Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1211984 Постинги: 1460 Коментари: 116
Постинги в блога от Септември, 2012 г.
<<  <  1 2 3

 

Структурна семейна психотерапия
Йерархията в семейството - елемент от теорията за комуникацията в
структурната семейна психотерапия

 

 Симптомите могат да служат за изразяване на проблеми в йерархически организираната структура на семейството, например, опитите за разрешаване на проблем, свързан с разпределението на властта в семейството.  В повечето социокултури родителите са тези, които носят отговорност за децата си, а следователно, притежават пълната власт в основното – ядреното семейство.  В някои азиатски страни обаче,  особено високо място в йерархическата стълбица се отрежда на най-старите членове на семейството, които притежават приоритет при вземане на решения.   В нормално функциониращото семейство, членовете му се придържат към общоприети норми за разделяне на властта, докато при дисфункционалното тези норми са нарушени, например, наличието на диада „родител-дете”, противостояща на другия родител. Тези обединения се наричат коалиции. Когато в семейната йерархична структура бъдат създадени подобни вертикални обединения, то те винаги са дисфункционални и вероятността за развитие на симптоматично поведение при някой от членовете  значително се увеличава.
 Междупоколенческата коалиция, т.е. такава ситуация, при която родител се обединява с дете  или баба (дядо) против другия родител, води до появата на симптом достатъчно често.  Когато отношенията между двама души (например, съпруг и съпруга), прекалено се влошат, с цел отслабване на напрежението, във действие се въвежда трето лице. Принципно, във всеки конфликт следва етап на неговото разширяване, чрез въвличане на други лица, тъй като всяка от конфликтуващите страни се нуждае от подкрепа.  Например, след сериозен конфликт между съпрузите, за да намалят възникналото напрежение, родителите престават да се грижат за детето си.
 Джей Хейли (Haley, 1973) подчертава, че в повечето случаи проблемите с децата възникват при формирането в семейството на т. нар. „триъгълни отношения”, включващи извънредна ориентираност един към друг на диадата „дете-родител” (междупоколенческа коалиция) и многократно дистанцирано поведение спрямо другия родител.  Хейли описва типична ситуация, когато симптомът при детето стартира от стереотипна последователност от комуникативни актове на родителите.  Тогава съпругът и съпругата следва да постигнат съгласие за това, какво поведение да предприемат на симптоматичните реакции на детето.
В семейните коалиции, състоящи се от представители на две поколения, единият от родителите често започва извънредна опека над детето, докато другият родител стои в периферията. Най-често се създават коалиции от типа: дете и майка срещу бащата; дете и баща срещу майката; внуче и свекърва срещу майката; 
 Левант (Levant, 1984) описва типична последователност на комуникативни актове в семейство с подобна организация:
(1) майката прекалено опекунства над детето;
(2) детето капризничи, проявява един или друг симптом;
(3) майката призовава на помощ бащата;
(4) бащата е неспособен да се справи с проблема;
(5) майката критикува бащата за неумелото му поведение;
(6) бащата се самоотстранява
(7) майката продължава извънредната опека, докато отношенията им не зациклят отново.
Възможни са коалиции от представители на три поколения – алианс, в който участват баба (или дядо),  майка и дете.  Независимо от разнообразните форми на подобни обединения, типична се явява коалиция, при която глава на семейството се явява бабата по майчина линия. При такава ситуация, нейното присъствие като авторитет и компетентност води до значително намаляване значимостта на майката (Minuchin, 1974). Майчината „некомпетентност” много често се поддържа в семейство, което живее заедно с баба, като последната продължава да се държи с майката, като с дъщеря.
Р. Левант (Levant, 1984) описва типичната последователност от комуникативни актове за семейство с подобна организация:
(1) бабата е ангажирана с възпитанието на детето (внучето) и се жалва от „безотговорната” майка;
(2) майката се самоотстранява, а бабата продължава да възпитава детето;
(3) детето се държи лошо;
(4) бабата призовава на помощ майката, тъй като не иска сама да наказва детето;
(5) майката се опитва да повлияе на детето;
(6) бабата се намесва, за да защити детето и критикува майката за неспособностите и;
(7) майката се самоотстранява отново, позволявайки на бабата да продължи опеката;
(8) детето продължава да се държи зле;
Съществува възможност, в някои семейства, при които са налице няколко дисфункционални йерархични структури, да съществуват няколко междупоколенчески триъгълни отношения. При такива семейства вероятността от патологични отношения многократно нараства.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2217 Коментари: 0 Гласове: 1

Структурна семейна психотерапия
Етапи в жизнения цикъл на семейството


Младо семейство
За младо се счита семейството от момента на сключване на брак, до раждането на първото дете. Да се създаде съпружеска двойка в съвременния, бързо променящ се свят съвсем не е така просто. Новите социални реалии. В т.ч. промените в ролята на жената и широкото разпространение на средства за контрацепция, увеличават броя на късните бракове. Освен това, много двойки отлагат с години раждането на първото дете.  Обществото вече свикна с един нов тип двойки, живеещи в условията на семеен конкубинат (връзки без брачен договор), който предполага по-голяма свобода на отношенията, по-ниско ниво на обвързаност и по-ниско ниво на отговорност по отношение семейното планиране.  Не на последно място следва да се отбележи и един очевиден факт, младите хора не си дават сметка, че детето (децата) им се нуждаят от млади родители, които стоят емоционално във възрастов диапазон по-близо до своите деца, отколкото един 50-годишен баща и 45-годишна майка, спрямо едно 6-8 годишно дете.
Независимо от факта, че много двойки решават да отложат сключването на брак, съществува обаче една оптимална възраст, в която това трябва да се случи. 
Глик и Нортън (Click & Norton, 1977) отбелязват, че жените, омъжили се до 20-години, се развеждат два пъти по-често, в сравнение сключилите брак в периода 20-29 години.  Ако бъде сключен брак след 30-та година, то шанса за развод се увеличава отново с 1,5 пъти, в сравнение предшестващата възрастова група. Във връзка с тези данни Моника МакГолдрик (McGoldrick,1980) забелязва, че е по-добре да се сключи брак по-късно, отколкото по-рано, въпреки че и двете отклонения са еднакво неблагоприятни.
Първата важна задача на новото семейство е двойката да започне да функционира в рамките на семейна система.  Съпрузите следва да установят нови отношения с разширеното семейство (родители от двете страни; баби дядовци; братовчеди и пр.);  ролите им на син и дъщеря трябва да станат вторични, отстъпвайки място на ролите на съпруг и съпруга.  Способността на двойката за близки и независими отношения често се определя от това,  доколко на всеки от съпрузите се е отдало да станат самостоятелни личности в родителското си семейство. Този, който не е успял да придобие самостоятелност (не е бил освободен от родителите си), се отличава с емоционална хладнина или е склонен да формира с партньора си отношения, при които доминират личните му интереси (Meyer, 1980).
Важно! Преди да се обедини с някого в съпружеска двойка, всеки индивид трябва да се самоопредели и се изгради като самостоятелен Аз.
Съпруг, който не е успял да постигне самостоятелност в собственото си семейство, продължава да съхранява зависимостта си от разширеното семейство.  Често съпругът може да формира отношения на псевдонезависимост от родителското семейство (Bowen, 1978). Боуен подчертава, че съпругът е склонен да се дистанцира от родителското семейство, за да избегне интензивните емоционални преживявания, като неудовлетворената му потребност от близост го заставя да интензифицира съпружеските отношения.  Когато напрежението в съпружеските отношения достигне определено ниво, този съпруг отново може да се отдели. Като причина за емоционалния разрив може да послужи потребността на двойката от близост и нерешаването на проблема на зависимостта на съпруга от родителското семейство. 
По мнение на МакГолдрик (McGolgrick, 1980), следните фактори могат да усложнят началната фаза на развитие на семейството:
(1) Двойката се среща и сключва брак, наскоро след загубата на значим човек.
(2) Съпружеските отношения се формират на фона на интензивен стремеж за дистанциране от родителското семейство.
(3) Семейни традиции и произхода на съпрузите (например, религиозни убеждения, образование, социален статус, национална принадлежност, етнически произход, възраст и пр. демографски особености) съществено се различават.
(4) Съпрузите са израснали в семейства с различен състав (например, многодетно семейство и семейство с едно дете).
(5) Двойката живее прекалено близко (в един дом; в съседни домове) или прекалено далече от което и да е от двете родителски семейства.
(6) Двойката зависи от членовете на разширеното семейство материално, финансово или емоционално.
(7) Бракът е сключен преди 20 и след 30-та година.
(8) Бракът настъпва след период на ухажване с продължителност по-малко от 6 месеца и повече от 3 години.
(9) Сватбата и легализирането на брака са проведени при отсъствие на членове на семействата или особено значими приятели.
(10) Бременност на жената до момента на сватбата или в продължение на първата година след брака (Bacon, 1974; Christensen, 1963).
(11) Влошени отношения на единия от съпрузите със свои сиблинги или с родителите.
(12) Нещастно детство на единия от съпрузите или детство в условие на самота (липса на родители или формални родители).
(13) Нестабилност на брачните патерни в което и да е било от разширените семейства на двамата партньори.
Има още една трудност, която намира отражение в публичното пространство под формата на мит. По време на брачните церемонии често звучи една фраза, която допуска, че „човек може да стане съвършен, чрез сливане с другия”. Мюрей Боуен (Bowen, 1978) обаче твърди точно обратното, посочвайки, че ако партньорите не са в състояние да се диференцират от родителските семейства, това съществено усложнява формирането на близки взаимоотношения между самите тях. Тези съпрузи се боят да признаят различията си с родителите, тъй като тези различия могат да се окажат толкова големи, че да представляват заплаха за слаборазвитият (слабодиференциран) им Аз.
Ако и двамата партньори са слети с родителите си, то тогава те напълно не са способни да носят отговорност за себе си и своите взаимоотношения. Този тип взаимодействие има място в онези случаи, когато по мнение на единия от партньорите, другият партньор е длъжен да осигури неговото щастие и именно той се счита за виновен за всички възникващи между съпрузите проблеми („Той не ме разбира. Той е длъжен да … Той трябва … Той никога не е …” и пр.).  В такива семейства битува мнение, че ако другият започне да се държи иначе (удовлетвори критериите на първия – искащият), всички проблеми ще бъдат разрешени, а съпрузите ще заживеят щастливо. Изказвайки взаимни обвинения, всъщност съпрузите отказват да носят отговорност за своите отношения.
Неотделените двойки трудно стигат до съгласие. Постигането на съгласие означава при тях само едно, всеки от съпрузите в известна степен да отстъпи на другия. Същевременно при този тип взаимодействие, отстъплението се счита и приема като да се предадеш – базово убеждение, което от своя  страна предизвиква емоции на безпокойство, тревожност и страх, да не бъде загубен собствения Аз. По този начин, сплетеността затруднява ранжирането на приоритетите в отношенията; възпрепятства изработването на гласни и негласни правила, правещи съвместния живот лесен и благополучен. Освен всичко това, тези двойки не могат да се договорят дори за съвсем прозаични неща, например: Трябва ли да се държи капака на тоалетната отворен или затворен?, Кой да прибере масата след хранене?, Кой да изхвърли боклука? При тях борбата за идентично се разгаря по всеки незначителен повод.
Решението на по-големи или по-малки проблеми в началния етап на семейния живот, способстват за изработване на дълговременни устойчиви форми на поведение, действащи в продължение на целия жизнен цикъл. (Какъв стил за разрешаване на конфликти ще бъде приет от двойката? Изразяването на какви емоции в семейството се считат за допустими? Кой за какво носи отговорност и при какви условия? и пр.). Двойката е длъжна да изработи правила за близост, сътрудничество и разделение на задълженията.  Съпрузите са длъжни взаимно да знаят какво е важно за другия партньор, какво особено цени той; да се формират способности за уважение и разбиране чувствата на другия партньор, дори те да се различават от своите. Установяват се правила определящи по кои въпроси може да се спори, по кои – не, по кои могат да бъдат правени отстъпки и в каква степен.
Важно! За да формира индивида способност да  уважава различното в другия и да бъде толерантен, може да се случи при условие, че самият индивид е формирал самоидентичност. При условие, че партньорът не е бил освободен от родителите си, останал е в състояние на емоционална зависимост от тях и не е успял да формира свой независим Аз, то способността да бъде толерантен е трудно да бъде развита.
Следващият пример потвърждава важността на тези задачи в първия етап от жизнения цикъл на семейството.
Млада съпружеска двойка се търси психологическа помощ по въпроси на брачните отношения, след тригодишен съвместен живот. Поводът е предположение на съпругата, че партньорът и има любовница.
Когато бъдещите съпрузи се запознават, жената е на 17 години и само след една година сключва граждански брак.  Тя споделя, че била привлечена от неговата независимост и чар.  Два месеца преди сватбата, момичето загубило брат си при инцидент. Той живеел в родителското семейство. Баща и починал когато тя била на 10 годинки.  Съпругът бил най-малкото дете в семейството и бил очарован от нежността и топлотата на жена си – потребност, от която е бил лишен в родителското си семейство. Встъпвайки в брачен съюз и двамата партньори не били успели да формират чувство за собствен Аз.  След година съвместен  живот, всичко което било привлекателно в периода на ухажването, сега се превърнало в проблем. Съпругът демонстрирал своята независимост, прекарвайки дълго време с приятели и водейки свой „независим” живот. Той малко пребивавал в дома си и рядко участвал в обсъждането на финансовите и домакински въпроси.  Съпругът се оплакал, че жена му го засипва с въпроси и постоянно му досажда с проблеми (популярния термин на това поведение е „изпиляване”, „пилене”). Когато възниквал конфликт, съпругът бил изработил патерн на поведение – самоотстраняване, а фрустрираната му съпруга – патерн „преследване”.  Съпрузите се обвинявали един друг за своето нещастие. Проблемите се задълбочили още повече през втората година на съпружеския живот, когато се появява първото дете.
Първоначално психотерапевтът съсредоточил вниманието си върху всеки от съпрузите и неговото родителско семейство. Съпругата споделила, че в детските си години и в подрастващата възраст била с ниско самочувствие и често се обръщала за помощ към по-големия си брат, търсейки подкрепа, защита, положителна оценка. Когато брат и умира, тя проектирала своите надежди и очаквания за обгрижване от брата върху съпруга си.
По думите на съпруга, в неговото семейство не било прието да се изразяват емоции, както положителни, така и отрицателни.  В случай на конфликт, всеки един се оттеглял, замълчавал и продължавал по своя път. Отношенията между членовете на семейството били дистантни, хладни, емоционално сдържани.
В процеса на терапията психотерапевтът се опитал да покаже как патерните от разширеното семейство са се промъкнали в новия брачен съюз, а също така и подчертал отговорността на всеки от съпрузите за собственото щастие.
В проведения пример всеки от партньорите се опитвал да намери в другия това, което не достига лично на него, да компенсира чрез другия собствените си дефицити.  Ролята на всеки от съпрузите в родителските семейства и приетите в тях патерни за комуникация, попречили на младите хора да се сформират като двойка.
Известно е, че много млади хора сключват брак наскоро след загубата на някой от родителите си или друг член на семейството.  Съпругата, загубила своя баща или брат, при сключване на брак се надява да ги замени с бъдещия си съпруг.  Тези желания и очаквания обаче са нереалистични и обикновено водят до разочарования, възприемайки съпруга си за този, който той не е.
Ако двойката не е способна ефективно да обсъжда собствените си потребности и не разреши задачите на първия етап от създаването на семейството, то след раждането на детето, партньорите навлизат в следващ стадий неподготвени.  В прехода между стадиите винаги възникват кризи и от това, дали ще бъдат разрешени тези кризи функционално, зависи пътят на семейството през следващия стадий.


08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2195 Коментари: 0 Гласове: 1

 

Структурна семейна психотерапия
Жизнен цикъл на семейството

 

 Главната задача на всяко семейство е да способства за развитието на неговите членове.  Всяко семейство следва да изпълнява определени базови функции, а именно, да осигури подслон и храна, да разрешава задачи на развитието (включително ръст на нови индивиди), а също така и да изпълнява задачи, свързани с кризи, в случай на болест, смърт или раждане на деца (Carter & McGoldrick, 1980).
Първото подробно описание на жизнен цикъл на семейството от системна гледна точка се появява в книгата на Джей Хейли (Haley, 1973) – „Нетрадиционна психотерапия”.  Той описва психотерапевтични техники на Милтън Ериксън, прилагани в шест етапа от жизнения цикъл на семейството, като обръща внимание на един факт, че симптомите много често възникват в точки на преходи от един етап към друг.
По-късно Бети Картър и Моника МакГолдррик (Carter & McGoldrick, 1980) правят публикация в популярната книга „Жизнен цикъл на семейството: основа за семейна психотерапия”. Авторите изказват предположение, че проблемите възникват в резултат на преходите в естественото течение на жизнения цикъл, а целта на терапията се изразява във връщане на семейството в своя кръг.  Книгата представлява обзор на жизнените цикли и включва предложения по клинична работа със семейството на всеки един стадий от неговото развитие.
Една от главните заслуги на Картър и МакГолдрик се явява определението за т. нар. „ядрено семейство”, като система, състояща се от три поколения и реагиращи на натиск, възникващ вследствие на династическо напрежение в преходните фази на развитие. За описание на процеса на взаимодействие  авторите създават свой модел с вертикална и хоризонтална ос. Те приемат, че тревожността се предава по вертикалната ос през поколенията, чрез:
(1) триъгълни емоционални отношения (emotional triangulation);
(2) семейни очаквания (династични очаквания);
(3) митове.
Освен това, тревожност се предава и по хоризонталната ос, чрез изменения в циклите на жизненото развитие.  Стресът на развитието се дели на предсказуем (например, сключване на брак; напускане на семейството от детето, за да учи и пр.) и непредсказуем (например, болест, загуба на работа, смърт, преместване на друго място за живот и пр.). Стресът с определена интензивност се предава по двете оси едновременно и често предизвиква кризи.
Пример: Самотно живеещ 40 г. мъж се обръща към семеен психотерапевт във връзка с тежка депресия. Той работел като преподавател в известен университет и бил признат международен авторитет в своята област.  В процеса на работа се изяснява, че неотдавна той е загубил майка си; баща му е починал преди десет години.  Клиентът споделя, че винаги се е стремял да угажда на майка си.   Оказало се, че клиентът е бил въвлечен в триъгълни конфликтни отношения между майка си и баща си, като той продължил да поддържа близки емоционални отношения с майка си, вече и като възрастен.  Той никога не е сключвал брак, като споделя, че не е могъл да намери толкова добра съпруга, каквато е неговата майка. Дамата, с която той се е срещал до смъртта на майка си, неотдавна се е развела.  Майката мълчаливо одобрявала избора на сина си (вертикален стресор), считайки приятелката му за подходяща да я замени. Скоро след смъртта на майката династическите очаквания станали токова обременителни и нетърпими, че последвал срив в отношенията (хоризонтален стресор). В този момент вертикално насочения стресор (задължителна женитба с определената дама в угода на майката) се е кръстосал с хоризонталния стресор (неочакваната загуба на майката и на предполагаемата съпруга), което е довело до поява на симптом – депресия и дезинтеграция на системата.
Съвременното семейство изпитва твърде много изразен стрес по двете оси, в сравнение предишните поколения. Ръстът на броя на разводите, феминизацията, сексуалната и технологична революция, оказват силно влияние върху семейството, развиващо се през етапите на своя жизнен цикъл. Много често загуба на работа или развод ускоряват развитието на кризата и заставят членовете на семейството да потърсят помощ.
Психотерапевтът при работа със семейство, преживяващо стрес, следва да фокусира вниманието си не само върху симптомите или стереотипите на текущото взаимодействие, но и на техните патерни на взаимоотношения, които са били унаследени от предишните поколения – именно тези патерни могат да имат важно значение за текущата криза.
В модела на Картър и МакГолдрик при описанието на жизнените цикли обект на изследване е типичното американско семейство. Особено внимание следва да се отделя на особеностите, които произтичат от принадлежността към една или друга етническа група или социлано-икономическа класа.  Следва да се има предвид, че семейните традиции и патерни на взаимодействие в различните социокултурни групи могат съществено да се различават.
Първият стадий от жизнения цикъл на семейството започва със сключването на брак и продължава до раждането на първото дете. Началото се поставя от момента, в който възрастния индивид все още няма спътник в живота, но изпива потребност от отделяне от своето родителско семейство. На този етап главна роля в социализацията следва да играят връстниците, отношенията с които стават по-близки.  Това е първия признак за наличие на признаци за потребност от отделяне.  До сключването на брака, още в етапа на приятелските отношения, двамата бъдещи партньори следва напълно да се отделят от своите родители. Ако това не стане, развитието им в качеството на съпруг и съпруга в бъдеще ще бъде затруднено, тъй като те ще бъдат фиксирани емоционално за родителите си и ще останат в миналия период, т.е. ще загубят възможност да преминат достатъчно подготвени в следващият им стадий на развитие – брачния съюз. Ако тази „котва” остане да тежи на раменете дори само на единия от партньорите, то със сигурност ще им предстоят проблеми във взаимоотношенията. В този смисъл се приема, че ролята на син или дъщеря трябва да отстъпи на второ място, след  ролята на съпруг или съпруга. Младоженците задължително следва да се договорят за границите с разширеното семейство – родствениците и приятелите. Освен това, предстоят да се разрешат и множество напълно прозаични въпроси, например, да се обсъди разпределението на домашните задължения.
Следва да се отчита, че дори физически младото семейство да се отдели в отделно жилище, въпроса за границите не е решен.  Физическото отделяне не е равносилно на емоционалното и психологическото.  Нещо повече, ако синът или дъщерята не са решили въпроса с отделянето от майка си и баща си, сега, след отделянето им в друг дом и физическото им дистанциране ще засили още повече желанието на доминантните родители да контролират и да влияят.  Те ще се опитват да проникнат в младата семейна система посредством зависимия си син или дъщеря, като „троянски кон”, т.е. предлагайки им безвъзмездна материална помощ, безрезервна финансова подкрепа, обгрижвайки ги със своите позиции, връзки и статусни роли в обществото и пр. За тях най-важната цел ще бъде, да не допуснат формирането на ясни правила, които по някакъв начин да регламентират и легализират дистанцирането на „младите” и ограниченията на „старите”.
Още по-опасен е вариантът на живот на младото семейство в дома, на който и да е от родителите. Това означава, че „младите” дори физически остават под наблюдението, контрола, властта и зависимостта на „старите”. При този вариант вертикалните стресори ще се проявят незабавно, а тревожността, безпокойството, напрежението ще станат постоянни спътници на младата двойка.  При тях всеки един опит за отделяне, чрез обявяване на правила на близост и дистантност, ще среща изключително силен отпор.
Вторият стадий включва задължително предоговаряне на отношенията между партньорите (правилата), с оглед интересите на детето.  Сега съпругът и съпругата получават нови роли – тези на родители, а „старите” на прародители, т.е. на баба и дядо. Във тази връзка, новите родители и прародители следва да ревизират отношенията си. С течение на времето младите родители задължително приемат междуличностни граници, които осигуряват безопасността на детето и гарантират родителския авторитет. Това не означава обаче, че трябва да игнорират необходимостта от условия за собствено развитие на самото дете.
Третият стадий започва с постъпването на първото дете в училище и продължава до тогава, докато и последното дете де достигне полова зрелост. На този етап родителите следва да разпределят задълженията си, свързани с училището.  Кой ще помага на детето по подготовката му за училище? Кой ще поеме дейността по регулиране и поддържане на контакти с училището? На самото дете предстои да установи и да се научи да поддържа хоризонтални (общуване с връстниците) и вертикални (с учителите) контакти. В този момент може да възникне необходимост от внасяне на нови промени в семейната система, позволяващи на майката да постъпи на работа или да намери друго поприще за социална изява и социално себеутвърждаване.
Семейството се счита за семейство с подрастващо дете до момента, до който най-голямото дете достигне полова зрялост.  В зависимост от броя и възрастта на децата, този етап може да се застъпи с предишния ли следващия етап.  Под една или друга форма, етапът на подрастващите продължава до тогава, докато и последното дете не напусне дома.  Родителите следва постоянно да променят своите взаимоотношения и правила, да модифицират границите на семейството, за да могат подрастващите при желание винаги да се завръщат (проникват) в семейната система и да я напускат.  В същото време родителите (родителската субсистема) се сблъскват с проблеми и емоционални преживявания, които са свързани с т. нар. „криза на средната възраст” (хоризонтален стрес).  Успешното справяне с проблемите на този етап, в значителна степен се определя от това, как ще бъдат решени задачите на комуникацията и обозначаването на границите на семейството в предишния етап от жизнения цикъл.
Трябва добре да се знае, че ако семейството не разреши своите проблеми и не преодолее своите трудности, характерни за определен стадий, то или ще се фиксира и забоксува в прехода си към новия стадий, или ще пренесе в новия стадий старите си проблеми и негодности, т.е. семейството няма да бъде способно да се справи със следващия стадий от жизнения цикъл.
Този етап, по мнението на Картър и Мак Голдрик  е най-продължителен, тъй като съвременното семейство има значително по-малък брой деца от предишните поколения, а продължителността на живота значително е увеличена. Именно това е етапа, в който и родителите и децата се стремят към все по-голяма независимост един от друг. (Carter & McGoldrick, 1980). Сега родителите следва да установят с децата отношения като към възрастен и да прегледат собствените си съпружески отношения, но вече без деца.  Много често съпрузите изпитват значително напрежение, когато за първи път след 20-25годин и те остават сами един с друг.  При това веднага възниква необходимостта да се промени порядъка на живот, например, настъпва златно време за родителите да се отдадат на своята кариера или просто един на друг, да компенсират това, което не са успели да удовлетворят през периода на семейство с деца. Същевременно този период крие и подводни камъни. Ако взаимоотношенията между съпрузите са били дисфункционални и детето е било стожер в семейната структура, ако е била нарушена комуникацията между двамата партньори и те са общували посредством и чрез детето, то сега, след като рожбата им напуска семейната структура, двойката изпада в комуникационен дефицит.
Семейството, което като цяло е изпълнило своите родителски функции, неминуемо се сблъсква с проблеми, произтичащи от напредването на възрастта, а именно, влошаване на здравословното състояние.  Съпрузите следва да преоценят своя начин на живот и да намерят възможности за неговото укрепване. Резултатни в това отношение са стратегиите, свързани с промяна на ценности, формиране на нови интереси, търсене на нова социална среда, регулиране на нови граници с външния свят (обикновено на тази възраст съпрузите редуцират силно социалното си обкръжение).  На този етап, членовете на семейството се сблъскват със загуба на единия от съпрузите (родителите), следва снижаване на жизнения тонус, страх от старост и смърт, както собствената, така и на любимите хора.

 

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2666 Коментари: 0 Гласове: 0

Дисфункционалното семейство в структурната семейна психотерапия


Семейните психотерапевти, принадлежащи към структурното направление считат, че една семейна система функционира адекватно, ако тя осигурява взаимна поддръжка и автономност на отделните членове.  Осигуряването на динамично равновесие между разнопосочните функции – (1) осигуряване на взаимна поддръжка и (2) автономност на отделните членове, винаги представлява някакъв компромис (баланс). 
За оценка  адекватността на семейното взаимодействие, следва да се даде отговор на един въпрос: „Предоставя ли семейството възможности за удовлетворяване потребностите за развитие на всички членове?” отговорът на този въпрос частично зависи от социалните условия и културата на семейството.
Психотерапевтите от структурното направление отричат съществуването на универсални, единствено правилна структура, подходяща за всяко семейство, независимо от времето и обстоятелствата. Точно обратното, според тях структурата на семейството преди всичко трябва да съответства на имащите потребности членове. В този контекст въпросът за това, позволява ли дадена структура да удовлетворява потребностите на всеки член на семейството в дадено време и при определени обстоятелства, действително има смисъл. В случай на отрицателен отговор, семейната система се счита за дисфункционална. 
Апонте и Ван Доусен (Aponte & Van Deusen, 1981) предлагат система за класификация на дисфункционалните семейства. Техният подход за оценка на структурните дисфункции се основава на характеристиките на такива категории, като:
(1) граници;
(2) разстановка на силите;
(3) разпределението на властта.

Проблеми, свързани с определяне на границите
Границите на адекватно функциониращото семейство са добре определени (очертани) и са достатъчно гъвкави. Оттук следва, че дисфункционалното семейство има или размити или негъвкави граници, или съчетание на едното и другото.  Става дума за степента на проницаемост на границите на системата или субсистемите.  В случай на висока проницаемост на границите, отсъства ясна диференциация между отделните членове на семейството, между субсистемите или между семейството и социалното обкръжение.  Това  своеобразно сливане на членовете на семейството се нарича „вмешателско поведение”. Неопределените граници на семейно взаимодействие възпрепятстват личната автономност и задържат развитието на индивидите. Пример за подобна дисфункция са онези семейства, в които детето се нарича „мамино синче” или „татина дъщеря”. В такива семейства индивидуалните различия, проявяващи се на фона на съществуващите извънредно близки отношения, могат да срещнат неодобрението на родителите.  Такива деца са силно зависими от родителите си, а самите родители цял живот не освобождават от контрола децата си. Последните така и не успяват да открият собствената си идентичност. Когато деца от подобни семейства, вече пораснали създадат свои семейства, опасността от агресивно проникване на родителите в семейството на своя син или дъщеря е огромна. От друга страна, такъв син или дъщеря умишлено държи проницаеми, дифузни граници откъм родителите си.
Неопределените граници между субсистемите може да доведе до това, че например, най-голямото дете да се държи спрямо другите по-малки деца като родител. В такова семейство границите на родителската субсистема са извънредно проницаеми.  Разбира се изпълнението от детето на родителски задължения не винаги свидетелства за дисфункция на семейството. В някои култури при определени обстоятелства това е напълно оправдано.  Терминът дете-родител се прилага тогава, когато детето е принудено да изпълнява непосилни за него задачи. По-късно, когато родителите остареят, това дете проявява неоправдано себеотрицание, като родителите му го превръщат в жертва на собствения си, вече детски егоизъм.  В такова семейство се появяват допълнителни проблеми, тъй като другите братя и сестри имат ограничен достъп до родителите си.
На противоположния полюс се разполага „освободеното” семейство, границите на което не са достатъчно проницаеми.  Членовете на такива семейства вървят по жизнения си път отделно и не проявяват интерес към живота на другите,  подобно на  самотни ездачи през нощта.  Джон Розенберг (Rosenberg, 1982) описва семейства от висшето общество, в които двамата родители и четирите им деца се хранят по различно време, в различни части на дома, с различна храна.  Безусловно, такова разделение на членовете на семейството способства за тяхната независимост, но със сигурност всеки един от тях се чувства самотен, неразбран, необичан, разочарован. Ригидността в личните граници създава бариери, затруднява проявите на взаимна подкрепа, участие и грижа.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1644 Коментари: 0 Гласове: 0

Оформяне на границите на семейната система при структурната психотерапия

Оформянето на границите включва поредица от действия, насочени към изменение структурата на границите на семейството.  В процеса на работа със семейството, когато започне акомодацията на психотерапевта към семейната система, пред него постепенно се очертават особеностите на поведенията и взаимодействието между членовете на семейството – признаци, които му позволяват да идентифицира съществуващите в семейната система граници. 
Какви са действията на психотерапевта, свързани с изменение структурата на семейните граници?
Пример: За консултация се обръща семейство, включващо самотна майка, две 20-годишни дъщери-близначки, наскоро постъпили в колеж и 15-годишна дъщеря, с множество отсъствия в училище и предизвикателно поведение в дома си.  Още в началото на сесията психотерапевтът установил някои признаци, които дават информация за семейните граници. Когато влезли в помещението, членовете на семейството заели определени места пред психотерапевта. Близначките седнали една до  друга, като изместили майката малко встрани, към 15-годишната им сестра, която на свой ред се отдръпнала. Едната от близначките се обърнала към най-малката сестра и я помолила да се придвижи към майката. Съгласявайки се, малката сестра се поместила, но преди това надула бузи и имитирала плюене по посока на съседното кресло.  Когато психотерапевтът първо се обърнал с въпроси към майката, едновременно отговаряли майката и близначките, допълняйки се една на друга.  Когато се повел разговор за проблемите, възникващи обикновено сутрин в семейството, психотерапевтът се обърнал към 15-годишната девойка и проявил интерес, дали с лекота сутрин се събужда и става от леглото. Последвал светкавичен отговор от страна на близначките, които се оплакали, че сутрин им е извънредно трудно да събудят малката си сестра и по тази причина понякога се налагало да прилагат крайни мерки, например, буквално да я изхвърлят от леглото.
 След първоначалните диалози, психотерапевтът формирал хипотеза за карта на семейните граници.  Той предположил, че близначките встъпват в ролята на деца-родители, което означава, че между тях и майката (родителската субсистема) границите са неопределени. Близначките ползвали често родителския авторитет на майката, което пораждало увеличение на дистанцията между майката и малката дъщеря.  Това съотношение на ролите се явявало сериозна пречка пред трите момичета, да се научат да бъдат сестри, т.е. слабо звено в семейната система се оказва субсистемата на сиблингите.  Предварителната хипотеза наложила необходимост да се предприемат някои действия по оформяне на границите.  Първата крачка на психотерапевта била да извърши разместване в позициите на лицата: майката и 15-годишната дъщеря поставил една до друга, за едната близначка определил място до най-малката сестра, а другата, която била по-словоохотлива настанил в отделно кресло близо до себе си.
 Тъй като майката работела в агенция за подбор на персонал, психотерапевтът предложил определен сценарий (метафора).  Да приеме на работа като свои помощници дъщерите-близначки, намесващи се в нейната работа, забравяйки за своите задължения.  Психотерапевтът дал инструкция (предписание) на майката, да използва своята родителска власт и да изпълни роля на авторитет, като напомни на дъщерите-близначки, стоящите пред тях задачи: за необходимостта да получат образование и да се заемат със своя кариера.
Малко по-късно в същата сесия, психотерапевтът инициирал разиграване на патерни на взаимодействие между майката и малката дъщеря по повод възникващите разногласия по различни въпроси. Тогава незабавно се намесила една от близначките, а след нея и втората.  Психотерапевтът вдигнал ръка и заставил да замълчи тази, която се намирала по-близо до майката и докоснал ръката на другата, която се намирала в непосредствена близост.  След това се обърнал към майката и казал:  „Те се намесват във вашите функции на родител!”. Майката приемайки съобщението, веднага се разпоредила да замълчат и да не се месят повече.
 В дадения случай психотерапевтът оформил нови граници посредством:
(1) Пространствено разместване на членовете на семейството;
(2) Рефрейминг на проблемите.
(3) Блокиране всякакви опити на близнаците да встъпват в ролята на родител.
Съществуват множество способи за оформяне на границите между субсистемите в семейството. Подобно на техниките за усилване интензивността на въздействието, техниките за оформяне и промяна на границите са много по-ефективни при повторна промяна в ситуации и при сходни структури.
Проникване и подкопаване на семейната система при структурната психотерапия
 Терминът „подкопаване”  на семейната система се приема в структурната семейна терапия за описание действията на психотерапевта, насочени към овладяване и изменение състоянието на силите в субсистема или между субсистемите. В частност, психотерапевтът прилага техники за подкопаване с цел, обединяване с този член на семейството, чиято позиция е особено слаба.  Със своето обръщение за помощ, семейството дава на психотерапевта  власт (или влияние), която може да се използва за терапевтични цели. Единственото изключение, когато психотерапевтът не притежава такава власт са случаите, при които клиентите са принудително насочени към него, например, по решение на съда. По принцип, предавайки властта над себе си в ръцете на психотерапевта, членовете на семейството са готови да усетят върху себе си нейната тежест, т.е. те предполагат, че промените предстоят да засегнат само „болния” член на семейството (идентифицирания пациент).
Според някои западни автори, принадлежащи към структурното направление в семейната терапия, поддръжката на тази позиция от психотерапевта е гаранция за неефективно вмешателство. Точно обратното, в структурната психотерапия консултантът често използва своята власт, за да поддържа един от членовете на семейството в ущърб на другите.  Това разбиране създава нови алтернативи, увеличава сложността и гъвкавостта на семейната система, помага за промяна на семейната структура.
Пример за прилагане на техника за подкопаване на семейната система е описания случай със самотната майка, сестрите-близначки и 15-годишната смутителка на спокойствието.  В случая, психотерапевтът е използвал своята власт за да подкопае и ерозира дисфункционалната родителска субсистема. Той помага на майката да лиши близначките от родителските им функции, като неговите действия предизвикват у тях временно напрежение. Освен това, като не се опитва да намалява напрежението, той възпрепятства опитите на близнаците да се намесят в конфликта.  Психотерапевтът от структурното направление може да си позволи такива действия, доколкото вмешателството фокусира семейната система или организма като цяло, а не върху отделен негов член (членове).
Подкопаването на семейната система може да се извърши и в по-проста форма, когато психотерапевтът приема страната на един от членовете на семейството, заявявайки: „Съгласен съм с вас.  Вие сте прав, а не те. Другите трябва да бъдат убедени в правилността на Вашата позиция” .
Следва да се отбележи, че съдържанието на взаимодействието е по-малко значимо, отколкото структурните аспекти, т.е. психотерапевтът се обединява с определен член на семейството не защото се стреми да разграничи неговата гледна точка (позиция), а за да усили тази позиция, което води до изменение в структурата на семейството.
Пример: Като взима страна на страдащата от депресия съпруга, която се оплаква от навика на мъжа си, да работи до късно вечер, психотерапевтът има за цел да подкопае и отслаби статуквото на съпружеската субсистема, а не да осъди поведението на съпруга.
При описания случай психотерапевтът може да окаже временна поддръжка ту спрямо единия, ту спрямо другия от членовете на семейството с цел, да съдейства за повишаване компетентността им в различни области от семейното функциониране. При прилагане на временна поддръжка, психотерапевтът прави опит за подкопаване на отношенията, като първоначално поддържа съпругата в нейните оплаквания от съпруга, а след това, преминава на страната на мъжа, оправдавайки неговия стремеж да отвоюва за себе си ролята на баща.
Подкопаването на семейната система може да се извърши като цяло чрез:
(1) Присъединяване (оказване подкрепа на най-слабия член)
(2) Временна поддръжка )оказване подкрепа ту за един, ту за друг член)
(3) Лишаване определен член (членове) от внимание и поддръжка.
Последния способ е много активен, тъй като определения член за първи път не удовлетворява своята потребност от власт и вмешателство в семейството. Случва се точно обратното –формално той е изключен от психотерапевтичното взаимодействие. Отстраненият се намира в опозиция, пасивен е или би се опитал да задържи властта си, като встъпи в сблъсък с психотерапевта.  Доколкото психотерапевтът управлява взаимодействието, той определя при какви условия този член може да бъде допуснат в семейната система, т.е. цената за завръщането му, може да бъде да участва във взаимодействието или да прояви търпимост към другите членове или друга, но винаги способстваща за подобряване на семейната структура – регулира и балансира разпределението на властта, ролите и функциите.

