Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.09.2012 09:00 - Теоретични основи на системната семейна терапия - част 4
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 774 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 4
 

Да разгледаме жизнения цикъл в стандартното българско семейство:
Първи стадий – родителското семейство живее с пораснали деца. Младите хора нямат възможност да преживеят нито самостоятелен живот, нито да натрупан нужния им опит.  Целият живот на младия човек преминава в качеството му на член на семейната система, носител на нейните правила и норми, като дете на своите родители. Обикновено няма ясна представа за това какво следва да постигне лично в своя живот, трудно му е да развие чувство за отговорност към собствената си съдба. Той не може да провери практически тези правила на живот, стандарти и норми, които е получил от родителите си и често не е в състояние да изработи свои правила. За него е по-лесно да следва готовите модели на своя баща и майка или разширеното семейство. По-сигурно е да разчита винаги на родителите си – за издръжка; за намиране на работа; за уреждане, на който и да е било въпрос на взаимоотношения с обекти вън от семейството.  При дисфункционалното семейство индивидуалните граници между родители и деца са много размити и пропускливи. Родителите почти не разрешават на детето си да прави собствени житейски избори. Неговите бъдещи планове са сътворени предварително от родителите или от разширеното семейство. В някои семейства стриктно се спазват семейни ритуали и традиции, както и се поддържат семейните митове.  Детето от своя страна безпроблемно прониква в съпружеската субсистема и влиза във вертикални коалиции ту с майка си срещу бащата, ту с бащата срещу майката. По тази логика се образуват и „семейни триъгълници”.
Втори стадий – това е времето, в което младият човек, например синът успява да се запознае с бъдещия си брачен партньор, следва брак и довеждане на невястата в бащиния дом. Влизането на външен човек в семейството винаги е стъпка към атакуване на семейните правила и дестабилизация. Сега възниква много сложна задача – младите да създадат малко семейство, което е поместено вътре в голямото. При създалата се ситуация младоженците са длъжни не само да се договарят взаимно как ще живеят съвместно и по какви правила, а от тях се изисква и да се договорят с родителите, по-вярно е, да се предоговорят правилата с тях.  В патриархалното семейство са разработени и са приети като общовалидни такива правила (договор) и не е трудно да бъде възприет този модел: младата съпруга или съпруг влиза в голямото семейство в качеството си на негово дете – син или дъщеря. Родителите на мъжа или жената се самопредлагат като „мама” и „татко”, което означава, че младите съпрузи се възприемат от родителите като син или дъщеря, а самите те помежду си като брат и сестра. Вменяването на подобна роля и заемането на статуса на дете от новите „мама” и „татко”, автоматично определя правата и задълженията на двамата млади хора.  Не всеки от младо семейство обаче е готово на такъв сценарий на отношения и това е най-вече „новодошлото дете-снаха или „дете-зет”. Конфликтът, който произтича точно от този сблъсък е всеизвестен и той се екстраполира като сблъсък между „свекърва и снаха” или „зет-родители на съпругата”. Всъщност в основата на тази колизия във взаимоотношенията лежат различните ролеви приоритети на съпрузите.  Когато в младото семейство още от първия миг е започнала борба за овладяване на властта, то е малко вероятно снахата да нарече свекърва си „майко”. Снахата разглежда този сценарий като натрапен и като опит да бъде поставена в подчинено положение и с орязани правомощия.  
От друга страна новопоявилата се семейна система (младото семейство) преди всичко се нуждае от сепарация, за да може да се самоорганизира, а старата система (родителите) се подчинява на Закона за хомеостазата, т.е. стреми се да не допусне промяна, дисбаланс и да запази статуквото. Създава се парадоксална ситуация: бракът реално е сключен, а сякаш няма такъв.  Тази ситуация е мъчителна за всички.  Например, майката на съпругът е държала свои вещи в шкаф в тази стая, в която той (синът и) все още е бил сам и където е живял през цялото време от детството си до момента на брака. Сега, при новата ситуация майката не желае да изнесе своите вещи от тази стая, не желае да промени навиците си. По този начин свекървата запазвала правото си да посещава стаята на младото семейство всеки път когато реши, че е нужно.  При подобно нарушение на семейните граници не е никак чудно, че младото семейство не могло да запази дълго своя брак. Разбира се, животът на младите съпрузи не е задължително да се съпровожда от кавги, скандали и лоши отношения в семейството. 
Друга сериозна грешка, която родителите допускат и с която затрудняват формирането на новата семейна система, това са опитите им да „помагат” на младите (предлагат им общо домакинство; свекървата (тъщата) поема грижата за готвенето и изхранването на всички, а от това произтичат  редица неудобства – задължението за общо хранене; използването на общи прибори и електроуреди; заплащането на текущите разходи. При това, колкото повече „старите” оказват помощ и инвестират ресурс (най-вече материален и финансов), толкова повече растат претенциите им към младото семейство и същевременно си вменяват по-големи права върху живота на младите. Ако този процес продължи дълго време (достатъчни са от 2-3 години), „старите” ще успеят да премахнат напълно границите с младите и ще съумеят да унищожат отвътре, чрез вертикални коалиции новия брачен съюз. Те през цялото време ще се стремят да превърнат младото семейство в копие на своето и да овладеят властови позиции в разширеното семейство.  От своя страна младите (най-вече снахата) най-вероятно ще оказва силна съпротива, ще поставя условия на съпруга си и няма да е съгласна да покрива критериите, поставяни от свекървата.  Колкото повече се засилват очакванията и претенциите  на свекървата, аргументирани с оказваната „помощ”, толкова повече ще нараства съпротивата на снахата.
Трети стадий – той е свързан с раждането на дете в младото семейство.  Новият член на семейството  автоматично го въвежда в криза. Отново възниква необходимостта от договаряне за това, кой за какво ще отговаря и какво ще прави.  Семействата с размити граници между субсистемите и неясна организация, обикновено имат лошо разпределение на ролите.  Например, не е ясно кога и кой е функционален – майката или бабата, т.е. кой физически осъществява грижата за детето. Често тези роли са объркани и детето се превръща в син или дъщеря на властната баба, а не на майката, а родителите в по-голям брат и сестра.  Майката и бащата ходят на работа, а бабата е в пенсия.  Тя прекарва с детето през по-голямата част от времето.  При това обръщане на ролите е много вероятно отношенията между двете жени да не са много добри. Този факт не може да не даде отражение върху детето и нерядко то бива включено в конфликтите.
Пример: Семейство търси психологическа помощ по повод лошо поведение на 11-годишната дъщеря, която се държи твърде агресивно със своята баба.  Семейството включва три жени: баба, майка и дъщеря – идентифициран пациент.  Между бабата и майката били налице тежки конфликтни отношения.  Веднъж е студена зима дъщерята била затворила баба си на балкона и дълго време не я пускала в апартамента. След този случай семейството решава да се обърне към психотерапевт. Когато майката разказвала, как дъщерята обижда и тормози бабата, очите и тържествували – дъщерята реализирала онова, което майката не можела да си позволи.
Четвърти стадий – свързан е с появата на второто дете в семейството.  Както в западния аналог, този стадий също е по-малко проблемен, тъй като повтаря много от предишния. Изменения могат да настъпят във връзка с детската ревност, а някои родители могат да направят избор за „любимо” дете в семейството. Във всички случаи емоционалния ресурс на родителите (най-вече майката) е насочен и отдаден повече на новопоявилият се член и по-малко към порасналото дете.  Много е важно това разпределение на ресурса от любов, грижа, защита, сигурност, общуване и други потребности на децата да бъде балансиран и равностойно удовлетворяван.
Пети  стадий – той започва с първите признаци на явно остаряване и болести на прародителите (баба/дядо). Семейството отново преживява криза.  Старите хора стават безпомощни и зависими от средното поколение.  Фактически те заемат позицията на малки деца, стават лесно раздразнителни, капризни, досадни. От една страна статусът им вече е променен, а от друга, те продължават да искат да бъдат „главни”, да взимат решенията, да бъдат в курса на всички събития, да им се чува думата.  Това е стадий на поредното предоговаряне, мъчително за всички.  В българската култура съществува стереотип „добър син (дъщеря)” е този, който на стари години ще поднесе чаша вода на своите родители и още, всички сме чували баба (дядо) или майка (баща) да се обръщат към своето невръстно дете, което им подава късче хляб (храна), така, както храни куклите си и да казват реплика от сорта: „О милият, ти ли ще ме храниш мен на стари години!” Прието е мислене, съгласно което, онези стари хора, които нямат близки са достойни за съжаление, т.е. „на тях няма кой да поднесе чаша вода”. Към „лошите деца” пък нерядко се изрича фразата: „Няма на кой да поднесе чаша вода!” С други думи, в общественото съзнание няма модел за самостоятелен живот на старини. Счита се за недостойно да оставиш възрастните да умрат вън от семейството, да ги настаниш в дом за стари хора. Нерядко този период в живота на семейството съвпада с половото съзряване на детето.  В описвания тип семейство, съзряването на внучката (внукът) протича по по-различен начин, отколкото при семейство без баба/дядо. Могат да възникнат коалиции между първото поколение (баба/дядо) и внуците, насочена срещу средното поколение (родителите).  Много често сме свидетели на отношение на бабата/дядото към внучето (подрастващия), което е различно от това на родителите му, например, да се скрие от родителите постъпка на внука, която не се приема или е забранена от родителите; или немотивирана псевдозащита на интересите на внука. Следвайки тези стереотипи, някои родители или един от двойката е принуден да изостави кариерата си или дори да загърби интересите на своя партньор заради болния си родител. По този начин грижите и вниманието на средното поколение за първото, лишава третото от същия този ресурс. Има и множество случаи, при които внука (внучката) е тази, която бива ангажирана с обгрижването на бабата/дядото.  Това довежда до трайно привързване на младия човек към семейството, лишава го от външна комуникация, забавя процеса на личностна идентичност и самоопределение.  При подобни ситуации не бива да се учудваме защо деца, които са силно привързани към баба/дядо, растат много по-инфантилни, с дефицити в социалните умения и навици, отколкото свободните от семейни задължения.
Шести  стадий – този стадий е аналогичен на първия. Първото поколение (баба/дядо) са си отишли от този свят и пред нас е семейство с възрастни деца.  Това е минималния възможен размер на българското семейство. 
По какъв начин и как може да се осъществява психотерапевтичното взаимодействие в семейната система?  Струва си да си припомним принципа на фон Берталанфи: „Ако системата се състои от N елементи, то съществува  начин N-1 за нейната промяна.” При това, колкото е по-голяма семейството, толкова по-леко протичат измененията.  За да бъдат взаимодействията ефективни, много е важно да бъдат спазвани няколко условия.  Едно от тях е умението да се мисли системно, да се вижда кръговата причинност на събитията и постъпките.
Семейният психотерапевт следва да се намира на границите на системата. Необходимо е да бъде неутрален емоционално да не се присъединява към нито един член на семейството, а само да подкрепя и стимулира към експлорация и промяна.  В момента, в който психотерапевтът загуби своята неутралност, той преминава границите и влиза вътре в системата.  Психотерапевтът е длъжен да се намира на такова „разстояние” от системата, че да има възможност да наблюдава не само вътрешносемейното взаимодействие, но и взаимодействието между системата и средата.
„Резултатът”  (измененията в състоянието на системата в продължение на определен период) зависи не толкова от изходните условия, отколкото от природата на процесите, които протичат и от параметрите на системата. Людвик дон Берталанфи дава следното описание на това свойство: „откритата система може да достигне устойчиво състояние, независимо от първоначалните условия и се определя само от параметрите на самата система.” От това свойство може да бъде направен още един извод – различните изходни условия на различни системи, могат да дадат един и същ резултат при относително близки параметри.
През последните години множество теоретични и методологични разработки, доведоха до промяна на самото понятие за системния подход в терапията, а списъка със системни терапевтични насоки беше попълнен с нови терапевтични подходи.
