Психология :: Теоретични основи на системната семейна терапия

д). Съществуват два основни вида за предаване на информация в комуникацията: цифрова и аналогова.
Цифровата се основава на принципа „всичко или нищо” (например, двоична система за предаване на информация посредством инициации (възбуждане) или потискане на двата основни нервни процеса – възбуден и задържащ), а аналоговата на принципа „подобно на подобното” (например, чрез промени в концентрация на различни хормонални вещества в кръвта). При цифровия способ, на всеки обект на информация може да бъде предписано условно неговото обозначение. При това връзката между обозначаемият и обозначаващият е условна и по съдържание е произволна. Аналоговият канал предава информация обратно, осъществява се чрез подобен или близък материал, интерпретацията на който не се поддава на строго унифицирани правила. В човешкото общуване и предаване на информация във взаимоотношенията между хората се използват два способа. Те представят предаването на информацията или посредством названия, например, изразяване на състояние, на отношение (Обичам те!) или посредством аналогови действия (например, обожание, чрез израз на лицето; смущение, при поява на обекта на любовта; грубост и заядливост – при наличие на пречка за удовлетворяване на потребност и пр.). По същество, цялата невербална комуникация между хората е аналогова, т.е. всички поведенчески съобщения, които съществуват паралелно със словесните съобщения. При това е очевидна дилемата: цифровата информация има ясни, отчетливи индикатори, но същевременно езикът е ограничен за изразяване на всички спектри на информацията (преди всичко на чувствата и емоциите), а аналоговият способ е неточен и приблизителен. Освен това, при аналоговия способ е затруднено предаването на информация за отрицание, изразяване на „не това, а това”, „или-или” и независимо от това, хората в своето общуване прибягват към аналогов способ за предаване на съобщения, а това се явява източник на множество грешки. (сложността за предаване на информация по аналогов способ може да се разбере, ако се опитаме да си представим как бихме могли да изразим твърдението „Аз не те обиждам”).
Разбирането на тази особеност в устройството на човешкото общуване позволява, да се интерпретират много проблеми на комуникацията между хората като грешки в превода на един вид информация в друга. При това, тези недоразумения са обусловени както от степента на адекватност на избрания аналогов способ за предаване на информацията от предаващата страна, така и от системата за „разкодиране” на тази информация от приемащата страна. Това на свой ред зависи от голям брой фактори („културата” на езика на взаимодействащите си страни; от опита на комуникиращите; степен на готовност за приемане на една или друга информация; модус-състояние на приемащата страна и др.)
Несъгласуваността и противоречивостта на различните „култури” при аналоговото предаване на информация (например, приемането на нов член в семейството (снаха, зет), след брака; преместването на хора с висок образователен ценз и социален статус от голям град в малко провинциално, неразвиващо се градче и др.) се явява източник на дисфункции и съответно – предмет на терапевтично въздействие. Очевидно е, че аналоговия способ за предаване на информация тогава, когато цифровото предаване – директното назоваване на състояние или отношение не е възможно. По тази логика симптома в семейната система може да бъде разглеждан като аналогов начин за предаване на информация за необходима промяна там, където прякото съобщение (наименуване, наричане) е невъзможно или не се приема. От тук следва естествения извод, че колкото по-малко хората общуват цифрово, назовавайки с думи отношението си, чувствата си, толкова е по-голяма вероятността от противоречия. Същата зависимост на конгруентност между цифрова и аналогова комуникация е валидна и в отношението между клиента и терапевта.
В системната семейна терапия се обръща голямо внимание на невербалните правила и ритуали – стереотипно аналогово предаване на информация в рамките на семейството, като неотменна част от комуникационната система, чрез която заедно с „цифровата информация” се реализира нейното единство и поддържането на границите в семейната система. Всяко семейство има свои правила и ритуали, които са специфични за него за аналогова комуникация, а други сигнали са културно обусловени. Така например, сигнали от типа: „блъскане на вратите”, „чукане на съдовете в мивката”, „пускането на няколкодневна брада” и други от този род, могат да са типични за едни семейства и никога да не се прилагат при други. В Северна България например (Видинско) е прието при 40-дневен траур мъжете, близки до починалия да не се бръснат – аналогово съобщение към обществото. Този ритуал обаче е непознат в Южна България (Пловдивско, Хасковско, Старозагорско).
Терапевтичните предписания в системната семейна терапия, например, много често встъпват като предписание за ритуал, който заменя дисфункционалния, съществуващ до момента, когато последният не съответства на реалното или желано състояние на отношенията. Ритуал може да бъде предписан като стъпка към по-голяма откритост и като явен способ за предаване на информация за случващото се в семейството, и като стъпка към „оцифровизирането” на комуникацията. В теорията за комуникацията ритуалът се разглежда като преходна форма между цифровия (достатъчно универсален за интерпретация) и аналоговия (ритуалните действия са „материалната” част на ритуала) способ. По този начин в семейство, при което симптомът се проявява при един от членовете му, може да бъде разбран, в резултат на наблюдението на голямо количество разнородни аналогови информации (разнообразни психосоматични заболявания на този член; стихийни правила, реализиращи се в това семейство), като желание и същевременно като невъзможност да бъде нарушено единството на „дружното и сплотено семейство”, може да получи от терапевта предписание за ритуал: всяка вечер семейството да обсъжда случилото се през деня в семейството и разногласията, възникнали между членовете му, като се спазва правилото при „закрити врати” (случаят е описан в „Парадокс и контрапарадокс”). На аналогово ниво предаването на информация позволява да бъдат закрепени важни за семейството представи за самото него у всеки от членовете, като чрез тях бъдат въвлечени всички членове. По този начин важната за семейството информация става унифицирана, избягват се грешките в „превода” и се позволява „цифровизацията” на комуникацията, чрез прилагането от всички членове на еднообразни способи.

е). В общуването могат да възникнат парадоксални способи за взаимодействие. Те се явяват следствие на възникване на специални причини, свързани с неразрешимост на противоречия на комуникационно и метакомуникационно ниво.
В общата теория за комуникацията се отделят три основни класа парадокси:
= логически парадокс (антиномия, възникваща и проявяваща се във формализирани системи);
Забележка: Антиномия – противоречащи си гледни точки, еднакво доказуеми по логичен път (противоположност, двусмислие, загадка)
= семантичен парадокс – парадоксално определение, свързано със значението на думите;
= прагматичния парадокс;
Разкриването на парадоксите от трети клас, възникващи в човешката комуникация позволява да бъдат установени и разрешени в системната семейна терапия цял клас терапевтични задачи; този парадокс се описва в литературата като феномена „двойна връзка” или „двоен капан” в комуникацията.
Основни елементи на „двойната връзка” в комуникацията са:
а) Комуникационно (съобщение) и метакомуникационно ниво (съобщение за съобщението – изразява отношение), които са директно противоположни едно на друго. Противоречивостта на комуникацията и метакомуникацията (например, появата на погребение на жена, която е с вечерна рокля с дълбоко деколте, може да бъде определена като „двойно послание”, възникващо на основа различни осъзнати и неосъзнати причини.
б) Капанът за участниците в комуникиращи с двойни послания възниква при следните допълнителни условия:въвлеченост на хората в интензивни взаимоотношения, които имат висока степен на физическа / психологическа ценност (например между майката и малкия син);
в) Получателят на съобщението не може да напусне рамките, установени с това съобщение – например, да избегне комуникацията или да премине на метакомуникационно ниво, т.е. вън от зависимостта на логическата безсмисленост, парадоксът може да се окаже прагматична реалност за получателя на съобщението.
Разкриването на „двойните връзки” позволява да бъде установена цяла поредица от поведенчески феномени с патологична симптоматика, като способи за поведенческо поддържане на комуникация в ситуация на двойна връзка. Приведеният по-горе пример за шизофренна комуникация между майката и сина безусловно се явява пример за наличието на двойна връзка. Очевидно е, че ролята на терапевта при такова разбиране за дисфункция на интеракциите, ще зависи от способността му да локализира този парадокс и да осигури психологически възможности за комуникация в условията на тази връзка. Особена роля за разбиране теорията и арсенала на системната семейна терапия има разкриването на терапевтичните парадоксални предписания. Съдържанието на парадоксалното предписание е разбираемо, ако то е представено като вариант за комуникационно овладяване на двойната връзка, която се явява посредством един или друг симптом в процеса на терапията. Неразрешимостта на ситуацията при двойната връзка, която се изразява чрез симптома, например, „аз трябва да се избавя от сънливостта си, моите опити не довеждат до нищо”, се оказват по един или друг начин причина за наличие на „капан” за клиента и за терапевта, поемащ функцията на осигуряващ промените на тази ситуация (налице е невъзможност да се излезе от комуникацията, която усилва и поддържа в клиента вярата му във високия професионализъм на терапевта). За да се излезе от този капан, следва да бъдат осигурени всички условия за проявяване на симптома. А именно – осигуряване значимост на терапевтични контакт и осигуряване невъзможност за анулиране на предписанието (възможността за излизане на клиента от комуникацията) и накрая, самото парадоксално предписание се заключва в предписване на самия симптом (в различни варианти – просто предписание, усилено, възпроизвеждане на отделни части). Парадоксалното в това предписание се изразява в това, че то предписва усилия по промяна съдържание, което се свежда до усилия по неизменение или дори още по-голямо неизменение (усилване на симптома). Терапевтът получава възможност, да отговори по симетричен парадоксален начин на очакванията, чрез „промяна без промяна”, помощ без въздействие, усилие без усилие и т.н., което довежда до преодоляване на симптома. Така клиентът, който не може да стане навреме и безуспешно се бори със своята сънливост, може да получи предписание, да остава в леглото още един час по-дълго от времето, в което дори при обикновени условия човек би се събудил и би станал. Този подход се оказва, че работи и твърде бързо води към разрешаване на проблема. (Логиката на този подход е много добре илюстрирана в „Терапия на изпитанието” на Дж. Хейли.)
