2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Пенитенциарна психология.
Методически подходи за психологическото портретиранена правонарушителите.
Изследването на отделните категории правонарушители през различни периоди от развитието на психологическото портретиране е съпроводено от разнообразни трудности и проблеми. От една страна те са обусловени от постъпателното, но противоречиво развитие на общата психология, а от друга страна са обективно определени от сложността на самия изследван обект - личността на правонарушителя.
А. Р. Ратинов точно характеризира тези периоди и свързаните с тях проблеми. В частност той пише: „В самото начало са провеждани мащабни групови изследвания на различни категории престъпници, като са фиксирани широк кръг от психологически параметри. При това се е допускало, че значимостта на много търсени и изучавани свойства може да бъде нищожна. По-задълбоченото разкриване на психологически значимите особености за популацията на престъпниците, теоретичното осмисляне на получените резултати и усъвършенстването на методическия инструментариум — това прави все по-целенасочено и задълбочено изследването на свойствата, образуващи „криминалния потенциал", ако такъв съществува, и психологическата класификация на различните категории престъпници. Накрая, на завършващия стадий, се осъществява преходът към монографическо лабораторно-клинично изследване на отделните представители на различните типове и разновидности" .
А. Р. Ратинов точно визира периода на „колекционерския" подход, при който са използвани множество диагностични методики, без в много от случаите това да е нужно и да завършва с конкретен резултат, обслужващ решаването на определени практически задачи. При това са били апробирани различни емпирични и статистически връзки между дименсиите и аитемите от съответните личностови тестове и въпросници. Посочената диагностична активност постепенно се е фокусирала върху диференциране на личностните структури и компоненти, обуславящи криминалния потенциал. Маркирането на неговите параметри първоначално в концептуален, а впоследствие в методически план, поражда и преминаването от многопосочни тестови изследвания към дълбинно-монографични такива.
И. Зиновиева подчертава, че „... достоверното описание на една система и предвиждането на нейното поведение по необходимост включват познаването на биографията на нейните преходни взаимодейства. Такъв подход идва да подскаже недостатъчността на корелационните зависимости като основа за анализ на данните, както и на производните методи от типа на факторния анализ, регресията и дори линейно-структурните модели, защото те не могат да отразяват едновременното съществуване на стабилността на констилацията и постепенната промяна на качеството на някои от нейните компоненти, осъществяващи се във взаимодействията".
Корелирането на множество айтеми и дименсии не осигурява необходимата валидност на получаваните резултати и те не играят ролята на база за прогнозиране развитието и корекцията на криминалната активност. По тези причини преходът към дълбинно-монографични изследвания, в които се отчита биографията на личностната структура, инициирала криминалните проявления, открива нови, евристични възможности пред психологическото портретиране като важна приложна сфера на юридическата психология. Визираната позитивна методическа преориентация стимулира структурирането на специфични методи в юридическата психология. Към тях се „... отнася психологическият анализ на наказателните дела. Актуален се явява и методът на психоанализа, който подпомага по-дълбокото и всестранно изследване на личността и в частност особеностите на нейната подсъзнателна сфера" .
Към настоящия момент психологическото портретиране практически се осъществява с помощта на следните методи:
- психологически анализ на материалите от наказателните дела;
- биографичния метод;
- наблюдение и естествен експеримент;
- вербални тестове и въпросници за регистрация на индивидуално-
личностови особености;
- проективни личностови методи от типа на тематичния аперцепти-
вен тест, Роршах и Люшер.
При изследването на правонарушители с помощта на вербални тестове и въпросници се получава деформация на резултатите, развиват се специфични артефакти, поради сериозния конфликт на личността със закона и представящите го институции и длъжностни лица.
В подобен контекст активно функционират такива защитни механизми, като „отричане на реалността, фантазии, рационализации, проекции, изтласкване и други. Могат да се наблюдават по-сложни форми на защитни реакции, изразяващи се в симулативно и дисимулативно поведение. Механизмите на психическа защита са свързани с реорганизацията на осъзнаваните и неосъзнаваните компоненти на ценностната система. Особеностите на психологическата защита се определят от инди-видуално-психологическите и възрастово-психологическите характеристики" (23, 46). Най-ярко представените феномени се фиксират по време на психодиагностичните изследвания на новопостъпващите лишени от свобода в пенитенциарните заведения.
При тях често пъти се „... наблюдава подаването на социално желателни резултати, отклоняване на отговорите, изграждане на фалшива фасада при интерпретацията на събитията, което е особено характерно за лишените от свобода рецидивисти" . Това налага да се осъществява взаимен контрол при прилагане на методиките, за да се преодолеят самооправдателните и социално-фасадни ефекти.
„Данните от проективните методики служат като средство за проверка на вербалните тестове... На свой ред психологическата експлорация дава възможност за проверка на проективните тестове. Позволява ни да доконструираме онези диагностични предположения, които те ни поднасят като първоначални формулировки. Съществен взаимен контрол има и между методиките за самооценка и за избор на ценности, което ни осигурява надеждна информация за по-висшестоящите регулативни механизми на поведението, имащи съзнателен характер. Данните от тези две методики се интегрират с данните от теста на Люшер и Тематичния аперцептивен тест, като по такъв начин можем да установим как отделните безсъзнателни компоненти влияят върху съзнанието и как се осъществява обратната връзка съзнание - безсъзнателни импулси" .
Успешното изследване на правонарушителите и изграждането на валидни психологически портрети за тях, изисква непрекъснатото съчетаване на разнородни диагностични средства. Вербалните методики трябва да се комбинират с проективните, а те на свой ред да се проверяват чрез експерименталните техники, биографичния метод и проучването на наказателните дела на правонарушителите.
В един предишен период психологическото портретиране се реализираше в рамките на класическата диагностична парадигма, която бе ориентирана към създаването на типологии за отделни категории правонарушители, представляващи интерес от практическа гледна точка. Тази автономна позиция на диагностиката като инструмент на психологическото портретиране постепенно се променя. Тя се превръща в елемент от интервенциите, осъществявани в контекста на оперативно-издирвателните, следствено-съдебните и пенитенциарно-ресоциализационните дейности. В този смисъл психологическото портретиране е призвано не само да опише и анализира психологическата феноменология при определен тип правонарушител, но да съдейства за създаването на „... психологически методи, ..., техники и технологии" (27, 10) за разкриване, разследване, осъждане и реинтегриране на правонарушителите в обществото.
Визираните тенденции най-интензивно се проявяват в процеса на пенитенциарното третиране, чието изграждане в съответствие с Европейските стандарти благоприятства развитието на персонификацията. В практиката се утвърждава субектният подход, благодарение на който се „... постига интегрираност и съподчиненост на диагностичните и корекционни функции, които в някаква степен са разделени при провеждането на традиционните възпитателни мероприятия. По такъв начин диагностиката от самоизолирана и самостоятелно функционираща дейност... се превръща в база за корекционна работа, без която е невъзможно да се регулира динамиката на личностните изменения", настъпващи в процеса на пенитенциарното третиране, корекция и терапия.
Зубин смята, че целта на диагностиката „е да предаде информация за етнологията, прогнозата и терапията", на определен проблем, който може да предизвика дезадаптивно поведение и осъществяване на криминален избор. Това по-широко и съвременно трактуване ка функциите на психодиагностиката следва да намери място и при нейното разглеждане в контекста на психологическото портретиране.
Практическото реализиране на психологическото портретиране е повлияно от съществуващия в юридическата психология екстрапулационен подход. Според неговите привърженици, изучаването на престъпните феномени на индивидуално-личностно ниво представлява само едно приложение на данните от общата психология към тях. По тези причини често се стига до продуциране на елементарна информация за когнитивните процеси и мотивацията, която слабо кореспондира със същността на извършените криминални деяния.
„Сложните и необикновени ситуации, острите конфликти, в хода на които се извършват правонарушения, в редица случаи способстват за развитието в човека на такива психически състояния (гняв, афект, страх, обърканост и др.), които в юридическата психология по-често стават предмет на научен анализ, отколкото в другите области на психологията. Обаче тези състояния, както и устойчивите особености на характера и личността на правонарушителя, се развиват и протичат, подчинявайки се на общопсихологическите и психофизически закони. Спецификата на подхода на юридическата психология (и в частност на психологическото портретиране - б.а.) се заключава в своеобразното интерпретиране на тези състояния при изследването на правното им значение, оценката на тяхната криминогенност и в търсенето на научнообосновани методи за понижаване възможностите за нарушаване на правните норми чрез психологическа корекция...".
