Завистта е феномен, който се проявява на три основни нива: съзнание, емоционално преживяване и поведение. В този контекст, в руската психологическа школа (К. Муздыбаев (1997, 2002) е прието схващането за включване на набор от компоненти на завистта, последователно проявяващи се един след друг:

1) социално сравнение;

2) възприятие на субекта, че някой го превъзхожда;

3) преживяване на досада, огорчение и унижение;

4) отношение на неприязън, дори ненавист към този, който превъзхожда;

5) желание или причиняване на вреда на превъзхождащият;

6) желание или реално лишаване от предмета на превъзходство.

Като се съгласяваме по принцип с такава последователност, все пак трябва да се отбележи, че компонентите на завистта, представени от К. Муздыбаев, са по-скоро етапите на появата на завист.

Така например, социалното сравнение не може да бъде компонент на завистта, по причина, че на този етап тя просто отсъства (но без този етап тя не може да възникне).  Следва да се подчертае това, защото често възприемането на превъзходството на другия вече се оценява като стартирал процес на завист.  

Освен това, може да се отбележи и недостатъчно пълното разгръщане на процеса на проявената завист.  С други думи, необходимо е да се внесе ред и допълнение към схемата на К. Муздыбаев и като се държи сметка за динамиката на формиране на завистта, схемата придобива следния вид:

Първи стадий – социално сравняване и възприятие на нещо превъзхождащо човек. Счита се, че основата на съвестта е сравнението.

„В завистта винаги се крие сравнение, а където е невъзможно да се сравни, няма и завист“ – пише Фр. Бейкън (1978, с.370).  Това е вярно и не е вярно!  Ние се въодушевяване и трогваме от изкуството на актьорите, великите майстори на живописта, певците и т.н., като не казваме: „Ето, аз не мога да танцувам, да рисувам, да пея както тях, не мога!“.  За възникване на завистта, едно сравнение и признание за превъзходство на някой е недостатъчно, въпреки, че понякога може да чуете, че някой, който счита себе си за по-добър от вас, да го изрази с думи  - тогава, рано или късно това изказване пред вас или пред други хора ще доведе до чувство за малоценност, до скрита ненавист, гняв. Тогава процесът навлиза във втория стадий.

Втори стадий – възниква потребност от идентификация с обекта на завистта. Завистта възниква само по повод на това, към кого човек има силен интерес (Parrott, 1991), човек към който индивидът се стреми, високо цени в другия и изпива потребност  да притежава това, с което разполага другия. Именно изострянето на съществуващата нужда от нещо или просто в резултат на нейното възникване (възприятието на един или друг обект или човек) се явява втори стадий за проявата на завистта.

Завистта винаги се основава на идентификация: завиждаме на тези, на които искаме да приличаме (или да имаме).  Но за тази цел трябва да се разбере от какво е обусловено превъзходството на другия и какви са перспективите за удовлетворяване на възникналото желание.  Тази стъпка води към третия стадий.

Трети стадий – оценка на своите възможности. Оценявайки своите възможности (адекватно или неадекватно), човек може да предприеме опити да придобие един или друг предмет или качество, което му се иска да има, т.е. встъпвайки в задочно съревнование с другия човек, което може да донесе успех, но може да завърши и с провал, личността преминава в следващия стадий.

Четвърти стадий -  осъзнаване невъзможността за удовлетворяване на своето желание, да имаш това, което другия има. И в единия и в другия случай емоционалната реакция на разбирането за невъзможност за достигане на желаното се явява източник на огорчение и съжаление.

Пети стадий – търсене на причина за откритото превъзходство на другия.  Човек започва да мисли: „Защо Иванов има нещо което искам, а аз го нямам?“ От осъзнаването на причината за това превъзходство зависи какъв вид завист – „черна“ или „бяла“ ще възникне в човек.

От една страна, превъзходството на другия може да бъде придобито с труд и може да служи за пример, мотивирайки личността за активност. От друга страна, несправедливост на съдбата (възможно е тази оценка да е само на завистника) или в резултат на несправедливо разпределение на блага, в резултат на което другият разполага с тях без реално да заслужава. В този случай извода е един – „Аз се чувствам обиден!“, защото хората считат, че именно съдбата или който и да било друг (другите) се явяват виновни за неговите неуспехи.  Това явление е в следствие на т. нар. каузално заблуждение (Schoeck, 1969), т.е. човекът имащ превъзходство се възприема като причина за собственото унизително положение и неуспех. В резултат се усилва чувството за „несправедлива“ самовлюбеност (представите на индивида за собствената си изключителност и достойнство).

„Завистта е безпокойство (неудоволствие) на душата, произлизаща от разбиране, че желаните от нас блага са притежание на друг човек, който ние не считаме за по-добър и по-достоен от нас.“ - Готфрид Вилхелм Лайбниц.

Шести стадий – възниква чувство на накърнено самолюбие. Непреодолимото превъзходство на другия се възприема от самовлюбения като непълноценност и дори като свое унижение;  при това обектът на завистта се отнася към категорията победител, а себе си – като губещ. По тази причина Адлер разглежда завистта като реакция на неравенство между хората при дефицит на собствена самооценка.  Той подчертава, че завистта е фактическо признаване на собственото безсилие и безпомощност, състояние на подчиненост на друг човек, заемане на по-ниска позиция от другите.

Освен осъзнаването на обективно съществуващото неравенство в определени значими за човек отношения, субективното разбиране и представа за неравенство също влияе върху възникване на чувството на завист.

Ако човек свързва своите неуспехи със съдбата, то се появява обида към нея. Ако завиждащият екстраполира своите провали към друг, по-успешен и по-превъзхождащ, възниква устойчиво негативно отношение или дори ненавист към него.

С други думи, с накърняването на самолюбието, никакви доводи на разума вече не действат, а психиката е блокирана от негативни емоции: досада, злоба, ненавист, желание за мъст, при това както към другия, така и към себе си.  В такива случаи човек може да прибегне или към отрицание значимостта на предмета („За какво ми е нужно?“), или към компенсаторен механизъм („Затова пък аз съм по-умен!“). Ако и това не помогне, то процесите преминават на следващо ниво.

Седми стадий – проява на враждебно поведение.  Появява се желание, да се причини вреда на обекта на завистта, да бъде лишен от предмета на превъзходството.

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин