Газлайтинг – как родителят може да подлуди детето си (Кристин Хамънд[1])

.

Газлайтинг идва от английското заглавие на пиесата от 1938 г. „Gaslight“ и нейната филмова екранизация, която симулира дългосрочната психологическа манипулация, използвана от главния герой по отношение на неговата жертва. В сюжета съпругът на млада жена пренарежда и скрива дребни предмети в къщата, за да създаде у жена си впечатлението, че губи памет и разсъдък. Газлайтингът е форма на психологическо насилие, чиято основна цел е да накара човек да се съмнява в адекватността на възприятието си за заобикалящата го действителност. Това е психологическа манипулация, предназначена да накара индивида да изглежда психично болен и ненормален. На жертвите на газлайтинг преднамерено и систематично се дава невярна информация, която ги кара да си задават въпроса, истина ли е това, което знаят за себе си. Те могат да се съмняват в своята памет, възприятие и дори в разума си.

Газлайтинг може да възникне между родител и дете, когато родителят лъже детето в опит да изкриви възприятието му за света. Често към газлайтинг прибягват социопати и нарцисисти. Те последователно прекрачват приетите обществени норми, нарушават правилата и се възползват от други хора, но най-често са убедителни лъжци, способни да очароват събеседника си и последователно отричат ​​недостойните си действия.

Когато родителят упражнява физическо насилие върху детето си, това оставя следи по тялото на детето и води до изблици на гняв у него. Когато родител малтретира физически детето си, това лишава детето от увереност и всява страх. Когато родител сексуално малтретира детето си, той унищожава възможността за емоционална близост и здравословна сексуалност. Но когато родителят упражнява психическо насилие върху детето, използвайки манипулация на съзнанието, детето започва да вярва, че то е ненормално, лудо. Това често се превръща в пророчество, което уврежда детето за цял живот.

Газлайтинг е психологически термин, използван за описване на процеса на привеждане на някого до убеждението, че е ненормален или полудява. Газлайтингът, оказван върху дете е може би най-явната форма на малтретиране. По време на първия етап на развитие, от раждането до осемнадесет месеца, детето се научава да се доверява на родителите си, за да посрещне основните си нужди от храна, подслон, облекло, подкрепа и възпитание. Когато родителят удовлетворява тези потребности, детето се научава да се доверява; когато това не се случва, детето развива недоверие. След като се установи доверие, детето естествено вярва на родителя във всичко въз основа на собствената си интуиция и опит.

Родител, който манипулира съзнанието на детето си, го мами. Такъв родител използва доверието и властта си над детето, за да задоволи собствените си патологични потребности. Дете, чийто мозък и емоции все още са в етап на развитие, не е в състояние да възприеме поведението на родителите си като насилие или лъжа. По-скоро детето се доверява още повече на родителите си и започва да вярва, че всъщност е лудо. Понякога този процес се случва несъзнавано, защото родителите им са правили същото с тях, когато са били деца. Друг път се прави умишлено, за емоционално сдържане на детето, за да може родителят да контролира ситуацията. Ето как работи газлайтерът:

1.Установява доверие. Първоначално образът на родителя ще изглежда идеален. Той ще бъде внимателен, грижовен и ще е постоянно с детето. Това поведение е успокояващо за детето, но може да е метод за психологическо изучаване на детето. Колкото повече научава такъв родител, толкова повече расте способността му успешно да изкривява истината. Важно е да се отбележи, че здравословното възпитание и възпитанието основано на насилие изглеждат абсолютно еднакви в началото. Едва с напредването на следващите стъпки нещата стават различни.

2.Избутва граници. В началото родителят-насилник отказва да разпознае и да види разликата между това къде свършват границите на личността на родителя и къде започват границите на личността на детето. Детето става продължение на родителя в симпатии, антипатии, поведение и настроения. Родителят насилник не оставя място на детето и не разрешава то да поставя граници за собствения си „Аз“. По-скоро детето се учи, че е "мини-Аз" –  версия на родителя. Това е ранен индикатор за бъдещо психологическо насилие в поведението на такъв родител.

3.Прави неочаквани подаръци. Често срещана тактика за родител-насилник е да даде подарък на дете без конкретна причина и след това случайно да го прибере обратно. Подаръкът обикновено се оценява високо от детето. Веднага щом се демонстрира оценката на детето (удовлетворение, харесване, радост), тя се променя от родителя на противоположна, това предшества тактиката на насилие. Идеята е да се внуши, че родителят има пълен контрол над детето: доставя удоволствие и след това го отнема. Това създава необичаен страх, че нещата ще бъдат отнети, ако детето не прави точно това, което родителят изисква.

4) Изолира от другите. За да е ефективен, родителят-насилник трябва да бъде единственият доминиращ глас в главата на детето. Така всички приятели, семейство и дори съседи систематично се включват и след това се отстраняват от живота на детето. За тази дистантност се появяват обяснения и извинения тъй като „дядо ти е луд“, „най-добрият ти приятел каза, че мисли лошо за теб“ и „никой не го е грижа за теб толкова, колкото аз“. Това увеличава зависимостта на детето от родителя-насилник, за да задоволява всичките си нужди.

5) Прави фини изявления. Когато детето навлезе в този етап, започва същинската манипулация на съзнанието му. Началото е поставено с намеци като „ти не си умен“, „ти си разсеян“ или „ти си отмъстителен“. Всъщност детето не е нито глупаво, нито забравящо, нито зло, но малък инцидент, например, включващ случайно изчезване на предмети като ключове, лесно затвърждава концепцията, че детето е „разсеяно“ или „глупаво“ Детето може да не се ядоса, а да се опита се да защити: „Не, не съм отмъстителен“, но на тази реакция родителят-манипулатор отговаря: „Чувам тона на гласа ти и езика на тялото ти, познавам те по-добре, отколкото познаваш себе си.“ Така дори детето да не е изпитвало гняв преди, то ще повярва.

6) Проектира своите подозренията върху детето. Манипулаторът е истински подозрителен човек, който взема собствените си страхове и твърди, че детето всъщност е параноично. Тази проекция може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество, тъй като детето (което е станало зависимо от своя родител-насилник) вярва в това, което се казва. Ако никой друг не противоречи на това твърдение, изкривеното възприятие става реалност за детето.

7) Засажда семената във въображението. Тази стъпка започва с предположението, че детето си въобразява неща, които не са реални. Това е подкрепено от преднамерено премахване на „изгубени“ предмети, твърдения, че детето чува случайни звуци и внушения за ненужни спешни случаи или заболявания. Всичко се прави така, че детето да стане още по-зависимо във своите възприятия за реалността от възприятието на родителя-насилник. Често тази стъпка се изпълнява заедно с повтаряне на другите предходни шест стъпки.

8) Настъпление и отстъпление. Тактиката на малтретиране чрез създаване на постоянен стрес става все по-очевидна, когато насилникът напада детето чрез произволни изблици на гняв, които имат за цел да принудят детето да се подчини. След това родителят-насилник се шегува с инцидента, като твърди, че реакцията на детето е свръхреакция. Детето се чувства осмивано и впоследствие се доверява още по-малко на инстинктите си. Успешното завършване на тази фаза дава на манипулатора пълен контрол, за да убеди детето си, че полудява.

9) Възползва се преимуществено от жертвата. Този последен етап е мястото, където манипулативният родител придобива достатъчно влияние и господство, за да може буквално да прави каквото иска с детето. Обикновено вече няма граници между личността на детето и родителя, за съжаление детето е напълно подчинено (намира се в психологическо робство). Тъй като родителят-манипулатор вероятно е добавил в отношенията си с детето и други форми на насилие и травми, тази последна фаза е още по-болезнена, тъй като травмата е нанесена върху още по-голяма травма. Родителят-манипулатор, който няма съчувствие към детето, вярва, че целта оправдава средствата и той трябва да получи това, което иска.

Обикновено е необходимо внимателно наблюдение от външен човек, за да се помогне на детето да избяга от лапите на родител-насилник. Това може да е член на семейството, приятел на детето или родител, съсед или дори консултант (психолог или психотерапевт). От такъв човек се изисква голяма наблюдателност, смелост и внимателно определяне на времето, но за детето е спасяване на живота му.

