Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.09.2012 07:00 - Характеристики (параметри) на семейната система - част 2
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 4366 Коментари: 0 Гласове:
0



Характеристики (параметри) на семейната система - част 2


3.Семейни митове
Семейните митове са сложни семейни образувания, които се разпространяват много често през поколенията и определят етикет на семейството, например, много често те се демонстрират чрез фразата: „Ние сме ….” или „Нашето семейство е …”.  Това определение не винаги е актуално, т.е. то  не се прилага в ежедневието на семейството, но когато в семейството постъпи нов член, митът бива актуализиран. Актуализация може да настъпи и при наличието на някакви сериозни социални (външни) промени или в ситуация на семейна дисфункция.  Във всяко дисфункционално семейство семейният мит се намира по-близо до повърхността и се актуализира по-лесно, отколкото във функционалното.
Митът трудно се осъзнава. За да се формира един мит са необходими поне три поколения.  Семейният психотерапевт е длъжен да разбере съдържанието на мита, тъй като без неговото разбиране трудно би се ориентирал в мотивите, които движат постъпките и регулират отношенията между членовете на семейството.
Класически е примера на Миланската група от психотерапевти (Мара Салвина Палацоли, Джулиана Прата, Луиджи Босколио и Джанфранко Чекин), описан в книгата им „Парадокс и контрапарадокс”.    Примерът описва по един изключително достъпен и разбираем начин семейните дисфункции, които се пораждат от митове.  Митът се нарича: „Ние сме задружно семейство”, който впрочем често се среща и в българската култура – това е един специален, наречен „аграрен” мит. И днес, особено в ситуация на социална и икономическа криза, много семейства създават и поддържат такъв мит.
В книгата се описва живота на семейство арендатори-фермери, които са живели и работели в Италия, през годините на Първата световна война. Обект на изследването са три поколения семейства (баба и дядо; трима сина с техните съпруги, т.е. три семейства второ поколение и следващо поколение – техните деца.
(Следва примерна междупоколенческа схема-генограма)
Пример: Тежките условия на живот на село съвсем естествено е изисквал единство между членовете на семейството и между отделните семейства в рамките на разширеното семейство. Хората са живели в т.нар. комуни – поколения наред са живели заедно, на едно място и са били управлявани от най-старшият.  Най-големият син се е оженил за девойка от селото. Вторият син също взел местно момиче. В този момент започнала войната и най-малкият заминал на фронта.  След войната той сключил брак с девойка от града и я довел да живее при родителите си на село.  След войната нямало голям избор на мъже и било съвсем естествено, че бракът бил важен като ценност.  Тази жена се превърнала в идеална невяста – тя имала със всички идеални отношения, тя добрувала и помагала на всички.   Превърнала се в рупор на семейното единство. Тя била първата, която създала усещането за единство на семейството и първото знание за това усещане било вербализирано. На въпроса: „Кои сме ние?”, бил даден отговора: „Ние всички сме много задружно семейство!”.
Не след дълго старите родители си отишли от този свят. Животът на село станал много труден и братята със своите съпруги се преместили в града. Започнали строителен бизнес и доста преуспели в него (по това време в Италия настъпва „бум” в строителството).  Преселвайки се в града, те всички се настанили в един общ дом.  Живеели всички заедно, общували, помагали си. Така общували и техните деца. Всичко вървяло толкова добре, че в един момент те се преместили да живеят в централната част на града в много по-голямо жилище.  Там всяко семейство имало отделни помещения, които обитавало, но вратите им не се затваряли и дружбата между членовете на това разширено семейство продължила.
Съвсем естествено било да се очаква, че родените от братята сестри и братя ще бъдат задружни, защото това било от време задружно семейство.
Идентифициран пациент в тази голяма семейна система била дъщерята (най-малкото дете) на най-младия син. Тя била на 14 години и при нея се била проявила невротична анорексия.
