Комплекс за вина

При комплекса за вина човек не извършва нищо осъдително; в него няма обективни основания за самообвинение, но тези основания той създава сам.  Представите за виновност могат да принизят цялото съзнание на такъв човек и да превърнат вината в един от компонентите на личността.

Разликата между ситуациите, когато човек действително е виновен и когато не е виновен, но изпитва чувство за вина е съществена. В първия случай той може да се разкайва, да съжалява, да изкупва своята вина и този процес води до облекчение и душевен мир. Във втория случай разкаянието и изкуплението дават само кратковременен резултат и след това самобичуването отново се завръща.

Тези хора са убедени, че биха могли да променят случилото се в по-добра посока.  За тях е характерно много висока съвестност.  Човек страдащ от комплекс за вина, се старае към всичко възможно и невъзможно за да стане по-добре за „себе си и за другия“. Жертва своето лично време, понякога здраве, а в отговор, като правило, той получава не похвала, а поредната порция обвинения.

Виновност може да се преживее от здрав и жизнерадостен човек при среща с болни, осакатени, инвалиди.

Често се среща преживяване на вина при старите хора за това, че утежняват живота на своите близки със немощ, специални потребности и искания.

Комплексът за вина при децата към своите родители възниква нерядко след смъртта на родителите в състояние на реактивна депресия. Паметта възпроизвежда сцени на стълкновения, сблъсъци, спорове, обвинения и пр.  Започва мъчително съжаление: „Защо тогава не отстъпих?“, „Защо съм бил груб и раздразнителен?“ и пр. Човек се самообвинява и буквално гърчи себе си за това, че не всичко е направил за майка си и баща си, не се е обърнал към специалисти, не ги е завел някъде, където е можело да бъдат спасени, не е доставил ново лекарство и пр.  Още пои-остър в такива случаи е комплекса за вина на родители към децата си: били са много строги; пренебрегвали са ги; наказвали са ги и пр.

Разтревожената съвест заставя човек да се стреми към изкупление на мнимата вина с помощта на разходи за изграждане на паметник и други атрибути, свързани с гробното място, при това колкото по-големи разходи прави, толкова по-голямо вътрешно удовлетворение постига. На човек му се струва, че прави своя принос в знак на уважение към родителите с или изразява безпределната си любов към детето.  Всъщност грижата за паметника в голяма степен допринася за преодоляване тежестта на комплекса за вина.

Съществува още един вариант на комплекса за вина, свързан с осъзнаването за непълноценност.  Това е комплекса за виновност на майката, която не изпитва майчини чувства към своето дете.  Обществото очаква и изисква от майката любов към своето дете. Има обаче жени, които по силата на своята индивидуална психофизиологична ориентация не изпитват нежни чувства към потомството.  При някои от тях любовта към децата се появява периодично и то не към всички деца. Тези жени се държат по-различно: те пренебрегват майчиния дълг, безпощадно се терзаят за отсъствието на майчина привързаност, а дълбоко в душата си са морално опустошени.  Те често компенсират своя комплекс, проявявайки повишена, временна, болезнена загриженост, която за детето е тягостна и вредна.

От клинична гледна точка комплексът се явява нежелан, тъй като е проявление на неустойчива психика.

Комплексът за виновност не бива да се бърка със състоянието на бред (делир) на самообвинение при някои душевни заболявания, съпроводено с разстройство на мисленето.  Независимо от високата устойчивост на комплекса за виновност, хората обсебени от него могат да „компенсират“ и за известен период да снижат тежестта му, дори да се избавят от своите терзания. При хората с душевни заболявания обаче е налично патологично заблуждение и не са подвластни на корекция. Разграничаването на комплекса при тези две състояния не е абсолютно. Съществуват промеждутъчни, преходни състояния.  При ендогенните депресии идеите за самообвинение, които в началото се оценяват критично, могат с времето да изкристализират в бред.

Източник: „Психология на съвестта – вина, срам, разкаяние“ – Е.П. Илин