 Коментар 1

Последното изречение във вашата статия е най-важно. Моят 18-годишен син се самоуби след години малтретиране от неговия нарцистичен социопат баща. Когато се опитвам да обясня това на хората, го обяснявам по същия начин, както във вашата статия. Дори използвах сексуалното насилие като сравнение в смисъл, че то може да бъде измерено или тествано. А психическото насилие е съвсем различно, но също толкова разрушително, особено за децата. Само ако можех да намеря някой, който да ми помогне да намеря справедливост за сина си и да накажа баща му, който е виновен за смъртта му. Благодаря за разбирането. Споделям го, защото съм се заклел винаги да бъда гласът на моите синове срещу това зло.

Коментар 2

Моите малки деца са жертви на газлайтинг. Знам това, защото минах през същото. Аз самият съм бил малтретиран физически, психологически и финансово. Бях напълно изолиран, никой не ми вярваше. Още повече, че съм мъж. Сега двете ми малки деца са унищожени. Те така и не се научиха да развиват чувствата си. И практически нищо не мога да направя. Групата специалисти, участващи в нашия правен случай, подкрепя майка им, нейните лъжи, проверява измислените й глупости и всъщност ме напада. Едно от децата ми показва признаци на изключителна тревожност с постоянни безкрайни изблици на агресивно поведение, влошаване на съня и болки в корема. Но по време на разговор с психолог то няма да каже нищо. Всъщност децата се сърдят едно на друго, който ме спомене. По-големият посещава консултант по психично здраве, който се съгласява, че всичко това е много погрешно, но това е всичко, което може да направи. Специалистът дори не може да го накара да каже повече, защото той е принуден да не казва нищо и да мълчи. Той е само на 7 години. Имаше и факти за физическо насилие, но всичко това се скриваше. Отчаян съм да видя как го унищожават, но на никой не му пука. Бившата ми съпруга има по-голям син, който живее с нея и е изцяло подчинен на нея, и върши повечето й мръсна работа, докато тя се занимава с проституция. Тя го унищожи напълно и го направи само за няколко години. Понякога виждам отчаянието в очите на синовете си и съм толкова разстроен, че трябва да се справят с това, знаейки от личен опит как то напълно съсипа живота ми.

 

Източник: https://pro.psychcentral.com/exhausted-woman/2019/12/gaslighting-how-a-parent-can-drive-a-kid-crazy/

---

[1] Кристин Хамънд е психотерапевт в щата Флорида (САЩ) с повече от петнадесет години опит в консултирането, преподаването и терапевтичната практика. Тя е национално сертифициран семеен и родителски консултант, сертифициран специалист по семейна травма и специалист по реакция при кризи.  Специализира в личностни разстройства (нарцисизъм и гранични р-ва), възстановяване от травми, психични разстройства, зависимости, SVHD, съзависимост, тревожност, гняв, депресия, родителство и брак. Поддържа блогове, статии и бюлетини. Като автор на наградената книга „Справочник на измъчената жена“, Кристин е гост-лектор в църкви, женски организации и корпорации. Уебсайтът на Кристин Хамънд е www.growwithchristine.com

 

Синдром на родителско отчуждение – защо децата заемат страната на майката или бащата по време на развод – психологически анализ

 

Дете, което преживява развода на родителите, може несъзнателно да се присъедини към единия от тях и да отхвърли другия. Защо се случва това и с какво е опасно за психиката на детето?

Когато се разделяме с партньор, страстите бушуват в душите ни. И затова е особено важно да бъдете внимателни към собствените си думи и действия, за да не навредите на децата. В крайна сметка, ако има война между възрастните, не само те страдат от това, но и техните общи деца.

На чия страна си?

Авторът на термина „синдром на родителско отчуждение” е детският психиатър Ричард Гарднър. Синдромът се характеризира със специално състояние, в което децата са потопени по време на конфликта между родителите, когато са принудени да „изберат“ коя страна да вземат. Това състояние се среща при тези, чиито майки и бащи не позволяват на другия родител да участва в живота на детето или силно ограничават общуването между членовете на семейството.

Детето започва да изпитва чувство на отхвърляне по отношение на родителя, от когото е разделено. То може да се ядоса, да заяви нежеланието си да види майка си или баща си, и да направи това абсолютно искрено, дори ако преди това е обичало този родител.

Когато говорим за родителско отчуждение, следва да държим сметка, че не говорим за отчуждение, настъпило в резултат на насилие от всякакъв вид – физическо, психологическо, икономическо. Тук казваме, че детето изпитва синдром на родителско отчуждение, ако неговите негативни чувства не са причинени от неговите преживявания.

Накратко, говорим за наличие на синдром на родителско отчуждение, ако детето излъчва посланието на родителя, с когото остава, отхвърляйки този, който вече не е част от семейството.

Забележка: Този синдром много често се наблюдава при приемни родители, които отчуждават детето от рождения/рождените му родители. Този синдром може многократно да се задейства и симптомите му да са видими за органите на „Закрила на детето“, когато родителят се явява на среща с детето си, но последното го отхвърля, като излъчва враждебните послания на приемния родител. Тези признаци обикновено или не се забелязват поради откровена неграмотност, или се неглижират от органите за закрила, тъй като по подразбиране същите заемат страната на приемния родител.

При родителското отчуждение детето се превръща в инструмент за отмъщение на единия срещу другия партньор, когато няма убедителни причини за забрана на общуването с другия родител, като до развода между членовете на семейството е имало топли и нежни отношения. „Татко се отнасяше зле с мен, така че не искам да го виждам“ – това е собственото мнение на детето. „Мама казва, че татко е лош и не ме обича“ – това е мнението на родителя. И далеч не винаги такива съобщения са продиктувани от загриженост за чувствата на детето.

Важно е да се разбере, че по принцип е изключително трудно за едно дете, когато родителите му се обиждат и ругаят. И ако единият го настрои срещу другия, ситуацията става много по-трудна. Детето изпитва силно емоционално напрежение. То може да бъде изразено по различни начини, включително под формата на агресия, раздразнение, негодувание към един от родителите или към двамата. И тези чувства ще бъдат изразени по адрес на онзи родител, пред когото е по-безопасно да ги изрази. Най-често това е този възрастен, който присъства епизодично в живота на детето или изобщо не участва в него.

Чувствата

Как се чувства някой, който е преживял синдром на родителско отчуждение? Когато детето се настройва да отхвърля единия от родителите, то преживява сериозен вътрешен конфликт. От една страна, има значим възрастен, с когото са изградени взаимоотношения и привързаност. Този, който обича и този, който го обича. От друга страна, има втори значим възрастен, не по-малко обичан, но който има негативно отношение към бившия партньор и той възпрепятства общуването с него. Такава ситуация е изключително трудна за разбиране от детето. То не знае към кого да се присъедини, какво да прави, как да се държи и в крайна сметка така остава без подкрепа, сам с преживяванията си.

Ако семейството се е разпаднало не по взаимно съгласие и раздялата е била предшествана от кавги и скандали, за възрастните не е лесно да скрият негативните си емоции един към друг.

Понякога родителят, с когото детето живее, предпочита да не се въздържа и всъщност прехвърля функцията на психолог или приятел на детето, изливайки цялата си болка и негодувание върху него. Това категорично не бива да се прави, защото децата не могат да понесат такова бреме.

В такава ситуация детето се чувства объркано: от една страна, то обича родителя и иска да му съчувства. Но то обича и другия родител! И ако едно дете заеме неутрална позиция и това не се хареса на възрастния, с когото живее, тогава малкият заложник на ситуацията може да изпита токсично чувство за вина, да се почувства като предател. Децата имат известен запас от сила, но при всяко е индивидуално. И ако едно дете може да преодолее несгодите с малки загуби, то те могат да повлияят на състоянието на друго по най-негативен начин.

Децата могат да реагират различно на случващото се: някои са тъжни, често започват да боледуват и настиват, други се чувстват виновни и насочват цялата агресия към себе си, което може да доведе до симптоми на депресия и дори мисли за самоубийство. Те  се затварят в себе си и спират да общуват с родителите и приятелите си. Други деца напротив, изразяват вътрешното си напрежение под формата на поведенчески нарушения, което от своя страна води до намалена училищна успеваемост и конфликти с връстници, учители и родители.

