Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1350180 Постинги: 1563 Коментари: 116
Постинги в блога от Октомври, 2017 г.
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
                                                      Скала „Завист“

                (от клиничнен въпросник „Невротични черти на личността“)

Инструкция: Прочетете твърденията. Ако то се отнася за вас, маркирайте знак „Х“ в колонка „ДА“, а ако не сте съгласни – в колонка „НЕ“

Въпросник:

1. Случва се теудно да понасям успехите на другите хора.

2. Понякога изпитвам дискомфорт, намирайки се сред хора, които са по-богати от мен.

3. На мнение съм, че често се хвалят хора, които всъщност нищо не са направили.

4. Понякога се чувствам неуверен, когато съм сред привлекателни хора.

5. Мисля, че има хора, които завиждат на всеки.

6. Понякога ми се иска да имам нещо, което виждам, че има някой друг.

7. Обикновено ме дразнят хора, достигнали някакво високо положение без особен труд.

8. Мисля, че има хора, които просто от завист критикуват всичко хубаво.

Обработка:

Всеки отговор „да" получава 1 бал. Събират се всички отговори, получили 1 бал; сумата се разделя на 8 и получения резултат се умножава по 10.

Ниво на изразеност:

-          13 бала – ниско ниво (минимум);

-          32 бала – средно ниво;

-          45 бала – високо ниво (максимум).

 

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Категория: Други
Прочетен: 130 Коментари: 0 Гласове: 0

                    Психологическа корекция на агресивното поведение при децата

                                                             (Смирнова. Т.П)

               Психологически практикум – диагностични критерии; корекционна                                                         работа; психологически методики.

                                                                    (пета част)

 

Упражнение 5 ОСЪЗНАВАНЕ НА ГНЕВА ЧРЕЗ СЕНЗОРНИТЕ КАНАЛИ (На какво прилича гневът? Какъв е неговия цвят, миризма, звук, вкус, усещане).  Упражнението е авторска разработка.

Как работи това упражнение ми се иска да обясня с пример.

Подготвителна група деца в доучилищна възраст. В коридора се построява колона деца и в определена последователност влизат в час. Първоначално се е разгорял спор между момчетата и момичетата (лидери на групите), който много бързо е преминал в сблъсък, в който с удоволствие се включила част от групата. Тук следва да отбележа, че групата като цяло се отличава с повишена агресивност.

Разделих  основните „играчи“ (останалите престанаха да се блъскат и дърпат) и ги поставих в двата края на стаята, като после предложих да поговорим за конфликта, което другите с ентусиазъм приеха. Примерът, който използвах в разговора възникна спонтанно , но се оказа толкова ефективен, че и до сега го използвам при работа с агресивни деца. Искам децата сами да осъзнаят какво стои зад тяхното агресивно поведение. 

1.Първоначално аз ги помолих всеки да се изкаже по темата „Какво е това конфликт“, като отговорите на децата основно се свеждаха до следното: „Това е когато един човек иска да направи лошо на друг човек, а след това другият също да направи лошо“. Децата привеждаха примери в отговорите си чрез своите лични конфликти (опит) с другите, в които разказвачите бяха в ролята на жертви на несправедливост.

2.След това всяко дете се изказа по темата „Как възниква конфликта и с какво той започва?“ („Когато някой каже груба дума или блъсне; или се опита да отнеме нещо от друг, вместо да го помоли; да удари просто така; да счупи играчка; да не позволи на другия играчка или друга вещ; сам да направи нещо лошо и да каже на учителката, че друг го е направил“).

3.По-нататък помолих децата да разкажат: „Имало ли е във вашия живот поне един случай, при който вие сте започнали конфликт с друг?“, „Какво сте направили за да стане това?“. Въпреки моите очаквания, желаещите да споделят не бяха малко.

4.След това аз попитах децата: „А какво ви харесва в тази ситуация?“, а в отговор децата ме попитаха: „Нима може да се харесва нещо когато хората се карат?“. Дадох им следния отговор: „Но вие се карате поне по няколко пъти дневно, значи това е нещо много привлекателно за вас“. Получих следната обратна връзка – те хитро помълчаха известно време и след това един по един се засипаха отговори: „Аз се чувствам силен и справедлив“, „След всеки такъв случай аз плача и ми е жал“, „Често ми е скучно и като няма какво да правя се закачам с някой“, но отговора на едно от децата ме порази: „В тези сбивания аз чувствам много енергия и движение“.

5.След това ние обсъдихме темата „Какво не ни харесва в тези ситуации на сблъсъци, сбивания, кавги и т.н.?“ („Когато ругаеш (обиждаш) някого, се чувстваш самотен“, „Настроението е лошо, нищо не ме радва“, „В сбиването може някой да се нарани или дори да убиеш друг човек“).

6.По-нататък попитах: „Ако тези разправии имаха цвят, то какъв би бил той?“. В отговорите им присъстваха основно цветовете черно и  червено (но червеният по-рядко).

7.“Според вас какъв вкус има караницата?“ („Фуу, тя е горчива като отрова, нея дори не трябва да я опитваш, а ако пробваш, ще умреш“).

8.“А ако докоснете караницата, какво мислите че ще усетите?“ („Тя е хладна, твърда, много твърда“, „Тя има остри шипове и остриета, на нея можеш да се нараниш“, „противна е и гнусна – лепкава, хлъзгава, мирише лошо“).

9.“А каква е караницата по звук?“ („Много креслива“, „Чува се като взрив, нещо пада, разбива се, чупи се с много шум“, „Ако човек я слуша, може да го заболят ушите и главата“).

10.Накрая предложих на децата да нарисуват ситуация, в която те самите участват в такава караница (когато са гневни, злобни, раздразнени на някого или нещо) (виж. рис. №2)

Коля, на 9 години:

„Това е караницата. Тя има тъмни, черни лъчи и дразни децата. Тя е остра, много зла, тя е направена от лепкав камък и никой не я обича. Тя се радва, когато хората ги боли.“ 

image

11. Докато основната група работела в класната стая, рисувайки своите „караници“, „дразнене“ и „конфликти“,  две от децата (Леня и Вика) рисували в коридора. И двете изобразили сцена на примирие. След като бяха завършили рисунките си, Вика казала на Леня: „Искам да ти подаря рисунката си и обещавам, че аз повече никога няма да те обиждам“. На свой ред Леня подарил рисунката си на Вика, целунал я по устните и също обещал повече никога да не се кара с нея. Останалите деца изразили голяма радост от настъпилото примирие, някои от тях поискали извинение един от друг за по-раншни обиди и били опростени. Обещанието което Вика и Леня дали по време на занятието, по-късно наистина удържали.

Винаги ме е учудвала бързата промяна при децата, навярно това се дължи на особеността, че за разлика от възрастните, децата не натрупват мълчание, не потискат своя гняв, а също така те са по-искрени при изразяване на негативните си емоции.

Упражнение 6 РЕЦЕПТА: КАК ДА НАПРАВИМ ДЕТЕТО АГРЕСИВНО

Упражнението се изпълнява с неголяма група от 5-6 деца или индивидуално.

В хода на тази игра децата могат да разберат какво е това, което те наричат агресивно поведение.  Те дори ще разберат своето собствено агресивно поведение и ще изследват чуждото агресивно поведение.

Упражнението се състои от две части. За изпълнение на упражнението всяко дете трябва да разполага с лист хартия, молив, флумастери.

Първа част:

1.Помолете децата да си представят агресивен човек и мислено да проследят какво обикновено прави агресивният човек, как се държи, какво казва, какво прави, как реагира и пр.

2.Нека децата да вземат лист хартия и да напишат кратка рецепта, следвайки която е възможно да се създаде агресивен човек, а след това да нарисуват портрет на такова дете (виж. рис. №3)

3.Поискайте от децата едно по едно да прочетат своите „рецепти“ и да покажат своята рисунка, като обяснят (как техния агресивен човек гледа, какъв е неговия глас, какво той прави).

Олег, 8 год.:

1. Трябва да се вземат 500 кг. железни тежести..

2. Трябва да се вземат 5000 кг. бомби.

3. Трябва да се вземат 600 кг. пари. 

image

4. Трябва да се вземат 100 кг. лоши момчета.

5. Трябва да се вземат 200 кг. умение да може да спъва другите.

6. Трябва да се вземе и толкова дразнене и закачане с другите.

7. Трябва да се вземат 1000 кг. много здрави юмруци.

8. Трябва да се затвори в тоалетната.

9. Трябва да му се даде лошо име.

10. Трябва да се направи много глупав.  

4) Следва да се направи обсъждане:

-какво им харесва в агресивното дете;

Втора част:

1.Помолете децата да помислят за това, кога и как обикновено те проявяват агресия? Какъв образ на агресията могат да опишат за себе си (какви са в този момент)?

image

1. Викат, крещят..

2. Удрят в корема.

3. Удрят в краката – спъват.

4. Бутат в стената.

5. Удрят в лицето.

6. Плюят в лицето.

 

1. Правя физиономии.

2. Закачам се.

3. Преча на другите.

4. Крещя.

5. Удрям в корема.

6. Показвам различни знаци с пръстите на ръката.

Забележка: Собствената агресия се възприема от децата като незначителна в сравнение с агресията, която е насочена към тях.

2.Нека децата вземат още един лист хартия и да го разделят с една вертикална линия наполовина – лява и дясна част. В лявата половина да запишат как другите в продължение на учебния ден са проявявали агресия по отношение на тях. В дясната половина да запишат как самите те са проявявали агресия по отношение на другите (виж. рис.№ 4).

3.След това, когато всички завършат упражнението, може да се обсъди с децата:

-познават ли такива деца, които са агресивни;

-как мислят, защо хората са агресивни;

-винаги ли трябва да се прибягва към агресия в сложна ситуация или може понякога да се решават проблемите по друг начин (например, с какви?);

-как се държат обикновено жертвите на агресия;

-какво може да се направи, за да не бъдат жертви.

2.4.Психологически методи, начини, упражнения, насочени към формиране в децата на навици за контрол и управление на собствения гняв (навици за саморегулация).

При агресивните деца е слабо развит контрола над своите емоции, а често просто отсъства, по тази причина е важно в корекционната работа с такива деца да се формират навици за контрол и управление на гнева, да се обучат на някои начини за саморегулация, които ще им позволят да запазят определено емоционално равновесие в проблемни ситуации. Важно е също, децата да усвоят релаксационни техники, тъй като релаксационните техники помагат за управлението на негативното състояние – за снижаване нивото на личностна тревожност, което при агресивните деца е доста висока.

Корекционната работа в това направление се изразява в:

1.Установяване на определени правила, които помагат на децата да се справят със собствения им гняв.

2.Закрепване на тези правила (навици) в ролеви игри (провокиращи игрови ситуации).

3.Обучение за прилагане на релаксационни техники за дълбоко дишане. 

Източник:


image

Категория: Други
Прочетен: 304 Коментари: 0 Гласове: 0
  

               Психологическа корекция на агресивното поведение при децата

                                                              (Смирнова. Т.П)

            Психологически практикум – диагностични критерии; корекционна                                                            работа; психологически методики.

                                                              (четвърта част)

 

Упражнение 1 ПЛАСТИЧНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ГНЕВА, ОТРЕАГИРАНЕ НА ГНЕВА ЧРЕЗ ДВИЖЕНИЕ (може да се изпълни групово и индивидуално)

1. Помолете детето да стане и да заеме произволна поза (или да седне). След това го помолете да помисли за такава ситуация (или човек0, която предизвиква в него най-силно чувство на гняв.

2. Помолете го да се съсредоточи върху своите усещания и да обърне внимание в кои части на тялото ги усеща най-силно.

3. След това го помолете да стане (ако е било седнало) и да започне да извършва движения по такъв начин, че максимално да даде воля и да изрази чувствата си (негативните си усещания), които изпитва.При това, подбудителният импулс за движенията трябва да произлиза от онази част на тялото, където негативните чувства (усещания) са били най-силни. При това не е нужно да контролира движенията си, важно е да изрази чувствата си.

4.Обсъдете упражнението:

-леко ли му е било по време на изпълнението;

-в кое е срещнал затруднение;

-какво е почувствал по време на изпълнението на упражнението;

-променило ли се е състоянието му след изпълнението на упражнението.

Упражнение 2 РИСУВАНЕ НА СОБСТВЕНИЯ ГНЯВ (моделиране с пластилин или глина) – изпълнява се индивидуално).

За изпълнение на упражнението са необходими лист хартия за рисуване, цветни моливи, флумастери (пластилин, глина).

1.Помолете детето да помисли за такава ситуация (човек), която предизвиква в него чувство на гняв, агресия.

2.Помолете детето да забележи в кои части на тялото то усеща най-силно  своя гняв. Обсъдете това с детето.

3.Когато детето започне да разказва за своите усещания, попитайте го: „на какво прилича твоя гняв?“, „Можеш ли да го изобразиш във вид на рисунка или да го моделираш във фигурка с пластилин?“

 Обикновено децата с желание откликват на рисунката. Често чувството на гняв се асоциира с огнена лава, избухнал вулкан, черен ураган, дракон, разярен тигър, пантера или с конкретния агресор, който е предизвикал най-силни негативни чувства.

4.Важно е да се обсъди с детето рисунката, проявявайки към него искрен интерес и да се отбележи:

-какво е нарисувал;

-какво чувства детето, когато рисувал своя гняв;

-може ли да поговори от името на рисунката (за откриване скрити мотиви и преживявания).

-променило ли се е неговото състояние, когато напълно е довършил рисунката (виж рис. № 1)

            5.По-нататък може да попитате,  какво иска да направи с тази рисунка.

Някои деца крият рисунката, други плачат или я захвърлят – всяко постъпва различно, но повечето от тях отбелязват, че „тяхната рисунка сякаш е станала друга“ (като правило се променят цветовете, размера, а понякога и самото съдържание в позитивна посока (виж. рис. № 1а). В този случай е добре да се помоли детето, да изобрази новия променен вариант (виж. рис. № 1а) и да се направи ново обсъждане (например, огънят от рис. № 1 се е превърнал в цвете):

-какво чувства, когато е рисувал втория път;

-да се попита би ли желал да говори от името на новата рисунка;

-какво се е променило в неговото състояние сега.