От една страна, тези подходи определено се явяват системни, а от друга – методологични и съответно, методическата база сега значително се различава от класическата системна терапия.  Става дума преди всичко за краткосрочно ориентираната към решения терапия и наративни подходи.  В основата на тези подходи  се развиват техники, чийто фундамент са по-раншните посткласически системни подходи.  Най-общо казано, от позиция на системния подход в терапията, това означава, че симптома се разглежда в контекста на взаимодействието в системата, която включва носителя на този симптом.
За класическата системна семейна терапия, това общо положение се конкретизира в разследването на симптома, „заявен” от семейството, в контекста на вътрешносемейното взаимодействие.  Този подход разглежда семейството именно като система, с отчитане на протичащите от това закономерности.
Новият посткласически системен подход се изразява в това, че в качеството на система, в границите на която се разглежда симптома, встъпва самата система на терапевтично взаимодействие между две условно разделени субсистеми – терапевтичната и клиентската.
Този обрат се оказва твърде съществен, благодарение на тясната връзка на взаимосвързаните  процеси на „вътрешно развитие” на системната семейна терапия, включваща в своите рамки посткласическа рационалност, съвременна кибернетика, постмодернизъм, пост културизъм.  В качеството на изходен „вътрешен” импулс се явява граничния водораздел между терапевта, като „субект” на терапевтичното взаимодействие и семейно-клиентската система – като „обект” на терапевтична диагностика и въздействие.
Теорията на системната семейна терапия, основаваща се на кибернетичния модел на Людвиг фон Берталанфи, описва семейството като система, която в своята жизнена дейност реализира две основни тенденции – развитие и хомеостаза.  При това, симптоматичното семейство се разглежда като система, която по ред причини се стреми да запази „статуса” си. Именно това разбиране е извънредно важно за изучаването на семейството. То се явява „поддържащо” класическия позитивистки рационален подход специално за терапията, защото:
• Предполага разглеждане на семейството в процеса на терапия, като някакъв статичен обект, параметрите на който могат обективно да бъдат описани, независимо от факта на взаимодействие с тях и тези параметри до и след взаимодействието да се различават само по „ефекта” от терапевтичното взаимодействие.
• Разглежда състоянието на системата в момента на приключване на работата, като стабилно и еднозначно детерминирано реализиране на терапевтичното взаимодействие.
• Описва самото терапевтично взаимодействие като изцяло попадащо под произволния контрол на терапевта и „произлизащо” от рефлексията на терапевта.
Посткласическият системен подход взима под внимание цялата сложност на терапевтичното взаимодействие свързано с: включените в този процес „вътрешни структури” на клиентите; тяхната лична представа за проблема; срещаната поведенческа активност на клиентите, свързани с тази представа; „вътрешното разбиране за структурата” на терапевта; осъществяваните интерпретации, базиращи се на собственото разбиране за вътрешните структури на самия терапевт по този повод и др.
В посткласическия системен подход на първи план излиза факта, че пълната независимост на терапевта от семейната система в процеса на терапевтично взаимодействие и непроницаемостта н а границите между тях, се явяват полезни в рамките на класическата системна терапия, като условие за първоначално допускане.  Факта, че  класическата схема е представена като линейно независимо въздействие на терапевта спрямо клиентската система се явява, първо, сложно опосредствано от самия „обект на въздействие” и целия контекст на неговия живот; второ,  явява се много „широко” или сложно по своя състав взаимодействие, отколкото изглежда и може да бъде развърнато в рефлексивна схема от класическия терапевт. Това се случва в резултат на факта, че въздействието се оказва на „живо”, притежаващо „вътрешна съзнателна активност”, то не е механична система, а взаимодействие на една „жива” система.
Съществена роля в развитието на това разбиране има Грегъри Бейтсън. „Ако вие ритнете камък, той започва да се движи в резултат на енергията, която е получил от вашия ритник. Ако вие ритнете куче, то започва да се движи в резултат на собствения си метаболизъм” – пише Бейтсън.  От тази позиция се ражда вариативността на отговора, водещ до това, че в качеството на ответна реакция ние можем да получим в единия случай охлузване, да почувстваме болка, а в другия,  да предизвикаме ответна агресия. В този смисъл получения отговор не може да бъде еднозначно свързан с това,  какво самите ние разбираме за произведеното въздействие.  С други думи, ние не знаем какво именно е станало причина за този, а не за друг отговор на живата система. На свой ред, нашият отговор също няма да бъде линейно еднозначен, а ще бъде опосредстван от нашата „вътрешна представа за ситуацията”, от опита, от оценката на контекста и пр.  По този начин Бейтсън лансира идеята за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се разглежда не като процес описван с физически термини, а като сложно информационно взаимодействие или обмен на текстове.  При това се приема за „единица информация различието”. По този начин класическите атрибути на системата, известни от общата теория за системата, която специално за класическия системен терапевт се явява семейството, се оказват атрибути на терапевтичното взаимодействие (Стив де Шезер, 1991).
Не семейството като система, а реалното (случващото се) терапевтично взаимодействие като система се характеризира с:
Цялостност – измененията в една част от системното взаимодействие неминуемо води до промяна в цялата система на терапевтично взаимодействие – например, промяната в представите на клиентите за ситуацията, води до промяна на тяхното поведение, то на свой ред води до промяна на представите на клиента за терапевта, от тук следва промяна в поведението на терапевта, а той на свой ред променя представите на клиентите за самия себе си. При това, нито един от елементите на системата не може да бъде определен като причина, т.е. не се открива линейна причинно-следствена връзка.
Несумарност – реалността, възникваща при терапевтичното взаимодействие не може да бъде сведена до просто сумиране на условно диференцирани елементи на това взаимодействие, например, като сума от наблюдавани въздействия-реакции.  Терапевтичното взаимодействие представлява специална реалност, особеностите на която не могат да бъдат получени чрез елементарен качествен анализ, например, клиента като елемент на това взаимодействие или качествата на терапевта сами по себе си и тяхното „просто сумиране”.
Еквифиналност (мултифиналност) – не трябва финалния резултат от терапията, еднозначно да се свързва с началното състояние на системата (както например, случаите в класическите подходи, основаващи се на прогнозни оценки за възможна достижимост и недостижимост на изменения на системата). Заедно с това, едно подобно финално състояние, може да приведе системата в различни начални параметри (например, едно и също терапевтично предписание може да се приложи в резултат на развитие на взаимодействието с клиентски субсистеми, с различни начални състояния)
Циркулярна зависимост (нелинейна зависимост) – на нищо конкретно в терапията не може да бъде приписвано значение и решаващо въздействие, не може да се твърди, че определено, конкретно въздействие линейно е довело до ефект, че някаква последователност от въздействия го е осигурило. Ние не знаем дали отстраняването на някакъв елемент от терапевтичното взаимодействие би довело до друг резултат, ние не знаем как биха се развили събитията след терапевтичното взаимодействие.
Ние можем да предложим снимка, на която да видим всичко което се е случило в терапията, но ние не можем да свържем точно определен ефект с какво определено е свързан.  Взаимодействието в терапията и неговите ефекти са включени в циркулярен процес на взаимодействие. Тази особеност на реалното взаимодействие на живите системи води до едно различно разбиране за терапевтичните задачи и логика на целенасочена организация на терапевтичния процес.
На преден план излиза следното положение. Ако семейната система не може да поддържа балансирани граници по време на терапията и те са прекалено пропускливи, то на терапевтът, който се явява външен за системата, ще се наложи да се откаже от възможността да „операционализира” в пълнота тази система.  Оказва се невъзможно да се пренебрегне факта, че реалното състояние на семейството не може да бъде „контролирано” в терапевтичния процес.  То се определя от сложна съвкупност от фактори, които не могат да бъдат описани подобно на въздействието върху физически обекти с линейна причинно-следствена връзка. Цялото семейно взаимодействие, в което е включена системата, в т.ч. и дълбинното състояние на терапевтичното взаимодействие, не може да бъде „контролирано”.  Не може линейно да се представи множеството циркулярни зависимости с термините на причинно-следствената връзка.

07.09.2012г.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 736545
Постинги: 903
Коментари: 113
Гласове: 1001
Архив
Календар
«  Ноември, 2014  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930