Срещу екстрапулационните тенденции в областта на психологическото портретиране възразяват Е. Маджаров и С. Куртев, изхождайки от практиката на неговото развитие в пенитенциарните заведения. В съвместната теоретико-методологическа статия двамата автори пишат: „Изследването на личността на правонарушителя не може да се осъществи чрез простото екстрапулиране на основните положения за личността от общата психология, макар че такъв много съблазнителен подход често се среща в работите на отделни автори. Той обаче характеризира ранния период в развитието на една научна дисциплина и е белег на изследователска незрялост.
За разлика от съдебната психология пенитенциарното психологическо изучаване на личността не се свежда само до нейната представеност в престъпния акт. Той е един етап, или по-скоро следствие, от цялостното личностно развитие и единствено в неговия контекст може правилно да бъде осмислен.
Сравнена с криминалната психология, пенитенциарната се занимава не само с негативните тенденции в личността на престъпника, но търси и положителните аспекти в мотивационно-целевите и характерови структури, на които може да се опре ресоциализационото въздействие" .
Следователно, задачите на пенитенциарната практика значително разширяват задачите на самото психологическо портретиране, подчертават специфичността на неговите подходи и изключват рецидивите на опростеното, екстрапулационно интегриране на сложните и комплексни психически явления, свързани с криминалната активност. Това е и методологическата база за изграждането на методически инструментариум, който ще бъде релевантен на природата на подлежащите на изучаване криминални феномени.
Позитивистката, феноменологичната и системната парадигма оказват съществено влияние върху развитието на методическите подходи, които се прилагат при осъществяването на психологическото портретиране на правонарушителите. Ще ги разглеждаме последователно.
„Първият основен подход към изучаването на престъпленията - подходът на индивидуалните различия, произтича от позитивистките традиции. Знанията в тази област се основават на такива класически изследвания, като проведеното през 40-те години на нашия век от семейство Глюк. Наблюдавани са физическите, психологическите и социалните различия между 500 институционализирани престъпници и 500 демографски съответстващи им граждани, спазващи законите. Същественото заключение е, че престъпленията са резултат от различни индивидуални и социални фактори, показващи непоследователно родителство, диференциални родителски стилове и социална дезорганизация в семейството. Този изключително влиятелен труд води до създаването на практика и традиция в изследванията. Демонстрирани са значителни различия между престъпните и непрестъпни популации чрез използването на обективни личностни тестове, мерки за когнитивно изпълнение и проективни личностни методики. Репрезентативни изследвания установяват, че правонарушителите са по-малко социализирани, по-малко интелигентни, психологически абнормални, незрели и жертви на неподходящи родителски стилове и възпитание" .
Благодарение на позитивистки ориентираните изследвания се натрупва значителен емпиричен материал, верифицират се редица теоретични положения и се адаптират значително количество методики. Прекомерно ортодоксалната позитивистка ориентация получава израз в пълния отказ от концептуализация, в случайния избор на методи и индикатори, които се подлагат на сложна статистическа обработка. С тяхна помощ се извършва ефектна формализация на сложни аспекти от криминалната активност, които стават операционализуеми, но получените за тях измерения трудно се съотнасят с обекта на изучаване и не могат да послужат за надеждно прогнозиране на неговото поведение в различни ситуации.
Психологическото портретиране на правонарушителите е сериозно повлияно и от феноменологичните подходи. „Видни представители на това направление са Г. Олпорт, М. Мерло-Понти, Е. Фром, Ш. Бюлер, Е. Маслоу, К. Роджърс, В. Франкъл, Р. Мей, Дж. Шотър, А. Джиорджи, Р. Леинг и др. Всички те са насочени към ценностно-смисловите пластове на човешката личност, където, според тях, е съсредоточен основният потенциал за преживяване, действие и развитие на индивида" .