Комплементарност
Често по време на психологическа консултация се налага, психотерапевтът да обясни, а клиентите да разберат, че всички те са взаимно свързани, т.е. действията на един член на семейството се допълват от действията на другите.  В структурната психотерапия тази взаимна свързаност е получила наименованието комплементарност.
Пример: В началото на сесията мъж (г-н Смит), потърсил психологическа помощ, сяда тежко в креслото срещу психотерапевта. Главата му е отпусната, а на мазолестите му ръце сякаш има тежести, теглещи го надолу към земята. Той е месар по професия. Отскоро мъжът страда от пристъпи на депресия, гняв и суицидни мисли. Особено много се тревожи от новата работа на съпругата си, като застрахователен агент. След известно време г-н Смит формулира проблем:
- “Недоверчив съм към нея, да знаете – заявил г-н Смит.
- Какво в поведението на вашата съпруга, Ви заставя да ревнувате? Какво прави тя?
- Аз мисля, че тя е твърде чувствителна и Вие трябва да сте твърде внимателен с нея.
- Какво ще се случи, ако Вие истински и се разсърдите?

Съпругът заел позицията, че вината е негова, тя не носи никаква вина.  Психотерапевтът обаче не се съгласил с това и изказал предположение, че това е междуличностен проблем. 
Цитираният диалог ясно показва усилията на психотерапевта по подкопаване на съпружеската система: оставяйки клиента си сам за кратко, психотерапевтът умело се присъединява към съпружеската теза.  Впоследствие, по време на същата сесия, все пак на клиентът се отдава да изрази гнева си от поведението на съпругата.
За да подчертае комплементарността, психотерапевтът избира друг подход, обръщайки се към съпругата:
- Разбирам, че Вие се чувствате незначителна и подценена, но на мен ми се струва, че това общуване без думи между вас, продължава вече много години.
Тук психотерапевтът подчертава комплементарността на двойката, лансирайки и толерирайки съпругата за промените в поведението на съпруга и. Освен това, психотерапевтът им показва, че всъщност те взаимно си влияят и могат да общуват конструктивно.  Благодарение на вмешателството, съпругът получава възможност да подобри отношенията си с жена си, която му е помогнала всъщност да изрази своя гняв.   По-нататък психотерапевтът развива темата за комплементарността, говорейки за това, че поведението на съпруга и съпругата са част от едно цяло („…това общуване без думи между вас, продължава вече много години”). Неочаквания временен подход помага на двойката, да се откъсне от ограничения, моментен и фиксиран възглед един за друг и ги подтиква да обърнат внимание на еволюцията в своите отношения през призмата на времето. В резултат на това пред съпрузите се разкрива идеята за взаимната комплементарност.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1673 Коментари: 0 Гласове: 0

Понятието „граници” в структурната семейна психотерапия

 

Границите на семейната система или субсистема представляват набор от правила, определящи кой и регулиращи как ще се взаимодейства с другите и другия  (Minuchin, 1974). 
Пример:  Семейство се обръща за консултация към психотерапевт. На първата среща те съобщават, че синът им – Томи, отказвал да играе на двора. За да помести проблема в семейния контекст, психотерапевтът решил да обсъди с членовете на семейството правилата, регламентиращи вътрешносемейните взаимоотношения.  Установило се, че границите на семейната система били формирани по следния начин:
Бащата можел да поддържа приятелски отношения с мъже – колеги от работата и понякога да посещават заедно спортни прояви.  Във всички други обществени мероприятия, той трябвало да бъде съпровождат от съпругата си.  На бащата било разрешено да поддържа дружески отношения с жени, само ако те са много по-възрастни от него.
Майката била ангажирана професионално на непълен работен ден и можела да поддържа приятелски отношения с колеги, но извънработно време на нея се разрешавало само в много редки случаи да се среща с тях. За всеки един такъв случай следвало да се постигне договорка.
Детето, Томи (5 г.) и неговата по-малка сестра Черил (3 г.), обикновено си играели заедно в задния двор.  Да поканят в дома си друго дете имали право родителите, но не и децата. Томи можел да отиде да играе с някое друго дете, само ако има предварителна договорка между майките.
Независимо от факта, че сестрата на бащата (лелята) живеела в непосредствена близост, семейството, както и с други родственици, можело да се виждат в планов ред – след предварителна договорка по телефона или писмено (e-mail).
Познатите на семейството добре знаели, че добрия тон изисква предварително да уведомяват семейството за визитата си.
Тези правила формирали т. нар. външна граница на семейството. Те работели перфектно до момента, в който Томи започнал да изпитва потребност от по-голяма автономия, за да поддържа приятелски отношения извън семейството.  С порастването си, Томи все по-често отскачал до съседите и канел на гости свой връстник, за да поиграят заедно.  Много скоро той започнал да посещава братовчед на баща си и да се задържа дълго там.
Социалната активност на Томи принудил майка му да започне контакти със съседи и родственици, но не по нейна воля, а в резултат на действията на сина и. Във връзка с настъпилите изменения на потребностите на членовете на семейството,  сега възникнала необходимостта да се изработят нови правила, регламентиращи границите на семейната система.
Пример:  Семейство с 13-годишен брачен опит и син на 12 г. се обръща към психотерапевт, търсейки помощ, във връзка с конфликтни отношения с родителите на бащата. Психотерапевтът изяснява, че семейството живее в дома на родителите на бащата. Последният след брака е отредил за живот на младото семейство две помещения (спалня и хол, който всъщност е малък коридор), които се намират в непосредствена близост до помещенията, обитавани от родителите. С това решение бащата всъщност е определил правилата, по които следвало да функционират външните граници на младото семейство.  Наличието на неестествена близост на помещенията, факта на използването на общ тоалетен възел, общ хладилник, общ външен вход на къщата и пр. подробности, произтичащи от липсата на физическа самостоятелност на младите, всъщност е „отворило” врата през границите на младото семейство и е осигурило на „старите” перфектна възможност за проникване в живота на „младите”, за контрол и зависимост.  От своя страна младото семейство не притежавало достатъчно опит, не било финансово и материално самостоятелно и проявило още в първите години наивна вяра в добруването като едно голямо, обичащо се и подкрепящо се семейство. С годините обаче, възникнали потребности за самостоятелност. Младият мъж се стремял да извоюва своето място в своето семейство, но бащата не отстъпвал първенството в йерархията.  За да поддържат контрола и влиянието си и за да удържат позицията си, старите умело започнали да създават т. нар. „коалиции”, първоначално със снахата срещу сина, по-късно със  сина срещу снахата, а след появата на внука, те започнали да изграждат коалиция с него, срещу родителите му.  Оказало се, че конфликтите между двете поколения произтичали от липсата на балансирана граница между семействата.
Всяко семейство изгражда свои собствени правила за функциониране на външните си граници, а те имат нееднакви свойства на гъвкавост и проницаемост. В някои случаи границите за извънредно ригидни (негъвкави), а това затруднява адаптацията на членовете на семейството към външния свят и ги инфантилизира при появата на нови ситуации (липсва социален  опит на семейството, липсва социална подкрепа, неадекватни са при социалното си сравняване и пр. ). Проницаемостта на границите се изразява във възможността на членовете на семейството да преодоляват границите на самото семейство или границите на отделните субсистеми в рамките на семейството.  Понякога границите на семейството се отличават с висока проницаемост и тогава те стават неясни (дифузни) или неопределени, което води до опасен достъп на лица от разширеното семейство (родственици) или  обществото в семейната система.
Някои семейства имат непроницаеми граници с външния свят или между субсистемите в семейството, които ограничават необходимия достъп към други или възпират възможностите за комуникация с външния свят.
От особена важност за благополучието на всяко младо семейство е своевременното взаимно договаряне между партньорите на правилата, които определят границите с външния свят.  В  условия на съвместен живот (живот на физическо обитаване на един дом) на две и повече семейни двойки от различни поколения (семейство на бабата и дядото + семейство на родителите + младо семейство), се формира т. нар. „разширено семейство”. При подобни условия, първо, старите поколения  оказват съпротива в случай, че „младото семейство” се опита да установи по балансирани граници, осигуряващи им независимост. „Старите” се стремят да проникват под различни форми в живота на „младите” (оказване на помощ; даване на съвети; правене на услуги и пр.) с оглед, да ги контролират и да ги държат в състояние на зависимост. „Старите” постъпват егоистично, като някои не винаги осъзнават значимостта на самостоятелност и независимост, към която се стремят „младите”, а други, целенасочено не освобождават децата си от „родителско обгрижване и опека”, с цел. Да продължат да удържат властта в семейната йерархия (феномена „нотариален акт”).  Тази патология много често се наблюдава в малките населени пунктове и селата, където семейства от различни поколения са принудени да обитават общ дом.
Всяко младо семейство още при създаването си следва да се замисли върху темата „граници на семейната система” с външния свят.  Границите имат пряка зависимост и корелират със семейните ценности и нагласите на партньорите към комуникация с външносемейното обкръжение.
Граници (или често наричани „трансакционни патерни”)  съществуват не само с външния свят (външни граници), а и между всеки от членовете на семейството или между отделните субсистеми в рамките на семейството (родителска субсистема; съпружеска субсистема; детска субсистема; субсистема на бабата и дядото).  В структурната семейна психотерапия, патерните на взаимодействие между индивидите от различните субсистеми се наричат граници между субсистемите (вътрешни граници). 
Пример: Когато системата на майката и бащата (родителската субсистема) преживява конфликт – текат кавги, сблъсъци, скандали, то субсистемата на децата преживява напрежение и дистрес.  Обикновено детето (децата) се опита да се справи с вътрешния си дискомфорт по един или друг начин, прекъсвайки тяхната комуникация. Начините да направи това детето са неизброими. Детето може да се опита да привлече вниманието на родителите си (да се разплаче силно и неутешимо; да дърпа за дрехата или се крие в дрехите най-често на майката; да заяви, че е гладно и да прибяга до кухнята; да заяви, че иска да си играе с тях; да направи някоя детска пакост; в по-късна възрастност, дори да отправи заплахи за самоубийство и др.).  Тези способи за реакция на детето влияят съществено върху формирането на границите на родителската субсистема.  От една страна, родителите могат да предложат на детето да не се намесва в техния разговор, казвайки, например, „Мама и татко разговарят сега. Не се намесвай!”, но от друга страна, родителите могат незабавно да реагират на поведението на детето.   В този случай границите на родителската субсистема стават пропускливи, рехави, дисфункционални. Ако такъв сценарий се развие в тази посока, то не е изключено по-късно, например, съпругът (бащата) в своят гняв и ярост, след кавгата със съпругата си, да наругае детето за направената от него беля или за това, че все иска нещо, а след това веднага да обвини съпругата си, че е безотговорна майка. В тази ситуация съпругата би се почувствала незаслужено оскърбена и би се обединила с детето, считайки него и себе си за жертви на несправедливост.
В приведения пример границите на родителската субсистема ще бъдат определени от това, по какъв начин ще реагират родителите на опитите на детето, да прекъсне взаимодействието между майката и бащата.  Ако при едни и същи ситуации детето реагира винаги по един и същ начин, на което родителите проявяват едно и също поведение и този сценарий се реализира всеки път при скандал (кавга; спор и пр.) между родителите, то тогава тези взаимодействия се стереотипизират, формира се патерн на взаимодействие или се установява граница, определяща поведението на членовете на семейството в случай на съпружески конфликт.
Концепцията за границите е тясно свързана с друго важно положение в структурната семейна психотерапия, а именно с концепцията за „намесващото поведение”.  С. Минухин описва ос, на единия край на която се разполага семейството с извънредно проницаеми и дифузни граници между субсистемите.  Подобна прекомерна пропускливост прави неспособни границите, да защитят съпружеската субсистема. Такъв е и приведения по-горе случай, при който бащата и майката позволяват на детето да проникне в тяхната субсистема (да се намеси по негов начин в конфликта).  Свръхпроницаемостта на границите означава, че членовете на семейството са  смесени в семейната система, загубили са собствената си автономност и не отговарят за своите постъпки, т.е. не се учат самостоятелно да преодоляват трудностите и да разрешават своите проблеми. При подобна ситуация е голяма опасността всеки един член на семейството да въвлича който и да било от останалите в собствения си живот, последица от което е, че губи правото да има своя интимна, затворена зона.
На другия край на оста се намират семействата с непроницаеми или ригидни граници. Членовете на такива семейства контактуват малко помежду си, не изразяват взаимно емоции и не се подкрепят достатъчно.  Такива семейства представляват група от напълно автономни индивиди. Тяхната автономия се съчетава с отсъствие на взаимна поддръжка. Минухин нарича такива семейства „освободени” (disengaged).
И накрая, в обобщен вид, границите представляват правила за взаимодействие, регламентиращи условия и способи на поведение на всеки, който участва в семейното взаимодействие. Правилата се определят от структурата на семейството и произтичат от стререотипните трансакции, като се променят в течение на времето.  Границите на семейната система се характеризират с различна гъвкавост и проницаемост, и варират от дифузни до ригидни.

08.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 2465 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 4
 

Да разгледаме жизнения цикъл в стандартното българско семейство:
Първи стадий – родителското семейство живее с пораснали деца. Младите хора нямат възможност да преживеят нито самостоятелен живот, нито да натрупан нужния им опит.  Целият живот на младия човек преминава в качеството му на член на семейната система, носител на нейните правила и норми, като дете на своите родители. Обикновено няма ясна представа за това какво следва да постигне лично в своя живот, трудно му е да развие чувство за отговорност към собствената си съдба. Той не може да провери практически тези правила на живот, стандарти и норми, които е получил от родителите си и често не е в състояние да изработи свои правила. За него е по-лесно да следва готовите модели на своя баща и майка или разширеното семейство. По-сигурно е да разчита винаги на родителите си – за издръжка; за намиране на работа; за уреждане, на който и да е било въпрос на взаимоотношения с обекти вън от семейството.  При дисфункционалното семейство индивидуалните граници между родители и деца са много размити и пропускливи. Родителите почти не разрешават на детето си да прави собствени житейски избори. Неговите бъдещи планове са сътворени предварително от родителите или от разширеното семейство. В някои семейства стриктно се спазват семейни ритуали и традиции, както и се поддържат семейните митове.  Детето от своя страна безпроблемно прониква в съпружеската субсистема и влиза във вертикални коалиции ту с майка си срещу бащата, ту с бащата срещу майката. По тази логика се образуват и „семейни триъгълници”.
Втори стадий – това е времето, в което младият човек, например синът успява да се запознае с бъдещия си брачен партньор, следва брак и довеждане на невястата в бащиния дом. Влизането на външен човек в семейството винаги е стъпка към атакуване на семейните правила и дестабилизация. Сега възниква много сложна задача – младите да създадат малко семейство, което е поместено вътре в голямото. При създалата се ситуация младоженците са длъжни не само да се договарят взаимно как ще живеят съвместно и по какви правила, а от тях се изисква и да се договорят с родителите, по-вярно е, да се предоговорят правилата с тях.  В патриархалното семейство са разработени и са приети като общовалидни такива правила (договор) и не е трудно да бъде възприет този модел: младата съпруга или съпруг влиза в голямото семейство в качеството си на негово дете – син или дъщеря. Родителите на мъжа или жената се самопредлагат като „мама” и „татко”, което означава, че младите съпрузи се възприемат от родителите като син или дъщеря, а самите те помежду си като брат и сестра. Вменяването на подобна роля и заемането на статуса на дете от новите „мама” и „татко”, автоматично определя правата и задълженията на двамата млади хора.  Не всеки от младо семейство обаче е готово на такъв сценарий на отношения и това е най-вече „новодошлото дете-снаха или „дете-зет”. Конфликтът, който произтича точно от този сблъсък е всеизвестен и той се екстраполира като сблъсък между „свекърва и снаха” или „зет-родители на съпругата”. Всъщност в основата на тази колизия във взаимоотношенията лежат различните ролеви приоритети на съпрузите.  Когато в младото семейство още от първия миг е започнала борба за овладяване на властта, то е малко вероятно снахата да нарече свекърва си „майко”. Снахата разглежда този сценарий като натрапен и като опит да бъде поставена в подчинено положение и с орязани правомощия.  
От друга страна новопоявилата се семейна система (младото семейство) преди всичко се нуждае от сепарация, за да може да се самоорганизира, а старата система (родителите) се подчинява на Закона за хомеостазата, т.е. стреми се да не допусне промяна, дисбаланс и да запази статуквото. Създава се парадоксална ситуация: бракът реално е сключен, а сякаш няма такъв.  Тази ситуация е мъчителна за всички.  Например, майката на съпругът е държала свои вещи в шкаф в тази стая, в която той (синът и) все още е бил сам и където е живял през цялото време от детството си до момента на брака. Сега, при новата ситуация майката не желае да изнесе своите вещи от тази стая, не желае да промени навиците си. По този начин свекървата запазвала правото си да посещава стаята на младото семейство всеки път когато реши, че е нужно.  При подобно нарушение на семейните граници не е никак чудно, че младото семейство не могло да запази дълго своя брак. Разбира се, животът на младите съпрузи не е задължително да се съпровожда от кавги, скандали и лоши отношения в семейството. 
Друга сериозна грешка, която родителите допускат и с която затрудняват формирането на новата семейна система, това са опитите им да „помагат” на младите (предлагат им общо домакинство; свекървата (тъщата) поема грижата за готвенето и изхранването на всички, а от това произтичат  редица неудобства – задължението за общо хранене; използването на общи прибори и електроуреди; заплащането на текущите разходи. При това, колкото повече „старите” оказват помощ и инвестират ресурс (най-вече материален и финансов), толкова повече растат претенциите им към младото семейство и същевременно си вменяват по-големи права върху живота на младите. Ако този процес продължи дълго време (достатъчни са от 2-3 години), „старите” ще успеят да премахнат напълно границите с младите и ще съумеят да унищожат отвътре, чрез вертикални коалиции новия брачен съюз. Те през цялото време ще се стремят да превърнат младото семейство в копие на своето и да овладеят властови позиции в разширеното семейство.  От своя страна младите (най-вече снахата) най-вероятно ще оказва силна съпротива, ще поставя условия на съпруга си и няма да е съгласна да покрива критериите, поставяни от свекървата.  Колкото повече се засилват очакванията и претенциите  на свекървата, аргументирани с оказваната „помощ”, толкова повече ще нараства съпротивата на снахата.
Трети стадий – той е свързан с раждането на дете в младото семейство.  Новият член на семейството  автоматично го въвежда в криза. Отново възниква необходимостта от договаряне за това, кой за какво ще отговаря и какво ще прави.  Семействата с размити граници между субсистемите и неясна организация, обикновено имат лошо разпределение на ролите.  Например, не е ясно кога и кой е функционален – майката или бабата, т.е. кой физически осъществява грижата за детето. Често тези роли са объркани и детето се превръща в син или дъщеря на властната баба, а не на майката, а родителите в по-голям брат и сестра.  Майката и бащата ходят на работа, а бабата е в пенсия.  Тя прекарва с детето през по-голямата част от времето.  При това обръщане на ролите е много вероятно отношенията между двете жени да не са много добри. Този факт не може да не даде отражение върху детето и нерядко то бива включено в конфликтите.
Пример: Семейство търси психологическа помощ по повод лошо поведение на 11-годишната дъщеря, която се държи твърде агресивно със своята баба.  Семейството включва три жени: баба, майка и дъщеря – идентифициран пациент.  Между бабата и майката били налице тежки конфликтни отношения.  Веднъж е студена зима дъщерята била затворила баба си на балкона и дълго време не я пускала в апартамента. След този случай семейството решава да се обърне към психотерапевт. Когато майката разказвала, как дъщерята обижда и тормози бабата, очите и тържествували – дъщерята реализирала онова, което майката не можела да си позволи.
Четвърти стадий – свързан е с появата на второто дете в семейството.  Както в западния аналог, този стадий също е по-малко проблемен, тъй като повтаря много от предишния. Изменения могат да настъпят във връзка с детската ревност, а някои родители могат да направят избор за „любимо” дете в семейството. Във всички случаи емоционалния ресурс на родителите (най-вече майката) е насочен и отдаден повече на новопоявилият се член и по-малко към порасналото дете.  Много е важно това разпределение на ресурса от любов, грижа, защита, сигурност, общуване и други потребности на децата да бъде балансиран и равностойно удовлетворяван.
Пети  стадий – той започва с първите признаци на явно остаряване и болести на прародителите (баба/дядо). Семейството отново преживява криза.  Старите хора стават безпомощни и зависими от средното поколение.  Фактически те заемат позицията на малки деца, стават лесно раздразнителни, капризни, досадни. От една страна статусът им вече е променен, а от друга, те продължават да искат да бъдат „главни”, да взимат решенията, да бъдат в курса на всички събития, да им се чува думата.  Това е стадий на поредното предоговаряне, мъчително за всички.  В българската култура съществува стереотип „добър син (дъщеря)” е този, който на стари години ще поднесе чаша вода на своите родители и още, всички сме чували баба (дядо) или майка (баща) да се обръщат към своето невръстно дете, което им подава късче хляб (храна), така, както храни куклите си и да казват реплика от сорта: „О милият, ти ли ще ме храниш мен на стари години!” Прието е мислене, съгласно което, онези стари хора, които нямат близки са достойни за съжаление, т.е. „на тях няма кой да поднесе чаша вода”. Към „лошите деца” пък нерядко се изрича фразата: „Няма на кой да поднесе чаша вода!” С други думи, в общественото съзнание няма модел за самостоятелен живот на старини. Счита се за недостойно да оставиш възрастните да умрат вън от семейството, да ги настаниш в дом за стари хора. Нерядко този период в живота на семейството съвпада с половото съзряване на детето.  В описвания тип семейство, съзряването на внучката (внукът) протича по по-различен начин, отколкото при семейство без баба/дядо. Могат да възникнат коалиции между първото поколение (баба/дядо) и внуците, насочена срещу средното поколение (родителите).  Много често сме свидетели на отношение на бабата/дядото към внучето (подрастващия), което е различно от това на родителите му, например, да се скрие от родителите постъпка на внука, която не се приема или е забранена от родителите; или немотивирана псевдозащита на интересите на внука. Следвайки тези стереотипи, някои родители или един от двойката е принуден да изостави кариерата си или дори да загърби интересите на своя партньор заради болния си родител. По този начин грижите и вниманието на средното поколение за първото, лишава третото от същия този ресурс. Има и множество случаи, при които внука (внучката) е тази, която бива ангажирана с обгрижването на бабата/дядото.  Това довежда до трайно привързване на младия човек към семейството, лишава го от външна комуникация, забавя процеса на личностна идентичност и самоопределение.  При подобни ситуации не бива да се учудваме защо деца, които са силно привързани към баба/дядо, растат много по-инфантилни, с дефицити в социалните умения и навици, отколкото свободните от семейни задължения.
Шести  стадий – този стадий е аналогичен на първия. Първото поколение (баба/дядо) са си отишли от този свят и пред нас е семейство с възрастни деца.  Това е минималния възможен размер на българското семейство. 
По какъв начин и как може да се осъществява психотерапевтичното взаимодействие в семейната система?  Струва си да си припомним принципа на фон Берталанфи: „Ако системата се състои от N елементи, то съществува  начин N-1 за нейната промяна.” При това, колкото е по-голяма семейството, толкова по-леко протичат измененията.  За да бъдат взаимодействията ефективни, много е важно да бъдат спазвани няколко условия.  Едно от тях е умението да се мисли системно, да се вижда кръговата причинност на събитията и постъпките.
Семейният психотерапевт следва да се намира на границите на системата. Необходимо е да бъде неутрален емоционално да не се присъединява към нито един член на семейството, а само да подкрепя и стимулира към експлорация и промяна.  В момента, в който психотерапевтът загуби своята неутралност, той преминава границите и влиза вътре в системата.  Психотерапевтът е длъжен да се намира на такова „разстояние” от системата, че да има възможност да наблюдава не само вътрешносемейното взаимодействие, но и взаимодействието между системата и средата.
„Резултатът”  (измененията в състоянието на системата в продължение на определен период) зависи не толкова от изходните условия, отколкото от природата на процесите, които протичат и от параметрите на системата. Людвик дон Берталанфи дава следното описание на това свойство: „откритата система може да достигне устойчиво състояние, независимо от първоначалните условия и се определя само от параметрите на самата система.” От това свойство може да бъде направен още един извод – различните изходни условия на различни системи, могат да дадат един и същ резултат при относително близки параметри.
През последните години множество теоретични и методологични разработки, доведоха до промяна на самото понятие за системния подход в терапията, а списъка със системни терапевтични насоки беше попълнен с нови терапевтични подходи.
От една страна, тези подходи определено се явяват системни, а от друга – методологични и съответно, методическата база сега значително се различава от класическата системна терапия.  Става дума преди всичко за краткосрочно ориентираната към решения терапия и наративни подходи.  В основата на тези подходи  се развиват техники, чийто фундамент са по-раншните посткласически системни подходи.  Най-общо казано, от позиция на системния подход в терапията, това означава, че симптома се разглежда в контекста на взаимодействието в системата, която включва носителя на този симптом.
За класическата системна семейна терапия, това общо положение се конкретизира в разследването на симптома, „заявен” от семейството, в контекста на вътрешносемейното взаимодействие.  Този подход разглежда семейството именно като система, с отчитане на протичащите от това закономерности.
Новият посткласически системен подход се изразява в това, че в качеството на система, в границите на която се разглежда симптома, встъпва самата система на терапевтично взаимодействие между две условно разделени субсистеми – терапевтичната и клиентската.
Този обрат се оказва твърде съществен, благодарение на тясната връзка на взаимосвързаните  процеси на „вътрешно развитие” на системната семейна терапия, включваща в своите рамки посткласическа рационалност, съвременна кибернетика, постмодернизъм, пост културизъм.  В качеството на изходен „вътрешен” импулс се явява граничния водораздел между терапевта, като „субект” на терапевтичното взаимодействие и семейно-клиентската система – като „обект” на терапевтична диагностика и въздействие.
Теорията на системната семейна терапия, основаваща се на кибернетичния модел на Людвиг фон Берталанфи, описва семейството като система, която в своята жизнена дейност реализира две основни тенденции – развитие и хомеостаза.  При това, симптоматичното семейство се разглежда като система, която по ред причини се стреми да запази „статуса” си. Именно това разбиране е извънредно важно за изучаването на семейството. То се явява „поддържащо” класическия позитивистки рационален подход специално за терапията, защото:
• Предполага разглеждане на семейството в процеса на терапия, като някакъв статичен обект, параметрите на който могат обективно да бъдат описани, независимо от факта на взаимодействие с тях и тези параметри до и след взаимодействието да се различават само по „ефекта” от терапевтичното взаимодействие.
• Разглежда състоянието на системата в момента на приключване на работата, като стабилно и еднозначно детерминирано реализиране на терапевтичното взаимодействие.
• Описва самото терапевтично взаимодействие като изцяло попадащо под произволния контрол на терапевта и „произлизащо” от рефлексията на терапевта.
Посткласическият системен подход взима под внимание цялата сложност на терапевтичното взаимодействие свързано с: включените в този процес „вътрешни структури” на клиентите; тяхната лична представа за проблема; срещаната поведенческа активност на клиентите, свързани с тази представа; „вътрешното разбиране за структурата” на терапевта; осъществяваните интерпретации, базиращи се на собственото разбиране за вътрешните структури на самия терапевт по този повод и др.
В посткласическия системен подход на първи план излиза факта, че пълната независимост на терапевта от семейната система в процеса на терапевтично взаимодействие и непроницаемостта н а границите между тях, се явяват полезни в рамките на класическата системна терапия, като условие за първоначално допускане.  Факта, че  класическата схема е представена като линейно независимо въздействие на терапевта спрямо клиентската система се явява, първо, сложно опосредствано от самия „обект на въздействие” и целия контекст на неговия живот; второ,  явява се много „широко” или сложно по своя състав взаимодействие, отколкото изглежда и може да бъде развърнато в рефлексивна схема от класическия терапевт. Това се случва в резултат на факта, че въздействието се оказва на „живо”, притежаващо „вътрешна съзнателна активност”, то не е механична система, а взаимодействие на една „жива” система.
Съществена роля в развитието на това разбиране има Грегъри Бейтсън. „Ако вие ритнете камък, той започва да се движи в резултат на енергията, която е получил от вашия ритник. Ако вие ритнете куче, то започва да се движи в резултат на собствения си метаболизъм” – пише Бейтсън.  От тази позиция се ражда вариативността на отговора, водещ до това, че в качеството на ответна реакция ние можем да получим в единия случай охлузване, да почувстваме болка, а в другия,  да предизвикаме ответна агресия. В този смисъл получения отговор не може да бъде еднозначно свързан с това,  какво самите ние разбираме за произведеното въздействие.  С други думи, ние не знаем какво именно е станало причина за този, а не за друг отговор на живата система. На свой ред, нашият отговор също няма да бъде линейно еднозначен, а ще бъде опосредстван от нашата „вътрешна представа за ситуацията”, от опита, от оценката на контекста и пр.  По този начин Бейтсън лансира идеята за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се разглежда не като процес описван с физически термини, а като сложно информационно взаимодействие или обмен на текстове.  При това се приема за „единица информация различието”. По този начин класическите атрибути на системата, известни от общата теория за системата, която специално за класическия системен терапевт се явява семейството, се оказват атрибути на терапевтичното взаимодействие (Стив де Шезер, 1991).
Не семейството като система, а реалното (случващото се) терапевтично взаимодействие като система се характеризира с:
Цялостност – измененията в една част от системното взаимодействие неминуемо води до промяна в цялата система на терапевтично взаимодействие – например, промяната в представите на клиентите за ситуацията, води до промяна на тяхното поведение, то на свой ред води до промяна на представите на клиента за терапевта, от тук следва промяна в поведението на терапевта, а той на свой ред променя представите на клиентите за самия себе си. При това, нито един от елементите на системата не може да бъде определен като причина, т.е. не се открива линейна причинно-следствена връзка.
Несумарност – реалността, възникваща при терапевтичното взаимодействие не може да бъде сведена до просто сумиране на условно диференцирани елементи на това взаимодействие, например, като сума от наблюдавани въздействия-реакции.  Терапевтичното взаимодействие представлява специална реалност, особеностите на която не могат да бъдат получени чрез елементарен качествен анализ, например, клиента като елемент на това взаимодействие или качествата на терапевта сами по себе си и тяхното „просто сумиране”.
Еквифиналност (мултифиналност) – не трябва финалния резултат от терапията, еднозначно да се свързва с началното състояние на системата (както например, случаите в класическите подходи, основаващи се на прогнозни оценки за възможна достижимост и недостижимост на изменения на системата). Заедно с това, едно подобно финално състояние, може да приведе системата в различни начални параметри (например, едно и също терапевтично предписание може да се приложи в резултат на развитие на взаимодействието с клиентски субсистеми, с различни начални състояния)
Циркулярна зависимост (нелинейна зависимост) – на нищо конкретно в терапията не може да бъде приписвано значение и решаващо въздействие, не може да се твърди, че определено, конкретно въздействие линейно е довело до ефект, че някаква последователност от въздействия го е осигурило. Ние не знаем дали отстраняването на някакъв елемент от терапевтичното взаимодействие би довело до друг резултат, ние не знаем как биха се развили събитията след терапевтичното взаимодействие.
Ние можем да предложим снимка, на която да видим всичко което се е случило в терапията, но ние не можем да свържем точно определен ефект с какво определено е свързан.  Взаимодействието в терапията и неговите ефекти са включени в циркулярен процес на взаимодействие. Тази особеност на реалното взаимодействие на живите системи води до едно различно разбиране за терапевтичните задачи и логика на целенасочена организация на терапевтичния процес.
На преден план излиза следното положение. Ако семейната система не може да поддържа балансирани граници по време на терапията и те са прекалено пропускливи, то на терапевтът, който се явява външен за системата, ще се наложи да се откаже от възможността да „операционализира” в пълнота тази система.  Оказва се невъзможно да се пренебрегне факта, че реалното състояние на семейството не може да бъде „контролирано” в терапевтичния процес.  То се определя от сложна съвкупност от фактори, които не могат да бъдат описани подобно на въздействието върху физически обекти с линейна причинно-следствена връзка. Цялото семейно взаимодействие, в което е включена системата, в т.ч. и дълбинното състояние на терапевтичното взаимодействие, не може да бъде „контролирано”.  Не може линейно да се представи множеството циркулярни зависимости с термините на причинно-следствената връзка.

07.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1679 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 3
 

д). Съществуват два основни вида за предаване на информация в комуникацията: цифрова и аналогова.
Цифровата се основава на принципа „всичко или нищо” (например, двоична система за предаване на информация посредством инициации (възбуждане) или потискане на двата основни нервни процеса – възбуден и задържащ), а аналоговата на принципа „подобно на подобното” (например, чрез промени в концентрация на различни хормонални вещества в кръвта). При цифровия способ, на всеки обект на информация може да бъде предписано условно неговото обозначение.  При това връзката между обозначаемият и обозначаващият е условна и по съдържание е произволна. Аналоговият канал предава информация обратно, осъществява се чрез подобен или близък материал, интерпретацията на който не се поддава на строго унифицирани правила.  В човешкото общуване и предаване на информация във взаимоотношенията между хората се използват два способа.  Те представят предаването на информацията или посредством названия, например, изразяване на състояние, на отношение (Обичам те!) или посредством аналогови действия (например,  обожание, чрез израз на лицето; смущение, при поява на обекта на любовта;  грубост и заядливост – при наличие на пречка за удовлетворяване на потребност и пр.).  По същество, цялата невербална комуникация между хората е аналогова, т.е. всички поведенчески съобщения, които съществуват паралелно със словесните съобщения.  При това е очевидна дилемата:  цифровата информация има ясни, отчетливи индикатори, но същевременно езикът е ограничен за изразяване на всички спектри на информацията (преди всичко на чувствата и емоциите), а аналоговият способ е неточен и приблизителен.  Освен това, при аналоговия способ е затруднено предаването на информация за отрицание, изразяване на „не това, а това”, „или-или” и независимо от това, хората в своето общуване прибягват към аналогов способ за предаване на съобщения, а това се явява източник на множество грешки.  (сложността за предаване на информация по аналогов способ може да се разбере, ако се опитаме да си представим как бихме могли да изразим твърдението „Аз не те обиждам”).
Разбирането на тази особеност в устройството на човешкото общуване позволява, да се интерпретират много проблеми на комуникацията между хората като грешки в превода на един вид информация в друга.  При това, тези недоразумения са обусловени както от степента на адекватност на избрания аналогов способ за предаване на информацията от предаващата страна, така  и от системата за „разкодиране”  на тази информация от приемащата страна.  Това на свой ред зависи от голям брой фактори („културата” на езика на взаимодействащите си страни; от опита на комуникиращите; степен на готовност за приемане на една или друга информация; модус-състояние на приемащата страна и др.)
Несъгласуваността и противоречивостта на различните „култури” при аналоговото предаване на информация (например, приемането на нов член в семейството (снаха, зет), след брака; преместването на хора с висок образователен ценз и социален статус от голям град в малко провинциално, неразвиващо се градче и др.) се явява източник на дисфункции и съответно – предмет на терапевтично въздействие.  Очевидно е, че аналоговия способ за предаване на информация тогава, когато цифровото предаване – директното назоваване на състояние или отношение не е възможно.  По тази логика симптома в семейната система може да бъде разглеждан като аналогов начин за предаване на информация за необходима промяна там, където прякото съобщение (наименуване, наричане) е невъзможно или не се приема.  От тук следва естествения извод, че колкото по-малко хората общуват цифрово, назовавайки с думи отношението си, чувствата си, толкова е по-голяма вероятността от противоречия. Същата зависимост на конгруентност между цифрова и аналогова комуникация е валидна и в отношението между клиента и терапевта.
В системната семейна терапия се обръща голямо внимание на невербалните правила и ритуали – стереотипно аналогово предаване на информация в рамките на семейството, като неотменна част от комуникационната система, чрез която заедно с „цифровата информация” се реализира нейното единство и поддържането на границите в семейната система.  Всяко семейство има свои правила и ритуали, които са специфични за него за аналогова комуникация, а други сигнали са културно обусловени. Така например, сигнали от типа: „блъскане на вратите”, „чукане на съдовете в мивката”, „пускането на няколкодневна брада” и други от този род, могат да са типични за едни семейства и никога да не се прилагат при други.  В Северна България например (Видинско) е прието при 40-дневен траур мъжете, близки до починалия да не се бръснат – аналогово съобщение към обществото. Този ритуал обаче е непознат в Южна България (Пловдивско, Хасковско, Старозагорско).
Терапевтичните предписания в системната семейна терапия, например, много често встъпват като предписание за ритуал, който заменя дисфункционалния,  съществуващ до момента, когато последният не съответства на реалното или желано състояние на отношенията.  Ритуал може да бъде предписан като стъпка към по-голяма откритост и като явен способ за предаване на информация за случващото се в семейството, и като стъпка към „оцифровизирането” на комуникацията. В теорията за комуникацията ритуалът се разглежда като преходна форма между цифровия (достатъчно универсален за интерпретация) и аналоговия (ритуалните действия са „материалната” част на ритуала) способ.  По този начин в семейство, при което симптомът се проявява при един от членовете му, може да бъде разбран, в резултат на наблюдението на голямо количество разнородни аналогови информации (разнообразни психосоматични заболявания на този член; стихийни правила, реализиращи се в това семейство), като желание и същевременно като невъзможност да бъде нарушено единството на „дружното и сплотено семейство”,  може да получи от терапевта предписание за ритуал: всяка вечер семейството да обсъжда случилото се през деня в семейството и разногласията, възникнали между членовете му, като се спазва правилото при „закрити врати” (случаят е описан в „Парадокс и контрапарадокс”).  На аналогово ниво предаването на информация позволява да бъдат закрепени важни за семейството представи за самото него у всеки от членовете, като чрез тях бъдат въвлечени всички членове. По този начин важната за семейството информация става унифицирана, избягват се грешките в „превода” и се позволява „цифровизацията” на комуникацията, чрез прилагането от всички членове на еднообразни способи. 

е). В общуването могат да възникнат парадоксални способи за взаимодействие.  Те се явяват следствие на възникване на специални причини, свързани с неразрешимост на противоречия на комуникационно и метакомуникационно ниво.
В общата теория за комуникацията се отделят три основни класа парадокси:
= логически парадокс (антиномия, възникваща и проявяваща се във формализирани системи);
Забележка: Антиномия – противоречащи си гледни точки, еднакво доказуеми по логичен път (противоположност, двусмислие, загадка)
= семантичен парадокс – парадоксално определение, свързано със значението на думите;
= прагматичния парадокс;
Разкриването на парадоксите от трети клас, възникващи в човешката комуникация позволява да бъдат установени и разрешени в системната семейна терапия цял клас терапевтични задачи;  този парадокс се описва в литературата като феномена „двойна връзка” или „двоен капан” в комуникацията.
Основни елементи на „двойната връзка” в комуникацията са:
а) Комуникационно (съобщение) и метакомуникационно ниво (съобщение за съобщението – изразява отношение), които са директно противоположни едно на друго.  Противоречивостта на комуникацията и метакомуникацията (например, появата на погребение на жена, която е с вечерна рокля с дълбоко деколте, може да бъде определена като „двойно послание”, възникващо на основа различни осъзнати и неосъзнати причини.
б) Капанът за участниците в комуникиращи с двойни послания възниква при следните допълнителни условия:въвлеченост на хората в интензивни взаимоотношения, които имат висока степен на физическа / психологическа ценност (например между майката и малкия син);
в) Получателят на съобщението не може да напусне рамките, установени с това съобщение – например, да избегне комуникацията или да премине на метакомуникационно ниво, т.е. вън от зависимостта на логическата безсмисленост, парадоксът може да се окаже прагматична реалност за получателя на съобщението.
Разкриването на „двойните връзки” позволява да бъде установена цяла поредица от поведенчески феномени с патологична симптоматика, като способи за поведенческо поддържане на комуникация в ситуация на двойна връзка.  Приведеният по-горе пример за шизофренна комуникация между майката и сина безусловно се явява пример за наличието на двойна връзка.  Очевидно е, че ролята на терапевта при такова разбиране за дисфункция на интеракциите, ще зависи от способността му да локализира този парадокс и да осигури психологически възможности за комуникация в условията на тази връзка. Особена роля за разбиране теорията и арсенала на системната семейна терапия има разкриването на терапевтичните парадоксални предписания.  Съдържанието на парадоксалното предписание е разбираемо,  ако то е представено като вариант за комуникационно овладяване на двойната връзка, която се явява посредством един или друг симптом в процеса на терапията.  Неразрешимостта на ситуацията при двойната връзка, която се изразява чрез симптома, например, „аз трябва да се избавя от сънливостта си, моите опити не довеждат до нищо”, се оказват по един или друг начин причина за наличие на „капан” за клиента и за терапевта, поемащ функцията на осигуряващ промените на тази ситуация (налице е невъзможност да се излезе от комуникацията, която усилва и поддържа в клиента вярата му във високия професионализъм на терапевта). За да се излезе от този капан, следва да бъдат осигурени всички условия за проявяване на симптома. А именно – осигуряване значимост на терапевтични контакт и осигуряване невъзможност за анулиране на предписанието (възможността за излизане на клиента от комуникацията) и накрая,  самото парадоксално предписание се заключва в предписване на самия симптом (в различни варианти – просто предписание, усилено, възпроизвеждане на отделни части). Парадоксалното в това предписание се изразява в това, че то предписва усилия  по промяна съдържание, което се свежда до усилия по неизменение или дори още по-голямо неизменение (усилване на симптома). Терапевтът получава възможност, да отговори по симетричен парадоксален начин на очакванията, чрез „промяна без промяна”, помощ без въздействие, усилие без усилие и т.н., което довежда до преодоляване на симптома. Така клиентът, който не може да стане навреме и безуспешно се бори със своята сънливост, може да получи предписание, да остава в леглото още един час по-дълго от времето, в което дори при обикновени условия човек би се събудил и би станал. Този подход се оказва, че работи и твърде бързо води към разрешаване на проблема. (Логиката на този подход е много добре илюстрирана в „Терапия на изпитанието” на Дж. Хейли.)
Представените в комуникацията парадокси, за решаване на задачи по овладяване на двойна връзка, както в системата на вътрешносемейната комуникация, така и при самото терапевтично взаимодействие („Помогнете ни, но ние няма да ви позволим да направите нищо!” или на въпроса: „Готови ли сте и искате ли да се промените (към цялото семейство)?”, отговорът е: „О, проблем има само той (тя), ние нямаме проблем, при нас останалите всичко си е наред!”), стоят в основата на създадените техники за позитивна конотация при  Миланския подход.
В основата на системната семейна терапия стои съвременната теория за комуникационните системи. Разбирането за комуникационната природа на случващото се между хората и представите за „тоталност на комуникацията”, могат да бъдат проектирани и върху самото терапевтично взаимодействие. Именно тази проекция, наред с развитието на теорията за комуникацията, формират разбирането за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се описва като информационен обмен, а не като физическо въздействие. Тази идея става фундамент в посткласическия системен подход.
Всички семейни системи са открити системи – те непрекъснато осъществяват предметен и информационен обмен със средата. Сложността в организираността на този тип системи винаги нараства при промени в обкръжаващата ги среда.  Пример за подобно разрушаване на обкръжаващата среда е процеса на сепарация (напр.,брачен съюз на сина или дъщерята; пълнолетието на детето и опитите му за отделяне и др.). Когато определен елемент се отделя от своята система, той задължително променя своята структура и в определен смисъл поставя началото на нова система. По този начин старата система престава да съществува в онзи вид, в който е била и в нея задължително настъпват изменения.  Отделилият се (сепарираният) елемент  създава нова, млада система, а родителската система става външна по отношение на тази нова ядрена система.


IV. Семейната система притежава йерархична структура. Семейната система съществува във времето и пространството.
1.Финалността в пространството означава, че при всяко семейство съществуват граници между него и обкръжаващата го среда. Средата е съвкупност от обекти, изменението на чийто свойства въздействат върху семейството, а също така и онези обекти, чийто свойства се променят под влиянието на самото семейство.  Родителското семейство, детската  градина и училището, работата и колегите – всички те са външна среда за семейната система.  Отношенията с тъщата и свекървата, с началника, с учителя – всички те могат да влияят върху отношенията вътре в семейството.  Скандалите в семейството могат да се отразят върху работата, учебните постижения на детето в училище.
Всяка социална система се включва в по-голяма система, взаимодейства с други системи и всички те като цяло си влияят взаимно.  Например, редица критериите се задават от обществото - прието е, че детето на 3 годинки трябва да има създадени хигиенни навици. Ако това не се случи, то родителите се безпокоят, опитват се да търсят специализирана помощ, съмняват се в наличие на енуреза, енкопеза и пр.  В Близкия изток обаче никой не се безпокои, когато дете на 6 годинки тича с памперс.
Границите на семейната система са проницаеми. Човек винаги се явява елемент от няколко системи, от него може да зависи тяхната жизненост, но и самият той неизбежно, по един или друг начин реагира при съприкосновение с тях.
2.Времето, през което се случват вътрешносемейните взаимодействия или взаимодействията между семейството и средата, може да бъде много кратко или обратно, много дълго, по отношение на времето за наблюдение върху поведението на самата система.  Впрочем, ако става дума за семейната система, то вътрешносемейните изменения се извършват твърде бавно.  Един от основоположниците на семейната психотерапия Мюрей Боуен пише, че „последователността на снижаване нивото на диференциация в семейната система в течение на три поколения, с голяма вероятност довежда до появата на дете, болно от шизофрения”.  В дадения случай времето за промяна на системата обхваща повече от 60 години.  Разпадането на семейството вследствие на развод и пълно затваряне на границите на новата семейна система, например, майка и дете, баща и неговата нова съпруга, обхваща период не по-малко от 7 години.  Други процеси обратно, протичат много бързо: сепарацията на детето от родителите в норма обхваща 3-4 години, а при някои видове семейни дисфункции това отделяне никога не се случва.  Процеси на промяна постоянно се извършват в семейната система.  Всяка семейна система се стреми да премине през пълен жизнен цикъл.  Установено е, че семейството в своето развитие преминава през определени стадии, свързани с някои неизбежни обективни обстоятелства.  Едно от тези обстоятелства се явява физическото време. 
С нарастването на възрастта на членовете на семейството задължително се променя семейната ситуация. Както отбелязва Ерик Ериксън: „всеки възрастов период в живота на човек съответства на определени психологически потребности, които човек се стреми да реализира”.  Заедно с възрастта се променят и изискванията към живота въобще и към близките хора в частност. Тази особеност определя стила на общуване в самото семейство.  Раждането на дете, смъртта на стария човек – всички тези и други промени изменят  структурата и качеството на взаимодействие между членовете на семейството.  Паралелно и едновременно с процесите на изменения и развитие, вървят и хомеостатични процеси.
Законът за хомеостазата гласи: „Всяка система се стреми към постоянство и стабилност.” За семейството това означава, че то във всеки един момент от времето на своето съществуване се стреми да съхрани status quo. Нарушаването на този статус винаги е болезнено за всички членове на семейството, независимо дали събитията са радостни и дългоочаквани, например: раждането на дете, разпадането на мъчителен брак и пр.  законът за постоянството притежава огромна сила.  Взаимовръзката между изменчивост и стабилност, развитие и хомеостаза, много отчетливо се виждат при описание на жизнените цикли на семейната система.
Първите изследвания описват вариант на жизнените цикли на типичното американско семейство (The Satir Approach to communication. J.Schwab at all, 1989).
= Първи стадий – самостоятелен живот на млади човек, финансово, практически;
= Втори стадий – започва в момента на среща с бъдещия брачен партньор. Влюбеност, роман, възникване идеи за брачен съюз, т.е. продължителни стабилни отношения – всичко това се случва тук, в този стадий.  Ако стадият протича успешно, то на партньорите се отдава да обменят очакванията си от бъдещи съвместен живот и да ги съгласуват. При тях се формира представа (картина) за благоприятно бъдеще на тяхното семейство – формират надежда,  търсят индикатори за увереност и стабилност.
= Трети стадий – сключване на брак, обединяване под един покрив, начало на воденето на съвместно домакинство, възникване на общ живот.  Този стадий се нарича „време на диадата”.  Това е времето на първата семейна криза.  Младите хора трябва да сключат договор за това, как да живеят заедно. Това е много сериозен въпрос, защото волно или неволно за организиране на съвместния живот е необходимо да решат как да разпределят функциите си в семейството; как да обсъждат и организират развлечения; кой да взима решения и по кои въпроси; по кои проблеми може да се спори и по кои е недопустимо; кой ще взима решение затова как да се харчат парите; кой ще поеме тежестта на домакинството; кой ще поеме основната отговорност за финансовата издръжка; кой ще работи и кой – не; кои ще бъдат хората, които ще бъдат допускани (недопускани) до семейството; какви да бъдат границите (твърди и непропускливи или меки и пропускливи) с най-близкото обкръжение на двамата (родителските семейства); кое се явява сексуално привлекателно поведение; какви да бъдат границите между самите партньори и кой каква индивидуална свобода ще получи; кога да се появи детето; какво да бъде поведението на двамата пред външния свят и много други подобни въпроси.  Някои от тези правила бързо и леко се договарят, а някои се обсъждат трудно и продължително, тъй като предпочитанията не са ясни и не са договорени преди това.  Това е особено вярно по отношение сексуалното поведение.
Трудностите и сблъсъците произхождат преди всичко от моделите на поведение (интереси, нагласи, убеждения, стереотипи и пр.), които всеки един от партньорите носи със себе си от родителското си семейство в новото.  И двамата нямат опит в подобен съвместно организиран и рамкиран с правила живот и по тази причина и двамата експериментират. Обикновено правят това, което им е познато, което са виждали или чували. Например, ако младата съпруга е расла в семейство с поведенческа свобода и равноправие, при което майка е била любвеобилна, посрещала и изпращала с целувки бащата на работа; демонстрирали са пред децата любовта и привързаността си; бащата е  бил истински кавалер и ухажор; решенията са били взимани винаги с вишегласие, при уважение мнението на всеки; емоциите и чувствата са били показвани и казвани и пр., то тя със сигурност ще се опита да приложи този модел в новите отношения със съпруга си.  Със същата сигурност, ако в родителското семейство майката е била доминираща, авторитарна, наказваща, държаща властта, консервативна и прикрита в чувствата си и т.н., то младата съпруга ще прояви точно това поведение. Възможни са и други варианти, например, ако младата жена е расла в семейство на баща-алкохолик или баща-насилник (или други форми на асоциалност), то е много вероятно тя да бъде прекалено чувствителна по темата употреба на алкохол и ще бъде фиксирана върху това поведение на съпруга си, като всячески ще му налага ограничения.  Подобни фиксации се наблюдават още в периода на избор на съпруг /съпруга/. Това са т.нар. „бегълци” и когато двама млади установят, че са „бегълци” от един и същ проблем, напр. баща-алкохолик, то те много бързо се сближават около общата си неприязън към алкохолизма. Техните чувства са много силни, близостта им е толкова голяма, че бързо стигат до брак, бягайки от общия им проблем. Подобни връзки много често бързо се разпадат, тъй като мотива за създаването им е бягство от нещо и след като това бягство се реализира, то престава да бъде достатъчно свързващо двамата звено. Разбира се, възможни са и други модели на поведение.
= Четвърти стадий – възниква тогава, когато двойката е преодоляла кризата на третия стадий, бракът се е запазил и най-главното – появило се е първото дете.  Възникващата на този етап криза е още по-сериозна.  Появата на трети член в семейството променя цялата структура на системата. От една страна семейната система става по-устойчива и стабилна, но от друга страна двамата партньори стават по-дистантни един към друг.  Сега възниква необходимостта от нов договор, т.е. потребност от преразпределение на ролите, времето, парите и други ресурси. На дневен ред излизат такива теми, като: Кой ще става през нощта и ще се грижи за детето?  Ще стоят ли и двамата в къщи или поред ще ходят на гости и на срещи с приятели? Ще се допусне ли, в каква степен в по-голяма близост и кой от най-близките роднини по-близо до семейството (баби, дядовци), за да оказва помощ по отглеждането на детето? Ако детето не доведе до драстично отчуждение между партньорите, то семейството ще се сплоти още повече и този стадий ще премине успешно.  Може да се случи и така, че детето да донесе монотонност, ограничения, рутинност в отношенията и съпругът например да реши, че младостта и празника, чувствителността и интимността безвъзвратно са си отишли. Тогава съпругът обикновено би се преживял като нежелан, изолиран и отхвърлен. Би заподозрял съпругата си в изневяра спрямо него, за сметка на любовта и близостта и с детето. От друга страна съпругата също би преживяла подобни чувства и мисли.  И тъй като обикновено жената-майка поема изцяло тежестта за отглеждане на новороденото, тя също инкасира множество загуби, сравнявайки живота си отпреди появата на детето и поведението на съпруга си.  Тя обикновено го обвинява в лекомислие, недостатъчна помощ и загриженост за нея, неразбиране за нейните трудности и пр.  Тези и много други проблеми водят и двамата съпрузи до генерализиране на мрачни мисли за липса на щастие и за несполучлив брак. Разбира се, не е задължително тези трудности да доведат до разпадане на брака, тъй като закона за хомеостазата действа и с това осигурява стабилизация и устойчивост на двойката (системата).  Законът за хомеостазата продуцира различни вътрешни стабилизатори, като някои от тях могат да бъдат дисфункционални, например, регулярни изневери (обикновено от съпруга) последвани от скандали и примирение; срещи със старите приятели (съученици) и редовна употреба на алкохол; възникване на проблеми в работата; поява на определени психосоматични симптоми и т.н., които регулират и балансират диадата „близост-дистанстност” в отношенията между двамата.
= Пети стадий – характеризира се с появата на второто дете.  Той протича по-елементарно, тъй като не е необходимо да бъде сключван договор за това, как да се живее с детето и кой за какво ще отговаря, както при предишния стадий. Разбира се децата могат да бъдат повече от две, но върху този модел могат да бъдат наложени всички закономерности, както при две деца.  Истината е, че съществуват определени зависимости между семейните роли и поредността при раждането на децата.  Например, нерядко най-голямата сестра в семейството става за останалите по-малки братя и сестри ерзац-майка, детегледачка, тя отговаря за малките и често се лишава от възможността да живее собствен живот, освен това, тя не успява да отговаря за самата себе си. Средното дете нерядко се превръща в най-благополучното в семейството, освободено от всички сценарии и задължения.  Счита се, че съперничество между децата възниква неизбежно.  Родителите се сблъскват с проблема на детската ревнивост и трябва по някакъв начин да го разрешат.  Този пункт е свързан с времето, тъй като именно при разрешаване на проблема, родителите често проецират своя детски опит. Свръхконтролът върху детските отношения и постоянната позиция на арбитър, издава потребност от утвърждаване на собствената си значимост, а това на практика води до унижение при децата.  С появата на децата възниква нова субсистема в семейната система.  При наличие на функционално семейство, то в нейната структура ясно ще се разграничат съпружеската субсистема и детската субсистема.  В дисфункционалното семейство могат да се установят „неправилни” субсистеми –  коалиции, например:  майката и едното дете срещу бащата и другото; майката с детето от една страна и бащата от другата и пр.
Границите между подсистемите в семейството са важен елемент в организацията на живота и психичното здраве на техните членове. Ако границите между субсистемите са много твърди и непропускливи, например, ако след като детето бъде поставено да спи в друга стая и при него никой не дойде до сутринта, при детето могат да възникнат психосоматични заболявания. Поради неспособността да удовлетвори потребността си от сигурност и любов, детето е много вероятно да развие силна раздразнителност, нервност и тревожност, да се разглежда като нелюбимо и нежелано. Това би го накарало да премине границата на своята субсистема и да проникне в тази на родителите.  Всички знаем, как едно дете с лекота измества бащата от брачното ложе да немалък период от време.  Ако границите са меки и проницаеми, то всички членове на системата ще бъдат лишени да водят свой личен живот (privacy); възниква сплетеност; объркване и хаос на роли – инфантилни родители и деца, лишени от детство. Не е ясно кой взима решенията, кой за кого отговаря и за какво и пр.  В българската култура (типично е за славянските народи) сплетеността, прекалената близост между родители и деца е типична
= Шести стадий – включва ученическите години на детето (децата). Това е период, в който семейството се сблъсква с правилата и нормите на външния свят, които са различни от правилата на вътрешносемейната система. На този етап възникват множество проблеми в рамките на семейството, при наличие на сериозни различия между стила на възпитание на детето и средата, особено училището.  Ако родителите не са успели да постигнат достатъчно социализиране на наследника си, то от момента на включването му в училищната среда, детето ежедневно въвлича родителите си в сблъсъци със социалните норми.  При наличие на асоциални родители, протектиращи абнормността на детето си, то рано или късно то става асоциално. На този етап се решават въпроси за това, какво се приема за успех и какво за неуспех; как да бъде успешно детето; как да се справя и преодолява трудностите; каква цена е готово семейството да заплати за постигане на външни успехи в съответствие с обществените норми и стандарти. Например,  хиперсоциализираното семейство е готово да плати всякаква цена за постигане на успех, а детето-неудачник и родителите му не са готови на никакви компромиси. При хиперсоциализираното семейство колкото по-проницаеми са външните граници, толкова по-малко проницаеми са границите между субсистемите.  Взаимоотношенията между членовете на семейството са аспонтанни и се регулират на основа норми, правила, традиции, които много трудно могат да бъдат променени.  Дисидентското семейство, т.е. това, което стои в опозиция на външните норми и правила, има закрити външни граници и често много проницаеми вътрешни.  При този тип семейство възникват сблъсъци с учители, възпитатели, социални работници, по-възрастни хора, правоохранителните органи, тъй като детето се придържа към вътрешносемейните правила и норми и получава подкрепата на родителите си в това отношение.  Родителите не съдействат на обществените институции и организации, в които детето пребивава и в които отношенията са подчинени изцяло на общоприетите социални правила. Те – родителите на всяка цена защитават детето си, дори да е виновно,  разглеждат света навън като враждебен,м стремящ се да ги ощети, набеди, обвини, лиши от нещо.  В тези семейства може да възникне проблем с верността, не толкова със съпружеската, колкото с верността към нормите и ценностите, възприети в семейството, рода, фамилията. Всяко нарушение на тези твърди изисквания и критерии, които децата са длъжни на всяка цена да следват, може да бъде последвано от феномена „остракизъм” – заклеймяване, изолиране, изгонване от общността.  Например, в едно аристократично голямо семейство е прието всички синове да наследяват фамилната професия „лекар”  (военен, банкер и пр.) или в една фамилия е възприето, че съпрузите на всички дъщери задължително трябва да бъдат с висше образование и висок социален статус.  Всякакви своеволия на детето от тези изсисквания не се поощряват.
= Седми стадий – той е свързан с времето на полово съзряване на детето.  Етапа започва от началото на полово съзряване (пубертет) на първото дете.  Водеща потребност на детето в този етап е да изгради и формира своята идентичност и да отговори на въпросите: „Кой съм аз?” и „Къде отивам аз?”  Отговор от типа: „Аз съм дете на своите родители” е недостатъчен за постигане на идентичност.  Тогава детето започва да търси отговора във външната среда – по-възрастни и връстници. Семейството в този период следва да реши важна задача: да подготви детето си за сепарация, за отделяне в условия на самостоятелен живот. Именно тук се намира точката, в която се проверява жизнеспособността и ефективността във функционирането на семейството.  Колкото и високи успехи да е постигнало детето в училището (отлична диплома; гаранции за продължаване обучението в престижно ВУЗ), ако бащата и майката не освободят детето си, а го оставят безуспешно да се бори за независимостта и отделянето си от тях, то със сигурност ще му навредят не само в бъдещата професионална кариера, но най-вече в периода на търсене на партньор и брачен живот.  Детето им ще остане инфантилно и патологично привързано към родителите си.  Ако обаче семейството се справи успешно със задачата по сепариране на детето, то семейството успешно би преминало между Сцила и Харибда по-нататък в своето развитие и семейната ладия би навлязла в спокойни води и попътен вятър.
Заслужава си да разгледаме този период на семейството по-подробно. Обикновено периода на полово съзряване при детето съвпада с кризата на средната възраст при родителите.  Това означава, че във времето когато детето се опитва да излезе извън родителското влияние, когато иска да промени съдбата си, то разклаща семейната ладия и точно в това време родителите се нуждаят най-много от стабилност. Кризата на средната възраст означава, че задачите и целите, които са били поставени в младостта следва да са решени: избрана е професия; в кариерата са достигнати постижения и развитие или обратно; създадено е семейство, децата в значителна степен са отгледани.  Същевременно постепенно родителите осъзнават, че не е останало много време за компенсиране на пропуснатото в живота, силите намаляват, а наличието на самопризнания за неуспехи се превръщат във фатални и нетърпими.  Ако децата се окажат неуспешни – това е голям крах за родителите. Понякога родителите вменяват на децата собствените си неуспехи: „Не успях да постигна толкова колкото другите, но децата ми бяха изключително трудни и времето ми отиде за да ги направя хора!”.  За да запазят родителската самооценка, в такива случаи децата стават нежизнеспособни.  С други думи, на този етап от жизнения цикъл, интересите на децата и на родителите са напълно противоположни.
Много често стабилността на семейната система зависи от това, дали децата ще продължат да живеят при родителите си.  Много често по време на съвместния живот, децата се научават да изпълняват определени психологически функции в семейството, например, стават медиатори между родителите си.  Ако детето напусне родителите си и започне самостоятелен живот, то от една страна детето би станало както независимо, така и по-успешно, а от друга, възникват условия родителите да се обърнат един към друг (лице в лице).  Сега те следва да разрешат множество проблеми, които са се натрупали във времето, когато с тях са живели децата.
Много неудовлетвореност и сблъсъци, които са били отлагани във времето, превърнали се в „паметници”, в т.ч. и сексуални проблеми сега оживяват. Родителите са намирали години наред оправдание за бягство от тези трудности в името на децата си и сега те се изправят срещу тях.   Ако не намерят сили да ги разрешат конструктивно, то нерядко се стига до развод. 
Някои родители не позволяват да се извърши процеса на сепарация или я разрешават формално. Например, синът живее формално отделно, учи във ВУЗ в друг град, дори живее с момиче-конкубинка или дори сключва брак, но по семейните критерии „той все още не е стъпил на краката си”, не е достигнал нужното ниво на финансови доходи или не работи това, което семейството е отредило за него в представите си. С други думи, не е от значение дали синът се е отделил физически и не е под пряката опека на родителите; не е от значение, дали дъщерята се е изнесла на квартира и е получила свобода, да се прибира по-късно; значение имат мислите, представите на родителите за това, дали са освободили действително детето си от собствената си зависимост.  И когато това  освобождаване не се е случило (независимо от усилията и желанията на сина или дъщерята), тези деца продължават да играят ролята на прекрасни стабилизатори в семейната система. Те продължават да отнемат време, сили, ресурси, в т.ч. материално-финансови на останалите членове на семейството и продължават да позволяват чрез тях да се разрешават други проблеми на семейството.  Именно тази тема сериозно се анализира в книгата „Да живееш в къщи” на Джей Хейли (J. Haley "Leaving home" (1980). Главният тезис се изразява в това, че дезадаптивното и ексцентрично поведение на младия човек има защитен характер.  Всеки път когато родителското семейство се сблъсква с въпроса за готовността на детето им за сепарация, то автоматично става нестабилно и дезорганизирано.  С възникването на нестабилна ситуация, възникват и конфликти в семейството, а те от своя страна снижават самочувствието на неговите членове.  Това се явява сигнал за младия човек, на когото семейството съобщава, че е под опасност от крах или в по-добрия случай, че настъпват изменения в структурата и традиционните способи за взаимодействие. За да запази всичко в стария, познат и стабилен вид, детето развива ексцентрично и дезадаптивно поведение.  Хейли счита, че всеки един член на семейството в аналогични случаи е готов да поеме ролята на стабилизатор, чрез нарушено поведение.  Някои специфични нарушения на поведението могат да развият хронични заболявания, понякога психически. Ако се приеме за норма, че децата живеят при своите родители, то проблема за стабилизацията на семейството в крайна сметка може да бъде решен, докато родителите са живи.  Особено опасни са проявите на дезадаптивно поведение у младите хора, които се проявяват чрез опити за ерзац-самоубийство, чрез което се опитват да стабилизират семейната система.
Пример: Семейство със син на 17 г., отличен ученик в провинциално градче, с властна, с високи претенции и висше образование майка и баща, който е отстранен, изолиран, стоящ в периферията на семейната система, импулсивен, с ниска емоционална интелигентност, с ниска самооценка и със средно образование, се влюбва и преживява несподелена любов. Момичето го отхвърля въпреки опитите му за близост с нея, бащата открито не подкрепя този него избор и не проявява интерес към чувствата на сина си, а майката изпада в панически пристъпи. Синът преживява дълбоко неуспеха си и неудовлетворената си потребност от интимност. Момчето отключва дезадаптивно поведение, като всеки път при неуспех заявява, че „отива да се самоубие чрез удавяне”.   На третата сесия се изяснява, че първо, майката е въвлечена най-сериозно емоционално в проблема, самообвинява се и същевременно тя е тази, която има най-голям принос сепарацията на сина и да не е започнала да се реализира. Детето е едно в семейството, било е поставено и продължава да бъде под хиперопека, въпреки опитите си за отделяне. Оказва се, че майката е била тази, която не е осигурила достатъчно адаптивна външна граница на собственото си семейство, а обратно – позволявала е през всичките години нейната майка (тъщата) безпрепятствено да нахлува в живота на семейството.  Били са създавани вертикални коалиции най-често срещу съпруга (зетя). Оказва се, че дори майката все още не е сепарирана от своето родителско семейство.  Освен това, хиперсоциализираната  майка е нанесла множество „щети” на сина си, като го е лишила от способността му сам  да избира средата от приятели, намесвайки се всеки път при всеки негов нов избор. По този начин синът дотолкова се е инфантилизирал, че е загубил желание да общува с другите. Той притежава силно редуциран приятелски кръг (само две момчета, които дори не живеят в този град). Не е развил умения за общуване с противоположния пол. Няма достатъчно житейски опит с момичета. Отрича всеки един контакт с връстници, които не отговарят на критериите на хиперсоциализираното му семейство („Не обичам да посещавам кафенето”; „Не дружа с хора, които пушат цигари”, „Не пия бира и кафе” и пр.).  Враждебният, различен и нехаресван външен свят бива отхвърлен от младият човек и той се затваря във виртуалния свят на Интернет и Skype.  И колкото повече се самоизолира  в дома си (там е сигурно, спокойно, познато, удобно; там няма с кого да се сравнява; там е анонимен и може да компенсира ниската си самооценка, негодности и неспособности, да удовлетвори дефицитите си;) толкова повече се дезадаптира. Единственото поприще, на което може да поддържа висока самооценка са училищните му успехи, но те не са достатъчни и синът развива гняв към учителите; надценява се и подценява всички останали; Потребността му от компенсация е толкова силна, а мисълта за негодностите толкова непоносима (нехаресван, нелюбим, отхвърлен, нежелан), че отключва агресивни (дори физически) реакции, съпроводени с нахалство, гняв, наглост и нереална оценка за себе си.  Оказва се, че несполуките на сина в любовта и последвалите демонстративни заплахи (съобщения към родителите) не са само протест срещу тях, заради неслучилата се сепарация, а и стабилизатор на отношенията между майката и бащата. 
Този стадий от жизнения цикъл на семейството е особено труден за всички негови членове, той е много мъчителен и рисков.  Тук задължително семейството трябва да преустрои своите външни и вътрешни граници, да сключи нов договор между всички членове и да се научи да живее вече при променен състав.
= Осми стадий – той практически е повторение на третия стадий, но членовете на диадата се намират в друга възраст.  Децата вече са пораснали и живеят самостоятелен живот, а родителите са останали двамата. Този стадий много често се нарича „стадий на пустото гнездо”.  Добре е, ако до този стадий семейството е достигнало без големи загуби и родителите с удоволствие прекарват времето заедно, запазват радостта от взаимното си общуване. Това е стадий на диадата, в който двамата вече напреднали във възраст съпруг и съпруга могат да се обърнат отново към себе си, да изпитат отново любовта и близостта си, нуждата един от друг, да се радват на внуците и собствените си постижения. В този стадий обикновено и двамата са постигнали житейска зрялост, която ги е довела до вечните и истински човешки ценности, те имат и достатъчно житейски опит, в който са тествали грешките си, заедно са преодолявали трудности, разполагат с огромен емоционален ресурс от положителни спомени, които ги сближават.
= Девети стадий – това е период на водене живот в монада. Обикновено единият съпруг си е отишъл от този свят. Така или иначе единият ще бъде винаги първи, а другият ще доживее своя живот сам, така както е бил в младостта си, когато все още не е бил създал семейство. Разликата сега е в това, че този човек е възрастен, върху чийто плещи са протекли всички житейски стадии.
Жизненият цикъл в българското семейство значително се отличава от американското. Тези различия са свързани преди всичко с икономически причини и културни особености.  Главното отличие се изразява в това, че по-голямата част от младите семейства не успяват поради липса на средства физически да се отделят от родителите си в отделно жилище. От друга страна, всички знаем и сме виждали (особено в малките градчета и селата) как българският родител през своя живот строи огромна къща на 2-3 етажа (по етаж за всяко дете).  Ако българинът има двама синове, то задължително всеки един от тях трябва да притежава по един етаж от тази къща, ако има син и дъщеря, той постъпва отново по същия начин, живеейки с мисълта за пристигащият в един момент зет в дома му, нежелаейки да освободи дъщеря си.  На трето място, този стереотип е бил поддържан десетилетия наред и самите деца го приемат като нещо естествено – да бъдат обгрижвани през целия си живот от своите родители, респ. да останат в състояние на зависимост от тях.   Следва да се отбележи и една чисто емоционална особеност на българското семейство – прекалено меките и пропускливи индивидуални граници между членовете на семейството. Да, вярно е, че родителите са жертвоготовни, обгрижващи, защитаващи и протектиращи, а взаимоотношенията между родители и деца са силно емоционално оцветени. Но също така е вярно, че този нарушен баланс е за сметка на личната свобода и самостоятелност.  И когато тази близост се изроди в патология, ставаме свидетели на това, как родителите превръщат децата си в жертви, обсебват живота им, държат ги в зависимост,  чрез т. нар. „нотариален акт” и в крайна сметка множество бракове се разпадат в резултат на неспособността на младото семейство да структурира своя семейна организация.

Следва продължение - част 4


 

Категория: Други
Прочетен: 2758 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 07.09.2012 09:29

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 2
 

III. „Организмически” възглед за света и кръгова причинност
Един от основоположниците на общата теория на системите – Людвик фон Берталанфи твърди, че понятието система произтича от т. нар. „организмически възглед за света”. За този възглед са характерни две положения: а) цялото е повече от сумата на неговите част; б) всички части и процеси като цяло взаимно си влияят и обуславят.
Цялото е повече от сумата от неговите части в системната теория съставлява основен принцип на тоталност или несумарност. Закона за функциониране на системата не се свежда до сумиране на законите за функциониране на нейните субсистеми (елементи, обекти). Системата като цяло се различава качествено от своите елементи и техните съвкупности. Например, водата се различава от съставляващите я водород и кислород;  гората не е просто сума от броя на дърветата. Възниква ново свойство, което е подчинено на други закони. Системата не е възможно да бъде описана чрез описание на нейните елементи (членове).  В добре разпознаваемото дисфункционално семейство, съпругът и съпругата взети като отделни елементи са прекрасни, чувствени, тактични хора, а когато са заедно – безсмислено скандалджийска двойка.  Това е така, защото техните прекрасни човешки индивидуални качества се явяват вторични по отношение на закона за функционирането им в рамките на дисфункционалната система (семейство).
Втората част на „организмическия” възглед постулира, че всички части на процесите като цяло взаимно си влияят и обуславят. Обкръжаващият ни свят създава у човек илюзията, че е в състояние да опише себе си, чрез проси бинарни опозиции: горе-долу; ляво-дясно; лошо-добро; следствие-причина и пр. Възможно е естественото бинарно мислене да е свързано със симетричността в природата. Тези определения „работят” при описание на статичния, механичен свят, но са безполезни в случаите когато трябва да бъдат описани взаимодействия и взаимни зависимости.  Сложността на системния подход идва от това, че той е особен способ за възприемане на реалността, различен от този, с който обикновено сме свикнали. Възникналата през 18 век представа за детерминираността на света и възможностите да бъдат разграничени причината и следствието, затрудняват процеса за откриване на първопричината. Оказва се, че тези понятия в реалността могат да сменят местата си.  В света могат да съществуват много истини, които да са верни само при определени условия и с определена степен на вероятност.
Представите за бинарността на света създават линейна причинно-следствена връзка, с помощта на която се описват процеси и събития. В тази картина за света главния въпрос е: „Защо?”
При системния подход такава линейно-следствена логика не може да съществува. Тя се заменя с кръгова логика, в която главния въпрос е: „За какво?” За да се види психодинамиката на семейния живот е необходимо да се отиде на ниво системно мислене.  Защо например малкия Ханс (З.Фройд) се плаши от коня и не иска да напусне дома си?” Защото той изпитва еротична привързаност към своята майка, страхува се от гнева на баща си и поради това той проецира своите страхове върху впрегнатия кон, защото именно този вид на конската муцуна напомня за очилатата физиономия на баща му.
Тази линейна логическа зависимост е представена като разсъждение на психотерапевта, който разкрива причината за симптоматичното поведение вътре в човека.  Системната логика вижда причината за симптоматичното поведение на всеки човек в механизма на хомеостатичната регулация при функционирането му в рамките на системата, елемент на която се явява този човек.  Именно по тази причина системната логика не отговаря на въпроса „Защо?”, а на въпроса „За какво?” От тук със сигурност могат да бъдат предположени множество версии за това, за какво малкият Ханс се страхува да напусне дома си:
= за да обръща мама по-малко внимание на сестрата, за да може системата да не премине към следващ стадий от жизнения цикъл;
= за да могат родителите да разговарят един с друг вместо да се ругаят; да се радват на дъщерята; за да  се порадват на дъщерята;
= за да има нещо, което да се обсъжда с Фройд, учител и психотерапевт, символичен баща на малкия Ханс;
Системната логика е сложна за усвояване и още по-сложна при прилагане на практика, тъй като тя трябва да преодолее законите породени от вербалното взаимодействие.  В семейството се случват множество събития едновременно.  Всичко, което извършва семейството се явява информация, съобщения за всички членове на това семейство.  Тези съобщения постъпват към членовете вербално и невербално. 
Пример: Ето една последователност от взаимодействия, които са характерни за едно дисфункционално семейство, при което бащата не изпълнява функцията си:
= Ако майката мие в кухнята съдовете и вдига по-голям шум от обикновено, блъскайки ги един в друг или в мивката, тогава тя съобщава, че е сърдита на бащата, който се е завърнал от работа по-късно от обикновено. 
= По това време бащата гледа телевизия, но не затваря вратата на стаята, показвайки, че иска примирие.
=  Синът, който обикновено се подготвя за училище сам, сега чувства напрежение в атмосферата и моли баща си за помощ при решаването на задачите. 
= Бащата оказва помощ, но говори силно, унижава, демонстрира, че без него синът му не би постигнал нищо, че е нужен на семейството. 
= В това време майката встъпва в защитна позиция в полза на сина, упреква бащата за това, че той малко се занимава със сина си.
= Следва скандал, но след като премине родителите започват да общуват и в края на краищата се стига до примирие.
= В заключение мирът настъпва, но семейството не е станало по-малко дисфункционално. Просто е преминал един цикъл. Системата се е разтърсила, но законът за хомеостаза не е допуснал разпадането и, а точно обратното – балансирал е системата, запазил е статуквото.
Пример: Ето друга последователност от взаимодействия, настъпващи в семейство на баща-алкохолик, който е изолиран и отхвърлен в периферията от останалите членове (съпруга, дъщери, тъща) в психологическия и физическия смисъл.  Примерът представя реален случай от практиката, при който съпругата се стреми да удържа върхова позиция в семейната йерархия, следвайки готови модели за усвояване властта в семейството, усвоени от своята майка – ограничена, деспотична, властолюбива,сребролюбива, егоистична жена.  Характерно за случая е, че обект на изследване е разширено семейство, включващо три поколения, които обитават физически едно място (триетажна къща) и по тази причина са силно обвързани и взаимно влияещи.  Тази разширена семейна система се тресе от години от дисфункции, тъй като основите и са били поставени от първото поколение – бабата и дядото, които вече не са сред живите.  След тях,  всички следващи поколения следват неотклонно едни и същи поведенчески модели, респ. допускат едни и същи грешки. Ето някои от типичните особености на тази система:
= във всички семейни субсистеми (съпружески) винаги съпругата (дъщерята) е била и се стреми да е на върха на йерархията, т.е. да упражнява властта (изповядват се митове: „В нашето семейство всички дъщери водят съпрузите си да живеят при майките им”,  „В нашето семейство жените упражняват властта”, „Ние може да сме алкохолици, но сме хора и се уважаваме”, „Ние може да се караме, да се бием вечерта, но на следващата вече отново сме заедно на масата”, „Ние сме задружно семейство – каквото и да направи някой член на семейството, ние винаги се подкрепяме”. Митовете са много силен инструмент за поддържане на хомеостазата в разширеното семейство.
= във всички съпружески двойки дъщерите привличат и довеждат съпруга си, да живее в къщата на майка си и баба си;
= във всички съпружески двойки дъщерите (в семейството вече четвърто поколение се раждат само дъщери) избират съпруг, който е с ниски нива на претенции, наивен, доверчив, безимотен, с ниска самооценка, лесен за манипулиране и управление;
= във всички съпружески субсистеми, дъщерите изолират и отхвърлят в периферията съпруга (бащата) си от един момент нататък;
= във всички съпружески субсистеми съпрузите (бащите) постепенно се превръщат в алкохолици – процес, който се подбужда, поддържа и лансира от самите жени в семейството – колкото по-пропаднал и безпомощен е съпруга, толкова повече власт получава съпругата;
= във всички съпружески субсистеми мъжете са нефункционални и като съпрузи, и като бащи;
 Именно при това семейство се появява следната последователност от взаимодействия:
• Всеки път, когато съпругата посещава мъжа си (през уикенда), изолиран (живеещ и работещ) на около 25 км. от разширеното семейство, тя му пренася алкохол, въпреки, че знае за алкохолната му зависимост и последиците от употребата. Пристигането на съпругата удовлетворява при него потребността от социална подкрепа. Той се преживява като харесван, ценен, значим, обгрижван.
• Двамата съпрузи употребяват съвместно алкохол – напива се.  Той получава възможност да коригира ниската си самооценка в състояние на алкохолно опиянение („Героизмът” се нуждае от свидетели). Тя получава възможност да се самоутвърди върху печалния образ на съпруга си и да се преживее като „съпруга-майка” – мускулинна, знаеща, управляваща, насочваща, наказваща – една шизофренна майка.
• Желанието на съпругата да доминира е толкова силно, че тя е иззела всички стандартно  мъжки функции от съпруга си. Останала е само една разлика между двамата – биологичното различие. В активността си тя стига до момент на такъв непосилен натиск и унижение над съпруга, че той реагира. Възниква скандал. Той се опитва да се придвижи към центъра на семейството и да заеме полагащото му се място, като балансира (раздалечи) прекаленото опекунство на жена си (близост на границите).
• Съпругът благодарение на алкохола разклаща семейната система и иска промяна (веднъж на 1-2 месеца). Тъй като моделите, с които разполага са пещерен тип, той стига до физическа агресия и изгонва жена си, а в някои случаи и дъщерите (зетьовете) си от дома. Следва увеличаване на дистанцията в двойката. Този път съпругата е изгонена (изолирана).
• За съпругата изолирането е недопустимо. Това, което тя разбира за недопустимо се изразява в опасност от прекратяване на канал за добиване на материални блага от  съпруга (земеделска, животинска продукция). Това, което тя не разбира на съзнавано ниво всъщност е стремеж (реакция), чрез която да запази статуквото, т.е. близката дистанция и осигурява контрол и удържане на властта.
• Този скрит мотив я води към преодоляване (отричане) на унижението и следвайки мита, на следващия уикенд тя отново е при съпруга си с алкохол. За да намали дистанцията, на съпругата и е необходим външен фактор – алкохола, който инфантилизира съпруга и, като го кара да търси „майката”; външен конфликт, заплашващ цялото семейство; проблеми на съпруга в работата; финансови трудности на съпруга и пр. По тази причина съпругата държи другия в двойката в състояние на непрекъснато търсене на подкрепа, т.е. подчинение. Кръгът се затваря. Семейството балансира състоянието си. Остава единно, въпреки своята дисфункционалност.
При психотерапевтичния сеанс се оказват най-интересни мислите на участващите лица за този тип епизоди. Те разказват не това, което е било, тъй като сега размишляват, а разказът върви с думи.  От разказа им изчезват едновременността и многомодалността на постъпващата информация от всеки към всеки. Да бъдат предадени чрез средствата на езика тези процеси е невъзможно, тъй като езикът е линеен.  Езикът предава съдържанието на събитията. Персонажите изпускат отношенческия елемент, който съхранява емоцията. За развитието на системното мислене е необходимо да бъдат преодолени тези ограничения.
Всяко изменение, настъпващо във всяка субсистема, се отразява при всички останали субсистеми и върху системата като цяло. Тук влиза в сила принципа на Бир – не е възможно да се подобри функционирането на една система, подобрявайки функционирането на отделните елементи. По тази причина семейната психотерапия изисква работа, не с един или двама от членовете на семейството, а с всички участващи в системата. 
Тези основополагащи идеи на общата теория на системите се конкретизират върху полето на семейната психотерапия.  И така, базова идея на системната семейна психотерапия се заключва в това, че семейството е социална система, т.е. комплекс от елементи и от техните свойства, намиращи се в динамична връзка и отношения един с друг.  Семейството – това е „жив организъм, асоцииран по-скоро с огън, отколкото с кристал”.
Семейната система е открита система. Тя се намира в непрекъснат взаимообмен с обкръжаващата среда.  Семейната система е самоорганизираща система, т.е. поведението на системата е целесъобразно. Хората, членове на определено семейство, реагират така или иначе под влиянието на функционирането на самата семейна система, а не под влиянието на своите потребности и мотиви.  Системата е първична по отношение на включените в нея елементи.  В този смисъл, психоконсултативната и психотерапевтичната работа се извършва с цялата система, а не с един от нейните елементи.
Елементите в семейната система се намират един към друг в постоянно взаимодействие и между тях се основават топологични и динамични отношения. Топологичните отношения са свързани с показателите „близост и отдалеченост”. Семейството притежава структури, в които се проявяват тези отношения. Например наличието на коалиция в семейството между майка и син (вертикална коалиция, междупоколенческа коалиция) означава, че бащата не е на мястото си, а в периферията; или коалиция между бащата и дъщерята, насочена срещу коалицията майка-син; или съпружеската субсистема срещу детската субсистема – това са различни варианти на топологични отношения.
Пример: По изследване на семейството от посочения по-горе пример с бащата-алкохолик е било установено, че в структурата на това разширено семейство през всичките години са действали вертикални коалиция по полов признак между „баби-дъщери-внучки” срещу зетьовете или коалиции „баби-внучки” срещу дъщерите.
Динамичните отношения са отношения на влияние, зависимости, взаимодействие и комуникация.
Цяла поредица от основополагащи идеи и принципи на системната семейна психотерапия са представени чрез съвременната теория за комуникацията. Теорията за комуникацията се явява самостоятелна област теоретични знания.  При това, теорията и практиката на системната семейна терапия не само получават свое обосноваване чрез тази теория, но се явяват за нея и постоянен източник на изследователски задачи, наред с другите области за изследване – големите социални системи, животинския свят и системите наизкуствен интелект.
Теорията за комуникацията е разработена в рамките на проекта Пало Алто в края на 60-те и началото на 70-те години, под ръководството на Грегъри Бейтсън и получава по-нататъшното си развитие и обобщение в работата на други участници в този проект – Пол Вацлавик, Джанет Бивин и Дона Джексън (виж „Прагматика на човешката комуникация”).
В качеството на най-значими за системната семейна терапия встъпват следните положения:
а) Всички поведенчески прояви на хората могат да се разглеждат като комуникация.
Както вече беше посочено, хората в семейството постоянно взаимодействат един с друг, постоянно предават един на друг информация, осъществяват комуникация. Не е възможно да не встъпват в комуникация, защото всяко поведение, действие, дума или тяхното отсъствие, носят информация на другите, която те не могат да не възприемат и на която не могат да не реагират.  Когато се говори за комуникация обикновено хората разбират едно – вербално взаимодействие. Комуникация е обаче е нещо много повече.  Отказ да се общува е също комуникация, тъй като това е свързано с поредица от поведения (мълчание, бягство, разговаряне с друг, изразяване на неразбиране, демонстрация на неразположеност за разговор и пр.), които  отказващият на общува изпраща като съобщения на другата страна.
Такова разбиране дава нова, принципно различна, (в сравнение с интрапсихичната интерпретация) възможност за установяване смисъла на едно или друго поведенческа проява на човека – в контекста на комуникационната ситуация.  От тук следва фундаменталната за системната семейна терапия идея, всеки поведенчески акт на човек (например, болест, да се разглеждане изолирано, а в контекста на системата за комуникация, в която този човек е включен, защото само в тази система може да бъде установен неговия  смисъл.
В този смисъл се стига до обосноваване на принципиалното разбиране на системната семейна терапия за „симптома” (както и на всяко поведенческо проявление на клиента): „Симптома се разглежда не като атрибут на личността, а като поведение, съответстващо на определен тип взаимодействие” (при това, теорията за комуникацията отказва да разглежда тази проява като пряка каузалност, т.е. причинно-следствена зависимост на едно с друго).
Решаващ принос за формирането на този постулат имат изследователите от проекта в Пало Алто, които в едни блестящи изследвания на комуникацията при шизофрения, разкриват връзката между особеностите в комуникацията на хора, чието поведение попада под тази диагноза (шизофрения), с особеностите при комуникацията в семейството.  Този подход позволява да се разглежда симптоматиката в шизофренното поведение на пациента, не като например, проява на слабост или „его”, или нарушение на мисленето, а като логическа съставляваща на комуникационната система, в която те са включени (семейството).  От тук изследователите извеждат друг основополагащ принцип – преодоляването на всеки симптом предполага построяване на такава система за комуникация, в която такова симптоматично съобщение губи своята необходимост, обратно на логиката на индивидуалното взаимодействие на носителят на симптома.

б) Комуникационния обмен е или симетричен или комплементарен, в зависимост от това, дали се основава на сходство или на различие.
 Според това схващане, всички комуникационни взаимодействия могат да се разглеждат като реализация на два основни принципасиметричност и комплементарност.  Симетричната комуникация означава, че комуникационната верига се изгражда на принципа „на подобното се отговаря с подобно”. Комплементарната комуникация се реализира на принципа на взаимното допълване. В първия случай имаме работа с разбирането, че гневът на първата страна, би продуцирал още по-голям гняв във втората страна, а във втория случай, че гневът на първата страна може да предизвика във втората стремеж да общува по-меко, да се оттегли, да се извини, да замълчи и пр.
Тези две принципни положения идват за да подчертаят идеята за системност. Взаимодействието между хората не се разглежда като продукт на независими „индивидуално-личностни” особености, намерения, желания, интереси, качества, а като обусловен тип комуникация, подчинена на надиндивидуалната логика на функциониране.
Това разбиране води до такива теоретично важни постановки за съществуването на комуникационните патерни във взаимодействието между хората, като „повтарящи се или извънредни събития в комуникацията”, т.е. те са неизводими пряко от предметното съдържание на комуникацията.
Комуникационните патерни са важен елемент при построяване на терапевтичната програма за работа със семейството.
Функционалната („здравата”) семейна система, от тази гледна точка се характеризира с гъвкавост; взаимозаменяемост между партньорите; разпределени на ролите и пр.  В същото време  семейната (преди всичко съпружеската) дисфункция може да се разглежда като: а) ригидно закрепване на патерна на комплементарност или б) като стремяща се към разрив, или промеждутъчно дистанциране един от друг в ескалация на напрежение в една симетрична комуникация. 
Разкриването на комуникационните патерни е важно и за разбиране закономерността на протичане на терапевтични контакт.  Фиксиране на терапевтичното взаимодействие върху един или друг патерн на комплементарно или симетрично взаимодействие с клиентската система, се явява признак за неефективна терапевтична комуникация, в чиято патология психотерапевта също ще бъде погълнат.

в). Комуникационният процес поражда различни реалности за участващите в него страни. Различията на тези реалности пораждат различни пунктуации на събития в процеса на комуникация.
Съгласно теорията за комуникацията, в зависимост от това, какво се възприема от участниците в комуникационния процес като причина и като следствие, се раждат психологически различни за тях светове.  Така например, една особеност в пунктуацията се появява, когато до активната и напориста жена се намира пасивен и безволеви мъж. Именно вторият позволява първият да бъде такъв какъвто е, т.е. нейната активност е необходима в резултат на неговата пасивност, а за съпруга – неговата пасивност е резултат от прекалената активност на жената. 
Това разбиране е ключово за системната семейна терапия, защото налага забрана пред психотерапевта за търсене и установяване на линейна причинност („Кой започна пръв?”), тъй като всеки един от партньорите би представил различна причина, тъй като както се вижда в примера, пунктуацията е условна и относителна (Всеки има своя причина и същевременно, всеки е такъв, защото другия е такъв).  По линията на тази логика е очевидно, че приемането на една или друга причина по същество се явява капан за терапевта.  Много по-адекватен подход е циркулярния възглед за случващото се в системата на комуникацията. Това означава, че всеки един от партньорите с патерните си на поведение се явява подкрепление за проявата на точно определени патерни на поведение при другия партньор и обратно – реакциите на втория играят същата роля спрямо патерните на поведение на първия.
Този възглед ориентира терапевтичните цели на системната семейна терапия от индивидуална работа с определен член на семейството (посочен от семейството, като лице, нуждаещо се от помощ – идентифициран пациент), който според другите е „причина” за проблема, към работа с всички участващи в комуникацията в рамките на семейната система.

г). Всяко съобщение на участник в комуникацията може да бъде разглеждано, като имащо предаващ и команден аспект.
Тази постановка се явява една от най-важните в теорията на системната семейна терапия.  Под предаващ (съобщаващ) аспект се разбира съдържанието на съобщението – това, което се говори (показва), а под команден аспект – това, което по определен начин маркира взаимоотношението между двете страни – предаващият и приемащият това съобщение. С други думи, всяко едно съобщение по тази логика може да бъде разгледано, като предаващо информация (собствена комуникация), а също така и носещо информация за самото общуване, която се нарича „метакомуникация”.  Собственото съобщение встъпва само като една част от комуникацията, която може да бъде представена като „суха част” на съобщението.  Метакомуникацията намира своята експресия в интонацията, синтаксиса, невербалните прояви, кинестиката, темп на речта и пр.
Много от проблемите във взаимоотношенията между хората, могат да бъдат разглеждани именно като резултат от несъответствия между описаните две нива на комуникация. Различията между двете страни на ниво съдържание ще се превърнат в неразрешим конфликт в онзи момент, в който предаващият и приемащият започнат да комуникират враждебно (различно, противоречиво) на мета-ниво. Така например, майката и бащата могат безконечно да спорят за това, дали да дадат детето на детска ясла или не, привеждайки различни аргументи „за” и „против”.  Когато този конфликт напусне пределите на „обективната полезност” от детската ясла или вредата от нея, тогава тази комуникация започва да отразява отношението между двете страни, а съдържанието – темата, остава на заден план. При внимателно вглеждане в този тип метакомуникация, терапевтът би могъл например да открие, че бащата изразява недоволство към съпругата си от това, че не изпълнява функцията си на майка и желае да се „отърве” от грижите за детето. За бащата този спор се явява повод за да изрази своето недоволство от това, че съпругата му нарушава възприетите в родителското му семейство правило – майките отглеждат децата си винаги в къщи до времето за училище. За съпругата спорът може да има друго изражение, например, да е опит да отстоява своите права и да изобличи патриархалните отживелици, към които се придържа съпруга. Един от най-съществените признации за ефективно и качествено функциониране на системната семейна терапия, е способността на участниците в комуникацията да напуснат метакомуникационното ниво на взаимодействие и да направят по него обективно обсъждане, т.е.  да го превърнат в съдържателно.  Обратно, забраната  на всяко взаимодействие, касаещо метакомуникацията, се явява източник на дисфункция. Именно тази особеност стои в основата на дадения по-горе пример за комуникация в семейство, в което един от членовете е с диагноза „шизофрения”.  Тези изследвания са показали, че най-изразената характеристика при този тип семейства са, първо, противоречивостта или дори пълно взаимоизключване на посланията на ниво съобщение (съдържателно ниво) и ниво отношение и второ, съществуването на твърда забрана за обсъждане на това противоречие. Грегъри Бейтсън описва случай за този тип комуникация.
В болнично заведение е настанен младеж, болен от шизофрения. При него на свиждане пристига майка му и го изчаква в стаята за прием. Той влиза, приближава се и сяда непосредствено до нея. Тя леко се отдръпва.  Той усеща това движение – замълчава объркан. Тя казва: „ Ти не се ли радваш да ме видиш?” – по този начин на едното комуникационно ниво тя показва на сина си, че желае да увеличи дистанцията с него, а на другото – тя прави точно обратното. Когато момчето реагира на невербалното ниво, то получава осъждане, негативна реакция. Да напусне вече тази ситуация (метакомуникацията) детето не е в състояние (това безсилие е много силно до определена възраст). В състояние на неконгруентно (несъответстващо, противоречиво) общуване, е много трудно за детето да направи избор за отговор на коя част от съобщението да реагира и избора винаги е неправилен. Бейтсън издига хипотеза, че детето започва да формира модел, при който намира изход от ситуацията, насочен навътре към себе си, аутизира се.
Именно такъв тип система на комуникация, водеща към аутичност, при която приемащият е неспособен да различи метакомуникационната модалност на съобщението,  налице е отказ за обсъждане на тази модалност, са свойствени за децата с диагноза „шизофрения”.
Следва да се обърне внимание на още един важен аспект от феномена на човешката комуникация. Всяко изпратено в процеса на взаимодействие съобщение може да има, а може и въобще да няма функция за предаване на информация. То преди всичко обаче служи като искане за потвърждение на определението на Аз-а за себе си: „Аз така се виждам”, което човек транслира на мета-ниво. Например, съобщавайки на родителите си известния факт „имам множество шестици”, детето може, на първо място, да иска потвърждение на определението за себе си, като достойно за любов и внимание: „Аз съм добър, аз всичко върша както искате!” В зависимост от това, какво то ще получи в отговор на това самоопределение, възниква една или друга система на метакомуникация между общуващите:
• Приемане: „Браво! Ти си добър син и аз се гордея с теб!”  В случая е очевидно приемането на самоопределението на детето, т.е. то получава положително подкрепление за това не само какъв е, а по-скоро за това, какъв иска да бъде. Именно последното метасъобщение закрепва положителното в поведението на детето, а от друга страна се явява важна основа за общуването между двете страни (детето и родителя). Детето получава много повече от това, да бъде оценено от значимия друг - родителят, то задоволява важна своя потребност – нуждата от положителна оценка, от стимул, от похвала.
• Неприемане: „Да, така е, но вчера пък имаше четворка по математика” или „Съгласен съм, но изостават задачите ти в градината или курса по спортни танци” или „По-добре се съсредоточи върху кандидат-студентската си кампания”. Неприемането означава отказ от приемане на самопределението „искам да бъда такъв” и предлага друга оценка – тази на родителя. Неприемането може да бъде конструктивно и да доведе до изясняване на определен аспект във  взаимоотношенията или да провокира обсъждане на съдържанието, например, „много шестици – недостатъчно шестици”
• Непотвърждаване на даденото определение, например, отговор на репликата за шестиците: „Пречиш ми да гледам телевизия” или „Стига, имам толкова проблеми в работата точно сега!”. Именно  феномена „непотвърждаване” се разглежда в теорията за комуникацията като най-патогенен. Патогенността се изразява в това, че за разлика от възможното конструктивно неприемане на самоопределението на човек,  непотвърждаването по съдържание, предполага или пряк отказ от всякаква реакция, или неразрешимо противоречие с тази реакция.
Постоянното непотвърждение, при условие за значимост на този контакт за искащият потвърждение за своето самоопределение (например, дете-родител), води до загуба на всякакви ориентири за самовъзприятие и загуба на неговия смисъл.  Един от изходите, който намира участникът в такава комуникация се оказва „отказ” от чувствителност към метакомуникационния аспект и отказ от транслация в съобщението на другия.  Този феномен на нечувствителност към различните модалности в съобщенията на другите хора е типичен за семейства с шизофренна комуникация.  Той е един от най-патогенните и нуждаещ се от диагностика и терапевтична корекция в симптоматичната семейна система.
Не бива да се забравя, че при всички метакомуникационни взаимодействия, на практика хората комуникират не на едно, а на множество комуникационни нива, тъй като комуникационните послания в рамките на човешките отношения се простират достатъчно далеко.  В действителност обмена на съобщенията на няколко мета-нива изглежда по следния начин:
= Първият комуникатор изпраща послание: „Ето как аз виждам себе си!”
= Вторият комуникатор връща послание: „Ето как аз те виждам”.
= Първият комуникатор изпраща послание: „А ето как аз виждам, че ти ме виждаш”
= Вторият комуникатор връща послание: „А ето как аз те виждам, че ти виждаш, че аз те виждам” и т.н.
На практика нивата могат да продължат до безкрай. Тази особеност ясно трябва да се осъзнава, защото феномена непотвърждаване може да се разпространи на всяко, дори на най-високо ниво. Очевидно е, че при патологичните системи може да се наблюдава именно феномена на затворена и на множество нива метакомуникация.
Разкриването на съществуването на тези нива в комуникацията между хората позволява по-точно, да бъдат осъзнати различията между терапевтичната работа със семейството и самата консултация.
Очевидно е, че при оказване специализирана помощ на семейството, психотерапевтът следва да изясни първо модела на комуникация. Ако противоречията са на ниво съдържание, т.е. по същество, то те биха могли с леснина да бъдат изгладени чрез аргументи в рамките на консултативната работа.  Когато обаче се касае за мета-ниво на общуване, т.е. в комуникацията се наблюдава изразяване на отношение, тогава говорим за сериозна патология и взаимодействието става предмет на терапевтична работа. 
Особен аспект на тази многопластовост на мета-комуникацията заема процеса на клиентско-терапевтично взаимодействие.  Дисфункцията, например, противоречивост на взаимодействието на ниво комуникация (съдържание) и метакомуникация (отношение) или постоянното непотвърждение, или отрицание на метакомуникацията между хората намира своето изражение в самото терапевтично взаимодействие, в което участва терапевта.  Оттук се налага и изискването за конгруентност на терапевта, към способностите му да осигури хармонизиране на тези две нива на взаимодействие.  Най-голям принос в системната семейна терапия за решаване на този въпрос има Миланската група.


Следва продължение - част 3

Категория: Други
Прочетен: 2003 Коментари: 0 Гласове: 0

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 1

 

Теоретична основа на системната семейна терапия е общата теория на системите.  Под система се разбира съвкупност от взаимодействащи си елементи (или обекти), реализиращи обща функция (функции). Главният постулат на този психотерапевтичен подход гласи:  семейството се явява вид социална система и по тази причина психологическата помощ за него е невъзможна без знание и отчитане законите за функциониране на системите, аналогично, както лечението на човек е невъзможно без знания и отчитане на анатомията и физиологията.
Развитието на системната семейна психотерапия не е свързано с развитието на индивидуалната психотерапия.  В своя монография Г.Ериксън и Т.Хоган (1972) твърдят, че при анализ на литературата не са установили никакви данни, че системната семейна психотерапия се „ражда и пораства” от която и да е по-ранни теоретични положения в психотерапията.
Системната семейна психотерапия е една от най-младите психотерапевтични школи. Този подход възниква след Втората световна война и се развива в тясна връзка с прогреса в кибернетиката и именно в това се изразява същественото различие от другите психотерапевтични подходи.
В основата на тази област от знания и практика стоят няколко базови идеи.
I.Контури на обратна връзка
Кибернетиката навлиза агресивно в живота на хората след Втората световна война. Американският математик Норберт Уинър по това време е работи за Пентагона. Той разработва теория, с помощта на която се създават механизми за съпровождане и унищожаване на летящи цели на противника. Един от ключовите аспекти на този проблем бил свързан със създаването на контур за обратна връзка: информацията изобразена върху екрана на радарите за прихванатата (засечена) цел, се използва за изчисление и насочване на съответните оръжия към тази цел. След произвеждане на стрелба, нивото на ефективност отново се въвежда с помощта на радара и тъй като целта е в движение, извършват се нужните поправки, отново следва изчисление и по този начин целта се съпровожда до нейното унищожение. Този механизъм работел съвършено еднакво и в случай, когато изчисленията се извършвали машинно, и в случаите, когато поправките се извършвали от хора.  Най-важното предположение на Уинър се състояло в това, че сходните механизми за обратна връзка се прилагат във всички видове целенасочена дейност: и тогава, когато човек взима от масата кутийка с кибрит, и тогава, когато питата на слънчогледа се върти по посока слънцето.  И така, обратната връзка – това е информация, за резултатите от функциониращи системи, постъпваща в тези системи.
Съществува отрицателна и положителна обратна връзка.  В първия случай информацията се използва за намаляване отклонението в резултата от определено зададени норми. Във втория случай информацията води до съществени изменения, т.е. до загуба на стабилност и равновесие.  Специален вид отрицателна обратна връзка се наблюдава в биологическите и социо-техническите системи и се нарича „хомеостаза”.  Хомеостазата е стремеж на системата да запази своите същностни свойства във взаимодействието си със средата, осигурявайки оцеляването (живота) на системата. Минимизацията на влиянието на външната среда е работа на закона за хомеостаза.  Системата се стреми да запази статуса си във всеки един момент от своето съществуване.
Известен е училищния пример за хомеостаза – как човешкият организъм поддържа температурата на кръвта.  В зависимост от изменението в температурата на средата, започва процес в тялото на човек, при който се променя честотата на сърдечните съкращения, стесняват се или се разширяват кръвоносните съдове, и той продължава до тогава, докато не бъде възстановена нужната температура на кръвта.  Ако по силата на някакви причини е невъзможно да се възстанови тази температура, то човек може да умре или от преохлаждане или от прегряване.  По същия начин действа и семейната система, например, процеса за поддържане на еднаква дистанция между членовете на семейството.  Да допуснем, че единият съпруг се е разположил не в центъра, а в периферията на семейната система. Какво означава това?  Когато един от двойката се намира в периферията, в поведението му могат да се забележат такива признаци, като: прекарва твърде малко време с членовете на своето семейство; когато се намира в къщи, той се държи незаинтересовано, невключено; възможно е останалите членове (или другият партньор) целенасочено да са го изолирали и иззели функциите му; същият е създал паралелна интимна връзка с друг човек и пр.  Тогава, някой от членовете на семейството е много вероятно да започне да развива симптоматично поведение, т.е. такова поведение, което изисква повече усилия за да участва в семейния живот, отколкото ако се намира в периферията му. Обикновено и за съжаление тази роля е достатъчна за началото на цикъл семейни конфликти.  По време на конфликтите дистанцията се съкращава. Всеки от конфликтуващите се концентрира върху другия, погълнат е от другия, изпитва силни преживявания по отношение на другия и то в едно и също време.  Скандалът от акта на любов се отличава само по знака на емоциите – плюс или минус.  Освен това, конфликтът е такъв, че помирението е много трудно да се осъществи без да премине през сблъсък.  Ако отчужденият (периферният) съпруг не влиза в конфликт, на молбата за помирение той казва: „Аз не се карам с никого!”, на въпроса: „Какво става?”, той отговаря: „А според вас какво се случва?”. Оказва се, че с това семейството навлиза в цикъл на сътресения и на разпад. Точно в този момент, системата реагира за да запази хомеостатично състояние (балансирано състояние на статуса си). Появява се симптома в поведението на някой от членовете на семейната система. Най-често симптоматично поведение развива най-слабия член на семейството, а това са децата.  Системата се стреми да удържи единството си и да не допусне разпадане, като активизира съпрузите към действия, за корекция на онези конструкти, които са нарушени. Ако дистанцията между майката и бащата е неестествено голяма (дадения по-горе пример), то тя трябва да бъде коригирана. Какъв по-добър повод за това от появата на симптом при детето, например: болест; ниски оценки в училище; асоциални прояви; проблеми с органите на реда; отдалечаване от родителите и включване в маргинални групи; бягство от дома и пр. При който и да било от тези симптоми, родителите със сигурност ще активизират комуникацията между  тях, ще се сближат и с това ще възстановят хомеостатичното състояние на системата.
Активност на системата – изразява се в разпространението на хомеостатична регулация от външната среда, дейност, насочена към изменение и организация на външната среда в съответствие с изискванията на своето вътрешно състояние.  Да се върнем към примера с поддържането на температурата в човешкото тяло. За да осигури необходимата температура човек се облича с дрехи, изгражда си жилище. Да допуснем, че тя е дървена къща. За тази цел, човек трябва да придобие дървен материал от природата (външната среда). По този начин той се намесва в екосистемата, променя природната среда. През последните триста години  външната среда просто изнемогва на вмешателствата на човек.
Семейната система също се характеризира с определена активност. Нормалната (обикновената) семейна система се състои от няколко подсистеми (субсистеми).  Това са формалните субсистеми: съпружеска двойка или съпружеска субсистема и деца – детска субсистема.  Всяка една от тези субсистеми се явява за другата външна среда.
Дисфункционалната съпружеска субсистема много често използва другите субсистеми (обикновено това е детската субсистема) за своята стабилизация.
Ето една схема за това, какво се случва, например при симптом „нощна енуреза при детето”.  В дисфункционалното семейство, в което съпрузите с усилия удържат съвместността си, се появява дете. Известно е, че труден брак означава винаги труден секс.  В нашата култура непроизволното нощно напикаване при децата се приема за норма до 2,5 – 3 годинки, не повече. В нашия пример се случва така, че през първите две години от началото на брака отношенията между съпрузите били неблагополучни и особено нехармонични в секса. Те нерядко избухвали в скандали и кавги, или просто взаимно се огорчавали и това обикновено се случвало в ранните часове на вечерта или нощем. Тогава майката и бащата отивали да видят любимото си дете в другата стая, за да се успокоят, за да открият смисъл в живота си, за да преживеят положителни – светли, радостни емоции заедно с детето. Тогава те установявали, че памперса на детето е мокър.  На фона на лошите взаимоотношения и в двамата съпрузи започнала да нараства тревогата (изпитват едни и същи емоции). В един момент, наред с другите безпокойства, в единият от двойката възниква мисълта за това, че детето може да се събуди през нощта и да поиска нещо.  Водени от тази мисъл единият или дори двамата съпрузи стигат до извода, че е добре за детето някой от тях да нощува заедно с него в детската стая.  Така в сферата на сексуалния живот на двойката настъпва разтоварване на напрежението – вече се е появила достойна причина за избягване на интимността. Безпокойството за детето, нарушения сън, свързан с необходимостта да се обкрижва наследника, общата умора и пр., са причини, много по-малко травмиращи самооценката, отколкото обвиненията в неопитност, неловкост, фригидност, импотенция, сексуална невъздържаност, склонност към насилие и т.н. За детето новото поведение на родителите се явява положително подкрепление, защото за него значим сигнал се явява всеки, дори негативно емоционално натоварения. Мократа постеля на детето се превръща в път към сърцата на родителите. Когато детето вече е по-голямо, а нощните напикавания продължават, тогава започва да се говори за енуреза. В семейната система подобен симптом се класифицира като регулатор на стабилността на тази система.
Енурезата започва да се използва от семейната система като достоен способ без конфликти и тягостни обяснения, да се избягва половата близост и при това без двойката да стигне до развод.

II. "Черната кутия"
В края на 40-те години, когато под ръководството на Н. Уинър се формира новата наука кибернетика, се създава и новия пониятиен апарат – инструментите за анализ на системата.  По предложение на Уинър, един от тези инструменти става т. нар. „черна кутия”, като модел за анализ на системи.
Тук ще бъдат описани няколко опростени модела тип „черна кутия”, за анализ на открити социални системи, към които се отнася и семейството.
За да бъде описана една откритата система, то е необходимо да бъдат определени три набора нейни параметри:
= Набор от фактори, въздействащи върху семейната система;
= Набор от реакции на семейната система, спрямо всеки един от тези фактори;
= Набор от фактори, определящи желаното състояние на семейната система;
Да разгледаме първите два набора. „Погали кобилата по носа – тя ще помаха с опашка”. Тази шеговита кибернетична формула добре описва това, което се опитваме на кажем. Ние не разбираме как точно е устроена тази открита система, наречена „Кобилка”, но ние знаем добре, че при определено конкретно въздействие – „погалване по носа”, тази система дава регулярно повторяема реакция – „помахва с опашка”.
Моделът „черна кутия” по отношение на семейството се използва отдавна. Поговорката: „Ябълката не пада далеч от дървото” добре го илюстрира.  Ние не знаем какво конкретно се случва в „черната кутия” на семейството, но ние знаем, че  с появата в семейството на бебето („погалването по носа”), то ще придобие семейните свойства и черти („помахването с опашка”).
Съществуват няколко често срещани и типични набори от фактори, въздействащи на семейната система.  Всички те по един или друг начин структурират времето и съдържанието на жизнената дейност в семейството, могат да увеличават стреса и тревожността в семейството или да успокояват и снижават напрежението.  Разбираемо е, че с тях неразделно са свързани реакциите на системата.
1.Родствениците от страна на мъжа и от страна на жената. Това въздействие може да бъде организационно – да предоставят материална помощ или да получават материална помощ; да помагат в домакинството или сами да се нуждаят от такава помощ; да извършват регулярни посещения или не и пр. освен това, това въздействие може да бъде психологическо, например, общуването с родствениците увеличава напрежението и тревожността в семейството или обратно – намалява го.
2.Работа, колеги и началници. Въздействието на тези фактори е различно. Работата структурира времето за пребиваване на всички членове на семейството заедно (многото работа винаги води до по-малко съвместно време); определя материалното равнище в живота на семейството, а в някои случаи и кръга за общуване. Всичко това се съпровожда от определена динамика на тревожност и напрежение в семейната система. Премиите, процента от сделката и продажбата, веселата компания на приятелите-колеги, могат да намалят напрежението, а пиянството, конфликтите, агресията на началника – да внесат тревога в семейството.  Работата може да се яви и добър отдушник на домашните конфликти, от горчива раздяла с детето или от любимите домашни занимания.
3.Възпитателите в детската градина, учителите, съседите, познатите.
Възпитателите и учителите могат много силно да повлияват върху времето и самочувствието на семейството.  Ежедневните съобщения за лошо поведение, домашните задания, които следва да подготви детето с участието на цялото семейство са изключителни стресори.
За да се приложи модела „черна кутия”, е необходимо да се установят не само факторите на въздействие, но и пространството на границите на системата, където е насочено това въздействие – входа, а също така да се установи пространството на границите на системата, където се наблюдават реакции в резултат на фактора на въздействие – изхода.
Да допуснем, че майката на съпругата (тъщата) е стресогенен фактор. Тя обвинява, натоварва, изисква, въвлича дъщеря си в ситуации с негативно емоционално натоварване всеки път при общуване с нея.  Дъщерята всеки път след контакт (дори кратък разговор по телефона) с майка си, плаче, развива чувство за вина, изпитва безпокойство и дори гняв.  В дадения случай съпругата се оказва „вход”, чрез която в системата попада напрежение. След това в „черната кутия” се случват определени съпружески, конфликтни взаимодействия. След това съпругът излиза навън и се напива с приятели. В случая съпругът застава на „изхода”.  Между впрочем дадения пример с пиянството на съпруга е универсален – това е ситуация, при която и съпругата и тъщата са в пълно съгласие по отношение заклеймяването на пияницата.
Когато се говори за отворени системи, то задължително следва да се обърне внимание на въздействието на системата и самото състояние на тази система. Например, появата на дете означава въздействие на семейната система, т.е. неизбежно настъпват изменения в нейното състояние.  Хората, които до момента са изпълнявали функциите на съпруг и съпруга по отношение един към друг, сега започват да изпълняват функции на родители по отношение на новия член – детето и по отношение един към друг.  Понякога това състояние на системата се задържа задълго: децата вече са пораснали, а родителите продължават да се обръщат един към друг с: той към нея с „Мам”, „Мами”, а тя към него с: „Тати”, „Папи” и пр.  Това показва, че родителските функции са много по-привлекателни отколкото съпружеските. Няма спор в това, че действително когато човек назовава другия партньор с гальовното „Мами”, то той изпитва към него любов, признателност, уважение, отколкото,  ако се общува просто с име.
Принципно при психологическата консултация установяването на формите на обръщение между съпрузите се явява добър диагностичен маркер за взаимоотношенията между тях. Те говорят много за емоционалната атмосфера при общуването между съпрузите. Аналогична е ролята и на обръщенията към децата. Съгласете се, че обръщения от типа, например: „Адриано!”, „Камелияне!”, „Дафинке!”, „Габриело”, „Димитричке!”, „Александре”, „Миглено” и пр., звучат много по-различно от например, „Миличък!”, „Скъпа!”, „Мами”, „Мечо”, „Мила”, „Пухчо” и пр.  Първите форми на обръщение по съдържание не се различават от тези, които се използват към други хора – колеги, съседи, познати. 
Факторите, определящи желаното състояние на системата са много разнообразни. Схематично това са представите за добро семейство. Тези представи се произхождат от културата на обществото, възприетия обществен модел на семейство, семейните митове, актуалното състояние на системата и са верни за текущия момент.
„Черната кутия” позволява да бъде описан още един принцип. Ако системата се намира в управляемо състояние, то каквото и да е външното въздействие (смущение), то членовете на семейството се стремят да удържат системата на границата на допусканото от тях състояние, посредством такава реакция, че след нейното осъществяване системата да постигне желаното състояние.  Този принцип е разработен от английския кибернетик Робърт Ешби и се нарича „Закон за необходимото многообразие”. Обикновено се формулира по следния начин: „само многообразието е способно да погълне многообразие”.
Това са такива желани състояния, които могат да се нарекат „резерв за оцеляване”. На практика външната среда за семейството винаги е била небезопасна, заплашваща. По тази причина семейната система изработва различни сценарии за оцеляване в случай на различни външни въздействия, например сценарии за финансово поведение. Преди т. нар. „демокрацията” семейството масово спестяваха и се доверяваха на държавата. В началото на „демокрацията” се случва обратното, да не  доверяват на частните банки спестяванията си. Ако парите са много, то по-добре е да бъдат внесени в чуждестранна банка, да бъдат инвестирани в недвижимости. Ако парите не са така много, то е по-добре да се държат в „чувал” или да се инвестират. Съвсем разбираемо е, че изборите и реализацията на тези сценарии от възрастните се отразява върху младото поколение, като оценка за крайната опасност на външния свят. По този начин, желаното състояние на системата като резерв за оцеляване се възпроизвежда и предава от поколение на поколение.


Следва продължение - част 2

Категория: Други
Прочетен: 2991 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1211984
Постинги: 1460
Коментари: 116
Гласове: 1084
Архив
Календар
«  Септември, 2012  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930