Невротичната анорексия (нарушение на храненето) е единствената със смъртен изход невроза.  Известни са две нарушения в храненето – анорексия и булимия.  Булимията е загуба на контрол върху количеството приета храна – процес на насилствена стимулация на гърлото и стомашно-чревния тракт. Анорексията е точно обратното заболяване. В миналото се е считало, че анорексията засяга само женският пол и то момичетата и младите жени, а ако подобни симптоми бъдат забелязани при момчета, то това поведение се приемало като симптом на шизофрения.  Днес тези възгледи биват ревизирани.  Момичетата заболяват от анорексия най-често в подрастваща възраст. Обикновено заболяват по-пълните девойки, които считат, че имат ужасна фигура.  Те започват да гладуват и да отслабват все повече и повече, като претенциите им към теглото и фигурата нарастват непрекъснато.  Интересното е, че този тип нарушение на храненето се среща основно в благополучни и развити страни, докато в гладуващи държави е много рядко явление.  През последните години има редица данни, позволяващи да се приеме, че и при момчетата се появява подобно разстройство на храненето.
Пример: Миланската група е работила с това семейство.  По време на интервютата централна била темата за това колко близки, подкрепящи и единни били всички родственици, как те живеят задружно и как всички деца на братята дружат като истински братя и сестри. Момичето със заболяването било изключително красиво. Тя била наричана между  изследователите  с името „Нашата красавица”.  В процеса на работа било изяснено, че момичето прекарвало повечето от времето си, общувайки с по-голяма от нея братовчедка.  Освен това станала ясна една странност в поведението й – когато цялото семейство се подготвяло да излязат на съвместна разходка, тя винаги заявявала, че не иска. При изясняване на тези семейни ситуации се оказало, че в отношенията между двете братовчедки се случвало нещо странно. В техните отношения при общуването се случвало нещо, което не било описано в семейните митове, т.е. братовчедката на пациентката извършвала различни недружески постъпки в отношенията със своята братовчедка: присмивала и се, подигравала я, иронизирала я, етикирала я, държала се враждебно.  Тези особености обаче можело да бъдат забелязани и оценени като важни единствено от психотерапевтите, тъй като те били включени в семейния мит, не били част от семейната система.  Участващите в тази система обяснявали всичко като израз на обич, любов и дружба – една много добре позната семейна концепция.  Кой от родителите не е казвал на своето дете: „Аз ти желая само доброто. Всичко което правя и искам да направя е за твое добро; обикновено така се говори, когато детето е обидено или разстроено.  Всичко което се случвало между девойките, се е осмисляло  и обяснявало от пациентката с термините за любов и грижа, но същевременно чувствата и били коренно противоположни на мислите.  На нея не и било приятно да дружи с нея. Тя била заставяна да я обича, а същевременно не преживявала такова чувство. Но тя била „вътре” в семейния мит и добре знаела, че те всички са задружно семейство. Тогава момичето направила неверния извод, че тя просто неправилно чувства, неправилно разбира, че просто е неадекватна.  По този начин в нея възникнала идеята за самонаказание, което се изразило в симптома.
Извод: Хората, които са „вътре” в мита, винаги мислят с категориите на този мит и през него разглеждат както семейните отношения, така и външния свят.
Пример: Случаят е описан от психотерапевта Ренос Пападопулос. Идентифицираният пациент е бил момиче (югославска гражданка), направило опит за самоубийство след скандал с майка си.  Да се разбере тази ситуация било съвършено невъзможно, защото поводът за суицид бил непонятен, това не била единствената и не първата кавга между двете. Пападопулос е бил супервизор, той е кипърски грък, който учи в бивша Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и е бил поканен от свои колеги от Югославия за супервизор. Била необходима неговата помощ, за да се разреши този случай бързо и успешно.  Идентифицираният пациент принадлежала към семейство на високопоставен партиен функционер. Случая се е развил в началото на 60-те години.
В процеса на работа се изяснило, че тези хора имали забележително минало. По време на Втората световна война те били млади и взели участие в антинацистката съпротива – били партизани.  Именно по това време бащата и майката се срещат, сключват брак и раждат дете.  В това семейство бил създаден мит, който съдържал посланието: „Ние сме семейство на герои”.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Какви нагласи, потребности и чувства може да предизвика точно този мит?  В какъв дизайн съществуват героите? Какъв е драматичния жанр, който предлага точно този мит?  Очевидно това трагедията.  Героите съществуват в трагедията, за тях няма място в комедията.  От тук следвало да се определи как семейството възприема живота и да се определи през фокуса на съществуващият мит какви емоции би трябвало да преживяват членовете на семейството.  Било ясно, че героите винаги изпитват изключително силни чувства. Героите не преживяват чувство на огорчение – те преживяват чувство на отчаяние.  Тук няма радост – тук има ликуване. Тук няма мъка – тук има страдание.  Ето защо за семейството постъпката на момичето била възприета като съвсем естествена. Семейството не потърсило само помощ, а лекари-психиатри инициирали психологическата намеса. За родителите  обаче постъпката на момичето била съвсем разбираема.   Оказало се, че докато психотерапевтът не разкрил наличието и функционирането на семейния мит, не можело  да се обясни поведението на членовете на това семейство.  За хората, които живеят с този мит, трудностите са необходимост, те имат потребност от тях за да се борят, за да ги преодоляват и преживяват. Това са специални преживявания, специални чувства.
Пример: Следва да се обърне внимание на факта, че изследванията в областта на семейните митове показват наличието на една закономерност, а именно, че много често митовете за герои в следващите поколения се преобразуват в митове за спасители. Такъв е следващия пример:
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това е типичен сюжет на мит за герои. Двама братя – много известни учени.  Единият брат е бил репресиран и разстрелян.  Другият прави успешна академична кариера. Той има син, който не успява да оправдае доверието и надеждите на семейството и те изпитват дълбоко разочарование от неговите житейски неуспехи.  Затова пък, внукът (синът на същият този „неуспешен” син) се оказало, че е надеждата на семейството за да продължи поддръжката на мита.  Той бил много талантливо и умно дете, като дядото създал с него тесни взаимоотношения.   Около 19-та си година същото това момче, след една драматична раздяла с любимо момиче, слага край на живота си, като се самоубива с огнестрелно оръжие. Това е типична реакция на хора, които поддържат мит на герои.   Инцидентът с внука съвпадал със семейна криза – родителите му се развеждат. След това бащата се жени за друга жена.  Когато големият брат се самоубива, малкият е на около 16 години. Той бил младеж с актьорска дарба, но не пожелал да се развива в тази насока, отхвърлил  всички възможности за кариера, той се отдава на помощна професия, жени се и създава две деца. В един момент в него е възникнало много дълбоко религиозно чувство, развел се е и се е отдал на църквата. Станал е достоен свещенослужител.  Въпреки развода, той продължил да се грижи за децата си (те останали при него). Те не били интелектуално надарени, били обикновени деца, постигали всичко с труд, работели усърдно, но никога не пожелали да направят кариера. 
До самоубийството на най-големия брат на нашият свещенослужител всичко вървяло в логиката на героичния мит.  От момента на самоубийството обаче, братът-свещенник е продължил мита на семейството , но вече във формата на мит на спасител. Какво е необходимо на един спасител? Съвсем естествено е – хора, които да бъдат спасявани.  Децата му били дисфункционални и той през всичките години от момента на развода ги е спасявал. Той се развежда, но взима децата при себе си. Изцяло се отдава на тях. Той никога не е изтъкнал това, никога не се бил оплакал, просто се е грижел за тях по отговорност.
Вижда се, че всеки мит се поддържа и развива по своя логика и правила.  Ако спасяваш, задължително трябва да има обекти, върху които да упражниш това свое спасение. Спасяемите от своя страна следва да покажат някакво свое специално „инвалидно” поведение, което да изисква нуждата от спасение.  Митът за спасяващото семейство е много характерен за семействата с алкохолно зависим член.  За да съществува едно такова семейство, то задължително трябва да бъде създаден мит: „Ние сме семейство спасители”.  Алкохоликът в такова  семейство е спасяваният  член и той не само, че са дисфункционален, той  задължително трябва да е хиперфункционален, т.е. трябва да е активен, да тормози останалите, да диктува, да малтретира и пр.  Без мит наличието на спасение „алкохолният” брак не е в състояние дълго да съществува – той би се разпаднал.  В такива семейства останалите членове се превръщат в съзависими.  Следвайки логиката на мита, тези членове са готови да бранят алкохолика, да водят войни с външния свят за неговото спасение. Те никога не признават пред другите зависимостта на члена на семейството от алкохола, те омаловажават пиянството му, изопачават поведението му, независимо от тормоза, на който са подложени. 
Съществуват варианти на „алкохолното” семейство, при които  спасяващият може да развие някакъв свой симптом – например:  болест; непрекъснати неуспехи в кариерата или в училище; нежелание са развитие; апатия; депресия и пр. Този симптом превръща автоматично алкохолика в спасяващ. По този начин в семейството се създава цикъл, при който ролите на спасители и спасяващи периодично се разменят – когато алкохоликът прояви поведението си, той бива спасяван от „депресираната” си съпруга; когато съпругата развие симптома  „депресия”, тя бива спасявана от „алкохолният” си съпруг.  Друг вариант на „алкохолните спасители” е съвместното пиянство, при което и двамата се алкохолизират, но циклично, разделяйки функцията си на спасители във времето.
Пример: Типичен пример от психотерапевтичната практика е случай, при който в процеса на работа се оказва, че в разширеното семейство (две поколения баба и дядо; дъщеря и зет) мъжете  (дядото и зета) са алкохолици. Когато зетът (54г.) е сключил граждански брак, той отива да живее в семейството на съпругата си (обитават един дом). Тогава той не е употребявал алкохол, не е бил зависим от вредния навик, не е имал потребност да пие. В семейството обаче се изповядва митът за спасители. Години наред бабата е спасявала дядото. Дядото е бил спасяван и по-рано, от родителите на жена си, когато са били живи (той също е живял при родителите на жена си). Благодарение на митът семейството е останало цяло. Когато обаче новият зет  влиза в семейството, дядото е бил изолиран – физически е бил изгонен да живее в малка постройка в двора на същия дом.  Семейството е престанало да го спасява и е прехвърлило спасителната си мисия върху току-що пристигналия нов член на семейството, но за да поддържат мита, на всички тях им трябвало  някой, който да бъде спасяван. Така постепенно зетът усвоил навика да пие.  Този негов навик несъзнавано бил толериран от останалите членове – те не се въздържали да приготвят домашни спиртни напитки, да организират импровизирани „тържества” почти всеки ден, никой не забранявал или ограничавал пиенето в къщата. Нещо повече, тъщата започнала да се занимава с търговия на домашно приготвен твърд алкохол, а съпругата (51г.) усвоила умения за домашно приготвяне на ракия, дори закупили инсталация (т. нар. казан) за варене на ракия. Функцията на спасителите била толкова дезадаптивна, че когато съпругът най-после, съгласно традицията в семейството бил отхвърлен в периферията и  както тъстът му бил изолиран физически да живее в отделна къща, така и настоящият алкохолик се преселил да живее в бащината си къща, на около 30-35 км. от семейството си.  Тази изолация още повече засилила мотивацията на спасителите. От един момент нататък изолираният съпруг-алкохолик започнал да проявява асоциалното си поведение навън, сред хората.  И всеки път, когато обществото реагирало посредством опити за дисциплиниращи мерки спрямо алкохолика, семейството, водено от съпругата безапелационно се хвърляло да спасява грешника.  Никой от семейството не подлагал на ревизия поведението на съпруга, дори децата.  Никой не се опитвал да промени нещата, дори само да изрази мнение на колебание.  Семейството имало нужда от член, който да бъде спасяван. Само чрез мита за спасяване, то продължавало да бъде единно, въпреки своята дисфункционалност.  От своя страна съпругът също упорито поддържал мита и ролята си на спасяван. Той безпроблемно отстъпил властта в семейството на съпругата си и всеки път при всеки един асоциален инцидент, търсел връзка с матроната.
Известно е, че около 70 % от дъщерите на алкохолиците се омъжват за алкохолици.  Това явление се нарича положителна асертивност на брака.  Защо се случва така? Обяснението е следното:
Дъщерята на алкохолика може да изрази различни съображения, например: майка й е позволила на баща и да пие, но тя не би допуснала тази майчина грешка.  За да не допусне обаче такава грешка, първоначално тя трябва да се свърже с алкохолик (или да отгледа в семейството си такъв), а едва след това да се докаже.  Ако тя се омъжи за трезвеник, то тя не би получила терен за да се докаже.  Тя не би имала възможност, да приложи своите сили.
Съобщението за това, че е необходим именно съпруг-алкохолик, прониква във взаимоотношенията на съпружеската двойка незабелязано.
Пример: Клиентка (35г.) с баща алкохолик, омъжена за алкохолик, с който по-късно се е развела. По време на психотерапията тя се е свързала с мъж и между тях са се развили романтични отношения. Мъжът е млад, красив, галантен – те стигат до интимност.  Клиентката още в началото на връзката е поставила въпроса: „Как си с алкохола?” и с невербални сигнали (потупала се по гърлото)  му е показала, че това за нея е централна тема.  Младият човек реагирал с обида, разсърдил се. Той вече знаел, че алкохолизмът на партньора за приятелката му е значима тема.  Впоследствие той може би е забравил конкретния епизод, но той е запомнил със сигурност, че именно в тази зона партньорката му може да бъде уязвена.  От тук нататък, най-вероятно е, при първото обтягане на отношенията той да се напие, а тя да реагира крайно емоционално.  С напиването си всъщност той се стреми да окаже върху нея въздействие. По този начин между тях се формира специален стереотип на взаимодействие.
Алкохолизмът и наркоманията функционално с лекота се заместват с депресивни състояния на партньора.  Динамиката на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството е следната: този който спасява е хиперфункционален.  За да бъде обаче достатъчно силна връзката той – спасяващият следва да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността се изразява не само чрез алкохолизъм, а и чрез депресия.
Пример: Млада жена, с изключителна приятна външност, хиперфункционална: работела, образовала се, изключително обърната към родителите си. Последните са били алкохолици. И двамата са употребявали алкохол още от младите си години, а дъщеря им е израснала в тази обстановка.  Според клиентката, родителите и имали щастлив брак, тя го наричала „хармоничен”.  Жената разкрива по време на интервюто свой детски спомен:  тя влиза в стаята и вижда възрастни хора, които седят и пият, в този момент тя разбира, че те въобще не я забелязват и въобще не знаят дали тя е в къщата или не.  Клиентката споделя, че много обичала баба си, която всъщност я възпитала. Споменът е свързан с момент, в който бабата е тежко болна и клиентката пристига в дома й, където живеят и родителите.  Когато била на около 14 години, силно се увличала по конен спорт. Не могла да стане известна спортистка, но увлечението и било толкова силно, че тя буквално живеела в конюшнята. На 18 години започнала работа.  В момента, в който е пристигнала на психотерапия, тя била лична секретарка на управител на банка, била ефективна и компетентна.  На 21 години тя била вече омъжена.  Съпругът и бил на 36 години, участник в задгранична военна мисия, алкохолик, при това симптоматически.  Младият човек по време на мисията воювал, бил контузен. Алкохолното му опиянение имало странен характер – той абсолютно нищо не помнел и същевременно бил ожесточено агресивен. Напиванията му имали цикличен характер и се повтаряли на всеки две седмици, като по време на пиянството напълно се откъсвал от света.  За да бъде изведен от това състояние, на младият мъж била нужна външна помощ тъй като пиянството му достигало до краен предел на организмът да понесе това натоварване.
В това семейство имало интересна динамика на семейните роли – когато той бил пиян, тя винаги го спасявала.  Във всички останали случай той бил спасителят. Ролите се разпределяли по следния начин: когато той бил трезвен, той бил бащата, а тя дъщерята. Като истински баща той се грижел за детето си. Когато той изпадал в алкохолен епизод ролите се разменяли – тя ставала майка, а той нейният син.
Когато семейството пристига на психотерапия, клиентката вече разбирала, че не е по силите и да издържа на тази игра.
Когато съпругът и влизал във фаза на запой, нейните родители, които се напирали във фаза на трезвеност идвали и помагали на дъщеря си. Когато съпругът излизал от фазата, в нея влизали родителите.  Клиентката била и на двете места спасител. Този продължаващ с години порочен кръг се явявал вече непоносим за жената и тя узряла за решение да се разведе. Възпирал я обаче факта, че съпругът и бил инвалид в резултат на контузията. Освен това тя се страхувала да му каже за решението си. Страхувала се, че съпругът и с военно минало може просто да я убие. В крайна сметка работата с клиентката дала резултат – тя успяла да се разведе без последици, а по-късно постъпила във ВУЗ.
Описаният случай е типичен вариант на мита за спасителите, тъй като той показва едно характерно за мита преживяване. В своя живот момичето била извършила множество рисковани постъпки, например, тя разказала как до два часа през нощта е стояла в кола заедно с двама напълно непознати по-възрастни от нея мъже, с които току що се била запознала в заведение. Тя разбирала, че в подобна ситуация се крие риск, но това не я плашело, тъй като и било … интересно!   Разбираемо било, че живеейки със своя съпруг, тя често попадала в стересови ситуации: тя се опасявала за неговия живот, страхувала се и за своя,т.е. преживявала травматични по своето съдържание емоции. 
При хората, преживяващи травматичен стрес се формира интересна система от чувства: за тях животът им лишен от стрес се оценявал като досаден и пуст. Специалистите, изучаващи посттравматичния стрес, могат да разкажат множество подобни истории. Например, момиче, което е било изнасилено често може да бъде открито само на автобусната спира в късен час, т.е. тя има несъзнавана потребност да възпроизведат травматичния опит.  В практиката се срещат много варианти, при които хората се стремят да възпроизведат травматичния си опит (връщане към миналото). Спокойният и защитен живот се оказва скучен. В теорията е прието, подобни семейства да се определят като травмоцентрирани.
Може ли да бъде създадено семейство от хора с различни семейни митове?
Митът се нуждае от поддръжка, в която участват всички членове на семейството, иначе не митът се разпада.  Например, ако в едно пседосолидарно семейство е създаден мит „Ние сме задружно семейство”, то със сигурност в това семейство има разработени за всички случаи подобаващи правила. При този тип семейство ще бъде срещнато правилото”Учителят винаги е прав”, „Началника винаги има право”, „Всичко трябва да се приема безропотно от старшия” и пр. В такова семейство не може да се формира човек-бунтар, защото той на никого не би се харесал.
Семейния мит е необходим, той може да  бъде функционален. Например, митът „Ние сме задружно семейство” може да бъде функционален в трудни времена и опасни условия за живот. В ситуации, при които на хората им се струва, че могат да оцелеят само ако са заедно, в единство.
Митът се превръща в дисфункционален, когато контекста не изисква такова обединение. Когато едно семейство живее на село, когато всички участват и дават своя принос за удовлетворяване на жизненоважни потребности, ценността на единството в разширеното многопоколенческо семейство може да бъде функционална.  Това знание за единство обаче още не е станало мит, то е жива потребност и се вписва в контекста. Това знание за семейните отношения се превръща в мит, когато стане самоцелно, в примера, когато членовете на разширеното семейство отиват в града, когато всяко отделно ядрено семейство се ориентира към собствено препитание. Това знание се превръща в мит, когато то започва да затруднява отношенията в основните, в ядрените семейства.
В семействата, в които е насаден митът „Ние сме задружно семейство”, винаги възникват трудности в сепарацията на децата от родителите.
Пример: Момче, силно превързано към своите родители, се намира под огромно тяхно влияние, той усвоява всички семейни ценности, сред които е и митът за задружното семейство.  Нейният първи брак се разпаднал, защото съпруга и не бил приет от родителското семейство (това е напълно разбираемо, защото в този тип семейство външен човек трудно може да бъде приет, той винаги си остава чужд, а всички останали са „задружни” и имат едно правило за себе си  „Каквото и да правим, трябва да се единни и задружни”, или „Ние трябва да се държим един за друг, не бива да допуснем да бъдем разединявани и асимилирани”, или „Ние сме различни от останалите”
Вторият брак на жената също претърпял крах. При третия опит тя успяла да открие човек, който също бил носител на този мит.  Той се ражда от втория брак и на двамата си родители.  Това се случва във времето веднага след Втората световна война. Родителите били взели участие в нея. До войната и двамата родители имали първи брак и деца от него.  По време на войната семействата им се оказали в окупирани територии. През този период загиват съпругът от едното и съпругата от другото семейство. Оцелелите сключват  втори брак  и се ражда момче, което трябвало да живее не своя живот, а животите на всички убити деца.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това дете било заместител на своите родители. В детството било преследвано от ирационална вина – каквото и да правел, все не оправдавал очакванията на родителите си.  Вината била съпроводена от агресия.  Момчето конфликтувало често със своите родители, бунтувал се, но не можел да излезе от ситуациите, в които бил въвличат, не можел да стане емоционално независим от майка си и баща си.  Сепарацията в по-късна възрастност така и не се случила.  А когато не настъпи сепарация от родителите, то тя настъпва по-късно при съпружеските отношения.
Този човек в живота си се жени и развежда три пъти, като през този период сепарация от родителското семейство не настъпва. Едва когато родителите му умират, той губи обектите на своята привързаност и зависимост. Тогава той сключва брак за четвърти път. Тогава той започва да прави това, което е трябвало да направи в юношеската си възраст. Тези убеждения той концентрира във фраза, изречена по време на сесията: „Нуждая се от съпруга, а не от дъщеря, баща или майка!”.  Сега той е сам и напълно принадлежи на своето семейство, на своята съпруга.
Митът в родителските семейства на тази съпружеска двойка бил един и същи, но при съпруга този мит имал по-дълга история. Всеки народ, преживял геноцид, счита, че оцеляването му може да се постигне само ако са единни и по тази причина се появява митът за задружното семейство – един много популярен мит.  Така например, в държави, в които през последните 200 години не е имало войни, този мит не се среща, при тях не се наблюдава силна връзка между поколенията. Обратно, в страните, в които е имало подобни социални катаклизми, той е много актуален. Така например, социални наблюдения над израелски семейства показват, че митът „Ние – задружно семейство” притежава особена менталност.  Наричат я „обсадна менталност” и е особено ярко изразена в средите на първото поколение преселниците в Израел. Тези семейства живеят като в обсадени от врагове крепости: непрекъснато чувстват външна заплаха, членовете са подозрителни, вътрешно напрегнати, тревожни, недоверчиви. Преживяват се в безопасност единствено сред своите – вътре в семейството.  За американците, които са емигрирали отдавна, това не е актуално, наблюдава се само при тези, които наскоро са емигрирали.   В чужда културна среда много просто може се създава общност. За тази цел има един елементарен ход – да не се изучава местния език. Такива затворени общности общуват само вътре в тях, женят се само с хора от тази общност.
 В различните култури се срещат различни митове. Пеги Пеп в своята книга „Семейната терапия и нейните парадокси” дава следното описание: „В САЩ е доста сложно, тъй като реалността е много разнообразна и за мен много неща са неразбираеми.  Там външната среда е относително безопасна.  Когато ситуацията е безопасна, има повече варианти за оцеляване и адаптация.  Когато средата е опасна,  способите за оцеляване са ограничени. И всичко това е елементарно и лесно разбираемо.  Да вземем ситуация при трудни условия за оцеляване, например животът в затворите.  За да оцелее там, човек трябва да знае и спазва правила, а правилата са твърде железни.  Когато едно лице попадне зад решетките за първи път, той трябва да знае, какви точно трябва да бъдат отговорите на ритуалните въпроси в пенитенциарната институция, как да се държи.  Това е среда с особени ритуални системи за проверки. Там има един и само един способ за оцеляване.  Ако задържаният сгреши и не даде правилния отговор (поведение), той ще спи в тоалетната, ще бъде изнасилен, наказан или просто ще бъде отхвърлен от затворническата субкултура. За Америка следва да се отчита, че тя територия без войни, ако изключим войната между севера и Юга, а това позволява използването на много способи за оцеляване.
Как изглежда процеса на сепарация, на емоционална независимост?
Ако допуснем, че една майка е недоволна от своето пораснало дете, то емоционално зависимото дете ще развива чувство за вина или възмущение винаги, дори на рационално ниво да разбира, че в нищо не е виновно. Неговото общуване с майката ще се определя именно от тези чувства. Обратно, емоционално независимия човек не би развил подобни чувства, ако той е прав.  В най-добрия случай той би съжалявал за това, че неговата майка изпитва неприятни за нея самата чувства. При него собствения му емоционален свят не ще бъде засегнат, той сам би го контролирал, а не други хора.  Маминото недоволство не се приема като трагедия.
Сепарацията е процес, който започва още в детските години, но неговия апогей настъпва в периода на съзряване на младия човек, тогава, когато той се самоопределя и идентифицира собствения си Аз.  Това е времето между 17-20 година, когато завършва оформянето на личността с отговора на въпроса: „Кой съм аз – баща ми, майка ми, значимият друг или нещо уникално и различно?, както и на въпроса „Какъв искам да бъда?”  За този период следва да се знае, че детето, подрастващият, юношата непрекъснато полагат усилия и правят опити да се сепарират, но самото сепариране по елегантен начин може да стане само с участието на родителите, т.е., родителите са длъжни да освободят детето от собствената си зависимост. Тогава то с лекота удовлетворява потребността си от автономност. Автономността е крачка и условие за развитие на чувство за отговорност за собствения си живот.

Следва продължение - част 3




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3797242
Постинги: 2162
Коментари: 116
Гласове: 1306
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031