Деформациите в ценностно-смисловите пластове могат да доведат до появата на различни варианти на криминална активност. Същевременно в тях трябва да се търсят резервите за извършване на профилактика и корекция по отношение на застрашените от извършване на престъпление индивиди, както и на тези, попаднали под ударите на наказателния закон.
Последователите на феноменологичното направление „... предпочитат дълбинните интервюта, креативни игри и сеанси". В руслото на това направление в психологическото портретиране на правонарушителите широко разпространение получава обхватното и задълбочено проучване на биографичното развитие на известни извършители на престъпления. Това дава възможност за лансирането на много нюансирани и проникновени психологически обобщения относно психическата природа и механизмите на възникване и функциониране на криминалния потенциал при личности с асоциална насоченост на поведението.
Феноменологията прониква в психологическото изучаване на правонарушителите поради предимствата на своите обективистично насочени подходи. Те се свеждат до следното:
„- разширяване обхвата на изучаемите психологични феномени у човека;
- висока жизнена валидност (релевантност) на изследователските процедури; .
- вариативност и импровизация при осъществяване на процедурите;
- съсредоточаване върху качествените аспекти на субективната реалност у човека;
- потенциален достъп до дълбинните пластове на личността (екзистенциални структури и Аза)" .
Феноменологичната методология на изследване поставя акцента върху качествените характеристики, екзистенциалните варианти и различните ипостаси на Аза при личността, ангажирана с криминални прояви. Това е евристичен изход от тясната позитивистка рамка, но същевременно поражда и следните недостатъци:
„- ограничена съпоставимост и ниска възпроизводимост на резултатите; трудно се постига консенсус дори между привърженици на въпросните процедури;
- дълго специално обучение и личен опит в изучаваните явления;
- не рядко заместване на реалното с желаното. Измислици и небивалици се третират като факти".
В юридико-психологическите изследвания и в частност в психологическото портретиране на правонарушителите широко разпростране ние получи системният подход. Според някои автори той позволява „... от една страна да се акцентира вниманието върху различните нива на организация при изучаването на действителността, а от друга страна предоставя възможност да се съсредоточи изследването върху определено качествено своеобразие на явленията".
Действително личността на конкретен правонарушител има сложна, йерархична структура и функции, които по определен начин взаимодействат с нейното социално обкръжение. Те в значителна степен са сходни с нивата на организация на човека въобще, но очевидно в тях могат да се търсят дефицити, компенсации, взаимодействия и отношения, които водят до изграждането на криминогенни ценности, мотиви, нагласи, цели и сценарии на действие. В този смисъл системният подход осигурява реализацията на максимално широки и задълбочени изследователски програми. В тях може да се съчетава качествено-феноменалният анализ с позитивистката методическа стриктност и изискването за верифицируемост на изследваните явления от областта на криминалната активност.
В. Л. Васильев подчертава, че „... системният подход в комбинация с различните методи на психологията и юриспруденцията позволява достатъчно дълбоко да се анализира взаимодействието и да се обособят основните психологически закономерности в процеса на дейността, структурата на личността и системата на правни норми, да се даде точно описание на това взаимодействие, когато се отчитат всички участващи елементи и се подчертаят значимите свойства".
Подобни методологически постановки трудно могат да бъдат оспорени. Проблемът обаче е в това, че те твърде често имат функцията на добри пожелания и не получават релевантно приложение в изследователската практика. В нея по-често срещаме модернизиращ се под влиянието на феноменологията позитивизъм, който идентифицира себе си със системния подход. Все пак това е съществено движение напред, което ще обогати изследователската, приложно ориентирана дейност в сферата на психологическото портретиране на правонарушителите.
Върху изследванията на личността с асоциално поведение важно влияние оказват когнитивизмът, бихевиоризмът и психоанализата.
Според когнитивистите, ориентацията в социалната реалност и приспособяването към нея е резултат от релевантността на изградените и функциониращи негативни схеми. Чрез тях се извършва филтрирането на постъпващата от средата информация.
