Структурна семейна психотерапия
Еволюция на патерните за взаимодействие в семейството

 Семейният организъм функционира на множество структурни нива. Семейството като система, изработва определени правила на стереотипно поведение, които регулират неговия живот.  Във всеки един момент от жизнения цикъл на семейството, всички негови членове има специфични потребности, свързани с поддържане на жизнеспособността и възрастовите изменения (Terkelsen, 1980), т.е. членовете му се нуждаят от храна, здраве и безопасност (за поддържане на жизнеспособността), а също от емоционално участие, поддръжка и покровителстване (за развитие и прогрес).
Семейството изработва определени методи за функциониране, позволяващи удовлетворяването на тези сложни и понякога противоречиви потребности.  Изискванията към семейната система постоянно се променят, във връзка с промените, засягащи нейните членове.  Всеки етап от живота е съпроводен с появата в членовете на нови и нови потребности.  Така семейната двойка с малко дете има съвършено едни потребности, в сравнение двойката, чийто деца вече учат в училище. Изработването на определени стереотипи за удовлетворяване на едни или други потребности опростява процеса по вземане на решение.  Съответно, семейството, подобно на другите системи, организира своите функции в определени структури, в които се отразяват специфичните сфери на неговата жизнена дейност.
Младото бездетно семейство има сравнително проста структура.  Потребностите на съпрузите са свързани основно с тяхното семейство и тези на родителите.  Двойката експериментира различни способи за удовлетворяване на тези често противоречащи си една на друга потребности.
 Пример: Младоженците семейство Бебс, се стремят колкото се може по-дълго време да прекарват заедно.  Често вечер позвънява майката на мисис Бебс,  защото и се искало да побъбри за нещо с дъщеря си.  Когато известен период от време това не се случвало, съпрузите започвали да се безпокоят и дъщерята сама позвънявал. Това младо семейство се сблъсква с необходимостта да удовлетворява разнопосочни потребности.  Неудовлетвореността на всеки от тях и на двойката като цяло, ги подтиквала към търсене на приемливо решение, удовлетворяващо всички.  Така съпругът обвинявал жена си заради нейната зависимост от майката и се отнасял към тъщата с пренебрежение.  На свой ред, съпругата се опитвала да обясни на мъжа си, че майка и живее сама и има нужда пот поддръжка.  Освен това, съпрузите предприели и други опити за да променят ситуацията: съпругът започнал да се оттегля в кабинета си и да иска дам да храни или търсел повод да закъснява в работата, а съпругата от своя страна положила усилия да съкрати продължителността на разговорите със своята майка.
Тази двойка се опитвала да изработи варианти на поведение за защита на своите, формиращи се все още отношения (да създаде външни граници на семейството), като осигури балансирана външна граница и правила, които да ограничават навлизането на членове от разширеното семейство в основното (ядреното) семейство.   Съществуват множество приемливи способи за разрешаване на подобни проблеми. Например, метода „проба и грешка” с времето може да доведе до компромис, когато двойката стигнат до единомислие по въпроса за „външната врата” на семейството, като времето, в което двойката е заедно да не бъде поделяно с други членове, а контактите с тях да се извършват извън това време.  Освен това, съпругът може да намери удовлетворение в работата си, а също и в тишината на своя кабинет.  В този случай и трите страни създават структура (стереотипи, повтарящи се действия), които далеч не са съвършени, но носят удовлетворение на всички (Terkelsen, 1980).
Теркелсен нарича малките промени, свързани с адаптацията в процеса на развитие, без да засягат структурата на системата, изменения от първо ниво.  Структурата на семейство Бебс се характеризира с неголям превес на значимостта на работата за съпруга (там намират удовлетворение все повече негови потребности), а в същото време съпругата и тъщата продължават интензивно да общуват. При това, съпружеският конфликт си остава неразрешим, макар и да е станал по-малко интензивен. Щом се сформира определена структура (Aponte & Van Deusen, 1981), семейството е способно да функционира и поддържа състояние на стабилност в отсъствието на силни стресове. В дадения случай става дума за отсъствие на важни стресори, с произход извън семейната система (например, загуба на работа) или в нейните рамки (болест, раждане на дете). Състоянието на покой (застой), в който нищо не се променя не може да продължи дълго. Структура, която е функционирала удовлетворително в определен етап от време, може да се окаже несъстоятелна в друг етап, във връзка с променена ситуация.
В примера със семейство Бебс може да се проследи еволюцията на семейната структура. Те вече имат дете.  Съпругата е придобила роля и функция на майка, съпругът – на баща, а майката на съпругата – баба. Техните нови роли поставят и нови изисквания, не само към родителското поведение, но и към социалните и междуличностни очаквания.  Така, на когнитивно ниво всички членове на семейството изпитват потребности, основани на норми, усвоени в родителските семейства и приети в дадената култура.  Тези потребности се проявяват във вид на едни или други нагласи и стереотипи на поведение в родителските роли.
Към структурата, която напълно е била приемлива за младата бездетна двойка, сега възникват допълнителни изисквания, които са обусловени от необходимостта от удовлетворяване на потребностите на детето и на потребностите, обусловени от родителските роли.  Например, при семейство Бебс се наблюдава  процес на нарушаване функционирането на старата семейна структура под въздействието на новите стресори.
Мисис Бебс прекарва по-голямата част от времето в грижи за малкото дете.  Майчинството и носи радост.  Близките отношения с майка и, позволяват да приеме помощ за домакинството. Мистър Бебс се радва на раждането на дъщеря си, но същевременно преживява раздразнение от присъствието на своята тъща.  Сега той изпитва съжаление, че по-рано е прекарвал твърде малко време със съпругата си, а сега дори малкото време, което са имали, отнема детето или бабата.  Съществуващата моментна семейна структура изисква от него, да изостави опитите за сближаване със съпругата си и да се концентрира в работата си.  Прекарвайки с жена си все по-малко и по-малко време, съпругът изпитва раздразнение по отношение и на двете жени – своята и нейната майка.  Неговата раздразнителност в крайна сметка води до там, че съпругата му вече не се стреми към общуване с него (нарушение на баланса между показателите близост / дистантност, в полза на дистантността). И семейството отново преживява период на тревога и напрежение, опитвайки се да изгради по нов начин отношенията си с цел, удовлетворяване на нарасналите потребности на семейната система като цяло.
Семейство Бебс се нуждае от нова структура на отношенията, но на първо ниво те не могат да променят вече нищо.  Промените на второ ниво (Terkelsen, 1980) предполагат трансформации не само на операционно, но и на структурно равнище.  Тези промени не могат да бъдат постигнати само чрез компромисите от първо ниво; неудовлетворените потребности изискват търсене на съвършено нови способи за взаимодействие.  Преустройството на системата и търсенето на алтернативни варианти, изискват време.
След около един месец, изцяло посветен в грижи по детето, мисис Бейбс, следвайки съвета на своята майка, решава да сближи отношенията си със съпруга (възстановяване на съпружеската субсистема). Б абата, поставена в условия на необикновено натоварване по грижите за детето и домакинството, решава да прекара повече време в почивка в дома си. Всички заинтересувани лица, всеки по своему желаел промяна, алтернативен вариант за взаимодействие. Много често се случва така, че когато е налице подобно „узряване” в желанията, стартирането на новият адекватен патерн на взаимодействие става при уникално съчетаване на събития, тъй като работоспособната структура се формира само след многократно повторение на определен вид взаимодействие.  За семейство Бейбс такова събитие била годишнината от сватбата. Мистър Бейбс направил предложение за отпразнуване на събитието, а мисис Бейбс помолила своята майка да поеме грижата за детето. От своя страна бабата приела молбата, но пожелала да гледа внучката си в своя дом (отражение на собствените и потребности от автономност).  Никой от участващите в това взаимодействие не си давал отчет за това, че точно в този момент започнало зараждането на нова структура в отношенията – всички членове на семейството изведнъж удовлетворили потребностите си.  Съпрузите възстановили близките си отношения – те отдавна не били прекарвали толкова хубаво заедно.  След вечерята,  по пътя за дома си, семейството посетило бабата за да видят детето, тъй като по думите на бабата, на внучка и тук много и харесвало и се чувствала отлично.  Бабата ги поканила и проявила голяма радушност. Мистър Бейбс, чувствайки се превъзходно, благодарил на тъща си и дори си побъбрил с нея.  Съпрузите взели детето си и вечерта заедно я приспали.  Те поседели още доста време около детето, след като то заспало, разговаряйки топло и искрено – никой от тях не подозирал, че в този момент са открили нова структура на взаимоотношения в родителската субсистема.
Неочаквано за всички членове на семейството, новия тип взаимодействие се оказал изключително продуктивен и удовлетворяващ потребностите на всички.  Ако това взаимодействие бъде разпространено и в другите сфери на семейния живот, то скоро ще бъде закрепено в новата семейна структура.  По този начин съпружеската субсистема успяло да направи по-малко проницаеми своите външни граници, отдалечавайки и държейки на необходимата дистанция бабата, която принадлежи на разширеното семейство. От друга страна, трудностите, произтичащи в съпружеската субсистема от прекалено твърдите  индивидуални граници между съпрузите, сега били преодолени, тъй като настъпил баланс и оптимизиране в показателите близост и дистантност в полза на близостта.
Примерът със семейство Бейбс илюстрира еволюцията в структурата на семейната система, когато семейството премине в нов стадий от жизнения си цикъл.  Показател за необходимостта от нов тип структура на взаимоотношенията е нивото на удовлетворяване на потребностите. Има ли неудовлетворен дори само един член от семейството, то цялата система бива дисбалансирана, а дисфункционалността може да се прояви (материализира) и да стане видима под най-различна форма (симптом). Много често носител на този симптом става детето (идентифицирания пациент). Когато се появи този симптом, едва тогава възрастните решават, че е необходимо да потърсят специализираната помощ на психотерапевт.  Дори и да имат нагласа за участие в психотерапевтични сесии, от съпрузите се изисква нещо повече – готовност за собствената промяна на патерните за взаимодействие.

28.08.2012г.

Структурна семейна психотерапия.
Семейството с дете-ученик

При семейната двойка могат да възникнат трудности, свързани с малкото дете и ако те не бъдат решени, обикновено прерастват в криза, когато детето тръгне на училище.  На този етап проблемите възникват частично от това, че произхождат в рамките, на сложната семейна организация, но и във връзка с това, че детето все повече е ангажирано вън от семейството  (Haley, 1973, с. 55). Семейната система често изпитва натиска (във вид на обратна връзка) от страна на външни системи – съседи и училище.  Семейството следва да се научи да общува с тези нови за него системи.  Правилата (или границата) трябва да осигуряват контакт с външносемейното обкръжение, защото детето се нуждае от придобиване на собствен опит в установяване и поддържане на такъв тип отношения.  Колкото по-рано детето навлезе в контакти с външни системи, толкова по-богат опит натрупва, толкова по-уверено се чувства и нарастват способностите му за общуване с външния свят.
На този етап е нужно семейството да установи нови правила, отговаряйки си на такива въпроси, като: как да се помага на детето в подготовката му на домашните задания? Кой от семейството ще поеме тази функция? Как ще се отнасят родителите към училищните оценки? Какви ще бъдат реакциите на семейството при неуспехи и при успехи на детето в училище?  Какво следва да се очаква от детето-ученик – нива на претенции? 
От това, доколко ще успеят да се договорят родителите по тези и много други въпроси, зависи успешното преминаване на цялото семейство през този стадий от жизнения цикъл.  Освен това, с отдалечаването от младостта и приближаването към средната възраст, родителите също претърпяват физически и емоционални изменения.  Те обикновено преживяват стрес и във връзка с усложненията на своите ангажименти в работата си.
На този стадий в двойката вече са формирани определени патерни на комуникация (Haley, 1973).  В някои случаи те могат да попречат на успеха на детето във външния свят. Трудност възниква обикновено в случай, че в родителската диада има противоречия в убеждения и възгледи, както и при пълна липса на правила. Типичен проблем се явява коалицията на единия родител с детето, насочена против другия родител.  От гледна точка на бащата, майката може да е прекалено мека и толерантна и в същото време по мнение на майката, бащата – твърде суров.  Подобно възприятие може да доведе до това, че всеки един от родителите да се опитва да спасява детето от другия.   При тази ситуация майката обикновено е покровителстваща и опекунства над детето, изпитвайки фрустрация, а бащата се държи по-далече в периферията. Тази конструкция може да се задържи известно време, но не безкрайно. Идва момент, в който семейната система се дебалансира и детето е източника сигнала за нарушената хомеостаза.  Когато бащата се опита да контролира детето (от разстояние), майката, която стои в близост до него, встъпва като защитник и смекчава удара (подрива усилията на бащата) (Haley, 1973). Този цикъл започва да се повтаря, тъй като нито един от родителите не е в състояние да повлияе върху детето – те взаимно неутрализират усилията си, а детето узнава и научава определен модел на поведение, който при това съотношение на силите му носи дивиденти. Паралелно с неуспехите за повлияване върху поведението на детето, проблемът се пренася в съпружеската система като сблъсък между майката и бащата. Ако няма друг способ за комуникация между родителите, неприемливото поведение на детето започва да играе ролята на обединител между съпрузите, т.е. всеки път при проява на криза при детето, родителите се сближават за да му „помогнат”, т.е. детето ги въвлича в конфликт.
Често се случва така, че едновременно с постъпването на детето в училище, родителите се занимават с свои собствени дейности, например, търсене на нова, по-платена работа.  Майката, преди заета с детето вкъщи, сега се връща на работа или намира някаква друга интересна за нея дейност (занимание).  Бащата може да бъде овладян от мисълта, че мечите му за бърза кариера са нереалистични.. Настъпва време за преразпределение на задълженията и обозначаване на нови граници (например, в ролята на източник на доходи вече ще бъде и майката).  Ако времето на майката за семейството стане драстично по-малко, то с някои от задълженията може да се заеме бащата. И двамата обаче ще се сблъскат с емоционално напрежение.  Ако съпрузите не успеят да се договорят по тези въпроси, то те ще навлязат в криза  (например, депресия, язвена болест, алкохолизъм, проблеми с училището), която ще засегне всеки член на семейството.
Родителите, които не успяват да постигнат своите лични цели в живота, често се посвещават изцяло на децата си. такива родители са склонни да отричат собствените си проблеми, поставяйки акцент върху проблемите на децата (McGoldrick, 1980).В такива случаи детето нерядко се сблъсква с проблеми в училище.  То живо възприема конфликта и изпитва потребност от близост с единия от родителите. При детето могат да се появят соматични симптоми, сигнализирайки чрез тях необходимост да бъде вкъщи, заедно с родителя си.  При тази ситуация, родителите се  обединяват за преодоляване на кризата и отхвърлят собствените си разногласия на втори план.  По този начин симптомът способства детето да стане център на внимание и помага на родителите да избегнат собствените си проблеми в съпружеските взаимоотношения.  Психотерапевтът може да помогне на родителите, като им даде предписание, да не обръщат внимание на оплакванията на детето (например, боли го глава или има болки в стомаха всяка сутрин преди училище, или има подтици за повръщане пред входа на училището и пр.) и да го върнат към нормалния им живот, т.е. да настояват да посещава училище.
Пример: Семейство Хол се обръщат към психотерапевт, във връзка с 10-годишния им син, Джери, който се страхувал да посещава училище.  Джери твърдял, че се страхува от децата: те го  обиждали и го заплашвали с побой.  Майката силно се безпокояла за безопасността на сина си, докато бащата считал, че детето преувеличава.  По мнение на учителите, Джери наистина странял от другите деца, но никой не го е заплашвал.  Последвалите интервюта с родителите показали, че между съпрузите от години витаят конфликти.  Джери участвал в съпружеските престрелки в качеството на посредник.  Училищната фобия се била появила при него в първи клас. Когато майката се оплакала, че Джери има проблеми в училище, бащата безапелационно заявил, че Джери е длъжен да посещава на училище. Това на свой ред подбудило майката да застане в защита на детето.  След това родителите започвали спор на висок тон, а Джери разплакан се оттеглял в своята стая. После майката утешавал сина си и го уговаряла да посещава училище, позовавайки се на страха от гнева, вселяван от бащата.
Примерът показва конфликт между две поколения.  Майката се обединява с детето (и с неговия страх от училище) против бащата.  Майката безуспешно се опитва да спаси сина от бащата, а бащата не успява да успокои тревожната майка.

27.08.2012г.
 

Структурна семейна психотерапия
Семейството на детето в предучилищна възраст

Задачите на семейството с малко дете възникват от момента на вземане решение от младото семейство да имат дете и продължават докато детето не постъпи в училище.  Успешното преминаване през този етап от жизнения цикъл на семейството предполага, че съпрузите са се справили успешно с предшестващия етап  - живот в диада.  Двойка, на която и се отдаде да създаде чувства на близост, без тя да е за сметка на личната автономност и успешно да разреши текущите конфликти, тя с голяма вероятност ще приеме ролите на майка и баща.
Преходът към родителски роли обикновено започва от момента на формирано желание за дете. Оказва се, че жените често изпитват амбивалентни чувства по отношение на децата (Campbell, 1975). В днешно време все по-голям брой семейства решават да останат без дете (Wolman, 1983). Измененията в ролята на жената в съвременното общество съществено повлиява на нейното желание да има дете.  Освен това, в резултат на бременността двойката е принудена да промени начина си на живот.  Жените се опасяват, че съпругът им не би разделил с тях отговорността по възпитанието на детето (McGoldrick, 1980).  Усвояването на родителските роли става много по-лесно, ако периодът на ухажване е продължил не по-дълго от една година, а след сватбата е изминало достатъчно време, за да се подготвят съпрузите за появата на детето.
С раждането на детето, двойката автоматично формира триъгълни отношения.  Най-близко до детето винаги се намира майката.  Ако майката е погълната извънредно много с грижите по детето, бащата автоматично се дистанцира и започва да отделя повече време за изява в професията си. Традиционната отстраненост на съпруга от семейството и бащинството, се определят не само от обществените устои (културни и демографски фактори), а и от самата бременност, която буквално отделя майката от бащата, за сметка на постоянното присъствие на детето между тях, в т.ч. и от съпружеската постеля (Bradt, 1980, с. 129). В тези условия съпругът е склонен да приеме, че жената отделя на новия член  на семейната система извънредно много време.  Понякога се случва обратното, детето може да играе ключова роля в контрола на дистанцията между родителите, като ги сближи и балансира отношенията им.
Независимо от своята готовност за появата на детето, двойката винаги се сблъсква  с потребността  от привързаност към новороденото. През първите две години от живота, детето изпитва една основна потребност (освен потребността от жизнено оцеляване – храна, вода, хигиена) – това е потребността от формиране на привързаност към един от членовете на семейството.  Постепенно през първите шест месеца от неговия живот привързаността на детето се променя. Вече във втория месец детето е способно да разпознава майката, бащата и да ги отличава от непознати лица (Yogman, Dixson, Tronick, Als, & Brazelton, 1977). Във възрастта на 6-7-месец, детето търси и се нуждае от контакт преимуществено с майката. Именно привързаността обикновено се формира в тази възраст, ако незабавно се реагира на емоционалните потребности на детето при активно взаимодействие с него (Schaffer & Emerson, 1964). Овен това, детето бързо се привързва към внимателния баща, отколкото към невнимателната майка, независимо от това, колко продължителен е контакта с нея. Дете, което е сформирало надеждна привързаност с лице, осъществяващо спрямо него грижовност, във възрастта между 2 и 5 години успешно овладява социални умения и навици за разрешаване на проблеми (Sroufe, 1978). По този начин, емоционалната сензитивност на родителите в продължение на първите години от живота на детето, способства за успешното  му психологическо функциониране през следващите години.
Детето развива привързаност не само към майката, но и към бащата.  Има доказателства за това, че особено забележително влияние оказва играта с бащата (Parke & OLeary, 1976). Бащите прекарват 4-5 пъти по-дълго време в игри с децата, отколкото да ги ухажват (Lamb, 1977). Привързаността към бащата е от голямо значение за формиране у детето на сексуална идентичност и образа на своя Аз.  Привързването на бащата към детето, разединява диадата между майка и дете и дава на детето алтернативен обект за любов (Berman, Leif, & Williams, 1981).
Като цяло, чувствителното и грижовното общуване на родителите способства за формирането у детето на чувство за доверие към другите хора.  Детето става приятелски настроено към външния свят и е много по-общително, като инициативата на подаваните сигнали е негова. Детето усвоява навик и разбира, че неговото поведение има последици спрямо другите хора и то започва да избира точно такива поведенчески реакции, които му носят наслада и удовлетворяват потребности. В този смисъл е от съществено значение отзивчивостта на родителя към двигателните и емоционални желания на детето. При отсъствието на грижи от страна на родителите,  детето става вяло, пасивно, неуверено. Децата, които са били обект на грижи, внимание и любов на родителите си в ранните години от своя живот, се развиват по-бързо (Belsky, 1981).
Паралелно с порастването на малкото дете, родителите следва да установят определени правила, призвани да гарантират безопасността, без да задържат развитието му.  Когато детето започне да се учи да ходи, в него се формира чувство за автономност.  През този период малчуганът без разрешение хваща и опипва всичко, което попада в ръцете му.  За постигане на необходимата автономност детето се нуждае от родителска поддръжка.  Децата трябва да се поощряват да правят избори самостоятелно, например то да избере дрехите, с които да е облечено; то да реши дали да се съблече; то да избере коя от играчките му е любима; то да подаде  определен предмет от множество и т.н.  Разбира се изследователската активност на малкия човек трябва да бъде в разумни и постоянни граници.  Сред задачите на развитието пред родителите стои осигуряването на баланс между ограниченията и свободата, тъй като с напредването на възрастта изискванията към детето трябва да се променят.
Постепенната сепарация от родителите е явление напълно нормално, тъй като тенденцията е детето да става все по-автономно.  Малчуганите прекарват все по-дълго време без родителите си, занимавайки се с изучаване на света.  Съответно родителите трябва да се погрижат и да осигурят на детето достатъчно пространство (и време), да му позволяват да прави собствени открития и грешки (например, да провери какво има вътре в плюшеното мече).  Ако в разположение на детето е дадено твърде обширно пространство, това е равнозначно на неговото отделяне от семейството, т.е. за него няма място в семейството, тъй като дистанцията е прекалено голяма с родителите. Обратното, твърде ограничения периметър води до извънредна близост, като семейството запълва с детето вакуума и дефицитите в отношенията си (McGoldrick, 1980).
Понякога родителите са толкова заети, че не могат да отделят на детето достатъчно време и пространство.  Заедно с това, децата, запълващи вакуума в отношенията между съпрузите, могат да изпитват трудности в развитието на чувството за автономност.  Двойка, поддържаща достатъчно близки отношения, способна да се справи със собствените си конфликти, е способна да създаде благоприятна обстановка за поддръжка на детето и за развитие на неговата автономност. Колкото по-бързо се развива автономността на детето, толкова по-бързо върви процеса на неговата социализация и развитие на годности за самоутвърждаване.
Развитието на малкото дете оказва дълбоко влияние върху съпружеските отношения. Жените, които от рано са заети да правят собствена кариера или прекарват по-голямата част от времето сред възрастни, а едва по-късно са принудени да посветят изцяло себе си на деца, са склонни да изпитват фрустрация.  Мъжете, намиращи се в добър социален статус и стабилна професионална кариера, могат да посвещават по-дълго време на общуване с възрастни в професията си. Хейли (Haley, 1973) стига до извод, че жената на този етап изпитва желание, да разширява социалните си контакти с възрастни и може да усеща недоволство и завист към своя съпруг.  В такива условия съпружеските отношения съществено се влошават.  За да не се случи това, двойката следва да обсъди  и да преразпредели задълженията си, свързани с възпитанието на детето и другите задачи извън дома. 
Следващият пример от практиката служи за илюстрация на горенаписаното:
Джейк, 32г. и Уилма, 29г., се обръщат към психотерапевт по повод на своя 3-годишен син – Роб. Те разказали, че Роб често капризничел и се заливал от плач, ако не получи желаното.  Той бил заченат наскоро след спонтанен аборт и се ражда недоносен – 4 месеца по-рано от срока.  И двамата родители споделили, че Роб бил много чувствителен..  По думите на Джейк, той нямал проблеми с детето, но Уилма твърдяла, че въобще не може да се справи със сина си.  Джейк считал, че Уилма трябва да се държи по-мило с Роб. На първата сесия Роб заел място близо до майка си.  Уилма заявила, че синът и предизвиква у нея безпокойство. Той имал малко приятели и тя се страхувала да го пуска навън, тъй като можело да се нарани.  Уилма се съгласила с предложението, че има малко влияние над Боб, но на терапевтът станало ясно и това, че тя не позволявала на съпруга си да се занимава с възпитанието на детето.  По нейни думи, Джейк не разбирал Роб.  На последната сесия и двамата съпрузи признали, че техните отношения силно са се влошили, след две събития, случили се в малък период от време – раждането на сина и смъртта на бащата на Джейк.  Съпругът споделил, че след трагичния случай, той оставал до късно в работата си и дълго време прекарвал заедно със своята майка, която не одобрявала брака му с Уилма.
В този пример, майката е започнала извънредна опека спрямо детето във времето, когато бащата  започва да се отдава на работата си и започнал често да навестява майка си.  Брачните отношения  на по-ранния етап били прекалено крехки и неустойчиви.  Джейк преживявал  своята близост със съпругата си, като предателство по отношение на майка си.  Освен това, все още неукрепналите отношения били подложени на тежко изпитание след аборта на Уилма и смъртта на бащата на Джейк.  С раждането на детето, Джейк се отделил още повече от съпругата си, а Уилма потънала в грижи по малкия. Оказало се, че съпрузите са свързани един с друг единствено чрез детето, което практически е причината да потърсят психологическа помощ.
Описаният случай е типичен в практиката на семейната психотерапия, тъй като разкрива как най-слабия член на семейството (обикновено това е детето), отключва симптом, който от своя страна балансира това, което липсва в семейните взаимоотношения. „Болният” Боб възстановява близостта в двойката и балансира семейната система.

27.08.2012г.

Структурна семейна психотерапия
Семейство с подрастващо дете

 Периодът на семейство с подрастващо дете започва от момента да достигане на полова зрялост на най-голямото дете и продължава до момента на неговото напускане на дома.  С навлизането в подрастващата възраст, правилата и ролите в семейството отново следва да се предоговорят. Родителите трябва да предоставят на подрастващото им дете по-голяма автономност и да осигурят гъвкавост на границите.  Родителите постепенно губят част от властта си и трябва да се съобразят с нарастващата компетентност на подрастващия.  Решението на проблемите на този етап зависят от способите за разрешаване на критичните задачи на комуникацията и способностите за водене на преговори на много по-ранните стадии в развитието.
 В периода на подрастващото дете, съпрузите често се сблъскват с промени в собствения си живот.  На този етап съпружеските отношения следва да претърпят преоценка. Хаосът в преживяванията на подрастващия понякога отключва в семейната система процеси, насочени към поддържане на предишната семейна организация (Haley, 1973). В условие на разкол в родителската диада, детето е склонно да се обедини с единия или другия родител, за да придобие по-голяма свобода.
Подрастващият  е склонен да отхвърля призивите за семейни правила, регламентиращи личния живот, контрол и отговорност.  Подрастващият може да шокира семейството с непривични ценности, интереси и поведение.  Поведението му е амбивалентно – от детска инфантилност до поведение на възрастен.   Родителите на подрастващия често изпадат в недоумение, как да се държат с детето си. Трябва ли да се установят твърди ограничения?  Кое поведение следва да възприема сериозно? Позволява ли подрастващият да се действа с него по метода „проба-грешка”? Защо приятелите му са толкова важни за него?  Особено е сложно да намерят отговор на всички тези въпроси онези родители, които самите те водят военни действия и в работата си и в дома си.
Проблемите в семейната система, обусловени от поведението на подрастващия, имат тясна връзка  с разширеното семейство (Ackerman, 1980).  Родителите могат да взаимодействат със своите деца-подрастващи така, както в своето време на подрастващи са общували със собствените си родители.  По-нататък Н. Акерман допълва:
Родителят, с прекалено усърдие се отнася към изпълнението на своите родителски задължения (overfunctioning parent), например, често се опитват да възпроизведат собствения си ранен опит, когато на него се е налагало да взаимодейства със собствените си либерално настроени родители (underfunctioning parent). За оправдание на своето поведение обикновено те казват, че са искали да избегнат грешките, допуснати от техните родители (прародителите) и да избавят третото поколение (своите деца) от болка и страдание, които са били изпитани от второто поколение, т.е. от самите родители, а също така и да спасят децата си от неприятностите, с които се е наложило да се сблъскат. В резултат третото поколение има сходства с първото. Наследниците на либерално настроените родители, възпитават  също толкова либерално настроено дете. Съпругата, привикнала към активно общуване със собствената си майка и сравнително по-рядко общуване с баща си, е склонна да възпроизведе този патерн със своята дъщеря и съпруг.  Освен това, взаимодействието между дъщерята и нейни я съпруг (зетя), често качествено и количествено напомня отношенията между прародителите (бабата и дядото).  Удивително точно отношенията в основното (ядреното) семейство отразяват взаимодействието в двете разширени семейства. Това означава, че детето в етапа на подрастваща възраст, може да стане  своеобразен връстник на своите баба и дядо и буквално да встъпи с тях в дружески съюз на единомишленици, които оспорват правото на родителите да възпитават и контролират детето.
Съществува обратна закономерност при промяна интензивността на взаимодействието.  Повишаването на изискванията към подрастващия от родителя (повишаване на интензивността) или отхвърлянето от родителя (снижаване на интензивността), водят до съответното повишаване или снижаване на интензивността на взаимодействие в двойката „родител – прародител”.  Това на свой ред оказва влияние върху брака между бабата и дядото.  И обратно, излизането в пенсия, болестите,  промяната на местоживеене и разбира се, смъртта на прародител, може да има сериозни последици за отношенията „родител – дете” и за брака на родителите (Ackerman, 1980, с.150). 
Ключова задача на развитието в подрастващата възраст се явява сепарацията и индивидуализацията, като този процес следва да стартира още в детството. Ако съпругата през цялото време е срещала затруднения при отделянето от майка си, за поддържане на емоционалния баланс тя ще бъде склонна, да култивира зависимост в собственото си дете.  Развитието на индивидуалността у детето може да крие заплаха за майката, която е склонна да проецира върху него някои от своите сиблинги или родители, и да разглежда детето как част от себе си.  В такъв случай, родителят не е способен да признае собствените потребности на детето, което на свой ред се научава твърде рано да игнорира тези потребности, за да получи одобрението на майката.  Детето се лишава от поддръжка, когато се държи независимо и напористо, и я получава, когато проявява зависимост.  В подрастващата възраст навиците за саморегулация все още не са така добре развити и този дефицит затруднява проявата на изразяване и адекватност на поведението към реалността.
Подрастващи, които не са способни да се отделят от своите родители, често страдат от депресия.  Депресията се развива в случай, когато подрастващият се опитва да удовлетвори потребностите на своите родители за сметка на своите потребности.  За подрастващите, склонни да отричат наличието на депресия, дори при отговор на директен въпрос, често се търси помощ за прояви в поведението им в училище, като хиперсексуалност и асоциално поведение. При подобни случаи родителите обикновено предприемат наказателни мерки за въздействие, които още повече задълбочават депресивните симптоми.  Към такива подрастващи много често отношението е като към немотивирани и неподлежащи на корекция деца, като възрастните не успяват да декодират сигналите им за помощ и подкрепа.
Пример: Да разгледаме случая на 14-годишната девойка Тина, хоспитализирана във връзка с опит за самоубийство и депресия. Преди да бъде изписана от клиниката, е било проведено интервю със семейството.  Първоначално психотерапевтът се срещнал с Тина, за да узнае подробности за нейните проблеми.  Момичето съобщило, че изпитва непоносим натиск от страна на своите родители. Понякога те се държали с нея като с възрастен, а друг път, като с дете.  Тина била в пълно невидение относно техните очаквания към нея.  Терапевтът забелязал, че девойката изглеждала потисната.  Около 10 минути по-късно, в кабинета били поканени за участие в беседата майката, бащата и двамата по-малки братя.  Малко  по-късно е станало ясно, че родителите се разминават по отношение на възгледите си за възпитанието на Тина.  Бащата рязко възразил по отношение дружбата на момичето с по-големи момчета, а в същото време майката считала, че това е напълно допустимо.  Освен това, оказало се, че бащата и майката често спорят по финансови въпроси, а също така и по темата, има ли право жената понякога да се среща на чаша алкохол с приятелки.  В процеса на интервюто постепенно се изяснило, че бащата няма никакво влияние над съпругата и дъщеря си.  „Нищо не мога да направя, когато те двете заедно ме нападнат!” – казал той, показвайки с поглед жена си и дъщеря си. Въпреки, че съпругът не може да възпрепятства „приключенията” на жена си, все пак той бил в състояние да контролира дъщерята, но майката на свой ред всячески възпрепятствала тези усилия.
Без съмнение, отношенията между самите родители били проблематични. Безсилни самостоятелно да преодолеят своите разногласия, те  за нещастие, сражавайки се един с друг, използвали своята дъщеря.  Рационалния стремеж на момичето към автономност само разгарял конфликта между родителите.  За Тина, да расте в това семейство било равносилно, да бъде въвлечена в още по-големи конфликти между родителите.  Тя изпитвала депресия, защото нараствали, а не били удовлетворени важни за нея потребности, свързани с развитието и.
 

26.08.2012г.

Практика в структурната семейна психотерапия
Оценка на семейните отношения

 Семейните психотерапевти от структурното направление считат, че оценката на семейните отношения е неотделимо от психотерапевтичната намеса (вмешателство).  В качеството на диагностичен инструментариум те прилагат предварително интервю (Aponte & Van Deusen, 1981), като процеса на оценяване е интегриран в цялата психотерапевтична процедура.  Оценката на патерните на взаимодействие в семейството зависят от това, как психотерапевтът ще формулира терапевтичната система.
Оценявайки семейните отношения, психотерапевтът се опитва да разшири концептуализацията на проблемите.  Принципно семейството е склонно да разглежда проблема си твърде тесногръдо, свеждайки го например, до алкохолизъм или неуправляемо поведение на детето. Членовете на семейството имат едни и същи очаквания към психотерапевта – да ги избави от симптома, обладал един от тях (идентифициран пациент), без да засяга патерните на взаимодействие в семейството (Minuchin, 1974).
Някои  автори, принадлежащи към структурното направление, са склонни да разглеждат идентифицирания пациент като свидетелство за дисфункционалност на семейната система. Безусловно, психотерапевтът следва да обърне достатъчно внимание на идентифицирания пациент, но заедно с това е необходимо да види взаимните връзки при текущите взаимодействия в семейството.
Минухин извежда шест основни аспекта при оценката на семейното взаимодействие. Той препоръчва на психотерапевтите:
(1) Да се обръща внимание на семейната структура и установяват водещите патерни на взаимодействие, като създават възможни алтернативи.
(2) Да оценяват гъвкавостта на системата и нейната способност към усъвършенстване, което позволява да се прогнозират възможностите за преустройство на налични алианси, коалиции и субсистеми, в отговор на променените обстоятелства.
(3) Да изследват резонанса на семейната система – чувствителността на семейството към действията на отделните членове. 
Семейството се разполага някъде между двата полюса, на единият, на който условно се намира вмешаващото поведение (извънредна близост между членовете, дифузни индивидуални граници) с извънредна чувствителност и въвлеченост към действията на отделен член на семейството, и занижен праг на активизация на механизмите за поддържане на хомеостаза.  На другия полюс се намира фрагментираното семейство  (извънредна дистантност между членовете, ригидни индивидуални граници) с извънредно ниска чувствителност към действията на отделен член на семейството и повишен праг  на активизация на механизмите за поддържане на хомеостаза. 
(4) Да анализират условията на живот на семейството и да определят източниците за поддържане на стрес.
(5) Да оценят степента на успеваемост на семейството в прехода през жизнения му цикъл и изпълнението на съответните за етапа задачи.
(6) Да изследват способите за използване на симптома на идентифицирания пациент за поддържане на желаните семейни патерни на взаимодействие.
 Психотерапевтът оценява семейното взаимодействие по пътя на наблюдението на различните видове поведения. Ценна информация може да получи, анализирайки интонацията на речта, изражението на лицето, степента на бъбривост или мълчаливост, зрителния контакт между членовете и т.н. психотерапевтът следва да бъде бдителен по отношение на такива маркери, като: кой започва да говори пръв; кой кого прекъсва или поправя; кой винаги финализира темата (обобщава, заключава); кой се съгласява; кой говори за другите и кой за себе си; кой е най-въвлечен емоционално в проблема и кой стои в периферията му и др.  Освен това психотерапевтът може да прояви интерес към мнението на останалите членове, след като един вече се е изказал (много често хората за първи път започват да споделят мнението си едва в терапевтичния кабинет). На база получената информация, психотерапевтът издига хипотеза за съдържанието на семейния проблем и лежащите в основата на семейната структура дисфункции. 
 Цели
Избора на цел в структурната семейна психотерапия се основава на издигнатата хипотеза за същността на проблема и оценката за съществуващата структура на семейството (Aponte & Van Deusen, 1981). Психотерапевтът осъществява непосредствено вмешателство  с цел, промяна на патерните на взаимодействие в семейството, а следователно отстраняване усложненията в поведенческата последователност, т. нар. „порочни поведенчески кръгове”. По този начин, целта на структурната психотерапия е насочена към промяна патерните на трансакции.  Тази цел се явява едновременно и близка и перспективна и определя съдържанието на психотерапевтичната интервенция.
Пример: Следващият пример илюстрира процеса на избор на цели на база структурна хипотеза. В случая имаме непълно семейство, състоящо се от 36-годишна майка и шест деца.  Идентифицирания клиент е 16-годишен подрастващ, върнал се неотдавна от изправителен дом, където е постъпил след пътен инцидент с откраднат от него автомобил.  Семейството живее съвместно с бабата по майчина линия, след като преди две години майката се разделя с втория си съпруг.  На първата сесия е възникнал конфликт между майката и 16-годишния син.  Бабата на свой ред се оплакала, че майката се държи зле с децата си.  Майката на свой ред съобщила, че до момента, от който бабата започнала да се грижи за децата, най-големият син и отказвал значителна помощ.
На основание информацията, получена в хода на интервюто, психотерапевтът формулирал три хипотези:
(1) Майката е необходимо да определи ясно своята роля.
(2) Майката и бабата са длъжни ясно и точно да разделят помежду си отговорността (сформиране на граници) за възпитанието на децата.
(3) Майката и 16-годишния и син следва да обсъдят своя конфликт, като възрастни хора.
В съответствие с хипотезите са формулирани следните цели:
(1) Майката е длъжна да поеме върху себе си отговорността за възпитанието на децата.
(2) Бабата следва да открие интересно занимание извън семейството.
(3) Майката и 16-годишния син трябва да постигнат съгласие и да преустановят конфликта.
Техника
От позицията на системния и структурен подход психотерапевтът не може да не осъществи вмешателство.  Още с първото телефонно обаждане с молба за консултация, семейството се намира във взаимодействие с психотерапевта. Някои от действията на психотерапевта са насочени към получаване информация за същността на проблема, други служат за осигуряване приемането на психотерапията от семейството, а трети са насочени към непосредствено преустройство на семейната структура.
Действията на психотерапевта от структурното направление наподобяват действията на художника върху платното.  Някои щрихи служат за ескиз, но в съчетание с други, постепенно оформят свой образ, а  заключителните щрихи  на художника  придават на картината яснота, завършеност и жив импулс.
Може ли да се определи , кои именни щрихи се оказват най-важни за раждането на новия образ?  Всяко съприкосновение на четката на художника до платното, включва в себе си и изследователска неувереност и мощно творчество.  Именно това е метафората при работата на структурния психотерапевт.  Всички техники на това направление са ориентирани едновременно към идентифицирания проблем и към изменение структурата на семейната система.