6.Често в хода на рисуването (моделирането) на своя гняв (ярост, агресия), детето прави изказвания (коментари) за всичко, което той  мисли по повод всяка ситуация и всеки агресор. Не е нужно да се прекъсва, защото колкото по-пълно детето се изрази, толкова повече това ще способства за промяна на образа в позитивна посока, а следователно, позитивно ще се промени състоянието му като цяло (И. Фурманов, 1997).

Пример:

Альоша, 10 години:

„Този огън е смесен с тъмнината. Когато аз се ядосам, той става голям. Искам да го залея с вода и водата да бъде много-много. Тогава пламъкът и тъмнината ще изчезнат и вместо тях ще порасне красиво цвете.“

image

image

Разказ от името на изображението (рисунката):

„Това цвете е добро. То расте нас вълшебна поляна. Всеки копито го докосне, става добър. Това цвете иска да бъде обичано и да бъде поливано (неудовлетворена потребност“)

Упражнение 3 ГАЛЕРИЯ НЕГАТИВНИ ПОРТРЕТИ (за деца на 9-12г. – групово и индивидуално).

Упражнение 3а:

1.Помолете детето да седне удобно, да се отпусне, да вдиша/издиша дълбоко 3-4 пъти и да затвори очи. След това помолете да си представи, че е попаднало в малка галерия (изложба): „В нея са поставени фотографии (или рисунки) с лица на хора, на които детето е разгневено,, които предизвикват в него злоба – хора, които са постъпили с него несправедливо.

2.Разходи се сега в тази изложба, разгледай портретите и обърни внимание как изглеждат (цвят, размер, изражение на лицата, разстояние (отдалеченост). Избери един от тези портрети и се съсредоточи върху него. Какви чувства предизвикват в теб портрета на този човек?

3.Сега изрази мислено тези свои чувства, адресирайки ги към портрета. Не сдържай чувствата си, а кажи всичко което ти се иска, не се срамувай от това, което ще кажеш. А сега си представи, че можеш да направиш с портрета всичко което пожелаеш.  Как се чувстваш сега? Направи дълбоки вдишвания/издишвания 3-4 пъти.

Следва обсъждане на упражнението с детето:

-какво беше лесно и какво трудно в това упражнение;

-какво ти хареса и какво – не;

-как се промени състоянието ти в процеса на изпълнение на упражнението;

-с какво се различават чувствата ти в началото и в края на упражнението.

Упражнение 3б :

1.Помолете детето (подрастващия) да седне удобно, да се отпусне, да направи дълбоко дишане 3-4 пъти и да затвори очи.  След това изпълнете инструкцията от упражнение 3а (посещение в галерия/изложба). След това, когато детето направи избор на определен портрет (обикновено най-актуалния за него), помолете да си представи, че човекът изобразен на портрета прави (казва) такива неща, от които детето се дразни, страхува, гневи (възможно е да се представи реална ситуация). След това поискайте детето да си представи, че говори на този човек.

2.В хода на въображаемия диалог е необходимо да си представи, че човека, с който детето говори постепенно става все по-малък и по-малък, а гласът му става все по-слаб и по-слаб (тих).

След това помолете самото дете да си представи, че наблюдава този разговор като страничен наблюдател и попитайте:

-как се вижда сега в качеството си на страничен наблюдател;

-как възприема цялата ситуация;

-как се е чувствал в процеса на изпълнение на упражнението;

-как се е променяло състоянието му в хода на упражнението.

Направете цялостно обсъждане с групата (при групово провеждане).

 

Упражнение Зв: (групов вариант)

1.Помолете децата да се разделят на двойки и да седнат един срещу друг. Предложете инструкцията от упражнение 3а (галерия/изложба с портрети).

2.Попитайте децата:

-какво конкретно не харесват в този човек, представен на портрета срещу всяко от тях;

-какво най-много ги дразни и гневи;

-какво биха направили в отговор на този човек;

            3.От децата се иска да изрекат всичко на висок глас един по един на партньора срещу когото седят, като започват с фразата:

„В този човек на мен не ми харесва ……… /това и това/ и да завършва с думите „И затова аз съм му обиден (разгневен, раздразнен, зъл); „И затова аз искам да го обидя“, „И затова ми се иска да го ударя (причиня болка/страдание) и т.н. (описва точно какво би направил). След изпълнение на упражнението обсъдете с децата:

-лесно или трудно е било да говорят за своите чувства на партньора си;

-лесно или трудно е било да слушат чувствата на партньора си;

-променило ли се е емоционалното състояние по отношение на тези хора, за които всеки един е съобщил на своя партньор.

 

Упражнение 4 ПИСМО НА ГНЕВА (за деца по-големи от 9 години; индивидуално)

1.Помолете детето да помисли за този човек, който предизвиква в него най-голям гняв и неприязън, а също така и за ситуациите, свързани с този човек, при които това чувство се проявява особено остро.

2.Помолете детето да напише писмо до този човек (често това е един или двамата  родители, съученик, учител). Нека в това писмо детето честно и искрено да разкаже какво преживява, когато види този човек, когато слуша неговите думи: упреци, забележки, заплахи, съвети, а е възможно и оскърбления по свой адрес и какво му се иска в тези моменти да направи. Важно е детето да изрази напълно своите чувства, да се освободи от тях (предупредете детето, че освен него, това писмо никога и никъде няма да бъде изпратено и прочетено).

3. След като напише писмото, попитайте детето какво би му се искало да направи с писмото (да го разкъса; захвърли; изгори; смачка; привърже към въздушен балон или птица; да го постави в бутилка и хвърли в морето и пр.). важно е обаче да не му се предлагат варианти за действие, а да се изчака то да направи избор. Много често децата искат да унищожат писмото, като символично се освобождават от негативните чувства.

4.Обсъдете с детето:

-трудно ли му е било да напише това писмо;

-всичко ли е казал в писмото си или е останало нещо неизказано (ненаписано);

-променило ли се е неговото състояние след написване на писмото.

Следващите две упражнения мога да се използват както за отреагиране на гнева на децата, така и за целите на обучението за контрол на своите агресивни импулси.

Източник:
image

Категория: Други
Прочетен: 195 Коментари: 0 Гласове: 0
                 Психологическа корекция на агресивното поведение при децата

                                                             (Смирнова. Т.П)

              Психологически практикум – диагностични критерии; корекционна                                                            работа; психологически методики.

                                                                 (трета част)

 

2.2.Принципи на корекционна работа.

Агресивните деца са от категорията деца, които най-често са осъждани и отхвърляни от възрастните. Неразбирането и незнанието са причина агресивното поведение да води до това, че агресивните деца да предизвикват във възрастните открита неприязън и неприемане като цяло.

Взаимодействието с възрастните, готови да го разберат и приемат, дава на агресивното дете безценен опит (възможно той да е първия в неговия живот) за това, че възрастните са различни, а светът не е толкова лош, което може да окаже положително влияние върху базовото доверие на детето към хората и света като цяло.

При работата с агресивните деца е важно психологът да се отнася с уважение към вътрешните им проблеми. За агресивните деца е необходимо да получат положително внимание от страна на възрастните към техния вътрешен свят, в който са се натрупали много разрушителни емоции и с които те самостоятелно не са в състояние да се справят. За агресивното поведение като правило много допринасят болката, разочарованието и отхвърлянето.  Агресията е реакция на „неудовлетворени базисни психологически потребности от любов, уважение, приемане и нуждата от другите (Хипенрайтер, 1997г.).

Без положително внимание и приемане личността на детето от страна на психолога, цялата корекционна работа ще бъде обречена на неуспех, тъй като детето скоро ще загуби доверие към него и ще оказва съпротива при по-нататъшната работа.

В същото време в процеса на корекционната дейност с агресивното дете, психологът не трябва да играе ролята на „добрата леля“ или „добрият чичко“,  тъй като за тези деца е необходимо конструктивна, действена помощ при отреагиране на травмиращите ситуации, а също и преработване на навиците за саморегулация и контрол.

Психологът трябва да заема безоценъчна позиция: да не дава оценки от типа „не трябва така да се говори“, „не трябва така да постъпваш“, „как си могъл да кажеш/направиш това“ и пр., тъй като подобни забележки не способстват укрепване контакта с детето.

С цел провеждане на успешна корекция, могат да бъдат изведени следните принципи върху които се изгражда взаимодействието между психолога и детето в хода на съвместната работа:

-контакт с детето;уважително отношение към личността на детето;

-положително внимание към вътрешния свят на детето;

-безоценъчно възприятие към личността на детето и приемането му в цялост;

-сътрудничество с детето – оказване на конструктивна помощ, отреагиране на проблемните ситуации и формиране на навици за саморегулация и контрол.

2.3.Корекционна работа, насочена към обучение на детето в приемане способи за изразяване на гнева, а също и отреагиране на негативни ситуации като цяло. Методи, техники и упражнения.

В.Оклендер отделя 4 стадия за отреагиране на гнева (В.Оклендер, 1997).

Първи стадий – „предоставяне на децата на практически приемливи методи за изразяване на гнева по безопасен начин във външен план“.

Втори стадий – „помощ на децата за достигане реално възприятие на чувството за гняв и подпомагане за емоционално отреагиране на този гняв (и ситуацията като цяло) „тук и сега“. В този случай е добре да бъде нарисуван гневът със цветове или да бъде моделиран с пластилин – зрително обозначаване на своя гняв. Много често при децата образът на техния гняв се отъждествява с насилника, с тези обекти, към които непосредствено е адресиран гневът.

Трети стадий – „предоставяне на възможност за пряк вербален контакт с чувството за гняв: „нека да кажат всичко, което им е нужно да кажат и за когото трябва“ (В.Оклендер, 1997). Обикновено след подобна вербална експлозия (понякога те крещят и плачат) настъпва трансформация в зрителния образ на гнева в позитивна посока; децата стават по-спокойни и открити в по-нататъшната работа.

Четвърти стадий – „обсъждане с децата какво ги кара да се гневят, в какви ситуации най-често се случва това, как самите те разбират това и как се държат по това време“ (В.Оклендер, 1997). Важно е детето да се научи да осъзнава и разбира своя гняв и впоследствие да се научи да оценява ситуациите, за да може да направи избор между откритата (асоциална) проява на гнева или проява приемлива в социално отношение форма.

Задачата на психолога в стадия на отреагиране на гнева се състои в оказване помощ на детето в посока освобождаване на неговите истински преживявания (болка, обида), които често  се крият зад външното проявление на гнева. Освен това е необходима помощ за да може детето да промени възприятието си към ситуацията в нейната цялост – от травмираща и негативна към изцяло позитивна.

Пример:

Миша (името е променено) на 8г. – един от добрите в училище ученици, в което аз работех. Миша се отличаваше с неуравновесеност, раздразнителност, повишена агресивност.  Родителите на Миша бяха разведени, но бащата два пъти седмично посещаваше детето (в семейството има още един по-малък брат) с цел възпитанието им. „Възпитанието“ беше в основен елемент в живота на Миша. Бащата се интересуваше единствено от учебната дейност, която спонсорираше. В случай на получена тройка (което се случваше не толкова често – Миша не беше лош ученик, по-рано закупените играчки се отнемаха и се провеждаше „възпитание“ с колан. Майката се страхуваше да се застъпи за сина си: тогава бащата „изпадаше в ярост“ и всички вкъщи бяха виновни, но най-вече тя.

Цялата тази информация беше получена в хода на корекционната работа. В този ден Миша се беше борил с деца от неговия и паралелния клас, отказал да влезе в час, скъсал бележника си, ритнал гардероба с крака си. Когато пристигнах, учителката буквално се втурна към мен с молба „да направя нещо“.

Като начало аз предложих на Миша да изрази (покаже) всичко което чувства, използвайки пластилин и лист хартия. (Парченцата пластилин изискват сила за да бъдат моделирани върху хартия и прекрасно канализират агресията освен това се получава много интересен колаж). Миша взе първо черен, после кафяв, а след това червен пластилин и започна яростно да го разтрива върху листа. Натискайки пластилина, първоначално той започна да крещи: „Ненавиждам те!“, „Ще видите всички!“, „Не искам да те виждам!“, „Ако още веднъж ме извикаш, аз ще избягам!“, „Ако ще веднъж ме удариш, ще те убия!“. След това той започна да плаче, но не прекратяваше работата си. Пластилинът върху хартията започна да придобива форма на космически кораб с остри крила. Аз попитах Миша: „Какво е това?“. Миша отговори, че това е неговия баща, който лети в космически кораб и още, че той е много зъл.

В долната половина на листа, Миша започна нова композиция с бял пластилин. „А това съм аз с ракета. Аз имам много силна ракета. Сега ще бомбардирам този кораб така, че от него нищо няма да остане“.  Към ракетата бяха прикрепени множество оръжия и Миша започна интензивен обстрел на кораба.  Миша престана да плаче, видимо се успокои и каза: „Добре, той е разстрелян, той вече разбра всичко и повече няма да ме бие“. След това той направи малък мъж от бял пластилин,  залепи го  на върха на бащиния кораб и каза: „Сега татко е добър“, дълбоко въздъхна и попита, може ли да отиде при децата (в това време започна междучасието, чу се училищен звънец). Освободих Миша, съпровождайки го до вратата. Излизайки в коридора той видя момчетата от своя клас, с които се беше борил малко преди това. Той радостно побягна към тях и без да говори ги прегърна,а те отговориха със същото.

След срещата аз позвъних на бащата и го помолих за среща. В коректна форма обясних на таткото какво се случва с неговото дете. За времето, през което работех в училището, бащата повече не упражни физически наказания спрямо Миша. Надявам се, че така е продължило и после.

Упражнения за обучение на детето в приемливи способи за разреждане на гнева и агресивността, а също и отреагиране на негативни ситуации като цяло.

В първия стадий на отреагиране на гнева най-ефективни и широко използвани от психолозите при работа с деца се явяват следните методи и способи:

1.мачкане и късане на хартия.

2.нанасяне на удари по възглавница, топка, боксова круша.

3.тропане с крака.

4.силен вик (използва се подходящ съд гърне, кофа, тръба).

5.мачкане с крака на пластмасова бутилка (например, 5-10 литрова от минерална вода).

6.писане на лист на всички думи, които детето иска да каже, след което хартията мачка и накъсва на парчета.