При гражданите, осъществяващи правонарушения, когаитивните схеми са свързани „... с отчуждение, враждебност и агресия, а в Аз-схемата им може да бъдат открити повишеният егоцентризъм, малоценностовите преживявания и противоречивите самооценки. Ролевите схеми на лицата с девиантно поведение включват дискриминационни компоненти, елементи на ингрупов фаворитизъм, неспособност за сътрудничество и диалог, повишена готовност за конфликти и предприемане на деструктивни действия. По тези причини техните поведенчески сценарии са ориентирани към явно дискриминиране на другите, игнориране на съществуващите забрани, пренебрегване на разнообразните форми на социален ангажимент и отговорност, утвърждаване на собственото превъзходство чрез формите на вербална и физическа агресия по отношение на околните".
Със своите обяснителни модели за агресията когнитивизмът внася значим принос в разработката на конкретни методически подходи при изследването на различни категории правонарушители. Един от най-популярните в това отношение е моделът за образуване на нови когнитивни връзки на Бърковиц. Според него „препятствията провокират агресия само в тази степен, в която те създават неприятен афект. Блокировката на достижението на целите по такъв начин не може да подбужда към агресия, ако тя не се преживява като неприятно събитие. От друга страна, важно е как сам индивидът интерпретира негативното въздействие и определя неговата реакция на това въздействие". Следователно, от практическа гледна точка е много съществено да се диагностира индивидуалната склонност на правонарушителите да перцептират по определен начин неприятните събития и на тази основа да се предлагат варианти за промяна в техните когнитивни схеми. В тази посока са и търсенията в съвременното психологическо портретиране, които могат да бъдат илюстрирани чрез няколко конкретни постановки на У Фюлграбе, касаещи насилствените правонарушители. В частност той пише: „Вероятността г-н А. също да реагира агресивно след една действителна или въображаема обида от страна на г-н В. може да бъде намалена, само ако се неутрализират негативните познания на г-н А. и неговите, ориентирани към отмъщение фантазии. Това би могло да бъде повлияно например от неговото обективно ориентирано съзерцателно поведение, при което случката, а не собствената личност, стоят на преден план. Едно подобно аналитично поведение би могло например да бъде: „Действително ли искаше той с думите си да ме обиди или аз го разбрах погрешно? Може би днес г-н В. се е ядосал на шефа си, В. искаше само да ме провокира, но аз няма да му доставя това удоволствие".
Структурирането на когнитивно насочените методически подходи за осъществяване на психологическо портретиране на правонарушителите в голяма степен е повлияно от модела на Зилман за връзката между възбудата и когнитивните процеси. Той доказва, че „познанието и възбудата са тясно взаимосвързани; те влияят един на друг по цялото протежение на процеса на преживяване на носещите страдание опит и поведение. По такъв начин той напълно отчетливо акцентира върху специфичната роля на познавателните процеси в усилването и отслабването на емоционалните агресивни реакции и върху ролята на възбуждането в когнитивното опосредстване на поведението. Зилман подчертава, че независимо от момента на своята поява, (до или след възникването на напрежение) осмислянето на събитията вероятно може да влияе на степента на възбуда. Ако разсъдъкът на човека му подсказва, че опасността е реална, индивидът се „зацикля" на опасността и обмисля своето последващо отмъщение, то в него се съхранява високо ниво на възбуда".
Неумението да се овладее възбудата, нейното прекомерно нарастване и фиксацията върху афекта са причината за извършването на множество насилствени престъпления. В този смисъл обосноваването на връзката между възбудата и когнитивните процеси от Зилман открива път за евристична диагностика, профилактика и корекция на възбудимите, афективни и с ниско когнитивно опосредстване на поведението личности. Тази теза се подкрепя от Р. Берон и Д. Ричардсън, които оценяват по достойнство приноса на когнитивните модели за решаване на въпросите по овладяване на агресията. Двамата автори отбелязват, че в съответствие с възгледите на когнитивистите „... поведението може да се контролира, „просто", като се научат хората реално да си представят потенциалната опасност, която може да произтича от очевидно застрашаващите ги ситуации или хора".
Когнитивистите създават методики за диагностика на когнитивния стил и способности, търсят емпирични индикатори на Аз-концепцията, самоконтрола и когнитивната комплексност. Тези методически средства се прилагат и при портретирането на правонарушителите, чието внимание често е ангажирано „... в непродуктивни теми като лични отмъщения, несподелена любов, лични неуспехи, натрапливо търсене на превъзходство".
