Психологическа корекция на агресивното поведение при децата
                                                                  (десета част)

                   Цветовите зони при избор на правила, изисквания и ограничения.

                      (в помощ на училищните психолози, работещи със семейства)

За изработването на достатъчно ясна и съгласувана позиция  по отношение на правилата и изискванията, често се прибягва към принципа на четирите цветови зони , описан от Юлия Б.Хипенрайтер (1998г.)

1.В зелената зона се разполага всичко, което е разрешено на детето по негово желание. Например: какво да чете; какви компютърни игри да играе (по възраст); кои приятели да кани вкъщи за рождения си ден;  с какви играчки да играе вкъщи и с какви навън; с кои деца да дружи на детската площадка

Много психолози са на мнение, че в тази цветова зона трябва да се намира и разрешението за чувствата и емоциите, които изпитва детето (радост, отчаяние, болка, гняв и др.), а също и разрешение за правото да говори за своите чувства. Американският психолог Д.Елиум е въвел понятието „вътрешна система на поведение“, която е свързана с чувствата и вътрешните потребности на човек.  Колкото повече и по-мащабни са забраните налагани от родителите за изразяване на чувствата (извънредна радост или омраза), толкова по-дълбоко те повреждат „вътрешната система за управление“: детето променя забраненото чувство с такова, което му е позволено и което определя неговото видимо поведение. Например, в семейство, в което се демонстрират силови методи, Д. Елиум е забелязал, че много по-ярко са изразени забраните за изразяване на чувства и преживяванията чрез поведението и в тези семейства много по-значим е неуспехът в "системата за вътрешен контрол", който сам по себе си балансира психическото състояние на човек, ако чувствата се преживяват и изразяват директно, по ясен и естествен начин и толкова по-изкривено е развитието на личността спрямо невротично и психическо неразположение.

Ние ще видим, колко важно е да се признава правото на чувствата, които изпитва детето и значението на научаването то да говори за своите емоции.

2. В жълтата зона  се предоставя правото детето да действа по собствен избор, но в пределите на определени граници. Например, детето може да реши кога да учи уроците си, но тяхното завършване трябва да се подчини на рамката (правилото0 – до 20.00 часа. То може да похапва сладки неща, но само след основното ядене.  Изискванията, влизащи в „жълтата зона“ се формулират по следното правило“ „Може, ако …“, като условието „ако“ трябва да бъде максимално ясно.

3.В оранжевата зона се намират такива действия на детето, които родителите не приветстват, но при определени обстоятелства допускат: „Не трябва, но ако …“ (при изпълнение на определени условия). Тази готовност на родителите да се съгласяват с детето „наполовина“, обикновено играе ролята на силен мотиватор да спазва това условие. Например, не трябва да оставяш сутрин леглото си неоправено, но ако детето наистина не успява да го оправи (много е бавно, сънено е, закъснява за училище и пр.), то ще го оправи след като се върне от училище; не трябва да се храни в детската стая, но ако предават интересен филм за деца по телевизията – може, при условие, че почисти и прибере съдовете си на определеното място.

Жълтата и оранжевата зона са много важни за формирането на дисциплиниращи навици:  тук детето се учи да контролира своите действия с помощта на нормите и правилата, установени в семейството, а също така се научава да взаимодейства и сътрудничи от гледна точка на управление на нормите с другите хора.

Детето на 9-10 години (с все още неформирано рационално мислене) има нужда периодично да му се напомня за тези правила, за които вече стана дума. Колкото е по-малко детето (особено до 5 г.), толкова по-често това трябва да се прави.  Напомнянята могат да бъдат както в словесна форма, така и нагледно-изобразителни (рисунки, малки плакати, записки). Например, картинка на баба Яга, залепена на вратата може да напомня на детето правилото: „Не отваряй на никого, когато мама и татко не са вкъщи!“ Главното е да се поддържа доброжелателен тон, тъй като при липсата му в детето се формират протестни реакции.

Често родителите по отношение изискванията от жълтата и оранжевата зона сключват с децата си договори (по-големите от 8 г.), като се отчитат редица желания на самото дете.