7.мачкане на пластилин върху хартия или картон.

8.стрелба с воден пистолет, игра на батут, надуване и пукане на найлонови торбички (в домашни условия).

За да бъде корекционната работа по отреагиране на гнева ефективна и успешна, не е достатъчно да бъдат използвани само тези методи. Необходимо е да се помогне на детето да отреагира негативната ситуация като цяло и да се избави от целия комплекс травмиращи преживявания.

Следващите упражнения, развити подробно и постъпково дават възможност работата на психолога да се изпълни с конкретно съдържание; включване на някои психотерапевтични прийоми (арт-терапия, телесно-ориентирана терапия, гещалт-терапия, работа с образи, НЛП) и позволява да се отговори не само на въпроса „Какво да се прави?“, но и „Как да се направи?“.  

Източник:


image

Категория: Други
Прочетен: 175 Коментари: 0 Гласове: 1

                                               Слуховете – кратък обзор на автори

 

               1. Определение и същност.

Слухът представлява информация, чиято истинност в момента на разпространение е непроверима, която се предава неформално от човека на човек и за която има създадена потребност (или слухът сам създава тази потребност).

 Слухът се отнася до специфичен злободневен проблем и представлява само временен интерес. Затова се появява и изчезва. Понякога се появява след определено време, когато отново възникне същата потребност.

Според Гордън Олпорт и Лио Поустмън слуховете са :

"Специфично (или злободневно) твърдение за нещо, предавано обикновено устно от човек на човек, без наличието на някакви сигурни доказателства за него."

Според Р.Роснау и Г.Файн слуховете са:

-Процес на разпространяване на информация, както и продукт на този процес ;

-Процес, който по-лесно може да започне, отколкото да бъде спрян;

-Комуникация, която е построена върху неавтентична информация.

Слуховете и мълвите :

-при слуховете се акцентира на входния канал, по който идва съобщението;

-при мълвите - на изходния, по който съобщението се предава.

Слуховете и общественото мнение

-Общественото мнение е колективно съждение, което се изработва и изказва по повод определено събитие. В общественото мнение всеки нарочно участва в изработването му  ;

-Слуховете са нова информация "реална или халюцинирана", която има за задача да обясни. В това си обяснение масите обаче са непрецизни, доверчиви, примитивни.

-В критични ситуации слухът формира общественото мнение подхранвайки се от тревогите.

Динамичната модификация на слуха: При слуха обработката му е неволна - хората уж само препредават информацията, но в спецификата на междуличностните отношения в този процес и условия, те неусетно я преработват.

-Слухът е параноя, която събира откъслечни и несвързани факти от действителността и ги интерпретира в унисон с потребностите или състоянието на хората.

-Слуховете са част от информация без доказателства.

-Слухът може да започне като обикновена клюка и да се развие до степен на пропаганда.

-База за възникване на слуха е доверчивостта, а понякога и наивността на масата.

-Често слухът сам създава потребността, като паразитира върху нагласи, предразсъдъци и пр., като ги актуализира.

-Особените (кризи) ситуации в обществото и липсата на официална информация са източник на слухове. Тогава на преден план излиза неофициалната информация, като нужда от цялостна и непротиворечива картина за събитията и явленията.

-Движеща сила на слуховете е нуждата от информация и невъзможността на официалните и авторитетните в обществото средства за информация да я задоволят.

-По своята структура слуховете са безредни, хаотични, разнопосочни, но задълбоченото им изследване показва, че те има вътрешна логика и структура, подчиняват се на определени закономерности.

-Слуховете са продукт на колективно творчество. В процеса на междуличностно общуване и информационен обмен, те се трансформират, както в съответствие с нуждите на този, който ги предава, така и според нуждите на тези, които ги приемат.

-Слухът се отличава с качеството интензивност (по Олпорт и Поустмън). Според тях интензивността на слуха е функция на интереса към него и на двусмислеността му.

-Съществена страна на слуха е, че той е новина и същевременно информация, която се разменя неформално с цел групата да дефинира ситуацията. Като новина слухът събужда определени потребности. Като информация той се разменя, осмисля, тълкува, рационализира.

-Слухът има свойството, че регенерира. Веднъж затихнал на едно място, той се появява на друго или след време на същото.

-Слухът често е морална присъда - отприщена агресия на тълпата, която си отмъщава за надменността, за разкоша или девиантността.

-Това, което дава смисъл на слуха са другите хора, доверието в тяхната информираност, "социалното сравняване" по терминологията на Фестингер.

Лишени от възможността да проверяват информацията, хората се доверяват на оценките на околните. Действа механизма на заразяването. Необикновените обстоятелства предизвикват силен конформизъм и подражание. Те карат хората да се ослушват за всякакъв род информация, за да действат в унисон с другите. Конформизмът им се подсилва и от степента на разпространеност на слуха.

 

            2. Роли, които хората изпълняват в слуха 
image

Жените се поддават по-лесно от мъжете.

Интелигенцията се съпротивлява на слуховете в по-голяма степен от обикновените хора. Скептичността и критицизмът са черти на дисидентите, не на масата.

3. Функции, които изпълнява слухът.

image

4. Типове слухове по Робърт Кнап по признака "емоционални потребности".

Според автора най-често задоволяваните емоционални потребности са:

-желанието (слухът-блян);

Първият тип слухове "изразяват желанията и надеждите на онези, сред които те се разпространяват. При обстоятелства на фрустрация и депресия критичната способност на много хора естествено намалява и дори съзнателно е потискана. Няма съмнение, че в такава социално-психична атмосфера "слухът - надежда" се "радва" на широка аудитория и безпрепятствено разпространение.

-страхът (слухът-страшилище);

Слухът страшилище се определя като противоположност на слуха надежда. В ситуация на бедствия и други остри форми на социална дезорганизация, слуховете страшилища имат своята естествена среда.

-враждебността (клинообразните или агресивните слухове).

Клиновидният слух, е наречен така поради своята способност за разделяне на групите и за разбиване на лоялностите; неговата основна мотивация е агресията и омразата. Омразата и агресията,въплътени във формата на слух, стават прикрито оръжие за нападение на противниковата страна.Агресивните слухове са постфактум - резултата на предишни конфликтни отношения между: личност - група;група -група;група - социална институция и др.

5. Типове слухове по Питърсън и Джист

            -ретроспективни слухове - фокусирани върху изводите, направени от минали събития;

          -предсказващи слухове - съдържащи обяснения на бъдещи събития и процеси;

           -внедрени слухове - служещи на целите на определени групи;

           -спонтанни   слухове - пораждащи   се   в   условията   на   обществени вълнения;

           -въображаеми слухове - представящи  крайния  полет  на  човешката фантазия;

           -слухове с рационално-информационни качества - вероятно целящи да дадат обяснение на неясни проблемни ситуации.

 

6. Критерии за класификация на типове слухове по Олпорт и Поустмън.

-времевия аспект на слуха - обхващащ скоростта и периодичността на неговото разпространение;

            -тематичното съдържание на слуха - представящ историите,които са  включени в него;

           -мотивацията   на   слуха  -  тук   се   включват   главно   мотивите   от психологическо естество;

           -социалните  ефекти  на  слуха - разбирани   в  техните   позитивни   и негативни измерения;

           -регионалния обхват на слуха - дали той има само локално влияние,или е широко-мащабен;

           -актуалност на слуха - дали той е нещо ново,или интерпретира стари и познати теми ;

           -степен   на   вероятност   на   слуха - житейски   реална   ли   е,или   е фантазьорска история,която слухът предава;

           -съдържателна   мащабност   на   слуха - разпространява   ли   слухът единичен факт или заплетена и сложна история ;

           -механизъм на разпространение на слуховете - с основание се счита, че един слух е "успешен", го привлича публика.която нараства за относително кратко време.

6. Стратификация на слуха.

I-во ниво - проста новина.

II-ро ниво - халюцинаторен елемент в слуха, нелепи предвиждания. По-рядко е явление в индивидуалното съзнание и по-често такова в масовото, защото механизмът на взаимодействие, който допуска повече недоразумения, го благоприятства.

III-то ниво - изграждане е неотдавнашната история на групата, в която се разпространяват слуховете. Събитията, страховете, предразсъдъците гъмжат в този род фолклор.

IV-то ниво - в слуха се манифестират изтласкани поради своята аморалност въжделения, които, заобикаляйки цензурата, се проявяват посредством символите.

V-то ниво - включване на архаичното, магическото мислене, което се преплита с модерното и прави от слуха невероятен мутант на масовото мислене.

VI-то ниво - формиране моралният пласт в слуха. Почти всеки слух носи елемент на поука.

 

7. Слуховете в полето на масовото поведение

image

8. Противодействие на слуха

image

                  9. Отмиране на слуховете.

            Слуховете стават излишни и изгубват силата си като средство за адаптация, когато временно осуетените официални средства за информация преодолеят критичния си момент и отново поемат "ръководството" на общественото мнение.

            Много слухове, които са набрали първоначално мощна скорост, вследствие губят значителна част от своята публика при условие, че това, което те предлагат като масов модел на поведение в кризисни ситуации, се оказва не изход то тях, а призив за тяхното задълбочаване. Това противоречие често възниква при масови бедствия, епидемии и други трагични събития от този вид.

            Шибутани отбелязва един рядко обсъждан фактор, водещ до естественото отмиране на слуховете. Това са случаите, при които "хората просто се уморяват да говорят на дадена тема". Според него този феномен се наблюдава, когато някои кризи не биват решавани докрай. Това е социална ситуация, в която слуховете са изпълнявали известни адаптивни функции.

 

            Шибутани разкрива естествения процес на отмиране на слуховете. Тук водещата идея се отнася до зависимостта на слуховете от ситуацията, в която те са се появили. "Процесът на сътворяване на слухове, пише той, бива прекратен, когато ситуацията, в която са се появили, престане да бъде проблемна".
Източник:

image

Категория: Други
Прочетен: 186 Коментари: 0 Гласове: 0
                      Дискредитация на обекта на завистта – сплетни (клюки)

Сплетните се раждат там, където присъстват завистта и користта. А завистта на свой ред поражда отмъщението. Обитавайки се да нанесат определени вреди при преследване на свои користни цели, насочени към успешни хора – по-богати, по-талантливи, сплетниците могат да се превърнат в маниаци; те страдат, мъчат се, преживяват и в края на краищата заболяват от различни психични и други сериозни болести. Сплетникът е обладан от мисълта да стори зло и целият му живот е подчинен и преминава през този фокус. По тази причина за сплетниците не може да се каже, че са невинни.

Сплетните се определят като „слух за някого или нещо, основаващ се на неточни или  съзнателно неверни сведения“ (речник на С.И.Ожегова, 1986). Тук следва да се отбележи, че психологията, за разлика от обществото различава сплетните от слуховете. Например, американския философ Ралф Росноу счита, че предмет на сплетните са винаги хора, а самата сплетня може да бъде или факт или предположение. Слуховете не е задължително да касаят хора и не никога не представляват достоверен факт.

Други тълкувателни справочници определят сплетните като недоброжелателен или съзнателен слух за някого, разпространяван на основата на неверни, неточни и измислени сведения. Д.Олшански пише, че „под сплетни се разбира лъжлива или истинска, проверена или не подлежаща на проверка (а в такъв случай обикновено е малко вероятна), непълна, пристрастна, но правдоподобна информация за дейност, която се разглежда както лична, но може да бъде с широк обществен резонанс и свързана с обстоятелства, касаещи достатъчно скрити страни от живота на сравнително затворени елитни социални групи.“

В много чужди култури под сплетня се разбира съобщение с напълно достоверна информация от частен характер, което не би трябвало да се разгласява. Интерес представлява факта, че изследвания на съвременните психолози и социолози потвърждават, че сплетниченето е дейност, която не е осъдителна и дори понякога е полезна. Колкото и да е странно, с помощта на сплетните ние усвояваме моралния кодекс и преимуществено несъгласните правила на поведение в обществото.

Изводи на учени, публикувани в Journal of Applied Social Psychology посочват, че най-интересна за човек се явява информацията за недостатъци и отклонения в поведението на човек. Жив интерес предизвикват пиянството и конфликтите, а също и скандалните сексуални връзки.

Международни изследвания показват, че например италианците сплетничат средно около 5 часа дневно, като 38% от времето им преминава в разговори, в които те обсъждат свои колеги по работа, а не говорят за футбол или хранене, както е прието да се мисли. Знаменитостите се оказват в центъра на вниманието, като 17% от информацията касае пикантни истории за тях.

Проведена във Великобритания анкета е показала, че англичаните, имащи репутация на превзети хора, бранещи своя живот от външни погледи, всъщност се увличат по сплетните и до 90% от тях се интересуват и участват в разпространяването на информация за приятели и колеги. За 17% от участниците в анкетата непрестанен източник на теми се явява живота на техни познати, родственици и приятели; 6% са отговорили, че най-много от всичко обичат да се ровят в „мръсното бельо“ на известните и богатите.  Любими теми се оказват работата на хората (20%) и текущите събития (18%).

Освен това, съгласно анкетата, темите за личните отношения са предпочитани различно от жените и мъжете. Почти 24% от жените са заявили, че личните отношения е най „топлата“ тема за разговори, докато при мъжете този отговор се среща само при 10%.  Сред офис-сплетните най-популярна е темите, свързани с оплаквания от мързела на колегите . След нея по популярност се нареждат оплакванията от ръководството, които не могат да организират нормално работата.

Професорът по психология Дженифър Босон от Университета в щата Оклахома твърди, че съвременните упражнения в остроумничене и в леко протичане на злословие, помага на събеседниците да проникнат един в други да открият взаимни симпатии помежду си именно чрез сплетничене (клюкарстване). В този случай сплетнята предизвиква много позитивни чувства, защото помага на събеседниците да се почувстват като „свои“, а другите – „чужди“.; те укрепват чувството за собствено достойнство на събеседниците: „Ние, разбира се, не можем да отречем, че при сплетните няма недостатъци, но те имат един положителен ефект: оказва се, че негативното отношение към други хора поражда и дори усилва взаимните симпатии на самите сплетници (клюкари).“ – казва Босон.