Временно облекчение

Според теорията на Ричард Гарднър има различни фактори, които определят дали синдромът на отхвърляне от родител ще се прояви. Ако родителят, при когото е оставено детето силно ревнува бившия си съпруг, ядосва му се и говори за това на глас, има голяма вероятност детето да се присъедини към тези чувства.

Понякога детето започва активно да участва в създаването на негативен образ на майка си или баща си. Но какъв психически механизъм кара някой, който много обича и двамата, да се обедини с единия родител срещу другия?

Когато родителите се карат и особено когато се развеждат, детето изпитва силно безпокойство, страх и вътрешно емоционално напрежение. Обичайното състояние на нещата се е променило и това е стрес за всички членове на семейството, особено за детето.

В тези случаи детето може да се чувства виновно за случилото се. Може да е ядосано или обидено на родителя, който си е тръгнал. И ако в същото време родителят, който е останал с детето, започне да критикува и осъжда другия, поставяйки го в негативна светлина, тогава за детето става още по-трудно да се справи с раздялата на родителите. Всичките му сетива са засилени и изострени.

Ситуацията на развод и раздяла на родителите кара детето да се чувства безсилно, което му е трудно да приеме и да се примири с факта, че не може да повлияе по никакъв начин на случващото се.

Когато децата вземат страната на някой от възрастните – обикновено тези, с които живеят, им става по-лесно да се примирят със ситуацията.

Обединявайки се с единия родител, детето се чувства по-сигурно. Това му дава легална и „обоснована“ възможност открито да се ядосва на „отчуждения” родител. Това облекчение обаче е временно, тъй като чувствата му не се обработват и интегрират като преживян опит.  

Разбира се, не всички деца приемат правилата на тази игра. И дори, ако думите и действията им говорят за лоялност към родителите им, чувствата и мислите им не винаги съответстват на декларираното. Колкото по-голямо е детето, толкова по-лесно е за него да остане неубедено, въпреки факта, че един от родителите предава негативно отношение към другия. Освен това, децата могат да развият много агресия към родител, който говори лошо за другия и пречи на общуването с него.

По-зле не може да бъде

Много родители, на които им е забранено да виждат децата си, се отказват и спират да се борят за общуване с тях. Понякога такива майки и бащи оправдават решението си с факта, че конфликтът между родителите ще се отрази зле на психиката на детето. Обикновено защитно рационализират, като казват, че „защитават чувствата на детето“.

Каква роля в развитието на ситуацията играе фактът, че родителят напълно изчезва от радара или просто рядко се появява в зрителното поле на детето? Не потвърждава ли бащата или майката със своето поведение „догадките“, че той(те) наистина е „лош“?

Ако отчужденият родител рядко вижда детето, това влошава ситуацията. Детето може да възприеме това като отхвърляне, да се почувства виновно или да се ядоса на възрастния. Децата са склонни много да спекулират. За съжаление родителите често не знаят за какво точно фантазира детето или как възприема тази или онази ситуация. И би било хубаво да поговорим с него за това.

Какво да се направи, ако другият родител напълно откаже да пусне детето с бившия си партньор дори за няколко часа?

При изострена ситуация, когато единият партньор е много негативно настроен към другия, е полезно последният да направи пауза. Да се отдръпне за поне за няколко дни, да отстъпи малко настрани, така че емоциите да отшумят. Едва тогава отново могат да се направят опити за изграждане на контакт. При наличие на силни негативни емоции, никога не могат да се вземат конструктивни решения!

Колкото и да е трудно, трябва да се направи опит за постигнете съгласие с втория партньор, да се обозначи дистанция, която е удобно и за двамата и да се продължи общуването с детето. В същото време не бива да се пренебрегва бившия съпруг или съпруга, защото в противен случай това може да доведе до ескалация на конфликта и влошаване на ситуацията.

Между двамата родители

Много пораснали деца, чиито майка и баща не са успели да намерят общ език след развода, си спомнят как другият родител се е опитвал скрито да общува с тях, докато другият възрастен не ги е виждал. Те трайно помнят и чувството си за вина пред тези, с които са живели, както и бремето да пазят тайни.

Има ситуации, когато отчужденият родител тайно търси срещи с детето – най-често търси контакт с него в детската градина или училището. Това може да се отрази зле на психоемоционалното състояние на детето, тъй като то се оказва между два огъня. То иска да вижда единия родител и в същото време ще трябва да крие това от другия.

Почувствайте състрадание към себе си

Когато родителят преживява силни чувства негодувание и отчаяние за това, че не му е позволено да общува с детето си, много е вероятно той да изрече нещо, за което после да съжалява. Изкушаващо е отчужденият възрастен да се опита да създаде коалиция с детето срещу другия родител, като прави негативни изявления и обвинения срещу него или нея. Тази информация също ще претовари психиката на детето и ще предизвика неприятни чувства.

Но какво да отговорим, ако детето задава трудни въпроси, на които ние самите не можем да намерим отговор? Редно е да се отбележи, че отношенията между родителите са много сложни и напрегнати, като отнема време, за да се регулират, а това е отговорност на възрастните. При това, и двамата родители трябва да са наясно, че любовта и топлите чувства към детето остават –  то все още е значимо и важно и за двамата родители.

Ако по различни причини не можете да се свържете с децата си и страдате от това, не трябва да мислите, че чувствата ви не са достойни за внимание.

Грижата за себе си може да е най-доброто нещо, което можете да направите в момента. За родител, който няма право да общува с детето си, е важно да поддържа позицията на Възрастен. Това означава да разберете, че негативните чувства на детето към него или нея могат да предизвикат психотравматична ситуации.

Ако сте много притеснени, трябва да се обърнете към психолог за помощ. Специалистът може да ви подкрепи и ще помогне да разберете, и да преживеете силните емоции. И което е особено важно, да разберете кои от тези чувства изпитвате към детето си, кои към бившия си партньор и кои към ситуацията като цяло. В крайна сметка това често е плетеница от различни емоции и преживявания. И ако се разнищи, винаги следва облекчение.

Работейки с психолог, можете също да научите как да общувате с детето си и другия родител по-ефективно, и да усвоите необичайни, но ефективни стратегии за общуване и поведение.

 

Действия на ръководителите при емоционално прегаряне (бърнаут) в колектива

 

Ако ръководителят не забележи навреме  признаците за прегаряне в един служител, тогава той самият няма да може да работи и ще дестабилизира целия колектив.

Разбира се, в повечето случаи ръководителят не е психотерапевт, той не може да диагностицира някакво разстройство или заболяване. Но в силата на всеки ръководител е да създаде система, която да помогне на служителите да не изпитват прегаряне и да наблюдават признаците на такова състояние, за да не се стигне до ситуация на криза.

Как един ръководител може да помогне на служителите да не прегорят и какви мерки трябва да се предприемат, ако някой служител се сблъска с този проблем?

Синдромът на професионалното прегаряне е психично разстройство, включено в Международната класификация на болестите (МКБ). Това не е болест, а състояние, което е свързано с условията на труд.

МКБ-11 съдържа подробно описание на симптомите на синдрома: чувство на физическо изтощение, спад в производителността и мотивацията, чувство на негативизъм или цинизъм към професионалните отговорности, общо намаляване на производителността. Но само психотерапевт или психиатър може да диагностицира бърнаут.

1.Не си правете заключения от един симптом.

Ако даден служител проявява някои индивидуални симптоми, които отговарят на описанието на синдрома, това не означава, че той наистина е прегорял. Например, умората сама по себе си не е достатъчно основание за диагностициране на бърнаут. Ако служител отиде на почивка и се върне пълен с енергия, това означава, че той просто е имал нужда от почивка.

Ръководителите не трябва да търсят конкретни признаци на синдрома, а да наблюдават състоянието на човека като цяло. Например, забелязвате, че изведнъж някой служител започва да проявява агресия, може би заема пасивно-агресивна позиция – не се опитва да сътрудничи, саботира процеси, решения, въпреки че обикновено не е конфликтен. Такива промени са причина да бъдете предпазливи и да анализирате внимателно резултатите от работата му. Ако се окаже, че едновременно с влошаването на настроението му се променят и резултатите в работата му, това е сигнал за възможно прегаряне.

Струва си да се види дали способността на служителя да се концентрира се променя с времето – дали човекът се разсейва по време на разговор, може би се оттегля в себе си или губи фокус по време на дискусия. Признак на прегаряне може да бъде дори просто голям брой грешки поради невнимание, които служителят е започнал да допуска за кратък период от време.

Можете да проследите промените в отношението към работата: ако преди това служителят е проявявал много инициатива, предлагал е решения, стремил се е защото така „трябва“ и в един момент е станал по-малко инициативен – може да се допусне, че това е признак на прегаряне. Ако екипът работи дистанционно, закриването на камерата и редките отговори в чатовете също ще сигнализират за възможни проблеми.

И тук трябва повишено внимание! Абсолютно всичко това може да се прояви, но не поради прегаряне. Може би човек просто има нужда да отиде на почивка; възможно е да има някакви физически заболявания, които му пречат да работи. И накрая, човек може да има психично разстройство, включително депресия.

Ето защо, ако ръководителят забележи промени в поведението на определен служител, не трябва да се опитва да гадае или диагностицирате синдрома. Вместо това, по-добре е да се от изходи от факта, че служителят е изправен пред някакъв проблем и той трябва да бъде решен.

В този контекст е по-добре първо директно да се попита какво се е променило наскоро, какво се е объркало. Например, ако ефективността е намаляла и служителят сподели, че е уморен и иска да се разсее, може да има смисъл да му се предложи да си вземе извънреден почивен ден или отпуск.

2.Уверете се, че служителят се интересува от работата си.

Някой считат, че има наличен бърнаут, когато човек напълно губи способността си да се включва в работата, напълно спира да управлява живота си. Това не е така.

Ранна проява на бърнаут е липсата на интерес към работа, която преди това е била харесвана.

Ако даден служител не харесва и не иска да се включи в някакъв проект, то първо трябва да се разбере защо. Може би не му е ясно какво да прави и защо, понякога някои отговорности не са напълно ясни. Възможно е да не разбира как действията му влияят на резултатите на екипа като цяло. Може би му липсва обратна връзка или не усеща, че се развива.

Може да изглежда, че всичко казано по-горе е нормално, защото всички ние понякога се сблъскваме с подобни чувства и състояния. Но всъщност това може да е началото на бърнаут и постепенно да доведе човек до тежко и хронично състояние.

За човек, който не се интересува от работата си, прегарянето е въпрос на време.

Разбира се, едва ли всеки служител може да се обърне към своя ръководител и да каже, че не го интересува. Затова именно ръководителят трябва да установи адекватен и безопасен контакт с хората си. Служителите трябва да разберат, че могат безопасно да говорят за своите емоции и нужди със своя ръководител.

Ако институционалната култура не включва открити разговори и е обичайно да се носят маски на притворност, тогава е малко вероятно служителят да сподели нещо и вероятно в институцията няма да се развие култура против прегаряне.

3.Получаване обратна връзка за процесите и атмосферата в колектива.

Прегарянето се свързва с условията на труд и процесите, в които се намира човек. За да се намали рискът от синдрома, ръководителят трябва да общува по-често със служителите, като се увери, че те разбират защо и как работят.

Ето няколко бизнес рискови фактора, които могат да предизвикат прегаряне:

-непрозрачност на процесите: човек често не разбира какво и как да изпълни работна задача, къде да отиде, към кого да се обърне;

-липса на разбиране какъв резултат е необходим: когато ръководителят поставя абстрактни задачи без ясни и разбираеми критерии за оценка;

-конфликт между служителите: когато между служителите припламват искри в общуването помежду им, това пречи на здравата атмосфера в екипа;

-много рутина: когато човек има много безсмислени действия в задачите си, които извършва не за резултата, а просто защото е необходимо;

-несъответствие между задачите и особеностите в характера на служителя: например служителят може да прегори, ако харесва творчески задачи, а ръководителят постоянно му предлага нещо базирано на процеса, което не изисква въображение и фантазия.

Предотвратяването на прегарянето в колектива е просто добре свършена работа от ръководителя. Той не трябва да се настройва за водене на емоционални разговори или да влиза в ролята на психотерапевт. Достатъчно е да анализира процесите, да ги направите прозрачни и разбираеми, да има предвид личностните особености на работещите и техните умения, да организира и получава обратна връзка.

Важно е да се гледа на света реалистично – много са случаите, при които организацията изначално е била изградени само за генериране на печалба и не е взето предвид внимателното отношение към хората. Служителите в такава структура се възприемат като функции – работят, изморяват се и ги сменят. В такава организация първо трябва напълно да се променят процесите, да се персонализират, като се вземе предвид мотивацията и предразположението на хората към определени видове работа. И едва тогава трябва да се говори за предотвратяване на прегарянето.

Ръководителят може и трябва да носи известна отговорност за психологическото състояние на служителите, да разбере какво не е наред и по някакъв начин да помогне на служителя. Но това е само половината от противодействието на бърнаут. Другата половина от факторите са на страната на служителя: той също трябва да контролира състоянието си, да почива навреме, да поема интересни задачи и да не забравя за баланса между живота и работата.

4.Оповестяване на конкретен план за решаване на проблеми.

Много често когато хората работят по някакъв сложен проект и ръководителят може да забележи признаци на прегаряне у определен служител. При такава ситуация поставянето на пауза на задачите, отлагането им или по някакъв начин промяна на процесите по средата на започнал проект няма да работи. В такава ситуация е най-добре ръководителят да проведе открит разговор с конкретния служител, да идентифицира проблема, да обясни ситуацията в проекта и да каже кога и как точно ще се промени, т.е. наличието на предвидимост е решаващо за снижаване на напрежението.

Например, ръководителят открива, че служителя не се справя много добре с рутинните задачи, защото е свикнал с творчески предизвикателства. Но ръководителят не може да го отстрани в момента – например, няма достатъчно хора. Тогава може да се каже на служителя, че в рамките на няколко месеца ще наеме стажанти за проекта, тогава същият служител ще получи нова задача, да подобри техните умения и така постепенно ще прехвърли рутината на новоназначените. При следващия проект ръководителят ще избере различна и задължително творческа роля за същия този служител.

С други думи, решението трябва да се оповести. Осъзнаването може да не е незабавно, но е важно човек да разбере, че проблемите му не са вечни, че има конкретен план за подобряване на ситуацията.

Разбира се, в случая не бива просто да се каже: „Е, момчета, виждам проблема, но трябва да сте търпеливи“. Простото фиксиране само върху проблем, без излагане на някакъв план (прогноза) за разрешаването му е точно пътят към прегаряне, заучена безпомощност и депресия.

Докато процесите се променят, ръководителят трябва да обърне повече внимание на конкретния служител и да създаде система за подкрепа. Най-малкото, което може да се направи е по-често насърчаване – например, ако преди това служител е бил похвален веднъж седмично, сега трябва да се обръща повече внимание на добрите му резултати, като същевременно се намали броя на критичните коментари  или поне да се формулират по-меко.

5.Създаване пространство за подкрепа.

Напълно нормално е, понякога на човек да му се иска да се оплаче от работата, да изрази недоволство, дори да похленчи малко. При това без да търси някаква конструктивна обратна връзка – както се казва, само за изразяване на емоции и получаване на подкрепа. Именно за такава атмосфера си заслужава да помислят и да организират ръководителите.

Например, може да се създаде специален чат в месинджър, който да е за разговори за трудни неща. Именно в такова пространство служителите могат да споделят, да се оплакват, да се подкрепят с мили думи и емотикони. Това трябва да е свободна зона, с участие по желание, като никой не кара никого на сила, всеки може да се присъедини, да сподели и веднага да напусне.

Друг начин са груповите срещи лице в лице или срещи за бърборене веднъж седмично. На тях служителите са свободни просто да си кажат един на друг какво се е объркало, какво не се е получило, да подкрепят други, просто да седят и да кимат мълчаливо, демонстрирайки разбиране.

6.Усвояване коучинг комуникация.