Представените в комуникацията парадокси, за решаване на задачи по овладяване на двойна връзка, както в системата на вътрешносемейната комуникация, така и при самото терапевтично взаимодействие („Помогнете ни, но ние няма да ви позволим да направите нищо!” или на въпроса: „Готови ли сте и искате ли да се промените (към цялото семейство)?”, отговорът е: „О, проблем има само той (тя), ние нямаме проблем, при нас останалите всичко си е наред!”), стоят в основата на създадените техники за позитивна конотация при Миланския подход.
В основата на системната семейна терапия стои съвременната теория за комуникационните системи. Разбирането за комуникационната природа на случващото се между хората и представите за „тоталност на комуникацията”, могат да бъдат проектирани и върху самото терапевтично взаимодействие. Именно тази проекция, наред с развитието на теорията за комуникацията, формират разбирането за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се описва като информационен обмен, а не като физическо въздействие. Тази идея става фундамент в посткласическия системен подход.
Всички семейни системи са открити системи – те непрекъснато осъществяват предметен и информационен обмен със средата. Сложността в организираността на този тип системи винаги нараства при промени в обкръжаващата ги среда. Пример за подобно разрушаване на обкръжаващата среда е процеса на сепарация (напр.,брачен съюз на сина или дъщерята; пълнолетието на детето и опитите му за отделяне и др.). Когато определен елемент се отделя от своята система, той задължително променя своята структура и в определен смисъл поставя началото на нова система. По този начин старата система престава да съществува в онзи вид, в който е била и в нея задължително настъпват изменения. Отделилият се (сепарираният) елемент създава нова, млада система, а родителската система става външна по отношение на тази нова ядрена система.

IV. Семейната система притежава йерархична структура. Семейната система съществува във времето и пространството.
1.Финалността в пространството означава, че при всяко семейство съществуват граници между него и обкръжаващата го среда. Средата е съвкупност от обекти, изменението на чийто свойства въздействат върху семейството, а също така и онези обекти, чийто свойства се променят под влиянието на самото семейство. Родителското семейство, детската градина и училището, работата и колегите – всички те са външна среда за семейната система. Отношенията с тъщата и свекървата, с началника, с учителя – всички те могат да влияят върху отношенията вътре в семейството. Скандалите в семейството могат да се отразят върху работата, учебните постижения на детето в училище.
Всяка социална система се включва в по-голяма система, взаимодейства с други системи и всички те като цяло си влияят взаимно. Например, редица критериите се задават от обществото - прието е, че детето на 3 годинки трябва да има създадени хигиенни навици. Ако това не се случи, то родителите се безпокоят, опитват се да търсят специализирана помощ, съмняват се в наличие на енуреза, енкопеза и пр. В Близкия изток обаче никой не се безпокои, когато дете на 6 годинки тича с памперс.
Границите на семейната система са проницаеми. Човек винаги се явява елемент от няколко системи, от него може да зависи тяхната жизненост, но и самият той неизбежно, по един или друг начин реагира при съприкосновение с тях.
2.Времето, през което се случват вътрешносемейните взаимодействия или взаимодействията между семейството и средата, може да бъде много кратко или обратно, много дълго, по отношение на времето за наблюдение върху поведението на самата система. Впрочем, ако става дума за семейната система, то вътрешносемейните изменения се извършват твърде бавно. Един от основоположниците на семейната психотерапия Мюрей Боуен пише, че „последователността на снижаване нивото на диференциация в семейната система в течение на три поколения, с голяма вероятност довежда до появата на дете, болно от шизофрения”. В дадения случай времето за промяна на системата обхваща повече от 60 години. Разпадането на семейството вследствие на развод и пълно затваряне на границите на новата семейна система, например, майка и дете, баща и неговата нова съпруга, обхваща период не по-малко от 7 години. Други процеси обратно, протичат много бързо: сепарацията на детето от родителите в норма обхваща 3-4 години, а при някои видове семейни дисфункции това отделяне никога не се случва. Процеси на промяна постоянно се извършват в семейната система. Всяка семейна система се стреми да премине през пълен жизнен цикъл. Установено е, че семейството в своето развитие преминава през определени стадии, свързани с някои неизбежни обективни обстоятелства. Едно от тези обстоятелства се явява физическото време.
С нарастването на възрастта на членовете на семейството задължително се променя семейната ситуация. Както отбелязва Ерик Ериксън: „всеки възрастов период в живота на човек съответства на определени психологически потребности, които човек се стреми да реализира”. Заедно с възрастта се променят и изискванията към живота въобще и към близките хора в частност. Тази особеност определя стила на общуване в самото семейство. Раждането на дете, смъртта на стария човек – всички тези и други промени изменят структурата и качеството на взаимодействие между членовете на семейството. Паралелно и едновременно с процесите на изменения и развитие, вървят и хомеостатични процеси.
Законът за хомеостазата гласи: „Всяка система се стреми към постоянство и стабилност.” За семейството това означава, че то във всеки един момент от времето на своето съществуване се стреми да съхрани status quo. Нарушаването на този статус винаги е болезнено за всички членове на семейството, независимо дали събитията са радостни и дългоочаквани, например: раждането на дете, разпадането на мъчителен брак и пр. законът за постоянството притежава огромна сила. Взаимовръзката между изменчивост и стабилност, развитие и хомеостаза, много отчетливо се виждат при описание на жизнените цикли на семейната система.
Първите изследвания описват вариант на жизнените цикли на типичното американско семейство (The Satir Approach to communication. J.Schwab at all, 1989).
= Първи стадий – самостоятелен живот на млади човек, финансово, практически;
= Втори стадий – започва в момента на среща с бъдещия брачен партньор. Влюбеност, роман, възникване идеи за брачен съюз, т.е. продължителни стабилни отношения – всичко това се случва тук, в този стадий. Ако стадият протича успешно, то на партньорите се отдава да обменят очакванията си от бъдещи съвместен живот и да ги съгласуват. При тях се формира представа (картина) за благоприятно бъдеще на тяхното семейство – формират надежда, търсят индикатори за увереност и стабилност.
= Трети стадий – сключване на брак, обединяване под един покрив, начало на воденето на съвместно домакинство, възникване на общ живот. Този стадий се нарича „време на диадата”. Това е времето на първата семейна криза. Младите хора трябва да сключат договор за това, как да живеят заедно. Това е много сериозен въпрос, защото волно или неволно за организиране на съвместния живот е необходимо да решат как да разпределят функциите си в семейството; как да обсъждат и организират развлечения; кой да взима решения и по кои въпроси; по кои проблеми може да се спори и по кои е недопустимо; кой ще взима решение затова как да се харчат парите; кой ще поеме тежестта на домакинството; кой ще поеме основната отговорност за финансовата издръжка; кой ще работи и кой – не; кои ще бъдат хората, които ще бъдат допускани (недопускани) до семейството; какви да бъдат границите (твърди и непропускливи или меки и пропускливи) с най-близкото обкръжение на двамата (родителските семейства); кое се явява сексуално привлекателно поведение; какви да бъдат границите между самите партньори и кой каква индивидуална свобода ще получи; кога да се появи детето; какво да бъде поведението на двамата пред външния свят и много други подобни въпроси. Някои от тези правила бързо и леко се договарят, а някои се обсъждат трудно и продължително, тъй като предпочитанията не са ясни и не са договорени преди това. Това е особено вярно по отношение сексуалното поведение.
Трудностите и сблъсъците произхождат преди всичко от моделите на поведение (интереси, нагласи, убеждения, стереотипи и пр.), които всеки един от партньорите носи със себе си от родителското си семейство в новото. И двамата нямат опит в подобен съвместно организиран и рамкиран с правила живот и по тази причина и двамата експериментират. Обикновено правят това, което им е познато, което са виждали или чували. Например, ако младата съпруга е расла в семейство с поведенческа свобода и равноправие, при което майка е била любвеобилна, посрещала и изпращала с целувки бащата на работа; демонстрирали са пред децата любовта и привързаността си; бащата е бил истински кавалер и ухажор; решенията са били взимани винаги с вишегласие, при уважение мнението на всеки; емоциите и чувствата са били показвани и казвани и пр., то тя със сигурност ще се опита да приложи този модел в новите отношения със съпруга си. Със същата сигурност, ако в родителското семейство майката е била доминираща, авторитарна, наказваща, държаща властта, консервативна и прикрита в чувствата си и т.н., то младата съпруга ще прояви точно това поведение. Възможни са и други варианти, например, ако младата жена е расла в семейство на баща-алкохолик или баща-насилник (или други форми на асоциалност), то е много вероятно тя да бъде прекалено чувствителна по темата употреба на алкохол и ще бъде фиксирана върху това поведение на съпруга си, като всячески ще му налага ограничения. Подобни фиксации се наблюдават още в периода на избор на съпруг /съпруга/. Това са т.нар. „бегълци” и когато двама млади установят, че са „бегълци” от един и същ проблем, напр. баща-алкохолик, то те много бързо се сближават около общата си неприязън към алкохолизма. Техните чувства са много силни, близостта им е толкова голяма, че бързо стигат до брак, бягайки от общия им проблем. Подобни връзки много често бързо се разпадат, тъй като мотива за създаването им е бягство от нещо и след като това бягство се реализира, то престава да бъде достатъчно свързващо двамата звено. Разбира се, възможни са и други модели на поведение.
= Четвърти стадий – възниква тогава, когато двойката е преодоляла кризата на третия стадий, бракът се е запазил и най-главното – появило се е първото дете. Възникващата на този етап криза е още по-сериозна. Появата на трети член в семейството променя цялата структура на системата. От една страна семейната система става по-устойчива и стабилна, но от друга страна двамата партньори стават по-дистантни един към друг. Сега възниква необходимостта от нов договор, т.е. потребност от преразпределение на ролите, времето, парите и други ресурси. На дневен ред излизат такива теми, като: Кой ще става през нощта и ще се грижи за детето? Ще стоят ли и двамата в къщи или поред ще ходят на гости и на срещи с приятели? Ще се допусне ли, в каква степен в по-голяма близост и кой от най-близките роднини по-близо до семейството (баби, дядовци), за да оказва помощ по отглеждането на детето? Ако детето не доведе до драстично отчуждение между партньорите, то семейството ще се сплоти още повече и този стадий ще премине успешно. Може да се случи и така, че детето да донесе монотонност, ограничения, рутинност в отношенията и съпругът например да реши, че младостта и празника, чувствителността и интимността безвъзвратно са си отишли. Тогава съпругът обикновено би се преживял като нежелан, изолиран и отхвърлен. Би заподозрял съпругата си в изневяра спрямо него, за сметка на любовта и близостта и с детето. От друга страна съпругата също би преживяла подобни чувства и мисли. И тъй като обикновено жената-майка поема изцяло тежестта за отглеждане на новороденото, тя също инкасира множество загуби, сравнявайки живота си отпреди появата на детето и поведението на съпруга си. Тя обикновено го обвинява в лекомислие, недостатъчна помощ и загриженост за нея, неразбиране за нейните трудности и пр. Тези и много други проблеми водят и двамата съпрузи до генерализиране на мрачни мисли за липса на щастие и за несполучлив брак. Разбира се, не е задължително тези трудности да доведат до разпадане на брака, тъй като закона за хомеостазата действа и с това осигурява стабилизация и устойчивост на двойката (системата). Законът за хомеостазата продуцира различни вътрешни стабилизатори, като някои от тях могат да бъдат дисфункционални, например, регулярни изневери (обикновено от съпруга) последвани от скандали и примирение; срещи със старите приятели (съученици) и редовна употреба на алкохол; възникване на проблеми в работата; поява на определени психосоматични симптоми и т.н., които регулират и балансират диадата „близост-дистанстност” в отношенията между двамата.
= Пети стадий – характеризира се с появата на второто дете. Той протича по-елементарно, тъй като не е необходимо да бъде сключван договор за това, как да се живее с детето и кой за какво ще отговаря, както при предишния стадий. Разбира се децата могат да бъдат повече от две, но върху този модел могат да бъдат наложени всички закономерности, както при две деца. Истината е, че съществуват определени зависимости между семейните роли и поредността при раждането на децата. Например, нерядко най-голямата сестра в семейството става за останалите по-малки братя и сестри ерзац-майка, детегледачка, тя отговаря за малките и често се лишава от възможността да живее собствен живот, освен това, тя не успява да отговаря за самата себе си. Средното дете нерядко се превръща в най-благополучното в семейството, освободено от всички сценарии и задължения. Счита се, че съперничество между децата възниква неизбежно. Родителите се сблъскват с проблема на детската ревнивост и трябва по някакъв начин да го разрешат. Този пункт е свързан с времето, тъй като именно при разрешаване на проблема, родителите често проецират своя детски опит. Свръхконтролът върху детските отношения и постоянната позиция на арбитър, издава потребност от утвърждаване на собствената си значимост, а това на практика води до унижение при децата. С появата на децата възниква нова субсистема в семейната система. При наличие на функционално семейство, то в нейната структура ясно ще се разграничат съпружеската субсистема и детската субсистема. В дисфункционалното семейство могат да се установят „неправилни” субсистеми – коалиции, например: майката и едното дете срещу бащата и другото; майката с детето от една страна и бащата от другата и пр.