22.08.2012г.

Структурна семейна психотерапия
Проблеми при разпределението на силите в семейството

 Няма нищо неестествено в това, членовете на семейството да се обединяват за изпълнение на определени задачи. В нормално функциониращото семейство тези коалиции са непостоянни и зависят от конкретна ситуация.  Дисфункционалните коалиции са тези, които се отличават с устойчивост и при тях съзнателно или несъзнателно две лица се обединяват срещу трети, например, бащата и дъщерята срещу майката.
Устойчивите коалиции въздействат върху всички семейни взаимодействия, като в тях членовете на семейството встъпват не отделно, а като отбор. В устойчивите коалиции може да възникне вътрешно напрежение, от което членовете се стремят да се избавят.  Това напрежение се проявява в открити нападки на единият от членовете на семейството или прояви по отношение на неговата прекалена загриженост.  Така двойката може да достигне до съгласие, обсъждайки лошото поведение на своето дете-подрастващ; при това,  колкото по-зле се държи детето, толкова по единодушни в своето негодувание са родителите.
Още една дисфункция, свързана с разпределението на силите в семейството е посочена от С. Минухин (Minuchin, 1974) под названието „триангулация”.
Ето какво описва Салвадор Минухин:
В процеса на триангулацията, всеки от родителите иска детето да заеме неговата страна.  Това се случва защото,  поддръжката на детето за единия от тях автоматично означава вражда с другия.  В условията на тази дисфункционална структура, детето напълно е парализирано.  Всяка негова постъпка се оценява от единия родител като враждебна.
Триъгълни отношения могат да възникнат и при друго разпределение на силите.  Всяка една диада, която конфликтува  между себе си, може да въвлече в триъгълни отношения трети участник, като всеки един от тях ще се опитва да го привлече на своя страна.
Апонте и Ван Доусен (Aponte & Van Deusen, 1981) отбелязват, че тясното взаимодействие в семейната система е неизбежно съпроводено от това, че дисфункциите засягат като правило повече от един аспект на системата.  Така проблемите за разпределението на силите и установяването на границите често са взаимосвързани – например,  в устойчивите коалиции с участието на представители на няколко поколения, съпруга и нейната майка срещу съпруга, може да бъдат отделени проблеми с разпределението на силите (съпругата с майка си срещу съпруга) и проблеми на границите (майката нарушава границата на съпружеската субсистема).
Проблеми при разпределението на властническите функции
В семейната система, властта обикновено отразява способността на индивид или субсистема, да изпълни своите функции.  Тази способност не се явява вътрешна личностна характеристика („Той е деспот” или  „Тя е властна” по природа и пр.),  а характеризира отношенията в семейството, т.е. приема се, че единият е такъв (например, деспот), защото другите са точно такива, от които се нуждае първият за да бъде „деспот”.
Способността на членовете на семейството да действат, зависят от времето, ролите и ситуациите.  Така например, бащата може да е способен да накара сина си да почисти двора, когато са сами и същевременно е възможно, това да не му се отдаде, ако почистването трябва да стане  в присъствието на негови приятели.
Готовността да се съблюдава субординация зависи от ред обстоятелства.  Така проявлението на власт може да  се натъкне на съпротива при едни обстоятелства и да бъде възприето като адекватно при други. 
Проблемите, свързани с разпределението на властта, непосредствено произтичат от функциите на системата  (например, родителство или искане за поддръжка).  Изпълнението на всяко едно действие в семейството изисква полагане на усилия, разходване на ресурс.  Ако усилията са неадекватни на задачата, те не съответстват на функциите на системата или имат неправилна точка на приложение, действието може да не бъде завършено успешно. Така например, по време на консултации, родителите много често се оплакват от несговорчивостта на детето им:  „Той не върши нищо, за което ние го помолим” или „Аз не мога да достигна до нея”.
Неудовлетвореността от съществуващото разпределение на властта е тясно свързано с проблема за границите и разпределението на силите.  Така например, междупоколенческа коалиция или алианс, между дете-родител, често отслабва властта на родителя по отношение другите деца в семейството. Коалицията майка с дъщеря против бащата отслабва родителската власт над дъщерята.
Дисфункционалното разпределение на властта в семейството води до още един проблем, а именно  - нарушава се способността на отделните членове да реализират собствения си потенциал за развитие.  Семейство, което се стреми да предпази порасналото си дете от превратностите на живота, го лишава от възможност да получи собствен опит и да придобие власт на обкръжаващата го среда.  Подобно отношение от страна на родителите могат да доведат до това, че 17-годишния младеж да се държи незряло като 7-годишно дете, а това на свой ред подбужда родителите да прилагат все по-широко своята власт на опекуни.

25.08.2012г.

Триъгълни отношения в семейството през призмата на
структурната семейна психотерапия

 
 Психотерапевтичната намеса е задължителна при диагностика на триъгълни отношения, възникващи често между деца, родители и учители. Фостер (Foster, 1984) диференцира три типа триъгълници, които най-често се срещат при семейни / училищни проблеми.
 Родител / учител / дете
 Детето често се оказва включено в триъгълни отношения при скрити и явни конфликти между родители и учители.  Извънредно покровителстващите детето родители-опекуни, са склонни да го защитават на всяка цена от учителя. Изявления на родителите от типа: „Учителят по информатика не е обективен при оценяване знанията на Джим!” или „Ако на Джим преподаваше друг учител, то той би имал много повече знания!” и пр., свидетелстват за това, че родителите са встъпили в коалиция с детето срещу учителя.  Много често родителите въвличат децата си в този тип коалиция, когато се касае до поведението на детето, която не спазва училищните правила или проявява асоциалност. Въвличането се осъществява обикновено в резултат на безкритичност на родителите към детето, неспособност на детето за самонаблюдение и целенасочени негативни коментари между родителите за учителя, правени пред самото дете. Този тип патерн се  генерира от начина на мислене на родителите и се поддържа от родителския стил на възпитание. Ако триъгълните отношения се стереотипизират в хода на годините, то в един момент родителите сами не могат да отговорят на въпроса: „Как се случи така, че нашето обичано и обгрижвано дете стана егоист, индивидуалист и има трудности в отношенията с другите?”
Намесата на психотерапевта следва да бъде насочена към извеждане на детето от триъгълните отношения (Foster, 1984). Психотерапевтът следва да инициира обсъждане на спорните въпроси и моменти, които не предизвикват разногласия в присъствието на заинтересованите страни (в т.ч. учителя). При наличието на предистория на конфликтните отношения между родителите и учителя, на всеки трябва да се предложи да започне разговор (експлорация), обръщайки се лично към психотерапевта.  Освен това, целесъобразно е общуването между родителите и учителя да се ограничи в рамките на сесията (не бива да се изнасят навън от кабинета повдигнатите по време на сесията теми).  По време на работата психотерапевтът установява границите между семейството и училището и предлага на всяка страна да поеме отговорност за поведението на детето в сферата на своята компетентност, т.е. психотерапевтът изисква всяка от страните да говори за собствените си преживявания, мисли и реакции, но не и да дава оценки (коментира) на другата страна, тъй като не е компетентна по тази тема.  Разпределят се функциите – родителите се задължават да контролират поведението на детето в дома, а учителят – в училище, при спазване на едни и същи норми. Уеднаквяването на нормите (правила и изисквания) е базово, тъй като детето битува в триъгълните отношения точно поради различия в тях.  Разпределението на отговорностите може да се извърши под формата на договор (контракт), който да бъде представен на детето за писмено потвърждение.  Ако бъдат обединени усилията на родителите и учителя, то обикновено се отдава проблемното поведение на детето да бъде поставено под контрол (Haley, 1976).
Майка / баща / учител
 Карл и Юркович (Carl & Jurkovic, 1983) твърдят, че в случай на разногласие между самите родители, по повод методите за възпитание и изискванията на учителя, всеки един от тях може да се опита да привлече на своя страна учителя.  Преди беседата с учителя, психотерапевтът следва да проведе работа с родителите и да им помогне да преодолеят съществуващите разногласия. При наличието на сложен алианс между учителя и единия родител (обикновено майката), следва да се посвети отделна сесия с участието на учителя и другия родител, с цел разрушаване на този алианс (Foster, 1984). Ако единият родител се държи пасивно, психотерапевтът му предлага да вземе по-активно участие в училищния живот на детето. 
 Учител / учител / дете
 Фостер (Foster, 1984) отбелязва, че понякога учителят и други служители в училищната институция могат да имат разногласия относно възгледите им за методите на корекция проблемното поведение на детето.  Такива конфликти обикновено възникват между класния ръководител и други учители или други друг училищен персонал. Детето може да се държи напълно удовлетворително в обикновена структурирана среда и да изпитва трудности при отсъствие на твърдо определени правила за поведение. Учителят, изпитващ трудности в общуването с детето, може да реши, че училищния психолог или консултант не е обективен и взема страна на детето. В такива случаи психотерапевтът е длъжен да установи граница между учителя и консултанта, предлагайки им да не се намесват в чужда епархия.
И така, ако проблемното поведение на детето се проявява в класа, психотерапевтът трябва да обърне внимание на следните въпроси:
(1) Какви са патерните на взаимодействие в семейството?
(2) Какви са особеностите в семейните граници (нива на близост / дистантност?
(3) Какви отношения са установени между родителите (или родителя) и учителите?
(4) Съществуват ли триъгълни отношения между родители, учител и дете?
(5) Какво е разпределението на силите между семейството и училището?
Изследвайки всеки от тези аспекти, психотерапевтът създава представа за:
а/ каква е връзката между проблемите на детето в училище и неговото положение в семейството;
б/какъв тип намеса (вмешателство) ще помогне за отслабване 9туширане) и преодоляване на изразения проблем.
Примери от практиката
Следващият пример от практиката илюстрира работата на психотерапевта със семейство, при наличие на училищни проблеми на детето.
Сара Томас и нейния 9-годишен син - Джери са насочени към психотерапевт от администрацията на училището. Джери е единствено дете в семейството. Той е дете с интелект над средния и е ученик в четвърти клас.  По мнение на администрацията,  Джери не се съобразява с училищните правила на поведение и не изпълнява изискванията на учителя. Той често прекъсвал урока, разсмивал и закачал съучениците си. Освен всичко това, по мнение на учителите, Джери бил агресивен (физически и вербално) – обиждал, дразнел, използвал цинични думи, плюел на пода и по дрехите на съучениците си, присмивал им се, организирал игри, които винаги водели до физически сблъсъци, манипулирал съучениците си, използвайки лъжи и разпространявайки слухове. С други думи, въпреки високите оценки и интелект, Джери бил социално незрял.
По време на първичното интервю психотерапевтът успял да изясни, че Джери е недолюбван от учителят си, който по мнение на момчето, незаслужено го наказвал. Сара съобщила, че до миналата година, тя не е имала проблеми със сина си.  След като съпругът и започнал да работи във фирмата на смени, практически всички задължения по възпитанието на момчето легнали върху нея. От един момент нататък Джери престанал да я слуша, често се гневял и казвал, че никой не го обича.  Сара също съобщила, че Джери често влизал в конфликти.  Веднъж, когато бащата (Джейк) се опитал с достъпни за него методи да повлияе на сина си, Сара се намесила демонстративно и пред детето го смъмрила, че не бива да бъде толкова строг с детето.  След този случай Джейк се самоотстранил и заел място в периферията на семейната система по въпросите на възпитанието, а войната между майката и сина се разгоряла с нова сила.
След интервюто с членовете на семейството, психотерапевтът организирал среща в зад стените на училището, поканвайки на нея членовете на семейството и учители.  Тогава Джейк не дошъл – бил на работа. По време на интервюто Сара изразила удивление, че Джери не се справя със задачите си в училище, тъй като по-рано бил само хвален.  Учителят почувствал, че майката не му вярва, а Сара решила, е учителят просто вменява виновност на сина и.
След срещата проблемното поведение на Джери продължило и след две седмици психотерапевтът предложил да се проведе още една сесия при участието на Джейк, Сара, учителя и училищния консултант (училищния психолог). Сара изразила съмнение в това, дали съпругът и ще съумее да присъства.  Н
На следващата среща Джейк все пак дошъл. Тогава Сара заявила, че нежеланието на Джери да изпълнява задълженията си вкъщи не е толкова сериозен проблем и тя не разбира, защо той се държи толкова лошо в училище.  Според нея, не било необходимо да се безпокои съпруга и, който работел много и се нуждаел от почивка.  Тогава Джейк споделил, че не знаел нищо за проблемите на сина си нито вкъщи, нито в училище. Освен това, Джейк предложил на сина си помощ при подготовката на домашните задачи за училище. През цялото време на сесията Сара поддържала друго мнение, твърдейки, че Джери е умно и интелигентно дете и би могъл самостоятелно да се справи с домашните задачи за училище
В този момент психотерапевтът предложил на учителя, да покаже на родителите домашните задания на Джери.  Джейк се съгласил с учителя, че детето се нуждае от помощ.  По мнение на Сара обаче, напрегнатия график на работа на съпруга и не му позволявал, да отделя на Джери много време.  Постепенно родителите започнали да общуват и разменят реплики на все по-висок тон. Напрежението между тях нараснало. Точно в този момент  Джери се намесил и отклонил разговора в друга посока – предложил друга тема. Оказало се, че този комуникационен патерн бил много добре усвоен от момчето и бил наблюдаван няколко пъти по време на сесията.
За да бъде разбрано по-добре съдържанието на проблемите, следва да бъде обърнато внимание на това, как Джери взаимодействал с обкръжението си в училище и в къщи. Учителят съобщил, че по време на часовете, Джери привличал върху себе си вниманието на другите ученици (често се правел на палячо). Вниманието на децата, на свой ред усилвало проблемното поведение на Джери. В семейството пък, момчето често отказвало да изпълни едно или друго задължение: майката го ругаела, а след това се заемала да свърши всичко сама.  Ако Джери започнел да спори с майка си, тя се ядосвала и търсела намесата на съпруга си.
В крайна сметка психотерапевтът формулирал списък с проблемни взаимодействия, включващ следните елементи:
(1) Сара интензивно взаимодейства със сина, тъй като дистанцията между тях е много близка (липсва балансирана граница) и същевременно изпитват фрустрация от взаимното си общуване.
(2) Джери не слуша майка си.
(3) Сара настоява синът и да изпълни домашните си задължения.
(4) Сара се обръща с молба към Джейк, да се намеси и застави сина им да изпълни работата.
(5) Джери се намесва, а Сара критикува грубото и неумело общуване с малкия.
(6) Джери се самоотстранява.
(7) Сара и Джейк продължават на взаимодействат интензивно.
По време на интервюто с учителя се оказва, че списъка с взаимодействия напомня това, което се случва в училище.
(1) Учителят и ученикът активно се противопоставят един на друг.
(2) Когато учителят не може да се справи  с Джери самостоятелно, той се обръща са помощ към майката.
(3) Майката предприема опити да се намеси, учителят и вменява вина за поведението на ученика и отправя заплаха за изключването му от училище.
(4) Майката се гневи и се самоотстранява, а учителят продължава да воюва с ученика.
 Запазването на тези патерни на комуникация способстват за разногласията между родителите, по повод възпитанието на сина.  Бащата често обвинявал майката за извънредната и снизходителност, която на свой ред счита, той е извънредно строг.  Аналогичния стереотип  намира място и в училище:
(1) Учителят обвинява майката в незаинтересованост и безотговорност.
(2) Майката счита, че учителят е извънредно строг с детето.
(3) Майката и учителя се противопоставят един на друг.
(4) Джери се намира между майката и учителя и завършва триъгълните отношения.
В дадения случай следва да се обърне внимание на кросгенерационната коалиция (вертикална поколенческа коалиция) между майката и сина, когато бащата и учителя нямат авторитет, а самата майка практически не диференцира сина от себе си.
Важно! Родител, който разглежда детето си като свое продължение, не е способен да му влияе и да го контролира. Колкото по-малко изразена е диференциацията и колкото по-рехава и пропусклива е границата между родителя и детето, толкова по-нисък е авторитета на родителя и толкова повече власт на родителя изтича към детето. 
 По този начин извънредната опека върху Джейк практически пречи на Сара, да го научи на спазване на норми и правила на поведение и уважение на авторитети. Ако детето не е научено да уважава авторитета на родителя си в къщи (социалните норми на поведение са авторитети; по-възрастните - също), то в училище това дете не би се съобразило нито с авторитета на учителя, нито с авторитета на училищните правила. Подобен индивид трудно формира чувство за вина и е лишен от неговата въздържаща и контролираща функция.
По аналогичен начин, учителят може да приеме разюзданото поведение на детето, като проява на неговата компетентност, социална и каквато и да било друга, а при подобна конфигурация винаги възникват трудности при установяване границите между учител и ученик.  При отсъствие на авторитетна фигура, децата обикновено не слушат, лигавят се (регресират), фриволничат (говоря на „ти”; неуместно се шегуват; иронизират) и не спазват правилата на поведение в училище.
Много често се случва така, че детето е примерно в къщи, когато бащата насажда уважение към правилата в дома, чрез заплаха или практическо физическо насилие. Когато този въздържащ и „дисциплиниращ” фактор отпадне в училищната среда, детето автоматично се завръща към своя асоциален стереотип на поведение.
Тези стереотипи на повтарящо се поведение за взаимодействие отразяват йерархията в отношенията в семейството и училището.  Проблемното поведение на детето свидетелства за отсъствие в неговото обкръжение на властна фигура и може да се разглежда, като опит за нормализиране (балансиране) структурата на семейството.  Дисфункционалността на семейството се проявява в:
= сплетеност  на взаимодействието  между майка и син;
= сплетеност на взаимодействието  между учител и ученик;
= дистантност на взаимодействието между баща и син.
Всеки един от изброените диадни отношения се намира в краищата на една ос. В единия и край са класирани първите две диади (майка и син и учител и ученик).Тук близостта е прекомерна, липсва граница, липсва авторитет. На другия край се намира диадата баща и син, при които дистанцията е голяма, а границата твърда и ригидна. Бащата стои в периферията по въпросите на възпитанието и е самоотстранен. Липсата на бащата в родителската субсистема, автоматично отваря място там да се намести сина, който идва от детската субсистема и вертикално стои по-ниско в йерархията.
Важно! Има ли вертикална коалиция, винаги е налице дисфункционалност на семейната структура и отношения!
За причини за разногласията в семейството и възникването на проблеми в училище били посочени формално две промени: а/ смяната на работния график на бащата; б/ идването в училище на нов, строг учител. Семейството не е било способно да се преустрои и приспособи към променените обстоятелства. Майката е поела върху себе си родителските задължения и е привличала бащата само в случаите, когато детето не слуша.  Освен това, при възникване на проблем в училището, майката не е успявала да осигури адекватна поддръжка – нито на сина си, нито на учителя. По този начин училищните проблеми са станали продължение на домашните.
Възникването на промени в семейната система винаги трябва да бъде съпровождано от установяване на нови правила на взаимодействие.  В нашия пример правилата останали старите, независимо че бащата е променил графика си на работа и вече не е имал толкова време. Майката от най-положителни подбуди се е нагърбила и с функциите на бащата по възпитанието на детето, вместо да раздели отговорността като направи график на дните, а по отношение училището – график на срещите с учителя.  Така семейството при отсъствието на бащата, продължавало да живее по старите правила.
Освен това, не е изключено изискванията на учителя към детето действително да са били строги, тъй като по-рано не е било необходимо той да спазва някакви правила нито в училище, нито вкъщи.  Оказало се, че в класа си (социалната група) детето изпълнявало ролята на „жертвен агнец”, независимо от факта, че бил агресивен и се стремял, чрез насилие към лидерство. Фактически обаче, ученикът не бил харесван от съучениците си и заемал позицията на емоционален аутсайдер. От друга страна, учителят разтоварвал своето недоволство от поведението на майката върху ученика.
На следващо място следва да се отбележи, че ролите в семейната система винаги са взаимно обусловени. Ако единият се държи снизходително и меко, то другият е длъжен да бъде строг и обратно. В дадения случай, бащата и учителят изпитвали потребност да бъдат строги, докато майката, от тяхна гледна точка позволявала извънредно много волност на детето.  Аналогично майката считала, че е длъжна да бъде по-търпима, тъй като бащата и учителят общували с детето достатъчно строго и взискателно.
Психотерапевтът направил следните препоръки:
(1) Джейк, Сара, учителят и Джери били длъжни регулярно да посещават сесиите, най-малко 1-2 пъти месечно.
(2) По време на сесиите се забранявало отправянето на критични забележки по адрес на родителите и учителя.
(3) Трите авторитетни лица (учителя, майката и бащата) се задължавали да си осигуряват взаимна поддръжка, за да помогнат на детето/ученика.
(4) Джери се задължавал всеки ден да донася в дома си специална бланка, на която учителят поставял оценка за домашните работи.
(5) В извънредни случаи, касаещи поведението на ученика,  учителят се задължавал да изпраща на родителите запечатано в плик писмо (или e-mail) до родителите.
(6) Джейк се задължавал всяка вечер да проверява правилността на изпълнените домашни задачи и да се подписва върху бланката в случай, че задачите са изпълнени удовлетворително.
(7) Джейк се задължавал през почивните си дни да помага на Джери за особено трудните задачи и уроци.
(8) При подобрение в поведението и успеваемостта на Джейк в училище, учителят следвало да му предостави по-голяма свобода.

09.09.2912г.
 

Класификация на подходите в семейната психотерапия

От зората на семейната психотерапия започват и опитите за класификация на психотерапевтичните подходи. Един от първите, който има принос за това е Джей Хейли (Haley, 1962).  Три години след това, Комитета по семейството (Committee on the Family) при организацията Group for the Advancement of Psychiatry (GAP, 1970), провежда изследване в областта на семейната психотерапия и въвежда три типа психотерапевти:
• Психотерапевти на позиция „А” (психодинамично направление).
• Психотерапевти на позиция „Z” (привърженици на системния подход).
• Психотерапевти на позиция „М” (Съчетаващи психодинамичния и системния подход)
Билс и Фебер (Beals & Ferber, 1969) правят опит да групират семейните психотерапевти в зависимост от личния им стил на поведение, въвеждайки термините „кондуктори” и „реактори”.  Към кондукторите те отнасят, водещите по това време психотерапевти: Б.Акерман, В.Сатир, М. Боуен, Б.Пол и Дж. Бел, които са определени като доминиращи, властни, лидиращи.  Реакторите били определени като психотерапевти, които имат по-малко директивно поведение и по-склонни да се включват в патерните на семейното взаимодействие.  Тази схема обаче по-подхождала за класификация на самите семейни психотерапевти, а не толкова на самите области на семейна психотерапия  (Nichols, 1984).
В. Фоули (Foley, 1974) обединява класификацията на GAP (GAP, 1970) с тази на Билс и Фебер (Beals & Ferber, 1969).  Предложения от тях модел позволява да се разделят терапевтите в съответствие с теоретичните базиси – от психоанализата до системния подход и личен терапевтичен стил; от активатора до наблюдателя.
П. Герин (Guerin, 1976) разработва доста подробна система за класификация. Основавайки се на доклада на GAP, той подразделя психотерапевтите на две групи: от психодинамичното и системното направление. Всеки един от тези типове на свой ред включва подгрупи. Класификацията на Герин е много по-съвършена от предишните, но не е лишена от недостатъци.  Така например, класификацията на психотерапевтичните школи по една ос, в съответствие на техните теоретични ориентации (от системната до психоаналитичната), не отчита други важни теоретични подходи.
Р. Левант (Levant, 1984) подразделя теоретичните школи в три направления: историческо, структурно/процесуално и основано на опита. 
Историческият модел използва три школи на семейната психотерапия: психодинамична (Л.Уин, Т.Лидс, Н.Акерман, Дж.Фрамо); трансгенерационна (М.Боуен); междупоколенческа-контекстуална (Иван Бозормени-Наги). Според Левант, всички тези подходи са фокусирани върху индивида в рамките на системата с акцент на елементите на междуличностно функциониране, които са свързани с фигури от миналото и ще бъдат предадени на бъдещите поколения. Левант счита, че този модел излиза извън рамките на традиционната психоанализа, включвайки в себе си системно взаимодействие, унаследено от предишните поколения.
Левант (Levant, 1984) отбелязва , че психотерапевтичния подход на Мюрей Боуен предполага участие на представители от различни поколения семейства, не отчита достатъчно ярко взаимната свързаност с психоанализа.
Структурно/процесуалният модел се основава на системата за комуникация.  Този модел се използва в:
• краткосрочната психотерапия, фокусирана върху проблема (Вацлавик, Уикленд, Бодин, Риш);
• 
• проблемно-решаваща терапия (Хейли);
• структурна семейна терапия (Минухин);
• парадоксална терапия (Мара Салвини-Палацоли и колеги);
•  триадическа психотерапия (Цук);
• проблемно-ориентирана системна психотерапия  (Ебщайн и сътрудници);
• интегративна психотерапия (Дулс);
• поведенческа семейна психотерапия (Стентън и Андолфи);
• структурно-стратего-поведенчески подход (Рабкин и Александер).
Представителите на посочените подходи отделят особено внимание на текущите семейни взаимодействия и на тяхната връзка с имащият проблем или носителя на симптома (идентифицирания пациент).
Модел на психотерапия, основаваща се на опита, съгласно класификацията на Левант, намира приложение при:
• гещалт-терапията (Кемплер);
• психотерапия, основана на пита (Витакер);
• клинтско-центрирана терапия (К.Роджърс)
Работата на Вирджиния Сатир също се отнася към тези модели.  Всички посочени терапевтични подходи поставят акцент върху ускореното личностово развитие на отделните членове на семейството и взаимни опити за промяна на самата система.  В процеса на психотерапия, за постигане на самоактуализация се използва афективния опит.
Системата за класификация на Левант е напълно приложима за концептуализация и оценка на различните психотерапевтични школи. М. Николс обаче отбелязва, отсъствието на достоверни концептуални различия между историческия и неисторическите модели.  Боуен например работи, както с историята, така и с измененията в текущата семейна система.  Освен това, отнасяйки поведенческите психотерапевти към структурно/процесуалната категория, Левант не отчита, че техните задачи не включват изменения в семейната система.  Заедно с това, някои психотерапевти, като Р.Бендлер и Д.Гриндер, въобще не правят опит да подкрепят своя терапевтичен подход с каквито и да е теоретични положения.
Както показва ескурса в историята на семейната психотерапия, да се класифицират моделите на семейната психотерапия е извънредно трудно. Гурман и Книскерн (Gurman & Kniskern,1981) правят по този повод следното изказване: „Аналогично на това, колкото е трудно да се намери границата между в междуличностните и вътрешноличностните аспекти на опита, толкова трудно е да се разделят и подходите към семейната психотерапия”.
В заключение, предвид многообразието на подходите към семейната психотерапия и класификацията им, може да бъдат обобщени и изведени следните теоретични направления:
• Структурна психотерапия (Минухин, Стентън, Монталво).
• Стратегическа психотерапия (Джексън, Хейли, Вацлавик, Ериксън, Хофман, М.Салвини-Палацоли).
• Трансгенерационна психотерапия (Н.Акерман, М.Боуен, Дж.Фрамо, И.Бошормени-Надя)
• Психотерапия, основаваща се на опита (В.Сатир, Карл.Витакер)
• Поведенческа психотерапия (Стюарт, Петерсън, Джекъбсън)
Предложената в заключение схема за класификация, се опитва да обедини подходи, имащи общи теоретични принципи и сходни терапевтични методи.  Критериите за подбора и синтезирането предполагат наличие на по-голяма или по-малка развърната теоретична база, така че да може във всяко направление да бъдат описани основните етапи на психотерапията (идентифициране на проблема, цели, техники и оценка на тяхната ефективност). Сравнявайки работата на различните направления на всеки етап от психотерапията, може да се получи представа за семейната психотерапия в цялост. Освен това,

01.09.2012г.

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 5

Пример от практиката
По-горе беше описан случая Джон, обърнал се за помощ с оплакване от депресия и суицидни мисли.  При обсъждането на случая бяха засегнати две теми: семейната лоялност и чувството за дълг към семейството.  Освен това, беше показано, по какъв начин семейния проективен процес преминава през поредица поколения.  Динамиката в семейството на Джон беше представена от позиция на трансгенерационната психотерапия.  В този раздел ще бъде обърнато внимание на успешното лечение на клиента с прилагане на психотерапевтични техники.
Когато за първи път Джон се обръща към психотерапевта, неговата способност да разсъждава е била напълно заглушена от емоциите.  Той изпитва трудност в опитите си да установи връзка между своите чувства и събитията в реалния живот.  Всяко телефонно позвъняване на който и да е роднина, предизвиквало у Джон вопли на ридание и той трябвало да прекъсва разговора.  Първата стъпка в психотерапията били към предложените от Джон обектни отношения, в рамките на които той постепенно можел да възстанови своята способност да функционира. Джон бил просто препълнен от емоции, ето защо психотерапевтът, чрез психологическо просвещение му обяснил източниците на някои чувства и го уверил, че с времето, и в процеса на обсъждане, Джон ще получи възможност да преработи своите проблеми и неуредици.  Този структурират преамбюл към терапевтичната намеса върнал спокойствието на Джон и той можел да моделира своето поведение, придържайки се към твърденията на психотерапевта, че ще получи възможност за рационален подход към решаването на своите проблеми.
Втората стъпка била в посока прецизна и разгърната оценка на състоянието.  Въпреки, че в дадения случай психотерапевтът работел само с един от членовете на семейството, трансгенерационният подход изисквал проследяване на семейната история.  Историята на фамилията на Джон била изучавана в голямо многообразие и на нея били посветени много сесии. След натрупване на информация, психотерапевтът започнал да формулира предположение (хипотеза) за това, какво влияние върху клиента са оказали конфликтите в живота на предшестващите поколения, а също така и как миналите проблеми са въздействали върху текущите взаимоотношения на Джон. Запознавайки се с динамиката на семейството в поредица поколения, психотерапевтът започнал да просвещава клиента си, обяснявайки и интерпретирайки важни моменти.  В началото на психотерапията Джон се гневял на психотерапевта, който по думите му, очаквал толкова много в такива кратки срокове.  Психотерапевтът позволил на Джон да изразява своите чувства, а след това показал, че негодуванието на Джон е било и е насочено против баща му.  Възползвайки се от анализа на преноса, психотерапевтът помогнал на Джон да направи нови стъпки в изследване на своите междуличностни отношения.
Постепенно, придобивайки нови възгледи за собствения си живот и живота на своето семейство, Джон забелязал, че симптомът (депресията) се появявала само при посещенията му в родителския дом или при получаване на емоционално наситени писма от роднините.  В този момент психотерапевтът е взел решение да премине към третия етап на лечение, съдържанието на който се изразявало в това, Джон да запазва невъзмутимост и да формира способност за рационално мислене при срещите си с членовете на родителското семейство.
След като Джон вече бил узнал и осмислил огромен обем от информация за себе си и за своето семейство в миналото, сега му предстояло да усвои нови способи за междуличностно взаимодействие в семейството.  Психотерапевтът, следвайки препоръките на Боуен,  предложил на клиента си, да създаде индивидуални отношения със своите родители.  Джон започнал първо с баща си.  След продължителна и всестранна подготовка (включваща написване на писмо-изповед, репетиция на разговора с бащата и аудиозапис на този разговор), Джон  организирал среща с баща си на неутрална територия. За първи път от двадесет години, той,  заедно със своят татко се отправили на риболов.  Джон се възползвал от този излет, за да разпита баща си за миналото.  В края на деня техните отношения не били същите. По време на целия ден Джон само веднъж усетил, че емоциите го обсебват.  Той закрепил постигнатия успех, като организирал аналогична среща с майка си, а след това с дядовците и бабите.  Някои от проведените срещи се оказали особено успешни, но всяка една е била един вид тест, а впоследствие е станала предмет на обсъждане с психотерапевта.  Понякога в процеса на изпълнение на тези упражнения, Джон не се е срещал по няколко месеца със своя психотерапевт.  Въпреки сложността  си, по случая били проведени 30 сесии, а общата продължителност на намесата била 3 години.
След пътешествието в миналото на своето семейство, Джон започнал да усеща себе си по-независим, дори в кръговратите на семейните конфликти.  По-късно той планирал среща със бившата си съпруга, Сузан, желаейки да обсъдят неговото участие във възпитанието на сина им.  По време на тази среща психотерапевтът помогнал на Джон и Сузан, да проведат един рационален диалог за участието на всеки един от тях във възпитанието на сина им Боб. Двамата родители успели напълно ясно да изразят своите чувства, мисли и надежди за бъдещето.  И двамата за първи път от много години съумели да оценят значимостта на ефекта от рационалност в общуването, в условия на снижена и контролирана емоционална реактивност. 
Психотерапията завършила месец след като Джон участвал в погребението на дядо си.  Това било извънредно напрегнато време за всички членове на семейството.  Въпросите за подялбата на наследството се преплитали с чувството на лоялност към семейните традиции и дълг.  Въпреки тази ситуация, намирайки се в семейния кръг и обсъждайки сложни проблеми на взаимоотношенията с другите членове на фамилията, Джон никога повече не бил въвлечен в триъгълни отношения.  Трансгенерационната психотерапия се увенчала с успех. Джон получил покана от психотерапевта, да го търси при необходимост в бъдеще.
Ефективност на трансгенерационата семейна психотерапия
Ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия до настоящия момент не е получила достатъчно експериментално потвърждение. Обяснение на това може да бъде открито в известен смисъл в негативното отношение на психоаналитиците към емпирична оценка на резултатите от психотерапията.  Никълс (Nichols, 1984) отбелязва, че редукцията на симптомите, от гледна точка на психоанализа, е вече свидетелство за успех, т.е. несъзнаваният конфликт остава недостъпен за обективно наблюдение.  От тук следва, че изследванията, посветени на оценка ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия, в основата си се базират на удовлетвореността на пациента от постигнатите резултати при терапевтичната намеса, а също така и върху субективната оценка на самия психотерапевт.  Тези изследвания са били провеждани без контрол, без да се отчита последващите промени в живота на клиента и в условия на недостатъчна обективност на психотерапевта.
Оценката на работата на Мюрей Боуен съдържа не малък оптимизъм.  Въпреки, че самият Боуен не дава своя теория за емпирично обосноваване, Вайнер (Winer, 1971) е съумял да оцени значимостта на показателя „диференциация”.  Оказва се, че се наблюдава зависимост – колкото повече нараства броя на диференцираните Аз-твърдения, толкова повече се снижава броя на твърденията от типа „ние” и „нас” в група от четири семейства, в процес на работа по схемата на Боуен за време от 3,5-4 години. Независимо от факта, че в дадените изследвания не е била установена степента на устойчивост на постигнатите терапевтични изменения, все пак е била показана възможност за превеждането на основния терапевтичен конструкт (диференциация) в операционална и систематична оценка.  Важно е да се отбележи и това, че след Вайнер. Други изследователи са проверили надеждността на неговите изводи и са оценили връзката на диференциацията с терапевтичния изход (Pinsoff, 1981).
Франсис Бейкър (Baker, 1982) предлага подход за изучаване теорията и практиката на Джеймс Фрамо. С проспективно изследване Бейкър събира сведения за преживяванията на клиентите в процеса на психотерапия и в нейния финал за нивото на съпружеско съгласие за взаимоотношения с родителското семейство.  Особен интерес представлява нейния опит да определи, дали наистина клиентите, участващи в сесии заедно с членовете на родителското семейство, са достигнали по-добри резултати, в сравнение тези, които се ограничават за работа само в рамките на съпружеската двойка.  Изследването на Бейкър не потвърждава самостоятелния принос на сесиите с участието на членовете на родителското семейство, но същевременно показва, че 84% от случаите при психотерапията на Фрамо са успешни, ако се съди по оценка на клиентите в края на терапията. Независимо от тези оптимистични резултати, е трудно да се направи окончателен извод за ефективността на вмешателството без да се отчита неговата специфика, тъй като в проекта на изследването не е била заложена оценка за външна валидност.
По-късно Тургей (Turgay, 1990) стига до извод за това, че психодинамичната ориентация за разрешаване на проблеми в рамките на семейната психотерапия е особено ефективна за децата с конверсионални разстройства (такива, които включват припадъци или мускулни контактури).  За съжаление, както и при по-ранни изследвания факта на отсъствие на контролна група не дава възможност да се оцени приноса на отделните компоненти на терапевтичната намеса в хода на психотерапията.  Освен това,  не е бил сформиран стандартен набор от значими променливи, по които да се съди за резултатите от вмешателството, както и факта, че не е било проведено проспективно наблюдение на клиентите.   Като цяло, резултатите от това и от предишните изследвания, посветени на оценката за ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия, не бива да се приемат за достоверни, тъй като отсъстват адекватни инструменти за измерване на нейната ефективност.
Използването на инструменти, специално разработени за проверка на концепцията на трансгенерационната семейна психотерапия, съществено разширяват възможностите за оценка ефективността на това теоретично направление.  Един от перспективните инструменти е Скала за оценка на родителското семейство (Family of Origin Scale, FOS), предложена от авторски колектив (Hovestadt, Anderson, Piercy, Cochran & Fine, 1985). Скалата представлява анкета, включваща 40 пункта, които попълва самия клиент и е предназначена за оценка на възприятието му за своята автономност и възможности да установява близки отношения в родителското семейство.  Независимо от своята субективност, този своеобразен самоотчет има експериментално потвърдена валидност (Canfield, 1983; Fine & Hovestadt, 1984; Holter, 1982). Хавщад и сътрудници (Hovestadt et al., 1985) разширяват сферата, прилагайки скала FOS, като клиничен инструмент.
Според други автори (Gavin & Wamboldt, 1992), скала FOS има сравнително кратка история на приложение, но може да бъде използвана за измерване удовлетвореността на индивида от своето родителско семейство.  В едно от изследванията (Kline & Newman, 1994) се изказва предположение, че в скала FOS трябва да бъдат включени и други, свързани с родителското семейство концепции, като например „личен авторитет” (Personal Authority) по въпросника за семейната система (Family System Questionnaire) и диференциация по скала за семейната система (Family Systems Scale). Усъвършенстването на този инструмент би позволил с времето да представи обоснована оценка за ефективността на трансгенерационната семейна психотерапия.

09.09.2912г.

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 4

Анализ на преноса
Терминът „пренос” е психоаналитичен и обозначава цялото емоционално оцветяване на преживяванията, възникващи между психотерапевта и клиента.  Самото му название отразява същността на концепция, съгласно която, миналите отношения служат като модел за текущото взаимодействие, т.е. старите модели на близки отношения се пренасят в новата ситуация.  В трансгенерационната семейна психотерапия, психотерапевтът представлява своеобразен екран, върху който се проецират сложни взаимодействия от миналото. При това, преносът може да бъде от типа един към един (например, съпругата-майка и съпругата може да види в психотерапевта своя строг баща), а може да представи и колективна проекция, която показва семейната система като цяло.
Пример: Случаят описва семейство с едно дете (8г.), с нарушение в плавността на речта (заекване). Същите се обръщат за съдействие към семеен психотерапевт и на първото интервю майката обяснява какво иска от терапията: „Да разбера защо проблемът се появява през периода от месец септември до месец май, а след това отзвучава, до следващия септември”.  На въпроса на психотерапевта: „Не желаете ли, да се установи защо се случва това и как може да се помогне?”, майката реагира: „Искам да разбера, дали за този проблем има причина съпругът ми и неговия род”. Оказва се, че бащата също изпитва аналогично затруднение, което с годините е станало по-незабележимо, отколкото е в момента на детето.  По време на срещата психотерапевтът бързо изяснява редица елементи от структурата на семейната система и индивидуални особености във взаимодействието на членовете. Установява се, че майката е властна, доминираща, стояща на върха на семейната йерархия, с високи претенции и очаквания към детето си, нетърпяща критика, с ниска самооценка, която компенсира с демонстративно поведение на способности, липсват и разработени умения за общуване. Майката е въвлечена в най-голяма степен емоционално в проблема. За да обгрижва детето си, тя е взела момичето в собствения си клас (майката по професия е учител) под предлог, да и помага в обучението предвид проблема на детето. Бащата заема подчинена позиция, той е изтласкан от властната си съпруга и се намира в периферията на семейната система.  По време на интервюто, майката започва да говори първа, тя често прекъсва отговорите на бащата, в някои случаи опровергава думите му, а в други отговаря вместо него. Майката непрекъснато наблюдава детето, на което психотерапевтът е поставил задача – да нарисува своето семейство. Детето е общително, любознателно, бързо установява контакт с психотерапевта. То работи в съседна стая, към която майката има поглед и често идва, и пита психотерапевта за оценка на рисунката си. При тези случаи, всеки път майката взима думата и се намесва, поучава, тя дава оценка и напътствия, критикува, изразява недоволство, иска по-добра рисунка, притиска детето, поставяйки му по-високи критерии.  Когато психотерапевтът иска информация за развитието на проблема, се оказва, че майката не е в състояние да посочи кога точно за първи път се е появил. Тя не е в състояние да опише симптомите в тяхното развитие: „Не съм се замисляла, че ще ми е нужно!”. На въпроса на психотерапевта, изразен с учудване: „Разполагате ли с документ (заключение, протокол или друг документ) от посещенията си при логопед в специализиран Център за деца?”, майката реагира гневно: „Има някакъв документ, но не съм ходила да го взема!”.
В хода на интервюто се оказва, че майката реагира с едни и същи, силно ригидни поведенчески модели, съпроводени със силни защити на всички въпроси или коментари на психотерапевта. Тези реакции за отхвърлящи, игнориращи и ярко емоционално оцветени. Оказва се, че майката е със слабо диференциран Аз, като емоциите доминират над разума на доводите и аргументите.  При преноса на преживяванията си, майката идентифицира психотерапевта със собствения си властен, ограничаващ, наказващ, с високи претенции и очаквания към дъщеря си,  баща.
Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) описва случай, при който психотерапевтът помага на членовете на семейството, да простят на възрастния си родител, като му благодарят и по този начин психотерапевтът станал обект на нападки на членовете на семейството.  Този тип пренос излиза от рамките на диадическите отношения между психотерапевт и един член на семейството и прераства в обща за семейната система проекция.  И двете форми на проекция възникват особено лесно в случай, че участва и ко-терапевт – мъж и жена, които се асоциират с родителите.
Анализа на преноса се явява една от важните техники в трансгенерационната семейна психотерапия, тъй като позволява на членовете на семейството да преживеят миналото в настоящето.  Психотерапевтът, интерпретирайки терапевтичните отношения като експресия на отношенията от миналото, помага на членовете на семейството, да осъзнаят незавършеността на миналите им взаимодействия и възможностите за преработка, чрез текущото им взаимодействие.  Освен това, интерпретацията на преноса позволява на членовете на семейството да придобият контрол над ситуациите, като изнесат конфликтите си от несъзнавано емоционално ниво на съзнателно, рационално равнище, т.е. на „светло” и да говорят за тях.
Такъв тип пробив в осъзнаването на вътрешните конфликти много често е субективно неприятен. Миналите отношения биват изтласкани в съзнанието в повечето случаи с болка и съпротива.  Тази болка изисква отново да бъде преживяно, асимилирано и преработено миналото, за да бъде обезсилено влиянието на миналите отношения.  При тази психическа реорганизация често възникват съпротиви, които се изразяват във формата на интензивен пренос.  Така, мъжът-психотерапевт, може да интерпретира зависимостта на клиентката си, като пренос на нейните отношения с баща си.  В този случай, ако болката от миналите отношения е скрита дълбоко, такава интерпретация може да изглежда за клиентката заплашваща, т.е. ако тя е правилна, клиентката е изправена пред ново преживяване на нещо вече преживяно и изпратено в несъзнаваното (потисната болка и страдание).  Тя със сигурност ще се съпротивява и в съответствие с характера на преноса, ще се държи така, сякаш чува критиките на своя баща (Виж по-горе примера). Такъв род съпротива е способна да постави под заплаха обективността на позицията на психотерапевта.  Той е изправен пред опасността да бъде въвлечен в проективна драма, той може да даде ответна реакция на нейните обвинения, или да продължи да отхвърля доводите на клиентката, т.е. да оказва натиск за преодоляване на съпротивите, или да започне да изразява прекалено съчувствие, вместо да продължи рационалната си стратегия за овладяване на миналите отношения, дори това да причини болка на клиентката му.
Анализът на преноса включва интерпретация, както на диадически, така и на системни взаимоотношения и изисква знания за работа със съпротивите, както и предполага високо ниво на емоционална интеграция на психотерапевта.
Просвещение
Вече стана дума за различните типове интерпретации, като ключови техники в трансгенерационната семейна психотерапия.  Друг аспект на интерпретацията се явява факта, че с течение на времето членовете на семейството узнават за себе си все повече.  Тази база от знания позволява да се разбере човешкото поведение. Членовете на семейството постепенно се учат да се отнасят по новому към преживяванията си, формират нови възгледи за живот.  Следователно, психологическото просвещение се явява самостоятелна техника в трансгенерационната семейна психотерапия.
Техниката психологическо просвещение има три основни форми.  На първо място, това е формиране на обновена система от възгледи на членовете на семейството.  Тази форма включва всички видове явно и неявно поведение на психотерапевта, които се обединяват и формират нова парадигма за поведението на членовете на семейството.  Семейството търси психотерапевта в ситуация на криза или конфликт, семейното взаимодействие се изгражда преимуществено върху емоции и взаимни обвинения.  Психотерапевтът реагира спокойно и разсъдително.  Не се наема да съди, кой е виновен за съществуващата криза, той просто провежда дискусия върху плоскостта семейна история.  Какво говорят неговите действия на членовете на семейството? Ето някои от възгледите, към които се придържа психотерапевта и които предава на семейството: 1) семейството няма да престане да съществува – кризата е само един етап в неговия живот, 2) проблемът не е възникнал сега, а някъде назад в миналото, 3) всеки член на семейството има собствен принос за съхранението на семейството, 4)разумното обсъждане на проблема може да донесе повече ползи, отколкото изразяването на емоции, 5) съществува надежда за намиране на алтернативни видове поведения и 6) житейският хаос със сигурност може да бъде подреден.  Процеса на психологическо просвещение зависи от това, как психотерапевтът да реагира на членовете на семейството.
На второ място, психологическото просвещение има продължение във вид на терапевтична интерпретация и анализ.  В хода на обсъждането с членовете на семейството на техния семеен живот, психотерапевтът  постепенно споделя с тях своите знания за човешкото поведение.  Тези знания той предоставя в най-подходящия момент и ги адаптира към обстоятелствата в даденото семейство. В качеството си на учител, психотерапевтът стимулира процес на осъзнаване, посредством поставяне на стратегически въпроси, отправени далеч назад в миналото.  Така например, вместо да чете лекция по психология за това, колко много 16-годишният син се нуждае от формиране на нови отношения с родителите, психотерапевтът предлага на майката и бащата да си припомнят за себе си в тази възраст. Възможно е да постави акцент на династическите очаквания, поканвайки да вземат участие в сесията родителите на съпрузите, за да обсъдят обръщение към подрастващото поколение. 
Третият способ за просвещение в трансгенерационната психотерапия се явява препоръчването на определена литература за четене или преминаване на специални курсове.  Кер (Кеrr, 1981) изтъква редица предимства на този подход.  Според него, членовете на семейството твърде бързо усвояват теорията в академична обстановка, в сравнение емоционално наситената атмосфера на работата в сесия.  Усилията на психотерапевта в тази насока варират от моделиране на поведение до четене на мини-лекции.  Запознаването с психологическите понятия помага за разбирането на миналите отношения.
Следващия раздел е посветен на начините, чрез които психотерапевтът извършва намеса в семейната динамика в продължение на поредица от поколения.
Работа с родителското семейство
Трансгенерационната семейна психотерапия допуска, клиентите да се завръщат в родителското си семейство с цел, преработка на някои проблеми. Тази идея е особено привлекателна, ако се отчете обстоятелството, че психоанализа изхожда от идеята, че не самите изнесени обстоятелства, а реакциите на човек към тях пораждат заболяването (Впрочем, тази идея не е чужда и на когнитивната психотерапия). В такъв случай, да се почувстваш по-добре означава, да преработиш тези свои реакции интрапсихично (в собствената си душа).  Пътешествието до дома (trips home) или срещата с участието на представители на различните поколения, по мнението на психоаналитиците, само би усложнило ситуацията, придавайки и неоправдано напрежение.  Именно Мюрей Боуен първи се осмелява да направи тази смела крачка и описва собствената си работа с родителско семейство, представяйки я пред американски семейни психотерапевти през март 1967г. (Anonymous, 1972).
Предвид значимостта на този новаторски подход, по-долу ще бъдат описани техники на Боуен и тяхното развитие от такива авторитетни клиницисти, като Дж.Фрамо, Бозормени-Наги, Норман Пол и Дон Уйлямсон.
Мюрей Боуен (Bowen, 1978) описва своята роля, когато помага на клиента да се самоопредели в родителското си семейство, като роля на треньор (coach). Както треньорът помага на спортиста, така Боуен помага на клиента да се подготви за анализ на ситуацията и заедно да планират стратегия на поведение за един или друг случай.  Освен това, като треньор Боуен осигурява поддръжка, поощрява клиента, разработва му специфична стратегия за посещение при неговите родители, а след това изисква среща с клиентите си.  Треньорският подход на Боуен включва множество сценарии, три от които са особено приемливи.  На първо място, той поощрява клиентите си да изграждат персонални (person-to-person) отношения с всеки член на семейството. Под това следва да се разбира, че дъщерята например, може да взаимодейства с баща си (независимо) от взаимодействието с майка си.  На практика индивидуалните междуличностни отношения означават, че дъщерята може да общува с единия родител, като вторият родител не се намесва в този разговор.  Следва да се има предвид, че в повечето семейства такова изискване трудно се приема.  Когато порасналото дете се опитва да установи такъв род отношения само с единия родител, то вторият изпитва обида, преживява се като отхвърлен или става подозрителен.  Детето също може да изпита чувство за вина, тъй като е разпънато между любовта си към единия и лоялността си към другия родител.  Боуен разказва за пример, при който не е могъл да застави свой студент, да напише писмо отделно до своя баща и друго за своята майка.  Първото му писмо напомняло за съществуването на триъгълни отношения и започвало с думите: „Скъпи мама и татко”. По-нататък младият човек им съобщавал, че по искане на преподавателя ще им пише писма по отделно. Той искал да предупреди родителите си за чувството си на вина, възникнало във връзка с необходимостта да изключи от писмото си единия от тях.  Това чувство за вина често се храни от детските инфантилни фантазии за физическа вреда, например, сърдечен пристъп, който може да бъде причинен на родителя в случай, че триъгълника бъде ликвидиран.
На второ място, Боуен предлага да се започне внимателно наблюдение върху емоционалната реактивност. Според него, човек, който умее да следи своите емоционални преживявания е способен да ги контролира, т.е. ако клиентът е в състояние да се самонаблюдава (интроспективност), да определи с относителна точност преживяванията си (чувствата си) и ги назове, то той разполага с потенциал за контрол и промяна на тези преживявания. (Следва да се посочи, че по принцип хората трудно определят и дефинират преживяванията си. Те обикновено назовават мислите си за своите чувства, т.е. субективната си интерпретация за емоциите). Боуен помага на клиентите и учениците си в изследването на собствените им семейства.От тях той изисква да извършват предварителен анализ на отношенията и проблема, преди да посетят родителите си.  Клиентите разсъждават на тема за семейната динамика и определят сферите на семеен живот, които изискват особено внимание при посещението при родителите си.  Когато клиентите отново посетят психотерапевта, след визитата в родителското си семейство, Боуен им помага да изпълнят сложната задача по обработка на получената информация.
В третия етап на тренировъчния процес е насочен към усилията, които човек полага, за да избегне триангулация в емоционално напрегнати ситуации.  Клиентите се поощряват да се завърнат в дома си в период на особено напрегнати отношения в семейството (когато е най-вероятно да бъдат образувани триъгълни отношения).  Боуен ги обучава, да се самонаблюдават и да долавят всички емоционално значими аспекти на взаимодействието, като запазват спокойствие и емоционално равновесие.  Това означава за клиента, да не приема страната нито на единия, нито на другия от участниците в конфликта, като не контактуват с тях и не използват способи за психологическа защита.  Да се избегне триангулацията е възможно само при условия, че клиентът е усвоил навици за успешен контрол на своята емоционална реактивност.
Боуен прилага тази тристепенна техника за обучение както на клиентите си, така и на свои студенти – бъдещи семейни психотерапевти.  Той отдава голямо значение на работата с родителското семейство, разглеждайки го като задължителен компонент от професионалната подготовка на семейния психотерапевт. Съществени приноси в усъвършенстване на техниките за работа с родителското семейство, имат и други застъпници на трансгенерационната психотерапия.
Дж.Фрамо (Framo, 1981) работи в група от семейни двойки, като още в самото начало им съобщава, че  към края на психотерапевтичния курс, всеки от участниците в присъствието на психотерапевта ще трябва да се срещне с своето родителско семейство.  След това, в по-нататъшната работа, Фрамо постепенно въвежда участниците в ситуация на размисъл за това, какво е целесъобразно да бъде изследвано от всеки за своите отношения с родителското си семейство.  Близо до самия финал на курса, Фрамо предлага на всеки участник да организира среща с родителите си.  неговия подход се различава от този на Боуен, който предпочита да ръководи клиентите си, стоейки зад кулисите. За разлика от него, Фрамо излиза на предна линия, най-често в двойка с ко-терапевт-жена. Обикновено се провеждат две двучасови сесии с участието на членовете на родителското семейство с кратки прекъсвания между тях с аудиозапис на случващото се в тези промеждутъци.
Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) работи с родителското семейство по аналогичен начин, макар и в по-структуриран вид.  Взимайки решение за целесъобразността от участие на родителите и прародителите, той се ръководи от съображения за етика и справедливост.  Постепенно и ненатрапчиво той се опитва да помогне на основното (ядреното) семейство, да анализира междупоколенчески аспекти на взаимоотношенията.  В случай на неуспех, представителите на възрастните поколения се поканват да участват в една или само няколко сесии.
Норман Пол (Paul & Paul, 1975) внася още щрихи в техниката за работа с родителското семейство, поощрявайки по време на сесиите преживяванията на скръб у представителите на няколко поколения – подход, който автоматично води до ръст на емпатия.  Видеозаписите на психотерапевтичните сесии на Норман Пол показват, в каква степен реалната и въображаема загуба на обект в продължение на семейната история може да послужи като основа за множество междуличностни конфликти.  Накратко казано, Пол помага на членовете на семейството да се върнат назад, в миналото,  когато се е случила загубата или преживяването за опасност от загуба (например, смърт или страх от изоставяне) и завършва процеса на скърбене (траур) в присъствието  на останалите членове на семейството. Това класическо разреждане обикновено предизвиква емпатия от страна на другите членове на семейството, преобразувайки потиснатостта, фиксираността, незавършените и болезнени спомени на скръб, преживявани от цялото семейство.  В резултат на ускорения процес на изцеление, се появява основа за по-нататъшно подобрение на отношенията в семейството.
Дон Уйлямсон (Williamson, 1981, 1982а, 1982Ь) предлага драматично наситен подход за работа с родителското семейство,  свързан с изменения в семейната йерархия. Преди всичко, необходимо е да се определи етапа от жизнения цикъл на семейството, в който се предполага, че са престанали да съществуват границите между поколенията.  Главното е да се избере етапа, в който родителите са престанали да бъдат родители, а децата – деца и техните отношения са станали отношения между връстници.  По-нататък следва да се обсъди този етап от развитието на семейството. Като част от процеса, на първо място се изнасят за обсъждане конфликтите и тайните от миналото, в т.ч. и въпросите за властта, сексуалността, ценностите, нагласите и страховете, които след това се обявяват за изчерпани (затворени).  Уйлямсон дава подробно описание на своята техника (Williamson, 1982a, 1982b), която представяме със съкращения:
Уйлямсон започва с внимателен подбор на своите клиенти, отделяйки особено внимание на техния жизнен опит и ниво на зрелост.  Също както Фрамо, Уйлямсон обединява клиентите си в неголеми групи, които преминават достатъчно продължителен подготвителен период.  В програмата за подготовка се включват: написване на автобиография; анализ на патерните на комуникация в семейството; аудиозапис на писмо до родителите (използва се изключително за психотерапевтични цели); беседа с родителите и разработка при участие на психотерапевтична стратегия на поведение.  Ако психотерапевтът прецени, че подготовката е успешна и клиентът е готов да се срещне с родителите, тогава се организира тридневен консултационен цикъл с участието на порасналото „дете” и неговите родители.  Уйлямсон управлява хода на дискусията, поощрявайки обсъждането на личностно-значими теми в насока изменение властническата йерархия в семейството.  В дискусията са включени драматични моменти, когато порасналото „дете” заявява, че повече не се нуждае от опека и от момента неговите отношения с всеки от родителите ще се строи по нов начин Въпреки, че техни ката на Уйлямсон силно се отличава от подхода на Боуен и други психотерапевти, всички те имат общ акцент – освобождаване на клиента от миналите триъгълни отношения и формиране на диадически отношения.  Уйлямсон обръща особено внимание на параметъра „родителски авторитет”. Според него е несериозно и безотговорно да се говори, че родителят трябва да бъде приятел и връстник с детето си.  Родителят трябва да бъде пълноценен родител, изпълняващ родителските си функции в живота на децата си.

Следва продължение-част 5

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 3

Практика на трансгенерационната семейна психотерапия
Съществено отличие на трансгенерационната семейна психотерапия от другите подходи се явява факта, че нейните застъпници не поставят акцент върху последователното прилагане на една или друга процесуална техника.  Ако психотерапевтите от структурното и стратегическото направление отделят голямо внимание на детайлите в комуникацията между терапевта и членовете на семейството, дори предлагат сценарии за провеждане на интервюто, привържениците на трансгенерационния подход говорят за техники в най-широк контекст.  Счита се, че психотерапевтът е длъжен да познава добре теоретичните основи на трансгенерационния подход и прецизно да изследва родителите на пациента.  Задължителни условия за успешна работа се явяват разрешаването на собствените междупоколенчески семейни конфликти, които позволяват на психотерапевта да изработи собствен стил и метод за прилагане теорията на практика.  Това означава, че психотерапевтът следва да достигне определено ниво на диференциация,  за да не бъде въвлечен в емоционален конфликт с членовете на собственото си семейство (Bowen, 1978).  Става дума за истинска диференциация, а не за овладяване на някаква техника.  Когато психотерапевтът действително е постигнал това професионално ниво, той е способен обективно да оценява информацията, получена при преноса от клиента, а контрапреноса от психотерапевта към клиента, да бъде „изчистен” от собствените (на психотерапевта) следи на междупоколенчески неразрешени конфликти и проблеми (изискването е аналогично на практиката в психоанализа!)
По-долу в текста ще бъдат представени технически разработки на семейни психотерапевти от трансгенерационното направление с отчитане на уникалността и своеобразието на всеки от тях.  Акцент е поставен върху общите моменти в оценката на семейното взаимодействие, избора на цели на психотерапия и примерни техники за терапевтична намеса.
Оценка на семейното взаимодействие
Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление приемат, че основния метод за оценка е клиничното интервю.  Това е така, защото повечето от тях се опират на теоретичните си знания и клиничен опит, и не толкова на разнообразните въпросници или обективни тестове.  Ако Фрамо (Framo, 1981), Боуен (Bowen, 1978) и Уйлямсон (Williamson, 1982b) подчертават необходимостта от провеждане на няколко интервюта, то Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973) въобще не отделя оценяването като отделен етап на терапията.  Напротив, Бозормени-Наги описва диагностичния процес като съставна част от формирането на доверителни отношения със семейството. С други думи, оценката на семейното взаимодействие има определени особености и зависят от личния подход на клинициста. Въпреки това Кер (Кеrr, 1981) дава следните, общи за много представители на това направление препоръки за провеждане на оценяването:
1.Фокусирайте вниманието си върху анамнезата от гледна точка на етиологията на симптома (соматично, емоционално и поведенчески).   Отбележете всички важни житейски събития в продължение на историята на семейството.
2.Започнете събирането на информация още от запознаването с родителите до настоящия момент. Особен интерес представлява периода на ухажването и брачната церемония. Имат значение сведенията за етапите от жизнения цикъл на семейството, преселили се от един географски район в друг, образование и професионална активност.
3. Заемете се с изучаване на разширените семейства на всеки от съпрузите. Информация за братя и сестри и техния текущ семеен живот, еволюция на емоционалните отношения с родителите – всичко това представлява особен интерес. Важен показател за семейната динамика се явяват сведенията за раждания и смърт, състоянието на здравето,  физическата близост и значимите жизнени събития в родителското семейство на всеки от съпрузите.
Клиницистът внимателно изслушва разказа на членовете на семейството, опитвайки се да открие връзка на семейните проблеми с историческия контекст.  Ако допуснем, че проблемът е свързан с наличие на депресия, тогава клиницистът  издига първична хипотеза, основаваща се на резултатите от своето наблюдение и на теорията за развитие на депресията.  Така клиницистът може да предположи съществуването у клиента на вътрешен критичен глас (интернализация), който му внушава, че нито проблема, нито неговото възприятие за проблема може да се промени.  Психотерапевтът задава въпроси с цел, да изясни историята на появата на този глас, задължително идентифицира текущите ситуации, в които този глас звучи. Изяснява се какво е общото между тези ситуации и миналите преживявания. Кой е бил въвлечен в тези минали преживявания и защо?  С помощта на тези въпроси се дава възможност да бъдат направени първи стъпки в изучаване на историята на емоционалните отношения в семейството.  Преди да пресъздаде мислено сложната историческа карта на семейството, психотерапевтът трябва да изучи и някои други аспекти на проблема.  С цел илюстрация на този процес, можем да използваме ключови теоретични концепции, имащи значение при определяне целта на лечението:
1. Как миналото се проявява в настоящето?
А. Какви са били ранните обектни отношения на пациента?
Б. Какъв пласт отношения впоследствие са покрили тези ранни отношения?
В. Как историческите аспекти се проявяват в съществуващите близки отношения?
Г. Какъв е емоционалния дълг на семейството?
Д. Какви са традициите в семейството и доколко е изразена лоялността им?
Е. Колко силно е нарушено равновесието между поколенията?
2. Каква е историята на проявленията на емоциите и разума в семейството?
А. Какъв е потенциала за разумно функциониране и доколко членовете на семейството се различават по този признак?
Б. Какви основни триъгълни отношения съществуват в семейството и как са се променяли във времето?
В. Доколко активен проективния семеен процес протича в семейството? Какво значение има той за клиента?
Прилагането на предложения въпросник посочва, че много често процеса на оценяване в трансгенерационната психотерапия се извършва бавно и методично.
Цели
Трансгенерационната семейна психотерапия разглежда семейните проблеми като резултат на междупоколенческото взаимодействие. От тук следва, че целите на психотерапията излизат от рамките на целта туширане на определен предложен от клиентите проблем.  Разбира се, няма съмнение, че проблемът на семейството е важен, но на самия симптом не се отделя основно внимание, както е например в стратегическата психотерапия.
Целите на трансгенерационната семейна психотерапия се формулират на база теоретични конструкти, а след това се адаптират към специфичния случай на клиента.  На теоретично ниво клиницистът се опитва да отслаби въздействието на миналото върху настоящето, едновременно с това, да повиши приоритета на разума в сравнение емоционалния подход при решаването на проблема.  Целите се формулират, като се отчита водещия симптом, динамиката и съпътстващите обстоятелства, определящи хода на вмешателството (например, напускане на основното място за живеене; финансово състояние на семейството; състояние на здравето на неговите членове и др.).  Целите се постигат, чрез прилагане на определена техника.
Техника
В литературата, посветена на трангенерационния подход се описва преимуществено теория, а не техника.  В действителност, акцентът върху познанието и разбирането се явява отличителна особеност в техниката на трансгенерационната психотерапия, т.е. усилията на психотерапевтът са насочени към запазване обективността (емоционална невъвлеченост), благодарение на нея, на психотерапевтът се отдава да тушира емоционалната реактивност на членовете на семейството и да пробуди в тях способност за рационално мислене.  За запазване на обективността си, психотерапевтът си помага с определени техники, например, интерпретация, анализ на преноса, психологическо просвещение и работа с родителското семейство на клиента. Те позволяват да бъде сведено до минимум влиянието на миналото върху настоящето. Обикновено психотерапевтите използва всички тези техники едновременно, но по-долу те ще бъдат разгледани отделно.
Обективност
В основата на трансгенерационния подход при психотерапията стои изискването за обективност.  Това изискване е поставено още от първите дни на съществуване на психоанализа, който възниква и се развива в това време, когато особено внимание се отделя на създаването на обективен инструмент за провеждане на интервюто.  За тази цел терапевтичните отношения се намират под постоянен контрол, като се счита, че чувствата на пациента към психотерапевта представляват пренос на неговите минали отношения.
Значимостта на обективността се подчертава от М. Боуен (Bowen, 1978), въпреки че той привежда за това други основания.  Според Боуен и други клиницисти,  считащи себе си за негови последователи, обективността означава способност за рационално, здраво мислене, без значение за атаките на емоциите.  Освен това, важна предпоставка за обективност се явява степента на диференциация на клинициста от собственото си семейство.  Това е дейност, която е аналогична на тази, която се върши с клиента. Психотерапевтът, който е достигнал диференциация и способност да запази обективност: 1) задава въпроси, предполагащи рационален, а не емоционален отклик и 2) избягва триангулациите, поощрява членовете на семейството, обръщайки се към всеки един от тях непосредствено, а не като посредник между тях.  Въпросите активизиращи разума (въпроси за размисъл), помагат на членовете на семейството в рационалната преработка на информацията, без да прибягват до емоционално реагиране на ситуацията.  Склонността на членовете на семейството към разсъждение, повишава вероятността самият терапевт да бъде по-малко емоционален, тъй като все пак за клиентът се очаква известно емоционално реагиране.
За психотерапевта е крайно важно, да не бъде въвлечен в диадически конфликт, т.е. да избягва триангулацията.  За тази цел в трансгенерационната психотерапия са разработени два способа. Първия от тях е предложен от Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy, 1965) и Фрамо (Framo, 1965), и се състои в това, че психотерапевтът последователно приема страна ту на един, ту на друг член на семейството.  Втория способ е предложен от Боуен (Bowen, 1978) и се изразява в определяне насоката на разговора.  Това е и едно от различията на Боуен от представителите на структурния и комуникативния подход, които поощряват диалога между членовете на семейството.  Привържениците на трансгенерационния подход се придържат към мнението, че за да бъдат постигнати устойчиви терапевтични изменения, членовете на семейството следва да се научат да реагират на казаното, без да дават воля на емоциите.  Спокойното взаимодействие с психотерапевта помага на членовете на семейството да водят диалог без резки емоционални сривове в отношенията си един с друг.  Оставайки обективен наблюдател на чувствата на клиентите си, психотерапевтът способства за снижаване емоционалната реактивност на всички членове на семейството.
Обратно, Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy, 1965) предлага за избягване на триангулациите, да се приема последователно страна ту на един, ту на друг член на семейството.  Този подход доста напомня на разработената от Минухин техника за подкопаване (разхлабване) на структурата на семейната система при психотерапевтичното вмешателство.  При него, чрез създаването ту на един, ту на друг алианс, психотерапевтът придобива възможност да променя състоянието на силите в семейството, а също така, да не позволява да бъде въвлечен в емоционално зареден конфликт. Следва да се отбележи също, че Минухин прибягва и до подкопаване на семейното взаимодействие, с цел да подпомогне измененията в структурата на семейството.  Бозормени-Наги създава алианси с членовете на семейството, за да направи съотношението на силите по-балансирано (справедливо). Независимо, че са сходни двата възгледа, на практика те преследват различни цели.
Интерпретация
В трансгенерационната психотерапия интерпретацията се използва, за да помогне на членовете на семейството да мислят рационално.  Прибягвайки до интерпретация, психотерапевтът показва на членовете на семейството корените на вътрешносемейните конфликти.  Обясненията се основават на психоанализ, теорията за семейните системи и клиничния опит на психотерапевта.
Интерпретация оказва забележително влияние върху хода на последващото вмешателство.  Най-очевиден е ефекта, при който се вижда как клиентът се опитва да се отърве от своите емоции и да започне да мисли аналитично, което е необходимо за разбиране същността на обяснението.  Често посредством интерпретация на нещо неясно и тайнствено, на клиентът се отдава да се справи със страховете си.   Детските страхове от неизвестното отстъпват, ако бъде осветена същността на проблема.
Освен това, не бива да се забравя, че членовете на семейството наблюдават поведението на психотерапевта – човекът, който те уважават и който се опитва да разбере емоционалния конфликт, да разбере неговата същност и започват да му подражават.  Този подход подчертава целесъобразност от рационалното, за разлика от емоционалното реагиране, като способ за разрешаване на  проблема.
Интерпретацията позволява да се представи настоящия конфликт като резултат от неразрешени проблеми в миналото, което дава на членовете на семейството някаква перспектива и им позволява да се дистанцират от емоционалното напрежение на текущата ситуация.  Така разгневеният и ядосан съпруг може извънредно ниско да оценява своята съпруга като майка. Посредством интерпретацията се дава възможност да се покаже, че неговият истински гняв е насочен не към съпругата му, а към собствената му майка, която го е обгрижвала прекалено много в детството му.  Вместо презрение към съпругата си, мъжът променя емоциите си и би преживял например съчувствие.  Често  интерпретацията може да бъде затруднена в един или друг аспект на дадена ситуация от миналите обектни отношения между членовете на семейството. Това се случва поради трудностите, които членовете на семейството изпитват при разделянето на реалните и проективните компоненти в своите текущи взаимоотношения.  Този процес се постига чрез процедурата анализ на преноса.

Следва продължение-част 4

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 2

Еволюция на емоциите и разума
На единия полюс на континуума, за който говорим се намира емоционалното отдаване или грижа, която се предоставя като примамка на потребителя на тази грижа, водейки го в капан.  На другия полюс обгрижваният потребител се чувства като погребан под нейната тежест.  По продължението на континуума съотношението между индивидуалност и сплотеност в семейството не е постоянно (Кег, 1981).   Застъпници на други подходи  в семейната психотерапия формулират тази концепция по друг начин, например  Салвадор Минухин (Minuchin, 1974) я нарича „матрица на идентичността” (matrix of identity).
За да  се получи представа за възгледите на семейните психотерапевти от трансгенерационното направление, е целесъобразно да се разгледат три свързани помежду си концепции на Мюрей Боуен (Bowen, 1966,1978), а именно: 1) диференциация, 2) триангулация и 3) семеен проективен процес (family projection process).
Диференциация
Получавайки базова подготовка като психоаналитик, Мюрей Боуен работи над създаване на теория за възникване на емоционалните разстройства, която не противоречи на други  науки, в частност – на биологията.  Боуен успява да обедини различни теоретични разработки – учението на Фройд за несъзнаваното (Ид или То), дарвиновата теория за еволюцията, а също и резултатите от собствените си изследвания със семейства с болни от шизофрения, проведени в националния институт за психично здраве, NIMH (Bowen, Dysinger, Brodey, & Basraania, 1957). Авторът счита, че емоционалните разстройства се явяват вторичен продукт (резултатив) на човешката еволюция. Той развива идеята, че човек има две системи за функциониране: емоционална система, която е древна, респ. първична структура, характерна за всички представители на животинския свят и мислителна система, разум (с материален субстракт кората на главния мозък), която се появява по еволюционен път сравнително неотдавна.  Колкото по-слети или недиференцирани са тези системи, толкова индивидът е по-склонен да реагира на импулси, генерирани в системата на емоциите. При възникване състояние на тревожност, тези две системи се сближават, дори изцяло сливат, губят способността си за разделно функциониране.  Мисленето се насочва към емоциите и индивидът губи способността си за ясна мисъл, респ. обективно да възприема и отразява обкръжаващия и вътрешния си свят.  В това състояние човек губи доводите на разума.
Способността за диференциация на мислителната система и системата на емоциите, определя способността на индивида за съхраняване на собствения си Аз в отношенията с другите хора (Кег, 1981). Колкото по-далече стоят мислите от чувствата, толкова по-голяма е вероятността индивидът да запази своето Аз в процеса на общуване с другите.  Хората встъпват в брак с приблизително еднакви съотношения на способностите им, да реагират на ниво емоции и разум.
Различията в диференциациите на тези способности обикновено се обясняват с различните стилове за обладаване на емоциите (Bowen, 1978).  Единият от партньорите например може да изглежда твърде сдържан, защото е склонен към интелектуализация на своите емоции (интелектуализацията, като тип защитен механизъм). Освен това, всеки съпруг има определено ниво на диференциация на своето Аз, т.е. усещане за това, къде завършват ценностите и нагласите на другия съпруг и започват неговите собствени ценности и нагласи.  Теоретично двойката може да варира от лица загубили своя Аз (склонни към емоционално реагиране) до обладаващи своя аз (способни да разсъждават).  Тъй като повечето двойки са разположени по средата на тези две крайности, то  всички те изпитват определено емоционално напрежение.  В диадическите отношения неизбежно възниква конфликт, когато единият партньор реагира емоционално на отговора на втория до тогава, докато възникне заплаха за отношенията (или за единия от участниците).  В този момент, в диадическата борба бива въвличан трето лице или нещо друго (например, алкохол, работа, любовница, хоби и пр.) с цел, снижаване на напрежението, а това води до възникване на триъгълник, на триъгълни отношения.
Триангулация
Ситуации за формирането на триъгълни отношения в ежедневието на хората изобилстват.  Не всеки триъгълник следва задължително да свидетелства за патология, но все пак при двойките с ниско ниво на диференциация е много по-голяма вероятността от възникване на абнормност.
Например, г-н К (55г.). е алкохолик, с ниско ниво на образование, импулсивен, емоционално лабилен, с лекота може да заплаче и в същото време да стане крайно агресивен, потиснат, с ниско самочувствие, през целият си живот се е разглеждал като неудачник и същевременно се е стремял да получи място на по-висикостатусна личност, очакванията му обаче никога не са се сбъднали.  Той е с ниско ниво на диференциация на своя Аз. По тази причина г-н К при определени обстоятелства е високо тревожен, неуверен, неспособен да овладява и контролира чувствата си, не умее да поема отговорност, изпитва страх и се фрустрира при всяка нова, непозната, труднопреодолима ситуация.  При попадане в подобни ситуации, г-н К.  има разработени модели на поведение, които както му помагат да се справи, така и определят статуса му в семейната двойка. 
От една страна, той е развил блестящи умения да манипулира другите, играейки ролята на несретник, страдалец, плачещ човек (една резултативна травма от ранното детство; плачът се явява защитен механизъм, предизвикващ състраданието на другите, снемане на отговорността и снижаване на изискванията към него, детето удовлетворява своята потребност). Демонстрацията на инфантилизъм е своеобразен регрес (друг защитен механизъм на г-н К.) към детството, който обаче е работещ и удовлетворяващ субекта. В хода на годините, г-н К. е подобрил и развил тези свои модели за справяне, като е станал виртуоз в играта на роли, поставяне на маски, манипулиране, чрез лъжи на другите, разпространение на слухове и интриги. Тази му способност намира дори приложение в семейните взаимоотношения, като обект на измами се превръщат съпругата и децата му.
От друга страна обаче, дивидентите, които г-н К. получава си имат цена и тя е заплатена със статуса му в семейната система.  Властта в семейната двойка е окупирана от властната му и доминираща съпруга – г-жа А (50г.).  Той приема тази нейна роля, дори е отстъпил функциите си на съпруг и баща на г-жа А.  И двете страни са доволни, семейната система поддържа хомеостатично състояние на функциониране.  Всеки път, когато напрежението на г-н К. стане непоносимо, той търси поддръжката на съпругата си. По тази причина, през по-голямата част от време в комуникацията си с нея, г-н К. се представя като хленчещ, искащ, недоволен, оплакващ се от другите, ощетен, неразбран, излъган. През по-голямата част от времето г-жа А. е удовлетворена от този статус на съпруга си, защото именно той и осигурява властта в семейството и когато г-на К. търси нейната подкрепа (разбирай, като „детето търси гърдите на майка си”) в състояние на слабодиференциран Аз (високотревожен), той губи своята автономност и става зависим (подчинен) от нея. Тя от своя страна го подкрепя.
По този начин семейната двойка запазва стабилност на своята дисфункционалност и така преминава през годините – бракът е запазен.  Проблемът (конфликтите и кавгите) възниква тогава, когато г-н К. реши, че иска да промени статуса си на подчинен и зависим (в по-ранните години на брака се е случвало по-често). Тогава възниква сблъсък за власт и статут в семейната йерархия. Тогава г-жа А. проявява неотстъпчивост, но тъй като тя също е със слабо диференциран Аз, стремежа на партньора и да я измести от мястото е непоносим и недопустим. Именно в този момент г-жа А. се обръща за подкрепа и въвежда в отношенията със съпруга си трето лице от семейството, а понякога и извън семейството – създават се триангулиращи отношения.  С формирането на триъгълните отношения двойката успява да смекчи излишното напрежение за сметка на третото лице.
В семействата с висока диференциация и ниско ниво на тревожност, снижаването на стреса се извършва практически без щети за индивидуалността на всеки.  Членовете на семейството просто преразпределят задълженията си в зависимост от това,  какъв е стоящият пред тях проблем и на кого в дадения момент е най-трудно.  Обратно,  в семействата с ниска диференциация и високо ниво на тревожност, емоционалната реактивност се проявява чрез образуване на множество свързани триъгълни отношения, например, при раждането на дете в семейството, триангулацията възниква автоматично или при наличие на ниска степен на автономност, респ. висока степен на зависимост на сина от майка си, при сключване на брак, младата съпруга автоматично е въвлечена в триангулация. Образуваният нов триъгълник (баща – майка – дете или майка – син – снаха) оказва въздействие върху вече съществуващите такива.  Да предположим, че до раждането на детето, конфликтите между съпрузите понякога са се изостряли поради факта, че съпругата въвличала в триъгълни отношения своята майка (например, обсъждала с нея съдържанието на разногласията със съпруга си).  Независимо от факта, че привличането на майката снижавало напрежението, съпругът усещал себе си, като отстранен от семейството.  Тази триангулация удовлетворявала потребностите на майката, позволявайки и да разрежда върху дъщеря си напрежението в собствените и отношения в нейното семейство. В дадения пример може само да се гадае, колко силна е била лоялността към семейните традиции.  Когато се появява обаче детето,у  съпругът се формира желание да се завърне в семейството, за да се грижи за детето.  Един от способите за това се явява опит за изместване (извеждане) на тъщата извън пределите на основното (ядреното) семейство.  Ако това се случи, то тогава тъщата ще бъде принудена сама да се справя с напрежението, възникващо в собствените и съпружески отношения. Един от възможните варианти се явява играта с открити карти (triangle showdown), т.е. съпругът встъпва в сблъсък с тъщата за мястото си в семейната структура заедно с съпругата си (дъщерята). В този конфликт с голяма вероятност ще бъдат въвлечени и други лица, а също трака той ще се отрази в отношенията на работното място, дори на здравето на участващите.
Примерът доказва, че нивото на диференциация преминава през границите между поколенията. Как се случва това е описано в семейния проективен процес.
Семеен проективен процес
Терминът семеен проективен процес (Bowen, 1966) показва нивото на диференциация при детето и при родителя, като се спазва зависимостта, нивото на диференциация на децата , да съответства на нивото на диференциация на родителите.  При всяко от децата в семейството диференциацията е различна.  Ако нивото на диференциация на едното дете е висока (проявява се в добре сформиран Аз и ниска емоционална реактивност), то тогава неговия брат или сестра се допуска да имат по-ниско ниво на диференциация (слаб Аз и висока емоционална реактивност).  Тази вариабилност се обуславя от факта, че родителите са склонни да разреждат напрежението си преимуществено  върху едно от децата.  Има се предвид, че родителите проецират собствените си емоционални конфликти върху детето и се опитват да го контролират.
Кратко характерологично изложение на случай от практиката, може да проясни по какъв начин конфликтите в обектните отношения, лоялността, задълженията диференциацията, триангулацията и семейния проективен процес, описват различни характеристики от един и същи многопоколенчески процес.
Да разгледаме примера с Джон, взимайки за начало биографията на баща му и да се движим назад в миналото с цел, да установим какво е неговото влияние в настоящето.
Уолтър бил малкия син в семейството, любовта и уважението на своя баща той така и не получил, а майка му твърде често го използвала, за да разрежда върху него напрежението от съпружеските отношения (семеен проективен процес).  Уолтър не бил способен да промени тези обекти и затова ги е интернализирал. В резултат на това в него са се формирали субидентичности – обектни отношения.
Забележка: Детето никога не е в състояние да промени обектите си, удовлетворяващи потребностите му – майка си и баща си и когато то казва: „Мамо, защо се държиш така с мен?”, то всъщност дава заявка за промяна и тъй като такава не настъпва, то интернализира.
Така Уолтър игнорирал потисната си потребност от любов и обгрижване и се устремил към респектабилност – формирал нова субидентичност.  Според майката, основния недостатък на бащата било „безобразното” му поведение. Уолтър често страдал и се самоизмъчвал от факта, че баща му не умеел да се държи достолепно  и с тежест сред другите и за това, че нямал престижен статут в обществото.  Уолтър изпитвал чувство за дълг към майка си и същевременно преживявал обида от нея, в стремежа си да се избави от извънредната емоционална близост, възникнала в резултат на устойчиво закрепения триъгълен алианс.
Уолтър се надявал да намери в лицето на своята съпруга надежден другар, с добри маниери, стабилно и престижно социално положение и с умения да контролира своите емоции.  Той търсел такъв обект и в крайна сметка срещнал този обект, който олицетворявал обектните отношения, които отсъствали в неговия живот (компенсация) и сключил граждански брак.  Безусловно, неговата съпруга – Хелен, омъжвайки се, също се Нагивала да намери своя Его-идеал. Тя била единствено дете в семейството и постоянно се намирала в центъра на вниманието.  Родителите били всеотдайни до алтруизъм – грижили се повече за нея, отколкото за себе си. Въпреки това обгрижващо обсебване, Хелен не била удовлетворена от обектните отношения с родителите си – липсвали истински доверителни отношения и автономия.  Тази двойственост се поддържала от стремежа на Хелен да бъде център на внимание, което означава сближаване, зависимост и парадоксалния и отказ от сближаване с който и да било, което означава опит за автономност.
Външно бракът на Уолтър и Хелен бил благополучен. Хелен  изисквала,  а Уолтър  изпълнявал и потребностите и на двамата отчасти били удовлетворени. Близките им отношения обаче се явявали пречка, тъй като в миналите отношения (в родителските семейства), близостта винаги била съпроводена с чувство за обида и загуба на индивидуалност.  Тъй като и двамата партньори били въвлечени в триъгълни отношения в своите родителски семейства, на тях така и не се отдало да сформират син и Аз-ове, т.е. нивото на диференциация на емоциите и разума били ниски.  При попадане в стресова ситуация, те губели способността си да разсъждават и превключвали поведението си под контрола само на емоциите, т.е. водещо ставало ирационалното начало.  Така техните отношения, изглеждащи на пръв поглед благополучни, всъщност съдържали в себе си скрит потенциален конфликт.
Въвличането на Уолтър и неговия по-голям брат в триъгълни отношения в родителските отношения,  се определяло отчасти от порядъка на ражданията.  Родителите отделяли по-голямо внимание на големия син, който трябвало да олицетвори бъдещото благополучие на семейството. Малкият син, Уолтър,  служел като обект за разреждане на напрежението на родителите, пораждано от скрития съпружески конфликт.
Със смъртта на големия син, семейството попаднало не само в траур, но и загубило надежда за подобряване положението си в обществото.  В семейството много поколения се трудели и полагали усилия, да подготвят свой представител за висшето общество и сега загубата била голяма.  Уолтър усещал твърде чувствително това.  Въпреки, че никой не поставял определени искания към него, Уолтър считал, че именно той следва да компенсира тази загуба, като дълг към миналите поколения. Той просто трябвало да заплати сметката.  За щастие лоялността към семейните традиции като феномен често не се осъзнава. Синът на Уолтър и Хелен, Джон, бил длъжен да продължи делото на баща си.  По този начин, след като бил въвлечен в родителския конфликт, Джон не успял да достигне високо ниво на диференциация на своя Аз, т.е. с годините той се научил вътрешно да преживява всичко, което се случвало между родителите.  На практика у него отсъствала способност да подчинява емоциите на разума.  Освен това, той не винаги съумявал да различи своите собствени чувства от емоционално оцветените преживявания, появяващи се като отговор на чувствата на родителите (емоционална реактивност).  Интернализацията на обектите уравновесила стремежа за достигане на висок жизнен статут. Джон се отличавал с повишена чувствителност към критика и се стараел да се държи така, че родителите му да бъдат доволни. Юношата усещал, че ако не се държи така, това означава да бъде нелоялен към семейството.
Джон направил своя избор в лицето на Сузан, доколкото тя му напомняла за собствената майка, но се различавала с доброта и приветливост.  Семейството на съпругата му, в сравнение неговото било в по-малка степен материално и финансово осигурено.  Дълбоко в душата си Джон се надавал по този начин да се дистанцира от родителите си. Сузан предпочела за партньор именно Джон, било очевидно, че той се нуждае именно от нея и се Нагивала съпругът и да бъде по-малко строг, отколкото нейния баща.  Случило се обаче така, че първите години от брака не били леки за Сузан. Тя копнеела по родителите си и усещала силен натиск от страна на обкръжението си и най-вече страдала от факта, че Джон постоянно я критикувал.  Така съпрузите попаднали в порочен кръг (магически капан), който бил формиран от предишните поколения. Джон полагал неимоверни усилия да създаде одобряемо впечатление в родствениците и партньорите си в бизнеса, а Сузан бил длъжна да играе ролята на гостоприемна домакиня и образцова съпруга, постоянно слушаща критичните забележки на мъжа си. Когато възникнел конфликт, Джон започвал яростно да критикува съпругата си, а тя от своя страна му отвръщала (отмъщавала) с малки и незабележими за Джон нещица, например, обличала неподходящо за случая палто.  Джон възприемал това поведение на же4на си като заплаха за имиджа на семейството и започвал още повече да се паникьосва.  Той се гневял на нея до тогава, докато Сузан не се оттегли при родителите си (този модел на сърдене с бягство при родителите станал стереотипен), връщайки се при него едва когато всичко се успокои.  И двамата били свикнали да реагират по един и същи начин.  Когато обаче веднъж напрежението било то,кова силно, а преживяването на унижение непоносимо, Сузан решил да не се завръща при Джон.  Оказало се, че за нея бягството от доминиращият, изискващият и строг съпруг, било символ на победа над собствения и деспотичен баща.  От друга страна, за Джон този факт бил равносилен на тотално разрушаване идиличната рисунка на семейството му.  Загубата на любов била трагична загуба, но факта на развода се явявал кулминация на семейната динамика, развиваща се в протежение на много поколения в семейството.
Приведеният пример засяга само малък фрагмент от историята на даденото семейство.  При изследването на случая може да се обърне внимание на ранните години от живота на бащата на Уолтър или да се погледне към бъдещето, към правнука на Джон.  Разводът на Джон обаче се превърнал във фон, за формиране обектни отношения на неговия син със семейството на неговата съпруга, което имало своя собствена историческа динамика.
Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление считат, че миналите взаимоотношения оказват силно влияние върху текущата семейна динамика.  Предполага се, че  нашето мислене се влияе сериозно от миналото, тъй като вид, ние сравнително неотдавна сме придобили способност разумно да мислим, независимо от силата и влиянието на много по древната и първична емоция.  Често поведението на хората се определя от емоционалния заряд на минали преживявания, с не толкова от разума на настоящето. Текущите близки отношения стават за двамата партньори арена за преработка на минали взаимодействия. Този сложен процес бива прекъсван само при възникване на конфликт, напрежение или преживяване на стрес. Тогава, с цел разреждане на напрежението, биват въвличани други хора.  Проектираният семеен стрес служи за контекст на бъдещи обектни отношения и преминава през границите между поколенията, предавайки се като вид зестра или наследство.

Следва продължение-част 3

Основни теоретични подходи в семейната психотерапия
Трансгенерационна семейна психотерапия-част 1

Терминът трансгенерационна семейна психотерапия (transgenerational family therapy) обединява няколко теоретични и практически подхода, общи за които се явява отчитането на семейната динамика в продължение на няколко поколения, а също така, те ползват като опора психоанализа.  Това разбира се не означава, че другите психотерапевтични подходи не отделят внимание на семейната динамика през поколенията или привържениците на това направление не взаимстват от другите подходи теоретични концепции и технически способи.
Трансгенерационната семейна психотерапия обединява усилията на няколко практикуващи психотерапевти, които не само че водят сесии с представители на няколко поколения от една фамилия, но  и интерпретират семейните проблеми, предаващи се от поколение на поколение, с термините на семейната динамика.  Семейните психотерапевти от трансгенерационното направление отделят значително внимание на текущото семейно взаимодействие, но най-голям интерес проявяват към еволюцията на текущите трансакционни патерни в поредица поколения.  Те разглеждат настоящето през призмата на миналото, а теоретичните разработки позволяват да се осъществява вмешателство във времето.
Теоретични конструкти и основна идея
Трансгенерационната семейна психотерапия възниква на основата на две философско-теоретични течения – психоанализа и теория на системите.  При създаването на теоретичната база, за трансгенерационната семейна психотерапия са били използвани важни концепции от всяко едно от тези течения. Като теоретична основа за създаване техниките на трансгенерационната семейна психотерапия служат няколко базисни концепции. Сред тях основните са: 1) Миналото активно присъства в настоящите семейни отношения) и 2)в процеса на еволюция, нашите емоции остават примитивна структура, а способността да мислим се появява не толкова отдавна. По-долу ще бъдат обсъдени всяка от тези концепции.
Миналото активно присъства в текущите семейни отношения
Човекът, принадлежащ към съвременната култура, трудно може да види и осъзнае, по какъв начин семейните отношения на предшестващите поколения оказват влияние върху неговото възприятие на текущото взаимодействие с другите. В САЩ е разпространен култ към независимост, самореализация и свобода от всякакво робство. Лекотата, с която в днешния ден едно семейство може да промени местоживеенето, създава илюзорно впечатление, че физическото отделяне от миналите поколения (родители, прародители – фамилията, като цяло), позволява с лекота да бъде прекъсната връзката на човек с миналото. Всекидневния живот изобилства от примери за това, как хората се стремят да забравят своето минало. Именно разбирането на миналото се явява ключов момент в трансгенерационната семейна психотерапия.
Удивително е, че при подобни обстоятелства теорията на Фройд, посветена на развитието на емоционалните разстройства, като резултат от нарушения на отношенията в миналото, оказва толкова значимо влияние върху ума на представителите от много поколения. Фройд (Freud, 1923/1961) счита, че ранните детски преживявания оказват влияние върху формирането на личността, чрез адаптацията на Аз-а (Его). Егото се разбира, като някакъв регулатор, предназначен за удовлетворяване на дълбоките инстинктивни потребности, не позволяващи на индивида да встъпи в противоречие с външния свят. В този смисъл, задача на Его-то е, да уравновесява удовлетворяването на потребностите с изискванията на реалността на цивилизованото общество.
Обектни отношения
Развивайки идеите на Фройд, Фейрбейрн (Fairbairn, 1954) стига до извода, че Его-то се фокусира навън, върху реални обекти, а не върху вътрешни, соматични инстинкти. Според Фейрбейрн, човек постоянно се намира в състояние на търсене на външни обекти, т.е. от самото раждане на индивида (с появата на Его-то или Аз-а), се стреми да установи отношения с обекти, способни да удовлетворяват неговите потребности.
По-нататък Фейрбейрн говори, че развитието на личността е резултат от стремежа на Его-то към отношения с обекти (обектни отношения).  Основната идея на автора се съдържа в разбирането, че непълното удовлетворение на Его-то от едни или други външни обекти, води до преживяване на тревога. Поради факта на неудовлетворяване на потребностите на индивида в ранното му  детство, които са важни за него, те се превръщат в ограничители на възможностите му да установи алтернативни обектни отношения (липсват подходящи обекти), а последващата нарастваща тревога води до проява на отказ от тези отношения или отхвърляне.  Тъй като детето не е свободно да изостави или промени външния свят (например, майката), за овладяване на тревогата и за контрол над обектите, то интернализира, т.е. проектира тази тревога към своя вътрешен свят. Интернализираният опит (обект) не е нищо повече от чувства или спомени.  В процеса на интернализация възникват нови елементи на личността или субидентичности (sybidentities). Интернализацията е широко разпространена в ежедневието ни. За това свидетелстват множество примери, като: една част от мен иска едно, а друга – друго, т.е. води се вътрешна борба, човек непрекъснато следи себе си.  В този смисъл, личността следва да се разбира не като нещо единно и неделимо, а като сплав от текущи и минали взаимодействия, които дълбоко са проникнали в психичния свят на човек, като някои от тях пребивават в потиснато състояние.
Следва да се споменат още два ключови момента от теорията на Фейрбейрн, които оказват непосредствено влияние върху създаването на трансгенерационната семейна психотерапия. Фейрбейрн счита, че събитията от външния свят се възприемат чрез филтър от интернализирани взаимодействия. Например, лице с персекуторна интроекция (интернализирани отношения за преследване) е склонно да разглежда текущото взаимодействие като имащо аналогичен характер, т.е. взаимодействието в настоящето се разглежда през призмата на миналото. Тази закономерност се проявява буквално във всички сфери на ежедневието и може да се открие във фразата на съпругата към съпруга си: „Аз да не съм ти майка!”
Вторият важен момент в теорията на Фейрбейрн, имащ пряко отношение към трансгенерационната семейна психотерапия се изразява в това, че всички несъзнавано се опитваме да променим своите отношения с близките хора така, че те максимално да се  доближат до интернализираните модели.  Следователно, ние не само възприемаме близките си хора през призмата на миналото, но и несъзнавано се стремим да доведем текущите отношения в съответствие със съществуващия вътрешен образец. Така например, съпругата може да се оплаче на майка си, че съпругът и предизвиква у нея чувство на раздразнение, тъй като има предубеждения за това, каква трябва да бъде съпругата му. В дадения случай това е свидетелство, че представите на мъжа за идеалната съпруга се разминава с нейното реално поведение.  Освен това, раздразнението на жената може да показва, че ценностите и нагласите му се намират в разрез с нейните собствени идеални представи  за това, какъв трябва да бъде съпруга и.  Възможно е и обратното явление: при съпругата има устойчива интроекция, проявление на която тя вижда в своя съпруг (проекция) и поощрява в него реакция на своите оплаквания.  Този пример може да се разбира и по-широко, с отчитане на контекста.  Фактът, че съпругата се оплаква на майка си от своя съпруг, може да свидетелства за удовлетворяване на определена обектна потребност на майката (например, желанието да знае, че дъщеря и я обича повече, отколкото който и да друг), а също така и за стремеж на дъщерята да получи от майката отговор, съответстващ на вътрешния модел на майката (например, „Скъпа, твоят съпруг се държи точно така, както твоят баща.”)
Хенри Дик (Dicks, 1967) първи говори за възможността да бъде приложена теорията на обектните отношения на Фейрбейрн, за разбиране на съпружеските интеракции.  Дик издига идеята, че съпрузите се намират в сложни обектни отношения и се допълват взаимно. С други думи, приема се, че те се явяват идеални един за друг в смисъл, че всеки един  притежава качества на отсъстващи в миналото обектни отношения. Мъжът нарича съпругата си „моята по-добра половина”, а жената произнася традиционната формула от брачните церемонии: „ние бяхме половинки, а сега сме едно цяло”. По мнение на Дик, такава обектна взаимна връзка води до това, че  хората са склонни да се отнасят към качествата на своите съпрузи, като към свои, да разглеждат другия като свое продължение.
Джеймс Фрамо (Framo, 1981) извежда следните основни положения в теорията на обектните отношения:
• Човечеството, като вид, изначално се намира в постоянно търсене на обекти.
• Човешкото съществуване е неспособно реално да измени обектите и затова създава вътрешни психологически дубликати (интроекция).
• Тези  вътрешни дубликати претърпяват промени в течение на времето и по тази причина, хората установяват нови обектни отношения.
• Хората използват текущото взаимодействие за лекуване на минали конфликти в родителското си семейство.
• Изборът на партньор и отношението към децата им ат за своя основа проективен процес, в резултат на който съпругът и детето заменят отсъстващи фигури от минали, първични, обектни отношения.
Лоялността към семейните традиции
Миналото оказва влияние на настоящето, чрез лоялността към семейните традиции (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973). Лоялността на индивида по отношение родителското семейство е нещо повече от чувство на признателност към родителите за своето възпитание или желание да им бъде върнат някакъв дълг.  Не бива да се забравя за многобройните проявления на скрита лоялност, династически очаквания (generational legacies) и неразрешени конфликти в поредица от поколения. Това схващане може да се илюстрира със следния пример:
Джон, млад застрахователен агент, се обръща към психотерапевт с оплакване за депресия и желание да посегне на живота си.  След наскорошен развод, той се е пренесъл в друг град, променил е професията и местоработата си, навлизайки в банковия бизнес. Независимо, че преживяванията, свързани с развода останали на заден план, Джон не само не чувствал облекчение, но се оплаквал от влошено състояние.  Своята продължителна депресия той без желание обяснявал с неуспехите си.  Той се характеризирал, като пълен неудачник, въпреки че не считал развода си за голяма трагедия.  Усещането за крах на надеждите било толкова силно, че Джон се чудел как да оправдае себе си пред другите, а  другите били родителите, далечните родственици и малолетният му син.  
Състоянието на Джон станало по-ясно, едва когато психотерапевтът узнал повече за семейната история и традиции. Дядото на Джон произхождал от бедно семейство и бил с невисок образователен ценз, но с цената на огромен труд в условия на безжалостна конкуренция съумял да организира собствен застрахователен бизнес. Натрупаното материално състояние обаче се оказало недостатъчно, за да бъде приет във висшето общество, към което той се стремял.  Дядото бил алкохолик, с агресивно и предизвикателно поведение, с грубовато отношение към съпругата си и двамата си сина.  Големият син бил негов любимец, а малкият (бащата на Джон) – Уолтър, стоял по-близо до майката.  Уолтър завиждал на брат си и тайно желаел да бъде приет като любим син на баща си. Когато брат му загинал във войната, Уолтър станал единствен наследник на семейните традиции, включително репутацията на своя баща, семейния бизнес и тягостната семейна атмосфера.
Гибелта на сина била тежък удар за бащата, който скоро се отказал от работата си и се отдал на алкохола. За Уолтър настанали трудни времена: той бил зает със спасението на бащиния бизнес, опитвал се да възпрепятства появата на баща му пред хората, защитавал майка си от баща си и заедно с това ухажвал млада девойка от висшето общество.   Уолтър посветил своя живот на това, да запълни празнотата, възникнала в семейството след смъртта на брат му и да се справи със семейната мъка и другите несгоди.  Уолтър направил твърде много жертви – неговият син Джон бил една от тях. След смъртта на страдащият от алкохолизъм баща, Уолтър решил да навакса пропуснатото от баща му – да получи добро образование, с което да може да се гордее и да заеме положение в обществото, което така и не се отдало на баща му. Освен това, Уолтър силно желаел да даде на малкия си син Джон всичко, от което самият той бил лишен – да получи уважението на другите и да има близки отношения с баща си.
Джон постепенно усвоявал семейните традиции. За разлика от своя баща,  Уолтър бил нежен към съпругата си и се стараел да даде на сина си най-доброто.  Още от детството си малкият се учил в престижни училища.  Получавайки всички материални блага, Джон обаче бил лишен от топли отношения с родителите си.  Те считали, че той е длъжен: 1) да не накърнява честта на семейството, 2) да бъде признателен на своя баща за неговите неизброими жертви, 3) да проявява любов и топлота така, както майка му я проявява към него, 4) да се наслаждава на живота, тъй като неговият баща никога не е могъл да усети това, 5) никога да не подлага на критика отношението на баща му или недостатъците на дядо му. Външно Джон излъчвал пълно благополучие, но в душата си чувствал празнота.  Той решил да устрои живота си така, че да оправдае очакванията на баща си.  Като бъдещ наследник, юношата усещал силния натиск на баща си, който се надавал да види реализирани в сина си своите мечти. Освен всичко това, Джон усещал и натиска на проблеми, с които са се били сблъсквали членовете на фамилията в продължение на няколко поколения. Той съжалявал, че детството му е преминало в самота и считал това за голям недостатък.  Чувствал се обиден от това, че майка му обикновено била заета със собствената си личност, но той знаел, че тази обида не бива да се споделя с другите хора.
Пораствайки, Джон става въплъщение на несбъднатите бащини мечти – бащата, който изкупува многочислените жертви на предишните поколения. Юношата постъпва в правилния колеж, следва сключване на правилния брак, а след това, избор на правилната професия (банков служител), дори къщата му била боядисана в правилния цвят.  Той управлявал престижен автомобил и се обличал безупречно.  Джон се бил погрижил дори за това, неговите ризи да бъдат колосани така, както на неговия баща. Задълженията, съответстващи на династическите очаквания объркали целия живот на Джон. За нещастие съпругата му го напуснала, взимайки със себе си сина им. Стремежът на Джон към респектабилност бил толкова всепоглъщащ, че съпругата му не могла да намери своето място в техния брак.  Неспособен да потърси подкрепа навън, сред другите и приемайки съчувствието на членовете на фамилията, Джон се премества да живее в друг град, където започва да работи като застрахователен агент.  Той избира именно тази професия, защото по неговите думи, не можел да прави нищо друго. Сега  Джон трябвало не само да преживее своя развод, но и да се справи с унаследените от предишните поколения бременни династически очаквания.  Бозормени-Наги (Boszormenyi-Nagy & Spark, 1973)много точно назовава това бреме „плащане на сметките на предците” (ledger balancing). Така Джон потъва в депресия, не само поради развода си, но и защото сред неговите днешни загуби се вплитат загубите на миналите поколения.
Историята на Джон илюстрира някои от най-значимите деструктивни прояви на лоялност към семейните традиции.  Впрочем, именно лоялността е тази, която обединява членовете на семейството, заставяйки ги да проявяват алтруизъм и  да се Нагиват на бъдещето.  Формулата „да дадеш, за да получиш”, е непосредствено прилагана в живота на фамилията в продължение на редица поколения. Въпреки, че младите родители, помагащи и подкрепящи детето са направили първите стъпки, те не получават незабавно печалба, всичко това намира своето отражение в системата на семейната лоялност.  Младите родители компенсират собственото си родителско семейство за техните жертви, откривайки кредит за своето дете.  Така всяко следващо поколение плаща сметките на предшестващите ги.  Именно в семейството хората се научават да дават и да получават, разбират за отговорността на задължението и дълга, когато получат определен подарък.  В някои семейства този дълг не е голям (частична загуба на автономност) и плащането също е малко.  В други семейства, като това на Джон, дългът на едното поколение е изключително голям, а това означава, че и плащането е солидно, съществено ограничаващо автономността на индивида.
В крайна сметка, какво определя различията между семействата в континуума „даване – получаване”?  Защо емоционалното отдаване в едно семейство има толкова висока цена и защо тази цена не е еднаква за членовете на едно и също семейство? Тези въпроси си поставя семейният психотерапевт, принадлежащ към трансгенерационното направление Мюрей Боуен (Bowen, 1978). Ето някои от отговорите:

Следва продължение-част 2

Структурна семейна психотерапия
Сепарация / развод

 Основните задачи в развитието на етапа „сепарация / развод”, включват:
(1) Емоционален развод (Kressel & Deutsh, 1977)
(2) Установяване различни отношения между родители и деца.
(3) Формиране на чувство за собствено достойнство и независимост (Whiteside, 1982).
Бил (Beal, 1980) привежда списък от условия, които усилват усещането за емоционална загуба при развода:
• Увереност в  убеждение, че проблемите се крият в текущите отношения и не биха се проявили в бъдеще.
• Увереност в тезата, че разводът ще се съпровожда с продължителна, а не с краткосрочна загуба на самоидентичност.
• Настойчиво отрицание (съпротиви) за възможни загуби в резултат на развода.
• Еднолично взето решение за развод, основано на увереност в своята правота или желание да се отмъсти.
Точно обратното, емоционалната загуба не би била толкова остра, ако двойката съумее да поддържа отношения на сътрудничество и след развода. Това е напълно възможно, ако бившите съпрузи притежават достатъчна гъвкавост и са способни на по-голямо или по-малко родителско взаимодействие по отношение детето.
Съпрузи, изпитващи силна емоционална привързаност един към друг, в случай на развод се сблъскват със значителни трудности.  В частност, това касае двойки, които са живели заедно от две до четири години (Weiss, 1975). Близките отношения могат да послужат като причина за напускане на съпрузите на семейството.  При наличие на силна привързаност на двойката, разтрогваща своя брак, много трудно в бъдеще се развежда емоционално. Ако индивидът не е способен да прекъсне с бившия партньор или семейството, то той бива застрашен от трудности при ново сключване на брак.
Задълбочени изследвания, посветени на сепарацията / развода (Hetherington, Сох, & Сох, 1976; Wallerstein & Kelly, 1974; Weiss, 1975) свидетелстват за потребността на децата от родителска поддръжка. Установено е, че деца под 5 годишна възраст трудно се приспособяват след развода на родителите, отколкото деца в по-висока възраст (Wallerstein & Kelly, 1976). Освен това, децата от 2 до 4 години, по време на развода са склонни към възрастова регресия. Деца, които са били въвлечени в съпружеските конфликти, след развода са склонни към депресия и изоставане в развитието си (Beal, 1980). Проблеми в развитието на подрастващите (10-14г.), в сравнение по-малките деца възникват значително по-малко (Wallerstein & Kelly, 1976).
Родителите могат да помогнат на детето да се приспособи към последиците от разтрогнатия брак.  На първо място, следва да бъде уверено детето в това, че то не е виновно за развода. На второ място, крайно важно е по време на развода, съпрузите да продължат да изпълняват родителските си задължения. На трето място, не бива в никакъв случай да бъде потискано в детето чувството на тъга, свързана със загубата на родителя.  На четвърто място, родителите трябва да дадат на детето да разбере, че те остават негови родители, че то остава внуче на бабите и дядовците си.
Всяко прекратяване на контактите между бившите партньори вреди на детето, а последиците могат да се проявят по-късно, в неговия брак.

Непълно семейство
След процеса на сепарация, в семейството заедно с детето остава само единия родител. Статистиката показва, че в света в непълни семейства живеят над 12 милиона деца.  Повече от 90% от тези семейства нямат бащи.  Расте обаче и броя на семействата, в които единствен родител е бащата. 
Терминът „семейство с един родител” е неточен, тъй като в семейния живот участват и двамата родители (Whiteside, 1982). Това е семейство с двама родители, всеки от които участва във възпитанието на детето, макар че самото дете живее само  при единия родител. Непълното семейство се изправя винаги пред необходимостта от реорганизация, тъй като за изпълнение на семейните функции след развода остават по-малко ресурси. За воденето на домакинството и за добиване средства за съществуване е необходимо да се създадат нови патерни на поведение. Доходите на пълното семейство превишават тези на непълното почти два пъти.  Самотната майка с малко дете често се налага да търси и започне работа (Beal, 1980). Семейната организация е необходима до тогава, докато се осигури необходимото напускане на семейството от детето.  Ако това стане невъзможно, самотният родител се обръща обикновено за помощ към прародителите или към своите деца.
Родителят, който е неспособен да поддържа собствено домакинство, често се завръща при своите родители. Такъв преход към икономическа поддръжка може да доведе до актуализация на предишните конфликти между родителите и прародителите.  Последните са склонни да се отнасят към такъв родител като към дъщеря или син, а не като към майка или баща. Живота при родителското семейство формира усещане у родителя за недостатъчно влияние над децата си. Авторитетът и компетентността на родителя изчезват в присъствието на прародителя (Minuchin, 1974). Опитвайки се да защитят своята дъщеря или син, прародителите са склонни да се намесват в отношенията между родителя и бившия му партньор.  По този начин родителят губи възможността да придобие автономност и да започне да функционира в своята нова роля. 
Терапевтичното вмешателство в такива случаи, предвижда разделяне задълженията между родителите и прародителите (например, прародителят да се грижи за детето в отсъствието на родителя, а последният да поема грижите след завръщането си). В условията на ограничени ресурси такъв тип сътрудничество е крайно необходимо.
В някои случаи родителят, не може да се справи с натоварването и тогава да се обърне към най-голямото дете, т. нар. „дете-родител”.  Предаването на родителска власт към най-голямото дете е често срещано явление в големи семейства.  Детето-родител може да получи задача да наблюдава по-малките братя и сестри, а също и да изпълнява определена домашна работа. Освен това, преживяващият в социална изолация родител често може да се обръща към детето-родител за емоционална поддръжка. Проблемите възникват, ако делегирането на отговорности не е направено явно или когато задачата е прекомерно сложна и не съответства на възрастта на детето ( например, молба да приготви обяд, адресирана към 7-годишно дете).  В такива случаи границата между родител и дете престава да съществува. Извънредно трудно става управлението на най-голямото дете, ако родителят се нуждае от емоционална и физическа поддръжка. Тогава детето бива въвлечено изцяло в живота на родителя, то се натоварва с дейности и емоции, които не е способно да отработва и осмисля, отнема се напълно детството му.  У родителят често може да се появи чувство за вина, а всякакви опити да въведе определени ограничения спрямо детето-родител ще се натъкват на неуспех.  В случай, че родителят сключи втори брак,  детето-родител много трудно би се отказало от своето привилегировано положение.
Психотерапевтичното вмешателство в такива случаи трябва да се фокусира върху делегирането на точно определени задължения на детето-родител, които напълно съответстват на неговата възраст. Необходимо е да се помогне на родителя да създаде независима от детето своя система за емоционална поддръжка, за да може детето да бъде освободено от тежестта на родителя и за да получи възможност за удовлетворяване  потребностите си от собствено развитие.

08.09.2012г.

Структурна семейна психотерапия
Повторен брак и ухажване

 Формирането на близки отношения с други хора, означава за разведения родител началото на нов живот.  Желанието на ухажваш и допускането да бъдеш ухажван, говори за избавление от емоционалната привързаност към своя бивш съпруг/съпруга. Създаването на нови отношения помага да се придобие чувство за собствено достойнство и увереност в себе си.  Процеса на ухажване представлява преходно състояние между старото и новото, което възниква в резултат на повторния брак. Близостта и взаимното доверие, възникващи в стадия на ухажване, служи за основа за сключване на повторен брак.
 Независимо, че се намират в стадий на ухажване, двойката може да очаква трудности.
На първо място, не съществуват определени правила за ухажване за разведени съпрузи.  Разведените, живели по-малко или повече в брачен съюз, често не знаят, как да се държат, усещайки неловкост при общуването с новия човек.
На второ място, самотните разведени могат да изпитват двойствени чувства, едновременно да се стремят към близост и да я избягват.  Те могат да изпитват потребност да форсират новата си връзка, но сковаващият ги страх от близост ги кара да увеличават дистантността между тях.  Освен това, разведените са склонни да се опасяват (безпокоят), да не загубят отново независимостта си и се страхуват, да не се изложат на нови удари и страдания.
За съжаление, в много случаи още едно препятствие става детето (децата).  Детето може да приеме страната на самотно живеещият родител, когато бъде уведомено за новите отношения (връзка). Не са малко случаите, при които тези отношения се разглеждат като проява на изневяра по отношение бившия съпруг. Детето може и да не разбере причината за късното завръщане на майка си или баща си в къщи.  Наблюдавайки процеса на ухажване, гледайки как родителят се целува или прегръща с новия партньор, детето узнава за собствената си сексуалност и може да реагира. Постоянният партньор не е изключено да започне да се намесва във възпитанието на детето.  Един или комбинация от няколко от тези фактори, могат да предизвикат проява у родителя на чувство за вина и по-късен отказ от новите отношения.  В тези случаи психотерапевтичната намеса е насочена към поддържане на родителя в опитите му да разбере детето си и да го увери в своята любов и загриженост.
Повторен брак
Под повторен брак се разбира обединяване на две семейства, а в някои случаи на три и повече семейства (Beal, 1980). Статистически изследвания в САЩ от края на XX век сочат, че 15% от семействата в страната са в резултат на повторен брак, т.е. явяват се смесени. Около 60 % от повторните бракове включват поне по едно дете от първия брак. Приблизително 35 милиона възрастни се явяват за децата си втори майка или баща, а всяко пето дете -  доведен син или дъщеря. За съжаление, около 40 % от повторните бракове през първите пет години от своето съществуване завършват с развод.
Един от основните проблеми на смесените семейства се явяват традициите или нормите. Обществото приема за свой дълг, да пропагандира по средствата за масова информация прелестите на семейния живот и да не приема смесеното семейство. Фактически при повторния брак съпрузите имат да преодоляват настоящи проблеми, а не такива, свързани с първия брак. При повторен брак съпрузите са длъжни незабавно да установят близки отношения, в условия, при които ролите и границите още не са определени.  Освен това, повторния брак носи със себе си белезите на първия.  Детето трябва да дели своите симпатии между старите и новите отношения и изпитва в смесеното семейство значителни трудности. За да се приспособят към новата ситуация, на членовете на смесеното семейство трябва достатъчно време и пространство.
Сложните и конфликтуващи помежду си роли в смесеното семейство, водят често до специфични за тази система емоционални проблеми. Всички членове, включени в такова семейство влизат в него с чувство за вина и загуба. Така например, майката може да преживява чувство за вина във връзка със сключването на новия брак и потребността от разбирателство с детето на съпруга си, смекчавайки тяхната болка от загубата.  Баща, оставил дете от предишния брак е склонен към интензивно взаимодействие с доведения от съпругата му син или дъщеря. И в двата случая родителите считат, че са длъжни да обичат чуждите деца като свои собствени, въпреки че тези чувства на втория родител са противоположни на привързаността на детето към него, те често водят до интензивни взаимоотношения и неудовлетвореност.
Формирането на смесеното семейство е свързано с проблема за лоялността на детето (Beal, 1980). Повтореният брак на родителят може да се съчетае с неопределеност на семейната принадлежност на детето.  Лоялността към кръвния родител може да се съчетае с  неудовлетворено отношение към втората майка или баща.  Детето може да предположи, че липсата на любов към втория родител е обида към живеещият с тях майка  или баща.  Във всички случаи за детето е крайно важно да продължи да поддържа връзка с кръвния си родител, без той да се явява официален опекун.
Границите в смесеното семейство се отличават с крайна неопределеност. Възникват цял списък от въпроси, например:  Кои са членове на семейството? Кое е моето собствено семейство? Къде е моята стая? Кой отговаря за децата? и пр.
Обикновено майката не възразява против възпитанието на нейното дете от втория баща.  Освен това, отсъстват каквито и да било правила или традиции за поддържане на граници.  Може да има неясноти по отношение на ролите на вторите родители.  Аналогични трудности възникват и пред децата. Приема ли детето, защо брат му има друга фамилия? Как детето би се справило с ролята на средния по възраст в смесеното семейство, ако в предишното си семейство той е бил най-големия?
Основната задача на развитието на смесеното семейство се състои в това, да държи границите открити и проницаеми. Комуникацията между бившите съпрузи и децата трябва да бъде открита.  Постепенно следва да се укрепва авторитета на втория баща или майка.  Така например, втория родител следва първо да установи с детето приятелски отношения и едва след това да се заеме с възпитателни мерки.  Остава особено важна задачата да се създаде кръг на смесеното семейство с ясни граници, позволяващи да продължат отношенията с разширеното семейство в пределите на смесеното семейство и да се развиват нови взаимодействия в неговите рамки (Whiteside, 1982).

08.09.2012г.