Хиперактивност.Как да открием хиперактивното дете?
 

Критерии за хиперактивност (схема за наблюдение на детето по П. Бейкър и М. Алворд)
Дефицит на активно внимание
• непоследователност, трудно удържа вниманието си дълго време върху определен обект;
• не чува, когато се обръщат към него;
• с голям ентусиазъм се заема с определена задача, но не я завършва;
• изпитва трудност в организиране на дейността си;
• често губи вещи;
• избягва скучни, изискващи умствени усилия задачи;
• често е разсеян;
Двигателна активност (освободеност)
• постоянно нервничи;
• Проявява признаци на безпокойство (барабани с палци; мърда на стола; движи крайниците си; повдига назад главата си; навежда се (изпуска-взима предмети от земята); тръгва нанякъде);
• спи по-малко от другите деца, дори като бебе;
• много активна реч (бърборко);
Импулсивност
• започва да отговаря преди да чуе докрай въпроса;
• не е способен да изчака своя ред, намесва се в диалога (монолога), прекъсва;
• с трудност съсредоточава вниманието си;
• не може да изчака получаването на възнаграждение (ако между действието и възнаграждението има пауза);  
• не може да контролира и регулира действията си, много трудно спазва правила и ограничения;
• при изпълнение на задачи се държи по-различно от останалите деца и показва различни резултати (на едни уроци детето е спокойно, но на други – не; на едни е успешно, на други – не);
Ако във възрастта до 7 години бъдат установени 6 и повече от посочените симптоми, може да се предположи (педагога), че наблюдаваното дете е хиперактивно, но все още това не е гаранция за диагноза.
Много често педагозите си задават въпроса: „Какво да правим, ако при детето се наблюдават признаци за хиперактивност?” Обикновено на този етап няма специализирана диагноза, а самите родители не обръщат голямо внимание на симптомите. Те или не познават особеностите на хиперактивността или игнорират нейните прояви, казвайки си, че прилича на някой от родителите (родствениците), че с възрастта ще го „израсте” и пр.
В тези случаи педагогът в тактична форма може да препоръча на родителите да се обърнат към специалист: психолог, психиатър или невропатолог.  Отговорността за диагнозата може да се поеме само от лекар-специалист. Важно е да се убедят родителите, че на детето е нужна помощ от специалист.
Много педагози считат, че когато в класа им е постъпило хиперактивно дете, сякаш това не е дете, а зла сила.  При клас (група) с хиперактивно дете е много трудно да се води нормален учебен процес. В повечето случаи хиперактивният ученик въвлича целия клас в активност, с която нормалния режим на работа се нарушава. Останалите деца не могат да усвояват знания, а обратно – стават активни, разсеяни, враждебни, безпокоят се, нервничат, проявяват агресивност.  При това, колкото по-голямо е детето (например в 5-6 клас), толкова по-сериозен е проблема за целия клас.
От друга страна, често родителите считат, че детето им е хиперактивно само на основание неговата действеност, жизненост, активност. Тази гледна точка също е погрешна, тъй като не са налице други симптоми, например дефицит на внимание или импулсивност). 
Много често в практиката се случва така, че дълго време нито родителите, нито педагозите обръщат внимание на импулсивните  прояви на детето. Какво е импулсивността?  В психологическите речници този термин се обяснява така:  особеност в поведението на човек (устойчива черта на характера), изразяваща се в склонност първо да действа под влияние (подбуда) на външни стимули (емоции). Импулсивният човек не обмисля своите постъпки, не преценява всички „за” и „против”, той реагира непосредствено, бързо, повърхностно, първично и много лесно се разкайва за извършеното. 
За установяване на състоянието на импулсивност може да бъде използвана анкетна карта „Признаци за импулсивност”. Тя съдържа медицински и психологически термини, но не е трудна за работа и интерпретация.

АНКЕТНА КАРТА
(Признаци за импулсивност на детето)
 

1/  Винаги бързо намира отговор, когато го питата (в много случаи неверен)
2/  Чести промени в настроението
3/  Много неща в обкръжението му предизвикват у него раздразнение
4/  Харесва му работа, която може да върши с бързина и сръчност
5/  Обидчив, но не злопаметен
6/  Нетърпелив
7/  Обикновено е уверен, че ще се справи с всяка задача
8/  Способен е лесно да нагруби родител, учител, възрастен, връстник
9/  На моменти създава впечатление, че е изпълнен с енергия (неуморим)
10/ Човек на действието – не умее и не обича да мисли
11/ Нуждае се от внимание, но след това не може да изчака получаването му
12/ При игра не се подчинява на общите правила
13/ Ядосва се, пали се, по време на разговори, повишава глас
14/ Лесно забравя забраните и ограниченията на по-възрастните, увличайки се в игри
15/ Обича да организира и да предводителства
16/ Похвала и порицанието му действат по-силно, отколкото на другите.
За да бъдат получени обективни данни е необходимо, 2-3 възрастни, които добре познават детето да оценят нивото на неговата импулсивност, отговаряйки на въпросите.  След това се събират баловете от всеки възрастен, попълнил анкетата (всеки отговор „да” получава 1 бал), намира се средния бал и се определя нивото по норма.  При бал 15-20 – висока импулсивност; 7-14 бал – средна; 1-6 бал – ниско ниво на импулсивност.
За хиперактивното дете е нужна постоянна психологическа поддръжка. Както и другите деца, то иска да бъде успешно в дейността си, но това не винаги му се отдава.  По тази причина родителите следва да обмислят всички препоръки и задачи, с които натоварват детето си и да помнят, че детето се занимава само с това, което му е интересно и дори с това ще се занимава само до тогава, докато му е интересно. Когато се види, че на детето започва да става скучно (разсейва се), веднага следва да се промени вида дейност.
Дори самото работно място в къщи следва да бъде особено – тихо и спокойно; да бъдат премахнати всякакви стимули, които детето като магьосник улавя – от телевизионния приемник до отворената врата. Когато детето работи върху определена задача, родителят следва да бъде до него и при необходимост да помага за преодоляване признаците на безпокойство.
Не бива да се допуска, да се държат дълги и скучни възпитателни речи, ако детето направи някоя беля – то така и няма да чуе дори най-мъдрите поучителни слова. Много по-важно е да се установят и спазват от ранна възраст ясни и прости правила на поведение, както и система от поощрения и наказания.  Всички изисквания към детето следва да бъдат конкретни, ясни и изпълними.
Не бива да се принуждава детето да моли за поощрение или да дава обещания: „Ще бъда добър и послушен”. Може и се препоръчва по-скоро договаряне с детето, „да не си играе с котето” или „в днешния ден ще поставиш обувките си в килера”.   За отработването на подобни навици се изисква голямо търпение и отделяне на време от страна на родителите (например няколко седмици). При това, докато не е отработен един навик, не бива да се преминава към друга задача.
 

Семейните митове в практиката на фамилната терапия

Семейните митове са форма за описание на семейната идентичност. Те обединяват всички членове на семейството в някаква идея, образ, представа, история, дори идеология. Това знание дава отговор на всички членове на семейството на въпроса: „Кои сме ние?”.
Митовете са носители на знание, което определя кое не е приятно, забранено, табу, да се говори, да се мисли, да се чувства, да се осъжда, да се цени.
Формулата на митът е „Ние сме…” и  „Ние не сме…/”
Някои митове описващи семейната идентичност са много популярни и съществуват във всяко семейство, но обикновено това знание е смутно, неструктурирано и рядко се използва.
Кога е необходим митът?
Митът влиза в употреба когато:
а/ Границите на семейството са застрашени: външен човек влиза в семейството; семейството променя социалното си обкръжение; семейството се намира в момент на сериозни социални промени;
б/ На лице са случаи на семейна дисфункция: идентифицираният пациент се стреми да поддържа патологичната хомеостаза в семейната система.
В процеса на терапията психологът е длъжен да установи и да разкрие пред клиентите си семейния мит, който поддържа семейната дисфункция. Докато един подобен мит не бъде осветен пред всички членове на семейството, нищо не би се изменило в това семейство. 
 
1. Мит „Ние сме задружно семейство”
 За първи път семеен мит е описан от  „Миланската група” (италианските системни семейни терапевти - Мара Селвини Палацоли, Джулиана Пратта, Джанфранко Чеккин и Луиджи Босколо - в книгата си "Парадокс и контрапарадокс" (Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G., .Pratta G. 1978).
Митът е бил назован „Един за всички и всички за един”, популярна модификация на който  е митът „Ние сме задружно семейство”.  В подобен род семейство не може да има конфликти (особено пред децата) Никога не се показва мръсното бельо навън  Тук отношенията не се изясняват, а конфликтите се замазват. Прието е да се изразява само любов, нежност, умиление, жалост и благодарност.  Останалите чувства от типа: обида, гняв, разочарование и пр. се игнорират и тушират.  Проблемът възниква тогава, когато някой от членовете на семейството не е в състояние да игнорира и тушира  своите нормални отрицателни чувства към родствениците си.  Тогава той се превръща в идентифициран пациент.   Типични симптоми на задружното семейство са: тревожно-депресивни разстройства; агресивно поведение; анорексия.
В книгата си италианските психотерапевти описват произхода и развитието на този мит и произтичащите от него семейни дисфункции.
Случаят е следния: Те наблюдават италианско семейство фермери-арендатори в Централна Италия преди Втората световна война.
Описание на семейството:
Семейството било изключително задружно. Това за онези времена и условия било напълно разбираемо и необходимо за оцеляване на всеки в селските условия.  Единството се разглеждало като единствен вариант за оцеляване и за съхранение на достойнството.  Всеки, който би напуснал семейството се обричал на неуспехи и страдания:  „Да напуснеш семейството означава да емигрираш без всякакви средства или подготовка”. Това означавало, че ни би могъл да получиш никаква помощ в каквито и да било тежки обстоятелства. 
Ранните бракове били поощрявани, защото чрез тях в семейството се вливала нова работна ръка.  Големите синове били женени за селски местни девойки, а малките кум началото на войната все още не били сключили брак.  С началото на войната именно по-малките синове отиват на фронта, а след като се завръщат се женят за градски девойки, които довеждат в родителския дом.  За тези „градски” момичета  било много важно да се омъжат, защото след войната просто не е имало достатъчно мъже.  Поради тази причина за тях било важно и да бъдат приети в семейството на съпруга си.  Тези момичета  са станали идеалните снахи – те били в идеални отношения със всички и много работели, и помагали.  Те се превръщат в рупор на семейната идилия и единство. 
Първото знание за това „Кои сме ние всъщност”, било вербално формулирано като: „Ние всички сме много задружно семейство”.
По това време обаче родителите си отиват от този свят . настъпват трудни времена и братята със своите семейства се преместват в града.  Те започват там строителен бизнес и твърде много преуспяват. Пристигайки в града, всички се заселват в един дом. Те както преди продължават да считат, че тяхната сила е в съвместния им живот. Тъй като бизнесът им се развива добре, в един момент всички се преместват в друг район, в много по-голямо жилище.  Там вече всяко семейство имало своя квартира, но вратите не се заключвали – били винаги отворени, и по този начин единството и дружбата продължили.  Разстрели децата – двуродни братя и сестри.  Семейството очаквало, че и те ще се обичат един – друг, че и те ще бъдат толкова близки. В семейството не сравнявали и не делели децата – децата на фамилията били на всички.
Идентифициран пациент (IP)в тази голяма система била по-малката дъщеря на младия брат – девойка на 14 години, която страдала от анорексия.
„Миланците” работели с това семейство.  Всички разговори с клиентите били по въпроси за това, какви добри родственици са, как дружат и се разбират, как се подкрепят. За IP било известно, че много красива, наричали я „нашата красавица”.
В процеса на работата се изяснило, че IP прекарвала доста дълго време и била много близка с по-големия си братовчед.  При това, тя имала странно поведение: когато цялото семейство очаквало, че те двамата ще отидат някъде на разходка, държейки се ръка за ръка, момичето или не искало или го правело с неохота.  Оказало се, че между тях двамата се случва нещо  странно.  В общуването им имало нещо, което не било разписано в семейните митове.  Момичето се държало непристойно с братовчед си – присмивала му се, подигравала се, иронизирала го, вербално го нападала. Това свое състояние тя интерпретирала през семейния мит, съгласно който: „Ние сме дружно семейство. Който се държи лошо с родствениците, самият той е лош”. По този начин момичето направило извод за себе си, че не е адекватна, а самонаказанието се е проявило в симптоматика.
„Дружното семейство” е мит, който е характерен за семейства, претърпели много загуби, за семейства, живеещи в диаспора. Раздялата в такива семейства е изключително опасна – тя може да бъде завинаги. Схващането е, че „Светът на вън и хората са враждебни и опасни – нещастието дебне извън семейството”.
Интересното е, че при „дружеското семейство” често като наказание се прилага „остракизъм” (антична гръцка практика в обществения живот, която позволявала всяка година  избрани лица (елита) да гласува изгонване от полиса (държавата) на определени видни политически, военни и др. личности, посредством скрито гласуване за срок от 10 г. Всяко завръщане в полиса било равносилно на смърт. По същество тази практика била деструктивна, тъй като безпринципно били изгонвани много видни, способни и светли умове).
 

*    *    *

 

Роз-Мари Бифен – завеждащ отделение за семейна терапия в Тавистокската клиника в Лондон описва следния интересен случай през 1985г.
Семейството се състояло от баба Дебора, нейният по-малък син – Сола, съпругата на Сола и двете им деца – Рут и Матю.  След войната Дебора и Сол емигрират от Холандия. Те били единствените оцелели по време на окупацията.  Тогава Сол бил на 7г. Сол израства в Англия, жени се, появили се и децата.
Семейството било наблюдавано от Тавистокската клиника в Лондон във връзка с депресията на Сол.  Трябвало да се изясни в кой точно момент от терапията се появява усещането за депресивното състояние. Това състояние на Сол се преживявало от цялото семейство като едно дифузно и силно безпокойство.  Тук с,едва да се уточни, че Дебора живеела отделно и не участвала в терапията и била извикана на сеансите само във връзка с усещанията в семейството.  През този период се случва едно събитие. Матю имал среща със свои съученици на континента.  Семейството се радвало, че Матю ще опознае света, но той имал проблеми с оформянето на паспорта си.  Бил изтърван и последния срок.
По време на сеанса с Дебора била поставена една задача, свързана с изясняване историята на семейството. Оказало се, че в Холандия до началото на войната е живяло семейството на Дебора, което било типично „голямо еврейско семейство” – тя, съпруга й и четирите им деца.  Когато започва войната семейството се укрило при приятели – бащата заедно с трите по-големи деца заминали в провинцията, а Дебора се укрила на друго място. Веднъж Сол се  отправил към провинцията за да посети семейството си, но бил проследен. Всъщност той завел фашистите до своя баща и по-големите си братя, и така станал причина за тяхната смърт. За това Сол нямал спомен.  Веднага след войната Дебора и Сол напуснали Холандия. Тя считала, че ако по време на войната семейството се е местило от едно място на друго е щяло  да оцелее.  Тя живеела с мисълта, че разделянето и от съпруга и децата й е станало причина за тяхната гибел.
И така, оказало се, че предстоящото пътуване на Матю нарушавало парилото на „задружното семейство”: „Не бива да се разделяме”.
 За „дружното семейство” е характерна трудна сепарация на деца от родители.  Децата в такива семейства много често са включени в обслужване психологическите потребности на своите родители и именно поради тази причина не са в състояние да започнат свой собствен живот, оставайки през цялото време свързвани със семейството.

2. Мит „Ние сме семейство на герои”
Като правило семейството се нуждае и се храни от разказите за героичните постъпки на предците: там могат да се срещнат герои, борци за промяна на света, борци срещу лошото, срещу несправедливостта, защитници на свободата и истината, хора със свръхкачества, преживели репресии, войни, глад, унижения, трагедии, геноцид и пр., и всички те са успели да създадат, да отгледат и да възпитат поколение, т.е. това са хора, които са преодолели големи препятствия, но са постигнали успехи.
Митът за героите създава определен стандарт за преживявания и разбирания за света.
Където присъстват героите там всичко е хиперболизиране.  Те не изпитват радост, те изпитват щастие. Те не преживяват любов, те преживяват страст.  При тях няма живот – има съдба, няма тъга – има трагедия.
Членовете на семействата на „героите” много често имат хронични заболявания – те почти не посещават лекари. При героите винаги има висок стандарт за постижения, те са много принципни и непримирими хора.  В техния живот има множество проблеми и трудности. 
Примерът за митът на „героите” е свързан със случай, в който идентифицирания пациент е момиче, направило опит за самоубийство след скарване с майка си.  Да се разбере веднага причината за това поведение не било лесно, защото подобни ситуации на спречквания между майка и дъщеря се случвали често.   Тук следва да отбележим, че семейството е от тогавашна Югославия, а супервизор на случая бил Ренос Пападопулос и именно той описва този случай.  Той бил гръцки кипърец, учил е в Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и бил поканен от своите югославски колеги на супервизия, защото било много важно да се помогне и да се разреши бързо този случай.  Това било семейство на висш партиен функционер и ако терапията се окажела успешна можело да се разчита на финансово и социална признание
Впоследствие се изяснява, че родителите имали интересно минало.  Те били твърде млади през годините на Втората световна война, но взели участие в съпротивата.  След войната се женят, създават деца (всичко това се е случило през 60-те години) и  в момента заемали високи държавни постове. Митът на това семейство бил: „Ние сме семейство на герои”.
„Героическият мит” винаги поставя сурови изисквания към светогледа и чувствата на хората.  В историческата памет „Героите” битуват винаги във високите жанрове – епоса и трагедиите. Те не се срещат в комедиите.
„Героите” винаги са подложени на силни чувства.  Не любов, а фатална страст, не тъга, а непоносима мъка съпровождат дейността на „Героя”.  Именно от тази позиция постъпката на дъщерята се оказва напълно естествена – след скандала с майката, следва непоносима мъка и тя решава да свърши със себе си.  Освен това, семейството не се е обърнало доброволно към психолозите, те са били ориентирани към тази стъпка от психиатри и тази родителска логика е напълно разбираема. 
За психотерапевтите тази логика била разкрита едва когато семейният мит бил установен и назован. Едва след тази процедура е бил построен психотерапевтичния контакт и случая е бил решен успешно.
За хората, които живеят в „героически митове” трудностите са абсолютно задължителни и необходими . Те трябва да ги преодоляват. Те непрекъснато трябва да се намират в стълкновения, в битки, в голгота.  От  тях много често може да се чуят обяснения, че в живота нищо не са получили наготово, че животът им е бил изключително тежък, дори непоносим.  За тях е характерно едно уникално преживяване – „преживяване, свързано с преодоляване”.
За героите е характерна ригидността на афекта. Те с години могат да не разговарят, да не прощават, да се намират в конфликт и кавга. С това те се гордеят, изтъквайки, че постъпват принципно, отговорно, съпротивявайки се. 
Децата на семействата на „героите” се възпитават строго, лишават се от удоволствия, наказват се, лишават се от свободни избори.
Пример: Популярен национален мит е „Митът за оцеляването”. Преживяването на трудните условия се е превърнало в национален навик и истинска необходимост.   В епохата на застоя знак за успешен живот били храната и вещите. Малко били доволните хора. Ценяло се е умението да направиш от нищо нещо, да успееш да се сдобиеш с нещо дефицитно.  Знаците за жизнен успех били елементарни и никога достижими.   В тази ситуация на депривация на елементарните човешки потребности съвсем нормално била появата на множество детски неврози, като симптоми на семейната дисфункция.
През 90-те години, а началото на „перестройката”, животът се променя, променят се ценностите, настъпва оптимизация в семейния живот на дисфункционалното семейство.  Сега вече не било важно детето да се учи добре, сега вече можело да се купи на детето половин килограм сирене повече.  Много от децата започват с радост да помагат на родителите си, включват се от най-ранна възраст в трудов процес.  Те заслужават любовта и благодарността на родителите си, чрез труд. Било по-лесно да се работи, отколкото да се трудиш върху добри оценки в училище.  По-високият семеен статус постепенно туширал вътрешните конфликти. Възникват множество спонтанни ремисии в семейните отношения.
На този фон, стремейки се към оцеляване много хора започват да живеят рисковано – масово хората започват да се занимават с бизнес.  Много от тях успяват в конюнктурните условия – създават свой бизнес, стават собственици, но продължават да поддържат мита за „оцеляването”.  От този момент нататък митът се превръща в дисфункционален.  Било ясно, че митът е неработещ, но не било ясно какво ще се прави след това, какво ще го замести. Въпреки, че вече имало пари, животът не се променял или се променял твърде бавно и оставал неадекватен.  Започват да се срещат много случаи, при които хора с притежание на нови, просторни жилища, на луксозни материални придобивки, продължават да живеят в неестествени ограничения, да поддържат стария си начин на живот, да пестят, да се ограничават, дори да проявяват свирепост в икономиите спрямо себе си, нараства алчността и егоизма. Те не можели да еволюират и да се адаптират към променените условия.  Идеята да се наемат помощници, да се възползват от новите по-облекчени условия на живот била неприемлива. Много от тях продължавали да приготвят зимнината си, да мият на ръка колите си, да поставят по едно осветително тяло в полилеите с 4-6 крушки. Те продължавали да считат, че „Чужди хора не бива да се допускат в семейството и в бизнеса”.
При тази обстановка най-силният признак на за дисфункционалността на семейството на „оцеляващите” става депресията, когато семейството е на върха.  Сега мечтата на „оцеляващият” става девиза: „Ето ние дори  всичко да загубим, ще започнем от начало. Ние сме способни на това”. В същото време страхът от неуспех и липсата на сили за успешен втори опит, заставят „оцеляващият” въпреки тази своя мечта да запази бизнеса си,  да не рискува парите си, да се пресели и да започне нов живот на друго място, дори зад граница, но все пак  животът му остава мъчителен. При една такава ситуация е напълно разбираемо, че семейните конфликти не могат да променят мита, а само могат да го усилят, да добавят към него едно аутистично съществуване (разбиране) на „оцеляващият” в трудности и мъчения.

4. Мит „Ние сме семейство на спасители”
Много често митът на „оцеляването” в следващите поколения се преобразува в мита „Ние сме семейство на спасители”.
„Какво бихме правили без …”  Този мит изисква в семейството задължително да има един човек, който държи останалите в стегната ръка. „Спасителят” в семейството може да бъде „морален” или „физически”. „Моралният” спасител се нуждае от грешници. Неговото семейство трябва да включва членове, които често вършат укорими постъпки: пият, крадат, безделничат, попадат в скверни истории. „Спасителят” винаги ги спасява и само в такава обстановка той може да се чувства като спасител. Грешниците обикновено благодарят, обещават да се поправят и отново грешат. „Физическият” спасител  кърми, лекува, донася продукти, осигурява всякаква помощ за членовете по посока на екзистенциалните им потребности. По правило неговото семейство се състои от хора, болни, безпомощни, пасивни, инфантили, и пр., иначе как би могъл да ги спасява, ако те бяха активни, борбени, целенасочени, мотивирани, с ясни цели в живота, самостоятелни и пр.
Всичко започва с типичния мит за „Героя” – жизнена история на двама братя – известни учени. Единият брат е бил репресиран в годините за застоя и загива в лагер.  Обвинен е бил, че се занимава с „буржоазна псевдонаука”, бил изключително талантлив, приносът за науката не е възможно да бъде оценен.
Другия брат направил значима академична кариера. Той правил мъчителни компромиси с властта, за да получава средства, за да създава приемливи условия за работа, за защита на своя екип.
В това печално време поведението на двамата братя било наистина героично. Митът обаче се оформил по-късно.
Синът на втория брат нищо не променил в динамиката на мита. Неговите деца се отличили с талант, а с най-големия си внук дядото поддържал много тесни взаимоотношения.  Именно този внук бил надеждата на семейството и въплъщавал „героичния” мит.  Когато бил на около 19 години този внук влязъл в конфликт със своята любима, а след това посегнал на живота си, като се самоубил.  Инцидентът съвпаднал с развода на родители те му.  Когато по-големият брат се застрелва, по-малкият бил на 16 години. Той имал изявени актьорски способности и се готвел да кандидатства в театрален институт. След случая обаче той променил решението си и се насочил към помагаща професия. В този момент в него възникнало много силно религиозно чувство. Той се отказал от първоначалните си намерения и станал свещеник.
До самоубийството на по-големия брат на нашият свещеник сценарият се е развивал по логиката на героическия мит.  В момента на самоубийството братът-свещеник започва промяната по създаването на мита за „Спасителя”.  Последният може да съществува само тогава, когато е на лице някой, който иска и трябва да бъде спасяван.  По тази логика се развиват и децата на свещеника. Въпреки традицията в семейството те не се занимават с наука и не правят никаква друга кариера.  Той – свещеникът полагал огромни усилия и грижи за своите деца, учил ги, наставлявал ги, стимулирал ги, но никой от тях не достигнал и не е станал истински „спасител”. Те искали да бъдат „спасявани”, а не да бъдат „спасители”.
С други думи, от всеки мит се пораждат правила. Ако спасяваш, задължително трябва да има „спасявани”.
Алкохолното семейство например е типичен пример за този мит. Нуждаещият се от спасение е алкохолика, а останалите или един от останалите се явява „спасител”, респ. той винаги е съзависим.   Съюзът между тези две лица е основата върху която се ражда и развива семейния мит.

*    *    *

Не винаги обаче е задължителна дисфункционалността в съпружеската двойка, за да възникне мит. Възможен е и обратния път – митът да създаде семейството.
Пример: В литературата се съобщава за клиентка и дъщеря на алкохолик, и съпруга на алкохолик. Клиентката се е обърнала за помощ, за да бъде променен семейния сценарий.  В процеса на терапията тя се развежда със своя мъж и се влюбва в друг човек.  Двамата потъват в силни чувства и стигат до сексуален контакт.  Първите нейни думи след тази близост били: „Как си с този въпрос?” и се чукнала с два пръста по гърлото.  По този начин тя съобщила на младия човек, че за нея този въпрос е много значим.  Жената считала, че ако любимият й се обиди и разсърди, това би означавало, че тя е овладяла тази тема и тя би му разказала всичко.  Мъжът обаче реагирал по друг начин. Той я наказал, защитавайки личното си пространство в този първи конфликт, като се напил съзнателно.  Жената разбира се е реагирала изключително емоционално.  По този начин мъжът постигнал целта си. Така в двойката било поставено началото на специален стереотип на взаимоотношения: силна емоционална реакция от страна на жената – непреклонност от страна на мъжа.
 Алкохолизмът функционално се явява много добър заместител на състоянието на депресия.
 В системния модел  „Спасителят” се описва в една динамика на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството – този, който спасява  е хиперфункционален.  Паралелно с хиперфункционалността той е длъжен да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността произтича не само от алкохолизма, наркоманията, но и от депресията.
Дори във функционално семейство може да се развие хипер- и хипофункционалност. Например, съпругата  може да подава към съпруга си сигнали за това, че той не е достатъчно ефективен или е по-малко ефективен отколкото тя самата.  Всеки път когато тя започне да се описва като бърза, ефективна, организирана, енергична, тогава при него винаги ще се формира усещане за несъстоятелност.
Пример: Клиент е разказал по време на сеанс следното: В първия си брак той бил много активен в домашните задължения. Неговата първа съпруга обратно била бавна, повлекана и  неангажирана към реда в къщата.  При втория си брак той нищо не вършел в дома. Казвал си: „Няма да правя нищо. Съпругата сама ще се справи по-добре и по-бързо, а и без това тя винаги ще бъде недоволна”.  Съвсем разбираемо е, че съпругата му наистина е била недоволна, а самият той не успял да се включи в семейния живот.

5. Мит „Ние сме хора”
През последните години в обществото се оформя още един мит. Той е характерен за семейства, при които високо се ценят образованието, творчеството, съзидателния труд.  Дисфункцията му  често се проявява при децата като училищна дезадаптация.  Митът се нарича „Ние сме хора”.
Идеята на мита се състои в разбирането, че човек в своето съществуване е длъжен да извърши през живота си определени дейности, които да потвърдят специфичното и уникалното за конкретния индивид.  Счита се, че ако това не бъде изпълнено, човек автоматически „оскотява и озверява”.
Например, счита се, че неработещата жена, чийто дни протичат в скука или между четирите стени на кухнята, неизменно се превръща в сляпа кокошка, или хората, които непрекъснато се напиват се превръщат в свине - „Напил се е като свиня”.
С други думи, наблюдава се един процес на превръщането на хората в животни и обратно.  Подобни мотиви изобилстват във приказния свят на фолклора – „хора-вълци”, „жена-лисица”, „царкиня-жаба”. Интересното е, че за тези превъплъщения от едно качество в друго винаги е нужен някакъв ритуал.  Един от най-често срещаните магически действия е половия акт. Именно с негова помощ жабата може да се превърне в прекрасна девойка или девойката в пантера.  Подобна роля половият акт играе и в китайските приказки за хората-лисици.  Магически свойства притежават също храната и питиетата. Чрез тях човек загубва човешкия си образ. 
В семейния мит „Ние сме хора” ролята на магически ритуал играе учението, процеса на придобиване на знания, създаването на някакви ценности, понякога духовни, друг път – материални.  Усвояването на знания е това, което различава човека от „:нечовека” и не е толкова важно дали става въпрос за понятия, които са специфични за криминалния авторитет и неговото обкръжение, или за духовни ценности на образован представител на християнската цивилизация.  Носителите на този мит ясно разбират, че специфичното за човека не се дава по рождение, а в процеса на живота си лесно може да го загуби.  В такива семейства малките деца обикновено се наричат с умалителни имена, като „детенце”, „зайче”, „мече”, „пухче”, „рибка” и пр. Същите тези семейства се обръщат към по-ниските по ранг и по-необразованите от тях с названията: „гад”, „безпросветник”, „скот”, „пройдоха”, „паразит” и пр. 
В тези семейства усвояването на знания има ритуален характер.  Например, в такова семейство членовете могат да четат определени книги не защото им харесват или увличат, а защото тези книги се считат и предлагат от модата като събития, към които трябва де се приобщят, да се идентифицират с определена субкултура.
Детето обезателно трябва да се учи и то, да се учи добре.  Ако детето не постига това, автоматично се приема, че то не е успяло да стане човек.  Ето защо цената на грешките, на неуспехите е толкова висока.  Поради тази причина много често родителите изразходват огромен емоционален ресурс по отношение на контрола, „грижите”, протектирането на децата си, които неизменно развиват невротичен страх от неуспехи, а впоследствие формират копинг-поведение към бягство от неуспехи, а не мотивация към постигане на успехи.  Децата считат недопускането на неуспех като много по-значимо собствено постижение, отколкото постигането на самия успех.  Те категорично отказват всякаква активност в сфери, в които могат да допуснат неуспех.
Днес нарушенията в познавателната активност при децата на семействата изповядващи мита „Ние сме хора” придобива особено драматичен характер, защото те се намират в среда, в която различните поколения събират информация с различни способи. Родителите все още получават информация от книгите, а децата престават да четат. На лице е пропаст между поколенията и е трудно да се разбере доколко децата са станали „човеци”.  Именно поради тази причина училищните бележки се оказват единствения индикатор за този процес и поради това училищната невроза е толкова широко разпространена днес.
Получаването на две или три висши образования (магистратури в различни области), получаването на образование в западни институти и университети, удостояването с награди, медали, грамоти, получаването на купища сертификати и пр. е нещо нормално в семейството на хората изповядващи мита „Ние сме хора”.   Децата боледуват, домът е в безпорядък, а майката учи, за де не се превърне в „домашна кокошка”,  в жена „домакиня” или в „бораниена домакиня”.  Текат крановете, изгорели са крушките, боклукът не е изхвърлян с дни, но бащата упорито и настоятелно следи новините, чете вестници, занимава се с най-новите оферти или банковия курс, защото без всичко това няма да бъде на върха.
 

 Заключение

Описаните в текста семейни митове много често се срещат в практиката на психологическото консултиране.  Работата със семейните митове е едновременно и проста и сложна.  Стратегията е проста и схематична: ритуали, които се поддържат от мита, се заменят от ритуали, които този мит не поддържа.  Стратегията е сложна поради своята уникалност за всяко семейство.  Необходимо е да се изчисли в какви поведенчески ритуали се проявява митът в даденото семейство.  С помощта на чие взаимодействие и чрез кого той се възпроизвежда. Много важно е да се разбере кога, при кои моменти възникват тези взаимодействия, които се явяват „пусков механизъм”.
Следващата стъпка в терапията е да се изобрети друг ритуал, друга поведенческа последователност, която да замести действащия дисфункционален ритуал, който поддържа мита. Отделен е въпроса как ще се предложи този ритуал на семейството, за да могат членовете му да го съблюдават.
 В някои семейства, в които спасителят е съпругата на алкохолика, ритуалът се заключава в това, че всички откровени душевни разговори се водят само тогава, когато съпругът е пиян. Жената говори за себе си, за своите преживявания, умолява съпруга си да пие по-малко. Обещава му, ако съблюдава това изискване да бъде любезна, любвеобилна, разбираща и пр. Когато обаче той е трезв, тя е различна – конфликтува, получава, спори и пр.   Тя мисли, че когато той е в трезво състояние единствено тогава може да я разбере, да усети болката и страданието й  от неговото пиянство. При подобна ситуация може да се предложи друг ритуал – доброжелателно да игнорира пияния си съпруг, а в периодите на трезвеност да не изяснява отношенията си с него чрез конфликти а обратно – да се сближи с него.  Много често при медикаментозно лечение на алкохолика следва снижаване на динамиката на хипо- и хиперфункционалността, а съпругата постепенно да се откаже да спасява съпруга си. 
Стратегията с работата с мита „Ние сме дружно семейство”  често се свързва с настъпване на промени в границите между субсистемите в семейството.  Този тип семейство се отличава с липса на граници между субситемите – всички са едно цяло и към това се прибавя забраната за изразяване на негативни чувства. За тях се оказва ефективна препоръката на Мара Салвини Палацоли, съпрузите поне няколко пъти седмично да прекарват по цял ден сами, без децата или други членове на семейството.
За семействата с мита „Ние – оцелелите (преживелите)” се оказват ефективни парадоксалните ритуали – връщане на семейството в онази нищета, от която те непрекъснато се опитват да избягат.
Работата със семейните митове е сложна и увлекателна. Ефектът в семейната система настъпва бавно, а ако се работи индивидуално постиженията обикновено са временни. Успех се постига само при работа с цялото семейство.

Литература
1.  Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G. & Pratta G. Paradox and counterparadox. N-Y: Jason Aranson, 1978.
По материали на А.Я. Варга - канд. психол. наук; Председатель Правления Общества Семейных Консультантов и Психотерапевтов (ОСКиП); зав. кафедрой системной семейной психотерапии в Институте практической психологии и психоанализа ; член Международной Ассоциации Семейных Психотерапевтов (IFTA); член Европейской Ассоциации Психотерапевтов (EAP). Москва.
 

                                                  ДИАГНОСТИКА НА ПАМЕТТА

                                 Фиксация, репродукция и ретенция на паметта.
                    Методика "Заучаване на десет думи" на Александър Лурия
 

Предложената методика  „Заучаване на 10-те думи” диагностицира в 3 етапа:
• Фиксация (запомняне) ;
• Репродукция (възпроизвеждане) ;
• Ретенция (задържане) ;
При нарушение, на който и да е от компонентите, настъпва срив и в останалите.
Изисквания: Психологът трябва винаги да разполага с 2 броя набори от по 10 думи, които:
• да са популярни и широко ползвани в езика (тук не се изследва познавателни запас на лицето, а механичната му памет);
• да са кратки от по 1-2 срички;
• да не позволяват асоциация;
• думите се подготвят от психолога и записват предварително.
Използва се готова бланка (бланката може да бъде предоставена при интерес, по e-mail).
Работа: На изследваното лице (ИЛ) се прочитат десетте думи с указание да запомни колкото може повече от тях. След прочитането се предлага на ИЛ да ги повтори. Тази процедура се изпълнява петкратно, без ИЛ да бъде предварително уведомявано, че ще следват пет повторения и възпроизвеждания. Екзаминаторът регистрира с цифри поредното място на думите при всяко възпроиз¬веждане в бланката. След около един час, през време на който на ИЛ се предла¬гат други задания, се изисква от него да каже кои думи си спомня. Възпроизведените думи също се записват (виж бланката - графа "след 1 час". С това изследването приключва. Данните могат да бъдат представени графично като крива на запаметяването.

ПЪРВИ ЕТАП
(изследва фиксацията)
- Психологът прочита 10-те думи, а пациентът ги произнася, така 5 пъти. Четенето е бавно, равномерно, ясно, с еднакви паузи и интонация;
- Всеки път, когато пациентът повтаря думите, психологът записва с арабски цифри (1,2,3...10) в квадратите срещу всяка дума поредният и номер на произнасяне.
- Психологът следи за поредността на възпроизведените думи;
- В последната графа „излишни думи” се записват думи, измислени от пациента.
- Една и съща дума не се маркира, ако е повторена.

Инструкция: "Ще Ви кажа една по една 10 думи. След като кажа 10-те думи, от Вас се иска да кажете тези, за които се сетите. Редът, в който аз казвам думите не е задължителен за вас. Вие ги казвайте така, както се сетите.  Тази процедура ще направим няколко пъти. Всеки път аз ще казвам всичките 10 думи, все едни и същи и всеки път след това Вие ще ми казвате всичките от тях, независимо, че предишния път сте ги казал."
Препоръчва се също: “Моля те, припомняй си ги на глас за да мога аз да те чувам, коя си казал и коя не”.

ВТОРИ ЕТАП
(изследва репродукцията)
Важно: Между двата етапа се дава 50 мин. интервал – време, което се запълва с други тестови изследвания.След тази пауза от пациента се иска да повтори думите без помоща на психолога. Резултатите се записват по същия начин, но в следващата графа обозначена с индекса „след 1 час.
Инструкция: “А сега се опитайте да си спомните тези 10 думи, с които започнахме. Тези които аз казвах, а Вие повтаряхте."
Забележка: Първите пет, следващи едно след друго повторения и възпроизвеждания (първи етап) са процесът на фиксация, а повторението след един час — процесът на репродукция. Резултатите от повторението на изследваното лице се записват по същия начин с арабски цифри, в зависимост от реда на репродукция, в квадратчетата на бланката в графа "след 1 час".

ТРЕТИ ЕТАП
(изследва ретенцията)
Провежда се веднага след втория етап. Психологът прочита отново думите, а пациентът ги повтаря.
Инструкция: “А сега още веднъж ще Ви кажа една по една 10-те думи, а Вие ще ми кажете всичките, за които се сетите."

ОЦЕНЯВАНЕ
Изчисление на успеваемостта при първия етап - фиксация (запомняне):
В самите графи се очертават най-добрите резултати от повторенията или се пишат в дясно в полето.
 1. Успеваемост-фиксация – събират се резултатите от всяко повторение от 1-я етап  (пет повторения) и се умножават по 2.
 У-фиксация = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) х 2  = 33 х 2 = 66 %
Teзи 66 % веднага се налагат в класификатора на проф. Константин Мечков и се получава, „умерено нарушение”,  което е между 68% и 51% ;

Изчисление на успеваемостта при втория етап - репродукция (възпроизвеждане):
2. Успеваемост-репродукция (след 1 час) – разделя се резултата от 2-ри етап и най-добрия резултат от 1-ви етап. Частното се умножава по 100.
Ако приемем, че при втория етап са били повторени 7 думи, то:
У-репродукция = (7 : 9) х 100 = 0,7 х 100 = 70%
Teзи 70 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава "леко нарушение".
 
Изчисление на успеваемостта при третия етап - ретенция (задържане):
3. Успеваемост-ретенция – разделя се резултата от 3-ти етап с резултата от 2-ри етап. Частното се умножава по 100. Ако при третия етап резултата е 8 повторени думи, то
У -ретенция = (8 : 7) х 100 = 1,1 х 100 = 110%
Резултатите се записват в бланката в графа "VI" - тази, която е под "след 1 час" (репродукция).
Teзи 110 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава „норма” над  84 %.

II. „Kрива на запомнянето” (виж отново бланката).
Маркират се от графиката постиженията от всеки етап и се свързват в крива.
 МАРКЕРИ ЗА НОРМА:
- норма – възходяща линия
- норма – постоянно възпроизвеждане на първите 2-3 и последните 2-3 думи.
 МАРКЕРИ ЗА НАРУШЕНИЯ:
- нарушение – ако го няма началото от 2-3 думи  и края от 2-3 думи,  имаме „лабилен паметов процес”.
- нарушение – крива тип „зиг-заг”  говори за органно-мозъчен проблем, но няма гаранция (нужни са допълнителни изследвания).
Гаранцията е, ако:
 а/ първата точка (първо повторение) е по-ниска от 5 ;
 б/ кривата стига по-ниско от 9;
 в/ при повторението след 1 час – резултатът е едва 1-2 думи.
 Такава крива се нарича „органичен тип паметова крива”.
- нарушение – крива тип „плато” – получава се когато при две и повече повторения резултатът е един и същ. Говори за наличие на „съдова органика” (хипертония, хипотония, склероза, епилепсия). Кривата се нарича „съдов тип паметова крива”.
- нарушение – повтаряща се крива при седмо, осмо или девето повторение, т.е. повтаря се без изменение. Кривата се нарича крива „мозъчно-травмен тип”.
- нарушение – нови думи (конфабулации), с които запълва паметовите следи. Дори при добър резултат наличието на конфабулации (над 3) говори за „лабилен паметов процес”.
Особености:
– Новите думи (конфабулации), които пациентът си е измислил и посочил при теста е симптом за проблем в механичната памет, затова защото човек несъзнателно  запълва паметовите празнини. Колкото са повече, толкова по-зле!
– Важното е броят на запомнените думи да нараства.
– При проблем в паметта кривата е зигзагообразна.
– Друг неблагоприятен вариант е т. нар. „плато” – без промяна.
– Държи се сметка от къде сме почнали и къде е крайната точка, т.е. има ли развитие (успех).
– Ако са налице застойни или отрицателни стойности, тогава говорим за съдов проблем  (хипертония, хипотония).
– Признак за наличие на проблем е запомнянето на двата края на набора от думи и „загубване” на тези в средата. Например от 5 до 7 позиция.

Стереотипи на възпроизвеждането
- Когато думите се възпроизвеждат в реда на подаването, говорим за прав стереотип – добра фиксационна способност и за личностен стремеж към подреденост.
- Когато възпроизвеждането започва от последните думи — обратен стереотип –  несигурност на изследваното лице — стремеж да се подсигури с последните думи.
- Когато възпроизвеждането е зигзаговидно — зигзаговиден стереотип —  затруднена организация на паметовата способност,
- Може и да няма стереотип —  затруднена организация на паметовата способност.
Ако не искаме да изчисляваме успеваемост, то се ръководим от ориентировъчна норма, която е достигането на 8 запомнени думи при третото повторение.
В норма човек може да запомни 7±2 елемента (число на Мюлер) при еднократно подаване (думи, цифри, фигури). В теорията този критерий се означава като обем на паметта — пределното число елементи, които могат да бъдат запомнени при едно подаване.
При преценка на паметта като способност с методиката "Заучаване на десет думи" изчисляваме успеваемост за фиксация, която бива два вида: средна успеваемост за фиксация — Уфср., и максимална успеваемост за фиксация — Уфмакс.; изчисляваме и успеваемост на репродукция (възпроизвеждане) — Ув.
Средната успеваемост за фиксация (Уфср.) е равна на средната аритметична от първите пет повторения. Тъй като думите са десет, то за всяка възпроизведена дума се полагат 10 %.
Уфср. = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) : 5  х 10% = (33 : 5) х 10% = 66 %
Максималната успеваемост за фиксация (Уфмакс.), е равна на най-големия брой думи, запомнен при тези пет повторения, умножен по десет, т.е. Уфмах. = 9 х 10% = 90%
Успеваемостта за възпроизвеждане изчисляваме по формулата:
Ув = (B : Уфср) х 100,
където В е броят на възпроизведените думи след един час.
Ув = (7 : 6,6) х 100 = 1,06 Х 100 = 106%
 

Скала за оценка 
степен            проценти         нарушение
I                       над 84             няма (норма)
II                      84-68                     леко
III                     68-51                 умерено
IV                     51-34               значително
V                      34-17                   тежко
VI                    под 17            много тежко