Психодиагностика в училище. Диагностика на педагогическия колектив.

               Програма за изучаване готовността на педагогическия колектив за

       осъществяване процеса на възпитание и обучение на диагностична основа.

 

Неразделна част от образователния процес е диагностиката, чрез която се определя резултатът от постигането на поставените цели. Без диагностика е невъзможно ефективното управление на дидактическия процес.

Педагогическата диагностика е специален вид дейност, представляваща сама по себе си установяване и изучаване на признаците, характеризиращи състоянието и резултатите от учебния процес, и на тази база, позволяваща да се прогнозират възможни отклонения, да се определят начините за тяхното предотвратяване, а също и да се коригира учебния процес, за да се подобри качеството на обучаващите специалисти.

Понятието „диагностика“ има много по-широк и по-дълбок смисъл, отколкото  понятието „проверка на знания, умения и навици“ на обучаемите. Последното само констатира резултатите без да обяснява техния произход. Докато диагностиката включва контрол (мониторинг), проверка, оценка, натрупване на статистически данни, анализ на резултатите, отчитане на методите за тяхното постигане, разкриване на тенденциите и динамиката на дидактическия процес.

Педагогическата диагностика е важна обаче не сама за себе си. Тя е значима тъй като осигурява обратна връзка в педагогическата система. Науката разграничава следните функции: контрол-корекционна, прогностична и възпитаваща. Първата се състои в получаване на данни и корекция на процесът на възпитание; втората означава предвиждане, предсказание, прогнозиране на промените в развитието на учащите се в бъдеще; третата се изразява в това, че в процеса на диагностициране и комуникация с него, учителят има възможност да упражнява възпитателно въздействие върху учениците.

Като предмет на педагогическата диагностика са три области: резултатите от обучението под формата на оценка на знанията (академични постижения на учениците); резултатите от обучението и възпитанието под формата на социални, емоционални, морални качества на личността и групи от ученици; резултатите от педагогическия процес под формата на психологически качества и новообразувания на личността. С други думи, на диагностициране, т.е. периодично изучаване подлежат нивото на знания на учениците и степента на социалното и психичното им развитие, което съответства на трите функции на учебно-възпитателния процес: обучаваща, възпитателна и развиваща.

Към диагностиката на обучаващите се може да се отнесе събирането на демографски данни за ученика и неговото семейство; за здравето и физическото развитие на детето; познавателните способности (особености на вниманието, памет, въображение, мислене), емоционално-волевата и потребностно-мотивационни сфери; насочеността на личността, а също поведението и постъпките на ученика. Освен това се изследват междуличностните отношения в групата, сплотеността (кохезия), общественото мнение, единството на ценностите и т.н.

Науката предлага голям арсенал от диагностични методи, сред които могат да бъдат идентифицирани наблюдение, анкетиране (въпросници), беседи (интервюта), анализ на документи, анализ на данни от независими източници,  творческа работа на учениците и др.

Важен компонент на диагностиката е контролът. Контролът е наблюдение на процеса на усвояване на знания, умения и навици. Неразделна част от контрола е проверката на системата от действия и операции за оценка на усвоените знания, умения и навици. Контролът осигурява създаването на обратна връзка, т.е. получаване на информация за резултата от учебната дейност на обучаемите. Освен това, контролът позволява да се получат сведения за характера на самостоятелната учебна дейност на ученика и показва на обучаемия колко е ефективна собствената му работа, дали успешно е използвал възможностите на педагогическия процес за образователни цели.

Контролът може да бъде различни видове, форми и може да бъде осъществен с помощта на различни методи. В педагогическата практика се прилагат няколко видове контрол: предварителен, текущ, периодичен, тематичен, общ (окончателен) и отсрочен.

Предварителният контрол обикновено има диагностични задачи. Той се провежда с цел разкриване на наличните знания, способности и умения на учениците до началото на обучението. Обикновено се прилага в началото на учебната година или преди да се изучи нова тема. Предварителният контрол позволява на учениците да избират най-ефективните методи и форми на работа.

Текущият контрол се осъществява по време на обучителния процес и позволява да се определи степента на формиране на знания, умения и способности, както и тяхната дълбочина и устойчивост (трайност). Той се провежда с помощта на систематичното наблюдение на учителя върху  работата на учениците на всички етапи на обучението.

Периодичният контрол обобщава работата за определен период от време и се извършва в края на срока (семестъра).

Тематичният контрол се извършва след изучаване на тема или раздел, за определяне степента на усвояване на този материал.

Общият (окончателният) контрол има за цел да определи крайните резултати от обучението. Той обхваща цялата система от знания, умения и умения по даден предмет.

По време на контрола, обучаваният получава информация за своята образователна активност, която му помага да оцени нивото на неговите постижения и да види пропуски в знанията си.

Отсроченият (забавеният) контрол има за цел определяне на остатъчните знания, умения след известно време, след изучаване на темата, раздел, курс (този период може да варира от три до шест месеца или повече). Отсроченият контрол позволява да се прецени ефективността на процеса въз основа на крайния резултат.

Контролът се осъществява в различни форми. По форма контролът е подразделя на индивидуален, групов и фронтален.

При контрола се използват различни методи. Методите за контрол са способи, чрез които се определя резултатността на учебно-познавателната и други видове дейност на учениците и педагогическата дейност на учителя. В учебния процес в различни комбинации се използват методи за устен, писмен, практически, машинен контрол и самоконтрол.

Устният контрол се провежда по време на устния изпит на учениците. Той позволява да се идентифицират знанията на ученика, да се проследи логиката на представянето на материала, уменията за използване на знанията, уменията за описание и обяснение на процесите и текущите събития, способностите му за изразяване и доказване на своята гледна точка, опровергаване погрешни мнения и т.н.

Писменият контрол включва редица писмени задания (упражнения, контролни работи, съчинения, есета, доклади и т.н.). Този метод на контрол позволява да се проверят знанията на обучаемите едновременно, но това отнема много време за проверка на писмени задания.

Практическият контрол се използва за определяне на формирането на умения и навици за практическа работа или двигателни умения.

С развитието на информационните технологии широко разпространение има компютърният контрол. Машинният контрол спестява време, тъй като с помощта на машини за мониторинг е лесно да се установят единни изисквания за измерване и оценка на знанията. Резултатите от контрола лесно се поддават на статистическата обработка. Субективността на учителя се елиминира при оценяването. Прилагането на този тип контрол позволява успешно извършване на самоконтрол.

През последните години все по-широко разпространение придобива тестовият контрол, чийто основен инструмент е тестът. Педагогическите тестове имат някои предимства пред традиционните методи на контрол: обективност, диференциацираност, ефективност.

Комбинацията от различни методи за контрол се нарича комбиниран (кондензиран) контрол.

 

            ПРОГРАМА

Възможни цели на изучаване: 

а) разкриване на степента на готовност на учителите да осъществят процеса на възпитание и обучение на диагностична основа;

б) идентифициране на потребностите на учителите за повишаване квалификацията, свързана с навици и уменията за аналитичната работа;

в) идентифициране на качеството на методическата работа с кадрите.

Методи за изучаване:

1.Анкетиране.

2.„Недописан тезис“ (незавършени изречения).

3.Ранжиране.

4.Тестиране.

5.Наблюдение

 

МЕТОД НА АНКЕТИРАНЕТО (проучване на мнението).

Анкета за определяне степента на готовност на учителя за прилагане на  педагогическата диагностика в съответствие с интересите на децата и учениците.

I Мотивационно-ценностен компонент

1.Според Вас, каква е причината за потребността да  се провежда педагогическа диагностика?

а) изискванията на администрацията в училището;

б) изискванията за провеждане на съвременната възпитателна дейност; 

в) интерес към проблемите на взаимодействието във възпитателния процес;

г) мои лични мотиви.

2.Считате ли за професионално задължение прилагането на педагогическа диагностика?  

а) да;

б) не;

в) по-скоро да, отколкото не;

г) по-скоро не, отколкото да;

3.Убедени ли сте, че педагогическата диагностика способства за решаването на възпитателни задачи?  

а) да;

б) не съвсем;

в) не.

4.Какво Ви възпрепятства да прилагате педагогическа диагностика?  

________________________________________________________________

________________________________________________________________

5.Считате ли лично за себе си, че е необходимо да прилагате систематично педагогическа диагностика?

а) да; 

б) не;

в) по възможност трябва;

г) затруднявам се да отговоря;

д) по мое решение.

6.Проявявате ли интерес към педагогическата диагностика? Ако да, то моля, опишете в какво се изразява съдържанието й.  

__________________________________________________________________________________

__________________________________________________________________________________

7.Кой според Вас трябва да участва в педагогическата диагностика?  

а) администрацията;

б) училищният психолог (социално-психологическата служба);

в) класният ръководител;

г) всички в училището;

д) свой вариант (по личен избор).

 

II.Съдържателно-информационен компонент.

1.Какво е предназначението на педагогическата диагностика?

__________________________________________________________________________

2.Каква според Вас е целта на педагогическата диагностика?

а) получаване информация за участниците със възпитателния процес;

б) контрол и определяне състоянието на възпитателния процес;

в) повишаване ефективността на възпитателния процес;

г) свое мнение______________________________________________

3.Посочете няколко важни понятия, които определят същността на педагогическата диагностика:  

____________________________________________________________________________

4.Какви условия е необходимо да създадат учителите за развитието на педагогическата диагностика в училището?

____________________________________________________________________________

 

III. Операционно-дейностен компонент.

1.Конкретно Вие какви методи за педагогическа диагностика използвате? Отбележете във всеки ред най-подходящите за Вас.   

2.Определете степента на готовността си да съставите програма за педагогическа диагностика на децата и учениците от Вашия клас, кръжок, клуб по интереси и други организирани форми?

МЕТОД „НЕДОПИСАН ТЕЗИС“

На учителите се предлага да завършат определени фрази.

От предложените по-долу варианти, можете да изберете един или да комбинирате нужните според Вас за конкретна ситуация.

I.

1.Педагогическата диагностика е …

2.Целта на диагностичната работа в училище е …

3.Диагностиката в педагогическия процес изпълнява следните функции: …

4.Методи, използвани за диагностика са … 

5.Готовността на учителя за диагностика във възпитанието предполага владеенето на следните умения …

II.

1.Метод на ранжирането е …

2.Метод на наблюдението е …

3.Мониторинг е …

4.Вербален тест е …  

5.Анкетирането е … 

III.

1.Отношението ми към педагогическата диагностика е, че …

2.Диагноситката е необходима в училище защото …  

3.Диагностичната дейност ми позволява …

4.Ценността на диагностиката за учителя се състои в това, че …

5.При провеждането на диагностика най-много ми харесва …

 

МЕТОД „РАНЖИРАНЕ“

I. Подредете последователността на педагогическия диагностичен процес.

1.Определяне обекта и предмета на педагогическата диагностика.

2.Поставяне на цели на педагогическата диагностика.

3.Определяне на критерийте за педагогическа диагностика.

4.Подбор на методи за педагогическа диагностика.

5.Обработка на резултатите от педагогическата диагностика.

6.Анализ на резултатите.

7.Реализация на диагностична програма.

8.Фиксиране на резултатите от диагностиката.

9.Осмисляне на резултатите.

II.Подредете методите за диагностика в зависимост от честотата на използване от Вас.

1.Наблюдение.

2.Социометрия.

3.Беседа.

4.Анкетиране.

5.Ранжиране.

6.„Недописан тезис“

III.Подредете своите умения за провеждане на педагогическа диагностика.  

1.Поставяне на цели и задачи за диагностика.

2.Анализ и формулиране на изводи.

3.Умения за реализиране на диагностични методи.  

4.Умение за фиксиране на резултати.

5.Умение за обработка на резултати.

IV.Подчертайте най-важните източници лично за Вас, за подобряване на диагностичната Ви култура в и извън училищна институция.

1.Методическа литература.

2.Заседанията на методическото обединение на учителите.

3.Педагогическия съвет.

4.Семинари-практикуми за повишаване на квалификацията.

5.Взаимен обмен на опит.

6.Консултации с психолога.

7.Самоподготовка.

 

МЕТОД "ТЕСТИРАНЕ"

Определяне нивото на диагностична компетентност на учителите.

Моля, подредете по значимост понятията, в зависимост от тяхното значение за Вас. Значението запишете в скобите.

1.Психодиагностика (…)

2.Критерии (…)

3.Показател (…)

4.Социометрия (…)

5.Ранжиране (…)

6.Корелация (…)

7.Ингенкамп (…)

8.Мониторинг (…)

9.Вербален тест (…)

10.Закрит въпрос (…)

11.Диагностична програма (…)

12.Матрица за избор (…)

13.Доминанта (…)

14.Карта за възпитанието (…)

15.Рефлексия (…)

Забележка: След приключване на задачата, моля, запознайте се с определенията на посочените по-горе понятия в справочната литература: речници, енциклопедии и др.

 

Резултат: 

13–15 правилни отговори – високо ниво;  

8–12 правилни отговори – средно ниво; 

 

1–7 правилни отговори – ниско ниво; 

 

 

                 Психодиагностика в училище. Диагностика педагогическия колектив.

                             Интегрална удовлетвореност на педагога от труда (УТ).

                                 (Автори: Н.П. Фетискин, В.В.Козлов, Г.М.Мануйлов)

 

Предназначение: Интегративен показател, отразяващ благополучието-неблагополучието на личността в трудовия колектив, се явява удовлетворението от труда, което съдържа оценка на интереса към изпълнената работа; удовлетворението от взаимоотношенията между служителите и с ръководството; нивото на претенциите в професионалната дейност; удовлетвореността от условията и организацията на труда и др.

Методиката позволява да се оцени не само общото удовлетворение от своята работа, но и нейните компоненти.

Инструкция: Прочетете всяко от предложените твърдения и оценете колко вярно е то за Вас. На предоставената отделна бланка запишете номера на твърдението и буквеното обозначение на избрания от Вас отговор.

Въпросник

1.Това, което върша в работата си ме интересува:

а) да

б) понякога

в) не

2.През последните години съм постигнал (а) успехи в своята професия.

а) да

б) отчасти

в) не

3.Имам добри отношения с членовете на нашия колектив.

а) да

б) не съвсем

в) не

4.Удовлетворението от работата е по-важно от високото заплащане.

а) да

б) не винаги

в) не

5.Заеманото от мен служебно положение не съответства на моите способности.

а) да

б) отчасти

в) не

6.В работата ми преди всичко ме привлича обстоятелството, че имам възможността да научавам винаги нещо ново.

а) да

б) понякога

в) не

7.С всяка изминала година, аз усещам как нарастват професионалните ми знания.

а) да

б) не съм уверен

в) не

8.Хората, с които работя ме уважават.

а) да

б) нещо средно

в) не

9.В живота често се случват ситуации, при които човек не може да изпълни цялата възложена му работа.

а) да

б) средно

в) не

10.Напоследък ръководството многократно е изразявало своята удовлетвореност от работата ми.

а) да

б) рядко

в) не

11.Работата, която върша не може да бъде изпълнена от лице с по-ниска квалификация.

а) да

б) средно

в) не

12.Процеса на работа ми доставя истинско удоволствие.

а) да

б) понякога

в) не

13.Харесва ми организацията на труда в нашия колектив.

а) да

б) не съвсем

в) не

14.Често имам разногласия с колегите си.

а) да

б) понякога

в) не

15.Рядко ме поощряват в работата.

а) да

б) понякога

в) не

16.Дори да ми предложат по-висока заплата, аз не бих сменил местоработата си.

а) да

б) може би

в) не

17.Моят непосредствен ръководител често не ме разбира или не иска да ме разбере.

а) да

б) понякога

в) не

18.В нашия колектив са създадени благоприятни условия за труд.

а) да

б) не съвсем

в) не

 

Обработка и интерпретация на резултатите.

Дешифратор на ключа

 

За получаване на обща оценка за удовлетвореността от своя труд и неговите съставляващи, е необходимо отговорите да се приведат в балове с помощта на следната таблица:

Оценката за общо и частично удовлетворение от труда (УT) се прави въз основа на сравнение на получените резултати с максималните показатели, дадени в ключа за обработка.

Средното ниво на УT се определя в диапазона 45-55% от общия резултат. Ниското ниво на УT се характеризира с диапазон от 1-44% и високо ниво - над 56%.



 

 

         Психодиагностика в училище - Диагностика на педагогическия коллектив.

              Тест за изследване стереотипите на възприятие за успешен ученик.

 

 

Инструкция: Определете какви качества трябва да притежава един ученик, за да постига добри и отлични резултати в обучението. За да направите това, изберете шест до седем (не повече) най-важни, значими качества.

Списък:

1.Дисциплиниран.  

2.Умен, съобразителен.      

3.Умее сам да определя и поставя цели в учебната работа.      

4.Добра памет.         

5.Трудолюбив, последователен.    .

6.Умее да използва чужд труд (конспекти, решени задачи и пр.).      

7.Самоконтролиращ се.      

8.Умее да планира работата си и да изпълнява своите планове.         

9.Любознателен, обича да учи.     

10.Винаги ориентиран към успех.           

11.Инициативен, не чака учителят да го застави да работи.    

12.Работи за оценка.           

13.Добро внимание.           

14.Отговорен.          

15.Умее да работи с книгите.

16.Умее да пише и да използва помагала.

17.Внимателен.       

18.Независим в разсвъжденията си.         

19.Уверен в себе си.

20.Винаги търси оригинално решение.   

21.Жизнерадостен.  

22.Способен да отстоява своите убеждения.

23.Твърда воля.

24.Не конфликтува с учителите, послушен.

25.Още какво?

 

 

Обработка и интерпретация на резултатите.

Изчислява се състава на избраните качества.

На база преобладаването на определени качества, се идентифицират следните инструментални типове успешни ученици:

-субективно творчески (11,18,20,22);

-с общо предназначение (общо-трудов) (1,5,14,17);

-притежаващи учебни умения (3,7,8,15);

-притежаващ добри познавателни способности (2,4,13,9);

-мотивационно-волеви (10,19,21,23);

-адаптивни (6,12,16,24),

-комбинирани, включващи различни качества.

Установяването на стереотипите позволява да се проникне в индивидуалните представи на ученика за същността на учебната дейност и за технологията на успеха: ценностното му отношение към творческия стил на дейност; разбирането за значимостта на базовите учебни умения; склонността към формално-приспособленческа тактика на учебно поведение; предпочитано приписване на успеха като цяло на вродените качества на ума или силно желание (воля и упоритост).  

 

           Психодиагностика в училище. Диагностика на семейни взаимоотношения.

                   Въпросник за социализация на подрастващите „Моето семейство“

 

Методиката е предназначена за изучаване на мнението на учениците (анализ на взаимоотношенията в семейството, методи на възпитание) и на родителите (самоанализ на същите аспекти), като дава възможност да се направят по-обективни изводи за организацията на семейното възпитание на детето.

Преди провеждането на изследването, с учениците или с техните родители се провежда инструктаж, при който се обяснява целта на настоящото изследване и правилата за отговаряне на въпросите.  

Инструкция за тийнейджъри: „Ученици, предлагаме ви 24 въпроса, чийто верни отговори ще ви дадат възможност да преодолеете някои трудности при общуването си с родителите“.

Инструкция за родители: "Уважаеми родители, предлагаме ви набор от въпроси, които ще ви помогнат да разберем колко благополучни или неблагополучни са взаимоотношенията с децата Ви и да разрешите някои от проблемите, които възникват при общуването с тях".

Тъй като в бланката на методиката въпросите са формулирани за ученици, при прилагане към родителите, някои от въпросите следва да се перефразират.

Например:
1.Сърдят ли се родителите Ви, ако спорите с тях?

2.Сърдите ли се на детето, ако спори с Вас.   

На дъската (флипчарт) е необходимо да напишат възможните отговори (трябва да изберете само един):

-разбира се, да (разбира се, майка ми).

-очевидно, да (очевидно майка ми)

-не зная (разбира се, баща ми)

-очевидно, не (очевидно баща ми)

-разбира се, не (и двамата родители)

 

На бланката учениците трябва да напишат име, фамилия и името (имената) на този (тези), с който живеят. Не е необходимо да се пренаписват въпросите, необходимо е да се отбележи само номера на въпроса и номера на отговора (например 1-5, 2-1 и т.н.). (За някои въпроси (има само три такива), трябва да се избере отговор, в които да се посочи майката или бащата.)

Въпросник

1.Сърдят ли се родителите Ви, ако спорите с тях?

2.Родителите често ли Ви помагат при подготовката за училище?

3.С кой по-често се съветвате: с майка Ви или с баща Ви, когато трябва да вземете някакво решение?  

4.Родителите често ли се съгласяват с Вас, когато твърдите, че учителите са били несправедливи с Вас?

5.Вашите родители често ли Ви наказват?  

6.Истина ли е, че родителите не винаги разбират Вашето състояние (проблеми)?  

7.Вярно ли е, че участвате заедно с родителите си при решаване на въпроси на домакинството?

8.Наистина ли членовете на Вашето семейство нямат общи интереси и занимания?  

9.В отговор на Вашите молби, често ли родителите се съгласяват (разрешават) или отговарят, че не са съгласни (забраняват)? 

10.Случвало ли се е родителите Ви да настояват, да не поддържате отношения с един или друг ваш приятел?  

11.Кой се явява главен във Вашето семейство: майка Ви или баща Ви?  

12.Надсмиват ли се родителите Ви над един или друг от Вашите учители?  

13.Родителите често ли разговарят с Вас с раздразнен тон?  

14.Имате ли усещането, че отношенията между родителите Ви са хладни, неприятелски?  