Еталон за обратна връзка на ръководителя се явява коучинг комуникацията. При този тип връзка ръководството не казва директно на служителя какво е сгрешил, а по-скоро, като му се задават въпроси и се изслушва внимателно, се насочва към собствените му заключения за това кое е правилно или не.

Този подход ще бъде правилен и подходящ за всеки служител в състояние на бърнаут. Ръководителят ще може да действа не като взискателен възрастен, който се кара и мъмри, а като помощник, който се опитва да развие служителя, да го остави сам да мисли за случващото се и да остави място за размисъл. С други думи, ръководителят влиза в ролята на мъдър старейшина, който не заклеймява, а обича и разбира всички.

Разбира се, не е възможно ръководителят да стане веднага майстор на коучинг комуникацията. Ще е нужно време и практикуване  за развитие на т. нар. „меките“ умения. Често ръководителите прибягват към собствения си минал житейски и професионален опит, усвоен от техни ръководители, от които са били впечатлени. Ако бъде открит такъв модел в миналото, струва си ръководителят да опита да се придържа към него, влизайки в ролята на търпелив, разбиращ, приемащ и подкрепящ лидер. По този начин с времето тази роля ще се превърне в стил на общуване.

Разбира се, не всички ръководители имат такива компетенции и комуникационни способности, за да развият умения за коучинг комуникация (да общуват посредством коучинг-въпроси). Предвид това, този тип ръководители трябва да се постараят поне да притъпят остротата на критиката и да я направят по-малко болезнена.

Всеки ръководител трябва да отчита обстоятелството, че по време на бърнаут служителят може да се затвори или обратно, да прояви агресия към ръководителя дори в отговор на невинни забележки. Това е проява на сложно състояние. Ръководителят не трябва да отговаря огледално и да го приема лично. По-важно е да заеме неутрална позиция и да помогне на служителя да премине през този период.

7.Подкрепа на други служители.

Ако в колектива се появи човек с очевидни признаци на бърнаут, ръководителят трябва да разбере каква позиция заема и дали други хора зависят от него.

Ако служителят работи самостоятелно и други хора не зависят от него или особено при дистанционна работа, то тогава може спокойно да бъдат установени факторите, довели до влошаване на състоянието му и да започне постепенно подобряване на процесите.

Има обаче и друга крайност: в бърнаут се намира служител или ръководител, върху когото са концентрирани ключови процеси в работата; от неговите решения зависят резултатите от работата на много хора. И тук трябва да се формират адекватни очаквания, защото няма бързо решение на проблема – да се вдъхне живот на служител в състояние на бърнаут за няколко седмици е нереалистична задача.

В такава ситуация висшестоящият ръководител трябва преди всичко да опази оптимален работния процес и да пресече риска от разпад на бизнеса. Най-често такъв ръководен служител бива отстранен от ключовата длъжност, като например бъде преместен на друга позиция, може да му се предложи продължителен отпуск, а в краен случай и отстраняване от работата в организацията.

Проблемът с наличието на служител с бърнаут е, че той може да повлече колегите си със себе си. Ефективността на прегарящият е намалена, така че неговите задачи много често ще бъдат преразпределени към други – възмущението на колегите в такава ситуация ще бъде справедливо. Служителят в бърнаут може емоционално да зарази другите, да транслира към тях негативни послания от типа, че всичко е лошо и безполезно, няма смисъл от работа и емоционално да въвлече другите в атмосфера на безнадежден мрак.

При установяване в колектива на служител в бърнаут, който влияе негативно на другите в общуването, трябва незабавно по подходящ начин да се изолират неговите послания по проблеми в дейността. Например, може да се създаде пространство, да се отдели време, когато той може открито да изразява негативност. Ако служител в бърнаут избухне по време на дискусии и срещи с целия или голяма част от колектива, опитите му да зарази останалите следва да се пресекат, като много често се предлага формата, да запишете опасенията, оценките, страховете и т.н.  в писмен вид, за да ги обсъдите конструктивно по-късно.

8.Практикуване на вълнообразни натоварвания.

От гледна точка на психическото състояние, човек е в състояние да издържи доста голямо натоварване, ако разбере, че след това ще има достатъчно време да се възстанови. Следователно ръководителят може да разпредели задачите през цялата седмица, като вземе предвид максималната интензивност, последвана от релаксация. Този подход се нарича вълнообразно управление – заради планирането в условни вълни.

Опитът да се разтяга натоварването през седмицата малко по малко, включително през уикендите, е лоша идея. По-добре е напрежението да се концентрира веднъж и да се свърши цялата работа за деня и после да следва цялостно отпускане, отколкото да се влачат сложни задачи малко по малко, но през цялото време.

Ръководителят следва да е наясно, че бърнаут е състояние на натрупан хроничен, а не на остър стрес.

Но при всяко планиране е важно да не се забравя, че хората не са роботи; не може просто да им се каже да направят нещо и те да го направят веднага. Важно е ръководителят да предаде защо изисква от служителя да изпълни определени задачи, защо си поставя такива планове. Необходимо е ръководителят да се увери, че на служителя му е удобно да работи в компанията от идеологическа гледна точка, че подкрепя значенията, които компанията транслира на публичното поле.

9.Грижа за себе си.

Ръководителят на организацията е ключовият човек в бизнеса, с когото са обвързани много процеси и от когото зависи как ще работят служителите. В този смисъл той самият трябва да контролира работното си натоварване и психологическото си състояние, да наблюдава собствената си мотивация, да балансирате между работа и другите компоненти на живота. И най-важното, да не се опитва да поема повече от необходимото.

Например, ефективен е моделът, при който ръководителят провежда своеобразно проучване, за определяне какво върши и какво всъщност не трябва да върши, т.е. от какво може да се освободи. Става реч не само за конкретни случаи, но и за отговорност като цяло. Какви изисквания имам към себе си като ръководител? Всички те задължителни ли са? Може би някои могат да бъдат намалени или напълно премахнати?

Разбира се, не е никак лесно един ръководител да се отърве от излишния перфекционизъм. И това до голяма степен зависи от мениджъра, стоящ над конкретния ръководител. Например, ако топ мениджърите или собствениците на компанията са напрегнати, ако се намират в състояние на проучване и двоумение дали бизнесът ще оцелее или не, ако са стресирани и пр., това състояние вероятно ще се предаде на ръководителите от по-долните звена и това е нормално. В такава ситуация ръководителят първо трябва да помисли за това, какво може да контролира и какво не.

В случая е важно за ръководителят да си зададе конкретни въпроси за трудностите на ситуацията и да разработите личен план за безопасност. Например, къде ще продължи да работи, ако всичко се обърка? Има ли средствата да поеме някаква пауза докато започне работа на новото място? Колко дълго може да живее с тези пари? Как може да повиши финансовата си независимост сега?

Друг въпрос е автономията за живот, т.е. какви са шансовете за оцеляване и развитие, след отделяне от групата (компанията). Какви възможности и алтернативи има на хоризонта. Да се мисли и да се действа спокойно и навреме винаги е по-добре, отколкото човек да се въвлече в обща истерия.

Ако висшите ръководители като цяло са спокойни и компанията има план за преодоляване на кризата, а конкретния низшестоящ ръководител е напрегнат, то е много вероятно  той да поставя повишени изисквания към себе си. Тази особеност трябва да се провери – всеки има своите причини.

Често се случва това да е въпрос на липса на увереност в собствената ефективност: ръководителят просто не вярва, че се справя добре със задълженията си, че ще бъде полезен някъде другаде. Това означава, че трябва да се разбере какъв е най-добрия начин за да възстанови тази увереност, как да се създаде чувство на сигурност у този ръководител.

Планът е същият като при обща паника: задаваме си въпроси защо се случва това. От полза ще бъде помощта на специалисти за психологическа помощ. Обмисляме конкретни стъпки за създаване на финансова възглавница и излизане от кризата, разработваме план Б. Добавяме към живота това, което помага за превключване от работни проблеми към хобита и дейности извън офиса, и екипа.

 

Психопатите в професионална среда

 

През последните години все повече расте интересът към изследването на асоциалната личност в професионална среда. Това е разбираемо, защото бизнесът е много привлекателна професионална област за психопатите, още повече, че тъкмо в тази област на човешките отношения психопатите са способни да причинят значителни материални щети. Всъщност, активността на психопатът в организация е доста типична, сякаш протичащи по алгоритъм.

