продължава любимия си театър. Театър, в който той е главният персонаж, той е главният режисьор, той е главният зрител, той е и главният критик. Да, в такова възприятие има много ярки емоции: много удоволствие и автоматично много страдание. Но в такъв театър не остава място за обикновения живот и обикновеното щастие. С други думи,  невротичното разстройство е пряко свързано с невъзможността да се изпита удовлетворение и радост от елементарни преживявания: в драматичния театър на невротика няма място за обикновен живот и обикновено щастие.

Някои невротици използват други стратегии вместо открита агресия, например, стратегии за фина манипулация, измама, лукавство и хитрост. Това са стратегии за по-тиха борба срещу „съперниците“, стратегии за партизанска война за внимание. Тук на пръв поглед изглежда, че има по-малко емоции, но в действителност те са абсолютно същите – много ярки, просто се преживяват малко по-различно – като кихане „на себе си“. Тук силата на кихането е идентична със силно кихане с цяла уста, но това не се вижда отвън, тъй като звукът на самото кихане е активно потиснат от кихащия. Следователно жаждата за внимание и одобрение тук се утолява малко по-различно: тя е забулена под грижа, доброта и саможертва.

Има и други стратегии. Но не това е основното.

По-важното е вниманието да се насочи към няколко момента – към това как един невротик живее живота си, когато не усеща себе си пълноценно, когато изпитва жажда за внимание, одобрение и похвала от другите и се нуждаете от постоянно попълване на това.

Препоръки

Какво може да направи невротика за себе си?

Представете си, че в този момент поставите всичко „на пауза“. Точно в този момент. Огледайте се, погледнете на себе си отстрани. Замислете се как изглеждате сега.

Трябва да започнете от себе си, просто трябва да разбере себе си и собствените си паразитни модели на поведение. Ако изпитвате такава нужда, дори не постоянно, а от време на време, не чакайте манна небесна, не разчитайте на случайността и не я оставяйте на заден план – потърсете специалист, който е подходящия за вас и започнете да работите върху себе си. Това не е лесна стъпка, но буквално всеки има нужда от нея в даден момент.

Разбира се, можете и сам да си помогнете за да слезете от тази виртуална люлка. Не е лесно, но е възможно. Без помощ това се случва обикновено по-бавно. Затова възможността да се общува с добър специалист е по-разумна и конструктивна.

Необходимо е още в началото да нормализирате както фона, на който възприемате себе си, така и да приведете в норма собствения си образ, представата за себе си;  да преодолеете неустоимото влечение към най-високите върхове и най-дълбоки падини: „Не сте велики и не сте ужасни – вие сте  обикновени“. Трябва да свикнете, да се примирите и да обикнете собствената си обикновеност.

Не се иска много, но без дълбоко, истинско смирение и безкритично приемане на своята обикновеност не може.  Това е самата основа – основата на обикновения, хармоничен, щастлив живот. Без това дори не можете да започнете да търсите удовлетворение нито в парите, нито в любимата си работа, нито в семейството, нито в отношенията, нито в децата – всичко ще отмине, ще бъде буквално обречено на провал, но това няма да ви стане ясно веднага.

Започнете да обръщате внимание на психическото си здраве, на собствената си духовна хармония, сами или с помощта на специалист, който е подходящ за вас.

Опитайте се да се вслушате в себе си, започнете да работите върху себе си!

 

 Методи за „промиване на мозъци“, използвани от отчуждаващи родители (Клавар и Ривлин) 

 

Забележка: Текстът представлява интерес и е особено полезен за работещите в институции за работа с деца и младежи (социални работници, училищни психолози) и има пряка връзка с т. нар. „приемни родители“. Практиката показва, че има случаи, при които „приемните родители“ прибягват (съзнателно или несъзнателно) до подобни техники.