15.Вярно ли е, че членовете на Вашето семейство малко си помагат един на друг в домашните дейности? 

16.Истина ли е, че родителите Ви не обсъждат с Вас телевизионни предавания, прочетени книги, новини, филми, театрални постановки, техни житейски ситуации и др.?  

17.Родителите считат ли Ви за капризно дете?

18.Често ли родителите настояват да постъпите така, както те искат, като твърдят, че по един или друг въпрос разбират по-добре отколкото Вие?

19.С кой от родителите си общувате повече? 

20.Често ли родителите не одобряват и не поддържат мероприятия и инициативи, които се организират в училище?  

21.Наказват ли Ви по-сурово, отколкото другите деца?  

22.Често ли разговаряте с родителите си с „отворена душа“, съветвайки се с тях по лични въпроси?  

23.Вярно ли е, че Вие нямате никакви ежедневни домашни задължения? 

24.Истина ли е, че родителите не Ви взимат с тях, когато посещават: филми, концерти, изложби, театри и други места за информация, изкуство и култура?  

 

Показатели и ключ

Степента на изразеност на семейното възпитание се изучава по 8 фактора (показатели):

1.Строгост (гъвкавост) на възпитателните нагласи (въпроси 1, 9, 17).

2.Възпитание в самостоятелност, инициативност (въпроси 2, 10, 18).

3Доминантност на бащата, майката или равно участие на двамата родители във възпитанието (въпроси 3, 11, 19).

4.Отношение към училището, учителите (въпроси 4, 12, 20).

5.Твърдост (гъвкавост) на методите за възпитание (въпроси 5, 13, 21).

6.Взаимоотношения в семейството: неприятелски или топли (въпроси 6, 14, 22).

7.Взаимоотношения в семейството: наличие или отсъствие на общи дейности  
(въпроси 7, 15, 23).

8.Общност на интересите (въпроси 8, 16, 24).

 

Отговор „5“, (разбира се, не) – показва максимално положително проявление на фактора. Максималната сума бал по един фактор е 15.  

Отговор „1“, (разбира се, да) – показва педагогическо отрицателно проявление на дадения фактор. Минимална сума бал по един фактор е 3. 

Максималната сума от балове по всички фактори – 120, минимална – 24.

 

Нива на взаимоотношение в семейството:  

-благополучно (високо) – 120-96 бала;

-по-ниско от благополучно (малко над средно) – 95-72 бала;

-удовлетворително (средно) – 71-47 бала;

-неблагополучно (ниско) – 46-24 бала;

 

            Скръб и загуба – психологически модели на често срещани в практиката

                                                   проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Място и значение в живота на човек на скръбта и загубата.

2.Модел на Фредерик Пърлз.

3.Методи на психологическа помощ при загуба. 

 

Ние не живеем в този свят без загуби – близки и скъпи за нас хората умират, любимите ни приятели си отиват, мечтите ни не се сбъдват, престижната ни работа може да се загуби, случва се така, че на човек се налага да да напусне родния дом или родината си,  може да бъде разорен, да остане сам самичък на този свят и пр. Почти всеки е изправен пред подобни преживявания и се научава да живее отново, без онова, което е толкова скъпо за сърцето му. С времето постепенно болката от загубата става все по-малка, човек да се справя със своята скръб и започва да живее за днешния днн, отново да получава радост и щастие от това, което той има или просто от факта на съществуването си на този свят.

Въпреки това, има много хора, за които психологическата раздяла избледнява с годините, но те продължават все още да живеят там, в миналото, което вече не съществува, да отричат настоящето и да се отказват от бъдещето, а в резултат изпадат в депресия или просто не допускат радостта в живота си. Например, те не се интересуват от нищо друго, за тях изглежда, че светът е празен, енергията им някъде изтича, те са тъжни и отчаяни, не забелязват никой около тях и постепенно започват да развиват едни или други психосоматични симптоми. Недовършените отношения от миналото не им позволяват да изграждат актуални, а изгубени надежди за бъдещето им пречат да осъществяват нови планове.

За да не влияе миналото негативно върху настоящето и бъдещето, човек трябва да се сбогува (да се прости) с него, като запази спомените, натрупания опит и всичко хубаво, което това минало му е дало. Човек може да страда, като непрекъснато събужда и привлича към себе си нещо, което вече го няма, но може и да живее сега, може да се радва, че именно миналото му позволява да съществува, осветявайки неговия далечен път в бъдещето.

Прието е, че веднага след случай на смърт на някой много значим човек, терапията е неподходяща и неефективна. Може да се оказва подкрепа за да се смекчи скръбта, но не следва да се извършва намеса и да се прекъсва естествения процес на преживяване на скръбта. Не съществуват общоприети стандарти за оказване на помощ в такива случаи, но въпреки това терапията трябва да се прилага не по-рано от шест месеца след смъртта на лицето, което е играло важна роля в живота на клиента. Но, ако скръбта е особено силно изразена, ако индивидът губи контрол над себе си, прави опити за самоубийство, изпада в ступор, изпитва непоносима душевна болка, то помощта следва да се окаже и по-рано. Много често това е помощ изразяваща се в присъствие, изслушване, разбиране, утешаване, увещаване.

Понякога обаче са допустими и по директни и резки интервенции.

Например, жена неудържимо и много силно ридаела в църквата след смъртта на своя съпруг. Минавайки покрай нея, свещеникът казал осъдително: „Мислите ли, че вие жалите него? Не, вие оплаквате самата себе си!“ След тези думи, жената сякаш дошла на себе си и спряла да ридае.

Смята се, че времето за нормален процес на преживяване (скърбене) на такава загуба е около една година. Ако след този период човек не е успял да се справи със скръбта, например, намира се в депресия, през цялото време плаче, не може да работи нормално, не изпитва радост, потънал е в миналото, има неприятни психосоматични симптоми, то тогава трябва да потърси психологическа помощ.

 

2.Модел на Фредерик Пърлз за прощаване.

За решаване на тези задачи, Фредерик Пърлз (Фредерик Саломон Пърлз (нем. Friedrich Salomon Perls), известен като Фриц Пърлз; (8 юли 1893, Берлин — 14 март 1970, Чикаго) – водещ немски психиатър, психотерапевт с еврейски произход, основоположник на гешталт-терапията), разработва следната петстепенна степен за прощаване (сбогуване):

1.Факти.

2.Незавършени неща.  

3.Прощална церемония.  

4.Оплакване.  

5.Приветствие към днешния ден.  

 

На първия етап, терапевтът трябва да се стреми да накара клиента да признае фактите за реалност. С други думи, да се съгласи, че този човек е наистина мъртъв, че той наистина се е пренесъл да живее на друго място, че наистина си е отишъл и пр. Много от клиентите, които са абсолютно здрави и трезви хора, не са съгласни да признаят, че това, което се е случило, всъщност се е случило. Например, клиентът може открито да отрече факта на смъртта: „Не, аз не мога да приема, че той е умрял, за мен той е все още жив!“ Ако терапевтът се съгласява с това, то по-нататъшната терапия ще бъде безсмислена. Ето защо от терапевтът се иска меко, но настоятелно да заеме и изрази позицията си: „Вие се заблуждавате и знаете това. Той умря, а ако вие не признаете това, то ще продължите да бъдете психологически прикован към неговия гроб. Искате ли това?“.

Клиентът може да отрича факта на смъртта по неразбираем за него начин.

Пример:

Клиент: Струва ми се, че го виждам през цялото време пред себе си. Кок той седи в креслото, обикаля апартамента, разговаря с мен.

Терапевт: Той не може да седи, да ходи и да говори. Той умря, вие се преструвате, че го задържите тук при вас, въпреки че той вече не е тук.

Или: Мислите ли, че наистина той прави това? (Обикновено отговора е незабавно: "Не“). Тогава кой го кара да прави всичко това? Какво мислите? (Пауза).

Клиент: Да, аз разбирам, това съм аз, разбира се, аз го задържам тук при себе си …

 

Такива фрази от страна на терапевта може да изглеждат жестоки, да причинят поток от сълзи в клиента, но те формират основата за прехода към искрено сбогуване и по тази причина са необходими. В противен случай терапевтът ще влезе в незабележим сговор с клиента, помагайки му да отрича истината и да не решава проблема си. За да каже наистина „Прощавай!“, клиентът трябва да се смири и да приеме факта, че любимият човек е мъртъв и не може да ходи, да седи или да говори, поне тук в нашия свят. 

 

Във втория етап терапевтът трябва да попита клиента за това, какви незавършени неща не му позволяват да се каже сбогом на починалия. Тези неща клиентът трябва да завършви в своето въображение. Понякога е необходимо да се поговори за нещо с починалия, да се изразят някакви чувства или заедно да отидат някъде, да направят нещо. Не са редки случаите, при които клиентът може да бъде много ядосан на починалия поради факта, че той толкова рано го е напуснал и го е оставил сам.

 

Третият етап започва когато всички незавършени неща са вече завършени. Тогава клиентът трябва да представи прощална церемония, за предпочитане под формата на погребение (погребване). Главното в края на церемонията е, клиентът да приеме, че  починалото лице е мъртво и да му каже: „Ти почина. Сбогом!“ Ако клиентът е бил на погребението, споменът за това може да е излишен, но прощаването така или иначе е необходимо и трябва да стане несъмнено и окончателно.

Религиозните вярвания за отвъдния живот могат да възпрепятстват окончателното прощаване, тъй като държат отворена вратичка и постоянно нахлуват във въображението на клиента, карайки го да общува с починалия, т.е. запазват образът му на жив човек. Тези същите убеждения обаче могат да дадат шанс за спокойно и любезно прощаване с починалия и да го пуснат (освободят), като му позволяват да намери комфорт и щастие в друг живот.

Добра илюстрация на казаното е следната притча:

Пример:

В Индия умрял прочут гуру, който през живота си бил добър и весел човек. Около ковчега се събрали многобройните му ученици и почитатели. Повечето от тях плачели горчиво, други се отдали на медитация, прошепвали молитви. Само един ученик гледнал ковчега и се усмихвал весело. Накрая другите ученици не издържали: „Как можеш да се смееш в момент, когато нашият велик учител ни напусна, като не остави никой след него да ни води?“

„Когато видях ковчега – каза ученикът – съзрях, че учителят ни седи върху горящи дърва и е много радостен. Около него се бяха събрали всички богове и богини, изляха ароматно масло на главата му и го обсипаха с красиви цветя. Как мога да не се смея и да не се радвам заедно с него?

В този момент всички осъзнали, че именно той е истинският ученик на този мъдрец и може да продължи неговото учение.

 

Твърдостта в изискванията на терапевта може да създаде в клиента илюзията, че той вече няма възможност дори да си представи любимия човек. Всъщност това не е така. Клиентът може да си спомня и да фантазира, да си доставя радост от това, че е запазил най-светли чувства завинаги в своето сърце, но той трябва да признае, че това са само спомени и фантазии, той не бива да се опитва да ги превърне в реалност и да не страда от факта, че те не са реалност.

След като приключи церемонията за сбогуване и е казано последно „сбогом“, по естествен път настъпва четвъртата фаза – фаза на оплакване. В случая терапевтът помага на сълзите да се излеят, така че да не се „зациклят“ някъде между гърлото и очите. За тази цел той одобрява и насърчава клиента си да плаче и същевременно формира в него чувство за срам от сълзите и подкрепя волята му да се сдържа, а понякога дори може да се приложи парадоксалния съвет: „Кажете на сълзите си: „Няма да ви позволя да течете“. В резултат на тези стимулации, клиентът изцяло отпуска  сълзите си да текат в поток.  Любезното, дружеско прегръщане на някого от групата също може да помогне.  Добро средство за защита е когато клиентът просто си представи картина сякаш вали и да продължи да мисли за нея до тогава, докато самият той не реши, че „стига“, като почувства, че вече „небето е синьо и слънчево“.  Дъждът е пълен аналог на сълзите. Възможно е обаче, истинските сълзи да бъдат съпроводени от една въображаема картина за дъжд, но да не могат да не бъдат проляти. С окончателното преустановяване на дъжда, потиснати сълзи със сигурност няма да останат. С оплакването е необходимо, за да се извърши раздялата и да се освободи енергия за нов живот. В същото време, в някои случаи оплакването не е необходимо и не трябва изкуствено да се стимулира.

След оплакването, трябва да се помогне на клиента да премине към нов живот и към ежедневието. Тук съществено могат да помогнат приятелите или членовете на терапевтичната група. Клиентът се нуждае от разсейване и разговори, от почивка и грижа за него, той самият трябва да положи грижа за други хора. В хода на терапията също е полезно да се проведе въображаема церемония за посрещане на днешния ден. На клиента се предлага да си представи новият ден – слънчев и измит от преминалият дъжд и да го поздрави, да отвори обятия, да го прегърне... Ако клиентът не е в състояние да направи това, тогава терапевтът трябва да се върне към предишната фаза на недовършените теми.

Пример:

Жена на 63 години, чийто съпруг е починал преди една година, се обръща към психолог за консултатция. Тя много обичала съпруга си, живеели „душа в душа“ в продължение на 30 години заедно. Нямали деца. Жената споделя, че страда от безсъние, постоянна тежест в гърдите, която й пречи да диша свободно, депресивно настроение, често ридае и др. В продължение на шест месеца тя посещавала лекари и болници – давали й лекарства, а състоянието й се усложнявало. Лекарите не намерили никакви физиологични нарушения в работата на организма.

На първата сесия психологът разбрал, че тя признава факта на смъртта на съпруга си, няма чувство за вина пред него и не е имала желание за самоубийство. В същото време той установява, че очите и челото са напрегнати и изглеждат изпълнени с тъмнина. Оказало се, че по време на погребението приятелите я държали през цялото време, като я принуждавали да не плаче, защото с това според тях, тя щяла да обезпокои покойника. Било ясно, че жената е натрупала твърде много потиснати сълзи и по тази причина по всякакъв повод тя плачела. 

Въпреки различни опити, психологът стигнал до извода, че клиентката ще се въздържа и няма да заплаче пред него – церемония, която била важна и необходима за нея. В тази връзка той я помолил да си представи идващ към нея дъжд и да го гледа до тогава, докато той не спре. Тя се съгласила и „видяла“, че към нея пристига тих и спокоен дъжд, който се изсипал над гроба на съпруга й. Тя гледала тази картина известно време, докато „дъждът“ наистина не приключил.  Това било достатъчно за първата сесия. Когато дошла втори път, тя казала, че на работното място всички били изненадани, че тя вече не плачела, а до тогава „каквото и да ме питаха, сълзите рукваха от очите ми“.

Въпреки постигнатия успех обаче, при клиентката останал най-острият симптом – тежестта и болката в гръдния кош, които я плашели и пречели.  Тогава психотерапевтът  й предложил да си представи образ на тази болка. Тя казала, че „вижда черна бучка“. Било ясно, че „бучката“ е образът на спазъм, с който тя се опитвала да задържи починалия си съпруг или важните спомени за него. Терапевтът попитал какво има вътре в „бучката“ –  „Кълбо от мека, много топла и приятна лилава вълна“ – бил отговорът.

С новото откритие станало ясно, че „кълбото“ символизира онези топли чувства, които тя много години е натрупала към съпруга си. „Какво искаш да направиш с него? – бил следващия въпрос. „Да го размотая“ – отговори жената. Терапевтът дал съгласие и насърчил това нейно желание. Оказало се, че след размотаването кълбото се разтворило на отделни конци в пространството и неговите съставки полетели. Едва след известно време тя „разбрала“  накъде летели останките. Тя казала, че те отиват в гроба на съпруга й, в който се бил отворил ъгъл и потъвали там. Постепенно „кълбото“ се развързало изцяло, всички нишки потънали в гроба и тогава ъгълът се затворил. В същото време, в клиентката настъпили много силни психосоматични промени: с изчезването на „кълбото“, изчезнала и болката в гърдите и тя казала, че „просветнало“ в очите й.  След това тя споделила, че успява да диша лесно и почувствала, че всичко, което дълго време я потискало, сега било напълно изчезнало. Клиентката благодарила няколко пъти за резултата, въпреки че през цялото това време  питала дали терапевтът е направил всичко. Било очевидно, тя мислела, че направеното от терапевта било хипноза или магия. С това работата по проблема на клиентката приключила.

При анализа на този случай било видно, че етапите:  признаване на факта на смъртта, завършване на незавършените дела и церемонията по раздяла вече били приключени.  Оставало само да се извърши оплакването и окончателно да се освободи онова, което се възприемало като най-ценното в отношенията, което и било направено.

Много родители не могат окончателно да се освободят от мислите за починалото си дете и за да запазят своята илюзия, че е то е живо, те организират специална среда в дома си, наподобяваща „домашен музей“, обикновено включващ вещи и снимки на детето, създавайки атмосфера на нещо свещено и неприкосновено. Това не само допринася за вечното запазване на чувствата им на скръб и загуба, а води до стагнация в по-нататъшния им живот, като засяга психологическото здраве на другите деца, ако имат такива. Последните могат да започнат да завиждат на мъртвото дете, че то е толкова много обичано и да желаят да бъдат на негово място. По този начин те се научават да бъдат непрекъснато тъжни, скърбящи и пропити от чувство на безнадеждност в живота.

Пример:

Майка, на която починал най-големия син, непрекъснато водела най-малкото си дете на гроба на брат му. Там тя разказвала дълго и сърцераздирателно колко е добър неговият по-голям брат и колко трябва да бъде обичан. В резултат на това по-младият бил постоянно в състояние на депресия и открито разказвал на съучениците и учителите как се е уморил от всичко това и как той мечтае да умре колкото е възможно по-скоро. Освен това, майката не му объръщала вниманието, което отделяла на починалият брат, тя постоянно била заета в работа си.

 

Бездомните семейства, които биха искали да вземат приемни деца, трябва първо да се сбогуват с неродените си деца и с амбициите си в това отношение. В противен случай никога няма да могат наистина да приемат и да обичат осиновените деца, тъй като винаги ще чувстват, че не са техни деца, дори може да ги мразят за това.

Много опасно е да се даде на дете името на по-голямо дете, което преди това е починало. Живото дете може да възприеме и разбере това, като сякаш той не е важен сам по себе си, а другият е важен; възможно е да тълкува, че той трябва да живее в замяна за първото дете, а не себе си. Това води до загуба на смисъл в живота и до незъзнавано влечение към смърт.

Някои клиенти не могат да се простат, да кажат „сбогом“, защото в самите им семейства има традиция (мит), предписваща вечно оплакване на умрелите.  На такива клиенти трябва да се обясни, че да се сбогуваш и да освободиш спомените не означава да забравиш и да не зачиташ. Има една добра поговорка: „Живите се грижат за живите. Животът не трябва да се прави от скръб, стенание и самосъжаление“.

Разводът също е желателно да се придружи с церемонията за сбогуване, когато бившите съпрузи се освобождават един от друг и обещават да не се намесват повече в живота на бившата си половина, а на децата се обяснява, че не са отговорни за това, че от утре бащата и майката няма да живеят заедно.

Същите загриженост заслужават проблемите, свързани с раздялата с родния дом, с родината, с амбиции, с работа (когато тя е повече от работа, когато е по-скоро начин на живот). Може да се проведе прощална процедура при загуба на част от тялото.

 Пример:

На жена е била оперирана (премахната) едната гърда, като в резултат нейната сексуална връзка със съпруга й била напълно разстроена. Терапевтът провел процедура по прощаване (сбогуване) тази част на тялото, на която присъствали и двамата съпрузи, след което животът им заедно отново стана пъленоценен и щастлив.

Проблемите със загубата може да имат различни форми, но основната задача на терапевта във всички случаи е да помогне на клиента да се сбогува с загубата си, едва след тази процедура, клиентът може да преодолее преживяването на скръбта и да отиде по-нататък, да продължи своя пъленоценен здравословен живот.

 

3.Методи на психологическа помощ при загуба.  

-Метод на прощаването (сбогуването) в съответствие с петстепенния модел на Ф.Пърлз.

-Присъствие. В редица случаи е необходимо и достатъчно терапевтът просто да присъства. Особено в началните етапи на скръбта е изключително важно човек да усети присъствието на някой наблизо. Топлото и ласкаво физическо докосване, ако това е допустимо, дори може да има по-дълбок смисъл от разговора.  Самото мълчание може да осигури значителна подкрепа, която личността ще помни с благодарност.

-Слушане. Внимателното вслушване на човека, който преживява скръб и загуба, се явява изключително важна подкрепа. От терапевта не се иска да коментара или дава съвети: със своите кратки въпроси, с внимателен и съчувствен поглед, кимване, с реакции с прости междуметия (като „да-да“), той може да насърчава желанието на клиента да говори.

Релаксация и разсейване. Терапевтът способства за психологическото и физическо отпускане на клиента. Обикновени фрази като „Седнете удобно“, „Дишайте дълбоко, моля“, „Меко сложете дланите си на лицето“ и др., той може да допринесе за същественото отпускане на страдащия индивид. Също така се препоръчва разсейване на клиента от тягостните мисли, като се насочи вниманието му към други хора, към радостните и оптимистични аспекти на реалността, към прости неща, които трябва да бъдат направени и т.н.

 

Литература

1.Гулдинг М., Гулдинг Р. Психотерапия нового решения. Москва, 1997.

2.Изард К. Психология эмоций. Санкт Петербург, 1999.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. Санкт Петербург, 2002.

4.Малкина-Пых И r. Экстремальные ситуации. Москва, 2005.

5.Перри Г. Как справиться с кризисом / Фонтана Д. Как справиться со стрессом.  Москва, 1995.