Какви процеси протичат в колектив, в който има такъв човек и какво прави един психопат, за да задейства тези процеси.

Обикновено мениджърите и кадровиците с охота наемат такива хора на работа. Психопатите-манипулатори обикновено се харесват от първи поглед. Те създават впечатление на умни, дружелюбни и общителни, уверени и компетентни в професията си. Те нямат никакви проблеми с общуването. Нещо повече, взаимодействието с другите е „театралната сцена“ на всеки манипулатор. Когато кандидатства за работа, Интервюиращият може да усети особени „флуиди“ между себе си и кандидата. Типичната за психопата „маската на нормалността“, с лекота се възприема от неопитните кадровици, като добросъвестност, съобразителност и междуличностна компетентност: това са трите качества, които работодателите ценят особено много. Има много случаи, при които е достатъчно едно съвсем повърхностно запознанство с този човек в професионалните среди,  за да бъде поканен на ръководна позиция.

След като попадне в организацията (в която и да е позиция), той дава началото най-малко на три процеса, които са неразривно свързани помежду си. Първо, той е особено активен в междуличностните контакти – ще обиколи и ще се срещне с целия персонал и навсякъде ще създаде атмосфера за предразполагане тези хора да му съчувстват. Това е етапа на „омагьосването“. Той просто е професионалист в изкуството на очарованието. Второ, той междувременно ще направи анализ и оценка (своеобразно социометрично изследване), т.е., осъществявайки контакт и печелейки доверие, той научава стила на функциониране на организацията и баланса на силите в нея, влиятелни хора (формални и неформални лидери) и хора, които могат да бъдат източници на информация (например секретар или съпругата на шефа, или приятели на официални и неформални лидери), конфликти между лица и групи. Трето, ще стартира процеса на събиране само на тази информация.

Психопатът е „симпатяга“, той изглежда като топъл и искрен човек. Нужно е време и множество повтарящи се ситуации, за да го опознаете много добре и за да различите неговата манипулативност, и вътрешна студенина; в началото човек вижда само маските му, истинското му лице е скрито. В конкурентния и студен свят на бизнеса той се отличава от обкръжението си. Когато в колектива се появи човек разнасящ „топлина“ и будещ симпатия, сътрудниците лесно разпознават тези маркери и тъй като изпитват потребност от емоционална нормалност, между тях и психопата се заражда истинско приятелство, всеки се радва, че е намерил сродна душа. Те не знаят, че междувременно много други служители започват да се чувстват точно по същия начин. А дори и да разберат, едва ли ще заподозрат нещо нередно. В края на краищата човекът наистина е толкова коректен, нежен и приятен. Няма нищо изненадващо, ако много хора го харесват?

С течение на времето, постепенно конфликтите между служителите в организацията зачестяват (става така, че всеки от конфликтуващите се смята за приятел на психопата). Психопатът е наблизо, там в екипа, сред другите, но той няма нищо общо с това –  той е „бял ​​и пухкав“ или вторият вариант е, изобщо да не го виждат наблизо. Така или иначе, хората най-често не свързват нарастващия конфликт и напрежение в колектива с този човек. В същото време психопатът има личен интерес в организацията да цари хаос: хаосът в екипа е благоприятен за кариерата му, той започва да манипулира противоположни възгледи и позиции в своя полза.

Рано или късно обаче идва ден, в който една от „сродните души“ започва да осъзнава, че е била експлоатирана. Тук има много варианти: противопоставили са го на друг човек, преместили са го на неприятна работа, измамили са го за пари или просто „приятелят“ му (психопатът) е постигнал това, което е искал (например познанство, изгоден договор или позиция) и го е изоставил. – Така или иначе е бил използван като инструмент. Ако този излъган „приятел“ се опита да разкрие психопата, тогава в типичния случай психопатът изглежда обиден и хората около него започват да го защитават от собствената му жертва.

 

Дисфункционалното семейство функционира като култ (секта)[1]

(Хосе Фернандес Агуадо[2]) 

В моята клинична практика често виждам дисфункционални (неблагополучни) семейства да причиняват страдание на членовете си и вярвам, че една култова перспектива може да помогне да се обяснят някои от аспектите, през които преминават тези семейства. (Много семейства може да са дисфункционални, което няма нищо общо с култовата динамика. Това не е целта на тази статия.)

             Ще започна с работна дефиниция на дисфункционално семейство и ще отбележа някои широки области на взаимоотношения между дисфункционалните семейства и култовете. След това, използвайки три концепции от теорията на семейните системи (Minuchin, 1981; Satir, 1976) – граници, правила и роли – ще изследвам от една страна сходството между това как едно дисфункционално семейство въздейства на своите членове и вредните въздействия на култовите групи върху спрямо техните членове, от друга.       

 Какво е дисфункционално (неблагополучно) семейство?

             Семейството е основната човешка организация (Madanes, 1982). Семейството е първото и най-важно училище, в което се учим как да се отнасяме към другите. Когато този процес на обучение, който отнема години е адекватен, човек придобива две способности. Първата е способността да се създават взаимоотношения, да се взаимодейства с други хора, което при подходящи обстоятелства може естествено да се развие в интимни отношения. Втората способност е постигането и поддържането на лична автономия. Като повечето животни, хората са много зависими, когато се раждат. Процесът за постигане на автономия е дълъг и сложен и може да се обърка по много начини.

             Основното е, че тези две способности за установяване на отношения и постигане на автономност се допълват взаимно; нито една от тях не може да бъде разработена самостоятелно, тъй като всяка е гаранция за другата (Bowlby, 1999). За целите на тази статия дисфункционално семейство е това, което не учи членовете си (или не ги улеснява да се научат) как да се отнасят към другите, както вътре, така и извън семейството, така че членовете на семейството да могат да създават взаимоотношения и да постигат автономия в отношенията си с други хора. Този проблем се усложнява в пъти, когато хората казват: „Не“ на семейството“ и „Да“ на разводите“, които са днешният либерален културен лайтмотив.

Отношения между дисфункционалното семейство и култовете

Когато сравняваме дисфункционалните семейства и култове, трябва да се имат предвид две широки области на взаимоотношения: недоверие и зависимост:

Недоверие. Важна характеристика, която съм наблюдавал в моите клиенти от дисфункционални семейства е липсата на доверие. Под доверие тук имам предвид разумно оправдана вяра в надеждността, здравия разум или добрата воля на друго лице, за разлика от сляпата или насилствена вяра, която може да се намери в тоталитарните религиозни или авторитарни системи или взаимоотношения. Според Ериксън (1950) доверието е базова междуличностна емоция, необходима за здрави взаимоотношения. Вярата в себе си и в другите, като правило се развиват по едно и също време, като растежът на едното допринася за растежа на другото. Дефицитът на едното качество също допринася за дефицит на другото.

Когато доверието отсъства или е недостатъчно, отношенията ще се основават на фини или интензивни форми на контрол, които разчистват пътя за принудителни отношения. В рамките на семейството насилието може да възникне между партньорите, между родителите и децата или между членовете на семейството и членовете на разширеното семейство. Вредата, причинена на тези членове на семейството, може да продължи с години, дори ако те са напуснали семейния си дом.

Както дисфункционалните семейства, така и култовете показват извращение на доверието, т.е. може да има уважение или подчинение между членовете, но нито едно от тях не се основава на оправдана вяра в здравия разум или добрата воля на другия човек. По-скоро членовете са убедени, че отговорното лице или контрольорът е по-информиран, авторитетен или влиятелен; те също знаят, че последствията от неподчинението на този човек могат да бъдат изключително вредни за тях.

Граници

            Граници на личността вътре в семейството. Можем да кажем, че най-добрите взаимоотношения се състоят от следните елементи: отделно лично пространство за всеки член на семейството, както и общо пространство с другите членове.