Например:

Ако родителите не изпълняват желанията на детето, то тогава те самите го освобождават от онези правила, които самите те са установили.  Родителите трябва да знаят, че ако те самите не са в състояние да контролират себе си и по някаква причина не могат да изпълнят желанието на детето, то тогава те нямат право да искат детето да спазва установените от тях правила.

Жълтата и оранжевата зона се явяват „предмет на особени грижи“ и още защото,  именно в тези области най-често избухват конфликтите, като изискват от родителите конструктивен изход от тях и навици за позитивно общуване със своите деца в проблемни за тях ситуации.

4. Към червената зона се отнасят действията на детето, които „не са приемливи при никакви обстоятелства“. Те са категоричното родителско „не трябва!“. Червената зона е най-добрия начин да се запази детето от беди:не трябва да си играеш с кибрит; не трябва да напускаш двора при разходка навън; не трябва да пресичаш улицата сам; не си играй с нож и други остри предмети; не сядай в автомобил на непознати; не ходи в домовете на непознати хора.  С други думи, тук попадат такива действия, които засягат безопасността и сигурността на детето.

Родителите на агресивните деца са склонни да формулират изисквания и правила на поведение в стил, характерен за червената зона, т.е. в стил категорична забрана: „Не трябва да говориш високо!“, „Не трябва да обиждаш по-малкия си брат!“ (сестра), „Не закачай другите!“ и пр.  Най-главното – в червената зона попадат и забраната за изразяване на чувствата, които преживява детето и тяхното изразяване (отреагиране): „Не трябва да се обиждаш!“, „Не трябва да се гневиш!“, „Не се разстройвай!“, „Не се безпокой!“.  Подобни забрани, особено в сферата на чувствата и тяхното изразяване водят до увреждане на „вътрешната система за управление“ и развитие в детето на невротизация.  Много е важно родителите да бъдат информирани за последиците от такива забрани, когато определят съдържанието на червената зона.

Трябва да се отбележи още един факт – повечето родители на агресивни деца твърде трудно съставят списък с конструктивни изисквания (говорим за необмислена възпитателна позиция, за кратковременни и хаотични възпитателни санкции), а също така, те трудно разпределят изискванията си по определените цветови зони.

Много родители на агресивни деца не могат да се справят при избора на ясни поведенчески правила за своите деца без помощта на психолог.

Преди да пристъпи към формулиране на правилата и изискванията, включени в плана за конструктивна помощ за родителите, психологът трябва да обърне внимание на следното:

-да се подготви пълен списък на всичко, което безпокои, затруднява, предизвиква недоволството в поведението на детето;

-ако нивото на разногласие при родителите е твърде високо (те не са в състояние съвместно да изготвят списъка), тогава всеки един от тях работи самостоятелно;

-именно тези списъци с обозначените проблеми ще станат онази основа, която ще помогне на родителите и на психолога да формулират ясни правила на поведение на детето.

Ето примерен списък на нежеланите действия на агресивното дете, които често предизвикват безпокойство при родителите:

1) не желае навреме да научи уроците си;

2) оставя играчките си неподредени;

3) много време престоява пред компютъра/таблет/телевизора;;

4) разговаря грубо с майката, бабата;

5) не подрежда (оправя) леглото си;

6) разхвърля вещите си из къщата;

7) не се държи културно (рони хляб по пода, слага в устата си част от дрехата);

8) не си ляга сам когато трябва;

9) не иска да чете книги;

10) закача се (дразни) по-малкия брат (сестра);

11) не помага при грижата за котката (не поставя вода, храна, не почиства тоалетната й), която му е била подарена за рождения ден по негова молба, а също не полива цветята в своята стая;

12) не обича да се мие/къпе (със скандал отива във ваната; под душа);

13) не събира съдовете си след ядене от масата и не ги измива;

14) държи се грубо в училище (не отстъпва; закача се);

15) не успява по някои предмети и не иска да учи по тях;

16) не иска да се преоблече след училище;

17) след училище захвърля чантата си някъде и не я подрежда за следващия ден;

18) не иска да прави сутрешни упражнения;

19) отвръща на забележки;

20) много е несдържан в отношенията с другите и не контролира поведението си.