Д-р Стенли С. Клавар е професор в колежа Роузмонт и ръководител на катедрата по клинична социология/социологическа практика и съдебна социология/криминология. Д-р Клавар е директор на Центъра за консултиране и терапия „Уолдън“ в Брин Мор, Пенсилвания. Той е сертифициран клиничен социолог, дипломиран сексопатолог, сексуален педагог и семеен медиатор. Автор е на десетки научно-популярни статии, публикувани в множество списания. Американската асоциация на юристите е публикувала много от неговите статии през годините. Лауреат е на множество награди, включително наградата на Националния фонд за учители по хуманитарни науки. Практикувал като образователен и клиничен консултант в болници и държавни учреждения, както и като консултант в различни отрасли на промишлеността. Д-р Клавар е работил като експерт, терапевт, медиатор, член на съда и консултант по приблизително 2500 дела, свързани с проблеми в семейните отношения. Деца от цялата страна са изпращани в неговата клиника за помощ.

„Програмиране“ и „промиване на мозъци“ са два термина, използвани от д-р Стенли Клавар и Брин Ривлин [1], за да опишат методите, използвани от отчуждаващите родители, за да манипулират децата си, за да ги отхвърлят и/или подбуждат към ненавист към целевия родител. Според Clawar & Rivlin (2013), „Програмирането и промиването на мозъци е процес (умишлен или неумишлен), при който родителят се опитва да ограничи, разруши и да се намеси в любовта и общуването на целевия родител с детето“ (стр. 9). В своето 25-годишно изследване на 1000 разведени/разделени семейства, те идентифицираха 12 метода за промиване на мозъци, използвани от отчуждаващи родители (Clawar & Rivlin, 2013, стр. 31-63):

1.Отричане на съществуването на другия родител в живота на децата – това е един от основните методи, които отчуждаващите родители използват, за да атакуват другия родител –  отричат ​​или да не признават социалното съществуване на другия родител. Маниерът на отрицанието може да варира значително. Най-популярният метод е просто никога да не се говори на детето за другия родител. Като игнорира темата, когато детето задава въпроси, отчуждаващият родител може да отправи фино съобщение за „промиване на мозъка“, като го накара да мисли, че другият родител не е важен. Той или тя не съществува в нашия разговор и следователно не съществува в социума.

2.„Кой, аз ли?“ – това е фина, но мощна техника за провеждане на косвени атаки срещу другия родител. Когато подобни атаки бъдат разкрити, отчуждаващият родител казва: „Кой, аз ли?“ Програмистът посочва, че не е имал предвид това, за което говори слушателят или детето, и чутото със сигурност е било невярно изтълкувано. Списъкът с косвените атаки е безкраен, но базовият набор се състои в това, че програмистът атакува определени черти на характера, начина на живот, миналото, настоящето или бъдещето на целевия родител.

3.Метод „среден път“ – когато говори с детето по въпроси, свързани с другия родител, програмистът първо поставя темата за обсъждане, в резултат на което той може да застраши и/или увреди отношенията на детето с целевия родител или срине репутацията му. Например, когато обсъжда графиците за срещи с детето, целевия родител задава на детето въпроси като: „Мислиш ли, че би искал/а да прекарваш повече време с майка си?“ По този начин програмистът поставя детето в центъра на конфликта. Натискът върху детето е да направи избор между родителите.

4.Метод на доминирането – по пътя на манипулиране, изопачаване, пренареждане и коментиране с течение на времето, родителят-програмист се опитва да постигне господство в очите на детето. „Майка ти винаги закъснява за срещи с теб. Чудя се дали ще закъснее и за собственото си погребение.“ Тези родители атакуват характера на другия родител, като го обсъждат със завидна пунктуалност. Те не информират другия родител за училищни събития, игри, конференции, церемонии, награди, спортни събития и т.н. Това е способ да се покаже на детето, че другият родител няма значение и отношение към неговия живот.

5.„Не знам какво му е“ –  много родители-програмисти са развили техника, чрез която създават и/или преувеличават различията между себе си и другия родител пред детето. Аргументите се „слагат на масата“ обикновено по време на процедурите по предаване и приемане на детето. Често началната фаза на разговора е учтива и уместна. Ако обаче разговорът надхвърли определена точка, програмиращият родител може да използва фраза, която провокира другия родител към конфликт. 

6.Техника на съюзника –  опит да се накара детето да застане на страната на единия родител срещу другия (вертикална коалиция), това се случва както в брака, така и извън него. Въпреки това, в случаите на раздяла, развод или конфликт, опитите детето да се превърне в съюзник са много по-изразени. Например, родител-програмист задава на детето въпроси от рода на: „Ти си умно дете – мислиш ли, че е справедливо баща ти да има всички тези пари? Той току-що си купи нова кола, а виж как живеем ние...“.

7.Техника за моралното осъждане – поведението на програмиста често включва морална преценка на целевия родител за неговите/нейните ценности, начин на живот, избор на приятели, успехи или неуспехи в живота (кариера, финанси, взаимоотношения). Тази критика има за цел да повиши собствената важност в сравнение с целевия родител, чиято важност се намалява чрез използване на дихотомията добро/лошо. Критичните изказвания често се появяват в течение на определен период от време с различна степен на интензивност. Под влиянието на това въздействие възприятието на детето за родителя постепенно се променя и накрая съответства на негативните мнения и настроения на родителя-програмист. В такива случаи резултатът може да стане почти необратим. Тези деца вече не могат да приемат и двамата родители като еднакво добри. Ако „промиването на мозъци“ е успешно, дори и с положителен опит с другия родител, детето може да пренапише реалността или да рационализира мотивите на целевия родител.

8.Заплахата „отказ от любов“ – това е принудителна, мощна и почти повсеместно успешна техника, използвана от родителите-програмисти. При нейното прилагане децата започват да се страхуват да не бъдат отхвърлени от родителя си или да не загубят неговата любов, ако изразят любов или желание да бъдат с другия родител. На детето явно или неявно се внушава (дава му се да разбере), че за да бъде обичано и прието, то трябва да стане негов съюзник и враг на другия родител. „Аз съм единственият, който истински те обича“

9.Техниката на заблудата – формира убеждение у детето, че целевият родител или всички, свързани с този родител, не са искрени в любовта и грижата си за него, а истинска любов, интерес и участие съществуват само в сърцето на програмиста. Така детето е въведено в заблуждение и е принудено да откаже любовта и уважението си към другия родител.

10.Техника на страха – това е един от методите за внушаване на недоверие, безпокойство, страх, отсъствие на любов или убеждение, че целевият родител е неспособен да се грижи правилно за детето. Постига се чрез процедура на осъждане и негативни коментари, последвани от физическа проверка и разпит, след като детето се прибере отново „у дома“. Чрез тези методи детето започва да вярва, че всичко, свързано с целевия родител е погрешно или опасно, и възприема контакта с него или нея като риск за себе си. Ако детето е уморено от приятни занимания по време на уикендите, прекарани с целевия родител, тълкуването може да бъде: „Баща ти никога не мисли за теб. Какво му се е случило? Не знае ли, че утре си на училище?“

11.Техниката за пренаписване на реалността – чрез пренаписването на реалността, родителят-програмист се опитва да убеди детето да се съмнява в способността си правилно да възприема реалността (това, между другото, вече има ново име – газлайтинг). Детето може да интерпретира всички събития от началото до края самостоятелно, но когато родителят-програмист непрекъснато се съпротивлява на интерпретациите му, оригиналната и „истинска“ реалност в крайна сметка се заменя с пренаписания сценарий, който накрая се приема от детето. Основното възнаграждение за детето е любовта на програмиста.