             Тази динамика включва лично пространство за всеки член на отношение, в което друг член не присъства (тук става дума предимно за диадически отношения, въпреки че същият принцип се прилага за отношения на произволен брой членове). Някои хора обаче може да се чувстват много неудобно, когато партньорът им има това лично пространство. Те смятат, че това означава, че партньорът им не ги обича достатъчно; в противен случай партньорът няма да поддържа лично пространство, в което не присъства. Следователно те могат да се опитат да унищожат това лично пространство. Но това лично пространство е важно, а границите са ключови. Ще защити ли партньорът пространството си от нахлуване или ще се подчини?

             По време на психотерапевтични сесии съм чувал оплаквания от хора, които казват, че партньорът им иска да знае всичко за тях. Този, който иска да знае и разбере всичко за друг, смята, че това е любов, но може да бъде и фина форма на психологически контрол. Понякога единият съпруг съобщава, че другият съпруг, който удържа лично пространството, е егоист или мъжът предполага, че ако любовницата му не разкрива всичко за себе си, това означава, че любовницата има какво да крие. Човекът, който удържа това здравословно пространство на близост, може да се почувства виновен или егоист за това и следователно може напълно да се оттегли от него. В тези случаи казваме, че няма граници между членовете или и двамата са в един „офис костюм“.  И когато двойка, която няма здравословни граници, има деца, те може да се отнасят към децата си по същия начин, очаквайки децата да бъдат тяхно продължение.

             Тук трябва да отбележа, че когато говоря за граници, имам предвид много повече от просто обмен на информация. Има една поговорка, че когато родителите усетят студен полъх, нареждат на детето си да облече палто. Някои родители правят крачка напред и нареждат на детето си да облече палто, когато видят други родители да правят това с децата си. Това може да изглежда като безобидно твърдение, но всъщност става въпрос за степента, до която хората действително могат да дехуманизират друг човек, като го разглеждат изцяло от гледна точка на собствените си потребности.

Когато родителят не успее да направи разлика между собствените си потребности и потребностите на детето си, той очевидно нарушава границите, от които тяхното потомство се нуждае, за да расте и да се развива като самостоятелна личности. Освен че детето е лишено от собственото му място, на него не е му е позволено да взема собствени решения.

             В семейства, в които членовете се доверяват на себе си и един на друг, те могат да правят разлика между своите потребности и потребностите на другите, позволявайки да се развият здрави граници. В тези семейства конфиденциалността е разрешена, без да се смята за заплаха.

            Зависимите отношения са характерни за дисфункционалните семейства. Тези отношения имат тенденция да бъдат принудителни или насилствени, тъй като се основават на общо предположение между двамата членове на отношения, в които единият от тях не е достатъчно добър, за да взема собствени решения. Например, родител, който наблюдава и проверява домашните на детето твърде внимателно, може скрито (косвено, имплицитно) да съобщи на детето, че родителят счита, че детето не е в състояние да изпълни задачата самостоятелно.

Граници на личността вътре в култа

Липсата на подходяща граница, която характеризира дисфункционалните семейства е характерна и за култовете. По същия начин зависимите отношения са характерни за култовете. Точно както в семейство, което приема, че само родителите имат правото да вземат решения за детето си, лидерът на култ, който настоява последователите да се подчиняват на безброй правила през целия ден, може косвено да съобщава, че последователите не могат да растат в духовно отношение без неговото ръководство. Невербално послание: „Без мен ти си нищо.“

             Хората, които са участвали в култови групи, особено тези, които са родени или израснали в тях, често смятат, че самата концепция за личните граници е трудна за разбиране. Те толкова са свикнали друг човек да нахлува и контролира техния емоционален и психологически живот, че може да се окажат буквално неспособни да вземат решения дори за най-малките детайли в ежедневието си, като например какво да ядат, кога да спят, как да се обличат или какво да кажа на другите в социални ситуации.

             Граници между семейството и външния свят.

Семействата, които не допускат в личния си живот други, като удържат непромукаеми лични граници (любов един към друг), също са склонни да не се доверяват на това, което е извън пределите на тяхното семейство и външния свят. В такива семейства всички потребности на личността трябва да бъдат удовлетворени в рамките на семейството.

            Членовете на семейството може да разглеждат други семейства и хора, като заплаха или опасност, и поради това семейството ограничава външните контакти.

В други случаи родителите могат да гледат на други семейства като на безполезни или скучни. Следователно децата от тези семейства ще са склонни да виждат света около тях като заплашителен, безинтересен и ако е възможно, те ще се задържат в рамките на семейството си. Тези семейства ще останат изолирани от други семейства, като с това ще възпрепятстват способността на техните членове да се интегрират в други среди, както и да се адаптират към външния свят.   

            Граници между култа и външния свят

Изолацията също е основна психологическа динамика на култовете. Без нея лидерът на култа се страхува, че външният свят може да предостави на хората, които той иска да контролира, информация, която ще ги накара да се усъмнят в легитимността на неговия пълен контрол, или може да предостави изкушението от връзки, които са по-привлекателни, отколкото в контролираната среда на тоталитарната секта (култ). Външният свят може да предложи на своите членове примамлива свобода, която отваря възможности за личностно израстване, което не е позволено в контролираната тоталитарна среда. Ето защо не е изненадващо, че бившите членове на култ често описват своите групи като среда „ние срещу тях“.

            Правила

             Както вече стана ясно, на дисфункционалните семейства и на култовете липсват здрави лични граници между техните членове, но затова пък имат строги граници между членовете и външния свят. Интересното е, че точно както непоследователните и произволни граници могат да бъдат вредни за личността, така и твърдите и строгите правила, които дисфункционалните семейства и култове определят, могат да оставят отделни свои членове отделени от своя вътрешен свят.

           Правила в семействата

Всяка организация има правила и семейството не е изключение. Правилата определят какво може и какво не може да се каже; какво може да се почувства и какво не; какво поведение е разрешено и какво не. В семействата правилата често са неявни, но това не означава, че не съществуват и не се спазват внимателно. Семействата насърчават своите членове да следват както установените, така и подразбиращите се правила още от раждането. Семейните правила могат да бъдат полезни за осигуряване на морален компас и сигурност за членовете на семейството. Важен критерий за ефективни правила е дали те насърчават растежа и здравето на хората, които ги спазват. Но в дисфункционалните семейства правилата могат да се използват и за контрол, без да се отчита индивидуалността на човек.

             Ето един пример за отрицателното въздействие на такова правило върху членовете на семейството. Работих с 35-годишна омъжена жена, която след внезапната смърт на баща си преди 10 години, страдаше от хронична тревожност и редовни изблици на плач, които я завладяваха, където и да отидеше. Това, че тези явления са причинени от психологическа травма, беше ясно от самото начало, но природата на травмата стана по-ясна и за двама ни, докато работихме върху нея заедно.

             Майката на тази жена винаги е била психологически крехка, така че когато бащата на клиентката умира, тя е трябвало да каже на бабата и дядото за смъртта на сина им. От момента, в който научила, че баща й е починал, до момента, в който съобщила на баба си и дядо си, тя не могла да изпита скръб от събитието. Не си позволила да направи това. Тя следвала семейно правило, което гласи: „Емоциите са опасни. Не можете да ги изразите. Не можете да ги изпитвате.“ Тя силно вярвала, че ако е твърде разстроена, когато съобщи новината на баба си и дядо си, те нямало да могат да понесат преживяването – подозирала, че може дори да умрат. Така тя изпълнила семейното правило – да не показва емоции толкова изразително, че дори самата тя не ги почувства. За да опише как се чувства, по време на сесията тя прибягна към фразата „вкаменено сърце“.

            Правилото на което се подчиняваше моята клиентка, не я насърчаваше да бъде здрава. Тя стоеше лице в лице с мъртвия си баща и въпреки това не можеше да изрази никаква емоция, защото според нея семейството й изискваше това. Тя плати стойността за спазване на това правило през следващите 10 години, а без психотерапия със сигурност би заплатила много повече. Докато работеше за да преодолее семейното правило, тя си позволи да изпита скръбта от събитието за първи път.

Дисфукционалните семейства често имат правила, свързани с разговори за чувства, особено за неприятни чувства. Например, едно дете може да расте с чувството, че е срамно да показва слабост или объркване. Тези негласни (мълчаливи) ограничения пречат на членовете на семейството да говорят за проблеми или дори да признаят тяхното съществуване, камо ли да предприемат действия за подобряване на ситуацията.

Важно е да се разбере, че общото за всички нездрави семейства е неспособността им да обсъждат проблемите си. Степента на секретност – неспособността да се говори за проблемите, а не тяхната сериозност, определя колко дисфункционално е едно семейство и колко сериозно са пострадали членовете му.

             Правила в култовете

Култовете също имат строги правила – понякога изрични, но често предадени чрез награди и наказания, за това какво можете да изразите или не, за това какво можете да почувствате или не. И разбира се, както в много дисфункционални семейства, тези правила се прилагат като начин за контрол върху членовете на култа (сектата).

Както в дисфункционалните семейства, така и в култовете, определението за това кой си, зависи от това дали се държиш или се чувстваш в съответствие с правилата. Тъй като дефиницията за вас (Кой си?) идва от колектива на групата, а не от вас, вие трябва да се впишете в групата, за да бъдете приети в групата. Вашата личност винаги е изложена на риск. Цената, която плащате може да бъде да се откъснете от вътрешното си същество (душа), където възникват чувства, които групата смята за лоши. За да бъдете приети от групата, трябва да потиснете своят „Аз“. Както дисфункционалните членове на семейството, така и членовете на култа изпитват объркване, докато се опитват да се справят с противоречието между информацията, идваща отвън и отвътре. В резултат, както членовете на семейството, така и членовете на култа развиват основна нестабилност, която ги кара да станат много уязвими.

Роли

Роли в семейството

Всички имаме роли в семействата си, които често се разпределят според нашия пол, възраст и положение. Например, от момичетата често се очаква да се грижат за детето, а от момчетата да са защитниците. Ролята на бащата е да осигурява, а на майката да възпитава децата.

Колкото по-фиксирани са тези роли, толкова по-малко свобода ще имат хората, които ги приемат. Тези роли могат да попречат на членовете на семейството да развият своята индивидуалност и лични способности. Една интелигентна, креативна жена може да бъде принудена да потисне тези способности и да остане вкъщи с децата си; докато нейният съпруг, който може да бъде по-скоро възпитател, отколкото хранител, ще бъде принуден, против волята и способностите си, да се занимава с бизнес. И двамата ще бъдат разпознати от другите членове на семейството само когато са изиграли своята роля. Съответно те могат да загубят уменията си да работят в други роли.

Роли в култове  

Както в дисфункционалните семейства, така и в култовете поведението на членовете и дори мисленето  им  са стереотипни, развивайки се не в съответствие с естествените умения и характер на личността, а в услуга на външен източник за контрол. Ние, които работим с бивши членове на култови групи, често чуваме за прекършена професионална кариерата на някой, „защото не е служил за целта на групата“. Художниците или са принудени да изоставят своето изкуство, или са го използвали единствено за постигане на целите на лидерите. Майките оставят децата си на надзиратели, които ги бият или пренебрегват. Пати Хърст например, се превръща от социално осъзната млада жена в терорист. Това са екстремни примери за промени, които се случват с хора, чиито имена никога няма да чуем.

Напрежение между силите: здравословни и нездравословни реакции

Във функционално семейство или организация групата влияе върху поведението на индивида, но поведението на индивида също влияе върху групата, което означава, че индивидът също играе роля при формирането на групата. Това напрежение принуждава както групата, така и индивидите в нея да се развиват. Напрежението възниква както от индивидуалните различия, които се опитват да се разкрият, така и от груповата динамика, когато контролиращите лидери се опитват да заставят членовете да се подчинят.

Така в едно здраво семейство дете с музикален талант, може да му бъде позволено да развие тези способности, дори ако родителите предпочитат детето да стане лекар, инженер или фермер. Родителите уважават личността на детето си такава, каквато е, а не такава, каквато биха искали да бъде. Те не принуждават детето си да играе неестествена роля. Въпреки това, в процеса, докато детето и родителите се опитват да защитят своите първоначално различни възгледи, възниква известна степен на напрежение. Дисфункционалните семейства до голяма степен са такива и понеже не могат да понасят това напрежение, те го потискат.

В здравото семейство, както и в здравата група, личността на човек се уважава, дори когато може да противоречи на потребностите или желанията на групата. Понякога хората могат да направят компромис, защото ги е грижа за колектива. Такива компромиси обаче възникват в рамките на участващите лица и не се налагат отвън.

В едно дисфункционално семейство или група, силата на групата унищожава обособеността на индивидите в нея. Хората, които държат властта в едно семейство или група, решават какво е добро за хората в групата, като пренебрегват индивидуалностите, считайки, че това може да е лошо за хората, които са включени в нея.

 Дисфункционални резултати

Накрая нека да обобщим потенциалните дисфункционални резултати, представени в тази статия, , включват:

Сливане или изолация

Хората, които не могат да придобият свобода в семейството, може да смятат, че единственият начин да бъдат свободни е да прекъснат всички връзки, когато единствената алтернатива на единството е разединението. Те често пренасят това поведение в други взаимоотношения в живота; тези хора ще взаимодействат с хора в други части от живота си, или ще се слеят, или напълно ще се изолират от другите.

Да контролираш или да бъдеш контролиран

Тези, които напускат обединеното семейство или култ, могат да се отнасят към другите по начини, които отразяват динамиката на контрола, към която са свикнали:

„Ще се опитам да те контролирам. Искам да знам какво правиш във всеки един момент, за какво мислиш, какви са проблемите ти. Имам нужда да зависиш на мен.“ Интересното е, че човек, упражняващ контрол, всъщност се нуждае от такива взаимоотношения повече от лицето, което е контролирано. Това е динамиката на култовият лидер, който зависи от контрола върху членовете на своята група, за да поддържа чувството си за грандиозност.

„Аз (парадоксално) се нуждая, да ме контролирате“ (това е допълнителна позиция от предишния пример): „Ще ви позволя да знаете всичко за мен. Постоянно ще ви информирам за моите действия. Ще споделя с вас всичките си проблеми и тревоги и ще ви оставя да ги разрешите“. Хората, които са били научени от семейството си, че трябва да бъдат контролирани, за да бъдат обичани, могат да повторят това поведение в социалния живот като възрастни и в романтичните си отношения. По подобен начин в култовете членът на групата е накаран да вярва, че контролът на лидера върху всеки аспект от живота му, демонстрира любовта на лидера към него.

Неподчинение, бунт

По същия начин онези, които напускат дисфункционалното семейство или култ чрез бунт, могат да се отнасят към другите по начини, които отразяват тази нужда от въстание:

„Ще те отхвърля чрез постоянна критика и презрение. Ще те атакувам отбранително, защото очаквам да се опиташ да ме контролираш“.

„Аз ще (парадоксално) съобщя, че трябва да ме отхвърлиш, защото съм недостоен, неверен и ненадежден.“         

Интеграция: алтернатива на дисфункцията

Един от начините да се опише противоположността на дисфункцията е интеграцията. Интеграцията са здравословни отношения между различни части от себе си, различни членове на семейство или група или различни хора, принадлежащи към различни семейства или групи. Интеграцията предполага разграничение, но не и разединение на свързани елементи. Вместо това има контакт и хармония между елементите, които запазват своята индивидуалност, като същевременно укрепват цялото.

В здравите семейства и групи индивидуалността на личността се запазва, като се работи в хармония със семейството или групата, където уважават личността и нейните особености се зачитат, като в същото време всяка личност печели от интегрирането си в цялото.

Интеграцията означава диференциация без отделяне от групата – това се случва в здравите взаимоотношения. За разлика от това, дисфункционалните взаимоотношения се характеризират основно с полярност на отношенията, които са или недиференцирани (зависими), или разединени. Сякаш членовете имат само два начина за общуване с другите – те нямат други възможности в репертоара си.

---

[1] Тази статия се основава на доклад, представен на годишната конференция на ICSA (Международна асоциация за изследване на култовете) в Бордо, Франция, 2017 г.

[2] Хосе Фернандес Агуадо е клиничен психолог в PEHUЙN Psicologia y Formaciуn в Барселона (www.pehuenpsicologia.com), Испания. Бил е семеен терапевт почти двадесет години. Можете да се свържете с него по имейл на jfernandez@pehuenpsicologia.com