Психология :: Класификация на подходите в семейната психотерапия

От зората на семейната психотерапия започват и опитите за класификация на психотерапевтичните подходи. Един от първите, който има принос за това е Джей Хейли (Haley, 1962). Три години след това, Комитета по семейството (Committee on the Family) при организацията Group for the Advancement of Psychiatry (GAP, 1970), провежда изследване в областта на семейната психотерапия и въвежда три типа психотерапевти:
• Психотерапевти на позиция „А” (психодинамично направление).
• Психотерапевти на позиция „Z” (привърженици на системния подход).
• Психотерапевти на позиция „М” (Съчетаващи психодинамичния и системния подход)
Билс и Фебер (Beals & Ferber, 1969) правят опит да групират семейните психотерапевти в зависимост от личния им стил на поведение, въвеждайки термините „кондуктори” и „реактори”. Към кондукторите те отнасят, водещите по това време психотерапевти: Б.Акерман, В.Сатир, М. Боуен, Б.Пол и Дж. Бел, които са определени като доминиращи, властни, лидиращи. Реакторите били определени като психотерапевти, които имат по-малко директивно поведение и по-склонни да се включват в патерните на семейното взаимодействие. Тази схема обаче по-подхождала за класификация на самите семейни психотерапевти, а не толкова на самите области на семейна психотерапия (Nichols, 1984).
В. Фоули (Foley, 1974) обединява класификацията на GAP (GAP, 1970) с тази на Билс и Фебер (Beals & Ferber, 1969). Предложения от тях модел позволява да се разделят терапевтите в съответствие с теоретичните базиси – от психоанализата до системния подход и личен терапевтичен стил; от активатора до наблюдателя.
П. Герин (Guerin, 1976) разработва доста подробна система за класификация. Основавайки се на доклада на GAP, той подразделя психотерапевтите на две групи: от психодинамичното и системното направление. Всеки един от тези типове на свой ред включва подгрупи. Класификацията на Герин е много по-съвършена от предишните, но не е лишена от недостатъци. Така например, класификацията на психотерапевтичните школи по една ос, в съответствие на техните теоретични ориентации (от системната до психоаналитичната), не отчита други важни теоретични подходи.
Р. Левант (Levant, 1984) подразделя теоретичните школи в три направления: историческо, структурно/процесуално и основано на опита.
Историческият модел използва три школи на семейната психотерапия: психодинамична (Л.Уин, Т.Лидс, Н.Акерман, Дж.Фрамо); трансгенерационна (М.Боуен); междупоколенческа-контекстуална (Иван Бозормени-Наги). Според Левант, всички тези подходи са фокусирани върху индивида в рамките на системата с акцент на елементите на междуличностно функциониране, които са свързани с фигури от миналото и ще бъдат предадени на бъдещите поколения. Левант счита, че този модел излиза извън рамките на традиционната психоанализа, включвайки в себе си системно взаимодействие, унаследено от предишните поколения.
Левант (Levant, 1984) отбелязва , че психотерапевтичния подход на Мюрей Боуен предполага участие на представители от различни поколения семейства, не отчита достатъчно ярко взаимната свързаност с психоанализа.
Структурно/процесуалният модел се основава на системата за комуникация. Този модел се използва в:
• краткосрочната психотерапия, фокусирана върху проблема (Вацлавик, Уикленд, Бодин, Риш);
•
• проблемно-решаваща терапия (Хейли);
• структурна семейна терапия (Минухин);
• парадоксална терапия (Мара Салвини-Палацоли и колеги);
• триадическа психотерапия (Цук);
• проблемно-ориентирана системна психотерапия (Ебщайн и сътрудници);
• интегративна психотерапия (Дулс);
• поведенческа семейна психотерапия (Стентън и Андолфи);
• структурно-стратего-поведенчески подход (Рабкин и Александер).
Представителите на посочените подходи отделят особено внимание на текущите семейни взаимодействия и на тяхната връзка с имащият проблем или носителя на симптома (идентифицирания пациент).
Модел на психотерапия, основаваща се на опита, съгласно класификацията на Левант, намира приложение при:
• гещалт-терапията (Кемплер);
• психотерапия, основана на пита (Витакер);
• клинтско-центрирана терапия (К.Роджърс)
Работата на Вирджиния Сатир също се отнася към тези модели. Всички посочени терапевтични подходи поставят акцент върху ускореното личностово развитие на отделните членове на семейството и взаимни опити за промяна на самата система. В процеса на психотерапия, за постигане на самоактуализация се използва афективния опит.
Системата за класификация на Левант е напълно приложима за концептуализация и оценка на различните психотерапевтични школи. М. Николс обаче отбелязва, отсъствието на достоверни концептуални различия между историческия и неисторическите модели. Боуен например работи, както с историята, така и с измененията в текущата семейна система. Освен това, отнасяйки поведенческите психотерапевти към структурно/процесуалната категория, Левант не отчита, че техните задачи не включват изменения в семейната система. Заедно с това, някои психотерапевти, като Р.Бендлер и Д.Гриндер, въобще не правят опит да подкрепят своя терапевтичен подход с каквито и да е теоретични положения.
Както показва ескурса в историята на семейната психотерапия, да се класифицират моделите на семейната психотерапия е извънредно трудно. Гурман и Книскерн (Gurman & Kniskern,1981) правят по този повод следното изказване: „Аналогично на това, колкото е трудно да се намери границата между в междуличностните и вътрешноличностните аспекти на опита, толкова трудно е да се разделят и подходите към семейната психотерапия”.
В заключение, предвид многообразието на подходите към семейната психотерапия и класификацията им, може да бъдат обобщени и изведени следните теоретични направления:
• Структурна психотерапия (Минухин, Стентън, Монталво).
• Стратегическа психотерапия (Джексън, Хейли, Вацлавик, Ериксън, Хофман, М.Салвини-Палацоли).
• Трансгенерационна психотерапия (Н.Акерман, М.Боуен, Дж.Фрамо, И.Бошормени-Надя)
• Психотерапия, основаваща се на опита (В.Сатир, Карл.Витакер)
• Поведенческа психотерапия (Стюарт, Петерсън, Джекъбсън)
Предложената в заключение схема за класификация, се опитва да обедини подходи, имащи общи теоретични принципи и сходни терапевтични методи. Критериите за подбора и синтезирането предполагат наличие на по-голяма или по-малка развърната теоретична база, така че да може във всяко направление да бъдат описани основните етапи на психотерапията (идентифициране на проблема, цели, техники и оценка на тяхната ефективност). Сравнявайки работата на различните направления на всеки етап от психотерапията, може да се получи представа за семейната психотерапия в цялост. Освен това,