Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1331476 Постинги: 1562 Коментари: 116
Постинги в блога
<<  <  67 68 69 70 71 72 73 74 75  >  >>

 

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 4
 

Да разгледаме жизнения цикъл в стандартното българско семейство:
Първи стадий – родителското семейство живее с пораснали деца. Младите хора нямат възможност да преживеят нито самостоятелен живот, нито да натрупан нужния им опит.  Целият живот на младия човек преминава в качеството му на член на семейната система, носител на нейните правила и норми, като дете на своите родители. Обикновено няма ясна представа за това какво следва да постигне лично в своя живот, трудно му е да развие чувство за отговорност към собствената си съдба. Той не може да провери практически тези правила на живот, стандарти и норми, които е получил от родителите си и често не е в състояние да изработи свои правила. За него е по-лесно да следва готовите модели на своя баща и майка или разширеното семейство. По-сигурно е да разчита винаги на родителите си – за издръжка; за намиране на работа; за уреждане, на който и да е било въпрос на взаимоотношения с обекти вън от семейството.  При дисфункционалното семейство индивидуалните граници между родители и деца са много размити и пропускливи. Родителите почти не разрешават на детето си да прави собствени житейски избори. Неговите бъдещи планове са сътворени предварително от родителите или от разширеното семейство. В някои семейства стриктно се спазват семейни ритуали и традиции, както и се поддържат семейните митове.  Детето от своя страна безпроблемно прониква в съпружеската субсистема и влиза във вертикални коалиции ту с майка си срещу бащата, ту с бащата срещу майката. По тази логика се образуват и „семейни триъгълници”.
Втори стадий – това е времето, в което младият човек, например синът успява да се запознае с бъдещия си брачен партньор, следва брак и довеждане на невястата в бащиния дом. Влизането на външен човек в семейството винаги е стъпка към атакуване на семейните правила и дестабилизация. Сега възниква много сложна задача – младите да създадат малко семейство, което е поместено вътре в голямото. При създалата се ситуация младоженците са длъжни не само да се договарят взаимно как ще живеят съвместно и по какви правила, а от тях се изисква и да се договорят с родителите, по-вярно е, да се предоговорят правилата с тях.  В патриархалното семейство са разработени и са приети като общовалидни такива правила (договор) и не е трудно да бъде възприет този модел: младата съпруга или съпруг влиза в голямото семейство в качеството си на негово дете – син или дъщеря. Родителите на мъжа или жената се самопредлагат като „мама” и „татко”, което означава, че младите съпрузи се възприемат от родителите като син или дъщеря, а самите те помежду си като брат и сестра. Вменяването на подобна роля и заемането на статуса на дете от новите „мама” и „татко”, автоматично определя правата и задълженията на двамата млади хора.  Не всеки от младо семейство обаче е готово на такъв сценарий на отношения и това е най-вече „новодошлото дете-снаха или „дете-зет”. Конфликтът, който произтича точно от този сблъсък е всеизвестен и той се екстраполира като сблъсък между „свекърва и снаха” или „зет-родители на съпругата”. Всъщност в основата на тази колизия във взаимоотношенията лежат различните ролеви приоритети на съпрузите.  Когато в младото семейство още от първия миг е започнала борба за овладяване на властта, то е малко вероятно снахата да нарече свекърва си „майко”. Снахата разглежда този сценарий като натрапен и като опит да бъде поставена в подчинено положение и с орязани правомощия.  
От друга страна новопоявилата се семейна система (младото семейство) преди всичко се нуждае от сепарация, за да може да се самоорганизира, а старата система (родителите) се подчинява на Закона за хомеостазата, т.е. стреми се да не допусне промяна, дисбаланс и да запази статуквото. Създава се парадоксална ситуация: бракът реално е сключен, а сякаш няма такъв.  Тази ситуация е мъчителна за всички.  Например, майката на съпругът е държала свои вещи в шкаф в тази стая, в която той (синът и) все още е бил сам и където е живял през цялото време от детството си до момента на брака. Сега, при новата ситуация майката не желае да изнесе своите вещи от тази стая, не желае да промени навиците си. По този начин свекървата запазвала правото си да посещава стаята на младото семейство всеки път когато реши, че е нужно.  При подобно нарушение на семейните граници не е никак чудно, че младото семейство не могло да запази дълго своя брак. Разбира се, животът на младите съпрузи не е задължително да се съпровожда от кавги, скандали и лоши отношения в семейството. 
Друга сериозна грешка, която родителите допускат и с която затрудняват формирането на новата семейна система, това са опитите им да „помагат” на младите (предлагат им общо домакинство; свекървата (тъщата) поема грижата за готвенето и изхранването на всички, а от това произтичат  редица неудобства – задължението за общо хранене; използването на общи прибори и електроуреди; заплащането на текущите разходи. При това, колкото повече „старите” оказват помощ и инвестират ресурс (най-вече материален и финансов), толкова повече растат претенциите им към младото семейство и същевременно си вменяват по-големи права върху живота на младите. Ако този процес продължи дълго време (достатъчни са от 2-3 години), „старите” ще успеят да премахнат напълно границите с младите и ще съумеят да унищожат отвътре, чрез вертикални коалиции новия брачен съюз. Те през цялото време ще се стремят да превърнат младото семейство в копие на своето и да овладеят властови позиции в разширеното семейство.  От своя страна младите (най-вече снахата) най-вероятно ще оказва силна съпротива, ще поставя условия на съпруга си и няма да е съгласна да покрива критериите, поставяни от свекървата.  Колкото повече се засилват очакванията и претенциите  на свекървата, аргументирани с оказваната „помощ”, толкова повече ще нараства съпротивата на снахата.
Трети стадий – той е свързан с раждането на дете в младото семейство.  Новият член на семейството  автоматично го въвежда в криза. Отново възниква необходимостта от договаряне за това, кой за какво ще отговаря и какво ще прави.  Семействата с размити граници между субсистемите и неясна организация, обикновено имат лошо разпределение на ролите.  Например, не е ясно кога и кой е функционален – майката или бабата, т.е. кой физически осъществява грижата за детето. Често тези роли са объркани и детето се превръща в син или дъщеря на властната баба, а не на майката, а родителите в по-голям брат и сестра.  Майката и бащата ходят на работа, а бабата е в пенсия.  Тя прекарва с детето през по-голямата част от времето.  При това обръщане на ролите е много вероятно отношенията между двете жени да не са много добри. Този факт не може да не даде отражение върху детето и нерядко то бива включено в конфликтите.
Пример: Семейство търси психологическа помощ по повод лошо поведение на 11-годишната дъщеря, която се държи твърде агресивно със своята баба.  Семейството включва три жени: баба, майка и дъщеря – идентифициран пациент.  Между бабата и майката били налице тежки конфликтни отношения.  Веднъж е студена зима дъщерята била затворила баба си на балкона и дълго време не я пускала в апартамента. След този случай семейството решава да се обърне към психотерапевт. Когато майката разказвала, как дъщерята обижда и тормози бабата, очите и тържествували – дъщерята реализирала онова, което майката не можела да си позволи.
Четвърти стадий – свързан е с появата на второто дете в семейството.  Както в западния аналог, този стадий също е по-малко проблемен, тъй като повтаря много от предишния. Изменения могат да настъпят във връзка с детската ревност, а някои родители могат да направят избор за „любимо” дете в семейството. Във всички случаи емоционалния ресурс на родителите (най-вече майката) е насочен и отдаден повече на новопоявилият се член и по-малко към порасналото дете.  Много е важно това разпределение на ресурса от любов, грижа, защита, сигурност, общуване и други потребности на децата да бъде балансиран и равностойно удовлетворяван.
Пети  стадий – той започва с първите признаци на явно остаряване и болести на прародителите (баба/дядо). Семейството отново преживява криза.  Старите хора стават безпомощни и зависими от средното поколение.  Фактически те заемат позицията на малки деца, стават лесно раздразнителни, капризни, досадни. От една страна статусът им вече е променен, а от друга, те продължават да искат да бъдат „главни”, да взимат решенията, да бъдат в курса на всички събития, да им се чува думата.  Това е стадий на поредното предоговаряне, мъчително за всички.  В българската култура съществува стереотип „добър син (дъщеря)” е този, който на стари години ще поднесе чаша вода на своите родители и още, всички сме чували баба (дядо) или майка (баща) да се обръщат към своето невръстно дете, което им подава късче хляб (храна), така, както храни куклите си и да казват реплика от сорта: „О милият, ти ли ще ме храниш мен на стари години!” Прието е мислене, съгласно което, онези стари хора, които нямат близки са достойни за съжаление, т.е. „на тях няма кой да поднесе чаша вода”. Към „лошите деца” пък нерядко се изрича фразата: „Няма на кой да поднесе чаша вода!” С други думи, в общественото съзнание няма модел за самостоятелен живот на старини. Счита се за недостойно да оставиш възрастните да умрат вън от семейството, да ги настаниш в дом за стари хора. Нерядко този период в живота на семейството съвпада с половото съзряване на детето.  В описвания тип семейство, съзряването на внучката (внукът) протича по по-различен начин, отколкото при семейство без баба/дядо. Могат да възникнат коалиции между първото поколение (баба/дядо) и внуците, насочена срещу средното поколение (родителите).  Много често сме свидетели на отношение на бабата/дядото към внучето (подрастващия), което е различно от това на родителите му, например, да се скрие от родителите постъпка на внука, която не се приема или е забранена от родителите; или немотивирана псевдозащита на интересите на внука. Следвайки тези стереотипи, някои родители или един от двойката е принуден да изостави кариерата си или дори да загърби интересите на своя партньор заради болния си родител. По този начин грижите и вниманието на средното поколение за първото, лишава третото от същия този ресурс. Има и множество случаи, при които внука (внучката) е тази, която бива ангажирана с обгрижването на бабата/дядото.  Това довежда до трайно привързване на младия човек към семейството, лишава го от външна комуникация, забавя процеса на личностна идентичност и самоопределение.  При подобни ситуации не бива да се учудваме защо деца, които са силно привързани към баба/дядо, растат много по-инфантилни, с дефицити в социалните умения и навици, отколкото свободните от семейни задължения.
Шести  стадий – този стадий е аналогичен на първия. Първото поколение (баба/дядо) са си отишли от този свят и пред нас е семейство с възрастни деца.  Това е минималния възможен размер на българското семейство. 
По какъв начин и как може да се осъществява психотерапевтичното взаимодействие в семейната система?  Струва си да си припомним принципа на фон Берталанфи: „Ако системата се състои от N елементи, то съществува  начин N-1 за нейната промяна.” При това, колкото е по-голяма семейството, толкова по-леко протичат измененията.  За да бъдат взаимодействията ефективни, много е важно да бъдат спазвани няколко условия.  Едно от тях е умението да се мисли системно, да се вижда кръговата причинност на събитията и постъпките.
Семейният психотерапевт следва да се намира на границите на системата. Необходимо е да бъде неутрален емоционално да не се присъединява към нито един член на семейството, а само да подкрепя и стимулира към експлорация и промяна.  В момента, в който психотерапевтът загуби своята неутралност, той преминава границите и влиза вътре в системата.  Психотерапевтът е длъжен да се намира на такова „разстояние” от системата, че да има възможност да наблюдава не само вътрешносемейното взаимодействие, но и взаимодействието между системата и средата.
„Резултатът”  (измененията в състоянието на системата в продължение на определен период) зависи не толкова от изходните условия, отколкото от природата на процесите, които протичат и от параметрите на системата. Людвик дон Берталанфи дава следното описание на това свойство: „откритата система може да достигне устойчиво състояние, независимо от първоначалните условия и се определя само от параметрите на самата система.” От това свойство може да бъде направен още един извод – различните изходни условия на различни системи, могат да дадат един и същ резултат при относително близки параметри.
През последните години множество теоретични и методологични разработки, доведоха до промяна на самото понятие за системния подход в терапията, а списъка със системни терапевтични насоки беше попълнен с нови терапевтични подходи.
От една страна, тези подходи определено се явяват системни, а от друга – методологични и съответно, методическата база сега значително се различава от класическата системна терапия.  Става дума преди всичко за краткосрочно ориентираната към решения терапия и наративни подходи.  В основата на тези подходи  се развиват техники, чийто фундамент са по-раншните посткласически системни подходи.  Най-общо казано, от позиция на системния подход в терапията, това означава, че симптома се разглежда в контекста на взаимодействието в системата, която включва носителя на този симптом.
За класическата системна семейна терапия, това общо положение се конкретизира в разследването на симптома, „заявен” от семейството, в контекста на вътрешносемейното взаимодействие.  Този подход разглежда семейството именно като система, с отчитане на протичащите от това закономерности.
Новият посткласически системен подход се изразява в това, че в качеството на система, в границите на която се разглежда симптома, встъпва самата система на терапевтично взаимодействие между две условно разделени субсистеми – терапевтичната и клиентската.
Този обрат се оказва твърде съществен, благодарение на тясната връзка на взаимосвързаните  процеси на „вътрешно развитие” на системната семейна терапия, включваща в своите рамки посткласическа рационалност, съвременна кибернетика, постмодернизъм, пост културизъм.  В качеството на изходен „вътрешен” импулс се явява граничния водораздел между терапевта, като „субект” на терапевтичното взаимодействие и семейно-клиентската система – като „обект” на терапевтична диагностика и въздействие.
Теорията на системната семейна терапия, основаваща се на кибернетичния модел на Людвиг фон Берталанфи, описва семейството като система, която в своята жизнена дейност реализира две основни тенденции – развитие и хомеостаза.  При това, симптоматичното семейство се разглежда като система, която по ред причини се стреми да запази „статуса” си. Именно това разбиране е извънредно важно за изучаването на семейството. То се явява „поддържащо” класическия позитивистки рационален подход специално за терапията, защото:
• Предполага разглеждане на семейството в процеса на терапия, като някакъв статичен обект, параметрите на който могат обективно да бъдат описани, независимо от факта на взаимодействие с тях и тези параметри до и след взаимодействието да се различават само по „ефекта” от терапевтичното взаимодействие.
• Разглежда състоянието на системата в момента на приключване на работата, като стабилно и еднозначно детерминирано реализиране на терапевтичното взаимодействие.
• Описва самото терапевтично взаимодействие като изцяло попадащо под произволния контрол на терапевта и „произлизащо” от рефлексията на терапевта.
Посткласическият системен подход взима под внимание цялата сложност на терапевтичното взаимодействие свързано с: включените в този процес „вътрешни структури” на клиентите; тяхната лична представа за проблема; срещаната поведенческа активност на клиентите, свързани с тази представа; „вътрешното разбиране за структурата” на терапевта; осъществяваните интерпретации, базиращи се на собственото разбиране за вътрешните структури на самия терапевт по този повод и др.
В посткласическия системен подход на първи план излиза факта, че пълната независимост на терапевта от семейната система в процеса на терапевтично взаимодействие и непроницаемостта н а границите между тях, се явяват полезни в рамките на класическата системна терапия, като условие за първоначално допускане.  Факта, че  класическата схема е представена като линейно независимо въздействие на терапевта спрямо клиентската система се явява, първо, сложно опосредствано от самия „обект на въздействие” и целия контекст на неговия живот; второ,  явява се много „широко” или сложно по своя състав взаимодействие, отколкото изглежда и може да бъде развърнато в рефлексивна схема от класическия терапевт. Това се случва в резултат на факта, че въздействието се оказва на „живо”, притежаващо „вътрешна съзнателна активност”, то не е механична система, а взаимодействие на една „жива” система.
Съществена роля в развитието на това разбиране има Грегъри Бейтсън. „Ако вие ритнете камък, той започва да се движи в резултат на енергията, която е получил от вашия ритник. Ако вие ритнете куче, то започва да се движи в резултат на собствения си метаболизъм” – пише Бейтсън.  От тази позиция се ражда вариативността на отговора, водещ до това, че в качеството на ответна реакция ние можем да получим в единия случай охлузване, да почувстваме болка, а в другия,  да предизвикаме ответна агресия. В този смисъл получения отговор не може да бъде еднозначно свързан с това,  какво самите ние разбираме за произведеното въздействие.  С други думи, ние не знаем какво именно е станало причина за този, а не за друг отговор на живата система. На свой ред, нашият отговор също няма да бъде линейно еднозначен, а ще бъде опосредстван от нашата „вътрешна представа за ситуацията”, от опита, от оценката на контекста и пр.  По този начин Бейтсън лансира идеята за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се разглежда не като процес описван с физически термини, а като сложно информационно взаимодействие или обмен на текстове.  При това се приема за „единица информация различието”. По този начин класическите атрибути на системата, известни от общата теория за системата, която специално за класическия системен терапевт се явява семейството, се оказват атрибути на терапевтичното взаимодействие (Стив де Шезер, 1991).
Не семейството като система, а реалното (случващото се) терапевтично взаимодействие като система се характеризира с:
Цялостност – измененията в една част от системното взаимодействие неминуемо води до промяна в цялата система на терапевтично взаимодействие – например, промяната в представите на клиентите за ситуацията, води до промяна на тяхното поведение, то на свой ред води до промяна на представите на клиента за терапевта, от тук следва промяна в поведението на терапевта, а той на свой ред променя представите на клиентите за самия себе си. При това, нито един от елементите на системата не може да бъде определен като причина, т.е. не се открива линейна причинно-следствена връзка.
Несумарност – реалността, възникваща при терапевтичното взаимодействие не може да бъде сведена до просто сумиране на условно диференцирани елементи на това взаимодействие, например, като сума от наблюдавани въздействия-реакции.  Терапевтичното взаимодействие представлява специална реалност, особеностите на която не могат да бъдат получени чрез елементарен качествен анализ, например, клиента като елемент на това взаимодействие или качествата на терапевта сами по себе си и тяхното „просто сумиране”.
Еквифиналност (мултифиналност) – не трябва финалния резултат от терапията, еднозначно да се свързва с началното състояние на системата (както например, случаите в класическите подходи, основаващи се на прогнозни оценки за възможна достижимост и недостижимост на изменения на системата). Заедно с това, едно подобно финално състояние, може да приведе системата в различни начални параметри (например, едно и също терапевтично предписание може да се приложи в резултат на развитие на взаимодействието с клиентски субсистеми, с различни начални състояния)
Циркулярна зависимост (нелинейна зависимост) – на нищо конкретно в терапията не може да бъде приписвано значение и решаващо въздействие, не може да се твърди, че определено, конкретно въздействие линейно е довело до ефект, че някаква последователност от въздействия го е осигурило. Ние не знаем дали отстраняването на някакъв елемент от терапевтичното взаимодействие би довело до друг резултат, ние не знаем как биха се развили събитията след терапевтичното взаимодействие.
Ние можем да предложим снимка, на която да видим всичко което се е случило в терапията, но ние не можем да свържем точно определен ефект с какво определено е свързан.  Взаимодействието в терапията и неговите ефекти са включени в циркулярен процес на взаимодействие. Тази особеност на реалното взаимодействие на живите системи води до едно различно разбиране за терапевтичните задачи и логика на целенасочена организация на терапевтичния процес.
На преден план излиза следното положение. Ако семейната система не може да поддържа балансирани граници по време на терапията и те са прекалено пропускливи, то на терапевтът, който се явява външен за системата, ще се наложи да се откаже от възможността да „операционализира” в пълнота тази система.  Оказва се невъзможно да се пренебрегне факта, че реалното състояние на семейството не може да бъде „контролирано” в терапевтичния процес.  То се определя от сложна съвкупност от фактори, които не могат да бъдат описани подобно на въздействието върху физически обекти с линейна причинно-следствена връзка. Цялото семейно взаимодействие, в което е включена системата, в т.ч. и дълбинното състояние на терапевтичното взаимодействие, не може да бъде „контролирано”.  Не може линейно да се представи множеството циркулярни зависимости с термините на причинно-следствената връзка.

07.09.2012г.

Категория: Други
Прочетен: 1803 Коментари: 0 Гласове: 0

 

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 3
 

д). Съществуват два основни вида за предаване на информация в комуникацията: цифрова и аналогова.
Цифровата се основава на принципа „всичко или нищо” (например, двоична система за предаване на информация посредством инициации (възбуждане) или потискане на двата основни нервни процеса – възбуден и задържащ), а аналоговата на принципа „подобно на подобното” (например, чрез промени в концентрация на различни хормонални вещества в кръвта). При цифровия способ, на всеки обект на информация може да бъде предписано условно неговото обозначение.  При това връзката между обозначаемият и обозначаващият е условна и по съдържание е произволна. Аналоговият канал предава информация обратно, осъществява се чрез подобен или близък материал, интерпретацията на който не се поддава на строго унифицирани правила.  В човешкото общуване и предаване на информация във взаимоотношенията между хората се използват два способа.  Те представят предаването на информацията или посредством названия, например, изразяване на състояние, на отношение (Обичам те!) или посредством аналогови действия (например,  обожание, чрез израз на лицето; смущение, при поява на обекта на любовта;  грубост и заядливост – при наличие на пречка за удовлетворяване на потребност и пр.).  По същество, цялата невербална комуникация между хората е аналогова, т.е. всички поведенчески съобщения, които съществуват паралелно със словесните съобщения.  При това е очевидна дилемата:  цифровата информация има ясни, отчетливи индикатори, но същевременно езикът е ограничен за изразяване на всички спектри на информацията (преди всичко на чувствата и емоциите), а аналоговият способ е неточен и приблизителен.  Освен това, при аналоговия способ е затруднено предаването на информация за отрицание, изразяване на „не това, а това”, „или-или” и независимо от това, хората в своето общуване прибягват към аналогов способ за предаване на съобщения, а това се явява източник на множество грешки.  (сложността за предаване на информация по аналогов способ може да се разбере, ако се опитаме да си представим как бихме могли да изразим твърдението „Аз не те обиждам”).
Разбирането на тази особеност в устройството на човешкото общуване позволява, да се интерпретират много проблеми на комуникацията между хората като грешки в превода на един вид информация в друга.  При това, тези недоразумения са обусловени както от степента на адекватност на избрания аналогов способ за предаване на информацията от предаващата страна, така  и от системата за „разкодиране”  на тази информация от приемащата страна.  Това на свой ред зависи от голям брой фактори („културата” на езика на взаимодействащите си страни; от опита на комуникиращите; степен на готовност за приемане на една или друга информация; модус-състояние на приемащата страна и др.)
Несъгласуваността и противоречивостта на различните „култури” при аналоговото предаване на информация (например, приемането на нов член в семейството (снаха, зет), след брака; преместването на хора с висок образователен ценз и социален статус от голям град в малко провинциално, неразвиващо се градче и др.) се явява източник на дисфункции и съответно – предмет на терапевтично въздействие.  Очевидно е, че аналоговия способ за предаване на информация тогава, когато цифровото предаване – директното назоваване на състояние или отношение не е възможно.  По тази логика симптома в семейната система може да бъде разглеждан като аналогов начин за предаване на информация за необходима промяна там, където прякото съобщение (наименуване, наричане) е невъзможно или не се приема.  От тук следва естествения извод, че колкото по-малко хората общуват цифрово, назовавайки с думи отношението си, чувствата си, толкова е по-голяма вероятността от противоречия. Същата зависимост на конгруентност между цифрова и аналогова комуникация е валидна и в отношението между клиента и терапевта.
В системната семейна терапия се обръща голямо внимание на невербалните правила и ритуали – стереотипно аналогово предаване на информация в рамките на семейството, като неотменна част от комуникационната система, чрез която заедно с „цифровата информация” се реализира нейното единство и поддържането на границите в семейната система.  Всяко семейство има свои правила и ритуали, които са специфични за него за аналогова комуникация, а други сигнали са културно обусловени. Така например, сигнали от типа: „блъскане на вратите”, „чукане на съдовете в мивката”, „пускането на няколкодневна брада” и други от този род, могат да са типични за едни семейства и никога да не се прилагат при други.  В Северна България например (Видинско) е прието при 40-дневен траур мъжете, близки до починалия да не се бръснат – аналогово съобщение към обществото. Този ритуал обаче е непознат в Южна България (Пловдивско, Хасковско, Старозагорско).
Терапевтичните предписания в системната семейна терапия, например, много често встъпват като предписание за ритуал, който заменя дисфункционалния,  съществуващ до момента, когато последният не съответства на реалното или желано състояние на отношенията.  Ритуал може да бъде предписан като стъпка към по-голяма откритост и като явен способ за предаване на информация за случващото се в семейството, и като стъпка към „оцифровизирането” на комуникацията. В теорията за комуникацията ритуалът се разглежда като преходна форма между цифровия (достатъчно универсален за интерпретация) и аналоговия (ритуалните действия са „материалната” част на ритуала) способ.  По този начин в семейство, при което симптомът се проявява при един от членовете му, може да бъде разбран, в резултат на наблюдението на голямо количество разнородни аналогови информации (разнообразни психосоматични заболявания на този член; стихийни правила, реализиращи се в това семейство), като желание и същевременно като невъзможност да бъде нарушено единството на „дружното и сплотено семейство”,  може да получи от терапевта предписание за ритуал: всяка вечер семейството да обсъжда случилото се през деня в семейството и разногласията, възникнали между членовете му, като се спазва правилото при „закрити врати” (случаят е описан в „Парадокс и контрапарадокс”).  На аналогово ниво предаването на информация позволява да бъдат закрепени важни за семейството представи за самото него у всеки от членовете, като чрез тях бъдат въвлечени всички членове. По този начин важната за семейството информация става унифицирана, избягват се грешките в „превода” и се позволява „цифровизацията” на комуникацията, чрез прилагането от всички членове на еднообразни способи. 

е). В общуването могат да възникнат парадоксални способи за взаимодействие.  Те се явяват следствие на възникване на специални причини, свързани с неразрешимост на противоречия на комуникационно и метакомуникационно ниво.
В общата теория за комуникацията се отделят три основни класа парадокси:
= логически парадокс (антиномия, възникваща и проявяваща се във формализирани системи);
Забележка: Антиномия – противоречащи си гледни точки, еднакво доказуеми по логичен път (противоположност, двусмислие, загадка)
= семантичен парадокс – парадоксално определение, свързано със значението на думите;
= прагматичния парадокс;
Разкриването на парадоксите от трети клас, възникващи в човешката комуникация позволява да бъдат установени и разрешени в системната семейна терапия цял клас терапевтични задачи;  този парадокс се описва в литературата като феномена „двойна връзка” или „двоен капан” в комуникацията.
Основни елементи на „двойната връзка” в комуникацията са:
а) Комуникационно (съобщение) и метакомуникационно ниво (съобщение за съобщението – изразява отношение), които са директно противоположни едно на друго.  Противоречивостта на комуникацията и метакомуникацията (например, появата на погребение на жена, която е с вечерна рокля с дълбоко деколте, може да бъде определена като „двойно послание”, възникващо на основа различни осъзнати и неосъзнати причини.
б) Капанът за участниците в комуникиращи с двойни послания възниква при следните допълнителни условия:въвлеченост на хората в интензивни взаимоотношения, които имат висока степен на физическа / психологическа ценност (например между майката и малкия син);
в) Получателят на съобщението не може да напусне рамките, установени с това съобщение – например, да избегне комуникацията или да премине на метакомуникационно ниво, т.е. вън от зависимостта на логическата безсмисленост, парадоксът може да се окаже прагматична реалност за получателя на съобщението.
Разкриването на „двойните връзки” позволява да бъде установена цяла поредица от поведенчески феномени с патологична симптоматика, като способи за поведенческо поддържане на комуникация в ситуация на двойна връзка.  Приведеният по-горе пример за шизофренна комуникация между майката и сина безусловно се явява пример за наличието на двойна връзка.  Очевидно е, че ролята на терапевта при такова разбиране за дисфункция на интеракциите, ще зависи от способността му да локализира този парадокс и да осигури психологически възможности за комуникация в условията на тази връзка. Особена роля за разбиране теорията и арсенала на системната семейна терапия има разкриването на терапевтичните парадоксални предписания.  Съдържанието на парадоксалното предписание е разбираемо,  ако то е представено като вариант за комуникационно овладяване на двойната връзка, която се явява посредством един или друг симптом в процеса на терапията.  Неразрешимостта на ситуацията при двойната връзка, която се изразява чрез симптома, например, „аз трябва да се избавя от сънливостта си, моите опити не довеждат до нищо”, се оказват по един или друг начин причина за наличие на „капан” за клиента и за терапевта, поемащ функцията на осигуряващ промените на тази ситуация (налице е невъзможност да се излезе от комуникацията, която усилва и поддържа в клиента вярата му във високия професионализъм на терапевта). За да се излезе от този капан, следва да бъдат осигурени всички условия за проявяване на симптома. А именно – осигуряване значимост на терапевтични контакт и осигуряване невъзможност за анулиране на предписанието (възможността за излизане на клиента от комуникацията) и накрая,  самото парадоксално предписание се заключва в предписване на самия симптом (в различни варианти – просто предписание, усилено, възпроизвеждане на отделни части). Парадоксалното в това предписание се изразява в това, че то предписва усилия  по промяна съдържание, което се свежда до усилия по неизменение или дори още по-голямо неизменение (усилване на симптома). Терапевтът получава възможност, да отговори по симетричен парадоксален начин на очакванията, чрез „промяна без промяна”, помощ без въздействие, усилие без усилие и т.н., което довежда до преодоляване на симптома. Така клиентът, който не може да стане навреме и безуспешно се бори със своята сънливост, може да получи предписание, да остава в леглото още един час по-дълго от времето, в което дори при обикновени условия човек би се събудил и би станал. Този подход се оказва, че работи и твърде бързо води към разрешаване на проблема. (Логиката на този подход е много добре илюстрирана в „Терапия на изпитанието” на Дж. Хейли.)
Представените в комуникацията парадокси, за решаване на задачи по овладяване на двойна връзка, както в системата на вътрешносемейната комуникация, така и при самото терапевтично взаимодействие („Помогнете ни, но ние няма да ви позволим да направите нищо!” или на въпроса: „Готови ли сте и искате ли да се промените (към цялото семейство)?”, отговорът е: „О, проблем има само той (тя), ние нямаме проблем, при нас останалите всичко си е наред!”), стоят в основата на създадените техники за позитивна конотация при  Миланския подход.
В основата на системната семейна терапия стои съвременната теория за комуникационните системи. Разбирането за комуникационната природа на случващото се между хората и представите за „тоталност на комуникацията”, могат да бъдат проектирани и върху самото терапевтично взаимодействие. Именно тази проекция, наред с развитието на теорията за комуникацията, формират разбирането за това, че взаимодействието между живите системи трябва да се описва като информационен обмен, а не като физическо въздействие. Тази идея става фундамент в посткласическия системен подход.
Всички семейни системи са открити системи – те непрекъснато осъществяват предметен и информационен обмен със средата. Сложността в организираността на този тип системи винаги нараства при промени в обкръжаващата ги среда.  Пример за подобно разрушаване на обкръжаващата среда е процеса на сепарация (напр.,брачен съюз на сина или дъщерята; пълнолетието на детето и опитите му за отделяне и др.). Когато определен елемент се отделя от своята система, той задължително променя своята структура и в определен смисъл поставя началото на нова система. По този начин старата система престава да съществува в онзи вид, в който е била и в нея задължително настъпват изменения.  Отделилият се (сепарираният) елемент  създава нова, млада система, а родителската система става външна по отношение на тази нова ядрена система.


IV. Семейната система притежава йерархична структура. Семейната система съществува във времето и пространството.
1.Финалността в пространството означава, че при всяко семейство съществуват граници между него и обкръжаващата го среда. Средата е съвкупност от обекти, изменението на чийто свойства въздействат върху семейството, а също така и онези обекти, чийто свойства се променят под влиянието на самото семейство.  Родителското семейство, детската  градина и училището, работата и колегите – всички те са външна среда за семейната система.  Отношенията с тъщата и свекървата, с началника, с учителя – всички те могат да влияят върху отношенията вътре в семейството.  Скандалите в семейството могат да се отразят върху работата, учебните постижения на детето в училище.
Всяка социална система се включва в по-голяма система, взаимодейства с други системи и всички те като цяло си влияят взаимно.  Например, редица критериите се задават от обществото - прието е, че детето на 3 годинки трябва да има създадени хигиенни навици. Ако това не се случи, то родителите се безпокоят, опитват се да търсят специализирана помощ, съмняват се в наличие на енуреза, енкопеза и пр.  В Близкия изток обаче никой не се безпокои, когато дете на 6 годинки тича с памперс.
Границите на семейната система са проницаеми. Човек винаги се явява елемент от няколко системи, от него може да зависи тяхната жизненост, но и самият той неизбежно, по един или друг начин реагира при съприкосновение с тях.
2.Времето, през което се случват вътрешносемейните взаимодействия или взаимодействията между семейството и средата, може да бъде много кратко или обратно, много дълго, по отношение на времето за наблюдение върху поведението на самата система.  Впрочем, ако става дума за семейната система, то вътрешносемейните изменения се извършват твърде бавно.  Един от основоположниците на семейната психотерапия Мюрей Боуен пише, че „последователността на снижаване нивото на диференциация в семейната система в течение на три поколения, с голяма вероятност довежда до появата на дете, болно от шизофрения”.  В дадения случай времето за промяна на системата обхваща повече от 60 години.  Разпадането на семейството вследствие на развод и пълно затваряне на границите на новата семейна система, например, майка и дете, баща и неговата нова съпруга, обхваща период не по-малко от 7 години.  Други процеси обратно, протичат много бързо: сепарацията на детето от родителите в норма обхваща 3-4 години, а при някои видове семейни дисфункции това отделяне никога не се случва.  Процеси на промяна постоянно се извършват в семейната система.  Всяка семейна система се стреми да премине през пълен жизнен цикъл.  Установено е, че семейството в своето развитие преминава през определени стадии, свързани с някои неизбежни обективни обстоятелства.  Едно от тези обстоятелства се явява физическото време. 
С нарастването на възрастта на членовете на семейството задължително се променя семейната ситуация. Както отбелязва Ерик Ериксън: „всеки възрастов период в живота на човек съответства на определени психологически потребности, които човек се стреми да реализира”.  Заедно с възрастта се променят и изискванията към живота въобще и към близките хора в частност. Тази особеност определя стила на общуване в самото семейство.  Раждането на дете, смъртта на стария човек – всички тези и други промени изменят  структурата и качеството на взаимодействие между членовете на семейството.  Паралелно и едновременно с процесите на изменения и развитие, вървят и хомеостатични процеси.
Законът за хомеостазата гласи: „Всяка система се стреми към постоянство и стабилност.” За семейството това означава, че то във всеки един момент от времето на своето съществуване се стреми да съхрани status quo. Нарушаването на този статус винаги е болезнено за всички членове на семейството, независимо дали събитията са радостни и дългоочаквани, например: раждането на дете, разпадането на мъчителен брак и пр.  законът за постоянството притежава огромна сила.  Взаимовръзката между изменчивост и стабилност, развитие и хомеостаза, много отчетливо се виждат при описание на жизнените цикли на семейната система.
Първите изследвания описват вариант на жизнените цикли на типичното американско семейство (The Satir Approach to communication. J.Schwab at all, 1989).
= Първи стадий – самостоятелен живот на млади човек, финансово, практически;
= Втори стадий – започва в момента на среща с бъдещия брачен партньор. Влюбеност, роман, възникване идеи за брачен съюз, т.е. продължителни стабилни отношения – всичко това се случва тук, в този стадий.  Ако стадият протича успешно, то на партньорите се отдава да обменят очакванията си от бъдещи съвместен живот и да ги съгласуват. При тях се формира представа (картина) за благоприятно бъдеще на тяхното семейство – формират надежда,  търсят индикатори за увереност и стабилност.
= Трети стадий – сключване на брак, обединяване под един покрив, начало на воденето на съвместно домакинство, възникване на общ живот.  Този стадий се нарича „време на диадата”.  Това е времето на първата семейна криза.  Младите хора трябва да сключат договор за това, как да живеят заедно. Това е много сериозен въпрос, защото волно или неволно за организиране на съвместния живот е необходимо да решат как да разпределят функциите си в семейството; как да обсъждат и организират развлечения; кой да взима решения и по кои въпроси; по кои проблеми може да се спори и по кои е недопустимо; кой ще взима решение затова как да се харчат парите; кой ще поеме тежестта на домакинството; кой ще поеме основната отговорност за финансовата издръжка; кой ще работи и кой – не; кои ще бъдат хората, които ще бъдат допускани (недопускани) до семейството; какви да бъдат границите (твърди и непропускливи или меки и пропускливи) с най-близкото обкръжение на двамата (родителските семейства); кое се явява сексуално привлекателно поведение; какви да бъдат границите между самите партньори и кой каква индивидуална свобода ще получи; кога да се появи детето; какво да бъде поведението на двамата пред външния свят и много други подобни въпроси.  Някои от тези правила бързо и леко се договарят, а някои се обсъждат трудно и продължително, тъй като предпочитанията не са ясни и не са договорени преди това.  Това е особено вярно по отношение сексуалното поведение.
Трудностите и сблъсъците произхождат преди всичко от моделите на поведение (интереси, нагласи, убеждения, стереотипи и пр.), които всеки един от партньорите носи със себе си от родителското си семейство в новото.  И двамата нямат опит в подобен съвместно организиран и рамкиран с правила живот и по тази причина и двамата експериментират. Обикновено правят това, което им е познато, което са виждали или чували. Например, ако младата съпруга е расла в семейство с поведенческа свобода и равноправие, при което майка е била любвеобилна, посрещала и изпращала с целувки бащата на работа; демонстрирали са пред децата любовта и привързаността си; бащата е  бил истински кавалер и ухажор; решенията са били взимани винаги с вишегласие, при уважение мнението на всеки; емоциите и чувствата са били показвани и казвани и пр., то тя със сигурност ще се опита да приложи този модел в новите отношения със съпруга си.  Със същата сигурност, ако в родителското семейство майката е била доминираща, авторитарна, наказваща, държаща властта, консервативна и прикрита в чувствата си и т.н., то младата съпруга ще прояви точно това поведение. Възможни са и други варианти, например, ако младата жена е расла в семейство на баща-алкохолик или баща-насилник (или други форми на асоциалност), то е много вероятно тя да бъде прекалено чувствителна по темата употреба на алкохол и ще бъде фиксирана върху това поведение на съпруга си, като всячески ще му налага ограничения.  Подобни фиксации се наблюдават още в периода на избор на съпруг /съпруга/. Това са т.нар. „бегълци” и когато двама млади установят, че са „бегълци” от един и същ проблем, напр. баща-алкохолик, то те много бързо се сближават около общата си неприязън към алкохолизма. Техните чувства са много силни, близостта им е толкова голяма, че бързо стигат до брак, бягайки от общия им проблем. Подобни връзки много често бързо се разпадат, тъй като мотива за създаването им е бягство от нещо и след като това бягство се реализира, то престава да бъде достатъчно свързващо двамата звено. Разбира се, възможни са и други модели на поведение.
= Четвърти стадий – възниква тогава, когато двойката е преодоляла кризата на третия стадий, бракът се е запазил и най-главното – появило се е първото дете.  Възникващата на този етап криза е още по-сериозна.  Появата на трети член в семейството променя цялата структура на системата. От една страна семейната система става по-устойчива и стабилна, но от друга страна двамата партньори стават по-дистантни един към друг.  Сега възниква необходимостта от нов договор, т.е. потребност от преразпределение на ролите, времето, парите и други ресурси. На дневен ред излизат такива теми, като: Кой ще става през нощта и ще се грижи за детето?  Ще стоят ли и двамата в къщи или поред ще ходят на гости и на срещи с приятели? Ще се допусне ли, в каква степен в по-голяма близост и кой от най-близките роднини по-близо до семейството (баби, дядовци), за да оказва помощ по отглеждането на детето? Ако детето не доведе до драстично отчуждение между партньорите, то семейството ще се сплоти още повече и този стадий ще премине успешно.  Може да се случи и така, че детето да донесе монотонност, ограничения, рутинност в отношенията и съпругът например да реши, че младостта и празника, чувствителността и интимността безвъзвратно са си отишли. Тогава съпругът обикновено би се преживял като нежелан, изолиран и отхвърлен. Би заподозрял съпругата си в изневяра спрямо него, за сметка на любовта и близостта и с детето. От друга страна съпругата също би преживяла подобни чувства и мисли.  И тъй като обикновено жената-майка поема изцяло тежестта за отглеждане на новороденото, тя също инкасира множество загуби, сравнявайки живота си отпреди появата на детето и поведението на съпруга си.  Тя обикновено го обвинява в лекомислие, недостатъчна помощ и загриженост за нея, неразбиране за нейните трудности и пр.  Тези и много други проблеми водят и двамата съпрузи до генерализиране на мрачни мисли за липса на щастие и за несполучлив брак. Разбира се, не е задължително тези трудности да доведат до разпадане на брака, тъй като закона за хомеостазата действа и с това осигурява стабилизация и устойчивост на двойката (системата).  Законът за хомеостазата продуцира различни вътрешни стабилизатори, като някои от тях могат да бъдат дисфункционални, например, регулярни изневери (обикновено от съпруга) последвани от скандали и примирение; срещи със старите приятели (съученици) и редовна употреба на алкохол; възникване на проблеми в работата; поява на определени психосоматични симптоми и т.н., които регулират и балансират диадата „близост-дистанстност” в отношенията между двамата.
= Пети стадий – характеризира се с появата на второто дете.  Той протича по-елементарно, тъй като не е необходимо да бъде сключван договор за това, как да се живее с детето и кой за какво ще отговаря, както при предишния стадий. Разбира се децата могат да бъдат повече от две, но върху този модел могат да бъдат наложени всички закономерности, както при две деца.  Истината е, че съществуват определени зависимости между семейните роли и поредността при раждането на децата.  Например, нерядко най-голямата сестра в семейството става за останалите по-малки братя и сестри ерзац-майка, детегледачка, тя отговаря за малките и често се лишава от възможността да живее собствен живот, освен това, тя не успява да отговаря за самата себе си. Средното дете нерядко се превръща в най-благополучното в семейството, освободено от всички сценарии и задължения.  Счита се, че съперничество между децата възниква неизбежно.  Родителите се сблъскват с проблема на детската ревнивост и трябва по някакъв начин да го разрешат.  Този пункт е свързан с времето, тъй като именно при разрешаване на проблема, родителите често проецират своя детски опит. Свръхконтролът върху детските отношения и постоянната позиция на арбитър, издава потребност от утвърждаване на собствената си значимост, а това на практика води до унижение при децата.  С появата на децата възниква нова субсистема в семейната система.  При наличие на функционално семейство, то в нейната структура ясно ще се разграничат съпружеската субсистема и детската субсистема.  В дисфункционалното семейство могат да се установят „неправилни” субсистеми –  коалиции, например:  майката и едното дете срещу бащата и другото; майката с детето от една страна и бащата от другата и пр.
Границите между подсистемите в семейството са важен елемент в организацията на живота и психичното здраве на техните членове. Ако границите между субсистемите са много твърди и непропускливи, например, ако след като детето бъде поставено да спи в друга стая и при него никой не дойде до сутринта, при детето могат да възникнат психосоматични заболявания. Поради неспособността да удовлетвори потребността си от сигурност и любов, детето е много вероятно да развие силна раздразнителност, нервност и тревожност, да се разглежда като нелюбимо и нежелано. Това би го накарало да премине границата на своята субсистема и да проникне в тази на родителите.  Всички знаем, как едно дете с лекота измества бащата от брачното ложе да немалък период от време.  Ако границите са меки и проницаеми, то всички членове на системата ще бъдат лишени да водят свой личен живот (privacy); възниква сплетеност; объркване и хаос на роли – инфантилни родители и деца, лишени от детство. Не е ясно кой взима решенията, кой за кого отговаря и за какво и пр.  В българската култура (типично е за славянските народи) сплетеността, прекалената близост между родители и деца е типична
= Шести стадий – включва ученическите години на детето (децата). Това е период, в който семейството се сблъсква с правилата и нормите на външния свят, които са различни от правилата на вътрешносемейната система. На този етап възникват множество проблеми в рамките на семейството, при наличие на сериозни различия между стила на възпитание на детето и средата, особено училището.  Ако родителите не са успели да постигнат достатъчно социализиране на наследника си, то от момента на включването му в училищната среда, детето ежедневно въвлича родителите си в сблъсъци със социалните норми.  При наличие на асоциални родители, протектиращи абнормността на детето си, то рано или късно то става асоциално. На този етап се решават въпроси за това, какво се приема за успех и какво за неуспех; как да бъде успешно детето; как да се справя и преодолява трудностите; каква цена е готово семейството да заплати за постигане на външни успехи в съответствие с обществените норми и стандарти. Например,  хиперсоциализираното семейство е готово да плати всякаква цена за постигане на успех, а детето-неудачник и родителите му не са готови на никакви компромиси. При хиперсоциализираното семейство колкото по-проницаеми са външните граници, толкова по-малко проницаеми са границите между субсистемите.  Взаимоотношенията между членовете на семейството са аспонтанни и се регулират на основа норми, правила, традиции, които много трудно могат да бъдат променени.  Дисидентското семейство, т.е. това, което стои в опозиция на външните норми и правила, има закрити външни граници и често много проницаеми вътрешни.  При този тип семейство възникват сблъсъци с учители, възпитатели, социални работници, по-възрастни хора, правоохранителните органи, тъй като детето се придържа към вътрешносемейните правила и норми и получава подкрепата на родителите си в това отношение.  Родителите не съдействат на обществените институции и организации, в които детето пребивава и в които отношенията са подчинени изцяло на общоприетите социални правила. Те – родителите на всяка цена защитават детето си, дори да е виновно,  разглеждат света навън като враждебен,м стремящ се да ги ощети, набеди, обвини, лиши от нещо.  В тези семейства може да възникне проблем с верността, не толкова със съпружеската, колкото с верността към нормите и ценностите, възприети в семейството, рода, фамилията. Всяко нарушение на тези твърди изисквания и критерии, които децата са длъжни на всяка цена да следват, може да бъде последвано от феномена „остракизъм” – заклеймяване, изолиране, изгонване от общността.  Например, в едно аристократично голямо семейство е прието всички синове да наследяват фамилната професия „лекар”  (военен, банкер и пр.) или в една фамилия е възприето, че съпрузите на всички дъщери задължително трябва да бъдат с висше образование и висок социален статус.  Всякакви своеволия на детето от тези изсисквания не се поощряват.
= Седми стадий – той е свързан с времето на полово съзряване на детето.  Етапа започва от началото на полово съзряване (пубертет) на първото дете.  Водеща потребност на детето в този етап е да изгради и формира своята идентичност и да отговори на въпросите: „Кой съм аз?” и „Къде отивам аз?”  Отговор от типа: „Аз съм дете на своите родители” е недостатъчен за постигане на идентичност.  Тогава детето започва да търси отговора във външната среда – по-възрастни и връстници. Семейството в този период следва да реши важна задача: да подготви детето си за сепарация, за отделяне в условия на самостоятелен живот. Именно тук се намира точката, в която се проверява жизнеспособността и ефективността във функционирането на семейството.  Колкото и високи успехи да е постигнало детето в училището (отлична диплома; гаранции за продължаване обучението в престижно ВУЗ), ако бащата и майката не освободят детето си, а го оставят безуспешно да се бори за независимостта и отделянето си от тях, то със сигурност ще му навредят не само в бъдещата професионална кариера, но най-вече в периода на търсене на партньор и брачен живот.  Детето им ще остане инфантилно и патологично привързано към родителите си.  Ако обаче семейството се справи успешно със задачата по сепариране на детето, то семейството успешно би преминало между Сцила и Харибда по-нататък в своето развитие и семейната ладия би навлязла в спокойни води и попътен вятър.
Заслужава си да разгледаме този период на семейството по-подробно. Обикновено периода на полово съзряване при детето съвпада с кризата на средната възраст при родителите.  Това означава, че във времето когато детето се опитва да излезе извън родителското влияние, когато иска да промени съдбата си, то разклаща семейната ладия и точно в това време родителите се нуждаят най-много от стабилност. Кризата на средната възраст означава, че задачите и целите, които са били поставени в младостта следва да са решени: избрана е професия; в кариерата са достигнати постижения и развитие или обратно; създадено е семейство, децата в значителна степен са отгледани.  Същевременно постепенно родителите осъзнават, че не е останало много време за компенсиране на пропуснатото в живота, силите намаляват, а наличието на самопризнания за неуспехи се превръщат във фатални и нетърпими.  Ако децата се окажат неуспешни – това е голям крах за родителите. Понякога родителите вменяват на децата собствените си неуспехи: „Не успях да постигна толкова колкото другите, но децата ми бяха изключително трудни и времето ми отиде за да ги направя хора!”.  За да запазят родителската самооценка, в такива случаи децата стават нежизнеспособни.  С други думи, на този етап от жизнения цикъл, интересите на децата и на родителите са напълно противоположни.
Много често стабилността на семейната система зависи от това, дали децата ще продължат да живеят при родителите си.  Много често по време на съвместния живот, децата се научават да изпълняват определени психологически функции в семейството, например, стават медиатори между родителите си.  Ако детето напусне родителите си и започне самостоятелен живот, то от една страна детето би станало както независимо, така и по-успешно, а от друга, възникват условия родителите да се обърнат един към друг (лице в лице).  Сега те следва да разрешат множество проблеми, които са се натрупали във времето, когато с тях са живели децата.
Много неудовлетвореност и сблъсъци, които са били отлагани във времето, превърнали се в „паметници”, в т.ч. и сексуални проблеми сега оживяват. Родителите са намирали години наред оправдание за бягство от тези трудности в името на децата си и сега те се изправят срещу тях.   Ако не намерят сили да ги разрешат конструктивно, то нерядко се стига до развод. 
Някои родители не позволяват да се извърши процеса на сепарация или я разрешават формално. Например, синът живее формално отделно, учи във ВУЗ в друг град, дори живее с момиче-конкубинка или дори сключва брак, но по семейните критерии „той все още не е стъпил на краката си”, не е достигнал нужното ниво на финансови доходи или не работи това, което семейството е отредило за него в представите си. С други думи, не е от значение дали синът се е отделил физически и не е под пряката опека на родителите; не е от значение, дали дъщерята се е изнесла на квартира и е получила свобода, да се прибира по-късно; значение имат мислите, представите на родителите за това, дали са освободили действително детето си от собствената си зависимост.  И когато това  освобождаване не се е случило (независимо от усилията и желанията на сина или дъщерята), тези деца продължават да играят ролята на прекрасни стабилизатори в семейната система. Те продължават да отнемат време, сили, ресурси, в т.ч. материално-финансови на останалите членове на семейството и продължават да позволяват чрез тях да се разрешават други проблеми на семейството.  Именно тази тема сериозно се анализира в книгата „Да живееш в къщи” на Джей Хейли (J. Haley "Leaving home" (1980). Главният тезис се изразява в това, че дезадаптивното и ексцентрично поведение на младия човек има защитен характер.  Всеки път когато родителското семейство се сблъсква с въпроса за готовността на детето им за сепарация, то автоматично става нестабилно и дезорганизирано.  С възникването на нестабилна ситуация, възникват и конфликти в семейството, а те от своя страна снижават самочувствието на неговите членове.  Това се явява сигнал за младия човек, на когото семейството съобщава, че е под опасност от крах или в по-добрия случай, че настъпват изменения в структурата и традиционните способи за взаимодействие. За да запази всичко в стария, познат и стабилен вид, детето развива ексцентрично и дезадаптивно поведение.  Хейли счита, че всеки един член на семейството в аналогични случаи е готов да поеме ролята на стабилизатор, чрез нарушено поведение.  Някои специфични нарушения на поведението могат да развият хронични заболявания, понякога психически. Ако се приеме за норма, че децата живеят при своите родители, то проблема за стабилизацията на семейството в крайна сметка може да бъде решен, докато родителите са живи.  Особено опасни са проявите на дезадаптивно поведение у младите хора, които се проявяват чрез опити за ерзац-самоубийство, чрез което се опитват да стабилизират семейната система.
Пример: Семейство със син на 17 г., отличен ученик в провинциално градче, с властна, с високи претенции и висше образование майка и баща, който е отстранен, изолиран, стоящ в периферията на семейната система, импулсивен, с ниска емоционална интелигентност, с ниска самооценка и със средно образование, се влюбва и преживява несподелена любов. Момичето го отхвърля въпреки опитите му за близост с нея, бащата открито не подкрепя този него избор и не проявява интерес към чувствата на сина си, а майката изпада в панически пристъпи. Синът преживява дълбоко неуспеха си и неудовлетворената си потребност от интимност. Момчето отключва дезадаптивно поведение, като всеки път при неуспех заявява, че „отива да се самоубие чрез удавяне”.   На третата сесия се изяснява, че първо, майката е въвлечена най-сериозно емоционално в проблема, самообвинява се и същевременно тя е тази, която има най-голям принос сепарацията на сина и да не е започнала да се реализира. Детето е едно в семейството, било е поставено и продължава да бъде под хиперопека, въпреки опитите си за отделяне. Оказва се, че майката е била тази, която не е осигурила достатъчно адаптивна външна граница на собственото си семейство, а обратно – позволявала е през всичките години нейната майка (тъщата) безпрепятствено да нахлува в живота на семейството.  Били са създавани вертикални коалиции най-често срещу съпруга (зетя). Оказва се, че дори майката все още не е сепарирана от своето родителско семейство.  Освен това, хиперсоциализираната  майка е нанесла множество „щети” на сина си, като го е лишила от способността му сам  да избира средата от приятели, намесвайки се всеки път при всеки негов нов избор. По този начин синът дотолкова се е инфантилизирал, че е загубил желание да общува с другите. Той притежава силно редуциран приятелски кръг (само две момчета, които дори не живеят в този град). Не е развил умения за общуване с противоположния пол. Няма достатъчно житейски опит с момичета. Отрича всеки един контакт с връстници, които не отговарят на критериите на хиперсоциализираното му семейство („Не обичам да посещавам кафенето”; „Не дружа с хора, които пушат цигари”, „Не пия бира и кафе” и пр.).  Враждебният, различен и нехаресван външен свят бива отхвърлен от младият човек и той се затваря във виртуалния свят на Интернет и Skype.  И колкото повече се самоизолира  в дома си (там е сигурно, спокойно, познато, удобно; там няма с кого да се сравнява; там е анонимен и може да компенсира ниската си самооценка, негодности и неспособности, да удовлетвори дефицитите си;) толкова повече се дезадаптира. Единственото поприще, на което може да поддържа висока самооценка са училищните му успехи, но те не са достатъчни и синът развива гняв към учителите; надценява се и подценява всички останали; Потребността му от компенсация е толкова силна, а мисълта за негодностите толкова непоносима (нехаресван, нелюбим, отхвърлен, нежелан), че отключва агресивни (дори физически) реакции, съпроводени с нахалство, гняв, наглост и нереална оценка за себе си.  Оказва се, че несполуките на сина в любовта и последвалите демонстративни заплахи (съобщения към родителите) не са само протест срещу тях, заради неслучилата се сепарация, а и стабилизатор на отношенията между майката и бащата. 
Този стадий от жизнения цикъл на семейството е особено труден за всички негови членове, той е много мъчителен и рисков.  Тук задължително семейството трябва да преустрои своите външни и вътрешни граници, да сключи нов договор между всички членове и да се научи да живее вече при променен състав.
= Осми стадий – той практически е повторение на третия стадий, но членовете на диадата се намират в друга възраст.  Децата вече са пораснали и живеят самостоятелен живот, а родителите са останали двамата. Този стадий много често се нарича „стадий на пустото гнездо”.  Добре е, ако до този стадий семейството е достигнало без големи загуби и родителите с удоволствие прекарват времето заедно, запазват радостта от взаимното си общуване. Това е стадий на диадата, в който двамата вече напреднали във възраст съпруг и съпруга могат да се обърнат отново към себе си, да изпитат отново любовта и близостта си, нуждата един от друг, да се радват на внуците и собствените си постижения. В този стадий обикновено и двамата са постигнали житейска зрялост, която ги е довела до вечните и истински човешки ценности, те имат и достатъчно житейски опит, в който са тествали грешките си, заедно са преодолявали трудности, разполагат с огромен емоционален ресурс от положителни спомени, които ги сближават.
= Девети стадий – това е период на водене живот в монада. Обикновено единият съпруг си е отишъл от този свят. Така или иначе единият ще бъде винаги първи, а другият ще доживее своя живот сам, така както е бил в младостта си, когато все още не е бил създал семейство. Разликата сега е в това, че този човек е възрастен, върху чийто плещи са протекли всички житейски стадии.
Жизненият цикъл в българското семейство значително се отличава от американското. Тези различия са свързани преди всичко с икономически причини и културни особености.  Главното отличие се изразява в това, че по-голямата част от младите семейства не успяват поради липса на средства физически да се отделят от родителите си в отделно жилище. От друга страна, всички знаем и сме виждали (особено в малките градчета и селата) как българският родител през своя живот строи огромна къща на 2-3 етажа (по етаж за всяко дете).  Ако българинът има двама синове, то задължително всеки един от тях трябва да притежава по един етаж от тази къща, ако има син и дъщеря, той постъпва отново по същия начин, живеейки с мисълта за пристигащият в един момент зет в дома му, нежелаейки да освободи дъщеря си.  На трето място, този стереотип е бил поддържан десетилетия наред и самите деца го приемат като нещо естествено – да бъдат обгрижвани през целия си живот от своите родители, респ. да останат в състояние на зависимост от тях.   Следва да се отбележи и една чисто емоционална особеност на българското семейство – прекалено меките и пропускливи индивидуални граници между членовете на семейството. Да, вярно е, че родителите са жертвоготовни, обгрижващи, защитаващи и протектиращи, а взаимоотношенията между родители и деца са силно емоционално оцветени. Но също така е вярно, че този нарушен баланс е за сметка на личната свобода и самостоятелност.  И когато тази близост се изроди в патология, ставаме свидетели на това, как родителите превръщат децата си в жертви, обсебват живота им, държат ги в зависимост,  чрез т. нар. „нотариален акт” и в крайна сметка множество бракове се разпадат в резултат на неспособността на младото семейство да структурира своя семейна организация.

Следва продължение - част 4


 

Категория: Други
Прочетен: 2949 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 07.09.2012 09:29

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 2
 

III. „Организмически” възглед за света и кръгова причинност
Един от основоположниците на общата теория на системите – Людвик фон Берталанфи твърди, че понятието система произтича от т. нар. „организмически възглед за света”. За този възглед са характерни две положения: а) цялото е повече от сумата на неговите част; б) всички части и процеси като цяло взаимно си влияят и обуславят.
Цялото е повече от сумата от неговите части в системната теория съставлява основен принцип на тоталност или несумарност. Закона за функциониране на системата не се свежда до сумиране на законите за функциониране на нейните субсистеми (елементи, обекти). Системата като цяло се различава качествено от своите елементи и техните съвкупности. Например, водата се различава от съставляващите я водород и кислород;  гората не е просто сума от броя на дърветата. Възниква ново свойство, което е подчинено на други закони. Системата не е възможно да бъде описана чрез описание на нейните елементи (членове).  В добре разпознаваемото дисфункционално семейство, съпругът и съпругата взети като отделни елементи са прекрасни, чувствени, тактични хора, а когато са заедно – безсмислено скандалджийска двойка.  Това е така, защото техните прекрасни човешки индивидуални качества се явяват вторични по отношение на закона за функционирането им в рамките на дисфункционалната система (семейство).
Втората част на „организмическия” възглед постулира, че всички части на процесите като цяло взаимно си влияят и обуславят. Обкръжаващият ни свят създава у човек илюзията, че е в състояние да опише себе си, чрез проси бинарни опозиции: горе-долу; ляво-дясно; лошо-добро; следствие-причина и пр. Възможно е естественото бинарно мислене да е свързано със симетричността в природата. Тези определения „работят” при описание на статичния, механичен свят, но са безполезни в случаите когато трябва да бъдат описани взаимодействия и взаимни зависимости.  Сложността на системния подход идва от това, че той е особен способ за възприемане на реалността, различен от този, с който обикновено сме свикнали. Възникналата през 18 век представа за детерминираността на света и възможностите да бъдат разграничени причината и следствието, затрудняват процеса за откриване на първопричината. Оказва се, че тези понятия в реалността могат да сменят местата си.  В света могат да съществуват много истини, които да са верни само при определени условия и с определена степен на вероятност.
Представите за бинарността на света създават линейна причинно-следствена връзка, с помощта на която се описват процеси и събития. В тази картина за света главния въпрос е: „Защо?”
При системния подход такава линейно-следствена логика не може да съществува. Тя се заменя с кръгова логика, в която главния въпрос е: „За какво?” За да се види психодинамиката на семейния живот е необходимо да се отиде на ниво системно мислене.  Защо например малкия Ханс (З.Фройд) се плаши от коня и не иска да напусне дома си?” Защото той изпитва еротична привързаност към своята майка, страхува се от гнева на баща си и поради това той проецира своите страхове върху впрегнатия кон, защото именно този вид на конската муцуна напомня за очилатата физиономия на баща му.
Тази линейна логическа зависимост е представена като разсъждение на психотерапевта, който разкрива причината за симптоматичното поведение вътре в човека.  Системната логика вижда причината за симптоматичното поведение на всеки човек в механизма на хомеостатичната регулация при функционирането му в рамките на системата, елемент на която се явява този човек.  Именно по тази причина системната логика не отговаря на въпроса „Защо?”, а на въпроса „За какво?” От тук със сигурност могат да бъдат предположени множество версии за това, за какво малкият Ханс се страхува да напусне дома си:
= за да обръща мама по-малко внимание на сестрата, за да може системата да не премине към следващ стадий от жизнения цикъл;
= за да могат родителите да разговарят един с друг вместо да се ругаят; да се радват на дъщерята; за да  се порадват на дъщерята;
= за да има нещо, което да се обсъжда с Фройд, учител и психотерапевт, символичен баща на малкия Ханс;
Системната логика е сложна за усвояване и още по-сложна при прилагане на практика, тъй като тя трябва да преодолее законите породени от вербалното взаимодействие.  В семейството се случват множество събития едновременно.  Всичко, което извършва семейството се явява информация, съобщения за всички членове на това семейство.  Тези съобщения постъпват към членовете вербално и невербално. 
Пример: Ето една последователност от взаимодействия, които са характерни за едно дисфункционално семейство, при което бащата не изпълнява функцията си:
= Ако майката мие в кухнята съдовете и вдига по-голям шум от обикновено, блъскайки ги един в друг или в мивката, тогава тя съобщава, че е сърдита на бащата, който се е завърнал от работа по-късно от обикновено. 
= По това време бащата гледа телевизия, но не затваря вратата на стаята, показвайки, че иска примирие.
=  Синът, който обикновено се подготвя за училище сам, сега чувства напрежение в атмосферата и моли баща си за помощ при решаването на задачите. 
= Бащата оказва помощ, но говори силно, унижава, демонстрира, че без него синът му не би постигнал нищо, че е нужен на семейството. 
= В това време майката встъпва в защитна позиция в полза на сина, упреква бащата за това, че той малко се занимава със сина си.
= Следва скандал, но след като премине родителите започват да общуват и в края на краищата се стига до примирие.
= В заключение мирът настъпва, но семейството не е станало по-малко дисфункционално. Просто е преминал един цикъл. Системата се е разтърсила, но законът за хомеостаза не е допуснал разпадането и, а точно обратното – балансирал е системата, запазил е статуквото.
Пример: Ето друга последователност от взаимодействия, настъпващи в семейство на баща-алкохолик, който е изолиран и отхвърлен в периферията от останалите членове (съпруга, дъщери, тъща) в психологическия и физическия смисъл.  Примерът представя реален случай от практиката, при който съпругата се стреми да удържа върхова позиция в семейната йерархия, следвайки готови модели за усвояване властта в семейството, усвоени от своята майка – ограничена, деспотична, властолюбива,сребролюбива, егоистична жена.  Характерно за случая е, че обект на изследване е разширено семейство, включващо три поколения, които обитават физически едно място (триетажна къща) и по тази причина са силно обвързани и взаимно влияещи.  Тази разширена семейна система се тресе от години от дисфункции, тъй като основите и са били поставени от първото поколение – бабата и дядото, които вече не са сред живите.  След тях,  всички следващи поколения следват неотклонно едни и същи поведенчески модели, респ. допускат едни и същи грешки. Ето някои от типичните особености на тази система:
= във всички семейни субсистеми (съпружески) винаги съпругата (дъщерята) е била и се стреми да е на върха на йерархията, т.е. да упражнява властта (изповядват се митове: „В нашето семейство всички дъщери водят съпрузите си да живеят при майките им”,  „В нашето семейство жените упражняват властта”, „Ние може да сме алкохолици, но сме хора и се уважаваме”, „Ние може да се караме, да се бием вечерта, но на следващата вече отново сме заедно на масата”, „Ние сме задружно семейство – каквото и да направи някой член на семейството, ние винаги се подкрепяме”. Митовете са много силен инструмент за поддържане на хомеостазата в разширеното семейство.
= във всички съпружески двойки дъщерите привличат и довеждат съпруга си, да живее в къщата на майка си и баба си;
= във всички съпружески двойки дъщерите (в семейството вече четвърто поколение се раждат само дъщери) избират съпруг, който е с ниски нива на претенции, наивен, доверчив, безимотен, с ниска самооценка, лесен за манипулиране и управление;
= във всички съпружески субсистеми, дъщерите изолират и отхвърлят в периферията съпруга (бащата) си от един момент нататък;
= във всички съпружески субсистеми съпрузите (бащите) постепенно се превръщат в алкохолици – процес, който се подбужда, поддържа и лансира от самите жени в семейството – колкото по-пропаднал и безпомощен е съпруга, толкова повече власт получава съпругата;
= във всички съпружески субсистеми мъжете са нефункционални и като съпрузи, и като бащи;
 Именно при това семейство се появява следната последователност от взаимодействия:
• Всеки път, когато съпругата посещава мъжа си (през уикенда), изолиран (живеещ и работещ) на около 25 км. от разширеното семейство, тя му пренася алкохол, въпреки, че знае за алкохолната му зависимост и последиците от употребата. Пристигането на съпругата удовлетворява при него потребността от социална подкрепа. Той се преживява като харесван, ценен, значим, обгрижван.
• Двамата съпрузи употребяват съвместно алкохол – напива се.  Той получава възможност да коригира ниската си самооценка в състояние на алкохолно опиянение („Героизмът” се нуждае от свидетели). Тя получава възможност да се самоутвърди върху печалния образ на съпруга си и да се преживее като „съпруга-майка” – мускулинна, знаеща, управляваща, насочваща, наказваща – една шизофренна майка.
• Желанието на съпругата да доминира е толкова силно, че тя е иззела всички стандартно  мъжки функции от съпруга си. Останала е само една разлика между двамата – биологичното различие. В активността си тя стига до момент на такъв непосилен натиск и унижение над съпруга, че той реагира. Възниква скандал. Той се опитва да се придвижи към центъра на семейството и да заеме полагащото му се място, като балансира (раздалечи) прекаленото опекунство на жена си (близост на границите).
• Съпругът благодарение на алкохола разклаща семейната система и иска промяна (веднъж на 1-2 месеца). Тъй като моделите, с които разполага са пещерен тип, той стига до физическа агресия и изгонва жена си, а в някои случаи и дъщерите (зетьовете) си от дома. Следва увеличаване на дистанцията в двойката. Този път съпругата е изгонена (изолирана).
• За съпругата изолирането е недопустимо. Това, което тя разбира за недопустимо се изразява в опасност от прекратяване на канал за добиване на материални блага от  съпруга (земеделска, животинска продукция). Това, което тя не разбира на съзнавано ниво всъщност е стремеж (реакция), чрез която да запази статуквото, т.е. близката дистанция и осигурява контрол и удържане на властта.
• Този скрит мотив я води към преодоляване (отричане) на унижението и следвайки мита, на следващия уикенд тя отново е при съпруга си с алкохол. За да намали дистанцията, на съпругата и е необходим външен фактор – алкохола, който инфантилизира съпруга и, като го кара да търси „майката”; външен конфликт, заплашващ цялото семейство; проблеми на съпруга в работата; финансови трудности на съпруга и пр. По тази причина съпругата държи другия в двойката в състояние на непрекъснато търсене на подкрепа, т.е. подчинение. Кръгът се затваря. Семейството балансира състоянието си. Остава единно, въпреки своята дисфункционалност.
При психотерапевтичния сеанс се оказват най-интересни мислите на участващите лица за този тип епизоди. Те разказват не това, което е било, тъй като сега размишляват, а разказът върви с думи.  От разказа им изчезват едновременността и многомодалността на постъпващата информация от всеки към всеки. Да бъдат предадени чрез средствата на езика тези процеси е невъзможно, тъй като езикът е линеен.  Езикът предава съдържанието на събитията. Персонажите изпускат отношенческия елемент, който съхранява емоцията. За развитието на системното мислене е необходимо да бъдат преодолени тези ограничения.
Всяко изменение, настъпващо във всяка субсистема, се отразява при всички останали субсистеми и върху системата като цяло. Тук влиза в сила принципа на Бир – не е възможно да се подобри функционирането на една система, подобрявайки функционирането на отделните елементи. По тази причина семейната психотерапия изисква работа, не с един или двама от членовете на семейството, а с всички участващи в системата. 
Тези основополагащи идеи на общата теория на системите се конкретизират върху полето на семейната психотерапия.  И така, базова идея на системната семейна психотерапия се заключва в това, че семейството е социална система, т.е. комплекс от елементи и от техните свойства, намиращи се в динамична връзка и отношения един с друг.  Семейството – това е „жив организъм, асоцииран по-скоро с огън, отколкото с кристал”.
Семейната система е открита система. Тя се намира в непрекъснат взаимообмен с обкръжаващата среда.  Семейната система е самоорганизираща система, т.е. поведението на системата е целесъобразно. Хората, членове на определено семейство, реагират така или иначе под влиянието на функционирането на самата семейна система, а не под влиянието на своите потребности и мотиви.  Системата е първична по отношение на включените в нея елементи.  В този смисъл, психоконсултативната и психотерапевтичната работа се извършва с цялата система, а не с един от нейните елементи.
Елементите в семейната система се намират един към друг в постоянно взаимодействие и между тях се основават топологични и динамични отношения. Топологичните отношения са свързани с показателите „близост и отдалеченост”. Семейството притежава структури, в които се проявяват тези отношения. Например наличието на коалиция в семейството между майка и син (вертикална коалиция, междупоколенческа коалиция) означава, че бащата не е на мястото си, а в периферията; или коалиция между бащата и дъщерята, насочена срещу коалицията майка-син; или съпружеската субсистема срещу детската субсистема – това са различни варианти на топологични отношения.
Пример: По изследване на семейството от посочения по-горе пример с бащата-алкохолик е било установено, че в структурата на това разширено семейство през всичките години са действали вертикални коалиция по полов признак между „баби-дъщери-внучки” срещу зетьовете или коалиции „баби-внучки” срещу дъщерите.
Динамичните отношения са отношения на влияние, зависимости, взаимодействие и комуникация.
Цяла поредица от основополагащи идеи и принципи на системната семейна психотерапия са представени чрез съвременната теория за комуникацията. Теорията за комуникацията се явява самостоятелна област теоретични знания.  При това, теорията и практиката на системната семейна терапия не само получават свое обосноваване чрез тази теория, но се явяват за нея и постоянен източник на изследователски задачи, наред с другите области за изследване – големите социални системи, животинския свят и системите наизкуствен интелект.
Теорията за комуникацията е разработена в рамките на проекта Пало Алто в края на 60-те и началото на 70-те години, под ръководството на Грегъри Бейтсън и получава по-нататъшното си развитие и обобщение в работата на други участници в този проект – Пол Вацлавик, Джанет Бивин и Дона Джексън (виж „Прагматика на човешката комуникация”).
В качеството на най-значими за системната семейна терапия встъпват следните положения:
а) Всички поведенчески прояви на хората могат да се разглеждат като комуникация.
Както вече беше посочено, хората в семейството постоянно взаимодействат един с друг, постоянно предават един на друг информация, осъществяват комуникация. Не е възможно да не встъпват в комуникация, защото всяко поведение, действие, дума или тяхното отсъствие, носят информация на другите, която те не могат да не възприемат и на която не могат да не реагират.  Когато се говори за комуникация обикновено хората разбират едно – вербално взаимодействие. Комуникация е обаче е нещо много повече.  Отказ да се общува е също комуникация, тъй като това е свързано с поредица от поведения (мълчание, бягство, разговаряне с друг, изразяване на неразбиране, демонстрация на неразположеност за разговор и пр.), които  отказващият на общува изпраща като съобщения на другата страна.
Такова разбиране дава нова, принципно различна, (в сравнение с интрапсихичната интерпретация) възможност за установяване смисъла на едно или друго поведенческа проява на човека – в контекста на комуникационната ситуация.  От тук следва фундаменталната за системната семейна терапия идея, всеки поведенчески акт на човек (например, болест, да се разглеждане изолирано, а в контекста на системата за комуникация, в която този човек е включен, защото само в тази система може да бъде установен неговия  смисъл.
В този смисъл се стига до обосноваване на принципиалното разбиране на системната семейна терапия за „симптома” (както и на всяко поведенческо проявление на клиента): „Симптома се разглежда не като атрибут на личността, а като поведение, съответстващо на определен тип взаимодействие” (при това, теорията за комуникацията отказва да разглежда тази проява като пряка каузалност, т.е. причинно-следствена зависимост на едно с друго).
Решаващ принос за формирането на този постулат имат изследователите от проекта в Пало Алто, които в едни блестящи изследвания на комуникацията при шизофрения, разкриват връзката между особеностите в комуникацията на хора, чието поведение попада под тази диагноза (шизофрения), с особеностите при комуникацията в семейството.  Този подход позволява да се разглежда симптоматиката в шизофренното поведение на пациента, не като например, проява на слабост или „его”, или нарушение на мисленето, а като логическа съставляваща на комуникационната система, в която те са включени (семейството).  От тук изследователите извеждат друг основополагащ принцип – преодоляването на всеки симптом предполага построяване на такава система за комуникация, в която такова симптоматично съобщение губи своята необходимост, обратно на логиката на индивидуалното взаимодействие на носителят на симптома.

б) Комуникационния обмен е или симетричен или комплементарен, в зависимост от това, дали се основава на сходство или на различие.
 Според това схващане, всички комуникационни взаимодействия могат да се разглеждат като реализация на два основни принципасиметричност и комплементарност.  Симетричната комуникация означава, че комуникационната верига се изгражда на принципа „на подобното се отговаря с подобно”. Комплементарната комуникация се реализира на принципа на взаимното допълване. В първия случай имаме работа с разбирането, че гневът на първата страна, би продуцирал още по-голям гняв във втората страна, а във втория случай, че гневът на първата страна може да предизвика във втората стремеж да общува по-меко, да се оттегли, да се извини, да замълчи и пр.
Тези две принципни положения идват за да подчертаят идеята за системност. Взаимодействието между хората не се разглежда като продукт на независими „индивидуално-личностни” особености, намерения, желания, интереси, качества, а като обусловен тип комуникация, подчинена на надиндивидуалната логика на функциониране.
Това разбиране води до такива теоретично важни постановки за съществуването на комуникационните патерни във взаимодействието между хората, като „повтарящи се или извънредни събития в комуникацията”, т.е. те са неизводими пряко от предметното съдържание на комуникацията.
Комуникационните патерни са важен елемент при построяване на терапевтичната програма за работа със семейството.
Функционалната („здравата”) семейна система, от тази гледна точка се характеризира с гъвкавост; взаимозаменяемост между партньорите; разпределени на ролите и пр.  В същото време  семейната (преди всичко съпружеската) дисфункция може да се разглежда като: а) ригидно закрепване на патерна на комплементарност или б) като стремяща се към разрив, или промеждутъчно дистанциране един от друг в ескалация на напрежение в една симетрична комуникация. 
Разкриването на комуникационните патерни е важно и за разбиране закономерността на протичане на терапевтични контакт.  Фиксиране на терапевтичното взаимодействие върху един или друг патерн на комплементарно или симетрично взаимодействие с клиентската система, се явява признак за неефективна терапевтична комуникация, в чиято патология психотерапевта също ще бъде погълнат.

в). Комуникационният процес поражда различни реалности за участващите в него страни. Различията на тези реалности пораждат различни пунктуации на събития в процеса на комуникация.
Съгласно теорията за комуникацията, в зависимост от това, какво се възприема от участниците в комуникационния процес като причина и като следствие, се раждат психологически различни за тях светове.  Така например, една особеност в пунктуацията се появява, когато до активната и напориста жена се намира пасивен и безволеви мъж. Именно вторият позволява първият да бъде такъв какъвто е, т.е. нейната активност е необходима в резултат на неговата пасивност, а за съпруга – неговата пасивност е резултат от прекалената активност на жената. 
Това разбиране е ключово за системната семейна терапия, защото налага забрана пред психотерапевта за търсене и установяване на линейна причинност („Кой започна пръв?”), тъй като всеки един от партньорите би представил различна причина, тъй като както се вижда в примера, пунктуацията е условна и относителна (Всеки има своя причина и същевременно, всеки е такъв, защото другия е такъв).  По линията на тази логика е очевидно, че приемането на една или друга причина по същество се явява капан за терапевта.  Много по-адекватен подход е циркулярния възглед за случващото се в системата на комуникацията. Това означава, че всеки един от партньорите с патерните си на поведение се явява подкрепление за проявата на точно определени патерни на поведение при другия партньор и обратно – реакциите на втория играят същата роля спрямо патерните на поведение на първия.
Този възглед ориентира терапевтичните цели на системната семейна терапия от индивидуална работа с определен член на семейството (посочен от семейството, като лице, нуждаещо се от помощ – идентифициран пациент), който според другите е „причина” за проблема, към работа с всички участващи в комуникацията в рамките на семейната система.

г). Всяко съобщение на участник в комуникацията може да бъде разглеждано, като имащо предаващ и команден аспект.
Тази постановка се явява една от най-важните в теорията на системната семейна терапия.  Под предаващ (съобщаващ) аспект се разбира съдържанието на съобщението – това, което се говори (показва), а под команден аспект – това, което по определен начин маркира взаимоотношението между двете страни – предаващият и приемащият това съобщение. С други думи, всяко едно съобщение по тази логика може да бъде разгледано, като предаващо информация (собствена комуникация), а също така и носещо информация за самото общуване, която се нарича „метакомуникация”.  Собственото съобщение встъпва само като една част от комуникацията, която може да бъде представена като „суха част” на съобщението.  Метакомуникацията намира своята експресия в интонацията, синтаксиса, невербалните прояви, кинестиката, темп на речта и пр.
Много от проблемите във взаимоотношенията между хората, могат да бъдат разглеждани именно като резултат от несъответствия между описаните две нива на комуникация. Различията между двете страни на ниво съдържание ще се превърнат в неразрешим конфликт в онзи момент, в който предаващият и приемащият започнат да комуникират враждебно (различно, противоречиво) на мета-ниво. Така например, майката и бащата могат безконечно да спорят за това, дали да дадат детето на детска ясла или не, привеждайки различни аргументи „за” и „против”.  Когато този конфликт напусне пределите на „обективната полезност” от детската ясла или вредата от нея, тогава тази комуникация започва да отразява отношението между двете страни, а съдържанието – темата, остава на заден план. При внимателно вглеждане в този тип метакомуникация, терапевтът би могъл например да открие, че бащата изразява недоволство към съпругата си от това, че не изпълнява функцията си на майка и желае да се „отърве” от грижите за детето. За бащата този спор се явява повод за да изрази своето недоволство от това, че съпругата му нарушава възприетите в родителското му семейство правило – майките отглеждат децата си винаги в къщи до времето за училище. За съпругата спорът може да има друго изражение, например, да е опит да отстоява своите права и да изобличи патриархалните отживелици, към които се придържа съпруга. Един от най-съществените признации за ефективно и качествено функциониране на системната семейна терапия, е способността на участниците в комуникацията да напуснат метакомуникационното ниво на взаимодействие и да направят по него обективно обсъждане, т.е.  да го превърнат в съдържателно.  Обратно, забраната  на всяко взаимодействие, касаещо метакомуникацията, се явява източник на дисфункция. Именно тази особеност стои в основата на дадения по-горе пример за комуникация в семейство, в което един от членовете е с диагноза „шизофрения”.  Тези изследвания са показали, че най-изразената характеристика при този тип семейства са, първо, противоречивостта или дори пълно взаимоизключване на посланията на ниво съобщение (съдържателно ниво) и ниво отношение и второ, съществуването на твърда забрана за обсъждане на това противоречие. Грегъри Бейтсън описва случай за този тип комуникация.
В болнично заведение е настанен младеж, болен от шизофрения. При него на свиждане пристига майка му и го изчаква в стаята за прием. Той влиза, приближава се и сяда непосредствено до нея. Тя леко се отдръпва.  Той усеща това движение – замълчава объркан. Тя казва: „ Ти не се ли радваш да ме видиш?” – по този начин на едното комуникационно ниво тя показва на сина си, че желае да увеличи дистанцията с него, а на другото – тя прави точно обратното. Когато момчето реагира на невербалното ниво, то получава осъждане, негативна реакция. Да напусне вече тази ситуация (метакомуникацията) детето не е в състояние (това безсилие е много силно до определена възраст). В състояние на неконгруентно (несъответстващо, противоречиво) общуване, е много трудно за детето да направи избор за отговор на коя част от съобщението да реагира и избора винаги е неправилен. Бейтсън издига хипотеза, че детето започва да формира модел, при който намира изход от ситуацията, насочен навътре към себе си, аутизира се.
Именно такъв тип система на комуникация, водеща към аутичност, при която приемащият е неспособен да различи метакомуникационната модалност на съобщението,  налице е отказ за обсъждане на тази модалност, са свойствени за децата с диагноза „шизофрения”.
Следва да се обърне внимание на още един важен аспект от феномена на човешката комуникация. Всяко изпратено в процеса на взаимодействие съобщение може да има, а може и въобще да няма функция за предаване на информация. То преди всичко обаче служи като искане за потвърждение на определението на Аз-а за себе си: „Аз така се виждам”, което човек транслира на мета-ниво. Например, съобщавайки на родителите си известния факт „имам множество шестици”, детето може, на първо място, да иска потвърждение на определението за себе си, като достойно за любов и внимание: „Аз съм добър, аз всичко върша както искате!” В зависимост от това, какво то ще получи в отговор на това самоопределение, възниква една или друга система на метакомуникация между общуващите:
• Приемане: „Браво! Ти си добър син и аз се гордея с теб!”  В случая е очевидно приемането на самоопределението на детето, т.е. то получава положително подкрепление за това не само какъв е, а по-скоро за това, какъв иска да бъде. Именно последното метасъобщение закрепва положителното в поведението на детето, а от друга страна се явява важна основа за общуването между двете страни (детето и родителя). Детето получава много повече от това, да бъде оценено от значимия друг - родителят, то задоволява важна своя потребност – нуждата от положителна оценка, от стимул, от похвала.
• Неприемане: „Да, така е, но вчера пък имаше четворка по математика” или „Съгласен съм, но изостават задачите ти в градината или курса по спортни танци” или „По-добре се съсредоточи върху кандидат-студентската си кампания”. Неприемането означава отказ от приемане на самопределението „искам да бъда такъв” и предлага друга оценка – тази на родителя. Неприемането може да бъде конструктивно и да доведе до изясняване на определен аспект във  взаимоотношенията или да провокира обсъждане на съдържанието, например, „много шестици – недостатъчно шестици”
• Непотвърждаване на даденото определение, например, отговор на репликата за шестиците: „Пречиш ми да гледам телевизия” или „Стига, имам толкова проблеми в работата точно сега!”. Именно  феномена „непотвърждаване” се разглежда в теорията за комуникацията като най-патогенен. Патогенността се изразява в това, че за разлика от възможното конструктивно неприемане на самоопределението на човек,  непотвърждаването по съдържание, предполага или пряк отказ от всякаква реакция, или неразрешимо противоречие с тази реакция.
Постоянното непотвърждение, при условие за значимост на този контакт за искащият потвърждение за своето самоопределение (например, дете-родител), води до загуба на всякакви ориентири за самовъзприятие и загуба на неговия смисъл.  Един от изходите, който намира участникът в такава комуникация се оказва „отказ” от чувствителност към метакомуникационния аспект и отказ от транслация в съобщението на другия.  Този феномен на нечувствителност към различните модалности в съобщенията на другите хора е типичен за семейства с шизофренна комуникация.  Той е един от най-патогенните и нуждаещ се от диагностика и терапевтична корекция в симптоматичната семейна система.
Не бива да се забравя, че при всички метакомуникационни взаимодействия, на практика хората комуникират не на едно, а на множество комуникационни нива, тъй като комуникационните послания в рамките на човешките отношения се простират достатъчно далеко.  В действителност обмена на съобщенията на няколко мета-нива изглежда по следния начин:
= Първият комуникатор изпраща послание: „Ето как аз виждам себе си!”
= Вторият комуникатор връща послание: „Ето как аз те виждам”.
= Първият комуникатор изпраща послание: „А ето как аз виждам, че ти ме виждаш”
= Вторият комуникатор връща послание: „А ето как аз те виждам, че ти виждаш, че аз те виждам” и т.н.
На практика нивата могат да продължат до безкрай. Тази особеност ясно трябва да се осъзнава, защото феномена непотвърждаване може да се разпространи на всяко, дори на най-високо ниво. Очевидно е, че при патологичните системи може да се наблюдава именно феномена на затворена и на множество нива метакомуникация.
Разкриването на съществуването на тези нива в комуникацията между хората позволява по-точно, да бъдат осъзнати различията между терапевтичната работа със семейството и самата консултация.
Очевидно е, че при оказване специализирана помощ на семейството, психотерапевтът следва да изясни първо модела на комуникация. Ако противоречията са на ниво съдържание, т.е. по същество, то те биха могли с леснина да бъдат изгладени чрез аргументи в рамките на консултативната работа.  Когато обаче се касае за мета-ниво на общуване, т.е. в комуникацията се наблюдава изразяване на отношение, тогава говорим за сериозна патология и взаимодействието става предмет на терапевтична работа. 
Особен аспект на тази многопластовост на мета-комуникацията заема процеса на клиентско-терапевтично взаимодействие.  Дисфункцията, например, противоречивост на взаимодействието на ниво комуникация (съдържание) и метакомуникация (отношение) или постоянното непотвърждение, или отрицание на метакомуникацията между хората намира своето изражение в самото терапевтично взаимодействие, в което участва терапевта.  Оттук се налага и изискването за конгруентност на терапевта, към способностите му да осигури хармонизиране на тези две нива на взаимодействие.  Най-голям принос в системната семейна терапия за решаване на този въпрос има Миланската група.


Следва продължение - част 3

Категория: Други
Прочетен: 2204 Коментари: 0 Гласове: 0

Теоретични основи на системната семейна терапия - част 1

 

Теоретична основа на системната семейна терапия е общата теория на системите.  Под система се разбира съвкупност от взаимодействащи си елементи (или обекти), реализиращи обща функция (функции). Главният постулат на този психотерапевтичен подход гласи:  семейството се явява вид социална система и по тази причина психологическата помощ за него е невъзможна без знание и отчитане законите за функциониране на системите, аналогично, както лечението на човек е невъзможно без знания и отчитане на анатомията и физиологията.
Развитието на системната семейна психотерапия не е свързано с развитието на индивидуалната психотерапия.  В своя монография Г.Ериксън и Т.Хоган (1972) твърдят, че при анализ на литературата не са установили никакви данни, че системната семейна психотерапия се „ражда и пораства” от която и да е по-ранни теоретични положения в психотерапията.
Системната семейна психотерапия е една от най-младите психотерапевтични школи. Този подход възниква след Втората световна война и се развива в тясна връзка с прогреса в кибернетиката и именно в това се изразява същественото различие от другите психотерапевтични подходи.
В основата на тази област от знания и практика стоят няколко базови идеи.
I.Контури на обратна връзка
Кибернетиката навлиза агресивно в живота на хората след Втората световна война. Американският математик Норберт Уинър по това време е работи за Пентагона. Той разработва теория, с помощта на която се създават механизми за съпровождане и унищожаване на летящи цели на противника. Един от ключовите аспекти на този проблем бил свързан със създаването на контур за обратна връзка: информацията изобразена върху екрана на радарите за прихванатата (засечена) цел, се използва за изчисление и насочване на съответните оръжия към тази цел. След произвеждане на стрелба, нивото на ефективност отново се въвежда с помощта на радара и тъй като целта е в движение, извършват се нужните поправки, отново следва изчисление и по този начин целта се съпровожда до нейното унищожение. Този механизъм работел съвършено еднакво и в случай, когато изчисленията се извършвали машинно, и в случаите, когато поправките се извършвали от хора.  Най-важното предположение на Уинър се състояло в това, че сходните механизми за обратна връзка се прилагат във всички видове целенасочена дейност: и тогава, когато човек взима от масата кутийка с кибрит, и тогава, когато питата на слънчогледа се върти по посока слънцето.  И така, обратната връзка – това е информация, за резултатите от функциониращи системи, постъпваща в тези системи.
Съществува отрицателна и положителна обратна връзка.  В първия случай информацията се използва за намаляване отклонението в резултата от определено зададени норми. Във втория случай информацията води до съществени изменения, т.е. до загуба на стабилност и равновесие.  Специален вид отрицателна обратна връзка се наблюдава в биологическите и социо-техническите системи и се нарича „хомеостаза”.  Хомеостазата е стремеж на системата да запази своите същностни свойства във взаимодействието си със средата, осигурявайки оцеляването (живота) на системата. Минимизацията на влиянието на външната среда е работа на закона за хомеостаза.  Системата се стреми да запази статуса си във всеки един момент от своето съществуване.
Известен е училищния пример за хомеостаза – как човешкият организъм поддържа температурата на кръвта.  В зависимост от изменението в температурата на средата, започва процес в тялото на човек, при който се променя честотата на сърдечните съкращения, стесняват се или се разширяват кръвоносните съдове, и той продължава до тогава, докато не бъде възстановена нужната температура на кръвта.  Ако по силата на някакви причини е невъзможно да се възстанови тази температура, то човек може да умре или от преохлаждане или от прегряване.  По същия начин действа и семейната система, например, процеса за поддържане на еднаква дистанция между членовете на семейството.  Да допуснем, че единият съпруг се е разположил не в центъра, а в периферията на семейната система. Какво означава това?  Когато един от двойката се намира в периферията, в поведението му могат да се забележат такива признаци, като: прекарва твърде малко време с членовете на своето семейство; когато се намира в къщи, той се държи незаинтересовано, невключено; възможно е останалите членове (или другият партньор) целенасочено да са го изолирали и иззели функциите му; същият е създал паралелна интимна връзка с друг човек и пр.  Тогава, някой от членовете на семейството е много вероятно да започне да развива симптоматично поведение, т.е. такова поведение, което изисква повече усилия за да участва в семейния живот, отколкото ако се намира в периферията му. Обикновено и за съжаление тази роля е достатъчна за началото на цикъл семейни конфликти.  По време на конфликтите дистанцията се съкращава. Всеки от конфликтуващите се концентрира върху другия, погълнат е от другия, изпитва силни преживявания по отношение на другия и то в едно и също време.  Скандалът от акта на любов се отличава само по знака на емоциите – плюс или минус.  Освен това, конфликтът е такъв, че помирението е много трудно да се осъществи без да премине през сблъсък.  Ако отчужденият (периферният) съпруг не влиза в конфликт, на молбата за помирение той казва: „Аз не се карам с никого!”, на въпроса: „Какво става?”, той отговаря: „А според вас какво се случва?”. Оказва се, че с това семейството навлиза в цикъл на сътресения и на разпад. Точно в този момент, системата реагира за да запази хомеостатично състояние (балансирано състояние на статуса си). Появява се симптома в поведението на някой от членовете на семейната система. Най-често симптоматично поведение развива най-слабия член на семейството, а това са децата.  Системата се стреми да удържи единството си и да не допусне разпадане, като активизира съпрузите към действия, за корекция на онези конструкти, които са нарушени. Ако дистанцията между майката и бащата е неестествено голяма (дадения по-горе пример), то тя трябва да бъде коригирана. Какъв по-добър повод за това от появата на симптом при детето, например: болест; ниски оценки в училище; асоциални прояви; проблеми с органите на реда; отдалечаване от родителите и включване в маргинални групи; бягство от дома и пр. При който и да било от тези симптоми, родителите със сигурност ще активизират комуникацията между  тях, ще се сближат и с това ще възстановят хомеостатичното състояние на системата.
Активност на системата – изразява се в разпространението на хомеостатична регулация от външната среда, дейност, насочена към изменение и организация на външната среда в съответствие с изискванията на своето вътрешно състояние.  Да се върнем към примера с поддържането на температурата в човешкото тяло. За да осигури необходимата температура човек се облича с дрехи, изгражда си жилище. Да допуснем, че тя е дървена къща. За тази цел, човек трябва да придобие дървен материал от природата (външната среда). По този начин той се намесва в екосистемата, променя природната среда. През последните триста години  външната среда просто изнемогва на вмешателствата на човек.
Семейната система също се характеризира с определена активност. Нормалната (обикновената) семейна система се състои от няколко подсистеми (субсистеми).  Това са формалните субсистеми: съпружеска двойка или съпружеска субсистема и деца – детска субсистема.  Всяка една от тези субсистеми се явява за другата външна среда.
Дисфункционалната съпружеска субсистема много често използва другите субсистеми (обикновено това е детската субсистема) за своята стабилизация.
Ето една схема за това, какво се случва, например при симптом „нощна енуреза при детето”.  В дисфункционалното семейство, в което съпрузите с усилия удържат съвместността си, се появява дете. Известно е, че труден брак означава винаги труден секс.  В нашата култура непроизволното нощно напикаване при децата се приема за норма до 2,5 – 3 годинки, не повече. В нашия пример се случва така, че през първите две години от началото на брака отношенията между съпрузите били неблагополучни и особено нехармонични в секса. Те нерядко избухвали в скандали и кавги, или просто взаимно се огорчавали и това обикновено се случвало в ранните часове на вечерта или нощем. Тогава майката и бащата отивали да видят любимото си дете в другата стая, за да се успокоят, за да открият смисъл в живота си, за да преживеят положителни – светли, радостни емоции заедно с детето. Тогава те установявали, че памперса на детето е мокър.  На фона на лошите взаимоотношения и в двамата съпрузи започнала да нараства тревогата (изпитват едни и същи емоции). В един момент, наред с другите безпокойства, в единият от двойката възниква мисълта за това, че детето може да се събуди през нощта и да поиска нещо.  Водени от тази мисъл единият или дори двамата съпрузи стигат до извода, че е добре за детето някой от тях да нощува заедно с него в детската стая.  Така в сферата на сексуалния живот на двойката настъпва разтоварване на напрежението – вече се е появила достойна причина за избягване на интимността. Безпокойството за детето, нарушения сън, свързан с необходимостта да се обкрижва наследника, общата умора и пр., са причини, много по-малко травмиращи самооценката, отколкото обвиненията в неопитност, неловкост, фригидност, импотенция, сексуална невъздържаност, склонност към насилие и т.н. За детето новото поведение на родителите се явява положително подкрепление, защото за него значим сигнал се явява всеки, дори негативно емоционално натоварения. Мократа постеля на детето се превръща в път към сърцата на родителите. Когато детето вече е по-голямо, а нощните напикавания продължават, тогава започва да се говори за енуреза. В семейната система подобен симптом се класифицира като регулатор на стабилността на тази система.
Енурезата започва да се използва от семейната система като достоен способ без конфликти и тягостни обяснения, да се избягва половата близост и при това без двойката да стигне до развод.

II. "Черната кутия"
В края на 40-те години, когато под ръководството на Н. Уинър се формира новата наука кибернетика, се създава и новия пониятиен апарат – инструментите за анализ на системата.  По предложение на Уинър, един от тези инструменти става т. нар. „черна кутия”, като модел за анализ на системи.
Тук ще бъдат описани няколко опростени модела тип „черна кутия”, за анализ на открити социални системи, към които се отнася и семейството.
За да бъде описана една откритата система, то е необходимо да бъдат определени три набора нейни параметри:
= Набор от фактори, въздействащи върху семейната система;
= Набор от реакции на семейната система, спрямо всеки един от тези фактори;
= Набор от фактори, определящи желаното състояние на семейната система;
Да разгледаме първите два набора. „Погали кобилата по носа – тя ще помаха с опашка”. Тази шеговита кибернетична формула добре описва това, което се опитваме на кажем. Ние не разбираме как точно е устроена тази открита система, наречена „Кобилка”, но ние знаем добре, че при определено конкретно въздействие – „погалване по носа”, тази система дава регулярно повторяема реакция – „помахва с опашка”.
Моделът „черна кутия” по отношение на семейството се използва отдавна. Поговорката: „Ябълката не пада далеч от дървото” добре го илюстрира.  Ние не знаем какво конкретно се случва в „черната кутия” на семейството, но ние знаем, че  с появата в семейството на бебето („погалването по носа”), то ще придобие семейните свойства и черти („помахването с опашка”).
Съществуват няколко често срещани и типични набори от фактори, въздействащи на семейната система.  Всички те по един или друг начин структурират времето и съдържанието на жизнената дейност в семейството, могат да увеличават стреса и тревожността в семейството или да успокояват и снижават напрежението.  Разбираемо е, че с тях неразделно са свързани реакциите на системата.
1.Родствениците от страна на мъжа и от страна на жената. Това въздействие може да бъде организационно – да предоставят материална помощ или да получават материална помощ; да помагат в домакинството или сами да се нуждаят от такава помощ; да извършват регулярни посещения или не и пр. освен това, това въздействие може да бъде психологическо, например, общуването с родствениците увеличава напрежението и тревожността в семейството или обратно – намалява го.
2.Работа, колеги и началници. Въздействието на тези фактори е различно. Работата структурира времето за пребиваване на всички членове на семейството заедно (многото работа винаги води до по-малко съвместно време); определя материалното равнище в живота на семейството, а в някои случаи и кръга за общуване. Всичко това се съпровожда от определена динамика на тревожност и напрежение в семейната система. Премиите, процента от сделката и продажбата, веселата компания на приятелите-колеги, могат да намалят напрежението, а пиянството, конфликтите, агресията на началника – да внесат тревога в семейството.  Работата може да се яви и добър отдушник на домашните конфликти, от горчива раздяла с детето или от любимите домашни занимания.
3.Възпитателите в детската градина, учителите, съседите, познатите.
Възпитателите и учителите могат много силно да повлияват върху времето и самочувствието на семейството.  Ежедневните съобщения за лошо поведение, домашните задания, които следва да подготви детето с участието на цялото семейство са изключителни стресори.
За да се приложи модела „черна кутия”, е необходимо да се установят не само факторите на въздействие, но и пространството на границите на системата, където е насочено това въздействие – входа, а също така да се установи пространството на границите на системата, където се наблюдават реакции в резултат на фактора на въздействие – изхода.
Да допуснем, че майката на съпругата (тъщата) е стресогенен фактор. Тя обвинява, натоварва, изисква, въвлича дъщеря си в ситуации с негативно емоционално натоварване всеки път при общуване с нея.  Дъщерята всеки път след контакт (дори кратък разговор по телефона) с майка си, плаче, развива чувство за вина, изпитва безпокойство и дори гняв.  В дадения случай съпругата се оказва „вход”, чрез която в системата попада напрежение. След това в „черната кутия” се случват определени съпружески, конфликтни взаимодействия. След това съпругът излиза навън и се напива с приятели. В случая съпругът застава на „изхода”.  Между впрочем дадения пример с пиянството на съпруга е универсален – това е ситуация, при която и съпругата и тъщата са в пълно съгласие по отношение заклеймяването на пияницата.
Когато се говори за отворени системи, то задължително следва да се обърне внимание на въздействието на системата и самото състояние на тази система. Например, появата на дете означава въздействие на семейната система, т.е. неизбежно настъпват изменения в нейното състояние.  Хората, които до момента са изпълнявали функциите на съпруг и съпруга по отношение един към друг, сега започват да изпълняват функции на родители по отношение на новия член – детето и по отношение един към друг.  Понякога това състояние на системата се задържа задълго: децата вече са пораснали, а родителите продължават да се обръщат един към друг с: той към нея с „Мам”, „Мами”, а тя към него с: „Тати”, „Папи” и пр.  Това показва, че родителските функции са много по-привлекателни отколкото съпружеските. Няма спор в това, че действително когато човек назовава другия партньор с гальовното „Мами”, то той изпитва към него любов, признателност, уважение, отколкото,  ако се общува просто с име.
Принципно при психологическата консултация установяването на формите на обръщение между съпрузите се явява добър диагностичен маркер за взаимоотношенията между тях. Те говорят много за емоционалната атмосфера при общуването между съпрузите. Аналогична е ролята и на обръщенията към децата. Съгласете се, че обръщения от типа, например: „Адриано!”, „Камелияне!”, „Дафинке!”, „Габриело”, „Димитричке!”, „Александре”, „Миглено” и пр., звучат много по-различно от например, „Миличък!”, „Скъпа!”, „Мами”, „Мечо”, „Мила”, „Пухчо” и пр.  Първите форми на обръщение по съдържание не се различават от тези, които се използват към други хора – колеги, съседи, познати. 
Факторите, определящи желаното състояние на системата са много разнообразни. Схематично това са представите за добро семейство. Тези представи се произхождат от културата на обществото, възприетия обществен модел на семейство, семейните митове, актуалното състояние на системата и са верни за текущия момент.
„Черната кутия” позволява да бъде описан още един принцип. Ако системата се намира в управляемо състояние, то каквото и да е външното въздействие (смущение), то членовете на семейството се стремят да удържат системата на границата на допусканото от тях състояние, посредством такава реакция, че след нейното осъществяване системата да постигне желаното състояние.  Този принцип е разработен от английския кибернетик Робърт Ешби и се нарича „Закон за необходимото многообразие”. Обикновено се формулира по следния начин: „само многообразието е способно да погълне многообразие”.
Това са такива желани състояния, които могат да се нарекат „резерв за оцеляване”. На практика външната среда за семейството винаги е била небезопасна, заплашваща. По тази причина семейната система изработва различни сценарии за оцеляване в случай на различни външни въздействия, например сценарии за финансово поведение. Преди т. нар. „демокрацията” семейството масово спестяваха и се доверяваха на държавата. В началото на „демокрацията” се случва обратното, да не  доверяват на частните банки спестяванията си. Ако парите са много, то по-добре е да бъдат внесени в чуждестранна банка, да бъдат инвестирани в недвижимости. Ако парите не са така много, то е по-добре да се държат в „чувал” или да се инвестират. Съвсем разбираемо е, че изборите и реализацията на тези сценарии от възрастните се отразява върху младото поколение, като оценка за крайната опасност на външния свят. По този начин, желаното състояние на системата като резерв за оцеляване се възпроизвежда и предава от поколение на поколение.


Следва продължение - част 2

Категория: Други
Прочетен: 3149 Коментари: 0 Гласове: 0

Невропсихологическа диагностика в детска възраст
Речеви функции


I. Речеви функции
1. Автоматизирана реч – От детето се иска да изброи дните на седмицата, месеците, годишните сезони (за по-големите деца, тези в старша възраст – броенето е в обратен ред); броене от 1 до 10 и обратно; назоваване на своя адрес; името на майката, бабата и пр.
2. Фонемичен слух – Изследователят дава указание: „Повтаряй след мен”:
= б-п, д-т, з-с и т.п.; ба-па, ра-ла, да-та-да; ба-бу-бо;
= дъщеря-бащеря; коза-коса; сок-кок; мустаци-устаци; кола-коса и пр.
= скоропоговорки.
От детето се иска да назове по двойки, а след това по тройки определени предмети на картинка (виж рисунката):
=  „сабя-грозде”; пирон-кост; мишка-покрив и пр.
=  „кост-грозде-пирон” и пр.
(стимулен материал)
Допълнителна информация за състоянието на тези и допълнителните части на речевите функции може да се получи от речта на детето от актуалните и паметовите следи (литерални парафазии, неправилни ударения, новообразувания и пр.) при четене и писане.
3. Речева артикулация и кинетика – Инструкция: „Повтаряй след мен…” б-м, д-л-н, г-к-х; тпру; слон-стол-стон; би-ба-бо, бо-би-ба; дом-том, кора-гора, мед-лед; поклонник-полковник, полковник-съновник и пр.
4. Номинативни процеси  – Инструкция: „Какво е това? „Как се нарича”. Изследователят моли детето да назове изображенията (виж рисунките) първоначално една по една, после по две, по три; отделни части от цялото тяло първо на картинката, а след това да покаже тези части върху себе си; да посочи и назове кои са любимите му картинки, действия, цветове и пр.
(стимулен материал)
Допълнителна информация се събира от начина, по който детето търси и прави избори на точните думи, за наличие на вербални парафазии в спонтанната реч, при излагане сюжета на картинката и т.н.
5. Разбиране на логично-граматични конструкции („квазипространствени)
= Експериментаторът иска детето да покаже различно пространствено разположение на предмети (виж рисунката): „бурето е върху сандъка”; „бурето е пред сандъка”; „сандъка е в бурето” „варела е в сандъка” и пр.
(стимулен материал)
= Експериментаторът може да поиска от детето и други упражнения, да постави например: „молива в тетрадката”, „молива върху тетрадката”, „тетрадката върху молива” (от ляво, дясно, под, над); да държи „четката над главата”; „четката зад гърба” и пр.
= Детето може да реши задача, например: „Кольо е ударил Петър. Кой е виновен?” или „Брата на бащата и бащата на брата, едно и също ли е?”
= Експериментаторът дава инструкция: „Правилно ли е това, което казвам: „след лятото е есента”; „преди пролетта е лятото”; „от облаците пада дъжда”; „облаците са под земята”; „над дърветата има трева”; „тревата расте върху земята”. При изброяването, верните граматични конструкции трябва да се редуват с неверните.
6. Построяване на самостоятелно речево изказване
Този аспект на речевата функция се оценява по ниво на продуктивност на спонтанната реч на детето в процеса на интервюто, при описание на сюжетните картини. Отчита се до колко детето е в състояние да разгърне собствената си речева активност или неговата реч носи репродуктивна форма, т.е. формира се само като отговор на въпроса на изследователя.
6.1. Писане, четене и смятане
а/ Писане
= Писане на отделни букви и срички
= Преписване и писане на думи познати от опита: собственото име, „мама”, „домашна работа, „клас”, „учител” и пр.
= Писане на отделни думи и словосъчетания: „кола”, ‘гвоздей”, „корабокрушение”, „мед-лед”, „път-пет”, „мечка-печка”, „боб-поп-шоп”,  и т.н.  Първоначално задачата се изпълнява в свободен режим, а след това под диктовка.
= Писане на изречения: „Котката спи на прозореца”, „Кучето е на двора”, „Мишлето гризе сиренце” и пр.
б/ Четене
= Прочитане на прости и слети (наложени, преплетени една в друга) букви и цифри (виж рисунката)
(стимулен материал)
От детето се иска да открие, разпознае и назове буквите и цифрите; да посочи невярно написаните букви; да се опита да прочете на срички, като свърже отделните букви.
(стимулен материал)
6.2. Четене на разказ
 „Хитрата Кума Лиса”
Бягала Кума Лиса по полето. Видели я кучетата и започнали да я гонят:  а-ха да я стигнат. Точно тогава Кума Лиса спряла и се притаила на земята. Кучетата не я видели и продължили напред.  Хукнала тогава Лиска с всички сили назад. Толкова силно бягала, че не видяла как изведнъж се озовала пред пушката на ловеца.
„Лъв и мишка”
Лъвът спял. Мишката прибягала върху него. Той се събудил и я уловил.  Мишката започнала да му се моли, да я пусне и му обещала, че също ще направи нещо добро за него.  Тогава лъвът силно се разсмял и я пуснал. Не след дълго ловци хванали лъва и го вързали за едно дърво. Дърпал, дърпал лъвът, но не успял да се освободи. Мишката чула рева на лъва, дошла, прегризала със зъби въжето и освободила лъва.
"Свраката и гълъбите"
Свраката чула, че гълъбите ги хранят добре. Пребоядисала се в бял цвят и полетяла във висините. Гълъбите не я познали и я приели при себе си.  Но тя не издържала и в един момент започнала да грачи. Гълъбите я разкрили, изплашили се и полетели. Тогава свраката се върнала при своите свраки.  Но те също не я приели и полетели от нея.
Заключение: Състоянието на речевите функции се определя в зависимост от покриване на критериите, описани при работа със зрителния и пространствен гнозис, четене и писане на отделни цифри, по теста на Шулт, възпроизвеждане на числа в правилен и обратен ред; серийни изчисления „100 минус 7’ и „30 минус 1 и 2”.
Забележка: В материала са поместени схеми и рисунки, които може да получите на e-mail.
12.09.2012г.

 
 
 

Категория: Други
Прочетен: 5231 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 12.09.2012 02:58

Скала за оценка потребностите от постижения

 

Мотивацията за постижение (успехи) – стремеж към постигане на високи, положителни резултати; преживяване на удовлетвореност от постигнатото; настойчиво преследване на целите;  стремеж да се постигне  своята цел, се явява едно от основните свойства на личността, оказващо силно влияние върху живота.
Измерването на нивото на мотивация за постижение, мотивация за постигане на успех, може да се извърши посредством скала, състояща се от 22 твърдения, които имат два варианта за отговор: „да” или „не”. Отговорите, съвпадащи с ключа се сумират, като получават по 1 бал. Получената обща сума се проверява в таблица за нивата на мотивация.
Ключ:
= отговори “да” на въпроси: 2, 6, 7, 8, 14, 16, 18, 19, 21, 22;
= отговори “не” на въпроси: 1, 3, 4, 5, 9, 11, 12, 13, 15, 17, 20.


    Нива на мотивация за постижение (норми)
         ниско             средно           високо
         1   2    3        4     5     6      7    8     9     10
бал: -9  10  11        12  13  14     15  16   17   18-19

 

ТЕСТОВА БЛАНКА


 

Име, фамилия:…………………………………………………………………………….........
Възраст: …………………………………….,
Дата на изследването: ………………………………

Инструкция: "Представяме Ви твърдения, които се отнасят за различни житейски ситуации. От Вас се иска да се запознаете внимателно с всяко едно от тях и да направите избор, дали то се отнася за Вас или не. Ако сте съгласен с твърдението, отговорете с "да", ако не сте съглаен - с "не"."

• Мисля, че успехите в живота зависят по-скоро от случайности, отколкото от предварителни разчети.  
•  Ако се лиша от любимите ми занимания, животът за мен ще загуби всякакъв смисъл.   
•  За мен за всяка дейност е важно не толкова самото изпълнение, а крайния резултат.  
•  Считам, че хората страдат повече от неуспехи в работата си, отколкото от лоши взаимоотношения в близките си хора.    
•  Според мен, повечето хора живеят по-скоро с далечни цели, отколкото с близки.   
•  В живота си съм имал повече успехи, отколкото неуспехи.   
• Повече ми харесват емоционалните хора, отколкото деловите.   
•  Дори в обикновената и ежедневна работа се старая и да усъвършенствам отделни нейни елементи.    
•  Погълнат от мисли за бъдещи успехи, аз бих могъл да игнорирам някои мерки за сигурност.   
•  Близките ме оценяват като мързелив човек.   
•  Мисля, че за собствените ми неуспехи са виновни по-скоро обстоятелствата, отколкото аз самия.   
•  Търпението и последователността в мен е повече, отколкото способностите.   
•  Моите родители винаги строго са ме контролирали.   
•  Мързелът, а не съмнението ми в успеха ме кара често да се отказвам от своите намерения.   
•  Мисля, че аз съм уверен в себе си човек.   
•  Заради постигането на успех съм готов да рискувам, дори шансовете да не са високи.   
•  Аз съм усърден човек.   
• Когато всичко върви гладко и успешно, моята енергия и амбиция се усилват.   
•  Ако бях журналист, то по-скоро бих пискал за оригинални изобретения на хора, отколкото за произшествия.   
•  Моите близки обикновено не споделят моите планове.   
•  Нивото на моите изисквания в живота са по-ниски от тези, на моите приятели.   
•  Струва ми се, че настойчивостта и упоритостта при мен са повече, отколкото способностите ми.

Категория: Други
Прочетен: 4082 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 01.08.2012 21:45

 

Тест за емоционална насоченост – вариант „А”
Б.И. Додонов

 

Цел: Установяване емоционалната насоченост на личността.
Скали на емоциите – Тестът съдържа 10 скали: алтруистични; комуникативни; глорически; практични; романтични; борбени; (склонност към риск, опасност, борба, сблъсък), хедонистични; гностични; естетически; акизитивни (склонност към придобиване на материално).
Описание: Тестът е предназначена за установяване на такива различия, които не могат да бъдат определени с термините „добро-лошо”. По тази причина всеки един отговор характеризира изследваното лице еднакво добре, ако то отговаря сериозно и искрено. 
Обработка на резултатите
Емоционалната насоченост на личността се определя от това, как изследваното лице извършва подреждането на групите.  На тази база може да се определят водещата емоционална насоченост, като всяка една от групите получава балове във възходящ ред: тази, която са на първо място получава 10 бал, следващата – 9 бал, а тази, която е на последно – 1 бал.
Интерпретация на резултатите
Авторът извежда скалите на база класификация на емоциите, чийто съдържание той определя на основа потребности:
• Алтруистичните емоции се свързват с потребностите на личността, да оказва помощ, съдействие, покровителство над другите хора.
• Комуникационните емоции възникват на база потребността от общуване и удовлетворяват нужди в процеса на това общуване. 
• Глорическите емоции са свързани с потребността от самоутвърждаване, от придобиване на слава, известност, сила, мощ и пр.
• Практическите емоции се активизират от дейността, с която е свързан човека – успешна или неуспешна.
• Борбените емоции са свързани със склонността на личността към борба, опасност и риск.
• Романтичните емоции се активизират от стремежа на личността към всичко необичайно, ново, различно от стандарта, необикновено, тайнствено.
• Гностичните емоции са свързани с познавателния процес, това са интелектуалните емоции. Свързват се с потребностите от получаване на нова информация и с потребността от „когнитивна хармония”.
• Естетическите емоции възникват под влиянието на изкуството, културата, съзерцаването на природата и нейното съвършенство, стремеж на човек  да бъде в хармония с обкръжението си.
• Хедонистични емоции са свързани с удовлетвореност и наслада от физически и духовен комфорт.
• Акизитивните емоции са свързани с удовлетворението на личността от придобитото материално и крайна фиксираност към притежаване на вещи повече от потребностите на индивида (колекциониране, натрупване).

Източник: Тест-анкета «Эмоциональная направленность» (Б.И.Додонов) / Диагностика эмоционально-нравственного развития. Ред. и сост. И.Б.Дерманова. – СПб., 2002. С.132-134


 

Тестова бланка
 

Име, фамилия: …………………………………………………………………………………….
Възраст: …………………………………
Дата на изследването: ………………………………………………………..
Инструкция: „Представяме Ви списък от различни преживявания, класифицирани в 10 групи. От Вас се иска, първо, да прочетете всичките 10 предложения и след това, да определите и подредите по степен на предпочитание от 1 до 10 всяка една от групите преживявания. Започнете с тези, които най-много обичате да преживявате, който в най-голяма степен Ви удовлетворяват и Ви носят наслада.  Например: 2, 8, 3, 5, 1, 6, 2, 4, 7, 10. Подреждането на преживяванията си отбележете с номерче, поставено пред всяка една от десетте групи.”
Стимулен материал
Списък на преживяванията
1.Чувство на тайнственост, нестандартност, изненада, неизвестност, новост, предизвикани от непозната обстановка, ситуация, местност.
2.Радостно вълнение, нетърпение при придобиване на нови вещи, предмети за колекциониране, удоволствие от мисли, че скоро нещата ще станат повече като количество и по-разнообразни като качество.
3.Радостна възбуда, подем, увлечение, когато работата, с която се занимавате постига целите си,когато получавате това, което сте очаквали да получите,когато нещата се нареждат добре, когато виждате успешните резултати.
4.Удовлетворение, гордост,подем на духа, когато можеш да докажеш своята ценност като личност или превъзходство над съперника, когато ти се възхищават искрено. 
5.Веселие, безгрижност, добро физическо самочувствие, наслаждение от вкусна храна, от прекрасен излет и почивка, от непринудена обстановка, от атмосфера на сигурност и безпроблемен живот. 
6.Чувство на радост и удовлетворение, когато имаш възможност да направиш нещо хубаво за скъпи за тебе хора. 
7.Горещ интерес, наслада от познание на нещо ново, при опознаване на нови факти и обстоятелства, при откриване на важни, нужни за теб знания и информация. Радост и дълбоко удовлетворение при разкриване съдържанието на определени явления, потвърждаващи Ваши догадки, интуиция, предположения.
8.Силна възбуда за съревнование, за водене на битка и влизане в сблъсък за премерване на сили и ум, обладаване от желание да се рискува, упование по експериментиране и хазарт, силно възбуждащо чувство за самоутвърждаване и успех при опасност и готовност да се поеме по нов път.
9.Радост, добро настроение, симпатия, признателност, при общуване с хора, които уважаваш и обичаш,  приятно усещане, че си нужен и ценен от другите, възхита от обстановка на взаимно разбиране, дружба и подкрепа, стремеж да получиш одобрението на другите.
10.Своеобразна наслада и красиво чувство, възникващо при възприятие на природни картини или музика, поезия или други произведения на изкуството. 

 

Категория: Други
Прочетен: 2774 Коментари: 0 Гласове: 0


 

Хиперактивност.Как да открием хиперактивното дете?
 

Критерии за хиперактивност (схема за наблюдение на детето по П. Бейкър и М. Алворд)
Дефицит на активно внимание
• непоследователност, трудно удържа вниманието си дълго време върху определен обект;
• не чува, когато се обръщат към него;
• с голям ентусиазъм се заема с определена задача, но не я завършва;
• изпитва трудност в организиране на дейността си;
• често губи вещи;
• избягва скучни, изискващи умствени усилия задачи;
• често е разсеян;
Двигателна активност (освободеност)
• постоянно нервничи;
• Проявява признаци на безпокойство (барабани с палци; мърда на стола; движи крайниците си; повдига назад главата си; навежда се (изпуска-взима предмети от земята); тръгва нанякъде);
• спи по-малко от другите деца, дори като бебе;
• много активна реч (бърборко);
Импулсивност
• започва да отговаря преди да чуе докрай въпроса;
• не е способен да изчака своя ред, намесва се в диалога (монолога), прекъсва;
• с трудност съсредоточава вниманието си;
• не може да изчака получаването на възнаграждение (ако между действието и възнаграждението има пауза);  
• не може да контролира и регулира действията си, много трудно спазва правила и ограничения;
• при изпълнение на задачи се държи по-различно от останалите деца и показва различни резултати (на едни уроци детето е спокойно, но на други – не; на едни е успешно, на други – не);
Ако във възрастта до 7 години бъдат установени 6 и повече от посочените симптоми, може да се предположи (педагога), че наблюдаваното дете е хиперактивно, но все още това не е гаранция за диагноза.
Много често педагозите си задават въпроса: „Какво да правим, ако при детето се наблюдават признаци за хиперактивност?” Обикновено на този етап няма специализирана диагноза, а самите родители не обръщат голямо внимание на симптомите. Те или не познават особеностите на хиперактивността или игнорират нейните прояви, казвайки си, че прилича на някой от родителите (родствениците), че с възрастта ще го „израсте” и пр.
В тези случаи педагогът в тактична форма може да препоръча на родителите да се обърнат към специалист: психолог, психиатър или невропатолог.  Отговорността за диагнозата може да се поеме само от лекар-специалист. Важно е да се убедят родителите, че на детето е нужна помощ от специалист.
Много педагози считат, че когато в класа им е постъпило хиперактивно дете, сякаш това не е дете, а зла сила.  При клас (група) с хиперактивно дете е много трудно да се води нормален учебен процес. В повечето случаи хиперактивният ученик въвлича целия клас в активност, с която нормалния режим на работа се нарушава. Останалите деца не могат да усвояват знания, а обратно – стават активни, разсеяни, враждебни, безпокоят се, нервничат, проявяват агресивност.  При това, колкото по-голямо е детето (например в 5-6 клас), толкова по-сериозен е проблема за целия клас.
От друга страна, често родителите считат, че детето им е хиперактивно само на основание неговата действеност, жизненост, активност. Тази гледна точка също е погрешна, тъй като не са налице други симптоми, например дефицит на внимание или импулсивност). 
Много често в практиката се случва така, че дълго време нито родителите, нито педагозите обръщат внимание на импулсивните  прояви на детето. Какво е импулсивността?  В психологическите речници този термин се обяснява така:  особеност в поведението на човек (устойчива черта на характера), изразяваща се в склонност първо да действа под влияние (подбуда) на външни стимули (емоции). Импулсивният човек не обмисля своите постъпки, не преценява всички „за” и „против”, той реагира непосредствено, бързо, повърхностно, първично и много лесно се разкайва за извършеното. 
За установяване на състоянието на импулсивност може да бъде използвана анкетна карта „Признаци за импулсивност”. Тя съдържа медицински и психологически термини, но не е трудна за работа и интерпретация.

АНКЕТНА КАРТА
(Признаци за импулсивност на детето)

 

1/  Винаги бързо намира отговор, когато го питата (в много случаи неверен)
2/  Чести промени в настроението
3/  Много неща в обкръжението му предизвикват у него раздразнение
4/  Харесва му работа, която може да върши с бързина и сръчност
5/  Обидчив, но не злопаметен
6/  Нетърпелив
7/  Обикновено е уверен, че ще се справи с всяка задача
8/  Способен е лесно да нагруби родител, учител, възрастен, връстник
9/  На моменти създава впечатление, че е изпълнен с енергия (неуморим)
10/ Човек на действието – не умее и не обича да мисли
11/ Нуждае се от внимание, но след това не може да изчака получаването му
12/ При игра не се подчинява на общите правила
13/ Ядосва се, пали се, по време на разговори, повишава глас
14/ Лесно забравя забраните и ограниченията на по-възрастните, увличайки се в игри
15/ Обича да организира и да предводителства
16/ Похвала и порицанието му действат по-силно, отколкото на другите.
За да бъдат получени обективни данни е необходимо, 2-3 възрастни, които добре познават детето да оценят нивото на неговата импулсивност, отговаряйки на въпросите.  След това се събират баловете от всеки възрастен, попълнил анкетата (всеки отговор „да” получава 1 бал), намира се средния бал и се определя нивото по норма.  При бал 15-20 – висока импулсивност; 7-14 бал – средна; 1-6 бал – ниско ниво на импулсивност.
За хиперактивното дете е нужна постоянна психологическа поддръжка. Както и другите деца, то иска да бъде успешно в дейността си, но това не винаги му се отдава.  По тази причина родителите следва да обмислят всички препоръки и задачи, с които натоварват детето си и да помнят, че детето се занимава само с това, което му е интересно и дори с това ще се занимава само до тогава, докато му е интересно. Когато се види, че на детето започва да става скучно (разсейва се), веднага следва да се промени вида дейност.
Дори самото работно място в къщи следва да бъде особено – тихо и спокойно; да бъдат премахнати всякакви стимули, които детето като магьосник улавя – от телевизионния приемник до отворената врата. Когато детето работи върху определена задача, родителят следва да бъде до него и при необходимост да помага за преодоляване признаците на безпокойство.
Не бива да се допуска, да се държат дълги и скучни възпитателни речи, ако детето направи някоя беля – то така и няма да чуе дори най-мъдрите поучителни слова. Много по-важно е да се установят и спазват от ранна възраст ясни и прости правила на поведение, както и система от поощрения и наказания.  Всички изисквания към детето следва да бъдат конкретни, ясни и изпълними.
Не бива да се принуждава детето да моли за поощрение или да дава обещания: „Ще бъда добър и послушен”. Може и се препоръчва по-скоро договаряне с детето, „да не си играе с котето” или „в днешния ден ще поставиш обувките си в килера”.   За отработването на подобни навици се изисква голямо търпение и отделяне на време от страна на родителите (например няколко седмици). При това, докато не е отработен един навик, не бива да се преминава към друга задача.
 

Категория: Други
Прочетен: 14297 Коментари: 0 Гласове: 1

Семейните митове в практиката на фамилната терапия

Семейните митове са форма за описание на семейната идентичност. Те обединяват всички членове на семейството в някаква идея, образ, представа, история, дори идеология. Това знание дава отговор на всички членове на семейството на въпроса: „Кои сме ние?”.
Митовете са носители на знание, което определя кое не е приятно, забранено, табу, да се говори, да се мисли, да се чувства, да се осъжда, да се цени.
Формулата на митът е „Ние сме…” и  „Ние не сме…/”
Някои митове описващи семейната идентичност са много популярни и съществуват във всяко семейство, но обикновено това знание е смутно, неструктурирано и рядко се използва.
Кога е необходим митът?
Митът влиза в употреба когато:
а/ Границите на семейството са застрашени: външен човек влиза в семейството; семейството променя социалното си обкръжение; семейството се намира в момент на сериозни социални промени;
б/ На лице са случаи на семейна дисфункция: идентифицираният пациент се стреми да поддържа патологичната хомеостаза в семейната система.
В процеса на терапията психологът е длъжен да установи и да разкрие пред клиентите си семейния мит, който поддържа семейната дисфункция. Докато един подобен мит не бъде осветен пред всички членове на семейството, нищо не би се изменило в това семейство. 
 
1. Мит „Ние сме задружно семейство”

 За първи път семеен мит е описан от  „Миланската група” (италианските системни семейни терапевти - Мара Селвини Палацоли, Джулиана Пратта, Джанфранко Чеккин и Луиджи Босколо - в книгата си "Парадокс и контрапарадокс" (Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G., .Pratta G. 1978).
Митът е бил назован „Един за всички и всички за един”, популярна модификация на който  е митът „Ние сме задружно семейство”.  В подобен род семейство не може да има конфликти (особено пред децата) Никога не се показва мръсното бельо навън  Тук отношенията не се изясняват, а конфликтите се замазват. Прието е да се изразява само любов, нежност, умиление, жалост и благодарност.  Останалите чувства от типа: обида, гняв, разочарование и пр. се игнорират и тушират.  Проблемът възниква тогава, когато някой от членовете на семейството не е в състояние да игнорира и тушира  своите нормални отрицателни чувства към родствениците си.  Тогава той се превръща в идентифициран пациент.   Типични симптоми на задружното семейство са: тревожно-депресивни разстройства; агресивно поведение; анорексия.
В книгата си италианските психотерапевти описват произхода и развитието на този мит и произтичащите от него семейни дисфункции.
Случаят е следния: Те наблюдават италианско семейство фермери-арендатори в Централна Италия преди Втората световна война.
Описание на семейството:
Семейството било изключително задружно. Това за онези времена и условия било напълно разбираемо и необходимо за оцеляване на всеки в селските условия.  Единството се разглеждало като единствен вариант за оцеляване и за съхранение на достойнството.  Всеки, който би напуснал семейството се обричал на неуспехи и страдания:  „Да напуснеш семейството означава да емигрираш без всякакви средства или подготовка”. Това означавало, че ни би могъл да получиш никаква помощ в каквито и да било тежки обстоятелства. 
Ранните бракове били поощрявани, защото чрез тях в семейството се вливала нова работна ръка.  Големите синове били женени за селски местни девойки, а малките кум началото на войната все още не били сключили брак.  С началото на войната именно по-малките синове отиват на фронта, а след като се завръщат се женят за градски девойки, които довеждат в родителския дом.  За тези „градски” момичета  било много важно да се омъжат, защото след войната просто не е имало достатъчно мъже.  Поради тази причина за тях било важно и да бъдат приети в семейството на съпруга си.  Тези момичета  са станали идеалните снахи – те били в идеални отношения със всички и много работели, и помагали.  Те се превръщат в рупор на семейната идилия и единство. 
Първото знание за това „Кои сме ние всъщност”, било вербално формулирано като: „Ние всички сме много задружно семейство”.
По това време обаче родителите си отиват от този свят . настъпват трудни времена и братята със своите семейства се преместват в града.  Те започват там строителен бизнес и твърде много преуспяват. Пристигайки в града, всички се заселват в един дом. Те както преди продължават да считат, че тяхната сила е в съвместния им живот. Тъй като бизнесът им се развива добре, в един момент всички се преместват в друг район, в много по-голямо жилище.  Там вече всяко семейство имало своя квартира, но вратите не се заключвали – били винаги отворени, и по този начин единството и дружбата продължили.  Разстрели децата – двуродни братя и сестри.  Семейството очаквало, че и те ще се обичат един – друг, че и те ще бъдат толкова близки. В семейството не сравнявали и не делели децата – децата на фамилията били на всички.
Идентифициран пациент (IP)в тази голяма система била по-малката дъщеря на младия брат – девойка на 14 години, която страдала от анорексия.
„Миланците” работели с това семейство.  Всички разговори с клиентите били по въпроси за това, какви добри родственици са, как дружат и се разбират, как се подкрепят. За IP било известно, че много красива, наричали я „нашата красавица”.
В процеса на работата се изяснило, че IP прекарвала доста дълго време и била много близка с по-големия си братовчед.  При това, тя имала странно поведение: когато цялото семейство очаквало, че те двамата ще отидат някъде на разходка, държейки се ръка за ръка, момичето или не искало или го правело с неохота.  Оказало се, че между тях двамата се случва нещо  странно.  В общуването им имало нещо, което не било разписано в семейните митове.  Момичето се държало непристойно с братовчед си – присмивала му се, подигравала се, иронизирала го, вербално го нападала. Това свое състояние тя интерпретирала през семейния мит, съгласно който: „Ние сме дружно семейство. Който се държи лошо с родствениците, самият той е лош”. По този начин момичето направило извод за себе си, че не е адекватна, а самонаказанието се е проявило в симптоматика.
„Дружното семейство” е мит, който е характерен за семейства, претърпели много загуби, за семейства, живеещи в диаспора. Раздялата в такива семейства е изключително опасна – тя може да бъде завинаги. Схващането е, че „Светът на вън и хората са враждебни и опасни – нещастието дебне извън семейството”.
Интересното е, че при „дружеското семейство” често като наказание се прилага „остракизъм” (антична гръцка практика в обществения живот, която позволявала всяка година  избрани лица (елита) да гласува изгонване от полиса (държавата) на определени видни политически, военни и др. личности, посредством скрито гласуване за срок от 10 г. Всяко завръщане в полиса било равносилно на смърт. По същество тази практика била деструктивна, тъй като безпринципно били изгонвани много видни, способни и светли умове).
 

*    *    *

 

Роз-Мари Бифен – завеждащ отделение за семейна терапия в Тавистокската клиника в Лондон описва следния интересен случай през 1985г.
Семейството се състояло от баба Дебора, нейният по-малък син – Сола, съпругата на Сола и двете им деца – Рут и Матю.  След войната Дебора и Сол емигрират от Холандия. Те били единствените оцелели по време на окупацията.  Тогава Сол бил на 7г. Сол израства в Англия, жени се, появили се и децата.
Семейството било наблюдавано от Тавистокската клиника в Лондон във връзка с депресията на Сол.  Трябвало да се изясни в кой точно момент от терапията се появява усещането за депресивното състояние. Това състояние на Сол се преживявало от цялото семейство като едно дифузно и силно безпокойство.  Тук с,едва да се уточни, че Дебора живеела отделно и не участвала в терапията и била извикана на сеансите само във връзка с усещанията в семейството.  През този период се случва едно събитие. Матю имал среща със свои съученици на континента.  Семейството се радвало, че Матю ще опознае света, но той имал проблеми с оформянето на паспорта си.  Бил изтърван и последния срок.
По време на сеанса с Дебора била поставена една задача, свързана с изясняване историята на семейството. Оказало се, че в Холандия до началото на войната е живяло семейството на Дебора, което било типично „голямо еврейско семейство” – тя, съпруга й и четирите им деца.  Когато започва войната семейството се укрило при приятели – бащата заедно с трите по-големи деца заминали в провинцията, а Дебора се укрила на друго място. Веднъж Сол се  отправил към провинцията за да посети семейството си, но бил проследен. Всъщност той завел фашистите до своя баща и по-големите си братя, и така станал причина за тяхната смърт. За това Сол нямал спомен.  Веднага след войната Дебора и Сол напуснали Холандия. Тя считала, че ако по време на войната семейството се е местило от едно място на друго е щяло  да оцелее.  Тя живеела с мисълта, че разделянето и от съпруга и децата й е станало причина за тяхната гибел.
И така, оказало се, че предстоящото пътуване на Матю нарушавало парилото на „задружното семейство”: „Не бива да се разделяме”.
 За „дружното семейство” е характерна трудна сепарация на деца от родители.  Децата в такива семейства много често са включени в обслужване психологическите потребности на своите родители и именно поради тази причина не са в състояние да започнат свой собствен живот, оставайки през цялото време свързвани със семейството.

