СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ

Родителското отчуждение е клинично значимо нарушаване на връзката на детето с родителя. Изразява се в неоправдана враждебност към родителя и отказ за общуване с него и всички хора, свързани с него (например роднини от страна на отхвърления родител).

Синдромът на отчуждението е колосален проблем, защото води не само до травма, но понякога и до инвалидизация на психиката. Има случаи, при които пораснали деца, осъзнавайки, че са станали жертва на манипулация от страна на предпочитания от тях родител и несправедливо са отхвърлили втория си родител, правят суицидни опити. Известни са много случаи, когато отхвърлени родители доброволно са сложили край на живота си, поради невъзможност да издържат на стреса от раздялата. По сила психическата травма, за отхвърления родител синдромът на отчуждение е сравним с физическата смърт на детето.

Същността на явлението е патологичната адаптация на детето към манипулиращ възрастен, който настройва детето срещу втория родител. Неспособно да живее отделно от такъв родител и напълно зависимо от него във всички аспекти на живота, детето се оказва в ситуация на заложник. Оттук и сравнението на синдрома на отчуждение със „Стокхолмския синдром“, когато заложникът започва да оправдава действията на терориста, да му симпатизира и да проявява съчувствие към него. Това е способ за оцеляване – физически и психологически.

Същият механизъм е в основата на синдрома на отчуждение – детето застава на страната на родителя, който го принуждава по различни начини (включително ненасилствени), да изостави втория родител, да го обижда и да го изхвърля от живота си.

Дълбоко в себе си децата искат да могат открито да изразят привързаността си към отхвърления родител, но се страхуват от агресивната реакция на опекуна. Проблемът е, че в определен момент самите деца започват да вярват, че наистина ненавиждат родителя си.

Една от формите на натиск върху детето е емоционалната отстраненост, студенината и отказът да се даде любов, ако детето си позволи да изрази положителна оценка за другия родител. Отчуждението е форма на насилие спрямо детето. Специалистите считат за глобална грешка становището, че отчуждението винаги възниква в резултат на взаимна отговорност на страните за труден конфликтен развод. Най-често причината за отчуждението е именно единият родител, („родител-индуктор“).

Отчуждението от родител може да се разграничи от обикновената враждебност по редица признаци:

1.Аргументите, които детето привежда в полза на отказа си от родителя, не отговарят на силата на неговата враждебност – аргументите винаги изглеждат слаби или абсурдни, но враждебността е реална и всеобхватна.

2.Феноменът „независимо мислещ” – детето твърди, че това е негово лично мнение и никой не го е подтиквал да изостави родителя-жертва.

3.Отказ на детето от положителни спомени за родителя-жертва. Детето заявява, че „нямаше добро“ или „и да е имало добро, то няма никакво значение“.

4.Разпространение на ненавист към всички роднини на отхвърления родител, неговите домашни любимци и приятели.

5.Дихотомно мислене на детето по отношение на родителите: единият родител е напълно добър, вторият е напълно лош. При това, по други въпроси (училище, социален живот) детето може да бъде адекватно критично и да се виждат нюансите.

6.Детето автоматично се застъпва в защита на предпочитания родител във всяка ситуация.

7.Детето не изпитва вина, срам или съжаление, когато обижда и унижава родителя-жертва.

Един от сериозните проблеми при разводите, който още повече усложнява последиците от синдрома възниква в случаите, когато е направена повърхностна и неграмотна психологическа експертиза (заключение), представено в съда. Например, изводи от типа: „Детето има собствено мнение за майка си, не иска да общува с нея“, „Трябва да се позволи на детето да вземе собствено решение в това отношение“, „Ако то не иска да общува, тогава неговото мнение трябва да бъде взето под внимание“. В този случай специалистът не разбира, че има работа с внушено състояние, породено от естествената възрастова внушаемост на детето и неговата зависимост от опекунстващия възрастен. Детето няма достатъчно опит и умения за прогнозиране, за да разбере какво означава за него необоснован отказ от родител. В този случай, на специалиста убягва обстоятелството, че се занимава с обработено мислене на жертва, въпреки че детето активно отстоява своето мнение по този въпрос. Но това не е вярно във всички случаи. Понякога поведението на детето, което се адаптира към отчуждаващо влияние, не е лишено от свободна воля.

В някои случаи специалистите могат да попаднат в състояние на сливане с „родителя-индуктор“ (агресор), когато той води детето на терапия или консултация. И дори, ако психологът види неоснователността на враждебността на детето към другия родител, той си затваря очите за това. Действа като адвокат на своя клиент, а не като професионалист по психично здраве.

Нарушенията на етиката на тази тема се разгръщат и по-нататък, когато отчужденият родител се опитва да поговори с психолога за връзката си с детето или да разбере за психологическото му благополучие, но получава отказ дори за назначаване на консултация под някакъв благовиден предлог. При такива случаи субективизмът на оценката е очевиден, а последиците се превръщат в катастрофа за действителното психическо благополучие на детето и неговия отчужден родител.

Отчуждението от родител е включено в Международната класификация на болестите  (МКБ-11 с код QE 52.00). Формулировката е „клинично значимо нарушение на отношенията с родителя“. Първоначално е приета по-точна и конкретна дефиниция, но под въздействието на Испанското адвокатско лоби и Асоциацията на жените-съдии, в партньорство с войнстващи и мощни феминистки организации – всички противници на синдрома на отчуждението, формулировката в МКБ-11 е променена така, че ако не изчезне, то със сигурност става неясна и обобщена. И сега имаме определение, което вече е редактирано от усилията на противниците на синдрома на отчуждението.

Противниците на синдрома се позовават на следните аргументи:

- Твърди се, че понятието за синдрома на отчуждението се използва главно срещу жени от ненадеждни мъже, следователно „трябва да се преустанови патриархалната порочна практика на война срещу жените“.

- Тъй като децата все по-често при развод оставят с майките си, активното феминистко лоби иска да затвърди тази практика, да не дава възможност на бащите да настояват за бащиното си право и да блокират пренасянето на мъжкото възпитание и мъжкия модел на поведение върху децата. Въпреки това, за жените, които са страдали от отчуждение от бивши съпрузи, това лоби само влошава нещата.

- Твърди се, че понятието отчуждение се използва за прикриване на сексуалното насилие над деца от бащи педофили.

Всъщност корените на подобна политика са много, много дълбоки. Те са свързани с тенденция за премахване на институцията на традиционния брак, за отделяне на детето от модела на възпитание, фокусиран върху съюза мъж + жена и стремеж към феминизация на децата с мъжки пол. Целта на отхвърлянето е да се възпита детето във всяка друга алтернативна парадигма, като то не се допусне да формира, опознае и осъзнае представата за традиционното семейство. Освен това, през последните 10-12 години (например Испания е много напред) активно се лобира за понятието „сексуална свобода“, с което феминистките се опитват да заменят понятието „сексуално насилие“. Мишена на тази стратегическа задача са децата и постигане на коренна промяна на ценностните ориентации при децата, сред които не е традиционното семейство, състоящо се от мъж и жена.

Тест за изследване на родителско отчуждение (Parental Alienation)

Практикуващи специалисти в областта на психическото здраве и защитата на детето, а също и социалните работници се нуждаят от надеждни инструменти за оценка на отчуждението от родителите (Отчуждение от родителите или съкратено РА). По-долу е представен въпросник, който е подходящ за тази цел. Въпросникът съдържа пет критерия. Положителният отговор на всеки от петте фактора показва това, което се случва в семейството.

Фактор 1 – детето проявява съпротива или отказва контакт, т.е. избягва отношения с единия родител.

Фактор 2 – наличие на предшестващи положителни отношения между детето и отхвърления родител.

Фактор 3 – отсъствие на насилствено отношение, пренебрежение или сериозни недостатъци във възпитанието от страна на отхвърления родител.

Фактор 4 – живеещият с детето родител е проявил няколко от 17-те разпространени форми на поведение, които се наблюдават в случаите на отчуждаване на родител:

1.Обиди и критика към отхвърления родител.

2.Ограничения на контактите на детето с отхвърления родител.

3.Намеса в общуването на детето с отхвърления родител.

4.Ограничения за споменаване на отхвърления родител.

5.Отказ на одобрение, когато детето проявява интерес към отхвърления родител.

6.Отправяне послания към детето, че отхвърления родител не го обича.

7.Предоставяне на детето на възможност да избира между своите родители.

8.Създаване впечатление у детето, че отхвърления родител е опасен.

9.Принуждаване детето да отхвърли отчуждения родител.

10.Доверително общуване с детето по теми, които са за възрастни.

11.Молби към детето да шпионира отхвърления родител.

12.Молби  към детето да пази тайни от отхвърления родител.

13.Споменаване отхвърления родител по име или фамилия, пред детето

14.Обръщение към пастрока с наименованието „мама“ или „татко“.

15.Скриване на медицинска, социална и академична информация за отхвърления родител.

16.Промяна името на детето, за да се избегне асоциация с отхвърления родител.

17.Подриване авторитета на отхвърления родител.

Фактор 5 – осем признака, които се проявяват при отчуждение на детето:

1.Злепоставяща кампания, в хода на която детето повтаря свой списък с критични забележки  по адрес на отхвърления родител пред консултанти, органи за опека, адвокати и в крайна сметка пред съда.

2.Слаби, неубедителни и абсурдни обяснения за отказа на детето от родителя.

3.Отсъствие на двойственост както при „любимия“ родител, така и по отношение на „отхвърления“ родител, т.е. детето счита единия за „добър“, а другия за „лош“.

4.Феномен на самостоятелно мислене, при който детето твърдо заявява, че решението му за отказ от отхвърления родител е само и единствено негово.

5.Отсъствие на чувство за вина за грубо, обидно обръщение към отхвърления родител.

6.Поддрържане на любимия родител при родителски конфликт.

7.Наличие на заимствани сценарии т.е. обвинения по адрес на отхвърления родител, в които са включени фрази и идеи, заимствани от „любимия“ родител.

8.Отказ от общуване с разширеното семейство на отхвърления родител (баба, дядо и др.)