Границите между подсистемите в семейството са важен елемент в организацията на живота и психичното здраве на техните членове. Ако границите между субсистемите са много твърди и непропускливи, например, ако след като детето бъде поставено да спи в друга стая и при него никой не дойде до сутринта, при детето могат да възникнат психосоматични заболявания. Поради неспособността да удовлетвори потребността си от сигурност и любов, детето е много вероятно да развие силна раздразнителност, нервност и тревожност, да се разглежда като нелюбимо и нежелано. Това би го накарало да премине границата на своята субсистема и да проникне в тази на родителите. Всички знаем, как едно дете с лекота измества бащата от брачното ложе да немалък период от време. Ако границите са меки и проницаеми, то всички членове на системата ще бъдат лишени да водят свой личен живот (privacy); възниква сплетеност; объркване и хаос на роли – инфантилни родители и деца, лишени от детство. Не е ясно кой взима решенията, кой за кого отговаря и за какво и пр. В българската култура (типично е за славянските народи) сплетеността, прекалената близост между родители и деца е типична
= Шести стадий – включва ученическите години на детето (децата). Това е период, в който семейството се сблъсква с правилата и нормите на външния свят, които са различни от правилата на вътрешносемейната система. На този етап възникват множество проблеми в рамките на семейството, при наличие на сериозни различия между стила на възпитание на детето и средата, особено училището. Ако родителите не са успели да постигнат достатъчно социализиране на наследника си, то от момента на включването му в училищната среда, детето ежедневно въвлича родителите си в сблъсъци със социалните норми. При наличие на асоциални родители, протектиращи абнормността на детето си, то рано или късно то става асоциално. На този етап се решават въпроси за това, какво се приема за успех и какво за неуспех; как да бъде успешно детето; как да се справя и преодолява трудностите; каква цена е готово семейството да заплати за постигане на външни успехи в съответствие с обществените норми и стандарти. Например, хиперсоциализираното семейство е готово да плати всякаква цена за постигане на успех, а детето-неудачник и родителите му не са готови на никакви компромиси. При хиперсоциализираното семейство колкото по-проницаеми са външните граници, толкова по-малко проницаеми са границите между субсистемите. Взаимоотношенията между членовете на семейството са аспонтанни и се регулират на основа норми, правила, традиции, които много трудно могат да бъдат променени. Дисидентското семейство, т.е. това, което стои в опозиция на външните норми и правила, има закрити външни граници и често много проницаеми вътрешни. При този тип семейство възникват сблъсъци с учители, възпитатели, социални работници, по-възрастни хора, правоохранителните органи, тъй като детето се придържа към вътрешносемейните правила и норми и получава подкрепата на родителите си в това отношение. Родителите не съдействат на обществените институции и организации, в които детето пребивава и в които отношенията са подчинени изцяло на общоприетите социални правила. Те – родителите на всяка цена защитават детето си, дори да е виновно, разглеждат света навън като враждебен,м стремящ се да ги ощети, набеди, обвини, лиши от нещо. В тези семейства може да възникне проблем с верността, не толкова със съпружеската, колкото с верността към нормите и ценностите, възприети в семейството, рода, фамилията. Всяко нарушение на тези твърди изисквания и критерии, които децата са длъжни на всяка цена да следват, може да бъде последвано от феномена „остракизъм” – заклеймяване, изолиране, изгонване от общността. Например, в едно аристократично голямо семейство е прието всички синове да наследяват фамилната професия „лекар” (военен, банкер и пр.) или в една фамилия е възприето, че съпрузите на всички дъщери задължително трябва да бъдат с висше образование и висок социален статус. Всякакви своеволия на детето от тези изсисквания не се поощряват.
= Седми стадий – той е свързан с времето на полово съзряване на детето. Етапа започва от началото на полово съзряване (пубертет) на първото дете. Водеща потребност на детето в този етап е да изгради и формира своята идентичност и да отговори на въпросите: „Кой съм аз?” и „Къде отивам аз?” Отговор от типа: „Аз съм дете на своите родители” е недостатъчен за постигане на идентичност. Тогава детето започва да търси отговора във външната среда – по-възрастни и връстници. Семейството в този период следва да реши важна задача: да подготви детето си за сепарация, за отделяне в условия на самостоятелен живот. Именно тук се намира точката, в която се проверява жизнеспособността и ефективността във функционирането на семейството. Колкото и високи успехи да е постигнало детето в училището (отлична диплома; гаранции за продължаване обучението в престижно ВУЗ), ако бащата и майката не освободят детето си, а го оставят безуспешно да се бори за независимостта и отделянето си от тях, то със сигурност ще му навредят не само в бъдещата професионална кариера, но най-вече в периода на търсене на партньор и брачен живот. Детето им ще остане инфантилно и патологично привързано към родителите си. Ако обаче семейството се справи успешно със задачата по сепариране на детето, то семейството успешно би преминало между Сцила и Харибда по-нататък в своето развитие и семейната ладия би навлязла в спокойни води и попътен вятър.
Заслужава си да разгледаме този период на семейството по-подробно. Обикновено периода на полово съзряване при детето съвпада с кризата на средната възраст при родителите. Това означава, че във времето когато детето се опитва да излезе извън родителското влияние, когато иска да промени съдбата си, то разклаща семейната ладия и точно в това време родителите се нуждаят най-много от стабилност. Кризата на средната възраст означава, че задачите и целите, които са били поставени в младостта следва да са решени: избрана е професия; в кариерата са достигнати постижения и развитие или обратно; създадено е семейство, децата в значителна степен са отгледани. Същевременно постепенно родителите осъзнават, че не е останало много време за компенсиране на пропуснатото в живота, силите намаляват, а наличието на самопризнания за неуспехи се превръщат във фатални и нетърпими. Ако децата се окажат неуспешни – това е голям крах за родителите. Понякога родителите вменяват на децата собствените си неуспехи: „Не успях да постигна толкова колкото другите, но децата ми бяха изключително трудни и времето ми отиде за да ги направя хора!”. За да запазят родителската самооценка, в такива случаи децата стават нежизнеспособни. С други думи, на този етап от жизнения цикъл, интересите на децата и на родителите са напълно противоположни.
Много често стабилността на семейната система зависи от това, дали децата ще продължат да живеят при родителите си. Много често по време на съвместния живот, децата се научават да изпълняват определени психологически функции в семейството, например, стават медиатори между родителите си. Ако детето напусне родителите си и започне самостоятелен живот, то от една страна детето би станало както независимо, така и по-успешно, а от друга, възникват условия родителите да се обърнат един към друг (лице в лице). Сега те следва да разрешат множество проблеми, които са се натрупали във времето, когато с тях са живели децата.
Много неудовлетвореност и сблъсъци, които са били отлагани във времето, превърнали се в „паметници”, в т.ч. и сексуални проблеми сега оживяват. Родителите са намирали години наред оправдание за бягство от тези трудности в името на децата си и сега те се изправят срещу тях.   Ако не намерят сили да ги разрешат конструктивно, то нерядко се стига до развод.
Някои родители не позволяват да се извърши процеса на сепарация или я разрешават формално. Например, синът живее формално отделно, учи във ВУЗ в друг град, дори живее с момиче-конкубинка или дори сключва брак, но по семейните критерии „той все още не е стъпил на краката си”, не е достигнал нужното ниво на финансови доходи или не работи това, което семейството е отредило за него в представите си. С други думи, не е от значение дали синът се е отделил физически и не е под пряката опека на родителите; не е от значение, дали дъщерята се е изнесла на квартира и е получила свобода, да се прибира по-късно; значение имат мислите, представите на родителите за това, дали са освободили действително детето си от собствената си зависимост. И когато това освобождаване не се е случило (независимо от усилията и желанията на сина или дъщерята), тези деца продължават да играят ролята на прекрасни стабилизатори в семейната система. Те продължават да отнемат време, сили, ресурси, в т.ч. материално-финансови на останалите членове на семейството и продължават да позволяват чрез тях да се разрешават други проблеми на семейството. Именно тази тема сериозно се анализира в книгата „Да живееш в къщи” на Джей Хейли (J. Haley "Leaving home" (1980). Главният тезис се изразява в това, че дезадаптивното и ексцентрично поведение на младия човек има защитен характер. Всеки път когато родителското семейство се сблъсква с въпроса за готовността на детето им за сепарация, то автоматично става нестабилно и дезорганизирано. С възникването на нестабилна ситуация, възникват и конфликти в семейството, а те от своя страна снижават самочувствието на неговите членове. Това се явява сигнал за младия човек, на когото семейството съобщава, че е под опасност от крах или в по-добрия случай, че настъпват изменения в структурата и традиционните способи за взаимодействие. За да запази всичко в стария, познат и стабилен вид, детето развива ексцентрично и дезадаптивно поведение. Хейли счита, че всеки един член на семейството в аналогични случаи е готов да поеме ролята на стабилизатор, чрез нарушено поведение. Някои специфични нарушения на поведението могат да развият хронични заболявания, понякога психически. Ако се приеме за норма, че децата живеят при своите родители, то проблема за стабилизацията на семейството в крайна сметка може да бъде решен, докато родителите са живи. Особено опасни са проявите на дезадаптивно поведение у младите хора, които се проявяват чрез опити за ерзац-самоубийство, чрез което се опитват да стабилизират семейната система.