2. Мит „Ние сме семейство на герои”
Като правило семейството се нуждае и се храни от разказите за героичните постъпки на предците: там могат да се срещнат герои, борци за промяна на света, борци срещу лошото, срещу несправедливостта, защитници на свободата и истината, хора със свръхкачества, преживели репресии, войни, глад, унижения, трагедии, геноцид и пр., и всички те са успели да създадат, да отгледат и да възпитат поколение, т.е. това са хора, които са преодолели големи препятствия, но са постигнали успехи.
Митът за героите създава определен стандарт за преживявания и разбирания за света.
Където присъстват героите там всичко е хиперболизиране.  Те не изпитват радост, те изпитват щастие. Те не преживяват любов, те преживяват страст.  При тях няма живот – има съдба, няма тъга – има трагедия.
Членовете на семействата на „героите” много често имат хронични заболявания – те почти не посещават лекари. При героите винаги има висок стандарт за постижения, те са много принципни и непримирими хора.  В техния живот има множество проблеми и трудности. 
Примерът за митът на „героите” е свързан със случай, в който идентифицирания пациент е момиче, направило опит за самоубийство след скарване с майка си.  Да се разбере веднага причината за това поведение не било лесно, защото подобни ситуации на спречквания между майка и дъщеря се случвали често.   Тук следва да отбележим, че семейството е от тогавашна Югославия, а супервизор на случая бил Ренос Пападопулос и именно той описва този случай.  Той бил гръцки кипърец, учил е в Югославия, а след това е работил в Южна Африка, Англия и бил поканен от своите югославски колеги на супервизия, защото било много важно да се помогне и да се разреши бързо този случай.  Това било семейство на висш партиен функционер и ако терапията се окажела успешна можело да се разчита на финансово и социална признание
Впоследствие се изяснява, че родителите имали интересно минало.  Те били твърде млади през годините на Втората световна война, но взели участие в съпротивата.  След войната се женят, създават деца (всичко това се е случило през 60-те години) и  в момента заемали високи държавни постове. Митът на това семейство бил: „Ние сме семейство на герои”.
„Героическият мит” винаги поставя сурови изисквания към светогледа и чувствата на хората.  В историческата памет „Героите” битуват винаги във високите жанрове – епоса и трагедиите. Те не се срещат в комедиите.
„Героите” винаги са подложени на силни чувства.  Не любов, а фатална страст, не тъга, а непоносима мъка съпровождат дейността на „Героя”.  Именно от тази позиция постъпката на дъщерята се оказва напълно естествена – след скандала с майката, следва непоносима мъка и тя решава да свърши със себе си.  Освен това, семейството не се е обърнало доброволно към психолозите, те са били ориентирани към тази стъпка от психиатри и тази родителска логика е напълно разбираема. 
За психотерапевтите тази логика била разкрита едва когато семейният мит бил установен и назован. Едва след тази процедура е бил построен психотерапевтичния контакт и случая е бил решен успешно.
За хората, които живеят в „героически митове” трудностите са абсолютно задължителни и необходими . Те трябва да ги преодоляват. Те непрекъснато трябва да се намират в стълкновения, в битки, в голгота.  От  тях много често може да се чуят обяснения, че в живота нищо не са получили наготово, че животът им е бил изключително тежък, дори непоносим.  За тях е характерно едно уникално преживяване – „преживяване, свързано с преодоляване”.
За героите е характерна ригидността на афекта. Те с години могат да не разговарят, да не прощават, да се намират в конфликт и кавга. С това те се гордеят, изтъквайки, че постъпват принципно, отговорно, съпротивявайки се. 
Децата на семействата на „героите” се възпитават строго, лишават се от удоволствия, наказват се, лишават се от свободни избори.
Пример: Популярен национален мит е „Митът за оцеляването”. Преживяването на трудните условия се е превърнало в национален навик и истинска необходимост.   В епохата на застоя знак за успешен живот били храната и вещите. Малко били доволните хора. Ценяло се е умението да направиш от нищо нещо, да успееш да се сдобиеш с нещо дефицитно.  Знаците за жизнен успех били елементарни и никога достижими.   В тази ситуация на депривация на елементарните човешки потребности съвсем нормално била появата на множество детски неврози, като симптоми на семейната дисфункция.
През 90-те години, а началото на „перестройката”, животът се променя, променят се ценностите, настъпва оптимизация в семейния живот на дисфункционалното семейство.  Сега вече не било важно детето да се учи добре, сега вече можело да се купи на детето половин килограм сирене повече.  Много от децата започват с радост да помагат на родителите си, включват се от най-ранна възраст в трудов процес.  Те заслужават любовта и благодарността на родителите си, чрез труд. Било по-лесно да се работи, отколкото да се трудиш върху добри оценки в училище.  По-високият семеен статус постепенно туширал вътрешните конфликти. Възникват множество спонтанни ремисии в семейните отношения.
На този фон, стремейки се към оцеляване много хора започват да живеят рисковано – масово хората започват да се занимават с бизнес.  Много от тях успяват в конюнктурните условия – създават свой бизнес, стават собственици, но продължават да поддържат мита за „оцеляването”.  От този момент нататък митът се превръща в дисфункционален.  Било ясно, че митът е неработещ, но не било ясно какво ще се прави след това, какво ще го замести. Въпреки, че вече имало пари, животът не се променял или се променял твърде бавно и оставал неадекватен.  Започват да се срещат много случаи, при които хора с притежание на нови, просторни жилища, на луксозни материални придобивки, продължават да живеят в неестествени ограничения, да поддържат стария си начин на живот, да пестят, да се ограничават, дори да проявяват свирепост в икономиите спрямо себе си, нараства алчността и егоизма. Те не можели да еволюират и да се адаптират към променените условия.  Идеята да се наемат помощници, да се възползват от новите по-облекчени условия на живот била неприемлива. Много от тях продължавали да приготвят зимнината си, да мият на ръка колите си, да поставят по едно осветително тяло в полилеите с 4-6 крушки. Те продължавали да считат, че „Чужди хора не бива да се допускат в семейството и в бизнеса”.
При тази обстановка най-силният признак на за дисфункционалността на семейството на „оцеляващите” става депресията, когато семейството е на върха.  Сега мечтата на „оцеляващият” става девиза: „Ето ние дори  всичко да загубим, ще започнем от начало. Ние сме способни на това”. В същото време страхът от неуспех и липсата на сили за успешен втори опит, заставят „оцеляващият” въпреки тази своя мечта да запази бизнеса си,  да не рискува парите си, да се пресели и да започне нов живот на друго място, дори зад граница, но все пак  животът му остава мъчителен. При една такава ситуация е напълно разбираемо, че семейните конфликти не могат да променят мита, а само могат да го усилят, да добавят към него едно аутистично съществуване (разбиране) на „оцеляващият” в трудности и мъчения.

4. Мит „Ние сме семейство на спасители”
Много често митът на „оцеляването” в следващите поколения се преобразува в мита „Ние сме семейство на спасители”.
„Какво бихме правили без …”  Този мит изисква в семейството задължително да има един човек, който държи останалите в стегната ръка. „Спасителят” в семейството може да бъде „морален” или „физически”. „Моралният” спасител се нуждае от грешници. Неговото семейство трябва да включва членове, които често вършат укорими постъпки: пият, крадат, безделничат, попадат в скверни истории. „Спасителят” винаги ги спасява и само в такава обстановка той може да се чувства като спасител. Грешниците обикновено благодарят, обещават да се поправят и отново грешат. „Физическият” спасител  кърми, лекува, донася продукти, осигурява всякаква помощ за членовете по посока на екзистенциалните им потребности. По правило неговото семейство се състои от хора, болни, безпомощни, пасивни, инфантили, и пр., иначе как би могъл да ги спасява, ако те бяха активни, борбени, целенасочени, мотивирани, с ясни цели в живота, самостоятелни и пр.
Всичко започва с типичния мит за „Героя” – жизнена история на двама братя – известни учени. Единият брат е бил репресиран в годините за застоя и загива в лагер.  Обвинен е бил, че се занимава с „буржоазна псевдонаука”, бил изключително талантлив, приносът за науката не е възможно да бъде оценен.
Другия брат направил значима академична кариера. Той правил мъчителни компромиси с властта, за да получава средства, за да създава приемливи условия за работа, за защита на своя екип.
В това печално време поведението на двамата братя било наистина героично. Митът обаче се оформил по-късно.
Синът на втория брат нищо не променил в динамиката на мита. Неговите деца се отличили с талант, а с най-големия си внук дядото поддържал много тесни взаимоотношения.  Именно този внук бил надеждата на семейството и въплъщавал „героичния” мит.  Когато бил на около 19 години този внук влязъл в конфликт със своята любима, а след това посегнал на живота си, като се самоубил.  Инцидентът съвпаднал с развода на родители те му.  Когато по-големият брат се застрелва, по-малкият бил на 16 години. Той имал изявени актьорски способности и се готвел да кандидатства в театрален институт. След случая обаче той променил решението си и се насочил към помагаща професия. В този момент в него възникнало много силно религиозно чувство. Той се отказал от първоначалните си намерения и станал свещеник.
До самоубийството на по-големия брат на нашият свещеник сценарият се е развивал по логиката на героическия мит.  В момента на самоубийството братът-свещеник започва промяната по създаването на мита за „Спасителя”.  Последният може да съществува само тогава, когато е на лице някой, който иска и трябва да бъде спасяван.  По тази логика се развиват и децата на свещеника. Въпреки традицията в семейството те не се занимават с наука и не правят никаква друга кариера.  Той – свещеникът полагал огромни усилия и грижи за своите деца, учил ги, наставлявал ги, стимулирал ги, но никой от тях не достигнал и не е станал истински „спасител”. Те искали да бъдат „спасявани”, а не да бъдат „спасители”.
С други думи, от всеки мит се пораждат правила. Ако спасяваш, задължително трябва да има „спасявани”.
Алкохолното семейство например е типичен пример за този мит. Нуждаещият се от спасение е алкохолика, а останалите или един от останалите се явява „спасител”, респ. той винаги е съзависим.   Съюзът между тези две лица е основата върху която се ражда и развива семейния мит.

*    *    *

Не винаги обаче е задължителна дисфункционалността в съпружеската двойка, за да възникне мит. Възможен е и обратния път – митът да създаде семейството.
Пример: В литературата се съобщава за клиентка и дъщеря на алкохолик, и съпруга на алкохолик. Клиентката се е обърнала за помощ, за да бъде променен семейния сценарий.  В процеса на терапията тя се развежда със своя мъж и се влюбва в друг човек.  Двамата потъват в силни чувства и стигат до сексуален контакт.  Първите нейни думи след тази близост били: „Как си с този въпрос?” и се чукнала с два пръста по гърлото.  По този начин тя съобщила на младия човек, че за нея този въпрос е много значим.  Жената считала, че ако любимият й се обиди и разсърди, това би означавало, че тя е овладяла тази тема и тя би му разказала всичко.  Мъжът обаче реагирал по друг начин. Той я наказал, защитавайки личното си пространство в този първи конфликт, като се напил съзнателно.  Жената разбира се е реагирала изключително емоционално.  По този начин мъжът постигнал целта си. Така в двойката било поставено началото на специален стереотип на взаимоотношения: силна емоционална реакция от страна на жената – непреклонност от страна на мъжа.
 Алкохолизмът функционално се явява много добър заместител на състоянието на депресия.
 В системния модел  „Спасителят” се описва в една динамика на хиперфункционалност и хипофункционалност в семейството – този, който спасява  е хиперфункционален.  Паралелно с хиперфункционалността той е длъжен да бъде и хипофункционален. Хипофункционалността произтича не само от алкохолизма, наркоманията, но и от депресията.
Дори във функционално семейство може да се развие хипер- и хипофункционалност. Например, съпругата  може да подава към съпруга си сигнали за това, че той не е достатъчно ефективен или е по-малко ефективен отколкото тя самата.  Всеки път когато тя започне да се описва като бърза, ефективна, организирана, енергична, тогава при него винаги ще се формира усещане за несъстоятелност.
Пример: Клиент е разказал по време на сеанс следното: В първия си брак той бил много активен в домашните задължения. Неговата първа съпруга обратно била бавна, повлекана и  неангажирана към реда в къщата.  При втория си брак той нищо не вършел в дома. Казвал си: „Няма да правя нищо. Съпругата сама ще се справи по-добре и по-бързо, а и без това тя винаги ще бъде недоволна”.  Съвсем разбираемо е, че съпругата му наистина е била недоволна, а самият той не успял да се включи в семейния живот.

5. Мит „Ние сме хора”
През последните години в обществото се оформя още един мит. Той е характерен за семейства, при които високо се ценят образованието, творчеството, съзидателния труд.  Дисфункцията му  често се проявява при децата като училищна дезадаптация.  Митът се нарича „Ние сме хора”.
Идеята на мита се състои в разбирането, че човек в своето съществуване е длъжен да извърши през живота си определени дейности, които да потвърдят специфичното и уникалното за конкретния индивид.  Счита се, че ако това не бъде изпълнено, човек автоматически „оскотява и озверява”.
Например, счита се, че неработещата жена, чийто дни протичат в скука или между четирите стени на кухнята, неизменно се превръща в сляпа кокошка, или хората, които непрекъснато се напиват се превръщат в свине - „Напил се е като свиня”.
С други думи, наблюдава се един процес на превръщането на хората в животни и обратно.  Подобни мотиви изобилстват във приказния свят на фолклора – „хора-вълци”, „жена-лисица”, „царкиня-жаба”. Интересното е, че за тези превъплъщения от едно качество в друго винаги е нужен някакъв ритуал.  Един от най-често срещаните магически действия е половия акт. Именно с негова помощ жабата може да се превърне в прекрасна девойка или девойката в пантера.  Подобна роля половият акт играе и в китайските приказки за хората-лисици.  Магически свойства притежават също храната и питиетата. Чрез тях човек загубва човешкия си образ. 
В семейния мит „Ние сме хора” ролята на магически ритуал играе учението, процеса на придобиване на знания, създаването на някакви ценности, понякога духовни, друг път – материални.  Усвояването на знания е това, което различава човека от „:нечовека” и не е толкова важно дали става въпрос за понятия, които са специфични за криминалния авторитет и неговото обкръжение, или за духовни ценности на образован представител на християнската цивилизация.  Носителите на този мит ясно разбират, че специфичното за човека не се дава по рождение, а в процеса на живота си лесно може да го загуби.  В такива семейства малките деца обикновено се наричат с умалителни имена, като „детенце”, „зайче”, „мече”, „пухче”, „рибка” и пр. Същите тези семейства се обръщат към по-ниските по ранг и по-необразованите от тях с названията: „гад”, „безпросветник”, „скот”, „пройдоха”, „паразит” и пр. 
В тези семейства усвояването на знания има ритуален характер.  Например, в такова семейство членовете могат да четат определени книги не защото им харесват или увличат, а защото тези книги се считат и предлагат от модата като събития, към които трябва де се приобщят, да се идентифицират с определена субкултура.
Детето обезателно трябва да се учи и то, да се учи добре.  Ако детето не постига това, автоматично се приема, че то не е успяло да стане човек.  Ето защо цената на грешките, на неуспехите е толкова висока.  Поради тази причина много често родителите изразходват огромен емоционален ресурс по отношение на контрола, „грижите”, протектирането на децата си, които неизменно развиват невротичен страх от неуспехи, а впоследствие формират копинг-поведение към бягство от неуспехи, а не мотивация към постигане на успехи.  Децата считат недопускането на неуспех като много по-значимо собствено постижение, отколкото постигането на самия успех.  Те категорично отказват всякаква активност в сфери, в които могат да допуснат неуспех.
Днес нарушенията в познавателната активност при децата на семействата изповядващи мита „Ние сме хора” придобива особено драматичен характер, защото те се намират в среда, в която различните поколения събират информация с различни способи. Родителите все още получават информация от книгите, а децата престават да четат. На лице е пропаст между поколенията и е трудно да се разбере доколко децата са станали „човеци”.  Именно поради тази причина училищните бележки се оказват единствения индикатор за този процес и поради това училищната невроза е толкова широко разпространена днес.
Получаването на две или три висши образования (магистратури в различни области), получаването на образование в западни институти и университети, удостояването с награди, медали, грамоти, получаването на купища сертификати и пр. е нещо нормално в семейството на хората изповядващи мита „Ние сме хора”.   Децата боледуват, домът е в безпорядък, а майката учи, за де не се превърне в „домашна кокошка”,  в жена „домакиня” или в „бораниена домакиня”.  Текат крановете, изгорели са крушките, боклукът не е изхвърлян с дни, но бащата упорито и настоятелно следи новините, чете вестници, занимава се с най-новите оферти или банковия курс, защото без всичко това няма да бъде на върха.
 

 Заключение


Описаните в текста семейни митове много често се срещат в практиката на психологическото консултиране.  Работата със семейните митове е едновременно и проста и сложна.  Стратегията е проста и схематична: ритуали, които се поддържат от мита, се заменят от ритуали, които този мит не поддържа.  Стратегията е сложна поради своята уникалност за всяко семейство.  Необходимо е да се изчисли в какви поведенчески ритуали се проявява митът в даденото семейство.  С помощта на чие взаимодействие и чрез кого той се възпроизвежда. Много важно е да се разбере кога, при кои моменти възникват тези взаимодействия, които се явяват „пусков механизъм”.
Следващата стъпка в терапията е да се изобрети друг ритуал, друга поведенческа последователност, която да замести действащия дисфункционален ритуал, който поддържа мита. Отделен е въпроса как ще се предложи този ритуал на семейството, за да могат членовете му да го съблюдават.
 В някои семейства, в които спасителят е съпругата на алкохолика, ритуалът се заключава в това, че всички откровени душевни разговори се водят само тогава, когато съпругът е пиян. Жената говори за себе си, за своите преживявания, умолява съпруга си да пие по-малко. Обещава му, ако съблюдава това изискване да бъде любезна, любвеобилна, разбираща и пр. Когато обаче той е трезв, тя е различна – конфликтува, получава, спори и пр.   Тя мисли, че когато той е в трезво състояние единствено тогава може да я разбере, да усети болката и страданието й  от неговото пиянство. При подобна ситуация може да се предложи друг ритуал – доброжелателно да игнорира пияния си съпруг, а в периодите на трезвеност да не изяснява отношенията си с него чрез конфликти а обратно – да се сближи с него.  Много често при медикаментозно лечение на алкохолика следва снижаване на динамиката на хипо- и хиперфункционалността, а съпругата постепенно да се откаже да спасява съпруга си. 
Стратегията с работата с мита „Ние сме дружно семейство”  често се свързва с настъпване на промени в границите между субсистемите в семейството.  Този тип семейство се отличава с липса на граници между субситемите – всички са едно цяло и към това се прибавя забраната за изразяване на негативни чувства. За тях се оказва ефективна препоръката на Мара Салвини Палацоли, съпрузите поне няколко пъти седмично да прекарват по цял ден сами, без децата или други членове на семейството.
За семействата с мита „Ние – оцелелите (преживелите)” се оказват ефективни парадоксалните ритуали – връщане на семейството в онази нищета, от която те непрекъснато се опитват да избягат.
Работата със семейните митове е сложна и увлекателна. Ефектът в семейната система настъпва бавно, а ако се работи индивидуално постиженията обикновено са временни. Успех се постига само при работа с цялото семейство.

Литература
1.  Selvini Palazzoli M., Boscolo L., Cecchin G. & Pratta G. Paradox and counterparadox. N-Y: Jason Aranson, 1978.
По материали на А.Я. Варга - канд. психол. наук; Председатель Правления Общества Семейных Консультантов и Психотерапевтов (ОСКиП); зав. кафедрой системной семейной психотерапии в Институте практической психологии и психоанализа ; член Международной Ассоциации Семейных Психотерапевтов (IFTA); член Европейской Ассоциации Психотерапевтов (EAP). Москва.
 

Категория: Други
Прочетен: 2235 Коментари: 0 Гласове: 0


 

ДИАГНОСТИКА НА ПАМЕТТА

Фиксация, репродукция и ретенция на паметта.
Методика "Заучаване на десет думи" на Александър Лурия

 

Предложената методика  „Заучаване на 10-те думи” диагностицира в 3 етапа:
• Фиксация (запомняне) ;
• Репродукция (възпроизвеждане) ;
• Ретенция (задържане) ;
При нарушение, на който и да е от компонентите, настъпва срив и в останалите.
Изисквания: Психологът трябва винаги да разполага с 2 броя набори от по 10 думи, които:
• да са популярни и широко ползвани в езика (тук не се изследва познавателни запас на лицето, а механичната му памет);
• да са кратки от по 1-2 срички;
• да не позволяват асоциация;
• думите се подготвят от психолога и записват предварително.
Използва се готова бланка (бланката може да бъде предоставена при интерес, по e-mail).
Работа: На изследваното лице (ИЛ) се прочитат десетте думи с указание да запомни колкото може повече от тях. След прочитането се предлага на ИЛ да ги повтори. Тази процедура се изпълнява петкратно, без ИЛ да бъде предварително уведомявано, че ще следват пет повторения и възпроизвеждания. Екзаминаторът регистрира с цифри поредното място на думите при всяко възпроиз¬веждане в бланката. След около един час, през време на който на ИЛ се предла¬гат други задания, се изисква от него да каже кои думи си спомня. Възпроизведените думи също се записват (виж бланката - графа "след 1 час". С това изследването приключва. Данните могат да бъдат представени графично като крива на запаметяването.

ПЪРВИ ЕТАП
(изследва фиксацията)

- Психологът прочита 10-те думи, а пациентът ги произнася, така 5 пъти. Четенето е бавно, равномерно, ясно, с еднакви паузи и интонация;
- Всеки път, когато пациентът повтаря думите, психологът записва с арабски цифри (1,2,3...10) в квадратите срещу всяка дума поредният и номер на произнасяне.
- Психологът следи за поредността на възпроизведените думи;
- В последната графа „излишни думи” се записват думи, измислени от пациента.
- Една и съща дума не се маркира, ако е повторена.

Инструкция: "Ще Ви кажа една по една 10 думи. След като кажа 10-те думи, от Вас се иска да кажете тези, за които се сетите. Редът, в който аз казвам думите не е задължителен за вас. Вие ги казвайте така, както се сетите.  Тази процедура ще направим няколко пъти. Всеки път аз ще казвам всичките 10 думи, все едни и същи и всеки път след това Вие ще ми казвате всичките от тях, независимо, че предишния път сте ги казал."
Препоръчва се също: “Моля те, припомняй си ги на глас за да мога аз да те чувам, коя си казал и коя не”.

ВТОРИ ЕТАП
(изследва репродукцията)

Важно: Между двата етапа се дава 50 мин. интервал – време, което се запълва с други тестови изследвания.След тази пауза от пациента се иска да повтори думите без помоща на психолога. Резултатите се записват по същия начин, но в следващата графа обозначена с индекса „след 1 час.
Инструкция: “А сега се опитайте да си спомните тези 10 думи, с които започнахме. Тези които аз казвах, а Вие повтаряхте."

Забележка: Първите пет, следващи едно след друго повторения и възпроизвеждания (първи етап) са процесът на фиксация, а повторението след един час — процесът на репродукция. Резултатите от повторението на изследваното лице се записват по същия начин с арабски цифри, в зависимост от реда на репродукция, в квадратчетата на бланката в графа "след 1 час".

ТРЕТИ ЕТАП
(изследва ретенцията)

Провежда се веднага след втория етап. Психологът прочита отново думите, а пациентът ги повтаря.
Инструкция: “А сега още веднъж ще Ви кажа една по една 10-те думи, а Вие ще ми кажете всичките, за които се сетите."

ОЦЕНЯВАНЕ
Изчисление на успеваемостта при първия етап - фиксация (запомняне):
В самите графи се очертават най-добрите резултати от повторенията или се пишат в дясно в полето.
 1. Успеваемост-фиксация – събират се резултатите от всяко повторение от 1-я етап  (пет повторения) и се умножават по 2.
 У-фиксация = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) х 2  = 33 х 2 = 66 %
Teзи 66 % веднага се налагат в класификатора на проф. Константин Мечков и се получава, „умерено нарушение”,  което е между 68% и 51% ;

Изчисление на успеваемостта при втория етап - репродукция (възпроизвеждане):
2. Успеваемост-репродукция (след 1 час) – разделя се резултата от 2-ри етап и най-добрия резултат от 1-ви етап. Частното се умножава по 100.
Ако приемем, че при втория етап са били повторени 7 думи, то:
У-репродукция = (7 : 9) х 100 = 0,7 х 100 = 70%
Teзи 70 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава "леко нарушение".
 
Изчисление на успеваемостта при третия етап - ретенция (задържане):
3. Успеваемост-ретенция – разделя се резултата от 3-ти етап с резултата от 2-ри етап. Частното се умножава по 100. Ако при третия етап резултата е 8 повторени думи, то
У -ретенция = (8 : 7) х 100 = 1,1 х 100 = 110%
Резултатите се записват в бланката в графа "VI" - тази, която е под "след 1 час" (репродукция).
Teзи 110 % се налагат в класификатора на проф. Мечков и се получава „норма” над  84 %.

II. „Kрива на запомнянето” (виж отново бланката).
Маркират се от графиката постиженията от всеки етап и се свързват в крива.
 МАРКЕРИ ЗА НОРМА:
- норма – възходяща линия
- норма – постоянно възпроизвеждане на първите 2-3 и последните 2-3 думи.
 МАРКЕРИ ЗА НАРУШЕНИЯ:
- нарушение – ако го няма началото от 2-3 думи  и края от 2-3 думи,  имаме „лабилен паметов процес”.
- нарушение – крива тип „зиг-заг”  говори за органно-мозъчен проблем, но няма гаранция (нужни са допълнителни изследвания).
Гаранцията е, ако:
 а/ първата точка (първо повторение) е по-ниска от 5 ;
 б/ кривата стига по-ниско от 9;
 в/ при повторението след 1 час – резултатът е едва 1-2 думи.
 Такава крива се нарича „органичен тип паметова крива”.
- нарушение – крива тип „плато” – получава се когато при две и повече повторения резултатът е един и същ. Говори за наличие на „съдова органика” (хипертония, хипотония, склероза, епилепсия). Кривата се нарича „съдов тип паметова крива”.
- нарушение – повтаряща се крива при седмо, осмо или девето повторение, т.е. повтаря се без изменение. Кривата се нарича крива „мозъчно-травмен тип”.
- нарушение – нови думи (конфабулации), с които запълва паметовите следи. Дори при добър резултат наличието на конфабулации (над 3) говори за „лабилен паметов процес”.
Особености:
– Новите думи (конфабулации), които пациентът си е измислил и посочил при теста е симптом за проблем в механичната памет, затова защото човек несъзнателно  запълва паметовите празнини. Колкото са повече, толкова по-зле!
– Важното е броят на запомнените думи да нараства.
– При проблем в паметта кривата е зигзагообразна.
– Друг неблагоприятен вариант е т. нар. „плато” – без промяна.
– Държи се сметка от къде сме почнали и къде е крайната точка, т.е. има ли развитие (успех).
– Ако са налице застойни или отрицателни стойности, тогава говорим за съдов проблем  (хипертония, хипотония).
– Признак за наличие на проблем е запомнянето на двата края на набора от думи и „загубване” на тези в средата. Например от 5 до 7 позиция.

Стереотипи на възпроизвеждането
- Когато думите се възпроизвеждат в реда на подаването, говорим за прав стереотип – добра фиксационна способност и за личностен стремеж към подреденост.
- Когато възпроизвеждането започва от последните думи — обратен стереотип –  несигурност на изследваното лице — стремеж да се подсигури с последните думи.
- Когато възпроизвеждането е зигзаговидно — зигзаговиден стереотип —  затруднена организация на паметовата способност,
- Може и да няма стереотип —  затруднена организация на паметовата способност.
Ако не искаме да изчисляваме успеваемост, то се ръководим от ориентировъчна норма, която е достигането на 8 запомнени думи при третото повторение.
В норма човек може да запомни 7±2 елемента (число на Мюлер) при еднократно подаване (думи, цифри, фигури). В теорията този критерий се означава като обем на паметта — пределното число елементи, които могат да бъдат запомнени при едно подаване.
При преценка на паметта като способност с методиката "Заучаване на десет думи" изчисляваме успеваемост за фиксация, която бива два вида: средна успеваемост за фиксация — Уфср., и максимална успеваемост за фиксация — Уфмакс.; изчисляваме и успеваемост на репродукция (възпроизвеждане) — Ув.
Средната успеваемост за фиксация (Уфср.) е равна на средната аритметична от първите пет повторения. Тъй като думите са десет, то за всяка възпроизведена дума се полагат 10 %.
Уфср. = (4 + 5 + 7 + 9 + 8) : 5  х 10% = (33 : 5) х 10% = 66 %
Максималната успеваемост за фиксация (Уфмакс.), е равна на най-големия брой думи, запомнен при тези пет повторения, умножен по десет, т.е. Уфмах. = 9 х 10% = 90%
Успеваемостта за възпроизвеждане изчисляваме по формулата:
Ув = (B : Уфср) х 100,
където В е броят на възпроизведените думи след един час.
Ув = (7 : 6,6) х 100 = 1,06 Х 100 = 106%
 

Скала за оценка на Мечков
степен            проценти         нарушение
I                       над 84             няма (норма)
II                      84-68                     леко
III                     68-51                 умерено
IV                     51-34               значително
V                      34-17                   тежко
VI                    под 17            много тежко

image

 

Категория: Други
Прочетен: 10335 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 13.01 03:18

Психологическо консултиране в ситуация на заучена безпомощност
 

Всяка година Американската психологическа асоциация присъжда приз на млади психолози за постигнати водещи научни постижения в продължение на първите десет години от своята работа. Мартин Селигман получава тази награда през 1976г. за теорията за заучената безпомощност, а Лин Абрамсън – през 1982г. за по-нататъшното и развитие.
Чувството за безпомощност (като усещане за неувереност) е познато на всеки човек.  Психолозите, занимаваща се с консултиране, навярно добре си спомнят клиентите, които в детайли описват това състояние и търсят в тази връзка специализирана помощ.
В тази публикация ще намерите кратък обзор на теорията на Селигман за относителното формиране на заучената безпомощност и някои препоръки по прилагане на теорията в корекционната работа.

Откриване на заучената безпомощност
Още в самото начало на своята кариера, през 1964г. бъдещ випускник на университета, той успява да направи, обобщи и анализира наблюдения, които стават основа на бъдещата психологическа теория, представящи обяснение за неувереността и безпомощността на личността. Тези негови наблюдения били толкова фундаментални, че в края на краищата довели до възникването на стройна теория, детайлно обоснована и проверена в многобройни експерименти.
Благодарение на щастливо стечение на обстоятелства, Селигман се оказва в известната психологическа лаборатория на Пенсилванския университет.  Ръководителят на лабораторията – Ричард Соломон по това време провежда серия експерименти с кучета, по схемата на класическия условен рефлекс на И.П.Павлов. Идеята на експеримента се състояла в доказване възможността за формиране на условен рефлекс за страх у кучето, под влияние на  силен звук.
За целта, след всеки пуск на стимула „звук”, експериментаторите прилагали слаб по напрежение, но чувствителен по сила електрически ток.  Предполагало се, че след известно време кучетата ще реагират на звука по същия начин, както реагирали на електрошока – ще напуснат, бягайки клетката си. Кучетата обаче не направили това. Те не предприемали дори елементарни действия, на които е способно всяко едно куче!  Вместо да изскочат от клетката, кучетата лягали на пода и  скимтели, не извършвали никакви опити да избегнат неприятностите!
Селигман предположил, че причината може да се състои в това, че хода на самия експеримент кучетата не са получавали физическа възможност да избегнат електрошока и в резултат – привиквали към неговата неизбежност.  Така кучетата се научавали на нещо друго – безпомощност.
Селигман решава да използва павловската схема, за експериментално изучаване природата на безпомощността, да изследва причините за нейното възникване и по този начин да намери път за нейното преодоляване.  Заедно с младият аспирант Стивън Майер, той разработва схема на експеримента, наречена триада, включваща участие на три групи животни.
Ето как самият Селигман описва схемата на този експеримент:
„…Първата група получава възможност да избегне болезненото въздействие. Посредством натиск с носа върху пусков панел, тази група можела да изключи захранващата електрическа система, предизвикваща шок.  По този начин, тя била в състояние да контролира ситуацията и нейните реакции били от значение.  Шоковото устройство при втората група било „обвързано” със системата на първата група. Тези кучета получавали също шок, както кучетата от първата група, но техните реакции не влияели върху резултата.  Болезненото въздействие върху кучетата от втората група се прекратявали само тогава, когато кучетата от първата група натискали контролния панел. Третата група въобще не била подложена на шок.” [Селигман, 1977]
По този начин, двете групи кучета били подложени на действието на електрошок в равна интензивност, в еднаква степен и абсолютно едно и също време.  Единственото различие се състояло в това, че едните можели лесно да прекратят неприятното въздействие, а другите имали възможност да се убедят в безрезултатността на  своите опити да повлияят върху неприятностите. Спрямо третата група кучета не се прилагало никакво въздействие – тя била определена за контролна група. След подобен сеанс „тренировка”, всичките три групи били поставени в помещение с прегради, разделящи ги, но лесни за преодоляване, така че да могат да избягват ефекта на електрошока.  Оказало се, че кучетата от първата група, които са имали възможност да контролират електрошока, са се възползвали сега от възможността да преодолеят преградите. Същото се наблюдавало и при контролната група. Кучетата от втората група обаче (тези, които не получили възможност за контрол на електрошока) жално скимтели, мятали се в клетките, а след това лягали на земята и привиквали да понасят токовите удари, които между впрочем били по-силни и по-силни.
От наблюдаваното Селигман прави извод, че безпомощността се предизвиква не сама по себе си от неприятни събития, а от опита за неконтролируемостта на тези събития. Живото същество става безпомощно, ако то привикне към това, че от неговите активни действия нищо не зависи, че неприятностите произхождат сами от себе си и върху тях не може да се въздейства.  Първите експерименти на Селигман получават широка известност в солидни психологически печатни издания.

Развитие на теорията: с хората се случва същото …
Не е тайна, че вероятността за непосре3дствено прилагане резултатите, получени при животните, за обяснение особеностите на човека, поражда съмнения. Разбира се тези съмнения са възникнали и при Селигман и колегите му.
Доналд Хирото, млад американски психолог, през 1971г. се опитва да провери дали работи механизма, открит от Селигман при хората [Hiroto, 1974]. Хирото обмисля следващата схема на експеримента.   Първоначално той предлага на три групи изследвани лица комбинация от бутони, при натискането на които стартира дразнещ звук.  Първата група е получила възможност, да прекратява звука при набиране на определена комбинация.  При втората група бутоните били просто изключени, т.е. те не получили възможност да преустановят дразнителя при никакви комбинации.  Третата група не участвала въобще в първата част на експеримента.
След това изследваните лица били насочени към друга зала, в която се намирала специално оборудвана кутия. Изследваните лица трябвало да вкарат ръката си в тази кутия, наподобяваща чекмедже и когато докоснат долната час (дъното) на кутията, активизирали дразнещия звук. Ако изследваното лице докосне противоположната страна – звукът се прекратявал.
Експериментът на Хирото доказал две важни неща. Било е установено, че хората, имащи възможност да избегнат неприятният звук, са го изключвали и при втория етап на експеримента.  Те много по-упорито и с много повече усилия търсели възможност да прекратят неприятните усещания.  По същия начин постъпили и изследваните лица от третата група – тези, които не са взели участие при първия етап.  При втората група лица, тези които при първия етап вече са преживели безпомощно състояние, пренесли модела си на безпомощно поведение в новата ситуация.  Те дори не правели опит да изключат звука – просто седели и чакали да свърши опита.
Експериментът извежда две заключения:
а/ при хората съществува вече установен механизъм за възникване на безпомощност;
б/ състоянието на безпомощност с лекота се пренася (проявява) в различни ситуации.

Влиянието на безпомощността върху продължителността на човешкия живот
В тази насока интересни резултати постигат Е.Лангер и Д.Роден.  Тя работили с хора на преклонна възраст в частна болница и имали възможност да повлияват върху живота на възрастните.  Учените дават две почти еднакви инструкции на живеещите на два различни етажа. Различието се заключвало само по степента, в която възрастните хора можели с нещо да променят обкръжаващата ги действителност.
Ето каква била инструкцията, която позволявала право на избор: „На нас ни се иска да разберем повече неща за това, какво бихте могли да направите сами в нашата клиника. За закуска Вие можете да изберете или омлет, или бъркани яйца, но избора си следва да направите предишния ден  вечерта. В сряда или четвъртък можете да посетите  прожекции на филм, но за това следва да се запишете предварително. В градината Вие можете да изберете цветя за своята стая; можете да изберете каквото искате и да го отнесете в стаята си, но Вие ще сте длъжен (а) когато го поливате, да бъдете сам (а)”.
А ето и инструкцията, която лишавала изследваните лица от тази възможност за влияние, при реализиране идеята за обгрижване на старите хора: „На нас ни се иска да разберем повече за това, какво бихме могли да направим допълнително за Вас тук в нашата клиника. На закуска предлагаме омлет или бъркани яйца. В понеделник, сряда и петък ще предложим омлет, а бъркани яйца – в останалите дни. Прожекции на филм ще представим в сряда и четвъртък: в сряда – за тези, които са в левия коридор, а в четвъртък – за тези от десния.  В градината отглеждаме цветя за вашите стаи. Сестрите ще се грижат за тях и ще ви поднасят за всеки един от вас красиви цветя.”
Посредством тези малки различия в инструкциите, една част от старите хора можели сами да се разпореждат със своя живот, а другите получавали същите блага, но без възможност да влияят върху тях.
След 18 месеца учените посетили отново дома и установили, прилагайки специална оценъчна скала, че хората от групата с право на избор са много по-активни и щастливи.
Те освен това наблюдавали, че от тази група са починали по-малък брой хора, отколкото другата.  Този поразителен факт свидетелствал за това, че възможността за избор и контрол върху ситуациите е фактор, които влияе положително върху продължителността на живота, а безпомощността – обратно.

Какво е това „Заучена безпомощност”?
И така, Мартин Селигман определя безпомощността като състояние, възникващо в ситуации, които не можем да променим.
Ако това състояние и свързаните с него особености – мотивация и атрибуции, се пренасят и в други ситуации, то това значи, че е налице „заучена безпомощност”.  Твърде големия брой от малки и дори незначими ситуации в обкръжаващия ни свят, са достатъчни за да бъде усвоена заучената безпомощност и тя да започне да живее собствен живот, като започне сама да управлява поведението ни.
Пример: На две групи изследвани лица било предложено да решат прости логически задачи, при които трябвало да наблюдават серия от картинки, намирайки в тях „излишния” елемент, следвайки определен принцип. В едната група получавала оценки „вярно” или „невярно” при правилен отговор (асинхронно), а в  другата група (синхронно) получавали за правилен отговор оценка „вярно”, а за неправилен – „невярно”. В резултат в „синхронната” група количеството на правилните отговори бързо нараствало, а при „асинхронните” не се наблюдавала тази тенденция (не се увеличавал прогресивно броя на правилните отговори), като много от изследваните лица твърде бързо се отказвали от участие в експеримента. Ако екзаминаторите настоявали да продължат участието си, то впоследствие тези лица рязко започвали да увеличават броя на грешните отговори в сравнение преди декларацията си за нежелание да участват. Освен това тази категория започвала да търси все по-сложни решения дори тогава, когато отговорите били очевидни.
Натрупването на опит от последиците в неспособност за контрол при животните и при хората, закономерно довежда до песимизъм и депресия, до снижаване стремежа за предотвратяване на трудни ситуации или за активното им овладяване.  Отговорни за възникването на това, не са само неприятните или болезнени преживявания, а по-скоро натрупаният опит в тяхната неконтролируемост.  Именно това обяснява факта, че за относително позитивни последици, Селигман получава близки резултати.  Интензивното поощрение, възникващо независимо от действията на изследваните лица, по същия начин, както и наказанието, води до загуба на инициатива и способности за конкурентна борба.
И така, безпомощността у хората възниква в резултат на неконтролируемостта и непредсказуемостта на събитията от външния свят.  Още в ранното си детство и младенческа възраст, човек се учи да контролира събитията около него.  Три обстоятелства могат да попречат на този процес:
а/ пълно отсъствие на последици (депривация);
б/ еднообразни последици;
в/ отсъствие на видима връзка между действията и последиците.

Отсъствие на последици
Ще разгледаме няколко примера.
Всички знаем какъв е живота на изоставените в детски домове деца – почти еднообразни дрехи, еднообразна храна, скучна библиотека, заети със своите дейности възпитатели и учители.  Еднообразната среда се допълва от депривация в елементарното човешко общуване.  В ограничения, затворен и изолиран свят постъпват твърде малко и незначими стимули, както и недостатъчно информация, за да може подрастващият млад човек, да се научи да свързва лошите и добрите постъпки с лошите и добрите последици. Децата не са в състояние да извличат поуки от собствения си опит. Разбира се различни постъпки, така или иначе има всякакви, но не винаги те са съпроводени с различия в последиците, особено по отношение на тяхната стойност като качество. По тази причина за младите хора, когато навършат определената възраст и трябва да напуснат домовете, е трудно да се каже, че те са социално адаптирани, приспособени към външния свят, оптимистични хора.
По аналогия с този „екстремален” пример, с лекота може да се открие и друга зона на потенциална безпомощност, например всеки днешен по-малък населен пункт, в който липсва поминък, хората страдат от безработица, училището се стреми да оцелее, младите хора са с ниски претенции и ограничени социални перспективи.  Общото и за двата случая е бедната на последици и общуване среда, в която детето просто не е в състояние да съпостави различните свои поведения с различните реакции на обкръжението си. Такова разнообразие просто няма.
Пример: Жена в зряла възраст търси психологическа помощ. Нейният вече пораснал син (26г.) не желае да се занимава с каквото и да било.  Семейството е финансово и материално задоволено, всеки от съпрузите има свой бизнес. На сина нищо не се отказва.  За да помогне на детето си, да „стъпи на крака”, бащата регистрира на него собствена фирма, която вече има печеливши резултати. Необходимо е само да се работи. Но синът не иска да знае за това! Той или престоявал през целия ден в къщи или излизал с колата си заедно с приятели.  Като цяло той нямал интерес и не искал да има никакви сериозни занимания. По време на консултацията психологът предложил на семейството да променят някои неща в отношенията със сина – да променят последиците, които настъпват от неговите действия. Например, да отнемат автомобила на сина и да го предоставят на някой служител, който води активно делата на фирмата на сина и да му върнал автомобила, ако той се заеме с активна работа. Да бъде заплащано на сина в съответствие с часовете, които той прекарва в активна работа във фирмата.  Ако управлението на фирмата не постигне нужните резултати, да я продадат. Началото на тези последици да стартират  със спиране на финансовите постъпления към сина. Експериментът продължил два месеца. Синът коригирал поведението си, започнал да се занимава с дейността на фирмата и след една особено успешна сделка успял да закупи собствен автомобил, за да не зависи от родителите си.  

Еднообразни последици
За да се избегнат песимизма и безпомощността, задължително трябва да има последици.  И те следва да бъдат разнообразни. Всеки психолог, работещият в полицията или възпитателя в детски дом, може да сподели ужасни случаи, главни действащи лица на които са деца от т. нар. „благополучни” семейства. Оказва се, че тези „благополучни” деца извършват неочаквани асоциални постъпки почти толкова често, колкото децата от детските домове и интернати. Съвършено неочаквани и немотивирани бягства от семейството, агресивни действия, кражби, вандализъм. Действията, които на пръв поглед нямат разумно обяснение, лесно намират  място в рамките на теорията за заучената безпомощност. Както е известно, един от стиловете на семейно възпитание е т. нар. стил „хиперопека”. Този стил е типичен за богатите семейства и често е свързан с еднотипни позитивни последици. Този стил е толкова опасен, колкото и другия стил „хиперконтрол”, следващ санкция след всяко нарушение.  Опасността се заключва в еднотипността на последиците.  Когато родителят („хиперконтролиращият”) не съумява да диференцира прецизно извършеното действие от детето и всеки път го санкционира с едно и също наказание, без да държи сметка за тежестта на деянието или когато родителят („хиперопекуна”) награждава (стимулира) детето си всеки път еднотипно и достатъчно богато, без да държи сметка за постижението.
Дете, което в отговор на различни (добри и лоши) поведения, получава съвършено еднакви (без значение дали са приятни или неприятни) последици, губи ориентация за управление на собствената си активност точно така, както и детето, което не получава абсолютно никаква обратна връзка, т.е. никакви последици.
Пример: Родители на дете момиченце в първи клас се търсят психологическа консултация. Съобщават, че детето започнало да посещава училище с голямо удоволствие и желание, всичко и харесвало, приятно и било.  В определен момент обаче родителите забелязват, че интереса на дъщеря им стремително намалява, детето не желае да се занимава с уроци и проявява съпротива при отиване на училище. Детето коренно се променило. Родителите разбират, че в класа се е появил нов учител, който има по-високи критерии, поставя по-ниски оценки и изисква да се работи върху допуснатите грешки.  Първоначално момиченцето изпълнявало задачите си, тъй като само установявало своите грешки и знаело как да ги поправи.  Новият учител обаче, независимо от това, че детето проявявало старание, сътрудничело и участвало активно в работата, дори само откривало грешките си, продължавал да поставя по-ниски оценки. От негова гледна точка това било правилно – грешката си е грешка.  Детето много се разстройвало от този факт.  В един момент тя загубила смисъла сама да открива и сама да поправя грешките си. Стигнала до извода, че е по-добре да не се занимава с това – така или иначе оценката ще бъде ниска, точно такава, каквато е и на тези ученици, които не проявявали това старание. Така само за 2-3 дни мотивацията на момиченцето за учене изчезнала съвсем.  За щастие родителите следвали съвета на психолога и успели да убедят учителя да стимулира дъщеря им, като чрез отношение и количествена оценка и покаже, че за нея последиците (оценката) могат да бъдат други, а не както на останалите.  Детето започнало да възстановява интереса си към учебната дейност, но това ставало много бавно.
Това е още една форма на безпомощност, възникваща в резултат на еднообразни последици.  Дете или възрастен, извършили съвършено различни – добри или лоши, правилни или неправилни действия, на които им е все едно, дали родителите му ще го защитят от неприятностите, се оказват в еднаква степен безпомощни, както и тези, които се натъкват на тотална критика, наказания, санкции за това, че е направил или не е направил определено действие, от което са настъпили неблагоприятни последици.  Ако приближим тези резултати към реалния живот, то безпомощността възниква тогава, когато човек (детето), опитващ се да реши определен поведенчески проблем, не намира система (правила) в реакцията на обкръжаващите го по отношение на неговите действия и никой от това обкръжение не му помага да открие такава система от правила.

Асинхронност
Третата причина за безпомощност възниква тогава, когато между действието и последиците е изминало толкова много време (времева асинхронност), че е невъзможно да се свържат реакциите на обкръжението със собствените действия. Ако детето има постижение в училище и е получило висока оценка, то е безсмислено родителите реагират на това действие след 1-2 седмици, когато е рождения му ден. Ако служителят е закъснял за работа в понеделник, а в сряда не е изпълнил трудова задача, то е пагубно в края на месеца той да бъде санкциониран. Със сигурност този служите ще протестира пред ръководителя си, защото не би направил връзка между действията и последиците. Ако на ангажирания в т. нар. „трудова заетост по програми” бъде дадено определеното възнаграждение в края на месеца, тъй като просто парите са дадени целево, а той не е изпълнил задачите си, то следващият път този „безработен” отново не би изпълнил задачите си.  В такива случаи на времеви отрязъци заплатата (стимула) престава да се асоциира с резултатите от труда, а при ученика – критиката, с допуснатите грешки по време на домашните задачи.

Профилактика на безпомощността
Заучената безпомощност твърде лесно предупреждава, как именно да и се противодейства: родителите например трябва да осигурят и да покажат на детето възможностите за контрол над външната среда; те следва да му предоставят синхронна и разнообразна обратна връзка – различна по количество и качество, в зависимост от различните постъпки.  Същото се изисква и от ръководителите, ако те искат да имат инициативни и компетентни (а не безпомощни) сътрудници.
Ето една матрица от основните принципи на поведение, които помагат за избягване на безпомощността и представляват своеобразни препоръки за профилактика.  Тези принципи многократно са прилагани при тренинги с родители и са абсолютно безопасни.  Те не могат да навредят на детето, но биха могли лесно да променят автоматизираното поведение на родителите, а впоследствие и да облекчат взаимодействието им с другите хора.
Правила за профилактика на заучената безпомощност
(1) Винаги трябва да има последствия
Ако животът се превърне в еднообразен и скучен, то на кого е необходим такъв? Информирайте се и запознайте след това партньора си с разнообразието на реалността, покажете му, че именно той (тя) може да живее и по друг начин. Обикновено хората  живеят в опаковки (кутии, чекмеджета), следвайки едни и същи модели на поведение (реакции) спрямо обкръжаващия ги свят. Още по-интересен е факта, че количеството на тези модели за реагиране (справяне) с твърде ограничени. При това, колкото човек е по-ригиден, по-стереотипен, по-тесногръд, по-тревожен и несигурен, толкова по-малък е броя на моделите му за реакция, а от там и толкова по-голяма е вероятността той да даде неадекватен отговор на разнообразните външни стимули.  По тази причина е добре да се съсредоточите не толкова върху постъпката (което човек и без това прави), а върху последиците. Не толкова обкръжаващата среда, а самите вие създавайте последици.  Много често средата (обществото) е създала общоприети модели на последици и човек без да се замисля ги следва сляпо, без да ги променя, без да им влияе или просто недопуска.  Този дефицит следва да бъде компенсиран, да бъде направен адекватен и разнообразен. Колкото по-прецизни и приспособени са последиците към постъпката, толкова повече човек разбира, че може да влияе върху сигналите, постъпващи от външния свят.  С нарастването на убеждението у детето (схващане, базисно убеждение), че би могло и е в правото си да управлява последиците, толкова повече расте неговата инициативност, разширява се свободата на мисленето му, става по-себеуверен, себеутвърждаващ се (асертивен) и е в състояние да преодолее ситуации на безпомощност.
(2) Последиците трябва да бъдат разнообразни
В отговор на различното поведение на вашето дете, вашите сътрудници или съпруг (съпруга), вие бихте могли да се държите (реагирате) по различен начин. Вие се ядосвате, ако той (тя) е направил нещо неправилно, радвате се, ако постъпките на партньора ви са приятни  - и вие проявявате своята радост или раздразнение с цялото разнообразие на емоционалната палитра, стремейки се да укажете точно с какви именно чувства се свързва поведението (постъпката) на детето, съпруга или сътрудника. Именно това е обратната връзка, която очаква и приема другия. Към емоцията си вие следва да добавите вербални и невербални сигнали, с които да завършите картината на последиците.  Не ограничавайте своите емоционални реакции и говорете за своите чувства. Разширете „списъка от наказания” и „списъка от поощрения” и се старайте да постигнете баланс между добрите и лошите последици с баланса между правилните и неправилните действия.
(3) Последиците трябва да бъдат разнообразни
Не отлагайте реакцията си, действайте в момента и то разнообразно. Това е особено важно в случай на екстремално поведение, необичайно лошо или изключително приятно.  Не забравяйте, че хората изпитват потребност да бъдат похвалени (погалвани) – не отлагайте удовлетворяването на тази нужда за бъдеще. Същото правило се отнася и при реакции на неправилни постъпки. Много по-често в тази област хората се въздържат от реакция.  Много по-чести са случаите, при които човек подложен на унижение, отбягва да покаже реакцията си в момента. Този стил на справяне, например чрез бягство (отлагане, премълчаване) първо, донася още по-отрицателни преживявания за вас и второ, другият получава неадекватна последица (сигнал за обратна връзка).
(4) Случайните реакции са по-добри от постоянните (рутинните)
Ясно е, че е твърде неуместно и неловко, да се правят опити за постоянно съпровождане на своите реакции с  всяко обикновено поведение на партньора. Това не е и нужно.  Множество специално организирани изследвания показват, че  несистематичните и случайни последици действат по-добре, отколкото постоянните и добре познати.  Най-добре е партньора да бъде оставен сам да забележи последиците, без ваша помощ.  Оказвайте му подкрепа само епизодично.
На тези принципи се основава и консултирането в ситуация на заучена безпомощност.  Стадият на диагностицирането е насочен към проверка на съществуващите причини, довели до формирането на заучена безпомощност, а стадия на психологическото въздействие – към нейното отстраняване.
Литература
Haracz, J. (1988). Learned helplessness: An experimental model of DST in rats. Biological Psychiatry,23, 388-396.
Hiroto, D. (1974). Locus of control and learned helplessness. Journal of Experimental Psychology, 102, 187-193.
Overmier J.B., Seligman M.E.P.(1967) Effects of inescapable shock upon subsequent escape and avoidance responding.
Journal of Comparative and Physiological Psychology, 63 Peterson, Christopher (1993) Learned helplessness : a theory for the age of personal control. New York : Oxford University Press, 1993. xi, 359 p.
Seligman, M.E.P. (1991)Learned Optimism. NY Knopf.
Seligman, M.E.P. (1993) What You Can Change & What You Can"t. NY Knopf.
Seligman, M.E.P., Reivich, K., Jaycox, L. & Gillham, J. (1995) The Optimistic Child. N.Y. Houghton Mifflin.
Seligman, Martin E. P. (1972), comp. Biological boundaries of learning. New York, Appleton-Century-Crofts xi, 480 p.
 Seligman, Martin E. P. (1992) Helplessness : on depression, development, and death. New York : W. H. Freeman,. xxxv, 250 p.
Zullow, H., Oettingen, G., Peterson, C. and Seligman, M.E.P. (1988) Explanatory style and the historical record: Caving LBJ, Presidential candidates, and East versus West Berlin. American Psychologist, 43, 673-682.
Зелигман М. (1997) Как научиться оптимизму, М.: а.о."Вече", с.261-262.
Ромек В.Г. Теория выученной беспомощности Мартина Селигмана // Журнал практического психолога, №3-4, 2000, с.218-235
Хекхаузен Х. (1986) Мотивация и деятельность: в 2-х т., т. 2, М.: Педагогика, с. 112-136
Статья опубликована в книге: Психологическое консультирование: Проблемы, методы, техники . Ростов-на-Дону: ЮРГИ, 2000, ISBN 5-900548-30-9, с.278-187 © Ромек В.Г., 2000
 

Категория: Други
Прочетен: 4206 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 21.07.2012 22:51

Тест за явна тревожност при деца 8-12 год.
(The Children’s Form of Manifest Anxiety Scale – CMAS)  
(Анна.М. Прихожан)



 

Цел – Скалата за явна тревожност за деца е предназначена за диагностика на тревожността, като относително устойчиво състояние при деца на възраст 8-12 години.
Описание – Скалата е разработена от американските психолози A.Castaneda, В.R.McCandless, D.S.Palermo през 1956г. на база скалата за явна тревожност (Manifest Anxiety Scale) на Дж. Тейлър ( J.A.Taylor, 1953), предназначена за възрастни. За детския вариант на скалата са подбрани 42 пункта, оценени като най-значими и показателни от гледна точка на проявите на хронични тревожни реакции при децата.  Спецификата на детския вариант с състои в това, че за наличието на симптоми свидетелстват само утвърдителните варианти на отговори. Освен това, детският вариант е допълнен от контролна скала с 11 пункта, за установяване тенденция за проява на социална желателност в отговорите. Показатели за наличието на подобна тенденция са както положителни, така и отрицателни отговори. Така конструирана методиката съдържа общо 53 въпроса.  Скалата се ползва с достатъчно висока клинична валидност и продуктивност за решаване на широк кръг професионални задачи.  Скалата е преминала стандартна психометрична проверка, в която са участвали 1600 ученика на възраст 7-12 години.
Инструкция„На следващите страници ти предлагаме списък от твърдения.  На всяко едно от тях можеш да се отговориш в два варианта: вярно и невярно. Твърденията описват събития, случаи, преживявания.  Внимателно прочети всяко едно твърдение и определи дали можете да го отнесеш към себе си, правилно ли описва то вашето поведение или качества. Ако отговора е „да”, то подчертай „вярно”, ако, не – „невярно”. Не обмисляй дълго отговорите си. Ако не можеш да решиш дали е вярно или невярно, избери това, което при теб се случва по-често. Не давай на едно твърдение два отговора. Не пропускай нито едно твърдение. Отговаряй на всички поред. Нека да направим един тренинг.”
Твърдения
1.Ти си момче
/вярно; невярно/
2.На теб ти харесва да играеш на улицата, а не в къщи
/вярно; невярно/
3.Твоят любим предмет е математика.
/вярно; невярно/
Забележка: Методиката може да бъде приложена както индивидуално, така и в група, при спазване на стандартните правила за групови изследвания.  За деца от 7-8 години за предпочитане е индивидуалното тестиране.  Ако детето изпитва трудности при четенето, то може да се приложи устен способ – психологът прочита всяко едно твърдение и фиксира отговора.
Примерното време за изпълнение на теста е 15-25 мин.
Въпросник
1.Трудно ти е да мислиш, когато си сам.
вярно/невярно
2.Неприятно ти е когато някой те наблюдава, когато ти вършиш нещо.
вярно/невярно
3.На теб много ти харесва във всичко да бъдеш над всички.
вярно/невярно
 4.Лесно се изчервяваш.
вярно/невярно
 5.Харесваш всички хора, които познаваш.
вярно/невярно
 6.Често забелязваш, че сърцето ти започва да бие по-бързо.
вярно/невярно
 7.Твърде много се стесняваш пред другите или при мисълта да бъдеш пред другите.
вярно/невярно
 8.Случва ти се, при дадени обстоятелства, да ти се иска да се намираш колкото се може по-далече
вярно/невярно
 9.Струва ти се, че при другите всичко се получава по-добре, отколкото при теб.
вярно/невярно
10.В игрите най-много обичаш да печелиш, отколкото да губиш.
вярно/невярно
 11.Дълбоко в душата си ти се страхуваш от много неща.
вярно/невярно
 12.Често чувстваш, че другите не са доволни от теб.
вярно/невярно
 13.Страхуваш се да останеш сам у дома.
вярно/невярно
 14.Трудно взимаш решение за нещо.
вярно/невярно
 15.Нервничиш когато не успяваш да постигнеш нещо, което искаш.
вярно/невярно
 16.Често нещо те измъчва, но ти е трудно да разбереш какво.
вярно/невярно
 17.Винаги и с всички се държиш възпитано и уважително.
вярно/невярно
 18.Безпокои те това, което ще кажат родителите ти.
вярно/невярно
 19.Лесно се ядосваш.
вярно/невярно
 20.Често изпитваш трудност при дишане.
вярно/невярно
21.Ти винаги се държиш добре.
вярно/невярно
22.Често се потят дланите ти.
вярно/невярно
23.Ходиш до тоалетната по-често, отколкото другите деца.
вярно/невярно
24.Приятелите ти имат повече късмет от теб.
вярно/невярно
25.За теб е важно какво мислят другите за теб.
вярно/невярно
26.Често ти е трудно да преглъщаш.
вярно/невярно
27.Често се вълнуваш за неща, за които по-късно се оказва, че не е трябвало да го правиш.
вярно/невярно
28.Лесно се обиждаш.
вярно/невярно
29.Често се измъчваш за това, дали правиш нещо така, както би трябвало.
вярно/невярно
30.Никога не се хвалиш.
вярно/невярно
31.Изпитваш страх за това, че нещо може да ти се случи.
вярно/невярно
32.Трудно ти е да заспиваш вечер.
вярно/невярно
33.Дълбоко преживяваш всяка една оценка, дадена от другите.
вярно/невярно
34.Никога не закъсняваш.
вярно/невярно
35.Често се чувстваш неуверен в себе си.
вярно/невярно
36.Винаги казваш само истината.
вярно/невярно
37.Имаш усещането, че никой не те разбира.
вярно/невярно
38.Страхуваш се да не ти кажат: „Ти не се справяш добре!”
вярно/невярно
39.Страхуваш се от тъмнината.
вярно/невярно
40.Трудно ти е да се съсредоточиш над уроците.
вярно/невярно
41.Понякога се ядосваш.
вярно/невярно
42.Често изпитваш болка в корема.
вярно/невярно
43.Обхваща те страх, преди да заспиш в тъмна стая.
вярно/невярно
44.Често правиш това, което не би трябвало.
вярно/невярно
45.Често те боли глава.
вярно/невярно
46.Безпокои те мисълта, че нещо неприятно може да се случи с твоите родители.
вярно/невярно
47.Понякога не изпълняваш обещанията си.
вярно/невярно
48.Често се уморяваш.
вярно/невярно
49.Често нагрубяваш родителите си и други възрастни.
вярно/невярно
50.Нерядко имаш страшни сънища.
вярно/невярно
51.Струва ти се, че другите деца ти се присмиват.
вярно/невярно
52.Случва ти се да излъжеш.
вярно/невярно
53.Страхуваш се, че с теб ще се случи нещо лошо.
вярно/невярно
 Обработка и интерпретация на резултатите
 Ключ към теста
 
Ключ към скала за „социална желателност”
• Отговори „вярно: 5, 17, 21, 30, 34, 36.
• Отговори „невярно”: 10, 41, 47, 49, 52.
Критичното ниво по тази субскала е 9 (девет). Такъв и по-висок резултат свидетелства за недостоверност на отговорите.
Ключ към скала за „тревожност”
Отговори „вярно: 1, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 11, 12,13, 14, 15, 16, 18, 19, 20, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 31, 32, 33, 35, 37, 38, 39, 40, 42, 43, 44, 45, 46, 48, 50, 51, 53.
Получената сума от баловете представя първичната оценка или суровия бал.
 

Обработка и интерпретация


Предварителен етап
1.Преглежда се цялата бланка с отговори и се маркират тези, на които отговорите са еднакви (само „вярно” или само „невярно”). Както вече беше отбелязано,  в CMAS диагностиката всички симптоми за тревожност имат само положителни отговори („вярно”), което при обработката създава затруднения, свързани с възможно смесване на показателя тревожност и склонността към стереотипно мислене, което много често се среща във в ранната училищна възраст.  За проверка следва да се използва контролната скала „социална желателност”, предполагаща два отговора. В случай, че всички отговори са „вярно” или всички отговори са „невярно”, то получения резултат следва да се разглежда като съмнителен.  Необходимо е внимателно да се извърши проверка на изследваното лице с други методи. 
2.Търсене на грешки при попълване на бланката: двойни отговори (т.е. подчертаване едновременно на „вярно” и „невярно”); пропуснати отговори; поправяния; коментари и пр.  В тези случаи, при които изследваното лице е дало погрешни  не повече от три отговора по субскала „тревожност” (независимо от характера на грешките), данните могат да се обработват на общо основание.  Ако грешките са повече, то не е целесъобразно да се преминава към обработка на данните.  Следва да се обръща особено внимание на деца, които пропускат  или дават двоен отговор на пет или повече пунктове по CMAS (скала „тревожност”). В повечето случаи този признак означава, че е налице затруднения в избора, затруднения при вземане на решение, опит да се избегне отговора, т.е. явява се показател за скрита тревожност.

Основен етап
Изчисляват се данните по контролната скала – субскала „социална желателност”.
Изчислява се бала по субскала „тревожност”.
Първичната оценка се привежда с скална.  В качеството на скална оценка се използва стандартна десетка (стен).  За тази цел данните на изследваното лице се съпоставят с нормативни показатели (норми) на групата деца за съответния пол и възраст.
Тревожност. Таблица за привеждане на суровия бал в стенове.
Забележка: Таблицата може да се получи след заявка на e-mail.
Забележка:
• д – норми за девойки ;
• м – норми за момчета;
4. На база получените скални оценки се прави извод за нивото на тревожност на изследваното лице.
Характеристики на нивата на тревожност
• 1-2 стена – не е свойствено състоянието на тревожност. Подобно „извънредно спокойствие” може да има защитен характер. 
• 3-6 стена – нормално ниво на тревожност. Необходимо е за адаптация и продуктивна дейност.
• 7-8 стена – леко повишена тревожност.  Често е свързана и засяга само определен кръг ситуации или определена жизнена сфера.
• 9 стена – явно повишена тревожност. Обикновено има мащабен (генерализиран) характер.
• 10 стена – Много висока тревожност. Рискова група.

