Психология :: Разграничителни признаци между функционалното и дисфункционалното семейството

          1.Признаци на дисфункционалното семейство
• Отричане на проблема и поддържане на „красива картинка” (всички охраняват тайните на семейството; поддържат фасада на благополучие; назовават семейството си пред другите, като „семейство мечта”; твърдят пред другите, че никога в семейството им не е имало противоречия, конфликти,скандали; привеждат доказателства, че „всички се обичат, помагат подкрепят”, като абсолютизират („винаги – никога”).
• Налице е вакум на интимност.
• Ригидни (непроменяеми, консервативно застойни) правила и роли.
• Конфликтни взаимоотношения.
• Недиференцирани „Аз”-ове на членовете на семейството („Ако мама е сърдита, то всички сме сърдити”).
• Границите между членовете на семейството или са прекалено дистантни или прекалено сближени и разделени от „невидими стени”.
• Склонност към поляризация на чувства и съждения (всичко е разделено или на много добре или на много зле, на правилно и неправилно, при това някои от правилата си противоречат едно на друго).
• Затвореност на семейната система (твърди външни граници) - семейството не желае да се вслушва в чуждо мнение и не разглежда конструктивно критиките по негов адрес.
• Абсолютизиране на волята и контрола.
• Неспособност за изразяване на чувства между членовете на семейството.
          Възпитателният процес в дисфункционалното семейство е подчинен на определени правила, някои от тях са:
           a/ Възрастните – господари на децата.
           б/ Само възрастните определят това, което е правилно и неправилно.
           в/ Родителите поддържат емоционална дистанция с децата.
           г/ Волята (мнението, желанията, интересите и пр.) на децата се приемат като упортство, което следва да бъде сломено и колкото се може по бързо.
           д/ Родителите се придържат към стратегии обобщени във фразите на трите „не”: „Не говори!”, „Не чувствай!” и „Не се доверявай!”.
           е/ Детето реагира на родителите си с гняв.
           Ако бъдат следвани тези правила, то в семейството се формират две групи:
           а/ Угнетители (родителите) – държат властта и абсолютния контрол;
          б/ Угнетени (децата) – подчинени, унижени, неразбрани, необичани, неподкрепени, лишени от право на глас. В тях се цени само едно – послушанието и изпълнителността. Децата стават силно внушаеми, зависими и се превръщат в жертви. В по-късна възрастност ролите се разменят, като родителите надяват „маски” и играят ролята на жертви, като с това отново поставят децата си в състояние на зависимост. Сега от децата се иска да обгрижват родителите си. Родителите силово експлоатират семейните митове за „вечна любов”, „безконфликтност”, „загриженост” между членовете на семейството. Заклеймява се всеки опит за промяна, изразяваща се в бунтарство и опит да се изземе властта от тях.
           Известно е, че всички родители етикират действията си по отношение на децата под флага „за тяхно добро”. Приема се, че те като възрастни имат по-голям опит, повече знаят и знаят точно как. Освен това, родителите не отчитат личностните особености на детето. В този тип семейства възпитателни процес се нарича „одомошаване на детето”, като за идеал се приема създаването на „дете – подобие на родителите” си. Семейството се приема като едно несломимо цяло и всички трябва да се държат „правилно”. Ако детето не иска да следва правилата, то родителите привеждат в действие морален и физически натиск, усилват контрола, налагат ограничения и санкции.
           За повечето от децата това възпитание е психотравма, която те запомнят за цял живот и вероятността самите те да се отнасят по подобен начин със своите деца е голяма. Ако родителите се придържат неотклонно към този тип „правилно” възпитание, те със сигурност ще постигнат пълно послушание на детето. За да осигури своята потребност от сигурност и защита, невръстното дете расте с вярата, че родителите са прави, добри и приема (изпълнява) всички изисквания на родителите си без критика. Нищо не е в състояние да разубеди детето, че родителите му не са прави, че не са добри, че реално му вредят, отколкото му помагат.

          2.Признаци на функционалното семейство
          Ако по отношение дисфункционалното семейство нещата са по-рабираеми и по-ясни, то по отношение на функционалното има трудности. От една страна, семейството може да бъде грижливо със своите членове, а от друга – в него може да не съществува взаимно внимание и чувство за близост. Няма в света такова семейство, което постоянно да се намира в състояние на идеално равновесие. В семейството винаги текат процеси на по-голяма или по-малка свобода и зависимост.   Трудно е да се формулират универсални критерии, за това, как следва да изглежда здравото, функционално семейство – всеки случай е много индивидуален. Всеки човек има собствена представа за нормално семейство. Изведени са обаче някои по-общи признаци, които очертават физиономията на нормалното семейство. Те са част от типологията и са изведени от специалисти, чрез наблюдения над семейства, в които не са били доловени признаци за нарушения, а съществуващите отношения са устройвали всички членове.