Изследване е установило, че при ежедневните разговори между хората от 20 до 66% са сплетни (клюки), като най-голям интерес предизвикват темите за личния живот, а знаменитостите заемат място при почти половината от изследваните лица. При това, за разлика от мъжете, жените обсъждат другите с два пъти по-голямо злорадство.

Професорът от Мичиганския университет Джефри Паркър, е наблюдавал в процеса на изследване, че 50% от информацията между подрастващите са сплетни. Освен това,подрастващите три пъти по-често обсъждат връстниците си от своя пол, отколкото противоположния.  Паркър обаче не казва нищо за това, колко много сплетни са предизвикани от завист.

Психологът Ралф Росноу е помолил свои студенти да записват на диктофон разговорите си, когато се събирали на чаша кафе (самият той не е присъствал).  Установено било, че момичетата обсъждали хора, играещи по-малка или по-голяма роля в техния живот – членове на семейства, близки родственици, съседи, докато момчетата си приказвали за известни политици, спортисти и студентите от другата група, които всъщност не познавали добре.

„Жените сплетничат повече, сплетничат със злорадство, сплетничат стратегически“ – твърди Никол Хес, антрополог от Университета в щата Вашингтон. Според него,  еволюционно клюката се е развила като женско коалиционно поведение.  „Резултатите, които мъжете са постигали в резултат на физическо противопоставяне и открита конкуренция, жените са постигали с помощта на сплетните“ – казва антропологът. Още при първобитния строй жените са подривали социалния статус на съперниците, съобщавайки за тях на обкръжаващите неверни или по-малко верни сведения – това те са правели, за да поставят себе си в по-изгодна позиция пред света и съответно, за да заемат по-високо място в йерархията.

Възрастните хора, когато постъпват в нов колектив (в една или друга социална група) се въвличат в процеси на сплетничане много активно и с по-голяма готовност приемат да участват в сравнение със старите членове на групата. Този феномен се обяснява с функция на сплетнята – път за адаптация в непозната среда: участвайки в този процес, човек от една страна се настанява сред „свои“,а от друга – получава информация за новата група.

Росноу твърди, че към сплетничене са предразположени хора, които са по-малко уверени в себе си, изпиват необоснована тревожност, безпокойство и  страхове.  Клюкарите са хора, които в групата не са особено популярни, не са много успешни и в любовта.

Сплетничат повечето хора, които са склонни да представят себе си в по-изгодна светлина, като дори не се грижат лъжата да изглежда повече или по-малко правдоподобно. Когато в един от университетите в САЩ психолози умишлено разпространили лъжлив слух за  предполагаема предстояща сватба на двама студенти, сред запитаните впоследствие, 12% твърдели, че са посетили тържеството и дори описвали с най-малки подробности тоалета на булката.

Съществуват професии, в които много лесно може да се премине тънката граница между работата и самата клюка. Израелски психолози са установили, че в група риск се оказват специалистите, работещи с хора: учители, лекари, журналисти, социолози и психолози.

Особено разпространени в обществото са сплетните за живота на „висшата сфера“ – политици, известни актьори, музиканти и др. – хора, намиращи се на „светло под прожекторите“.  Това е отражение на „бялата“ завист, когато самият факт на популярността на определен кръг фигури е условие за появата и разпространението на клюки.

Според психолозите, такива сплетни не вредят на кумирите, а обратно – обществото разбира, че знаменитостите са от плът и кръв, имат свои собствени проблеми и започва да  съжалява за тях. В резултат кумирите слизат от своя пиедестал и стават близки и любими. Други психолози считат, че по този начин завистниците, от една страна намаляват значението на кумирите, а от друга – опитват се да се приближат до тях, провокирайки ги към разговор за техния живот.

Друга страна на сплетните е разпространението им в определени професионални среди или сред познати.  Тук сплетните се базират на „черната“ завист и имат за цел да подкопаят репутацията на този, на когото завиждат. Когато хората се чувстват по-малко достойни в сравнение с другите, когато разбират, че са по-лоши от другите, тогава те започват да сплетничат за другите, за да се почувстват по-добре. В края на краищата, ако всички станат губещи, дори във фантазията (хипотетично), завистливите хора ще бъдат най-добрите.

Сплетните удовлетворяват определена информационна потребност. Д.Олшански отбелязва, че това не е потребността от жизнено важна информация. Това е потребността от допълнителна информация за живота на популярни персони, която е закрита за обществеността. Като правило, сплетните носят по-локален и „интимен“ характер, те имат оттенък  на непристойност и касаят забранени, скрити, „неприлични“ теми.

Сплетнята е информация, за която не може да се пише, те определено се отнася към т. нар. „непечатни“ информации. Особеност на сплетнята е, че тя се предава секретно, „под сурдинка“, с усещането за взаимна принадлежност на сплетниците към определен социален кръг и често засяга тези въпроси, на които публичното и гласно обсъждане е наложено табу.

"Емоционалната, заинтересована нагласа към събитията, самият метод на общуване, по време на който сведенията се наслагват едно върху друго, дори да не е съзнателно, постепенно се създава дезинформация между предаващите и приемащи, която в крайна сметка превръща сведенията в малко правдоподобни.  Сплетнята не ликвидира дефицита на информация, но тя може да възбуди определени настроения или да ги поддържа.“ (Jendrzejewski, 1975).

„Завистта е сплетня. Жените обичат да сплетничат. Сплетнята доставя рядко, просто колосално удоволствие. Именно в атмосферата на сплетнята общуващите отварят душите си. Това е определено е психотерапия – блестящ инструмент за повишаване на самооценката. Необходимо е само да се раздадат шапките на всички състезатели, за да преживеят чувство, че са от един отбор. Сплетните (клюките) имат съдържание, което не може да се оповести директно, а то е толкова магнетично желано да излезе на повърхността, че сплетниците преживяват едно неудържимо желание да се надпреварват в каламбура от думи, а сакралната атмосфера му придава очарование и усещане за вършене на някакво забранено, но очевидно удоволствие. Това е способ човек да се извиси над другите и да се почувства много по-добре. Ако няма достатъчно клюки в оборот, то хората, водени от вътрешната си потребност да лекуват болното си себелюбие, изваждат на позиция много по-тежка артилерия:  интриги, малки и големи мръсни трикове, безумни вицове. Не е случайно, че доминиращо или чисто женските колективи (основно учители, социални работници и др.) се наричат серпертариум. Макар и малко грубо да звучи, това всъщност е истина.“ (Юлия Свияш, Центр „Разумный путь“).

Забележка:  Серпентарий (от лат. serpens, родит. падеж serpentis — змия) — помещение или пространство за отглеждане на змии с цел получаване на отрова, яйца,  кожа; разновидност на терариума. Серпентарий – това е вид змийска ферма.  

image

При завистта сплетнята често може да се използва в качеството на своеобразно оръжие в борбата между отделни индивиди и групи. Сплетните могат целенасочено да бъдат отхвърлени в очакване на драматично отрицателното им въздействие върху репутацията и имиджа на опонентите. Такова въздействие обикновено се осъществява по различен начин: чрез отслабване нивото на доверие; чрез разпространение на откровена дезинформация; чрез възбуждане на отрицателни емоции и негативно отношение и пр.  

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Категория: Други
Прочетен: 115 Коментари: 0 Гласове: 0

                                   Дискредитация на обекта на завистта - клевета и
                                                                 видове клеветници

 

Клевета е много по-ужасно оръжие от шпага,

защото нанася непоносима рана,

никога неизлечима.“

Г. Филдинг

„Много приятелства са разрушени,

много къщи са превърнати в руини –

от доверие в клеветата.“

Аукиан

 

            Клеветата е възникнала тогава, когато човек е разбрал, че в борбата за съществуване може да се използва не само физическа сила, но и словото, което, както казва великият филолог И.П.Павлов, е способно да убие човека. Използвайки клеветата, човек може да влияе не само на конкурентите (съперниците), но и да общественото мнение.

Клеветата е съзнателно упражнено действие за разпространение на неверни и опозоряващи сведения (в най-тесния смисъл) за определено събитие (деяние). Клеветата се счита за една от най-осъдителните видове лъжи и може да се маскира под покривалото на недостатъчно достоверна информация, случайни грешки и искрени заблуди.  Ако разпространителят на неверните сведения не знае за тяхната неистинност, че са лъжливи и ги приема за истина, такива действия се класифицират като сплетничество, а не като клевета.  Както и лъжесвидетелсвото, така и клеветата е наказателно деяние (престъпление).

Ето един пример за клевета:

„Работя в организацията вече четири години. До сега всичко беше нормално, но през последните няколко седмици аз започнах да забелязвам кардинални изменения в отношението към мен на моите колеги, особено на тези, които ме познават сравнително отскоро. Общувайки с тях, аз имам чувството, че те са напрегнати, стараят се да не се приближават до мен без нужда, ограничават общуването си в рамките само на служебните въпроси. Причините за това странно поведение не ми бяха известни, но преди време ми се отдаде възможност да чуя, как група сътрудници ме обсъждат. Хората говореха за това, че аз съм започнала да разпространявам наркотици и се съветваха един друг да стоят по-далеч от мен. Бях шокирана.

Две седмици след това до мен пристигнаха нови слухове за това, че аз самата употребявам наркотици и  още, че най-вероятно съм болна от СПИН.  Моят началник ме6 извика и ми съобщи, че моето очаквано повишение се отлага за неопределен срок, а в предстоящата много интересна командировка ще замине друг служител. Всичко това беше свързано с разпространението на лъжливи слухове.  Аз не знаех кой и защо ме клевети, но моят живот в службата стана почти непоносим. Другите престанаха да ме канят на рождени дни в офиса, никой не желаеше да върви с мен след работа. Чудя се какво да правя? (Олга)

Злите езици на клеветата са безмилостни. Те обръщат  и изопачават всяка добродетел: пестеливостта в скъперничество; щедростта в разточителство; искреността в глупост; сдържаността в уплаха; увереността във високомерие; твърдостта в жестокост; веселието в лекомислие.

Нивото на клеветата е правопропорционално на мащабите на оклеветената личност. Още Балзак е отбелязал, че клеветата е равнодушна към нищожеството.

Странно е, но в определени ситуации клеветата може да бъде прелюдия към славата на човек. Обикновено това са случаи, засягащи известни хора, носители на определени дарби и специални способности.

Според Дж.Романенко (2012) има три типа клеветници:

1.“Манипулатор“ – използва клеветата за постигане на конкретна цел, например, ако предстои решаване на въпрос за заемане на по-висока вакантна длъжност, а кандидатите в организацията са няколко, в т.ч. и самия манипулатор, той може да се опита да очерни „конкурентите“, за да ги лиши от възможност да претендират за повишение, оставяйки по този начин единственият безалтернативен кандидат в очите на началството.

2.“Отмъстител“ – прилага клеветата като средство за отмъщение за нещо (не е важно за какво). Той е особено упорит и последователен в пъкленото си дело, дори може да се каже, че е обсебен денонощно от мисълта за кроене на комбинации и ходове, за да постигне целта си.

3.“Спортсмен“ – това са лица, които разпространяват клевета без определена цел, а просто заради „спортния“ интерес, за да погледа какво ще се случи с хората. Това са хора, които обикновено стоят в непосредствена близост до обекта на клевета.  Този тип „палави“ клеветници се среща често в детска и юношеска възраст (училищна възраст), когато борбата и конкуренцията между децата в групата за неформално лидерство е ожесточена.

Инициаторите на клеветата, по мнение на Дж. Романенко, в своята дейност разчитат на два вида хора: „разпространители“ и  „оценители“.

„Разпространителите“ могат да бъдат хора, отворени към всякакви „новости“, страдащи от неудържимо желание да „споделят“ всякакви чути тайни. Те обикновено имат още едно качество -  не изпитват към обекта на клеветата симпатия, а дори може да имат и собствен интерес да злепоставят конкретния човек, но същевременно те самите не смеят да го оклеветят. По този начин клеветата поема към по-широкия социален кръг, като „разпространителят“ има  “чиста съвест“, той „не е започнал“, той просто е чул и повтаря.

„Оценителите“ не са преки разпространители на клеветата (те не желаят да се цапат),  но те внасят свой принос в делото по закрепване на негативното мнение по отношение на оклеветения човек. „Оценителите“ обикновено „започват работа“ във финалната фаза от разпространението на лъжливите слухове.  По време на обсъждането, когато едни разпространяват информацията и се сблъскват със защитници на обекта на клевета, те встъпват в споровете „истина/неистина“, като първоначално дълго време мълчат, а след това многозначително произнасят: „Може би наистина не е вярно, но може ли човек да знае всичко…“. Много е важно да се отбележи опасността, която идва от „оценителите“ в периода, когато така или иначе клеветническите слухове постепенно стихнат, поради липса  на практическо потвърждение. Именно „оценителите произнасят тогава сакралната фраза „Вие все пак с него, имайте едно наум, по-внимателно, дим без огън няма.“ И по този начин отново пораждат съмнение в порядъчността на оклеветения човек.

Друг тип клеветник е подстрекателя (провокатор). Подстрекателят представлява завистлив и изпълнен с ненавист човек, придирчив, капризен, лукав и подъл, духовно дребен измамник, непочтителен, обичащ да манипулира.

Той навсякъде се намесва в чуждите работи и се старае да посее раздори. За подстрекателят е характерно, че е общителен, любопитен и обича да обикаля по групите, като получава и разнася новини. Той е и доста предпазлив, тъй като полага много усилия за да не попадне в беда, а само да подтикне другите към неприятност. При това неговите действия са умишлени, обмислени и целенасочени. Той борави с намеци, символи, сравнения, метафори. Когато върши „работата“ си, той се намира в особено приповдигнато настроение;  изпитва приятно вълнение, когато бърза да информира (манипулира) другите, „правейки от мухата слон“, скривайки по този начин своето жалко съществуване. Подтиквайки (провокирайки) другите към действие един срещу друг, подстрекателите са особено опасни за колектива (групата).

Например, жената-подстрекател ще направи съвети, като коментира: "Сигурна съм, че вашият съпруг е посветен на вас дълбоко, но въпреки това няма нищо против да прекара една вечер със своята секретарка".

Клевета на работното място

 Ръководителите и мениджърите по кадрите не могат и нямат право да игнорират дори най-малките, безобидни, тъй като се приема, че те биха могли да навредят на интересите на организацията (производителност, репутация, бягство на кадри и пр.)

В рамките на всяка организация е много важна профилактичната дейност срещу клеветата и тя обикновено се осъществява с различни мерки в т.ч. чисто административни и организационни от нейните ръководители.  Шефовете на всяко ниво са длъжни да разбират и да потискат всеки опит за разпространение на клевета, та дори тя да е съвсем невинна, още в зародиш.  По този въпрос обикновено се провеждат инструктажи. Ако работата с колектива е организирана правилно, то инициаторите на клевети бързо могат да бъдат установени, но по-важното са последващите мерки срещу клеветника, които задължително трябва да бъдат наказателни (санкциониращи), в т.ч. до отстраняване от организацията.

Така трябва да бъде, но за съжаление не винаги е така.

Как да се борим с клеветата на работното място?

Когато почувствате, че около вас „облаците се увеличават и притъмняват“, незабавно „Бийте тревога!“ – това е първата стъпка. В никакъв случай не неглижирайте информацията (сигнала) и не отлагайте действията си.

В никакъв случай не трябва да водите борба с клеветата по същия начин и методи, които прилага разпространителя, т.е., чрез дискусии в „стаята за пушене“ или чрез „изясняване на връзката“. Запомнете! Клеветата изпитва най-голям страх от откритостта. Тя се страхува от нея като огън от вода и колкото по-рано започнете гасенето на пожара, толкова по-лесно ще го загасите, докато още не се е разгорял напълно, като кошер с лъжи, слухове и обвинения.

Първото, което трябва да се направи е да се информира ръководството и мениджъра по персонала, обяснявайки им своите опасения и излагайки известните до момента факти. Грамотните ръководители прекрасно знаят как да постъпят в такива случаи и най-вероятно проблема в най-кратки срокове ще бъде решен положително, а репутацията запазена.

Ако все пак не бъде намерена поддръжка в лицето на ръководството (непосредственото или висшестоящото) – действайте самостоятелно. Използвайте най-близкото събрание на колектива (или организирайте такова), за да говорите публично и изложите пред всички проблема.  При това, не се стеснявайте да изложите имена и фамилии, от които сте получили неприятната за вас информация, а също и обстоятелствата при които се е случило това, дори да сте имали договорка с източника от типа „На никого не казвай!“.  Това решение не е никак лесно, още повече, че обикновено в живота получавате информацията от някой, който все пак е настроен доброжелателно към вас. Ето защо препоръката е да се обърнете към осведомителя с думите: „Искам (държа) да ме подкрепиш докрай, за да изчистя името си“. Независимо от неговата реакция, по този начин вие изчиствате пътя си за следващата стъпка, запазвайки лоялност към лицето, предоставило информацията. Помнете, че става дума за вашите бъдещи авторитет, статус, репутация и т.н. Клеветата не е за подценяване, а разпространението й не е детска игра с обещания за „секрети“ и „обещания“.

Вашата реакция срещу клеветата трябва да бъде мълниеносна,  само в такъв случай вие можете да разчитате на победа без да понесете загуби или с минимални щети. Но преди да предприемете какво и да било, убедете се в това, че  наистина сте информирали ръководството и мениджъра по кадрите. Тук следва да се отчете един „тънък“ момент – не е изключено вашия непосредствен ръководител вече също да е въвлечен (или заинтересован)  в разпространението на клеветата, по тази причина не бива да се ограничавате само с осведомяване на прекия си ръководител. Препоръчително е минимум два, а още по-добре трима представители на администрацията да са запознати със случая. При това, тези началници не бива да са в пряка йерархична зависимост един от друг. За „усилване“ е препоръчително информацията да бъде изложена в писмен вид и да я насочите към съответните представители по каналния ред (с регистрация – вх. номер и уведомление за получаване).

Клеветата на работното място е особено сериозна ситуация и ако човек стане обект на клевети, то задължително трябва незабавно да използва всички възможности за да запази доброто си име, иначе може да стане късно.  Разбира се, забавянето не е фатално, но във всички случаи не трябва да се отчайвате, а да се борите, макар че колкото по-дълго се отлага реакцията, толкова по-трудно става и нарастват вероятността от определени загуби.

Допълнителни препоръки за противодействие на клеветата

За да давате по-малко поводи за сплетни и клевети, е целесъобразно да се прилагат следните мерки:

Като правило, в колективите най-слабо са подложени на сплетни и клевети самоироничните хора, които не се страхуват да се шегуват със себе си. Използвайки самоиронията, вие в значителна степен ще осигурите себе си от атаки на завистниците.

Ако попаднете в нов колектив, не разкривайте своите тайни и семейни проблеми, по-малко говорете за своите успехи и постижения.  Дори с най-близкото обкръжение не трябва да споделяте интимни подробности от своя живот. Хората за различни, а опасността в определен момент да използват вашата информация срещу самите вас винаги може да се активизира. Разбира се, не бива да се отива и в другата крайност и да станете затворен и подозрителен човек – просто се старайте внимателно да дозирате своята откровеност.

Когато влизате в кабинета на началника си, по възможност не затваряйте вратата; общувайте с колегите, като се стараете да не се усамотявате по двойки или тройки (в малки групи). Този тип поведение ще лиши потенциалните клеветници да съчинят легенда за ваш служебен роман – една от най-пикантните и често срещани клевети в колективите.

Постарайте се, колкото и да е трудно да не конфликтувате с колегите си. Разбира се, че не е възможно да сте в добри отношения с всички, но поне е възможно да не си създавате врагове.

Ако все пак станете жертва на сплетни или клевети, то се придържайте към следната схема, препоръчана от психолози:

1.Никога не се оправдавайте. Вие не сте виновни. Можете да изложите обсъжданата ситуация така, както тя изглежда и след това прекратете всякакви разговори на тази тема.

2.“Убийте“ клеветата в зародиш – незабавно и мълниеносно.  Ако считате, че вашето поведение или ситуация, в която сте се оказали, може да послужи като повод за клевети, определете нежеланата за вас интерпретация.  Не скривайте от другите мислите си, защото другите вече мислят като вас.

Ето един пример често срещан с жена: Ако колегите са забелязали, че слизате от кол;ата на началника си, то просто мимиходом разкажете, как сте се засекли с шефа на кръстовището и той е предложил да пътувате с него до службата. Ако вие първи предупредите за неприятните въпроси, то ще изземете инициативата  и ще оставите малко за фантазията на клеветника.

Ако станете обект на публична клевета, не позволявайте обидата и гневът да ви завладеят, защото попадате в плен на емоциите си, губите контрол над ситуацията и с това помагате на неприятелите да постигнат целите си. Постарайте се да запазите спокойствие и да овладеете емоциите. Подобни ситуации не са рядкост в колективи, в които клеветникът има подкрепата на определена група (или знае, че няма да получите в момента подкрепа от останалите). В такъв случай използвайте общоизвестния принцип „Нападението е най-добрата защита“. Обърнете всички „аргументи“ на клеветника срещу него, като се придържате задължително към неговите думи, а не отваряте нов фронт (нова тема). Това в края на краищата ще го обърка и разговорът ще поеме в друга посока от първоначалния негов замисъл.

Друга успешна тактика е да изземете инициативата и я впрегнете във ваш интерес. Трябва да изслушате клеветническите измислици до край, без да прекъсвате говорещия, а видът ви трябва да показва поведение на човек, който чува детско бърборене.  В отговор може да кажете: „Много съжалявам, че са постъпили така с вас, поставяйки ви в неудобно положение – толкова грубо са ви дезинформирали“  и  веднага трябва да вкарате в оборот друга тема. Желателно е да поведете разговор за важен за колектива въпрос, на фона на който клеветата би била неуспешна шега.

Следва да си давате сметка, че колкото по-високо в служебната йерархия се намира един служител, толкова по-висок е риска да попадне под клеветнически нападки. За това човек трябва да бъде психологически подготвен и да се противопостави.

 

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин  

image
Категория: Други
Прочетен: 87 Коментари: 0 Гласове: 0
                                              Методика за изучаване на завистта.

                                                    Тест „Източници на завистта“.

Завистта има много корени. Тя е сложен коктейл от различни ингретиенти и за да може човек да я разбере и победи, му е нужно да знае от какво възниква или кои са източниците (корените) й.

1.Равенство.

В основата на завистта може да стои стремежът (базово убеждение, разбиране) към равенство. Човек може да осъзнава или неосъзнава, но приема убеждението, че всички хора трябва да бъдат равни, следователно – всички трябва да получават от живота еднакво. Тези хора обикновено се възмущават и дразнят, когато някой от близкото им обкръжение постига успехи – това са онези, с които според завистливия човек „той стои на едно и също йерархично стъпало заедно с тях“. 

2.Справедливост.

Завистта се явява особено чувство за справедливост: „Всички трябва да бъдат оценявани по заслуги!“ или „Всичко в живота трябва да бъде честно!“. Проблемът идва от това, че разбирането за „честност“ и „справедливост“ за всеки човек е различно.  Така например, за много хора е важно и считат, че богатството и успехът трябва да бъдат постигнати по справедлив начин.  Те са склонни да се примирят с това, че човек е спечелил милиони долари, чрез напрегната работа в продължение на няколко години и да го приемат, но считат за непоносимо, ако тези милиони са спечелени по нечестен начин – престъпления, хазарт, спекулации, измами и пр. Хората извличащи своята завист от този корен, често приемат съдба на мъченици.  Те страдат от чувство за несправедливост, опитват се да отхвърлят вината на по-успешните. Като заставят другите да се чувстват виновни, те в своето въображение възстановяват баланса за справедливост в света.

3.Успех и богатство на другите.

 Някои хора могат да приемат умерените успехи на обкръжаващите ги, но прекомерното (от тяхна гледна точка) богатство считат за аморално.  В този случай става дума не толкова за завист, колкото за определени етични нагласи. Тези хора не са готови и не са ориентирани към трупане на богатство. В повечето случаи в семейната среда, още в ранното детство, техните родители са им внушили мисли от типа: „с честен труд няма да построиш дворец“  или „всяко голямо богатство е спечелено по нечестен начин“. По тази причина те се дразнят от богатството и успехите на другите, особено когато благополучието им се демонстрира.

4.Обида на съдбата.

Това разбиране се наблюдава при хора, които извънредно много разчитат на съдбата и слабо вярват в собствените си сили.  Те трудно понасят хора, които получават от живота повече от тях. Струва им се, че не са обичани, че животът е несправедлив и ги наказва, че не са разбрани и в същото време не са годни да постигнат нищо без помощта на някакви външни обстоятелства. За да се справят със състоянието си, много често те прибягват към прилагане на различни ритуали (молитви, магии, повтарящи се действия), считайки, че по този начин умилостивяват съдбата.

5.Негативно отношение към другите.

 Изпитващите завист по тази причина принципно не харесват другите и не им се доверяват.  Възможно е това да е резултат от възпитание, а може да бъде и следствие от някакво житейско събитие, след което човек се е обидил на целия свят. Те вървят по пътя от омразата към завистта – стратегия, която не може да им донесе печалба. Другите прекрасно чувстват отношението към себе си и започват да се отнасят към завистника още по-лошо.  Възниква омагьосан кръг, от който излизането е възможно, само ако настъпи промяна в убеждението за другите хора, т.е. да ги възприеме като добри.

6.Ревност.

Ревността и завистта са родни сестри. 

— Това всичко е мое и само мое!  – казала завистта.

— Аз не искам това да го има и друг. Аз искам да имам това само за себе си. Твоята любов да бъде само за мен. Аз искам тя да ми принадлежи. – отговорила ревността.

Много е трудно да бъдат различени гласовете им.

7. Ниска самооценка.

Хората, при които завистта произхожда от този източник са неуверени в себе си, в своите сили и способности. Освен това, те не ценят и не уважават истински себе си.  На тях им се струва, че другите хора са по-успешни, по-силни и по-щастливи.  Завистта при тях се явява един от елементите на комплекса за непълноценност.

8. Неумение да се извлича полза от поражението.

Това са хора, които трудно или въобще не се учат от уроците, които им предлага живота – не извличат поуки от житейския си опит и повтарят непрекъснато едни и същи неадаптивни поведения. Те с ужас възприемат дори най-малките си поражения в житейската борба, вместо да се отнасят към живота като към игра.  Тяхното излишно сериозно и отговорно отношение към живота им играе лоши шеги и те от душа завиждат на тези, които живеят леко, спонтанно и непринудено.

Инструкция: Прочетете внимателно твърденията и отбележете вдясно в една от колонките вашето мнение, като поставите знак „х“, в зависимост от степента на вашето съгласие по следната схема:

- а — съвършено – не;

- б — случва се, но рядко;

- в — от време навреме;

- г — често;

- д — да, почти винаги.

Не мислете дълго, а отбележете онази оценка, за която първо сте се сетили.

Въпросник

1.Можете ли да кажете, че изпитвате чувство на дискомфорт, когато наблюдавате който и да е от вашите познати, постигнал успех, който от ваша гледна точка е незаслужен?

2.Обикновено дразните ли се, когато някой от вашите познати „се прави на философ“ – показва знания, умения или способности?

3.Когато някой от вашето обкръжение постигне успех, вие изпитвате ли завист и рядко  мислите позитивно за последиците от това събитие лично за вас?

4.Вие считате, че не притежавате каквито и да е специални дарби, отличаващи ви от другите хора.

5.Харесва ли ви да четете в интернет за нещастни случаи (инциденти, катастрофи)?

6.Може ли да се каже, че когато четете или слушате за богати хора, мислите, че тяхното богатство за натрупали незаслужено?

7.Мислите ли, че успехите на повечето актьори, певци и водещи на програми в телевизията са незаслужени, тъй като са продукт на медиите или стечение на случайни обстоятелства?

8.Може ли да се каже, че когато загубите, повече се огорчавате от факта на самата загуба, а не толкова от това колко е голяма тази загуба?

9.Става ли ви неприятно, когато чувате или виждате ваши познати да се обличат по начин различен от вашия или купуват дрехите си от скъпи и престижни магазини?

10.Случвало ли се е понякога, да чуете новина за чужди неуспехи и да изпитвате повече радост, отколкото от ваши успехи?

11.Ако се случи така, че през нощта неизвестни лица повредят автомобила ви, ще се почувствате ли по-облекчен, ако чуете, че същата вечер са повредили на същия паркинг автомобилите на още трима собственици?

12.Вие лесно ли се засягате (обиждате)?

13.Случвало ви се е да изпитвате дикомфорт, когато сравнявате външния си вид с този на актьори, топ-модели, победители на конкурси за красота?

14.Случвало ли се е други хора да получат незаслужено нещо, което по право се е полагало на вас?

15.Мислите ли, че вие най-общо сте един обикновен човек, един от милионите като вас?

16.Мислите ли, че сте ревнив човек?

17.Считате ли, че ако съдбата беше по-благосклонна към вас, вие бихте постигнали много повече в живота?

18.Може ли да се каже, че когато ревнувате някой , изпитвате досада от достойнствата на съперника (съперницата) и ви е неприятно да слушате (гледате) приказки за неговите достойнства, красота или богатство?

19.Възниква ли във вас чувство на завист по отношение на знаменити личности (актьори, писатели, художници, музиканти, спортисти, политици)?

20.Считате ли, че призива за общо равенство на хората е правилен?

Ключ и обработка на резултатите:  

Всеки отговор получава определено количество бал, както следва:

- 0 бал — съвършено, не;

- 1 бал — случва се, но рядко;

- 2 бала — от време навреме;

- 3 бала — често;

- 4 бала — да, почти винаги.

Общия максимален бал по всички въпроси е 80. При сумиране на баловете, резултатът показва общия показател, който отразява уязвимостта към проява на чувство на завист.  Средният показател е 22 бала и се колебае в диапазона от 10 до 29 бала.  При показател 30 – 35 бала – налична е изразеност на завист, а при повече от 35 е необходима психологическа корекция за намаляването й.

За детайлно разкриване на източниците (корените) на завистта, авторът предлага таблица с 8 фактора (източници на завистта), в която се записват баловете на определените въпроси, отговарящи за всеки фактор. В зависимост от събрания бал по факторите може да се определят тези (този), които са доминиращи.   

image

Източници:

image
            „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин

image
         „Семь смертных грехов, или Психология порока для верующих и неверующих“,  Ю. Щербатых

Категория: Други
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 0
               Изследване на завистта. Въпросник за „черна“ завист

Инструкция: Прочетете твърденията и изразете вашето съгласие или несъгласие със знак „+“ и знак „— „

Въпросник:

1.Обидно ми е, че моят живот не е така успешен, както при някои.

2.Приятно ми е да слушам за разорени олигарси.

3.Може да се развали настроението ми дори от факта, че някой мой познат си е закупил нов автомобил.

4.В живота ми върви по-малко, отколкото на много други.

5.Повечето знаменитости не са по-добри от мен като хора.

6.Аз съм достоен за по-добър живот.

7.Грозните скандали и провали на „звездите“ предизвикват в мен чувство на злорадство.

8.За мен може да се каже, че съм мързеливичък.

9.Изпитвам някаква празнота и липса на обич, когато виждам щастливия живот на мои познати.

10.Считам себе си за изключителен човек, неприличащ на другите.

11.Успехите на много хора според мен са незаслужени.

12.Чувството за вкус и стил при мен е развито много повече от това на други хора.

13.За съжаление, аз съм се родил не в правилно време и не на правилното място.

14.Повечето хора, постигнали успех са използвали непочтени способи.

15.Преживявам гняв и омраза, когато загубя в някоя хазартна игра (тото, лотария), в която участвам.

16.На някои хора им върви абсолютно незаслужено.

17.Хората, облечени различно от мен ме дразнят.

18.Обидно ми е, че някои хора живеят по-добре от мен.

19.На мнение съм, че излишния разкош е пагубен.

20.Винаги изпадам в добро настроение, когато чуя, че на някой олигарх е образувано наказателно дело

21.Бих искал да имам много повече, отколкото имам.

22.Когато чуя, че са окрали (ограбили) някой богат човек, обикновено си казвам: „Така му се пада!“.

23.Много ми е тъжно, че съдбата е била така несправедлива към мен.

24.Дразня се от моите по-благополучни познати и поради това се старая по-малко да общувам с тях.

Ключ.

Изчисляват се (събират се) количеството положителни отговори и по броя бал се определя нивото на изразеност на завистливост:

- 0–6 бала — ниско ниво;

- 7–12 бала — средно ниво;

- 13–18 бала — високо ниво;

- 19–24 бала — много високо ниво.

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Категория: Други
Прочетен: 85 Коментари: 0 Гласове: 0
      Генезис и психологически механизми за възникване на завистта.

 

            Както отбелязва Т.Б.Бескова (2013), за формиране на завистта е необходим съществуващ външен и вътрешен фон, т.е. определени детерминанти.  Структурата на детерминантите на завистта имат сложна организация и включват детерминанти от различен тип, съотношението между които не е статично и еднозначно, а динамично и зависи от конкретни обстоятелства. На различни етапи от онтогенетичното развитие и на различни стадии на социализация на личността може да се извърши смяна на детерминантите (условия от вътрешната или външна среда могат да станат основополагащи фактори, а универсалните фактори да придобият характеристики на условия).

Структурата на детерминантите на завистта включва (по Бескова):

1) предпоставки — неравенството на хората (социално, физическо, психологическо, професионално, материално и др.), всяко от които съществува като обективна реалност.

2) универсални фактори:

— фрустрираните потребности на личността, сред които особена сила имат фрустрация на потребностите за позитивно самореализация, признание и  потвърждение;

— субективното превъзходство на другия човек, което може да възникне дори там, където отсъства и обратно, отсъства там, където реално съществува;  

— социалната близост с обекта на превъзходство при отсъствие на интеграция с него; „интегративно поле“, представящо значими хора, постижения и придобивки, които се възприемат като цялостен успех;

3) външни условия:

— макросоциални условия: културно-исторически (особености на културата, националния характера, общественото съзнание); социално-икономически и политически (рязко социално разслоение в формално нестратифицирано общество; доминиращи в обществото уравнителни тенденции и представи за справедливост; обществени отношения, основаващи се на принципа на потреблението);

— микросоциални условия (условия за социализация на малките групи): условия за семейно възпитание (негативно отношение на родителите към по-успешните други; негативни изказвания на родителите по отношение на своето дете, съпроводени с похвали към друго дете; оценка на резултатите от дейността на детето в зависимости от резултатите на другите; повишени очаквания на близкото социално обкръжение; доминиращ възпитателен стил на противопоставяне); условия за социализация на вторичните социални групи (доминиращ в тях конкурентен характер на дейността (игрови, учебен трудов);

4) вътрешни условия:

— ниво на онтогенетично развитие (завистта като ситуативна реакция се появява в онтогенезиса достатъчно късно, само тогава, когато детето е способно адекватно да оцени социалните отношения с връстниците и своето реално място в тези отношения;

— характеристики на когнитивната, афективна, мотивационна, рефлексивна и нравствена сфери на личността. Психологическите качества стават устойчиви интегрални образувания, а впоследствие сами могат да създават благоприятни условия за формиране на завист и определени качествени особености при нейното протичане;

— ниско ниво на субективност на личността (неконструктивни способи за преобразуване на битието при овладяване на сложни житейски ситуации; трудности в саморегулацията на негативните психични състояния; екстерналност, ниско ниво на инициативност, на настойчивост, енергичност, издръжливост и решителност);

— структура на представите, нагласите и ценностите на личността  (ценности на индивидуализма, прагматизма, потреблението и властта; нагласи за балансиране и запазване на съществуващата скала от ценности; представи за нелоялността на социалното обкръжение и справедливостта като равенство).

По този начин, при формирането на завистта се задействат ред съвместно действащи и усилващи се един друг и взаимнопроникващи психологически механизми, сред които Т.В.Бескова отделя генетично базовия механизъм интериоризация; централния (базовия) механизъм за социално сравняване и вградените в него механизъм за категоризация и каузално заблуждение. Представените психологични механизми се „натрупват“ върху различните детерминанти, те могат да играят определяща роля във формирането на завистливото отношение на субекта към другите хора, превъзхождащи с нещо субекта на завистта.

Бескова отбелязва, че връзката и отношенията между психологическите механизми за формиране на завистта и нейните детерминанти се характеризира с подвижна взаимна съгласуваност и взаимна обусловеност.  Както съответните условия и фактори могат за се явят пусков механизъм и да доведат до разочарование, така и самото действие на психологическите механизми може да встъпи в качеството на „първопричина“ за формиране на благоприятни условия за „хранене“ на завистта.

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Категория: Други
Прочетен: 81 Коментари: 0 Гласове: 0
                                                   Цветовете на завистта

                                                                          „Завистта е враг на щастливите.“

                                                                                                                       Епиктет

 

            Още Рене Декарт отбелязва, че при завистливите се променя дори цвета на кожата: те са сиви, жълто-черни, с цвета на мъртвеца, а завистта на латински „livor“ означава синева. Не е случайно, че народите казвали: „посинял“ или „позеленял от завист“. Зеленият или отровно-жълтият цвят в народната символика се свързва със завистта и ревността (в онези детски приказки срещаме „той пожълтял от завист и умрял).   В Китай завистта наричали „болни червени очи“, по които определяли завистливите. Като цяло, за обозначаване цвета на завистта (по-точно цвета на лицето на завистливия човек) се използва едва ли не цялата цветова палитра, но всички тези цветове не са естествени за обикновеното човешко лице – лицето на човек, който не изпитва завист.

„Черната“ (неизменна) завист е „чувство на тъга, раздразнение, което ни обхваща срещу човека, притежаващ нещо, което ние искаме, но нямаме“.  В резултат се появява желание или да унищожим обекта на завистта или  да му направим нещо лошо – да накажем, да отмъстим за обидата и унижението спрямо нас.

Така съпрузите С. и Е. Глюк (Glueck S., Glueck E., 1952) виждат главния признак на «черната» завист в страстното желание на завистливия, никой нищо да не притежава или да бъде – насочено към унищожаване удоволствието на другите и на самите други.

Една от причините за този тип завист е пълното снемане от човек на отговорността за това, какво се случва в неговия живот.  Този живот започва и се подчинява на принципа „на нас нищо не ни трябва, само и само другите също да нямат нищо“ („Не е важно дали на мен ще е добре, важното е на другия да му е зле.“). Освен това такива хора са много мнителни  и живеят в постоянно очакване на чуждия провал, вместо да създадат своя успех.  „Черната“ завист се изразява тихо, мълчаливо злорадство и бездействие. Когато в обекта на завист се случи провал, неуспех, беда, то душата на завистника се изпълва с чувство на щастие.

„Черната“ завист способства появата на морално лицемерие (Polman, Ruttan, 2012). Тя нищо не носи на завистника – колкото и да е нещастен, той не може да застане на мястото на щастливеца, цялата негова злоба остава в него самия, подкопавайки силата и здравето му. Работата е там, че завистта, като всяка друга отрицателна емоция, активизира симпатичната нервна система, която предизвиква напрежение в работата на сърдечно-съдовата система, зачестява пулса, повишава артериалното налягане.  освен това, нарушава нормалната работа на храносмилателната система.

„Бялата“ завист или възхищение на завист, има място там, където човек завиждайки, не изпитва към преуспяващия каквито и да било враждебни чувства.  Завиждащият е способен адекватно да приеме чуждите успехи. Често обект на „бяла“ завист стават някакви еталони или предмети, будещи възхищение. Такъв завистник ще се стреми всячески да подражава на своя кумир и да се надява, че някога и той ще стане такъв (и той ще притежава).

Въпреки, че завистливецът съжалява, че не може да постигне това, което другият има (поне в настоящия момент и при обстоятелствата), той няма желание обектът на завистта да стане зле, а ако не успее, то вместо злорадство, той преживява съчувствие.  В редки случаи „бялата“ завист може да се яви кратковременен стимул за съревнование с други хора. Дж. Нью (Neu, 1980) пише по този повод: „В случай на злобна завист човек иска да унизи другия (да го принизи до собственото си ниво или по-ниско); в случай на възхищение, завистливият човек желае да се възвиси (да стане такъв, какъвто е другия)“.

Има хора, които отричат наличието на „бяла“ завист, считайки че завистта няма цветове, че термина „добра“ и „лоша“ завист има условно значение и различието се състои само в това, вреди ли се това чувство сред обкръжаващите.  За завиждащият няма значение каква завист го опустошава. И тук е мястото да се спомене, че повечето от тях подменят „бялата“ завист с възхищението.  „Бялата“ завист често се базира на възхищението. Последното пробужда в човек мисли за това, колко хубаво би било да стане така, но в същото време той разбира, че това не му е дадено на него и по тази причина в него възниква съжаление, огорчение по повод неприложимостта на възникналото желание. Именно несбъднатостта на желанието,  води до трансформация на възхищението към завист.

Забележка: Следва да се отбележи, че твърдението:  „Бялата завист“ непременно е свързана с възхищение от постиженията на другия или с искрена радост за него“ –  също е спорно. Възхищението може да бъде характерно за отделни случаи на остра „бяла“ завист към конкретен човек, проявяващ своето преимущество „тук и сега“. Но при завист към лица от определени професии (например, художниците) възхищението въобще не е задължително.

Другата страна – „черната“ завист. Тя възниква към някого (например, съученик, състудент) не защото аз не се възхищавам от неговите успехи, а защото неговите успехи нараняват моето себелюбие.  Това става на фона на човешката суета и хипертрофирано чувство за справедливост, които  водят до враждебно отношение към обекта на завистта.

За термините „завист“ и „завистливост“ в третото издание на Уебстър подчертават желанието на човек да притежава това, което принадлежи на друг, а не желание другият да загуби преимуществото си.  Тази гледна точка променя акцента и почти напълно съвпада с американските представи за завистта. Например, според тяхното убеждение, рекламата може да убеди човек, че е длъжен да закупи нещо, за да предизвика завистта, като се предполага, че другите ще предприемат максимални усилия за да получат това нещо, а не както по-рано се е считало, че хората ще бъдат подтикнати да отнемат (отстранят, изземат, унищожат) от злоба…

Според К.Шек (2010): „Американците предпочитат старомодната „завист“, която приемат като „съперничество“ и не осъзнават промяната на смисъла. Те буквално са заровени в злобния, деструктивен аспект на завистта.“

Ако в християнската религия съществуват представи само за „черна“ завист, то в исляма завистта се дели на два вида „бяла“, невраждебна (гъйбта) и черна“, враждебна (хасад).

Признаци на „черна“ и „бяла“ завист:

image

Установени са и други (промеждутъчни) оттенъци на завистта:

„Розова“ завист – мимолетна, безобидна и повърхностна. Може да бъде предизвикана от щастие, радост на близък човек или успехи на хора от близкото обкръжение. За съжаление, независимо от своята безгрешност, този тип завист често е способна да се трансформира в „черна“.

„Червена“ завист – много негативна емоция, подтикваща към действия за отстраняване на ненавижданото чуждо постижение.  Често се явява мотив за ненавист, отмъщение, агресия. Този тип хора преживяват като мъчение и обида чуждото щастие, което не  дава покой на душата им.

„Зелена“ завист – едно от разпространените твърдения за нея е: „Няма „бяла“ завист“, няма „черна“ завист. Съществува само една с отровно-зелен цвят.“ Причина за възникване на „зелената“ завист може да бъде алчността или скъперничеството на човек.

При това няма никакво значение, дали завиждащият е богат или беден. Завистникът не намира място за себе си, считайки, че то е заето от обекта на завистта му. Смисъла на живота на такива хора са материалните блага и по тази причина те възприемат негативно всичко което е свързано с наличието на такива ценности в обкръжаващите ги.

„Жълта“ завист – често много хора, изпитващи към някого завист не я показват открито, но след общуване с обекта на завистта си обикновено губят настроение, изпиват тревожност и обида.

„Сива“ завист – това е проявление на нисшите, най-примитивни черти на човешката личност, съпроводена от самоунижение и отсъствие на собствена значимост. Завистникът изпива постоянно чувство за ненужност, което се поддържа от вътрешната му ниска самооценка и собствена комплексираност. Този вид завист е характерен за неуверените в сене си хора. Те са много обидчиви, невротични, подложени на самонаказание. 

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Категория: Други
Прочетен: 128 Коментари: 0 Гласове: 0
                             Емоциите, съпровождащи чувството на завист

Избухването на завистта е проявление на една или друга отрицателна емоция. Още Декарт говори, че завистта е особен вид тъга, смесена с ненавист, която изпитват хората когато видят някакво благо в тези, които оценяват като недостойни за това благо. Спиноза определя завистта като емоция на „неудоволствие при вида на чуждото щастие“ и „удоволствие в неговото нещастие“.

Тези схващания са потвърдени чрез изследвания. Например Ю.В.Щербатих (2010) установява статистически значима връзка между завистта и склонността към гняв.  Хроничната завист, както пише политическият икономист Вилхем Рошер (Wilhelm Roscher, 1895), също е свързана с отрицателни емоции „ако повечето от греховете в крайна сметка носят наслаждение, то чувството на завист носи страдание от момента на зараждането му“.

Мелани Клайн определя завистта като „чувство, в което инстинктите на живота и смъртта са покварени“. В реалността тази картина изглежда така:  обектът, който на нас ни харесва, в друг предизвиква негативни емоции, добрите и лошите се сблъскват и завистта започва да гложди душите дори на много приятни хора. Ако ние можехме да разделим  своите чувства на позитив и негатив, то веднага ще престанем да завиждаме на приятелите си.

Възникващите отрицателни емоции по отношение обекта на завистта (досада, ненавист, омраза) са защитните механизми, които маскират чувството за собствена непълноценност на рационалното обяснение, намирайки множество недостатъци в обекта на завистта (“На кому е нужно това?“). По този начин се снижава значимостта на обекта и се намалява напрежението.  Когато човек осъзнава, че предметът на завистта му не е виновен пред него, тогава агресията се разгръща в завистливия човек, превръщайки се в емоция на вина.

Г.Х.Зайдлер (Seidler, 2001) отбелязва, че завистта често води към трудни за понасяне емоционални преживявания (например, отчаяние). Характерно за завистливия човек се явява  в резултат на саморефлексия и несъответствие с идеалния Аз.

Естествено емоцията има физиологични проявления. Петер Кутер (1998) отбелязва, че човек започва да бледнее от завист, в резултат на стеснение на кръвоносните съдове и повишено артериално налягане или пожълтява от завист.

Група изследователи под ръководството на Хидехико Такахаси (Takahashi et al., 2009) с помощта на магнитно-резонантна томография, локализира отдели в мозъка, отговарящи за обработка на такива емоции като завистта и злорадството. Оказва се, че наблюдаваните емоции се контролират от тези отдели на мозъка, които отговарят за болката, жаждата и глада, т.е.  физически усещания от първостепенна важност. Завистта възниква в отговор на негативно сравнение на себе си с други хора само по значими за човек показатели, а не въобще. Ако сравнението протича в социално незначими за индивида области, то завистта и злорадството не възникват или се оказват съществено незначителни. Същевременно е установено, че колкото по-силна е завистта към един или друг персонаж, толкова по-силно изразена е радостта към неуспехите на същия персонаж. В случая злорадството поема върху себе си функцията за разрешаване на психологическия дискомфорт.

Експериментаторите провели опит със студенти от двата пола.  На изследваните лица били дадени разкази за други предполагаеми студенти (измислени персонажи), а за по-пълна картина, в различните версии на опита полът на персонажите съвпадал с пола на изследваните лица; специалността и стадия на обучение също варирали. По този начин част от персонажите встъпвали в ролята на потенциални съперници, а друга част – не. Всички разкази също били два вида.  Първият персонаж бил съпътстван от успехи, а втория – не.  (в това число финансови проблеми, хранително отравяне). Паралелно с четенето учените провеждали сканиране на мозъка. Те помолили студентите да оценят по шестстепенна скала своето чувство на завист към персонажа (това се отнасяло само към първата категория).

Оказало се, че героите, които предизвиквали най-силна завист, активизирали мозъка в отдел, играещ ключова роля при обработката на физическата болка, т.е. завистта и болката се оказват физиологични близнаци.

При четенето на разказите от втората група (тук персонажите са вече неудачници) била активизиран отдел за „възнаграждаване“, който се включва например, при получаване на различни бонуси.

Учените твърдят, че лесно може да се предскаже за всеки човек, какви персонажи предизвикват при него най-високо ниво на злорадство, базирайки се на степента на завист при четене на първия разказ. Според изследователите това говори за наличие на тясна връзка при обработката на информацията за двете чувства (завист и злорадство).

Завистта, както и другите социални неуспехи, се оформят в предната област на Anterior cingulate cortex.  Злорадството контролира системата от връзки за получаване на награди. Тук се задейства Ventral tegmental area, Amygdala, Striatum и Ventromedial prefrontal cortex.

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин

image

Категория: Други
Прочетен: 95 Коментари: 0 Гласове: 0
                                                  Функции на завистта

            При разглеждането на всяко психологическо явление неизбежно възниква въпроса: „За какво е нужно, т.е. какви са функциите му?“

         М. Силвер и Дж. Сабини (Silver, Sabini, 1986) считат, че реакцията на завист е нарушение на социалната норма и поставят въпроса за това какво е нейното предназначение и защо обществото се примирява с нея.  Авторите изхождат от позицията, че тя не зависи от биологично обосновани цели и не осигурява каквито и да е преимущества.

Т. В. Бескова (2010), обобщава редица психологически и  социологически възгледи за ролята на завистта, като извежда следните функции: утвърждаваща (конституираща), защитна, регулативна, стимулираща и контролираща.

Утвърждаваща (конституираща). Т. В. Бескова подчертава, че завистта се явява своего рода орган на познанието за собствените ни стремежи, изпълняващи функцията на утвърждаване, признаване на ценности, значими предмети.

В процеса на социално познание субектът прибягва към сравняване на себе си с другите, като съотнася различни собствени характеристики с качествата на други.  При това определяща роля играят субективните социални представи за някои социални и социално-психологически явления и избирателния характер на възприятието, благодарение на което от безбройните обкръжаващи ни предмети  и явления, субектът отделя само някои.  По мнение на К. Барет, завистта играе ролята на механизъм за отделяне в съзнанието, съхраняване или достигане до това, което му харесва, съобщавайки едновременно на другите какво е ценно за дадения човек.  Това което не е значимо и не е ценно за човека, то не представлява интерес и не предизвиква завистливо отношение.

Както отбелязва Т. В. Бескова (2010з), завистта буквално маркира значимите за човек предмети, при това те може дори да не предполагат абсолютната им ценност за другите хора или за човечеството като цяло; по друг начин казано, кажи на кого завиждаш и аз ще ти кажа какви са ти ценностите и към какво се стремиш.

Корелационният анализ, проведен от Бескова показва положителна (макар и не много тясна) връзка между диференцирането (разсъгласуваността) на ценностите по критерия значимост/достъпност и общото ниво на завистта. С други думи, колкото повече човек счита, че една или друга ценност е недостъпна за него, толкова повече расте нивото на завист.

Защитна функция. Осигурява защита на самооценката и  социалната репутация на човек.

Защитната функция на завистта за самооценката се разглежда от М. Силвер и Дж. Сабини (Silver, Sabini, 1986), които са на мнение, че реакциите на завист във формата на критика и агресия са насочени именно за съхраняване на самооценката.

Розенблат (Rosenblatt, 1988) разглежда завистта като мотивационен потенциал за активизиране на защитна реакция – така например, като отрицание на ценността на обекта на завистта („Гроздето е кисело!“), като  компенсаторни фантазии и самоуспокоение (откриване на скрити ползи в това, да не притежаваш обекта), въвличане на инстанции на висша справедливост („Така е угодно на Бог!“), самовнушение, идеализиране притежателя на предмета на завистта или дистанциране от него. Розенблат стига до извода, че за ограничаване чувството на завист или за защита от него, най важни са следните реакции:

-критика на предмета на завистта;

-дистанциране/намиране на различия между себе си и обекта на завистта;

-изменение на значимостта на предмета на завистта лично за себе си.

С помощта на тези механизми човек предприема опити да регулира преживяването си на завист, правейки го по-поносимо.

Аналогично е мнението на М.А.Малишев (2001), разглеждайки завистта като род егоистична защита и Н.В.Дмитриева (2005), оценяваща завистта като защитна реакция на заплаха за „Аз“-а, възникваща при невъзможност за реализиране на потребност. Това схващане се подкрепя от В.А.Лабунская (2006), според която в качеството на фактора, определящ резултатите от сравнението, встъпва страхът да бъдеш обезценен в резултат на постижението на друг човек. Така другия се възприема като заплаха за собствения статус, кариера, популярност, репутация.

Съществува обаче и друго мнение, не завистта води до защита на самооценката, а неуспешно защитената самооценката се снижава от резултата на сравняване с другия и предизвиква завист (О. Р. Бондаренко, У. Лукан, 2008).

Според Т.В. Бескова, и двете гледни точки са верни. Необходимо е да се подчертае, че дори ако механизмите за защита първоначално „не заработят“ и превъзходството на другия човек в определена значима сфера доведе до възникване на завист, това не означава завършване работата на защитните механизми – именно сега те се насочват към стабилизация (възстановяване) на самооценката.  Казано с други думи, завистта води до снижаване на самооценката, а съпровождащите я реакции са призвани да регулират тази самооценка.  Често това се постига чрез „рационализация“ (например, „Той е недостоен за това!“, „Това се случи само поради …!“, „Светът е жесток и несправедлив и по тази причина трябва да се направи всичко, за да се победи …“) – вариантите могат да бъдат различни, но целта е една – да се запази самооценката.

Освен защита на самооценката на субекта, завистта осигурява защита и на неговата социална регулация . Когато превъзходството на другия стане „непоносимо“,  тогава завистта се превръща във важна защита не само за самооценката, а и за социалното лице на индивида.

Описаната функция на завистта, посредством която се извършва маскировка на своите неуспехи в различни жизнени сфери (семейна, трудова, материална и пр.) и на своите некомпетентности е насочена на първо място към реализация на субективните потребности от признание.

Р. М. Шамионов отбелязва, че при завистта се прави опит за запазване на самооценката, посредством използването на такива стратегии за преодоляване, като търсенето на социална поддръжка. Тогава човек умишлено търси съмишленици, които да потвърдят убежденията му, макар те да имат съвсем други мотиви, различни от завистта. Този възглед свидетелства за това, че завистта встъпва в своего рода проектор на склонността към групова поддръжка, опора в групата за решаването на проблем и възможно към колективистична ориентация на личността.

Регулативна функция или функция за социален контрол.

Г. Шек (2010) отделя тази функция на завистта, като отбелязва, че хората, които са  получили някакви преимущества са подложени на въздействие от страна на другите хора.  Задавайки си въпроса: „Откъде обикновеният лекар си е купил тристаен апартамент?“,  всеки може да се обърне към съответна институция за изясняване законността на тази покупка и произход на парите. И с голяма степен на вероятност това ще направи именно завистливият човек. Според Осовская (1987), една важна особеност на завистливите хора се явява склонността им към „ревнив контрол върху живота на другите“.

При разглеждане на функцията на завистта за социален контрол, възниква въпросът за нейните нравствени основания. От една страна социалният контрол се явява сдържащ фактор за противозаконни и безнравствени действия на членовете на обществото; от друга – възможността за неговото осъществяване може да провокира завистливият човек да извърши „разкрития“ за обекта на своята завист, прилагайки неизменните методи на унижението (клевети, интриги, сговаряне с други и пр.).

Функция за регулиране на асиметричното социално положение. 

Тази функция се явява следствие и произтича от предшестващата я. Редица автори постулирайки тази функция имат предвид стремежа на завиждащият човек да отстрани явното превъзходство на другите хора, воден от стремеж към равенство. Но разбира се равенството е доста различно.  Едно е да сме равно богати, друго е да сме равно бедни. Първият стремеж е свързан с „бялата“ завист, а вторият по-скоро с „черната“ („Ако аз не разполагам с това, то и вие няма да разполагате с него!“). Освен това, причината за неравенството също е различна.  Има социални различия между хората, които се основават на „природно неравенство“. Подобни неуправляеми фактори пораждат сериозни различия между хората и въвеждат морален елемент в недоволството на завистливия човек.

Бескова посочва, че  желанието за справедливост може да стане приемливо за обществото оправдание за завистта, безгранично разширявайки границите на нейните действия, правейки я всепозволена и дори насърчавана.  По тези причини разбирането на тази функция е нееднозначно от гледна точка на нейната конструктивност и нравственост. Главен критерий тук видимо стават способите за възстановяване на неравенството и регулация на асиметричното социално положение между индивидите и групите.

Стимулираща функция.

Тя се свързва с подбудите и съзидателната активност на човека; среща се често, но тя предизвиква доста спорове, тъй като функцията по-скоро се отнася към т. нар. „бяла“ завист“, наличието на която в спорно.

Обяснението на тази функция е, че ако хората не си завиждаха, тогава не биха се стремели към превъзходство и не биха извършвали открития. Мисълта за това, какво е необходимо да се направи, за да бъдем по-успешни, за да получим похвала, за да покажем превъзходство и пр., често пъти дава нелоши резултати.

Всъщност, стимулиращата функция може да бъде свързана и с разрушителна активност на човек.

Група психолози от Тексас (Hill et al.) са предложили на студенти да опишат случаи, при които са завиждали един на друг или на познати. След това на тази група студенти, заедно с контролната група, (от нея не е било искано да си припомнят случаи на проявена завист) е била поставена задача по двойки да прочетат записки от интервюта на свои състуденти, с които заедно са влезли в университета. Тези интервюта са били измислени от изследователите, но в тях нямало нищо, което би предизвикало завист. Установено било, че в сравнение контролната група, студентите, които току-що били накарани да възпроизведат спомените си използвали много повече време за запознаване с материалите.

И така, ако преживяната в миналото завист изостря сетивата и активизира ума, то какъв би бил ефекта от преживяването на съвсем нова завист?  Отговор на този въпрос дава експериментът на С.Е.Хил и съавтори.  Те са показали на едната група фиктивно интервю от вестник и снимки на други предполагаеми студенти от колежа. Момичетата са видели снимки на други млади жени, момчетата  - на мъже. На фотографиите една част от лицата демонстрирали материално благополучие, а на други – не, като текстовете давали това ясно да се разбере. Например, посочвало се, че той притежава нов луксозен автомобил, а другият използвал непрестижна кола; единият имал родител, който участвал в училищното настоятелство, а другият периодично получавал социална финансова помощ. В процеса на експеримента били измервали колко време отделят студентите да изучават двата вида стумулни материали, а след това им предложили да разкажат за своите емоции. В края на експеримента били попитани за имената на лицата от интервютата. Било установено, че те си спомнили повече имена и подробности за тези обекти, към които изпитали завист.

Тези резултати показват, че преживяването на завист може да предизвика активизиране на когнитивните процеси: внимание и памет.

Завистта изисква умствени усилия, които са били наблюдавани от Хил и колеги при още един експеримент със завистливите студенти. Този път, след запознаване с материалите за богати младежи, експериментаторите предложили работа върху загадки. Било установено, че завистливите са завършили по-рано, но с повече грешки, в сравнение контролната група, на която е бил предложен материал, който не предизвиква преживяване на завист.

Изследователите са направили извод, че експерименталната група (тези с повечето грешки) са станали жертва на т. нар. „его-изтощение“ – състояние на психична умора, при която енергията е била изчерпана при изпълнение на действията по-рано, свързани със самоконтрола. Очевидни е, че завистта изтощава този ресурс, който поддържа активно вниманието и работоспособна паметта, а за това организмът трябва да плати.

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин 

image

Татяна Викторовна Бескова

image

Категория: Други
Прочетен: 130 Коментари: 0 Гласове: 0
                                            Етапи в развитието на завистта

            Завистта е феномен, който се проявява на три основни нива: съзнание, емоционално преживяване и поведение. В този контекст, в руската психологическа школа (К. Муздыбаев (1997, 2002) е прието схващането за включване на набор от компоненти на завистта, последователно проявяващи се един след друг:

1) социално сравнение;

2) възприятие на субекта, че някой го превъзхожда;

3) преживяване на досада, огорчение и унижение;

4) отношение на неприязън, дори ненавист към този, който превъзхожда;

5) желание или причиняване на вреда на превъзхождащият;

6) желание или реално лишаване от предмета на превъзходство.

Като се съгласяваме по принцип с такава последователност, все пак трябва да се отбележи, че компонентите на завистта, представени от К. Муздыбаев, са по-скоро етапите на появата на завист.

Така например, социалното сравнение не може да бъде компонент на завистта, по причина, че на този етап тя просто отсъства (но без този етап тя не може да възникне).  Следва да се подчертае това, защото често възприемането на превъзходството на другия вече се оценява като стартирал процес на завист.  

Освен това, може да се отбележи и недостатъчно пълното разгръщане на процеса на проявената завист.  С други думи, необходимо е да се внесе ред и допълнение към схемата на К. Муздыбаев и като се държи сметка за динамиката на формиране на завистта, схемата придобива следния вид:

Първи стадий – социално сравняване и възприятие на нещо превъзхождащо човек. Счита се, че основата на съвестта е сравнението.

„В завистта винаги се крие сравнение, а където е невъзможно да се сравни, няма и завист“ – пише Фр. Бейкън (1978, с.370).  Това е вярно и не е вярно!  Ние се въодушевяване и трогваме от изкуството на актьорите, великите майстори на живописта, певците и т.н., като не казваме: „Ето, аз не мога да танцувам, да рисувам, да пея както тях, не мога!“.  За възникване на завистта, едно сравнение и признание за превъзходство на някой е недостатъчно, въпреки, че понякога може да чуете, че някой, който счита себе си за по-добър от вас, да го изрази с думи  - тогава, рано или късно това изказване пред вас или пред други хора ще доведе до чувство за малоценност, до скрита ненавист, гняв. Тогава процесът навлиза във втория стадий.

Втори стадий – възниква потребност от идентификация с обекта на завистта. Завистта възниква само по повод на това, към кого човек има силен интерес (Parrott, 1991), човек към който индивидът се стреми, високо цени в другия и изпива потребност  да притежава това, с което разполага другия. Именно изострянето на съществуващата нужда от нещо или просто в резултат на нейното възникване (възприятието на един или друг обект или човек) се явява втори стадий за проявата на завистта.

Завистта винаги се основава на идентификация: завиждаме на тези, на които искаме да приличаме (или да имаме).  Но за тази цел трябва да се разбере от какво е обусловено превъзходството на другия и какви са перспективите за удовлетворяване на възникналото желание.  Тази стъпка води към третия стадий.

Трети стадий – оценка на своите възможности. Оценявайки своите възможности (адекватно или неадекватно), човек може да предприеме опити да придобие един или друг предмет или качество, което му се иска да има, т.е. встъпвайки в задочно съревнование с другия човек, което може да донесе успех, но може да завърши и с провал, личността преминава в следващия стадий.

Четвърти стадий -  осъзнаване невъзможността за удовлетворяване на своето желание, да имаш това, което другия има. И в единия и в другия случай емоционалната реакция на разбирането за невъзможност за достигане на желаното се явява източник на огорчение и съжаление.

Пети стадий – търсене на причина за откритото превъзходство на другия.  Човек започва да мисли: „Защо Иванов има нещо което искам, а аз го нямам?“ От осъзнаването на причината за това превъзходство зависи какъв вид завист – „черна“ или „бяла“ ще възникне в човек.

От една страна, превъзходството на другия може да бъде придобито с труд и може да служи за пример, мотивирайки личността за активност. От друга страна, несправедливост на съдбата (възможно е тази оценка да е само на завистника) или в резултат на несправедливо разпределение на блага, в резултат на което другият разполага с тях без реално да заслужава. В този случай извода е един – „Аз се чувствам обиден!“, защото хората считат, че именно съдбата или който и да било друг (другите) се явяват виновни за неговите неуспехи.  Това явление е в следствие на т. нар. каузално заблуждение (Schoeck, 1969), т.е. човекът имащ превъзходство се възприема като причина за собственото унизително положение и неуспех. В резултат се усилва чувството за „несправедлива“ самовлюбеност (представите на индивида за собствената си изключителност и достойнство).

„Завистта е безпокойство (неудоволствие) на душата, произлизаща от разбиране, че желаните от нас блага са притежание на друг човек, който ние не считаме за по-добър и по-достоен от нас.“ - Готфрид Вилхелм Лайбниц.

Шести стадий – възниква чувство на накърнено самолюбие. Непреодолимото превъзходство на другия се възприема от самовлюбения като непълноценност и дори като свое унижение;  при това обектът на завистта се отнася към категорията победител, а себе си – като губещ. По тази причина Адлер разглежда завистта като реакция на неравенство между хората при дефицит на собствена самооценка.  Той подчертава, че завистта е фактическо признаване на собственото безсилие и безпомощност, състояние на подчиненост на друг човек, заемане на по-ниска позиция от другите.

Освен осъзнаването на обективно съществуващото неравенство в определени значими за човек отношения, субективното разбиране и представа за неравенство също влияе върху възникване на чувството на завист.

Ако човек свързва своите неуспехи със съдбата, то се появява обида към нея. Ако завиждащият екстраполира своите провали към друг, по-успешен и по-превъзхождащ, възниква устойчиво негативно отношение или дори ненавист към него.

С други думи, с накърняването на самолюбието, никакви доводи на разума вече не действат, а психиката е блокирана от негативни емоции: досада, злоба, ненавист, желание за мъст, при това както към другия, така и към себе си.  В такива случаи човек може да прибегне или към отрицание значимостта на предмета („За какво ми е нужно?“), или към компенсаторен механизъм („Затова пък аз съм по-умен!“). Ако и това не помогне, то процесите преминават на следващо ниво.

Седми стадий – проява на враждебно поведение.  Появява се желание, да се причини вреда на обекта на завистта, да бъде лишен от предмета на превъзходството.

 image

Източник: „Психология зависти, враждебности, тщеславия“, Е. П. Ильин

Категория: Други
Прочетен: 95 Коментари: 0 Гласове: 1
                Психологическа корекция на агресивното поведение при децата
                                                             (Смирнова. Т.П)

          Психологически практикум – диагностични критерии; корекционна работа;   
                                                    психологически методики.

                                                                   (втора част)

1.3.2. Особености на семействата на агресивните деца.

1.В семейството на агресивните деца е разрушена емоционалната привързаност между родителите и децата, особено между бащите и синовете. Родителите изпитват по-скоро враждебни чувства един към друг и не споделят ценности и интереси си.

2.Бащите често сами демонстрират агресивни модели на поведение, а също от малки поощряват поведение на своите деца с агресивни тенденции.

3.Майките на агресивните деца не са взискателни към тях и често са равнодушни по отношение на техните социални успехи. Децата нямат ясни отговорности и задължения, свързани с дома.

4.При родителите на агресивните деца моделите на възпитание и собствено поведение често си противоречат едно с друго и към детето се отправят взаимно изключващи се послания и изисквания. Като правило се комбинират много твърд баща и пропусклива (небрежна, повърхностна) майка. В резултат в детето се формира модел на предизвикателно опозиционно поведение, което се пренася върху обкръжаващия го свят.

5.Основните възпитателни средства, към които винаги прибягват родителите на агресивните деца са:

-физически наказания;

-заплахи;

-лишаване от привилегии;

-въвеждане на ограничения и отсъствие на поощрения;

-честа изолация от другите деца;

-съзнателно лишаване от любов и грижа в случаите на прегрешение.

При това самите родители никога не изпитват чувство за вина при използването на едно или друго наказание.

6.Родителите на агресивните деца не се опитват да разберат причините за деструктивното поведение на своите деца, те остават равнодушни и към техния емоционален живот.

 

Част 2 ПСИХОЛОГИЧЕСКА КОРЕКЦИЯ НА АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ

2.1. Основни направления за корекционна работа.

За да бъдат резултатите от работата с агресивното дете устойчиви, е необходимо корекцията да не е с епизодичен характер, а със системен, комплексен характер, осигуряваща преработка на всяка характерологична особеност на детето. В противен случай ефектът от корекционната работа ще бъде неустойчив.

Опирайки се на практическия опит при работа с агресивни деца и анализирайки характерологичните особености на тези деца, а също и на техните семейства, авторът е извел 6 ключови блока – 6 ключови направления, в рамките на които е необходимо да се изгражда корекционната работа (виж. схема №1). Всеки блок е насочен към корекция на конкретна характерологична черта или особеност на даденото дете и съдържа набор от съответстващи психологически прийоми и техники, позволяващи  коригиране на дадената особеност.  В отделни 7 блока е отделена работата с родителите и педагозите, насочена към снемане на провокиращите фактори за агресивно поведение на детето.

Да разгледаме подробно основните направления на работа, които са представени в схема №1, а също методите и техниките за корекционно въздействие (виж. схема №1).

Последователността на блоковете отразяващи основните направления за работа с агресивното дете са представени в таблица №1 и те са представени произволно, като не задава задължително следване на тази последователност. Важно е работата с агресивното дете да започне с етап за отреагиране на гнева, за да може да се осигури свобода за истински скритите преживявания (обида, разочарование, болка). Дете, което не е преминало през този стадий, ще се съпротивява в по-нататъшната работа и много скоро ще загуби доверие в психолога. Едва след този етап може да се подходи към корекционна работа за овладяване прийоми за контрол на своя гняв и поведенческа терапия, а също и за развитие на адекватна самооценка.

Необходимо е още веднъж да се отбележи, че работата с агресивното дете трябва да носи комплексен, системен характер, съчетавайки в себе си елементи на прийоми и упражнения от различни направления на корекционната работа и не трябва да бъде епизодична. Работата с агресивното дете в рамките на дадено направление може да се изгражда както в индивидуален порядък (често на стадия на отреагиране на гнева и на всички проблемни ситуации като цяло), така и в група. При работа в група е най-добре броят на участниците да не е по-голям от 5-6 деца, а при подрастващите – до 10.

image

image

image


image

Количеството занятия трябва да бъдат не по-малко от 1-2 на седмица. Продължителността на занятията с деца в старша доучилищна възраст – не повече от 40 мин., а в младша училищна възраст – не повече от 60 минути. Корекционните занятия с подрастващи могат да бъдат с продължителност 1-1,5 часа.

Източник:


image

Категория: Други
Прочетен: 323 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1350180
Постинги: 1563
Коментари: 116
Гласове: 1106
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031