Пример: Семейство със син на 17 г., отличен ученик в провинциално градче, с властна, с високи претенции и висше образование майка и баща, който е отстранен, изолиран, стоящ в периферията на семейната система, импулсивен, с ниска емоционална интелигентност, с ниска самооценка и със средно образование, се влюбва и преживява несподелена любов. Момичето го отхвърля въпреки опитите му за близост с нея, бащата открито не подкрепя този него избор и не проявява интерес към чувствата на сина си, а майката изпада в панически пристъпи. Синът преживява дълбоко неуспеха си и неудовлетворената си потребност от интимност. Момчето отключва дезадаптивно поведение, като всеки път при неуспех заявява, че „отива да се самоубие чрез удавяне”.   На третата сесия се изяснява, че първо, майката е въвлечена най-сериозно емоционално в проблема, самообвинява се и същевременно тя е тази, която има най-голям принос сепарацията на сина и да не е започнала да се реализира. Детето е едно в семейството, било е поставено и продължава да бъде под хиперопека, въпреки опитите си за отделяне. Оказва се, че майката е била тази, която не е осигурила достатъчно адаптивна външна граница на собственото си семейство, а обратно – позволявала е през всичките години нейната майка (тъщата) безпрепятствено да нахлува в живота на семейството. Били са създавани вертикални коалиции най-често срещу съпруга (зетя). Оказва се, че дори майката все още не е сепарирана от своето родителско семейство. Освен това, хиперсоциализираната майка е нанесла множество „щети” на сина си, като го е лишила от способността му сам да избира средата от приятели, намесвайки се всеки път при всеки негов нов избор. По този начин синът дотолкова се е инфантилизирал, че е загубил желание да общува с другите. Той притежава силно редуциран приятелски кръг (само две момчета, които дори не живеят в този град). Не е развил умения за общуване с противоположния пол. Няма достатъчно житейски опит с момичета. Отрича всеки един контакт с връстници, които не отговарят на критериите на хиперсоциализираното му семейство („Не обичам да посещавам кафенето”; „Не дружа с хора, които пушат цигари”, „Не пия бира и кафе” и пр.). Враждебният, различен и нехаресван външен свят бива отхвърлен от младият човек и той се затваря във виртуалния свят на Интернет и Skype. И колкото повече се самоизолира в дома си (там е сигурно, спокойно, познато, удобно; там няма с кого да се сравнява; там е анонимен и може да компенсира ниската си самооценка, негодности и неспособности, да удовлетвори дефицитите си;) толкова повече се дезадаптира. Единственото поприще, на което може да поддържа висока самооценка са училищните му успехи, но те не са достатъчни и синът развива гняв към учителите; надценява се и подценява всички останали; Потребността му от компенсация е толкова силна, а мисълта за негодностите толкова непоносима (нехаресван, нелюбим, отхвърлен, нежелан), че отключва агресивни (дори физически) реакции, съпроводени с нахалство, гняв, наглост и нереална оценка за себе си. Оказва се, че несполуките на сина в любовта и последвалите демонстративни заплахи (съобщения към родителите) не са само протест срещу тях, заради неслучилата се сепарация, а и стабилизатор на отношенията между майката и бащата.
Този стадий от жизнения цикъл на семейството е особено труден за всички негови членове, той е много мъчителен и рисков. Тук задължително семейството трябва да преустрои своите външни и вътрешни граници, да сключи нов договор между всички членове и да се научи да живее вече при променен състав.
= Осми стадий – той практически е повторение на третия стадий, но членовете на диадата се намират в друга възраст. Децата вече са пораснали и живеят самостоятелен живот, а родителите са останали двамата. Този стадий много често се нарича „стадий на пустото гнездо”. Добре е, ако до този стадий семейството е достигнало без големи загуби и родителите с удоволствие прекарват времето заедно, запазват радостта от взаимното си общуване. Това е стадий на диадата, в който двамата вече напреднали във възраст съпруг и съпруга могат да се обърнат отново към себе си, да изпитат отново любовта и близостта си, нуждата един от друг, да се радват на внуците и собствените си постижения. В този стадий обикновено и двамата са постигнали житейска зрялост, която ги е довела до вечните и истински човешки ценности, те имат и достатъчно житейски опит, в който са тествали грешките си, заедно са преодолявали трудности, разполагат с огромен емоционален ресурс от положителни спомени, които ги сближават.
= Девети стадий – това е период на водене живот в монада. Обикновено единият съпруг си е отишъл от този свят. Така или иначе единият ще бъде винаги първи, а другият ще доживее своя живот сам, така както е бил в младостта си, когато все още не е бил създал семейство. Разликата сега е в това, че този човек е възрастен, върху чийто плещи са протекли всички житейски стадии.
Жизненият цикъл в българското семейство значително се отличава от американското. Тези различия са свързани преди всичко с икономически причини и културни особености. Главното отличие се изразява в това, че по-голямата част от младите семейства не успяват поради липса на средства физически да се отделят от родителите си в отделно жилище. От друга страна, всички знаем и сме виждали (особено в малките градчета и селата) как българският родител през своя живот строи огромна къща на 2-3 етажа (по етаж за всяко дете). Ако българинът има двама синове, то задължително всеки един от тях трябва да притежава по един етаж от тази къща, ако има син и дъщеря, той постъпва отново по същия начин, живеейки с мисълта за пристигащият в един момент зет в дома му, нежелаейки да освободи дъщеря си. На трето място, този стереотип е бил поддържан десетилетия наред и самите деца го приемат като нещо естествено – да бъдат обгрижвани през целия си живот от своите родители, респ. да останат в състояние на зависимост от тях.   Следва да се отбележи и една чисто емоционална особеност на българското семейство – прекалено меките и пропускливи индивидуални граници между членовете на семейството. Да, вярно е, че родителите са жертвоготовни, обгрижващи, защитаващи и протектиращи, а взаимоотношенията между родители и деца са силно емоционално оцветени. Но също така е вярно, че този нарушен баланс е за сметка на личната свобода и самостоятелност. И когато тази близост се изроди в патология, ставаме свидетели на това, как родителите превръщат децата си в жертви, обсебват живота им, държат ги в зависимост, чрез т. нар. „нотариален акт” и в крайна сметка множество бракове се разпадат в резултат на неспособността на младото семейство да структурира своя семейна организация.

Следва продължение - част 4