Бихевиористите интерпретират поведението на правонарушителите в контекста на класическата си парадигма „стимул-реакция". Възникването на определен вид криминално поведение е резултат от подкрепление и диференциално моделиране. По тези причини правонарушението „не се разглежда като различно от другите форми на поведение, нито пък хората, които са назовани престъпници, се сочат като абнормални, необичайни или по някакъв начин различни от общата популация".
На методическите търсения в областта на психологическото портретиране на правонарушителите съществено са повлияли когнитивния бихевиоризъм на Е. Толмън и обогатяването на необихевиоризма на Хал с психоанализата. Според Хал „някои от конструираните от Фройд психични механизми се смятат за скрити опосредстващи поведения".
Бихевиористката традиция стимулира развитието на модифициращите подходи и техники за корекция на криминалното поведение. „Те включват разнообразни награди, наказания, ролеви игри, способи за иницииране на позитивни или негативни емоции, чието проявление би съдействало за потискане на асоциалните действия". В рамките на тези практики се провеждат и системно фиксират продължителни наблюдения върху поведението на участващите лица. По такъв начин се натрупва емпиричен материал за обективната активност на правонарушителите, който може да получи както бихевиористка, така и друга теоретично-методическа трактовка.
По отношение на правонарушителите, изтърпяващи наказанието лишаване от свобода, може да се прилагат следните бихевиорални методи:
- директно измерване на продукти и резултати;
- непрекъснато регистриране. „Предимството на този метод е, че
могат да се наблюдават няколко вида поведение едновременно. Неудоб
ството е, че този вид регистриране отнема много време";
- регистриране на честотата на определено събитие;
- регистриране на поведението в края на даден интервал;
планирана проверка на дейността".
В ортодоксалната психоаналитична традиция склонността към пранонарушениня се свързва с дефицитите в Супсрегото. При пранонарушителите е налице изразен конфликт между Егото и Суперегото, който резултира в безсъзнателни чувства за вина, тревога и страх.
„За своето нормално функциониране Азът използва различни системи на действие за преодоляване на опасностите, за които сигнализира тревогата. Това са защитните механизми - изместване, проекция, идентификация и т.н. Този тип защити често се наблюдават в повсеместната практика при работа с правонарушители". Те имат съществено значение за изграждане на мотивацията при различни правонарушения.
Фройд смята, че „... съществува остър конфликт между съхранението на живота (т.е. ероса) и неговото разрушение (танатоса), а другите механизми (например изместването) служат на целта да се насочва енергията на танатоса навън...
По такъв начин танатосът косвено способства това, че агресията се извежда навън и се насочва към другите". В контекста на тези схващания всяко правонарушение може да се интерпретира като по-пряко или косвено проявление на агресивната енергия. Визираните възгледи служат като основа за намирането на определени методически решения при изследването на отделни категории правонарушители.
Психоанализата инициира развитието на дълбинното интервю и проективните тестове. Те „включват двусмислени стимули, които изследваното лице трябва да интерпретира, като допускането е, че то „проектира" в интерпретацията си с мастилени петна на Роршах и Тематично-аперцептивния тест (ТАТ)". Те намират широко приложение при подготовката на психологически портрети за правонарушителите.
Съвременното психологическо портретиране подпомага решаването на сложни практически задачи по неутрализацията, профилактирането, санкционирането и ресоциализацията на правонарушителите. Това му предназначение налага да се използват рационално достиженията на всички методически подходи, които са възникнали през различните периоди от формирането на академичната и приложната психология.
Самата практика на портретиране на правонарушителите поставя редица нови концептуални и методически проблеми или актуализира дискусиите около стари класически дилеми, които на всеки етап от психологическото познание получават конкретно и същевременно относително решение.
Тези перманентни изследователски търсения са взаимосвързани и са индикатор за конституирането на важна приложна област на юриди ческата психология - психологическото портретиране на правонарушителите. В днешните комплицирани условия на борба с престъпността то се развива все по-динамично и оказва съществено влияние върху юридическата психология като цяло.
Оценка за наличието и изразеността на ем...
Тест за експресна диагностика на склонно...