Необходимо е да се обърне внимание на родителите за обстоятелството, че при съставяне на списъка е желателно колкото се може по-конкретно да се формулират действията на детето, които предизвикват в тях недоволство, поставяйки ударение на самите нежелани действия.  Например, някои родители (те са повечето) формулират своето недоволство по следния начин:

-много нетактичен/невнимателен;

-груб;

-недружелюбен;

-мързелив.

Така самата негативна оценка и критика се пренася с нежеланото действие върху личността на детето.  Тук задачата е друга – критиката не трябва да засяга личността, а действията, т.е. да се отдели личността на детето от тези нежелани действия, които то извършва. С други думи, следва се „златното правило - „Личността на детето се приема с любов, не се приемат само неговите действия!“

На базата на получения списък, родителите и психологът разработват ясни изкисквания и правила на поведение за детето. Разработват се санкции и система за поощрения с цел по-успешно формиране на навици. Психологът от своя страна, ясно трябва да види в каква посока е нужно да води индивидуалната корекционна работа с детето, например, на основание гореизброените действия, главната задача на психолога ще бъде – формиране на контрол над негативните емоции, обучение за отреагиране на емоциите по конструктивен начин, а също и снемане деструктивните елементи в поведението. А що се отнася до задачите: да се научи детето да полага грижи за домашния любимец; да полива цветята, да почиства масата и събира съдовете си след хранене и пр., то контролът върху тях се поема от родителите, а не от психологът, въпреки, че родителите обикновено биха искали да му вменят и тази задача.

Съгласуването на правилата – това е основа, която помага на родителите да се вслушват един в друг и да заемат позиция на сътрудничество при възпитанието на своите деца.  Когато правилата не са съгласувани, детето е поставено в несъстоятелност и невъзможност да усвои тези правила и да свикне на дисциплина.

Правило 6. Последиците „санкциите“ трябва да произтичат непосредствено от лошото поведение (Хипенрайтер Ю., 1998).

Родителите асоциират последиците (санкциите) винаги с наказания.  Продължават да се водят дискусии на тема „Следва ли детето да се наказва физически“.  Според Ю. Хипенрайтер, физическите наказания се явяват не винаги наказания, а само способ за разреждане и отреагиране на собственото негативно емоционално състояние на възрастните – гняв, раздразнение, страх, досада и пр.

Ако физическите наказания са елемент от семейната политика, то това означава, че проблема не е при детето, а че възрастните не са развили навици за саморегулация, нямат ясна възпитателна позиция, а също така и контакт с детето.

Най-важното, за да се приучи детето към изпълнение на правила и ограничения е това,  родителите да формират в него необходимото доверие към техните думи.  Необходимо е да се докаже на детето, че ако родителите кажат, че нещо ще направят, то те задължително трябва да го направят.  Ако  родителите поставят изискване с предупреждение за възможни санкции, а детето не ги изпълнява, защото е наясно, че родителите могат да отстъпят, да отложат, да се уговорят, то „тогава детето започва с тях своеобразна игра, като продължава от време на време да извършва нарушение на правилото, за да тества и наблюдава, дали родителите ще приведат в изпълнение санкцията (Дон. и Джоан Елиум, 1995).

В тази връзка, при консултацията психологът трябва да е убеден, че родителите са обмислили добре предлаганите санкции и още по-важно – способни ли са да не отстъпят, като отхвърлят предложената от детето игра.

Освен това, при установяване и налагане на санкции при малките деца следва да се поми, че наказанието трябва да бъде „светкавично“, а не отложено във времето и да не е продължително. Например, ядосаната на 4-годишното момченце майка (баща) му казва, че той няма да има право да гледа телевизия два дни.  За този дълъг за тази възраст на детето период, то може да забрави причината за наказанието, а отложеното на самота санкция създава в детето безпокойство.

Отложеното наказание често изглежда като отмъщение на родителя.

Има случаи, при които, желаейки от детето послушание, родителите прибягват към продължителни наказания.