12. Техники за физическо оцеляване – въпреки че всяка от изброените до сега техники за въздействие, прилагани индивидуално или в комбинация има опустошителен ефект върху детето, използването или заплахата от физическо наказание е една от най-вредните за тях. Когато родител или друг агент, участващ в програмата за „промиване на мозъци“ прибягва до заплахи и/или физическо наказание на детето, това обикновено е резултат на разочарование от неспособността на детето напълно да приеме програмирането.

Литература

Clawar, S. S., & Rivlin, B. (2013). Children held hostage second edition: Identifying brainwashed children, presenting a case, and crafting solutions. American Bar Association.

Източник: https://familylawyermagazine.com/articles/stanley-clawar-discusses-brainwashing-in-his-book-children-held-hostage/

х

 

Поведенчески характеристики на родителите-програмисти (Клавар и Ривлин)

(втора част)

Родителите-програмисти могат да попитат: „Вие какво, мислите ли, че ми харесва това?“ Внимателното проучване на родителите-програмисти (индуктори) често разкрива изгодите, които те получават в резултат на конфликта, т.е. това което се случва наистина им харесва, носи им удовлетворение, извличат изгоди. По тази причина конфликтът не може да бъде спрян дори отчасти защото им е от полза. Възнаграждения (стимули и мотиви) могат да бъдат: близостта на децата с тях, отмъщение, финансова печалба, емоционално освобождаване, социален имидж (ако се възприемат като добър родител в сравнение с другия родител) или различни други награди.

Конфликтите могат да бъдат непрекъснати. Много родители-програмисти дори продължават процеса на конфликти в зрелостта на децата си. 25-годишно момиче споделя: „Баща ми заплаши да не дойде на сватбата ми, ако майка ми покани нейния приятел и той (бащата) каза, че е спечелил“. Това младо момиче ни попита: „Кога, по дяволите, тази измама ще свърши ?“ Тя спря, помисли за момент и каза: „Вероятно никога няма да свърши с родители като моите“. На нея й бяха й предложени нови житейски сценарии, по-адекватни на статута й на зрял човек, което й помогна да постави ясни граници пред своите родители, които враждуваха повече от 10 години по отношение на нейната сватба.

Тъй като обвиняват другите и имат други социални и/или реални проблеми, родителите-програмисти не са способни (или не желаят) да видят каквато и да е връзка между своите действия и външния свят. Според тях, повечето проблеми произтичат от целевия родител, адвокатите, съдиите, терапевтите, медиаторите, попечителския персонал и други, които „не ги разбират“ или „не могат да видят истината“.

Фактът, че тези родители имат такива ограничения, не само ги прави лоши кандидати за терапия или обсъждане, но също така им пречи да видят една от най-важните истини в живота – децата винаги са по-здрави, когато могат да бъдат с тях и да обичат и двамата родители, които се грижат за тях. Като правило, никакво количество информация, съвет или доказателство не им помага да видят връзката между собствените си действия и проблемите на децата си, така че да могат да променят поведението си.

 Кризисните ситуации обаче могат да ги принудят да седнат с другия родител и да се изправят пред реалността на това, което са направили. Слаби оценки, дисциплинарни проблеми в училище, нарушения на ученическия час, престъпни действия и арести, злоупотреба с наркотици, сериозни нещастни случаи, мисли и/или действия за самоубийство, проблеми с група връстници, жестоко отношение между братя и сестри и други кризи, могат да създадат обвързващи сценарии за решаване заедно с другия родител. Но винаги трябва да се има предвид, че дори и тогава, виновният родител-програмист може да се съсредоточи върху това да обвини другия родител за случилото се.

Процесът, който програмиращите и „промиващи мозъци“ родители задействат (процесът на неуважение към другите) има обратен ефект; те не могат да контролират децата, към което отчаяно се стремят и това може да ги накара насила да си сътрудничат с другия родител. Има случаи с доказателства, които свидетелстват за това, че някои деца разбират това (интуитивно) и създават проблеми извън контрола на родителите-програмисти.

Разбира се има изключения от горното заключение: определен брой програмисти и „промивачи на мозъци“ (около 20% в нашето проучване) са това, което нарекохме непреднамерени. С други думи, те не извършват действията си с пълно съзнание или зла умисъл. Тази категория родители имат шанс да придобият известна представа за протичащите процеси и да променят поведението си.

Ето един пример – това беше случай, при който съдия нареди дългогодишна съдебна битка на семейство да премине към медиация. И двамата родители казаха, че „ще направят всичко необходимо, за да помогнат на детето“. При всяка среща с бащата, майката изтъкваше притеснение и безпокойство от поведението на детето. Тя разказваше, че детето се разтреперва от страх и се разстройва, когато бащата се приближава и „всъщност детето толкова се страхувало да влезе в колата с баща си, че момичето сядало винаги на задната седалка и заминавала разстроена, със силен плач...“

Когато майката беше попитана дали би искала да направи безопасен експеримент, за да помогне на детето си (момичето, наред с други неща, редовно усуквало косата си толкова силно, че скалпът й се окървавявал), майката отново посочи, че много обича дъщеря си и е „готова да направи всичко, за да й помогне“. В този момент експертът я посъветва следващия път, когато дойде бащата, да съпроводи детето до колата (обикновено тя се намирала на вратата на къщата), да отвори предната врата на колата и да поздрави бащата (те обикновено не общуват по едно и също време), след това да каже на детето, че очаква момичето да прекара добре с баща си и да се сбогува с двамата.

Майката беше шокирана от тази препоръка и посочи, че не мисли, че може да направи това. Тя каза, че това е „нечестно поведение“, а винаги е била честна с дъщеря си. Когато й беше напомнено за нейния ангажимент да „прави всичко, за да помогне на детето“, тя отстъпи и каза, че наистина ще опита. Две седмици след експеримента майката с изненада забеляза, че дъщеря й вече не навива косата си здраво и скалпът й заздравяваше. Дъщерята вече „не се притеснявала да влиза и слиза от колата на баща си“ и че „изглежда нещата вървят много по-добре“.

В този пример майката е непреднамерен програмист и „промивач на мозъци“ (тя не е наясно със „съобщенията“, изпратени до детето и не иска умишлено да навреди на детето в отношенията му с бащата). След по-нататъшно обсъждане, майката пожела по-задълбочено разбиране на случващото се.

По-късно й беше съобщено, че всяка седмица детето действително при тръгване от вкъщи сядало на задната седалка и както отбеляза майката, е „показвало много драматични признаци на безпокойство“. Но когато колата се скривала зад ъгъла и не се виждаше от другите, момичето скачаше на предната седалка, прегръщаше баща си през врата, целуваше го и го питаше какво ще правят. Всичко това се случваше преди майката да започне „експеримента“.

Майката беше изненадана да чуе тези разкрития, но тъй като беше мотивирана да накара дъщеря си да се чувства добре, тя постепенно започна да разглежда историята във връзка със собственото си поведение и започна да забелязва собствената си роля в допринасянето за безпокойството на детето. (Майката беше способна на рефлексия и прояви самокритичност относно поведението си). За щастие, този случай на индуцирана тревожност беше разрешим. Но, за съжаление, този случай не е типичен; родителите, които са готови да бъдат достатъчно самокритични, за да променят своите нагласи и поведение в полза на децата си са малцинство сред програмиращите и „промиващите мозъци“ родители.

Родителите-програмисти прекарват много време в разказване на истории на всеки, който желае да слуша, за да разрушат (отровят) цялата социална среда на децата си. Учители, лекари, съседи, роднини, духовници и други често са получатели на поредица от истории, всяка от които с една и съща тема – лош родител срещу добър родител. Това поведение преактически води до „замърсяване“ на социалната среда на целевия родител и детето.

Някои от обкръжението може да повярват на посланията на тази клеветническа кампания, която след това сама ще стане реалност. Родителите-програмисти ще се позовават на предварително измислени или изопачени истории като ръководства за следващи истории. Така, когато изкривяването е по-голямо, изглежда, че то има солидна социална основа.

Както беше отбелязано, виновните родители често използват особен език като „нашето ново семейство“, „ние“ или „нашият дом“ и се отнасят към другия родител с техните имена (което отрича статута на „баща“ или „майка“ ). Те говорят за миналото по такъв начин, че децата не могат да мръднат отвъд развода. Проблеми, свързани с брака и развода, като афери, конфликти и обиди, се преразказват до гадене, а други дори се измислят.

Това преживяване е една от причините децата, които са били с промити мозъци, да имат повече социални проблеми, отколкото децата, които не са преживели това. Родителите-програмисти буквално замразяват детето в миналото. Те много често разговарят с 15-16 годишни деца и ги карат да говорят за събития, които се предполага, че са се случили, когато са били на две години или което е още по-удивително, преди да се родят.

Тези, които се съмняват, че този процес на програмиране действително съществува или че вреди на децата, трябва само да изслушат около половин дузина от тези ретроспективни интервюта. Твърдения като: „Баща ми каза на майка ми (преди шестнадесет години), че е дебела“ или „Майка ми вероятно винаги е била влюбена в приятеля си от гимназията и е изневерявала на баща ми години наред“ или „Ако баща ми беше останал вкъщи, когато бях малък, вероятно всички все още щяхме да бъдем заедно“.

Всеки, който държи на негативните емоции и подобен социален опит, особено по отношение на омраза, гняв и отмъщение (с реална или въображаема основа), неизбежно ще има проблеми с конструктивното развитие в живота си. Тези деца са загубили основни компоненти от детството си. Те са държани в рамката на семейните конфликти и не са могли „просто да пораснат“.

Много деца използват при консултиране език, който разкрива гнева и възмущението от това, че са хванати в капана на конфликти между възрастни. „Просто искам да бъда дете“, „Искам да раста заедно с родителите си колкото мога повече“, „Искам да спра да съм сърдит, за да спрат и те“. Тъй като родителите-програмисти гледат на децата си като на своя собственост, те вярват, че могат да правят с тях каквото искат. Техният лингвистичен стил обикновено разкрива тази собственическа природа. „Тя е моя дъщеря и мога да правя каквото си искам с нея“.

Случай от практиката – проява на отчуждаващо поведение

Разстроена майка разказа в сълзи вълнуващата си семейна и правна история. Нейният разказ покрива почти всеки възможен аспект на злоупотребата, позната на специалистите, които работят в сферата на конфликтните съдебни дела по случаи на попечителство над деца. Към момента когато този случай попадна при мен, общите съдебни разходи на двамата родители бяха приблизително 2 милиона долара.

Предварително получената „документация“ от майката, описваше бащата така, сякаш я е упражнявал физическо насилие над нея по време на бременността й и е бил напълно безотговорен по време на ранна детска възраст на дъщеря им. В резултат на тези обвинения, направени от майката в съда, бащата никога не е беше получавал време за срещи с петгодишната си дъщеря без надзор. За да участва в тези срещи, бащата трябваше да пътува часове наред от отдалечен щат.

След неуспешен опит за помирение, когато детето е било много малко, бащата се е съгласил и е да позволил на майката и детето да се преместят да живеят в друг район. След като се преместила и получила контрол над физическата и юридическа опека над дъщеря си, майката прекратила всякакъв контакт с бащата. Впоследствие съдът е постановил, че тя трябва да възстанови контакта между дъщерята и бащата – съгласила се е, но само при условие, че посещенията се извършват  под наблюдение в дома на детето в присъствието или на бавачка или бабата по майчина линия. Майката също така е отказала каквито и да било контакти с бабата и дядото по бащина линия.

Когато детето е било на три години, майката урежда задържане на  бащата по обвинение в сексуално насилие над детето, извършвано по време на посещенията, което майката описва като посещение без надзор. След освобождаването му тя успява да постигне ограничителна съдебна заповед за бащата.

По-късно, след като ново решение на съда е позволило на бащата да общува с дъщеря си под наблюдението на психолог в служебно помещение, майката провалила няколко посещения. В резултат, планираните срещи не са били проведени.

Парадоксално, но тези „игри“ на майката не предизвикват гневни, яростни и агресивни реакции у бащата – той реагирал напълно спокойно и търпеливо. Именно наблюдението върху реакциите на двамата родители по тези няколко случая, по-късно формираха съмнение в оценките и възприятията на майката, описващи бащата като опасен и агресивен – разминаването беше очевидно. 

Психолози и други експерти представиха на съда доклади, които противоречаха на мнението на майката в тази история. Когато предишният назначен от съда ръководител на  контрола върху посещенията изрази това мнение, майката веднага го е упрекна в пристрастност.

Поради проблеми с координацията между майката, нейните адвокати и дълъг списък от експерти, привлечени от различни щати, измина повече от година преди делото най-накрая да влезе в съда.

Междувременно, по инициатива на майката се появиха нови обвинения за рисково поведение. При всяко обвинение съдът прекратяваше контролираните терапевтични посещения под наблюдение, за да може Службите за деца и младежи да проведат поредното разследване. Това продължи много месеци, през които беше изключен всякакъв контакт между бащата и детето. Въпреки дългите периоди на отсъствие на контакти, всяко взаимодействие между бащата и дъщеря протичаше без проблеми. Баща и детето всеки път с лекота подновяваха своето игриво, любящо общуване. Именно по това време детето започна да казва: „Тате, мама каза, че си лош, защото направи нещо лошо с мен“.

След като нашият офис подготви серия от одобрени от съда доклади за напредъка, които отразяваха положителното взаимодействие между бащата и дъщерята, на бащата беше разрешено за първи път от раждането на детето продължително посещение без надзор. Съдията също разреши едно нощно посещение. Всички посещения трябваше да бъдат оценени, за да се определят по-нататъшни корекции в детско-родителските отношения.

В отговор на тези посещения майката на момичето поднови твърденията си за сексуално насилие от страна на бащата. За пореден път посещенията бяха спрени в очакване на допълнителни разследвания от Службата за деца и младежи.

След като тези твърдения бяха опровергани, трябваше да се проведе нощно посещение. Ние предложихме на бащата да покани бабата по бащина линия на гости. Той се съгласи и планира посещение в дома й с подарък от бабата за внучката й, както и среща с приятелка на семейството. Независимо от присъствието на двамата свидетели и посещението при терапевт, майката отново заяви, че през нощта бащата е осъществил сексуално насилие спрямо детето.

На следващата сутрин,  когато детето се върна в офиса, момичето предпочете да остане и да играе с бащата и бабата, преди да тръгне с майка си. Когато пристигна майката за да я отведе, детето заяви: „Забавлявах се през цялото време!“

При следващото посещение детето безгрижно сподели с баща си: „Мама те иска мъртъв, защото много те мрази“. А когато бащата попита дали дъщеря му иска да прекара още една нощ с него, незабавният отговор на детето беше: „Разбира се“.

Малко след това посещение майката започна да съобщава за редовни „психотични сривове“ при детето. След това майката изрази загриженост пред експертите относно предполагаемото неадекватно поведение на детето. Сметнахме, че е важно да посочим на съда, че никой от тези експерти никога не е наблюдавал взаимодействие между бащата и детето или не се е опитвал да говори с когото и да било в офиса, свързан с този случай, за продължителен период от време. Тогава на едно от вещите лица от страна на майката беше разпредено да наблюдава съвместното общуване между бащата и детето и да оцени поведението им. Това, което откри този експерт, беше в пълно противоречие с твърденията на майката. Той докладва, че е заварил спокойно дете, което изглеждало доста щастливо в присъствието на баща си.