Източник: Шкала явной тревожности CMAS (адаптация А.М.Прихожан) / Диагностика эмоционально-нравственного развития. Ред. и сост. И.Б.Дерманова. – СПб., 2002. С.60-64. http://www.gurutestov.ru/test/79/

 

Категория: Други
Прочетен: 10179 Коментари: 0 Гласове: 0
Комплексен социално-психологически тест
Социометричен тест - част 2
(в помощ на училищните психолози)

    Комплексен анализ на данните
Анализът е комплексен и отделя няколко направления,  на база въпроси, на които следва да се даде отговор. Пунктове от 1 до 4 – анализират преимуществено и основно данните на социометрията, пункт  5 – данните от автосоциометрията и пункт 6 – данните от референто- и социометрията.
1/ Система за социометричен статус на данните
? Учениците с какъв статус са в групата?
? Какви са преобладаващите статуси?
? Има ли откроена високостатусна „звезда”?
? Какви са конкретно по вид непопулярните статуси в групата и какво е отношението между техните и другите статусни групи?
? Как могат да се обяснят получените данни? Особено важно е да се отбележи причината за изолация или отхвърляне на отделни членове.
Преобладаващо или просто мнозинство на ученици с непопулярни статуси, като – пренебрегнати, изолирани, отхвърлени, говори за ниско ниво на психологическо развитие на групата или за нейното разпадане.  Ситуация, при която съществуват няколко отхвърлени членове на фона на една благоприятна емоционална структура на отношенията, говори за наличието на „жертвен агнец” или група от такива лица.
За формиращите се класове е много често срещан вариант „всички са средни”: групата изглежда аморфно, всеки ученик е включен в някакво неголямо общество с неопределени граници.  Едни са популярни и същите тези са непопулярно за други. Динамиката е съществена, но не е организирана. Групата се намира в процес на търсене, на събиране на информация. Лесно се създават и бързо се разпадат връзки. Членовете все още не са уверени в себе си.
Популярността, отхвърлянето и изолацията са сложен социално-психологически феномен, в който се преплитат лични качества, особености на Его-позицията по отношение на другите,  ценностни ориентации на всеки за себе си и за другите, приемане на групови форми и методи за наказание за тези, които не искат или не могат да бъдат като всички.
Изследванията показват, че за постигане на популярност при учениците, съществено значение има интелекта им и външната привлекателност; голямо значение имат адекватната самооценка, ниската тревожност, социалната привлекателност и способностите за емпатия.  Особено важни са социалните ценности, жизнените цели, стила на общуване.   Високият статус в групата може да бъде в резултат на успехи в основната дейност (учебната, ако класа е ориентиран към нея; в спортната, ако специализацията е в тази насока и пр.).
Понякога популярността се подкрепя и от външни успехи на учениците.  Например юноша деветокласник често пропускаш занятия, практически непопулярен в класа, изведнъж получава популярност след като става известно, че той е отделял от учебното време за да тренира спортни танци и е взел важен приз. Именно тази информация би му осигурила висок емоционален статус в класа до края на обучението.
Що се отнася до отхвърленият, то при него всичко е обърнато.  Обикновено отхвърленият не разполага  с интелектуални, личностни, физически или дори материални ресурси за да завоюва благоразположението на другите.  На второ място, при него има желание да заеме тази позиция или отстоявайки свои убеждения и принципи, или просто да не бъде като другите.  Да се диференцира произхода на отхвърлянето е много важно, тъй като това определя и характера на работата и самата и необходимост.  Когато човек сам се отхвърля, понякога предизвиква уважение и снизхождение в съучениците си.
Процеса по изследване на изолираният не е лесен. Социалната изолираност може да бъде личностна особеност, семеен стил на отношение, съзнателна зряла позиция.  Всички тези форми са в норма, при всички тях избора е на ученика.  Други причини могат да бъдат: отсъствие на навици за социално взаимодействие, ниско ниво в културното развитие на останалите членове на групата, хроничен бойкот и пр.
2/ Социометрична структура на групата
? Има ли в класа устойчиви микрогрупи
?  Какви са взаимоотношенията вътре във всяка микрогрупа? Конфликтна ли са или позитивни?
? Има ли и какво е взаимоотношението между микрогрупите?
? На какъв принцип са образувани микрогрупите? Какво обединява членовете?
? Какъв е начина за организиране на взаимоотношенията между тях и кой не влиза в микрогрупите?
? Какво е взаимоотношението между момчетата и момичетата?
? Какво е взаимоотношението между членовете на  различните микрогрупи и тези, в които  никой не отива.
Наличието на групова вътрешна сплотеност и на достатъчно добро очертано мини-общество е признак за социална зрялост.  Практиката показва, че ако класът функционира стабилно в продължение на няколко години, процесите на вътрешно групообразуване са практически неизбежни и всяка устойчива микрогрупа се стреми към обособяване и вътрешна сплотеност.  Много често тя обединява хора с еднакви статуси.  Повече микрогрупи от 6-7 и дори повече членове, възникват около „звездата” и други високостатусни, а непопулярните  формират диади и триади.
Наличието на вътрешни мини-колективи с противоречиви връзки между тях и голям брой отхвърлени, свидетелства за неблагополучни емоционални взаимоотношения, за възможен разпад или близко преструктуриране на отношенията.  Този тип процеси рядко остават локални, в рамките на отделните микрогрупи. Те въвличат постепенно целия клас.  Членовете на разпадащите се микрообщества започват да се промъкват към близки блокове и е възможно не след дълго това да доведе радикално разместване на цялата групова структура.  Да се разчита на висока активност в учебната работа през този период е несериозно.  Членовете на класа изцяло са ангажирани с емоционалните си отношения.
Честото възникване на взаимна или едностранна неприязън между най-значимите членове на всяка от микрогрупите, свидетелства за тяхната конкуренция. В такива случаи трудно може да се говори за наличието на „звезда” на целия клас, а за микрогрупова „звезда”, тъй като членовете на тези микрогрупи са ориентирани единствено към своите популярни лица.
От това, как са построени отношенията между най-влиятелните микрогрупи и тези, които се държат особено, образувайки двойки и тройки, може да се съди за много неща. Единичните (самотниците) и диадите могат да се ориентират към високостатусни, но могат да живеят и собствен живот.  Втория вариант по принцип затруднява управлението на групата и за лидера и за възрастните.
3/ Система за взаимно избиране и отхвърляне
? Много ли са в групата взаимните отхвърляния и избори?
? Как изглежда системата на отхвърлените? Има ли в нея „жертвен агнец”?
? Има ли много противоречиви избори?
Ситуация на противоречиви избори по правило е много болезнена и носи много негативни последствия.  Особено е наранен члена, който е адресира към другия положителен избор. В повечето случаи това означава, че той очаква от другия също положителен избор.  Несъвпадението на очакванията с реалните поведенчески реакции се преживява винаги болезнено. Тази особеност е много типична за ситуациите, когато противоречивите избори, направени от членове на групата с приблизително равни статуси: популярен-популярен, популярен-среден, среден-среден и т.н.  За двойките  популярен-отхвърлен, противоречивия избор е с малка диагностична стойност, тъй като обикновено отхвърлените често отдават предпочитание към високостатусните, а това те не свързват с очакване за ответна позитивна реакция.  Без особена стойност е и ситуация, в която ученикът не е направил нито едно отхвърляне, показвайки само положителни за него лица.  При тези обстоятелства отхвърлянето от страна на този, който е бил избран, може да е известно на отхвърления, но той предпочита или да замълчи на този въпрос или да даде невярна информация.
4/ Взаимоотношения между различните статусни категории
? В какви взаимоотношения са в групата популярните?
? Какви са взаимоотношенията между популярните и непопулярните?
? Какви са взаимоотношенията между непопулярните членове? Към кого от високостатусните те се ориентират най-много?
При описанието на способите за обработка на социометричните данни беше даден отговор на тези въпроси.
В какво все пак се състои основната диагностична ценност на данните от „класическата” социометрия?  Социометрията дава лична, интимна информация за живота на групата, за дълбочината на емоционалните отношения и процеси.  Те могат пряко да не бъдат проявявани в дейността, в конкретните постъпки и в откритите реакции на хората.  Те обаче предопределят състоянието на членовете на групата: тяхното самочувствие, творческа активност, удовлетвореността на груповите членове, самооценката и нивото на личностна тревожност.  Списъкът може да продължи.  Повечето хора, пребивавайки в група интуитивно чувстват отношението към него на останалите: преживяват, когато групата е недостатъчно доброжелателна към него; когато го подозира; реагира всеки път при поощрения и наказания и пр.  Подрастващите момчета и момичета са особено чувствителни и особено зависими от груповите отношения.
Много от особеностите на груповата структура са важни и диагностично-значими от гледна точка на поведението и стила на общуване на учениците с класния ръководител.  Важно е, защото чрез разбирането за груповите особености може мъдро да бъдат построени отношенията с децата.  Диагностични са, защото много от особеностите отразяват стила на общуване и ръководство на педагога. Така например, конфликтните отношения между „звездите” в различните групи вътре в класа често се явяват резултативни от определена политика на ръководителя, който съзнателно или несъзнавано ги сблъсква при различни ситуации.  Децата от различен пол стават „звезди” или високостатусни също доста често под влиянието и въздействието на възрастните, които определят с кого да общува, към кого да гравитира, какви да са предпочитанията му. Тази особеност е много типична за младшата подрастваща възраст 7-10 г.  Сплотеността на групата, отношенията между високостатусните и останалите, наличието на „жертвен агнец” – всичко това в определен смисъл и степен зависи и е свързано с „ръководещата линия” на възрастните, работещи с класа.
5/ Социално-психологическо благополучие на членовете на групата /рефлексия/
? Как може да се характеризират социално-рефлексивните способности на членовете на групата?
? Има ли в групата ученици с много ниски нива на социална рефлексия? С какъв статус са те?
? Пребивавайки в групата всяко дете понижава или повишава своя реален статус? Има ли наличие на тенденции към повишаване/понижаване на статуса на класа като цяло?
? Може ли да се правят предположения за изкривявания във възприятието относно статуса на всеки член и на групата като цяло?
Известно е, че социално-рефлексивната неадекватност често се проявява при тези, които заемат крайни статусни позиции: „звезда”, отхвърлен, изолиран.  Ето защо е важно да се обърне непосредствено внимание на тези деца. Важно е да се установи причината на тази ниска рефлексия. Каква е тя? Защитна реакция, ниско ниво на умствено развитие, инфантилизъм, личностни нарушения? Отговорът ще определи пътя за необходимите корекционни социално-психологически мероприятия.
За социално-психологическа адекватност на учениците и реално разбиране за тяхното място в колектива, може да се говори в този случай, ако той правилно е предвидил повече от 3 избора и толкова е отхвърлил. Това означава, че той добре знае как е приет в групата, но в същото време греши или бяга от отговор на четвъртия въпрос (въпрос за отхвърляне).  Много често това явление има защитен характер, то маскира неувереност, социална тревожност на детето.
6/ Ценностно влияние в групата
? Има ли ученици, които притежават силно ценностно влияние върху другите?
? Носители на какви ценности за груповите качества и умения се явяват те?
? Може ли да се предположи, че при определени обстоятелства реалният лидер на класа може да се превърне в лице с асоциални ценности?
? Как се отнасят помежду си социометричните и референтометричните статуси между отделните ученици?
Още няколко думи за ценностите и влиянието на ценностите в групата. Детето или подрастващият могат да попаднат в групата на отхвърлените поради това, че се явяват носители на качества или ценности с асоциално или нестандартно съдържание.  В емоционалната структура тези качества получават знак „минус”.  Но в ценностен план неговите интереси, постъпки особености могат да се окажат привлекателни (иска ми се да опитам как се чувства той), въпреки, че не са приемливи.  Така понякога, конвенционалното възпитано дете предпочитащо социално-приемлива и традиционна форма на поведение,може да се ориентира към друга скала на ценности. Тогава то избира в ценностната си ориентация съученик, който му отговаря на съзнателно, рационално ниво.
  Частни препоръки
Ако психологът  успее да анализира отношенията в класа по указаните параметри, той ще получи неоценима информация, която по-късно може да използва при работата с класа като цяло, с класните ръководители и педагозите-предметници, а също така и при индивидуална корекция и консултативна работа с учениците.  Основната трудност се състои в това как да се извлече най-ценното от цялата тази информация.  В тази връзка има няколко частни препоръки:
Социометрията не се отнася към числото методи, към които „всички възрасти са покорни”.  Тя има смисъл да се включва в плановете за диагностични изследвания и въобще да се прилага в началото на 4-ти клас, а в краен случай – в трети.  Причината за това се крие в неустойчивостта на емоционалните връзки на малките деца, сложността на самата процедура и предполагаемо ниво на интелектуална зрялост.  В по-ранна възраст да се прилага социометрия означава губене на времето на психолога.    Понякога е много по-просто да се попита педагога, кои ученици в класа го обичат и кои не.  Това той знае със сигурност добре, тъй като сам,  съзнателно или несъзнавано формира емоционални връзки в групата.  Все пак трябва да се знае, че най-висока диагностична ценност дават данните от комплексното социално-психологическо изследване в средното училище.
Психолозите са хора състрадателни, обикновено те откликват на всеки един сигнал за психологическо неблагополучие на човек и особено на децата.  Сработва някакъв новопридобит условен рефлекс на професионалиста: проблем – корекция, тревожност – психотерапия, нисък социален статус – помощ за неговото издигане.  Но винаги ли ниския социален статус, изолираността, отхвърлеността се явяват показания за корекционно въздействие? Винаги ли това е психологически проблем на човека? Не винаги.  Изолацията на човек в който и да било колектив може да бъде съзнателен избор, стил на социално поведение, семеен сценарий.  Отхвърлеността – това е единствения способ човек да съхрани в определен момент свои ценности и идеали, които не споделя с групата.  Ето защо, преди да бъде взето решение за психологическо въздействие спрямо ученика с непопулярен статус, е необходимо да бъдат проведени допълнителни дейности, да се получи информация по допълнителни канали: за нивото на тревожност и емоционално благополучие въобще; продуктивността на учебната и неучебната дейност; семейството; кръга на общуване; интересите и др.  В края на краищата можем просто да попитаме подрастващия, как се чувства в класа (понякога това е абсолютно оправдано).  Напълно е възможно психологът да се съгласи независимо от резултатите, че подрастващият има право и основания да бъде такъв, какъвто той иска.   Източник: Как измерить отношения в классе: Социометрический метод в школьной практике / М. Битянова. — М.: ООО «Чистые пруды», 2005. — 32 с. : ил. (Библиотечка «Первого сентября», серия «Школьный психолог»)
 
Категория: Други
Прочетен: 3124 Коментари: 0 Гласове: 0

Комплексен социално-психологически тест
Социометричен тест - част 1
(в помощ на училищните психолози)

Инструкция: Моля, отговорете на намиращите се по-долу въпроси. Постарайте се да бъдете искрени, иначе работата Ви губи смисъл.  На нас много ни се иска да разберем вашето лично мнение. Информацията, която ще споделите ще запазим в тайна. Искреността няма да Ви навреди.
След прочитането на всеки въпрос, веднага попълвайте отговора си.  Ще са Ви необходими имената на класа и затова ние сме ги изписали на дъската. За имената, които ще записваш в бланката са оставени празни места.
Преди да започнете работа, запишете своето име и клас. Пожелаваме Ви успех!

Име, фамилия  ……………………………………………………………………………………
Клас …………………….
Дата на изследването ……………………………………….
I. Ако ти се наложи да промениш училището в което си и продължиш образованието си в друго училище, кои от твоите съученици в класа ще вземеш със себе си?  Моля, напиши имената на пет съученика.
1. ………………………………………………………………………………………………………….
2. ………………………………………………………………………………………………………….
3. ………………………………………………………………………………………………………….
II. А сега напиши кои от твоите съученици не би взел в новото училище. Посочи имената на пети съученика.
1. ………………………………………………………………………………………………………….
2. ………………………………………………………………………………………………………….
3. ………………………………………………………………………………………………………….
III. А сега, според теб,  кои твои съученици биха те поканили да отидеш с тях в новия им клас, ако те променят училището?  Посочи имената на пети съученика.
1. ………………………………………………………………………………………………………….
2. ………………………………………………………………………………………………………….
3. ………………………………………………………………………………………………………….
IV. А сега посочи кои твои съученици не биха те поканили да отидеш заедно с тях в новото им училище.  Посочи имената на пети съученика.
1. ………………………………………………………………………………………………………….
2. ………………………………………………………………………………………………………….
3. ………………………………………………………………………………………………………….
V. Ако ти предложим да видиш отговорите на тези въпроси, написани от твоите съученици, чий отговори би искал най-много да видиш.  Напиши имената на  пет съученика, но ги подреди по важност за теб. На първо място напиши името на този съученик, чийто отговори най-много държиш да видиш.
1. ………………………………………………………………………………………………………….
2. ………………………………………………………………………………………………………….
3. ………………………………………………………………………………………………………….

 

В описания въпросник се съдържат три важни  диагностични процедури:
а/ класическа социометрия (1 и 2 въпрос);
б/ аутосоциометрия (3 и 4 въпрос)
в/ референтометрия (5 въпрос)
Първата процедура изследва структурата на емоционалните отношения в групата, втората – адекватните представи на членовете на групата за своето положение в емоционалната структура на групата и третата установява референтните лица, т.е. членовете на групата притежаващи ценностна привлекателност и вероятното им психологическо влияние в групата.  Всяка от тези процедури е самостоятелна от гледна точка на обработката на данните, а тяхното обединение се извършва едва при по-късния качествен анализ на резултатите.

Класическа социометрия


Посредством метода се изучават емоционалните връзки в групата, на принципа „симпатия-антипатия”. Той позволява да се изследват лидерските процеси, пътищата и способите за предаване на информация, отношението към ръководителя, емоционалните междуличностни предпочитания.
Тестът позволява да бъдат анализирани особеностите на социометричната (емоционалната) структура на малката социална група.  Всеки човек в група има емоционален статус.  Ако той бъде определен качествено, то може да се стигне до статуса на индивида в групата. Чрез особеностите на този свой статус човек пребивавайки в група оценява сам себе си, а него го оценяват  останалите.  Количествения статус се измерва чрез сбор от числа – положителни (първи въпрос) и отрицателни (втори въпрос), които се натрупват в отношенията на човек с членовете на групата.  Ако представим всички статуси на членовете на една група, то ние ще получим единна йерархия, т.е. социометрична структура на групата.  Тя е особено устойчива, много е важна за развитието на групата като цяло и за индивидуалната съдба на всеки неин член.  Нейното изучаване, формиране и корекция са важна дейност на психолога.  Особено важно е психологът да знае и четирите параметъра на социометричната структура на групата.
1/ Социометричен статус на членовете на групата
Статуса на човек в структурата на емоционалните предпочитания може да се разглежда като определен израз на степента на привлекателност, симпатичност на неговата личност за другите.  Колкото статусът на определен член е по-привлекателен за останалите, толкова е по-голяма потребността на другите от общуване с него, толкова повече внимание получава той.
В груповия статус на йерархията се диференцират три категории: полярни, средни и непопулярни членове на групата.  Те се установяват по броя на положителните избори, на отхвърлените избори и в резултат на съчетанието на двата вида избори.
Полярните членове на една група имат значителен брой положителни избори и малко отхвърляния, т.е. това са емоционално привлекателни лица.  Сред тях може да се отделят високостатусни и социометрична „звезда”.  „Звездата” може да се определи като „душата” на компанията, тя е нейния емоционален лидер.  Тя се появява (изгрява) в два случая:  когато има човек, събрал най-много от всички положителни избори (не по-малко от половината от възможния максимален брой) или когато човек получава повече от всички популярни лица положителни избори.
Непопулярните членове на групата обикновено са нееднородни.  Сред тях могат да бъдат открити членове на групата със статус на пренебрегнати, отхвърлени или изолирани.  При пренебрегнатите има положителни избори, но не са малко, много повече са отхвърлянията.  Отхвърлените нямат положителни избори, при тях има само различия в броя на отхвърлянията, тъй като е много условна самата социална величина на отхвърляне.  Те обикновено се възприемат експресивно от другите, но за съжаление отрицателно.  Отхвърлеността в дадения случай е преди всичко емоционален феномен, определение за неприятен, социално нечистоплътен човек (качества, свойства, навици). В групата на изолираните попадат тези лица, които за групата реално несъществуват: при тях липсват както положителни, така и отрицателни избори. Те не се регистрират в групата нито на ниво чувства, нито на ниво отношения.
Въпросът е в това, какви са статусните категории и в какво съотношение присъстват в групата – това е въпрос №1 за всяка практика, проведена от социометрията.  Съвкупността от статуси характеризира процесите, възникващи и протичащи в групата и те дават обяснение за поведението на отделните членове. Отговорът на този въпрос се получава още при първата стъпка при обработката на данните.
2/ Взаимност на социометричните избори
Особен интерес представлява член на групата, който имат много отхвърляния и например 1-2 взаимни избора (дори тези избори да са от отхвърлени, както е той самият) или член, имащ много избори от страна на други членове на групи (микрогрупи), а леновете на неговата група не го забелязват или дори отхвърлят. Реалното положение на човек в групата се определя не толкова от статуса, но и от взаимно направените избори и отхвърляния.  Колкото са повече взаимните избор, толкова по стабилно и благоприятно е положението на този член в групата.  Като цяло груповата структура може да придобие различен вид в зависимост от това, има ли в нея взаимни предпочитания между членове в различни мирогрупи, много ли са членовете на групите изразяват симпатия/антипатия.  Ако отговора е отрицателен, тогава групата се намира на сложен етап от своето развитие, характеризиращ се с конфликти, ниска степен на емпатия и емоционална неудовлетвореност.
3/ Система на отхвърлените в групата
От особена важност е да се знае, какво представлява системата на отхвърлените.  Преди всичко трябва да се изясни дали членовете са определили своите антипатии или те избират тези, които също ги отхвърлят.  Как се разпределя в групата емоционалната агресия. Има в това отношение разнообразни варианти. В една група например практически всички без изключение могат да получат определен брой отхвърляния, дори високостатусните подриват репутацията си от 2-3 „недоброжелатели”. В друга група може да съществува „жертвен агнец”, поемащ върху себе си лавина от отхвърляния.  Характера на разпределението на отхвърлянията влияе съществено върху общуването в групата и свидетелства за начина за разрешаване на конфликти. Например, в една група съществувала продължително време може да се изработи устойчива склонност да разрешава много от проблемите си на гърба на „жертвения агнец”. Членовете на една такава група винаги знаят кой е виновен.  При една такава група, дори „жертвения агнец” да бъде преместен в друг клас, в друго училище, тя много скоро след това ще създаде нов „жертвен агнец”.  С други думи, ще е необходима нова работа за преструктуриране на цялата група и най-вече системата на отхвърлените, т.е. членовете на групата трябва да приемат нови способи за разрешаване на конфликтите си, за общуване и снемане на напрежението.
4/ Наличие на устойчиви микрогрупи и техните взаимоотношения
Всяка една малка група не по-голяма от 5-7 човека има влечение да се подразделя на по-малки групи (микрогрупи). Всяка една от тях създава своя емоционална структура, а понякога свои високостатусни, дори „звезда”.  Вътре в класа може да съществува особено сложна социална структура:  няколко микрогрупи, които взаимодействат една с друга, отделни двойки и тройки, а също отхвърлени, изолирани.  Взаимоотношенията между устойчивите микрогрупи определят емоционалната атмосфера в колектива.  Тази комуникация може да бъде позитивна или негативна, групите могат да имат общи членове или да бъдат изолирани една от друга, могат да бъдат ориентирани към една „звезда” или към различни т.н.  Всичко това трябва да се установи и изучи.
Информацията за всички тези особености за емоционалната структура на взаимоотношенията между учениците може да даде социометрията само ако правилно са били планирани, грамотно обработени и внимателно анализирани данните.

 

Социометрията като метод: планиране и тестиране


Методът се основава на хипотетичния емоционален избор, който в рамките на дадения критерий извършват всички членове на групата. На групата се предлага (на всеки един ученик отделно) да си представят някаква ситуация, която да е достатъчно емоционално натоварена и върху тестовата бланка, условно да направят избори в полза или срещу определени членове на групата.  Във връзка с това възниква поредица от въпроси, които следва да бъдат отработени от психолога на етапа на планиране: може ли на практика тази група да направи точно този избор и дали той е достатъчно ефективен за точно тази група.  Какъв критерий за избор е най-целесъобразно да и бъде поставен? Колко избора трябва да направят учениците и важно ли е тези избори да бъдат подредени по важност.
Преди всичко изследването трябва да се проведе с група, която има ясно откроени граници.  От тази гледна точка училищния клас е напълно подходящ.  На второ място, групата трябва да има общи цели и задачи. Учениците обаче нямат общи цели и задачи, както и съвместна дейност. Разбира се изключваме извънучилищните мероприятия. Принципно училищната работа е индивидуална. В много случаи в училището детето сяда на учебната маса до другия само в качеството си на съсед по маса – нищо повече.  За формирането на една истинска лидерска структура този факт е непреодолимо препятствие.  Когато учениците нямат обща дейност, те не са в състояние и да откроят от групата и ярък лидер.  За разлика обаче от лидерската, емоционалната социометрична структура се формира безпроблемно и дори понякога достига до голяма сложност и зрялост.
Изборът на критерий е от голямо значение.  Това е централния въпрос при планирането:  всички членове на групата биват поставени в хипотетична ситуация за да направят избор по нея. Тази ситуация е много важна, ако искаме наистина да установим емоционалните отношения между членовете. Например ако на децата им бъде поставен въпроса: „Кого би взел със себе си ако трябва да отидеш на разузнаване в тила на врага? или „Кой би поканил на рождения си ден?  са добри варианти на сценарий, защото са част от типичното общуване в тази възраст.
При формирането на критериите за избор е много важно да се спазват два принципа. Първо – критерият трябва да бъде свързан с особено значими и характерни за групата ситуации в общуването, т.е. ако това е училищен клас, то тогава въпросите следва да са свързани с живота и общуването на децата именно в училище. На второ място, критерият трябва да има емоционална наситеност, да е важен за групата, да е свързан с някакъв ценностен елемент или важен за групата отношенчески проблем за решаване. Например, добре работещ въпрос е  „Ако предстои да направиш списък на класа, в който следващата година ще учиш, кои хора би записал на първите три места?”. Този въпрос ще работи добре, ако бъде поставен непосредствено в края на учебната година.  Или същия въпрос, при наличие на голямо напрежение в класа, в резултат на ученик или група от ученици, които са с асоциално поведение.
Следващия важен въпрос е планирането на броя на изборите. Да ограничаваме или да не ограничаваме изборите на ученика? Колко да бъдат – три, пет, седем или въобще да не поставяме ограничения?  Традиционно този въпрос има два отговора, съответно два варианта на социометрично измерване: параметричен и непараметричен.  Непараметричният вариант предлага, всеки ученик да ранжира всички останали от гледна точка на тяхната привлекателност за него в рамките на предложения критерий.  Такъв подход ще донесе огромен материал и с голяма точност ще анализира отношенията в групата.  Този вариант обаче има много минуси, както съдържателни, така и организационни.  Голяма е вероятността да възникнат т. нар. „случайни избори”.
Параметричният вариант предлага фиксиран брой избори.  Това ограничение не позволява да се разкрие голямото многообразие на отношенията и може да даде информация само за най-значимите. Същевременно обаче този вариант позволява техническо „удобство” и поради тази причина той е най-разпространен.  Счита се, че  групи с численост 22-25 човека минималния брой на изборите може да бъде 5-6.
Последният въпрос – въпроса за планирането. Да вземем един пример, да кажем, че Иванов е избрал в новия си клас Петрова. Има ли значение подреждането в самия списък, кое поред е избраното лице – на първо или на пето място. Тук има два варианта за отговор, респ. два типа социометрични измервания. При първия вариант отговора е – не, няма значение. Всички избори на Иванов са еднакви по значимост. Той ще вземе и петте си съученика в новия клас.  Вторият вариант обаче казва – да, има значение.  При този вариант на изследваните лица следва да се каже в инструкцията, че се иска да подредят по важност лицата – най-ценният за тях да бъде поставен на първо място, а този, който е с най-малко предпочитание – на пето.  Разбира се ранжирането по този критерии усложнява допълнително изследването и най-вече обработката на данните. За определяне на качествения статус на всеки член на групата (високостатусен, среден, нискостатусен) се прибягва до процедура, която е нереална в практическо отношение.  Най-добре да се прилага варианта без ранжировка на изборите. 
От гледна точка на процедурата, социометрията е доста елементарна.  Тя задържа два основни елемента: инструкция и съдържателни въпроси.  Много често дори психологът дава инструкцията устно и след това чете въпросите, като предлага на учениците писмено да отбележат отговорите си в специална бланка или просто на лист хартия.  В други варианти инструкцията се дава устно, а след това се раздават бланките, на които има също кратка инструкция, оставено място за класа, за името на изследваното лице, датата на изследването  и всички въпроси с оставено място за попълване на изборите.  Преимуществото на втория вариант е в това, че  учениците имат на разположение самата инструкция, а това намалява вероятността от грешки или броя на уточняващите въпроси по време на тестирането.  Трябва да се знае, че инструкцията винаги изпълнява две много важни функции: мотивираща участниците и дава технически пояснения.
Мотивационната част е принципно важна и именно тя определя откритостта на участниците и желанието им да отговорят.  Самата социометрична процедура се явява дейност, която подлага участниците на сериозно емоционално изпитание.  Особено са засегнати онези, които заемат крайни статусни позиции: високостатусните и нискостатусните.  „Трябва честно да отбележиш тези, които ти харесват и тези, които са ти неприятни, знаейки, че точно в този момент другите също те оценяват.  Не забравяй да запишеш името си.
Да се снеме напрежението в групата преди и по врене на тестирането е особено важно и от тази гледна точка са ценни следните моменти:
• Контакт с групата.  Ако изследването се провежда от училищния психолог, имащ достатъчно авторитет сред децата, не би трябвало да възникне проблем.
• Стил на инструкцията: доброжелателна, неформална, спокойна.
• Меко, галантно формулиране целите на тестирането. Може да се обясни, че е особено важно да се знае от психолога и училищните органи до колко класът е задружен и сплотен, че на база тези резултати ще се положат допълнителни  усилия за благополучието на всички ученици в класа.
На въпроса: „Защо е необходимо да записвам името си?”, психологът може да отговори, че изследването губи смисъл, тъй като не ще позволи да се разбере кой е задружен в класа и кой – не. Освен това, пред всички в класа трябва честно да се каже, че резултатите ще бъдат съобщени, ще бъдат разглеждани и оценявани от училищното ръководство, но само в обобщен вид и без имената на учениците. изследваните лица трябва да са убедени, че информацията им ще остане в тайна.
В техническата част на инструкцията трябва да бъдат отбелязани следните моменти:
= всеки попълва бланката си самостоятелно;
= никой не трябва да се съветва с другите;
= никой не трябва да гледа в бланките на другите;
= при попълването изследваните лица трябва да отчитат всички членове на класа, а не само тези, които в момента са в клас (за улеснение, на дъската може да бъде изписан списъка на класа);
= при отговорите да се избягва „всички”, „никого”;
= изборите трябва да бъдат толкова, колкото са определени – нито по-малко, нито повече;
Ето една приблизителна инструкция:
„Ние с вас много пъти сме обсъждали въпроси, касаещи отношенията във вашия клас, питали сме се дали вашият клас е задружен или не и ако не – то каква е причината за това.  За да бъде бъдещата ни работа интересна и полезна, за мен е много важно да разбера какви са вашите представи за класа и за отношенията ви. За тази цел аз ще използвам една методика, наречена с хитрото име „социометрия”.  Тя се състои от пет въпроса. Сега ще ви раздам тестовите бланки и вие ще ги прочетете. Въпросите са прости и едновременно сложни. Те се отнасят вашия клас, отношенията между вас и лично вас.  За да не бъде работата ви напразна, без смисъл, е много важно на всеки един въпрос да отговорите сериозно и максимално искрено.   Разбира се, вие може и да не отговорите на въпроси/въпросите, но това уверявам ви  ще затрудни по-нататъшната ни работа за създаване на другарски и дружески отношения.  И още.   В работата си задължително отбележете своето име. Ако попълните въпросите, но не напишете името си, работата също губи смисъл. Разбира се аз мога да забележа това, когато събирам листовете или дори да извърша графологична експертиза, но мисля, че това няма да се наложи и че е недостойно”.
От своя страна аз гарантирам, че вашите листове с отговорите няма да попаднат в други ръце, нито на вашите съученици, нито при педагозите, нито при родителите ви.  С тях ще работя само аз.  На общокласно събрание и консилиум на педагозите ще бъдат разглеждани резултатите само в най-общ вид. Ако искате да разберете моето мнение  по повод вашите отговори, посетете ме в кабинета, където ще поговорим в спокойна обстановка.
 Сега вземете бланките, прочетете всеки въпрос и започнете да отговаряте.  Още веднъж напомням, забранено е да се съветвате, да гледате в листа на съседа си. Това не е контролна работа по алгебра и личното мнение на всеки от вас не трябва да споделяте със съученика си.
И така. Попълнете сега шапката на бланката: името си, класа, датата на изследването Имате на разположение 10 минути. Който приключи по-рано предава работата си на мен и може да излезе от стаята”.
Психологът действително трябва да охранява информацията строго. Дори не е необходимо да запазва оригиналните бланки, след като е взел от тях информацията. Изтичането на данни към други лица може да доведе до разрушаване доверието в него, а за някои деца това би било с катастрофични последици. По-късно задължително следва да се проведе събрание на класа и отчет на резултатите. Ако бъдат получени действително обективни резултати, а срещата се отложи с 2-3 месеца, то тогава учениците губят ентусиазъм  за участие и в такъв клас прилагането на повторен социометричен тест би бил безполезно.
Важно е на учениците да се осигури достатъчно време за размисъл и напълно спокойна обстановка. Забранено е в стаята по време на тестирането да присъства класния ръководител или други лица.  При събирането на бланките задължително трябва да се обръща внимание, дали е посочено името на ученика.

Обработка на социометричните данни


Това е сложна, високопрофесионална работа, изискваща достатъчно време (дори в най-простия и вариант).  Обработката преминава през няколко основни етапа: първичен анализ на тестовата бланка; попълване на социометричната матрица; изчисления върху статусите и графично представяне на социограмата. 
Първичен анализ на данните
Необходимо е на първо място, събрания тестови материал внимателно да се разгледа.  Интересът на психологът трябва да бъде привлечен от тези тестове, които не носят името на ученика. Трябва да се помисли дали пропускът се дължи на разсейване и е случаен пропуск или е целенасочен.  На второ място следва да се отделят онези бланки, в които учениците са избегнали да дадат отговор по определени въпроси. Например, отговори ли са с „Бих взел всички” или „Никого не бих взел”; други биха написали едно и също име към всички въпроси, трети дори биха написали своето име.  Към тези лица трябва да се прояви особен интерес за да бъдат установени причините за отказа, природата на самия отказ (често той има чисто защитна функция).  За да бъде изследването пълноценно, то психологът трябва да тества отново тези лица индивидуално. При такива случаи към ученика се подхожда особено внимателно за да се преодолее нежеланието му, за да се създадат доверителни отношения.  Възможно е и при второто тестиране да бъдат получени подобен род отговори, дори още по абсурдни.  В такъв случай трябва да се приеме нежеланието на ученика да участва в тестирането.  Очевидно е, че при такъв случай психологът трябва да търси отговор, защо точно този ученик проявява тази упоритост и не желае да участва в една толкова елементарна процедура.
Не на последно място стои и анализа на цялата допълнителна вербална или графическа информация, която може да бъде регистрирана по време на тестирането или да бъде открита изобразена на тестовата бланка.  Понякога изследваните ученици вписват допълнителни коментари, правят рисунки и пр.). 
 

Попълване на социометричната матрица


Социометричната матрица представлява таблица, в която се нанасят първичните данни (виж таблицата по-долу). В нея по хоризонтала и по вертикала се нанасят имената на изследваните лица. Обикновено се практикува следния модел: по вертикала се нанасят имената, а по хоризонтала номерата, по които са подредени по вертикала, за да се заеме по-малко място. Желателно е лицата да са подредени по азбучен ред.
Обработката включва нанасяне на изборите на всяко лице, като изходна е вертикалната позиция. Взима се първия от вертикала, прекарва се една линия по хоризонтала му и се поставя определен знак (цифра, точка,плюс, звездичка и пр.) в квадратчето, разположено срещу номера (горе по хоризонтала), на лицето което е било избрано. Например, първото ИЛ е избрало 3, 7 и 10 и там където се пресичат квадратчетата, там се поставя знака.  Изборите (приемането) се обозначава обикновено с плюс („+”), а отхвърлянията с  минус („-„).
В дъното на таблицата има допълнителни позиции:
а/ Позиции, които се обозначават с С+ и С-. В тях се записва сумарния бал за приемане и за отхвърлян за всеки член от групата. По този начин всеки участник получава две сумарни оценки – за приемане и за отхвърляне.  Тези балове могат да се възприемат като оценка за статуса на личността в групата и точните предпочитания в системата на междуличностните отношения.
б/ Позиции, които се обозначават с В+ и В-. Това са сборовете от взаимните избори, т.е. количеството  на изборите и отхвърлянията, които съвпадат между двама членове. Тези избори могат да се отбележат чрез кръгче около „+” или „-„
Още на този етап на обработката може да бъдат направени първите изводи за статусната структура на членовете.  По получените суми за всеки един може да се съди за това, кои членове на групата се явяват най-предпочитани и най-непредпочитани, какво е количеството на членовете със среден статус и кои са най-непопулярните (аутсайдерите).

Таблица
         
Списък на класа Списък на класа
 1 2 3 4 5 6 7 8 9
1         
2         
3         
4         
5         
6         
7         
8         
9         
С+         
С-         
В+         
В-         
П+         
П-         
Р+         

В училищната практика най-често възниква необходимост от диагностика на емоционалното благополучие на учениците в класа, т.е. какви са вътрешно-груповите позиции на членовете.  Този показател е важен от гледна точка на възможностите на организацията на възпитателно и развиващо взаимодействие на класа и необходимостта от намеса в неблагополучно развиващите се групи.
По тази причина за практическите цели се прилага качествена оценка на получените данни (дори може да се каже, че социометричната процедура по характер се доближава до проективна методика, тъй като се преплитат области на статистиката с качествено-съдържателен анализ).
Така например, всички ученици, които са получили избори на повечето от половината от класа могат да заемат т. нар. „високостатусна позиция”, а тези, които са получили само 2-3 избора при различно число на отхвърляне  – „нискостатусни” (изолирани, отхвърлени, пренебрегнати, непопулярни).  Средната категория ученици може да бъде назована „нискостатусна”.
Практиката показва, че еднакво тревожни биха били и ученикът, получил 1 положителен и 9 отрицателни отговора и този с 2 положителни и 19 отрицателни отговора.  И към двете деца следва да се отнасяме като към неблагополучни и по отношение на тях следва да се проведат допълнителни диагностични дейности с възможности за последващо психокорекционно въздействие.
Необходимо е внимателно да се анализира и броя на взаимните избори.  Така например, ако член на групата имащ 12 отрицателни и 2 взаимноположителни избора, не може да бъде отнесен към числото на несретниците, тъй като в социалното си обкръжение има група за поддръжка и неговото положение в субективно психологически план е доста стабилно, отколкото член на група с 5-7 положителни, но нула взаимни избори.
Следва да се има предвид, че провеждането на качествен анализ на статусните позиции на този етап  е затруднено. В тази фаза основната задача е да бъде построена социоматрицата – внимателно, точно и безгрешно да се попълни таблицата, в която ще се събират баловете – положителни, отрицателни и взаимни (на отхвърляне и на приемане) на всеки член на групата. На този етап могат да се направят някои предварителни избори за статусната йерархия на класа.

Построяване на социограма


Социограмата може да бъде определена като схематично равнинно изображение на системата от социометрични отношения в групата.  Техниката позволява нагледно да се представи мрежата от вътрешногрупови социометрични връзки  и да се проследи много по-дълбоко качественото им описание. С нейна помощ могат да се разкрият т. нар. „микрогрупи” (субгрупи), да се разкрият връзки между тях, да се отдели социометричната „звезда’ от групите и за всички групи, както и аутсайдерите (изолирани групи или отделни членове).  Именно социограмата позволява да се съди за сплотеността на групата, организираността и частично за нейния психологически климат.
За построяване на социограма се използват общоприети знаци (символи, условни обозначения):
1. Да обозначаване на членовете се използват:
 — момче
 — момиче
 — член на групата, отсъстващ по време на изследването.
В самото квадратче (кръгче) се записват инициалите на члена на групата, а над него се записва броя на положителните избори, получени за даденото лице, а под името – броя на отрицателните.  Такъв условен знак в съчетание с цвета, за който ще бъде казано по-късно, предоставя достатъчно информация при работа със социограмата.
 

2. За обозначаване на статуса кръгчетата (квадратчетата) се рисуват в определен цвят, като са приети следните обозначения:
= червен – популярен член на групата (ако съществува „звезда”, нейният знак се удебелява с двойна червена линия и се защрихова).
= жълт – средностратистически членове;
= зелен – непопулярни, като ако лицето е изолирано отвътре се начертава втора линия със син цвят; ако е отхвърлено – с черен; ако е пренебрегнато – с кафяв.

3.  За обозначаване на изборите се използват линии:
= плътна червена  – взаимен положителен избор;
= пунктирана червена със стрелка (еднопосочна)– положителен избор;
= плътна синя – взаимно отхвърляне;
= пунктирана синя със стрелка – отхвърляне.

 

Етапи при построяването на социограмата


Социограмата може да бъде построена по два различни начина в зависимост от това, дали ще служи за изследователска работа или за практическа.  На този етап различията са много съществени.
„Изследователската” социограма в своя завършен вид представлява схематично изображение на всички системни положителни и отрицателни връзки.  Тя може успешно да бъде построена само за по-малки групи (8-12 лица) и при наложени ограничения на броя лица за избор. За големите групи по правило се съставят няколко отделни социограми.  Например, социограма за взаимните избори или за взаимните отхвърляния, социограма за първите пет (три) избрани лица и други, в зависимост от целите на изследването.  Това е така, защото накрая при обобщението винаги възникват проблеми при синтезирането на данните за получаване на единна социометрична картина.
За практическа работа се използва обща социограма, основните стъпки на която са следните:
Първа стъпка – построяване социограма с положителните избори
Ако класът е много голям, може да се започне работа по социограма с положителните избори само за момичетата и друга, само за момчетата.  Разбира се този вариант е подходящ само за случаите, при които структурата на момичетата и момчетата не са свързани една с друга.  Например, такава структура много често възниква при учениците от 3 до 9 клас. Децата в 1-2 и 10-11 клас взаимодействат много активно и структурите им се препокриват.
Ако се приеме да се работи  ученици от 3-9 клас, то е най-добре в лявата част на голям бял лист да се изобразят положителните избори на момчетата, в дясната – тези на момичетата, а между тях съществуващите положителни връзки.
В центъра на листа се поставя онзи член, който има най-високостатусна позиция ( с най-много плюсове). След това около него се изобразяват тези членове, на които той е отдал предпочитание (1.1).
 
Рис. 1.1
Във всяко кръгче (квадратче) се вписват името, количеството положителни и отрицателни избори (тук не се използва още цвят), които е получило лицето. След това, сред обозначените  се избира този, който е най-високостатусен и се започва изобразяване на неговите избори със стрелки към другите  ( рис. 1.2).
 
Рис. 1.2
В този момент върху социограмата може да се появи първата взаимна връзка, могат да възникнат нови условни знаци.  По-нататък процедурата се повтаря, като се започне от следващият високостатусен член.
Винаги лицата с положителни избори се разполагат по-близо до центъра (избраното лице), което са избрали, а тези с отрицателни – по-далеч, към периферията.
Добра е тази социограма, която съдържа най-малко количество пресичащи се линии. При първия път на чертане това не се получава и по тази причина обикновено се прави нова окончателна социограма за прегледност.
В процеса на прерисуване положителните знаци на листа се променят, с което се решават следните задачи:
Първо, необходимо е знаците кръгчета  (квадрати) да се разположат така на листа, че да станат видни (очертани) отделни групи вътре в класа. За тази цел, знаците за отхвърлените и изолираните се разполагат в края на листа, близо до тези лица или групи, към които те гравитират, а съществуващите микрогрупи, диади или триади, да се разположат на определено разстояние една от друга.
Второ, лицата и групите следва да се разположат по такъв начин, че техните линии да се пресичат колкото може по-малко. Разбира се линиите не преминават през съответните знаци. Забранено е също линии между лица от различни групи да се пресичат с линиите между лицата в самите групи. (рис. 2.1 и 2.2);
 
Рис. 2.1
На трето място, необходимо е на социограмата ясно да се открояват по-значимите и по-малко значимите положителни връзки между членовете. За тази цел значимите линии се оцветяват в червен цвят (плътни или пунктири), а друга част остават в черен цвят, също така е възможно тези линии да не бъдат цели, а съкратени. Винаги остава възможност да бъдат продължени, ако се наложи.  Незначимите линии не трябва да отклоняват вниманието при качествения анализ на взаимоотношенията. 
Съкратените линии се използват за обозначаване на едностранни изборите, насочени от отхвърлени или изолирани лица  към високостатусни членове.  Обозначаването на такива връзки на листа например към „звездата”, би влошило качеството на социограмата, още повече, че те не носят значима информация. В тези случаи е най-подходящо да се използват съкратени линии, които да показват насочеността на избора на нискостатусното лице. Под такава линия може да бъдат записани инициалите на тези високостатусни членове, към които са адресирани (рис. 3).
 

Рис. 2.2 Какви линии са нужни на анализа и подлежат на изображение в цвят?
 
Рис. 3

На първо място – всички взаимни връзки
На второ място – положителни връзки между микрогрупите и вътре в устойчивите микрогрупи
На трето – тези връзки, идващи от високостатусните към нискостатусните членове.
Останалите връзки се чертаят в свят по избор на психолога.
Втора стъпка – подбор и изобразяване на значими отрицателни връзки
При традиционния подход обикновено се прави отделна социограма за отрицателните избори, в центъра на която се разполагат отхвърлените и пренебрегнатите („звездата” и високостатусните се разполагат по периферията).  След това се извършва анализ на двете социограми.  Това е доста продължителна и сложна процедура.  По-рационална и проста техника, която може да бъде приложена е следната:  Върху социограмата с положителните избори се налагат важните отрицателни връзки, към които задължително (минимум) следва да присъстват:
1/ Взаимните отхвърляния;
2/ „Противоречивите” избори – положителните избори са насочени навън, а отрицателните навътре.
3/ Отрицателните избори адресирани към високостатусните.
4/ Отрицателните избори във вътрешно-устойчивите микрогрупи.
5/ Отрицателните избори между централните фигури и различните микрогрупи.
6/ Отрицателните връзки между момичета и момчета.
В резултат на тази маркировка, в социограмата ще отсъстват отрицателни връзки, адресирани към отхвърлените, които и без това не са информационно съдържателни, а и могат да бъдат отчетени винаги при анализ на всеки един факт в групата от хора.
Трета стъпка – построяване на индивидуална социограма
Социограма от този тип може да бъде построена за отделни членове на групата, ако е необходимо да се направи по-прецизен анализ за тяхното положение в системата на вътрешно-груповите предпочитания.  Знакът на лицето, чийто връзки се анализират, се разполага в центъра и към него се чертаят линии от тези, които го избират или отхвърлят. Индивидуална социограма може да бъде създадена за нискостатусен член на групата с цел,  уточняване на неговия статус (пренебрегнат, изолиран или отхвърлен), а също така и за високостатусен с цел, уточняване дали той действително се явява социометрична „звезда”.
В група с равни предпочитания, за „звезда” се счита този, на който са отдадени повече избори от по-популярните членове на тази група (рис. 4, 5).
С това всъщност социограмата може да се приеме за завършена.  По принцип изготвянето на една социограма преминава през от 4 до 5 пъти преначертаване.  Едва след това идва ред на анализа на данните. Този способ на работа не изисква специални изчисления.

 
Рис. 4. В група от популярни не се отделя „звезда”
 
Рис. 5. В групата популярни се отделя „звезда”
 

Аутосоциометричен тест


Автосоциометрията не е самостоятелна диагностична процедура.  Тя допълва и прецизира класическата социометрия и се провежда паралелно с нея.  В процеса на процедурата, членовете на групата вербализират своите представи за това, как оценяват групата си като цяло и отделно, как групата се отнася към всеки един неин член.   По този начин психологът точно може да прецени как всеки ученик открива своето место в колектива.  В социалната психология умението адекватно да оцениш отношението към себе си на другите хора се нарича способност за  социално-рефлексивни навици.
Нивото на социална рефлексия в развитието е важен показател за зрелостта на личността и за благополучието й.  Съвсем разбираемо е, че малките деца имат развити такива навици в по-малка степен, отколкото подрастващите на 12-15 години и по-възрастните.  Независимо от това, автосоциометрия е добре да бъде проведена дори в по-ниските класове. 
Адекватната представа за своето място в една група е положителен признак за зрялост, дори да става дума за отхвърляне или изолиране.  Обратното, социално-рефлексивната неадекватност поражда редица проблеми в процеса на общуване на ученика.   Те могат да бъдат демонстрирани посредством прояви у детето на такова поведение, което не съответства на очакванията на групата и съответно тя не би ги поощрила или обратно – не би ги наказала.  Такова дете със сигурност ще очаква от съучениците си някакво друго поведение (реакция), която няма да получи.  При това, то ще реагира еднакво болезнено както на отсъствието на очакваната от другите агресия в случай на необосновано субективно занижение на своя статус, така и при отсъствие на доброжелателност и поддръжка при преоценка на своята роля в колектива.

Обработката на данните преминава през два етапа


На етапа на първичния анализ е необходимо да се отдели специално внимание на всеки случай на пряк или косвен отказ на член на групата да вземе участие.  Отказът може да се изрази с различни средства: банални пропуски при въпросите и (или) тяхното зачертаване, устни или писмени реплики от типа: „ Аз не искам да отговарям на тези въпроси” или  (много често срещана практика) „Откъде да зная какво си мисли той за мен!” Ученикът може да дисквалифицира отговора си чрез шега или надпис: „Всички”, „Никой”. Много често може да се срещне  отговора: „За това трябва да питате тях самите”, „откъде да знам” и пр.   Всеки един от тези и други варианти е информационно наситен.  Автосоциометрията е емоционално болезнена процедура за всеки човек, особено за тези, които знаят или преживяват определени затруднения във взаимоотношенията си с другите.  Всеки един опит за отказ от отговор се разглежда като възможен симптом за социално-психологическо неблагополучие на личността. Диагностичната ценност на тези отговори зависи от възрастта на детето.
Например, в 3-4 клас (най-ранната възраст, в която може да се прилага социометрия) за много психологически благополучни деца е несвойствено да се интересуват за мнението на другите хора към тях.  Напротив,  повишеното внимание към собствения си статус говори за вътрешни конфликти и емоционално-личностни проблеми на детето.  В възрастта 11-14 години този интерес на другите към себе си вече работи и е закономерен.  Именно в тази по-горна възраст отговори от гореописания вид се интерпретират като защитни, като бягство от травмиращо въздействие.
На втория етап на процедурата се извършва количествен анализ на данните.  Тук може да се използват сведенията от социометричната матрица.  За целта данните от автосоциометрията трябва да бъдат вписани във вертикалната колонка под името на всеки ученик. Например,  клетката с прогнозираните избори за приемане се удебелява в червен цвят, а с прогнозираните за отхвърляне – в син.
Сравнителните резултати с реалните приемания/отхвърляния на даденото лице, могат да се фиксират в редовете обозначени с букви  П+ и П- (правилно прогнозирани приемания и правилно прогнозирани отхвърляния.

Референтометричен тест


Референтометрията представлява процедура по измерване ценностната значимост на другите лица – съществуват различни методически форми. В случая е представен вариант, съдържателно и по форма свързан със социометрията (това е пети въпрос от комплексната анкетна карта). Предполага се, че избирайки определено лице, чийто отговор искаш да научиш, човек се ориентира не само за емоционалната си привлекателност, а по-скоро за ценностната значимост на неговата личност за другия, т.е. „Ценен ли съм (значим)  аз за него?, „Къде се намирам в неговата ценностна система?”.
Действително опитът показва, че членове на групи, които събират най-големи балове по пети въпрос, много често не съвпадат нито със „звездата”, нито с високостатусните.  Сред тях могат да бъдат скрити потенциални лидери (хора, притежаващи реално влияние над мислите и постъпките на членовете на групата), авторитети за другите групи хора (те може да не са в една група, но тяхното мнение е важно за  тази група и се приема от тях). Обикновено това са членове, които играят  в класа ролята на „Комуникатори” преговарящи с други групи.
Понякога в броя на референтометричните лидери попадат и отхвърлени в периферията.  Известни са случаи, при които в критични ситуации класът предава на такива хора лидерското място – овластява ги.  Това е много интересен и важен материал за анализ.
Винаги трябва да се помни, че високата референтометрична позиция не означава задължителност за притежание на лидерски правомощия от даденото лице.  Това е свързано със спецификата на самата процедура.  Тя, както и цялата социометрия е построена върху условен избор в хипотетична ситуация.  Възможно е при реален избор разпределението да бъде съвсем друго.  Настоящата процедура обаче позволява да се говори за емоционални и ценностни предпочитания и не касае реалното подчинение на членовете на групата на който и да било, имащ лидерска власт.  По тази причина съвременната социална психология не използва нито социометрията, нито референтометрията за установяване на реалните лидери и изучаване на лидерските структури.
Данните от референтометрията също се вписват в социометричната матрица. В хоризонталните редове във вид на условен знак, отличаващ се от вече използваните в таблицата (например, звезда, чавка), се вписва информация за това, кой и възможно в какъв ред (кой по ред) е посочил конкретното дете при отговора на въпроса.  В резултат на сбора от събрани балове (всеки избор е 1 бал) се попълва последния ред на таблицата, обозначен с (Р+).
След като приключи и тази процедура, социометричната матрица съдържа изобилие от информация, разполагаме и със синтезирана социограма и резултати от първичния анализ.
Следващата стъпка е качествен и съдържателен анализ на материала.

Следва продължение - част 2
 

 

Категория: Други
Прочетен: 7682 Коментари: 1 Гласове: 2


 

Методика за изследване механизмите за психологическа защита и
индекс на жизнен стил
(Р.Плутчик. Г. Келерман и Х.Конт)

 

Цел: Разкриване особеностите на функциониращите механизми за психологическа защита и индекса на жизнен стил („life style index”) (lsi) на индивида и групата.  
Описание:  Методиката е разработена през 1979г. от Р.Плутчик. Г. Келерман и Х.Конт. Тя е от типа въпросник, който съдържа 97 твърдения.  Оценяването се извършва по 8 скали, отговарящи на осем типове защити: отрицание, потискане, регресия, компенсация, проекция, заместване, интелектуализация и реактивно образувание.  Прилага се за лица над 14 години. 
Механизмите за психологическа защита са производни на емоциите, тъй като всека една защита онтогенетически се е развила върху една базисна емоция.  Авторите приемат за базисни осем защити, които са тясно свързани с осем базисни емоции. Изведените защити имат специфични отношения на сходство, т.е. те се различават една от друга. Това осигурява възможност за косвено измерване нивото на вътрешно-личностен конфликт, т.е. изследваното лице в качеството си на дезадаптирана личност трябва да използва защитите в  по-голяма степен, отколкото адаптираното изследвано лице.
Материали: Бланка за изследване (въпросник) и молив (химикал).
Унифицираната бланка за изследване включва графи, в които изследваното лице отбелязва имената си, възрастта и пола, а също и датата за провеждане на изследването. Бланката с отговори се попълва от самото изследвано лице.  Ако се провежда анонимно групово изследване, фамилията и инициалите се записват по желание.  След това следва инструкция за работа по теста, която експериментаторът прочита и разяснява на изследваното лице.
Стимулните твърдения от въпросника (97 на брой) са разположени в бланката в два стълба отгоре надолу, като са номерирани.  Бланката, върху която изследваното лице работи е конструирана така, че пред и зад всяко твърдение е оставено място за отговор. Ако изследваното лице не е съгласно с твърдението, т.е. приема, че то не се отнася за него, отбелязва отговора си с  „НЕ” в мястото за отговор пред твърдението (в крайно лява колонка). Ако изследваното лице прецени, че твърдението се отнася за него, отбелязва отговор с „ДА” зад твърдението (в крайна дясна колонка).
Бланката за изследването се явява едновременно и ключ, тъй като осемте колонки „ДА”, съответстват на осемте механизма за защита, получили само положителни отговори. В десния горен ъгъл на бланката се намира таблица със сумарните „сурови” балове по всяка скала, съответните средноаритметичните показатели и процентилни скали за оценка, които се определят по таблица за процентили, разчетени при стандартизацията. 
  Инструкция: „Ще Ви съобщя (прочета) поредица от твърдения, които се отнасят до Вашето здраве и характер. След като чуете всяко твърдение, решете дали е вярно по отношение на Вас. Не губете време за дълго мислене.  Най-добре и най-точно бихте отговорили, ако реагирате спонтанно, т.е. да кажете това, за което първо се сетите. Ако решите, че твърдението е вярно и то отговаря на Вашата реакция, поставете в дясно от номерчето на твърдението знак „0”. Не забравяйте, че всяко твърдение, което не можете да оцените по отношение на себе си като вярно, ще считаме за невярно.”
Процедура на тестиране: След съобщаване на инструкцията, експериментаторът следва да разбере дали тя е била разбрана правилно от изследваното лице и в случай на необходимост да даде допълнителни разяснения.  След това психологът със среден темп започва да чете стимулния материал (твърденията), наблюдавайки действията на изследваното лице и оказвайки му помощ в случай на затруднение. Време за тестиране от 15 до 30 минути.
Въпросник
1.Аз съм човек, с който лесно се разбира с другите.
2.Когато искам нещо, тогава нямам търпение да чакам. 
3.Винаги съм бил такъв човек, който съм искал да бъда.
4.Хората ме оценяват като сдържан и разсъдителен човек.
5.Противни са ми непристойните (нецензурните) филми.
6.Рядко помня сънища.
7.Хора, които имат навика навсякъде да се разпореждат, предизвикват в мен гняв и ярост.
8.Понякога у мен възниква желание да ударя в стената с ръка.
9.Дразня се силно, когато хората ме въвличат в техни ситуации.
10.В своите мисли и фантазии винаги съм главен герой.
11.Не мога да кажа, че съм добър физиономист.
12.Чувствам се неловко, ако трябва да ползвам обществена баня, да посетя нудистки плаж, да ме преглежда лекар или по друг повод да се събличам изцяло.
13.Винаги много внимателно следя всички гледни точки при един спор. 
14.Бързо се ядосвам, но и бързо ми  минава гнева. 
15.Когато се намирам в тълпа хора и някой ме блъсне, аз изпитвам желание да му го върна.
16.Много хора ми се възхищават.
17.Отправяйки се на пътуване, аз внимателно планирам всяка стъпка (детайл).
18.Понякога без всякаква причина се заинатявам.
19.Приятелите ми почти никога не са ме подвеждали.
20.Случвало ми се е да мисля за самоубийство.
21.Чувствам се оскърбен от непристойни шеги.
22.Винаги гледам положителната страна на нещата.
23.Ненавиждам недоброжелателните хора.
24.Ако някой ми казва, че не мога да направя нещо, то аз нарочно правя така, че да му докажа, че не е прав.
25.Изпитвам затруднения, когато трябва да се припомня имена на хора.
26.Склонен съм да проявявам излишна импулсивност.
27.Не мога да търпя хора, които за да получат нещо, предизвикват към себе си жалостта на другите.
28.Към никого не се отнасям с предубеждения.
29.Понякога се безпокоя от това, че хората си мислят, че аз се държа странно, глупаво или смешно. 
30.Винаги намирам логично обяснение за всяка неприятност и проблем.
31.Понякога ми се иска да видя края на света.
32.Порнографията е отвратителна.
33.Понякога, когато съм разстроен, ям повече от обикновено.
34.Нямам врагове.
35.Не помня много добре детството си.
36.Не се страхувам от старостта, защото тя идва при всеки.
37.Във фантазиите си съм извършвал велики дела. 
38.Повечето хора ме дразнят със своя егоизъм.
39.Докосването до нещо мазно предизвиква у мен отвращение.
40.Имам често много ярки сюжетни сънища.
41.Убеден съм, че ако не внимавам, хората ще се възползват от това.
42.Късно забелязвам лошото от хората.
43.Когато чета или слушам за някаква трагедия, не се трогвам много-много.
44.Когато имам повод да се разсърдя, предпочитам да обмисля всички основания. 
45.Имам силна нужда от комплименти.
46.Сексуалната невъздържаност е отвратителна.
47.Когато съм в тълпа и ми пречат на движението, понякога у мен възниква желание да блъсна някой в рамото.
48.Когато нещата не се случват както искам, аз се чувствам обиден и тъжен.
49.Когато виждам някой окървавен на екрана, почти не се вълнувам.
50.В сложни жизнени ситуации не мога да се справя без поддръжка и помощ.
51.Повечето от обкръжаващите ме хора, считат, че съм интересен човек. 
52.Нося дрехи, които прикриват недостатъците на фигурата ми.
53.За мен е много важно винаги да се придържам към общоприетите правила на поведение.
54.Склонен съм да противореча на хората и държа на моето си.
55.Почти във всички семейства съпрузите си изневеряват.
56.Гледам отгоре и повърхностно на нещата.
57.В разговори с противоположния пол се старая да избягвам чувствителни теми.
58.Когато нещо не се получава така както искам, понякога ми се ще да заплача.
59.От паметта ми често изчезват определени неща. 
60.Когато някой ме бута, у мен възниква силно негодувание.
61.Изхвърлям от главата си всичко което не ми харесва.
62.Във всеки един неуспех аз винаги намирам положителна страна.
63.Не мога да търпя хора, които винаги искат да са център на внимание.
64.Никога не хвърлям, а внимателно съхранявам множество различни мои неща.
65.В компанията на приятели, най-много ми харесва да разговаряме за минали събития, развлечения и удоволствия. 
66.Изключително много се дразня от детски плач.
67.Случвало ми се е така да се разлютя, че да съм готов пребия някого.
68.Винаги съм оптимист.
69.Чувствам се неприятно, когато не ми обръщат внимание.
70.Каквито и страсти да се развиват на екрана, аз добре зная, че те са само на екрана.
71.Често изпитвам чувство на ревност. 
72.Никога не бих отишъл специално на еротичен филм.
73.Неприятен е факта, че на хората  като правило не трябва да се вярва.
74.Готов съм на всичко, за да направя добро впечатление.
75.Никога не съм бил панически изплашен.
76.Не бих изпуснал случай, да гледам хубав трилър или екшън. 
77.Мисля, че ситуацията в света е по-добре, отколкото предполагат повечето хора.
78.Дори малко разочарование може да ме доведе до отчаяние.
79.Не ми харесва когато хората открито флиртуват.
80.Никога не си позволявам да загубя самообладание.
81.Винаги съм подготвен за неуспех, за да не бъда изненадан.
82.Струва ми се, че моите познати завиждат за умението ми да живея по моя начин.
83.Случвало ми се е от гняв така силно да ударя, че неумишлено да си причиня болка и страдание.
84.Зная, че в очите на другите изглеждам глупаво или говорят за мен лоши неща.
85.Едва ли бих могъл да си спомня моите първи ученически години.
86.Когато съм разстроен се държа по детски. 
87.Много по-лесно ми е да говоря за мислите, отколкото за чувствата си.
88.Когато пътувам някъде и имам неприятности, аз винаги започвам силно да желая завръщане вкъщи.
89.Когато чуя за някаква жестокост, този факт не ме трогва много дълбоко.
90.Леко понасям критика и забележки.
91.Не скривам раздразнението си по отношение на навиците на някои от членовете на семейството ми.
92.Аз зная, че има хора които са настроени срещу мен.
93.Не мога лесно да преживявам своите неуспехи сам.
94.За щастие имам по-малко проблеми, отколкото останалите хора. 
95.Ако нещо много ме вълнува и е непоносимо като преживяване, аз понякога се чувствам уморен и имам желание да заспя.
96.Отвратително е, че почти всички хора постигат някакви успехи в живота си благодарение на лъжи. 
97.Нерядко съм имал желание да почувствам в ръцете си пистолет или автомат.

Обработка и интерпретация на резултатите
Скала                                    № въпрос (изчислява се само отговор „да”)
А - Отричане                     1, 16, 22, 28, 34, 42, 51, 61, 68, 77, 82, 90, 94;
В - Потискане                   6, 11, 19, 25, 35, 43, 49, 59, 66, 75, 85, 89;
С - Регресия                     2, 14, 18, 26, 33, 48, 50, 58, 69, 78, 86, 88, 93, 95;
D - Компенсация             3, 10, 24, 29, 37, 45, 52, 64, 65, 74;
Е - Проекция                       7, 9, 23, 27, 38, 41, 55, 63, 71, 73, 84, 92, 96;
F - Заместване                    8, 15, 20, 31, 40, 47, 54, 60, 67, 76, 83, 91, 97;
G - Интелектуализация      4, 13, 17, 30, 36, 44, 56, 62, 70, 80, 81, 87;
H – Реактивно образувание 5, 12, 21, 32, 39, 46, 53, 57, 72, 79;
След изчисляването на „суровите” балове по всяка скала, същите могат да се сравнят със средноаритметичните показатели на стандартизираната извадка (проба) (x ± стандартно отклонение) или по таблицата за процентили, привеждайки „суровите” балове в процентилни оценки и определяйки условното място на изследваното лице в стандартизираната извадка
За сравнение на показателите например в две групи е необходимо да се изчислят средните балове и стандартните отклонения по всяка скала и в двете групи и след това да се оцени статистическата значимост на различията с помощта на критериите: студенти в САЩ и студенти в Русия.

Механизми за защита                  Студенти в САЩ             Студенти в Русия  

                                                М x          Ж x          r          М x       Ж x         r

Отрицание                             3.47        4,00      -1,26       5.87      5,41      0,78

Потискане                              3.34        2,15     3,48*       4,17      2,86      3.45*

Регресия                                5,05        5,17    -0,19        5,10      5,77     -1.03

Компенсация                         4,37        4.40    -0,08        4,63     4.56       0,15

Проекция                               5,66        5.42     0.39        8,47     8,60      -0,24

Заместване                           3.45        2.94     1,25        4,37     3,90       0,85

Интелектуализация              6,26        6,35    -0,23        6,70     6,23      1,04

Реактивно образование       2,60        2,91   -0,64        2.83     4,41     -3,93*

Брой степени на свобода: 102; 106

* p < 0.001

Източник: Романова Е.С., Гребенников Л.Р. Механизмы психологической защиты: генезис, функционирование, диагностика. – Мытищи: Издательство «Талант», 1996. — 144 с.
 

Категория: Други
Прочетен: 2173 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  67 68 69 70 71 72 73 74 75  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1331476
Постинги: 1562
Коментари: 116
Гласове: 1105
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930