Например, детето (момиченце на 7г.) отказва да подготвя уроците си в рамките на определеното време.  Първоначално майката разрешила, но ситуацията се повторила на следващия ден и после отново и отново.  Майката не се е опитала да разбере истинските мотиви за „непослушанието“ (уморена, избягваща мисъл за неуспехи) и заявила, че в продължение на 10 дни няма да чете вечер преди заспиване приказки на дъщеря си (което било традиция) и няма да идва при детето си преди заспиване за също традиционната процедура „целуване“ за спокойна нощ (двойно наказание). По думите на майката, дъщерята три дни се държала отлично , а след това започнала да упреква майка си за това, че не забелязва нейното добро поведение и продължава да я наказва. Малко по-късно детето възстановило „лошото“ си поведение.

Продължителните наказания предизвикват обида в малките деца и могат да предизвикат емоционален срив, а също и протестни реакции от типа отмъстително поведение.

Подрастващите, за разлика от малките деца, могат да се справят с наказания (санкции) отнесени към неопределен срок и обикновено добре разбират какво наказание заслужават.  Ако санкцията съответства на извършената постъпка, тогава то не предизвиква в тях протест. Например, подрастващ (14г.) се прибира вкъщи в 24.00 часа, вместо в определеното време – 21.00 часа. Родителите му забраняват да напуска вече дома в продължение на две седмици. По признание на детето, то очаквало много по-сериозно наказание.

Често се случва така, че когато родителите назначават някакви санкции, то те самите наказват себе си.  Например, семейството се подготвя да посети театрална постановка; детето (5г.) капризничи, прави неща, които не се вписват в разбирането за правилно поведение на родителите и те реагират (бащата):  „Ако не престанеш да се държиш така, ние няма да отидем никъде!“ В резултат ходенето на театър следва отменено.

В книгата си „Възпитанието на синовете“ В.Елиум привежда следния пример: „Веднъж в чудесен съботен ден, моят син и негов приятел  се гонеха по целия двор и силно и радостно крещяха. Разсърдена, аз им извиках: „Ако още веднъж изкрещите – повече няма да си играете!“. Разбира се те изкрещяха и вместо да си прекарам спокойно утрото с чаша кафе в ръка и четене на сутрешния вестник, аз трябваше да стоя като пазач и да заплашвам две скучаещи, кипящи от енергия, радостни хлапета. Тогава осъзнах, че е по-добре да поиграя заедно с тях.“

За да не се случват подобни аномалии на девалвация на наказанието, родителите трябва предварително да го обмислят и да го пренесат в цветовите зони; да обмислят и възможните последици от наказанието, като за целта може да се използва следната форма:

С по-големите деца и особено подрастващите, следва да се обсъждат възможните санкции, за да знаят какво ги очаква в случай на нарушение на правилата и да се учат да предвиждат последствията от своите действия.  Най-важното0 при определяне на едни или други санкции е: възпитанието в детето на съзнателност и отговорност, а не създаването на емоционален дискомфорт и то не само на детето, а и на себе си!.

            В заключение на темата за установяване на границите, следва още веднъж да се отбележи, че правилата, изискванията и ограниченията трябва да присъстват в живота на детето като необходим и действащ инструмент на възпитателния процес. Благодарение на него децата се учат да живеят в колектив, учат се съзнателно да контролират своето поведение, а също и да предвиждат последиците от едни или други свои постъпки.

Правилата трябва да се установяват на фундаменталната основа от сърдечна близост и доверителни отношения между родителите и децата, като се отчитат преживяванията, интересите и потребностите. В противен случай родителите ще се сблъскат с неподчинение и отмъстителното поведение на своето дете.  Важно е също, децата да са запознати с тези правила, да им се повтарят многократно, а при по-големите – да носят характер на взаимно обсъждане. В някои семейства  правилата съществуват само в главите на родителите, а това е предпоставка в много случаи те да действат непредсказуемо и плашещо детето. Знанието за наличните правила, установени в доброжелателна форма от страна на родителите, правят живота на детето по-организиран, по-осъзнат и му създават чувство за безопасност и вътрешен комфорт.

(Следва продължение)
Източник: