Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 3797927 Постинги: 2162 Коментари: 116
Постинги в блога от Септември, 2012 г.
2 3  >  >>

Милански център за изследване на семейството
Писмени парадоксални ритуални предписания. Рефлектираща група.

 През 1967г, Мара Палацоли-Салвини организира Милански център за изследване на семейството.  Към нея се присъединяват Луиджи Босколо (Luigi Boscolo), Джулиана Прата (Giuliana Prata) и Джанфранко Чекин (Gianfranco Cecchin). Тази група изследователи разработва подход за лечение на страдащи от анорексия, енкопреза и семейства с емоционални нарушения при детето. Книгата „Парадокс и контрапарадокс” (Paradox and Counterparadox, 1978) съдържа подробни описания на подхода в психотерапията.
 Продължителността на лечението в Миланския център обхващала период за провеждане от 3 до 20 сесии – средно по 10 сесии.  Като правило срещите със семействата били един път месечно, тъй като повечето семейства трябвало да идват от по-далечни места (Palazzoli-Selvini et al., 1978).  По мнение на изследователите, подобни продължителни прекъсвания били необходими, тъй като участниците се нуждаели от време за да преработят и усвоят получената информация (Palazzoli-Selvini, 1980).  Молбата на участниците за провеждане на по-чести срещи се разглеждали като свидетелство за ефективност на психотерапевтичните интервенции. Самите изследователи от Милано наричали своя подход „продължителна краткосрочна терапия” (long, brief therapy), тъй като количеството часове били малко, а общата продължителност, позволяваща на семейството да постигне терапевтични изменения, доста дълга (Palazzoli-Selvini et al., 1978).
Стандартният формат на сесията включвал: 1) наблюдение на психотерапевтичния екип за стила на взаимодействие в семейството, без коментар на процесите, 2) обсъждане на резултатите от наблюденията по време на сесията, 3) предписания към членовете на семейството на терапевтични задачи или ритуал по резултатите от обсъждането и 4) брифинг на екипа от психотерапевти непосредствено след интервюто, за обсъждане на приетите от семейството предписани задания и писмено обобщение на сесията (Stanton, 1981).
Изследователите от Милано предпочитали да дават на членовете на семейството писмени задачи, на всеки отделен екземпляр. Уикс и Лабат (Weeks & Lаbate, 1982) посочват четири причини за високата ефективност на писмените задачи в сравнение устните. Първо, за разлика от устните, писмените съобщения по-трудно и по-рядко се игнорират или нарушават. Второ, писменото съобщение позволявало на участника, да го прочете и се запознае с него продължително време, което усилва неговото влияние в семейството. Трето, писмените инструкции могат да се възприемат като много по-доверителни. Накрая, в писмените съобщения, като правило, мисълта е изразена много по концентрирано, точно и ясно, а това способства за профилактика на патерните за отрицание, съпротива и бягство от изпълнение.
Писмено парадоксално предписание и семеен ритуал
 Писмените парадоксални инструкции могат да се обличат в формата на семеен ритуал (Palazzoli-Selvini et al., 1978).  Ритуалните предписания имат за цел,  да попречат на родителите да дискредитират и саботират взаимно усилията си по отношение на детето (Palazzoli-Selvini et al., 1978, p. 3). Едно и също предписание може да бъде дадено на различни семейства.  В дадения психотерапевтичен подход, предписанието се използва вместо интерпретация и често помага за промяна правилата на взаимодействие в семейната система.  В края на сесията един от членовете на семейството, под диктовката на психотерапевт записва инструкциите на семейството. По-долу са представени извадки от такова предписание:
Пример: В четните дни от седмицата – вторник, четвъртък и събота,
• От  X до Y часа (избира се време, когато цялото семейство е в дома си);
• Какво да не прави детето (Z) (следва името на пациента и списък на изразените у него симптоми на соматично поведение);
• Какво да прави бащата (следва излагане на решението на бащата, как да постъпи с детето);
• Какво да прави майката (следва описание на поведението на майката – обикновено обратното на това, което до сега е правила);
• В нечетните дни на седмицата – понеделник, сряда и петък – в същите часове, първо майката има право да реши как да се държи с детето (Z); бащата  проявява пасивност.
• В неделния ден всички могат да се държат така, както намерят за добре.
• Всеки от родителите в своите дни от седмицата следва да води дневник, в който да отбелязват нарушенията  на предписаните патерни на неговото поведение (или какво не е направил). Понякога, заради възможни грешки на единия или другия родител,  тази работа може да бъде дадена на детето или пациента.
Предпоставки за ефективност на ритуалното предписания
Палацоли-Селвини и сътрудници отбелязват няколко предпоставки за ефективността на ритуалното предписание. На първо място, промяната в правилата на играта позволява, да се предотврати намесата на третия член на семейството във взаимодействието в диадата. На второ място, родителите не изпитват потребност, да се борят за да получат одобрението на психотерапевта. Подобни усилия само отвличат вниманието от главния проблем (междуличностното взаимодействие).  На трето място, психотерапевтът получава ценна информация независимо от това, доколко съвестно членовете на семейството се придържат към даденото предписание.  Тази информация може да бъде използвана за планиране на следващите интервенции.
В тези случаи, когато членовете на семейството не следват инструкциите, миланските изследователи често адресират до членовете съобщение с парадоксално съдържание  (paradoxical letters), в което признават своето „поражение” и „недоумение” (Например: „Вашето семейство притежава особена сила …” или „Аз недоумявам …”, или „Честно казано, малко съм объркан …”). Подобно признание поощрява членовете на семейството, да продължат участието си в психотерапията и ги мотивира в обсъждането на влиянието, което те оказват върху психотерапевта като единно цяло (Weeks & Lаbate, 1982). Освен това, парадоксалните съобщения позволяват на психотерапевтът да запази своята позиция, тъй като през това време обикновено членовете на семейството се успокояват, активизират се и много често внасят нещо ново в своите отношения, стараейки се да опровергаят хипотезата на психотерапевта. Този подход позволява на психотерапевта или на екипа психотерапевти, да запазят позицията си до най-подходящия момент за продуциране на промени в семейството (Hoffman, 1981, р. 303).
Пример от практиката
Сара и Джо имали брак от 17 години.  Запознали се по време на обучението си в колеж, те се оженили веднага след завършването му.  Всеки от съпрузите се заел да развие своя кариера, но Сара скоро забременяла, а в това време Джо постъпил в юридически факултет.  Първите години от съвместния им живот не били леки, но съпрузите не губели надежда в бъдещето.  Когато дъщеря им Ен, станала на две години, Сара родила второто им дете – Били.  Момчето се появило на белия свят недоносено и имало проблеми през първите адаптационни месеци.  Обръщайки се назад, Сара и Джо, стигнали до извода, че всъщност първите години на брака им били най-хубавите.  Последните десет години и двамата били заети с работа, закъснявали, малко време прекарвали заедно.  На Джо се отдало да постигне много и независимо от напрежението и умората, той бил доволен.   Във връзка с работата си, той често пътувал извън града, което не се харесвало на Сара и от което се оплаквала.  Сара много обичала да се грижи и ухажва децата си, особено когато са били малки.  Тя оставила живота и да върви по свой път и така и не направила кариера.  И ако преди тя не считала това за голяма загуба, то в последно време започнала все по-често да размишлява за пропуснатите възможности.
Членовете на семейството и по-рано са търсели помощта на психотерапевти.  По препоръка на семейния лекар, Джо посетил консултативен психиатричен кабинет, поради увеличената употреба на алкохол.  Той преминал психоаналитично лечение в продължение на 18 месеца, две години преди началото на семейната психотерапия.  През този период сара страдала от депресия и в тази връзка посещавала курс по групова психотерапия.  По рано и двамата съпрузи са участвали в психотерапевтични процедури, но винаги отделно като пациенти и никога заедно, като семейство. 
В момента, в който двойката се е обърнала за помощ, отношенията между двете деца, Вн (15г.) и Били (13г.) напълно били влошени.  Джо позвънил на психотерапевтът и съобщил, че Били заплашвал сестра си с кухненски нож. Освен това, Ен влошила успеха си в училище и постоянно се оплаквала на майка си за несправедливост от страна на обкръжението и.
Семейството било наблюдавано от семейни психотерапевти от стратегическото направление в продължение на пет седмици.  Получената информация се оказала достатъчна за издигане на хипотеза: Най-вероятно е налице дисфункционална йерархическа семейна структура, поддържана в резултат на междупоколенческа коалиция.  Било установено със сигурност, че родителите в това семейство не били авторитетни фигури.  Освен това, психотерапевтът предположил, че враждата между децата е метафоричен израз на съпружески конфликт.
Поставените няколко преки задачи, насочени към преустройство на йерархическата структура претърпели провал.  Членовете на семейството намирали все по-нови и по-нови способи за противодействие. Съпротивите им били много силни – те просто не искали да се променят. Тогава било взето решение, да бъде поканен рефлектиращ екип психотерапевти (reflecting team) за наблюдение на процесите на семейно взаимодействие през полупрозрачно огледало.  Предвид неуспеха на преките задачи, екипът избрал парадоксален подход.
По-долу последователно, от сесия на сесия са описани събитията, имащи важно място в хода на психотерапията. Освен това, са приведени текстовете с писмени обръщения (Turner, Rickert, Brown, & Christensen, 1985) към членовете на семейството, съпроводени с кратки обоснования, дадени по време на сесиите.
Сесия № 1 (извадки)
По време на сесията групата психотерапевти забелязала и обърнала внимание на скрито противопоставяне между съпрузите и на това, колко бързо възникващият конфликт между родителите се прехвърля (заразява) върху поведението на децата.  При обсъждането между Джо и Сара на своите разногласия по повод методите на наказание, Били започнал да се люля на стола си, като заставал назад, балансирайки на задните му крака, но в един момент загубил равновесие и шумно се стоварил на пода.  Точно в този момент Ен станала и побягнала от кабинета, казвайки че отива до тоалетната.  Когато всички участници отново се събрали, рефлектиращата група психотерапевти адресирала към тях записка (съобщение) със следното съдържание:
Записка № 1
  „Ние високо ценим усилията на Били и Ен за предотвратяване на конфликта между родителите.  Ако майката и таткото престанат да позволяват на децата, да се намесват в техните разговори, единият или дори двамата родители трудно ще възстановят емоционалното си равновесие. Ние предполагаме, че и двамата родители са против твърдите ограничения на намесата на децата в техните отношения.  Желателно и много по-безопасно е, всеки от родителите да продължи да поддържа алианс с едното от децата, за да се предотвратяват съпружеските конфликти – майка със син, а баща с дъщеря”.
 Сесията вече била към своя край, но децата все пак успели да изразят своето отношение, заявявайки, че това е глупаво.  Сара и Джо обещали да обмислят препоръките и взели за себе си копия от записката.  За усилване на терапевтичното въздействие, рефлектиращият екип психотерапевти взел решение, да дублира своето съобщение към членовете на семейството, правейки им копия от записките в периода между сесиите.
Сесия № 2 (извадки)
Втората сесия започнала също с опит на психотерапевта за повишаване авторитета на родителите и заставяне на децата да го признаят.  В съответствие с по-рано набелязания план, психотерапевтът предприел директни усилия за изменение на властовата йерархия в семейството.  По време на сесията, в един определен момент Сара започнала рязко да се кара на Ен, като по това време Джо не се намесвал, а наблюдавал случващото се с иронична усмивка. Това се случило непосредствено след като Джо направил груба забележка на Бил за неговия навик да се люля на стола (малкият се отблъсквал с краката си, опирайки ги в майчиния стол, правейки това все по-силно и по-силно) Рефлектиращият екип, наблюдавайки семейното взаимодействие през огледалото, подготвил за членовете на семейството нова записка:
Записка № 2
„Ние считаме усилията на бащата, призоваващ Бил към порядък, заслужават уважение и дълбока благодарност по отношение на майката.  Имайки възможност да не върши тази черна, но необходима работа, майката може да запази добрите си отношения със сина.  Ние разбираме, че за бащата това е голяма цена, т.е. той се лишава от близостта на сина, така че, това което прави бащата заслужава всячески одобрение.
По аналогичен начин ние виждаме саможертвените усилия на майката, опитваща се да повлияе на Ен.  Тази голяма жертва е в резултат на това, че майката иска да бъде по-близо до дъщеря си, но трябва да кажем, че тази жертва е оправдана”.

Това благодарствено послание било формулирано така и предназначено за тези, които всъщност не заслужават одобрение.  Сара и Джо изслушали текста от записката, настръхнали и помолили да прочетат записката още веднъж.  Не последвали никакви коментари от нито един член на семейството.  Психотерапевтът предложил да обмислят тази информация в течение на следващата седмица и затворил сесията.
Сесия № 3 (извадки)
Сесията започнала с това, че родителите обединили своите усилия, опитвайки се да призоват децата към ред.  Рефлектиращият екип забелязал, че в семейството били настъпили изменения. Било взето решение да се удържи тяхната динамика.  За целта била предложена нова записка:
Записка № 3
„Групата долавя, че членовете на семейството са променени. Родителите се опитват да не позволяват на децата вмешателство, което довежда до конфликт между самите родители. Осен това забелязваме, че родителите проявяват признаци на нежелание взаимно да подриват усилията си по възпитанието на децата.  Струва ни се, че това не е съвсем правилно. Ако продължат да се движат в това направление, родителите скоро ще бъдат принудени да встъпят в конфликт помежду си, което е недопустимо на този етап. Децата предприемат поредица усилия, за да спасят родителските отношения и ние сме учудени, че тези усилия не са достатъчни. Желателно е да се запази разделението между членовете на семейството по групи (майка и син; баща и дъщеря)”.
Членовете на семейството поискали от психотерапевта да направи коментар на полученото съобщение.  Психотерапевтът преднамерено изразил смесени чувства, тъй като цяло бил настроен по-оптимистично, в сравнение колегите си зад огледалото.  По време на дискусията децата отново се държали лошо, а когато диалогът между Сара и Джон станал по-оживен, те изцяло се развихрили.  Във връзка с това, в края на сесията екипът психотерапевти предал на семейството нова записка със следното съдържание:
Записка № 4
„Ние считаме, че на настоящия етап е желателно да се обърне внимание върху поведението на децата, тъй като изясняването на брачните разногласия може да доведе до възникване на конфликт.  Някои от нас са учудени от факта, че двойката няма готовност да обсъжда злоупотребата на съпруга с алкохол и проблема със заетостта на съпругата”.
Сесия № 4 (извадки)
През периода между сесиите Джо и Сара се обърнали към психотерапевта с молба, следващата среща да бъде без децата.  Психотерапевтът изразил своето учудване във връзка с възможно проблемно поведение на децата в къщи, но съпрузите го уверили, че седмицата преминала спокойно и сега те могат да се справят с децата самостоятелно.  Съгласие за среща без децата било дадено, но при условие, че при възникване на непредвидени обстоятелства ще бъдат взети от двойката на сесията.
Сесията започнала оживено. В продължение на около 30 минути двамата съпрузи излагали един на друг своите неизразени по-рано претенции.  Рефлектиращият екип, нежелаейки да прекъсва процеса на взаимодействие, предала записка към края на сесията.   В определен момент Джо проявил малко повече емоции, отколкото можело да се очаква от него  и групата психотерапевти взела решение да поддържа тези прояви.
Записка № 5
„Ние сме поразени от факта, който установихме. Не сме допускали колко нежен и романтичен може да бъде Джо.  Несъмнено Сара  се е влюбила в Джо, отчитайки и тази негова особеност. Бихме искали да узнаем как на нея се отдава да поддържа в него тези нежни чувства”.
Сесия № 5 (извадки)
Джо и Сара успяват да постигнат нужните промени във властовата йерархия на семейството.  Опасенията, свързани с началото на обсъжданията на съпружеските конфликти били неутрализирани резултатно със съвместни усилия. При тази сесия,посветена основно на съпружеска психотерапия, групата взела решение на поддържа всички усилия на психотерапевта. Рефлектиращият екип предал на съпрузите няколко записки, съдържанието на които било в руслото на усилията на психотерапевта.   На първо място, когато Сара откровено говорела за своите чувства и проблеми, а Джо продължавал да упорства, последвала записка със следното съдържание:
Записка № 6
„Ние сме буквално поразени от растящата откритост на Сара. Все повече се убеждаваме, че Сара и Джо са нелоша двойка, при условие, че Джо продължи по своя път и се постарае да направи пребиваването си в тази двойка приятно”.
По-късно, когато съпрузите започнали наистина да се карат и зациклили в конфликта, рефлектиращият екип подал следващата записка:
Записка № 7
„Ние виждаме пред себе си двама души, които изглеждат загрижени.  Но ние категорично не сме съгласни с това.  Всъщност, пред нас са двама души, които добре умеят да причиняват болка на себе си и едновременно с това болка на другия. Жалко, че те нечувстват болката на своя партньор”.
Впоследствие, когато психотерапевтът предложил на двойката, да определи даден знак или условен сигнал за показване на партньора своята обида, рефлектиращият екип предал следващата записка:
Записка № 8
„Екипът счита, че такъв условен знак вече съществува.  Когато някой от съпрузите е загрижен, той казва: „Не се чувствам добре, помогни ми! Джо вече е използвал този условен знак”.
Сесия № 6 (извадки)
По решение на психотерапевта няколко срещи били проведени при отсъствие на рефлектиращата група.  Срещите, проведени между петата и шестата основна сесия били посветени на съпружеските проблеми, а поведението на децата било засегнато повърхностно.   Шестата сесия с участието на рефлектиращата група била обобщаваща проведената през месеците психотерапия. Екипът решил да предаде последната записка в края на сесията:
Записка № 9
„Групата констатира промени в отношенията между Сара и Джо, които се проявяват в повече загриженост един към друг.  Иска ни се да се надяваме, че те и в бъдеще ще укрепват своите отношения, вместо да си пречат и затрудняват взаимно.  Не бива да се забравя, че проблемите с децата или житейските неуредици могат отново да разделят съпрузите".
Рефлектиращата група поискала да направи още едно важно допълнение: „Възможно е да допускаме грешка.  Не е изключено Сара и Джо, да бъдат много по-искрени един към друг, отколкото ние предполагахме в началото”.
След като било изслушано това послание, Джо, ставайки за тръгване се обърнал към Сара и шепнешком казал: „Мисля, че това го доказахме”.
В продължение на около половин година проспективно наблюдение, двойката не е потърсела психотерапевта.

18.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 4385 Коментари: 0 Гласове: 0

Стратегическа семейна психотерапия
Позитивно етикиране


 Семейните психотерапевти от стратегическото направление са склонни да приписват на клиентите си позитивни мотиви  (Stanton, 1981, р. 376). На проблемното поведение да се придава позитивно значение.  Например, прилагането на позитивно етикиране (positive label) позволява да се определи  ревността като грижа един за друг, а гневът, като потребност от получаване на внимание. Преформулирането на проблемите помага на семейството да погледне на тях по нов начин – алтернативно и често да открият път към разрешаването им.   Така например, Клу Маданес (Madanes, 1981) описва случай, при който истеричен паралич на клиентка е бил преформулиран в мускулен спазъм, а в друг случай депресията на клиент получила название безотговорност. И в двата случая новото наименование позволило проблема да бъде представен като разрешим.
Дишазър (Deshazer, 1975) счита, симптомите са адаптивни по своята природа и карат семейството да се държи така, както му е по-изгодно в сложни ситуации.  Такова мнение поддържат Джей Хейли (Haley, 1976), Минухин и Фишман (Minuchin & Fishman, 1981), Бозормени-Наги и Спарк (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973). Стентън (Stanton, 1981) нарича този подход „приписване на добри намерения”.  Стентън и сътрудници с успех приписвали на членовете на семейства с наркозависими най-благородни подбуди, дори в такива случаи, когато тяхното поведение се отличавало с крайна деструктивност.  Признавайки приноса на Бозормени-Наги  за откритието на адаптивните функции на симптома в продължение на поредица поколения, Стентън първи се възползва от това откритие, за да постигне желания ефект.
Аналогична техника е позитивното конотиране (positive connotation), прилагана широко от Палацоли-Салвини и сътрудници (Palazzoli Selvini, Boscolo, Cecchin, & Prata, 1978) в Милано. Те отбелязват, че всички наблюдаеми видове поведение на семейството като цяло, преследват обща цел – запазване сплотеността на семейната група
Пример: Палацоли-Селвини (Palazzoli Selvini et al., 1978) описва  10-годишно момче, при което след смъртта на дядо му се развиват психотични симптоми.   В края на първата сесия психотерапевтът е казал на момчето, че то се държи правилно, така, както би трябвало да се държи. По-нататък авторът отбелязва, че дядото е бил опора в семейството и е способствал за неговото сплотяване.  Отдавайки дължимото уважение към момчето за това, че то изпълнявало сега тази важна роля, психотерапевтът го посъветвал и занапред до следващата сесия, да продължи да се държи по този начин.  В дадения случай психотерапевтът е приложил техниката позитивно конотиране с цел, запазване равновесието в семейството. Детето заменило дядото, поддържайки баланс в семейната система, в която след смъртта на дядото започнали да доминират жените.  Техниката за позитивно етикиране способствала за утвърждаване имиджа на момчето и позволила на психотерапевта да се присъедини към семейството в кризисната ситуация, както и да покаже значимостта на проблема за цялото семейство.
Приложение на стратегическата семейна психотерапия
С течение на времето подходите към стратегическата семейна психотерапия са претърпели редица изменения. Най-значим принос за нейното развитие са внесли Центърът за краткосрочна психотерапия към Института за психични изследвания (Mental Research Institute Brief Therapy Center) и Миланският център за изследване на семейството (Milan Center for Family Studies).
Център за краткосрочна психотерапия към Института за психични изследвания
Краткосрочната семейна психотерапия е била предложена от Вацлавик, Уийкленд и Фиш, и е добре описана в тяхната книга „Терапевтични промени: принципни постановки и решаване на проблеми” (Watzlawick, Weakland, & Fisch, 1974). Краткосрочната семейна психотерапия представлява стъпков подход с продължителност от пет до десет сесии.  Разработени са конкретни процедури за провеждане на всяко интервю.  Психотерапевтът може да зададе на членовете на семейството следните въпроси:  „В какво се изразява проблема?, Какво правеше всеки от вас, когато това беше за последен път? Какви обстоятелства способстват за възникване на проблема? Кога за първи път възниква проблема?” (Hoffman, 1981).  След като бъде ясно определен проблема, следва да се премине към обсъждане на способите, чрез които семейството се е опитвало да се справи с трудността (Weakland, Fisch, Watzlawick, & Bodin, 1974).  Много често опитите да бъде разрешен проблема водят до неговото задълбочаване и още по-голямо усложняване на ситуацията (Watzlawick, 1974).
На втората сесия се формулират целите на лечението. За тази цел членовете на семейството следва да решат, от какво именно поведение се нуждаят, за да разрешат проблема. Клиентите се поощряват към неголеми промени, които по-късно ще доведат до значителни изменения на системно ниво (Weakland et al., 1974). Парадоксалните препоръки и терапевтичното въздействие способстват за да достигане клиентът своите цели.  Третата сесия обикновено се посвещава на поведенческите симптоми и патерни, които поддържат и съхраняват проблема.  През следващите сесии психотерапевтът се стреми да закрепи достигнатите поведенчески изменения.
Пример: В статия, публикувана в списание „Family Process”,  Джон О’Коннор (John J. O’Connor, 1983) описва краткосрочна семейна психотерапия на 10-годишния Майк, страдащ от натраплива фобия за повръщане. В продължение на три месеца били проведени пет психотерапевтични сесии, а проспективното наблюдение е продължило около две години. Фокусираното върху проблема лечение е имало за цел, отстраняване натрапчивите страхове на Майк.  По-долу е представено кратко описание на този случай:
Майк страдал от натрапчив страх от повръщане, който бил съпроводен с интензивни болки в стомаха, студена пот и невъзможност да се занимава с ежедневните си неща.  Пристъпите продължавали от 1 до 3 часа.  Обикновено събитието протичало по следния начин: Майк се обръщал към родителите си, искайки да чуе от тях уверение, че днес той няма да има пристъп.  Родителите го утешавали и успокоявали, стараели се да избягват напомняния за симптома.  Майк бил убеден, че уверението на родителите му е достатъчно за да не изпитва страх и това уверение било значимо за него.  През деня, докато е на училище, когато почувствал признаци, че ще повърне, детето сигнализирало и майката идвала и го прибирала в къщи.  Освен този проблем, момчето изпитвало страх от самовнушение, че ще умре, ако родителите му напуснат дома им. Родителите не се отлъчвали повече от два часа от къщата и винаги се завръщали точно в определеното време.  Медицинското изследване не установило никакви отклонения и нарушения на храносмилателната система на Майк.  Родителите били на мнение, че детето е алергично.
По време на интервюто детето изглеждало напрегнато и разтревожено. Майк бил напълно погълнат от своите страхове.  Основно говорела майката, а Майк и баща му само кимали с глави в знак на съгласие.  Дори в моменти, когато малкият се ядосвал, родителите не забелязвали това. Майката се съгласила с факта, че била склонна към прекалено обгрижване на сина, когато той бил малък, а сега не желаела да му предоставя повече свобода, но според нея той сам не искал това.  Бащата по време на интервюто се държал пасивно, макар, че показвал съчувствие към сина си.  Страховете на Майк произхождали от самия него. Достатъчно било сам о да си помисли за проблема, за да почувства, че губи контрол.  Оказало се, че опитите за разрешаване на проблема стартирали самия проблем, т.е. обръщението на Майк за подкрепа от родителите си задвижвало кръгова поведенческа последователност в отношенията между родители – дете, способстваща поддръжката на равновесие в семейството. Всички опити на родителите, насочени към решаване на проблема само го усложнявали.
На първата сесия психотерапевтът забелязал, че детето действително не се чувствало добре, а оказваната от родителите поддръжка била явно недостатъчна.  За придобиване на контрол над своите страхове, Майк трябвало да изпълни няколко сложни задачи. Психотерапевтът му разяснил, че като начало от него се иска да реши и да определи, къде и кога ще мисли само за повръщането си.  За тази цел той непременно трябвало да избере определено време и място. Психотерапевтът забелязал, че бащата на Майк носи на ревера си красива значка и предложил, да я закачи на пуловера на малкия. Тази значка трябвало да бъде символ на поддръжката на бащата, който от сега нататък не трябвало повече да говори за проблема – значката била достатъчна. Родителите получили предписание, да отсъстват веднъж седмично в продължение на 3 часа.  Освен това, родителите трябвало да поръчат на Майк изпълнението на определени домашни задължения, съответстващи на неговата възраст.
На втората сесия (след две седмици) Майк съобщил, че не може да мисли за повръщане в определеното време и назначеното място.  Психотерапевтът му  предложил да се заеме с този въпрос по време на сесията и поискал бащата да даде на сина си монета от един пенс, символически предавайки му своята сила.  Родителите били посъветвани да продължат да напускат дома всяка вечер. На третата сесия Майк забравил да донесе монетата, съобщавайки, че мислите за повръщането нахлували в главата му все по-рядко.  Тогава психотерапевтът посъветвал бащата да даде на сина си друга монета с аналогично символично значение. По време на четвъртата и петата сесия Майк не бил обезпокояван вече от страхове.
Лечението, насочено към отстраняване на натрапчивите страхове на момчето и изменение на кръговото хомеостатично взаимодействие между него и родителите, е съдържало три компонента (O’Connor, 1983). Първият компонент е бил фокусиран върху страховете на момчето от повръщане. Парадоксалното предписание на симптома е помогнало да бъде променено мястото и времето за мислене относно проблема, а това е позволило на детето, да се научи да контролира своето симптоматично поведение.  Вторият компонент на интервенцията е бил призван да блокира поведението на родителите, усложняващо самия проблем.  Лишени от възможността да утешават и ободряват с думи детето си, родителите намерили други способи за изразяване на своето съчувствие (значка или монети, символи на родителската подкрепа).  Третият компонент на терапевтична интервенция позволил на родителите да напускат дома, а Майк да изпълнява съответстващи на възрастта му домашни задължения. По този начин родителите променили мнението си за него, той не бил вече болен, слаб и зависим.
 Парадоксалните директиви помогнали по нов начин да бъде представен проблема (симптома), да му се придаде нов смисъл.  Когато самият Майк поел отговорността за своето поведение (страхът от повръщане) и започнал да го контролира, семейството започнало да се отнася към този проблем за първи път по различен начин.  Благодарение на настъпилите изменения родителите взели ново решение за семейния проблем.  Дори малките промени в поведението на Майк (контрол на страха) в крайна сметка довели до адаптивни изменения в семейната система. Проспективното наблюдение показало отсъствие на рецидив при момчето през следващите две години.

17.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 4663 Коментари: 0 Гласове: 0

Метафората – инструмент в семейната психотерапия
(психологически инструментариум)

 

 Теоретични предпоставки
 Метафората (от гръцки metajora – преносно значение на думата) е един от най-разпространените пътища, по които отделни думи или фрази се сближават по сходство или по контраст на тяхното значение.  Метафората се образува на принципа на олицетворяване, овеществяване, отделянето. Тя придава на речта изключителна изразителност.  Именно интереса към метафората разширява сферата на нейното прилагане и изучаване, обхващайки различни области (философия, логика, психология, невронауки, германевтика, различни школи лингвистика, теория на информацията и др.) и способства за взаимодействието на различни направления на научната мисъл и на тяхната интеграция, в резултат на което се създава формирование на когнитивните науки.  Метафората се явява ключ  към разбирането  на основите на мисленето и процесите на осъзнаване на менталните представи за света.  По този начин метафората укрепва връзката на съзнанието с логиката от една страна и с митологията от друга.
Историята на философията съдържа два рязко противоположни възгледа за възможностите по използване на метафората.
Английските философи-рационалисти са считали, че речта на първо място служи за изразяване на мислите и за предаване на знания, като за изпълнение на тази функция са пригодни само думите, употребени в техния пряк смисъл.  Т.Гобс нарича метафорите „блуждаещи огньове” и бил убеден, че използването им означава да се „броди сред безчислени нелепости” (впрочем той самият не е успял да се спаси от метафорите, давайки това определение). Джон Лок считал, че образната употреба на думите внушава измамни идеи и въвежда в заблуждение разсъдъка.  Много философи, емпирици и прагматици, които са се придържали към позитивистките възгледи, считали за недопустимо използването на метафорите в научните съчинения.  Употребата на метафорите я приравнявали към извършване на престъпление (англ. to commit a metaphor и to commit a crime).
Философите и учените-романтици, напротив, приемали метафората за единствения способ не само за изразяване на мисли, но и за самото мислене. Ф.Ницше например,считал, че между обекта и субекта може да има само естетическо отношение, изразено чрез метафора. По тази причина стремежа на човека към метафората е неизкоренимо.   Ницше подчертавал, че познанието по принцип е метафорично. Без метафорите ние се лишаваме от възможностите да спорим за истината, апропо, по Ницше:  „Какво е това истина ли? Движеща се тълпа метафори, метонимии, антропоморфизми – накратко, сбор от човешки отношения … истини, илюзии …”.
Началото на съвременната когнитивна дискусия за метафората е било положено с цикъл публикации на Е. Касирер, за символичните форми на културата. Касирер се обръща към етапа на дологическото мислене, отложено в езика, митологията, изкуството, религията.  В езика метафорите са изразени както като логически, така и като митологични форми на мислене.   Основа за митологичните представи за света  Касирер търси в метафората. За разлика от Ницше, той различава два вида ментални дейности: метафорични (мито-поетически) и дискурсивно-логически.  Дискурсивно-логическият път се състои от ред постепенни преходи от частното към все по-широки класове. Това е пътя на формираните понятия и закони в естествените науки.  Метафорическото основание на света, на свой ред,  е ориентирано към качествени параметри, то е интензивно, за разлика от екстензивния логически дискурс. Това е пътя за формиране на мисленето в хуманитарните науки.
С въвеждането на тезата за метафората в мисленето била въведена и нова оценка на нейната познавателна функция, на нейната сугестивна, моделираща роля: метафората не само формира представата за обекта, тя също предопределя способите и стила на мислене за него.  По когнитивни функции метафорите се делят на ключови (базисни) и странични (второстепенни). За разлика от страничните, ключовите метафори определят способа на мислене за света (картината за света) или за неговите фундаментални аспекти („Какво е нашия живот? Комедия от страсти, а нашата радост – антракти в нея” (У. Шекспир).
Практически опит
В семейната психотерапия, практическите психолози и консултанти, се сблъскват често с метафорични описания на света и случващите се събития. На първо място, както е известно съществуват множество словесни метафори, описващи семейната система, започвайки с „клетка на обществото” и завършвайки с „Кутията на Пандора”.  На второ място, по време на психотерапевтичната работа, специалистите имат пред себе си, минимум две различни картини за света, а това означава, различни вербални и невербални съобщения, които репрезентират за психотерапевта реални характери на хора, техните ценности, мислене и чувства. На трето място, на простия и справедлив въпрос: „Какви изменения искате за себе си и за своето семейство?”, получаваме като правило  отговор, безкрайно множество от метафорични номинации от рода: „щастие”, „съгласие”, „уважение”, „изразяване на привързаност” и т.н. Задача на психотерапевта е да бъдат разшифровани тези кодировки и да бъдат приведени под общ знаменател.
Освен това, много семейства сами по себе си, без всякаква терапевтична интервенция, съдържат много гротеска, алегорични сравнения.  Например, жена, която във всичко прилича на своята майка (това може да бъде поведение, способности, убеждения, ценности и дори лично своеобразие), от един възрастов момент нататък дори външно започва да пролича на нея: тя може да изглежда по възрастна за своите години, да има специфична походка, изражение на лицето, речева динамика и др.
Използвайки тази естествена гротеска и адаптирайки се към нея, психотерапевтът може да дава на клиентите си парадоксални предписания.
Пример: В семейство, в което основно правило на взаимодействието между възрастните било запазването на приличие, спокойствие и въздържане на недоволството, синът бил принуден да поеме върху себе си ролята на агресора, отигравайки вътрешната озлобеност на всички семейните членове. Момчето безпричинно чупело и разхвърляло предмети, устройвало шумни истерични ситуации в къщи и крясъци по двора. Несъгласуваността между вътрешното състояние на възрастните и тяхното външно поведение – вербалната им комуникация, заставяла детето да „изпуска парата” на цялото семейство. По време на сесията, на родителите било предписано един по един, по график да организират и проявяват за определено време неприлично поведение, взаимодействайки с детето (да нарушават правилата), например: бой с възглавници, хвърляне на гумени съдове в кош и т.н.  За свое удивление, членовете на семейството открили и други способи за изясняване на отношенията, благодарение на които съществено се подобрило и съпружеското взаимодействие и поведението на детето.
Често именно парадоксалните, метафорически предписания се налага да се използват в случаи, при които отношенията в семейството се усложняват поради  дисбалансирани граници (в живота на семейството постоянно се намесват членове от по-старите поколения, приятели, училището или хоби, работа, увлечения.  В такива случаи е прието да се говори за нарушаване на външните граници. Често тук помагат метафорически изказвания като например, че всяка образуваща се двойка в животинския свят завоюва и охранява своя територия и именно тяхната агресивна защита им позволява да отгледат свое потомство. Ако в семейството са нарушени вътрешните граници, т.е. налице е сплетеност (объркване) на семейните роли и отговорности, то показателно се оказва предписанието „старайте се още повече в тази посока”.
Пример: При сплетени отношения психотерапевтът може да посъветва, в продължение на една седмица двойката (или членовете на семейството) да размени дрехите си; да разменят местата си за спане, да изпълнят несвойствени задължения – детето да готви обедите, бащата да подготвя домашните на детето, майката да се заеме с дейност, изискваща физическите усилия и специфичните умения на бащата. Тези парадоксални предписания предизвикват протестите на клиентите и именно това придава динамика във взаимоотношенията им.
Метафоричните форми на общуване при игрите в психотерапията се явяват също прекрасен тест за състоянието на семейството при атмосфера на общо напрежение, недоверие, подозрителност.  Играта и приказката са детския свят, детската карта на света.  Както е известно, в своите игри децата винаги, по един или друг начин отразяват тези проблеми, които ги безпокоят.  Децата са много наблюдателни и те не използват оценъчни дигитални категории (отношенчески оценки). Те се доверяват на своя сензорен опит, а именно, на запечатаното в тяхната памет.  По тази причина, присъствието на децата по време на сесията дава много ценна информация.  Как вижда детето домашната ситуация?  Кой какво прави, когато възникне  проблематичната ситуация?, Какво трябва да направи татко, за да развали настроените на мама? С кое дете се чувстваш най добре? Какво предизвиква в теб тревожност?  Важно е да се изясни детското разбиране за позициите на възрастните („Според теб какво чувства твоят татко, когато гледа телевизия, а ти с мама се карате?”).  Посредством тези обвързващи въпроси и поставяйки акцент върху детето, психотерапевтът автоматично дава възможност на всички присъстващи членове на семейството да разкрият своите позиции на възприятието си от три позиции: 1) да разкажат за случващото се от свое име, 2) да разгледат случващото се през очите на другия или 3) отстрани.
Децата  разбират семейните правила по-скоро на невербално ниво. Те забелязват  това, което в психологията се нарича неконгруентност, несъгласуваност между външното поведение и дълбоките убеждения; те знаят каква е сензорната очевидност при наличието на хармония или при липсата и; улавят, дали възрастните се намират в ресурсно или нересурсно състояние и дори владеят успешни и неуспешни стратегии за взаимодействие с родителите си в състояние на ресурс и нересурс. Цялата тази информация обаче се натрупва у тях  на несъзнавано ниво и за да стане тя съзнателна компетенция за него, а и за родителите, е необходима играта, приказката, импровизацията, т.е. метафората.   Ако психотерапевтът иска детето да вземе участие в терапията, той трябва да се постави на нивото на неговата семантика, на неговите представи за живота, на неговото „магическо съзнание”. По тази причина именно играта, като символична форма за общуване в семейната психотерапия се оказва толкова ефективна.
В семейната психотерапия често се прилагат два специални метафорически способа: семейна скулптура и работа чрез метафорически предмет.

Семейна скулптура
Семейната скулптура е символично отражение на позициите на членовете на семейството по отношение един на друг, на дистанцията между тях и на динамиката във взаимоотношенията. По своята същност семейната скулптура напомня парадоксалните предписания, тъй като при нея взаимоотношенията се показват в гротескна форма. При прилагането на тази техника, психотерапевтът предлага член на семейството да подреди своите близки така, че те пантомимически да отразяват всичко, в което живее семейството, как се отнасят членовете един към друг (инструкциите следва да бъдат много конкретни и да съдържат минимум референтни индекси).  Своите представи за скулптурата материализират първоначално всички членове на семейството един след друг, а след тях това прави психотерапевта.  В резултат може да се получи много интересна картина.
Пример: Един от членовете на семейството остава с гръб към всички останали или обратно, с протегнати ръце, но на голямо разстояние.  Ако в семейството всичко е подчинено в интерес на определен човек, той може да се окаже на пиедестал, а всички останали да са с обърнати лица и погледи към него, изпълнени с раболепие и отпуснати ръце. Такава скулптура отразява ситуация, когато при единия от родителите се наблюдава много твърд характер или висок социален статус, заставащи другите да застанат под неговото знаме и интереси.  На пиедестал може да се появи и дете, което се нарича „дете-кумир” на семейството. Всички останали се гордеят с него и го венцехвалят.  Някой друг член може да се окаже на колене, а трети презрително да показва на всички вдигнат показалец с текст: „Внимавайте всички!”
Понякога скулптурата се оказва много динамична (нарича се „подвижна скулптура”).
Пример: Ако психотерапевтът има за цел, да покаже на майката, че тя твърде много обслужва капризното си дете, то той би могъл да предложи на детето, да бъде взето от майка си ръце и да го помоли непрекъснато да се дърпа, да мърда, да иска нещо, да закача майка си, баща си или другите деца и това да продължи до тогава, докато неудобството не застави майката (или който и да е друг) да преустанови този процес.  Движението в скулптурата може да се премества от един човек на друг.  В примера по-горе, ако приемем, че детето успешно се справя със задачата си, тогава може да се помоли да заеме пиедестална позиция; да застане на колене, да кукне, да легне в краката на някое друго от децата или постоянно да  се движи между майка си и баща си, символизирайки „телефонен кабел” и т.н.
При тази динамика е много важно психотерапевтът да събира информация от членовете на семейството за техните чувства и мисли, всеки път, когато настъпи промяна в пространственото разположение.  Освен това, ценен източник на сведения за желанията на детето, респ. за неговите дефицити и неудовлетворености от семейното взаимодействие са въпросите, свързани с това, как би искало детето да изглежда семейната скулптура („Скулптурата, която искам”).
Както вече беше отбелязано, важен компонент на семейното благополучие се явява яснотата (отчетливостта, релефността) на границите. При извайването на семейната скулптура може да възникне необходимост от въвеждане на въображаема фигура (например, баба, която е починала, но е значима за семейството и продължава да влияе върху живота му или някакъв предмет – да кажем, компютър, телевизионен приемник).  С други думи, скулптурата изразява чрез метафора такова метасъобщение, такава стратегия на взаимодействие, която носи в себе си всеки участник.  Отиграването на различни ситуации, чрез построяването на скулптурна композиция помага да се провери нагледно екологичността на семейните правила, да се почувства ефекта, който получават членовете на семейството от възприетата от тях последователност на поведенческите патерни.  Скулптурата предполага и визуализация на ситуацията, чрез кинестично преживяване на участниците, всеки от своята позиция.  Когато психотерапевтът въведе в „строителство” и в ролята на „скулптури” всички участници в терапевтичния процес, той получава обратна връзка, в т.ч. и от онези членове на семейството, чиято доминираща метапрограма в къщи се явява пасивния стил на реагиране.
За въвеждането на метапрограмите в скулптурата може да се говори много.  Така например, за характерна на автора-ваятел, може да се съди по това, доколко детайлно или символично е неговото изражение, отразено в конкретен скулптурен контекст – „типична” ситуация или глобално разпределение на силите.  Ако персонажът е разположен отделно, далече от другите или е застанал в нестандартна поза, то той вероятно предпочита да бъде различен от другите.  Важно е да се фокусира вниманието върху сравнения по сходство, които признаци обикновено говорят за „преплетено” семейство; подобен признак са близките кинестични контакти (слепеност, липса или много малка дистанция); аналогичен е признака „еднакви пози” и „изражения на лицето”. Вътрешната референция е характерна за този, който е застанал с гръб към всички останали или им показва какво следа да правят.  В общия групов портрет също може да бъде забелязан и стила на взаимодействие (независим или кооперативен), понякога може да се наблюдава дори способ за мотивация, приет в семейството.  Този признак може да се открие в движение или обща насоченост на няколко или всички членове на семейството в една и съща посока – насочеността може да бъде както  от някого или нещо, така и към някого или нещо.
В скулптурата могат  да намерят отражение и доказателства за това, колко дълбоко е разбирателството между участниците, всички ли са включени във фигурата; създадено ли е впечатление за компактност (ресурсно впечатление) или хаотичност (нересурсно впечатление).  Също така, с лекота може да се калибрира, конгруентно ли гледат членовете на семейството на своите роли; върху какво именно фокусира своето внимание всеки участник и какво той пропуска (игнорира) в своето възприятие за ситуацията.
Изразяването чрез метафора в символични форми на представите на всеки един член на семейството към общата ситуация, позволява на всички останали да се настроят към тази метафора и да осъществят свое собствено трансдеривационно търсене.
При тази техника може да се установи чрез както актуалното, така и желаното състояние на всеки един член на семейството („Как бихте искали да изглежда?”, „Какво е необходимо да се промени в скулптурата, за да Ви удовлетвори напълно?”). Този подход осигурява позитивна спецификация на желания резултат и формира у всеки участник представа за това, как другият би искал да изглежда семейството.  Понякога при построяването на такава „идеална” скулптура, веднага се възпламеняват съпротиви и ограничения от страна на един или няколко участника („Така никога вече не може да бъде!”, „Той не иска да се приближи по-близо до мен!” и др.). Може да се случи и така, че портретът, отразяващ желаното състояние, да е един и същи за цялото семейство, например, да символизира обща хармония и близост, да стоят близо един до друг и се държат за ръце.  Това позволява на психотерапевта отлична илюстрация на процеса по отделяне намеренията от поведението: както са различни в актуално състояние, така всички те се стремят към една и съща позитивна цел – стабилизация, но по различни поведенчески пътища.  Очевидно е, че такова обединение на семейството изисква съвместни усилия.

Метафорични предмети
В ролята на метафорични предмети могат да се използва най-различни неща: играчка, надуваема топка, кълбо, шахматна фигура, възглавница и др., която по време на семейната консултация „изобразява” безпокоящият клиента въпрос.  Много добре се приема този прийом при работа с деца.  Работата е там, че детското съзнание на около 2,5-3 години става „символично” – детето започва да си играе със странни предмети, като открива дори в части от играчка особен интерес. То може да използва пръчица, вместо вилица;  част от конструктора, вместо лъжица;  кубче, вместо лека кола; разбира, какво изобразяват мама или татко при игра. По тази причина, лесно може да се приложи метафоричен предмет, когато детето е в доучилищна възраст и този предмет да изобразява лошо настроение, обида, страх, непослушание, заплаха, кавга и т.н. 
В началото детето само избира играчка или предмет, дава му име или название, определя неговите размери. След това психотерапевтът пита детето: „Кой първи взима този предмет и защо?, На кого го предава?, какво се случва с играчката, ако никой не я вземе?, По какъв начин тя се предава на другия?,  В какво количество и по кое време?, Иска ли някой друг у дома да си играе с тази играчка?,  Той (тя) получават ли тази играчка?”. Въпроси могат да бъдат задавани не само към детето.  По правилата на циркулярната логика, прилагана в семейната психотерапия, психотерапевтът пита бащата за взаимодействието, което протича между майката и дъщерята („Какво би се случило, ако дъщерята не вземе играчката?”); за чувствата на майката психотерапевтът пита детето („Променят ли се размерите на играчката, ако тя показва, например, тревога или вина, докато мама го държи в скута си?”);  за отношението на единия родител към другия („Как би постъпил с играчката вашият съпруг?”).
И накрая, наличието на играчки като символ на определени чувства или състояния, или патерни на поведение показват, че те никога не бива да напускат живота на човек. Чрез тях  с лекота може да се извлекат взаимноприемливи пътища за решаване на задачи. Например,  „Какво би си помислил, ако мама не даде играчката на никого, не я захвърли и не накара никого да я вземе, а просто я постави на масата и започне да и разказва за себе си?” или „А какво би си помислил, ако тя раздели играчката на парчета и даде на всеки по малко?”
Използването на метода метафоричен предмет позволява да бъде снето напрежението и агресията у детето, да бъдат придобити комуникативни навици, да бъде отработен модел на поведение и т.н.  Това е един път на манипулация с изкуствен предмет, използван в реалното си качеството, върху който се пренасят свойства и отношения между хората от реалния живот.

Изводи
Виржиния Сатир пише, че светът на нашата планета започва от дома ни. Ето защо, ако някой поиска да промени този свят, то следва да започне от себе си и от своето семейство.  Психологическите знания за метафората помагат за това.
Тези, за които въпросите на семейните взаимоотношения представляват практически интерес, но сами не притежават достатъчно психологически знания, винаги могат да се обърнат за помощ за разрешаване на трудни семейни ситуации към специалистите, практикуващи в това направление. Психотерапевтите могат да намерят причините за вътрешния дискомфорт, да оживят съпружеските отношения, да развият общуването с детето им.
Използването на метафората в семейната психотерапия  е много благодарно и високоефективно знание. Психологът или психотерапевтът могат да я прилагат в психологическата консултация от момента на събиране на информация, до осъществяването на последната поведенческа проверка на извършената интервенция.
Благодарение на своите свойства, метафората позволява прецизност на етапа на диагностика,  а впоследствие висока ефективност при извършването на корекции. Чрез нея с лекота се наблюдава динамиката на психологическите процеси и се разкриват качества и не на последно място – наблюдение върху изпълнението на последващите препоръки.

15.09.2012г

Категория: Други
Прочетен: 5683 Коментари: 1 Гласове: 1

Стратегическа семейна психотерапия
Преки директиви и задания

Преките задания (задачи)  предполагат съгласие на семейството с терапията и са насочени към изменение последователността на взаимодействието в семейството.  Те способстват за сплотяване на членовете, за установяване на граници и правила във взаимодействието, както и за определяне на семейните цели (Madanes, 1981).
Преките задачи могат да включват: 1) препоръки, 2) разяснения и предложения или 3) директиви, насочени към изменение последователността в комуникативните актове в семейството (Рарр, 1980). Например, спрямо  членовете на семейство, в което майката извънредно опекунства над дъщерята, а бащата се намира в страни (използва се наименованието „периферен” баща), психотерапевтът може да даде следната препоръка: „Вашата дъщеря трябва да се отнася към Вас (майката) с уважение.  Тя може да направи това в случай, ако Вие осигурите подкрепата си за Вашия съпруг. А сега Вие сте склонна да го критикувате, когато не може да се справи с дъщерята.  Именно сега е крайно необходимо, дъщеря Ви да прекарва повече време заедно с баща си”.  За съжаление, препоръките не винаги достигат своите цели, тъй като членовете на семейството често и сами знаят, какво трябва да правят, но не знаят как.
Поощрения на съгласието
В много случаи на психотерапевта се налага да доказва пред членовете на семейството, че е в техен интерес да следват препоръките или изпълнят директивите.  Задачата съществено се облекчава, ако всеки член на семейството види, че е изгодно това лично за него.  Убедителните доводи в полза на заданието се определят от типа на самото задание, особеностите на даденото семейство, а така също и от характера на взаимоотношенията в него (Haley, 1976).
Пример: Трудно е да се убеди подрастващ да участва активно при обсъждането на проблема по време на сесията, ако той се надява да получи своето и без участие в обсъждането.  В такъв случай директивата на психотерапевта трябва да бъде подкрепена с някаква изгода за подрастващия (например, разширяване на привилегиите му или родителската грижа), както и за другите членове на семейството.
Джей Хейли (Haley, 1976) предлага няколко способа за привличане на членовете на семейството към изпълнение на задания и директиви:
1.Обсъждане на всичко, което семейството вече е направило за разрешаване на проблема.
Този елементарен прийом помага на психотерапевта да не се повтаря и да избегне даването на съвети, които няма да бъдат ефективни. Следва постепенно да се подтикне семейството към извод за това, че те всичко са изпробвали, но без резултат. Именно в този момент стои продължението на тези опити, но сега  чрез нещо ново с помощта на психотерапевта.
2.Предложение към членовете на семейството, да обсъдят възможните негативни последици от случая, ако не се отдаде проблема да бъде разрешен бързо, т.е., какво може да се случи, ако проблема не се разреши.
Тези последици могат да бъдат различни за всеки член на семейството.  Обсъждането на възможните отрицателни последици за всеки член от семейството, подчертава важността на самото обсъждане.
Пример: Майка постоянно конфликтува с подрастващата си дъщеря. И двете повишават тон, усещат дискомфорт, но нито едната от тях не отстъпва.  Майката не чувства към себе си уважение от дъщеря си, което според нея заслужава, а дъщерята е лишена от всякакви индулгенции. Е този случай, психотерапевтът следва да постави акцент на възможните последици, ако тази ситуация продължи.
3.Поставяне само на разумни и леки за изпълнение задания.
За да могат членовете на семейството да изпълнят заданието в домашни условия, е необходимо да им се предложи аналогично задание по време на сесията.
Пример: За да може дъщерята да обсъди проблема със своята майка, без участието на бащата,  по време на сесията психотерапевтът може да предложи на майката и дъщерята да поговорят, а през това време бащата да прегледа някое списание.  В случай, че бащата се намесва и пречи на съпругата и дъщеря си да беседват, психотерапевтът може да го помоли да направи някои покупки в близък магазин, докато останалите са заети с изпълнението на задачата. 
Подобно изпълнение на задачата в хода на сесията, повишава шансовете за успешното самостоятелно изпълнение в домашни условия. освен това, в хода на самото изпълнение, психотерапевтът може да направи някои промени. Не по-малко важно е, да се дадат на членовете на семейството ясни разяснения. В дадения пример психотерапевтът акцентира вниманието си върху съществуващите  аспекти на поведе3нчески патерни на всеки член на семейството.  Докато семейството пристъпи към изпълнение на задачата, психотерапевтът препоръчва на бащата да се заеме с някаква дейност, за да бъде предотвратена неговата намеса.  Освен това, необходимо е да се напомни на дъщерята, че обясненията и към майката следва да са ясни и конкретни.  Понякога следва да се препоръча на родителите да изслушат своето дете, което е важно да знае, че родителите му са заинтересувани от неговото мнение.
4.Задачите да съответстват на способностите и нивото на функциониране на семейството.
Във филма „Family with a Little Fire” (Minuchin, 1974), задачата отчита склонността на детето към игра с огън, което изпълнява в семейството ролята на жертвен агнец.  Психотерапевтът Бролио Монталво (Braulio Montalvo) предлага на майката, да отделя ежедневно по 5 минути за обучение на дъщеря си за правилно боравене с кибритените клечки.  Освен това, детето-родител, което в ежедневието се явява посредник между майката и дъщерята, получава инструкция, да наблюдава през това време другите деца Това задание отчита нивото на компетентност на всеки член на семейството.
5.Използване силата на авторитета, за привличане членовете на семейството към изпълнение на заданието или директивата.
Понякога психотерапевтът е принуден да се опре на своя опит и знания, за да получи съгласието на семейството, като това прави от позиция на авторитета си на специалист.  В подобен случай той встъпва в позицията си на експерт, вместо да разпитва членовете на семейството, какво са наумили да правят.
Пример: Психотерапевтът може да каже: „Опитът ми подсказва, че тъкмо сега е времето да отделите внимание на сина си, който трябва да бъде повече време с баща си”. В действителност психотерапевтът казва: „Изхождайки от своя опит, аз считам, че Вие трябва да направите така и така”. 
Понякога е уместно психотерапевтът да прояви интерес, дали му се доверява семейството или отделни негови членове. В случай на утвърдителен отговор може да се каже: „Добре! В такъв случай аз бих ви посъветвал да постъпите така и така. Това е много важно, повярвайте ми”. Тук психотерапевтът използва доверието към себе си, за да контролира хода на интервюто.
6.Даване на ясни инструкции.
Веки член на семейството трябва ясно да си представи своята роля. Ако психотерапевтът предложи на бащата и дъщерята да направят нещо заедно, то той следва да укаже точната дата и време за това.  Достигането на предварителна договореност свидетелства за готовността на участниците за изпълнение на задачата. Освен това, определянето на точното време позволява да се намали вероятността от различни по вид смущения, например, заетост с работа или гледане на определено телевизионно предаване, или провеждане на телефонен разговор и пр.  Необходимо е да се обсъдят и други възможности в качеството им на препятствия, например, спонтанно решение да се заемат с друга дейност, да решат, че точно сега е момента за отделяне внимание на другото дете.  Психотерапевтът може да помоли членовете на семейството, да опишат своите действия, за да се убеди, че всеки си представя сценария и своята роля в него. Следва да се инициира обсъждане между членовете на семейството на възможните пречки за изпълнение на задачата.  Ясните инструкции и последователност на сценария създават усещането за ритуалност и сериозност на всяка една стъпка.
Практическо прилагане
Клу Маданес предлага примери от собствения си клиничен опит по прилагане на преки директиви и задания.
• Спрямо жена, която изпитвала трудности в отделянето от майка си и започването на самостоятелен живот, е предложено, да посещава без предупреждение майка си и да инициира разговор, в който да предизвиква нейното неодобрение.
• Спрямо, периферен баща (стоящ в страни от семейните дейности) е предложено, да реагира задължително на всички молби на сина си, а в същото време съпругата да се занимава с нейни приятни неща, например, да чете книга или играе тенис.
• Спрямо дете с психосоматични проблеми (болки в стомаха), авторът поставя задача, да води записки за точното време на появата и продължителността на болките.  След това, детето трябвало да съобщи за това на своя баща, който на свой ред, предавал информацията на майката. По този начин, майката била ограничена в ролята си на прекалено опекунстваща детето, а бащата бил въвлечен в по-голяма степен в неговото обгрижване.
• Спрямо конфликтуващи съпрузи било предложено, да посещават място, например ресторант, с който са свързани техни спомени от периода на взаимното си ухажване.
• Спрямо майка, която не работела и извънредно обгрижвала сина си, било предложено, да потърси работа.
• Спрямо млад неработещ мъж, прекарващ продължително време зад стените на къщата си, било поискано, да отделя по четири часа на ден в търсене на работа навън.
• Спрямо жена, която отскоро била разведена, получила съвет, да вземе участие в група за работа с разведени.
• Спрямо семейство, дошло на сесия без подрастващия си син, било предложено, да го доведат на следващата среща.
• Спрямо двойка, изпитваща затруднения при отделянето от своите родители, било предложено, да планират преместването (изнасянето) си от родителския дом точно във времето на следващата сесия, а преди нея, в продължение на една седмица да посвещават по два часа ежедневно на разговори по този техен план родителите.
• Спрямо семейство, което никога не било обсъждало семейни неща, било предложено, да организира общосемейно събрание (семейна конференция), на която всеки да изрази своето отношение към семейните проблеми.
• Спрямо родители, които редовно безпокоили (контролирали) дъщеря си в развлекателен център, била поставена задача, всяка седмица да посещават по отделно този център и да изпълняват ролята на разузнавачи, да прекарват там точно един час, а след това всеки един от родителите да докладва на другия събраната информация.
• Спрямо подрастващо момиче с психосоматичен проблем (нощни кошмари), авторът поставя задача, всяка вечер в точно определено време, майката (емоционално най-въвлечена в случая), да събужда дъщеря си, която от своя страна трябва да играе в продължение на 10 минути ролята на спящ човек, сънуващ кошмари. През това време всички останали членове на семейството трябва да присъстват в стаята на момичето и да наблюдават, дали тя изпълнява достатъчно правдоподобно своята сценична роля.
Психотерапевтът започва следващата сесия винаги с обсъждане на поставената задача: поздравява семейството за успешно изпълнените задания и изяснява причините за неуспехите. Той може да предложи отработване по време на сесията на онези задания, които са затруднили семейството, а може да възложи същата задача за нов опит до следващата сесия.  В стратегическата семейна психотерапия оправдания за неизпълнението на задачите обикновено не се приемат, т.е. правят се опити докато задачата бъде изпълнена. Всяко игнориране на задача или съгласяване на психотерапевта с мнението на семейството, че не могат да я изпълнят означава, че самата задача не е важна, а това подрива авторитета на специалиста и самата психотерапия.
В някои случаи психотерапевтът може да даде директива, прибягвайки до метафора, като не говори пряко това, което членовете на семейството следва да направят.  Практиката показва, че в много случаи семейството е по-склонно с охота да изпълнява задание, поставено точно по този начин. , тъй като не го възприемат като налагаща им се директива. Давайки директива в метафорична форма, психотерапевтът иска членовете на семейството да се държат така, както би било желателно за разрешаване на проблема (Haley, 1976).
Пример: Да разгледаме случай с 19-годишна девойка,, страдаща от депресия, самоизолирала се в дома си и плачеща. След като става ясно, че преди няколко години момичето е било изнасилено от баща си, психотерапевтът преформулирал хипотезата си за наличието на депресивното състояние, а именно, като гняв, насочен към майката.    Според психотерапевта, дъщерята считала майка си за виновна за случая, тъй като тя по никакъв начин не попречила на случилото се.  Гневът бил доста силен, за да бъде открито изразен, тъй като това би влошило отношенията с майката.  От своя страна, майката извънредно опекунствала над дъщерята, признавайки, че се нуждае от нея и не желае да бъде изоставена от момичето.  Това изказване предизвикало у дъщерята бурно негодувание, но тя нищо не предприемала, защото се страхувала от настъпване на окончателен разрив между двете.  Те двете никога не били обсъждали тази тема, но майката предварително била убедена, че дъщеря и ще иска от нея толкова много, че тя не би могла да го плати.  Психотерапевтът взел решение да не обсъжда открито проблема с инцеста и бягствата от дома, а именно фразата на майката за „неплатената сметка” привлекла неговото внимание и била използвана като метафора за обозначаване на други сериозни проблеми с аналогична динамика.  На майката и дъщерята било предложено да обсъдят проблема с „неплатената сметка”. В края на дискусията психотерапевтът предложил на дъщерята да открие „собствена сметка” в банката, а на майката – да не плаща „сметката” на дъщерята.  Това и други подобни метафорични задания се превърнали в етапи към преодоляване на конфликта и придобиване на автономност за дъщерята.
Прибягвайки към метафорични задачи, психотерапевтът оставя за себе сви избор за определени дейности (например, откриване на сметка), които имат сходство с проблема (извънредната взаимна зависимост между майка и дъщеря).  Изборът следва да бъде такъв, че членовете на семейството да могат да обсъдят този род дейност и да стигнат до съгласие за определени промени.  Обикновено задачи на психотерапевта от типа „откриване на собствена сметка в банката”, са насочени към постигане на терапевтични изменения – например,  увеличаване автономията в желана област (Haley, 1976). Ако на майката и дъщерята се отдаде да изпълнят заданието, т.е. да открият разделени сметки и да платят само за собствените си разходи, впоследствие те с по-голяма вероятност могат да се обособят като автономни и в други, по-важни области.
15.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2228 Коментари: 0 Гласове: 0

Стратегическа семейна психотерапия
Парадоксални директиви


Преките директиви са пригодни за тези семейства, които сътрудничат на психотерапевта (изпълняват това, което той иска от тях), а парадоксалните директиви подхождат на тези семейства, които се съпротивяват при изпълнение на задачите. Следва да се има предвид, че съпротивите по време на семейна психотерапия са много разпространено явление (Никой не желае да му се рови в мръсното бельо!) Съпротивите се проявяват в много семейства, особено ако сред тях има болни от шизофрения или страдащи от зависимости, а също така, при наличие при един или при няколко членове на личностно разстройство (Stanton, 1981). Тези семейства с лекота заставят психотерапевта да води с тях активна работа и заедно с това саботират всички негови усилия (Haley, 1976).
Съпротивите се проявяват в това, че семейството се противи и не изпълнява домашните задания.  В повечето случаи стабилността на семействата се определя от това, че един от нейните членове се явява проблемен.  Докато в семейството е налице подобен проблем при някой от членовете му, всички останали сериозни проблеми остават настрани: стоят в очите и далеч от ума. Опитите на психотерапевтът да разреши семейния проблем заплашват семейната стабилност и предизвикват съпротиви (Haley, 1976). В този случай в стратегическата психотерапия е прието да се използват не преки, а парадоксални директиви.
Готовност за вероятност от несъгласие
Уикс и Лабат (Weeks & Lаbate, 1982) извеждат пет типа семейни трансакции, които са в полза на целесъобразността от прилагане на парадоксални директиви или задачи:
1)Кавги и спорове.  Членовете на семейството общуват един с друг преимуществено на висок тон.  Те не са склонни към съгласие един с друг по нито един въпрос.  Членовете на семейството показват висока възбудимост, импулсивност, спонтанност и реактивност.  В такива случаи преките директиви и указания са неефективни.
2)Нежелание да сътрудничат и неспособност да изпълняват заданията. Такива семейства имат дефицити в експресията.  Съгласяват се на думи, но на невербално ниво си пречат и затрудняват взаимно.  Един или няколко членове на семейството отреагират агресията си с други способи, като например, алкохолизъм, наркотици, или изнурителна работа.  Често такова семейство се съгласява на думи да изпълни всички предписания на психотерапевта, но след сесията никой от тях не поема лична отговорност за това.
3)Запазване на проблема, независимо от терапевтичната намеса.  Семейството не реагира на нито едно от терапевтичните намеси. Психотерапевтът не вижда прогрес, често е объркан и разколебан.
4)Сепарация и поляризация. Този патерн е характерен за семейства, в които детето с лекота е способно да скара родителите си.  особено е характерно това явление в подрастващата възраст.
5)Взаимна дискредитация. Членовете на семейството си възразяват един на друг, опровергават се. Без взаимна поддръжка и единно мнение, родителите не са способни да регулират поведението на детето.
Пеги Пеп (Рарр, 1980) описва три етапа за прилагане на парадоксалните директиви:
Първи етап. Ясно обяснения какви изгоди носи симптома.  Следва непосредствено да се укаже, каква е поведенческата последователност, която едновременно носи изгода и предизвиква проявлението на симптома.
Втори етап. Поощряване членовете на семейството да се държат така, както по-рано, тъй като всяко изменение в поведението лишава семейството от извличане на вторична изгода (Stanton, 1981).  Следват указания на психотерапевта за продължаване на симптоматичното поведение, с което семейството позволява на психотерапевта да изземе инициативата (да ги обезсили). Освен това, съгласието означава, че симптоматичното поведение може да се контролира (да продължи по собствено желание), а това означава, да се промени.  Ако семейството откаже да се подчини, то симптоматичното поведение автоматично ще бъде прекратено.  По този начин, съгласието или несъгласието на семейството неизбежно води към терапевтични изменения, т.е. намесата няма празен ход.
Трети етап. Сдържане на динамиката и позитивиране на промените при проява на първи признаци на подобрение. Удържането на растежа се явява неизменно условие за ефективно използване на парадоксалните директиви. По същество психотерапевтът казва: „Аз не съм уверен, че тези изменения са в правилната посока. Разбира се, изразеността на симптома намалява, но готови ли сте да се откажете от вторичните изгоди? Лично аз не ви съветвам.”
Особено внимание психотерапевтът следва да обръща на това, неговата позиция да бъде неизменна и да не поема отговорност за настъпващите изменения. Отношението му изисква искреност и не търпи сарказъм. С други думи, психотерапевтът  следва да се отнася със съчувствие към потребностите на семейството по съхраняване на симптома и за осигуряване на своята стабилност.
Пример: Случаят разкрива тристепенния процес за прилагане на парадоксални директиви. Съпругата в продължение на 5 години е била ухажвана от мъж-алкохолик.  Половин година преди явяването и в психотерапевтичния кабинет вече като семейство, съпругът водел трезв начин на живот и желаел да се занимава с финансови и други въпроси.  По думите на клиентката, тя нямала нищо против това, но с негодувание отхвърляла неговите молби за помощ във воденето на счетоводството.  Мъжът чувствал, че жена му отказва поддръжка и се гневял.
Симптоматичното поведение се проявявало в това, че той  поставял себе си в подчинено положение по отношение на нея. В действителност обаче той доминирал, тъй като отхвърляйки помощта на жена си, сам я молел за помощ. Съпругата предлагала помощта си, но правела това по неприемлив за него маниер.
Психотерапевтът обсъдил с двойката изгодите от подобно взаимодействие. Той обяснил, че редукцията (туширането) на симптоматичното поведение на съпруга, а именно, неговия гняв, оплаквания и заплахи, да започне отново да пие, водели до загуба на неговото доминиращо положение спрямо съпругата.  Аналогично, съпругата, предавайки на мъжа си юздите на управлението, сама губела своята власт над него. По този начин всяко изменение водело за съпрузите до загуба на въображаемо преимущество над другия. 
Опитвайки се да индуцира терапевтични изменения, психотерапевтът посъветвал двойката, да продължат спора по повод сметките и други домашни дейности, тъй като всяко изменение е способно да наруши създадените отношения. Тази директива съдържала в себе си няколко съобщения. Психотерапевтът съобщил: „Добре би било, ако вие успеете да поделите задълженията между вас, но аз се съмнявам, че вие сте готови да се промените.” Когато съпрузите съобщили, че започнали по-малко да се карат, психотерапевтът одобрил това постижение, но ги предупредил да не бързат, защото у всеки от тях може да възникне съжаление за загубата на превилигированото си положение в семейството.  Давайки такава инструкция, психотерапевтът позволил на съпрузите да почувстват неговата заинтересованост за успеха и неговото удивление, като заедно с това и надеждата му за промени.
Джей Хейли (Haley, 1976) предлага осем важни етапа за използване на парадоксалните директиви:
1. Формиране на терапевтични отношения.

Психотерапевтът следва да се присъедини към членовете на семейството, за да установи с тях доверителни отношения. Атмосферата на доверие между психотерапевта и членовете на семейството позволява използването на парадоксалните директиви и същевременно позволява да бъде проявена загриженост за благополучието им.
2. Ясно определяне на проблема.
Семейния проблем трябва да бъде определен ясно и конкретно. Уики и Лабат (Weeks & Lаbate, 1982) съветват да се приложат следните въпроси: Кой е засегнат непосредствено от дадения проблем?, При какви обстоятелства той възниква?, Колко често?, Какво се случва, когато вие се сблъскате с проблема?. Крайно важно е да се идентифицира последователността на събитията, които съхраняват проблема.
3. Постановка на целите.
Набелязаните цели следва да бъдат пределно конкретни, за да може на всеки член да бъде ясно, дали могат да ги постигнат или не.  За тази цел  е възможно, да се предложи на членовете на семейството да разсъждават за това,  как виждат себе си и своите отношения след психотерапията („Какво бихте правили след като ние с вас се разделим?”) Психотерапевтът трябва да се увери, че целите са реалистични и да постави срокове за постигането им.
4. Разработване на план.
Всички задачи следва да се поставят в края на сесията. На всеки член на семейството се поставя отделно ясна директива, която по един или друг начин засяга и останалите членове на семейството. Психотерапевтът трябва да се убеди, че клиентът действително е разбрал задачата си. За тази цел и за да преодолее съпротивата на членовете на семейството, психотерапевтът трябва да поставя задачата с тон, нетърпящ възражение (Rohrbaugh, Tennen, Press, White, Raskin, & Pickering, 1977). Когато клиентът изпълни задачата, задължително следва да бъде поощрен.
5. Дискредитация на усилията по решаване на семейния проблем.
Отговорността за решаването на проблема се поема обикновено от единия съпруг или друг член на семейството (Haley, 1976). В някои случаи с това се наема човек от външносемейното обкръжение. За съжаление, много често членовете на семейството, опитвайки се да разрешат проблема го задълбочават, като самите те се превръщат в главно препятствие на пътя за неговото решение.  Следователно, всички усилия за разрешаването, предприемани от тяхна страна и на тяхна глава, следва да бъдат дискредитирани, с което фактически те ще бъдат лишени от възможността да поддържат съществуването му.  Самият факт, че клиентите са в психотерапевтичния кабинет, сам по себе си говори, че семейството не е в състояние по една или друга причина да се справи с проблема, т.е. всичко онова, което те са мислили и правили до момента е неработещо и ги е поставило в порочен кръг от неефективни поведенчески патерни.
6. Прилагане на парадоксални директиви.
Парадоксалните директиви или задачите се подбират по такъв начин, че да отговарят на специфичните интереси на клиента (Weeks & Lаbate, 1982).  По възможност задачите трябва да съответстват на стила на поведение, жизнените ценности и способности на клиента.  Някои автори предлагат писмени директиви, които да бъдат оформени на професионалния жаргон на клиента, например лекар или адвокат. Задачата трябва да бъде вписана в дневния график на членовете на семейството, за да се избегне възможността за спонтанно неизпълнение. 
7. Поощряване на симптоматичното поведение.
При постигане на определени резултати и някои редукции в симптоматичното поведение на семейството,психотерапевтът следва да даде някакво разумно обяснение, да поощри клиента в посока продължаване изпълнението на директивата. Ако клиентът се съпротивява, психотерапевтът с цялата си сериозност може да го укори. При това той трябва да бъде искрен и да избягва сарказъм (Stanton, 1981). Той следва да настоява да изисква от клиента си продължаване на симптоматичното поведение.  Отстъплението на психотерапевта в резултат на съпротивите, подрива доверието му сред членовете на семейството.
8. Отричане на психотерапевтичната роля при възникване на изменения.
По време на беседите с членовете на семейството, психотерапевтът не е длъжен да приписва на себе си заслуга за редуциране на симптома.  Точно обратното, той трябва да поеме върху себе си отговорността за неуспехите, ако задачите не доведат до желания резултат.  В противен случай, клиентът в стремежа си да угоди на психотерапевта може да доведе до усложнение на симптоматичното поведение.
Уикс и Лабат (Weeks & Lаbate, 1982) считат, че е необходимо всеки психотерапевт да се получи добра подготовка в областта на теорията за системите и в процедурите за прилагане техники за парадоксални интервенции, преди да се пристъпи към самостоятелна работа.  Освен това, желателно е при начинаещите психотерапевти първите стъпки да се съпровождат от супервизор.  Както при използване на всяка друга техника и тук психотерапевтът е длъжен да е уверен в това което прави и да предвижда какви изменения могат да възникнат в един или друг случай.  Това не винаги е така лесно, тъй като всяка задача е уникална и специфична за даденото семейство и ситуация.  С придобиване на опит под съответното ръководство, психотерапевтът постепенно ще усъвършенства навиците си, а това ще доведе до повишена увереност. 
В собствената си клинична практика Уикс и Лабат са използвали следните парадоксални задачи:
• Спрямо горда със своята независимост мускулинна, самотна майка, възпрепятстваща самостоятелността (сепарацията) на своя син, се поставя задачата, да продължи да прави това (да се самоутвърждава) в още по-голяма степен, за да не се чувства самотна.
• Спрямо подрастващ, който показвал симптоми на истерично поведение, била поставена задача, да продължи да прави това, но само в определена стая в дома си и един час, след като се завърне от училище, когато той действително с нищо не е зает.
• Спрямо съпруга, която искала да изостави съпруга си, но никога не могла да го стори, предложили, да остане да живее с мъжа си на основание неговата нужда от нейната грижа.
• Спрямо жена, проявяваща симптоми на депресия, било предложено ежедневно, в точно определено време, в продължение на един час, да посещава определена стая в дома си, да стои самотна и да проявява поведение на отчаяние.  На клиентката било обяснено, че управлението на своето настроение може да постигне само в случай, че се научи да включва и изключва депресията.
• Спрямо семейна двойка, която непрекъснато била в състояние на кавга, авторите поставят задача, да продължат да правят това, за да могат да поддържат активно общуване помежду си.
• Спрямо подрастващо момиче, на което е било трудно да започне самостоятелен живот отделно от майка си, авторите поставили акцент и похвалили девойката затова, че тя се самопожертва, защитавайки майка си от жестоката реалност.
• Спрямо страдащо от депресия момиче, авторите искат да имитира своята потиснатост, като от родителите се иска да поощряват ярките прояви на депресия.
• Спрямо майка, която се безпокоила за своя син, авторите отправят съвет ежедневно, в продължение на един час, да стои самотна и да се вълнува. В течение на този част не трябва да се занимава с нищо друго.

14.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 3882 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Стратегическа семейна психотерапия
Оценка на семейните отношения


 Оценка на семейните отношения (взаимодействие)
 При оценката на семейното взаимодействие психотерапевтът събира три вида информация: 1) демографски сведения (възраст,пол, професия, религия и др.); 2) семейна анамнеза, включваща предишно лечение или консултации, медицински сведения, в т.ч. документи, данни за физическо насилие и състояние на сексуалното функциониране; 3) информация за взаимодействието в семейството, в частност,  за семейните правила, наличието на групировки (коалиции,алианси), наличност и състояние на субсистеми, последователност на комуникативните актове, типични за даденото семейство (Bross & Benjamin, 1983).
Оценката на семейните отношения започва още от първата сесия със семейството.  Особено внимание се отделя за установяване последователността на комуникативните актове. Първият въпрос на психотерапевта обикновено цели изясняване съществото на проблема, например, „Какво ви води при мен?” Когато членовете на семейството започнат да описват вълнуващо своя проблем, е много важно да не бъдат потвърждавани техните оценки (мнения, хипотези), въпреки, че още от първата сесия клиентите искат обратна информация. Особено важно е да психотерапевтът да не се съгласява и потвърждава техни изказвания от типа: 1) Всички проблеми в семейството се свързват и изчерпват с проблема на определен член (идентифициран пациент) или 2) Идентифицираният пациент или симптома не могат да бъдат променени (Stamen, 1981).
 Според Клу Маданес, ако психотерапевтът приеме изцяло семейната гледна точка за проблема, то тогава той сам задълбочава проблема и дори го прави по-болезнен или по-безперспективен за лечение (промяна) (Madanes, 1981).  Вместо това, той следва да преформулира семейния проблем (например, емоционално нарушение), да го тушира (например, да се намери работа; да се прекарва по-дълго време у дома и пр.)
Джей Хейли (Haley, 1976) извежда четири принципа, които психотерапевта непременно следва да поми при изясняване съдържанието на проблема:
1)Психотерапевтът е длъжен да преформулира и назове проблема по друг начин, различен от дефиницията на семейството. Добре е да приеме казаното за сведение, уточнявайки нужните детайли (неясни моменти).
2)Психотерапевтът в никакъв случай не бива да дава съвети, а още по-малко крайни оценки, когато е  на етапа изясняване на съдържанието на проблема, стараейки се да получи колкото се може повече информация, преди да вземе едно или друго решение.
3)Психотерапевтът следва да обръща внимание не само на проявите на емоции, но и да взаимодействието между членовете на семейството.
4)Психотерапевтът е длъжен да проявява участие и да не стои настрана от проблема, който е заставил членовете на семейството да се обърнат към него.
 На всеки член на семейството следва да се предостави възможност да изрази своето мнение по съществото на проблема.  Ако някой от членовете на семейството се обърне към някой друг от семейството, то психотерапевта следва да се намеси и се обърне към този друг непосредствено (Haley, 1976). Задължително следва да се противодейства на всякакъв род опити за намеса и възпрепятстване на който и да било от членовете на семейството, от други членове, да се изкажат и изложат своето мнение по проблема. По този начин самия процес на диагностика има терапевтично значение.
 Изслушвайки всеки член на семейството, психотерапевтът внимателно наблюдава за реакциите на останалите членове. Разгневени ли са те? Опитва ли се на се намесят (прекъснат) монолога? Разсеяни ли са (занимават се с нещо друго, гледат в страни и пр.)?, Учудени ли са? Притеснени ли са? И т.н.  особено внимание следва да се обръща на реакциите на идентифицирания пациент (лицето, което е носител на симптома, т.е. заради което семейството е в кабинета на психотерапевта). Вълнува ли се той, потиснат ли е или преживява други чувства? Във всеки случай психотерапевтът не е длъжен да споделя своите наблюдения с членовете на семейството (Haley, 1976). Ако психотерапевтът си позволи коментари по оценката на взаимодействието, то той автоматично привежда семейството в отбранителна позиция.
 Изяснявайки същността на проблема, психотерапевтът се опитва да намери типичните актове на комуникационна последователност. Хората са твърде прозаични и предсказуеми в ежедневието си – те в повечето случаи реагират по един и същи, стереотипизиран и познат начин на едни и същи сигнали.  Например,  не обвинява ли единият родител другия за извънредно снизходително отношение към детето?  Не счита ли единият  от родителите, че другият се държи безразлично? Когато се изказва единият от родителите, другият прекъсва ли го, съгласява ли се с него или не?  Крайно важно е психотерапевтът да запази бдителност и да се опита да установи последователността на комуникационните актове в кръга на семейния проблем оценката на тази последователност позволява да се получи ценна информация за изработването на стратегия за туширане на проблема.
Когато всички членове на семейството изложат своята гледна точка,  психотерапевта предлага да обсъдят между тях общия проблем.  Например, психотерапевтът може да предложи на бащата и майката да обсъдят симптома на детето в негово присъствие.  Намесата на детето в разговора означава, че психотерапевтът правилно е определил проблемната сфера на семейно взаимодействие. Крайно важно е, членовете на семейството да общуват спонтанно, свободно, непосредствено, а не чрез психотерапевта. През този период на обсъждане психотерапевта е наблюдател и стои леко в периферията.
 Психотерапевтът повече се интересува не от това, какво казват членовете на семейството за проблема, а от това, как реагират на него. В тази връзка Джей Хейли пише следното:
 „Само по себе си обсъждането на проблема дава малко информация. Вместо само да говорят за проблема, на този етап е желателно  да се предизвика неговото проявление непосредствено по време на сесия. Например, ако детето умишлено удря главата си в различни предмети, може да се предложи да покаже как прави това.  Когато детето започне демонстрацията, останалите членове със сигурност незабавно ще реагират по усвоения от тях стереотипен начин.  Детето може да демонстрира своята склонност за игра с огън (в метален съд), което ще позволи да се разбере умее ли то да борави с кибритените клечки или запалка,  и как ще реагират останалите от семейството. Ако в помещението има играчки, проблемната ситуация може да се разиграе с тях.  Страдащата от депресия жена може да бъде помолена, да изрази своето недоволство, за да се проследят реакциите на останалите членове на семейството.  Но изброените и други от този тип прийоми могат да се приложат само в случай, че психотерапевтът е овладял изкуството да дава ясни указания”
 Пример: Демонстрацията на определено поведение на детето пред родителите е много силен и работещ способ, за определяне на стереотипните реакции на възрастните в определена ситуация. Така например, при първа среща с майка (учител по професия), баща и дете (8г.) с проблем в плавността на речта, психотерапевтът посвещава сесията на разговор с родителите за проблема, а на дето предоставя възможност да нарисува своето семейство в съседна стая, към която имат видима връзка родителите.  Докато трае интервюто с родителите, детето няколко пъти влиза в кабинета с въпроси, свързани с рисунката. Оказва се, че всеки път, когато направи това, само майката реагира по един и същи начин – излиза от контекста на текущия разговор с психотерапевта; променя темата, като се намесва със сърцата готовност да даде указания на детето (тя знае каква е задачата му); в помощта си тя не само съветва, но и изразява недоволство, като поставя допълнителни по-високи критерии пред детето, макар че психотерапевтът не е давал такива указания.  Бащата от своя страна прави неумели и неуверени спорадични опити, да прекъсне директивите на майката, но не успява и се отказва. На трето място детето  се стъписва, губи мотивация за по-нататъшна работа, обърква се за това само ли да твори, така както му е казал психотерапевта или да слуша майка си, нараства вътрешната му неувереност и напрежение.   По-късно, в друга сесия, когато бащата е запитан: „Как реагира съпругата Ви, когато детето потърси помощ от нея?”, той повтаря поведенческия модел на майката, който вече е бил демонстриран на първата сесия. Фиксираните от психотерапевта  поведенчески взаимодействия в триадата се оказват, че са стереотипни за семейството.  Те стават обект за допълнителна работа в терапевтичната стратегия.
 С обръщението на психотерапевта към членовете на семейството с молба да събеседват, психотерапевтът получава достъп до семейната структура и йерархия. Например, може да забележи, че единият от родителите осъществява прекалена опека над детето (както в горния пример), а в същото време другият родител практически не обръща никакво внимание.  Когато вторият родител бъде помолен да поговори с детето, първият автоматично се намесва, изтласква вторият от разговора, отрича казаното и т.н.  Тези подходи разкриват последователността на комуникативните актове в рамките на проблема.  Ако на психотерапевта се отдаде да предотврати подобно вмешателство, тогава тази процедура придобива едновременно диагностично и терапевтично значение.
Пример: В горния случай с 8-годишното дете, психотерапевта прави опит да блокира намесата на майката, като невербално изразява недоволството си. Майката светкавично реагира на този сигнал, като отключва защитен механизъм „бягство” от активна комуникация по време на сесията, преживява се потисната, обладана е от чувство за обида, от факта, че е блокирана водещата и функция. При втората сесия йерархичната структура на семейството окончателно се построява – майката стои на върха на семейната йерархия, а бащата е изтласкан в периферията що се отнася до образованието и възпитанието на детето.  Детето обаче общува по-свободно и по-открито с бащата, отколкото с майката. Оказва се, че при комуникация с бащата, проблемът със плавността на речта не се проявява така отчетливо както с майката.

13.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 3159 Коментари: 0 Гласове: 1

 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 3


4.Граници на семейната система
Всяка семейна система има свои граници, които определят нейната структура и съответно, определено съдържание на психодинамиката на семейния живот.  Външните граници на семейството се променят видимо. Да се върнем  у нас преди началото на демократичните промени. По онова време се наблюдаваше следния феномен – колкото повече външните граници на държавата се затваряха и се налагаха ограничения за общуване между държави и култури, толкова повече вътре в държавата семейството се отваряше, т.е. границите на семейната система по о нова време са пропускливи, дифузни, рехави.  Тази особеност се отразяваше в начина на живот и законите, в механизмите на вътрешната политика. Прокарваше се политика под девиза: „Държавата е най-добрия възпитател”.  Партийните организации нахлуваха в живота на семейството и личността. Популярно инфантилни бяха партийните събрания по месторабота, на които се разглеждаше поведението на колега, който си е позволил извънбрачна връзка.  Това е времето на размитите семейни граници.  Ако отидем още малко по-нататък в изследването на границите на семейството ще установим, че на ниво граници между субсистемите (съпружеска, родителска, сиблингова, субсистема на прародители), границите отново се втвърдяват. Децата в голяма част от времето си прекарваха на улицата, формираха се т. нар. „детски банди” (сега за тези групи се ползва названието „децата повече общуваха”). Този баланс между твърди, ригидни външни държавни граници, последван от рехави, пропускливи семейни граници и отново твърди субсистемни граници се подържа от закона за хомеостаза.  По това време съществуват съвършено други контакти между родители и деца.  Външния свят е безопасен, гарантиран, семейството е отворено, децата общуват свободно. В днешно време баланса е обърнат, външните граници са отворени, а семейната система е затворена. Външния свят е опасен, враждебен, подозрителен. Децата общуват по-малко, в по-ограничени и качествено подбрани групи.   Днес родителите се безпокоят, когато детето излиза на улицата. Подозрителни са към всяка негова нова връзка или група, в която членува.  Днес родителите не харесват, когато детето расте както по-рано,т.е., в общественото съзнание се формира положително отношение към затворените семейни граници.  Ако границите на семейството са закрити, т.е. домът е затворен; гостите се приемат по конкретни поводи и само по покана; прилагат се определени ритуали и правила по отношение гостуването и маниери на поведение на семейството пред гости и без гости в дома си, то автоматично границите на субсистемите се отварят, стават размити и взаимодействието между тях става по-интензивно. В този тип семейство родителите посвещават голяма част от времето на децата си. Сега родителите казват: „Трябва да се занимаваме с детето си”, т.е отговорността за свободното  и училищно домашно време изцяло се поема от родителите.  Възникват поведенчески оформени размити граници между субсистемите: майката подготвя с детето домашните задания; детето знае, че то не отговаря за това – майка му ще го накара, ще го контролира, ще го провери. Детето счита, че ако отиде на училище неподготвено, то е защото майка му не му е помогнала, не е намерила време за него; получената двойка е нейна двойка.  Тази близост между субсистемите е предпоставка за лесно възникване на коалиции, например майка и дете, което от своя страна води до преразпределение на ролите вътре в семейството. Когато майката и детето влезнат в коалиция, обикновено бащата застава в периферията на семейната система. Когато бащата отстъпи полагащото му се централно място редом с майката в семейната система, тогава той формално или въобще не взема участие в емоционалния и съдържателен живот на семейството.
Вертикалните (междупоколенческите) коалиции винаги са дисфункционални!  Един от механизмите за регулиране и промяна на границите между субсистемите е формирането на т. нар. „семейни триъгълници”.
Пример: Да си представим следната ситуация: майка, баща, дете и телевизионен приемник.  Вечерният триъгълник се образува, когато детето бъде сложено да спи.  В семействата с трудни взаимодействия много често детето се явява медиатор между родителите.  Когато детето бодърства, възниква триъгълника – майка, баща и дете.  Родителите например са много любещи и детето придава смисъл на брака им, чрез изпълнение на родителските си функции.  Родителите естествено се интересуват от детето си, от неговите постъпки, постижения и неуспехи,  те общуват и обсъждат живота на детето. Когато при детето се появи проблем, родителите автоматично се обединяват и сближават, за да му помогнат.  Те уважават своето родителство, отговорни са,  харесва им да бъдат родители.  Когато детето отиде да спи, започва да работи другия триъгълник – майката, бащата и телевизионния приемник и  отново всичко е наред. Съпрузите общуват през и чрез телевизионния приемник. Проблемите възникват, когато изведнъж спре електричеството при вечерния и когато го няма детето, при дневния триъгълник.  Срив в отношенията при съпружеската двойка с триъгълни отношения настъпва и много често в онзи момент, в който детето напусне семейството – отиде на учи в далечен град; сключи граждански брак и пр.
(Следва схема на вътрешносемейните триъгълници – вечерен и дневен)
Междупоколенческите коалиции са лесно видими образувания.  Обикновено още при влизане на семейството в кабинета на психотерапевта могат да бъдат забелязани признаци. Единственото което се иска от психолога е да осигури достатъчно места за настаняване на семейните членове.  Ако членовете имат достатъчно богати възможности да избират места за сядане, те се разполагат така в пространството, както се коалират в семейството.  Обикновено членовете на коалицията се стараят да седнат един до друг и се намират в по-голяма близост и по-голяма дистанция от останалите. Периферните членове на семейството заемат отдалечените места, а тези които са най-слабо мотивирани, да участват в терапевтичния процес или са аутсайдери – в близост до изхода.  Обикновено в най-голяма близост и фронтално срещу психотерапевта заема място лидера в йерархията. Ако в семейството са се оформили две коалиции, то дистанцията между тях е очевидна.
5.Стабилизатори на семейната система
Всяко семейство, както дисфункционалното, така и функционалното има свои стабилизатори.  Функционални стабилизатори са: общото местоживеене, общи пари, обща дейност, общи развлечения. Децата, болестите, нарушеното поведение – това са дисфункционални стабилизатори.  Децата не са длъжни да бъдат стабилизатори, затова защото те растат, развиват се и трябва да живеят свой, отделен от родителите си живот.
По-рано средната продължителност на живота не е била толкова дълга, както сега.  Бракът продължавал не повече от 20 години.  Хората се женели, отглеждали децата и бързо след това умирали.  При тази скоротечност и краткосрочност на живота, децата не са били дисфункционални стабилизатори.  Сега времето на човешкият живот значително е удължено.  Общоизвестната клетва: „Да живее съвместно, докато смъртта ни раздели” се превръща в тежко изпитание.  През това време децата порастват, а съпружеството може щастливо да продължи, ако разбира се не е било стабилизирано преди това от децата.
Друг дисфункционален стабилизатор се явява съпружеската изневяра.  Нерядко зад систематическите изменения стои невротичен страх от близост. Често стереотипът на взаимодействие по повод на измененията са изневяра, изясняване на отношенията и скандалите по повод изневяра, примирение. След примиряването двойката продължава да живее съвместно до тогава, докато не се натрупа достатъчно напрежение от нерешените проблеми и отново не възникне криза.  Когато съпрузите усвоят подобен стереотип, те всъщност попадат в порочен кръг, при който циклично се повтарят периоди на кризи с периоди на помирение и стабилизиране.  Аналогичен е порочния кръг на онези двойки, които заявяват например: „Ние може да се караме, да се обиждаме, да се бием дори, но не се развеждаме”. 
Наличието на брак позволява на мъжа да не се жени за своята любовница – това е доста удобно. Защо трябва да прави това? Защо трябва да разрушава семейството си?  Дори забежката му в една извънбрачна връзка дава възможност да останат съпружеските му отношения стабилни.  Такива хора считат, че правят извънредно много за своето семейство и те често казват: „Съпругата ми е нещо свято!” или „Семейството ми е най-ценното нещо!” Всъщност, ако бъде разгледана анамнезата на такъв тип личност, то ще се изясни, че той никога не е могъл да поддържа дълго диадни отношения. Страхът от близост е този, който го тласка да бъде ту с едната, ту с другата, а на практика не е нито с едната – тогава той се чувства комфортно.  И така, ако се съберат двама души, изпитващи едни и същи страх от близост, то регулярното отсъствие на съпруга леко се възприема от съпругата.  Когато връзката им е многогодишна, това не може да остане скрито. 
Пример:  Клиентка се омъжва в ранна възраст и след недълъг брак се развежда. След това се омъжва втори път, ражда дете и следва нов развод.  След 12 години раздяла, тя позвънява на първия си съпруг, който отдавна е женен и има дете. Те започват романтична връзка, която продължава три години. За този мъж е известно, че той винаги е имал любовници.  Той нощувал поне 3-4 пъти в седмицата при тази жена в продължение на три години. При това, въпреки всички уговорки, той никога не направил стъпка да изостави съпругата си.  Любовницата в случая се явявала стабилизатор на семейните отношения. За него този начин на живот бил доста изтощителен, тъй като формирал стереотип, всеки път когато сключи брак, да създаде извънбрачна връзка, по-късно тази връзка да получи статут на брачна връзка и да последва отново намиране на любовница.
От тази серия има и друг аналогичен патерн. Съпружеските отношение били нарушени отдавна, повече от десет години. Те нямали сексуален живот, нощували в различни стаи.  Съпругата не работела – нейният психичен статус бил съмнителен.  Съпругът имал своя любима работа и дясната му ръка била жена, която той превърнал в любовница. Всяка вечер тя го отвеждала със собствения си автомобил до неговия дом.  Всичко това било известно на съпругата. Тя споделя как всеки ден вижда през прозореца, как съпруга и слиза от автомобила, след това се обръща, помахва с ръка на жената, прави десет крачки, отново се обръща, отново помахва с ръка с весело лице и така няколко пъти до вратите на своя дом. Тук следва да се изтъкне, че за неработещата съпруга, доходите на мъжа и били важни. Тя била готова да се разведе с него, ако той и предостави финансова компенсация в достатъчно солиден обем.  Съпругът обаче не желаел развод. Той разбирал, че ако се разведе, то ще му се наложи да се жени за своята любовница, а това означава, че с тази жена ще възникнат нов тип отношения.  В това семейство имало пораснал син – алкохолик.  Още като дете той затънал в блатото на семейната лоялност.  Майка му и баща му взаимно се обвинявали, че всеки от тях възпитава момчето неправилно.  Когато бащата възпитавал детето, майката се съпротивявала и го обвинявала, че е жесток, твърд, нечувствителен, защото го наказвал.  Когато майката възпитавала детето,  бащата говорел, че то ще се провали.  По този начин детето било поставено в ситуация на непрекъснати противоречиви избори – ако се подчини на баща си, това означавало предателство към майката, а ако се подчини на майка си, предавал бащата. Така той станал хипофункционален.  Той започнал да води странен живот – спял през дена, нощите посвещавал на „Интернет”, а в минутите на просветление употребявал алкохол.  Този младеж последователно постъпвал в различни ВУЗ, но никога не могъл да завърши дори първия семестър.  По този начин, той като добър син запазвал своята вярност към родителите, като не давал преимущество при спора кой е по-добрия родител.
Друг популярен стабилизатор на семейната система е болестта.  Болният човек не бива да бъде изоставян, болното дете винаги предизвиква състрадание.   На въпроса по време на сесия към 15-годишно момиче: „Кога твоите родители не се карат?”, тя отговаря: „Само когато съм болна”. При клиентката се наблюдават пристъпи на астма. Всеки път когато двамата родители влизали в конфликт, астмата на момичето се изостряла. Енурезата също е много често срещана болест в качеството и на стабилизатор на съпружеските отношения.   Тя много често се съпровожда от нарушения в сексуалните отношения при родителите.
Множество са случаите, при които детето е превърнато в стабилизатор на съпружеските отношения. При конфликти и дисфункция на съпружеските отношения, хората често обичат да казват: „Заради детето не бива да се развеждам”.  Когато обаче детето престане да бъде стабилизатор, двойката няма на кого да препише тази функция. Тогава започват между двамата сериозно проблеми и съвместния им живот става особено труден.  Това се случва често, когато детето напусне семейната територия – отива да учи, жени се и пр. Именно тогава, в една късна възрастност, след десетилетия съвместен живот,  изведнъж  брачният съюз се разкъсва.

13.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 3602 Коментари: 0 Гласове: 0

Характеристики (параметри) на семейната система - част 2


3.Семейни митове
Семейните митове са сложни семейни образувания, които се разпространяват много често през поколенията и определят етикет на семейството, например, много често те се демонстрират чрез фразата: „Ние сме ….” или „Нашето семейство е …”.  Това определение не винаги е актуално, т.е. то  не се прилага в ежедневието на семейството, но когато в семейството постъпи нов член, митът бива актуализиран. Актуализация може да настъпи и при наличието на някакви сериозни социални (външни) промени или в ситуация на семейна дисфункция.  Във всяко дисфункционално семейство семейният мит се намира по-близо до повърхността и се актуализира по-лесно, отколкото във функционалното.
Митът трудно се осъзнава. За да се формира един мит са необходими поне три поколения.  Семейният психотерапевт е длъжен да разбере съдържанието на мита, тъй като без неговото разбиране трудно би се ориентирал в мотивите, които движат постъпките и регулират отношенията между членовете на семейството.
Класически е примера на Миланската група от психотерапевти (Мара Салвина Палацоли, Джулиана Прата, Луиджи Босколио и Джанфранко Чекин), описан в книгата им „Парадокс и контрапарадокс”.    Примерът описва по един изключително достъпен и разбираем начин семейните дисфункции, които се пораждат от митове.  Митът се нарича: „Ние сме задружно семейство”, който впрочем често се среща и в българската култура – това е един специален, наречен „аграрен” мит. И днес, особено в ситуация на социална и икономическа криза, много семейства създават и поддържат такъв мит.
В книгата се описва живота на семейство арендатори-фермери, които са живели и работели в Италия, през годините на Първата световна война. Обект на изследването са три поколения семейства (баба и дядо; трима сина с техните съпруги, т.е. три семейства второ поколение и следващо поколение – техните деца.
(Следва примерна междупоколенческа схема-генограма)
Пример: Тежките условия на живот на село съвсем естествено е изисквал единство между членовете на семейството и между отделните семейства в рамките на разширеното семейство. Хората са живели в т.нар. комуни – поколения наред са живели заедно, на едно място и са били управлявани от най-старшият.  Най-големият син се е оженил за девойка от селото. Вторият син също взел местно момиче. В този момент започнала войната и най-малкият заминал на фронта.  След войната той сключил брак с девойка от града и я довел да живее при родителите си на село.  След войната нямало голям избор на мъже и било съвсем естествено, че бракът бил важен като ценност.  Тази жена се превърнала в идеална невяста – тя имала със всички идеални отношения, тя добрувала и помагала на всички.   Превърнала се в рупор на семейното единство. Тя била първата, която създала усещането за единство на семейството и първото знание за това усещане било вербализирано. На въпроса: „Кои сме ние?”, бил даден отговора: „Ние всички сме много задружно семейство!”.
Не след дълго старите родители си отишли от този свят. Животът на село станал много труден и братята със своите съпруги се преместили в града. Започнали строителен бизнес и доста преуспели в него (по това време в Италия настъпва „бум” в строителството).  Преселвайки се в града, те всички се настанили в един общ дом.  Живеели всички заедно, общували, помагали си. Така общували и техните деца. Всичко вървяло толкова добре, че в един момент те се преместили да живеят в централната част на града в много по-голямо жилище.  Там всяко семейство имало отделни помещения, които обитавало, но вратите им не се затваряли и дружбата между членовете на това разширено семейство продължила.
Съвсем естествено било да се очаква, че родените от братята сестри и братя ще бъдат задружни, защото това било от време задружно семейство.
Идентифициран пациент в тази голяма семейна система била дъщерята (най-малкото дете) на най-младия син. Тя била на 14 години и при нея се била проявила невротична анорексия.
Невротичната анорексия (нарушение на храненето) е единствената със смъртен изход невроза.  Известни са две нарушения в храненето – анорексия и булимия.  Булимията е загуба на контрол върху количеството приета храна – процес на насилствена стимулация на гърлото и стомашно-чревния тракт. Анорексията е точно обратното заболяване. В миналото се е считало, че анорексията засяга само женският пол и то момичетата и младите жени, а ако подобни симптоми бъдат забелязани при момчета, то това поведение се приемало като симптом на шизофрения.  Днес тези възгледи биват ревизирани.  Момичетата заболяват от анорексия най-често в подрастваща възраст. Обикновено заболяват по-пълните девойки, които считат, че имат ужасна фигура.  Те започват да гладуват и да отслабват все повече и повече, като претенциите им към теглото и фигурата нарастват непрекъснато.  Интересното е, че този тип нарушение на храненето се среща основно в благополучни и развити страни, докато в гладуващи държави е много рядко явление.  През последните години има редица данни, позволяващи да се приеме, че и при момчетата се появява подобно разстройство на храненето.
Пример: Миланската група е работила с това семейство.  По време на интервютата централна била темата за това колко близки, подкрепящи и единни били всички родственици, как те живеят задружно и как всички деца на братята дружат като истински братя и сестри. Момичето със заболяването било изключително красиво. Тя била наричана между  изследователите  с името „Нашата красавица”.  В процеса на работа било изяснено, че момичето прекарвало повечето от времето си, общувайки с по-голяма от нея братовчедка.  Освен това станала ясна една странност в поведението й – когато цялото семейство се подготвяло да излязат на съвместна разходка, тя винаги заявявала, че не иска. При изясняване на тези семейни ситуации се оказало, че в отношенията между двете братовчедки се случвало нещо странно. В техните отношения при общуването се случвало нещо, което не било описано в семейните митове, т.е. братовчедката на пациентката извършвала различни недружески постъпки в отношенията със своята братовчедка: присмивала и се, подигравала я, иронизирала я, етикирала я, държала се враждебно.  Тези особености обаче можело да бъдат забелязани и оценени като важни единствено от психотерапевтите, тъй като те били включени в семейния мит, не били част от семейната система.  Участващите в тази система обяснявали всичко като израз на обич, любов и дружба – една много добре позната семейна концепция.  Кой от родителите не е казвал на своето дете: „Аз ти желая само доброто. Всичко което правя и искам да направя е за твое добро; обикновено така се говори, когато детето е обидено или разстроено.  Всичко което се случвало между девойките, се е осмисляло  и обяснявало от пациентката с термините за любов и грижа, но същевременно чувствата и били коренно противоположни на мислите.  На нея не и било приятно да дружи с нея. Тя била заставяна да я обича, а същевременно не преживявала такова чувство. Но тя била „вътре” в семейния мит и добре знаела, че те всички са задружно семейство. Тогава момичето направила неверния извод, че тя просто неправилно чувства, неправилно разбира, че просто е неадекватна.  По този начин в нея възникнала идеята за самонаказание, което се изразило в симптома.
Извод: Хората, които са „вътре” в мита, винаги мислят с категориите на този мит и през него разглеждат както семейните отношения, така и външния свят.
Пример: Случаят е описан от психотерапевта Ренос Пападопулос. Идентифицираният пациент е бил момиче (югославска гражданка), направило опит за самоубийство след скандал с майка си.  Да се разбере тази ситуация било съвършено невъзможно, защото поводът за суицид бил непонятен, това не била единствената и не първата кавга между двете. Пападопулос е бил супервизор, той е кипърски грък, който учи в бивша Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и е бил поканен от свои колеги от Югославия за супервизор. Била необходима неговата помощ, за да се разреши този случай бързо и успешно.  Идентифицираният пациент принадлежала към семейство на високопоставен партиен функционер. Случая се е развил в началото на 60-те години.
В процеса на работа се изяснило, че тези хора имали забележително минало. По време на Втората световна война те били млади и взели участие в антинацистката съпротива – били партизани.  Именно по това време бащата и майката се срещат, сключват брак и раждат дете.  В това семейство бил създаден мит, който съдържал посланието: „Ние сме семейство на герои”.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Какви нагласи, потребности и чувства може да предизвика точно този мит?  В какъв дизайн съществуват героите? Какъв е драматичния жанр, който предлага точно този мит?  Очевидно това трагедията.  Героите съществуват в трагедията, за тях няма място в комедията.  От тук следвало да се определи как семейството възприема живота и да се определи през фокуса на съществуващият мит какви емоции би трябвало да преживяват членовете на семейството.  Било ясно, че героите винаги изпитват изключително силни чувства. Героите не преживяват чувство на огорчение – те преживяват чувство на отчаяние.  Тук няма радост – тук има ликуване. Тук няма мъка – тук има страдание.  Ето защо за семейството постъпката на момичето била възприета като съвсем естествена. Семейството не потърсило само помощ, а лекари-психиатри инициирали психологическата намеса. За родителите  обаче постъпката на момичето била съвсем разбираема.   Оказало се, че докато психотерапевтът не разкрил наличието и функционирането на семейния мит, не можело  да се обясни поведението на членовете на това семейство.  За хората, които живеят с този мит, трудностите са необходимост, те имат потребност от тях за да се борят, за да ги преодоляват и преживяват. Това са специални преживявания, специални чувства.
Пример: Следва да се обърне внимание на факта, че изследванията в областта на семейните митове показват наличието на една закономерност, а именно, че много често митовете за герои в следващите поколения се преобразуват в митове за спасители. Такъв е следващия пример:
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това е типичен сюжет на мит за герои. Двама братя – много известни учени.  Единият брат е бил репресиран и разстрелян.  Другият прави успешна академична кариера. Той има син, който не успява да оправдае доверието и надеждите на семейството и те изпитват дълбоко разочарование от неговите житейски неуспехи.  Затова пък, внукът (синът на същият този „неуспешен” син) се оказало, че е надеждата на семейството за да продължи поддръжката на мита.  Той бил много талантливо и умно дете, като дядото създал с него тесни взаимоотношения.   Около 19-та си година същото това момче, след една драматична раздяла с любимо момиче, слага край на живота си, като се самоубива с огнестрелно оръжие. Това е типична реакция на хора, които поддържат мит на герои.   Инцидентът с внука съвпадал със семейна криза – родителите му се развеждат. След това бащата се жени за друга жена.  Когато големият брат се самоубива, малкият е на около 16 години. Той бил младеж с актьорска дарба, но не пожелал да се развива в тази насока, отхвърлил  всички възможности за кариера, той се отдава на помощна професия, жени се и създава две деца. В един момент в него е възникнало много дълбоко религиозно чувство, развел се е и се е отдал на църквата. Станал е достоен свещенослужител.  Въпреки развода, той продължил да се грижи за децата си (те останали при него). Те не били интелектуално надарени, били обикновени деца, постигали всичко с труд, работели усърдно, но никога не пожелали да направят кариера. 
До самоубийството на най-големия брат на нашият свещенослужител всичко вървяло в логиката на героичния мит.  От момента на самоубийството обаче, братът-свещенник е продължил мита на семейството , но вече във формата на мит на спасител. Какво е необходимо на един спасител? Съвсем естествено е – хора, които да бъдат спасявани.  Децата му били дисфункционални и той през всичките години от момента на развода ги е спасявал. Той се развежда, но взима децата при себе си. Изцяло се отдава на тях. Той никога не е изтъкнал това, никога не се бил оплакал, просто се е грижел за тях по отговорност.
Вижда се, че всеки мит се поддържа и развива по своя логика и правила.  Ако спасяваш, задължително трябва да има обекти, върху които да упражниш това свое спасение. Спасяемите от своя страна следва да покажат някакво свое специално „инвалидно” поведение, което да изисква нуждата от спасение.  Митът за спасяващото семейство е много характерен за семействата с алкохолно зависим член.  За да съществува едно такова семейство, то задължително трябва да бъде създаден мит: „Ние сме семейство спасители”.  Алкохоликът в такова  семейство е спасяваният  член и той не само, че са дисфункционален, той  задължително трябва да е хиперфункционален, т.е. трябва да е активен, да тормози останалите, да диктува, да малтретира и пр.  Без мит наличието на спасение „алкохолният” брак не е в състояние дълго да съществува – той би се разпаднал.  В такива семейства останалите членове се превръщат в съзависими.  Следвайки логиката на мита, тези членове са готови да бранят алкохолика, да водят войни с външния свят за неговото спасение. Те никога не признават пред другите зависимостта на члена на семейството от алкохола, те омаловажават пиянството му, изопачават поведението му, независимо от тормоза, на който са подложени. 
Съществуват варианти на „алкохолното” семейство, при които  спасяващият може да развие някакъв свой симптом – например:  болест; непрекъснати неуспехи в кариерата или в училище; нежелание са развитие; апатия; депресия и пр. Този симптом превръща автоматично алкохолика в спасяващ. По този начин в семейството се създава цикъл, при който ролите на спасители и спасяващи периодично се разменят – когато алкохоликът прояви поведението си, той бива спасяван от „депресираната” си съпруга; когато съпругата развие симптома  „депресия”, тя бива спасявана от „алкохолният” си съпруг.  Друг вариант на „алкохолните спасители” е съвместното пиянство, при което и двамата се алкохолизират, но циклично, разделяйки функцията си на спасители във времето.
Пример: Типичен пример от психотерапевтичната практика е случай, при който в процеса на работа се оказва, че в разширеното семейство (две поколения баба и дядо; дъщеря и зет) мъжете  (дядото и зета) са алкохолици. Когато зетът (54г.) е сключил граждански брак, той отива да живее в семейството на съпругата си (обитават един дом). Тогава той не е употребявал алкохол, не е бил зависим от вредния навик, не е имал потребност да пие. В семейството обаче се изповядва митът за спасители. Години наред бабата е спасявала дядото. Дядото е бил спасяван и по-рано, от родителите на жена си, когато са били живи (той също е живял при родителите на жена си). Благодарение на митът семейството е останало цяло. Когато обаче новият зет  влиза в семейството, дядото е бил изолиран – физически е бил изгонен да живее в малка постройка в двора на същия дом.  Семейството е престанало да го спасява и е прехвърлило спасителната си мисия върху току-що пристигналия нов член на семейството, но за да поддържат мита, на всички тях им трябвало  някой, който да бъде спасяван. Така постепенно зетът усвоил навика да пие.  Този негов навик несъзнавано бил толериран от останалите членове – те не се въздържали да приготвят домашни спиртни напитки, да организират импровизирани „тържества” почти всеки ден, никой не забранявал или ограничавал пиенето в къщата. Нещо повече, тъщата започнала да се занимава с търговия на домашно приготвен твърд алкохол, а съпругата (51г.) усвоила умения за домашно приготвяне на ракия, дори закупили инсталация (т. нар. казан) за варене на ракия. Функцията на спасителите била толкова дезадаптивна, че когато съпругът най-после, съгласно традицията в семейството бил отхвърлен в периферията и  както тъстът му бил изолиран физически да живее в отделна къща, така и настоящият алкохолик се преселил да живее в бащината си къща, на около 30-35 км. от семейството си.  Тази изолация още повече засилила мотивацията на спасителите. От един момент нататък изолираният съпруг-алкохолик започнал да проявява асоциалното си поведение навън, сред хората.  И всеки път, когато обществото реагирало посредством опити за дисциплиниращи мерки спрямо алкохолика, семейството, водено от съпругата безапелационно се хвърляло да спасява грешника.  Никой от семейството не подлагал на ревизия поведението на съпруга, дори децата.  Никой не се опитвал да промени нещата, дори само да изрази мнение на колебание.  Семейството имало нужда от член, който да бъде спасяван. Само чрез мита за спасяване, то продължавало да бъде единно, въпреки своята дисфункционалност.  От своя страна съпругът също упорито поддържал мита и ролята си на спасяван. Той безпроблемно отстъпил властта в семейството на съпругата си и всеки път при всеки един асоциален инцидент, търсел връзка с матроната.
Известно е, че около 70 % от дъщерите на алкохолиците се омъжват за алкохолици.  Това явление се нарича положителна асертивност на брака.  Защо се случва така? Обяснението е следното:
Дъщерята на алкохолика може да изрази различни съображения, например: майка й е позволила на баща и да пие, но тя не би допуснала тази майчина грешка.  За да не допусне обаче такава грешка, първоначално тя трябва да се свърже с алкохолик (или да отгледа в семейството си такъв), а едва след това да се докаже.  Ако тя се омъжи за трезвеник, то тя не би получила терен за да се докаже.  Тя не би имала възможност, да приложи своите сили.
Съобщението за това, че е необходим именно съпруг-алкохолик, прониква във взаимоотношенията на съпружеската двойка незабелязано.
Пример: Клиентка (35г.) с баща алкохолик, омъжена за алкохолик, с който по-късно се е развела. По време на психотерапията тя се е свързала с мъж и между тях са се развили романтични отношения. Мъжът е млад, красив, галантен – те стигат до интимност.  Клиентката още в началото на връзката е поставила въпроса: „Как си с алкохола?” и с невербални сигнали (потупала се по гърлото)  му е показала, че това за нея е централна тема.  Младият човек реагирал с обида, разсърдил се. Той вече знаел, че алкохолизмът на партньора за приятелката му е значима тема.  Впоследствие той може би е забравил конкретния епизод, но той е запомнил със сигурност, че именно в тази зона партньорката му може да бъде уязвена.  От тук нататък, най-вероятно е, при първото обтягане на отношенията той да се напие, а тя да реагира крайно емоционално.  С напиването си всъщност той се стреми да окаже върху нея въздействие. По този начин между тях се формира специален стереотип на взаимодействие.
Алкохолизмът и наркоманията функционално с лекота се заместват с депресивни състояния на партньора.  Динамиката на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството е следната: този който спасява е хиперфункционален.  За да бъде обаче достатъчно силна връзката той – спасяващият следва да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността се изразява не само чрез алкохолизъм, а и чрез депресия.
Пример: Млада жена, с изключителна приятна външност, хиперфункционална: работела, образовала се, изключително обърната към родителите си. Последните са били алкохолици. И двамата са употребявали алкохол още от младите си години, а дъщеря им е израснала в тази обстановка.  Според клиентката, родителите и имали щастлив брак, тя го наричала „хармоничен”.  Жената разкрива по време на интервюто свой детски спомен:  тя влиза в стаята и вижда възрастни хора, които седят и пият, в този момент тя разбира, че те въобще не я забелязват и въобще не знаят дали тя е в къщата или не.  Клиентката споделя, че много обичала баба си, която всъщност я възпитала. Споменът е свързан с момент, в който бабата е тежко болна и клиентката пристига в дома й, където живеят и родителите.  Когато била на около 14 години, силно се увличала по конен спорт. Не могла да стане известна спортистка, но увлечението и било толкова силно, че тя буквално живеела в конюшнята. На 18 години започнала работа.  В момента, в който е пристигнала на психотерапия, тя била лична секретарка на управител на банка, била ефективна и компетентна.  На 21 години тя била вече омъжена.  Съпругът и бил на 36 години, участник в задгранична военна мисия, алкохолик, при това симптоматически.  Младият човек по време на мисията воювал, бил контузен. Алкохолното му опиянение имало странен характер – той абсолютно нищо не помнел и същевременно бил ожесточено агресивен. Напиванията му имали цикличен характер и се повтаряли на всеки две седмици, като по време на пиянството напълно се откъсвал от света.  За да бъде изведен от това състояние, на младият мъж била нужна външна помощ тъй като пиянството му достигало до краен предел на организмът да понесе това натоварване.
В това семейство имало интересна динамика на семейните роли – когато той бил пиян, тя винаги го спасявала.  Във всички останали случай той бил спасителят. Ролите се разпределяли по следния начин: когато той бил трезвен, той бил бащата, а тя дъщерята. Като истински баща той се грижел за детето си. Когато той изпадал в алкохолен епизод ролите се разменяли – тя ставала майка, а той нейният син.
Когато семейството пристига на психотерапия, клиентката вече разбирала, че не е по силите и да издържа на тази игра.
Когато съпругът и влизал във фаза на запой, нейните родители, които се напирали във фаза на трезвеност идвали и помагали на дъщеря си. Когато съпругът излизал от фазата, в нея влизали родителите.  Клиентката била и на двете места спасител. Този продължаващ с години порочен кръг се явявал вече непоносим за жената и тя узряла за решение да се разведе. Възпирал я обаче факта, че съпругът и бил инвалид в резултат на контузията. Освен това тя се страхувала да му каже за решението си. Страхувала се, че съпругът и с военно минало може просто да я убие. В крайна сметка работата с клиентката дала резултат – тя успяла да се разведе без последици, а по-късно постъпила във ВУЗ.
Описаният случай е типичен вариант на мита за спасителите, тъй като той показва едно характерно за мита преживяване. В своя живот момичето била извършила множество рисковани постъпки, например, тя разказала как до два часа през нощта е стояла в кола заедно с двама напълно непознати по-възрастни от нея мъже, с които току що се била запознала в заведение. Тя разбирала, че в подобна ситуация се крие риск, но това не я плашело, тъй като и било … интересно!   Разбираемо било, че живеейки със своя съпруг, тя често попадала в стересови ситуации: тя се опасявала за неговия живот, страхувала се и за своя,т.е. преживявала травматични по своето съдържание емоции. 
При хората, преживяващи травматичен стрес се формира интересна система от чувства: за тях животът им лишен от стрес се оценявал като досаден и пуст. Специалистите, изучаващи посттравматичния стрес, могат да разкажат множество подобни истории. Например, момиче, което е било изнасилено често може да бъде открито само на автобусната спира в късен час, т.е. тя има несъзнавана потребност да възпроизведат травматичния опит.  В практиката се срещат много варианти, при които хората се стремят да възпроизведат травматичния си опит (връщане към миналото). Спокойният и защитен живот се оказва скучен. В теорията е прието, подобни семейства да се определят като травмоцентрирани.
Може ли да бъде създадено семейство от хора с различни семейни митове?
Митът се нуждае от поддръжка, в която участват всички членове на семейството, иначе не митът се разпада.  Например, ако в едно пседосолидарно семейство е създаден мит „Ние сме задружно семейство”, то със сигурност в това семейство има разработени за всички случаи подобаващи правила. При този тип семейство ще бъде срещнато правилото”Учителят винаги е прав”, „Началника винаги има право”, „Всичко трябва да се приема безропотно от старшия” и пр. В такова семейство не може да се формира човек-бунтар, защото той на никого не би се харесал.
Семейния мит е необходим, той може да  бъде функционален. Например, митът „Ние сме задружно семейство” може да бъде функционален в трудни времена и опасни условия за живот. В ситуации, при които на хората им се струва, че могат да оцелеят само ако са заедно, в единство.
Митът се превръща в дисфункционален, когато контекста не изисква такова обединение. Когато едно семейство живее на село, когато всички участват и дават своя принос за удовлетворяване на жизненоважни потребности, ценността на единството в разширеното многопоколенческо семейство може да бъде функционална.  Това знание за единство обаче още не е станало мит, то е жива потребност и се вписва в контекста. Това знание за семейните отношения се превръща в мит, когато стане самоцелно, в примера, когато членовете на разширеното семейство отиват в града, когато всяко отделно ядрено семейство се ориентира към собствено препитание. Това знание се превръща в мит, когато то започва да затруднява отношенията в основните, в ядрените семейства.
В семействата, в които е насаден митът „Ние сме задружно семейство”, винаги възникват трудности в сепарацията на децата от родителите.
Пример: Момче, силно превързано към своите родители, се намира под огромно тяхно влияние, той усвоява всички семейни ценности, сред които е и митът за задружното семейство.  Нейният първи брак се разпаднал, защото съпруга и не бил приет от родителското семейство (това е напълно разбираемо, защото в този тип семейство външен човек трудно може да бъде приет, той винаги си остава чужд, а всички останали са „задружни” и имат едно правило за себе си  „Каквото и да правим, трябва да се единни и задружни”, или „Ние трябва да се държим един за друг, не бива да допуснем да бъдем разединявани и асимилирани”, или „Ние сме различни от останалите”
Вторият брак на жената също претърпял крах. При третия опит тя успяла да открие човек, който също бил носител на този мит.  Той се ражда от втория брак и на двамата си родители.  Това се случва във времето веднага след Втората световна война. Родителите били взели участие в нея. До войната и двамата родители имали първи брак и деца от него.  По време на войната семействата им се оказали в окупирани територии. През този период загиват съпругът от едното и съпругата от другото семейство. Оцелелите сключват  втори брак  и се ражда момче, което трябвало да живее не своя живот, а животите на всички убити деца.
(Следва междупоколенческа схема-генограма)
Това дете било заместител на своите родители. В детството било преследвано от ирационална вина – каквото и да правел, все не оправдавал очакванията на родителите си.  Вината била съпроводена от агресия.  Момчето конфликтувало често със своите родители, бунтувал се, но не можел да излезе от ситуациите, в които бил въвличат, не можел да стане емоционално независим от майка си и баща си.  Сепарацията в по-късна възрастност така и не се случила.  А когато не настъпи сепарация от родителите, то тя настъпва по-късно при съпружеските отношения.
Този човек в живота си се жени и развежда три пъти, като през този период сепарация от родителското семейство не настъпва. Едва когато родителите му умират, той губи обектите на своята привързаност и зависимост. Тогава той сключва брак за четвърти път. Тогава той започва да прави това, което е трябвало да направи в юношеската си възраст. Тези убеждения той концентрира във фраза, изречена по време на сесията: „Нуждая се от съпруга, а не от дъщеря, баща или майка!”.  Сега той е сам и напълно принадлежи на своето семейство, на своята съпруга.
Митът в родителските семейства на тази съпружеска двойка бил един и същи, но при съпруга този мит имал по-дълга история. Всеки народ, преживял геноцид, счита, че оцеляването му може да се постигне само ако са единни и по тази причина се появява митът за задружното семейство – един много популярен мит.  Така например, в държави, в които през последните 200 години не е имало войни, този мит не се среща, при тях не се наблюдава силна връзка между поколенията. Обратно, в страните, в които е имало подобни социални катаклизми, той е много актуален. Така например, социални наблюдения над израелски семейства показват, че митът „Ние – задружно семейство” притежава особена менталност.  Наричат я „обсадна менталност” и е особено ярко изразена в средите на първото поколение преселниците в Израел. Тези семейства живеят като в обсадени от врагове крепости: непрекъснато чувстват външна заплаха, членовете са подозрителни, вътрешно напрегнати, тревожни, недоверчиви. Преживяват се в безопасност единствено сред своите – вътре в семейството.  За американците, които са емигрирали отдавна, това не е актуално, наблюдава се само при тези, които наскоро са емигрирали.   В чужда културна среда много просто може се създава общност. За тази цел има един елементарен ход – да не се изучава местния език. Такива затворени общности общуват само вътре в тях, женят се само с хора от тази общност.
 В различните култури се срещат различни митове. Пеги Пеп в своята книга „Семейната терапия и нейните парадокси” дава следното описание: „В САЩ е доста сложно, тъй като реалността е много разнообразна и за мен много неща са неразбираеми.  Там външната среда е относително безопасна.  Когато ситуацията е безопасна, има повече варианти за оцеляване и адаптация.  Когато средата е опасна,  способите за оцеляване са ограничени. И всичко това е елементарно и лесно разбираемо.  Да вземем ситуация при трудни условия за оцеляване, например животът в затворите.  За да оцелее там, човек трябва да знае и спазва правила, а правилата са твърде железни.  Когато едно лице попадне зад решетките за първи път, той трябва да знае, какви точно трябва да бъдат отговорите на ритуалните въпроси в пенитенциарната институция, как да се държи.  Това е среда с особени ритуални системи за проверки. Там има един и само един способ за оцеляване.  Ако задържаният сгреши и не даде правилния отговор (поведение), той ще спи в тоалетната, ще бъде изнасилен, наказан или просто ще бъде отхвърлен от затворническата субкултура. За Америка следва да се отчита, че тя територия без войни, ако изключим войната между севера и Юга, а това позволява използването на много способи за оцеляване.
Как изглежда процеса на сепарация, на емоционална независимост?
Ако допуснем, че една майка е недоволна от своето пораснало дете, то емоционално зависимото дете ще развива чувство за вина или възмущение винаги, дори на рационално ниво да разбира, че в нищо не е виновно. Неговото общуване с майката ще се определя именно от тези чувства. Обратно, емоционално независимия човек не би развил подобни чувства, ако той е прав.  В най-добрия случай той би съжалявал за това, че неговата майка изпитва неприятни за нея самата чувства. При него собствения му емоционален свят не ще бъде засегнат, той сам би го контролирал, а не други хора.  Маминото недоволство не се приема като трагедия.
Сепарацията е процес, който започва още в детските години, но неговия апогей настъпва в периода на съзряване на младия човек, тогава, когато той се самоопределя и идентифицира собствения си Аз.  Това е времето между 17-20 година, когато завършва оформянето на личността с отговора на въпроса: „Кой съм аз – баща ми, майка ми, значимият друг или нещо уникално и различно?, както и на въпроса „Какъв искам да бъда?”  За този период следва да се знае, че детето, подрастващият, юношата непрекъснато полагат усилия и правят опити да се сепарират, но самото сепариране по елегантен начин може да стане само с участието на родителите, т.е., родителите са длъжни да освободят детето от собствената си зависимост. Тогава то с лекота удовлетворява потребността си от автономност. Автономността е крачка и условие за развитие на чувство за отговорност за собствения си живот.

Следва продължение - част 3

Категория: Други
Прочетен: 4369 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Характеристики (параметри) на семейната система - част 1


Всяка семейна система може да бъде описана с шест характеристики и това са:
1) стереотипи на взаимодействия
2) семейни правила
3) семейни митове
4) граници
5) стабилизатори
6) семейна история

 1.Стереотипи на взаимодействие
 В семейството всяко събитие се явява съобщение (комуникация).  Ако съпругата вдига прекален шум при миенето на съдовете в кухнята, то останалите членове на семейството разбират, например, че тя им е сърдита.  Ако друг член на семейството напуска дома и със силен шум затваря външната врата, то това съобщение също лесно може да бъде отгатнато.
Всяко едно събитие се явява разбираемо за останалите членове на семейството.
Семейната комуникация може да се осъществява на едно или на повече нива.  Звукът от затворената със сила врата е съобщение осъществено на едно ниво – информацията се разпространява само по слухов канал.  Когато обаче се извършва комуникация чрез общуване, то тогава съобщенията се разменят на повече от едно ниво. Използват се повече от един канал.  Първото ниво е вербално, а второто – невербално.
Съобщението се явява конгруентно (съответстващо), ако съдържащата се информация предавана по двата канала съвпада.  Ако Вие попитате някого: „Как се чувствате?”, а той Ви отвърне с неприкрита усмивка: „Всичко е наред!”, то Вие ще получите конгруентно съобщение, тъй като неговата вербална част напълно съвпада с невербалната (не и противоречи). Ако Вие попитате отново: „Как се чувствате?”, а другият Ви отговори с ехидна усмивка, гледайки в пода, а не в очите Ви: „Всичко е наред!”, то Вие  ще получите неконгруентно съобщение, тъй като вербалната част противоречи на невербалната.
Тези съобщения в семейната система са много често повтарящи се. Съобщения и взаимодействия, които много често се повтарят, се наричат стереотипи на взаимодействие.
Някои типове взаимодействия се явяват патогенни (патогенни стереотипи на взаимодействие).  Най-известният патогенен стереотип на взаимодействие е бил описан от група американски учени, работили в края на 60-те години.  По-късно от същата група се раждат много от големите имена в семейната психотерапия.  Ръководител на посочената група е бил Грегъри Бейтсън.  Екипът, ръководен от Бейтсън е изследвал  комуникацията в семейства с шизофреници, а резултатите по-късно биват описани в книгата „Към комуникативната теория за шизофренията”.   Учените са наблюдавали семейства с деца, страдащи от шизофрения и са установили, че в тези семейства съществуват някои стереотипи на взаимодействие, които те нарекли „double bind” („двойна връзка” или „двоен капан”).  Това са комуникативни взаимодействия характерни със своята неконгруентност, т.е. към децата непрекъснато са били изпращани неконгруентни сигнали в ситуации, при които е било трудно да се осъществи с децата контакт.
В книгата е приведен следният класически пример:
В болнично заведение е настанено момченце, страдащо от шизофрения. Майката периодично го навестява.  Тя сяда в приемната. Момчето пристига при нея и заема място на друг стол близо до нея. В този момент тя рязко се отдръпва.  Той от своя страна е стреснат и замълчава.  Тя казва: „Ти какво, не се ли радваш да ме видиш, какво става?”. 
Какво се е случило всъщност? Майката е тази, която инициира комуникацията. По единия информационен канал (невербалния), увеличавайки дистанцията между нея и детето, тя всъщност изпраща послание, че не и е много приятно, че и е досадно и пр. и същевременно, по втория информационен канал (вербално), тя отрича първото послание. Когато детето приема посланието по невербалния канал, то реагира адекватно – оттегля се, замълчава и тогава получава укор, осъждане, негативна реакция от майката. Да избяга от общуването, т.е. да изолира родителя си е много трудно за всяко дете. При това, колкото е по-малко детето, толкова е по-трудно може да му се отдаде това бягство, тъй като то изцяло зависи от родителя си.  Освен това, детето екзистенциално е привързано към родителите си.  Каквото и да правят родителите с децата си до определена тяхна възраст, последните винаги си остават емоционално привързани към тях.  Създава се двойна връзка.
На практика, по вербалният канал се изпраща едно съобщение, а по невербалният – друго и винаги резултатът (отговорът) бива отрицателен.  Принципно подобни двойни връзки (капани) във всяко нормално семейство се срещат достатъчно. Всеки един човек може да си припомни множество двойни връзки в собственото си семейство, които възникват при общуването и в същото време от тях не произтичат каквито и да било патологични последствия.
Съвсем естествено е, че когато съобщението е неконгруентно, адресатът би се затруднил в избора на кой от каналите да даде отговор (да реагира). Това е ситуация, в която който и избор да бъде направен, той ще се окаже неправилен.
В края на 60-те години, когато са били провеждани експериментите се е считало, че когато детето бива постоянно заставяно да комуникира в ситуация на двойна връзка, в един момент то се аутизира. С други думи, то не може да намери изход от ситуацията, този изход не може да бъде адекватен, тъй като съобщенията постоянно си противоречат едно на друго. Единственото което детето може да направи е да се защити, като се аутизира, а по-късно да настъпи психоза.  През тези години е имало твърде много идеи, които са защитавали тезата, че шизофренията е последица от възпитанието.  От днешна гледна точка ситуацията видимо е много по-сложна.  Днес се отчитат твърде много фактори и не може еднозначно да се каже, че ендогенната психоза може да бъде породена единствено в семейството и семейното общуване.  По принцип, с напредването във възрастност детето разширява спектъра на своите реакции. Ако детето е здраво, то у него има достатъчно голям арсенал от поведенчески средства, но се запазват само тези, които са били позитивно подкрепени.  Ако тези реакции са вплетени в семейния живот (живот в родителското семейство), то те се стабилизират и се съхраняват за бъдещето, т.е. те се стереотипизират.
2.Семейни правила
Във всяко семейство съществуват правила на живот – гласни и негласни.  Правилата на живот задължително се договарят в съпружеската субсистема още в началото на създаването и (първите 1-3 години), а впоследствие и в останалите субсистеми. Всеки стадий от жизнения цикъл на семейството го въвежда в нова обстановка и също изисква още в самото начало на стадия, правилата да бъдат договорени.
Правилата са културно определени и се различават по демографски признаци. Те са уникални за всяко семейство.
 Културно определените правила на семеен живот са известни (например, всички знаят, че родителите не бива да показват интимността на своите взаимоотношения пред децата си), но уникалните правила са известни само на членовете на конкретното семейство.
Такива правила са, например, кога и къде семейството решава да прекара ваканцията си; по какъв начин ще изразходват семейния бюджет, кой има право или кой е отговорен за една или друга дейност; кой ще пере, готви, чисти; кой ще контролира повече или по-малко и кой ще бъде контролиран; кой забранява, ограничава и кой разрешава. Става дума, за разпределението на роли и функции и определяне на местата в семейната йерархия, такива са: какво е позволено в семейството и какво – не; кое е добро и кое е лошо; по кои въпроси може да се спори и по кои не; по кои теми може да се прави компромис и по кои – не;  Например в много семейства, в които липсва единият родител (непълни семейства), детето расте обичано, но в голяма степен инфантилно.  В такива семейства често се среща правилото: „В никакъв случай не бива да се прави забележка на детето, а трябва да бъде хвалено при всеки удобен случай, да му се възхищаваме и да го изтъкваме както индивидуално, така и пред други хора извън семейството”. Съгласно това правило, именно това поведение изразява любовта на членовете към детето.  Ако някой гост или далечен роднина наруши това правило (не похвали детето; не му се възхити демонстративно; или още по-лошо – критикува го, направи му забележка) – той всъщност нарушава едно съществено правило на живот в семейството и поставя всички членове в неловко състояние. По този начин този гост със сигурност ще бъде отхвърлен от семейството и в бъдеще не би бил толкова желан.  Съгласно закона за хомеостаза, семейните правила следва да бъдат съхранявани в постоянен вид, дори и да са дисфункционални. Изменението или нарушението на правилата представляват изключително болезнен и драматичен процес за всички членове на семейството.  Например, ако в едно разширено семейство, в което винаги властта се е държала от най-възрастната жена (матроната) влезе нов член, след като една от дъщерите се е омъжила, то бабата (матроната), както и останалите членове на семейните субсистеми,  във всички случаи ще полагат усилия този нов член на семейството да приеме (да се подчини) и се съгласи със йерархичния статус на бабата.  Всеки опит на новопостъпилият зет за промяна на това правило ще бъде отхвърлян и със сигурност ще доведе до сериозни сблъсъци и колизии между членовете на семейството.
Правилата на семейния живот принципно касаят всички области. Културно определените правила  също имат своя динамика и са свързани с обществените норми на времето, в което живее семейството. Например, не може да се сравняват правилата от 60-те или 70-те години с правилата, които обществото задава на днешното семейство. Ако в миналото е било съвсем естествено жената да заема подчинена позиция в семейството, то днес това не е така. Ако в миналото жената е трябвало да изпълнява само функцията си на майка и на съпруга, а мъжът е бил този, който е трябвало да осигурява доходите на семейството, то днес много често функциите са разменени или има разширяване на функции.
Не случайно един от основните проблеми на съвременното българско семейство е свързан с борбата за власт, която се явява и основен фактор за дисфункция в семейните взаимодействия. Тези сблъсъци възникват в онези семейства, които са твърде ригидни, например, ако синът е израснал в семейство, в което правилото е гласяло: „Мъжът в семейството винаги е глава на семейството. Мъжът взима решения, той разрешава, той забранява”, то в бъдещото си семейство синът ще се стреми да следва точно това правило и съвсем не е сигурно, че съпругата му ще приеме това правило.
В семействата функционират множество гласни (например, „Ако закъсняваш, задължително се обади!”, но и негласни, сложни, витиевати правила. Семейният психотерапевт следва да умее бързо да определи кои са основните и най-важните правила по които функционира семейната система.
Няма съдържателно дисфункционални правила, с изключение на тези, които позволяват или подкрепят (с високо ниво на търпимост) насилието над членове на семейството.
Дисфункционалността се поражда в ригидността, т.е. всяко трудно изменяемо правило води до дисфункционалност.  Там където е възможно да се извърши предоговаряне, там където е възможно правилата да бъдат променени, там семейна дисфункция настъпва по-трудно.  Много често едно семейство може да функционира с години в състояние на следване на принципно дисфункционални правила, които обаче не въвеждат в конфронтация семейните членове, т.е. семейната система е балансирана (хомеостатична). В момента, в който психотерапевтът се опита да промени тези правила, той автоматично дисбалансира това семейство и в него със сигурност могат да възникнат колизии.
Семейните правила съставляват външната обвивка на семейните митове.

Следва продължение - част 2
 

Категория: Други
Прочетен: 4223 Коментари: 0 Гласове: 0

Анкетна карта за психодиагностика на затруднения в плавността на речта на деца по време на интервю с родителите

Цел: Снемане на анаместична информация за вътрешносемейните отношения, нагласи и очаквания в родителската субсистема спрямо симптома
Описание: Картата включва 90 въпроса и се прилага отделно за всеки от родителите, преди невропсихологичната диагностика на детето.
 

АНКЕТНА КАРТА ЗА БАЩАТА (МАЙКАТА)


Име, фамилия на детето ………………………………………………………………………..
Възраст на детето ……………. години
Име, фамилия на родителят, попълнил картата …………………………………………...
Инструкция: Предлагаме на вниманието Ви списък от затворени въпроси/твърдения, които се отнасят до симптоматиката на детето Ви, с цел събиране на допълнителна информация за изготвяне на анамнеза и последваща формулировка на случая. От Вас се иска да прочетете внимателно всеки въпрос/твърдение и да
дадете отговор с "да" (по-скоро, да) или "не" (по-скоро, не), в зависимост от това, кой от двата отговора е най-близо до истината.Попълнете анкетната карта в домашни условия самостоятелно, без помоща на други членове на семейството. За нас е важно да се запознаем с Вашето лично мнение.
Въпросник:
1 Трудността се проявява най-вече при комуникация с лица извън семейството.   
2 Трудността се проявява с еднаква тежест, както в семейството, така извън него.   
3 Трудността се проявява по-силно при комуникация с МАЙКАТА, отколкото с вас.   
4 Ако човекът, с който комуникира детето е познат, трудността не е така силно изразена.   
5 При комуникация с възрастни, трудността се проявява силно.   
6 При комуникация с връстници, трудността се проявява толкова силно, колкото с възрастни   
7 При комуникация с лица, от които детето е зависимо, трудността се проявява силно.   
8 Трудността се проявява постоянно.   
9 Трудността има цикличен характер (проявява се периодично, при определени ситуации)   
10 При проява на трудността, детето най-често избягва употребата на определени думи.   
11 При проява на трудността, детето най-често възобновява изказването (фразата).   
12 При проява на трудността, детето повтаря думата.   
13 При проява на трудността, удължава думата.   
14 При проява на трудността, детето блокира и прекъсва речта си.   
15 При проява на трудността, детето отмества погледа си от събеседника.   
16 При проява на трудността, детето извършва заучени еднакви движения с крайниците.   
17 При проява на трудността, детето извършва заучени еднакви движения с главата.   
18 При проява на трудността, детето прибягва към употреба на лесни думи (опорни думи)   
19 При проява на трудността, детето има силно изразена лицева експресия (мускулатура)   
20 При четене трудността се проявява по-силно, в сравнение с рецитиране на заучен текст.   
21 Трудността  се проявява при пеене.   
22 Трудността  се проявява при игра на роли по предварителен сценарий (пиеса)   
23 Има ситуации на комуникация, при които трудността не се проявява.   
24 Има ситуации на комуникация, при които трудността ВИНАГИ се проявява.   
25 Считам, че детето напълно осъзнава проблема.   
26 Детето съзнателно избягва определени ситуации на комуникация.   
27 Детето упорито избягва да говори за своя проблем с родителите си.   
28 Детето упорито избягва да говори за своя проблем с възрастни и връстници.   
29 Детето свободно говори и споделя за проблема си.   
30. Детето е склонно да приема помощ за справяне с проблема от други хора.   
31 Детето има потиснато самочувствие в резултат на трудностите в комуникацията.   
32 Детето по-често  търси вашата помощ и Ви моли да му помогнете за да се справи.   
33 Детето по-често  търси  помоща на МАЙКАТА и я моли да му помогнете за да се справи.   
34 Според вас МАЙКАТА е по-сериозно въвлечена в проблема, отколкото сте Вие.   
35 Считате ли, че детето е загубило увереност в себе си, че ще преодолее трудността.   
36 При проява на трудността, детето изпитва чувство на стеснение (притеснение)   
37 При проява на трудността, детето изпитва чувство на ярост (гняв).   
38 При проява на трудността, детето става агресивно.   
39 При проява на трудността, детето изпитва безпокойство, страх.   
40 При проява на трудността, детето изпитва тъга и потиснатост.   
41 Моля, класирайте по степен на изразеност (тежест) по скала от 1 до 7 чувствата, които детето преживява при проява на трудността, като запишете цифрата след тирето:
= притеснение –
= безпокойство –
= неувереност –
= страх –
= срам –
= гняв, ярост –
= тъга, печал, потиснатост -    
42 Моля, класирайте по степен на изразеност (тежест) по скала от 1 до 9 чувствата, които
Вие преживявате, когато сте свидетел на  проявата на трудността, пред други хора извън семейството, като запишете цифрата след тирето:
= притеснение -
= безпокойство -
= неувереност -
= страх -
= срам -
= гняв, ярост -
= тъга, печал, потиснатост -
= чувство за вина -
= тревожност -   
43 При проява на трудността, детето винаги си поема въздух (вдишвания)   
44 При проява на трудността, по лицето на детето се появяват тикове.   
45 Проявата на трудността е съпроводена със спазми при дишането.   
46 Проявата на трудността е съпроводена с предъвкания на езика.   
47 Проявата на трудността е съпроводена с мигане на клепачи.   
48 Проявата на трудността е съпроводена с напрежение в устните.   
49 Проявата на трудността е съпроводена с трептения на челюсти, устни, език   
50 Проявата на трудността е съпроводена с разширяване на ноздрите.   
52 Проявата на трудността е съпроводена с поява на лицеви гримаси.   
53 Проявата на трудността е съпроводена с "почукване с устните".   
54 Проявата на трудността е съпроводена с промяна височината на гласа.   
55 Трудността се проявява  когато е налице външен стимул, представляващ реална заплаха, опасност, натиск, изискване.   
56 Трудността се проявява когато е налице външен стимул, който не е реална заплаха,
опасност, натиск, изискване, но детето го оценява като реален.   
57 Моля, подредете по степен на тежест и интензивност по скала от 1 до … следните
соматични симптоми, съпровождащи проявата на трудността:
= треперене на тялото -
= изчервяване на лицето -
= изпотяване -
= сърцебиене -
= ритмични движения  (напр. "шиене" с крак; увиване на коса около пръста и др.)
= напишете за други и ги класирайте:
 = ....................................................
= .....................................................
= ....................................................
= ...................................................   
58 Трудността се проявява особено силно (неудържимо и непоносимо по тежест преживяване), когато детето трябва да говори пред публика.   
59 Трудността се проявява по-слабо, когато детето говори на по-висок глас.   
60 Трудността се проявява по-слабо, когато детето е само в стаята и преговаря на глас заучен урок.   
61 Трудността не се проявява при провеждане на упражнение, при което детето заедно с двама и повече хора изричат едновременно едни и същи думи    
62 Трудността не се проявява в ситуации, при които детето говори на животни или неодушевени предмети (напр. коте, кукла)   
63 При висок шум (напр. музика) трудността се проявява по-слабо, т.е. детето говори по-плавно. 
64 Трудността се проявява винаги в началото на изричане на фразата.   
65 Детето може да направи списък на думите, при които винаги изпитва трудност.   
66 Трудността се проявява винаги като повторение на срички.   
67 Трудността се проявява винаги като удължаване на звукове.   
68 Трудността се проявява винаги като блокада на речта.   
69 Трудността се съпровожда винаги с неволеви движения.   
70 Притеснението, което изпитва детето не винаги съответства на значимостта на трудността (нарушението).   
71 Детето има силно редуциран приятелски кръг - последица от трудността.   
72 Моля, подредете по степен на тежест по скала от 1 до … следните реакции на връстници,
попадащи в  обкръжението на детето, проявяващи се по време на общуване с него:
= смях (присмех) -
= имитиране -
= притеснение -
= отбягване от контакти -
= съчувствие и разбиране (емпатия) -    
73 Детето започна да говори по-късно, отколкото другите деца.   
74 Считам, че детето ми е много тревожно и емоционално експресивно.   
75 Считам, че по характер детето ми прилича повече на мен, отколкото на СЪПРУГАТА МИ   
76 Считам, че детето живее в условия на напрегнат семеен климат.   
77 Считам, че имам прекалено високи претенции към детето си.   
78 Считам, че за трудността, която изпитва детето ми, има значение по-скоро  преживяно
стресогенно събитие назад в детството, отколкото биологични и поколенчески фактори
 (наследственост)   
79 Считам, че има какво да променя в собственото си поведение и отношение към детето, за да му помогна при справяне с трудността.   
80 Считам, че понякога с поведението си и отношението си към проблема на детето, 
спомагам за стабилизирането на трудността.   
81 Считам, че детето ми не е уверено в себе си и има ниска самооценка.   
82 Мога да кажа, че детето ми расте като аутсайдер.   
83 Детето ми не се оплаква често от наличие на подигравки и неразбиране в училище.   
84 Детето ми преживява дълбоко и страда при всяка подигравка и неразбиране в училище.   
85 Смятам, че детето ми си дава сметка за наличния говорен проблем.   
86 Считам, че детето не се замисля върху проблема и той не го безпокои.   
87 На мнение съм, че трудността в говора на детето, не му пречи за социалната адаптация.   
88 Има ли интереси детето в областта на музиката, пеенето, художествените изкуства и др.   
89 Считате ли, че настоящите консултации и терапия биха помогнали за преодоляване на
трудността.   
90 Беше ли интересно попълването на анкетната карта за Вас?   

Дата на попълване - ………. ……….2012г.      Подпис,     ………………….

12.09.2012г.
 

Категория: Други
Прочетен: 3433 Коментари: 0 Гласове: 1

Стратегическа семейна психотерапия
Цели на терапевтичната намеса при стратегическата семейната психотерапия

По време на сесиите, в хода на обсъждането на проблемите, членовете на семейството изказват своето мнение за това, какви промени в семейството биха желали да настъпят.  Психотерапевтът би могъл да попита: „Над какво ние с вас ще работим?” или „Какво трябва да се случи, за да приемете, че терапията е била успешна?”  Когато бъде определена целта, преследвана от семейството, психотерапевтът сключва договор за терапия.  Основната отговорност за правилния избор на терапевтичните цели, разбира се поема психотерапевта (Stanton, 1981).
Застъпниците на стратегическото направление в семейната психотерапия придават голямо значение на яснотата и точността на формулираните цели, тъй като за тяхното постигане или обратно – не постигане, може да се съди по обективни признаци. По този начин, целите могат да бъдат поведение, достъпно за наблюдение и обективно да бъде измерено.  Така родители, които желаят да повишат самооценката на детето си, следва да формулират критерии, по които може да се съди за нейната положителна промяна.  Заедно с това, етикети, които семейството създава, като: тревожност, срамежливост, неудовлетвореност от живота, умствена изостаналост, хиперактивност или страх от училище, следва да бъдат променени по такъв начин (преформулирани), че тези проблеми да бъдат решени (Haley, 1976). Подобно на привържениците на бихевиоралното направление в психотерапията, психотерапевтите със стратегическа ориентация се стараят да изберат в качеството на цели такива обекти, които подлежат на изменение.  Главното различие се състои в това, че  в стратегическата психотерапия окончателното определяне целите на терапевтичната намеса извършва психотерапевта, а в бихвиоралната психотерапия отговорността за избора на цели носят самите членове на семейството (Stanton, 1981).
Психотерапевтите от стратегическото направление често поставят промеждутъчни цели , които постепенно приближават семейството към окончателните резултати.  Всяка промеждутъчна цел представлява крачка или степен по пътя към крайната цел.   Например, ако приемем, че майката обгрижва дъщеря си извънредно, а бащата стои в страни, в периферията. В този случай психотерапевтът може да избере като промеждутъчна цел, предписание и усвояване на патерн на поведение, при който дъщерята адресира своите молби непосредствено и изключително към бащата, заобикаляйки майката.  Следващата промеждутъчна цел може да бъде, постигане договореност между родителите за разпределение на времето, когато всеки от тях ще се занимава с детето.  За постигане на промеждутъчните цели, психотерапевтът предлага на родителите да се договорят за съвместното си време, при отсъствието на детето. По този начин, често промеждутъчните цели се явяват условие за достигане на крайния резултат.
Техника
Основния акцент в стратегическата семейна психотерапия се поставя на симптома или семейния проблем. Много малко значение се отделя на интуитивното проникване в съдържанието на проблема или на осъзнаване на източника. Семейните психотерапевти от стратегическото направление използват техники, позволяващи промяна в последователността на комуникативните актове, които имат за цел да съхранят устойчив проблема (поддържат симптома).
Психотерапевтът контролира процеса на терапевтична намеса, давайки на семейството задачи или директиви. Задачите могат да бъдат експлицитни (например, поръчение към някои от членовете на семейството какво трябва да правят при определени обстоятелства или в определено време) или имплицитни – поръчение за това как да изпълняват задачата (например, как да комуникират, каква да бъде интонацията на казаното, да мълчат и пр.). В тази връзка Джей Хейли (Haley, 1976) пише следното:
„Това, което прави психотерапевта, представлява адресирано към друго лице съобщение с молба да изпълни нещо. В този смисъл такова съобщение може да се нарече директива. Ако клиентът заявя: „Чувствам се нещастен, а психотерапевтът отговори с думите: „Разбирам ви!”, то това не е отговор, който подхожда за директива. Тези думи могат да се приемат за директива, сако ако идеята на психотерапевта е да мотивира клиента си да продължи своя разказ. В случай, че психотерапевтът  по никакъв начин не отреагира на другите изказвания, то неговия отговор свидетелства за важността именно на това заявление. Освен това, неговият отговор означава, че такова важно заявление следва да се обсъди подробно.  Когато клиентът привикне към факта, че всяка дума или нейното отсъствие, носи информация за това, какво клиентът следва да направи или обратно, какво не трябва да прави, то тогава с лекота ще бъде приета идеята за директивата.  Фактически клиентът се нуждае от линия на определено поведение дори тогава, когато се опитва да избегне директивата, показвайки своето желание да получи ръководство за действие от психотерапевта.”
Хейли (Haley, 1976) посочва три причини за ефективността на използваната задача (директива): 1) Задачата се явява един от способите, да бъдат накарани клиентите по време на психотерапията, да се освободят от усвоените поведенчески стереотипи; 2) Задачите способстват за развитие и утвърждаване авторитета на психотерапевта. Ако задачата предстои да бъде изпълнявана в продължение на три седмици, членовете на семейството са длъжни да постигнат съгласие за това, ще бъде ли изпълнявана и как ще реагира на следващата сесия психотерапевта; 3)Задачата позволява да се получат сведения за семейството. Във всеки случай на изпълнение или неизпълнение, задачата дава ценна информация за семейството.
Всяка техника на стратегическата семейна психотерапия включва три отделни компонента: 1) избор на задача; 2) конструиране на задачата (task construction) и 3)поставяне на задачата (task delivery) (Bross & Benjamin, 1983). Изборът и конструирането на терапевтичната задача се определя от структурата на семейството и от терапевтичния стил.  Преди да избере задача, психотерапевтът обикновено определя, колко сериозна ще бъде съпротивата на семейството към промяна. Ако това съпротивление не е голямо, то психотерапевтът обикновено отдава предпочитание на позитивно задания за сътрудничество (positive cooperative tasks), което се нарича „пряко или открито задания”  (straightforward tasks) и е по силите на семейството. Ако съпротивата е сериозна, тогава е по-добре да бъде дадено негативно задание за сътрудничество (negative cooperative tasks) или парадоксална директива (paradoxical directives), което членовете на семейството по-скоро не биха изпълнили (Bross & Benjamin, 1983). Това как ще бъде построена задачата (сценарий на задачата), зависи от индивидуалния терапевтичен стил.  Някои психотерапевти предпочитат да разказват поучителни истории, вместо да дават препоръки.
Успехът на задачата зависи от правилното и поставяне (инструктиране).  Особено внимание следва да се отделя на достъпния език на психотерапевта.  Освен това,  задачата трябва да бъде разумна и да не противоречи на семейните убеждения. Психотерапевтът формулира задачата с авторитетен тон и по начин, внушаващ нейното изпълнение.

11.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2669 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Стратегическа семейна психотерапия
Разпределение на силите в семейството


Джей Хейли (Haley, 1976) изтъква, че във всяко едно взаимоотношение има нещо скрито и това е борбата за власт. По негово мнение, борбата за власт се води не за това кой кого да контролира, а по-скоро, кой да определя характера на отношенията и по какъв начин да се води тази борба.
Хейли отбелязва, че когато един човек съобщава нещо на друг, той всъщност сам прави опит да определи характера на отношенията (Haley, 1963). Всяко съобщение включва в себе си елемент на команда и донесение.
Когато майката казва на дъщеря си: „Вали дъжд. Велосипеда ти е на улицата…”, тя съобщава за времето и местонахождението на велосипеда. Освен това обаче, тя подава към дъщеря си и команда, да прибере велосипеда. Когато дъщерята се подчини и прибере велосипеда на сухо място, тя самата помага на майка си, да остане на полагащото и се място във върха на йерархията. Ако дъщерята откаже да внесе велосипеда или помоли това да направи например, брат и, тя встъпва в силова борба с майката и подрива статуса и на заемаща по-висша позиция в семейната структура.
Главната задача на стратегическата психотерапия се явява реорганизацията на йерархическата пирамида по такъв начин, че родителите да се окажат по-високо от децата.  Родителите следва да установят разумни правила на поведение, ограничеността им по брой и конкретността им по съдържание, увеличават вероятността от тяхното спазване.  За неизпълнението на тези правила, родителите са длъжни да предвидят и да обявят определени санкции.  Спазвайки правилата, детето позволява на родителите си да заемат високо място в семейната йерархия. Обратното означава, децата да започнат да изземват властта на родителите си.  Властта за родителите означава авторитет и отговорност.
Клу Маданес (Madanes, 1981) описва тези трудности, с които се сблъскват родителите, при опитите им да запазят своя авторитет в семейството:
Обикновено родителите прилагат едни или други маневри, за да избегнат признанието, че авторитетът им дава власт над детето.  Има ред причини за това:
• родителите  може да усещат, че губят своя авторитет в семейството или вече са го загубили;
• младите, пълни със сили се стараят да подриват авторитета на по-възрастното поколение;
• родителите се опасяват да не причинят по някакъв начин вреда на младите;
• родителите се страхуват, да не провалят отношенията си с децата.
Признаци за това, че родителите не желаят да признаят своята власт над децата, се явяват определен тип мисли (убеждения), които могат да бъдат формулирани като:
(1) Той (тя) морално не е готов да участва в психотерапията, тъй като няма авторитет в семейството.
(2) Вторият родител не е готов да участва в терапията.
(3) Психотерапевтът има твърде ниска квалификация, за да поеме отговорността за лечението.
Психотерапевтът следва да неутрализира подобни маневри с цел,  да се появи възможност за създаване общоприетата властна йерархия в семейството (Madanes, 1981, с.129-130).
Пример:  Представеният случай разкрива неспособността на родителите да придобият авторитет в очите на детето.
Семейство било насочено към психотерапевт по препоръка на администрацията на частно училище, от което  техния 14-годишен син бил неотдавна изключен за отсъствия. В момента момчето пребивавало в институция за непълнолетни с неконтролируемо поведение от закрит тип.  Психолозите били на мнение, че момчето е емоционално неуравновесено и страда от  химическа зависимост.  Родителите съобщили, че са изпробвали всички средства, но не могли да се справят със сина си.  За своите очаквания родителите заявили, че желаели капка уважение и човешко отношение от сина си.  Когато обаче били помолени да формулират своите очаквания във вид на правила, родителите оказали силна съпротива – възразили, че това е само загуба на време.  Те упорито отказвали да определят тези правила, настоявайки на тезата си, че синът им е емоционално неуравновесен и страда от химическа зависимост.
На втората сесия психотерапевтът поставил акцент на това, че синът се нуждае от родителско ръководство, за да формира социално-приемливи навици. След като психотерапевтът преформулирал задачата, родителите се съгласили да сътрудничат. По този начин той ги подтикнал да обсъдят правилата, регламентиращи поведението на сина.  В този момент синът незабавно се намесил в разговора, обръщайки се към майката: „Достатъчно глупости сте дрънкали”. Майката погледнала към бащата и на свой ред се обърнала към психотерапевта с въпрос: „Сега разбирате какво имаме предвид”.  Психотерапевтът помолил двойката да продължат и предложил на сина да не пречи на разговора, обещавайки му, че по-късно ще има възможност да се изкаже.
В хода на диалога станало ясно, че съпрузите се различават в мненията си, как най-добре да постъпят със сина.  По мнение на бащата, той трябвало да бъде настанен в интернат.  Майката обаче не допускала това.  В този момент психотерапевтът помолил сина да излезе от кабинета.  Тогава съпругата обвинила мъжа си в отсъствие на жалост и коравосърдечност, обяснявайки това с факта, че момчето е доведено от предишния и брак.  Съпругът от своя страна отхвърлил всички нейни обвинения, настоявайки на това, че е изморен от тази борба и не желае да живее с момчето под един покрив.  Сега станало ясно, че поведението на сина било източник на разногласия между съпрузите.  Било очевидно, че реалната власт в семейството била овладяна от детето, което без много усилия  довеждало двойката до сблъсъци.
В дадения пример родителите не били способни да възстановят своя авторитет по ред причини:
(1) Те приемали за даденост етикирането на сина им (емоционално неуравновесен, страдащ от химическа зависимост), дадено от администрацията на училището и институция от закрит тип.
(2) Всеки от родителите считал другия родител за неспособен, да повлияе върху поведението на сина – единият бил твърде жесток, а другия твърде мекушав. Съпругът считал, че трябва да бъде строг, а съпругата проявявала слабост. Тя считала, че с момчето трябва да се държи по-меко, да правят отстъпки, тъй като съпругът и бил достатъчно суров. В резултат нито един от родителите не е успял да повлияе и най-малко върху детето.
Важно! От особено значение за удържане на властта от родителите и за съхраняване на техния авторитет пред децата е принципа, да бъдат изработени и прилагани от родителите спрямо детето съгласувани и непротиворечащи си изисквания и правила.


25.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2618 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Изследванията на шизофренията в развитието на семейната психотерапия

 Едно от движенията (трето поред), поставило начало в семейния подход в психотерапията е свързано с група изследователи, занимаващи се с изучаване на шизофренията. През 1950г. са работели най-малко четири изследователски групи, изучаващи етиологията и патерните на комуникация в семейства с болни от шизофрения (Goldenberg & Goldenberg, 1983).
 Група от Пало Алто
 Групата от Пало Алто започва работа под ръководството на антрополога Грегъри Бейтсън, работещ в Стенфордския университет. През 1952г. Бейтсън получава приз за изследване на парадоксалната комуникация при лица, настанени в болница Veterans Administration (V. А.) в Пало Алто.  През 1953г. към Бейтсън се присъединява Джей Хейли, който по това време е аспирант, занимаващ се с изучаване на комуникацията и Джон Уйкленд, инженер-химик, проявяващ интерес към културната антропология.  През 1954г. Бейтсън получава двугодишна финансова стипендия от фонда Масу Foundation, за изучаване на комуникацията при шизофрения. Скоро след това, към групата се присъединява и Дон Джексън, психиатър, работещ с болни от шизофрения и техните семейства.
 Клиничният опит на Дон Джексън оказва забележително влияние върху работата на изследователската група.  Той поставя акцент върху важността на механизмите за контрол на стабилността в семейството.  Например, универсалния механизъм, действието на който се проявява в това, че когато родителите започнели да спорят с детето, за привличане на вниманието им и за отстраняване на конфликта, те стимулират болестта или собствената си некомпетентност.  По този начин някои симптоми у детето встъпват в качеството на механизъм за поддържане на мира и равновесието в семейството.
През 1956г. Г.Бейтсън, Д,Джексън, Дж.Хейли и Дж. Уйкленд, публикуват важна статия под название „Към теория на шизофренията” (Towards a Theory of Schizophrenia), в която лансират комуникационната концепция за двойната връзка.  Накратко, двойната връзка (double bind) може да бъде определена като ситуация,  при която индивидът получава на различни нива комуникация две противоречиви съобщения, от едно и също лице, като на нито едно от тях няма възможност да отреагира, т.е. намира се в ситуация без изход. Бейтсън привежда пример с млад човек, страдащ от шизофрения, настанен в клиника, при който пристига на посещение неговата майка.  Когато младежът докоснал по рамото майка си, последната буквално се замръзнала.  Смутен, той отдръпнал рязко ръката си, а тя го попитала: „Не ме ли обичаш повече?”  Майката коментирала по следния начин неговото объркване: „Скъпи, не бива да се смущаваш така лесно и да се страхуваш от своите чувства”. Скоро след като майката се сбогувала, синът започнал да се държи агресивно и извършил нападение над санитарката.  Изпаднал в състояние на невъзможност да разреши ситуацията, в която е бил въведен от майка си, болният от шизофрения бил склонен да се отдели от външния свят.
През 19576г. Джексън прави съобщение за работата на групата пред Американската психиатрична асоциация в Чикаго, където се среща с Лайман Уин. Теодор Лид, Мюрей Боуен и Натан Акерман (Goldenberg & Goldenberg, 1983).
 През 1959г. Джексън основава Институт за психически изследвания (Mental Research Institute, MRI) и много скоро след това, той поканва на работа Вирджиния Сатир. През 1962г. Хейли и Уикленд стават сътрудници в MRI. В същото време Бейтсън продължил да развива теорията за двойната връзка, а Джексън, Хейли и Укленд, поставили акцент върху други патерни на комуникация в семейството.  Всички обаче считали, че теорията за комуникацията има място в теориите за семейството и правила и процеси в семейството могат да бъдат разбрани само през призмата на теорията за комуникацията (Nichols, 1984).
Само една индивидуално ориентирана психодинамична теория очевидно била недостатъчна. Много от идеите на изследователите намират отражение в „Прагматика на човешката комуникация” (Pragmatics of Human Communication) (Watzlawick, Beavin & Jackson, 1967).
В средата на 60-те години сатир напуска MRI и става първия директор на Еселенския институт (Esalen Institute) в калифорния. През 1967г. напуска и Хейли, като се присъединява към групата на С.Минухин. През 1968г. Джексън умира – семейната психотерапия губи един от основателите си.
Група на Теодор Лидс
В началото на 50-те години Т.Лидс се занимава с психоанализа. Негови пациенти били болни от шизофрения, лекуващи се в клиниката на Йелския университет и техните семейства. Според Лидс, шизофренията се явява в резултат на нарушение на личностовата интеграция и ролева диференциация в семейството.  Лидс подчертава особената роля на бащата в семейството за развитието на детето. В някои семейства с болни от шизофрения, бащите конфликтували със своите съпруги и се стремели да придобият разположението на дъщерите си. Подобна абнормна ситуация довеждала до това, че дъщерите, страдащи от шизофрения,  не могли да развият автономност и ролева диференциация.  В други случаи бащите проявявали извънредна враждебност или пасивност, и тяхното поведение затруднявало формирането у децата им на идентичност и самоопределяне (Lidz, Cornelison, Fleck & Terry, 1957).
Лидс обръща внимание на два дисхармонични патерна на съпружески отношения в семействата с болни от шизофрения.  В първия случай в семейството има сериозен конфликт.  Родителите си съперничат в борба за привързаност на детето. Лидс нарича този патерн „разделен брак” (разцепено съпружество, marital schism). Вторият патерн носи името „преплетен брак” (изкривено съпружество, marital schism) и при него майката доминира над бащата, а детето се опитва да възстанови равновесието в брака.  Изследванията на Лидс свидетелстват за това, че разцепеното съпружество често води до развитие на шизофрения у дъщерите, а преплетеното може да стане причина за развитие на шизофрения у синовете.
Група на Лайман Уин
Уин е първия психотерапевт, изследвал патерните на комуникация и ролевите взаимодействия в семейства с болен от шизофрения.  Своите изследвания, посветени на шизофренията, той поставя през 1954г. в Националния институт за психично здраве (National Institute of Mental Health, NIMH). В дейността си Уин поставя акцент върху начините за формиране на идентичност на индивида в семейството.  Той обръща внимание на една факта,  че честото възниква конфликт между потребностите на детето в развитието на идентичността му и едновременно нарастване потребността от сближаване с другите членове на семейството.  Първата потребност избутва детето от семейството и в същото време втората го връща назад в семейството.  Ако тези конфликтуващи потребности не са удовлетворени, проблемът за сепарацията придобива особена острота.  Уин нарича свързания със сепарацията конфликт в семейство, „семейство с псевдозависимост” (Wynne, Ryckoff, Day, & Hirsch, 1958).
Концепцията за псевдозависимостта се изразява в това, че в своите отношения членовете на семейството използват маски. В семейство с отношения на псевдозависимост, болният от шизофрения не може да бъде сам себе си, не може да сформира самоидентичност.  Членовете на семейството са наложили на себе си роли, които създават впечатление за взаимност и всяко отклонение от тях среща неодобрение.  По този начин болният от шизофрения става зависим от вменените му роли.  Освен това, тези роли налагат забрана за контакт с външносемейното обкръжение. В такава ситуация болният от шизофрения се страхува да създава отношения с външния свят и предпочита да остане зад твърдите граници на семейството.  Оказва се, че шизофренията следва да се разбира като опит за отделяне от семейството, който често е неудачен, парадоксален начин за изключване на болния от самото семейство.  Уин и сътрудниците му успяват да достигнат и до друго обяснение за шизофренията, съгласно което, шизофренията се явява болест не на отделния индивид,  а на цялото семейство (Singer & Wynne, 1965).
През 1954г. в периода на активна работа на Уин над теорията за шизофренията, сътрудник в NIMH става Мюрей Боуен (Broderick & Schrader, 1981). Боуен оказва на Уин значително влияние и през 1956-1957г. създават професионални контакти с Дон Джексън, Теодор Лидс и Натан Акерман по време на конгрес на Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association) в Чикаго.  В края на 1959г. Джексън и Уин започват да обменят видеозаписи от консултантските си сесии.
През 1956г. Боуен напуска NIMH, а Уин от 1971г. работи в Медицински колеж към Университета в Рочестър, където продължава да изучава патерните на комуникация в семейните роли и значението им за развитието на шизофренията.  Независимо, че Уин и Боуен продължават да работят самостоятелно, между тях постепенно се установяват професионални контакти.
Група на Мюрей Боуен
 Боуен е психиатър и взема активно участие в изучаването на шизофренията от началото на 50-те години. През 1954г., като  сътрудник на Лайман Уин в NIMH, разработва проект, съгласно който за изучаване разпределението на семейните роли и патерни на комуникация, са били хоспитализирани цели семейства. Първоначално Боуен се среща с всеки член на семейството отделно, но много скоро започва да приема цялото семейство, като единица, тъй като по този начин било възможно да бъдат съкратени сроковете (Bowen, 1976a).
Независимо от факта, че М.Боуен фактически прави крачка в семейната психотерапия (Guerin, 1976), той не се ползвал с поддръжката на ръководството на NIMH и през 1956г. Боуен започва работа в Университета на Джорджтаун, където продължава своите изследвания и се заема с подготовка на психотерапевти на база Центъра за семейна психотерапия.
В рамките на своите изследвания, през 1954г. Боуен обръща внимание на факта, че родителите на децата, страдащи от шизофрения, са склонни да се придържат към определен стил на възпитание, характеризиращ се като извънредна близост – извънредна дистантност.  Емоционалната дистанция при този тип взаимоотношения често води до последица, която Боуен нарича „триангулация” или образуване на триъгълни отношения с детето.  Триангулация възниква тогава, когато съпрузите се опитват да разредят и снижат възникващото в резултат на конфликта напрежение на детето (или трето лице). Боуен твърди, че принудата двойката самостоятелно да разреши своите проблеми, позволява да се предотврати търсенето на „жертвен агнец” или въвличането на детето в триъгълни отношения – предпоставка за възникване на шизофрения. 
По-ранните изследвания, посветени на проблемите на комуникацията, били върху семейства с болен от шизофрения.  С времето обаче става ясно, че някои патерни на комуникация, присъщи на такива семейства, в една или друга степен се срещат и при нормалните семейства (Okun & Rappaport, 1980). Боуен отбелязва (Bowen, 1976b), че крайните резултати от предварителните изследвания на нормални семейства показват, че патерни, които първоначално се считат типични за шизофренията се срещат понякога във всички семейства и практически винаги в някои от тях. Този факт води до повишен интерес към работата със семейството, за сметка на работата с отделния индивид.
В началото на 60-те години семейната психотерапия постига значителен напредък, благодарение на сътрудничеството между опитни изследователи и млади учени.  Те получават възможност да изложат своята гледна точка на страниците на създаденото през 1962г. от Н.Акерман и Д.Джексън списание „Journal of Family Process”. Първи редактор на списанието е Дж. Хейли, които се опитва да създаде контакти между водещите семейни психотерапевти-клиницисти и учените-изследователи.  Клиницистите били поддръжници на различни направления в психотерапията, а именно: групова психотерапия, психоанализ, теории за комуникацията и психолого-педагогическа работа с трудни деца (child guidance).  В резултат на този факт, основно се обръщало внимание на разработка на техники за клинично вмешателство и методически подходи , а теоретичните изследвания оставали в периферията.  Единствено изключение била работата на психиатър, роден в Аржентина – Салвадор Минухин в училище за момчета (Wiltwych School for Boys) в Ню Йорк. Там той изучавал патерните за комуникация в дванадесет непълни семейства, в девет от които липсвал бащата. Тези семейства били лошо организирани – в тях били разпространени патерни на хиперопека или обратно, недостатъчно внимание към децата от страна на родителите.  Психотерапевти1чните сеанси били посветени на промяна на патерните на взаимодействие, което трябвало да доведе до промяна в структурата на семейството.  Цялата тази работа на Минухин е била публикувана в книгата „Семействата на бедните” (Families of the Slums) през 1967г. (Minuchin, Montalvo, Guerni, Rosman, & Schumer, 1967). Веднага след това, Минухин бил назначен за директор на консултативен клиничен център във Филаделфия.  Минухин кани на работа в клиниката Бролио  Монталво (Braulio Montalvo) и Бернис Розман (Bernice Rosman), а същата година към тях се присъединява и Дж. Хейли. Този колектив изследователи разработва модел за психотерапия, получил названието „структурна семейна психотерапия”. През 1970г. психолого-педагогическата консултация Child Guidance Clinic във Филаделфия се превръща във водещ център по семейна психотерапия и подготовка на специалисти в тази област.


31.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 4198 Коментари: 0 Гласове: 0

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Структурна семейна психотерапия

Още в самото си название структурната семейна психотерапия поставя акцент върху използване на концепцията за семейството като система, на която се гледа като цялост.  Семейните психотерапевти от това направление отделят особено внимание на взаимодействието и другите прояви на активност на членовете на семейството, които позволяват да се разбере организацията или структурата на семейството.  По какъв начин, кога и с кои членове семейството взаимодейства в настоящия момент, имат решаващо значение за разбирането и последващото терапевтично  изменение на семейната структура.
Историята по създаване на теорията и техниките на структурната семейна психотерапия са тясно свързани с името на водещия психотерапевт Салвадор Минухин. В края на 60-те години, Минухин и сътрудници провеждат психотерапия в интерната Wiltwyck School за момчета с деликветно поведение, живеещи в Ню Йорк. Структурната ориентация най-добре подхождала за разрешаване на семейни проблеми на тази категория лица, тъй като повечето произхождали от непълни семейства. Освен това,  важно влияние за формирането на структурния подход, оказва разработената от Джей Хейли (Haley, 1976) психотерапия, ориентирана към решаване на проблеми, а също така и терапията с участие на близкото социално обкръжение на Рос Спок (Speck & Attneave, 1973). Тези изследователи са сътрудничели с Минухин от началото на 1970г., когато той оглавява психолого-педагогическата консултация за трудни деца във Филаделфия.
Теоретични конструкти и основна идея
Техниката на структурната семейна психотерапия се основава на няколко ключови теоретични положения:
• Семейството е базисна човешка система;
• Наличието на рамки на семейната система и субсистеми.
• Наличието у системата и субсистемите на граници с определени характеристики.
• Вмешаващото психотерапевтично поведение е фактор, оказващ влияние върху отделните членове на семейството (enmeshed behavior).
• Еволюция на патерните трансакции.
Семейството, като базисна човешка система
Минухин нарича семейството сложен организъм (Minuchin, 1983). Той разглежда семейството не като сума от отделни личности или група индивиди, а като единно цяло, като организъм. В този смисъл семейството се разглежда като пациент, а проблем или симптома, се счита за отражение (сигнал) за състоянието за здравето на семейството като цяло.  Независимо от факта, че семейството винаги определя един от членовете му, като лице, нуждаещо се от психотерапевтична помощ, последователите на структурния подход приемат, че цялото семейство е носител на симптома.  Последният се явява продукт и следствие на интеракции и структурни проблеми в самата семейна система.
Субсистеми
Структурната семейна психотерапия се фокусира върху социалната организация на семейния организъм. Семейството изпълнява своите функции благодарение на наличието на субсистеми.
В живата клетка всички нейни съставни части имат свое място в общото функциониране. Всички компоненти действат съгласувано. Някои от тях имат специално предназначение за регулиране дейността на други.  Така ядро от клетки управлява работата на други клетъчни организационни тела.  Тази организация от компоненти е предназначена за изпълнение на определени функции в рамките на по-голямата система, които получават названието субсистеми (подсистеми).
В състава на семейния организъм има три ключови субсистеми (Minuchin, Montalvo, Guerney, Rosman, & Schumer, 1967). Първата от тях е съпружеската субсистема. Тя възниква най-рано и е определяща за функционирането на семейството.  Основната функция на тази субсистема се изразява в осигуряване на взаимно удовлетворение на потребностите на съпрузите без вреда или дефицит в емоционалната атмосфера, необходими за  развитие на променящите се индивиди (Terkelsen, 1980). Съпружеската субсистема се явява компонент от съпружеския съюз и включва в себе си поведенчески вериги, развиваща се от взаимно чувството на любов, привързаност и преданост на партньорите.  Тази субсистема няма нищо общо с ролите, които изпълнява всеки от партньорите при взаимодействието си с другите членове в рамките на основното (ядреното) и разширеното семейство.  С други думи, съпружеската субсистема включва само патерни на трансакции, свързани с проявите на внимание между двамата партньори, но не и това с децата.  Последният стереотип на взаимодействие е  функция на родителската субсистема.
Родителската субсистема обединява патерни на взаимодействие, възникващи при възпитанието и грижата за децата. Тази субсистема може да се състои от баща и майка, но може да включва и само един от родителите, заедно със значим и други, които в един или друг момент участват във възпитанието на децата.
Понякога се бъркат родителската и съпружеската субсистеми, тъй като включват едни и същи индивиди.  Те обаче са съвършено различни субсистеми (съдържат два набора от различни поведенчески  патерни на взаимодействие), едната съдържа патерни между съпруг и съпруга, а другата между баща и майка. 
Всеки от нас, в определен период от живота си изпълнява множество роли, като те взаимно си влияят и по този начин определят контекста на взаимодействие, присъщо за дадена група.  Минухин и Фишман (Minuchin & Fishman, 1981) предлагат термина „холон” (holon от гръцкото holos – цял, със суфикс „on” със значение за частичност), с помощта на който е удобно да се  обозначават пресичащите се, но несъмнено различни роли в семейството.
Пример: Да разгледаме случай с млада жена, която желае да продължи обучението си като аспирант, след раждането на първото си дете.  Тя едновременно се явява съпруга на своя съпруг, майка на детето си, дъщеря на родителите си, сестра на своите братя и сестри, студентка за преподавателите, преподавател за студентите и колега за другите аспиранти. Във всички тези субсистеми, отношения или холони, жената в нашия пример изпълнява различни функции, като всяка функция съответства на своя патерн на взаимодействие.  Без съмнение, някои от тези патерни се пресичат, но повечето от тях са присъщи само на собствената си субситема.
Родителската или изпълнителската субсистема не е задължително да се състои от баща и майка, както в традиционния модел.  Тя може да се сформира в резултат на раждане на детето извън брака, осиновяване на детето от двойката или при непълно семейство (появява се след развод, смърт на единия от двойката). Възпитанието на детето не е лека задача за двама, а още по-непосилна за непълното семейство, тъй като единствения родител се нуждая от системна допълнителна поддръжка.  Такава системна поддръжка може да включва членове на разширеното семейство (баба и дядо) или членове на обществото (църква, агенции за социално обслужване и пр.), приятел/приятелка, а също така и бившия съпруг.    Функциите на тези приложения към субсистемата на единствения родител зависят от неговите конкретни потребности и се отличават със своята крайна непостоянност и лабилност.  В такива семейства потребността на единственият родител от помощ по възпитанието на децата, в съчетание с напрежението, възникващо от необходимостта да се делят родителски функции с временно участващи членове от родителската субсистема, често се явяват източник на проблеми.
Самите деца се явяват членове на сиблингова субсистема. Основната функция на тази субсистема е да се научат децата да общуват с връстниците си и по-големите, определени като авторитети. Това е своеобразна лаборатория, в която децата получават възможност да изследват другите хора и да експериментират с тях. Тук те формират умения, навици, способности и се научават да проявяват съчувствие, да разбират чувствата на другите, да се сравняват с другите, да усвояват поведенчески модели от средата си, да участват в групи, да формират умения за договаряне, да се изявяват като лидери, да уважават авторитети и други елементи на социализацията, свързани с човешките взаимоотношения.  Когато детето е само в семейството, то изпитва особено силна потребност от общуване и по тази причина е склонно да привлича други лица, намиращи се извън семейството – съседи, родственици и др. Когато сиблинговата субсистема включва повече деца, удовлетворяването на социалните потребности е много по-активно, цялостно и гъвкаво, като обикновено по-големите деца прокарват път за по-малките.  Правилното функциониране на субсистемата на сиблингите означава отсъствие на препятствия за общуване на децата в пределите на семейната система и извън нея.

02.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 4450 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Структурна семейна психотерапия
Семейството – стартова площадка за детето

 Етапа, в който семейството се превръща в стартова площадка започва, когато детето напуска подрастващия период и завършва, когато детето напуска дома.  В този етап започва сепарация на младия човек от родителите.  В някои култури този процес на сепарация се отбелязва със специална церемония, след което подрастващият се счита за възрастен (Haley, 1973). Тази церемония позволява на детето да общува с родителите си като с равен на тях, като възрастен.  По традиция, някои церемонии са съпроводени с важни събития в живота на човек, като постъпване в колеж, във военна служба, сключване на брак и др.  Следва да се има предвид, че тези церемонни не означават пълно отделяне и автономия на младия човек, ако той продължава да ползва изцяло финансовата и емоционалната поддръжка на своите родители, така, както в подрастващата възраст.
 Способите за напускане на дома от младия човек се определят от неговата позиция по отношение на семейството – респонсивна (responsive, свободна, избираща, доброволна) или реактивна (reactive, принудителна, под натиск).  Успешното преминаване на етапа „стартова площадка” означава, че младият човек може да се завърне в дома си, ако пожелае, а не е принуден да стои там поради чувство за вина.  Дори семейството да има проблеми, младият човек не бива да се чувства задължен, да се завърне в семейството за да изпълнява своята роля в него по решаване на тези проблеми.  Способността на младият възрастен да се диференцира от своето родителско семейство води в перспектива до развитие на автономия по отношение на бъдещите членове на семейството му и на приятелите.
Етапа „стартова площадка” се съпровожда с промени в състава на семейството. Младият човек сключва брак и може да доведе в семейството си своя съпруг или съпруга.  Родителите стават прародители (баба и дядо) и в рамките на системата възникват нови роли.  Освен това, смъртта на родители или прародители води до загуба на членове на семейството. Следва да се има предвид, че колкото е по-диференциран синът или дъщерята от родителите си и удовлетворява потребностите си (емоционална поддръжка) в собственото семейство, толкова по-лесно се справя със загубите на по-старите поколения членове на разширеното семейство.  Влиянието на смъртта на един или друг член на семейната система,  като цяло се определя от значимостта на този член за тази система (McCullough, 1980). В нормално функциониращото семейство появата на нови и загубата на стари членове, предоставя възможности за изследване на роли, докато в дисфункционалното семейство подобни събития водят към раздори, които от своя страна могат да породят други проблеми и дори разпадане на семейството (развод).
На етапа „стартова площадка” семейството дебнат и други проблеми.  Във връзка с ниската раждаемост и увеличената продължителност на живот, някои родители дават път в живота на своят последен наследник средно около 20г. преди собственото им излизане в пенсия (McGoldrick & Carter, 1982).  Жените, преди преимуществено заети с възпитанието на децата, сега са принудени да се приспособяват към нови професии или да избират хоби. Освен това, съпрузите трябва да прегледат своите отношения. Може да се случи така, че между родителите да не остане обща тема за разговор, тъй като преди те са се били фокусирали изцяло върху детето си (децата си).  В някои случаи двойката стига до съгласие по отдавна нерешени проблеми, тъй като решението е било отлагано заради детето (Haley, 1973), например, решение да се разведат. В други случаи двойката се държи за детето, особено ако то е изисквало особени грижи – било е болно или е инвалид; задържане на детето се наблюдава и много по-често, когато детето е единствено в семейството. Конфликтите между съпрузите, които не са способни да освободят детето си, могат да доведат до развод или до проблемно поведение на наследника (например, бягство от дома, бременност, суицид, зависимости).
Не е случайно, че повечето сериозни психични разстройства (например, шизофрения или нервна анорексия) се отключват именно на този етап. В своята книга „Бягство от дома”, Джей Хейли описва възрастни индивиди със сериозни нарушения, когато не могат да напуснат дома на родителите си.  Стентън и Тод (Stanton & Todd, 1979) развиват тези разсъждения на Хейли:
Някои изходни положения повишават шансовете за успех при работа с млади хора, държащи се безразсъдно и ексцентрично, и злоупотребяващи със забранени психоактивни вещества, прахосващи своя живот и създаващи проблеми за близкото си обкръжение. За целите на терапията е полезно да се изходи от принципа, че проблема се генерира не от самият млад човек, а това, че този млад човек и неговото семейство са разединени.  Обикновено децата изоставят (напускат) семейството, когато започнат работа или учат, като създават близки отношения навън от родителското семейство. Понякога се случва така, че когато синът или дъщерята напуснат дома, семейството преживява дистрес и губи стабилността си.  Ако точно в този момент младият човек по някаква причина се окаже несъстоятелен, семейството отново придобива стабилността си, буквално детето си. Този ефект се наблюдава дори в случай, че младият човек живее извън дома и при условие, че той регулярно съобщава, че проблемите му продължават (несъстоятелност).  Аналогична ситуация не е изключена и тогава, когато семейството изпитва гняв по отношение на детето и го отхвърля. Семейната стабилност съществува до тогава, докато младият човек е свързан със семейството посредством своето анормално поведение (Stanton & Todd, 1979, р.58)
По тази причина, до тогава, докато младият човек е несъстоятелен, родителите могат да проявяват своята грижа за него, без да взаимодействат помежду си. На този етап психотерапевтични процес решава проблеми, които така или иначе са свързани със сепарацията и е призван да помогне на младия човек да напусне дома (да се отдели от родителите си).
Процеса на сепарация в диадата „родители – подрастващи” продължава три поколения (McCallough, 1980) – толкова бавно настъпват дълбоките промени в семейната система.  В основата на това твърдение стои мнението, че успешното отделяне от родителите в юношеството им от собственото си родителско семейство, означава, че те биха могли да помогнат на собствените си деца, като ги освободят и отделят от самите себе си, а децата им да получат нужната им автономия.  Съпругата, изпитваща трудности с отделянето от своята майка, със сигурност ще се сблъска с проблеми при сепарацията на своята дъщеря, като този ефект ще се разпространи мълниеносно в трите субсистеми – дете, родите, прародител.
Адекватното отделяне от семейството на този етап, предполага разрешаване на специфични задачи на развитието от представителите на всичките три поколения. МакКалоу (1980) твърди, че на този етап всяко от поколенията трябва да направи стъпки в следните насоки:
• Прародителите (бабата и дядото) трябва да се научат да снижат физическата си активност и по-дълго време да прекарват заедно.
• Междупоколенческите връзки между прародители, родители и внуци, следва да се запазят, без обаче финансова и емоционална зависимост на прародителите от децата си.
• Аналогично и родителите са длъжни активно да бъдат ангажирани с дейности извън семейството (професионална кариера; наука; доброволна дейност и пр.).
• Същевременно родителите следва да обърнат внимание на собствените си отношения – да се обърнат един към друг.  Пред тях се отваря широко поле за нови увлечения, занимания, интереси – детето вече е освободено – свободни са и те. Сега е времето (все още са достатъчно жизнени) да направят това, което не са били направили през миналите години за сметка на детето.
• Възниква и една очаквана от родителите нова задача – да приемат съпруга (съпругата) на своето дете и неговите родственици.
• Децата трябва да получат възможност сами да вземат решение и да взаимодействат с родителите си вече като възрастни зрели хора.
Някои от посочените въпроси илюстрира следния пример:
Бил и Стела се сблъскват с трудности, тъй като в предишните поколения на семейството не са били решени поредица въпроси.  На Стела винаги е било трудно да общува с майка си.  Тя е била на 15 години, когато се запознава с Бил.  Двамата се срещали тайно, за да не огорчат нейните родители.  Към края на първата година от дружбата им, Стела забременяла и решила да се омъжи за Бил, въпреки волята на родителите си, според които той не бил подходящ за нея.  Родителите не присъствали на сватбата на дъщеря си и прекратили всяко общуване с нея. Този период на замразяване на отношенията продължил 18 месеца.  В един момент, Слела и Бил се сблъскали с материални проблеми и приели подарък от родителите на Стела (например, мебел, домашна техника).  По това време, родителите развиващи успешен бизнес, открили офис в града, в който живеят и предложили на Бил работа. Младото семейство приело поканата и преместили местоживеенето си в града на родителите. Последните веднага предложили да се настанят у тях, докато намерят квартира.  След известно време, сестрата на Стела обвинила Бил в кражба на неин пръстена. Разразил се скандал, Бил се обидил и напуснал дома.  Стела останала при родителите си и много скоро след това те с Бил подали документи за развод.
Два месеца по-късно, Бил и Стела се обърнали за помощ към психотерапевт, за да се опита да реши въпроса за целесъобразното запазване на брака им.  На психотерапевтът станало известно, че майката на Стела продължава да се държи с нея като с подрастващ, а не като с 23-годишна жена, имаща дете.  Оказало се, че самата Стела е имала бягство от дома си, когато е била на 14-години и след това е формирала чувство за вина към своята майка, което и до момента не може да преодолее. Стела искала да се върне при Бил, но чувствала, че това е само реакция на протест срещу родителите и.  По-рано Стела не се била замисляла над това, че участвала толкова незначимо в родителския бизнес, че не би могла сама да се издържа.   Впоследствие тя решила да стане материално и емоционално независима от родителите си и едва тогава (след като изпълнила тази задача по сепарирането си), тя прави избор, да продължи своите отношения с Бил.
Този пример показва как трудностите в процеса на сепарация, засягат няколко поколения.  В дадения случай е известно, че на 8-годишна възраст Стела е страдала от колит.  Възможно е това обстоятелство да е послужило като причина за извън редна опека на дъщерята от страна на майката.  Изборът на „неподходящият” от  дъщерята, по мнението на родителите и неприемането му впоследствие, са доказателства за нежеланието им да освободят дъщеря си. Стела и Бил така и не получили материална независимост, точно обратното – Бил получавал заплатата си от родителите на съпругата си. Двойката не успяла и да удържи физическото си отделяне – да живеят в собствен дом, в друго населено място.  Самата Стела разглеждала брака си, като израз на непослушание по отношение на родителите си. През тези години тя оставила широко отворена вратата на собственото си семейство (аморфна, рехава, пропусклива външна граница), през която родителите и безпрепятствено успели да нахлуват и влияят върху отношенията между двойката.  И накрая, в своята неувереност в чувствата си към Бил (прекалена дистантност) и в привързаността към родителското си семейство (прекалена близост), тя не оказала очакваната от Бил поддръжка, при конфликта му със сестрата.

28.08.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 3276 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3797927
Постинги: 2162
Коментари: 116
Гласове: 1306
Календар
«  Септември, 2012  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930