          В този тип семейства съпрузите:
• взаимно се вслушват в мненията си;
• имат собствени чувства и мисли;
• обменят своите мисли и стигат до съгласие;
• обсъждат взаимно вземането на решения;
• без страх се съгласяват или не се съгласяват с другия;
• приспособяват се взаимно;
• спорят се за това, кое е „правилно” и „добро” за всеки един от тях;
• реализират общи решения само след обсъждане, корекция и взаимно съгласие;
• споделят своите болки, интереси, загуби, постижения, неуспехи, обиди, надежди, разнообразни потребности и желания;
• умеят да приемат с „да” благодарността, а „не” – леко, без обида;
• преминават от едни към други преживявания без фиксация и задръжки;
• отказват се взаимно от това, което е неизпълнимо;
• присмиват се над себе си;
• взаимно си влияят;
• поддържат интерес и влечение един към друг;
• гордеят се с постиженията и съпреживяват неуспехите си взаимно;
• уважават суверенитета и се озовават на помощ тогава, когато изпитват болка;
• с търпение се отнасят към причудливи и новаторски идеи един на друг;
• мечтаят заедно.
           В здравото (функционалното) семейство, където членовете се познават добре, те сами чувстват кога трябва да се обединят и кога следва да бъдат разделени. Петгодишното дете със сигурност е по-зависимо от родителите си в сравнение петнадесетгодишния младеж. В тези семейства функционират подвижни и гъвкави граници. Членовете се събират заедно за да работят и за да се развличат. В същото време не се налагат правила от типа „всички трябва да се държим както трябва”. В здравото семейство царят здрав смисъл, солидарност, съгласуваност, отговорност и едновременно с това – уважение към суверенитета, интересите, желанията и чувствата на всеки. В този тип семейства съществува една добра ритмичност и балансираност – от обединение и близост до отделяне и автономност.
           Когато в семейството всичко е наред, то членовете се намират в покой и леко отдалечение, но когато възникват трудности – стрес, болест и други усложнения – те взаимно си оказват силна поддръжка. Членовете на семейството активизират формулата, наречена „семейна конференция” – форум, на който присъстват всички с еднаква тежест на гласовете, обсъждат своите проблеми, помагат си взаимно в изработване на решение, получават удовлетворение от общуването и без усилие отново се отделят в състояние на независимост и автономност. Здравото семейство наподобява един добре съгласуван работещ екип.
           Превръщането на дисфункционалното семейство във функционално е доста трудно, но не и невъзможно. Кои са препятствията в този процес?
          На първо място, това е доста тежка работа. Тежка не толкова за психотерапевта, а преди всичко за самите участници в процеса. Те трябва да преминат през болезнени преживявания, да се обучат да разрешават конфликти, да разбират партньора си и то не по двойки, а всички заедно.
           На второ място, съпрузите и семейството като цяло имат множество дефицити по отношение на изкуството наречено семеен живот. За да се обучи (промени) едното поколение, то следва да се промени предишното. Лошите навици, дезадаптивните поведенчески модели, недостатъците и пр. съществуващи в едно семейство (родителското), се предават автоматично на следващото. Те преминават от поколение в поколение, сякаш са „заразна” семейна болест или „фамилен порок”.   Доколко тези лоши навици ще бъдат „прехвърлени” в новото семейство, зависи от самите членове на това семейство (съпрузите). Ако те са достатъчно гъвкави, ако разполагат с достатъчно съпротивителни сили да се разграничат от родителското и от това доколко самите съпрузи разчитат и се опират един на друг, зависи дали те ще създадат нови, по-адаптивни правила.
         На трето място, осъзнаването и разкриването на някои елементи от вътрешносемейните отношения по време на психотерапията са много болезнени и носят непоносими преживявания. От това, доколко членовете на семейството са готови да извадят „скелета от гардероба”, зависи дали те са готови за промяна. На фамилните психотерапевтични сесии много често семейството заявява и посочва какъв е проблема на определен член на семейството, но когато бъдат запитани: „А Вие останалите готови ли сте да направите своята промяна?”, те обикновено отговарят – „А…., при нас всичко си е наред, няма какво да променяме!”