Стратегическа семейна психотерапия
Цели на терапевтичната намеса при стратегическата семейната психотерапия

По време на сесиите, в хода на обсъждането на проблемите, членовете на семейството изказват своето мнение за това, какви промени в семейството биха желали да настъпят.  Психотерапевтът би могъл да попита: „Над какво ние с вас ще работим?” или „Какво трябва да се случи, за да приемете, че терапията е била успешна?”  Когато бъде определена целта, преследвана от семейството, психотерапевтът сключва договор за терапия.  Основната отговорност за правилния избор на терапевтичните цели, разбира се поема психотерапевта (Stanton, 1981).
Застъпниците на стратегическото направление в семейната психотерапия придават голямо значение на яснотата и точността на формулираните цели, тъй като за тяхното постигане или обратно – не постигане, може да се съди по обективни признаци. По този начин, целите могат да бъдат поведение, достъпно за наблюдение и обективно да бъде измерено.  Така родители, които желаят да повишат самооценката на детето си, следва да формулират критерии, по които може да се съди за нейната положителна промяна.  Заедно с това, етикети, които семейството създава, като: тревожност, срамежливост, неудовлетвореност от живота, умствена изостаналост, хиперактивност или страх от училище, следва да бъдат променени по такъв начин (преформулирани), че тези проблеми да бъдат решени (Haley, 1976). Подобно на привържениците на бихевиоралното направление в психотерапията, психотерапевтите със стратегическа ориентация се стараят да изберат в качеството на цели такива обекти, които подлежат на изменение.  Главното различие се състои в това, че  в стратегическата психотерапия окончателното определяне целите на терапевтичната намеса извършва психотерапевта, а в бихвиоралната психотерапия отговорността за избора на цели носят самите членове на семейството (Stanton, 1981).
Психотерапевтите от стратегическото направление често поставят промеждутъчни цели , които постепенно приближават семейството към окончателните резултати.  Всяка промеждутъчна цел представлява крачка или степен по пътя към крайната цел.   Например, ако приемем, че майката обгрижва дъщеря си извънредно, а бащата стои в страни, в периферията. В този случай психотерапевтът може да избере като промеждутъчна цел, предписание и усвояване на патерн на поведение, при който дъщерята адресира своите молби непосредствено и изключително към бащата, заобикаляйки майката.  Следващата промеждутъчна цел може да бъде, постигане договореност между родителите за разпределение на времето, когато всеки от тях ще се занимава с детето.  За постигане на промеждутъчните цели, психотерапевтът предлага на родителите да се договорят за съвместното си време, при отсъствието на детето. По този начин, често промеждутъчните цели се явяват условие за достигане на крайния резултат.
Техника
Основния акцент в стратегическата семейна психотерапия се поставя на симптома или семейния проблем. Много малко значение се отделя на интуитивното проникване в съдържанието на проблема или на осъзнаване на източника. Семейните психотерапевти от стратегическото направление използват техники, позволяващи промяна в последователността на комуникативните актове, които имат за цел да съхранят устойчив проблема (поддържат симптома).
Психотерапевтът контролира процеса на терапевтична намеса, давайки на семейството задачи или директиви. Задачите могат да бъдат експлицитни (например, поръчение към някои от членовете на семейството какво трябва да правят при определени обстоятелства или в определено време) или имплицитни – поръчение за това как да изпълняват задачата (например, как да комуникират, каква да бъде интонацията на казаното, да мълчат и пр.). В тази връзка Джей Хейли (Haley, 1976) пише следното:
„Това, което прави психотерапевта, представлява адресирано към друго лице съобщение с молба да изпълни нещо. В този смисъл такова съобщение може да се нарече директива. Ако клиентът заявя: „Чувствам се нещастен, а психотерапевтът отговори с думите: „Разбирам ви!”, то това не е отговор, който подхожда за директива. Тези думи могат да се приемат за директива, сако ако идеята на психотерапевта е да мотивира клиента си да продължи своя разказ. В случай, че психотерапевтът  по никакъв начин не отреагира на другите изказвания, то неговия отговор свидетелства за важността именно на това заявление. Освен това, неговият отговор означава, че такова важно заявление следва да се обсъди подробно.  Когато клиентът привикне към факта, че всяка дума или нейното отсъствие, носи информация за това, какво клиентът следва да направи или обратно, какво не трябва да прави, то тогава с лекота ще бъде приета идеята за директивата.  Фактически клиентът се нуждае от линия на определено поведение дори тогава, когато се опитва да избегне директивата, показвайки своето желание да получи ръководство за действие от психотерапевта.”
Хейли (Haley, 1976) посочва три причини за ефективността на използваната задача (директива): 1) Задачата се явява един от способите, да бъдат накарани клиентите по време на психотерапията, да се освободят от усвоените поведенчески стереотипи; 2) Задачите способстват за развитие и утвърждаване авторитета на психотерапевта. Ако задачата предстои да бъде изпълнявана в продължение на три седмици, членовете на семейството са длъжни да постигнат съгласие за това, ще бъде ли изпълнявана и как ще реагира на следващата сесия психотерапевта; 3)Задачата позволява да се получат сведения за семейството. Във всеки случай на изпълнение или неизпълнение, задачата дава ценна информация за семейството.
Всяка техника на стратегическата семейна психотерапия включва три отделни компонента: 1) избор на задача; 2) конструиране на задачата (task construction) и 3)поставяне на задачата (task delivery) (Bross & Benjamin, 1983). Изборът и конструирането на терапевтичната задача се определя от структурата на семейството и от терапевтичния стил.  Преди да избере задача, психотерапевтът обикновено определя, колко сериозна ще бъде съпротивата на семейството към промяна. Ако това съпротивление не е голямо, то психотерапевтът обикновено отдава предпочитание на позитивно задания за сътрудничество (positive cooperative tasks), което се нарича „пряко или открито задания”  (straightforward tasks) и е по силите на семейството. Ако съпротивата е сериозна, тогава е по-добре да бъде дадено негативно задание за сътрудничество (negative cooperative tasks) или парадоксална директива (paradoxical directives), което членовете на семейството по-скоро не биха изпълнили (Bross & Benjamin, 1983). Това как ще бъде построена задачата (сценарий на задачата), зависи от индивидуалния терапевтичен стил.  Някои психотерапевти предпочитат да разказват поучителни истории, вместо да дават препоръки.
Успехът на задачата зависи от правилното и поставяне (инструктиране).  Особено внимание следва да се отделя на достъпния език на психотерапевта.  Освен това,  задачата трябва да бъде разумна и да не противоречи на семейните убеждения. Психотерапевтът формулира задачата с авторитетен тон и по начин, внушаващ нейното изпълнение.

11.09.2012г.