Когато момичето навърши шест години, то започна да осъзнава, че майка й е ирационална в своята ненавист към баща й и започна разговори, целящи да демонстрират любов и копнеж към него. Детето изрази желание бащата да присъства на неговия рожден ден, но впоследствие заяви: „Мама каза: „Не!“. Реакцията на бащата отново беше спокойна:  „Е, може би следващия път“, а детето отвърна с думите „Обичам те!“.  

В резултат на систематичните наблюдения, в течение на цяла година, съдебен наблюдател предостави доклад, чиято кулминация беше възнаграждението на бащата – посещения за дълги периоди без надзор.

Малко след това решението на съда и загубеното обжалване във Върховния съд, майката отвлече (укри) детето, като последна стъпка в нейната хаотична и опасна игра.

Заключение

Този случай обхваща много от общите елементи на отчуждаващо поведение:

-упорито и безмилостно желание да се изолира целевият родител от детето;

-използване на възможностите за „пазаруване“ и наемане на професионалисти (адвокати и [етично съмнителни] „експерти“), които са готови да обвинят другия (целеви) родител, без изобщо да имат възможност да се срещнат с него;

-прояви на ярост, драма, гняв, фалшива загриженост за защитата на детето и усърдие, които са толкова правдоподобни за другите, че те могат неволно да участват в разрушаването на детско-родителските отношения;

-издръжливост и актьорско майсторство;

-колеблив (непостоянен, неустойчив) характер на службите за закрила на детето, които не са способни открито да заявят: „Стига, достатъчно!“ – безсилие, което всъщност помага на разрушителните и собственически родители;

-забележимо прогресиращо емоционалното влошаване, което невинните деца трябва да претърпят, когато са принудени да се противопоставят на чистото си желание да обичат родител, който също е невинен;

-неспособност на правната система да идентифицира поведението на програмиста и „промивач на мозъци“ в ранните етапи, което може да се случи още с раждането на детето;

-необосновано продължителен период от време между влизането на делото в съдебната система и неговото разрешаване (големият брой подобни случаи дава възможност на злонамерените родители да продължат да програмират и „промиват мозъци“, особено когато контактът между детето и целевия родител е ограничен от умишлени лъжи и обвинения;

-неуспех на системата да принуди и накаже онези, които или са помагали за похищението, или са знаели местонахождението на похитителят;

-нежеланието на съдилищата да налагат сериозни санкции на тези, които рутинно отправят неверни обвинения или укриват деца;

-отвличането, като краен акт, когато става очевидна истинската природа на нарушителя (пълен контрол) и целите (изолация от целевия родител и отчуждаване на детето от него);

В описания случай бащата игра по правилата. Дълго време той не можеше да осъзнае и приеме, че някой умишлено се опитва да разруши не само детско-родителските отношения, но да срине неговата репутация, и да го лиши от средства за съществуване. През цялото време той продължи да прави това, което беше в най-добрия интерес на детето – поведение, противоречащо напълно на упоритостта на майката, която го описваше като психопат.

И накрая, случаят се отличава с изключително силно и упорито влияние на основния родител (майката-програмист), насочено към разрушаване здравите отношения с другия родител.

В този случай началото на програмирането стана напълно очевидно още от диалога между майката и детето, за който то съобщава на бащата. Въпреки че детето му каза, че е добър и че тя го обича, впоследствие беше насадена идеята, че все пак той може по някакъв начин да й е навредил, защото е направил „нещо“.

Източник Clawar, S. S., & Rivlin, B. (2013). Children held hostage second edition: Identifying brainwashed children, presenting a case, and crafting solutions. American Bar Association